#Учители и ученици в изобразителното изкуство

[vprki]

Художници с изложба за тревогите извън нас или вътре в нас

Темата на изложбата „Смущения / Изгубен свят�� в една от зала 1А в галерията на СБХ, „Шипка“ 6 с куратор Слав Недев е покана към авторите да разсъждават върху всякакъв вид нарушения в установения ред, във възприятията, логиката, мисленето, в „матрицата“.

Изследването на тези феномени може да отива отвъд видимото и да търси онези сили и взаимодействия, които ги предизвикват, които подлагат на стрес обичайния порядък на нещата и които компрометират установени представи и клишета, като по този начин създават условия за пробиви в конюнктурата, за нови визии и движения, излизащи извън общоприетите рамки. Обект на изложбата могат да бъдат още: различни изкривявания на пространство-времето, на мислите и емоциите, на усещанията, както и шумове в сигнала, отклонения от курса, от показанията на приборите за навигация в света и обществото, политиката, историята. Пише във въведението си към нея кураторът.

От изложбата...

Смущенията, обаче, са не просто дефекти в системата или отклонения от нормата. Те са и пролуки, през които нерядко прозират други реалности, а досегът с тях е шанс да разширим представите си за нещата. Къде, всъщност, са смущенията – извън или вътре в нас? Дали нещо не създава нарочно тези „дефекти“, за да повдигне завесата на илюзиите и да ни даде възможност да открием един нов свят? Новият свят, не е ли всъщност изгубеният свят, който някога сме имали и, към който сме принадлежали? Интуицията за него не е ли носталгия по изгубената цялост, същност, по „Изгубения рай“? Или може би горчивото съзнание за загуба на ценни моменти, състояния, хора, възможности, за нарушената връзка с природата, понякога с другите, със себе си... и стремеж да възстановим връзката, да наваксаме пропуснатото – лайтмотив, осъзнат или не, открит или маскиран, който преминава през целия живот.

Тео Ушев при откриването на изложбата

Слав Недев с този свой текст обяснява не само мотивът си за експозицията, но и ни въвежда във един философски размисъл за живота ни днес и сега, който е доста тъжен, дори мрачен, може би…Изборът на участниците в изложбата е изцяло негов и зад това се крие и познание на творчеството им и посоките, които ги вълнуват и ни представят с личния си светоглед и почерк на артисти.

Анжела Терзиева

А те са по азбучен ред: Анжела Терзиева, Антон Терзиев, Викенти Комитски, Гълъб Гълъбов, Димитър Бочуков, Димитър Генчев, Дина Стоев, Динко Стоев, Думисани Карамански, Ели Жотева, Елица Баръмова, Иво Бистрички, Калина Димитрова, Калия Калъчева, Любослава Николаева, Мартиан Табаков, Мартин Пенев, Невена Екимова, Светлана Мирчева, Силвия Коева-Попова, Слав Недев, Станимир Генов, Станислав Памукчиев, Харита Асумани.  За не малко от тях имаме публикации във „въпреки.com” по повод техни самостоятелни изложби или участията им групови, както и в наши проекти, като например „Учители и ученици в изобразителното изкуство“, 2018.

Иво Бистрички

В словото си при откриването изкуствоведката Мария Василева каза: „Изложбата представя травматичните проблеми на съвремието, като същевременно провокира мислене и реакции. Почти всички поканени автори отдавна се занимават с теми, отразяващи днешните обществени и екзистенциални предизвикателства – от климатични промени, насилие и войни до самоизолация, лично оцеляване и глобални катаклизми. Повечето творби са създадени през последните две години и представляват актуален и ангажиран художествен коментар.

Участниците в изложбата на откриването ѝ заедно с Любен Генов /д/, Слав Недев /третия от дясно/ и Мария Василева до него

Те разкриват различни гледни точки и естетики, вариращи от интимни разкази и метафорични образи до директна социална критика и визуални протести. Изложбата функционира като пространство за размисъл, в което изкуството става медиатор между индивидуалната чувствителност и колективната тревога.“ Нейният анализ в малко-разширен вариант бе публикуван в „Литературен вестник“.

Мартиан Табаков

Ние цитираме извадки, които смятаме за особено важни в контекста на тази много сериозна експозиция, която беше включена в „Нощта на музеите“ на 17 май.

„Всеки от 24-те художници добавя своята перспектива към големия разказ – от прегарянето на вътрешния свят през загубата на посоката и вихъра на времето до сблъсъка с дигиталната реалност.

В краткия текст е невъзможно да се изброят всички творби. Подредена така, че да създадат видимост и диалог между тях, изложбената зала се изпълва с енергия и страст. Картините, скулптурите, инсталациите и видеото комуникират помежду си, създавайки едновременно вълнуваща и нестабилна среда.“

Светлана Мирчева

Мария Василева се обосновава и като напомня, че „през 2000 г. в своята едноименна книга Зигмунт Бауман /1925- 2017 полско-британски социолог и философ, известен най-вече с работата си върху модерността, постмодерността и консуматорството – б.р./ въвежда термина „течна модерност“ (liquid modernity) като метафора за съвременното състояние на обществото, характеризиращо се с нестабилност, несигурност, гъвкавост и разпиляност. Това е противоположност на предишната „твърда“ или „солидна“ модерност, при която социалните структури и идентичности са били по-стабилни и устойчиви във времето. Бауман казва: „В течната модерност животът се превръща в постоянен рефлекс на адаптация към несигурността“. Двадесет и пет години по-късно живеем в състояние на още по-голямо „втечняване“. Светът се разпада, моралните устои се неглижират, агресията става норма, а надеждата е с много близък хоризонт. Съвременната дезориентация напомня сюрреалистичната идея за изплъзващата се реалност.“

Станислав Памукчиев

В предишната групова изложба „Шест зими… 1 лято“ в същото пространство на СБХ, „Шипка“ 6, с куратори Пламен Моневски, Елица Терзиева и Станислав Памукчиев участваха част от художниците, които се представят и сега /за нея може да прочетете тук/. Разбира се, тя бе различна в посоки, в търсения на авторите. Но както написа за „въпреки.com” за нея изкуствоведката Наташа Ноева: „Събирането на автори от такава величина е спираща дъха, то не по-малко впечатляващи са минорните и бравурни тонове в изложбата, които завладяват като атмосфера експозицията. Тази изложба не е за всеки. Не предлага, както ��оже би мнозина очакват, просто среща с творби, които носят чиста естетическа наслада и празник за сетивата. За да я разбереш, за да я осмислиш, за да я съпреживееш, е необходимо да надскочиш видимото и да проникнеш в дълбоките пластове на авторовата душевност.“

Дина Стоев

Подобни мисли, макар и в различен контекст, провокира и курираната от художника Слав Недев „Смущения / Изгубен свят“. Ще цитираме отново Мария Василева за експозицията: „Изложбата изглежда песимистична. Обаче самият акт на вглеждане в тези световни проблеми все пак вдъхва известна надежда. Съвременните художници се утвърждават като чувствителни наблюдатели, критични гласове и визуални разказвачи на света. В течната нестабилност на времето все още има възможност за съпротива и задържане на някаква форма и етични ориентири.“

От изложбата...

Изложбата „Смущения / Изгубен свят“ продължава до 29 май. Не я пропускайте, защото и всеки един зрител и всеки един от нас, без винаги да си даваме сметка, живеем в свят и време, които ни се изплъзват. Можем ли да си върнем надеждите в неувереността на всекидневния живот?...Риторичен въпрос без отговор…≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков и Виолета Апостолова-Нети

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Изложбите на учители и ученици в изобразителното изкуство продължават

Темата за учителите и учениците е винаги важна и актуална. Особено в областта на изкуствата, тъй като там предаването на знания и умения е сложен въпрос на взаимодействие, а не на елементарно споделяне на информация. Тази седмица в София има изложби, които отново подхващат тази тема.

Фондация „Въпреки” с подкрепата на Програма „Култура” на Столична община и Министерството на културата миналата година реализира проект със заглавие „Учители и ученици в изобразителното изкуство”. Реализирани  бяха седем изложби в София, Кюстендил и Варна на професорите Андрей Даниел, Емил Попов, Вихрони Попнеделев, Николай Майсторов и техни ученици. Идеята беше не само да се направят изложби, а и да се осмисли връзката между учителя и неговите ученици в дискусии в рамките на изложбите, които бяха и видеодокументирани. Смисълът на проекта беше да изследва как си взаимодействат учителят и ученикът, какво си предават един на друг като контакт и до каква степен ученикът подражава на своя учител или обратното, опитва се да се еманципира от него. Какво иска да изгради в своите ученици един преподавател? Какво ученикът приема или отхвърля от своя ментор? Ако се еманципира, какво остава в неговото творчество от обучението? До къде трябва да е провокацията за изграждане на собствен стил и позиция? Полезна ли е претенцията на учителя за моделиране на ученика по свой образ и подобие? Какво учителят приема от своите ученици? Има ли нещо, което трябва да се промени в образователната система, за да се изградят силни творци, а не епигони? Важно ли е съществуването на творчески ателиета?

Четиримата професори Николай Майсторов, Емил Попов, Андрей Даниел и Вихрони Попнеделев /от ляво надясно/ - участници в проекта „Учители и ученици в изобразителното изкуство” на фондация „Въпреки.com”

Скулпторът проф. Емил Попов тогава сподели: „Моята концепция е да вървя след всяка индивидуалност, а не да налагам своя модел на другите индивидуалности”. Проф. Вихрони Попнеделев пък каза: „За да преподаваш, трябва да си и работещ професор. Не можеш да обясняваш само, трябва и да покажеш”. А част от желанието на проф. Андрей Даниел е: „Искал съм да създам свободно пространство за студентите. Нещото, което като усещане съм имал през всичките тези години е било желанието да създам друга атмосфера. Не тази, която може би по моето следване и по следването на мои батковци е имало в България”. А проф. Николай Майсторов добави: „Доволен съм, че всеки е намерил своя път и донякъде е трагично да виждаш копие на себе си. И някак си само по себе си това убива и самия преподавател”. След този наш проект и други галерии се насочиха към подобна проблематика. Разбира се, имаше и други изложби преди нас, но при „Учители и ученици в изобразителното изкуство” беше направен опит и за осмисляне. А тази седмица столичната галерия „Сезони” представи млади автори от курса в Националната художествена академия на скулптора доц. Цветослав Христов. Авторите са от последния клас на доц. Цветослав Христов /снимката горе/.

Част от изложбата в галерия „Сезони”

Изложбата носи заглавие „15+1“ и за него, и изложбата споделя доц. Христов: „Защо „15+1“? За моите шестнадесет години откакто съм водещ ателие по „Скулптура“ в НХА, съм извел три пълни курса студенти /3х5=15/. Сега имам нов курс /+1/ с който се надявам да продължим в бъдещите пет години. Не са много хората, на които съм имал удоволствието да преподавам и да споделя своите пластични възгледи, но сред тях има имена от бъдещето, за които е редно да им бъде обърнато внимание. Не че те вече не са си създали име със сериозна активност и изяви не само у нас, но и извън пределите на страната. За мен е чест да споделя тази идея с тях и да покажем съвместно в изложба посоките в скулптурата, които сме си избрали. Тук чрез тях подчертавам един вече реален резултат от моето общуване с тях и начина по който всеки се е развил“, казва доц. Цветослав Христов. А преди време в разговор за „въпреки.com” беше казал за своя преподавателски опит: „Опитваме се да им създадем условия и устойчивост на мисленето. И като излязат от Художествената академия да знаят, че нещата са подредени, регламентирани и има смисъл да работят върху това, за които са положили усилие. Ние искаме да развием тяхната сетивност, тяхната чувствителност и култура, да имат любов към традицията, към пластичните изкуства. И в един момент, когато излязат оттук, ако държава не продължи да им дава възможност и то регламентирано да се реализират, за какво е тогава всичко това. То се обезсмисля. Къде е цивилизационният момент в цялата тази работа?”, попита той. Изложбата, която продължава до края на юли е наистина много интересна. Участници са Благица Здравковска, Десислава Досева, Елена Яневска, Георги Георгиев – Жожо, Стефан Иванов, Марк Бойчев, Шабан Хюсмен, Яна Караманджукова и самият доц. Цветослав Христов.

Професорите Георги Янков /л./ и Николай Младенов /д./ при откриването преди време на изложбата в Арт център Банкя за 70 – годишнината на специалността „Плакат и визуална комуникация” в НХА

И още една изложба, която предстои и отново е свързана този път само с ученици. Тя е в Арт център Банкя и е на дипломници от специалности "Графика", "Книга, илюстрация, печатна графика" и "Плакат и визуална комуникация" на Националната художествена академия. Откриването е на 10 юли. В края на изложбения сезон Арт център Банкя представя на своите посетители творбите от дипломните защити на едни от най-продуктивните и активни специалности на Националната художествена академия. Изложбата включва последните разработки на студентите в полето на книгата, графиката, илюстрацията и плаката. А за това на какво учат своите студенти двама от техните преподаватели проф. д-р Николай Младенов и проф. Георги Янков бяха споделили за „въпреки.com” в разговор преди време по повод откриването на изложбата също в Арт център Банкя за 70 – годишнината на специалността „Плакат и визуална комуникация” в НХА. Проф. д-р Николай Младенов каза: „Основното на което учим студентите е мисленето. Аз бях правил докторантура на тема „Плакатното мислене”. Винаги се стремя да правя това, което ми е интересно и да го правя по различен начин. Дори чисто технологично по начина на изпълнение, дали ще е по фото път, дали по - графично, по-рисуван. Стремя се моят стил да е мисленето, а не това, което рисуваш или начина, по който го рисуваш”. А проф. Георги Янков добави за студентите и обучението: „Искаме да се образоват и да им помогнем да разкрият своята индивидуалност. Непрекъснато гледаме да ги провокираме да експериментират. И се радвам, че много такива студенти стават наши приятели и идват на такива събития като тази изложба”. Сигурни сме, че това ще с�� случи и този път. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: В Арт център „Дрен“ изкуството присъства мощно

„Това е моят живот. Аз съм един много щастлив човек“, каза вдъхновено проф. Емил Попов при откриването в присъствието на много гости на впечатляваща изложба в Арт център „Дрен“. Скулпторът и преподавател живее в село Дрен и отдавна работи за превръщането на бившите овчарници на селото в място за изкуство. Помагат му някои от неговите ученици, които също използват за ателиета някои от сградите с “отпаднало предназначение”.

За Емил Попов /на снимката горе/ щастието е в това, че е близо до корените си и това го зарежда в изкуството. Знаем как бърза да се докосне до това красиво място, дори и когато има часове в Националната художествена академия в София. „Това да се чувстваш в рода си за мен е една огромна привилегия, продължаваш живота си и през техния живот. Считаш се част от тях, което за мен е някакво голямо увеличаване на единичната сила на твоя индивидуален живот. Защото ние сме кратковременни същества, всичко минава толкова бързо и ако мерим нещата само и единствено през нашия биологичен живот, мисля, че сме загубени. И това е едно от нещата, които за съжаление и в последното време се ��агуби – загуба на паметта и загуба на самодостойнството”, твърди скулпторът.

Мястото, където се намира галерията на открито и Арт центърът в Дрен, е далеч от агресията и политическите страсти на времето. Тук времето е спряло. Но то е във вечността – с конете и хората от скулптурите на Емил. Те са населили халетата, където по-рано са били овцете. Но обживяват пространството, както предишните обитатели. Защото скулптурите на Емил Попов имат мощно излъчване. Хората са уловени в своето мъдро спокойствие, а конете – в порива към свобода и необузданост. Енергията им е заразителна, дори когато са в гипс или метал. Даже керамичните фигури така, както са поставени в бившите овчарници, имат внушението на част от китайската теракотена армия край Мавзолея на Цин Шъхуан. Само с тази разлика, че китайците са изобразили войници, а Емил – размишляващи и преживяващи емоции хора. Впрочем, той също има пристрастия към Изтока, но неговите са към Индия и по-специално към личността на Махатма Ганди и неговата философия за ненасилие.

Хубаво е, че се създават такива арт центрове и то от ярки творци. След Арт център „Илинденци“ на Иван Русев /където скулпторът не спира да работи/ и Арт центъра на Вихрони Попнеделев в Долно Камарци /където Вихрони продължава усилено да строи и разширява/, сега и Арт център „Дрен“ очевидно заживява пълноценно. А добре е, че импулсите за изкуство се пренасят и сред обикновените хора населяващи тези места. Над 20 са участниците в галерията на открито в Дрен. Сред тях са Антония Ангелова, Благица Здравковска /Северна Македония/,  Диан Димов, Кирил Кузманов, Мартин Трифонов, Мартиан Табаков и ред други. Има участници от Иран – Великобритания, Румъния, България – САЩ, Италия, а скулпторът Васил Симитчиев беше дошъл специално от Швеция за своето почетно участие в Дрен. Изложбата беше наречена „Без концепция“, а това ни напомни за нашия проект на Фондация „Въпреки“ преди време „Учители и ученици в изобразителното изкуство“.

Тогава проф. Емил Попов беше участник в проекта заедно с проф. Андрей Даниел, проф. Вихрони Попнеделев и проф. Николай Майсторов. Тогава изложбата на проф. Емил Попов и неговите ученици беше в галерията в Кюстендил и също носеше заглавие „Без концепция“. Това повторение приемаме не като невъзможност да се измисли нещо ново, а като реализация на стремежа на Емил Попов да не налага по никой начин себе си и своите виждания. Той ги споделя, а всеки художник може да вземе за себе си това, което му е близко и му е полезно.

Васил Симитчиев

И понеже сега също имаше много ученици на преподавателя в изложбата, ни се иска да припомним неговите думи от предишната „Без концепция“. „Моята концепция е да вървя след всяка индивидуалност, а не да налагам своя модел на другите индивидуалности. И затова влагам и известна ирония в това заглавие. Без концепция, защото всяко нещо има концепция”. Това каза проф. Емил Попов пред „въпреки.com” по повод изложбата „Без концепция - 1997 – 2018 г.” в Кюстендил тогава от проекта на фондация „Въпреки” - „Учители и ученици в изобразителното изкуство”.

И продължи: „Във висока степен е взаимодействие, това е щафетният принцип на общуване. По-старата генерация да общува с по-младата, защото мисля, че сме свидетели на една доста повърхностна и агресивна конфронтация между едните, които твърдят, че изкуството трябва изцяло да приема нови форми и тези, които грубо казано сме по-консервативно настроени. И в този смисъл е особено важна щафетата – предаването, дискусията - много жизнена и необходима според мен”, каза проф. Емил Попов.

Попитахме го тогава и дали иска учениците му да приличат на него. „Задължително не. Изобщо не налагам в термина ателие някаква формална или стилистическа програма, или неща, които да превърна в задължително изискване. Точно обратното – винаги смятам, че вървя след тях, след всеки от тях и се опитвам да споделям това, което ми се струва полезно. В зоната обаче на спецификата на всеки от тях“. И тогава благодари на своите ученици, че са го избрали за свой преподавател. Иначе сега при откриването на изложбата в галерията на открито Емил Попов като благодари на Емил Николов, приятел и спонсор на „дворната галерия“, отбеляза: „От много години ме интересуват три въпроса: Кой, кога и къде?  Отговорът е: Кой – това сме ние. Кога - това е сега. И къде – овчарникът, където сме в момента“... ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

„Учители и ученици в изобразителното изкуство” събра над 100 художници

С изложбата „Проф. Андрей Даниел и ученици” в галерия „Академия” на НХА приключва проектът „Учители и ученици в изобразителното изкуство” на фондация „Въпреки” . Откриването на изложбата е на 21 юни от 18 часа, а от 16 часа ще бъде показана филмова документация за предишните изложби от проекта.

Това е и последната изложба от втория цикъл изложби – „Проф. Андрей Даниел и ученици”. Първият беше в Градската художествена галерия във Варна „Борис Георгиев“, където участваха с творби 59 ученици на именития ни художник и педагог. Те бяха представени в София в галерия „Стубел“, галерия – книжарница „София прес” и сега – „Академия”. Четирима професори – Емил Попов, Вихрони Попнеделев, Андрей Даниел и Николай Майсторов бяха в центъра на проекта „Учители и ученици в изобразителното изкуство” на фондация „Въпреки”. Творбите на художниците и техните ученици бяха показани в седем галерии – Националната галерия, Варненската градска художествена галерия, Галерия „Владимир Димитров – Майстора” в Кюстендил, галерия книжарница София – прес, галерия „Академия” в НХА и частните галерии „Стубел”и „Арт Алея”. Проектът беше подкрепен финансово от Министерството на културата и програма „Култура” на Столична община. Помощ оказа и фондация „Процес – Пространство”, както и винарска изба „Русе���.

Смисълът на проекта беше да изследва как си взаимодействат учителят и ученикът, какво си предават един на друг като контакт и до каква степен ученикът подражава на своя учител или обратното, опитва се да се еманципира от него. Какво иска да изгради в своите ученици един преподавател? Какво ученикът приема или отхвърля от своя ментор? Ако се еманципира, какво остава в неговото творчество от обучението? До къде трябва да е провокацията за изграждане на собствен стил и позиция? Полезна ли е претенцията на учителя за моделиране на ученика по свой образ и подобие? Какво учителят приема от своите ученици? Има ли нещо, което трябва да се промени в образователната система, за да се изградят силни творци, а не епигони? Важно ли е съществуването на творчески ателиета?

Това са някои въпроси, които бяха обсъдени на изложбите и предхождащите дискусии и срещи. Поставени в изложба едно до друго произведенията на учителя и учениците даваха възможност да се видят приликите и разликите, и да се осмислят в една дискусия. Освен това, много важно е, че ставаше дума за жив контакт между учители и ученици, а не на покойни майстори. Това е стара европейска традиция, която и днес е жива и не само в най-големите и европейски галерии. И точно затова по този начин беше представено част от съвременното българско изкуство по време на българското председателство на Съвета на Европейския съюз. Един такъв проект имаше и образователна стойност, защото в дискусиите за изложбите присъстваха студенти и ученици от гимназиите за изящно и приложно изкуство, училища с разширено изучаване на изобразително изкуство и Националната художествена академия, както и зрители. Общо участниците във всички изложби бяха над 100. Това даде възможност и да се очертае картина на значителна част от съвременното българско изобразително изкуство, доколкото става дума за художници, които са преминали през тези преподаватели, но сега са известни и активни.

Емил Попов: Моята концепция е да вървя след всяка индивидуалност

„Моята концепция е да вървя след всяка индивидуалност, а не да налагам своя модел на другите индивидуалности. И затова влагам и известна ирония в това заглавие. Без концепция, защото всяко нещо има концепция”. Това каза проф. Емил Попов по повод изложбата „Без концепция - 1997 – 2018 г.” в Кюстендил.** **И продължи: „Основното е, че това са най-��ктивно работещите в сферата на моя контакт. Хора, с които не съм прекъснал комуникацията след Академията. Във висока степен е взаимодействие, това е щафетният принцип на общуване. По-старата генерация да общува с по-младата, защото мисля, че сме свидетели на една доста повърхностна и агресивна конфронтация между едните, които твърдят, че изкуството трябва изцяло да приема нови форми и тези, които грубо казано сме по-консервативно настроени. И в този смисъл е особено важна щафетата – предаването, дискусията - много жизнена и необходима според мен”, каза проф. Емил Попов. „Много харесвам идеята, защото това е една проява за младите хора, с които съм работил през годините. И в този смисъл съм много доволен заради това, че се появява една голяма група млади хора, най-активните за тези 22 години, поне с тези, с които съм имал контакт. Мисля, че щом реагират, го приемат за важно, някои са извън България. Това означава, че идеята е жизнено необходима”, каза Емил Попов.

Питаме го какво е важно в тази връзка – учител, ученик, ателие? „Струва ми се, че във времето, в което живеем, време в което само като си помислиш високите ни класици на 20 век не само нашите български, но и световните, бяха живи до скоро. Което значеше, че критериите за изкуство бяха непоклатими. И в последните 40 години се разлюляха критериите. Така се изпомешаха формите, че живеем в едно колажно време. Това, че времето е такова не означава и аз не мисля, че в нашата област няма едни наистина високи критерии. Напротив. Аз съм от консервативните художници, които смятат, че критериите са важно ��ещо. Те са именно, когато поставиш нещата в едно изпитание към вече изминалия период, който е толкова дълъг и могъщ. Ти не можеш да кажеш - елиминирам тая част от света на изкуството, защото сега е ново време. Не смятам, че е така, аз съм консервативен човек. И в същото време дискутирайки с тях - ето минете през определени критерии, за да изпитате себе си като професионалисти до какво ниво можете да скочите летвата, след това правете онова, което сърцето ви иска. Или го правете едновременно. Но винаги в тази връзка. Това, което иска твоята артистична нагласа и личност, и природа, но винаги през едно изпитание на критериите. Иначе нещата стават дива самодейност в недобрия смисъл на думата”, каза Емил Попов, който беше в стихията си при подреждането на изложбата.

Питаме го дали иска учениците му да приличат на него. „Задължително не. Изобщо не налагам в термина ателие някаква формална или стилистическа програма, или неща, които да превърна в задължително изискване. Точно обратното – винаги смятам, че вървя след тях, след всеки от тях и се опитвам да споделям това, което ми се струва полезно. В зоната обаче на спецификата на всеки от тях. Пак казвам, защото усещам, че живеем в едно изключително разлюляно време. Даже не смея да го наричам какво е. Просто това е най-нова и най-неочаквана форма на съществуване. Не можеш да говориш за неща, които са очевидно високи върхове в изкуството и в същия момент да кажеш – да, ама сега правим друго. Според мен е дълбинно неприемливо. Но тогава излиза въпросът – отричайки това, какво налагаш. И според мен налагането винаги трябва да минава през едно изпитание – какво мога и като преживяване на личността. Защото според мен навлизаме и в един термин, който без да съм теоретик, наричам психологическо пространство на нашите занимания. Означава това, което младите наричат послание. Какво е това послание – каквото е твоето преживяване и ти споделяш чрез твоите предмети с останалите хора, независимо каква е формата. Дали е видео, дали е скулптура в класическия смисъл или нещо съвсем дръзко различно”, казва скулпторът.

Вихрони Попнеделев: За да преподаваш, трябва да си и работещ професор

За да преподаваш, трябва да си и работещ професор. Не можеш да обясняваш само, трябва и да покажеш. Това каза с усмивка проф. Вихрони Попнеделев, който откри на 1 март изложба на своите ученици в столичната галерия „Арт Алея”. На откриването на изложбата, когато беше и рожденият ден на Вихрони Попнеделев, бяха освен негови ученици, участници в изложбата, и останалите професори от проекта – проф. Емил Попов, проф. Андрей Даниел и проф. Николай Майсторов, които също са работещи професори, а не теоретици. За преподаването обаче е важно и друго – доверието между преподавател и студент. А то се изгражда и с харесването на това, което прави твоят професор, отбелязаха присъстващите. Вихрони е лесно да бъде харесан, каза Андрей Даниел. „Освен това тази енергия, която има, е безкрайно полезна добра енергия в градивна, хубава посока и ги заразява”, отбеляза художникът. А Емил Попов добави, че тази негова жизненост като името и искрящата му живопис са особено заразителни – енергията и широтата. За Николай Майсторов при преподаването трябва да се възпитава вътрешна свобода, да се играе, да няма насилие над индивидуалността, за да се получи една самозабрава в творчеството. А за изкуствоведа проф. Чавдар Попов проектът е интересен, защото би искал да види тези изключителни художници.

Андрей Даниел: Искал съм да създам свободно пространство за студентите

„Нещото, което като усещане съм имал през всичките тези години е било желанието да създам друга атмосфера. Не тази, която може би по моето следване и по следването на мои батковци е имало в България”. Това казва художникът проф. Андрей Даниел, един от участниците в проекта на фондация „Въпреки” – „Учители и ученици в изобразителното изкуство” в изложбата в Градската галерия във Варна при откриването й.

Споделя, че по време на неговото следване го е притеснявало усещането за някаква нормативност, за някакви правила в изкуството. „Неща, които мен лично ме ограничаваха. Имах неприятното усещане за стеснени рамки пред възможността, която въобще живописта има. Тя е безкрайно свободно пространство, в което има място за всеки, който иска да каже нещо в нея. Така че общо взето, ако трябва да говоря като някакъв вид преподавател, това ми е било старанието. Да осигуря това пространство, да внуша това усещане, че би трябвало студентите да се почувстват свободни, да мислят, да виждат, да усещат. И че това е ценното – всеки да разкаже за своя ракурс към този свят”, признава художникът. По-късно тази изложба беше пренесена и в София и показана в три галерии – „Стубел”, галерия – книжарница „София прес” и „Академия” на НХА, където е и заключителната дискусия по проекта.

Питаме Андрей Даниел дали е доволен от това, което вижда във вече готовата изложба. „Не става дума за доволен и недоволен. По-скоро аз искам да си отговоря какво се е случило. Това са най-различни хора със свои характери, виждания, живеещи при най-разнообразни условия, които имат своите погледи към този свят. И по-скоро аз се интересувам да видя всички тези погледи”, казва художникът и преподавател. И добавя: „На времето имаше обстоятелства, в които обичах да разказвам една моя история, която бях измислили само за себе си, за да почувствам реално свободата. Всички знаем как в легендите библейски Господ – Бог е направил Земята, направил е всичко, сътворил е човека, сътворил Ева от реброто му Адамово и им казал - плодете се. Това е странният въпрос – не му ли стигат тия двамата, които са абсолютно съвършени, като всичко останало, което е направил. И полека – лека, полека – лека, те се плодели, плодели и напълват Земята. Защо? И аз стигнах до извода, че просто Господ е толкова суетен, че той иска да бъде погледнат от всички възможни страни и да се огледа в тези погледи. И понеже той е безкраен, както се казва в Библията – Господ е голям, той е безкраен, му трябват и безкрайно много огледала – хора. И в тази многотия, в това многообразие на погледи и ракурси, ще се очертае неговият истински вид, размер. Така че ако приемате тази приказка, моят възглед е това – всеки трябва да гледа от своята гледна точка. И това е ползата от художника”.

Но дали той също не се опитва да се оглежда в своите студенти, го питаме шеговито. „Да, мъча се да се видя в тях и Слава Богу, не се виждам много, много. Слава Богу!”, казва също с усмивка Андрей Даниел. „Пък и не бих искал да видя нещо от себе си. Защото формалната страна на научаване кое как се прави, не ме е интересувала. Тя ми е безинтересна. Това разнообразие на посоки, което се получи в тази експозиция, то ме радва. Това показва, че може би съм създал някаква атмосфера, в която е било възможно всеки да намери себе си”, споделя професорът.

Николай Майсторов: Доволен съм, че всеки е намерил своя път

„Доволен съм, че всеки е намерил своя път в тази изложба и донякъде е трагично да виждаш копие на себе си. И някак си само по себе си това убива и самия преподавател”. Това казва проф. Николай Майсторов по повод изложбата в Националната галерия на него и част от учениците му. „Защото никой не може да изкопира достойно преподавателя, ако той е качествен художник. Това ще бъде една лека шега с неговото изкуство. Затова е задължително човек да намери себе си. Една от основните посоки на преподавателя е да даде възможност за това саморазвитие. Това е много важно още в началото на учебния процес. Винаги съм наблягал на свободата, на вътрешната свобода. На свободата към материала. Въобще да се работи свободно, за да може човек да не ограничава движението на енергиите си. Те трябва да текат от него свободно. А преподаването дава, наистина, едни граници, но те са много условни граници. Те само, така да се каже, канализират информацията, която е нужна за тях. Оттам нататък природният феномен на таланта трябва да изиграе основната си роля”, казва Николай Майсторов.

Колкото за преподаването и за това дали се е опитвал да ги моделира по свой образ Николай Майсторов каза: „Аз нямам подредена логика в преподаването. То е интуитивен процес при мен като всяко мое действие. Естествено основата на моята преподавателска дейност е човешкото тяло. Но човешкото тяло като форма, структура, като принцип на взаимодействие на формите в него, като носител на композиционни стойности, които определят образа на човешкото тяло и това е за всеки образ в природата. За мен природата е главен учител, стига да бъде студентът насочен в правилна линия какво да разбира под природа и как да изглежда съдържанието на формата. А формата е езикът – това е азбучният ред на подредба на композицията. Без това не може. Натурата трябва да се гледа не като натуралистична предопределеност, а повод за една абстрактна стойност, независимо, че формата прилича на конкретността, тя носи своята относителна самостоятелност за това е абстрактна, носи своята поетична определеност. И в този смисъл учебният процес носи една двояка посока на граници. На конкретна насоченост към преодоляване на натурата – тоест това е учебният процес и съответно една свобода, която извежда натурата като резултат на лична поетична творческа стойност.

Този процес на преподаване в „Жул Паскин” беше много отдавна и това е хубавото. В това време и в това пространство те се развиха като художници, изведоха своя пластичен резултат, своята уникалност, самобитност. Така че те в някаква степен стопиха в положителен смисъл този учебен процес и то е наложително. В крайна сметка в основата остава някаква придобита истина, някакъв професионализъм, който ги насочва и определя като художници. Той е свързан с всичко, но по-скоро като внушение. Прекият занаят е необходим, но в основата трябва да внушиш на човека преди всичко какво е изкуство, за какво се прави, защо си дошъл тук и да го отвориш към това нещо. Да отвориш неговите канали на чувствителност – това е най-важното нещо. Занаятът, той си е занаят, той се учи, можеш сам да го научиш в някаква степен. Основното е да го научиш да мисли в този процес на пластична образна стойност, което е езикът на изобразителното изкуство”, каза проф. Николай Майсторов.

А художникът проф. Станислав Памукчиев сподели за една своя случайна среща с Николай Майсторов на улицата. Пита го къде отива и Майсторов отговаря: Да рисувам. Казва, че всеки ден рисува и признава: „Защото ако не отида и не рисувам, за пореден път ще си докажа нищожността на живеенето”. А Памукчиев някак си обобщи тази среща: „Не знам какво може да характеризира по-точно нашия опит и това наше състояние, в което можем да живеем някъде по-истински, отколкото в истинския живот”.

А за финал публикуваме текста на Андрей Даниел, който той написа за каталога на изложбата със своите студенти:

„Защо сините сливи са червени? - Защото са още зелени!“

Стара художническа смешка

„Учител и ученик – колко просто, колко ��ласическо, едно от най-основните взаимоотношения между хората. Столетия, хилядолетия предаване на щафетата, изграждане на пластовете култура, развиване на цивилизацията. Но дали всичко това е толкова праволинейно, движено от простата логика – учителят знае и предава, а ученикът не знае, учи и приема?

Сигурно има и такива области на познанието, в които този принцип на учене е основния, логичния, сигурния. В науката, медицината, инженерните професии има стандарти, които задължително трябва да се достигнат и категорично да се усвоят. С развитието на дадената област стандартите прогресивно се променят, но остават като основно изискване.

В областта на изкуството, процесът на ��чене, като че ли протича иначе. Техниките на занаята и тяхното изучаване, създават впечатлението, че и това си е едно обикновено учебно усилие – не можеш – учиш – можеш. Но целта на обучението не е стандарта, а точно обратното – уникалността на отделния човек и неговия талант. Това често се постига и с уникални техники – въобще синтезът между идеи, технология, материали е всъщност изразното средство в изкуството. Този синтез се постига бавно, в непрекъснат процес на общуване с учители и колеги - връстници, това е процес на своеобразна ферментация в резултат на класическата, практическа дилема „проба - грешка“. Събирането на доказателства за собствен възглед и лична художествена мярка е основна цел в изкуството, защото то е всъщност метод за самоопознание. Нерядко откриваме, че основа за това самоопознание не е логиката, а парадоксът, чрез който по странен и вълшебен начин се предават поучителни истории или емоционални състояния, неизразими с думи или понятия. Нали помните онази прекрасна история на Екзюпери за парадоксалната връзка между една шапка и една боа, глътнала слон? Това е диапазонът, в който работи изкуството. Настоящата изложба е опит да се провери на практика, как изглежда връзката „учител-ученик“, има ли я и колко е парадоксална. Изводите ни могат да помогнат да се очертае силуетът на изминалите 25-30 години. Накрая искам специално да благодаря на всички колеги, които се отзоваха на поканата ми”, написа проф. Андрей Даниел. А ние благодарим на него, както и на всички останали участници в проекта – преподаватели и техни ученици /сегашни и бивши/, които с желание се включиха и очертаха един прекрасен образ на връзка между поколенията …  ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Николай Майсторов не приема преподавателят да има свои кописти

„Доволен съм, че всеки е намерил своя път в тази изложба и донякъде е трагично да виждаш копие на себе си. И някак си само по себе си това убива и самия преподавател”. Това казва проф. Николай Майсторов по повод изложбата в Националната галерия на него и част от учениците му по проекта „Учители и ученици в изобразителното изкуство” на фондация „Въпреки”, подпомогнат финансово от Програма „Култура” на Столична община и Министерството на културата.

„Защото никой не може да изкопира достойно преподавателя, ако той е качествен художник. Това ще бъде една лека шега с неговото изкуство. Затова е задължително човек да намери себе си. Една от основните посоки на преподавателя е да даде възможност за това саморазвитие. Това е много важно още в началото на учебния процес.

Винаги съм наблягал на свободата, на вътрешната свобода.

На свободата към материала. Въобще да се работи свободно, за да може човек да не ограничава движението на енергиите си. Те трябва да текат от него свободно. А преподаването дава, наистина, едни граници, но те са много условни граници. Те само, така да се каже, канализират информацията, която е нужна за тях. Оттам нататък природният феномен на таланта трябва да изиграе основната си роля”, казва Николай Майсторов.

Изложбата „Проф. Николай Майсторов и ученици” /продължава до 24 юни/ е четвъртата от проекта „Учители и ученици в изобразителното изкуство” на фондация „Въпреки”. Досега изложби имаше в Кюстендил – на проф. Емил Попов и негови ученици, в софийската „Арт Алея” – на учениците на проф. Вихрони Попнеделев и в Градската галерия на Варна – на проф. Андрей Даниел и негови студенти. А

предстоят и още три изложби в София,

в които е разделена експозицията от Варна. В Галерия „Стубел“ откриването ще е на 21 май от 18 часа, след това – втората от цикъла в Галерия – книжарница „София прес” /на 29 май от 18 часа/ и накрая в Галерия „Академия“ /откриване на 21 юни в 18 часа, а дискусията и прожекцията е от 16 часа/. Колкото за изложбата в Националната галерия – Квадрат 500, зала 19 на „Проф. Николай Майсторов и ученици”, която продължава до 24 юни, участниците освен учителя са Долорес Дилова, Ива Владимирова, Елица Матеева – Паскинс, Райна Стоймирова, Албена Щениовска – Еглофф, Юлий Таков, Калин Антонов, Иван Михайлов – Жани и Любен Генов.

За изложбата в Националната галерия Майсторов е доволен, че е станала професионална. Това са художници, които имат своето място в съвременното българско изкуство. Те са били не само студенти, но и преподаватели в частната академия „Жул Паскин”, където худо��никът, освен че е бил преподавател, е и създал свой екип. А един от неговите ученици е художникът Любен Генов, сега председател на Съюза на българските художници, който пое основната част от организацията на изложбата. Колкото за преподаването и за това дали се е опитвал да ги моделира по свой образ Николай Майсторов каза: „Аз

нямам подредена логика в преподаването.

То е интуитивен процес при мен като всяко мое действие. Естествено основата на моята преподавателска дейност е човешкото тяло. Но човешкото тяло като форма, структура, като принцип на взаимодействие на формите в него, като носител на композиционни стойности, които определят образа на човешкото тяло и това е за всеки образ в природата.

За мен природата е главен учител, стига студентът да бъде насочен в правилна линия какво да разбира под природа и как да изглежда съдържанието на формата. А формата е езикът – това е азбучният ред на подредба на композицията. Без това не може. Натурата трябва да се гледа не като натуралистична предопределеност, а повод за една абстрактна стойност, независимо, че формата прилича на конкретността, тя носи своята относителна самостоятелност за това е абстрактна, носи своята поетична определеност. И в този смисъл учебният процес носи една двояка посока на граници. На конкретна насоченост към преодоляване на натурата – тоест това е учебният процес и съответно една свобода, която извежда натурата като резултат на лична поетична творческа стойност.

Този процес на преподаване в „Жул Паскин” беше много отдавна и това е хубавото. В това време и в това пространство те се развиха като художници, изведоха своя пластичен резултат, своята уникалност, самобитност. Така че те в някаква степен

стопиха в положителен смисъл този учебен процес

и то е наложително. В крайна сметка в основата остава някаква придобита истина, някакъв професионализъм, който ги насочва и определя като художници. Той е свързан с всичко, но по-скоро като внушение. Прекият занаят е необходим, но в основата трябва да внушиш на човека преди всичко какво е изкуство, за какво се прави, защо си дошъл тук и да го отвориш към това нещо. Да отвориш неговите канали на чувствителност – това е най-важното нещо. Занаятът, той си е занаят, той се учи, можеш сам да го научиш в някаква степен. Основното е да го научиш да мисли в този процес на пластична образна стойност, което е езикът на изобразителното изкуство”, каза проф. Николай Майсторов.

Откъс от разговора с проф. Николай Майсторов можете да чуете тук

И допълва, че доверието между студент и преподавател е много важно. „Без него не става никаква работа. Иначе никакво насилие не води до разбиране. А този процес на преподаване и възприемане е въпрос на разбиране. Доверието е, така да се каже, главният феномен, който да оправдава това действие. Така че в този план защитавам това понятие –

ако няма доверие, няма резултат.

Доверието е истината към това, което преподавателят прави по отношениена студентите”, каза художникът. А неговите ��ивши студенти наистина изпитват към него доверие. Споделяха на дискусията преди откриването на изложбата за своята радост от това, че са се докоснали до него, за неговата деликатност, но и взискателност. За атмосферата в частната академия „Жул Паскин” и за посоките в образованието там. А художничката Ива Владимирово освен, че му подари слънчоглед изрецитира: „От слънчогледите без край, с любов, уважение и голяма признателност към слънце - професор майстор Николай”. И добави: „За да приличаш на Майсторов трябва да имаш много високо ниво, висок хоризонт. Не би могло да му се подражава, защото това е невъзможно”.

Николай Майсторов и Станислав Памукчиев

Художникът проф. Станислав Памукчиев пък каза за Майсторов: „В педагогическата ориентация на Майсторов, според мен, може да се каже, че има един генерален белег. Той самият го е формулирал в една своя студия за образованието по изкуства, в която се казва, че рисуването не е отражение, а е самоизразяване. То е внушение и себеизразяване. От отражение на реалността към вживяване, вчувстване и изразяване на тази реалност. При самия Николай Майсторов е себеизразяване през една фикционална реалност измислена от него, но тя говори изключително страстно за човека. В различните проявления на неговите студенти, независимо доколко са фигурални, доколко са абстрактни или полуабстрактни,

основният белег обаче е експресията.

Като говорим за някакъв белег на влиянието и школата Майсторов, според мен, едната дума, която може да я определи в най-широк смисъл – това е експресия.

Дори не точно експресионизъм, експресионизъм е самият Николай Майсторов. Веднага трябва да кажем, че е може би най-ясният, най-отличимият, най-защитеният, най-утвърденият, най-титулуваният български художник експресионист. Но неговото влияние върху всичко онова, което носи в себе си - емоционално-духовното, емоционално-психичното като преживяване е експресия. Всички тези хора, които бяха около него са белязани от това. Дори най-лиричният от тях - Любен Генов е белязан от това. Ако влезем в по-внимателен прочит ще открием дори и в работите на Жани /Иван Михайлов – Жани – б.а./ -  това е слънчевата експресия на деня. Дори, ако влезем в изключително съзерцателните неща на Албена /Албена Щениовска – Еглофф – б.а./ ще открием овладяна, споена вътрешна, потопена експресия. Преживяна. Така че не българското образование, българската живопис изключително много дължи на Николай Майсторов”, заяви убедено Станислав Памукчиев.

Емил Попов и Вихрони Попнеделев

Скулпторът проф. Емил Попов, също един от участниците в проекта, продължи думите на Памукчиев, като отбеляза, че и той самият се е учил от Майсторов: „Имам си художници ледоразбивачи в нашата художествена реалност. Той е един от тях. Във всички случаи Николай е един от тези, които взривиха определени представи за култура, защото той има и стихове”. И добави: „Това, което най-силно впечатлява в изложбата е изключителното разнообразие. Второ, това са хора с вече силни авторски присъствия в нашата реалност със своя художествена абсолютно определеност. Знаете колко е схематично да се казва, че под голямото дърво не растат други растения. И аз силно го споделям, но тук в тази зала виждам как

този ледоразбивач е успял да сгрее всички хора,

които са решили да работили с него. Сгрял ги е, сложил е на обсъждане всичко, с което разполага и те са го ползвали по начин,по който всеки от тях е преценил и селектирал съобразно своята нагласа и потенциал. Това е изключително трудна работа. Казвам го, защото и аз имам някаква подобна роля в Акаде��ията. Това отношение към форма, пространство е една от моите схематични представи за думата критерий. Такъв термин съществува и работи. Николай е обречен художник и мога да се считам негов ученик в аспектите, които са недостижими”, заяви Емил Попов.

Една от картините на Николай Майсторов в изложбата

Художникът проф. Вихрони Попнеделев, също преподавател в НХА и участник в проекта с четиримата професори имаше малко по-различно мнение за образованието в официалната академия: „Разбира се, аз от четиримата съм най-младият и най-малкият. И си спомням, бях още в началото на живописната си дейност, когато съм гледал изложбите на Майсторов и, разбира се, с най-голяма възхита. Първо, Николай Майсторов започна курс в тази академия /”Жул Паскин” – б.а./ в едни много по-различни условия, отколкото в Академията на Шипка 1. Там, наистина, нещата са от един огромен колектив. Като чуя думата колектив настръхвам. Защото в този колектив е пълно с какви ли не хора. И като че ли

винаги мнозинството съсипва нормалната хубава идея.

Колкото и да се опитваш нещо да правиш, всички гледат да ти пречат, защото обичат един спокоен живот. Да си вземат заплатките, да се правят, че учат някого, да забравят, че нещо става и гръмко да се поощряват. Когато тръгнат да гласуват нещо, един не е против, освен мен. Разбира се, аз се оказа, че съм черната овца. Той, наистина, когато има тази свобода да си подбере преподавателите, има свободата да си подбере студентите, има право да си въведе програмата, това е иде��лно. Но в същото време обаче трябва да имаш дух и дупце. Е, за това дупце става дума. Че трябва човек да има хъс да си отстоява позициите. И когато каже нещо, действително да си личи, че това е силно и стои национална сила зад него. И това му личи и в картините. Неслучайно те нямат тези компромиси – ела, кажи ми това по-жълто ли да го направя или по-зелено. Или да извикам някой друг той да ми каже как да го пооправя и така нататък. Той ги хваща и си ги прави нещата. И затова е водач, затова е ледоразбивач”, убедено каза Вихрони.

Любен Генов и Слава Иванова, директор на Националната галерия, при откриването на изложбата

Николай Майсторов се притесни от похвалите и даже очите му се овлажниха. И призна:

„Аз не съм свикнал на похвали.

Не живея леко. Самата ми природа е трудна. Рисувам трудно, не изпитвам удоволствие в прекия смисъл от нещата. Трябва да ги преживявам, да изведа някакво движение, за да придобия усещане за щастие. Така че тук много хубави неща се изговориха, но никога не съм ги покривал със себе си. Аз съм недоволен човек от всичко, не харесвам нищо, имам самочувствие на художник, но резултатите ми се измъкват. Някак си, те са част от работата ми. На следващия ден като дойда, нещо се наставя. Накрая, естествено, че завършвам картината и винаги казвам – следващата ще бъде, тази пак не става. И така. Не бих казал, че пътят на художника е труден. Но поне за мен е много труден”. А Станислав Памукчиев сподели за една своя случайна среща с художника на улицата. Пита го къде отива и Майсторов отговаря: Да рисувам. Казва, че всеки ден рисува и признава: „Защото ако не отида и не рисувам, за пореден път ще си докажа нищожността на живеенето”. А Памукчиев обобщи тази среща: „Не знам какво може да характеризира по-точно нашия опит и това наше състояние, в което можем да живеем някъде по-истински, отколкото в истинския живот”. ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Емил Попов оставя всеки да намери своята индивидуалност

„Моята концепция е да вървя след всяка индивидуалност, а не да налагам своя модел на другите индивидуалности. И затова влагам и известна ирония в това заглавие. Без концепция, защото всяко нещо има концепция”. Това каза проф. Емил Попов пред „въпреки.com” по повод изложбата „Без концепция - 1997 – 2018 г.” в Кюстендил от проекта на фондация „Въпреки” - „Учители и ученици в изобразителното изкуство”.

И продължи: „Основното е, че това са най-активно работещите в сферата на моя контакт. Хора, с които не съм прекъснал комуникацията след Академията. Във висока степен е взаимодействие, това е щафетният принцип на общуване. По-старата генерация да общува с по-младата, защото мисля, че сме свидетели 

на една доста повърхностна и агресивна конфронтация

между едните, които твърдят, че изкуството трябва изцяло да приема нови форми и тези, които грубо казано сме по-консервативно настроени. И в този смисъл е особено важна щафетата – предаването, дискусията - много жизнена и необходима според мен”, каза проф. Емил Попов. Това е първата изложба от проекта на фондация „Въпреки”, тя е в галерия „Владимир Димитров – Майстора” и е от ателието на преподавателя като участници са: Антония Ангелова, Антон Цанев, Анатолий Йончев, Белан Амин, Валя Георгиева, Викенти Комитски, Георги Любенов, Георги Лазаров, Диан Димов, Елена Аначкова, Иван Стоянов, Красимир Митов, Кирил Кузманов, Камен Старчев, Косьо Минчев, Мартиан Табаков, Мартин Трифонов, Нина Драгнева, Пенко Платиканов, Станислава Чапкънова, Цветан Пепелярски, както и самият Емил Попов.

Проектът е свързан с няколко изявени творци и преподаватели. Но смисълът е да се усети връзката между поколенията не само от педагогическа гледна точка, но и като контакт между творчески личности. При това не само в изложба, но и като дискусия преди откриването. Самите преподаватели самите са куратори и всеки има своя мотивация за поканените. Между другото, не са може би много тези творци, които са готови да се покажат заедно със своите ученици в една изложба, спектакъл или културно събитие. Докато в нашия случай и четиримата професори – Емил Попов, Вихрони Попнеделев, Андрей Даниел и Николай Майсторов с желание партнират на този проект. „Много харесвам идеята, защото това е една проява за младите хора, с които съм работил през годините. И в този смисъл съм много доволен заради това, че се появява една голяма група млади хора, най-активните за тези 22 години, поне с тези, с които съм имал контакт. Мисля, че щом реагират, го приемат за важно, някои са извън България. Това означава, че идеята е жизнено необходима”, каза Емил Попов.

Питаме го какво е важно в тази връзка – учител, ученик, ателие? „Струва ми се, че във времето, в което живеем, време в което само като си помислиш високите ни класици на 20 век не само нашите български, но и световните, бяха живи до скоро. Което значеше, че критериите за изкуство бяха непоклатими. И в последните 40 години се разлюляха критериите. Така се изпомешаха формите, че живеем в едно колажно време. Това, че времето е такова не означава и аз не мисля, че в нашата област няма едни наистина високи критерии. Напротив.

Аз съм от консервативните художници,

които смятат, че критериите са важно нещо. Те са именно, когато поставиш нещата в едно изпитание към вече изминалия период, който е толкова дълъг и могъщ. Ти не можеш да кажеш - елиминирам тая част от света на изкуството, защото сега е ново време. Не смятам, че е така, аз съм консервативен човек. И в същото време дискутирайки с тях - ето минете през определени критерии, за да изпитате себе си като професионалисти до какво ниво можете да скочите летвата, след това правете онова, което сърцето ви иска. Или го правете едновременно. Но винаги в тази връзка. Това, което иска твоята артистична нагласа и личност, и природа, но винаги през едно изпитание на критериите. Иначе нещата стават дива самодейност в недобрия смисъл на думата”, каза Емил Попов, който беше в стихията си при подреждането на изложбата.

Питаме го дали иска учениците му да приличат на него. „Задължително не. Изобщо не налагам в термина ателие някаква формална или стилистическа програма, или неща, които да превърна в задължително изискване. Точно обратното – винаги смятам, че вървя след тях, след всеки от тях и се опитвам да споделям това, което ми се струва полезно. В зоната обаче на спецификата на всеки от тях. Пак казвам, защото усещам, че

живеем в едно изключително разлюляно време.

Даже не смея да го наричам какво е. Просто това е най-нова и най-неочаквана форма на съществуване. Не можеш да говориш за неща, които са очевидно високи върхове в изкуството и в същия момент да кажеш – да, ама сега правим друго. Според мен е дълбинно неприемливо. Но тогава излиза въпросът – отричайки това, какво налагаш. И според мен налагането винаги трябва да минава през едно изпитание – какво мога и като преживяване на личността. Защото според мен навлизаме и в един термин, който без да съм теоретик, наричам психологическо пространство на нашите занимания. Означава това, което младите наричат послание. Какво е това послание – каквото е твоето преживяване и ти споделяш чрез твоите предмети с останалите хора, независимо каква е формата. Дали е видео, дали е скулптура в класическия смисъл или нещо съвсем дръзко различно”, казва скулпторът.

Емил Попов е човек с голяма толерантност, но и отстоява своята позиция. Но дава право и на другите да имат свои различни от неговите. Дори в един случай на тази изложба имаше творба, на която може би някои биха погледнали като малко неприемлива. Защото беше не нещо сътворено, а по-скоро обект привнесен от външното пространство. Но преподавателят настояваше – щом си го е предложил за изложбата, художникът има право, а не дали на нас ни харесва… И към своите студенти каза: „Благодарен съм на всички вас, които сте решили, че сте могли да общувате, надявам се, по някакъв полезен за вас начин, с моя милост.” Емил Попов здраво е свързан с корените на своя род и със земята. /Разговор с него преди време във „въпреки.com” можете да прочетете тук/. И докато вървеше подреждането на изложбата си говорихме и за нашето време. И бяхме единодушни, че в България един от големите проблеми е разкъсаната връзка между града и селото. В това, че хора от селата скъсаха с корена си и отидоха в градовете, но не станаха граждани. А и не са вече селяни в този силен, ценностен, морален смисъл. Проста станаха хора от никъде.

Зелма Алмалех, Емил Попов и Чавдар Попов /от ляво надясно/ по време на дискусията

На самата дискусия говори най-напред изкуствоведът проф. Чавдар Попов. Той отбеляза смисъла на този проект, който напълно подкрепя. Не защото не са били правени и други изложби на учители и ученици в изобразителното изкуство, но в такъв формат с четирима изтъкнати наши художници и преподаватели в тази двустранна изява, всеки един от тях преподавател и художник за първи път се прави у нас. „Той си заслужава по няколко причини. Първо, защото дава възможност на всички нас да успеем да видим по какъв начин съответните преподаватели успяват да въвлекат, да стимулират, да подпомогнат, да насърчат и да обучат в крайна сметка в комплексния смисъл на думата своите студенти. Второ, да видим какви са тези форми н приемственост, в каква степен има, може би, и определени случаи на откъсване, преодоляване. Когато човек разсъждава лично стига до извода, че в подобни случаи

могат да бъдат четири типа преподаватели – художници.

В единия случай това са изтъкнати наши художници, които са много интересни и изявени и като преподаватели; в другия случай могат да бъдат изтъкнати художници, които не са непременно толкова успешни преподаватели, толкова добри педагози – има такива. Има, разбира се, и обратните случаи – не толкова изявени, изтъкнати художници, които са много добри преподаватели. И най - накрая може да се срещне случай, при който художник със средни възможности е и среден преподавател. В случая с Емил Попов за всички нас е ясно, че той колкото и изявен художник, толкова и изключително, бих го нарекъл, органичен преподавател, тази същина е творческа и съкровена, мога да свидетелствам за това, защото смятам, че го познавам сравнително добре. Разбира се, много по-добре го познавам като скулптор, отколкото като преподавател. Но резултатите са налице и те свидетелстват сами за себе си. Ние принадлежим като едно поколение с него и съм следил неговите изяви още от самото начало на самостоятелната му кариера като художник.

Искам да кажа две неща. От една страна Емил като скулптор и от друга страна за изложбата и за тази изява. Добре е да се знае, че Емил Попов, както Ангел Станев, Иван Русев, пропускам имена, бяха сред скулпторите от края на 70-те и началото на 80-те години, които навлязоха в нашия художествен живот и внесоха много нови неща в нашето изкуство, специално в скулптурата. Поначало скулптурата е едно, използвам случая да кажа, тъй като единствен Емил е скулптор, единствен от тези четирима художници, останалите са живописци, скулптурата е в по-голяма степен и у нас в цялост свързано с традициите, с академичната школовка, с академичния модел по принцип. Достатъчно е човек да се разходи в залите на музея Орсе в Париж и да види, че през 19-ти век, докато живописта е извървяла много дълъг път еволюционен, но заедно с това доста богат на направления, течения и т.н. – реализма, романтизма, импресионизма, пост импресионизма и т.н., скулптурата се задържа почти едва ли не до края на Роден в рамките на неокласистичната стилистика и това е академичната скулптура, която в различни прояви присъства в експозицията на този музей. У нас до 60-те години до известна степен, може би, и малко след това доминираха едни и същи модели на развитие на скулптурата, които се базираха основно, да не говорим за соцреализма, едно разбиране за скулптурата, което беше свързано статуарния принцип, реализиран в едни определени жанрови параметри – фигурална композиция, отделно стояща фигура, портрет, голо тяло – неокласически и академични форми на традиции и на изява. Този период и когато Емил навлезе в художествения живот, благодарение на тези автори, но и на други, но те бяха в авангарда на новите търсения на нашата скулптура тогава. Скулптурата до голяма степен разчупи тези граници, които сама по някакъв начин беше създала и оформила у нас. И в тази изложба ние сме свидетели на резултатите”, отбеляза проф. Чавдар Попов.

В залата по време на дискусията присъстваха и по-млади, и по-възрастни ученици на Емил Попов. Елена Аначкова репликира: „Много се акцентира, че се разглеждат автори с различни подходи. Но може би това не е същината. Може би професорът е подходил към всеки от нас универсално

и просто е оставил всеки да намери своята индивидуалност.

Дискусията върви до каква степен преподавателят се налага, до какво степен всеки намира своя свободен път. Това е малко по-второстепенен въпрос. Професорът има универсални уроци, които той нарича своите монолози. И всъщност това, което се случва е начинът по който всеки от нас ги разбира и ги реализира в творчеството си”. А един друг ученик, вече от различна възраст, вече и преподавател, доц. Цветослав Христов – Цупи добави, че при Емил лошото е, че няма лошо. И разказа как е попаднал като ученик при професора и как той го е върнал към изкуството, след като се отдал повече на правене пари преди години. „Това, което казаха и младите колеги, Елена го каза перфектно и го дефинира, това е изключително важно. Красиво бих го нарекъл, като преживяване. За мен следването мина на един дъх, макар че аз тогава си спомням, че за мен най-голямото щастие беше да изкарам тр�� смени в Академията – първа, втора и нощна. За мен това бяха красивите моменти. И сутринта да можех да го посрещна вече пред статива с открит проблем. И естествено той да ми каже онези думи, които очаквах – да ме бутне с няколко сантиметра по-нататък от мястото, където съм – визуално, духовно, като преживяване. Емил каза така – и запомни,

правиш работи, колкото можеш да носиш.

Тази реплика негова, съвет, до ден - днешен я ползвам. Камъчетата, които намираш на пътя можеш да изградиш без кран и така нататък. Емиле, благодаря ти”, призна Цветослав Христов. А Емил Попов с усмивка отговори: „Изведнъж моята човешка суета така започна да пърха неудържимо, че има опасност гравитацията ми да се прекъсне и старата ми глава да се разбие в тавана. Моля за милост. И още едно – това за носенето ми свърши много работа, но то е заимствано от Хораций. Когато учи императорите как се пише поезия. Когато казва – нищо няма да липсва в изкуството ти ако носиш толкова, колкото поемат раменете ти.”

Диан Димов по време на подреждането на изложбата

Според Чавдар Попов благодарение на своето сериозно и задълбочено, професионално отношение към работата си и към студентите, Емил Попов е успял да предпази своите ученици, студенти от ранно вманиачване, което е много опасно. „Няма нищо по-смущаващо от това втори – трети курс студенти да се помислят за творци в кавички. Аз поначало не обичам тази дума, какви творци сме ние, творецът е един. Ние сме в най-добрия случай ��ъработници някакви. Както и да е. Действително това е умение, според мен - умение да предпазиш младите хора. Доколкото мога да съдя от присъстващите, от изложбата, Емил е успял да съхрани, да запази това сериозно отношение към работата, към професията, което е своеобразен имунитет спрямо подобно вманиачване, защото егото е лош съветник за съжаление, особено пък хипертрофираното его. Мисля, че неговата вътрешна етика на художник, на човек е служила винаги през годините за един много точен ориентир даже дори да не е било формулирано това като програма или вербализирана форма на изказа. Това е етичен момент, но етиката и естетиката са едни до други и вървят ръка за ръка”.

Андрей Даниел /л./ и Станислав Памукчиев /ц./ бяха сред участниците в дискусията

Андрей Даниел ��баче го репликира с усмивка за „маниащината”: „Ние сме състуденти. Те бяха маниаци – скулпторите. Те бяха от сутрин до вечер, а може би и през нощта седяха и работеха. А ние ги гледахме и ги сочехме като маниаци.

Полека-лека тази тяхна „маниащина” зарази и други хора.

Полека-лека се оказа, че това е виталната енергия на тази наша вълна, с която ние излязохме от Академията, защото не знам защо се беше получил някакъв ауфтакт преди нас и беше малко празно. И имаха нужда нашите батковци и чичовци от гилдията от нещо, което да дойде ново. Бяхме, наистина, посрещнати добре, но тези бяха денонощните маниаци. И именно, защото той /Емил Попов/ е бил маниак знае как да предпазва маниащината у студентите си, иначе не става. Аз се обръщам към нашите млади колеги, защото времената са доста разлагани, аморфозирани. Защо - защото всичко може. Чавдар /Попов/ говори за тази отличителна консервативност на Академията, която се мъчи да запази, да преподаде, да предаде някакви стандарти. Те са много заплашени, колеги, тези стандарти, ужасно са заплашени отвсякъде. Ако имаме възможност по света и да ходим по галериите, виждаме, че тези стандарти са напълно пренебрегнати и ние трудно можем да се усетим къде са пренебрегнати, защо, какво, как. И трябва да имаме ужасно силен, вътрешен компас или не знам какво да кажа, за да се ориентираме, за да знаем за какво става дума. Радвам се, че това място, което се нарича Академия, май преведено значи място за срещи, продължава да изпълнява тази своя функция даже в това разпадащо се време и успява да срещне едни млади хора с едни по-възрастни, и да има полезен обмен в тази работа и да се случи, нещо, което е важно. И може би засега задържа един процес, който неизбежен и за България, наблюдаваме го в целия свят и, от който малко трудно после се излиза. Обикновено от този процес излизат двама-трима. Това е, а иначе, блазня се да си мисля, че с Емил сме едно поколение и може би по някакво време и в някакъв момент сме били впрегнати в една и съща работа. Бил съм му благодарен, че бил такъв, какъвто е и съм имал възможност да му го покажа”, сподели пред всички Андрей Даниел.

Проф. Станислав Памукчиев пък добави:  „Искам да споделя това общо настроение и тази обща радост. Някак си от само себе си нашият разговор тръгна в много дълбоки води с една много щедра полу - усмивка, благодатна. Това не е случайно. Изплъзващият се Емил Попов, къде е Емил Попов, къде е неговият урок, кой е урокът на Емил Попов? Това, което Елена искаше да ни подска��е, че е сърцевината на днешния ни разговор. Емил Попов е в тази наша благодатна разположеност в това пространство. Той не е написал своята програма, не е написал учебник, методически. Под повърхнината на тази вода седи огромна енергия, една притегателна гравитационна сила и там някъде отдолу седи Емил Попов в тази гравитация, в която се лепим всички ние. Много странно стои това всичко – зад многообразието на изложбата почти никъде не може да бъде видян Емил Попов като формални белези, като формалния урок, обаче всички са приобщени към това пространство. Тук изплува майсторът-педагог. Преди да кажа за майстора педагог искам да кажа, че Емил Попов има много по-широка проекция и е

учител на много повече хора, отколкото може да си въобразим.

Преди малко се каза как всички искаме да се прилепим по някакъв начин към това. В момента и мен ме напира. Бил съм студент някъде 1978-79 година, завършил съм стенопис, но вече ходехме по изложби. На Пета национална младежка изложба Емил извади една мъжка и една женска фигура, които бяха толкова различни спрямо целия поток, че жадните за новинка така се налепиха и то не само формална новинка. Някой си вади от себе си най-съкровеното по един необичаен начин и другото, което е конюнктурата веднага го хвана. Там имаше в системата на ОХИ едни журита, водени от Светлин Русев. Самият той се будалкаше, че ако не били живописците в тези журита българската скулптура нямаше да я има в този си вид. /Емо се вмъква – вярно/. Преодоляването на страшно много схоластични предразсъдъци по отношение на скулптурата така, както я разказа Чавдар Попов идва донякъде и от необременеността на живописеца към проблема скулптура и отиване по същество там, където има човеколюбие, дълбочина на преживяването, емоционално. Тук, обаче, трябва да влезе и това, че това беше едно хубаво време на разширяващи се граници и жадните за модерно изкуство бързо се припознаваха във всякакви експерименти с формат.

Проф. Емил Попов и Валентин Господинов - двама скулптори, които имат много общо в своите позиции за изкуството

И четиримата, които са в проекта направиха този свой личностен пробив през формата, през езика на изкуството, през модернизирането на езика в края на 70-те и 80-те години, за което говори Чавдар. Това стои отдолу програмно – любовта, изразът през формата, човеколюбието, добрината, жегата. Самият Емил често в една хитра, привидно самоиронична самооценка

говори за себе като селски професор и че е селянин.

Това е код на дистанция, на позициониране в съвременния свят. Не е необходимо да се пишат научни разработки, учебници за това какво значи да си приобщен към една природна или селска култура. И как се позиционираш, и как седиш срещу света, и как това може да е заразно и да владее душите на толкова много хора, без отгоре да седи норма, диктат върху цялата тази зала. Емил не седи като диктат, седи отдолу като вътрешна температура. Интересно ми е, ако продължим в тази посока, какво е урокът на Емил, къде е урокът на Емил и може ли да ни върши работа. Чавдар Попов определи няколко типа успешни преподаватели, частично съм съгласен. Не приемам, че има средни, неуспели художници, защото са си дали всичко, за да бъдат преподаватели.

За мен слаб художник не може да бъде силен преподавател.

Както казваше Крум Дамянов или си полеви офицер, или си в резерва, или в обоза. Емил Попов е действащ, той е полеви офицер. Това е много важно, защото това го прави пластичен, чувствителен към днешния ден, а не в някакъв учебен материал като методични, технологични препоръки. Не това е урокът на Емил”. А Андрей Даниел продължи: „Говорим за тази свобода като някаква новост, като някаква крачка, която се случва в днешните времена или с някои персони в Академията. Свобода не се дава! Тя се завзема, тя се придобива. Това е едно вътрешно състояние на човека, който е тръгнал да върши тази работа. Няма какво ние като преподаватели да се бием в гърдите, че даваме свобода. Напротив, самият факт, че ние седим там и сме, е несвобода. Работата е, че по някакъв странен начин създаваме някакво условие, в което този, който има вътрешната необходимост да се освободи се освобождава. А какво е това да дадеш свобода, на мен не ми е ясен. Аз лично никога не съм получавал свобода от някого”.

За Мартин Трифонов музиката е част и от неговото усещане за цялостност на изкуството

Разговорът можеше да продължава още дълго, на наближаваше все пак откриването на изложбата. Един от най-талантливите млади ученици Мартин Трифонов, който докато се подреждаше изложбата свиреше и на пиано в галерията сподели, че докато са учили направили сравнение на един тип скулптури с „Go down Moses” /спиричуал/ на Луис Амстронг. „И си представих самата музика като форма. Това е един пример от цялото обучение. За музика си говорихме”, споделя младият скулптор.  А Диан Димов разказа на дискусията за една история със своя учител. Преди това намери общо между скулптора и прасето сред всеобщ смях. Една и съща свиня ражда и червено, и черно прасенце, зависи как е била оплодена. Така е и със скулптора – има в главата си различни идеи и е важно коя ще се оплоди. И тук е ролята на учителя. А за Емил Попов разказа една друга история: „С него сме в селото му /Дрен/, леко сумрачно време и само формуваме восък с професора. Той си го ритушира и виждам на плочките едно кафеникаво восъчно петно и се навеждам да го взема и викам: „Професоре, восъче!”. Той съвсем деликатно се почеса зад ухото и вика: „Абе, Диане, това не е от восъка, това е от кученцето!”. Аз викам: „Добре, професоре, благодаря!”. Така, макар и недиректно е помагал на много хора, предпазва по този начин и дефинира идеите по негов си начин – създава образ, чувство, интуиция. Много деликатност спрямо ситуацията и професор Попов е от малкото хора, които водят един и същи разговор в много различни времеви диапазони по различни начини. За него няма завършен разговор…”

Валентин Господинов не е само директор на галерията, но и човек, който участва в аранжирането на всяка изложба от начало до край

И още един ученик на Емил Попов, с когото разговаряхме при подреждането на изложбата – скулптора Валентин Господинов, директор на галерия „Владимир Димитров – Майстора” и преподавател в Националната художествена академия. Той не се откъсна от нито един етап на подреждането на изложбата, което си е негова практика та чак до подреждането на осветлението. „За мен подреждането е окончателното прецизиране на художника. Участвам в целия процес. Това ми е кредото – там където се строят нещата и участвам във всички процеси”. А за изложбата казва: „Доволен съм от тази изложба и участието на такъв капацитет като Емил в усвояване на пространство и аранжиране, не мога да не съм доволен”. И добавя за контакта си с него: „Да контактуваш с Емил не е само да се учиш да бъдеш скулптор, но и да се учиш на мъдрост.

Приемам го като духовен баща.

И наистина това е подаване на ръка към следващото поколение, което с нашето поколение не се случи и това е много важно. Специално за него това е основно кредо – той подпомага даденостите на човека, колегата и му дава възможност да се развива. Аз също смятам, че човек няма право да се намесва в божиите работи – това което му е дадено ти го подпомагаш и го подкрепяш, но без да нарушаваш даденостите на човека. Изглежда, че е толерантен, но се получава това, което е решил. Но постига това, което смята за добро. Учил съм се от него в много различни посоки. Първо като ученик към учител, като студент към пр��подавател, като колега към друг колега, като духовност към друга духовност. Изобщо са много различни посоки, по които много мога да приказвам. И това, което съм се учил е как човек трябва да бъде като педагог. Там работиш с колеги и с авторитет, но не авторитарен”, споделя Валентин Господинов. И една малка скоба – в момента галерия „Владимир Димитров – Майстора” наистина трябва да се види. В нея освен експозицията, за която сега говорим, е и изложбата на проф. Николай Майсторов - миналогодишния носител на Националната награда „Владимир Димитров – Майстора”, както и творбите на самия Майстор. Това е изключително наситена композиция.

Колкото до „Без концепция…” тази изложба не е първата със студенти на Емил Попов и един от участниците в тях Мартин Христов добавя:  „Още като студент за мен за мен по-важен урок бяха тези изложби и тяхното съществуване, отколкото самото моделиране в ателието. Защото в един момент това моделиране трябва да излезе в изложба, да го видят хора. По съвсем друг начин трябва да го мислиш като продукт. Лошото е да се казва продукт, но общо взето е поредният урок от професора. Самите изложби са пореден урок. Както с музиката, самият контакт е някаква култура.

Самото правене на изложбата е някаква култура.

Той влиза в проблемите на студента на негова територия и гледа да развие неговите ресурси. Най-важното е, че е работещ човек и постоянно прави нещо, няма спирка. Има опасност човек да влезе в академията и четири години да ги изкара без много да си дава зор. Но като видиш, че преподавателят ти е човек, който всъщност си движи нещата и постоянно е активен, и участва, това за мен е най-важното”, казва Мартин. И добавя за изложбата: „Това е другото качество, че всеки е различен от участниците. От една работа, която представлява уличен знак, до една съвсем класически изпипана глава – портрет е трудно да се направи, но тук се случиха нещата естествено, според мен”. А ние продължаваме с другите изложби и дискусии. /За целия проект можете да прочетете тук/. И благодарим на всички, които ни подкрепиха – Програма „Култура” на Столична община, Министерството на културата, партньорствата - на Националната галерия, Градската художествена галерия във Варна, галерия „Владимир Димитров – Майстора”, столичните галерии „Арт Алея”, „Стубел”, „София прес” и със спомоществователството на фондация „Процес – Пространство”, Eurostill и Винарска изба „Русе”. ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: НХА отново ще привлича общественото внимание

Националната художествена академия беше във фокуса на общественото внимание в края на 2019, но така ще бъде отново и в началото на 2020. В края на годината се оказа, че сегашното ръководство не може да изплати заплати на преподавателите. Не е ясно колко са точно недостигащите средства и къде са отишли. И кога ще бъдат изплатени заплатите. А и да бъдат осигурени пари за хонорари на моделите, защото излиза, че преподавателите сами им плащали. Може ли Художествена академия без модели?!

Ректорът в оставка проф. Николай Драчев заяви пред журналисти, че не са били пренасочвани средства за новата сградна част на Академията в София. Недостигът бил заради текущи ремонти, а точната сума щяла да бъде определена при одита. Впрочем, от тази нова част на Академията отдавна има нужда и тя беше въпрос на дългогодишна борба на няколко ръководства на НХА. И хубаво е, че все пак се достига до един финал. Въпреки, че старата част на Академията, която е долепена до новата, има нужда от основен ремонт. За него пари няма, но надеждата е, че новият ректор, който ще бъде избран в средата на януари, ще може да се справи.

Част от участниците в мълчаливия протест в двора на НХА - снимка Стефан Джамбазов

Кандидатите за длъжността са четирима - проф. Божидар Бончев – предложен от проф. Вихрони Попнеделев; доц. д-р Бойка Доневска – предложена от катедра „Индустриален дизайн“; проф. Велислав Минеков – предложен от Общо събрание на Факултета за Приложни изкуства и проф. Георги Янков – предложен от катедра „Плакат и визуална комуникация“, катедра „Графика“, катедра „Книга, илюстрация, печатна графика“, катедра „Психология на изкуството, художествено образование и общообразователни  дисциплини“, катедра „Живопис“.  Важен е изборът на нов ректор, който освен да е творец, трябва и да може да се справя с административната дейност. Някои смятат, че е хубаво ректорът да е мениджър. Но въпросът с мениджърството също е много условен и е подобен на това трябва ли преподавателят да е изявен творец или просто да е администратор. Но ако е само такъв как може да прецени нуждите на едно такова сложно творческо учебно заведение като Академията. А и един творец, прекрасно може да съчетава тези качества, ако е достатъчно наясно с проблемите на Академията. Да припомним, че ректори на Академията в последно време са били творци като проф. Иван Газдов, проф. Владислав Паскалев, проф. Божидар Йонов и проф. Светослав Кокалов.

Филиалът на НХА в Бургас се помещава в една модерна сграда, а има и планове пространството да се разшири - снимка Стефан Джамбазов

От кандидатите за ректор доц. д-р Бойка Доневска е част от сегашното ръководство, като зам.-ректор по учебната дейност, акредитацията и развитието на академичния състав. Проф. Велислав Минеков, който беше спряган за кандидат дори и за президент на България, обяви първи кандидатурата си за ректор и някои медии бързичко го обявиха за избран. Отделен е въпросът за компетентността на част от така наречените "журналисти"… Проф. Божидар Бончев е чудесен керамик, но все пак мениджърският опит също е необходим. Проф. Георги Янков пък доказа не само своите творчески способности, но и възможността да организира филиала на Академията в Бургас като един от създателите му и негов директор. Били сме там и сме се убедили, че това е изключително място за студентите и преподавателите /можете да прочетете във „въпреки.com” тук/. Така че на ход са участниците в избора на 15 януари…

Проф. Андрей Даниел и проф. Емил Попов в едно от ателиетата на Академията - снимка Стефан Джамбазов

А междувременно преподавателите от НХА със заплати или по-скоро без, продължават да действат. Защото все пак подготовката на младите е не само работа, а и мисия. Някои от преподавателите на Академията участваха в проекта ни на фондация „Въпреки” - „Учители и ученици в изобразителното изкуство”. От НХА поканихме проф. Андрей Даниел, проф. Емил Попов и проф. Вихрони Попнеделев. Вихрони Попнеделев държи, че за да преподаваш, трябва да си и работещ професор. Не можеш да обясняваш само, трябва и да покажеш, каза той. А студенти на Андрей Даниел направиха преди Нова година изложба в галерия „Арт 36”. Заслужава да се спомене тази експозиция - „Малък формат”, живопис и рисунка на студентите от Ателие 51 по живопис на Национална художествена академия. И тук искаме да цитираме Андрей Даниел за това какво значи за него преподаването: „Нещото, което като усещане съм имал през всичките тези години е било желанието да създам друга атмосфера. Не тази, която може би по моето следване и по следването на мои батковци е имало в България”.

НХА от птичи поглед - снимка архив на Академията

Сподели, че по време на неговото следване го е притеснявало усещането за някаква нормативност, за някакви правила в изкуството. „Неща, които мен лично ме ограничаваха. Имах неприятното усещане за стеснени рамки пред възможността, която въобще живописта има. Тя е безкрайно свободно пространство, в което има място за всеки, който иска да каже нещо в нея. Така че общо взето, ако трябва да говоря като някакъв вид преподавател, това ми е било старанието. Да осигуря това пространство, да внуша това усещане, че би трябвало студентите да се почувстват свободни, да мислят, да виждат, да усещат. И че това е ценното – всеки да разкаже за своя ракурс към този свят”, призна художникът.

Андрей Даниел на изложбата в галерия “Арт 36″ - снимка Стефан Джамбазов

А след време при нашето посещение във филиала в Бургас, където също преподаваше каза: „Самата идея се оказа страшно добра. Въпреки, че времето ни е такова – все по-малко кандидати има за нашия кръг от професии в изобразителното изкуство. Оказа се една добра стъпка по отношение на районите това, че ние се изнесохме от София тук. Защото чисто социално може би някои хора и съсловия не могат да си позволят да пребивават в големия град, в София, дълго време. Това изнасяне тук им помогна да бъдат студенти. Освен това другата идея да се помести учебното пространство в тази магазия е направо страхотна. Първо, това е невероятно място, второто – архитектурните дадености са такива, че създават необичайни пространства. На пръв поглед необичайни, а за художника страшно близки и много приятни – тези оберлихти и ателиета. Прекрасни! И въобще една атмосфера настъпателна, действително много повдигаща настроението, вдъхновяваща. Аз съм много за целия този експеримент и ще направя всичко възможно от своя страна да успее”, каза Андрей Даниел.

Още от изложбата в “Арт 36″ - снимка Стефан Джамбазов

А проф. Емил Попов сподели в нашия проект за своята връзка с учениците: „Моята концепция е да вървя след всяка индивидуалност, а не да налагам своя модел на другите индивидуалности”. И още го питахме дали иска учениците му да приличат на него: „Задължително не. Изобщо не налагам в термина ателие някаква формална или стилистическа програма, или неща, които да превърна в задължително изискване. Точно обратното – винаги смятам, че вървя след тях, след всеки от тях и се опитвам да споделям това, което ми се струва полезно. В зоната обаче на спецификата на всеки от тях”. А сега срещу галерия „Арт 36” на същата улица „Славянска” в галерия – книжарница „София прес” е изложбата на скулптора - „Посвещение“. Тя е от участието на Емил Попов в Националния мемориал на Солния поход в Данди, Индия, в памет на Махатма Ганди. Националният мемориал на Солния поход в днешния индийски град Данди представлява разгърнат многокомпонентен комплекс, разположен на площ от 61000 кв.м. Проектът е приет през 2005 г., следват години на поетапно изграждане и през 2019-та е официално открит. Изложбата представя оригинални творби на Емил Попов, текстове от Махатма Ганди и за него, и документални фото - и видеоматериали за Ганди и Националния мемориал на Солния поход в Данди, Индия. Експозицията се организира по повод 150-годишнината от рождението на Махатма Ганди, с почит към българския принос в създаването на най-мащабния скулптурен комплекс, посветен на една от световно значимите личности на ХХ в.

Част от групата 80 бронзови скулптури на Ганди и неговите следовници в похода - снимка архив галерия - книжарница “София прес”

Националният мемориал на Солния поход в Данди, щата Гуджарат, Индия, пресъздава проведения през 1930 година от Махтма Ганди и негови сподвижници поход за сол – знаково събитие в борбата за независимост на Индия от британска колониална власт и емблематична за делото и идеите на Ганди кампания. Осемдесет последователи на движението сатяграха – за гражданско неподчинение, водени от Махатма Ганди, поемат на Солния поход на 12 март 1930 г. и за 25 дни изминават пеша 385 км от вътрешността на страната до крайбрежното селище Данди на западния индийски бряг. Към 80-имата, които са известни поименно, по пътя се присъединяват с хиляди. На 6 април 1930 г. на брега на Арабско море край Данди, Ганди и хората му добиват сол от морска вода, като по този начин демонстративно нарушават гарантиращ монопол на британците над солта в Индия закон, в знак на неприемането му.

Изобразени от проф. Емил Попов сподвижници на Махатма Ганди в Солния поход -  снимка архив галерия - книжарница “София прес”

Сред 40-имата автори, поканени след изрична селекция на организаторите, да изобразят в портретни фигури в цял ръст 80-те следовници на Махатма Ганди в знаменития Сóлен поход, е проф. Емил Попов. В рамките на уъркшоп, проведен през 2013 г. в Мумбай, Индия, той извайва от глина конкретни участници в Солния поход – две фигури, на които впоследствие се прави силиконово-бронзова отливка. Проф. Попов е единственият българин сред подбраните професионални скулптори, повечето от които от Индия, но също така и от Австрия, Бирма, Великобритания, САЩ, Шри Ланка, Япония и от Тибет. За работата си в екипа на Националния мемориал на Солния поход в Данди, скулпторът отбелязва: „Първото предизвикателство за мен бе как ще се съвместят различни индивидуалности в композицията от 80 фигури. Осъзнах, че в идеята стои принципът за съвместно съществуване на различията, който за Ганди е жизнена и политическа практика. Единственото изискване бе фигурите да са реалистични, да внушават похода. Това бе възможност за всеки от нас да излезе от самотата на ателието, за да се влее в един колаж, който все по-добре разбирах като израз на единението – непознато за света, вдъхновяващо и актуално, носещо надежда за ново развитие във взаимоотношенията между общностите и държавите в планетарен мащаб.“  

Още една от фигурите на Емил Попов

И споделя: „За мен да участвам в проекта Национален мемориал на Солния поход в Данди бе паметно събитие. В днешно време материалните приоритети изместват драстично духовните в нашия живот. Остава надеждата хората и лидерите – национални и световни – да си спомнят и най-вече да прилагат опита на Ганди в обществения живот за решаване на най-болезнените проблеми. ... Постигането на политически резултат от огромна трудност със средства, заложени в духовната практика на Индия вдъхва надежда. Сатяграха и ахимса, синоними на придържането към истината и ненасилието, са въведени от Ганди като единствени средства за постигане на целите – политическа независимост, социална справедливост, отстояване на правата. И всичко това във време на най-унищожителни войни, време на колониално господство, време на расови сблъсъци – наследство на насилието.“, казва Емил Попов, който самият прилича на персонаж от походите на Ганди. Но тук не може да не споменем скулптурата на Махатма Ганди с козичката в Южния парк в София на приятеля на Емил и негов колега скулптор Иван Русев. Очакваме и други приятни изненади от Иван Русев точно в този парк, но за това ще стане дума друг път.

Скулптурата на Махатма Ганди с козичката на Иван Русев в Южния парк в София - снимка Стефан Джамбазов  

А иначе всеки, който иска да види творчеството на Иван Русев освен в Южния парк, където има и негови други скулптури, може да посети Националната галерия – квадрат 500. Там в атриума е експонирана неговата изложба „На 65 милиона години – камъкът”. Това е проект, чиято поява има логично обяснение след „Мраморният град на изкуствата” (2014) и „На 60 милиона години – реката” (2014). С тази изложба художникът отдава почит на материала, който през годините е припознал за „свой“ – и като многовековен артистичен материал, и като паноптикум на житейския си мироглед, пише в анотацията.

Част от творбите на Иван Русев в атриума на Националната галерия - квадрат 500 в София - снимка Стефан Джамбазов

„В творчеството на Иван Русев камъкът се явява материален изразител на неговите имагинерни представи за света. Произведенията му не са просто естетически обекти. В тях са насложени множество смислови пластове, които прозират зад обеми и форми, зад конструктивни решения. Запазвайки естествената природа на материала, той изключително умело прорязва повърхността на каменната плът, за да създаде деликатни форми, загатващи оставените от ръката на художника следи. В откритите пространства на Квадрат 500 за пореден път той интерпретира неспиращия природен кръговрат и търсенето на вечните истини. Възхвалата на материята и нейното почитане чрез изваяни форми е искрена изповед, сливане на житейския път с творческата дейност.

Този своеобразен подарък на Иван Русев към всички нас ни пренася в мястото, което му дава сила и вдъхновение да продължава напред въпреки всичко и въпреки всички – в неговото Илинденци, в неговия Мраморен град, където той живее, диша и работи на пълни обороти. Сред композициите с колони, светещите каменни фенери и кутии се докосваме до сакралното сливане между човека и природата и можем да почувстваме магията на бездиханния многовековен камък, докоснат от духа на твореца”, пише Таня Станева.

Още от изложбата на Иван Русев в Националната галерия, която продължава до 17 май 2020 - снимка Стефан Джамбазов

А ние припомняме, че през 1998 година няколко приятели и съмишленици подкрепят идеята на Иван Русев да се създаде скулптурен парк в село Илинденци и основават фондация „Арт център Илинденци”. Раждането на това културно средище има своята предистория, свързана с творческите намерения на  Иван Русев, който още между 1992-1994 г. успява да осигури пространствата в с. Илинденци, където идеята се разгръща  и до днес. В началото на своя път фондацията е подкрепена и от ценителя на изкуството Здравко Стоицев, който в продължение на 3 години подпомага дейността на фондацията. Съществен е приносът на община Струмяни на чиято територия се развива „Арт центъра”. Върху територия от 30 дка в Илинденци постепенно биват създадени 47 произведения, хармониращи с природата.

Иван Русев - снимка Стефан Джамбазов

В разговор за „въпреки.com” скулпторът Иван Русев беше казал: „Най-съществената част от програмата „Илинденци” е, че в това смутно време, в което изкуството е на колене, ние намираме една нова форма, изнасяме изкуството извън музеите по уникален начин, правим един уникален скулптурен парк много различен от всичко, което се прави по света. Ние правим скулптура с функция, съобразена с природната среда, дори пътеката е скулптура. Това е парк, интегриран с всички изкуства и представете си децата от детската градива в Илинденци или Струмяни, които няма да извървят пътя до София или музеите, започват да живеят сред изкуството, дори без да съзнават и след това се получава този ефект, който е в Европа. Това се случва в село Илинденци и никой не задава глупавия въпрос „Какво е това”, за разлика от парк „Заимов” в София, защото никой не създаде навици там”, каза тогава Русев, който също има скулптура в него. За съжаление състоянието на този парк и скулптурите в него продължава да бъде същото като по времето на този разговор. Но се надяваме, че ще дойде време това да бъде променено. Както и управлението в НХА, която е доказала своето място в културата на страната ни. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

За изминалата 2021, лично, с любов и тъга

2021 година беше много объркана и тежка за света, включително за културата и изкуството. Така беше и за България и за всеки от нас. А неизвестните за 2022 остават, засега, под този знак. Не става дума само за противоепидемични мерки, а за това какво се случва с нас и как да продължим напред, ВЪПРЕКИ!

Откакто създадохме преди почти осем години „въпреки.com” двамата със Стефан Джамбазов в края или началото на всяка година публикувахме своите анализи, нашия поглед към изминалите дни в областта на културата и изкуството като важна част от развитието на обществото. Публикувахме ги в две части – един текст от него, другия от мен. В началото на Новата 2022 година публикацията е една, защото Стефан не е вече тук, отлетя в Отвъдното на 15 март, миналата година. Работи до последния си миг със силен дух, с огромна любов към живота и изкуството. Обещах му и продължавам с ВЪПРЕКИ, а и, защото това ме спасява от личната ми болка, че го няма…Но той е тук и никога няма да говоря за него в минало време…

Стефан Джамбазов в разговор с Любен Зидаров, снимка: Мариана Маринова

Миналата година започна за нас с фотоизложбата на Стефан в галерия „Академия“ на НХА „Андрей Даниел – последните седем години“. Имахме щастието да се виждаме по – често по различни поводи в последните негови години освен заради приятелството, но и във връзка с нашия сайт и фондация „Въпреки”. Разговорите и срещите ни бяха свързани с подготовката и откриванията на негови изложби, както и на учениците му, на които изключително държеше. И даже всичко това, което оставяше от себе си на студентите, ни провокира преди време за проекта „Учители и ученици в изобразителното изкуство” /с участието още на професорите Емил Попов, Вихрони Попнеделев и Николай Майсторов/. Андрей беше много щастлив от тези изложби, които бяха повод да събере свои ученици от цял свят. А от тези срещи Стефан Джамбазов направи една фотоизложбата, която беше показана в Созопол и Пловдив през 2020. Изложбата бе експонирана на 7 януари в галерия „Академия“ на НХА – домът на Андрей като преподаватели продължи почти месец. Стефан вече не се чувстваше добре, губеше всеки ден по малко в почти тригодишната битка с рака. Но действаше на високи обороти, без да изохка, а минаваше през Ада.

Към фотоизложбата "Андрей Даниел - последните седем години" в галерия "Академия" на НХА, снимка: Стефан Джамбазов

По-късно фотоизложбата беше показана в Градската художествена галерия „Борис Георгиев“ във Варна по покана на изкуствоведа и куратор Румен Серафимов. Той заедно със Стефан подготвиха заедно текстовете, свързали Андрей с Варна и прекрасната ѝ галерия. Изложбата се откри на 20 април без Стефан. Тя беше включена и в съпътстващата програма на 60-то юбилейно издание на Международния фестивал „Мартенски музикални дни“ /отлагано три пъти заради пандемичната обстановка, но организаторите начело с артистичният директор Ива Чавдарова направиха забележителен празник с прекрасни концерти/ през септември/октомври в Русе в градската галерия на града. Изложбата трябваше да бъде експонирана в Бургас /знаков град за художника/ във филиала на НХА, после в Берлин в Българския културен институт, където беше последната, може би, негова изложба приживе, а и на други места. Ситуацията с Covid-19 попречи, но вярвам, че тази година ще имаме шанс.

През 2020 година трябваше да има голяма ретроспективна изложба на Андрей Даниел в Софийска градска художествена галерия, но заради епидемичната обстановка се отложи за 2021 и беше открита на 13 април. Изключителна изложба, преживяване, едно то най-забележителните събития в културния ни живот. През 2019 г. Андрей Даниел бе поканен да подготви самостоятелна изложба заедно с екипа на СГХГ. В процеса на обмисляне какво и как да се подбере за предстоящата експозиция, художникът ни напусна на 28 януари 2020 година. Загубата на Андрей Даниел, на неговата богата мисъл и знания, на паметта му за преживяното, на възможността за личен избор и невъзможността за създаване на нови съпътстващи текстове наложиха преосмислянето на целия проект, на неговото разширяване и създаването на албум, с включена биография и каталожна част, представяща неговата живопис в хронологичен ред. Организаторите от СГХГ запазиха избраното приживе от твореца заглавие – „Между две ��похи“ и произтичащата от него идея за развитие на изложбата. „Между две епохи“ е творческото усещане за принадлежност преди и след, на граница, на кръстопът.

От изложбата на Андрей Даниел в СГХГ, снимка: Стефан Марков

Направил и правещ своя избор Андрей Даниел е невероятно последователен в своето изкуство и ще остане неделима част от нашето съвремие. Искам само да добавя и думите на Андрей Даниел, които беше казал в един от разговорите ни за „въпреки.com“: „И ако не се научим да измисляме смисъл, да синтезираме за себе си и за околните, за много големи групи хора смисъл, то това съществуване ще бъде по-скоро някакъв вид вегетация”…Опитвам се да си представя, че някъде в небесата Андрей и Стефан си пият питиета /което им беше невъзможно в последните месеци от живота им на Земята/ и си говорят за смисъла…

Започнах с изобразителното изкуство не само заради фотоизложбата “Андрей Даниел – последните седем години“, а и защото през изминалата година бяхме щастливи да се наслаждаваме на прекрасни изложби в различните галерийни пространства, а и Стефан имаше своите лични пристрастия, познания и любов към творческия свят на художниците. Изброявам част от тях, не е възможно всички, а за мнозинството от тях може да прочетете във „въпреки.com”. Със забележителни изложби по традиция ни дари екипът на СГХГ начело с директора Аделина Филева - на Андрей Даниел, фотоизложбата за живота и творчеството на Кристо и Жан-Клод на фотографа Жан-Клод Волфганг Фолц, Салонът на природата Борис Христов – стихове / Милко Божков – живопис, акварели и рисунки (30 ноември 2021 – 6 февруари 2022), съвместно НХА творби на първия випуск на Академията.По същото време бе и великолепната фотоизложбата в НХА, проследяваща нейната история по повод 125 години от създаването ѝ, най-старото висше училище по изкуство в България. А в момента в галерия „Академия“ е великолепната изложба „Преподавателите“ по повод 60 годишнината на специалност „Текстил – изкуство и дизайн“ в НХА.

Екипът на Националната галерия, ръководен от Яра Бубнова много амбициозно и с размах организираха ярки изложби – Васил Симитчиев в Квадрат 500 – селекция от знакови произведения и нови проекти, Алцек Мишев в Двореца, на Алла Георгиева в Квадрат 500 за личните ѝ усещания и преживявания около първите ни стряскащи моменти около мерките заради Covid-19 и много други.

От изложбата на Васил Симитчиев в Квадрат 500, снимка: Стефан Марков

Галерийните пространства на СБХ в последователен ритъм представиха великолепни експозиции и проекти. Все пак, „Отвъд картините.За изкуството и живота на Борис и Славка Деневи“, куратори Антон Стайков и Свобода Цекова беше едно от най-важните и създадено с много вкус и максимализъм художествено събитие в цялостния ни културен живот. Специално трябва да отбележим знаментелната изложба на скулптура Георги Донов. В момента в една от залите на „Шипка“ 6 гостува Плевенската галерия с творби на Илия Бешков по повод 120 години от рождението му и много други, които показаха великолепието на българските творци. Специално и много лично отбелязвам изложбата на Юлиян Табаков „Портрет на умиращия Титан“ в галерия „Райко Алексиев“, открита на 5 март. Това беше и последната изложба, на която бяхме със Стефан Джамбазов и последната, на която той снима…След няколко месеца ми се обади Юлиян, за да ми каже, че е издал каталог и иска да ми подари екземпляр. Не ми беше казал предварително – посветил е каталога на Стефан. Изящният документ за последната изложба, видяна и снимана от Стефан.

И частните галерии представяха, въпреки сложната ситуация с пандемията и мерките много различни и вдъхновяващи изложби. Творците, затворени в ателиетата си са работили и то как. Не е възможно да акцентираме върху всяка изложба и автора ѝ. Само подчертавам артистичните преживявания в „Аросита“/която отбеляза 30 години от създаването си/, галерия „Арте“ с прекрасните изложби на Станислав Памукчиев заедно със скулптора Емил Попов, на Любен Генов, на Михалис Гарудис /Светла му памет, това бе последната му изложба/ , на Милко Божков „Ракурси“ с експозициите на неуморния и неостаряващ Любен Зидаров, на Греди Асса, галериите Little bird, „Астри“, Кредо Бонум, „Контраст“, „Интро“, галерия One, „Нюанс“, „Стубел“, Водна кула с неординерната изложба на Мартиан Табаков „Архитектура на музиката“ и още и още…За повечето от тях може да прочетете във „въпреки.com“.

Иван Русев при връчване на Националната награда за скулптура"Академик Иван Лазаров", снимка: Стефан Марков

През миналата година след 34 години бе възраждането на Националната награда за скулптура „Академик Иван Лазаров“, благодарение на упоритостта на Валентин Господинов, директор на Градската художествена галерия в Кюстендил „Владимир Димитров-Майстора“, СБХ и общината в града. С нея бе удостоен скулптора Иван Русев.

Не мога да не отбележа и световното събитие с българско участие – сбъднатата мечта на Кристо и Жан-Клод Опаковането на Триумфалната арка в Париж. Тях ги няма, но племенникът на Кристо Владимир Явашев реализира проекта по невероятен начин, така както винаги е правил като дясна ръка на великия визионер.

В годините често сме си говорили със Стефан, че българската държава, отговорните ѝ институции не правят нищо за популяризирането и познаването на българското изкуство по света не само на изобразителното. Всеки се справя сам. Пътували сме, обикаляли сме музеи галерии и без да сме изкуствоведи имаме критерии и можем да оценим и да правим сравнения. Тази ситуация е много тъжна и виждаме, че културата и изкуството не са приоритет. В това отношение изключенията са малко и по-скоро са лична инициатива, която се реализира ВЪПРЕКИ. Хоризонтът пред културата е стеснен и някак стига до Калотина в представата на родния чиновник. В този контекст се оказа, че във почти двегодишната сложна и драматична ситуация заради Ковид пандемията културните институции и публиката им са най-дисциплинираните и спазват всички мерки. За разлика от държавните институции и всички призиви за разумност се разпадат дори в Народното събрание. И ако литературата, изобразителното изкуство са самотни занимания сценичните изкуства бяха най-потерпевши с ограничена публика, но с въвеждането на зелените сертификати се видя предаността на публиката и тъжната гледка с полупразни салони принудително да се надяваме, че вече е отминала. Това е пример и за държавниците ни, ако успеят да го разберат в мнозинството си.

Тази ситуация по не лек начин и път от друга страна провокира креативност и въображение в работата на добрите ръководители. Най-яркият пример и маестро Найден Тодоров, директор на Софийска филхармония, който успя да привлече световни музиканти на концертния подиум на зала „България“ като солисти и диригенти на състава.

Найден Тодоров, снимка: Стефан Джамбазов

Като меломани може само да благодарим и да сме щастливи. Споменахме вече, че три пъти отлагане се състоя 60-то юбилейно издание на „Мартенски музикални дни“ в Русе Много изстрадан бе този юбилеен формат на фестивала, който през десетилетията успя да запази достойнството си на елитен класически музикален форум. С много усилия и без чуждестранно участие се състоя и обичания „Софийски музикални седмици“ с много силна камерна програма не само в пространствата на Софийска филхармония, но и в НМА „Панчо Владигеров“, в различни галерии. Цялата изминала година с прекрасни събития Академията отбеляза своя стогодишен юбилей и затова можем убедено да подчертаем, че изминалата 2021 бе под знака на младите музиканти – инструменталисти и певци не само в София, а в цялата страна. Очаквахме с вълнение втория гастрол на Софийска филхармония под диригентството на Найден Тодоров във Виенския Музикферайн през декември, но Локдаунът заради пандемията го отложи за май 2022…Заради пандемичната ситуация се отложи и очакваната премиера на операта „Ариадна на Наксус“ на Рихард Щраус, която се поставя за първи път в България с режисьор Вера Немирова.

За втора година „Празниците на изкуствата „Аполония“ в Созопол се състояха изцяло на открито. Маргарита Димитрова, артистичен директор на Фестивала, сподели, че неясната ситуация с пандемията и предупрежденията, че ни заплашва нова вълна притеснява, но Аполония все пак ще я има и то с прекрасна програма. По традиция от 1999 година фондация „Аполония“ връчва наградата си Аполон Токсофорос при откриването на фестивала „Празници на изкуствата Аполония“ в Созопол. 2021 престижния приз за значим принос в развитието на българската култура и представянето ѝ зад граница бе присъден на Камерен ансамбъл „Софийски солисти“ с диригент с маестро Пламен Джуров.

Пламен Джуров и Маргарита Димитрова, снимка: Тихомира Крумова

Малко преди откриването на фестивала с концерт на „Софийски солисти“ с участието на забележителната цигуларка Лия Петрова Пламен Джуров сподели за „въпреки.com”: „Може би съм идвал повече от десетина пъти на „Празниците на изкуствата Аполония“ почти от самото начало на фестивала. Участвал съм заедно със „Софийски солисти“ в концерти с различни програми, с прекрасни солисти. Но съм се включвал и в теоретични разговори и срещи между творците във форуми, които е организирала фондация „Аполония“. Този фестивал е феноменален за България и продължава да е уникален, защото събира всички видове изкуства. Защото, за съжаление, в България има известно затваряне между гилдиите и публиките. А тук срещата е между различните видове изкуства и най-вече с хората, които правят изкуство и с хората, които потребяват изкуство. И тук, в Созопол, това става по елегантен и непринуден начин. Това е разликата – всичко е свободно, фриволно, оптимистично. Всички са свързани с времето – какво ще бъде времето. Много е естествено! Солидните, тежки програма в големите зали имат своя блясък. Но тук е различно, тук кипи живот!“

Все пак за разлика от повечето страни в Европа имахме шанса да посещаваме концерти, театрални спектакли.

Театралното събитие на 2021 г. безспорно е ,,Бурята“ на режисьора Робърт Уилсън в Народния театър ,,Иван Вазов“. Гостуването на режисьор от такъв ранг трябва да бъде отбелязано като изключително. Друго важно събитие е дългоочакваното откриване на новото пространство за съвременно изкуство – „Топлоцентрала“. Не може да подценяваме факта, че фондация „Виа Фест“ успя да реализира миналата година издания на живо на МТФ „Варненско лято“ и платформата „Световен театър в София“, след като 2020 те бяха само в он лайн формат. За драматургия бих отличила „Боклук“ на Елена Телбис. Пиесата се играе в Театър 199 „Валентин Стойчев“, режисьор Ивайло Христов. За повечето от тези събития може да прочетете във „въпреки.com” в рецензии и анализи на нашите автори.

Държа специално да отбележа, че нито правя класации /в изкуството те са нелепи и ненужни/, нито имам претенции да обхвана всичко съществено. По-скоро това са бележки, които изникват в съзнанието ми. Друг проблем тази година беше продължаващото напрежението, създадено от противоепидемичните мерки, от дългата политическа криза у нас, влизането от избори в избори, но и от противопоставянето в цял свят, което едва ли скоро ще се успокои. Агресията и нетърпимостта в обществата се увеличи и тук е мястото на културата и изкуството, за да се опитат да го уравновесят. Както каза големият френски писател, драматург и артист Ерик - Еманюел Шмит на среща с него в Народния театър „Иван Вазов“ преди две години: „Мисля, че има битки, които никога не се спечелват. Битката между интелигентността и глупостта никога не се печели. Както и битката между толерантността и агресивността също никога не се печели. Но тези битки трябва да се водят!“. Той беше в България тогава, за да излезе на сцената на театъра заедно с директора му актьора Мариус Донкин в спектакъла „Господин Ибрахим и цветята на Корана“, постановка проф. Снежина Танковска, светла ѝ памет. А авторът ѝ Ерик - Еманюел Шмит продължи: „В тези битки никога няма да има победа, но красотата им не е в победата, а в причината за тях. Мисля, че в наши дни е много важно да се борим срещу невежеството, защото невежеството е това, което води до агресивност и до нетолерантност“.

Връщайки се към изминалата 2021 усещам безкрайна тъга по Стефан, по приятели, които няма да срещна вече, няма да получа мейли от тях, няма да чуя гласа им, няма да се смеем или спорим заедно. Марин Бодаков, Константин Марков…Не са малко и не е само Ковидът причината. Това не са просто физически отсъствия, а духовни отсъствия, които трудно могат да се преодолеят. И сякаш точно поезията, на която беше толкова отдаден Марин, четях предимно.

Може би и защото някак така се случи, че цялата в бъркотия на живота ни макар и скромно литературата ни отбеляза юбилеите на автори като Иван Теофилов, проф. Александър Шурбанов, проф. Цочо Бояджиев, Иван Цанев…Почетохме и поетите Иван Методиев и Георги Рупчев. Издадени бяха в прекрасни преводи „Бяло върху бяло“ на Еуженио де Андраде /превод от португалски Мария Георгиева и Цочо Бояджиев/, „Смъртта още празнува живота“ на Нели Закс /Нобелова награда за литература 1966 година, превод от немски Любомир Илиев/ на издателство за поезия ДА.

За прозата ми е по-сложно. Ще спомена романа на Захари Карабашлиев „Опашката“, който излезе в началото на годината. Но преди всичко „Прекъсването на Самсара“ на Елена Алексиева на издателство „Жанет 45“. Тя вече не малко години е безспорно едно от най-ярките имена в съвременната ни литература. Още от самото начало нейните творби ни вдъхнаха надеждата и вярата за един талантлив и задълбочен автор и винаги с нетърпение очаквахме разказите ѝ, романите ѝ, драматургията ѝ. И Елена не ни разочарова нито за миг, без да сме литературни критици, а читатели, които обичат книгите и с интерес и любопитство следят българската литература. Книгата имаше своята премиера в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, която се превърна в диалог между Елена и присъстващите. Тогава тя каза нещо много силно, което продължавам да преживявам и осмислям. „Ние тук се страхуваме да бъдем щастливи“. Всъщност, всеки един от нас е странен или по-скоро различен и това ни прави индивидуалности. Елена Алексиева във всички свои произведения и всички нейни герои са себе си за добро или за лошо в света, в който живеем или сме живели. Тя носи в творчеството си познания за света, за човека, като го разказва с красивия и богат език на добрата литература. Всеки един от разказите в „Прекъсването на Самсара“ стига до дълбините, скрити в човешката природа, която ние цял живот, уж се стремим за откриван��то на себе си и все някак си не успяваме да стигнем до хармонията с егото си, преди всичко. Нараняваме другите, страхувайки се да не разберат демоните ни, от които ние се страхуваме най-много, а и нерядко дори подсъзнателно усещаме, че трудно ще ги овладеем. Само любовта е тази, която може да ни помогне, проблемът е дали я разбираме като наша лична сила. Обикновено я искаме от другия, а така го лишаваме от нашата. Елена го е разбрала и ни го разказва по нейния начин с надеждата да открием своята Нирвана.

Проф. Александър Шурбанов /л/ и проф. Цочо Бояджиев /д/, снимка: Стефан Марков

Тези бележки завършвам със стихотворение от сборника „Закуска с нар“ на Александър Шурбанов, издаден от „Жанет 45“ и нещо кратко от преписките в книгата:

Плати ли сметките?

Войната неизкарана докрай,

Стихотворението недописано,

Наръфаната ябълка –

Търкулната на масата,

Чашата вино – недопита.

И ето боговете вече са те призовали.

Катурнатият стол лежи на пода

Като посечен боен кон.

Целуна ли жена си на прощаване?

Сбогували се с близки и приятели?

Плати ли сметките?

Какво те чака там с такава спешност?

Не можеше ли да разтеглиш сроковете?

С домашни дрехи тръгна,

Небръснат.

Не си отворил пощата.

Плати ли сметките?

„МИСЛЕНЕТО Е ЗАБОЛЯВАНЕ НА САМОТАТА. Когато се събират в група хората най-често се веселят или скандират, или се бият, но във всеки случай престават да мислят.“≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков, Мариана Маринова, Тихомира Крумова, Стефан Джамбазов

[vprki]

За Андрей Даниел не може да говорим в минало време

Една година от деня, в който ни напусна големият художник и преподавател Андрей Даниел, се навършва на 24 януари. Хубаво е, че продължава и точно в този ден фотоизложбата „Андрей Даниел – последните седем години“ на Стефан Джамбазов в галерия „Академия“ на Националната художествена академия /продължава до 5 февруари/. Защото и НХА беше негов дом, където изживя щастливи мигове с изкуството и своите студенти. И за да почетем този ден ви предлагаме текста на Стефан Джамбазов, публикуван в новото онлайн издание на НХА „Изкуство и критика“.

Преди време в разговор с проф. Андрей Даниел по повод 90 години от рождението на баща му режисьора Леон Даниел, беше казал: „Извинявайте, но не мога да говора за него в минало време”. Сега искам да повторя неговите думи по повод на самия Андрей – за него не може да говорим в минало време.

Една от последните снимки на Андрей – в галерия „Арт 36” на изложба на негови ученици, декември 2019 - снимка Стефан Джамбазов

Напусна нашия свят на 24 януари 2020, но неговото присъствие остава и е знаково. Защото той не беше само изключителен художник, но и мъдрец, философ и педагог. И думите му за Леон Даниел, че силата му е била в неговия анализ, важат с пълна сила и за сина: „Да направи действен анализ, както това се казва като предмет в театъра. Кое защо става? Причинно-следствените връзки да се изяснят, да се тръгне по обратния път, да се стигне до корена на нещата. Да се разбере от къде тръгва всичко. Това свое качество той го използваше и извън театъра. Той можеше да направи и правеше анализ на положението, в което са намираме. Като общество, като култура, като отношения. И търсеше основата, търсеше причината”, каза Андрей Даниел за Леон Даниел. А сега ние припомняме думите му и за самия него. Андрей не е от художниците, които могат да спретнат набързо едно красиво пейзажче, някакъв интериор или портрет. Изкуството му минава през емоцията, но и през анализа, и образите са премислени, но и преработени като послания. При Андрей няма случайни картини – образите са натоварени със смисли, но без да са изсушени от рационалното или назидателни. Андрей ти предлага своя свят, без да го натрапва. Но това не означава, че няма позиция и по обществените проблеми.

Различни хора обвиняваха интелектуалците и хората на изкуството, че са дистанцирани от неотдавнашните протести срещу правителството. Обвиняваха ги в пасивност, в умора, в изхабяване, едва ли не в ретроградност заради това, че не споделяли агресивната нетърпимост към различното мнение. А преди време по време на предишните протести преди седем години Андрей Даниел каза в разговор за нашия сайт „въпреки.com” думи, които напълно важат и днес: „Човекът на изкуството трябва да съумява да създаде дистанция. Тази дистанция много често кара хората на изкуството да не участват пряко буквално в тези демонстрации, протести, думба – лумба и всякакви такива неща. По някакъв начин да се опитват да оставят документи за времето. Най-добре е тези документи да не са твърде много манипулирани от личните страсти. По-хубаво е да си отвориш рецепторите и да усетиш истинската сложност на нещата, основанията и на едните, и на другите, и на третите, цялата сложност на времето. За мен това е важната работа, която може да свърши човек. И това му е и задължението. Обществото, без да е в голям консенсус по този въпрос, спонсорира хората, които правят изкуство. Защото те не произвеждат хляб, сирене или нещо друго. Те произвеждат нещо доста имагинерно, абстрактно и неуловимо, което обаче един ден се оказва основа на някакви ценностни системи, оценки на времето, на смисъла, така че в края на краищата се оказва полезна тяхната дейност. Пак повтарям, за мен е много важна способността да създадеш нужната дистанция към събитията и хората, за да може да се получи арт”.

Леон Даниел в компанията на Шекспир, Брехт и Бекет на фреска от Андрей Даниел пред зала “Миракъл” в Театър “Българска армия” - снимка Стефан Джамбазов

И тук ми се иска да припомня и неговата изключителна преподавателска дейност в Националната художествена академия. Някак си тази дарба също е наследил от баща си. За Леон Даниел, който не е преподавал никога официално във ВИТИЗ, десетки режисьори и актьори го сочат като свой учител. А Андрей във време, когато все повече идеята за авторитетите девалвира, е сочен като неоспорим авторитет от своите студенти. При това той не създаваше от тях свои образи и подобия, а опитваше да извади най-доброто. „Да учиш студентите е ужасно относително нещо в изкуството. Разбира се, че има дисциплини, предмети, които са набор от фактология, набор от история на изкуството и т.н., които трябва да се учат. Другото, което прави изкуството изкуство е вкусът, усетът към реалността, истината, нещата, явленията. Това е нещо, което се създава, не съм сигурен дали от учителя се създава. Учителят надушва процесите в студента, че са започнали, че нещо ври и кипи там и започва да подпомага тези процеси. Много често тези процеси спират или въобще не започват, или тръгват накриво и тогава въобще нищо не става. Тогава някак си не могат да се поправят нещата. Затова е и толкова рисково това занимание. Защото, както се казва, смъртността на таланта е огромна и неочаквана. И не знаеш от какво изчезва така смисълът в една личност. Това за което си говорим е точно това – как да се съхрани и да се създаде възможност непрекъснато да се синтезира смисъл”, каза Андрей в един от нашите разговори.

Андрей Даниел сред колеги преподаватели в НХА преди изпит - снимка Стефан Джамбазов

Някак си неговата личност неуловимо присъства и в търсенията на студентите му. Без да им налага своя почерк, той им дава и свободата, но и възможността да намерят себе си. И така определи своя преподавателски стремеж в Академията: „Нещото, което като усещане съм имал през всичките тези години е било желанието да създам друга атмосфера. Не тази, която може би по моето следване и по следването на мои батковци е имало в България. Неща, които мен лично ме ограничаваха. Имах неприятното усещане за стеснени рамки пред възможността, която въобще живописта има. Тя е безкрайно свободно пространство, в което има място за всеки, който иска да каже нещо в нея. Така че общо взето, ако трябва да говоря като някакъв вид преподавател, това ми е било старанието. Да осигуря това пространство, да внуша това усещане, че би трябвало студентите да се почувстват свободни, да мислят, да виждат, да усещат. И че това е ценното – всеки да разкаже за своя ракурс към този свят”.

Андрей Даниел с част от своите студенти на изложбата в галерия “Академия” по проекта на фондация “Въпреки” - “Учители и ученици в изобразителното изкуство” - снимка Стефан Джамбазов

Той успя да постигне това свое желание. И затова студентите толкова тъжаха за него, когато си замина. Но все пак той остана. И ние искаме с една фотоизложба да помогнем да бъде преодоляна забравата. Изложбата е от мои снимки и е озаглавена „Андрей Даниел – последните седем години”. В тези години имахме възможност да сме близо до него по наши проекти, един от които беше „Учители и ученици в изобразителното изкуство”, вдъхновен точно от Андрей Даниел и с участието на Емил Попов, Вихрони Попнеделев и Николай Майсторов. А сега в тази фотоизложба предлагаме моменти от битието на художника в ателието му в Академията, във филиала на НХА в Бургас, който Андрей изключително харесваше и помагаше за неговото утвърждаване, на негови изложби и на студентите му, до края на земния му път. Надяваме се чрез тези снимки, които бяха показани вече в Созопол, по време на Пловдив Джаз фест, сега в галерия „Академия” в София, а и на други места, да запазим спомена за Андрей Даниел жив, така както остава и неговото творчество…≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Изложбата „Андрей Даниел – последните 7 години” тръгна от Созопол

Част от изложбата със снимки на Андрей Даниел /1952 – 2020/, направени през последните седем години на неговия живот от мен - Стефан Джамбазов, беше показана най-напред в двора на Градската галерия в Созопол. Тя е в рамките на Празниците на изкуствата „Аполония” 2020 в Созопол и е по проект на фондация „Въпреки”, финансово подпомогнат от Национален фонд „Култура”.

Хубаво беше, че тази пътуваща изложба тръгна точно от Созопол. Защото самият Андрей беше чест гост със семейството си и на „Аполония”, и на Созопол. И затова първата реакция на съпругата на художника Олимпия и сина му Марко, когато видяха подредената изложба на оградата на галерията, беше развълнуваното „отново се събрахме тримата”. Изложбата беше специално подготвена на винили за „Аполония”, защото всички събития заради противоепидемичните мерки бяха на открито. А в двора на галерията бяха и представянията на книги. На една от снимките е Андрей Даниел с Маргарита Димитрова, артистичен директор на Празниците на изкуствата, пред картина на художника от негова изложба в Созопол по време на „Аполония” през 2012 година. 

А защо – „последните седем години”? Първо, защото от това време започва работата ни по нашия сайт „въпреки.com”, в който имаме възможност да се обърнем към смислените хора в нашето общество, повечето от които са свързани с изкуството. И така имаме възможност да акцентираме върху тях, а не върху гонене за отразяване на политическата конюнктура. И второ – защото като че ли винаги се говори за първите седем години – когато малкият човек получава своето възпитание. А в последните седем години се вижда какво оставя след себе си…

Марко Даниел, Олимпия Николова - Даниел, Константин Костов, Яна Стойчева и Валентин Славеев /от ляво надясно/ дойдоха специално за откриването на изложбата в Созопол - снимка архив “Аполония”

Сред пристигналите за вернисажа в Созопол освен Олимпия Даниел и Марко Даниел, бяха и ученици на художника, сред които Константин Костов, който беше асистент на Даниел в НХА, а сега пое неговото ателие. Впрочем, връзката на Андрей с неговите ученици е много особена тема. Защото професорът не налагаше себе си, а се опитваше да извади от своите студенти най-доброто. Имаме примери и на много добри художници, които като преподаватели се опитват да тиражират свои копия – епигони. Докато Андрей винаги е искал да даде свобода на своите ученици. Както каза в разговор за сайта ни „въпреки.com: „Да учиш студентите е ужасно относително нещо в изкуството. Разбира се, че има дисциплини, предмети, които са набор от фактология, набор от история на изкуството и т.н., които трябва да се учат. Другото, което прави изкуството изкуство е вкусът, усетът към реалността, истината, нещата, явленията. Това е нещо, което се създава, не съм сигурен дали от учителя се създава. Учителят надушва процесите в студента, че са започнали, че нещо ври и кипи там и започва да подпомага тези процеси. Много често тези процеси спират или въобще не започват, или тръгват накриво и тогава въобще нищо не става. Тогава някак си не могат да се поправят нещата. Затова е и толкова рисково това занимание. Защото, както се казва, смъртността на таланта е огромна и неочаквана. И не знаеш от какво изчезва така смисълът в една личност. Това за което си говорим е точно това – как да се съхрани и да се създаде възможност непрекъснато да се синтезира смисъл”.

А във връзка с проекта ни на фондация „Въпреки” – „Учители и ученици в изобразителното изкуство” продължи и отговори така на въпроса ни дали е доволен от тези изложби: „Не става дума за доволен и недоволен. По-скоро аз искам да си отговоря какво се е случило. Това са най-различни хора със свои характери, виждания, живеещи при най-разнообразни условия, които имат своите погледи към този свят. И по-скоро се интересувам да видя всички тези погледи. Навремето имаше обстоятелства, в които обичах да разказвам една моя история, която бях измислил само за себе си, за да почувствам реално свободата. Всички знаем как в легендите библейският Господ – Бог е направил Земята, направил е всичко, сътворил е човека, сътворил Ева от реброто му Адамово и им казал - плодете се. Това е странният въпрос – не му ли стигат тия двамата, които са абсолютно съвършени, като всичко останало, което е направил. И полека – лека, полека – лека, те се плодели, плодели и напълват Земята. Защо? И аз стигнах до извода, че просто Господ е толкова суетен, че той иска да бъде погледнат от всички възможни страни и да се огледа в тези погледи. И понеже той е безкраен, както се казва в Библията – Господ е голям, той е безкраен, му трябват и безкрайно много огледала – хора. И в тази многотия, в това многообразие на погледи и ракурси, ще се очертае неговият истински вид, размер. Така че ако приемате тази приказка, моят възглед е това – всеки трябва да гледа от своята гледна точка. И това е ползата от художника. Мъча се да се видя в тях и Слава Богу, не се виждам много, много. Слава Богу! Пък и не бих искал да видя нещо от себе си. Защото формалната страна на научаване кое как се прави, не ме е интересувала. Тя ми е безинтересна. Това разнообразие на посоки, което се получи в тази експозиция, то ме радва. Това показва, че може би съм създал някаква атмосфера, в която е било възможно всеки да намери себе си”.

Проектът на фондация „Въпреки”, подкрепен от Министерството на културата и Програма „Култура” на Столична община събра тогава четирима художници – преподаватели в седем изложби. Това бяха освен Андрей Даниел още други трима професори – Емил Попов, Вихрони Попнеделев и Николай Майсторов. А изложбите бяха в Градската галерия „Владимир Димитров – Майстора” в Кюстендил /там бяха Емил Попов и ученици/, столичната галерия „Арт алея” /Вихрони Попнеделев и ученици/, Националната галерия – квадрат 500 /Николай Майсторов и ученици/ и още четири с Андрей Даниел и ученици – Градската галерия във Варна, галерия „Стубел” в София, както и галерия – книжарница София – прес и галерия „Академия” в столицатау, които събраха десетки ученици на художника не само от България. Не можем да премълчим, че подтикът ни за този проект беше точно Андрей Даниел и неговите ученици. Защото като че ли неговото присъствие в творбите на учениците му се усеща. Без те да се опитват да му подражават, присъства като че ли духът на художника и неговата светлина. Спомням си един случай, когато попаднах на изложба на млада художничка в София, на която не бях успял да присъствам на откриването. Нищо не знаех за нея, но разглеждайки картините й някак си усетих полъх от духа на Андрей Даниел. И когато излизах, попитах галеристката – а на кого е ученичка художничката. На Андрей Даниел – ми отговори тя. И тогава се убедих, че наистина трябва да направим този проект и да се изследва връзката между преподавател и ученик.

Или както Андрей Даниел добавя: „Нещото, което като усещане съм имал през всичките тези години е било желанието да създам друга атмосфера. Не тази, която може би по моето следване и по следването на мои батковци е имало в България. Неща, които мен лично ме ограничаваха. Имах неприятното усещане за стеснени рамки пред възможността, която въобще живописта има. Тя е безкрайно свободно пространство, в което има място за всеки, който иска да каже нещо в нея. Така че общо взето, ако трябва да говоря като някакъв вид преподавател, това ми е било старанието. Да осигуря това пространство, да внуша това усещане, че би трябвало студентите да се почувстват свободни, да мислят, да виждат, да усещат. И че това е ценното – всеки да разкаже за своя ракурс към този свят”.

Андрей Даниел беше щастлив човек през тези последни седем години от своя живот, въпреки болестта и вероятните всекидневни проблеми. Със своите студенти, семейство, които бяха винаги до него и затова толкова скърбяха за него. Но все пак той беше жизнен човек и бе преодолял с ирония и самоирония тъгата, включително и драмата на едно еврейско малцинство, към което принадлежеше. Все пак щастието и усмивката бяха част и от неговото творчество. По повод на една изложба на Андрей Даниел в столичната галерия „Нюанс” озаглавена „HIC HABITAT FELICITAS” или преведено от латински - „Тук живее щастието“ неговият ученик и асистент Константин Костов написа за „въпреки.com”: „Когато се разхождах в галерията и виждах „картините на щастието“ или местата, които художникът Даниел е избрал да бъдат носители на това състояние, аз излизах и влизах от един в друг свят, като в паузите между тези въвличания те ми позволяваха да ме връхлитат личните ми спомени за това щастие. Да съзерцаваш картините на Андрей Даниел е като да наблюдаваш синьото необятно и ясно небе и да знаеш, че зад него са безбройните звезди, които можеш да видиш само нощем”.

Маргарита Димитрова и Стефан Джамбазов при откриването на изложбата - снимка архив “Аполония”

Не знам дали всичко това го има в изложбата, но все пак стремежът ми е бил поне да го загатна. Тя не е биография на художника, нито хронология на тези години, а по-скоро акценти, които съм успял да уловя. А изложбата в пълния си вид ще продължи в Пловдив /на Пловдив Джаз фест/, в София – в галерия „Академия” на НХА и на други места в столицата, к��кто и във филиала на Академията в Бургас. И още – в Русе на Мартенските музикални дни, както и в Културния ни институт в Берлин. Така че изложбите предстоят и се надявам, че Андрей ще остане винаги до нас и заедно с нас…≈

Текст: Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на „Аполония”

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Вихрони Попнеделев и Андрей Даниел /посмъртно/ с наградата „Захарий Зограф”

Изключителните художници, професорите Вихрони Попнеделев и Андрей Даниел /посмъртно/, са тазгодишните номинирани за Националната награда за особени постижения в изобразителното изкуство „Захарий Зограф” за 2019 г., съобщиха от Община Самоков.

Журито с председател проф. Аксиния Джурова обсъди постъпилите номинации на художници за наградата. В състава на журито влизат още председателят на Съюза на българските художници Любен Генов, присъстващ на заседанието, носителите на Наградата от предходни години проф. Станислав Памукчиев – с писмено предложение, Милко Божков по телефона и Захари Каменов лично, самоковският галерист Иво Масларски и Борис Китанов – изкуствовед, също бяха на срещата. Всеки от тях беше направил и писмено предложение за номинация.

Андрей Даниел и Вихрони Попнеделев при подреждането на изложбата в галерия “Академия” на НХА по повод 30 години от първата изложба на група „Градът” през 1988-а - снимка Стефан Джамбазов

Сред номинираните бяха и утвърдени имена в българската живопис като Румен Жеков, Йордан Кисьов. При номинацията на всеки художник, членовете на журито бяха посочили мотивите за номинацията и най-вече постиженията на твореца. Изрично бе подчертано, че наградата се присъжда на художник, с утвърдено име в българското изобразително изкуство, реализирал голяма изложба през изминалата година. Номинацията на Вихрони Попнеделев бе с най-сериозно мнозинство от 5 номинации, като абсолютно всички членове на журито бяха предложили да се обсъди възможността за присъждане и на още една награда за 2019 г. на Андрей Даниел, която да се връчи посмъртно. Присъстващите бяха категорични, че номинацията на Андрей Даниел за цялостно творчество ще даде едно много високо измерение на наградата. Така журито се обедини около предложението тази година да се връчат две награди – на Вихрони Попнеделев и посмъртно на Андрей Даниел, като ще се направят изложби и на двамата автори в две отделни зали на галерията, съобщиха от Община Самоков.

Вихрони Попнеделев при подреждането на изложбата в галерия “Академия” - снимка Стефан Джамбазов

Познаваме изкуството на Вихрони Попнеделев от различни негови сюжети. Един от тях са прекрасните му голи женски тела. А една от изложбите му миналата година беше в столичната галерия „Нирвана”, където софийски сгради и улици грееха в изложбата му живопис „Софийски градски пейзажи 2019”. В тези негови картини се усещаше красотата и духът на столичния град. Улиците и сградите край които преминаваме всеки ден придобиваха ново очарование и ни даваха възможност да се вгледаме с различни очи в обичайното всекидневие. Да добавим, че ден след откриването на изложбата в галерия „Нирвана” художникът откри в Пловдив друга изложба - „Пловдивски пейзажи”. А на въпроса ни тогава защо е избрал такива градски сюжети, Вихрони отговори – защото ми харесва. Впрочем художникът освен с живопис се занимава и с керамика и тук също имаше такива творби.

Картини на Вихрони Попнеделев в галерия “Нирвана” - снимка Стефан Джамбазов

„За мен свободата е да правиш много неща”, беше казал Вихрони Попнеделев преди време в разговор за „въпреки.com”. Но общото между картините му от един или друг сюжет е цветът. „За мен цветът е основното ми изразно средство - цветът и линията. Обикновено повечето художници правят обема със светло – тъмно. Аз го правя с цвят - сянката я правя цветна. Сянката ако я направи някой цветна, за мен това е истински живописец. Защото работи с цвят. Не го отричам и другото, няма да кажа – йок, това не е художник. Но за мен това е изкуството, живописта”, призна Вихрони Попнеделев в разговора за „въпреки.com”. За него цветът е религия, а картината не е само изображение, а и емоция. „Иван Кирков на времето ми казваше, че в моите голи тела се усеща вкусът на жената и на живота”, каза още Вихрони.

Една от каритините на Вихрони Попнеделв в галерия “Контраст” - снимка архив

И още една изложба на Вихрони Попнеделев, която беше малко преди обявяването на извънредното положение и забраната за достъп и до галериите. И тогава тя беше ВЪПРЕКИ страховете от корона вируса от Китай. Експонирана беше в столичната галерия „Контраст“ и беше озаглавена „Пейзажи от Китай”. Плод е на няколкократни пребивавания на художника в Китай преди време и предизвиква съпоставка с неговото появяване на артистичната сцена в началото на 80-те години, отбеляза изкуствоведката проф. Аксиния Джурова. И попита: „Какво стана с Вихрони след посещенията му в Китай? Различната ��ултурна и социална идентичност между китайската и нашата култура е успокоила в известна степен ироничния поглед на Вихрони, освен в градските му пейзажи от Китай, но и в умиротворяване на цветовата му палитра, и в начина по който третира детайла – особено силно изразно средство при Вихрони.

Вихрони Попнеделев пред свои абстрактни картини в галерия “Интро” - снимка Стефан Джамбазов

Без излишна повествователност, но и без прикриване на конкретния сюжет, в картините му е усетена: хармонията на всекидневието в отразените води на сградите и в безлюдните тесни улички на запазеното от VII век село Син Ие, в притихналия след дъжда, обхванат във влажна мараня парк в Ханджоу, в дантелено нежните преплетени стъбла на лилиите в езерото, във ветрилото от есенни цветове в планините, в човешкия поток по тесните улици в китайските мегаполиси, в сгъстения син сумрак на нощния им живот. Този път Вихрони не е бързал в преживяването. Оставил го е да улегне, да проникне и стане част от него. Той е и познат, и различен, по-притихнал и извън крясъка на нашето всекидневие, стаен в спомена на магията Китай. Различната културна и социална идентичност между Китай и нас се оказа ползотворно предизвикателство, довело до успокоение на ироничния скепсис на Вихрони и до серия пленителни пейзажи, изложени в галерия „Контраст“, написа Аксиния Джурова. А Вихрони Попнеделев миналата година имаше и още една изложба - на абстрактни негови творби в друга столична галерия - “Интро” - също на ул. “Цар Самуил”.

Андрей Даниел в галерия “Арт 36″ в края на миналата година - една от последните негови мои снимки - на Стефан Джамбазов

Колкото до Андрей Даниел, с когото се разделихме на 24 януари тази година, си спомняме последната му публична изява в края на 2019 в столичната галерия „Арт 36”, когато имаше изложба на неговите ученици. За съжаление неотдавна замина в един друг свят и галеристката Камелия Минчева - Чекърлиева. А в нощта преди утрото на 24 януари, когато трябваше да има конферанс със студентите в ателие 51 на Академията, той почина. И независимо от това конферансът се проведе, воден от асистента му. Всички плачели за любимия професор заедно с Константин Костов, но заданието е било изпълнено. Обадили се и първокурсниците от Бургас, дълбоко разстроени. Но Коко, както го наричаме приятелите, успял да им каже, че са имали шанса да се срещнат с Андрей Даниел и той да им даде най-важния урок да бъдат свободни хора и свободно да следват себе си в изкуството. През 2018 година нашият проект на фондация „Въпреки” „Учители и ученици в изобразителното изкуство“ по Програма „Култура“ на Столична община и Министерството на културата беше изцяло провокиран от учениците на Андрей и него самия. Защото някак си винаги почеркът на неговите ученици беше вдъхновен от него. Не, че те копираха учителя си, бяха различни, но имаше нещо неуловимо в техните картини, което се усещаше като внушение. Даже имахме случай в една галерия в София, в която имаше картини на млади, току – що завършили Академията художници. Видяхме я без да знаем кой е преподавателят ни остана усещането за Андрей Даниел. Но понеже все пак не сме изкуствоведи, попитахме журналистически – кой е преподавателят. Отговориха ни - АНДРЕЙ ДАНИЕЛ…

Андрей Даниел и Олимпия Николова - Даниел при подреждането на изложбата във Варненската градска галерия по проекта на фондация “Въпреки” - “Учители и ученици в изобразителното изкуство” - снимка Стефан Джамбазов

За самия Андрей това беше страхотно преживяване и тогава сподели в отговор на въпроса ни дали е доволен от изложбите, които бяха във Варна и София в четири галерии: „Не става дума за доволен и недоволен. По-скоро аз искам да си отговоря какво се е случило. Това са най-различни хора със свои характери, виждания, живеещи при най-разнообразни условия, които имат своите погледи към този свят. И по-скоро аз се интересувам да видя всички тези погледи”, каза художникът и преподавател. И добави: „Навремето имаше обстоятелства, в които обичах да разказвам една моя история, която бях измислил само за себе си, за да почувствам реално свободата. Всички знаем как в легендите библейският Господ – Бог е направил Земята, направил е всичко, сътворил е човека, сътворил Ева от реброто му Адамово и им казал - плодете се. Това е странният въпрос – не му ли стигат тия двамата, които са абсолютно съвършени, като всичко останало, което е направил. И полека – лека, полека – лека, те се плодели, плодели и напълват Земята. Защо? И аз стигнах до извода, че просто Господ е толкова суетен, че той иска да бъде погледнат от всички възможни страни и да се огледа в тези погледи. И понеже той е безкраен, както се казва в Библията – Господ е голям, той е безкраен, му трябват и безкрайно много огледала – хора. И в тази многотия, в това многообразие на погледи и ракурси, ще се очертае неговият истински вид, размер. Така че ако приемате тази приказка, моят възглед е това – всеки трябва да гледа от своята гледна точка. И това е ползата от художника”.

Андрей Даниел пред свои картини при подготовката на изложбата в галерия “Академия” - снимка Стефан Джамбазов

В тези изложби, той участваше само с по една картина, другите бяха на учениците. Негови картини имаше и в една друга изложба миналата година – в галерия „Академия” на Националната художествена академия по повод 30 години от първата изложба на група „Градът” през 1988-а. Куратор на изложбата беше изкуствоведът Филип Зидаров, който навремето беше обединил в естетическа платформа освен Андрей Даниел и  Вихрони Попнеделев, Андрей Даниел, Недко Солаков, Греди Асса и Божидар Бояджиев, а в първата изложба на групата е поканен и Свилен Блажев. Филип Зидаров си спомни за онова време пред „въпреки.com”: „Моята идея тогава беше да взема 5 или 6 изявени млади чисти живописци и да ги накарам да не правят живопис. Да работят с идеята за картината като нещо над материала и над самата техника дори. В изложбата тогава практически нямаше живопис. Имаше в друг аспект. Андрей рисуваше на едно голямо платно през цялата зала”. По думите му имало силен смут от страна на тогавашните управници на СБХ, дори опити изложбата да бъде спряна. Това нямало как да стане, но тези опити били подмолни – като въздействия. „Добронамерени” въпроси - защо трябва да правите такива неща и други подобни”. А Андрей Даниел добави: „Има нещо много магическо в тази работа. 31 години оттогава, като че не са минали. Когато правихме изложбата общо взето същите приказки, същите проблеми. Любопитен съм да видя какво ще излезе. Любопитен съм да разбера какво се е случило. Въобще случило ли се е нещо. Разбира се, освен всичко е и приятното усещане от запазеното приятелство”.

Андрей Даниел - “Моят остров” - снимка Стефан Джамбазов

Сега пък се подготвя и голяма изложба на Андрей Даниел в Софийска градска художествена галерия за есента. Точната дата и други събития свързани с художника ще станат ясни след нормализиране на ситуацията след отпадането на извънредното положение. И искаме да припомним още думи на Андрей Даниел от друг наш разговор с него във „въпреки.com”в ателието му, когато каза, че хората на изкуството трябва да синтезират смисъл. „И ако не се научим да измисляме смисъл, да синтезираме за себе си и за околните, някои които са супер могъщи като таланти, като интелект, да синтезират за много големи групи хора смисъл, то това съществуване ще бъде по-скоро някакъв вид вегетация”, каза Андрей Даниел. „Като растение, ще си поникваме и ще си умираме без да сме разбрали за какво става дума. В този смисъл, хората които се занимават с изкуство, според мен, имат тази задача да синтезират смисъл и оттам да се получава мотивация за живот, мотивация за работа, у останалите, у всички, да се получава оня оптимистичен момент в общо взето цялата човешка трагедия, която е”, добави художникът.

Андрей Даниел в ателието си - снимка Стефан Джамбазов

И ако се върнем на наградата „Захарий Зограф”, художникът Любен Генов, председател на СБХ, обяви, че по решение на УС на СБХ, те отпускат 1000 лв. към наградата „Захарий Зограф”. По статут Община Самоков дава грамота, 4 хил. лв. и статуетка на патрона на наградата, изработена на скулптура Георги Чапкънов. Церемонията, която се провежда традиционно през май ще бъде отложена до отмяна на противоепидемичните мерки. Националната награда „Захарий Зограф“ е награда за живопис, учредена от Съюза на българските художници през 1972 година. След известно прекъсване, връчването на наградата е подновено през 2001 година. Сред носителите на наградата са Светлин Русев, Найден Петков, Калина Тасева, Стоян Сотиров, Александър Поплилов, Ванко Урумов, Дечко Узунов, Иван Димов, Тома Върбанов, Стоян Венев, Димитър Киров, Атанас Яранов, Атанас Пацев, Георги Божилов, Милко Божков, Станислав Памукчиев, Николай Майсторов, Петър Дочев, Стоян Цанев, Йордан Кацамунски, Магда Абазова, Емил Стойчев, Румен Скорчев, Любомир Савинов, Анета Дръгушану, Чавдар Петров, Захари Каменов, Веселин Начев, Динко Стоев и други – все знакови имена в българското изобразително изкуство. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Утвърдени и по-млади художници в изложби в София

Често в наши материали в сайта „въпреки.com” и проекти на фондацията ни „Въпреки” сме анализирали връзката между поколенията в изкуството. Както и между учители и ученици. Искаме само да припомним една позиция на проф. Вихрони Попнеделев: „За да преподаваш, трябва да си и работещ професор. Не можеш да обясняваш само, трябва и да покажеш”.

И в тази връзка е самостоятелната изложба на проф. Георги Янков /на снимката горе/ в столичната ONE GALLERY, в която наистина има какво да покаже. Той е новият ректор на Националната художествена академия и доказва по критерия на художника Вихрони Попнеделев, че талантливият творец може и трябва да бъде �� добър преподавател, а и успешен администратор. Известни са ни случаи с Академията, в които безлични творци са били и объркани администратори. Ставало е дума в наши текстове, че Георги Янков пък е един от инициаторите и създателите на филиала на НХА в Бургас, който се развива прекрасно. Георги Янков е роден в София през 1964 година. Завършва Националната художествена академия, специалност „Плакат” през 1990 и пет години по-късно е поканен за асистент в същата специалност. От 2003 е доцент, а от 2010 професор по плакат в катедра „Плакат и визуална комуникация.” Сегашната му изложба е озаглавена „Объркана комуникация II: Постреализъм”. За нея изкуствоведът проф. Свилен Стефанов написа:

„Георги Янков е добре познат на българската публика автор, който с изявите си през последните десетилетия неизменно излъчва в културното пространство най-различни визуални и семантични конструкции. С чиято неочакваност респектира. Може да се започне с това, че той е доказан майстор на плакатното изкуство и графичния дизайн. И този факт няма как да не дава трайни отражения върху всичко, което прави, включително и върху настоящата изложба, състояща се от картини, в най-класическия смисъл. Характерно за Янков е да „кръстосва” техниките и материалите и неслучайно имаше период, в който образността на неговите плакати идваше от фотографираната предметност на изградени от него сложни обекти и дори инсталации. Ще си позволя да напомня, че преди няколко години последната му изложба беше свързана с подчертаването на специфична материалност, като светлината и кинетиката трансформираха въздействието на метала, дървото, стъклото и използваните „готови предмети.”

В изложбата си Георги Янков е заложил на маслени платна в среден формат и решени еднакво като квадрати. В тях отново наблюдаваме типичното за този автор балансиране по тънката граница между сериозното и шегата. Добър пример в тази посока е картината EXIsT, която, освен композиционно минимализирано произведение със сдържан колорит, представлява и игра на думи. Буквата S се е превърнала в хоризонтално поставена брава, чиято посока на натискане решава въпроса за съществуването или изхода от него. В работата „Храмът” носът на лодката се превръща в купол с кръст, а рибите в облаци, но може да се каже и обратното. Другаде умишлено е търсена закачка с прочутото отрицание на лулата на Рене Магрит, в „Това е лула, Рене,” както и в „Това не е акордеон.”

Пространствен акцент в галерията са работите, рисувани върху креватни табли, стоящи в граничната позиция между обекта и живописната повърхност. Една двоичност, характерна за така наречената нео-дада от средата на миналия век. И отново находчиво използвана от Георги Янков за целите на конкретната изложба в работи като „Батман,” „Черно-бяла телевизия” и „Бягство.” Това е изложба, която крие огромно богатство от значения, защото самата тя е нещо като хранилище на смисли и кръстопът за възможни инвенции”, написа Свилен Стефанов. А изложбата продължава до 12 март.

Борислава Василева и Северина Стоянова ще бъдат два месеца в Cite des Arts в Париж

Но и младите не остават по-назад. И това е добре. Понеже заговорихме за учители и ученици, искаме да отбележим изложбата в галерия „Академия” точно в Националната художествена академия. Експозицията включва дипломни работи, проекти и разработки на 25 студенти от 9 магистърски програми: Живопис, Стенопис, Скулптура, Скулптура – форма и движение, Графика, Плакат, Визуална комуникация, Фотография и Арт терапия. Изложбите на дипломираните магистри са едно от най-престижните събития в НХА, тъй като демонстрират както творческите постижения на дипломантите, така и потвърждават лидерската позиция на НХА като образователна институция в области на изящните, приложните изкуства и дизайна. Експозициите показват работи на дипломантите, демонстриращи професионални умения, авторски виждания и нови идеи. В случая и на две от участничките – Северина Стоянова, живопис и Борислава Василева, скулптура беше присъдена награда от Академията – двумесечно присъствие в Cite des Arts - Международен център за изкуства – резиденция за творчески престой в Париж, което е много важно за един млад художник. Комисията беше от преподаватели на НХА и оцени дипломните им произведения. А по-рано двама от дипломираните магистри от Факултета за приложни изкуства бяха определени също да отидат на двумесечен творчески престой в Cite des Arts, Париж. Това бяха Александър Василев от магистърска програма Резба и Красимир Иванов от магистърска програма Керамика.

Лили Владимирова, Трендафила Трендафилова и Емил Чушев при връчването на наградите в галерия „Нюанс”

Още три художнички получиха през седмицата отличия. Имената им бяха обявени при откриването на изложбата в столичната галерия „Нюанс” - „Миналото. Начин на употреба“. Това е изложба на финалистите от конкурса за млади автори на галерията. „Нюанс” отваря врати преди 6 години. Сред многобройните изложби, вече за трети път се провежда инициатива, изключително емоционална за галерията – конкурсът за млади български художници. Мисията на всяко негово издание е да представя и подпомага развитието на младите във визуалните изкуства. Конкурсът дава възможност на публиката да проследи работата на познати и да се срещне с непознати имена, а на галерията да работи дългосрочно с тях. В последното издание са участвали 140 автори, а сред тях са били избрани двадесет и трима финалисти. От тях трима бяха класирани на първо, второ и трето място. Журито е от собствениците на галерията – Лили Владимирова и Емил Чушев и това е тяхна инициатива. При представянето на наградените, те отбелязаха, че изборът им е бил труден, но все пак това е само тяхно мнение и не бива останалите да се огорчават и да им се сърдят. А ето имената на наградените. Първата е за Трендафила Трендафилова за картината й „Любов”, втората – за Силвия Богоева за „Отражения”, а третата – за Мариана Манева за инстлацията й „Ежедневие”. По регламент художникът, получил първа награда, е поканен да направи и самостоятелна изложба в галерията.

Трендафила Трендафилова – „Любов”

А иначе, както отбелязахме, в третия конкурс художниците работиха по темата „Миналото. Начин на употреба”. „Нашето време е неизбежно обременено от предходните събития и за да възприеме пълноценно случващото се около нас, винаги трябва да погледнем назад. Именно в тази посока е ориентирано заглавието на сегашното издание на конкурса. Всички произведения в селекцията, чрез абстрактни или буквални похвати, третират заглавната тема, намират отговори и задават въпроси относно употребата и влиянието на миналото в настоящето и бъдещето. Произведенията проследяват ролята на личната и глобалната история, като канен и неканен наместник в нашите действия, предпочитания и възприятия”, пише в анотацията за изложбата. Ето и имената на участниците в изложбата: Адела Горанова, Албена Петкова, Алина Обручкова, Благовеста Желязкова, Валентин Митев, Георги Маринов, Гергана Минкова, Драгана Павловска, Елена Георгиева, Елена Калудова, Калия Калъчева, Любена Фокс, Мариана Манева, Мария Налбантова, Николай Мартинов, Павел Лефтеров, Рада Скумова, Силвия Богоева, Трендафила Трендафилова, Харита Асумани, Юлиан Станкулов, Юлия Стоянова, Явор Костадинов. А изложбата може да бъде разгледана до 15 март.

Директорката на Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука“ Лилия Балева и присъстващите гости при откриването на изложбата по проекта „Балкански посоки” в галерията на училището

И още една инициатива, свързана с младите. Тя е по проекта „Балкански посоки”, иницииран от Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука“ в София. От училището са изпратили покани за участие на училища по изкуствата от Република Сърбия, Република Северна Македония, Румъния, Република Гърция и Република Турция. В първия етап януари – юни 2020 г. в галерия „Свети Лука“ ще гостуват с изложби по едно училище от  Ниш, Скопие и Белград. Проектът „Балкански посоки” се посвещава на успешното българско председателство на Съвета на Европейския съюз и Европейската перспектива на Западните Балкани като гаранция за сигурност и стабилност в региона, отбелязват организаторите. И първото събитие е гостуваща изложба от Художествената гимназия, Ниш. Изложбата ще продължи до 20 март в галерията на гимназията, а на откриването й бяха Н. Пр. доц. д-р Желко Йович – Посланик  на Република Сърбия в България, Миодраг Секулич – първи консул в Посолството на Република Сърбия, НевенаСтефанович - преподавателка в Художествената гимназия в Ниш и нейните ученици - Александра и Катерина.

За учениците от гимназия “Свети Лука” всяка изложба в галерията на училището е повод да огледат и себе си

А директорката на Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука“ Лилия Балева каза при откриването: „Основната цел на проекта е сближаване на сродни училища, занимаващи се  с изкуство от съседни балкански  държави за опознаване, обмяна на опи и информация относно учебния процес и резултатите от него, размяна на изложби с гостуване на ученици от съответните държави. От десет години в периода  от януари до  юни, нашата гимназия реализира различни проекти за запознаване на нашите ученици с изобразителното изкуство и най-известните имена. Вече имаме увереността и професионален опит да разширим проектите  в международен план.  А няма по-хубаво от това да започнем от нашите най-близки съседни държави на Балканите - заради културата и изкуството, които ни сближават, заради близката ни душевност”, каза Лилия Балева. И добави към учениците: „Светът е отворен за вас. Ние  по - възрастните, вашите родители, вашите учители постигнахме това за вас. За да можете да  пътувате, да разглеждате музеи и галерии, да изучавате историята на изкуството в световен план, да имате прекрасни условия да се образовате във вашата страна  и да продължите обучението си, където пожелаете. Трябва само да живеем в мир, да го ценим. да го запазим.  А нашият проект „Балкански посоки” е част от това”. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Андрей Даниел си тръгна, но остава…

Това е, може би една от последните ми /на Стефан Джамбазов - б.а./ снимки на изключителния художник, преподавател, мислител и приятел проф. Андрей Даниел през декември миналата година по време на изложбата на ученици на Андрей в пространството на галерия „Арт 36“ на улица „Славянска“ в София.

В погледа на художника има любов, щастие, тъга, прозрение за света и за самия него. Той се радваше на работите на своите студенти, както винаги го е правил. Беше му трудно, болестта напредваше неумолимо, но той не й се предаде до последно. Ръцете му отказваха, но прекарваше часове в ателието си, за да опитва да рисува, не отменяше часовете със студентите си в НХА и пътуваше към филиала на Академията в Бургас, за да поеме заедно с асистента си и негов ученик Константин Костов първия семестър на първокурсниците по живопис. За миг не се отказа да върви напред, ВЪПРЕКИ болестта и постепенния, и неумолим отказ на физиката му да следва полета на мисълта, на таланта, на посвещението му на изкуството и студентите му.

В нощта преди утрото на 24 януари, когато трябваше да има конферанс със студентите в ателие 51 на Академията той почина. И независимо от това конферансът се проведе, воден от асистента му. Всички плачели за любимия професор заедно с Константин Костов, но заданието е било изпълнено. Обадили се и първокурсниците от Бургас, дълбоко разстроени. Но Коко, както го наричаме приятелите, успял да им каже, че са имали шанса да се срещнат с Андрей Даниел и той да им даде най-важния урок да бъдат свободни хора и свободно да следват себе си в изкуството.

През 2018 година нашият проект „Учители и ученици в изобразителното изкуство“ в Програма „Култура“ на Столична община и Министерството на културата беше изцяло вдъхновен от учениците на Андрей и него самия. Защото някак си винаги почеркът на неговите ученици беше вдъхновен от него. Не, че те копираха учителя си, бяха различни, но имаше нещо неуловимо в техните картини, което се усещаше като внушение. Даже имахме случай в една галерия в София, в която имаше картини на млади, току – що завършили Академията художници. Видяхме я без да знаем кой е преподавателят ни остана усещането за Андрей Даниел. Но понеже все пак не сме изкуствоведи, попитахме журналистически – кой е преподавателят. Отговориха ни - АНДРЕЙ ДАНИЕЛ…

Николай Майсторов, Емил Попов, Андрей Даниел и Вихрони Попнеделев /от ляво надясно/ - участниците в проекта “Учители и ученици в изобразителното изкуство” на фондация “Въпреки” в галерия “Арт алея”

В проекта, за който стана дума, включихме и неговите колеги и приятели скулптора проф. Емил Попов и живописците проф. Вихрони Попнеделев /с когото са създатели на група „Градът“ в края на осемдесетте години заедно с художниците Греди Асса, Недко Солаков и изкуствоведа Филип Зидаров/, и проф. Николай Майсторов. Изложбата като част от този проект „Андрей Даниел и ученици“ беше по негово желание във великолепното пространство на Градската художествена галерия „Борис Георгиев“ във Варна. Андрей заедно със съпругата си Олимпия Даниел и Константин Костов поканиха много негови ученици, от които в различни краища на света – Австрия, Германия, Белгия, Кипър, Гърция, СА�� и разбира се, от България. Пристигнаха почти сто творби. Някои от учениците дойдоха от тези далечни страни на откриването на 17 април 2018 година във Варна и то на собствени разноски – за тях тази покана беше прекрасният повод да се срещнат отново с него, УЧИТЕЛЯ.

Константин Костов, Олимпия Даниел и Андрей Даниел при подреждането на изложбата в Градската художествена галерия “Борис Георгиев” във Варна по проекта на фондация “Въпреки”

За самия Андрей това беше страхотно преживяване и тогава сподели в отговор на въпроса ни дали е доволен от изложбата: „Не става дума за доволен и недоволен. По-скоро аз искам да си отговоря какво се е случило. Това са най-различни хора със свои характери, виждания, живеещи при най-разнообразни условия, които имат своите погледи към този свят. И по-скоро аз се интересувам да видя всички тези погледи”, каза художникът и преподавател. И добави: „Навремето имаше обстоятелства, в които обичах да разказвам една моя история, която бях измислил само за себе си, за да почувствам реално свободата. Всички знаем как в легендите библейският Господ – Бог е направил Земята, направил е всичко, сътворил е човека, сътворил Ева от реброто му Адамово и им казал - плодете се. Това е странният въпрос – не му ли стигат тия двамата, които са абсолютно съвършени, като всичко останало, което е направил. И полека – лека, полека – лека, те се плодели, плодели и напълват Земята. Защо? И аз стигнах до извода, че просто Господ е толкова суетен, че той иска да бъде погледнат от всички възможни страни и да се огледа в тези погледи. И понеже той е безкраен, както се казва в Библията – Господ е голям, той е безкраен, му трябват и безкрайно много огледала – хора. И в тази многотия, в това многообразие на погледи и ракурси, ще се очертае неговият истински вид, размер. Така че ако приемате тази приказка, моят възглед е това – всеки трябва да гледа от своята гледна точка. И това е ползата от художника”.

Андрей Даниел във Варна - не само рисува...

Но дали той също не се опитва да се оглежда в своите студенти, го питаме шеговито. „Да, мъча се да се видя в тях и Слава Богу, не се виждам много, много. Слава Богу!”, каза също с усмивка Андрей Даниел. „Пък и не бих искал да видя нещо от себе си. Защото формалната страна на научаване кое как се прави, не ме е интересувала. Тя ми е безинтересна. Това разнообразие на посоки, което се получи в тази експозиция, то ме радва. Това показва, че може би съм създал някаква атмосфера, в която е било възможно всеки да намери себе си”, сподели тогава професорът. Интересът към изложбата във Варна беше огромен и нямаше как да не продължи в София, но „разпределена“ в три пространства – в галерия-книжарница „София прес“, в галерия „Стубел“ и в галерия „Академия“ на НХА. Благодарение на него открихме толкова млади и талантливи хора – неговите ученици. Той ги научи да не копират, а да разгръщат таланта си, а ние като хора, не толкова като журналисти, винаги усещахме тяхното творчество като минали през Ателие 51 на Академията и научили урока на Учителя си – да бъдат свободни и да изразяват себе си …

Недко Солаков, Филип Зидаров и Андрей Даниел - част от група “Градът”, при подреждането на изложбата миналата година в галерия „Академия” в НХА по повод 30 години от тяхната знакова изява през 1988 година

През 2016 година Андрей Даниел направи поредната си блестяща изложба в галерия „Нюанс“ под надслов „HIC HABITAT FELICITAS” или преведено от латински - „Тук живее щастието“. Тогава Константин Костов по онова време докторант на големия ни творец написа за „въпреки.com”: „Има хора и личности, които като срещнеш, знаеш че си ги търсил, но досега не си ги намирал. При първия разговор с тях е достатъчен поглед или жест и вече усещаш, че нещо ви свързва. Такъв беше и случаят при срещата ми с моя професор. Беше в коридора на втория етаж на Националната художествена академия, където още ученик от Пловдив, плахо пристъпвах за първи път на територията на живописта. Бяха ми разказвали за консултации за кандидат-студентските изпити в Академията (един вид проверка или сверяване на часовника) и аз реших да направя подобен опит за първи път. Минавайки през коридора съвсем случайно пропуснах ателието в средата, обаче тогава бях суеверен и си казах - „може би е това, щом е в средата, а аз го пропуснах”. Почуках и се представих, и така започна всичко…Една история, която още в своя предговор беше толкова искрена и същностна. Усетих този човек още с първите му думи, разбира се,разговорът беше по повод картините ми. Знаех,обаче след този момент, че вече истински искам да кандидатствам, за да съм студент именно в това живописно ателие и да общувам именно с този човек. Да си призная, тогава още не знаех кой е и какво прави, но някак ме омагьоса, дори преди да проговори. Ще прозвучи детински, но съм от поколението на романите на Хари Потър и „Властелинът на Пръстените” (а и техните екранизации), та за мен това беше моят Дъмбълдор или пък може би Гандалф. Моментът на приемането ми в Националната художествена академия, а в последствие и именно в 51-во ателие беше времето и мястото на моето щастие. Именно затова и встъплението, което направих, разказваше за едно състояние и случка на моето щастие от срещата си със своя учител. Когато се разхождах в галерията и виждах „картините на щастието“ или местата, които худо��никът Даниел е избрал да бъдат носители на това състояние, аз излизах и влизах от един в друг свят, като в паузите между тези въвличания те ми позволяваха да ме връхлитат личните ми спомени за това щастие.

Андрей Даниел на изложбата си „HIC HABITAT FELICITAS” или преведено от латински - „Тук живее щастието“ в галерия “Нюанс” в София

В текста към изложбата самият художник пише: „Какво е щастието – никой не знае, но дойде ли, всеки го разпознава безотказно.” Няма как да не се съглася. За да опознаеш щастието обаче, трябва да го разграничиш от онова състояние на сумрак и сивота, типични за нещастието или пък безразличието. От тези приглушени тонове на всекидневно, безтегловно и на ръба на безсмисленото плъзгане по всекидневни случки, или заобикалящи те процеси, придобиваш навици на бездушност. Дали да се съхраниш от нещо, дали да не допуснеш този основен фон като постоянен декор на твоя личен театър не знам, но се затваряш на моменти притаен да срещнеш своя момент на щастие или възторг. Най-важното може би е, че той не спира да ни припомня, че „Тук живее щастието“ е предимно състояние на душата и то е възможно. Душата ти, която изскача извън теб в моментите, в които живее в искреното сътворяване на изкуство. Сътворението на личните светове и истории в свят пълен с такива. Да съзерцаваш картините на Андрей Даниел е като да наблюдаваш синьото необятно и ясно небе и да знаеш, че зад него са безбройните звезди, които можеш да видиш само нощем“.

Олимпия Даниел, съпругата на Андрей Даниел до картината с нея, нарисувана от художника, която беше с него до края на пътя му ...

Това Е /беше/ Андрей – изключителен художник. И тук ще кажем нещо много лично като хора, които от деца следим и познаваме българското изобразително изкуство не като изкуствоведи, а като обичащи го и пътуваме и досега, за да видим и опознаем оригиналите на големите световни майстори. Картините на Андрей Даниел не могат да се опишат – те трябва да се видят и съпреживеят. И те даряват с възторга от човешкия талант, което си преживявал с творчеството на Марк Шагал, например. Андрей е от тази висока класа артисти, които с мощ разкриват своя личен поглед към библейските сюжети, към пейзажа, към градските пространства с човешкото присъствие в тях, независимо в кой град на света са, към музиката, към портрета на конкретната личност и още и още…Той беше /Е/ щедър човек в картините си, със студентите си, приятелите си и казваше, че е щастлив човек, защото прави това, което обича, защото има прекрасни деца Ида, Санди, Марко. И те много талантливи, всеки в своята област, а и се обичат много. Той се чувстваше особено щастлив и с родителите си -  Леон и Грети. За баща си казваше, че е говорил и много по-просто, и много по-сложно. „Не сме се опитвали да създаваме афоризми и метафори. Имах щастието да живея с този човек 55-56 години. Така, че това е много дълъг период , в който нещата са се трупали от простички, делнични неща и са се оформяли в един генерален смисъл. Той беше за мен геният в това да открива, да намира, да генерира смисъл. Не само за себе си, защото такова му е изкуството на него. Трябваше да измисля смисъл за поне 50 души около него, най-малко. За да ги мотивира да направят едно представление, а то пък да мотивира още няколко хиляди души. Много ми се иска да продължа неговия смисъл”. И как го продължи – цяла школа от талантливи художници от различни поколения.

В тази фреска на Андрей Даниел, подарена от художника на камерна зала “Миракъл” в Театър “Българска армия”, наред с Леон Даниел са Шекспир, Брехт и Бекет 

За себе си Андрей споделяше, че е щастлив човек заради родителите си, заради семейството си, заради студентите си, заради приятелите си, заради часовете в ателието си. Като човек беше надарен с огромна щедрост в отношението си към хората и света, независимо, че никога не му е било лесно и никога не направи компромис с изкуството си. И ето за част от неговото щастие, което беше споделил за „въпреки.com”. Андрей Даниел призна тогава, че за него винаги е много трудно да говори за баща си. „Сложно е да даваш представа за един човек, който е толкова безбрежен. За мен е много трудно. Вероятно съм имал невероятен късмет да се родя в неговото семейство. Съвсем естествено да навляза в един свят, който е бил светът - неговият и на майка ми. Защото те са били заедно преди аз да се родя. Имам спомени за тях двамата още от невръстните си години. Понеже съм от Русе, даже с баща ми сме родени в една и съща къща в Русе, която за съжаление не съществува. И имаше неща да ни свързват – орехът с негови снимки и мои. Полека - лека започнах да разбирам какво значи Ленинград, театър и всички други възможни приказки около това. Защото той беше следвал в Ленинград/Петербург и това явно това беше определило страшно много неговия характер, мислене. Беше попаднал при един велик по неговите думи професор Вейсбрен, който в ония Сталински времена не се е ползвал с най-голямото доверие. Бил е съратник на Майерхолд - съратник в дискусии театрални. На този човек са дали само един курс да води в театралната академия в Петербург и баща ми попадат в този курс, което е било голям късмет”.

Андрей Даниел и Вихрони Попнеделев - пак от подреждането на юбилейната изложба на група “Градът”

И добави за баща си, че въпреки трудностите, разбиването на прекрасната театрална трупа в Бургас – Леон Даниел, Юлия Огнянова, Вили Цанков, младите Методи Андонов, драматурга и поет Иван Теофилов, композитора Кирил Дончев, последвалите скиталчества в театъра, признанието с невероятните му постановки в Театъра на Българската армия и още и още; никога не е бил преподавател в НАТФИЗ, но и до днес много режисьори, актьори са категорични, че Леон е техният учител е бил щастлив човек. Точно в онова бургаско време, когато Андрей е ученик, Юлия Огнянова вижда уж детските му рисунки и ги запазва, разбирайки с нейната чувствителност, че това момче ще израсне като голям художник. Той беше един първите, които ни повярваха преди шест години, когато започнахме „въпреки.com”, бяхме разказвали за изкуството му в различните медии, в които бяхме работили и в различни моменти от времето, в което живя нашето поколение. Сега, когато той напусна нашия свят, препрочитаме всичко с него и оценяваме шанса си, че сме били близо до Андрей и го откриваме отново и отново. Тогава в ателието му сред много картини, сред започнатите платна, а от стените ни гледаше усмихнатия Леон, Андрей каза:  „Като растение, ще си поникваме и ще си умираме без да сме разбрали за какво става дума. В този смисъл, хората които се занимават с изкуство, според мен, имат тази задача да синтезират смисъл и оттам да се получава мотивация за живот, мотивация за работа, у останалите, у всички, да се получава оня оптимистичен момент в общо взето цялата човешка трагедия, която е”.

Андрей Даниел - той с негов автопортрет...

И добави за баща си: „Не искам да говоря за него като за човек, който го няма. Извинявайте!”, каза развълнувано тогава Андрей Даниел. И ние си го спомняме като жив. От днешния ден, когато и Андрей отлетя към звездите можем да кажем същото  - не можем да говорим за него като за човек, който го няма. Андрей, невъзможно е да ти кажем „сбогом“. Благодарим ти за смисъла… ще грееш от небесата! ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Телесно и безтелесно в изложби в София

Две изложби в София по различен начин трактуват телесното човешко присъствие/отсъствие като обект на изкуството. Едната е изложба с еротични рисунки на Анри Кулев в столичната галерия „Кооп”и премиерата на книгата му с тези рисунки „Ориент SEXPRESS” /изд. на Нов български университет/, както и изложбата „Корабът на глупците” на Гьонюл Нюоглу в галерия +359 във Водната кула в Лозенец.

При Анри Кулев телесното е повод да се разсъждава за безтелесното, а при Гьонюл Нюоглу липсата на тела е повод да мисли за тях като обект. Издателството на Нов български университет представя книга с 300 от илюстрациите на Анри Кулев, автор на предговора е Мария Ландова, а графичният дизайн е на Ася Кованова. Мариета Ценова, куратор на изложбата на Анри Кулев, пише за нея: „Анри Кулев рисува еротични илюстрации за широка публика години наред. Всяка седмица във вестник „24 часа” се появява нова рисунка. Темата е същата – Секс, но всеки път интeрпретацията й е различна. Средата, героите, „позите”, контекстът в който е коментирана визуално темата, са непредвидими. Като съвременна версия на 1001 нощ към която можеш да се пристрастиш и безусловно да следваш. Рисунките са смели, провокативни и рушащи табута. Те са колкото изящни, толкова и карикатурни спрямо персонажите в сюжетите. Къси разкази с неочакван край. Безброй гледни точки към тема с която фамилиарничим, но рядко споделяме. С всяка нова илюстрация Анри отива отвъд темата за удоволствието от секса. Той включва и зависимост, обсесия, задължение, познание, ирония, подигравки с консерватизма, политиканстването като секс … 

Анри Кулев при откриването на изложбата си

Освен като малка енциклопедия на интимността, те са и социални портрети на различни обществени съсловия. Събрани заедно, те провокират елегантна игра с думи които публичното ни говорене рядко си позволява: секс за начинаещи, за напреднали, рутинен секс, сексът като спорт, пътуване към неизвестното, секс и характер, митове и легенди, предразсъдъци, игра, неравнопоставеност, грубост, агресия, скука, зависимост, Балкани, манталитет, с хастара навън, преяждане, обръгване… Едно безкрайно приключение, което винаги можеш да започнеш отначало”. И още: „Сексът за него е необозримо понятие. Той не съществува изолирано и се влияе от публичните събития. Всяка рисунка провокира нова ключова дума или понятие: страх, възторг, привличане, омраза, различност, война и мир, огледало за обратно виждане, опорна точка, провидение, познание за света, камера обскура, ин & ян, бягане с препятствия… Оригиналните заглавия, които авторът поставя са репери за тълкуване на изображението, но и самоиронични коментари на самочувствието му всеки път, когато е в подножието на голямата Тема”, пише Мариета Ценова.

Мариета Ценова

Всъщност чрез телата, Анри Кулев разговаря за други неща – съвсем не битови, а по-скоро битийни. Липсата пък на тела в изложбата на Нюоглу предлага друг поглед към хората. Въпреки, че се нарича „Корабът на глупците”, кораб в нея няма. Има една интерпретация на стъклена усмирителна риза.   Кураторката на изложбата Ирина Баткова пише: „Заглавието „Корабът на глупците��  подсказва и една друга гледна точка в анализа на съвременното общество, което е обект на изследователската практика  на Гьонюл Нюоглу. До каква степен липсата на свободна себеизява  е резултат от автоцензурата – дали модерната социална среда не създава достатъчно предпоставки да  съгласуваме на едно твърде битийно ниво нашите мисли и действия. Гьонюл Нюоглу задава въпроса какъв е смисълът на нашето присъствие на тази земя, ако сме неспособни  да използваме креативната си енергия за да променяме света, а сме фокусирани  върху несъществените материални измерения на собственото си битие. Така постепенно ставаме част от екипажа на  „корабът на глупците” – кораб, който се носи в океан от неуправляеми стихии, без капитан,  без посока и без надежда някога да достигне брега”.

Част от изложбата “Корабът на глупците”

И още: „Знаците” на телесното, във фокусът на Гьонюл Нюоглу, създават един различен прочит на свят, в който лишените от тела усмирителни ризи представят еманация на разпада на личността във време, когато индивидуалните морални императиви се разминават с посланията на политическите режими. Една от основните линии в нейната работа е показване на липсващото тяло, илюстрация на парадокса, че осъзнаването на реалността може да бъде по-силно и въздействащо не с изваждане на обектите на показ, а в маркиране на тяхното отсъствие. „Празните” дрехи, които тя включва в няколко свои проекта, разказват истории, визиращи различни аспекти от човешкото съществуване през безсмислието на салонните протоколи, ограничаващи личността с външно наложени рамки, до бунта и революцията, сковани в усмирителните ризи на наказателните режими в човешкия социум. Дрехата може да бъде едновременно оригинален личен манифест, но и персонален затвор за човешката индивидуалност”, пише Ирина Баткова.

Гьонюл Нюоглу

Представянето на инсталацията на Гьонюл Нюоглу „Корабът на глупците“ е в рамките на вече утвърдената практика на Галерия +359 да показва интересни имена от международната арт сцена със специално подбрани, илюстриращи начина им на работа, изложби. Инсталацията „Корабът на глупците“ е представена за пръв път през 2015 година на остров Лидо по време на 56-то Венецианско биенале, като една от наградите на „OPEN 18“ -  международна изложба на скулптури и инсталации. За  Галерия +359 Гьонюл Нюоглу и кураторката Ирина Баткова подготвят site specific вариант  на работата, а изпълнението на обектите е от прозрачни материали, режисирани в нова сценография на пространството, което разширява параметрите на тяхното осмисляне. Изложбата ще продължи до 11 август.

Проф. д-р Николай Младенов, преподавател в НХА, при откриването на изложбата в Банкя

А ние продължаваме още малко темата за учители и ученици в изобразителното изкуство, започната от миналата седмица в наш коментар. В Арт център Банкя се откри изложбата „20 години по-късно, отново заедно”, за която вече стана дума. В нея са показани творби на дипломници от специалностите „Графика”, „Книга, илюстрация, печатна графика” и „Плакат и визуална комуникация” на Националната художествена академия. Но смисълът на това „отново заедно” е, че графичните изкуства в НХА се събират отново на изложба след 20 години, когато са били заедно в Академията. И още една изложба на ученичка – на Елза Гоева в Художествена галерия „Дечко Узунов”, филиал на Софийска градска художествена галерия. През 2019 г. се навършват 120 години от рождението на един от големите български художници и интелектуалци – професор Дечко Узунов. В художествената галерия на ул. Драган Цанков № 24 екипът на Софийска градска художествена галерия за втора година подготвя изложба от програмата „Поколения“, чрез която се опитва да очертае живото присъствие на Дечко Узунов в творчеството на неговите ученици. За летните месеци на 2019 г. да подреди своя изложба е поканена Елза Гоева. Тя е сред онези художници, които са имали възможността да започнат своя творчески път в учебното ателие на Дечко Узунов. Промени в програмата на Художествената академия в периода 1947–1951 г. определят времето от един семестър, в който Гоева да бъде напътствана от професора. Това време се оказва достатъчно да породи у нея дълбоко човешко и професионално уважение към Дечко Узунов. За изложбата в ХГ „Дечко Узунов“ Елза Гоева е подбрала предимно пейзажи, създадени през последното десетилетие. Почитателите на творчеството ѝ ще имат удоволствието да видят нови платна от тази година, нарисувани в нейния стил на „един дъх“. Сред тях са „Изгрев“, „Към плажа“, „Без име“, „Мечти“ и „Самота“. Така че в летните месеци в София има какво да се види. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Борислав Петранов: Културният институт да стигне до различните федерални републики

„Искам Културният институт да отиде до различните федерални републики, доста по-интензивно да стане общуването. За това се опитвам да кажа, че това не е български институт в Берлин, а български културен институт в Германия”, казва в разговор за „въпреки.com” новият директор на Българския културен институт в Берлин Борислав Петранов.

И продължава: „Начините, по които това може да се случи са няколко. От една страна да търсим сдруженията, които са на българите и другото понеже за мен по-интересна е немската публика – дълбокото ми убеждение и моето верую, че задачата на тези културни институти е да представят българската култура, наука, култура

в най-широкия си спектър пред немската публика.

Българската публика, нашите сънародници, разбира се, са добри дошли, но те не могат да са основната целева група на публиката, която търсим. Една публика се гони изключително бързо от едно пространство и много трудно, изисква много работа, за да бъде върната, да бъде привлечена към това пространство. Тук имаме дадеността, че този Културен институт се намира в сърцето на Берлин и е някак си тъжно той да остане извън обсега на вниманието на немската публика. Ще се опитам с всякакви средства да привлека тук публика”, казва Борислав Петранов.

Познаваме го от неговата работа като директор на Българския културен институт във Виена. Тогава той наистина го отвори и за австрийската публика, защото Дом Витгенщайн е знаково място за виенчани. И след Борислав Петранов бяхме свидетели на огорчението на австрийците заради отклонени покани от страна на следващи ръководства на института за съвместни събития. Сега Борислав Петранов иска да продължи тази своя линия на сътрудничество този път в Берлин, като разбира се тук предизвикателството е още по-голямо. „За мен това е не само продължение, а своеобразно предизвикателство. Германия е доста по-голяма страна и има повече възможности. Другото, което смятам, че е много важно и това го правих също във Виена е

да не се затваряме само в този кръг – в тези помещения тук.

Хубаво е да правим кооперации, да се явяваме в други галерии, в други концертни зали, в театрални зали. Тук има една хубава традиция за сътрудничество с руския културен институт, който е прекрасен, има много хубави зали. Но на мен ми се иска като се показва театър, да търсим и театрални пространства, в Берлин има достатъчно много OFF сцени, където можем да осъществим гастроли на български театри. Сега, когато гостува български театър, знаем че той е повече насочен към българската публика. И не заради друго, а за това, че няма субтитри, за един филм е много по-лесно да бъдат направени. Докато в едно театрално представление това се случва по-трудно. За музиката нямаме никакъв проблем  – тя няма нужда от превод”, казва Борислав Петранов.

Той е два пъти магистър: от УНСС по специалност „Финанси и кредит”, и от НАТФИЗ „Кр. Сарафов”, където завършва театрознание. Специализира в Германия и в Австрия, занимава се с театрална критика, бил е зам.-директор и драматург на Драматичен театър Пловдив и зам.-директор на Малък градски театър „Зад канала”. През ноември 2000 г. става първия изпълнителен директор на Национален фонд „Култура”, а от юли 2002 г. след конкурс става директор на Българския културен институт „Дом Витгенщайн” във Виена. През пролетта на 2008 г. печели отново конкурса. Петранов е директорът с най-дълъг мандат на този пост. Автор е на книгата „Българската Нора” (2001). Заедно с преводача Александър Зицман е съставител на тома „Млад театър от България” (2006), издаден от австрийското издателство „Драва”. През 2014 година получава наградата на Министерството на културата за приноса му в популяризирането на българо-австрийските културни отношения и за популяризирането на българската култура, а през 2016 година - международната награда „Водно конче” за принос в развитието на българо-австрийските връзки в областта на театралното изкуство. Актьор, режисьор и преводач и сега казва, че преводът най-много го привлича.

Говорим за програмата, която подготвя в малкото време откакто е поел новия си пост. Не са успели да организират изложба от български икони преди Коледа тук, но за Великден при всички случаи ще я направят. Още повече, че има интерес към тях, а и Борислав Петранов има контакти със Сдружението на българските иконописци още от времето във Виена, в което има доста добри художници.

Друго негово намерение е да възроди джаз клуба,

който имал голям ефект във Виена. Тук пространствата са по-различни, но ще се опитат да има джаз клуб в самия институт. Да бъде в началото един път в месеца, после два пъти в месеца. „За съжаление да момента нещата са обърнати предимно към българската диаспора, към българското общество тук”, споделя Борислав Петранов за това, което е заварил в Берлин. За някои от събитията казва, че са дошли много интересни хора. Показали  филма за Симон Варсано на Георги Тенев, залата била пълна, гостувал фолклорен състав от Приморско в залата на посолството – претъпкана, но пак била българска публика. „Немска публика дойде на откриването на изложбата на Пламена Рачева и на Соня Русков. Тя беше смесена публиката, изключително интересна”.  И добавя: „Добре дошли са всички българи, които работят в Германия в тази сфера като съветници и консултанти. С някои има контакти, но не заварвам списък с хора, които се интересуват по определени проблеми – изобразително, изкуство, кино, музика и тогава ще е по-лесно да бъдат информирани. Рекламните материали не са много добри и се опитвам да ги променя”, казва още директорът на Българския културен институт в Берлин.

Имаме наблюдения върху това как в сътрудничество действат някои от културните институти на други държави в София, а и знаем как Борислав Петранов осъществяваше контакти във Виена. И го питаме какво липсва на българските културни институти в чужбина. „Първо мисля, че ние се люшкаме много между това каква е целта на тези културни институти.

Много често те се превръщат в кръчмата на Странджата.

Това не носи нищо. Това може би е много приятно за тези землячески дружества, въпросът е какво ние искаме да направим. Ако искаме да представяме културата, това са контактите не само с местната общественост, но и с местните институции. И тогава ние може да сме по-активни в това да предлагаме представянето на България. Ние сме една малка страна с много големи постижения в културата. И ако ние сами не настояваме н�� това, няма кой да се сети да дойде да ни покани. Трябва по-активно да се представяме. По-активно да провокираме интерес към нашата култура. Ние не сме уникати, но имаме добри образци в общото движение на културата. Ние можем да ги представим.

Булгар, булгар не е моята теза.

Като уникати няма да спечелим никого. Трябва обаче да сме достатъчни конкуретноспособни на този терен. Берлин в сравнение с Виена е много по-голяма метрополия. Тук да бъдеш конкурентноспособен се изискват много, много усилия. И то на основа да намериш съответните хора, с които заедно да го правиш като партньори и съорганизатори. Защото става дума за един друг вид публика. Говоря генерално, че трябва да сме по-активни и самите творци да станат по-активни”, казва Борислав Петранов.

Сред плановете на института са откриване на изложба с творби на Борис Георгиев на 25 януари. Идеята е в програмата цялата година да бъдат представяни творци, завършили в Германия или направили кариера в Германия от началото на 20 век до наши дни. Няма да е само това, но желанието на Борислав Петранов е да е преобладаващо. Смята да покажат в института един филм, който не е показван тук - за Константин Величков, една много интересна фигура. Имат договорка с директора на Гьоте институт в София да направят една мрежова среща – интересно е в Българския културен институт в Берлин да се представят онези проекти от Пловдив - Културна столица на Европа, което се подкрепят от Гьоте институт. Вероятно това също ще стане през януари.

„Ще се опитвам да търся съмишленици, съорганизатори, за да стигнем до по-голяма публика и до по-голяма публичност”, казва Борислав Петранов. За догодина са предвидени прожекции, сред които филм за София, изложба на Любен Зидаров, както и изложба на Андрей Даниел и ученици. Това е продължение на един проект осъществен от фондация „Въпреки” в България – „Учители и ученици в изобразителното изкуство”. Предвидена е изложба на художничката Бистра Винарова съвместно с Държавна агенция „Архиви”. Като идеята е изложбите на Борис Георгиев и Бистра Винарова да не бъдат показване само в Берлин, а да се намерят и пространства и в Мюнхен, а защо не и с помощта на нашето консулство във Франкфурт да се търсят места и в тази част на Германия. И разбира се, всичко това ще става със съдействието на колегата на Петранов, който работи в Методиевия център в Елванген.

В Елванген ще бъдат показвани събития от Берлин,

но ще има само две, които ще бъдат направени само там. Това са честванията на Св. Методий за 24 май, което е основно събитие в програмата на филиала и през декември има едно голямо събитие – хор или изложба. Друга идея е представяне на книги с Арт театър – една инициатива известни български актьори да представят български автори. През февруари по идея на Борислав Петранов ще поканят Захари Карабашлиев, представен от Симеон Лютаков. В плановете на директора на института е и гастрол на Народния театър, който да представи камерна пиеса на сцената на немски театър. Приготвили са концерт с оперни арии за януари, като част от концертите биха могли да не са само в Берлин, но да се ползва и зала в Мюнхен.

„Българският културен институт може да бъде едно посредническо място. Може да има посредническа дейност – да съобщава къде какво се случва. Той може да е информационно средище.

Културният институт да стане като един информационен пул

за това какво се случва с представянето на българската култура в Германия. Защото има много частни инициативи, които дори не ги знаем. Не вдигат шум около това, което правят. Но правят съобразно възможностите си доста неща. И е хубаво да има и координация”, убеден е Борислав Петранов. Иначе още предстои през май и премиера на документалния филм на Георги Тошев за Соня Йончева с нейно присъствие, която е много популярна в Германия. Но не в института, а в немско кино. И още – показване на филма за Кристо на Евгения Атанасова – Тенева около годишнината от падането на Берлинската стена, за което са предвидени още събития. Така че програмата е богата, а ние пожелаваме успех на Борислав Петранов, какъвто сме убедени, че ще осъществи. ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов