#Константин Владигеров

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Естетика на радостта

За някои артисти радостта от музиката изглежда по-скоро несериозна работа, а стремежът към академизъм често пречупва същината на свободното музициране. Подобна нагласа среща стопроцентов отпор в артистичните възгледи на братя Александър и Константин Владигерови. Написа за „въпреки.com” проф. Клер Леви, музикален критик за концерта им „Есенни джаз скици“ с Биг бенда на БНР.

Отношението им към музиката като игровито настроение, като радостна тръпка, като дяволит хумор и увлекателен витален емоционализъм е неотменен отправен момент в креативните им джаз екскурзии.

Константин и Александър Владигерови на концерта с Биг бенда на БНР с диригент Антони Дончев

И как иначе! Палуването в играта като подход (при това далеч не само в музицирането!) ги съпътства от най-ранно детство. Така е, когато растеш в дома на баща като композитора Александър Владигеров, когото помним, например, със забележително усмихнатия мюзикъл „Вълкът и седемте козлета“. А фамилната традиция ревниво пази славното наследство на класика Панчо Владигеров, автор между другото и на джаз композиции, създадени още през 20-те години на ХХ век („Фокстрот“, „Ориенталски марш“, „Кейкуок“). Та нали знаем: патриархът ��а българската музика Владигеров не е бил безразличен нито към „радостта от музиката“, нито към хумора като житейско и артистично поведение, нито към веселите атрактивни импулси, усетени в натуралната фолк лексика. Не случайно внуците му с усмивка напомнят знаменитата му шеговита реплика: „Каквото и да правиш, важното е да не ти е скучно!“.

Александър Владигеров

Щедра илюстрация на тази обаятелна, заразителна, но и донякъде дефицитна в днешно време артистична нагласа приветствахме на „Есенни джаз скици“ – поредното вълнуващо концертно събитие в Първо студио на БНР (28.11). Този път братя Владигерови представиха десет свои оригинални композиции, сега аранжирани за Биг бенда на БНР с диригент Антони Дончев. Свое място в шеметната компания на Константин (пиано) и Александър (тромпет и флюгелхорн) намериха неустоимите виртуозни барабани на Стоян Янкулов-Стунджи и вокалите на Павел Терзийски.

Константин Владигеров

Вярно е, събитието ще се помни и с две премиери: „Прероден от щастие“, баладична песен на Константин Владигеров по текст на Борислав Стоянов, и „Бялото конче с жълтия шал“, също авторска вокална композиция на Константин Владигеров. А за да почетат 125-годишнината от рождението на знаменития си дядо Панчо Владигеров, братята представиха в нов аранжимент неговото добре познато „Господско хоро“.

Стоян Янкулов-Стунджи

В тази колоритна разходка откроих, поне за себе си, преди всичко пиесите, които недвусмислено проговарят с широко разпознаваемия шеговит музикантски език на двамата братя. Език, който приемам за тяхна „запазена марка“. Свързвам го с непресъхващо артистично въображение и находчивост в съчетаването на разнородни музикални кодове. Както и с умението да се вихриш свободно из шарената идиоматика на суинга, рагтайма, валса, на начупените латино или балкански мотиви, т.е. из пътеките на онзи очарователен фюжън, опрян неизбежно върху т.нар. груви естетика. „The Rag Waltz Time“, „My Jungle Funky“, „Flip Flop in 9/8“, „Лютеничка“, „Ода на радостта“ (мащабна весела импровизация върху прочутата Бетовенова тема)... Все композиции, които напомнят, че особена връзка с „радостта от музиката” има именно състоянието, обозначавано с англоезичното понятие groove (радвам се, изпитвам удоволствие).

Константин и Александър Владигерови заедно с ��авел Терзийски

Несъмнено Александър и Константин Владигерови чудесно съзнават, че груви предполага нещо хем приятно, хем вълнуващо. Дали рационално или пък по пътя на безпогрешната артистична интуиция, те са наясно, че груви подходът борави с многообразието от метроритмични модели, както впрочем и с природната връзка на човека със земята, разбирана в нейния плодоносен, а също и репродуктивен смисъл.

Константин и Александър Владигерови заедно с Антони Дончев

А техният афинитет към метроритмично разчупените знаци – интерпретирани талантливо, необичайно, понякога щуро, но винаги въздействащо, –  щастливо насочва към връзката на „музическото” с онези непрестанно протичащи енергии, заложени в ходовете на културно, социално и психологически детерминирани взаимодействия. Каква по-добра перспектива за битието на българския джаз! ≈

Текст. Клер Леви

Снимки: Ани Петрова, архив на БНР

P.S. на „въпреки.com”: Братя Владигерови са блестящи инструменталисти, композитори и аранжьори. Александър свири на тромпет и флюгелхорн, а Константин на пиано, кларинет и бас кларинет. Вече 25 години те работят във Виена, но винаги намират възможност за среща с публиката у нас. Имат издадени шест албума с авторски композиции, последният от които „Веселите Владигерови“ (2022) е реализиран с участието на сестра им Екатерина. В момента работят върху седмия самостоятелен албум с работно заглавие: „Inspired Songs“, който по техни думи съчетава едно истинско добротворческо споделяне и същевременно продължение на онази лека, неподправена, хумористична, ефирна, интригуваща н��шка - по Владигеровски, усетена и приложена в нотния текст.

От ляво на дясно: Стоян Янкулов-Стунджи, Константин и Александър Владигерови, Павел Терзийски и Антони Дончев

Припомняме, че тази година, когато и Националната музикална академия „Панчо Владигеров“ отбеляза 123 години от рождението на своя патрон неговите внуци Панчо Владигеров-младши (най-големият внук на композитора, който в Германия отбеляза 70 годишния си юбилей),  Екатерина Владигерова и близнаците Александър и Константин Владигерови на 12 март, точно ден преди годишнината на техния дядо отбелязаха с концерт в залата на НМА знаменателната годишнина. Така се събраха на едно място всички представители на фамилията, които с този концерт отдадоха почит на своя предшественик – най-близкия до тях голям музикант, на патриарха на композиторската българска школа.

[vprki]

Проф. Борислава Танева: Всеки е длъжен да предаде на следващите поколения опита си

 „Наскоро чух една приказка – древногръцка, както повечето мъдри неща – „Живота си дължим на родителите си, но качеството на живота си дължим на учителите си“. Много е хубаво, не го знаех, ама много е хубаво!“ каза в разговор за „въпреки.com” проф. Борислава Танева, пианистка, композитор, педагог и организатор на музикални събития, зам. ректор на НМА „Панчо Владигеров“.

Поводът за нашата среща с нея беше концертът „Деца свирят за деца“,  последният за сезона с българска музика от цикъла на Симфоничния оркестър на БНР, който представи три произведения на Борислава Танева на 2 април в Първо студио на БНР. Под диригентството на Константин Илиевски своя дебют с Радиосимфониците направиха гост-солистите Димана Темнискова на 12 години (флейта), Никол Кисьова  на 11 години (пиано) и десетгодишният Борис Иван Папазов (виолончело). Програмата на концерта включваше Concerti piccoli за пиано, за флейта и за виолончело от проф. Борислава Танева.

От ляво на дясно: Маестро Константин Илиевски, Борис Иван Папазов, Димана Темнискова и Никол Кисьова

Световната премиера на Concerto piccolo за виолончело от проф. Борислава Танева беше в края на март на галаконцерта на Седмия международен конкурс по композиция „Начинаещи артисти“ в Люксембург. В престижната концертна зала на Филхармонията на Великото херцогство произведението прозвуча в изпълнение на Камерния оркестър на Люксембург отново под диригентството на маестро Константин Илиевски и със солист петнайсетгодишния виолончелист Едуард Оянг от Люксембург.

В годините сме имали много поводи да разговаряме с проф. Борислава Танева за работата ѝ като преподавател, за концертната ѝ дейност, за произведенията ѝ като композитор, за умението ѝ да менажира музикални фестивали…/може да прочетете при нас тук/.

Защо за Вас най-важна е работата с децата – и като преподавател, и като проекти, и като композитор? Като музикант бихте могла да си гледате изпълнителската и композиторската кариера…

Дълбоко вярвам, че всеки в своята област, е длъжен да предаде на следващите поколения опита, до който е достигнал, за да може следващото поколение да надгражда нататък. Самите ние сме продукт на една цивилизационна верига, която, ако не беше развивала събрания от поколенията преди нас опит - от учителите ни, а те от още по-предните поколения и така кой знае откога - нямаше да има цивилизация. Мисля, че не трябва да пазим „знанието“ за себе си, а трябва да го пре-по-даваме на тези след нас. И друг път съм го казвала: щяхме да сме още в пещерите, ако не ползвахме опита на предците си. Следващите поколения трябва да вземат добрите практики, до които ние сме стигнали. Така както ние сме ги получили от нашите учители и родители, от менторите, които сме имали в живота си.

От тази гледна точка смятам, че работата с деца, с подрастващи, с млади в момента на тяхното формиране е прекрасен процес, в който те започват да осъзнават пълноценно възможностите за собственото ��и развитие. Когато преподавам аз много говоря, обяснявам, показвам. Винаги предлагам всичко, което знам, и се аргументирам защо така мисля. С това не искам да кажа, че всичко, което говоря по време на лекция е винаги правилното – въобще не искам да кажа това. Нито че учениците ми безрезервно трябва да правят точно това, което аз съм казала (не аз съм  авторитетЪТ! Не съм Музиката!). Но аз съм длъжна да извадя от себе си „знанието“, до което съм достигнала, а учениците да си вземат конкретно едно, второ или трето…или всичко… За това обаче, те (учениците) трябва да имат развити професионални критерии. А тези критерии се възпитават в една глобална среда, която включва и семейство, и училищно образование, и въобще – културата, с която сме заобиколени. Винаги съм насърчавала студентите си да участват в майсторски класове на колеги, вярвам в този обмен на енергии, на култури, на различни гледни точки. В тези срещи също се създават критерии.

Константин Илиевски, Борис Иван Папазов и проф. Борислава Танева

Вие паралелно вървите в две посоки. Къде се срещат? Това да преподавате, да работите с деца от най-малки и да ги откривате. Само ще спомена името на Ивайло Василев който наскоро в сериозна конкуренция  стана носител на Първа награда на Международния клавирен конкурс „Панчо Владигеров“. И от друга страна – да композирате. А има и трета страна, че Вие самата сте един активен изпълнител, откривате нови текстове, нови партитури и т.н. Как и по някакъв начин съчетавате всички тези неща, за да стигнем до концерта „Деца свирят за деца“,  например, или  бляскавата изява в Люксембург?

Не мисля, че това са различни неща, това е един път. Само има различни проявления. Не смятам, че съм различна, когато преподавам или когато пиша за деца – посланието е едно, смисълът е един. Учениците ми да стигнат до където съм стигнала аз. И да продължат. Смятам, че това е смисълът на живота.

Когато подготвяхте, композирахте тези концерти – за пиано, виолончело, флейта – мислехте ли си за конкретни деца, които да ги изпълнят?

Не съм писала за конкретни деца. Представяла съм си дете, което е свирило около 3-4 години, поне. В общи линии това ми е таргетът. Бях си избрала инструментите в порядъка: клавирен, струнен, духов. За духов инструмент избрах флейтата и понеже не исках да пиша за два „високи“ инструмента, предпочетох струнният в тази „тройка“ да е виолончелото. Не съм визирала конкретни деца, а конкретно ниво от тяхното развитие. Имам предвид трудността на пиесата да е в рамките на възможностите им, но все пак в „високата“ част на възможностите им. Наскоро обяснявах какво значи в музикално отношение на снаха ми, която не е музикант, а учителка по английски: Имаш едно дете, което е учило английски да речем 3-4 години и вече има едно ниво, но не може да му дадеш да превежда Шекспир, нали? Знае, да речем 1000 думи и ти можеш да му дадеш задача да научи още 20, 30, …50 нови думи, но не можеш да поискаш още 1000 нови думи сега, за това ще му трябват му още години. Може слагайки няколко нови думи сред познатите 1000 да го мотивираш да научи новите. Точно това съм правила, но през музика: ето това знаеш, слагаме още малко, хайде сега всичко заедно, ама и с оркестър! Не мога да го обясня по-ясно.

Борис Иван Папазов, Димана Темнискова и Никол Кисьова

Сега написах същия формат – concerto piccolo за 4 ръце и струнен оркестър. Поръча ми го проф. Даниела Дикова за деца лауреати на успешно организирания от нея вече 14 години конкурс „Вивапиано“, предназначен за деца, занимаващи се непрофесионално с пиано. Децата, които свирят за удоволствие, са прекрасни! Доскоро поддържах редовни контакти с такива деца – много са ми приятни, няма я амбицията, гонитбата с времето, защото имат изпит, конкурс, или други активности, обуславящи живота, който водят професионално обучаващите се. При „непрофесионалистите“ от всяка възраст има една свобода, една лежерност, чаровна по един много приятен начин. Убедена съм, че трябва да насърчаваме всячески тези деца в тяхното развитие, най-малкото защото именно те стават нашата бъдеща публика.

Как работихте с децата, които бяха солисти и то на тази възраст с професионален оркестър? Направихте и записи

Прекрасни бяха! Нямам никаква забележка! Не мога и дума да кажа, като пожелание дори. Да не говорим като критика. Ако можех всеки ден да си изкарвам с такива деца, щеше да бъде много хубаво! Разкошни бяха!

Никол Кисьова

Много интензивни бяха тези първи два дни на април, със записи първия ден, малко странно, защото обикновено пиесата първо минава през концертния подиум и после се записва, но поради сериозно натоварения календар на Симфоничния оркестър на БНР Никол, Димана и Борис Иван започнаха със запис на моите „concerti piccoli”. Нито един от тях не беше записвал, камо ли с оркестър. Искам да подчертая, че когато си в звукозаписното студио е нужна съвсем друга концентрация, много по-различна от тази на концертния подиум. При записа го няма енергийният флуиден обмен с публиката, тази енергия не може да се усети при запис и за това трябва съвсем друг вид концентрация: трябва да си хиперперфектен – интонационно, фразировъчно, динамично, драматургично, изобщо всякакъв вид концентрация едновременно, трудно е.

Димана Темнискова

Трябва да си пределно ясен, за да може през звукозаписващите машини звукът да стигне до човека. Та, първият ден беше записа, а на следващия – концерта. Искам да кажа, че челистчето – Борис Иван Папазов, поклон пред това дете – просто ми грабна сърцето, защото в деня, когато беше концертът, той записва сутринта повече от два часа и същата вечер свири на концерта. При това с оркестър! Това не знам дали дори и аз, с моя опит бих могла да направя: сутринта да записвам и същата вечер да свиря на концерт. Освен това той за първи път свири с оркестър, за първи път свири в по-голямо пространство, каквото е Първо студио – на концерта имаше поне едно 200 души, залата беше пълна. Той издържа! Това е невероятен опит! Невероятен опит, с който и тримата се сдобиха за тези два дни. И издържаха, без да се огънат – нито един от тях, въобще.

Борис Иван Папазов

Борис Иван Папазов учи виолончело в НМУ „Любомир Пипков“ в класа на д-р Теодора Атанасова и е участвал в майсторски класове при проф.Анатоли Кръстев, доц. д-р Атанас Кръстев, д-р Калина Кръстева, Стефан Казаку, Рафаел Уолфиш, Кшищов Карпета, Денис Северин и на Международен виолончело фестивал Челисимо 2024.

А какво казва маестро Константин Илиевски? Любопитно е как маестро Илиевски умее да работи с деца.

Той каза нещо много мило след концерта: „Озори ме, Борислава! Мислех си, че ще е по-леко, ама ме озори. Мисля си, че едва сега започвам да разбирам някои черти от твоя темперамент!“ Иначе познавам и работя с Илиевски от отдавна. Винаги съм била много доволна от резултатите от работата си с него. И този случай не прави изключение. Сега като че ли се беше фокусирал повече в работата си с ансамбъла – дете и оркестър. Неговата работа беше да събере в органична симбиоза тези компоненти.

Маестро Константин Илиевски

Децата си бяха изработили прекрасно нещата с техните преподаватели. Решително искам да подчертая благодарността си към тримата педагози, които си бяха свършили работата перфектно. Да не говорим, че преди това много добре ме бяха упътили и в человата конкретика, и във флейтовата специфика преди да започна да пиша - какво мога и какво не мога да правя. Например и в челото, и във флейтата има гами, които децата още не могат да свирят. Всъщност имах едни ограничения, с които трябваше да се съобразявам – може с толкова диеза; например не можех да пиша в си мажор, защото е с 5 диеза, а те още не могат да свирят с 5 диеза. Аз никога не съм преподавала на малки челисти и флейтисти, разбира се. Но отидох, питах, разбрах, съобразих се и тогава започнах да пиша Concerti piccoli.

Димана Темнискова е родена в семейство на музиканти и се занимава с музика от шестгодишна. От 2019 учи в НМУ „Любомир Пипков“ със специалност флейта в класа на Явор Желев. Участва в майсторски класове по флейта на проф. Георги Спасов и д-р Христо Христов.   Никол Кисьова свири на пиано от петгодишна възраст, като се обучава в XS Artists Music School при Мария Стоянова. От 2021 г. е ученичка в НМУ „Любомир Пипков“ в класа на проф. д-р Александър Василенко.

Прекрасно е минал и концертът в Люксембург. Как бяха нещата там? Не за първи път имате концерти с нова програма в Херцогството.

Борис Иван Папазов

Достигнах до идеята за написване на та��ъв формат именно в Люксембург. Как установих, че подобен род пиеси почти не съществуват в световната музикална литература? През 2010 г. на първото издание на провеждания в Люксембург конкурс „Начинаещи артисти“, изцяло насочен към създаване на музика за деца, получих Голямата награда. Това включваше и покана да бъда член на жури в следващо издание. Композиторката Албена Врачанска, създател на конкурса, винаги съчетава заключителния концерт на конкурса с покана към оркестъра, с който свирят изявени деца. Нейна е идеята да бъдат изпълнявани произведения от жанра на инструменталния концерт, но в изпълнение на дете (с оркестър).

Димана Темнискова

Оказва се, че такива форми не се пишат, нито се предлагат. Аз имам доста добра представа от клавирния репертоар, (той е гигантски и не мога да кажа, че го познавам целия), но все щяхме да знаем, все някой педагог щеше да е стигнал до идеята негов ученик да свири на по-ранна възраст с оркестър и да е намерил някакви ноти. Но, се оказва, че няма. И то не само за пиано – и за други инструменти няма!

И все пак, как децата застават като солисти на оркестър?

Да свириш с оркестър за мен винаги е било едно от най-големите удоволствия. Вярвам, не само за мен, разбира се.

Никол Кисьова

Изключително приятно е това усещане да си част от това цяло, да имаш този диалог с оркестъра, да си като „риба във вода“, да усещаш и да обменяш енергийните процеси със състава, с обществото. Неслучайно жанра инструментален концерт съществува от много отдавна и продължава да съществува. Той е социален феномен. Защо да го няма и за малките? Изпълнители от всякакво ниво трябва да имат възможност, иначе се получава дискриминация в някаква форма. Не знам защо колегите композитори не пишат и не са писали подобни форми. Може би предпочитат да нямат ограничения откъм технически възможности, откъм времеви също. Не знам.. И трите до сега създадени мои concerti piccoli, (сега пиша още: един за 4 ръце, още един за пиано, за фагот – имам много идеи в главата си) не превишават 10-12 минути, максимум. Те всъщност представляват умален мащаб на големия класически 3-частен концертен цикъл: бърза част, бавна част, бърза част. Concerti piccoli  са построени по същия начин – бърза, бавна, бърза, като частите са по около 3 минути и общо взето цялото е около 10 минути. Искам детето да започне да влиза в тази материя леко, за да може после да иска да се върне в нея. Всъщност принципът е сходен на този при започване на детето да свири – тръгва се от един по-малък инструмент, съобразен с възрастта му, с ръста му - четвъртинка цигулка, половинка цигулка. То си има своето методично и логично обяснение.

 Проф. Борислава Танева, Борис Иван Папазов, Димана Темнискова и Никол Кисьова

Но Вие имате не само инструментални творби. Имате спектакли, песни. Знам, че обичате песните, продължавате ли? Само с деца ли работите? Имате ли нещо в композиторския  „портфейл“?

Имах удоволствието да ми поръчат един цикъл песни, всъщност два, за сопран по текстове на български поетеси, н�� любовна тематика: Дора Габе, Елисавета Багряна и Блага Димитрова. Много интимна лирика. Бях ги написала за глас, пиано и чело – отново чело, как ме влече този инструмент. Челото внася топлина и човечност, нещо като липсващ тенор. Песните бяха изпълнявани няколко пъти, мисля, че ги записаха в БНР.

Имам и един друг цикъл песни – много си ги обичам – от студентските години: те пък са за мецосопран. Обичам връзката на стиха с мелодиката, то е нещо много красиво. Логиката на думата, на текста, ако щете ударението, самата мелодика на една дума, как да се покрие вече през звук. Много са и детските ми песни – работя с детската вокална група „Бон Бон“ от самото им създаване. Любимата ми „Пепеляшка“, вдъхновена и изпълнена отново от Бонбоните с режисьор  Бисерка Колевска, пак оживя и то на два пъти през януари тази година. Първо в НДК, на Новогодишния фестивал, а после в зала „Борис Христов“ в Пловдив. „Бон Бон“ стават на 30 години, а аз съм част от историята им – те, де факто започнаха с мои песни – сега имаме нови идеи за сътрудничество (да се преаранжират някои мои песни, да се навърже някаква драматургична нишка и евентуално да се изгради спектакъл, но ще видим). Това също ми е много интересно и много го обичам.

В този контекст споделя, че като дете на 4-5 години се научила да чете и баща ѝ композиторът Александър Танев (1928-1996) взимал една стихосбирка, разгръщал я и ѝ казвал:„Пей!“. „И аз започвах да пея, помня (припява: „Ах, каква е, ах, каква е куклата ми Душка“). Много обичах да си играя на тази игра, а той се кефеше страхотно. Не съм разбирала какво правя, но ми беше много забавно. И досега помня много добре някои от стиховете и мелодиите. Всъщност те са съвсем образцово структурирани музикални мисли. На 5-годишна възраст не съм разбирала, че правя композиционни опити, и то сполучливи. Аз си играех на „измисляне на мелодии…“.

Извън всичко това, свързано с композирането и преподаването има една авторитетна пианистка Борислава Танева. Тя какво прави?

Проф. Борислава Танева на Международния конкурс за пианисти "Панчо Владигеров", снимка: Георги Петков STAGE photo

В момента съм оставила свиренето на по-заден план, но предстои концерт. През месец юни със Софийска филхармония ще изсвиря произведението ми „ Musica ad libitum”. В момента най-интересно ми е да пиша и да преподавам. А след концерта „ Деца свирят за деца“ в БНР, получих още поръчки за написване на нови Concerti piccoli! Честно казано, ако остане нещо след мен, то това ще са тези форми, както и учениците ми, а не, че съм свирила Моцарт и Бетовен.

В програмата на концерта на Софийска филхармония, водена от именития диригент Урош Лайовиц на 5 юни ще бъде изпълнена творбата на Борислава Танева Музика Ad Libitum, тя ще и солистка. Във втората част следва Пета симфония на Густав Малер. За историята на създаване на произведението на Борислава Танева в следващ текст при нас.

От ляво на дясно: Маестро Константин Илиевски, Борис Иван Папазов, Димана Темнискова и Никол Кисьов

На финала на нашия разговор тя сподели с категоричност: „Музиката е за всеки. Абсолютно за всеки. Независимо дали се занимава професионално или непрофесионално, дали обича да слуша джаз, народна музика, етномузика, класическа музика, предкласика, оперна или ораториална музика – няма никакво значение (само да не е чалга, разбира се!), всеки има своите предпочитания. Не трябва да имаме предразсъдъци.“ ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Ани Петрова

[vprki]

Ивайло Василев е носителят на Първа награда на Международния клавирен конкурс „Панчо Владигеров“

Честита Първа награда на младия талантлив пианист Ивайло Василев на Международния клавирен конкурс „Панчо Владигеров“! Той спечели още две специални отличия – наградата на публиката и солистичен концерт със Симфоничен оркестър на БНР. Поздравления и за проф. Борислава Танева, преподавателката му от 2019 година.

С Втора награда бе удостоена Лизавета Засимович от Беларус, а Трета получи  Иван Петрович-Поляк от Хърватия.

За първи път в историята на Международния конкурс „Панчо Владигеров“ домакин и организатор на престижната надпревара бе Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“. Той ще се провежда в нов формат в четиригодишен цикъл. След изданието за пианисти, ще има състезание за цигулари следващата година, а двата нови елемента са в третата и четвъртата година – камерна музика и камерно пеене и композиция. В новия си формат конкурсът прави пълен обзор на огромния принос на Панчо Владигеров към музикалната ни история. „Така затваряме цикъла от всичко, което бихме могли да видим от съвременните музиканти, борещи се да бъдат приети за най-добри, тези които може би съвсем скоро ще видим като бележити имена в съвременното клавирно, цигулково и камерно музициране и бъдещите композитори.“ – коментира в навечерието на конкурса пред Jazz FM ректорът на НМА проф. д-р Сава Димитров.

проф. Борислава Танева, снимка: Георги Петков STAGE photo

„Аз такова дете не съм виждала при моята практика не само в България. Но, Боже, у нас са много по-реактивните и будните деца. Ивайло Василев ще открие сезона на Софийска филхармония на 12 септември с диригент от ранга на Саша Гьотцел. Страхотни деца имаме!“, сподели за  „въпреки.com” забележителната ни пианистка и педагог проф. Борислава Танева през лятото на 2019 година.

Тя разказа тогава за Ивайло по повод участието му на Моцартовите музикални празници в Правец през август и в качеството си на директор на фестивала. И продължи: „Той е изключителен – като му отворите биографията само на тази възраст (11 години) е направил изумителни неща. Най-малкото - да спечелиш на конкурса на името на голямата руска педагожка Анна Артололевская в Москва сред руснаците „в устата на звяра“. Невероятно дете! Той от Нова година насам научи, записа и свири три концерта с оркестър, освен всичко останало в Санкт Петербург. Неговата учителка по пиано е Емилия Канева, на която се дължи и голяма част от този успех. Той е едно съвсем нормално дете, което тича с топка, играе, чете, интересува се от много неща. Не е дете, което свири по 20 часа денонощно и нищо друго да не знае за света. Напротив, той е много жив, с бърз ум, много реактивен и изключително приятно се работи с него.“ А Борислава Танева е с изключителен опит като преподавател не само в България, но в Европа и в света и преценката ѝ е високо професионална и авторитетна.

Същата година на 12 септември в зала „България“ новият главен ��ост-диригент на Софийската филхармония Саша Гьотцел откри сезон 2019/2020 с Първа симфония от Густав Малер - творбата, която поставя началото на нов етап в развитието на симфоничната музика. Солист бе 11 годишния Ивайло Василев. Смело и красиво Софийската филхармония подаде ръка на детето чудо, който изпълни Концерт за пиано № 9 от Моцарт в ми бемол мажор „Jeunehomme“.

Константин Добройков и Ивайло Василев, снимка: Георги Петков STAGE photo

Оттогава следим развитието и изявите на големия талант Ивайло Василев. Припомняме, че миналата година Ивайло Василев  бе на турне заедно със Софийска Филхармония в САЩ. Пропътувал е 15 000 км по американските магистрали, обиколил е 30 града, посетил е емблематични места, срещнал се е на живо с американски приятели. Имал е един рецитал и 18 концерта с оркестър (16 пъти е изпълнил Петия Императорски концерт на Бетовен и два пъти 3-ти, пак Бетовен, като и двата е научил в рамките на два месеца специално за турнето), в различни градове, с трима различни диригенти. Залите са били пълни, а публиката очарована.

Но да се върнем към конкурса, неговата история и смисъла, който дава не само в музикалния ни живот. Историята започва през 1986 година. През юни 1977 г. в Комитета за култура и изкуство (сега Министерство на културата) е получено писмо от Мишел Глоц, импресарио на световноизвестния пианист Алексис Вайсенберг, работил е и със забележителния ни диригент Емил Чакъров, който едва на 43 години напусна нашия свят…  Добре известно е, че именитият музикант Вайсенберг е тясно свързан професионално и лично с големия български композитор Панчо Владигеров. В писмото на Глоц за първи път се споделя идеята за създаване на голям международен конкурс за пианисти в България. Концепцията е обсъдена както с Панчо Владигеров, така и с изключителния му ученик Вайсенберг по време на посещението му в София по това време. Предложени са основните изисквания на регламента, едно от които е, че конкурсната програма трябва да включва изпълнения на ��роизведения на Владигеров. Дори в писмото се съдържа едно голямо намерение: идеята, че „…конкурсът трябва да придобие голям авторитет; в противен случай той не би бил полезен…“. Началото е поставено през 1986 г., когато от 21 септември до 5 октомври в Шумен се провежда Първият международен конкурс за пианисти.“

Ивайло Василев, снимка: Георги Петков STAGE photo

След 13-годишно прекъсване, второто международно издание на конкурса се провежда през 1999 г., посветено на 100-годишнината от рождението на Владигеров. По предложение на именития български цигулар Минчо Минчев към конкурса за пианисти е добавен и конкурс за цигулари.

Професор Минчев е председател на фондация „Панчо Владигеров“ от нейното създаване на 13 март 1993 г. Основната задача на фондацията е свързана с организирането и провеждането на международни и национални конкурси за пианисти и цигулари, носещи името на Панчо Владигеров.

Международните конкурси за пианисти и цигулари имат периодични издания на всеки четири години (1999 г., 2003 г., 2007 г., 2011 г., 2015 г., 2019 г.), а през 2017 г. е проведен и конкурс за млади инструменталисти.

Международният конкурс за камерно пеене „Панчо Владигеров“ се провежда за първи път през 2014 г., а през 2018 г. е неговото второ издание. От 1995 г. до 2019 г. Фондация „Панчо Владигеров“, в партньорство с Община Шумен и Министерството на културата, организира следните конкурси на името на Панчо Владигеров: седем международни конкурса за пиано и цигулка, два международни конкурса за камерно пеене и осем национални конкурса за пиано и цигулка с участници, разпределени в различни възрастови групи – до 12 години, до 15 години, до 19 години и над 19 години.

проф. Сава Димитров

Това е кратката хронология за конкурса. Тази година най-старото и знач��мо музикално учебно заведение в България – Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“ – пое функциите на едноименната фондация и, спазвайки традицията, продължава да организира международни конкурси на името на големия български композитор. Това се дължи и на изключителната активност, познание и преданост като музикант и ректор на Академията проф. Сава Димитров. Той и екипът му миналата година организираха бляскаво честване на 125-ата годишнина от рождението на Панчо Владигеров.

В цитираното по-горе интервю дни преди конкурса ре��торът сподели: “Конкурсът прави младите таланти продължители на наследство, което задължава към принос. Много се радвам, че интересът е много голям. Повече от 70 участници от 10 държави от два континента подадоха апликации за предварителните турове. Журито избра 24-ма за трите присъствени тура в София. Запазваме традицията шестимата полуфиналисти да свирят с камерен оркестър – това ще бъде „Софийски солисти“ с диригент Константин Добройков.

Ивайло Василев, снимка: Георги Петков STAGE photo

Тримата финалисти ще се изявят с Академичния симфоничен оркестър под диригентството на Константин Илиевски. Програмата на конкурса е отворена за публика. Всеки може да влезе в голямата концертна зала на Академията и да присъства на туровете. Мнението на журито е, че нивото, на което 24-мата представят своята музика и своя талант, е изключително високо. Именно заради това, освен впечатляващия паричен награден фонд, на участниците допада възможността да са солисти на редица наши оркестри. Партньорът – Българското национално радио, ще предостави възможност на един от финалистите да изнесе концерт със Симфоничния оркестър на БНР и да направи записи в неговото студио. Фестивали в страната вече изявиха желание да поканят участници в конкурса да изнесат рецитали или да бъдат солисти на техни събития. Това показва, че усилията ни да утвърждаваме класическата музика, да утвърждаваме класическото образование в България, намира поддръжници.“

Журито, снимка: Георги Петков STAGE photo

В журито бяха видни представители на клавирните школи от цял свят: Борислава Танева и Людмил Ангелов от България, Наталия Трул от Русия, Нина Шуман от Южна Африка, Пилар Валеро от Испания, Томислав Байнов от България и Германия, Син Уан от Китай.

Призьорите: Лизавета Засимович, Иван Петрович-Поляк и Ивайло Василев, зад тях проф. Борислава Танева и проф. Людмил Ангелов, снимка: Георги Петков STAGE photo

На финалния тур на Международния конкурс „Панчо Владигеров“ тримата наградени заедно с Академичен симфоничен оркестър – НМА, дирижиран от маестро Константин Илиевски изсвириха шедьоврите в пианистична музика:  Лизавета Засимович – Сергей Прокофиев Концерт за пиано № 3 𝑖𝑛 𝐶 𝑚𝑎𝑗𝑜𝑟, 𝑂𝑝. 26, Иван Петрович-Поляк - П. И. Чайковски Концерт за пиано № 1 𝑖𝑛 𝐵-𝑓𝑙𝑎𝑡 𝑚𝑖𝑛𝑜𝑟, 𝑂𝑝. 23 и Ивайло Василев – Лудвиг ван Бетовен Концерт за пиано №5 𝑖𝑛 𝐸-𝑓𝑙𝑎𝑡 𝑚𝑎𝑗𝑜𝑟, 𝑂𝑝. 73. Концерт – преживяване пред публиката, препълнила Концертната зала на НМА „Панчо Владигеров“.

проф. Сава Димитров, Ивайло Василев и проф. Людмил Ангелов, снимка: Георги Петков STAGE photo

Да пожелаем на тези млади хора и на всички участници в конкурса бляскаво бъдеще на световните сцени! Успех и на добър час! ≈

„въпреки.com”

Георги Петков STAGE photo, архив на конкурса и Стефан Марков

[vprki]

Авантюристичният и творчески дух на Константин Илиев, изобразен в пощенска марка…

Щастлив съм. Прекрасно е да видиш своя идея осъществена – валидирането на пощенска марка, посветена на 100 години от рождението на композитора и диригент Константин Илиев. Благодаря на проф. Георги Янков, ректор на НХА, на проф.Сава Димитров, ректор на НМА „Панчо Владигеров“, на Софийска филхармония, на художника  доц. Стоян Дечев (автор на проекта) и на министър Найден Тодоров за подкрепата! Написа Борислав Петранов, режисьор, преводач, директор на БКИ в Берлин.

Пощенската марка с образа на Маестро Константин Илиев, ярка личност в историята на българската музика беше валидирана на 12 декември в Камерна зала „България“. Припомняме, че точно преди две години на тази дата 2022 година в знаменитата зала на Берлинска филхармония Софийска филхармония изнесе бляскав концерт под диригентството на маестро Найден Тодоров и солист бляскавия ни пианист Людмил Ангелов. Това незабравимо събитие в голяма степен се дължеше и на усилията, авторитета и последователната работа на Борислав Петранов в Германия /във „въпреки.com” може да прочетете тук/.

От ляво на дясно: проф. Георги Янков, ректор на НХА, доц. Стоян Дечев и Борислав Петранов

Доц. Стоян Дечев, художник на марката, един от забележителните плакатисти и преподавател в НХА сподели, че се е стремил да подскаже за авантюристичния и творчески дух на Константин Илиев, за рисковете, които е поемал като проводник на европейската модерна култура, за характера на неговата музика, провокативна по онова време. „В тази връзка искам да спо��ена, че той е писал в едно направление на модерната европейска музика, която се нарича алеаторика, което обяснява присъствието на зарчето в графиката на изданието. Надявам се, че това издание ще предизвика интерес и ще има успех не само сред филателната общност, а и сред артистичния свят“, каза още художникът.

Събитието с валидирането на марката не само, защото се състоя в пространството на залата, в която предимно звучи камерна музика, се превърна в празник в почит и възхита към изключителната личност на Константин Илиев. Беше истински вълнуващо и заради обичта към голямата музика, modus vivendi на знаменития Маестро.

„Константин Илиев е живял и творил в Русе – града, където съм израснал, с който са свързани много мои спомени и развитието ми като цяло. Благодаря много за тази изключително красива марка. Марките на тема „Музика“ са изключително ценна част от марките, които издаваме ежегодно, те се ценят от творците и от колекционерите. За нас е чест и удоволствие да сме издатели на тази марка и занапред ще подкрепяме такива инициативи“, каза Димитър Недялков, заместник-министър на транспорта, без никаква сянка на протокол, както е прието на подобни събития.

От ляво на дясно: Борислав Петранов, Цветилия Стоилкова, главен изпълнителен директор на "Български пощи" ЕАД, Найден Тодоров и Димитър Недялков

Присъства и зам. министърът на Външните работи Елена Шекерлетова, която преди две години в Берлин в качеството �� на посланик на България бе своеобразен домакин на концерта на Софийска филхармония в залата на знаменитата Берлинска филхармония. А и е личност, чиято дипломатическа кариера е свързана и с Виена, където също е имала своите не само ръководни задължения да представлява България, но и е показвала с дейността си пристрастията си към културата и изкуството. И сега в качеството си на зам. министър продължава, което сме отбелязвали при нас.

И, все пак, по наше лично усещане най-развалнуваният от събитието, на което беше пуснато в употреба издание „100 години от рождението на композитора Константин Илиев“ – пощенска марка и специален пощенски печат, беше министърът на културата във временното правителство Найден Тодоров, но не като висше административно лице в управлението на държавата, а като музикант.

Найден Тодоров

„България има един голям проблем – да не помни онези, които са я направили това, което е днес. Константин Илиев е един от хората, без които българската музика днес нямаше да бъде това, което е. Говоря и за композитора Константин Илиев, и за диригента Константин Илиев, и за общественика Константин Илиев. За своя, всъщност, кратък живот – 64 години, без малко, той е направил страшно много за България“, каза Найден Тодоров по време на церемонията. И допълни, че е имал изключително усещане, когато за първи път се е докоснал до предмет, принадлежал на Константин Илиев, по времето, когато е работил във Видинската филхармония. „Масата в жилището, в което живеех, бе донесена от Константин Илиев и никой не смееше да я докосне, защото тя бе масата на Константин Илиев. Той е направил толкова много за българската музика. Русенската опера не знам дали щеше да я има, ако не беше той, Софийската филхармония е „израснала“ по негово време. Първото световно турне на Софийската филхармония е по негово време“, каза още Маестро Тодоров. (Константин Илиев неколкократно идва и напуска Филхармонията, но тя остава един негов дом завинаги. Помним изумителното преживяване при първото прозвучаване у нас на грандиозната Осма, симфонията на хилядата на Густав Малер под вдъхновената палка на Константин Илиев през юни 1984 – едно от последните големи артистични събития, подарени ни от него –б.а.).

Константин Илиев

Той изтъкна, че българската музика никога не е била толкова напред, в сравнение с музиката на другите държави в Европа и света; България е била една от водещите страни в света на музиката и една от големите причини е бил Константин Илиев. Той припомни и че много от днешните и последни поколения големи диригенти са ученици на Константин Илиев. „Говорейки за него, говорим за човек, променил историята. Във връзка с неговата 100-годишнина мисля, че успяхме по изключителен начин да напомним какви хора притежава България. Благодаря на всички, които са „виновници“ днес да имаме тази марка“, каза още министър Найден Тодоров.  

Припомняме, че на връх стотния рожден ден на Константин Илиев 9 март тази година верен на личната си традиция именитият ни виолончелист проф. Венцеслав Николов и Камерен ансамбъл „Силуети“ почетоха със специална вечер 100 години от рождението на големия български диригент, композитор и общественик в Сити Марк Арт център в София.  / Поясняваме, че проф. Николов живее в дома на Константин Илиев. Не е променял интериора, библиотеката, там са и част от картините на малкия му син, талантливия Димитър Илиев (1959-1992), който твърде рано напусна нашия свят – б.а./.Тогава всеки от присъстващите приятели, музиканти си спомниха за личността на Константин Илиев през погледа на две различни поколения с разкази, документални записи и музика. Бе представена и отново преиздадената автобиографична книга на Константин Илиев “Слово и дело”. 27 години след първото си издание тя отново тръгна към читателите, благодарение на първородния син на Константин Илиев арх. Венцислав Илиев.

Първото издание, което е публикувано със съдействието на „Отворено общество“ – Център на изкуствата „Сорос“  е от далечната вече 1997 година. Новото се дължи изцяло на арх. Илиев, който живее и работи в Русе. Книгата представи проф. Анди Палиева с присъщия ѝ вкус към анализа в контекста на времето, в което е водил писмените си бележки Константин Илиев. Тук той се изявява и с друг свой талант, който малцина знаят – пише красиво, смислено, остава не просто документ за времето в музикалната ни култура и нейните личности, а споделя съкровени преживявания за тревоги, приятелства, отношението си към света. / може да прочетете във „въпреки.com” тук/.

И тук ще отворим една скоба, по-скоро като информация. С малки изключения големите ни национални музикални състави в планираните си програми бяха, някак, пропуснали годишнината на Константин Илиев. Доколкото си спомняме единствено присъстваше в репертоара на Националната опера и балет. Може би, благодарение на тази вечер в Сити Марк Център и усилията на музиколога проф. Анди Палиева и нейни съмишленици това се промени. Няма да се задълбочаваме в повече подробности.

Само ще напомним за забележителния концерт на Софийска филхармония на 7 ноември под диригентството на Симеон Пиронков-син. Концертът бе посветен на Константин Илиев, но заедно с неговата Трета симфония (1954/1966) и взривните Музикални моменти (1973) публиката имаше възможност да чуе Песни на една душа, отлитаща към рая (1991) на Иван Спасов (1934-1966) и Музика за две пиана (1973) от Симеон Пиронков – баща (1927-2000). Както се очакваше основното ядро на слушателите в зала “България” се състоеше от неголямата, но важна за осмислянето на този дял от българската музика аудитория, за която дисонантната интервалика, алеаторните подходи и практики, надкласическите оркестрови решения, нестандартния звуков колорит, специфичната полифоничност и сонористиката са разбираема част от езика на тези композитори, които принадлежаха към т. нар. български музикален авангард /може да прочетете при нас тук/.

Людмила Илиева, внучка на Константин Илиев, прима балерина в Националната опера и балет с дъщеричката си (правнучка на композитора) и доц. Стоян Дечев

Но да се върнем към марката посветена на 100 години от рождението на композитора и диригент Константин Илиев. Сама тя като художествена идея на автора Стоян Дечев е великолепна. Той с интуицията и вдъхновението на талантлив артист е усетил, почувствал, осмислил личността на Константин Илиев…И в този контекст и, не съвсем, ще завършим с с думи на диригента и приятел на Константин Илиев Добрин Петков (1923-1987), изписани на заключаващата четвърта корица на книгата „Слово и дело“. “…Ти изобщо притежаваш особената „нередната“, бих казал, човешка особеност да накараш (без да искаш, разбира се) отсрещният да се почувства точно такъв, какъвто е (а това без друго далеч не всекиму приятно). И именно това ти качество ти донесе толкова много тревоги и вълнения в живота…“ Написано е по повод 60-ата годишнина на Константин Илиев и публикувано в „Музикален живот“ в бр. 7 от 23 март 1984 година. ≈ 

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков и архив

[vprki]

В аудитория на името на Милчо Левиев в НБУ студентите ще свирят на рояла му

В знак на почит към големия български джаз музикант, композитор, аранжор и пианист Милчо Левиев университетът наименова аудитория на негово име. Зала „Проф. Милчо Левиев“ е мястото, където ще се развива творчеството и възпитанието на бъдещите музиканти, носейки със себе си великолепното наследство на Маестрото.

Аудиторията беше открита на официална церемония на 29 февруари в присъствието на ръководството на НБУ, съпругата на проф. Милчо Левиев – Вики Алмазиду, зам. – министърът на културата Амелия Гешева, музиканти и приятели на забележителния пианист и композитор, любим ученик на проф. Панчо Владигеров.

Припомняме, че в годините във „въпреки.com” сми посвещавали не малко текстове на Милчо Левиев (1937-2019) приживе, а и след като напусна нашия свят. А познаваме музиката му още от ученици от времето на знаменития „Джаз Фокус` 65“. Не е имало джаз музикант, с когото сме разговаряли и да не ставало дума за Милчо…Цитираме откъс от написаното за нас от проф. Клер Леви за нас по повод концерта в негова памет и по повод 85 години от рождението му в Пловдив. „И отново си мисля, че е трудно да говорим в минало време за артист с толкова забележителен принос в развитието на музиката през втората половина на ХХ век. Вярно, на личност като неговата някак не подхожда гръмкият патос в духа на стандартни юбилейни събития. И заради неподражаемото му чувство за хумор, чуждо на кухите славословия, чуждо и на суетата, дето все се навърта около хората на изкуството. И заради онази здравословна доза самоирония, присъща на големите артисти. Тази толкова симпатична страна на неговата личност сигурно има отношение към новостите в музиката, които той прокарва години наред. А и към възгледите му, плод на едно отворено, подвижно, необременено от��ъм предразсъдъци и канони творческо самосъзнание.

„Винаги съм вярвал, че изкуството е свобода, а не забрана!“, пише той в писмо до приятел. Думи, които синтезират веруюто на артиста, дръзнал да отхвърли диктата на сковаващи идеологеми и да открехне пътя към ненадейни пространства в съвременното музикално мислене. Неслучайно познавачите казват: „Милчо е цялата музика! Той може да изсвири всичко, по всяко време, във всяка тоналност!“ Все слова, доловили харизмата и неустоимия му полет към играта в музиката, щедро озарена кога с ведър хумор, кога с изискана елегантност, кога с привидна момчешка небрежност, или пък с изтънчена поетика. Нестихващата му инвенция носи родния дъх на пловдивската бохема, но и необозримите белези на космополитизма в изкуството.“ /текстовете може да прочетете тук и тук/.

Прекрасна и достойна за големия музикант е идеята да има аудитория на негово име НБУ заедно с именити личности – учени, общественици, творци, интелектуалци като Кристиан Таков, проф. Константин Кацаров, проф. Цеко Торбов, проф. Иван Саръилиев, проф. Пламен С. Цветков, проф. Петър Мутафчиев и проф. Вера Мутафчиева, проф. Александър Фол, Бойчо Кокинов.

Събитието за официалното наименование на аудитория на Милчо Левиев беше организирано от департамент „Музика“ на НБУ.

проф. Милена Шушулова

„Според мен човек трябва да върши това, което ��исли за най-добро. Тук започва и тук свършва моята философия. Истинското изкуство стига дори до необразования. Необразованият усеща, долавя чувството, без да има познания. Той казва: „Това ми харесва.“ Без да може да обясни защо. Не бих могъл да кажа какво е изкуство. Все едно да направя дефиниция на живота.“. С тези думи от интервю на Милчо Левиев ръководителят на департамент „Музика“ на НБУ проф. д-р Милена Шушулова откри церемонията.

„Днес е един специален празник за НБУ, защото по естествен път стигаме до нещо, с което увековечаваме приноса на Милчо Левиев в създаването на музика и обучението по музика при нас.“, отбеляза ректорът проф. Пламен Дойнов, д.н., и допълни: „Нека роялът на Милчо Левиев да бъде своеобразен ориентир за всички нас как се създават и разширяват пространствата на свободата. Когато свободата като че ли ти е отказана и сякаш ти е отказана завинаги, ти имаш много малко варианти. Може би единственият ти вариант, за да запазиш достойнството си е да започнеш да създаваш такива малки острови на свобода. Това е големият пример на Милчо Левиев. Дори когато сме обградени от насилие, когато сме заплашени от посегателство върху свободата, непрекъснато да работим за нея, кой както може. А музикантите са благословени хора и затова го правят с музика. И ние ще бъдем с тях, ще го слушаме, и понякога ще си тананикаме“.

В аудитория „Проф. Милчо Левиев“ посетителите могат да видят едни от най-ценните книги, плочи и нотни записи на Маестрото, а студентите на НБУ вече имат възможността да свирят на любимия му роял.

"Наличието на това пиано е вътре в сърцето и душата на НБУ. А когато в сърцето и душата на един университет е Милчо Левиев, това означава, че университетът има по-големи шансове за движението си напред.“ сподели председателят на Настоятелството на НБУ проф. Веселин Методиев. „Университетите дават на хората, но и взимат от тях. Въпросът е дали и кой дава на университета, и когато дават Райна К��баиванска и Милчо Левиев, университетът става друг.“

проф. Веселин Методиев

Спомени за Милчо Левиев сподели заместник-министърът на културата Амелия Гешева, която благодари на университета, че става пазител на паметта: „Това беше един човек със свое собствено мнение по всички въпроси. Човек, който не си позволяваше да живее по клише. Тя и музиката му е такава. Той казваше, че важна е импровизацията. Свободата може би е правото да си позволиш да импровизираш в моменти, в които обществото не позволява това. Благодаря за научените уроци, Вики Алмазиду. Благодаря на НБУ и на хората, ангажирани с каузата, роялът и архивът му да бъдат тук. Нашите корени са в нашата памет и в паметта за хората, които ни правят по-различни като нация и дух.“

Темата за свободата в различните ѝ форми продължи проф. Георги Фотев, Сенатор на НБУ.

„Има връзка между неговата музика и свободата. Всеки може да бъде повлиян, защото няма как докато слушаш Милчо Левиев да не се освобождаваш. Това е невъзможно. Но това, което може да изрази музиката за свободата по никакъв друг начин не може да се направи.“

Вики Алмазиду /л/ и Амелия Гешева /д/

Съпругата на Милчо Левиев Вики Алмзиду благодари на университета за грижите, които се полагат за съхраняване на архива му.

„Той чувстваше НБУ като свой дом и неслучайно част от архива си донесе тук. Аз довърших това - всичко ценно е тук. Партитурите му, писани на ръка са тук, вече се дигатилизират. По света архивите на известните личности са в университети, защото и аз и Милчо вярваме, че това е паметта. Дори това: "Отивам в зала Милчо Левиев" е достатъчно, за да живее името на един творец. Много творци се забравят и това е тъжно. Паметта за хората на изкуството се запазва най-добре и най-правилно в университетската среда. тук аз мисля, че растат младите майстори, които идва след нас. Или както бях кръстила последния майсторски клас "Майстори след майсторите".

Експонираните в новата аудитория обекти са малка част от архива на Маестрото, дарен лично от него на Нов български университет през 2012 г. за фонд „Проф. Милчо Левиев“. В него могат да се открият огромен обем от документи, свързани с творческата дейност на проф. Левиев – ръкописи, чернови и принтирани копия на нотни записи, партитури и щимове на някои от авторските му композиции, портретни снимки след пристигането му в САЩ, множество печатни материали за Милчо Левиев, близо 900 грамофонни плочи, 400 аудиокасети с негови изпълнения, 80 компактдиска с негови албуми и записи и над 60 различни видове магнетофонни летни със студийни записи. Заедно с рояла на Милчо Левиев в новата аудитория са изложени едни от най-големите му награди, между които златната плоча за отличения с награда Grammy албум на Al Jerreau за аранжимента на пиесата “Blue Rondo a la Turk”, орден „Стара Планина“ и най-високото държавно отличие – наградата „Св.св. Кирил и Методий“ – I степен и други.

Даниеле Феббо (контарабас) и Илия Лазаров (пиано)

В знак на почита към Маестрото студентите от департамент „Музика“ Сияна Калоянова (певица), Илия Лазаров (пиано), Даниеле Феббо (контарабас) и курсистите от майсторския клас на Вики Алмазиду / за него може да прочетете при нас тук/ в НБУ Илина Стоянова и Елия Тодорова изпълниха произведения на Милчо Левиев.

Милчо Левиев

"Не се страхувайте! Изкуството не е за страхливци, а за хора с позиция. За хора, които дръзват и умеят на сцената да разрушат правилата, да излязат от удобната си зона на комфорт и да свирят не това, което знаят, а да експериментират с това, което не знаят." Паметни и незабравими думи, изразени и споделяни от Милчо Левиев. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на НБУ и личен архив

[vprki]

Проф. Сава Димитров: Събираме заедно на концерт потомците на Панчо Владигеров

 „По традиция честваме Празника на Музикалната академията, свързан с датата, на която е роден големият български композитор Панчо Владигеров, педагог и дългогодишен професор в нея.  Нашата Академия носи неговото име и винаги на 13 март, рождения му ден ние организираме голямо събитие.“ Каза за „въпреки.com” проф. Сава Димитров, ректор на НМА „Панчо Владигеров“.

И продължава: „ Това е събитие, на което звучи изцяло музика на Панчо (така го наричат вече с обич поколения български музиканти –б.а.), събитие, на което винаги най-талантливите студенти изпълняват музика от големия български композитор. Разбира се, включваме в този концерт най-представителния ни състав – Академичния симфоничен оркестър. Националната музикална академия притежава и разполага със собствен професионален оркестър – оркестър, който е в услуга и взема участие в обучението на нашите студенти – диригенти, инструменталисти, вокалисти. Всяка година този наш концерт на 13 март се превръща в истински празник и е представителен за образованието в Академията.

Тази година се навършват 125 години от рождението на Панчо Владигеров и годишнината е повод да разширим програмата си в честванията.“

Проф. Сава Димитров

Разговаряме с проф. Сава Димитров в ректорския му кабинет в Академията. Той като атмосфера, интериор не е традиционен кабинет на академичен ръководител. Преди всичко е пространство, обзаведено с много вкус и артистичност – прекрасно голямо живописно платно на художника проф. Греди Асса, много книги по различните изкуства, фотографии от различни години на Панчо Владигеров, цветя и цяла стена с дипломите от многобройните награди на домакина от фестивали и конкурси по света.

„Тази година патронният празник ще продължи дълго  – съвсем съзнателно ще направим в пет поредни дни концерти, в които участие ще вземат и студенти, и изявени наши преподаватели, и, надявам се, някои от възпитаниците на Панчо Владигеров.

Малкият Панчо, най-големият внук на Панчо Владигеров

Подготвили сме голяма изненада – поканили сме семейството му, неговите внуци, тези от тях, които се занимават с музика, тези, които са активни музиканти. Панчо Владигеров-младши (най-големият внук на композитора, който в Германия отбеляза 70 годишния си юбилей – б.а.),  Екатерина Владигерова и близнаците Александър и Константин Владигерови. На 12 март, точно ден преди годишнината на техния дядо, те ще направят концерт тук, в залата на Националната музикална академия. Така събираме на едно място всички представители на фамилията, които с този концерт ще отдадат почит на своя предшественик – най-близкия до тях голям музикант, на патриарха на композиторската българска школа. Убеден съм, че този концерт ще се превърне в истинско събитие, и то не само за НМА, а изобщо за цялата ни музикална общественост в София, а и за България.“ Разказва проф. Сава Димитров в детайли сериозно  обмислената и преди всичко артистичната, създадена с въображение програма за празника на Академията.

Екатерина, Александър и Константин Владигерови

На 13-и март е традиционният концерт, който се прави всяка година с Академичния симфоничен оркестър и солисти. Ще прозвучат концерти на забележителния композитор, оставил изключително наследство с музиката си.

„Ще бъдат изпълнени Концертът му за пиано № 3 (От петте клавирни концерта на Панчо Владигеров Концертът за пиано и оркестър № 3, оп. 31, си бемол минор, се радва на най-голяма популярност. Написан е специално за откриването на новата голяма концертна зала „България“ в София на 9 октомври 1937 г., изпълнен е от Академичния оркестър с диригент Цанко Цанков, солист е композиторът. –б.а), Концертът му за цигулка и Концерт фантазия за виолончело и оркестър, опус 35 и други симфонични творби на знаменития Маестро. Георги Патриков ще бъде диригент на този концерт.”

Панчо Владигеров, 1938 г., в кабинета си на бул. “Фердинанд” сега “Васил Левски”

„Планираме и други събития, които са в рамките на тазгодишния юбилей.  Имаме съвместен проект с Музикалния театър „Стефан Македонски“, в който ще бъдат включени наши студенти, нашият оркестър. Надявам се, че оперетата, която ще поставим заедно на сцената на Музикалния театър ще предизвика много силен интерес – това е „Страната на усмивките“ на Лехар. Неслучайно правим тази постановка. НМА е висшето училище в България, в което се учат най-много чужденци китайци. Произведението е известно с това, че половината от неговото действие се разиграва на сцената на красивата Виена, а другата половина протича в чудния Китай. Нашата идея е в това – голяма част от студентите, които ще вземат участие в тази постановка да бъдат наши студенти китайци. Изключително много старание има в тях, изключително голямо желание за представяне на сцена. Възможността да излезеш на сцената като изпълнител солист все пак е много рядка възможност във висшите училища. И изобщо в света, да не говорим за Китай – за тях това е повече от голямо предизвикателство, от една страна. От друга, предизвикателство  е и за нашите преподаватели: за да покажат нивото на педагогическата ни школа; за да демонстрират качество, което да бъде абсолютно задоволително – даже не бих казал, че думата „задоволително“ не е точна, а трябва да бъде толкова високо, че младите хора веднага да могат да излязат на професионална сцена. И да бъдат оценени от публиката, разбира се.“ Споделя подробности ректорът какво предстои.

Документът за назначаване на проф. Сава Димитров като гост професор на Zhejlang Conservatory of Music в Китай

На мой въпрос дали студентите чужденци в Академията преминават през едногодишни курсове по български език, както е обичайната практика,  професорът уточнява: „Обучението на студентите китайци, както и изобщо на чуждестранните студенти преминава през етап, който е подготвителен за Академията. Те изучават много активно български език и се подготвят за съответната специалност, по която имат намерение да следват в Академията. Дали това ще бъде инструмент, пеене или част от теоретичния модул, със сигурност подготовката трае една година и това е много полезно. Ценно е за тях, защото успяват да навлязат в атмосферата, опознават се с преподавателите, успяват да направят личен контакт. В нашия случай (с музикалното образование) личният контакт е едно от най-важните условия за успех и за доверие от страна на студента към преподавателя.“

Когато ни посрещна в кабинета си на ректор проф. Сава Димитров каза с усмивка, че за първи път пред нас ще разкрие голяма тайна. Дойде и моментът за това.

Барепе��ът на Панчо Владигеров на входа на Националната музикална академия

„Тайната е, че Академията получи дарение. Изключително съм благодарен на един нескрит ценител на българската музика, ценител изобщо на изкуството, човек, който милее за българите по света, за талантливите ни изпълнители от най-висока класа. Говоря за господин Веселин Воденичаров, ценител на българската музика и изобщо – на класическата музика. Човек, който под една или друга форма винаги помага и на младите музиканти да намерят своя път и много често подпомага различни каузи. Към него ще отправя  истински голяма благодарност от името на цялата Академия, защото през него получаваме изключително ценен дар.

Веселин Воденичаров е един от настоятелите на НМА. Той прие моята покана и още с избирането ми за ректор стана част на настоятелството. Меценат е, колекционира много картини, всичко българско, което намери по чужбина. Бюстът на Панчо Владигеров, който е във фоайето на Академията, е дар от господин Воденичаров. Така вече ще имаме два ценни експоната, които са осигурени от него.“

Снимките на Панчо Владигеров в кабинета на ректора на НМА

Не бях ходила в Академия 4-5 години. Срещите ми с музиканти са преди всичко по фестивали, концерти, оперни и балетни спектакли. Сега за разговора с проф. Сава Димитров не само минах покрай познатата фасада, но влязох и вътре сградата, която е много променена. Станала е по-светла, чиста до блясък, с красив интериор. Разбира се, красивият шум от свирене и пеене дава знака, че сме в храм на музиката. Има промяна и като присъствие на Академията в обществото като културна институция за тези три години и половина, откакто проф. Димитров е ректор…. Хората знаят какво се прави тук, идват всяка седмица на концерти, познават много от талантливите  студенти. Как проф. Димитров действа като ректор, за да доближи Академията до обществото, да е по-отворена, без да се прави евтин пиар?

Националната музикална академия "Панчо Владигеров"

„Това е процес на осъзнати и абсолютно планирани действия – такива, които да отворят Академията, да покажат на обществото ни, че тук не се извършва само обучение. Тук се създава културен продукт. Многократно увеличихме всички концерти и събития, които организираме, както в нашата голяма концертна зала, така и в другите няколко зали, в които успяхме да създадем малки камерни сцени. Извън всичко, което направихме като подобряване на т.нар. материално-битови условия, т.е. онази част, която е свързана с физическото присъствие на човек в сградата и усещането му за малко по-голяма красота и чистота, подобрихме изключително много условията за работа. Във всяка една от нашите стаи има монитори, на които онлайн биха могли да бъдат представяни не само лекции и теоретични занимания, които вече сме дигитализирали, а може и директно да се влезе във всяка една от голем��те музикални платформи, без значение дали те са популярни, или са свързани с чисто научен масив. Със създаването на дигиталните ни образователни форми ние всъщност се доближаваме много до съвременния поглед за нещата, когато понякога физическото присъствие в едно конкретно пространство не е задължително и не е условие за качеството на обучението. Разбира се, правя една голяма скоба и казвам, че в случая с музикалното образование и обучение физическият контакт, контактът между преподавателя и студента (който винаги е много близък и личен) дава най-добри резултати и го приемаме като задължителен.“ Отговаря делово ректорът. Днес той не иска да си спомня за Ковид пандемията и трудностите, които е създала, но отчита, че  поради нея гледа на живота с други очи и оценява  положително нещата, резултат от  пандемичната ситуация.

Проф. Сава Димитров

„Те разтвориха пред нас представата за другото обучение: за това, че бихме могли да дадем по-концентрирано знание; за това, че бихме могли да ползваме много други източници на знание. Много е важна обаче преценката кои от тези източници са достоверни и коя от тази информация, която „плува“ в дигиталното пространство, е качествена, за да направи впоследствие музиканта действително качествен. Без значение дали ще бъде в теоретичната сфера, без значение дали ще е в изпълнителската; дали ще се изявява на сцената, дали ще бъде тонрежисьор в Националното радио или Националната телевизия – там, където нашите студенти намират реализация на трудовия пазар. Важно е да кажа, че партньорите, с които работим са най-големите институции в държавата – те бяха тези, които ни подтикнаха да разтворим именно сцените на Академията и да пуснем студентите да се изявяват на техните сцени. Имаме чудесно партньорство с Националния дворец на културата, със Софийската филхармония, с няколко други университета, включително с БАН. Имаме няколко партньорства с националните медии: БНР, БНТ и БТА – местата, където се отразяват нашите събития. Много се радвам, че рубриката, която създадохме в БНТ в единствения сериозен слот за отразяване на култура – „Култура.бг“, вече седи повече от 4 години на екрана. Може би това е единственото предаване, единственото място, където се говори за класическа музика всяка седмица. Изключвам, разбира се, Националното радио и другите радиа, в които това  е традиция, но в телевизионния ефир може би това е единственото предаване, което действително обръща внимание на нашите ежеседмични събития тук, в залата на Академията. При това предлага и традиционния разказ за конкретно произведение, който се представя в тези репортажи, свързан с класическия репертоар. За мен това е изключително важно и затова съм склонен да кажа, че това е моя мисия.“ Споделя проф. Сава Димитров, а ние сме се уверили, че това е точно така. Защото има смисъл, особено във време, когато темата за изкуството и културата не е основна за повечето медии.

Проф. Сава Димитров

Отварянето на Академията към обществото и показването на всички талантливи млади хора не е свързано само с класическия профил. Представяме и преподавателите, и студентите, свързани и с джаза. Традиционно вече се правят концерти на Биг бенда и на по-малкия му състав – Комбо-състава към Академията.

Дотук си говорихме с ректора на НМА проф. Сава Димитров, но не можем да не отделим и време да го попитаме и за неговата работа като талантлив музикант и създател на високо ценения Международен конкурс за кларнетисти. „Остава ли Ви време да се посветите на това? И как върви този изключителен конкурс, който успяхте да направите, въпреки пандемията? Разбират ли Ви достатъчно Вашите колеги? Не за друго, ами защото понякога у нас има някаква инерция, нямам предвид само Академията – така, да се върви по реда на рутината.“

Проф. Сава Димитров (1919-2008)

„Ще започна от обратната страна на нещата – радвам се, че Министерството на образованието и Министерството на културата погледнаха на инициативата, която имах преди няколко години още преди да стана ректор, да създам конкурс в България на името на моя дядо проф. Сава Димитров, основателя на българската кларинетна школа (в крайна сметка човек не бива да пренебрегва семейната традиция и да проявява излишна скромност; както знаем, тя невинаги краси човека). Създаването на първия конкурс беше много трудно. Но пък за сметка на това стартът беше изключителен. Той беше замислен да се проведе през 2019 г., но пандемията обърка целия свят, обърка и плановете ни за провеждане на конкурса. Той се състоя за първи път през 2020 г. точно в условията на пандемията, но с голям успех – тогава участваха повече от 120 деца, студенти и по-възрастни от 3 континента, от над 30 държави. На втория конкурс, който изтече преди няколко месеца, имахме изключителен успех: 159 участници от 4 континента, от 40 държави. Като за подобен форум, действително показателите са много високи, много високо е и качеството на участниците в конкурса. Журито ни е международно– такова, каквото го избрахме още в първия конкурс. Разбира се,  бяха направени и известни промени в него. Защото една от основните ни цели в конкурса е голяма част от журито да бъдат академични преподаватели, тъй като именно те биха дали най-качествената оценка за бъдещите поколения, т.е. за музикантите, които се явяват на тези конкурси. Оценка получихме от много места. На първо място от Световната асоциация на кларнетистите. В нейния бюлетин – както хартиен, така и дигитален, излезе материал на повече от 4 страници, в който ние бяхме отличени. Оценката, която дадоха беше „най-добре проведеният конкурс в Европа за 2022 г.“ Така че, мога само да съм много доволен.

От друга страна, един от сериозните ни партньори Buffet Crampon, най-големият производител на музикални инструменти, повярва в конкурса още с първото му издание.  За второто му издание ни  осигуриха още по-голяма подкрепа и увеличиха наградния фонд (те ни дадоха инструменти на изключително висока стойност, с изключително качество!). Имам уверението, че така ще бъде и за следващия конкурс, който предстои. За него отново трябва да благодаря на Министерството на културата и на Министерството на образованието за подкрепата, планираме да го проведем също както предишния – през месец януари. Тъй като конкурсът е разположен във времето за доста голям период, само финалните турове са присъствени и са тук, в София, на живо. Останалата част от туровете – за различните категории се провеждат онлайн. Тук на живо минава само предпоследният кръг в най-голямата категория. Както и финалният. Разчитам, че интересът, който имаше за конкурса – не само на преподавателите и на журито, но и на участниците в него, ще продължи. Скоро чух да се използва за музикален конкурс думата „състезател“. Казах си: толкова ли вече сме минали границата на културното обръщение и на познаването на терминологията, че бихме могли да смесваме спортни и други категории, когато говорим за неща, свързани с изкуството, с музиката, с културата. Затова аз продължавам да казвам, че ние нямаме състезатели в конкурса, имаме участници.“ Споделя проф. Сава Димитров за развитието на конкурса.

Проф. Димитър Димитров (1947-2012)

Припомняме, че дядо му проф. Сава Димитров (1919-2008) е  не само изключителен изпълнител и човек, който е успял да създаде след себе си имените музиканти, с които се гордеем. Той има основна роля за общото съграждане на Музикалната академия. Той е един от малкото професори в Академията, който е създал собствен, оригинален към днешна дата, дори може да го наречем национален стил. Първо на преподаване, второ на интерпретация и създаването на творческо отношение към музиката, което е важно. Важно е, защото той създава школа. Проф. Сава Димитров - внук с жар поддържа жива дългогодишната кларинетна традиция в семейството си. Негов баща е големият музикант и преподавател кларинетистът проф. Димитър Димитров (1947-2012), достоен продължител на каузата. А сега и синът му Димитър учи кларинет в НМУ „Любомир Пипков“ – това е вече четвърто поколение! Но това е друга история…

По много още важни теми разговаряхме с проф. Сава Димитров, например за обучението по музика в средните образователните училища, не в специализираните. За въпросите за мястото на изкуството в средното ни образование, които винаги са ни вълнували, но за това в следващ текст. А какъв е дарът от господин Воденичаров ще стане ясно на патронния празник на Академията, на самия тържествен концерт на 13 март.

А, иначе, когато минавате покрай Музикалната академия, можете да се спрете  и да разгледайте и плакатите, които ще видите на фасадата. Те са от богатия фонд на Международното триенале на сценичния плакат, ценен партньор на Музикалната академия. Сменят се на три месеца, но винаги са посветени на музиката и я представят през погледа на визуалните артисти. Различните изкуства си правят среща тук. Красиво е, но за това са необходими сетива…≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков и личен архив

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Книга, създадена с почит и любов към незабравимата Катя Вълева

Има личности, чиито имена не стоят изписани с главни букви на първо място в концертните афиши, но в много случаи именно те са били сред създателите, вдъхновители и опора в сътворените ярки музикални събития. Написа за „въпреки.com” музиколожката проф. Анда Палиева по повод книгата „Наричаха я Учителката. Спомени за Катя Вълева“ със съставител проф. Юлиан Куюмджиев.

Такава е била талантливата пианистка Катя Вълева, такава е била нейната роля като корепетитор при съграждането на десетки постановки на сцената на Софийската опера, в израстването на младите гласове във Вокалния факултет на Националната музикална академия, в безбройните концертни изяви и на известни, и на дебютиращи изпълнители. Десетилетия наред творческите ѝ контакти с най-големите български певци, педагози, диригенти и оперни режисьори са свързани с паметни художествени резултати. /на водещата снимка Катя Вълева с Никола Гюзелев/

Гена Димитрова и Катя Вълева

През годините с нея са работили знаменити певци – Катя Попова, Михаил Люцканов, Юлия Винер, Надя Афеян, Надя Шаркова, Любомир Бодуров, Никола Николов, Лиляна Барева, Димитър Узунов, Асен Селимски, Димитър Петков, Сабин Марков, Никола Гюзелев, Гена Димитрова, Анна Томова-Синтова, Александрина Милчева, Маргарита Лилова, Стефка Евстатиева, Галя Йончева, Стефка Минева, Благовеста Карнобатлова, Вася Радева, Павел Герджиков, Милкана Николова, Божидар Николов, Кирил Манолов и много други, в постановки на режисьорите Михаил Хаджимишев, Драган Кърджиев, Петър Щърбанов, Ваня Бъчварова, Светозар Донев, Пламен Карталов. Нейното сътрудничество са търсели и диригентите Асен Димитров, Асен Найденов, Константин Илиев, Добрин Петков, Васил Казанджиев, Атанас Маргаритов, Михаил Лефтеров, Руслан Райчев, Радосвета Бояджиева, Иван Маринов, Михаил Ангелов, Борис Хинчев, Недялко Недялков и други.

Катя Вълева и Любомир Бодуров

Незабравима е останала и работата ѝ със студентите в класовете по вокално майсторство на проф. Илия Йосифов, проф. Христо Бръмбаров, проф. Лиляна Жабленска, проф. Елена Киселова, проф. Мати Пинкас, проф. Чавдар Хаджиев, проф. Асен Селимски, проф. Павел Герджиков, проф. Илка Попова, доц. Сабин Марков, проф. Руско Русков.

Нейната личност, с богатата си култура, благороден финес и одухотвореност винаги е привличала около нея един елитен интелектуален кръг от творци и артисти. И талантливата пианистка отдавна е заела своето специално място в летописа на музикалното ни изкуство.

В чест на 100-годишнината от рождението на Катя Вълева излезе съставената от проф. ��-р Юлиан Куюмджиев книга „Наричаха я Учителката. Спомени за Катя Вълева“ (издание на Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“, по проект на Катедра „История на музиката и етномузикология“, 2022). В нея са събрани спомени и различни архивни документални материали, създаващи представа за значимостта на нейната работа и следите, които тя е оставила в съзнанието на няколко поколения музиканти.

От ляво на дясно: Васил Казанджиев, Лазар Николов, Катя Вълева и Константин Илиев

Респектиращо мащабна е изследователската работа на Юлиан Куюмджиев. Той е съумял да събере над 40 спомена от ярки творчески фигури – вокални изпълнители, диригенти, пианисти, педагози, композитори, приятели интелектуалци, които споделят не само личните си преживявания от срещата с нея, но и впечатленията си от нейната работа с широк кръг прочути певци и студенти. И от тази разноцветна мозайка от непосредствени, изпълнени с толкова обич емоционални разкази оживява сякаш реално образът на един много талантлив музикант и педагог, на една личност с голям светъл дух.

В книгата са включени и непубликувани материали от личния архив на Катя Вълева – нейни спомени за Димитър Ненов, в чийто клас тя е завършила Музикалната академия, писма до и от него. Много интересни и вълнуващи са и личните й спомени за редица други близки музиканти и преживяванията ѝ в различни ситуации през годините. Страниците на книгата са препълнени с непубликувани снимки, програми от концертите ѝ с известни изпълнители и оперни постановки, в които е била корепетитор, отзиви в пресата. Така тази книга разкрива не само значимостта на личността и многостранната творческа активност на Катя Вълева, известен и много уважаван музикант в своето време, но тя отразява и важни, етапни моменти от развитието на певческото ни изкуство и вокална педагогика, допълва и цялостната картина на музикалния живот у нас след средата на ХХ век.

Георги Близнев/л/, Катя Вълева и Лазар Николов/д/

Книгата беше представена на 25 октомври в Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“ от нейният съставител проф. д-р Юлиан Куюмджиев, заедно с концерт на студентите Яна Кочева, Александра Дичева, Ци Тиен Дзъ и Христина Трайкоска от класовете по камерно пеене на проф. д-р Боряна Ламбрева, доц. д-р Ермила Секулинова и проф. д-р Галина Апостолова. Прозвучаха и записи с изпълнения на Катя Вълева, отново бяха споделени с обич и почит и редица спомени за нея.

… И всички я наричали Учителката. Какво красиво признание!

Анда Палиева

Публикуваме и уводните думи на проф. Юлиан Куюмджиев към книгата. Благодарим му и за изключителните снимки, които ни предостави, публикувани в изданието.

Книгата е посветена на Катя Вълева (1922 – 2002) – дългогодишен корепетитор в Софийската опера и във Вокалния факултет на Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“, по случай 100-годишнината от нейното рождение.

Катя Вълева е завършила Държавната музикална академия в класа на големия български пианист и композитор проф. Димитър Ненов. Нейната дейност има важно значение за изграждането на поколения български оперни певци – част от най-известните днес вокални педагози и възпитаници на Академията, и значителен принос в историята на Софийската опера, Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“ и изобщо в българската музикална култура. За щастие в Златния фонд на Българското национално радио се съхраняват, макар и немного, записи на Катя Вълева с едни от най-големите български оперни певци.

Любомир Бодуров, Катя Вълева и Радка Гаева/д/

От идеята за книгата до нейната реализация изминаха близо пет години – време, в което събирах спомени за Катя Вълева от десетки нейни колеги, ученици, приятели. Голяма част от тях познавах, с други се запознах благодарение на книгата. Събраните текстове са много различни, в повечето освен акцента върху професионалните качества на Катя Вълева се съдържат и много лични моменти. Но всички те като мозайка съставят портрета на една изключителна личност, която е оставила трайни следи в съзнанието на поколения музиканти. Удивително е, че двадесет години след като тя си отиде, спомените за нея са толкова ярки, трайни и силни, че повечето с голямо уважение продължават да я наричат Учителката – обръщение, в което се съдържа много респект, уважение, но и обич и благодарност за ролята, която тя е изиграла в техния професионален път.

От ляво на дясно: Нели Божкова, Живко Пранчев и Катя Вълева, пред тях Милкана Николова

В личния архив на Катя Вълева открих множество програми от оперни спектакли и концерти с нейно участие, снимки с посвещения от редица големи български музиканти, както и нейни снимки с известни личности в българската култура. Към тях прибавих и кореспонденцията между нея и учителя ѝ Димитър Ненов, съхранена и в архива на Катя Вълева, и в личния фонд на Димитър Ненов в Научния архив на БАН. Тези документи и снимки, повечето от които се публикуват за първи път, оформят втори съдържателен пласт на книгата, който документира жизнения и професионалния път на Катя Вълева, но съхранява и важни събития от музикалната ни култура.

Изказвам своята сърдечна благодарност на всички, които със своите споделени мисли за Катя Вълева направиха възможна тази книга, а също и на колегите от Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“, които подкрепиха издаването ѝ. Изразявам своята искрена признателност и на Община Бургас, която подпомогна в значителна степен финансово това издание.

Юлиан Куюмджиев

С любимата приятелка - Славка Славова и Катя Вълева

Имах щастието в младежките си години да се запозная със забележителната като музикант и личност Катя Вълева, благодарение на великолепното ни сопрано Милкана Николова, близка на родителите ми. Когато проф. Палиева ми се обади за излизането на книгата със съставителство на проф. Куюмджиев се зарадвах много, не само защото е Катя Вълева е прекрасна, а и защото и паметта за нея и изкуството ѝ се съхраняват и книгата е истински подарък за музиканти и всички, които обичат музиката. ≈

Текст: Анда Палиева и „въпреки.com”

Снимки: личен архив, предоставен за изданието

[vprki]

Вера Немирова: Много ми харесва да работя в България

„Те са като всички студенти по света. Новото поколение е много по-различно от това, което срещнах там преди 10 години. Имат съвсем различни биографии“. Каза знаменитата оперна режисьорка Вера Немирова на срещата с нея в рамките „МоцАрт“ фестивал в Правец, ден преди премиерата на музикалния ѝ спектакъл „В очакване на Моцарт“ с участието на студенти по оперно пеене в НМА „Панчо Владигеров“.

Представлението на сцената край езерото беше и финалът на майсторския ѝ клас във вокалния факултет на Академията, посветено и на сто годишния ѝ юбилей. А маестра Немирова продължава: „Идват от коренно различни места по света, имат много различни култури в себе си. Генно българското е малко, но това не е лошо, това ги прави граждани на света. Първите native граждани на света, първите digital native на света, които са много често и двуезични, дори мислят на един език, но говорят и български перфектно. Това е интернационализъм poor, много са интересни, много са бързи, но има и нещо много българско и това е тяхната свръх емоционалност и душевност. Има неща, които на тях няма нужда да им обяснявам, които те по принцип могат и разбират, без думи или от две думи. Докато, като работиш с хора от съвсем друга култура е по-сложно. Например, сега имам една австралийска Кармен, млада, много интересна. Но на нея ѝ липсва циганското с всички отрицателни и положителни аспекти, което то носи Тя е с друг back round и не можеш да искаш от нея да го играе, защото ще излезе пълен фалш. Нейният анархистичен характер трябва да го търсиш другаде…“ С усмивка и разбиращо казва режисьорката.

Музикалният спектакъл "В очакване на Моцарт"

Тя споделя и детайли от процеса на работата си със студентите: „Младият оперен певец на сцената винаги е предизвикателство, но тъй като срещам винаги различни хора, променям наредбата на програмата, според това какви музикални номера изпълняваме Ето един пример с арията на Тамино /от „Вълшебната флейта“/, тенорът Стоян /Буюклиев/ ми писа посред нощ, след като му казах, че ти нямаш ария, не можеш, защото за трудния квинтет няма аранжимент за теноровата ария. Но той ми написа: „Маестра, аз си поиграх няколко часа през нощта и си написах аранжимент за арията, ако искате, погледнете го. Моля, пуснете ме да изпълня моята ария на Тамино в първо действие на „Вълшебната флейта“.“ Казах, добре, правим го. Погледнах го и аз и Алекс Атанасов /талантлив контрабасист, вдъхновител на младия камерен оркестър Drop Down Community/ прие аранжиментите, защото той е главното действащо лице по аранжиментите. Одобри го, значи може да мине към другите…При първата среща с оркестъра всичко трябва да е ясно, защото с оркестъра /диригент Деян Павлов/ няма толкова много репетиции и те са много заети. С тях имахме точно три срещи. Днес – една, пред генерална репетиция и една свързваща. Имахме три оркестрови репетиции, в които е ясно как ще протече програмата. Аз съм свикнала да работя така, защото с оркестъра винаги времето е много кът. Иначе ние започнахме на 8 август /спектакълът беше на 21 август/. От резултата не се вижда, че толкова кратък период сме имали. Това е така защото всички даваха всичко от себе си и в краткия срок, който имахме за работа, те направиха невъзможното възможно, защото работеха като под някакви наркотици. Само, че не са консумирали такива. Всичко беше музиката и креативен дух“. Гордее се със студентите Вера Немирова, а и с право, защото „В очакване на Моцарт“ беше вълнуващ спектакъл с чудесните изпълнения на младите хора и освободеността им като поведение и пластика на сцената, в които се усещаше любовта и удоволствието, с което го правят.

Музикалният спектакъл "В очакване на Моцарт"

Сюжетът - Група млади оперни певци се срещат в чакалнята на надеждите. Времето минава, те се разминават един-друг в очакване на мечтани ангажименти. Те делят един и същи стремеж… Към сцената. Те пеят срещу отчаянието…Чакат Моцарт. А изпълняват арии и ансамбли от Моцартовите опери „Сватбата на Фигаро”, „Така правят всички“, „Дон Жуан”, „Вълшебната флейта”. Освен текстове от оперите в спектакъла са включени текстове на Самюел Бекет и импровизации, решени в подготовката на спектакъла. Той е красивият и блестящ финал на Майсторския клас на изключителната Вера Немирова в НМА. Прекрасни гласове, артистизъм, освободеност на сцената, независимо от микрофоните показаха младите хора и заедно с това огромното удоволствие, с което го правят. И тук ще цитирам написаното в социалната мрежа от Нона Кръстникова, оперна певица и вокален педагог за спектакъла. „Безумно съм щастлива и горда с това творческо семейство, което се роди по време на Майсторския клас на Вера Немирова в НМА! Обединени около изключителния гений на Вера, всички не само се развиха, но и надскочиха себе си! Вера - твоята сила и гениалност ни изстреля в Космоса! Безкрайна благодарност на Борислава Танева - за идеята и осъществяването ѝ, Боряна Ламбрева, корепетитор, Маестро Деан Павлов, Струнния квинтет, Ванеса Цветкова, Константин Вълков - корепетитори и най-вече на певците, артистите, които вече спокойно могат да се конкурират с оперните певци на сцена, студентите от НМА!“ Много силни и точни думи за това, което видяхме и преживяхме! А на срещата с нея запитана кой е учителят, когото не е срещала, но смята за свой водач. Тя отговори, без да се замисля: „Моцарт!“.

Вера Немирова и Александър Райчев

Сред гостите на Вера Немирова за представлението в Правец беше и хореографът Християн Бакалов с авторитетна кариера в Европа. Той сподели за „въпреки.com”, че наскоро са работили заедно с нея в Хамбург по единствената оперета на Дмитрий Шостакович „Москва - Черьомушки“ /1958/. А режисьорката има идея да я постави с участието на младите оперни певци от Академията.

Но да се върнем към срещата с Вера Немирова, ден преди спектакъла. Според нея да си оперен режисьор е малко странна професия, защото човек винаги в нея е търсещ и дори, когато е прекалено уверен в себе си, винаги е разтакан от някакви съмнения, докато още не знае посоката. „Намеря ли я е за себе си, тогава знам и мога да я предам на другите, в смисъл на изпълнителите какво всъщност търсим. Става дума за съдържание, става дума за емоция, става дума за послания, най-вече. Аз съм много старомодна и търся послание във всяко едно произведение и сценично действие. Мисля, че трябва да се търси послание, защото имаме работа с публика и най-вече имаме дълг и да просветим хората. Винаги се оглеждам в партитурата, в самия текст. На второ място - какво искаш да кажеш, каква ти е позицията, гражданската, човешката, емоционалната, накъде ще тръгне пътуването за всички в зависимост от това, което искаш да разкажеш.“

Споделя, че е израснала в театъра като дъщеря на опрения режисьор Евгени Немиров и на оперната певица Соня Немирова и е имала шанса да погледне от другата страна на сцената. Убедена е, че за нея не е имало алтернатива, както в най-старите семейства на артисти, където цирковите артисти предават на техните деца номера, които знаят, дали на стария клоун или стария акробат. Но не искала да става певица, защото майка ѝ била певицата в семейството. „Тя беше перфектна, тя беше устремена, тя беше изключително дарование. Аз, може би, имах някакъв глас, но нямах този устрем, това желание и тази необходимост, както има един певец, когато иска да стане певец. Това е, както искаш да пиеш вода, така да искаш да пееш. При мен това не беше така ярко изявено. Прекалено строга ми се струваше певческата дисциплина. Като дете ми се струваше твърде сурово и нечовешко! И реших да се занимавам с нещо друго - да стана актриса. Много ми харесваше да съм актриса. И бях на 14 години 1982 година ние вече бяхме дошли в бившето ГДР в Рощок край Балтийско море. Повечето в театралното училище бяха колеги на майка ми. Тя репетираше „Трубадур“ и те ѝ казали, че дъщеря ѝ кандидатства при тях с едно много смешно писмо: „Моля Ви, искам да стана актриса. Аз мога да играя всичко, включително животни – всички!“. Нямаше време да подготвям монолог, защото такава беше задачата, а изпитът, приемният, беше буквално на другия ден. Аз импровизирах една игра с кукли, куклен театър с марионетки. Майка ми ми беше донесла уникални марионетки от Чехия. Чехите са измислили всичко Латерна Магика, художници, имат невероятни традиции в театралната сфера. Аз импровизирах някаква куклена пиеса и тези хора ме взеха веднага. Но бях много малка и нямаше как да почна да следвам на 14 години. Трябваше да почакам малко. Не знам какво стана и при втория изпит не се представих вече много добре и изхвърчах от това училището. Много накърнена седнах в трамвая и си казах щом не искате да ме вземете да стана актриса, ще стана режисьор! Много бях обидена на комисията. Има една сцена с изпитна комисия в моето представление и сигурно има нещо общо с това мое преживяване тогава“. През смях разказва режисьорката.

Музикалният спектакъл "В очакване на Моцарт"

Много млада още на 17 години започва да учи в Музикалната академия „Ханс Айслер" в Берлин със специалност оперна режисура веднага след промените 1989 година. Била най-младата студентка по режисура, защото обикновено режисура следват тези, които вече имат нещо зад гърба си. От много млада я привлича тази професия. „В началото театърът е една празна черна кутия и ти там имаш шанса да твориш своите собствени светове, твоите фантазии, твоите мисли, твоите идеи, това, което те вълнува. Много ми хареса, особено като гледах една невероятно интересна постановка на „Турандот“, която беше 1983-1984 година, аз да съм била на 12, може би в този театър, в който беше ангажирана майка ми. Тя играеше главната роля. След първата среща с екипа, на която разказва концепцията си на певците. Тя се прибра вкъщи и каза: „Така, аз няма да съм китайска принцеса и да приличам на коледна елха, аз ще бъда с военен шинел, бяла нощница и обръсната глава! Това го иска режисьорът!“. Аз си казах: Този пък режисьор. Отидох да гледам репетиции и те бяха изключителни, няма никога да ги забравя. Това беше един режисьор от Комише опер в Берлин. Направи много нестандартна постановка, където идеята чу беше за прехода от една диктатура към другата. Бащата на Турандот Алтун беше като кайзер Вилхелм, а тя си беше нацистка, някаква, обаче под черупка на жената-войн, която воюва срещу мъжете беше с една бяла нощница като едно чисто дете още непораснало момиче, което живееше в един затворен собствен свят, обкръжена от нейните кукли. Калаф се явяваше като завоевател, като американски JI, който превзема тази жена с огромно насилие, минавайки през два трупа – на Лиу и на бащата, без да му мигне окото, след като тези двама души умират, пазейки неговата тайна и изведнъж изплюва името си без да му трепне. Ние бяхме изумени от такава трактовка. Много добре вървеше спектакълът. Малко след това тази постановка я свалиха от афиша, защото беше критична. Китайският народ беше изобразен с едни бели лица и залепени усти. Бях много впечатлена тогава и си казах, че това е моята професия. Водех си записки в една тетрадка какво е казал режисьорът“.

Музикалният спектакъл "В очакване на Моцарт"

Но и добавя, че и в 21-век може да бъде свален спектакъл по някакви съображения. “Безспорно един режисьор, който иска да провокира не му е много лесно. Но повечето добри режисьори, които има какво да кажат не искат само да провокират заради провокацията, а защото имат нещо да кажат, примерно нещо критично. Тогава вече става интересно“. И отново се усмихва, но веднага сериозно коментира, времето, в което живеем рефлектира върху творците. А те са призвани да имат и просветителска мисия. Възмущава се, че билетите за опера и театър в Западна Европа са много скъпи и недостъпни за обикновените семейства, но напоследък се наблюдава много трупи да правят програми в училищата. Смята, че трябва да се направят достъпни посещенията, за да могат и те като творци да имат повече контакт с публиката, за да може операта, театърът да не бъдат нещо недостъпно, елитарно изкуство. Освен оперна режисура е изучавала музикална режисура в медиите, която е със съвсем друга различна специфика. Имали са предмет, в който се занимавали с камери, с пултове, с монтаж. Изучавали как да заснемат симфоничен концерт с колко камери, как е по партитура. Дори с усмивка казва, че би могла да заснеме, например, Новогодишния концерт във Виена. Но е категорична, че лошото заснемане може да провали и най-добрата постановка и обратното добрата визия може да направи и слаб спектакъл прекрасна версия, но трябва да се умее да се чете партитура.

��лед представлението - Вера Немирова сред студентите

„Целият ми творчески път беше огромен шанс. Първо, че съм се родила в такова семейство. Благодарна съм на съдбата и на Всевишния. Второ, че срещнах правилните учители, защото е много важно на какви учители попадаш. Аз бях при най-добрите първата ми учителка Рут Бeргхаус, ученичка Грет Палука, основателка на художествен танц в Дрезден, от нея е учил баща ми. Направила е от балета модерен танц. Моята учителка беше строга, както беше това поколение. Другият ми прекрасен учител от тази генерация е Петер Конвични, син на диригента Франц Конвични. Много музикален. Чете партитури и решава образите по много нестандартен, много нов, свеж и много ангажиращ начин, който нас като студенти ни вбесяваше понякога буквално, но анализите му предизвикваха у нас пристъпи на еуфория, такова беше въздействие му. Дипломирах се много млада на 23 години в Берлин с една много интересна творба – последната на Рихард Щраус „Магарешката сянка“. Никой не я знае, защото Щраус умира над партитурата. Пише я за внука си, дори не успява да я довърши, довършват я други композитори по негови скици. По една много интересна фабула - наел си магарето, а не сянката му. Уникален спор между героите, политическа спор…Народът се дели на две в мненията си. Пише я 1945 година и умира над нея. Голям шанс – правехме я в Берлинската Щатсопер в уникалната зала Аполо зал в стил рококо. Там ние студентите от Академията имахме възможност да си направим дипломните спектакли. Моят го видя цял свят, защото беше първата премиера на операта. Присъстваха световни медии като Ню Йорк Таймс, Франкфурт алгемайне цайтунг и т.н. – гръмна. И започнаха да ме викат –първите ми работи бяха в Дрезденската опера, първо на камерна сцена. От 2002 започнах да правя и по големите сцени първата ми работа беше „Графиня Марица“ във Фолкопер, после „Макбет“, 2003 в Бон, в Залцбургския фестивал 2010 и още и още така вече имам 80 постановки“. Много от тях са награждавани и Вера Немирова е сред най-авторитетните и търсени оперни режисьори в Европа. Тя е и изключителен събеседник не само с познанията и забележителния си творчески опит, а като задълбочена, душевна личност, естествена, обаятелна, сърдечна. За всички колеги и гости срещата с нея се превърна в преживяване. С много искреност и не без болка Вера Немирова коментира ситуацията с пандемията, която така безпардонно промени живота ни.

Оркестърът с диригент Деян Павлов /д/

„Ковидната обстановка беше един кошмар за всички театрални, музикални и оперни дейци, защото ни затвори за дълго време устата между четирите стени и нямахме възможност да имаме контакт с живата публика. Артистите плахо да се покланяха пред празната зрителна зала. Разбра се като послание, че ние не можем без зрители. Нашето изкуство става безсмислено. С един клик можеш да гледаш спектакъл, но това е малка възможност да се замени живото преживяване на един концерт, опера, или театрално представление. Хората превъртяха и се разболяха. Натоварващо е за психиката. Сега отварят по-малко, тук е много по-свободно. Там работехме до края на юли „Кармен“ с разделен хор и всички с маски и то не тези тъничките, а с NF 95 маски – задължителни, тест всеки ден, важното е да се работи“. В този контекст каза, че „на 22 октомври най-после ще види бял свят този злощастен „Дон Карлос“, на който прекратихме репетиционен процес в ковидна обстановка през март 2020. Щеше да участва много звезден състав. Репетирахме цял месец и ни спряха. Премиерата трябваше да бъде на Великденския фестивал в Залцбург и след това в Дрезден, защото е копродукция с опера Земпер. Сложиха сцената в Залцбург, ах колко хубаво и я разрушиха Но я опаковаха и я докараха в Дрезден. България избра по-добрия път. Тук е по-интересното полукълбо, по друг начин нещата се гледат, правят, подраства едно много интересно поколение. Сега курсът ми в Академията доказва колко талантливи са младите оперни певци, какъв ентусиазъм имат, какво желание имат и поглед върху нещата именно, защото имат достъп до модерните медии и гледат всичко, което се прави по света. Малко или много се ориентират. Има нови тенденции и огромно желание за напредък. Много ми харесва да работя тук, защото там едва ли не вече всички книги са прочетени и всички теми са изминати, всички извращения изпробвани и не може човек никого да уплаши или да го примами да излезе из между храстите. Журналистите скучаят и по принцип пишат лоши критики за всички“.

Щастлива е, че след Дрезден отново ще дойде в България. „Радвам се отсега страхотно, защото ще правя „Ариадна на Наксус“, една творба на Рихард Щраус, която не е прозвучала още тука. Тя беше една от ключовите роли на моята майка Соня Немирова, която почина на 13 август 2021 и аз бих искала да я посветя на нея, в нейна памет в“. За работа с певците в Националната опера и балет Вера е поканила забележителната ни оперна прима Анна Томова-Синтова, световно призната изпълнителка на Щраус. „След това през януари 2022 ще има една много интересна възстановка на моята „Дама пика“ във виенската Щатсопера с много интересен нов руски състав Олга Бородина старата графиня, на пулта ще бъде Валерий Гергиев и се надяваме наново да впечатлим виенската публика“. Отбеляза най-краткосрочните си планове режисьорката.

Вера Немирова /л/ и проф. Борислава Танева /д/ след вълнуващата среща с режисьорката

Много колеги, почитатели задаваха въпроси на срещата, получи се почти интимен диалог за всеки един от нас с Вера Немирова, откровена, емоционална към своята публика и извън сцената, нейната сила и талант. Силно ме развалнува въпроса на музикалния редактор от програма „Христо Ботев“ на БНР и водещ на събитията от фестивала Александър Райчев какво би казала днес световната оперна режисьорка на 9 годишната Вера /когато е на тази възраст умира баща ѝ/. А тя се замисли за много кратко и каза: „Сетих се за една песен на Мария Нейкова: Защо не тичаш Мария, защо стоиш сама?“…

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: П��нка Славчева

[vprki]

Трийсет и седмата „Аполония“ - с любов и вдъхновение под открито небе

Камерен ансамбъл „Софийски солисти“ с диригент маестро Пламен Джуров откриват 37-то издание на „Празниците на изкуствата Аполония“ в Созопол на 30 август. Този концерт, както и цялата програма на празниците тази година, ще изненадва и ще вълнува отново и, както миналата 2020 заради пандемията от Covid-19, ще бъде изцяло открито.

Според Маргарита Димитрова, артистичен директор на Празниците, неясната ситуация с пандемията и предупрежденията, че ни заплашва нова вълна притеснява, но Аполония все пак ще я има и то с прекрасна програма.се намери изход. Българските артисти с готовност са се отзовали за участие. Няма да има концерти в Археологическия музей и спектакли и прожекции в читалището, а представянето на книгите ще бъде в двора на Художествената галерия. Другите места, където ще има концерти и прожекции са Амфитеатър „Аполония” и Лятното кино в Созопол. Това е 37-то издание на феста, а когато преди две години попитахме Маргарита Димитрова кой е най-важният акцент тогава, тя отговори кратко: „Това, че ни има вече 35 години”. Тези думи с още по-голяма сила важат и тази година, на 37- то издание, заради неизвестността от развитието на пандемията. Питаме я сега в контекста на един от традиционните вече от години акценти в програмата: „Каква е нейната цена успеха „Празниците на изкуствата Аполония“ да са толкова обичани, чакани?“.

Маргарита Димитрова, снимка: архив на фондация "Аполония"

А тя е лаконична: „ Работа, познание, работа, любов, работа!“. Отбелязва, че тази година програмата е била подготвена отдавна и бързо. Артистите от различните изкуства обичат и за тях е удоволствие и чест да са участници на Празниците в Созопол. А ние знаем, че Маргарита Димитрова и нейният екип сътрудници ден след финала на поредната „Аполония“ тръгват в подготовката на новата. Дори често имат планове и уговорки за следващи години. Стандарти!

И така, откриването е на 30 август в Амфитеатъра на Созопол с концерт на Камерен ансамбъл „Софийски солисти“, който тази година отбелязва 60 години от създаването си с диригент маестро Пламен Джуров. Първата репетиция на знаменития ансамбъл е през ноември 1961, а пет месеца по-късно с огромен успех е и първият концерт на музикантите в зала България, ръководени от младия тогава Михаил Ангелов. Следващите концерти са дирижирани от Добрин Петков, Константин Илиев и, разбира се, Васил Казанджиев, който ръководи състава 16 години. В последвалите години ансамбълът, който първоначално се нарича Софийски камерен оркестър, а по- късно е назован от своите основатели Софийски солисти, натрупва все повече опит и популярност, започва да пътува по света и прави записи за известни грамофонни фирми. От 1978 диригент на ансамбъла е Емил Табаков, а от 1988 ръководител на Софийски солисти неизменно е Пламен Джуров.

Софийски солисти са своеобразна лаборатория за изпълнения на съвременна българска и чуждестранна музика. Ансамбълът многократно прави интегрални изпълнения и записи на произведения от Бах, Моцарт, Барток, Веберн, Шостакович, Бритън и други. В същото време за него са написани и много български произведения от Васил Казанджиев, Александър Райчев, Емил Табаков. Записите на Софийски солисти –над 60 грамофонни плочи и над 30 компактдиска – се продават главно зад граница, стотици остават в България във фонда на БНР и БНТ. Солистите активно работят с млади музиканти и организират образователни концерти. Изкуството на ансамбъла е познато зад граница, музикантите са високо оценени в Европа, САЩ, Канада и Япония. В историята им има поредица турнета, в които за два месеца са изнесли около 40 концерта пред над 30000 слушатели. Имат и околосветско турне – от Париж през САЩ и Канада, през Хаваите, Русия и oбратно в София. Но където и да са по света, те винаги се завръщат в родината, при своята българска публика. Софийски солисти са носители на всички български награди и много международни отличия.

Пламен Джуров на репетиция със "Софийски солисти" в зала "България", снимка: Стефан Джамбазов

Солистка на концерта на Празниците е талантливата ни прекрасна цигуларка Лия Петрова, която свири на великолепната цигулка Хелиос на Карло Бергонци от 1735. А както каза Маргарита Димитрова „оркестърът я обича и тя ги обича“. Само припомняме, че преди време „Софийски солисти“ и Лия Петрова направиха бляскаво едномесечно турне в Япония. А преди малко повече от месец в рамките на 52-рия Международен фестивал „Софийски музикални седмици Ансамбълът под диригентството на маестро Джуров изпълни забележителна програма в зала „България“ -две премиери за България на кантатите на Марин Големинов „Кресту Твоему“ и „Алелуя“ и забележителната 14-та симфония на Дмитрий Шостакович. „Софийски солисти“ начело с Пламен Джуров са от честите гости на Празниците и винаги са прекрасни програми и великолепни солисти. Любов!. Тази година в програмата на откриването ще бъдат изпълнени произведения на Телеман, Сен-Санс, Бела Барток, Холст.

Да, един от акцентите на Празниците са годишнините. Стогодишнината на Националната музикална академия „Панчо Владигеров“ ще бъде отбелязана с концерта на 31август от 19 часа в Амфитеатър на Джаз сектет, ръководен от прекрасния музикант Михаил Йосифов и негови студенти. Този концерт е част от великолепната програма на Академията през юбилейната 2021, в която младите музиканти и преподавателите им показаха вековния дух на българската Алма Матер на музиката. Най-младият ректор в история ѝ проф. Сава Димитров с амбиция и въображение налага смисъла и истинското ѝ място в културния облик на страната ни. Един друг юбилей, който отбелязва целия свят, особено Аржентина – 100 години от рождението на Астор Пиацола е в програмата на „Аполония“ на 3 септември от 21 часа на Амфитеатъра. Изпълнителите - Йован Богославлевич (Сърбия) цигулка, Цветан Недялков китара, Маргарита Калчева контрабас, Матиас Гонзалес (Аржентина) бандонеон, Людмил Ангелов пиано. Не за първи път Пиацола е в програма на фестивала. През 2017 година Софийски солисти заедно със знаменитите Красимир Щерев /акордеон/ и Георги Василев /китара/ изпълниха двойния концерт на Астор Пиацола за китара, бандонеон и струнен оркестър.

Живко Петров /л/ и Людмил Ангелов /д/ на "Аполония", снимка: Стефан Джамбазов

А маестро Ангелов има специално отношение към аржентинския композитор и за „въпреки.com” по повод годишнината на Пиацола, роден на 11 март 1921 г. сподели: „Неговата музика ми беше позната отдавна и винаги ми е харесвала. Но в момента, в който започнах да я изпълнявам, усетих онова много специално привличане, което определени автори ми оказват. Това мигновено емоционално въздействие на музиката му, абсолютно директната емоция, е вероятно едно от най-големите ѝ качества. Свирил съм многократно негови произведения, с различни формации, и не преставам да ѝ се възхищавам и обичам“. За Людмил Ангелов ще споменем и малко по-късно.

В контекста на годишнините на „Празниците“ ще отбележат и един тъжен юбилей – 30 години от смъртта на признатия за от най-великите вокалисти Фреди Меркюри на 4 септември от 21 часа в Амфитеатъра. Точно 30 години след като Фреди Меркюри отлетя от този свят, българските музиканти почитат великите Queen. Acoustic Queen Project включва над двайсет от най-големите хитове на групата. Те ще прозвучат за пръв път на „Аполония“. Това е една от премиерите в Созопол. Тръгнахме с Фреди на минорна вълна и затова не можем да не споменем като акцент в програмата два вълнуващи концерта за талантливи хора, загубили битката с Корона вируса. На 2 септември от 21 часа в Амфитеатъра „В памет на Димо Стоянов - P.I.F.“ с участието на Ерсин Мустафов, Влади Ампов – Графа, Влади Михайлов, Дичо. А групата написаха: „Миналата година, няколко дни преди Коледа почина Димо Стоянов, вокалист на P.I.F., всеотдаен музикант, безрезервно вярващ и подкрепящ младите, човекът, който прибираше сутрин звездите…Този концерт е посветен на него.“. А на 4 септември от 19 часа в Амфитеатъра е концертът „Спомен за Камен Чанев“ с участието на Иван Момиров, Кирил Манолов /един от най-близките му приятели/, Юлиян Константинов и Вяра Шуперлиева пиано.В края на ноември 2020 се сбогувахме с Камен Чанев, певеца, покорил с гласа си световните сцени, изключителния професионалист и скъп приятел. Камен Чанев беше най-успешният български тенор с международна кариера. Той беше солист на Националната опера и балет – София и на Пражката опера. Завършва Националната музикална академия Проф. Панчо Владигеров. Специализира в Римската академия за изкуство и култура при Борис Христов. Работил е с Александрина Милчева, Гена Димитрова, Леоне Маджера . Лауреат е на конкурса Йоси Бьорлинг, Швеция. Името му се свързва преди всичко със сцените на Виенската Щатсопера и Арена Ди Верона, гостува и на големите оперни театри в Европа, Азия и САЩ.Неговата звезда продължава ярко да блести, красивият му глас звучи в спомена за великолепните и неповторими образи, които създаде…

Ако се вгледаме детайлно в Програмата на Празниците, те е винаги имат някак своя драматургия, а не само акценти. Тази година се налага в концертите и квартетът. С усмивка Маргарита Димитрова казва дали е на добро тази четворка. Убеждаваме я, че с такива програми и изпълнители не може да не е за добро. На 1 септември от 19 часа в Амфитеатъра са Клавирните квартети на Йоханес Брамс със звездни музиканти Лия Петрова - цигулка, Румен Цветков - виола, Александър Сомов - виолончело и Людмил Ангелов – пиано.

Александрина Пендачанска и Людмил Ангелов на "Аполония", снимка: Стефан Джамбазов

Маестро Ангелов и първият носител на наградата на фондация „Аполония“ Аполон Токсофорос и почти всяка година в Созопол ни радва с концертите си – рецитали или съвместно със забележителни музиканти Александрина Пендачанска, Веско Пантелеев-Ешкенази, Живко Петров… А на 31 август четиримата пианисти, които ни възхитиха още през 2015 година зала 1 на НДК Ангел Забер��ки, Георги Черкин, Живко Петров и Иван Янъков ще са специалният квартет, който в изпълненията си преплита класиката и джаза виртуозно. Прекрасни музиканти – челисти Атанас Кръстев, Виктор Трайков, Теодора Атанасова и Момчил Пандев, обединени в Underground Cello Quartet премиерно ще ни представят програмата си. Вълнуващо, нали? Но и да пропускаме и рецитала на изключително талантливия пианист Сергей Редкин на 3 септември. Той има забележителна кариера, а тази година спечели втора награда на един от най-престижните музикални конкурси Кралица Елизабет в Брюксел, Белгия.

Очакват ни и други премиери в киното, в литературата и не само. Една е много специална, поне за нас – „Ангелски хроники“ е първата книга на директора на Софийска филхармония маестро Найден Тодоров на 2 септември от 19 часа в двора на Художествената галерия.

Найден Тодоров, снимка: Кирил Христов

Тогава ще бъде представена и последната книга на Мария Касимова-Моасе “Записки от Шато Лакрот“. И двете на издателство „Колибри“. А на 5 септември на същото място и в същия час Георги Господинов ще представи най-новата си книга „В пукнатините на канона“ на издателство „Жанет 45“. Час преди това от него ще научим и как е минал майсторския му клас, към който има изключителен интерес, както сподели Маргарита Димитрова.

На 2 септември от 22 часа в лятното кино предпремиерно ще гледаме филма „Февруари“ на Камен Калев. Да не забравяме и документалното кино, пристрастие на селекционера на филмовата програма на Празниците“ проф. Божидар Манов. На 1 септември от 20 часа е премиерата на документалния филм „Живот от живота“ на Стефан Командарев, посветен на драматичната тема за донорството в България.

Стефан Командарев /л/ и Божидар Манов /д/ на "Аполония", снимка Стефан Джамбазов

За втори път след 2019 година майсторски клас ще има и Александрина Пендачанска. Тогава на концерта на учениците ѝ тя каза, че открила за себе си, че работата като преподавател е като родителството – отглеждаш от едно цветенце, което да стане красиво и силно дърво. Какво се изисква? „Търпение, щедрост и критичност, която не съди, а дава варианти за решаване на проблеми и въпроси. Аз съм го научила от майка ми /Валери Попова/ и като родител. Тя е била и вокален педагог, и нейният път е този, който се опитвам да следвам“. Джиджи беше първата, с която започна през 2012 година реализацията на вълнуващите срещи „Цената на успеха“ в програмата на Празниците на изкуствата „Аполония“. Нейната искреност и топлота даде великолепно начало на тези почти интимни и вълнуващи срещи с публиката. Те предстоят, като първата среща е с маестро Пламен Джуров и Софийски солисти, ще чуем писателя Захари Карабашлиев, ще почетем Камен Чанев…Ще си припомним забележителното списание за култура на БТА ЛИК, което спря през 2013 година. После се появи с един два специализирани броя, но сега на „Аполония“ генералният директор на Агенцията Кирил Вълчев ще съобщи неговото възраждане. Специално за “въпреки.com” той написа: „БТА ще представи броя на завръщащото се емблематично за българската култура списание “ЛИК”, посветен на изкуството по време на пандемията, на “Аполония” в Созопол.

Маргарита Димитрова и Кирил Вълчев, снимка: БТА

Аполон е едновременно покровител на изкуствата и предводител на музите, но и лечител, включително срещу чума. Според мита през Троянската война той девет дни изпращал със стрели чума в лагера на ахейците, а след жертвоприношения за омилостивяването му спрял заразата. Аполон спрял и чумата в Атина след като загинали 100 хиляди души и полисът загубил Пелопонеската война срещу Спарта през V век преди Христа, за която чума Тукидид пише, че била “толкова голяма и страшна като заплаха, че в човешката памет няма сравнима с нея”. Двете начала в Аполон - на изкуството и на лечителството намерили продължение в синовете му - най-великия певец на Древностра Орфей и бога на медицината Асклепий. На “Аполония” със списание “ЛИК” за изкуството през пандемията БТА иска да покаже, че изкуството лекува и грижата за душата ни е лекарство, което е не по-малко важно от лечението на телата ни. За да “ваксинира” с новини за изкуството през тази година БТА създава и нова редакция за знание и култура, наречена “ЛИК” по името на емблематичното списание, издавано от националната информационна агенция на България. “Post nubila Phoebus” (“След мрачно време - Феб”), ни уверява древната сентенция как след неприятностите идва Феб (Слънце, както наричали Аполон). Със следващия брой на “ЛИК” БТА планира да покаже, че това е вярно, като разкаже за идващата в края на лятото “Аполония” в Созопол“. На добър час на ЛИК, списание, създадено още през далечната 1965 година, което винаги очаквахме и четяхме, като бързахме и да се абонираме, за да го имаме…

И за финал на този въвеждащ текст към 37-то издание на Празниците на изкуствата Аполония за една изненада и необичайно представена, която ни очаква от 31 август в двора на Художествената галерия – Фотоизложба на Димитър Караниколов „Нечовешки поглед“, куратор Елена Филипчева. Той е архитект и любител травъл фотограф. Завършва архитектура в София през 2002 и специализира в Oosterhuis NL – Ротердам. През 2004-2006 работи за Foster+Partners – Лондон, след което създава студио MESHROOM за архитектурни визуализации. Той води уъркшопи за пост��родукция и експериментира с интериорен дизайн и създаване на мобилни игри. Неговият проект Loft 9b е номиниран за най-добър проект на Archilovers за 2015, а фотографите му са публикувани от National Geographic, Lonely Planet, Fubiz и Designboom.

Димитър Караниколов, снимка: архив на фондация "Аполония"

В последните години пътува на специализирани фотографски експедиции в Монголия, Мианмар, Ботсвана, Исландия, Етиопия и други в опит да заснеме автентични места и хора и непознати гледни точки със своя дрон. През 2019 печели IPA (International Photography Awards) в категорията травъл фотография, а през 2020 става Aerial Photographer of the Year в категория изящно изкуство. До момента има 4 самостоятелни фотоизложби.

И ако миналата година винилите със снимките от фотоизложбата на Стефан Джамбазов „Андрей Даниел – последните седем години“ (светла да е паметта и на двамата, обичаха/обичат Аполонския Созопол) бяха изложени на оградата на двора, сега фотографиите на Димитър Караниколов ще са на земята. И посетителите ще ги гледат „отгоре“, като дронове ниско летящи, ако можем да си го представим с повече въображение…

Фотография на Димитър Караниколов, сним��а: архив

И да очакваме в деня на откриването на Празниците новия носител на наградата Аполон Токсофорос.

Не е възможно да разкажем за всички вълнуващи събития на „Аполония“ - повече за програмата на фестивала може да прочетете на https://apollonia.bg/.

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на фондация „Аполония“

[vprki]

Критичен поглед: За една книга и не една съдба

В книгата „Идеологическият диктат и Новата музика в България. Щрихи върху документалното слово (1944 – 1969)”  е представена само неголяма част от огромния документален материал, който проф. д-р Ангелина Петрова събира и изследва в продължение на дълъг период от време. Написа за „въпреки.com” проф. Анда Палиева, музиколожка и преподавателка в Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров”, научен редактор на монографията.

Книгата е издадена от Института за изследване на изкуствата – БАН, благодарение на включването й в колективния проект „Съвременна музикална композиция, теория, философия” с ръководител проф. д-р по изкуствознание Милена Божикова. За изследването като авторска идея и реализация може да прочетете тук.

Иван Спасов - снимка архив

В двете големи части – „Опити върху класическия период на противопоставянето Нова музика – идеологически диктат (1944 – 1959)” и „Десталинизация и реставрация (1962 – 1969)”, с общо осем глави, е проследена в нейната променлива динамика хронологията на процесите на конфронтация между идеологическата диктатура и протестиращите със слово и музика композитори. Като сцени от театър на абсурда се ра��гръщат картините на „творчески” обсъждания, изглеждащи днес гротескни с абсурдните догматични обвинения и професионално невежество, но и зловещи с последиците от тоталитарната цензура и силата на целия репресивен идеологически механизъм, изолирал българския музикален авангард не само от световните сцени, но и от музикалния живот у нас и осъдил на забрава огромна част от това творческо наследство. Същевременно в тези страници се извисяват почти зримо фигурите на отстояващите своята поетика – с пламенния патос на трибун Константин Илиев, с дисидентска твърдост Иван Спасов, с неотклонен стоицизъм Лазар Николов... Както и с достойните си защитни позиции Стоян Джуджев, Петко Стайнов, Марин Големинов, Любомир Пипков...

Васил Казанджиев - снимка Стефан Джамбазов

Ангелина Петрова ловко ��мества картината на националната ситуация през първите 25 години на властване на идеологемата на соцреализма в общата панорама на сложната конфликтна ситуация на епохата, като в размислите и заключенията си се опира широко и върху изследванията на авторитетни световни анализатори на тези процеси в социополитически, общокултурен и философски планове. Тази книга не е само обективен документ на времето, регистрация на политическите, социални, професионални и организационни проблеми, но и една точна и болезнена картина на творческата безизходност в сковаващата ситуация на тоталитарната диктатура. И заедно с това – едно свидетелство за високата светла духовност на творците, устойчиво отстоявали своите идеи, естетика, морал и въпреки всичко, оставили за света на Новата музика уникални творения. ≈

Текст: Анда Палиева

Снимки: архив и Стефан Джамбазов

P.S на „въпреки.com”: За съжаление архивът след 1969 до 1989 година не е съхраняван, както се следва и не може да бъде изследван с подобна прецизност. Още по-жалко е лошото съхраняване на авторски партитури на български композитори от онова време. Не малка част от тези произведения са имали своите премиери не в България, а в други страни. В този контекст може да прочетете нашия разговор с диригента Герган Ценов /тук/ и с композитора и диригент проф. Васил Казанджиев.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Малеровият свят на прозрения в Божественото

В тревожното време за планетата заради засегналата милиони зараза с Covid - 19 музикалният свят отбелязва на 7 юли 160 години от рождението на композитора Густав Малер, творил в граничната епоха между 19 - ти и 20 - ти век. По повод годишнината проф. Анда Палиева, музиколожка и преподавателка в Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров” написа за “въпреки.com” много личен и вдъхновен анализ.

Не си спомням кога точно за първи път съм слушала Малер - дали това бяха „Песни на странстващия калфа” с Дитрих Фишер - Дискау или Рюкертовите „Песни на мъртвите деца” с изумителната Кетлин Фериър в концертите с уникални записи, които представяха Асен Александров и Ченко Стойчев в Студио „Музика” (Мраморна зала „България”). А след това „чичо Асен”, както го наричахме всички от нашето поколение, се смиляваше и в малката странична стаичка, непобираща повече от трима, ни правеше презапис на почувстваната особено „необходима” музика – до скоро пазех старите кутии с ленти BASF със записи на „откритията" от онези ранни тийнейджърски години – орган, италиански ренесансови лауди, h moll Месата на Бах, чутите за първи път там творби на Стравински, Онегер, Шьонберг...

И симфонии на Малер! Потъвах с часове в този негов променлив свят на поетика и страдание, замиращо в безвремие съзерцание и раздиращи гневни вопли, извисяващи кулминации и катастрофически пропасти, молитвено затишие и страховита, почти задавяща звукова лавина от трагика... Това беше „моята” музика, във времето на търсене на себе си, с все още недокрай откъснато от фантазиите и детинския наивитет съзнание, но и вече усетило сътресенията на реалността, лутащо се сред вечните въпроси и устрема към по-високи светове. Неговата музика ми носеше понякога отговори, понякога отчаяние, понякога помъдряване...

Гравюра на Жак Кало

Следвах като свой пътя на „героя” в Първа симфония – от романтичното ликуване сред природата, през натрапчивата стъпка на „реалността” в селския лендлер и настръхващия „Траурен марш в маниера на Кало” до титаничния взрив на огромния финал, удивявах се как от една „кукувича” кварта из песента на Странстващия калфа израстват частите на цяла партитура, а познатият детски канон „Сутрин рано камбаните бият” („Bruder Martin”, „Frère Jacques”) се превръща в онази зловеща гротеска, вписала се сред първите образи на бъдещия експресионизъм. /Третата част е инспирирана от алегоричните гротескни фигури в офортите на френския бароков гравюрист Жак Кало (1592–1635) и от популярната илюстрация на Мориц фон Швинд (1804-1871) „Как животните погребват ловеца”, към поредицата „Приказки в картини” - № 44: „Добрите приятели” - (Мюнхен, 1850)/.

Младият Малер

Вслушвах се в музиката на немската реч, втъкана в солиращ глас или в огромни хорови платна в симфоничните партитури, гениално сплитащи толкова различни пластове: стихове на Клопщок и собствени Малерови строфи във „Възкресение” – Втората симфония, текст от „Така каза Заратустра” на Ницше и песента „Три ангела пеят” из цикъла по народни поетични текстове „Вълшебният рог на момчето” в пантеистичната Трета, католическия химн „Veni Creator Spiritus” и част от Гьотевия „Фауст” в Осмата. Особено е това сякаш „надтекстуално” чувство на Малер за словото, прозряно в неговата иманентна, неизказана символика.

Може би от там идва и огромният му афинитет към песента – съсредоточие на идея, чувство, философия, един микросвят, в който могат да се съзрат знаците на съкровения необятен Малеров свят. Песенността от „Вълшебният рог на момчето” пронизва Втора, Трета и Четвърта симфонии, тя се долавя, макар и вокално неизпята, и в следващите три чисто инструментални партитури, носещи отзвук и от емоционалната образност на „Песни на мъртвите деца”, за да се слеят накрая песен и симфония – двата единствени, взаимопроникнати жанра в Малеровото творчество – в съвършена симбиоза в „Песен за земята”, по собственото му определение „Симфония в песни”, за редуващи се тенор и алт. Странно е в нея всъщност сякаш собственото усещане на Малер за Последна песен (макар че след това пише Деветата симфония и скицира Десета).

В образността на шестте части по стихове на китайски поети от VІІІ – ІХ век (преведени от Ханс Бетге в сборника „Китайската флейта”) се източват основни линии на Малеровата музикална поетика – от болезнено напрегнатата експресия в „Трапезна песен за горестите на земята” (със символичния образ на оплакващата маймуна на гробище в лунна нощ), през меката печал на „Самотният през есента”, светлите изящни миниатюри „За младостта” и „За красотата” и алегоричната пасторалност в „Пияницата през пролетта” до просветленото, мъдро омиротворено „Сбогуване” – като предчувствие за близкото сбогуване на самия Малер със света, с живота...

Репетиция на “Симфония на хилядата”, през септември 1910 г., © Jaeger & Goergen / Wikimedia Commons

... През годините при всяко слушане на Малеровите симфонии на концерт или на запис долавях нещо нечуто до тогава, нещо, което ме е карало да премислям дори постулати от утвърдени изследователи. И все по-трудно ми е ставало схематично да категоризирам в минималните рамки на учебната информация за студентите ми въпросите за неговата стилистика, необичайните форми, жанрови съчетания, акумулирани влияния, новаторство и проекции, разпрострени във времето напред...

Как да се дефинира музика, достигнала границите на възможното разрастване във времето и пространството, събрала в себе си най-възвишена поетика и изострена гротеска, дълбока философия и битова танцувалност, болезнена експресивност и пантеистично ликуване, трагедийна обреченост и екстатичен устрем към Божественото. Как да се фиксира на предела между двете столетия на кое повече принадлежи Малер – на века на романтичните илюзии или на епохата на техния крах и пророческо предчувствие за жестоката разруха на хуманното.

Тази всеобемна многоликост и огромните мащаби вероятно са направили навремето, а и по-късно, Малеровите симфонии трудно възприемаеми от широката аудитория, но затова пък неимоверно привлекателни за големите диригенти – от съвременните му Бруно Валтер, Ото Клемперер, Леополд Стоковски до знаменитите интерпретатори на ХХ и ХХІ век. Навярно днес всеки познавач на гениалните симфонични опуси има свои предпочитани като „най-верни” интерпретации. Но струва ми се, че трудно би могло да се говори за „стилно изпълнение” на Малер – няма еталони, няма граници на тълкувания, на откритията, които всеки талантлив диригент намира за себе си, за своето време, за своята публика. И Малер е винаги различен и винаги грабващ...

Константин Илиев

... Помня изумителното преживяване при първото прозвучаване у нас на грандиозната Осма под вдъхновената палка на Константин Илиев през юни 1984 – едно от последните големи артистични събития, подарени ни от него. Няколко години след това я дирижира Емил Табаков в незабравимата поредица от всички симфонии на Брукнер и Малер, включително и реконструираната недовършена Десета. /Маестро Табаков дирижира Осма симфония и на закриването на българското председателство на Съвета на Европейския съюз в края на юни 2018 година, когато Австрия пое следващото. Това беше концертът на годината със солисти от Австрия и всички състави оркестрови и хорови на Софийска филхармония и БНР, за което може да прочетете тук – б.р./. Това беше един истински „урок по Малер”, първото вероятно за мнозина цялостно докосване до неговия уникален мир, през погледа на диригент, талантливо провидял дълбоката същност на духовността и философията на Малер, неговите прозрения и послания.

Емил Табаков по време на репетиция в зала “България” на Осма симфония от Малер - снимка Стефан Джамбазов

Кулминацията беше гигантската двучастна Осма, единствената, в която трагичният песимизъм и причудлива гротескност са изцяло заменени от апотеоз на съзиданието в двете му измерения – Божественото (химнът „Veni Creator Spiritus” – „Ела, Дух животворящи” в първата част) и Човешкото (заключителната сцена от втората част на „Фауст” на Гьоте). Самият Малер казвал, че всичките му предишни симфонии са само прелюдии към Осмата, която била неговият „дар към нацията”, най-голямото му творение, нещо ново и съвсем различно. „Представете си, че Вселената започва да звъни и звучи. Вече няма човешки гласове, само кръжащи планети и слънца”. А след премиерата (последната си симфония, която композиторът чува приживе) присъствалият сред многото знаменити творци на концерта Томас Ман още същата вечер му изпраща писмо, в което го нарича „човекът, изразил изкуството на нашето време в най-задълбочената и най-свята форма”.

Осма симфония в зала 1 на НДК - снимка архив НДК

Едва ли е съвпадение, а по-скоро висш знак за духовната жажда на времето, че през същата тази 1906 година Скрябин пише стихотворния текст на своята „Поема на екстаза” (а следващата година и грандиозната симфонична партитура), призоваваща към „живот и дързновение скритите стремежи на творящия дух”. Това са последните в началото на века колосални опуси, еманация на изцяло позитивното утвърждаване, на двама творци, устремени към прозрения в Божественото, с високи послания към света наоколо. И Осмата на Малер, наречена „Симфония на хилядата”, може би, подобно на Бетовеновата Девета, остава във времето обърната към милионите...

P.S. на „въпреки.com”: На 7 юли 1860 година в село в Бохемия се ражда Густав Малер. Семейството се мести в град, изпълнен с музика и още шестгодишен той тръгва по този път, като започва да учи пиано. За щастие баща му разбира какъв е пътят на сина му и го изпраща 15 - годишен да учи музика във Виена. Още на 21 година младият Малер разбира, че неговият път не е пианото, а композирането. Но дългият път предстои и той ще се изявява като един от най-знаменитите диригенти на своето време – в най-големите оперни театри и симфонични оркестри - в Прага, в Хамбург, в Будапеща, във Виена, в Метрополитен в Ню Йорк. На премиерата на операта „Евгений Онегин” присъства и самият Чайковски, който е възхитен. Парадокс е, че Малер не обичал да работи много в театъра, а да композира, но годините като диригент му създават условията да твори музика и то божествена.

Густав Малер и съпругата му Алма с двете им дъщери - Мария и Анна

Личният му живот е драматичен. Въпреки огромния си талант е принуден в тази част на Европа да преодолява зловещ антисемитизъм и споделя пред приятели: „В Чехия бях австриец, в Австрия – чех и в целия свят евреин”. И бракът му с красивата и амбициозна, много по-млада от него Алма Шиндлер е крах, особено след смъртта на двете им дъщери от дифтерит. Но той като че ли е предчувствал трагедията – две години преди това пише „Песни за мъртвите деца”. Малко преди да почине се съветва със Зигмунд Фройд за изневерите на Алма. Умира на 18 май 1911 година във Виенска клиника. 

Густав Малер и Зигмунд Фройд

По време на Втората световна война, а и години след нея Густав Малер не е изпълняван в Европа и преди всичко в Германия и Австрия, само, защото е евреин. А е бил дълги години и главен диригент на Виенската филхармония… Смята се от тогавашните музикални критици, че той е и изключителен диригент, но за жалост от онова време няма записи. Но човекът, който го връща като гениален композитор в Европа и света след Втората световна война и най-вече в родината му е Ленърд Бърнстейн, определян за един от най-знаменитите диригенти в интерпретацията на музиката на Малер. 

Малер се нуждае от спокойствието и тишината на природата за своето вдъхновение. Той намира идеалното място в Клагенфурт - в Maiernigg am Wörthersee. През 1900 г. там е построена малка къща, в която прекарва летните месеци до 1907 г., композирайки много от основните си творби - снимка архив

Не са малко филмите на световни режисьори, в които звучи музиката на Густав Малер. Сред тях особено място заема шедьовърът на Лукино Висконти „Смърт във Венеция” /1971/. Режисьорът съзнателно избира да персонифицира героя си не с първоизточника на новелата на Томас Ман, в която той е писател, а с композитор. В целия филм звучи музиката на Малер. Във втората половина на 20-век, като че ли наново е открита музиката на композитора. Тя се изпълнява от най-големите оркестри в света, дирижирана от знаменити музиканти. Защото и в днешното объркано време носи усещането за драмата и страданието на човека. ≈

Снимки: архив

[vprki]

Полина Антонова: Димитър Ненов е гледал сто години напред

„Не го приемам за мисия, но самата работа ме увлече и особено работата с архива на Димитър Ненов, с кореспонденцията му. Нека да извадим истината наяве и митовете и реалността да бъдат разграничени. Да е ясно къде е Димитър Ненов, защо хората мислят, че той е непознат”. Споделя за „въпреки.com” Полина Антонова /на снимката/, пианистка, главен асистент в сектор “Музика” в Института за изследване на изкуствата към БАН.

И продължава: „Противоречиво е дали той е бил жертва на режима – може би да. Намерили са начин хората, които са му завиждали, вместо да се опитват да му помогнат и да го изкарат напред, там, където е било неговото място, всъщност са го смазали. Използвали са неговите слабости срещу него изключително умело. Това е неговата най-голяма драма. Той е някак си встрани. Но е бил много колегиален и с Панчо Владигеров /1899-1978/, имали са доста силна професионална връзка. Владигеров винаги е говорил с уважение за Ненов. Самият Ненов е свирил много българска музика. Това е много важен момент в неговата клавирна биография като пианист. Той е правил всичко възможно българската музика да се чува, навсякъде да се знае. Известни са и проблемите му с Андрей Стоянов /1890-1969/ и Веселин Стоянов /1902-1969/ в Академията. Това е нормално, защото са имали различни виждания за клавирната интерпретация. Многото  таланти на Димитър Ненов, изключителната му музика го отличава от всички останали.

Мразили са го, защото е бил „докоснат”!

Това е, той е бил „докоснат”. Това е най-голямата му драма, най-тежкият кръст!”. С изключителна убеденост, дори със страст говори Полина Антонова като музикант и изследовател. Тя е защитила докторска дисертация  „Архивът на Димитър Ненов: Систематизации, интерпретации, анализи” в БАН през 2015 година. Този неин забележителен труд задочно ни запозна с нея в подготовката на проекта ни по Програма „Европа” на Столична община „Европа на една софийска улица”. А за личното ни запознанство ще разкажем малко по-късно. Питаме я защо е избрала именно Димитър Ненов в своята изследователска работа като музикален историограф.

„Димитър Ненов е детската ми любов още в Музикалното училище в Бургас. Моето запознанство с него беше в часа по „История на ��узиката”, когато Бисерка Граматикова ни разказваше за него. И след това, когато започнах да го изпълнявам. С музиката му, която е написал не само за пиано и с всички интересни истории около него”. С усмивка си припомня Полина. Тя е завършила Музикалната академия „Панчо Владигеров” в класа на именития ни пианист Йовчо Крушев. А тя продължава да разказва за избора си така последователно да посвети професионалната си дейност на големия композитор.

Димитър Ненов

„Темата за Димитър Ненов, колкото е интересна, толкова е и болезнена в нашата история на музиката, в нашето българско музикознание и аферата около неговия личен архив. Димитър Ненов умира 1953 година, не навършил 52 години. Най-ценното е музикалното му наследство – оригиналните му нотни ръкописи, неговите автобиографични бележки и текстове, които е писал. Той, освен композитор и архитект, е и публицист. В архива му в момента има документи, които показват, че освен тази му дейност още като дете е започнал да се занимава с преводи. Той е широкоспектърна, артистична личност, която впоследствие се превръща в едно главно действащо лице в българския интелектуален елит в първата половина на 20-ти век. Моят интерес към него е преди всичко инструментален като пианист. По-късно и от изследователска гледна точка исках да се докосна, исках да видя какво се случва, до каква степен всичко е в сферата на мистификациите, на приказките.

Отношението към Димитър Ненов е от „Осанна” до „Разпни го!”.

Исках да разбера какво се е случвало в главата на този човек, исках да видя документите, да видя нотите, какво е написал, как го е написал… Исках да видя контактите му, да видя защо говорят всички тези неща за него, исках да разбера защо са унищожили записите му, защо е толкова умишлено избутван…”. И тук започва разказът на Полина Антонова за Димитър Ненов, който почти не прекъсваме, освен с някакъв малък въпрос, преди всичко какво е разбрала за живота му, за изключителността му. В момента тя продължава да работи върху архива му.

„Неговата най-голяма драма е, че не е успял да попадне в средата, в която е трябвало да попадне, музикантска среда в България. Другата му драма е, че е трябвало да учи архитектура, а сърцето му, талантът му, цялото му същество се е стремяло към музиката. Това се вижда още в ранните му произведения, въпреки че той ги неглижира след това, но в архива са запазени почти всички. Да, те са в един късно романтичен стил, подражателен, но да подчертая , че в този момент той няма никакъв учител. Единственият му учител е майка му, която не е професионална пианистка – Шопен, Бетовен, Лист са нещата, които свири. Изключителен талант – той съвсем малък започва да свири и да импровизира. Неговото огромно желание е да прави музика.

Животът му е доста драматичен, може би така се случва при много талантливите хора, които са „докоснати”. След преместването на семейството, тъй като баща му е бил военен, в София Димитър Ненов взима няколко урока при пианиста Андрей Стоянов /1890-1969/. Много бързо прави впечатление на музикалната гилдия. Той пише това в писмо до Константин Зидаров /1909-2004/, но въпреки това родителите му отказват да го пратят да учи музика в Дрезден, както той е искал, поради социалната среда на времето и поради изискванията, която тя е имала към мъжете – „музикант къща не храни”. Заминава да учи архитектура в Дрезден. Това е основният му конфликт със семейството – родителите му не го подкрепят. Той учи допълнително музика, извън архитектурата, като взима частни уроци. В началото в консерваторията в Дрезден, след което той сам казва, че започва да се занимава на частно на пиано при Карл Фелинг, при Теодор Блумер. Занимава се самостоятелно, но за съжаление съдбата му изиграва лоша шега – идва голямата криза в Германия. През 1923 година изоставя пианото и започва ходенето по мъките. За да се издържа започва да свири в кино първо по заместване, а през 1924 година свири по 10 часа на ден, като озвучител на неми филми заедно с оркестър. Тежестта в тази работа е падала основно на него. 1925-1926 година след като напуска киното, както той документира в единствените запазени дневници, че тази работа е била за него изключително тежка и трудна, заради, която е оставил истинските си занимания като композитор, а и като пианист. В края на този период започват да се развиделяват облаците над него. Има контакти с цигуларя Петър Панов, с поета Кирил Христов /1875-1944/. Тези факти са малко известни, но това показва личната му кореспонденция. Той има възможност в Дрезден, благодарение на българи, които са там да свири на концерти, организирани от тях. Така започва кариерата му като пианист. Това е паметно време за него, защото тогава е забелязан като пианист, получава много добри отзиви. Но няколко години по-късно, вместо да тръгне по света да концертира, както е искал, тогава в младите му години композирането е на по-заден план, той се завръща в България. Това е 1927 година и е по обясними причини – кризата не само в Германия.

Старата софийска централна гара - снимка www.stara-sofia.com

Това, което Димитър Ненов е оставил като документи за Германия е, че не е имал достатъчно възможност и подкрепа. Не е имал финанси, не имал и лична подкрепа, която да го оттласне, да му даде начален старт да може да тръгне да концертира. Така, както е тръгнал Сава Савов /1909-1989/, един български пианист, който много рано заминава от България, още на 18 години. Той е много малко известен и има кореспонденция с Димитър Ненов, но Савов е имал възможността да направи кариера по света. Тук той не се познава, архивът му не е тук. Две години Димитър Ненов работи тук като архитект. Тогава той

има голям архитектурен проект за Музикална академия.

По проект е трябвало да се намира на мястото на старата зоологическа градина в пространството на Княжеската градина срещу сегашното Министерство на младежта и спорта. Този проект не се осъществява, но го има. Той е в колектива, изработил сградата на гарата в Зверино. Докато работи като архитект, той не спира да свири, но архитектурата е неговата професия и пианото малко или много остава на заден план. През 1932 година заминава за Италия, в Болоня, където успява след няколко месеца занимания да се дипломира в 1933 година като музикант – пиано и композиция. Едва тогава той получава диплома за професионално образование по музика. Известно е от документите, че специализацията му е при Егон Петри /1881-1962/, един от големите пианисти на 20-ти век. Той е последовател на линията Лист – Бузони – Петри и Димитър Ненов. Хубаво е да се знае, че Егон Петри е бил изключително впечатлен от таланта и уменията, които е имал Ненов. Петри е бил много търсен учител и не е преподавал на всеки, който го е търсил. Съгласил се е да работи с Димитър Ненов, дори и срещу по-малко пари. Това е признание за един ��ългарски пианист в една прохождаща в това време българска култура. Димитър Ненов е един от основните действащи лица в създаването на професионална композиторска школа. Неговият принос е особено голям, освен в композиторското творчество и за българските пианисти, и за клавирната ни школа. Голям минус е, че неговият научен труд „Педагогията” е изчезнал. За този негов научен труд има документация от писмата му, които той е писал. Но това е потънало, в архива няма такова нещо.

Егон Петри - снимка youtube.com

След Италия Ненов се връща в България и започват едни интриги в обкръжението му. Опитва се да стане преподавател в музикалната академия, както му е обещано, но не става.

След създаването на Радио „София” той е създателят на фонотеката,

поканен от Сирак Скитник. Това е изключително важен момент”. Тук заедно с Полина си припомняме, че се запознахме в Голямата зала НМА „Панчо Владигеров”, когато пианистът Иво Върбанов, който живее и работи в Лондон /разговор с него можете да прочетете тук/ и диригентът маестро Емил Табаков представиха компакт диска с включени единствения концерт за пиано на Димитър Ненов и Балада № 2 за пиано концертанте и оркестър в тяхно изпълнение с Кралския национален шотландски оркестър. Този диск е и сбъдната мечта на Димитър Ненов след толкова десетилетия. Категорична е, че той проправя пътя на съвременната европейска музика в България. Той отваря вратите. И най-важното - професионалната българска музика започва да звучи по радиото. Ненов поръчва на композитори да пишат специално за радиото. Тогава е имало оркестър, малък с различни инструменти, тип Симфониета, за който Ненов е писал песните си. Но се връща към концерта му за пиано. Може би не се знае от всички, че премиерата на този концерт е била в Белград, не в София, през 1936 година, като солист е бил самият композитор. Много рядко след това е изпълняван в България – само три пъти. Един път в София, в Пловдив и на Мартенски музикални дни в Русе. Изпълнявали са го Антон Диков /1938 - 2004/, Марио Ангелов и Ромео Смилков.  

„Работата му по концерта не е от периода 1931-1935 година, както той го е написал.  В скиците, които открих в архива се разбира, че встъплението на творбата пише още 1924 година в Дрезден. Очевидно това е идея, която много време е узрявала. Същинското композиране на концерта е в началото на 30-те години. Малко преди да почине се запознава със знаменитата пианистка Маргарита Лонг на конкурса „Шопен” във В��ршава, когато е поканен за член на журито 1949 година. Едно единствено писмо е запазено. Не може да се каже дали е имало и други. Имал е огромното желание да представи на Маргарита Лонг /1874-1966/ концерта си за пиано и тя да го изпълни.  Тя е имала интерес, защото има документи, които навяват на мисълта, че той е правил ръкописи на концерта за нея”. Предполага Полина Антонова. След радиото Ненов започва много активна концертна дейност като солов пианист. Той е от създателите на Съюза на българските композитори /Сдружение на българските компонисти/. Това е периодът, когато той заедно с Панчо Владигеров /1899-1978/, Марин Големинов /1908-2000/, второто поколение български композитори започват борба за създаване на българска композиционна школа, за издигане на българския музикален професионален стил.

Според нея

драматичните събития за Димитър Ненов започват още в Дрезден.

„Самият той е много чувствителен, дори маргинален. Принудата, която го кара да прави нещо, което не е искал ден след ден, година след година малко по малко го е смазвала, липсата на подкрепа. Конфликтът в семейството му е изиграл доста голяма роля. Започват болестите му след силното натоварване в Германия. Описва в дневника си физическото и психическото състояние, в което е изпаднал заради работата си в киното. Така започва тежкото му боледуване и то се развива, преди всичко депресивно. Обстоятелствата много са спомогнали за това, но и заради неговия характер, заради дълбоката му чувствителност има една аристократична непримиримост. Човек от друг свят е бил. Димитър Ненов е гледал сто години напред! Той е елитарен съвременен композитор!”.

Димитър Ненов - архивна снимка

Известно е, че неговите записи в Радио „София” са унищожени, има само един единствен запазен. Очевидно нещо е станало, много е сложно, казва Полина. Реди и разгадава пъзела на живота и творчеството на Димитър Ненов музикантката. По човешки коментира, че много се тиражира неговата хомосексуалност, но тя не е видяла това в архива. „Там има справка, писана след 2001 година, че архивът му е чистен именно заради хомосексуалните му наклонности. Няма никакво значение какъв е. Но в „Скиците” му открих  Молитва за смесен хор, духовна песен, не е издавана, но в нея има много-много ситен шрифт, който разчетох с лупа, Ненов е написал „1936 година на 12 юни, в 12 часа по пладне се спомина жената, за която исках да се оженя”. В Дрезден от немската му кореспонденция излезе друго женско име, на балерината Ирма Щайнберг, с която той очевидно е имал връзка”.

След 9 септември 1944 година Ненов е вече в дълбока депресия и два пъти заминава за Германия на лечение. Проблемите със здравето му ескалират и дори поради големите му мигренозни болки и бъбречни, той всъщност умира от заболяване на бъбреците. Започнал е да пие силни болкоуспокояващи. А освен мълвата за неговия хомосексуализъм е бил наричан и „морфинист”, а всъщност е бил болен. На въпроса ни защо, все пак Ненов не е достатъчно познат в България и музиката му се изпълнява доста рядко, Полина предполага: „Кореспонденцията му разкрива защо е непознат тук.

Той не е искал да бъде издаван в България.

Оцелел��ят архив води в тази посока. Правил е всичко възможно да бъде издаван в чужбина. Искал е да отиде там, където му било е мястото, надмогнал е границите ни. Бил е на друго ниво. Не, че в България е било лошо и ние сме на ниско ниво. В никакъв случай! Това е искал той. Искал е да излезе и не успява да го реализира”. За себе си тя признава, че иска да го популяризира от гледна точка на историографията. Работи в момента по немската кореспонденция на Димитър Ненов, запазена в архива. „Тя не се знае, не е превеждана. Не се знае какво има в нея. Работя и по семейната кореспонденция, за да може след доктората, който направих архивът да има един цялостен вид и пъзелът да се нареди. Кореспонденцията му е запазена в БАН в научния архив. Дарен е на БАН след смъртта му от сестрата му, който не е малък, но е прочистван. От една страна е чистен умишлено, но е чистено и просто ей така. Има версии за това, но и да го коментираме, то вече няма никакво значение. Човекът го няма и важното е да го съберем, да направим възможна работата по него. Да го съберем, защото има такива хора като Иво Върбанов, като вашия проект,

за да звучи музиката на Димитър Ненов.

Да се види какъв е бил неговият творчески път, какви са акцентите в биографията му”. Тя знае, че нашият проект „Европа на една софийска улица”, чийто финал е на 30 септември на ул. „Цар Самуил” между улиците „Солунска” и „Денкоглу” е вдъхновен и от Димитър Ненов, който е живял последните си години на ул. „Бистрица” 7А в апартамента на родителите на големия наш композитор Георги Арнаудов. Някои от песните на Ненов са писани за неговата майка Сузана, която е завършила Римската академия „Санта Чечилия”. А вуйчото на Джо е живял в Италия и Ненов е имал контакти с него, докато е бил Болоня има запазена малка кореспонденция. Според Полина тази кореспонденция е чистена и то умишлено. Димитър Ненов умира в цвета си, в една творческа зрялост малко над 50 години.

Иво Върбанов и Емил Табаков при представянето на диска с творби на Димитър Ненов в Музикалната академия в София

На 30 септември в залата на къщата-музей “Борис Христов” Полина Антонова ще изсвири за публиката две много ранни произведения на Димитър Ненов, които са много слабо познати „Етюд” и „Ноктюрно”. Това е първи негов опит в жанра на художествения етюд и ноктюрното, но и защото се вижда още тогава как композира, когато никой не го е учил. „Да, стилът му е подражателен, бил е на 15 години. Той и Бетовен е подражателен на тази възраст. Избирам ги и, за да илюстрирам таланта му, а и защото тези произведения много малко се свирят. Ще изсвиря и една медитация, която е от дрезденския период, писана е 1923-1924 година. Ще изпълня и творба от Дебюси, един от най-предпочитаните автори на Димитър Ненов в клавирните му рецитали. Накрая ще изсвиря „Миниатюрите”, най-известното произведение на Димитър Ненов”, обосновава избора си пианистката. А и ще ни пусне на запис малък откъс от негово изпълнение на Лист. Ще прозвучи и дискът със записа на Концерта за пиано на Димитър Ненов в изпълнение на Шотландския кралски оркестър със солист Иво Върбанов и диригент Емил Табаков.

Полина Антонова е и преподавателка по пиано и я питаме на какво учи децата, освен на техника. „Уча децата преди всичко да обичат това, което правят, да не го правят по задължение и да не бъдат много амбициозни. Защото това ужасно много им пречи. Опитвам да култивирам в тях вкус към красота. По повод на ученето пак ще се върна към Димитър Ненов с това, което Иван Бакалов разказва, тъй като той е негов ученик. Когато Ненов е преподавал урокът не е бил просто урок по пиано, а е бил урок по пиано, музикална форма, изобразително изкуство, философия и история на музиката. Не случайно Иван Бакалов казва за неговото преподаване като слоган „култ към звука и формата”. На това ги уча. Професионалната техника, в нея няма нищо ��абавно. Опитвам се да култивирам у тях вкус”. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Годината започна и завършва с музика и не само

2018 година започна по ноти, както писахме в началото на нашето европредседателство и завършва по ноти. И отново в центъра на новогодишния концерт в НДК е маестро Емил Табаков /на снимката - архив на НДК/.  Тук е мястото да припомним как Емил Табаков започна 2018 година с Новогодишния концерт в НДК, с който се сложи и началото на българското председателство на Съвета на Европейския съюз под надслов „Духът на Европа” с произведения от европейски композитори на 28 – те държави - членки на ЕС с брилянтното участие на цигуларя Светлин Русев като солист.

Това беше един много интересен концерт - от една страна свързан тематично с европейското ни председателство, а от друга – различен от традиционния Новогодишен концерт. Защото този път музиката имаше не само развлекателна, но и образов��телна функция. Наред с познати музикални творби, звучаха и изключително интересни произведения на малко познати композитори от различните европейски страни. Финалът на председателството отново беше с концерт в НДК и отново на пулта беше Емил Табаков. Това беше и един от концертите на годината – Осма симфония /Симфонията на хилядата/ на Густав Малер. Маестро Табаков дирижира това забележително произведение на Малер с участието на Софийска филхармония, Симфоничен оркестър на БНР, Национален филхармоничен хор „Светослав Обретенов”,   Детски хор на БНР и Смесен хор на БНР заедно със силен солистичен състав от певци от Австрия. Възможността да прозвучи Малер 8 симфония, неизпълнявана от десетилетия, под диригентството на Емил Табаков беше изключително събитие, независимо, че композиторът от гледна точка на нашия век си е класик, макар че за жалост твърде рядко звучи в родните концертни зали. Но Малер е от любимите автори на маестро Табаков и концертът в зала 1 на НДК демонстрира забележителния талант и умения на именития ни диригент и композитор. Това беше преживяване с изключителна музика, с блестящи солисти, прекрасно музициране на водещите ни оркестри и хорове.

Емил Чакъров - снимка архив на “въпреки.com”

Максимализмът на маестро Емил Табаков е известен и той нееднократно си е плащал за него с раздели и неразбиране. И очевидно, че Емил Табаков търси нови произведения и акценти извън традиционните  новогодишни „парчета”, които по традиция слушаме от Виена. Той ще дирижира и Празничния новогодишен концерт на финала на Фестивала на 1 януари 2019 година. Този път темата е „Магията на танца”. Танцова феерия с музика от Вагнер, Чайковски, Понкиели, Шостакович, Хачатурян, Хинастера, Маркес, Дворжак, Григ и други ще завладее публиката в първите часове на Новата година. Те ще бъдат споделени с най-добрите музиканти на столичните оркестри в лицето на Фестивалния симфоничен оркестър с диригент маестро Емил Табаков, а солист на вечерта ще бъде флейтистът със световна слава – Патрик Галоа. „Музиката е енергия“ е мотото на 32-ия Новогодишен музикален фестивал в НДК, който се посвещава на неговия създател диригента Емил Чакъров и 70 години от неговото рождение. Той с подкрепата държавата, много приятели и световни музиканти сложи началото му през 1987 година, а последните му концерти бяха през 1990 година. Напусна нашия свят през 1991 година едва навършил 43 години, а това изключително събитие за България създаде преди да е навършил 40 години… В програмата на фестивала имаше прожекции в зала „Люмиер Лидл“ на записи на Симфониите № 4 и 5 на Чайковски на  Фестивалния симфоничен оркестър с диригент Емил Чакъров; на Верди – „Реквием“; на Бетовен – Симфония № 9; на Хайдн – Оратория „Сътворението“ със солисти такива имена като Мирела Френи, Елена Образцова, Петер Дворски, Николай Гяуров, Стефка Евстатиева, Маргарита Лилова, Николай Геда, Никола Гюзелев, Анна Томова – Синтова и ред други големи изпълнители. В рамките на тазгодишната програма беше показан и филмът на БНТ „Като дъх музика“ I и II част /1998/ със сценарист Екатерина Дочева и режисьор Светла Фингова. А имаше и премиера на документалния филм „Последен концерт”, посветен на Емил Чакъров на режисьора Георги Тошев. В рамките на фестивала имаше и забележителна срещи с изкуството на именития ни цигулар Минчо Минчев, също близък приятел на Емил Чакъров. Двамата са не само състуденти от Държавната консерватория, сега Национална музикална академия „Панчо Владигеров“, но и заедно с много съвместни проекти и участия. Маестро Минчев беше отново на сцената на зала 1 на НДК в програмата на Новогодишния музикален фестивал в симфоничния концерт под надслов „Виртуозите“ под диригентството на Емил Табаков. На сцената, редом до изтъкнатия цигулар застана виртуозният контрабасист Рик Стотийн. Концертът „Виртуозите“ е повод за първо гостуване в България на младия и вече утвърден на световната концертна сцена Стотийн.

Стоян Янкулов - Стунджи и Ангел Заберски - снимка Стефан Джамбазов

Ангел Заберски - син пък събра едни от най-популярните имена от българската джаз сцена: Михаил Йосифов, Велислав Стоянов, Мартин Ташев, Стоян Янкулов - Стунджи, Тодор Бакърджиев, Борис Таслев, Михаил Михайлов и Димитър Узунов, 38 членен щрайх оркестър с диригент Григор Паликаров, както и интересни гост - солисти. В концерта „SYMPHONY – JAZZ“ специално участие взе българският музикант и световен шампион по бийтбокс Александър Деянов – SkilleR – човекът, който внесе културата на бийтбокса преди повече от 10 години у нас. Концертът е продължение на линията, която Националният двор��ц на културата следва, а именно да продуцира нова музика от български композитори, както и да подпомага създаването на нови аранжименти на световни музикални образци от различни жанрове. В продължение на тази насока, сега Ангел Заберски представи свои нови творби и аранжименти, като част от тях бяха написани специално за концерта и бяха изпълнени за първи път. За този проект сме разговаряли с Ачо Заберски преди време той тогава сподели, че събира почти симфоничен оркестър. „Затова сложих заглавието Simphony, защото оркестърът  е почти симфоничен и палитрата от музикални звуци, с които мога да работя е изключително богата. Само една - две групи оркестрови ми липсват в този оркестър. Това са дървените духови и палитрата от ударни инструменти”.  Шеговито го прекъсваме, че все пак има в оркестъра Стоян Янкулов – Стунджи,  той се съгласява, но все пак уточнява, че говори за симфоничния оркестър. И продължава за концерта. „Включени са аранжименти на евъргрийни, изключително познати всички, по-скоро на джаз обществото на хората, които се интересуват от такава музика. Това са песни и инструментални пиеси, които почти всички са от мюзикъли от старо време. Може би някои от тях са и от филмова музика и са извадени, за да се превърнат в стандарти. Специално за концерта направих една много хубава и позната песен, която звучи като ария, макар че не е от оперно произведение, а си е самостоятелна творба - „Гранада” на Константин Лара. Много красива песен – комерсиална песен, която звучи като ария, звучи като извадена от някое оперно произведение. Другото е от Леонкавало, известната негова ария от операта „Палячо” - „Смей се, палячо”. Ето я оперната музика само, че в един аранжимент, който е присъщ повече на стила на 70-те, 80-те години или нещо, в което аз съм възпитан от родителите си, по-скоро от баща ми /композитора Ангел Заберски – б.а./. Благодарен съм му, че ме възпита в хубав музикален вкус”, каза Ачо.

Красимир Илиев - куратор на изложбата на Атанас Пацев в СГХГ - снимка Стефан Джамбазов

И за да не остане само музиката в края на годината – последни изложби и награди. Софийска градска художествена галерия има удоволствието да ви покани на последната за тази година изложба на Атанас Пацев „Творби и размишления" с куратор Красимир Илиев. Творчеството на Атанас Пацев (1926 - 1999) е белязано от няколко обстоятелства – участието като осемнадесетгодишен в партизанското движение; следването му в Художествената академия между 1944 и 1949 г. , когато тя е арена на драстични промени; пътуването му във Франция и Италия през 1963 г., когато се сблъсква със съвършено различеното усещане за свобода; организираните нападки срещу неговата изложба през 1968 г., които го пращат в лагера на непослушните интелектуалци с партиен билет – при Радой Ралин, Борис Делчев, Веселин Андреев и при художници като Любомир Далчев и Генко Генков, пише в анотацията за изложбата. Неприемливият експресивен пластичен език, експериментите с перспективата, броденето из табуираните полета на еротичното, бунтарският текст „За безтегловността”, публикуван в брошура към изложбата му от 1968 г., са част от забравената днес съпротива на Пацев срещу неписаните правила за правилно поведение в едно общество със строга йерархична структура. Огромното напрежение между вярата в комунистическата идеология и исконно присъщото му бунтарство е заключено не само в неговите изображения. От 1980 г. почти до смъртта си той изписва 94 тетрадки с непубликувани досега, трудни за разчитане дневници. Творбите и текстовете, подбрани за тази изложба, представят Пацев като личност, разтърсвана от „упойващи мечти” и драматични съмнения, чувствени радости и свръхболезнени преживявания. Няма друг български художник, който да съчетава с такъв самоубийствен диапазон на чувствата щастието от безграничната вяра и ужаса от съзнаването на нейната утопичност. Творческото състояние „трябва да са сгъсти и нажежи до бяло” – пише той, не само рисувайки до изнемога, а и човъркайки разума си за евристични идеи, измисляйки теории „за безтегловността”, за „релативното пространство”.

Милен Русков и Георги Господинов - снимка Стефан Джамбазов

А Столична библиотека раздаде своите пети годишни награди. Писател на годината – 2018 на Столична библиотека стана Георги Господинов (най-четен автор на художествена литература) с „Физика на тъгата“, „Естествен роман“, „Всичките наши тела“. Хубавото беше, че наградата му беше връчена от миналогодишния носител на приза Милен Русков. Имаше напрежение между двамата след непремерени изказвания на Русков, който сега съжали за своите думи тогава. А Господинов отбеляза, че очевидно на Коледа все пак стават чудеса. Сред най-четените съвременни български писатели в библиотеката са: Владимир Зарев – Трилогията „Битието“, „Изходът“, „Законът“ и „Орлов мост“, Алек Попов– „Сестри Палавееви“, „Сестри Палавееви: по пътя към Новия свят“ и „Мисия Лондон“, Захари Карабашлиев– „Хавра“, „18 процента сиво, „Не толкова кратка история на самолета“, Венета Райкова– „Вещицата“, „Инсомния“ и „Вендета“, Милен Русков, Михаил Вешим, Ивинела Самуилова, Розмари Де Мео, Неда Антонова, Стефан Цанев и др. Най-четен автор на научна и научно - популярна литература е проф. Николай Овчаров с „Един археолог пътешества по света“, „Перперикон и околните твърдини през Средновековието“, „Цар Калоян - пълководецът“и „Шифърът на Перперикон“. Сред най-четените автори на научна и научно-популярна литература са Юлияна Антонова - Мурата – „Моши моши, Япония“, Анна Заркова – „Големите убийства в България“, „Големите убийства“, Георги Жеков, Елина Цанкова и Иван Михалев, проф. Георги Марков и др. А писател на годината – детски автор е Божана Апостолова с поредицата за „Малката Божана“. Сред най-четени съвременни детски писатели са Радостина Николова – поредицата за „Мотовете“, Мая Дългъчева  – „Топлото човече“, „На какво ухае зимата“, „приказки от Оная гора“, Юлия Спиридонова – Юлка и др. Бяха връчени награди и за читател на годината, виртуален читател“, читател на детска литература, най-четящо семейство. Така че очевидно, има не само писатели, но и читатели, което е важно и за двете страни. Особено през дългите Коледни и Новогодишни празници, които могат да бъдат осмислени и с книга. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на НДК