#Самуел Финци

[vprki]

Самуел Финци пред Homo Ludens: Трябва да пазим театъра като пространство на свобода

От години за нас винаги е бил очакван и специале�� моментът, когато в дните преди 27 март – Международен ден на театъра излиза поредният брой на Homo Ludens. Вече в ръцете ние е неговото 27-о издание. Великолепно е с текстовете си, с  визията си.

За много важни и интересни акценти от публикациите в новото издание на Homo Ludens разказаха театроведите и преподаватели в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ проф. Николай Йорданов и д-р Ангелина Георгиева, водещи редактори на броя. Ние от години по традиция във „въпреки.com” представяме тяхното обръщение към читателите. Правим го и сега, защото самото издание, резултат от усилията на екипа и сътрудниците му дава картината на съвременния театър не само българския, а и световния и образова всички нас. Заедно с това публикуваме и предоставения ни текст от Ангелина Георгиева, в който тя подробно представя 27-ото издание на  Homo Ludens.

Благодарим за доверието към нас, сътрудничеството и приятелството!

Ангелина Георгиева и Николай Йорданов

ОТ РЕДАКТОРИТЕ

Уважаеми читатели,

Свидетели сме на изпълнени с противоречия и сътресения времена, в които се поставят под въпрос основни консенсуси, крепящи съвременните либерални демокрации. Театърът като „квинтесенция на публичността“, както напомня в предстоящите ви страници гръцкият театровед Савас Пацалидис, не остава изолиран от тези процеси. Настоящият брой на списанието „Homo Ludens“ следва устойчивата линия на изданието едновременно да реагира на непосредствената реалност в театралната сфера, но и да разглежда през една по-широка перспектива процесите, които протичат в нея, за да изведе дилемите и въпросите, пред които се оказваме изправени. Те най-силно отекват във фокусната тема на броя „Цензурата в изкуствата“. Тя е продължение на проведената в рамките на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ 2024 панелна дискусия „Цензурата: преди и сега“. Някои от участниците в нея, театрални изследователи и критици,  разсъждават върху границите на свободата на изкуството днес. Техните анализи очертават нови форми на проява на натиск върху театралната практика в демократичните общества.

Савас Пацалидис на дискусията „Цензурата: преди и сега“ на МТФ "Варненско лято", 2024

В тези сложни процеси, отнасящи се до представите за границите на самото изкуство спрямо реалността, „трябва да пазим театъра като пространство на свобода“, апелира актьорът Самуел Финци. От дълги години той успешно работи в немскоезичните театър и кино, но е гост на рубриката „Представяме ви“ по повод ролята му на Шайлок във „Венецианският търговец“ от У. Шекспир на сцената на Народния театър. Освен интервю, публикуваме и негова реч за изкуството на актьора, изнесена в Университета за музика и театър в Хамбург.  

Самуел Финци като Шайлок във „Венецианският търговец“ от Шекспир, режисьор Явор Гърдев в Народния театър

В рубриката „История и теория“ списанието продължава да представя движението на идеите в полето на театралната теория и нови исторически изследвания. Двайсет години след като публикувахме за първи път на български увода към една от най-влиятелните теоретични книги от последните десетилетия – „Постдраматичният театър“ от Ханс-Тис Леман, предлагаме въведението към една от последните монографии на немския изследовател „Трагедия и драматичен театър“. Тя постига широк отзвук с настояването, че идеята за трагедия възниква и се реализира изключително в контекста на театъра, като нейната традиция следва да се разглежда не през жанровата литературна теория, а през реалността на театралното представление и неговите различни исторически форми. За първи път ви срещаме с френския изследовател Арно Рикнер със студия върху статута на голотата на сцената. Вече добре познатият на читателите на списанието американски театрален историк и теоретик Марвин Карлсън анализира как употребата на видео изображения в представленията променят сценичното пространство, разглеждайки знакови за съвременния европейския театър постановки, сред които и „Марат/Сад“ на режисьора Явор Гърдев.

Явор Гърдев

Самият той присъства в броя и като автор с провокативни разсъждения върху употребата на български на понятия като „пърформанс“ и „изпълнителски изкуства“ и належащата според него необходимост от предефинирането им. Във втория раздел от рубриката Камелия Николова представя своето проучване върху единствената изява на Сирак Скитник като театрален режисьор и сценограф. Албена Тагарева изследва политиките към театралните сгради по времето на комунизма и тяхната кулминация в построяването на Националния дворец на културата, за който и до днес се търси подходяща формула за пълноценно функциониране. Броят дава платформа и на нови автори в полето на театралните изследвания като сценографа Борис Далчев и театроведа Миряна Димитрова. 

Иван Станев (1959-2023)

В „In memoriam“ почитаме двама театрални творци, които ни напуснаха – режисьорите Красимир Спасов и Иван Станев. А рубриката „Архив театър на XX век“ ни запознава отблизо с творческите идеи и с естетиката на малко познатия в България френски режисьор Клод Режи (1923–2019), белязал няколко поколения театрали във Франция и по света през втората половина на миналото столетие.    

Разбира се, основно ядро на списанието са интервютата в рубриката „Личности“ с актьори, режисьори и сценографи, откроили се през изминалия театрален сезон. Традиционно в „По театралните сцени“ представяме критически анализи на избрани събития и представления от актуалния театрален афиш.  

Започнахме с израз на тревога за заплахите пред съвременната демокрация. Пиесата „Лай“ от немския драматург Роланд Шимелпфениг, която ще намерите в броя, преработва  древногръцкия мит за основаването на град Тива като мит за началото на европейското държавно устройство, основаващо се на разума и равноправието. През различни версии за историята на неговия владетел Лай, бащата на Едип, в характерния си изпълнен с поетичност наративен драматургичен стил авторът поставя въпроса за свободата и границите на човешката автономия и способност за действие пред лицето на напиращите отвътре ирационални сили и непознаваеми външни закони, които наричаме съдба. Пиесата постига широко признание в Германия след нейната премиера през 2023 г. на сцената на Хамбургския театър. Публикуваме я с подкрепата на Гьоте-институт като начало на по-дългосрочно сътрудничество. 

Приятно четене!

Ангелина Георгиева

Николай Йорданов

Рубриката ПРЕДСТАВЯМЕ ВИ

Явор Гърдев и Самуел Финци по време на репетиция на "Венецианския търговец"

Не можеше в броя да не отразим едно от основните събития на изминалия сезон – първото участие на актьора Самуел Финци в българско представление. Досега го бяхме гледали основно в български филми и в редица гостуващи немскоезични представления, които са ни правили свидетели на неговата успешна кариера в Германия и на специфичния му актьорски стил, но за първи път миналата година той се качи на сцената на Народния театър вече като част от екипа на негова продукция и за първи път играе на български в ролята на Шайлок във Венецианския търговец с режисьор Явор Гърдев. По този повод Мира Тодорова направи за рубриката „Представяме ви“ много интересно интервю с него, в което Финци разказва, както за подхода си към този сложен образ, така и за работата му между различни култури и езици. Докато работехме по броя научихме, че наскоро бе изнесъл публична лекция за изкуството на актьора в Университета за музика и театър в Хамбург. Текстът ни попадна и веднага решихме да го публикуваме, защото в тази своя реч Самуел Финци много живо и непосредствено споделя основни уроци за актьорството, които е усвоил в богатия си опит. Преводачът Силвия Петрова работеше заедно с него по българската версия на текста, така че той да я припознае като своя. 

Ангелина Георгиева

Една от основните цели на списанието е да представя движението на идеите в полето на театралната теория и нови исторически изследвания. На нея е посветена рубриката „ИСТОРИЯ  И ТЕОРИЯ“. Както пишем и в увода точно двайсет години след като в списанието излезе за първи път на български предговорът към една от най-влиятелните теоретични книги от последните десетилетия – „Постдраматичният театър“ от Ханс-Тис Леман, сега ви запознаваме с последното мащабно изследване на автора, който вече не е между живите - „Трагедия и драматичен театър“. Тази негова книга излезе през 2013 година и ние ви предлагаме въведението към нея, в което авторът излага някои от основните си тези, които развива в обемните ѝ глави. Това, с което ни заинтригува, е настояването, че трагедията не може да бъде изчерпателно разбрана или теоретизирана само като литературен жанр, а трябва да се разглежда като неразривно свързана с театралния опит и неговите исторически променливи форми.  Той се наема да очертае характеристиките на това, което нарича основен трагически мотив и да проследи как той като съдържание на трагедията намира израз в различни форми на театралност, в това число и в постдраматичния театър, на който като че ли беше отказан потенциала за трагично измерение.

Камелия Николова, до нея Асен Терзиев, зад нея актьорът и режисьор Зафир Раджаб, носител на Икар за режисура, 2025 за "Племе" в Театъра на Българската армия, с когото има интервю в изданието

За първи път ви срещаме с френския театрален изследовател Арно Рикнер, много задълбочен, фин и оригинален автор, с когото ни свърза проф. Венета Дойчева. Специално за списанието той предостави текст, който запознава с неговите проучвания на стратегии за представяне на голота на сцената. Той я разглежда не просто като физическо разкриване на тялото, а коментира как нейните форми на представяне и възприемане  зависят, разбира се, от културни, социални, религи��зни и исторически контексти. Авторът дава много интересни примери от театралната практика от 19 век насам и обсъжда как на сцената голотата доминиращо се представя опосредено и често през позоваване на традицията на репрезентация на голото тяло в изкуствата. Като за Рикнер сценична голота трябва да надхвърля простото физическо разкриване и да поставя под въпрос отношението към тялото, желанието и обществените кодове.

Следващият текст в рубриката е на вече, надяваме се, добре познатия на редовните читатели на списанието автор Марвин Карлсън, един от най-авторитетните американски театрални изследователи и историци. В неговата статия той анализира се как употребата на видеоизображения в театралния спектакъла изменя сценичното пространство в посока на размиване на границите между това, което на сцената и което е извън нея, между жива и медиализирана реалност, между разкриване и скриване и т.н. За примери си служи със спектакли основно от съвременния немски театър от началото на 21-ви век, които демонстрират различни подходи и аспекти на тези трансформации. 

Явор Гърдев при получаване на наградата Икар, 2025, за най-добър спектакъл за "Венецианският търговец"

Един от тях е международната продукция „Марат/Сад“ на режисьора Явор Гърдев от 2002 г. и веднага мога да направя преход към следващия текст от рубриката, който е именно негов. Миналата година Явор Гърдев защити дисертация към Северозападния университет в Щатите и Нов български университет и го поканихме да представи в списанието някой от въпросите, с които се занимава в нея. Той ни предложи статия, която отправя критика към твърде тясното според него възприемане на български език на понятието пърформанс и най-вече по отношение на театъра, където то е свеждано  основно до отделния художествен жанр или се превежда на места като представление. Докато според него театралният акт, който принадлежи към т.нар. на английски performing arts следва да се разглежда в светлината на рождения за понятията около перформативното контекст – а именно теорията на речев��те актове и вече новите интердисциплинарни развития на изследванията на пърформанса като философска категория, тъй като те предлагат инструментариум, с който в много по-голяма степен може да се отчита видът действеност, събитийност и статутът на субекта в театралния акт.

В този дух Гърдев предлага ревизия на някои традиционни понятия като „изпълнителски изкуства“ и „сценични изкуства“. За него категорията „изпълнителски изкуства“ внушава подчинение и йерархия (актьорът като изпълнител на чужда воля), вместо да взема предвид и неговото съучастие най-общо казано, а сценични изкуства пък акцентира основно върху мястото, върху физическото пространство (сцената), игнорирайки факта, че съвременните перформативни практики надхвърлят това ограничение и именно за тях предлага категорията „изкуства на перформацията“, която отговаря на изискванията за едно по-широко смислообразуване. Това са само някои от позициите в текста, той предизвика оживени дискусии в нашия екип, надяваме се техният кръг да се разшири.

ПО ТЕАТРАЛНИТЕ СЦЕНИ

Албена Тагарева

Рубриката ЛИЧНОСТИ е от ядрата на списанието и в този брой ви я поднасяме в две части. Вторият ѝ раздел е посветен основно на сценографи и артисти от свободната сцена. Жаклин Добрева разговаря със сценографа Никола Налбантов, Албена Тагарева ни среща с Ванина Цандева, която бързо се наложи като име и има разнообразен опит както в репертоарните театри, така и в независими проекти и в комерсиални представления. Беше ми много интересен въпросът за това дали сценографите правят все още макети или вече работят основно с компютърни програми и разчитат вече само на 3D- визуализации; също така е любопитен начинът, по който два��ата сценографи коментират разликата в работата си за репертоарни театри и независими проекти. 

Теодора Захариева разговаря с Василия Дребова, която се наложи като много интересно и открояващо се присъствие като изпълнител, а вече и автор, който спокойно преминава между различни форми на  съвременния театър, танц и пърформанс. А Десислава Василева ни среща с Пламен Иванов от театъра на огъня и сенките Файъртер, който много живо представя опита на артиста в сферата на уличния и огнения театър.

АРХИВ ТЕАТЪР XX ВЕК

Представянето на Homo Ludens

Преди известно време в НАТФИЗ по покана на Венета Дойчева и катедра Театрознание френският изследовател Арно Рикнер изнесе лекция за режисьора Клод Режи, който е от значимите мислители и творци във френския театър от втората половина на 20-и първото  десетилетие на 21 век  с международно признание. Самият Арно Рикнер е работил с него като драматург и много увлекателно ни въведе в творческите идеи и в еститиката на Режи, за когото повечето от нас бяхме само чували, малцина са гледали негови спектакли, а той има формиращо значение за няколко поколения френски театрали и актьори от Жана Моро и Мишел Пиколи до Жерар Депардийо и Изабел Юпер. Търсенията на Театрална работилница Сфумато в даден период като че ли се родеят с неговия изключително интензивен литературен театър, който същевременно е много телесен и визуален. По наша покана Арно Рикнер преработи лекцията си специално за броя и представя творчеството на Режи и неговия подход към текста, актьора и пространството.

И накрая радваме се, че спазваме традицията всеки брой на списанието да предлага и нов текст за театър. Тук това е „Лай“ на един от най-изявените съвременни немски автори Роланд Шимелпфениг. Неговото творчество е сравнително добре представено на български, някои от пиесите му са и поставяни, но тук предлагаме един от най-новите му текстове. В „Лай“ Шимерпфениг следва своя характерен стил на поетичен наративен театър, в който преработва предисторията на добре познатия мит за Едип, като поставя акцент върху фигурата на неговия баща Лай – цар на Тива, чийто живот е белязан от насилие, изгнание и неизбежна съдба. Шимерпфениг по въздействащ начин преработва мита, като преплита различни времена, съчетава мотиви от античността и съвремието и в крайна сметка предлага едно дълбоко размишление върху човешката природа, общество и границите на свободната воля. Пиесата е част от мащабния цикъл „Антропополис“ (ANTHROPOLIS), в който Шимелпфениг, заедно с директорката на Хамбургския театър и режисьорка Карин Байер подлагат на съвременна интерпретация митовете около град Тива, взет като модел на европейската демокрация.

Венелин Шурелов, художник на броя на Homo Ludens

Сценичната премиера на „Лай“ е през 2023 г. като мащабен и забележителен моноспектакъл на актрисата Лина Бекман. Той попада в селекцията на престижния фестивал за немскоезичен театър „Театертрефен“ 2024 в Берлин. „Лай“ е обявена за пиеса и постановка на годината, пиесата е номинирана за водещата награда за съвременна немскоезична драматургия и искрено се надяваме, че ще предизвика вниманието и на българските театрали. Публикуваме пиесата с подкрепата на Гьоте-институт като част от един по-дългосрочен партньорски проект за представяне на нова немска драматургия в списанието, а преводът е поверен на Гергана Димитрова, която вече се утвърди като един от най-опитните преводачи на съвременни немскоезични текстове за театър.

Самуел Финци

И тук е мястото да благодаря на Николай Йорданов и на екипа на списанието за съвместната работа. Благодарим на всички автори, преводачи и сътрудници, който създадоха съдържанието на новия брой.

Ангелина Георгиева

P.S. на „въпреки.com”: Издатели на списание Homo Ludens са Гилдията на театроведите и драматурзите, САБ и фондация Homo Ludens. Редколегия: проф. Николай Йорданов, проф. Камелия Николова, проф.Светослав Кокалов, проф. Анна Топалджикова, доц. Асен Терзиев, доц. Румяна Николова, д-р Ангелина Георгиева. Художник на броя е проф. Венелин Шурелов.Фотограф на броя Теодора Цанова-Федя, на корицата София Христова. Всички маркирани линкове са за публикации при нас. Текстовете са повече, но отбелязваме по-важните, според нас. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков, Яна Лозева, Светослав Караджов, архив на viafest

[mihaylovblog]

22.05.1988 г. – Премиера на българския игрален филм "Парчета любов" по сценарий и режисура на Иван Черкелов. Оператор е Рали Ралчев. Участват актьорите: Ивайло Христов, Валентин Маринов, Жорета Николова, Люба Русева, Александър Трифонов, Ирина Черкелова, Самуел Финци, Людмил Тодоров, Христо Димитров-Хиндо, Стефка Илиева.

[vplovdiv]

Програмата на фестивала включва и интересна дискусия за миналото, настоящето и бъдещето на връзката между човека и машината, за чудото и измамата в живота ни преди и сега, с участници: Самуел Финци, Явор Гърдев, Георги Тенев, доц. Николай Гочев, Ани Васева, Христо Намлиев и други.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: „Венецианският търговец“ за пети път на сцената на Народния театър

Рядко присъствам на театрални премиери. На тази попаднах случайно: моя приятелка се разболя и аз влязох с нейната покана. Преди втората премиерна вечер на „Венецианският търговец“ на Шекспир екипът на Народния театър организира среща  с участието на шекспироведи – професорите Александър Шурбанов, Бойка Соколова и Кирилка Ставрева. Разговора модерира режисьорът на спектакъла Явор Гърдев /на снимката/. Написа за „въпреки.com” Марта Иванова, редактор-стилист.

Не си представях как учените за час ще успеят да раз��ищят всички проблеми от темата „Венецианският търговец“ на Шекспир: нов превод и съвременни сценични интерпретации“. Съмненията ми се изпариха: още в началото се видя, че  експертите по Шекспир и интерпретиращите Шекспир гледат в една посока, работят заедно, всеки влага своите умения, предава знанието си на другия, границите се размиват, няма затворени полета. Театрали и учени постоянно се срещат и „Шекспир – това интердисциплинарно явление – излиза напред в съвременната култура, която също е  интердисциплинарна“, обобщи Явор Гърдев.

проф. Кирилка Ставрева/л/ и проф. Бойка Соколова /д/

Бойка Соколова и Кирилка Ставрева, възпитанички на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, са професори, преподават Шекспир в американски университети. Издали са много задълбоченото си проучване – продължение на историята на постановките на „Венецианският търговец“, част от поредицата  „Сценични превъплъщения на Шекспир“ на Manchester University Press. „Ние разглеждаме „Венецианският търговец“ като европейска пиеса. Не са оставени съвсем извън лодката английските и американските продукции на „Търговец“-а, но силно сме засилили европейските, и особено немските“, казва Кирилка Ставрева. Групират различните спектакли, поставят ги в различен контекст – идеологически, икономически, миграционен. В своеобразен каталог са включили постановки от Виена, Тел Авив, Венеция, Чикаго, на знаменития Райнхард с многобройните му трактовки, Леополд Йеснер, Питър Селърс с филми и постановки, Петер Цадек, неуспешния опит от 1932 г. на Станиславски да постави пиесата...

Явор Гърдев и Самуел Финци

От създаването на Народния театър „Венецианският търговец“ е поставян четири пъти: през 1906 г. от Йозеф Шмаха; през 1911 г. Иван Попов възстановява постановката на Й. Шмаха; през 1938 г. – от Хрисан Цанков, и през 1992 г. от Здравко Митков. По думите на проф. Бойка Соколова, „Венецианският търговец“ „не е съвсем българска пиеса“ – към нея няма толкова голям интерес, колкото в други държави. Но пък е пиеса, по която може и трябва да се мисли, която помага да се разбират и преодоляват противопоставянията.

Като остава лоялен към Шекспир, поетът, ученият, преводачът проф. Александър Шурбанов има заслугата за запазването и преобръщането на Шекспировия текст на български. Преводът е високо оценен – за актьорите е предизвикателство и им помага да изиграят ролите си, като поддържат ритъма на сцените; за режисьора „е перфектно издържан и това е предпоставка, която задава на представлението един особен ритъм, което е може би най-важното в Шекспировото творчество. Освен смисъла получаваме и музиката на едно произведение. Ако успеем да я овладеем – това със сигурност е трудна работа – сменят се нещата, те започват да излизат на съвсем друго ниво.“

проф. Александър Шурбанов и Явор Гърдев

Преводачът и режисьорът имат различни задачи, но не могат един без друг – работата на Александър Шурбанов влиза в сложна връзка с работата на Явор Гърдев. И конкретно по текста, силно се впечатлих от думите на проф. Шурбанов: „Ако вземете английския текст, ще видите, че никой не се обръща към евреина Шайлок с you, никой. Той е thou, той е долният. Долният, към когото можеш да се обръщаш като към слуга. Но и като към Бог, защото към Бога също се обръщаш с thou. Към най-близките си хора – също с thou, към ��юбимия човек – също. Особено това обръщение: „евреино“. Понеже стана въпрос антисемит ли е Шекспир, тук искам да кажа: Шекспир не е антисемит, защото той не е „анти“ нищо! Той е „про“ всичко! И в това е големият талант на Шекспир“. И още: „Ние не можем да режем историята на човечеството на части. Шекспир не може да бъде антисемит, защото той влиза в кожата на всеки от своите персонажи, той става персонаж. И тука е неговото виждане за Шайлок, който е една много сложна личност. Когато Шайлок се качва горе на моста и произнася „Евреинът няма ли очи? Евреинът няма ли ръце? Органи? Сетива? Страсти, чувства? Евреинът не е ли като християнина?“, той казва нещо много важно, казва го с много страст, на много висок глас – „Ние се учим от вас! За мен ще бъде много трудно, но аз ще се опитам да надмина учителите си.“

Не бих искала да присвоявам от проф. Ставрева думата „съешители“, с която тя определи хората от Европейската асоциация по Шекспирови проучвания, които стимулират разговори между шекспироведи и театрали. Не усетих кога дойде краят на софийската академично-театрална среща, която наум озаглавих „Разговор за лоялността“. А тя получи своето продължение в спектакъла за глобализацията, идентичностите и културните войни „Венецианският търговец“ – версия I – Сефарадска.

Концепцията, сценичната версия и постановката са на Явор Гърдев. Сценографията – на Никола Тороманов, костюмите са дело на Свила Величкова. Музиката е на Калин Николов, драматург на постановката е Мира Тодорова.

"Венецианският търговец" с реж. Явор Гърдев

Явор Гърдев вярва, че „Шекспир е автор, който понася най-смели интерпретативни ходове върху себе си, може да ги „износи“. Много често те могат да бъдат наречени свръхинтерпретации и въпреки това текстът на Шекспир ги понася.“ Режисьорът използва текстове на Гай Валерий Катул (87–54 пр.Хр), Гуидо Кавалканти (1255–1300), Пиер дьо Ронсар (1524–1585), Едмънд Спенсър (1552–1599), Хайнрих Хайне (1797–1856). Вкарва откъси от пиесата в превод на френски, немски и италиански език. Консултирал се е с шекспироведи, с European Shakespeare Research Association и Украинския Шекспиров център, с Института за арагонски език в Испания. Получила се е плодотворна симбиоза между изследователи, преводач и хората, които интерпретират Шекспир.

Всичко имаше в спектакъла на Явор Гърдев „Венецианският търговец“ в Народния театър. Лееше се ренесансова и съвременна реч на различни езици. Звучаха преводи от английски на юдео-испански (ладино), на арабски, на арагонски.

"Венецианският търговец" с реж. Явор Гърдев

От сцената в  пълна сила и в цялата си динамика се открояваше светът на Шекспир, видян с очите на хората от XXI век. Населен главно с млади хора – различни, без задни мисли, необременени, с възможности за свободен избор. С дистанционно осъществяваха видеоконтакти. Имаше кастинг за жених на богата наследница.

Граждани на богатата и могъща Венеция! Хора с карнавално и с бизнес облекло, някои носеха еврейски дрехи. Жени се преобличаха като мъже и обратното. Отвън се вихреше Карнавалът. Мостовете се протягаха над каналите.

Предприемчиви, спонтанни, без��райно добросърдечни, уважаващи държавността и закона – всеки вършеше своята работа както го води ту настроението, ту злопаметността, ту надеждата, че злото ще се размине и нещата ще завършат добре. Обладани бяха от любовта, не се страхуваха и срамуваха да я признаят. Имаше и бракове по любов.

Кремена Деянова и Самуел Финци

Сключваха се сделки. Държавният глава – Дожът, и Съветът решиха съдебния спор по документи. Размятаха се торби с пари.

Не бяха спуснати шлюзове пред темата за евреите и многовековното Венецианско гето. Нищо не бе премълчано, всичко бе казано – както си е било у Шекспир! И Шекспир, който може да бъде припознат като свой от всяко време – автор, за когото като че ли не съществува категорията време.

Докато гледах интерпретацията на „Венецианският търговец“ на Явор Гърдев у мен напираше въпросът: ако говориш с някого на майчиния му език, значи ли, че непременно ще постигнете мир и разбирателство.

За себе си заключих, че на темата за обединението, по-скоро на не-разделението, на свързаността пада ударението в този спектакъл. И, въпреки че всеки един от героите биваше по някакъв начин духовно уязвен, накрая стана ясно, че все пак те ще живеят заедно – някога, някак си.

Самуел Финци

Определено е важно не да построиш мост, а да не паднеш от него, да се закрепиш на него, да се огледаш в отражението си под него �� да разбереш първо сам себе си, после другия.

Актьорите

Няма да е справедливо, ако не им се поклоня, не ги аплодирам дъ��го. Всички. Бяха пред задния вход на Народния много преди представлението: млади, красиви, земни, съсредоточени. 4 часа по-късно играха страхотно, по думите на режисьора: „отдадоха се, потънаха във вече съществуващите мелодика, ритмика и метрика“.

Радина Кърджилова

Радина Кърджилова е Порция – пресметлива, знаеща, бързо мислеща, съвременна, решителна. Режисьорът не я преоблича, както е в оригиналния текст на пиесата, за да се престори на адвоката Балтазар. Но я кара да изхвърли торбите с пари далеч от  погледа си – сякаш досега богатството е пречело на душата ѝ да се усмихва!

Преди нея в тази роля са се изявявали София Звонарева, Елена Снежина, Зорка Йорданова и Мария Каварджикова.

Кремена Деянова

Кремена Деянова, която помним от ролята на малкото момиченце в „Хага“ на Галин Стоев, представи Джесика – едно младо същество, което в спектакъла не се бои да обича; не може да повярва на това колко голяма крачка е направило самó в името на любовта си; посреща от баща си опрощението с достойна тъга.

В предишните спектакли на Народния театър са играли Вяра Игнатиева, Теодорина Стойчева, Милка Ламбрева, Ирина Тасева, Радена Вълканова.

Самуел Финци

Самуел Финци блестящо изпълни ролята на Шайлок –  „не е само евреин, той е човек“. Представи го като сложна личност, затворен в себе си, инат, умозрителен, издръжлив, вечен. „Не съм добре“, произнесе тихо преди да излезе и всички – и на сцената, и в залата, разбраха колко тежко е да се прощава в този живот. Особено в образа на евреина, който сякаш е обречен да е носител на изконната вина на човечеството, защото е евреин…Дълга тема…

Преди Финци Шайлок са играли Иван Попов; Неделчо Щърбанов, Сава Огнянов, руснакът Григорий Г. Ге, чехът Йозеф Шмаха, българинът Златан Кашеров, артист от Московския художествен театър, Любомир Золотович, Стефан Данаилов.

Сигурно е, че с радост шекспироведите, възпитаници на Софийския университет, ще включат представлението „Венецианският търговец“ на Явор Гърдев в Народния театър в следващото си проучване за митарстващите постановки на Шекспир.

И нека митарството на този спектакъл да е в споделянето на многогласните, многоезиковите, многообразните му идеи, най-вече тези за милосърдие и разбирателство в глобалния свят.

Текст: Марта Иванова

"Венецианският търговец" с реж. Явор Гърдев

P.S. на "въпреки.com": На цитираната по-горе среща с видни шекспироведи Явор Гърдев каза за себе си като режисьор: „Ще започна с нещо, което ми се случи преди доста години. Имаше един забележителен шекспировед и също така театровед, човек, който беше продуцент на театрален фестивал – под ръководството на проф. Йежи Лимон се провеждаше Шекспировият фестивал в Гданск. Когато той дойде да гледа „Хамлет“ в България (��остановка в Народния театър 2012), без да знае български, след това имахме вечеря, на която той абсолютно точно ми разказа всичко, което сме правили с текста вътре в „Хамлет“. Тогава аз разбрах, че когато има някой, от чиято експертна гледна точка може да бъде погледнат спектакъл, много повече от заложените в него знаци биват прочетени. Професор Лимон ми разказа много неща, които съм имал предвид и, които никога не са били артикулирани от някого в какъвто и да било разговор, статия или някаква подобна рецепция. Може би, Шекспир е автор, който понася най-смели интерпретативни ходове върху себе си, може да ги „износи“, така да се каже,. Много често те могат да бъдат наречени свръх интерпретации и въпреки това текстът на Шекспир ги понася.

От ляво на дясно: проф.Кирилка Ставрева, проф. Бойка Соколова, проф. Александър Шурбанов и Явор Гърдев

От този момент нататък моите разговори с шекспироведите са постоянни и тази обратна връзка на мен сам��я много ми помага в работата по сценичната интерпретация. Затова ми се струва, че това избягване на затвореността на отделните полета би трябвало да се случва – то е много важно за театъра.“

Припомняме, че преди девет години по повод 85-та годишнина от рождението на  забележителния актьор Наум Шопов (1930-2012) в разговор за „въпреки. com” Явор сподели: „Когато разбрах, че самият Наум Шопов е искал това да се случи, ми пораснаха крила, за да посмея да се обърна към „Крал Лир” (2006). Едва ли тогава бих събрал смелост просто така, ако го нямаше това особено стечение на обстоятелствата, в което участваше Наум.  От него тръгна всичко. Той беше централната точка на този проект и за мен подкрепата му беше много, много силен стимул”. Мечта беше на наум Шопов да изиграе крал Лир. Изигра тази роля, а тя беше и от последните му в театъра преди да напусне нашия свят. А Явор продължи тогава: „За мен, това беше много важна стъпка, която сам не бях си позволил да направя в този момент.  Тази стъпка всъщност, сега си давам сметка за това, можеше да бъде направена и аз бих събрал смелост да я направя само в случай, че имам много важна опора и подкрепа. В този смисъл проектът беше щастлив случай за мен, тъй като той се случи по първоначална инициатива на Наум. Оказа се, че дълги години „Крал Лир” е бил в главата му.“

Явор Гърдев

Дни след премиерните спектакли (12 и 13 май) на „Венецианският търговец“ на 16 май спектакълът „Бурята“ от Уилям Шекспир на режисьора Робърт Уилсън откри престижния Международен Шекспиров фестивал в Национален театър „Марин Сореску“ в Крайова, Румъния. Актьорите от трупата на Народния театър се поклониха пред пълна зала на фона на бурни аплодисменти. Това е първото участие на Народен театър „Иван Вазов“ във фестивала. Специален гост на откриването на XIV издание на един от най-важните тематични фестивали в Европа бе режисьорът на спектакъла Робърт Уилсън.

В рамките на фестивала на международната конференция на Европейската асоциация за Шекспирови изследвания в Университета на Крайова, заедно с проф. Бойка Соколова, проф. Кирилка Ставрева и Омри Ницан Явор Гърдев участва в теоретичния панел “Дошъл съм тук да търся правосъдие.” — Венецианският търговец”. Разговорът бе модериран от Джанис Валс-Ръсел. А той ще продължи и след този спектакъл на Явор Гърдев в Народния театър „Иван Вазов“.  ≈

„въпреки. com”

Снимки: Яна Лозева и Стефан Марков

[mihaylovblog]

22.05.1988 г. – Премиера на българския игрален филм "Парчета любов" по сценарий и режисура на Иван Черкелов. Оператор е Рали Ралчев. Участват актьорите: Ивайло Христов, Валентин Маринов, Жорета Н��колова, Люба Русева, Александър Трифонов, Ирина Черкелова, Самуел Финци, Людмил Тодоров, Христо Димитров-Хиндо, Стефка Илиева. Снимка: https://domnakinoto.com/

[vprki]

Българска проза в изпълнение на Алмут Цилхер-Гочев в Берлин

Забележителната германската актриса Алмут Цилхер-Гочев ще  изпълни в Българския културен институт в Берлин на 18 януари откъси от произведения на български автори, преведени на немски език. Откъси от романа „Времеубежище” на Георги Господинов ще бъдат съчетани с разкази от българските писателки Силвия Чолева, Кристин Димитрова и Тодора Радева, сподели за „въпреки.com” неговият директор Борислав Петранов.

Литературното четене ще бъде обогатено от музикалните изпълнения на челистката Линда Манчева и пианиста Димитър Горчаков.

Алмут Цилхер-Гочев е родена в Грац, Австрия. Завършва специалността „Актьорско майсторство” в университета Моцартеум в Залцбург. Играла е в театрите: Талия театър – Хамбург, Шаушпилхаус – Бохум, в Шаушпил – Фанкфурт на Майн, Шаушпил – Кьолн, Фолксбюне – Берлин и на Залцбургския фестивал. През 1992 г. е избрана за актриса на годината от списанието „Theater Today“ за ролята ѝ на госпожица Юлия в едноименната пиеса на знаменития шведски писател и драматург Аугуст Стриндберг (режисьор: Димитър Гочев). За щастие имахме шанса да гледаме този забележителен спектакъл на сцената на Народния театър „Иван Вазов“. Миналата година отбелязахме 80 години от рождението на Димитър Гочев и 10 години от смъртта му (26.04.1943-20.10.2013). Припомняме, че в последните три десетилетия преди внезапната си кончина неговите спектакли, освен в основните театри в Германия (Дойчес театър и Фолксбюне в Берлин, Талия театър в Хамбург, театрите в Кьолн, Базел, Хановер, Бохум, Дюселдорф) традиционно присъстваха и в афиша на  най-престижните европейски сцени и фестивали.

Алмут Цилхер-Гочев в Гьоте институт в София, 2015

Алмут Цилхер-Гочев е работила и с режисьорите Леандър Хасман, Карин Байер, Йоси Виелер, Карин Хенкел и Николас Стеман. Работи в тясно сътрудничество със съпруга си, българския режисьор Димитър Гочев, до смъртта му през 2013 година

През 2011 г., заедно със Самуел Финци, Волфрам Кох и режисьора Димитър Гочев, тя получава наградата за театър на фондация „Пройсише Зеехандлунг”. От сезон 2006/2007 е постоянен член на ансамбъла на Дойчес театър Берлин. Освен като театрална актриса, Цилхер-Гочев участва и в редица телевизионни и кинопродукции.

Припомняме, че през 2015 година излезе книгата „На фокус Dimiter Gotscheff” на проф. Виолета Дечева, театроведка и на проф  Георги Каприев, философ, пристрастен към театъра, за големия театрален режисьор, станал едно от най-влиятелните имена в Германия, получил огромно признание и награди. Книгата събира текстове на Дечева и Каприев за него. Двамата автори, независимо един от друг, следят творческия път на Гочев в продължение на двадесет години и резултатът е този том. Оформлението е на художника Чавдар Гюзелев. Книгата съдържа и много снимки, част от които са предоставени от съпругата на Гочев актрисата Алмут Цилхер. Тогава тя присъства на премиерата на изданието в Гьоте институт в София, която се превърна в невероятно преживяване от срещата с нея не само заради споделеното за Димитър Гочев.

Проф. Виолета Дечева и Алмут Цилхер-Гочев в Гьоте институт в София, 2015

Борислав Петранов сподели в разговора ни за предстоящото красиво събитие, че Алмут Цилхер, че сама е избрала откъсите от романа „Времеубежище“ на Георги Господинов, чийто превод на немски е на Александър Зицман. А заедно са подбирали разказите от сборника  с български автори на немски език „Един непознат приятел” публикуван от издателство „eta Verlag”. Артистичното събитие, посветено на българската литература е съвместна проява на БКИ, Берлин и немското издателство „eta Verlag”.

Присъствието на музиката в този прочит на съвременна българска литература от забележителна актриса от ранга на  Алмут Цилхер-Гочев ще създаде и усещането за красив, интимен спектакъл в центъра на Берлин.

Виолончелистката Линда Манчева е родена в София. След като завършва НМУ „Любомир Пипков“ продължава образованието си в Кьолнския музикален университет. Там тя получава диплом по инструментална и педагогическа специалност. След това следва в Университета по изкуствата в Берлин, специалност „История на изпълнителските практики”. Манчева печели награди от конкурси в България, Германия и Италия. Дългогодишен стипендиант на фондацията на Йехуди Менухин „LiveMusicNow” в Берлин. Линда Манчева свири с реномирани ансамбли като „Les Passions de l'Ame“ Берн, „Harmonie Universelle“ Кьолн, „Берлински барок“, „Musica Sequenza“ Берлин, „L'arte del mondo“ Кьолн и фестивалния ансамбъл от „Sofia Baroque Arts”. Със своя ансамбъл „The crossing points collective”, виолончелистката създава програми с уникална смесица от барок, джаз и нови композиции. Концертната ѝ дейност я отвежда на музикални фестивали в Германия, България, Швейцария, Холандия, Испания, Франция, Малта, Русия, Канада, Япония, Китай, Южна Америка и Съедин��ните щати.

Линда Манчева

Линда Манчева е гост-лектор в Orchestra Center NRW в Дортмунд, в Университета по изкуства в Берн, Швейцария и в университета „Роберт  Шуман” в Дюселдорф. Основните ѝ лични пристрастия като музикант са свързани с музиката на Барока.

Димитър Горчаков е български джаз пианист, който живее и работи в София. Музикалното си образование започва в НМУ в София, където акцентът е класическата музика. По-късно продължава обучението си в НМА „Проф. Панчо Владигеров” и проявява голям интерес към джаз музиката и композицията. След периода на обучение започва да свири предимно джаз с Павел Терзийски, Росен Захариев-Роко, Георги Дончев, Skiller, Арабел Караян, Иво Димчев и други.  През годините участва в много експериментални проекти, съчетаващи различни музикални стилове, налагайки се в ъндърграунд сцената на София. През 2021 година издава първия си албум, озаглавен „Tomorrow’s Past“, който включва солови оригинални пиеси за пиано със смесица от фолклор, класическа музика и модерен джаз. За своя албум Димитър Горчаков е номиниран за наградата „Кристална лира” в категория „Джаз изпълнение”.

Димитър Горчаков

През миналата  2023 година прави първата си фотографска изложба/музикален пърформанс с активното участие на публиката.

С въображение и познание е подготвено и организирано това събитие в пространството на БКИ, Берлин, защото то носи и други препратки, ако се замислим и си припомним ��ажни моменти от присъствието културата ни в германската столица от дълги години, свързани с музиката и театъра. В продължение на 12 години (1920-1932)  Панчо Владигеров  пише музика за спектаклите на великия германски режисьор Макс Райнхард, които са поставяни в „Дойчес Театър“ в Берлин и в „Театър ан дер Йозефщад“ във Виена. Само може да си представим колко, вероятно е свързана с музиката Алмут Цилхер-Гочев, учила и завършила „Актьорско майсторство” в университета Моцартеум в Залцбург.

Борислав Петранов

И това е красивото събитие в БКИ, Берлин, благодарение  на въображението, на познанието, на умението да привлича талантливи хора от България и Германия  директорът му Борислав Петранов.

Единствено може само да съжаляваме, че няма да бъдем там, за да чуем как звучи талантлива българска проза на немски език в артистичната интерпретация на Алмут Цилхер-Гочев. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на БКИ, Берлин и Стефан Джамбазов (1951-2021)

[vprki]

Гледаме Санчо Финци в спектакъл на Дойчес театър по романа на Давид Гросман  „Един кон влязъл в бар“ 

Благодарение на издателство Colibri и CineLibri ще имаме шанса да гледаме след грандиозния му световен успех спектакъла „Един кон влязъл в бар“,  копродукция на Дойчес Театър (Берлин), Залцбургски фестивал и Бургтеатър (Виена), който ще гостува в София.

 Драматизацията по прочутия роман на израелския писател Давид Гросман, удостоен с международната награда „Ман Букър“ за 2017 година, „Един кон влязъл в бар“ представлява дръзка и завладяваща творба с участието на забележителния Самуел Финци в ролята на Дов Гринщейн!

Представлението ще се играе в Народен театър „Иван Вазов“ само два пъти, на 25 и 26 март 2023 г., в присъствието на режисьора Душан Парижек и Катлийн Моргенайер, която влиза в ролята на Пиц. Музикал��н съпровод на пиано: Антони Дончев. (двамата със Санчо Финци са приятели от деца и имат общи проекти в годините, но още по-дълго е приятелството между бащите им композитора Кирил Дончев и Ицко Финци, но това е друга красива история – б. р.)

Спектакълът, снимка: copyright Arno Declair

Какво се случва, когато един циничен комедиант решава да свали маската на хумора и да изложи раните си на показ?

Дов Гринщейн е стендъп-комик, провокатор, артист със свое собствено шоу, готов винаги да удовлетвори желанията на публиката. В зала в пустата индустриална област Натания, в един град между Хайфа и Тел Авив, той излиза за своето последно представление. Представление като никое друго, едновременно интимно и екстатично, всяващо потрес и смут.

Този път Дов е безмилостно прям – дразни публиката, обижда я, след което се извинява със сълзи на очи. Шегува се, разказва тъпи и остроумни, вулгарни и безобидни вицове. Нищо не остава пощадено от думите му – нито Шоа и нейните жертви, нито политиката на Израел в палестинските области. Почти два часа Дов яростно се бори за вниманието на присъстващите, защото никой не бива да остане безразличен. Защото той може да предложи много повече от едно успешно шоу: той трябва да разкаже за своя „личен Чернобил“, за травмата и вината, които са отровили живота му.

Самуел Финци, снимка: copyright Arno Declair

Дов иска разчистване на сметките – със своя приятел Авишай, когото е поканил на спектакъла, и това трябва да стане пред публиката. Бронята на хумора, с която се е въоръжил, му е помогнала да оцелее и го е направила много по-корав. Освен че е саркастичен спрямо политиката на своята страна, Дов е привидно равнодушен спрямо невъобразимата болка, която почти всяко семейство носи в себе си…

Постепенно зрителите оредяват, не всички могат да понесат страстта към разголване на този „мил, жизнерадостен разказвач на вицове“. Внимателен слушател остава само Пиц, неговата съседка от детските дни. Тя познава един друг Дов - мечтателя, „доброто момче“, което никога не би забравила.

Самул Финци и Катлийн Моргенайер, снимка: copyright Arno Declair

Припомняме, че романът „Един кон влязъл в бар“ е публикуван през 2014 г. и веднага се превръща в бестселър, претърпява няколко издания и е преведен на 23 езика, включително на български, а известният телавивски Камерен театър създава първата сценична версия. Именно за тази своя творба големият израелски писател и общественик Давид Гросман печели една от най-престижните международни награди – Ман Букър. Той има в творческата си биография близо 40 творби, както публицистични, така и романи за деца и възрастни, три от които екранизирани. Носител е на най-значимите израелски литературни отличия, а през 1998 г. бе удостоен със званието Кавалер на ордена за изкуство и литература на френското министерство на културата. В България романът с логото на издателство Colibri излиза  21 септември 2017 година в превод от иврит  Емилия ��лзари. Непосредствено романът да се появи на българския книжен пазар именитата ни преводачката, известна преди всичко с преводите си от испански и, която от десетилетия живее и работи в Израел, специално написа за „въпреки.com” за творбата на Давид Гросман. / нейния текст може да прочетете тук. /

Давид Гросман, снимка: Стефан Джамбазов

Знаменитият писател гостува в София 2017, когато в третото издание на фестивала за кино и литература CineLibri бе представен филм по предишна негова книга – „Ще бягаш ли с мен?” Тогава  през октомври се състоя и българската премиера на „Един кон влязъл в бар“. Имахме шанса да разговаряме с Давид Гросман за този негов роман за „въпреки.com”. „Всяка история, която пиша, е лична история. Дори и да не се е случило да мисля така,  когато свършва да пиша разбирам колко лична е била за мен. Измислих този герой, но по някакъв начин е мой продукт, от моята материя. Аз ставам той, след като съм го написал”, каза тогава писателят.

Снимка: Стефан Джамбазов

На пръв поглед романът изглежда непривичен за Гросман, защото действието се фокусира върху специфичната взаимовръзка между актьор и зрител, ала постепенно на преден план излизат както взаимоотношенията на артиста със заобикалящия го свят, така и негови дълбоко потискани душевни конфликти. Стендъп - комикът Дов Гринщейн представя поредното си шоу в малък провинциален клуб, но вместо очакваните смешки, анекдоти и пикантни вицове, които също не липсват, посетителите получават и драматичния монолог на Довале – трънлив разказ за тъжното му детство, за житейските му разочарования и неблагополучия, в който – с иронични намеци и черен хумор – се вплитат елементи от нелеката израелска действителност. Заглавието на романа е заимствано от известен виц, който така и остава недовършен, а финалът на повествованието “захапва” за опашката началото, с което намеква, че няма значение дали действието се развива в Кейсария, в Натания или където и да е другаде, защото всяко място може да бъде своеобразна сцена в големия театър на живота, пише в анотацията за изданието.

Давид Гросман при връчването на наградата „Ман Букър“ за 2017, архив на наградите

Действието в книгата се развива в една вечер – има единство на време, място и действие по Аристотеловия принцип. И като че ли е изключително благодарна и за поставяне на сцена. В разговора ни с Гросман стана ясно, че в Израел е вече една изключително успешна пиеса. Предстоеше да бъде на сцената на Дойчес театър в Берлин, във Франция, в Холандия, в Англия.

И ето сега ще имаме шанса да гледаме постановката на Дойчес театър в копродукция със Залцбургски фестивал и Бургтеатър (Виена).

В тази книга преминава драмата и историята на Израел от днешна гледна точка. „Описвам една определена действителност, повлияна от нашата история. Всеки един от нас е плод на времето си, на епохата си. Историята е много присъстваща в настоящето. Когато пиша за един герой или характер, те са силно повлияни от наследството и действителността. Всяка от моите книги е по-различна от предишната. Това е комедия и трагедия едновременно” каза още тогава Давид Гросман. /целия разговор с него преди малко повече от пет години може да прочетете тук./

Не можем да не споделим, че след разговора ни с Давид Гросман много ни се искаше със Стефан Джамбазов да гледаме спектакъла, създаден по романа му „Един кон влязъл в бар“. Дори си представяхме кой актьор би могъл да изиграе Дов Гринщейн…А сега при нас идва емблематичен спектакъл и то със Самуел Финци. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: copyright Arno Declair и Стефан Джамбазов

[mihaylovblog]

22.05.1988 г. – Премиера на българския игрален филм "Парчета любов" по сценарий и режисура на Иван Черкелов. Оператор е Рали Ралчев. Участват актьорите: Ивайло Христов, Валентин Маринов, Жорета Николова, Люба Русева, Александър Трифонов, Ирина Черкелова, Самуел Финци, Людмил Тодоров, Христо Димитров-Хиндо, Стефка Илиева.

[mihaylovblog]

22.05.1988 г. – Премиера на българския игрален филм "Парчета любов" по сценарий и режисура на Иван Черкелов. Оператор е Рали Ралчев. Участват актьорите: Ивайло Христов, Валентин Маринов, Жорета Николова, Люба Русева, Александър Трифонов, Ирина Черкелова, Самуел Финци, Людмил Тодоров, Христо Димитров-Хиндо, Стефка Илиева. Снимка: https://domnakinoto.com/

[mihaylovblog]

22.05.1988 г. – Премиера на българския игрален филм "Парчета любов" по сценарий и режисура на Иван Черкелов. Оператор е Рали Ралчев. Участват актьорите: Ивайло Христов, Валентин Маринов, Жорета Николова, Люба Русева, Александър Трифонов, Ирина Черкелова, Самуел Финци, Людмил Тодоров, Христо Димитров-Хиндо, Стефка Илиева.

[mihaylovblog]

22.05.1988 г. – Премиера на българския игрален филм "Парчета любов" по сценарий и режисура на Иван Черкелов. Оператор е Рали Ралчев. Участват актьорите: Ивайло Христов, Валентин Маринов, Жорета Николова, Люба Русева, Александър Трифонов, Ирина Черкелова, Самуел Финци, Людмил Тодоров, Христо Димитров-Хиндо, Стефка Илиева. Снимка: https://domnakinoto.com/

[mihaylovblog]

22.05.1988 г. – Премиера на българския игрален филм "Парчета любов" по сценарий и режисура на Иван Черкелов. Оператор е Рали Ралчев. Участват актьорите: Ивайло Христов, Валентин Маринов, Жорета Николова, Люба Русева, Александър Трифонов, Ирина Черкелова, Самуел Финци, Людмил Тодоров, Христо Димитров-Хиндо, Стефка Илиева.

[mihaylovblog]

22.05.1988 г. – Премиера на българския игрален филм "Парчета любов" по сценарий и режисура на Иван Черкелов. Оператор е Рали Ралчев. Участват актьорите: Ивайло Христов, Валентин Маринов, Жорета Николова, Люба Русева, Александър Трифонов, Ирина Черкелова, Самуел Финци, Людмил Тодоров, Христо Димитров-Хиндо, Стефка Илиева. Снимка: https://domnakinoto.com/

[vprki]

Критичен поглед: Книги за младите читатели печелят „Златните лъвове” на АБК

„Непознатото дете“ от Е.Т.А. Хофман и юбилейните издания на романите за Хари Потър с художник Любен Зидаров спечелиха тази година наградата „Златен лъв” на Асоциация „Българска книга”. Те бяха връчени в предпоследния ден на 47 – ия Софийски международен панаир на книгата и 7- ия Международния литературен фестивал в НДК тази година.

Наградата „Златен лъв“ на Асоциация „Българска книга“ се присъжда в две категории. Наградата за най-добър издателски проект се определя от експертно жури за книга или поредица от книги с оригинален замисъл или с приносен характер за българската култура, които се отличават с добро полиграфическо изпълнение. Награда за издателски проект с най-голяма обществена значимост се присъжда от журналистическо жури. Наградата се дава за книга или поредица от книги, които разглеждат важни за обществото проблеми и са предизвикали широк обществен и медиен интерес. 

В първата категория журито в състав проф. Кирил Гогов, проф. Андреана Ефтимова, проф. Милена Кирова, Федя Филкова и Веселина Райжекова определи за носител на наградата „Златен лъв” книгата „Непознатото дете“ от Е.Т.А. Хофман на изд. „Ентусиаст и фондация „Културни перспективи“. Във втората категория журналистическото жури в състав д-р Андрей Захариев, Гриша Атанасов, Светлана Дичева, Стефан Джамбазов и Петко Тодоров реши наградата „Златен лъв” да отиде при юбилейните издания на романите за Хари Потър на издателство „Егмонт” с илюстрациите на Любен Зидаров за майсторския и нетривиален подход към оформлението.

„Непознатото дете“ от Е.Т.А. Хофман излиза за първи път в музикален формат като част от поредицата „Музика в книга“. Вдъхновена от Е.Т.А. Хофман и неговите разкази, оперната певица Ина Кънчева отново избира концепцията „Музика в книга“. Затова към книгата е приложено съдържание за слушане – адаптиран от Александър Секулов текст в интерпретацията на Самуел Финци, и три музикални сцени, базирани на оригиналната композиция на Е.Т.А. Хофман – Квинтет за арфа в до минор. „Непознатото дете“ е поетичен поглед върху идеите за свободата на фантазията, за материалното и нематериалното, за това да имаш или да бъдеш, за крайността на човека и вечността на природата. Вече излезе премиерата на театрално-куклено представление под режисурата на Диана Добрева.

Колкото до поредицата на юбилейните издания на романите за Хари Потър с художник Любен Зидаров на издателство „Егмонт” журналистическото жури реши, че трябва да даде знак със своето решение срещу  войнстващата неграмотност в сферата на изкуството и илюстрацията, характерна за съжаление в нашето общество. Същевременно то учреди и Антинаграда, която отиде при издателство „Византия” за „Под игото” на съвременен български език” – за профанирането на българската литературна класика. Което впрочем е пак насочено към младата българска публика…

Имаше и много стойностни номинации при наградите. Защото все повече издателствата /с малки изключения/ се насочват към смислени автори и произведения. Както и към добри художници. Между другото, при представянето на книгите на сцената на Панаира от поредицата за Хари Потър, млад читател поздра��и Любен Зидаров, който беше дошъл там, за смелостта му при трактовката на персонажите от романите. Илюстрациите му бяха одобрени от самата Дж. К. Роулинг и нейните издатели.

Любен Зидаров

А колкото до Любен Зидаров, искаме да цитираме негови думи от разговор с него преди време в сайта „въпреки.com”: „Аз съм започнал творческата си дейност като илюстратор, въпреки че завърших живопис при Илия Петров. Преди да постъпя в Академията, изглежда, че самите книги ме увличаха. Даже бях ученик в гимназията при първите илюстрации, които направих. Мисля, че беше Джек Лондон. Чета Джек Лондон, направих илюстрациите, с целия си младежки наивитет ги направих във формата на книгата, която бях прочел. Изрязах ги и ги налепих вътре в страниците на книгата, за да изглежда, че книгата е излязла с мои илюстрации. Това беше един мой наивен опит, но много любопитен като хрумване. След години вече сътрудничих на вестничета, които бяха предназначени за деца и юноши. Започнах с комиксите заедно с моя приятел Александър Денков”. После се занимава с живопис, но след време илюстрацията го грабва на нова сметка. „И сега, както гледам, продължава да ме държи. Често пъти си гледам илюстрираните книги, особено тези, които в последно време съм направил и не знам дали там не е по-доброто ми достижение, отколкото в живописта”, каза Любен Зидаров.

Яна Букова и Божана Апостолова при връчването на наградата

По време на Панаира имаше и други награди. Връчена беше Националната награда за поезия „Иван Николов“ за 2019 година на Яна Букова, за стихосбирката й „Записки на жената призрак”, издадена от „Жанет 45“. Националната награда за поезия „Иван Николов“ е частна инициатива, необвързана с държавни институции и спонсорирана единствено от издателство „Жанет 45“. Целта е да бъде подкрепена съвременната българска поезия. „Като отправна точка за настоящата книга послужиха търсения в Мрежата, научни статии, случайни факти, както и възгледът на OuHisPo (Ouvroir d’Histoire Potentielle – разклонение на OuLiPo), че съществуват събития в Исто��ията, които се римуват помежду си. Въпреки усилията ми, се оказа невъзможно да открия повече информация за дейността на OuHisPo”, пише поетесата.

Силвия Чолева на щанда на издателството си за поезия “ДА”

А редакторката на книгата Силвия Чолева добавя: „Яна Букова е борхесов тип автор. Тя предпочита играта, препратките, загадките, неочаквания обрат, ирониите, драматургията на стиха. Притежава дълбоки познания не само в хуманитарната област, в която е специалист, изкушена е от науката, знае много и всичко това рефлектира в „Записки на жената призрак“. В книгата интонациите се сменят рязко, стихът е насечен, ритъмът – също, тонът е рязък, на места афористичността превръща стиха в сентенция, но дали не иска да ни „изпързаля“, да ни „провери“ или сами да се „проверим“, питаме се, докато четем, дали тази ирония не се е превърнала неусетно в сарказъм… Читателят на книгата често си задава въпроси, налага му се да поставя казаното под съмнение, да внимава в текста, да впрегне познанията си и в същото време да пусне хвърчилото на въображението, за да заработят метафорите, за да се задвижат интервалите в стихотворението и да се превърнат в асоциативен мост между един стих и следващ – нещо такова представлява механиката на четенето тук. Яна Букова не иска да е лесно, разчувстващо, възвишено … Тя иска да тревожи, да разбутва статуквото, да ни изплаши, стресне, директна е с риск дори да звучи грубо. Докато четеш тези на места саркастично-ужасяващи (само каква комбинация за поезия!) стихове и поеми, постепенно осъзнаваш, че тъкмо това е езикът, с който, начинът, по който днес може да се философства, да се говори за целия живот около нас – от вътрешните терзания до политиката, от природата до концентрационните лагери, от писането и писателите до лудостта...”

И още една награда, която беше за превод, но връчена преди Панаира - лауреат на наградата „Кръстан Дянков" през 2019 година на Фондация „Елизабет Костова” стана Зорница Христова за превода й на „Кладата на суетата“ от Том Улф (Лист, 2019). А както каза проф. Светлозар Игов шеговито при връчването на наградите за поезия „Иван Николов”: „Колкото повече пишат, толкова по-малко четат”. И добави: „Маркс е казал, че при комунизма всички ще пишат”… И даде шеговито предложение на издателката Божана Апостолова, че трябва да спре да издава толкова много българска литература. Но това според присъстващите и според него не значи, че трябва да се спре да се пише и да се издава. А и за да си критик и жури, трябва да си преборил егото си, каза той. Така, че честито на наградените. А книгата е все пак един от най-хубавите Коледни подаръци. Особено, когато има кой да чете сто��ностни творби. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Енцио Ветцел: Темата защо напускаш страната си, много ме интересува

„Амбицията ми е да опозная страната ви. Единственото, което бях помолил нашата централа, нашето ръководство като ме назначават да бъде в рамките на Европа. Тъй като единият ми син е все още млад и не исках да се откъсвам много от него и тогава ми предложиха София”. Това споделя в разговор за „въпреки.com” директорът на Гьоте институт в София Енцио Ветцел, но не съжалява за своя избор.

И продължава с усмивка: „Бях преминавал през България само на път за Гърция. В Университета по време на следването ми по някакъв начин покрай старогръцки, старославянски и т.н. съм научавал нещо за страната ви по-скоро исторически и нищо за социалния и политическия живот. За мен беше истинско откритие да видя самостоятелна, европейска култура в България, макар  и различна от културата на моята страна. Всеки път се радвам на всяка дума от персийски, турски, когато чуя. Това са различни връзки… Скоро една пианистка ми говореше за българската дума „инат” и аз казах: „не, не”, тя е персийска. После се оказа, че пианистката имала предвид не само думата, но и пословичния български инат като качество. Но го има и навсякъде…”.

Разговаряме с него в кабинета му в сградата на Гьоте институт, архитектурен ансамбъл от началото на 20-век, който има своето специално място в центъра на столицата ни. А от влизането на Института в сградата е и център много културни събития с участието на интересни хора от България и Германия и не само това. Отдавна уговаряхме срещата с  г-н Ветцел и ето ни сега заедно на 1 март, когато преди всичко си честитим хубавия нашенски празник. Споделяме му колко много прави Гьоте институт за развитието на българската култура не само като организирането на прекрасни събития и срещи, но и като образователни програми по немски език, културен мениджмънт, партнира на големи фестивали и още и още.

„Ние не се опитваме да покрием абсолютно всичко, а да си поставим определени приоритети, определени основни точки.

Да изберем приоритетите за мен беше особено трудно,

защото аз съм тук от две години и освен това имаме множество партньори, базирайки се на техните програми и опит можехме да видим къде са пунктовете, където можем да работим. Не съм чак толкова доволен от тези две години, защото не задавахме ясна картина къде сме и за нашия имидж като цяло, защото тук има много събития и въпросът е защо и къде Институтът може да се намеси. Преподаването на немски език и информацията за Германия - това се подразбира, но когато става въпрос за нашия принос в културата е как ние можем точно да допринесем”. Малко самокритичен е към себе си директорът, но и подчертава, че и преди неговото идване в България  е имало сериозна линия за съвременно изкуство и е било лесно да я продължат.

„Периферна светлина, въздух и слънце”, съвместен проект на художниците Красимир Терзиев и Даниел Кьотер

„Но въпросът беше не само да правим събития за хората, които така или иначе се интересуват и идват, но и да привлечем и други хора, например тези, които идват при нас на езикови курсове, които се интересуват от музика, театър, кино и т.н., да привлечем различни аудитории, които се интересуват от съвременно изкуство”. Дава примери за съвместната им работа със „Сариев Contemporary” и фондация „Отворени изкуства” по образователната платформа за въвеждане в съвременното изкуство. Ще продължат да работят с тях, защото също искат да говорят за изкуство. Затова и ще канят различни куратори и колекционери от Германия. В момента в една от залите на  Института е изложбата „Периферна светлина, въздух и слънце”, съвместен проект на художниците Красимир Терзиев и Даниел Кьотер.

„И Емил Миразчиев /председател на сдружение „Изкуство Днес” и директор на Центъра за съвременно изкуство „Баня Старинна – б.а./, който от години прави прекрасна работа. Гьоте институт го подпомага в неговата работа, за да може той да развива една независима дейност”.  Енцио Ветцел вече знае за идеята на Емил старата гарнизонна фурна, построена през Втората световна война в Пловдив да се превърне в ново пространство за култура. Дори при представянето на годишната програма на Гьоте институт Емил възторжено показваше как това занемарено пространство може да заживее. Художникът организира и подписка в града сградата да не разрушава. По този повод директорът на Института отбелязва: „Това само показва колко бързо се променя съвременното изкуство – днес е за днес, утре е за утре. Дейността на Емил също го показва как

нещата много бързо и динамично се развиват

- ето сега с този нов проект за фурната…”.

Спектакълът “В очакване на Годо” на режисьора Иван Пантелеев /д./ беше също в София със съдействието на Гьоте институт

През годините Гьоте институт винаги е имал специален афинитет към театъра, неслучайно, защото германският театър е сред водещите не само в Европа и с активното присъствие на български театрали като знаменития режисьор Димитър Гочев, светла му памет, Самуел Финци, Иван Панталеев. Теди Москов също е имал постановки в Германия. Именно в Института беше представена книгата „На фокус Dimiter Gotscheff”  на Виолета Дечева и Георги Каприев, които независимо един от друг са следили постановките и новаторските търсения на Гочев повече от двайсет години. Текстовете в изданието са подредени по хронология и дават на читателите възможност да се запознаят с делото на определяния като „един от най-важните немски режисьори”. Това беше изключително запомняща се вечер в памет на големия творец, за жалост, навремето неразбран в България. Приживе сме гледали негови спектакли в София отново благодарение на Гьоте институт и фондация „Аполония”…

Последните две години в рамките на Международния театрален фестивал „Варненско лято” и неговото продължение „Световен театър в София имахме щастието да гледаме два забележителни театрални спектакли, благодарение на партньорството на Гьоте институт. Припомняме си ги с Енцио Ветцел.

„Това бяха страхотни възможности -

преди две години да дойде тук знаменития спектакъл „Юда” /от Лот Векеманс на световноизвестния режисьор Йохан Симонс и Мюнхнер Камершпиле, Мюнхен/, а миналата година в „В очакване на Годо” /Дойчес теат��р, Берлин режисьор Иван Пантелеев, с участието на Самуел Финци/, но не всяка година можем да си позволим гостуването на толкова мащабни продукции. Тази година, специално за работата ни с „Варненско лято” се спряхме на един вариант, в който се занимаваме с превод на немска драматургия на български език на по-млади автори под формата на сценично четене. И това ни дава възможност не само да показваме нови продукции, но и да показваме работния процес по възникване на театъра като цяло. Такъв е случаят с пиесата „Травма” от Торстен Бултщайнер /автор на пиесата „Нордост”, поставена с огромен успех в Младежкия театър „Николай Бинев” – б.а./ , която ние сега превеждаме на български език и не е показвана още в Германия. Но ние с „Варненско лято” ще организираме сценично четене по време на фестивала /текстът на „Травма” ще бъде публикуван в новия брой на сп. „Хомо Луденс” в превод на Боян Иванов – б.а./. Имаме и други отворени проекти, например Гергана Димитрова в момента превежда няколко текста немска драматургия на български език, които също ще искаме да представим в България под формата не само на преведен текст, но и като сценични четения. Представяме и документален театър с театралната формация „Реплика”, създадена от Георг Шано и произведението „Безсъщност” с режисьор Борис Зафиров, работим и с Неда Соколовска, която направи „Мир вам”, което също подкрепихме.

Моноспектакълът “Юда” на актьора Стивън Шарф също беше в София

Такава е нашата работа, аз съм сравнително нов, но вече стават две години,  имам необходимост от разговори с експерти, за да мога да направя програмата. Отваряме програмата си, отваряме тези разговори, за да вдигнем завесата, за да покажем какво стои зад това, което хората виждат, процесите”. Споделя все така амбициите си Енцио Ветцел в търсенето си на нови пространства и теми за дейността си като директор на авторитетната културна институция. И тъй като сме в навечерието на 21-ия София филм фест няма как да не отбележим и заслугите на Института през годините, благодарение на който по време на фестивала са гостували с филмите си творци от ранга на знаменития Вим Вендерс и много други.  И тази година е много впечатляваща програма на германски филми, между които и „Тони Ердман”, обявен за най-добър филм от Европейската филмова академия за 2016 г. на режисьорката Марен Аде. А от 10 до 20 март в салона на Гьоте институт е филмовата програма под надслов „Цветовете на копнежа”. Заглавието на проекта идва от едноименния документален филм на Томас Риделсхаймер. Авторът на филма, едновременно режисьор и оператор, избира Катар, Португалия, Мексико, Япония и Германия, за да търси „цвета на копнежа“. С кадри в едър план, музика, стихове и осем истории за любов, родина, надежда, природа и свобода той разказва за мъката и радостта да бъдеш човек. В поредицата са включени и два филма от класиката на немското кино – „Криле на желанието“ (1987) на Вим Вендерс и „Фицкаралдо (1982) на Вернер Херцог. Те разказват за мечти и видения, за отчуждение и човечност от гледната точка на едно друго десетилетие.

А Енцио Ветцел продължава:

„Най-важното е как ние искаме да бъдем полезни,

но си мисля и какво на мен ми е интересно и какво мога да науча и кой може да прояви същия интерес и да научи нещо. Става дума и за някаква енергия да се промени нещо - не искам само аз да служа, но става въпрос и за лични интереси и страсти. Аз съм един типичен германски гражданин, бюргер и гледам през моята перспектива как мога да открия съмишленици и хора, които могат да споделят моите интереси като партньори. Аз съм един, но ние се опитваме и работим и искаме още повече да работим с куратори от България, от Германия, които през тяхната лична перспектива също да ни представят различни гледни точки. Още нещо отвъд културната ни дейност са образователните програми как можем да допринесем с образование, как например някой, който работи за някой фестивал или организира фестивал може да подобри своите компетенции. Преди две години започнахме академията за културен мениджмънт, която цели точно това образование, подобряване на познанията и дава много важни компетенции”. Обяснява той по-широкия и амбициозен аспект на работата на Института. Дори допълва, че Стефка Цанева от Културни програми, която ни превежда по време на разговора е завършила тази академия.

В личен план казва за себе си, че съвсем не съжалява, че е тук. Има много приятели вече и с тях води прекрасни разговори. Щастлив е, че и съпругата му е тук, а тя има повече време за приятели. „Тя има интерес към народните танци и прибави хорото към любимото си аржентинско танго”. Енцио Ветцел е завършил ориенталистика и владее персийски, иврит, познава религията традициите на хората от тази част на света. Познаваме го времето, когато е в България и виждаме вече как и в този разговор вмъква български думи или разбира въпросите ни. Продължава да ни опознава, пътува много в страната.

По време на представянето на годишната програма на Института г-н Ветцел изброявайки новите посоки, включително и

създаването на ново подходящо място за езиковото обучение,

което ще е в близост до централната сграда, подчерта стремежа им за повече обсъждания, срещи не само с партньорите. Целта, безспорно е развитие на българската култура и образование. „В България Гьоте институт не е единственото място, през което вървят тези връзки. Сигурно има хиляди такива места и възможности – има много връзки между България и Германия. Това е причината да си поставяме конкретни приоритети. Не можем да поканим всички добри музиканти, художници…Но тази специална линия кои български артисти, в най-широк смисъл, които работят в Германия с идеята да се върнат в кавички. Не можем да поканим всички, но всеки път, когато имаме тази възможност, както беше със Самуел Финци, един от най-известните българи, които работят в Германия винаги е хубаво като ги видим да се връщат тук в България. Но, разбира се не става дума само за най-известните хора в Германия, но и като цяло темата да от��деш в Германия, да напуснеш България и там, ако не се получат нещата да се върнеш. И цялата тази тема защо напускаш страната си много ме интересува. Ще дискутираме”.

Закачливо му казваме, че приемаме като личен подарък дигиталното излъчване на живо на концертите на знаменитата Берлинска филхармония. Той с усмивка казва, че също го счита като личен подарък. Поредното излъчване е на 11 март от 19.30 часа в залата на Института, а програмата е забележителна – концерт за цигулка и оркестър на Едуард Елгар със солист Пинкас Цукерман и Пета симфония на Пьотр Илич Чайковски, на диригентския пулт Зубин Мета! „Много се радвам за това, ние работим по този проект още преди една година. Някои хора ми казаха, че няма да има интерес, че едва ли не ще бъдем като конкуренция на концертите в зала „България” . Много се радвам, че ще мога да видя така отблизо сър Саймън Ратъл, Зубин Мета като д��ригенти и други световни музиканти - така може да се види много повече, отколкото ако е в залата. Освен дигиталните концерти, които ще представяме от Берлинска филхармония имаме концерти и тук на живо. Работим с един български композитор, който да направи програма за концерти през април, а през юни вече и с фестивала „180 градуса””.

Няма как да не го попитаме какво не му харесва тук особено в културната политика. Той е деликатен, но все пак споделя с пример от практиката си: „Преди няколко дни организирахме среща на издатели и това, което ми направи впечатление, че много често се говореше какво трябва да направи Министерство на културата и си мислех, че не трябва да търсим вината в някой друг, а става въпрос ние какво правим.

Необходима е повече самоинициатива,

а не да обвиняваме някого и да чакаме, а да действаме за нови правила, закони и т.н. В тази посока може да бъде постигнато доста. Сигурно звучи малко неокопиталистически, но няма друг път. Ето пример - моята майка беше художничка, скулпторка и тя вместо само да направи скицата или проекта и леярът да я излее, после да чака да се продаде, после да чака да й издадат каталога, тя участваше активно във всяка част от процеса”. Няма как да не се съгласим с него, без той да споменава пословичното ни мрънкане, че държавата ни е винаги задължена или някой друг. Знаем си го, но в цялостната си дейност Гьоте институт, както и много други международни институции вече десетилетия след промените у нас се стремят да ни образоват, независимо в коя сфера, че нещата зависят от нас самите. А упреците към държавата са други поне според нас – неумението й наистина да създаде правов и институционални правила и ред за свободната инициатива на гражданите си. ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов