#Пламен Карталов

[vprki]

НДК и Националната опера и балет обединяват усилията си в името на публиката

„С��едваме стратегията си в НДК – тази година да бъдем още по-отворени към хората, това, за което е създаден Дворецът като един мултифункционален културен и конгресен комплекс“. Това каза Борислав Велков, председател Съвета на директорите на НДК минути преди да бъде подписан Меморандума за сътрудничество между Двореца и Националната опера и балет.

И продължи: „Благодаря на академик Пламен  Карталов, че подкрепи нашата идея и в личен план за дългогодишното ни приятелство, един от малкото, които в трудни моменти е подавал ръка. Обсъждали сме много идеи, интересни неща, свързани сме с професионално и лично приятелство вече дълги години“.

Документът беше подписан в присъствието на журналисти във ВИП залата на Националната опера и балет, знак на уважение от страна на представителите на НДК към Националната ни опера като една от културните ни институции с най-дългогодишна история и авторитет. Велков подчерта, че заедно се възползват от възможностите, които имат и НДК и операта – човешки потенциал, опит ноу хау, техническо обезпечаване, техническо оборудване, все важни неща, които остават във сферата на нашето взаимодействие. НДК на 24 май открива своето външно фестивално пространство /от страната на зала 6-б.а/, което ще продължи до края на юни месец единствено в момента по рода си в София. „Там искаме да направим една събирателно  място, където да се срещне публиката и културата. Ето затова и Националната опера и балет на 14, 15 и 16 юли ще представи голяма част от своя репертоар, най-добрите си спектакли в пространството зад НДК. Нашият маркетинг екип мисли как ще се рекламира това пространство, как ще се нарича. Засега го наричаме условно Music Garden“.

Борислав Велков, Пламен Карталов и Ангел Митев, изп. директор на НДК /от ляво надясно/ подписват документа

От своя страна директорът на Националната опера и балет маестро Карталов припомни: „Националният дворец беше замислен като Народен дворец на културата, което означава, че точно това пространство на открито е за най-широката публика. За публика, която често пъти се притеснява да влиза в оперния храм или трудно намира достъп до някои от залите на НДК. Винаги от нашия голям опит виждаме една публика, която нито влиза в операта, нито желае да влезе в операта, а сигурно има и публика, която от внушителните размери на НДК сигурно се притеснява да отиде до тези крепостни стени и да ги превземе и да отиде до тези толкова уникални и прекрасни зали. Откритите пространства дават тази демократична възможност хората по най-естествения начин, без да се чувстват задължени да се обличат специално и да слагат вратовръзки и костюми да отидат на едни спектакли, които ще са народни, популярни �� нашето изкуство се превръща в изкуство за всички“. Тук е мястото да припомним, че маестро Карталов повече от двайсет години има своите пристрастия към реализирането на оперни и балетни спектакли на открито, въпреки трудностите от постановъчен, организационен, технически и не само характер. Спектакли на операта в едни по-трудни времена се радваха на изключителен интерес на площад „Александър Батенберг“, в пространството около храм-паметник „Александър Невски“, в ра��она НДК. Продължават с години, както и сега през лятото в парка на Военната академия „Г.С. Раковски“. Той реализира такива мащабни проекти и на „Сцена на вековете“ във Велико Търново, на Белоградчишките скали, в крепостта „Баба Вида“ във Видин и…предстои да видим и новите му идеи. Маестро Карталов, който от години развива в Националната опера и балет програми за децата, включително и за бебоци, както ги нарича, се надява, че детските спектакли с  техния опит ще могат  да се интегрират в разкошните зали на НДК.

“Борис Годунов” - една от постановките на Пламен Карталов пред храма “Св. Александър Невски”

И от двете страни са убедени, че изкуството трябва по един бърз начин да достига до младите хора, част от тяхната дейност като културни институции ще бъде и на ниво билетни системи. Ще използват своите каси, своите билетни системи. НДК е в готовност да пусне по мащабна програма от съществуващата он лайн система за достигане до нови публики от млади хора и като достигане до приходи. Двете институции ще имат и технически обмен и организационен  обмен за билети за достигане до повече млади хора, дори и чрез мобилните устройства.

Според Борислав Велков, освен творчески обмен на идеи става дума и за институционално взаимодействие, защото то е търсено и естествено. Мнението на екипа в НДК е, че всички институти в сферата на културата, в цялата инфраструктура на културата трябва да си взаимодействат по този доброволен начин, намирайки общи опорни точки и сходно желание за развитие, което е много позитивно. Ние сме малка страна с не особено голям пазар и в областта на културата и изкуството и подобна колаборация дава по-големи възможности и на съставите, и на артистите, и на институциите и най-вече на публиката.

Мар��арита Димитрова, артистичен директор на Празниците на изкуствата “Аполония” и Борислав Велков, председател Съвета на директорите на НДК при обявяването на съвместните им дейности

Припомняме, че преди малко повече от месец от НДК обявиха стратегическата си визия за развитие, в която беше заложено и организирането на сцена на открито в Парка зад НДК. Тогава заедно с фондация „Аполония“ представиха своето коопериране за предстоящия концерт на 18 октомври на италианската соул звезда Марио Бионди, като обещаха и други съвместни артистични събития с висока художествени качества, както това се случвало преди години с Пролетния музикален фестивал. Амбициозните планове са налице, екипът на НДК е на ход и засега следва последователно избраната посока. Оттам обещават и по-достъпни цени на билетите, защото са категорични, че преди бизнеса за тях е по-важна мисията им да развиват културата. Времето ще покаже. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

След 16 години „Дон Жуан“ отново в Софийската опера

„Нуждаем се от Моцарт, така както се нуждаем от закуска и всяка сутрин, за да започне деня се нуждаем от един душ. Моцарт е изключително важен, както за оркестъра, така и за певците и за всеки един човек“. Каза германският диригент Ерих Вехтер на среща в Софийската опера по повод предстоящата премиера на операта „Дон Жуан“ на Моцарт.

Той е поканен от академик Пламен Карталов в Националния ни оперен театър през 2011 година и ръководи оркестъра в мащабния проект с тетралогията на Рихард Вагнер „Пръстенът на нибелунга“. Първият му въпрос към маестро Карталов тогава бил: „Кога ще поставяме Моцарт? Кога за последно сте поставяли Моцарт?“. Отдавна не е поставяна опера на Моцарт в Софийската опера и балет, но сега предстоят и други заглавия на гениалния композитор.

Академик Пламен Карталов и Уго Де Ана - снимка архив на Софийската опера

По традиция Пламен Карталов представи екипа на постановката дни преди премиерата на „Дон Жуан“ на 18, 19 и 20 април. „След една серия на нови постановки „Дон Паскуале“ на Доницети, „Трубадур“ на Верди, „Легенда за езерото“ по музика на Панчо Владигеров, 2019 продължаваме със същата динамика, с която изпратихме и предишната година с други две премиери“, каза академик Карталов. Той представи своите колеги и именити творци с международен авторитет и кариера – диригента Ерих Вехтер, който всички познават от работа му на целия „Пръстен на нибелунга“ на Рихард Вагнер, „Аида“ на Верди и много други постановки; об��чания от българската публика режисьор и художник маестро Уго Де Ана, който постави на сцената на Софийска опера „Аида“ на Верди, „Самсон и Далила“ на Сен-Санс, „Норма“ на Белини и сега отново е при нас. „Тук са и нашите солисти – в ролята на Дон Жуан имаме двама изпълнители – Вито Прианте и Петър Найденов, Донна Анна сме поверили на две изпълнителки Радостина Николаева и Цветана Бандаловска, Дон Отавио Даниел Острецов, Хрисимир Дамянов, Хуан Франциско Гател, Командора – Ангел Христов, донна Елвира - Габриела Георгиева и Лилия Кехайова, Лепорело – Андреа Кончети и Петър Бучков и други. Един голям състав от двойни и тройни изпълнители между най-добрите с международен състав. Предстои ни едно вълнуващо събитие, една нова концепция на „Дон Жуан“ на режисьора Уго Де Ана“. Подчерта с убеденост Пламен Карталов.

Един от най-привлекателните образи за творците

от всички области на изкуството е Дон Жуан. Той е станал герой на огромен брой художествени произведения – опери, балети, оперети, драми, комедии, романи, поеми, картини, скулптурни фигури, симфонични творби. За първи път легендата за неуморимия авантюрист и покорител на женските сърца намира място като сюжет на сценично произведение в пиесата „Севилският съблазнител” (1630) от испанския драматург Тирсо де Молина. След него писатели, между които Молиер, Голдони, Хофман, Байрон, Мериме и Пушкин, композитори като Глук, Даргомижски и Рихард Щраус създават произведения върху същия сюжет. Едно от най-значителните от тях си остава операта на Моцарт. През януари 1787 г. Моцарт заминава с жена си за Прага на почивка у неговия приятел и голям почитател граф Тун. Там директорът на пражкия театър Бондини предлага на композитора да напише опера срещу възнаграждение от сто дуката. Моцарт приема предложението и се обръща към придворния либретист Лоренцо да Понте, с когото вече е работил по „Сватбата на Фигаро“. Поетът бързо съчинява либретото и през май с. г. композиторът започва работа над музиката на „Дон Жуан”.

снимка архив на Софийската опера

За бързината, с която е завършена тази опера се разказват легенди. Една от тях е, че Моцарт пише прекрасната увертюра в деня на премиерата – на 29 септември 1787 г. в Прага. Спектакълът има невероятно голям успех. На следващата година операта е представена във Виена, като за австрийската постановка Моцарт прави известни поправки в партитурата. Операта „Дон Жуан” е един от върховете в творческите достижения на гениалния композитор. Третата опера с либретист Лоренцо да Понте на Моцарт е „Така правят всички жени“ /„Così fan tutte“/. За първи път операта „Дон Жуан“ е поставена в Софийската опера през 1930 година под диригентството на немския диригент Херман Щанге. През юни 2003 година е премиерата на операта с режисьор Бина Харалампиева. Тогава съвсем младата Радостина Николаева е в ролята на донна Анна, а Дон Жуан е Юлиян Константинов. И сега след 16 години отново премиера на знаменитата опера.

А диригентът Ерих Вехтер продължи по темата Моцарт: „В Германия няма нито една опера, която да не поставя във всеки един сезон поне едно произведение на Моцарт. За оркестъра и за певците е много важно да могат да изпълняват Моцарт. Попитайте много певци, за които

Моцарт е лекарство за гласа.

А за оркестъра това е една изключителна дисциплина, а те се нуждаят от дисциплина, за да се изсвири, защото някои части са изключително трудни, технически погледнато. И, разбира се и за стила, по който се прави. Ако отдавна човек не е свирил Моцарт, не може да му влезе в маниера, в начина на изпълнение“. Споделя и за себе си как е работил и се е готвил за музиката на Моцарт. „Как можеш да свириш Моцарт, когато всичко е написано, то е като факсимиле в оригиналния текст. Аз съм го изпълнявал по записките на Моцарт, както той го е написал. Той е написал толкова много неща, че можеш всичко точно да направиш точно по фантастичния начин, по който е изказано от композитора. Всичко, всичко е казано и аз просто трябваше да изпълнявам. Това ме научи да не гледам Моцарт през Стравински, Чайковски и Рихард Щраус, както и Бетовен“.

Репетиция на “Дон Жуан” в Софийската опера - снимка архив на операта

На тази среща в Софийската опера предпремиерно за „Дон Жуан“ непринудено се получи и диалог, дори малко дискусионен между диригента и маестро Карталов, който обясни и репертоарната политиката на театъра: „В Софийската опера се постави и „Идоменей“, „Милосърдието на Тит“, много дълго време се играха „Сватбата на Фигаро“, „Така правят всички жени“. Но в последните години ние трябваше да дадем на нашия театър една международна известност, едно международно признание с нашия цикъл „Рихард Вагнер“. Много съм щастлив, че онази вечер от сцената на Софийската опера прозвуча Рихард Щраус с участието на нашия оркестър, който изпълни този огромен концерт с Анна Томова-Синтова /на 9 април/, а малко преди това направихме „Саломе“ на Щраус в Софийската опера. В проект е „Електра“ на Щраус в следващия сезон. Всеки немски театър може да направи Моцарт, но не всеки немски театър може да направи тетралогията „Пръстенът на нибелунга“ от Рихард Вагнер. Аз съм много щастлив със своите двама колеги, тука са и нашите вагнерианци, сега са моцартияни. Те могат да пеят всичко“.

Анна Томова – Синтова, една от най-забележителните певици на нашето време беше в София по покана на акад. Пламен Карталов,  за да подготви вокално-интерпретационно артистите, които ще участват в премиерата на операта „Дон Жуан“. На среща с нея преди концерта ѝ и по повод работата ѝ с певците тя сподели:

„Донна Анна беше моя визитна картичка

на представяне – всички мои американски дебюти –в Метрополитън в Ню Йорк, в Сан Франциско, в Чикаго – всички бяха с донна Анна, с почти един и същи състав, който се въртеше в цял свят. В гнездото в основата на тази опера лежи неимоверно нещо много силно от Моцарт. Светлината на неговата музика, която се чувства винаги във всички негови произведения. Не бива да забравяме, че тя е вдъхновител на велики композитори като Бетовен, Рихард Щраус, който е наблягал, че светлината на Моцарт е в основата на неговото вдъхновение за това, което и той е създал. Щастлива съм да изживея това отново в Софийска опера да бъде поставен Моцарт и една от неговите най-забележителни и силни опери „Дон Жуан“. А донна Анна специално принадлежи към моите най-обичани партии, въпреки че всички са родни деца и обичани. Щастлива съм тук това да бъде предавано сега от хубави певци като Радостина Николаева, като Цветана Бандаловска /като донна Анна/, Габриела Георгиева /като донна Елвира/ – прекрасен състав на Софийска опера, които с голяма гъвкавост, с една спонтанност, с ентусиазъм, с отворено сърце да контактуват и да произведат нещо много ценно и ново за самите тях след един активен период на Вагнер и други различни произведения, които се поставят тук. Моцарт има специални изисквания, защото пеенето и интерпретацията е въпрос на овладяване на стил. Певческата позиция е една, но стилът е този, който различава и езика, на който се пее. Имахме много активен, много хубав период на интензивна работа от самото начало, от първия ден. Смея да кажа, че всички, всеки поотделно успя да открие много себе си и да развие себе си от творческа страна в позитивна посока напред. Българските гласове, това е известно, са най-красивите в света. Винаги – това е типично, колкото и нови сили да идват от различни страни българският певец носи нещо много типично“. /Целият разговор с Анна Томова – Синтова може да прочетете тук/.

Анна Томова - Синтова и Пламен Карталов - снимка © Стефан Джамбазов

За подготовката си по партията на донна Анна заедно с маестра Синтова Радостина Николаева разказа: „Нямам думи да изразя какво беше за нас работата ни с Анна Томова – Синтова. Имах щастието през 2006 година в Стара Загора да се запозная за първи път с нея и да се докосна до нейното изкуство по отношение на Моцарт, по отношение на донна Анна. Сега след толкова години се преоткриваме една друга, за мен този ��рекрасен образ на донна Анна, който е изключително предизвикателен като изпълнение и като интерпретация. Анна Томова-Синтова е невероятен изпълнител, невероятен човек. Беше страхотно удоволствие тя да ни води в този стил на Моцарт. Наистина е голямо предизвикателство, тъй като изисква голям самоконтрол, концентрация и тя по един непринуден, човешки, топъл, майчински начин ни приобщи към изкуството на Моцарт.“ Любопитно е, че още като студентка трети курс в Музикалната академия Радостина дебютира 1998 година в Русенската опера именно в „Дон Жуан“, но като донна Елвира.

И Цветана Бандаловска от години изпълнява донна Елвира, а новата среща със световната оперна звезда открива и специални моменти в професионалния ѝ път. „За първи път се срещнах с Анна Томова-Синтова, когато подготвях ролята на Саломе през 2008 година. Оттогава нашето сътрудничество, нашият контакт е непрекъснат. Ние с нея общуваме, пишем си, разговаряме и за мен това беше един дар Божи тя да ни подготви за „Дон Жуан“. Аз от години вече пея донна Елвира и за мен беше предизвикателство, защото режисьорът каза, че ме вижда като донна Анна. Предизвиках самата себе си отново да вляза в ролята на донна Анна, която съм изпълнявала преди 20 години като съвсем млада певичка /смее се/, певица на български. Тоест за мен това е една съвсем нова роля, защото езикът е италиански и това е една нова роля. Такава личност като Анна Томова – Синтова те вкарва в едно друго измерение. Там се работи на съвсем друга вибрация. Тя е един изключително проницателен човек, който вижда веднага дали има проблем, къде нещата не са точни. Изключителен опит! Чухме думите на Херберт фон Караян през устата ѝ. Тази нишка, която тя предава и изглежда това е една мисия за нея да предаде нататък това, което знае и тя умее да го прави, умее да види почвата, начина, по който тя да засее това семе. Специално за донна Анна – това е една от най-трудните сопранови роли. Това за гласа е предизвикателство, защото гласът има едно удобство, предопределеност, т.е. ние излизаме от комфорта на гласа. Донна Анна се пее от по-плътен сопран като традиция и това вече е техническата трудност, която стои пред певеца и се изисква безкрайна концентрация и внимание през цялото време – никакво отпускане! Самият образ на донна Анна е много интензивен, защото тя всъщност е стената, в която Дон Жуан се блъска и тръгва надолу към бездната. Моята благодарност към Анна Томова – Синтова е огромна. Надявам се отново да се връща в Софийска опера и да ни подготвя, за да може и ние след време да предадем нататък“.

снимка архив на Софийската опера

Срещата в Софийска опера по повод предстоящата премиера на „Дон Жуан“, извън детайлите по подготовката й беше и преклонение, възхита, обич към музиката на Моцарт, която продължава да живее, да диша, неотменно любима и на съвременния човек. А режисьорът, сценограф и художник на костюмите Уго Де Ана сякаш прави обобщението:

„Дон Жуан“ е една мощна опера, гениална.

Много сложно е да се подберат цветовете, защото всичко се случва през нощта. Това е една безкрайна опера по един или по друг начин. Тя е и комична, и драматична, и има връзка и със свръхестественото – смесени всички заедно само в един спектакъл не е възможно да бъде направена с една обща визия на атмосферата. В най-сложната работа, която човек среща и трябва да бъде направена е именно работата с певците, които са актьори. Много е важно те да бъдат герои, които да могат да изживеят всички тези ситуации и при това да пеят и да се движат във всички тези театрални стилове. В даден момент, даже, тази опера е изключително съвременна не само в структурата си, но и заради конфликта. Да не забравяме, че тази опера има не само музика, но и много литературни и философски интерпретации, което създава един вид проучване, което се прави около тази опера. Това трябва да е отправната точка, когато тя тръгва да се поставя. За един режисьор има много възможности да бъде направена. Колкото повече се проучва, толкова повече се върви напред и усещаш, че си толкова неспособен да я направиш. Това не го казвам само аз, а и много големи режисьори. Това е много важно. Това е една толкова гениална опера, сложна, монолитна и човек не знае откъде да започне да я прави за сцената. Не можем да станем Микеландежело, но можем да направим това, което е перфектно в нея, според нашите възможности и талант. Много съжалявам за това, ние сме ограничени в своето черно-бяло“. Думите му бяха посрещнати със смях и ръкопляскания.

снимка архив на Софийската опера

А той допълни, че„Дон Жуан“ ще е четвъртата му постановка тук. „Решихме да я направим, защото е опера, която от много години не е поставяна в Софийската опера и за мен творбата е като крайпътен камък, маркова и значима.  По-трудно е, отколкото си представях, че можеше да бъде направено и създадено. Важното е да се знае, че в списъка на най-поставяните опери в света на първо място са три опери на Моцарт, а „Дон Жуан“ е „едва“ на седмо място от най-поставяните опери в световен мащаб. Ето защо изключително важно е софийската публика да може да се доближи до такъв шедьовър. Софийската опера прави огромно усилие, за да постави и да направи спектакъл, който да спази всички правила, точно музиката на Моцарт, както е написана. А певците още повече, защото имаха възможността да бъдат подпомогнати с подкрепата и сътрудничеството на голямата певица Анна Томова – Синтова, която изключително много работеше с нашите певци“.

Според изпълнителите публиката ще ахне от красотата на сцената. В сценографията са използвани репродукции от музея „Прадо“, мебелите са доставени от Испания, а костюмите и обувките от Италия и всичко е финансирано от Софийската опера. Подчерта маестро Карталов и допълни с важни моменти от плановете и целите на театъра:

„Екипът от дълго време се труди с този шедьовър на Моцарт.

Една от сериозните политики на нашия театър и на ръководството е да откриваме и да даваме шанс на млади артисти, на млади имена, на нови гласове. Иначе как ще има едно наследство, една традиция, когато не се започне от някъде. Заедно с „Дон Жуан“ вече започнаха репетициите на операта „Аполон и Хиацинт“, една от ранните на Моцарт /премиера на 16 май/. На малката сцена с най-млади артисти ще видите още един шедьовър от младия Моцарт. Всички тези колеги, които тук присъстват са вече от нашите първи сили на театъра, но имаме и дебютанти. От миналия сезон тук започна серия от млади артисти, които аз специално поканих за „Янините девет братя“ на Любомир Пипков и всичките „братя“ в момента имат централни роли. Това беше задачата. Младите певци в Софийската опера – те са вече твърде много, а всички порастват, естествено и трябва да идват и нови, и нови попълнения. Ние имаме специална грижа към младото поколение и не само към оперните артисти, но и към балетните артисти и към младите оркестранти. Ние имаме отвореност към поколението млади творци на сцената на Софийската опера“. Пламен Карталов само загатна за предстоящите летни фестивали, за които вече има голям интерес и за постановка отново на Вагнер „Тристан и Изолда“ с участието на великолепните Радостина Николаева и Цветана Бандаловска. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: архив на Софийската опера и Стефан Джамбазов

[vprki]

Анна Томова – Синтова: Папа Верди беше моят водач

„Дон Жуан“ е една от моите най-любими опери. Тръгнах оттук, но в Европа се развих много и имах честа да поднасям Моцарт в родния му град, в Залцбург в серия от хубави постановки“. Сподели на среща в Националната опера и балет Анна Томова – Синтова, една от великите оперни прими на нашето време.

Тя е в София по покана на акад. Пламен Карталов,  за да подготви вокално-интерпретационно артистите, които ще участват в премиерата на операта „Дон Жуан“ от Моцарт на 18 април. А тя допълва, че е пяла в тази знаменита опера на Моцарт с прекрасни диригенти, работила с изключителни режисьори, но най-паметната ѝ е с Жан-Пиер Понел /1932-1988/.

Анна Томова - Синтова с акад. Пламен Карталов - снимка © Стефан Джамбазов

„Донна Анна беше моя визитна картичка на представяне – всички мои американски дебюти –в Метрополитън в Ню Йорк, в Сан Франциско, в Чикаго – всички бяха с донна Анна, с почти един и същи състав, който се въртеше в цял свят. В гнездото в основата на тази опера лежи неимоверно нещо много силно от Моцарт. Светлината на неговата музика, която се чувства винаги във всички негови произведения. Не бива да забравяме, че тя е вдъхновител на велики композитори като Бетовен, Рихард Щраус, който е наблягал, че

светлината на Моцарт

е в основата на неговото вдъхновение за това, което и той е създал. Щастлива съм да изживея това отново в Софийска опера да бъде поставен Моцарт и една от неговите най-забележителни и силни опери „Дон Жуан“. А донна Анна специално принадлежи към моите най-обичани партии, въпреки че всички са родни деца и обичани. Щастлива съм тук това да бъде предавано сега от хубави певци като Радостина Николаева, като Цветана Бандаловска /като донна Анна/, Габриела Георгиева /като донна Елвира/ – прекрасен състав на Софийска опера, които с голяма гъвкавост, с една спонтанност, с ентусиазъм, с отворено сърце да контактуват и да произведат нещо много ценно и ново за самите тях след един активен период на Вагнер и други различни произведения, които се поставят тук. Моцарт има специални изисквания, защото пеенето и интерпретацията е въпрос на овладяване на стил. Певческата позиция е една, но стилът е този, който различава и езика, на който се пее. Имахме много активен, много хубав период на интензивна работа от самото начало, от първия ден. Смея да кажа, че всички, всеки поотделно успя да открие много себе си и да развие себе си от творческа страна в позитивна посока напред. Българските гласове, това е известно, са най-красивите в света. Винаги – това е типично, колкото и нови сили да идват от различни страни българският певец носи нещо много типично.

снимка © Стефан Джамбазов

Ние, които сме минали през едно много голямо училище, силно училище, изискващо дисциплина, изискващо всеотдайност, много енергия, без замисляне в самите себе си да предаваш нещо на хората в името на изкуството, създадено да радва душите на хората и да ги зарежда. Имахме много хубав период, премиерата предстои. Ръководството на операта прие с желание да отреагира на нещо, което във Виена беше направено за мене от публиката - една голяма видеовечер с непознати мои записи от световните сцени, както и с изложба от документи от изминатия творчески път“. На 7 април от 19 часа в Софийската опера и балет ще бъде представена фотоизложбата „55 години живот на сцената“ и видеопрожекцията „Звездни мигове с Анна Томона-Синтова“, реализирани със съдействието и подкрепата на дъщеря ѝ Силвана Синтов и съпруга ѝ Филип Беренс. Част от фотосите в изложбата са от личната колекция, архив на Ерих Вирл, сътрудник на обществото „Приятели на Виенската Щатсопер“.

Анна Томова - Синтова с маестро Херберт фон Караян - снимка архив

Призната като една от великите интерпретаторки на шедьворите на Моцарт, Анна Томова-Синтов е обещала на маестро Херберт фон Караян, с когото е работила повече от 19 години, да предаде своя опит на младите. Това, тя прави на майсторските си класове у нас и по света. А в този момент тя споделя, че е имала четири години по-интензивни и малко тъжни години. „Радвам се слънцето да просветне отново на родна земя. Това топли душата, което зарежда и се предава и на хората, публиката в тежки времена и винаги да се гледа позитивно напред, с вяра, с увереност, независимо от това какви са външните влияния да върви напред. Това е мисията и целта на изкуството и се радвам, колкото е възможно в моите простосмъртни човешки възможности това да предавам нататък“. Тя участва в 14 оригинални постановки на „Дон Жуан“, както и многобройни и други участия. Постановките са били във всички големи сцени на света, а и са били много различни. За нея забележителните ѝ изяви не са само като донна Анна, но и в „Сватбата на Фигаро“, където режисьор отново e Жан-Пиер Понел. А Анна Томова-Синтова споделя: „При работата с него нещо просветна. Той минаваше и за модерен, търсеше много същината на постановката на образи и вярност на Моцарт. За него беше закон вярност на Моцарт, а диригентите от Ерих Лайнсдорф /1912-1993/, Карл Бьом /1894-1981/, сър Колин Дейвис /1927-2013/, Карл Мазур  /1927-2015/, Волфанг Савалиш  /1923-2013/, не е само с Херберт фон  Караян  /1908 – 1989/, но и с много други звездни имена на диригентския пулт. Постановката на Понел беше в Залцбург, същата постановка в Чикаго, в Париж. Беше незабравима за мене работа с него. Жалко, че много млад ни напусна, но той си беше изпълнил делото. Гостувала съм и тук с „Дон Жуан“, дирижира Михаил Ангелов /1932-2017/, с много хубав състав“.

Някои от ролите на Анна Томова - Синтова - снимка архив

Споменаването на Рихард Щраус ни отвежда към един специален път в нейната кариера, започнал в Лайпциг преди много години след поканата, отправена към нея, след като чуват и виждат младата певица в Старозагорската опера.

„Рихард Щраус означава особено нещо за мене,

за което съм много благодарна. Още при първото прослушване в Лайпциг, съвсем прясно пристигнала от България с италианското белканто като основа, като основна техника главният музикален директор на театъра, 70 годишният тогава Паул Шмидс, личен асистент на Рихард Щраус в неговата младост ми каза: „Госпожа, Щраус винаги искаше да види този глас от неговите протагонисти!”. Аз нямах никаква представа, защото не се бях докосвала до музиката на Рихард Щраус. Първото, което чух беше „Жена без сянка“, нищо не разбрах и ми беше един съвсем друг свят. Но когато ми възложиха точно по тази причина Арабела, като първа щраусова, аз като пианистка подготвям всички свои партии сама, така стана и с Рихард Щраус. По време на самата работа откривам неща, откривам светове, които страшно много кореспондират със самата мене, с моите усещания. Беше голямото щастие всичко това да бъде изработено с големи капацитети, както корепетитори, така и диригента, режисьора. Това беше първият допир с Рихард Щраус, който постепенно стана една голяма моя любов. Поредицата дойде с „Ариадна от Наксос“, Маршалката в „Кавалера на розата“, „Капричио“, концертно изпълнение на „Саломе“.  Това беше и първото представяне тук на Рихард Щраус в България. Тук винаги е имало интерес да се представя нещо, което е ново, което обогатява публиката. Дойдох веднага след едно концертно изпълнение в Барселона. Смятам за мен Рихард Щраус като привилегия, че дойде към мене в името на моето развитие. Всеки един от тези образи означаваше много за мен. 

По време на майсторските класове на певицата в Националната музикална академия - снимка архив НМА

Успоредно с това бих подчертала и Моцарт в Залцбург, в родния му град, също с много големи капацитети. Мога да наблегна на това, че за мене се отвориха нови сфери, които отвориха и в живота ми много сфери, защото в Рихард Щраус стои нещо много дълбоко, което е на живота, на реалността с една огромна дълбочина. Той разбира много женската психика, подобно на Мопасан във френската литература. Разбира се, след Люба Велич /1913 – 1996, една от най-знаменитите световни изпълнителки на Щраус, обичан�� и ценена и от самия него – б.а./ за мене беше едва ли не естествено като една българка. Всяка нова партия беше отпразнувана като едно огромно събитие, нямаше значение къде я правя за първи път”, припомня си изключителната Анна Томова - Синтова. Съдбата ѝ дава и шанса да се срещне с Люба Велич, която се възхищава от „голямата Анна“ и ѝ подарява короната, с която е играла Тоска. „Електра“  е от оперите на Щраус, които Синтова е отказвала дори на самия Караян. Електра ѝ и чужда, както казва самата тя, независимо, че е прекрасна музика, но в нея има прекалено много мистика. И препоръчва, ако се поставя в Софийска опера Рихард Щраус да е с друго негово произведение.

Анна Томова - Синтова на концерт в София - снимка архив

Тя е от малцината, а може би и

единствена от световните певци,

която има в репертоара си италиански, немски, руски, френски композитори.  Нейните роли в операта едва ли могат да бъдат изброени. Заедно с това Синтова има богат камерен репертоар и изключителен ораториален с Реквиемите на Моцарт, Верди, Брамс, Миса Солемнис и Девета симфония на Бетовен, „Сътворението“ и „Годишните времена“ на Хайдн. Преди много години, когато беше вече част от трупата на Щатсопера в Източен Берлин, тогава една вечер беше Татяна в „Евгений Онегин“, а след няколко вечери Маршалката в „Кавалерът на розата“ на Рихард Щраус. Как се постига това? А тя с прекрасната си усмивка, непроменена с годините разказва: „Бях подхваната, ангажирана на базата на белкантови партии. Първият мой сезон след оперната студия /в Лайпциг/, много съм благодарна - излязох в 13 средни, малки партии. Научих се да бъда стабилна на сцената. И след това изведнъж в един сезон бях Абигайл /“Набуко“ на Верди/, Мадам Бътерфлай, „Травиата“, донна Анна и Арабела беше от авгу��т до юли. Аз съм израсла в Старозагорската опера /излиза за първи път на сцената като малко момиченце като детето в „Мадам Бътерфлай“/ с различни 40 заглавия имаха, които непрекъснато се въртяха, включително и оперети, и прекрасни балети. Всяка вечер бях в операта. Баща ми трябваше да ми вземе като ученичка разрешително да няма вечерен час. Майка ми беше там хористка. Операта, различните композитори и различни трактовки бяха станали част от самата мен. По-късно, когато дълго време пеех Арабела изпитвах вече огромна необходимост да дойде един „Дон Карлос“ или „Бал с маски“, но също и обратното.

Анна Томова в началото на пътя си... - снимка архив

Винаги съм казвала: „Италианският репертоар за мен беше като един хубав параход над водата, но от време на време исках да се впущам в дълбокото, долу чрез Вагнер, чрез Рихард Щраус. Да, имах тази способност, но

стремяла съм се да не правя миш-маш.

Обикновено гледах да бъдат блокове – една серия от Дездемона, обикновено това ставаше след представленията в Залцбург през лятото, а септември бях или в Метрополитън, или в Чикаго на първо място с италиански репертоар. Това се редуваше и както наблегнах аз сама съм готвила всички свои партии и в процеса на това конфронтиране с характера и стила, което е изисквала съответната партия е ставало моя натура. На тази база, когато идваха самите изпълнения за мен не беше проблем да превключа, но бях и млада и много бързо реагирах. Сега би било много по-трудно. Не съветвам младите певци обезателно така да правят. Нещата трябва да идват от само себе си, както и Караян често казваше: „Понякога се стремим нещо да стане и правим всичко възможно да стане, ама не става! Ако трябва да стане – от днеска до утре става веднага!“. Обичах всичките си партии, обичах всички композитори, но трябва да наблегна - папа Верди беше моят водач, певчески водач на първо място. Това, с което бях закърмена, това беше базата ми на пеене и на Рихард Щраус. Моцарт е нещо малко по-друго, но чрез закалката ми с италианския репертоар имах смелостта да не пея със стегнато гърло, например, Моцарт. Съвсем отпуснато, да оставям струята да тече напред. Обичах целия си репертоар, всички бяха мои деца“.

снимка © Стефан Джамбазов

Отказвала е не само Електра, но и Елза в „Лоенгрин“ на Вагнер в Байройт, както и Аида във Верона и винаги заради Залцбург, родния град на Моцарт, а и на един от най-забележителните фестивали в света. Срещала е по улиците знаменитости от всички сфери на изкуството като Курт Юргенс, Ленърд Бърнстейн и още и още. От витрините я гледал нейния образ в поредното издание на „Дойче грамофон“, но не го приемала за нещо толкова важно в живота. И споделя много интимно: „В личен план съдбата така ми е отредила да живея един напълно нормален живот. Стремила съм се към това, без много да съм го задълбавала. Омъжих се 19 годишна, втори курс на Академията. Пътят, който сме изминали заедно със съпруга ми, а по-късно и с детето ни за мен е било с една благодарност, чест, че можех като майка и като съпруга успоредно и

като човек на изкуството да вървя напред.

Трябва да подчертая и ролята на моя съпруг /Алберт Синтов, оперен режисьор/, който също беше човек на изкуството, но с пълно разбиране, с пълна опора ми помагаше и творчески, и човешки. Всяка партия е изработвана и сценично с него. Той е присъствал на репетиции. Така личният живот някак си се приобщаваше към творческото развитие напред. Едното е обогатявало другото. Стремяла съм се много да бъда един нормален човек. Невинаги е възможно, защото това, което сцената изисква е на съвсем други начала. Но там лично със съпруга ми, по-късно и детето ни – тази сфера ми е била опората, личната сфера. Благодарна съм много, че съм могла и простосмъртната страна на живота да бъде изживяна. Мога да подчертая от опит, че тя е обогатявала това, което е идвало на сцената. Защото точно тогава изкуството е от сърце към сърце, а това е целта“.

Дъщеря й Силвана беше до нея и в София - снимка © Стефан Джамбазов

За нея загубата на съпруга ѝ беше тежък шок преди две години. Дори тогава, може би, за първи път отмени майсторските си класове в Националната музикална академия „Панчо Владигеров“. И вероятно в този смисъл споделя, че когато е тъжна и сама си мисли и сънува на български. 

„Българският език е в моя корен

и винаги и в семейството и внуците ми говорят български. На български и на немски мисля, защото развитието ми е минало най-вече с големи немски капацитети. В такъв период, когато наистина имаше много безсънни нощи в главата ми се въртяха непрекъснато текстове от партиите и в повече на немски - но когато съм сама и имам проблеми с български език. Не се самонаблюдавам, за мен водещото е чувството. Усещам нещата, не влагам много замисъл. Не се самоонализирам, предпочитам чувството да кипи в мене и да го усещам и да ме води напред“, споделя Анна Томова - Синтова. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

Пламен Карталов продължава предизвикателството Вагнер

„Парсифал” от Вагнер е новото предизвикателство, което акад. Пламен Карталов поставя в Националната ни опера и балет. След "Тристан и Изолда" и тетралогията „Пръстенът на нибелунга”, предизвикала изключителен интерес не само у нас, но и по света, маестро Карталов продължава своите търсения и реализации в творчеството на Вагнер. От националната ни опера предоставиха режисьорските бележки на Пламен Карталов за „Парсифал”, които публикуваме във „въпреки.com” изцяло /снимката е от първата пресконференция за спектакъла със състава/.

„През последните няколко години, от 2010 до 2015, поставих цялата тетралогия „Пръстенът на нибелунга“ и „Тристан и Изолда“. С гордост споделям, че големи групи от вагнеровите общества харесват повече българския Вагнер пред утвърдени световни фестивали и постановчици. Особено когато дръзко показахме нашите постановки на „Пръстена“ в Германия. Споделям го, само за да подскажа ��звоювания авторитет към нашето разбиране и прочит на Вагнер. Този пример на фокусиране върху Вагнеровата драматургия е наистина революционен за оперното изкуство в България.

Сега дойде ред и на „Парсифал“, един нов полет в Космоса, наречен Вагнер. И ето връзката с последната опера на Рихард Вагнер. Напомня ни, че ако хората имат мисия и вдъхновение, дарено от небесната закрила, ще имат и силата на Парсифал за свещено причащение, посвещение и спасение. А това е способността за служене с чиста душа.

„Парсифал“ е образ на духовна общност, в която идеите за братството, смирението, любовта към ближния са преплетени от божественото лъчение и духовно лечение. Сценичната мистерия „Парсифал“ е образ на връзката ни с духовния свят – в нея музиката въздига сетивата в безбрежния духовен храм на душата. Привилегия на всеки можещ да се врече на него.

Пред изпълнителите са поставени сложни задачи. Особено важно е второто действие, където в замъка на магьосника Клингзор е сътворената от него тайнствена градина със съблазнителките – „момичетата цветя“, където се играе върху надуваема огромна възглавница от 100 кв.м. и върху нея се развива действието. Това е едно неспецифично игрално поле, където се плува, танцува, играе и най-главното е да се пее перфектно. Много силно и страстно е драматургичното действие в тези сцени на Клингзор, съблазнителките, Кундри и Парсифал.

Много разл��чни ракурси на решения в прочита на творбата развива режисьорската и сценографската интерпретация. „Парсифал“ е творба многократно поставяна по целия свят, но нашата задача е да преоткрием нов и наш свят в интерпретацията, без да търсим доближаване до немския режисьорски театър на ежедневните днешни проблеми от улицата или деня. Привлича ни неземното, божествено горене в духовната и искряща мистика на фантазнотодейство, от легендата и на философските послания с героите и стремежа им към финалната нирвана, толкова изразително блестящи с музикалните и поетични проекции от драматургията на поета-философ Рихард Вагнер.

Музикален консултант на постановката, който подготвя певците, е Маест��о Рихард Тримборн, съмишленик на легендарните Вагнерови диригенти Караян, Савалиш, Клайбер и др.

Най-главното е МУЗИКАТА в нейната мистичност и езотерична и религиозна чувствителност – с молитвено благоговеене на хоровете и депресия на места. Визуализацията на музиката е една много интересна за всички задача. Това заглавие е едно от най-поставяните в оперните театри и решението винаги се очаква с особен интерес.

Динамизирането на визията е решаваща при елегантността на този много ритуален шедьовър, в който два символа са особено трудни за интерпретация: Чашата и Копието! А те са при Вагнер винаги свързани. Музиката дава израз на характери с аскетично поведение на рицари, а те какви са всъщност? Как се свързва Вагнеровият християнски контекст с едно днешно по-съвременно третиране на смисъла на символите и ритуала?

С художника на декора Свен Йонке и художника на костюмите Станка Вауда работихме в синхрон и отдаденост в идеите ни за един нов постановъчен образ и собствена сценична индивидуалност на нашия български „Парсифал“.

В нашата визия за вагнеровия театър в „Парсифал“ метафизичните ракурси към решението на режисурата и сценографията идват от абстракцията, от търсенията за универсален смисъл на подтекста за интерпретацията в мизансцена и играта.

Поставям действието на тази сакрална Вагнерова драма извън времето и мястото на конкретиката. „Парсифал“, едно мистично действо, в което се оглежда безкрайният жизнен кръговрат включващ раждането, живота, смъртта и прераждането.

Играта в тази SacredFestivalDrama обединява тези символи на всички религии, колкото и различни да са, със силата на доброто и необходимостта от вярата в нещо важно и предопределено. Да се преодолява злото, да се вярва в спасението на душата на човека, да се спазва светия договор на хората с Бога, е най-важната необходимост и волята за силна способност за човека, каквато и религия да изповядва.

Състоянията на нирвана и при Вагнеровите герои е вярването в прераждането на душата от земното към чудотворното. Като от лъчи осветени от светлината на далечни звезди достига до някои от тях (Кундри) едновременно в миналото , настоящето и бъдещето. Влизането на абстрактното в реалното, на пространството във времето, връзката на душата на Кундри с тялото на Парсифал, пътят на трансформиращата й се душа в образ. Който влиза и в този на Парсифал се разделят, но и си принадлежат, като се събират в собствена екзистенция. Интересен присъстващ в драматургията тук е и феноменът на дежа вю „вече съм видял в мислите си”.

Главният герой Парсифал е над всичко и всички, отвъд съществуващите тревоги и страдания на останалите герои. Той, наивният и противоположен на всички и съществуващото нещо, на реалното и идеалното им принадлежи. Така и разкриването на значението и тайната на празника на причастието може да се разкрива само на онези, които са призвани да му служат. „Парсифал” е тайнство на паралелни светове.

Как музиката ще се визуализира в действие и чрез средствата на театъра, на играта, на дизайна на сцената, като отражение на багрите на оркестрацията с театъра на инструментите, звуковата поезия, алегоричните ракурси на текста и вокалните образи?

В действието има една петминутна „сцена на преобразяването” докато Гурнеманц и Парсифал вървят. Зад тях се сменят декорите от гора в скалисти места и накрая в самия замък, докато достигат до голяма зала с високо сводесто кубе и прозорци на църква. Високо над кубето звучат ударите на камбана. Сцената на преобразяването е един от най-старите театрални ефекти и остава една голяма задача, за да се осмисли дължината на музиката, но показвайки и пътя на двамата герои към залата за причастието.

„Парсифал“ е една НИРВАНА. Емоционалното въздействие е за нас, както и при Вагнер, най-важното. Много тънки са задачите ни в 4-часовата опера да намерим ритъма, да има тласък за динамичност на визията и играта. Без да рушим и дразним емоциите и преживяванията, а напротив – да държим будно съзнанието с въздействащата в музикално отношение легендарна творба”.

Акад. Пламен Карталов

Това са режисьорските бележки на акад. Пламен Карталов. Датите за спектаклите са 4, 6, 8 и 10 юли. А догодина по време на Европейското председателство на България Вагнер отново ще звучи в Националната ни опера… ≈

[vprki]

Постановката на „Дама пика“ от Чайковски на Вера Петрова – съновидение и фантазност

Софийската опера представи оперния шедьовър „Дама пика“ на Пьотър Илич Чайковски - първата постановка за този сезон с режисьор Вера Петрова. Забележителен певчески състав, пищни костюми, смела и ефектна сценографска концепция, безупречен диригентски прочит и всичко това обединено от режисьор, който прониква в подсъзнанието човешко и извежда на повърхността човешките страсти.

Възкликнаха музикални специалисти след премиерата на 18 ноември. Не по-различни бяха възторзите след втората премиерна вечер в Софийската опера на "Дама Пика". Почти различен беше съставът, но отново  и отново забележителен спектакъл. Трябва да се преживее, защото той надхвърля представата за красива оперна постановка, а отвежда в светове не само благодарение на великата музика на Чайковски, прекрасните гласове, режисьорската интерпретация и цялостното художествено решение, а заради смисъла, с който по неповторим начин обследва чрез изкуството човешката ни същност, която времето не променя…

Цветана Бандаловска като Лиза

Някак си бяхме подготвени за този артистичен блясък след предварителната среща с екипа, начело с Вера Петрова. Самата пресконференция беше, сякаш, по-различна, която се проведе на Малката сцена на 7-ия етаж на Операта. Сама по себе си тя, поне за нас, беше построена като документален театър, посветен на творческия процес като философия и личното участие в него на всеки от екипа.

„Днес в нашата опера се случва едно уникално чудо. В момента в нашата зала има хора, минимум от пет различни нации, поканени да създадат това нещо – артисти, нашия диригент, който идва от Беларус, имаме артисти от Украйна, от Беларус, от Русия, Германия, Китай, от България. Чудото е, че се събираме и намираме допирни точки във времена, когато светът е много, много несигурно място за всички нас. Това се дължи на един-единствен човек –академик Пламен Карталов, който събра всички нас в този проект. Диригентът Андрей Галанов, който работи с огромна дълбочина с тази изключително трудна партитура. Хореографката Александра Тихомирова , която  изработи с фантазия най-точните и красиви жестове за всички нас, както и всички други, които се посветиха на този проект.“ Каза Вера Петрова като въведение към тази среща.

Вера Петрова

А във времето, когато всеки от артистичния екип се включваше с няколко изречения за участието си и усещането си за работата по спектакъла, режисьорката се вмъкваше, както каза с чувство за хумор „зад кулисите“, където ѝ е мястото да обобщи, да обоснове концепцията си за тази, както видяхме след дни забележителна „Дама пика“. Определи я като съновидение, но  като вълнение на съвременния човек в цялостната сложност на живота и битието ни. „ В нашето съновидение нищо не е такова, каквото изглежда. Концепцията е, че влизаме в едно съновидение, в което има един реален герой, събирателен и това е Герман. Той е реален герой, той е такъв защото в него може да бъде всеки един от нас и да пътува към себе си. И той влиза в едно съновидение, пожелал го сам, навлиза в него и се среща с всички свои същности. Най-голямото предизвикателство за всички наши артисти е, че те трябва да играят на границата на реалното. Александра Тихомирова, която е изключителен хореограф работи жест по жест, за да има изразност, която да е далеч от всякакъв битовизъм във всички останали герои, защото те са взети като архетипи от Юнгианските съновидения – имаме присъствието на смъртта, имаме присъствието на любовта, имаме присъствието на рицаря Елецки. Решени са като един фантастичен сън. Да достигнем до публиката с един по-различен начин от различна гледна точка е целта ни. В музикалния език и израз има специфични формули и самия наратив от край до край на либретото е закодирана притча, поне аз така го чета.

Ние сме се опитали да навлезем в това. Тази тема е изключително необятна, изключително сложна, на границата на метафизиката. Нека не забравяме, че това са автори, които можем много трудно да определим и да опишем с една дума. При Пушкин и при Чайковски винаги има нещо, което трябва да се доразгадава, те имат огромна дълбочина. Въпросът е, че ние сме се опитали да го намерим по друг начин. Ние сме се опитали да разкажем една архетипна приказка, ползвайки точно Юнгианските символи. Надяваме се това да достигне до публиката, без да разказваме какво представлява творчеството на Юнг. Ние така го четем като един код, ако може така да го наречем – какво е пътуването на човека.“ По-късно в текста ще ви запознаем с режисьорските бележки на Вера Петрова, които хвърлят още по – голяма светлина върху концепцията ѝ на постановчик.

От своя страна диригентът Андрей Галанов сподели, че от 27 години е в тази музика. Той е работил с академик Пламен Карталов  при постановката му на „Дама пика“ в националната опера на Беларус. Изрази възхищението си от певците, които знаят какво правят на сцената.

От ляво на дясно: Александра Тихомирова, Андрей Галанов, Христина Михалева и Нела Стоянова

Хореографката Александра Тихомирова също е работила с Карталов в Минск. „Припомням си постановката Карталов на „Дама пика“ в Беларус и тя много се различава от сегашната на Вера Петрова. Моята версия е, че човек на прага на смъртта се опитва да отговори на най-важния въпрос за Бога и Дявола – какво го свързва с Бога и какво с Дявола. Това е почти библейска история, зашифрована в Евангелието. И когато сме пред вратите на смъртта, ние мислим какво правилно сме направили в нашия живот и какво неправилно. И ако казваме, че всеки човешки живот е космос, това го виждаме и в прекрасния декор на постановката с нейната космическа конструкция. Това е и в костюмите, които са дават код за състояние на битието, не на бита. Като хореограф заедно с режисьора сме изграждали пластическите решение на образите. Това се нарича пластическа партитура, а не хореография в чистия ѝ вид. Ако Чайковски не се е замислял какво има от Дявола, не бихме имали такава гениална музика. Целият човешки живот е път нагоре до достигне на края. И ще цитирам Йосиф Бродски: „Аз не вярвам в нито едно политическо движение, единствено вярвам в човешката душа, обърната към себе си, за да може да си прости.“ Това е заложено в спектакъла на Вера и това е призив в такова сложно време да се вгледаме дълбоко в себе си и да помислим с Бога ли сме или с Дявола, с доброто ли сме или със злото и да успеем на прага на смъртта да извикаме: „Господи, прости ми!“ Така, както успява нашият Герман. Единственият, който вижда в Герман светлина, това е Лиза. Така аз разбирам историята. А актьорите, екипът, който се е събрал са фантастични.“

Екипът

Сценографката на спектакъла Нела Стоянова сподели: „Всеки търси своята дама пика и търси своя отговор и не я намира. С Вера търсехме космическа визия, за да създад��м по някакъв наш начин идеята за времето и непрекъсната обновяемост и енергията да търсиш своето цяло. Опитахме се самият декор да се развива, да се самопоглъща и пак да се връща към своето цяло. Моята основна мисия беше човек, съзерцавайки сцената да се почувства в някакъв своя вътрешен път и свят,  да открие нещо от себе си. И ние като екип откриваме нещо от себе си. Не е лек пътят, но сме си го избрали - идеята за външния и вътрешен космос на човека . Сложен механизъм, който ще ви отведе в нереална обстановка в самия спектакъл.“ И тя и костюмографката Христина Михалева показаха свои скици за спектакъла, които видяхме така бляскаво реализирани в представлението.

„Още от първата ни среща с Вера Петрова тя успя да ме зареди с огромния творчески заряд, който носи. Ние извървяхме този път заедно. Костюмите са разделени на две групи. Всеки един от артистите носи своя емоционалност не само характер. Дори в костюмите търсете израз на емоционално състояние – Лиза е нежна красива, носи обич, полет, душа. Герман е единствения реален герой в целия спектакъл. Всеки един солист има своя облик. С Вера се старахме да представим една красива, но злокобна картина. Използвала съм много цветя, костюмите са леки ефирни, има много пеперудки. Гоня един сюрреалистичен привкус, не точно сюрреализъм, но с този подход се стремях да постигна този ефект на злокобност. Масовата сцена на бала е решена изцяло в златно, присъстващите са едни метални кукли, което ще даде, освен пищност, също злокобност. Общо взето се движа в един приказен свят, в едно съновидение, което ме вдъхновява и с цялата си душа усещам, че влизам в нещо фантастично, дълбоко. Човек рядко се чувства по този начин.“ Разказа Христина Михалева.

Както ви обещахме по-горе, публикуваме режисьорските бележки за „Дама пика“ на Вера Петрова, публикувани на интернет страницата на Националната опера и балет, които открехват вратата към творческия ѝ подход и виждания за великолепния спектакъл. Убедени сме, че той ще бъде едно от важните културни събития за годината.

Вера Петрова

“В „Дама пика“ ме привлече общата картина на едно много интересно обяснение, което Чайковски дава по отношение на личното пътуване на главния герой Герман. Той може да е Герман, Херман, Жермен, никой не знае какво е закодирал Чайковски, но всячески се опитваме да разберем. От там дойде и желанието ни да навлезем в един по-фантастичен свят, в който липсва битовата игра на карти, битовата страст, битовата любов, битовото проклятие, всичко това, което обичайно сме свикнали да виждаме в „Дама пика.“ Постановъчният екип беше провокиран да потърси дълбочината на приказката, такава каквато я знаем от деца, но с провокацията на Карл Юнг по отношение на апхетиповете. Всеки архетип, всеки герой в тази продукция представлява една същност – с изключение на Герман. Той е единственият реален герой. Той влиза в едно съновидение, в което всичко придобива фантастичен облик и всеки герой, с който се среща всъщност е една част от него, която му говори – било то на подсъзнателно, било на съзнателно или на ниво свръхсъзнание.

С навлизането в полето на несъзнаваното – тук работим с термините на Юнг – откриваме тази част на нашия мозък, която отговаря за творчеството, за фантазията, не рациото, не словото. Там, където влиза музиката, ние попадаме в така наречената „дълбока тишина“. Там вече не работи рационалното възприемане на реалността, а нейното ирационално възприемане, Всъщност Юнг, както и впрочем американският учен и писател Джоузеф Кембъл, точно така ни провокират - чрез изследването на приказния сюжет от гледна точка на главния герой, който се среща с всичките видове изначални типове, така наречените архетипове.

Карл Густав Юнг

Ние не сме осъвременили творбата, не сме я направили в днешно време, не сме търсили съвремен��и костюми или съвременни препратки. Търсим изначалното в човешкия живот. А изначалното в човешкия живот е да се пребориш с вътрешните си демони.Всички ги имаме тези демони. Аз не знам човек, който да няма вътрешни демони и страхове. Не съм имала щастието да се запозная с толкова просветлени хора. Има хора, които са на път и те са около нас. Хора, които вървят към това просветление. Но всеки един от нас има своите страхове, своята смърт, своята любов, своите демони и духове - закрилници. Вътрешният ни свят е много богат, той е наситен с невероятно много същности. В постановката играят живи хора, които трябва да представят тези същности и затова за всички нас „Дама пика“ представлява и нашия  личен път.

Режисьорът е повече обединител и провокатор, диригента също. „Дама пика“ е огромен колективен труд. Беше много интересно и вдъхновяващо да се работи с артистите. Най-впечатляващо беше, когато един по един започваха да откриват своя път, този, по който всеки върви сам. Трудно се обяснява с думи това пътуване. То е в сферата на фантастичното и затова много ми допада, че самият Достоевски е определил тази творба като образец в сферата на най-фантастичното.Ние се провокираме един друг. Започнали сме от една основа, която се разгръща, благодарение на нашите артисти - те присъстват активно и задават въпроси, съзряват за ролите си, навлизат във фантазния си свят. Направили сме един фантастичен филм.

Пьотр Илич Чайковски

Според мен Чайковски е бил просветлен. Той е изпитал собствените си демони, потънал е до най-дълбоките вибрационни нива и след това се е изкачил до свръхсъзнанието. Изживял е цялата стълбица от горе до долу и впоследствие написва гениална музика. Това е висша форма на себепознаване.

До ден днешен трудно разчитаме самото заглавие и послание.  Либретото на Модест Чайковски, генезиса в Пушкин – те са наситени с много символи и тези символи влизат в полето на несъзнаваното, което стои в нас, като едно дълбоко генетично познание, както казва Юнг, и което провокира фантазията ни. Чайковски работи с огромна емоционална амплитуда. Ние всички подхождаме с огромно смирение и уважение – предлагаме един различен поглед, нашата гледна точка.

Ние нямаме очаквания, ние сме по време на едно много интересно пътешествие. То никога не свършва, няма последна спирка. Има поредна спирка, защото тъкмо си стигнал на последната спирка и си казваш „Успях!“ и пред теб се отваря нова пътека, с нови релси, с нови кръстопътища. Постановката е колелото на вечността, тъкмо си решил, че си се опознал и разбираш, че имаш още много работа със себе си.

Партитурата на "Дама пика", антикварно издание

„Дама пика“ за мен е катарзис, среща със самата мен. Много научих, всеки ден се уча и продължавам. Имаме щастието да сме с такава професия, която ни дава възможност да живеем много по-интензивно от другите хора, защото живеем много и различни същности, човешки същности, фантазни образи. Това понякога затормозява и изтощава, но невероятно много обогатява.

Каним зрителите да преживеят едно съновидение, което със сигурност ще проговори на всеки един по някакъв начин. Много бихме искали, аз и целият екип, след спектакъла нашата публика да си тръгне пречистена. Това е нашето най-голямо желание – да преживеят, да усетят и да погледнат реалността навън, която е една голяма илюзия, защото реалността е в нас самите, и да се почувстват по-добре. 

Защото това е историята на един човек, всъщност на всеки един от нас.

Всеки има история, нали!“

Да, всички имаме история, не често имаме смелостта да се вгледаме в нея и да разберем демоните, скрити в нас. Дълга тема. Но сме убедени, че „Дама пика“ на Вера Петрова и екипа ѝ ще остане в най-красивата история на Националната  опера и балет. Не пропускайте спектакъла!

Едуард Мартенюк и Нела Стоянова

 Този текст завършваме с думите на украинския тенор, един от изпълнителите на партията на Герман Едуард Мартенюк. Той я е изпълнявал на големите оперни сцени в Европа, включително и в Болшой театър каза в контекста на „Дама пика“, че най-страшните неща се случват от липсата на любов. И тази ужасна война в родината му е и заради липсата на любов.

Велики класици, без които не можем да си представим живота си, като Пушкин и Чайковски са го казали по най-талантливия, гениален начин. А подробности за създаването на една от най-прекрасните и вълнуващи опери „Дама пика“ може да прочетете тук . ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на националната опера и балет и Светлана Димитрова

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Книга, създадена с почит и любов към незабравимата Катя Вълева

Има личности, чиито имена не стоят изписани с главни букви на първо място в концертните афиши, но в много случаи именно те са били сред създателите, вдъхновители и опора в сътворените ярки музикални събития. Написа за „въпреки.com” музиколожката проф. Анда Палиева по повод книгата „Наричаха я Учителката. Спомени за Катя Вълева“ със съставител проф. Юлиан Куюмджиев.

Такава е била талантливата пианистка Катя Вълева, такава е била нейната роля като корепетитор при съграждането на десетки постановки на сцената на Софийската опера, в израстването на младите гласове във Вокалния факултет на Националната музикална академия, в безбройните концертни изяви и на извест��и, и на дебютиращи изпълнители. Десетилетия наред творческите ѝ контакти с най-големите български певци, педагози, диригенти и оперни режисьори са свързани с паметни художествени резултати. /на водещата снимка Катя Вълева с Никола Гюзелев/

Гена Димитрова и Катя Вълева

През годините с нея са работили знаменити певци – Катя Попова, Михаил Люцканов, Юлия Винер, Надя Афеян, Надя Шаркова, Любомир Бодуров, Никола Николов, Лиляна Барева, Димитър Узунов, Асен Селимски, Димитър Петков, Сабин Марков, Никола Гюзелев, Гена Димитрова, Анна Томова-Синтова, Александрина Милчева, Маргарита Лилова, Стефка Евстатиева, Галя Йончева, Стефка Минева, Благовеста Карнобатлова, Вася Радева, Павел Герджиков, Милкана Николова, Божидар Николов, Кирил Манолов и много други, в постановки на режисьорите Михаил Хаджимишев, Драган Кърджиев, Петър Щърбанов, Ваня Бъчварова, Светозар Донев, Пламен Карталов. Нейното сътрудничество са търсели и диригентите Асен Димитров, Асен Найденов, Константин Илиев, Добрин Петков, Васил Казанджиев, Атанас Маргаритов, Михаил Лефтеров, Руслан Райчев, Радосвета Бояджиева, Иван Маринов, Михаил Ангелов, Борис Хинчев, Недялко Недялков и други.

Катя Вълева и Любомир Бодуров

Незабравима е останала и работата ѝ със студентите в класовете по вокално майсторство на проф. Илия Йосифов, проф. Христо Бръмбаров, проф. Лиляна Жабленска, проф. Елена Киселова, проф. Мати Пинкас, проф. Чавдар Хаджиев, проф. Асен Селимски, проф. Павел Герджиков, проф. Илка Попова, доц. Сабин Марков, проф. Руско Русков.

Нейната личност, с богатата си култура, благороден финес и одухотвореност винаги е привличала около нея един елитен интелектуален кръг от творци и артисти. И талантливата пианистка отдавна е заела своето специално място в летописа на музикалното ни изкуство.

В чест на 100-годишнината от рождението на Катя Вълева излезе съставената от проф. д-р Юлиан Куюмджиев книга „Наричаха я Учителката. Спомени за Катя Вълева“ (издание на Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“, по проект на Катедра „История на музиката и етномузикология“, 2022). В нея са събрани спомени и различни архивни документални материали, създаващи представа за значимостта на нейната работа и следите, които тя е оставила в съзнанието на няколко поколения музиканти.

От ляво на дясно: Васил Казанджиев, Лазар Николов, Катя Вълева и Константин Илиев

Респектиращо мащабна е изследователската работа на Юлиан Куюмджиев. Той е съумял да събере над 40 спомена от ярки творчески фигури – вокални изпълнители, диригенти, пианисти, педагози, композитори, приятели интелектуалци, които споделят не само личните си преживявания от срещата с нея, но и впечатленията си от нейната работа с широк кръг прочути певци и студенти. И от тази разноцветна мозайка от непосредствени, изпълнени с толкова обич емоционални разкази оживява сякаш реално образът на един много талантлив музикант и педагог, на една личност с голям светъл дух.

В книгата са включени и непубликувани материали от личния архив на Катя Вълева – нейни спомени за Димитър Ненов, в чийто клас тя е завършила Музикалната академия, писма до и от него. Много интересни и вълнуващи са и личните й спомени за редица други близки музиканти и преживяванията ѝ в различни ситуации през годините. Страниците на книгата са препълнени с непубликувани снимки, програми от концертите ѝ с известни изпълнители и оперни постановки, в които е била корепетитор, отзиви в пресата. Така тази книга разкрива не само значимостта на личността и многостранната творческа активност на Катя Вълева, известен и много уважаван музикант в своето време, но тя отразява и важни, етапни моменти от развитието на певческото ни изкуство и вокална педагогика, допълва и цялостната картина на музикалния живот у нас след средата на ХХ век.

Георги Близнев/л/, Катя Вълева и Лазар Николов/д/

Книгата беше представена на 25 октомври в Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“ от нейният съставител проф. д-р Юлиан Куюмджиев, заедно с концерт на студентите Яна Кочева, Александра Дичева, Ци Тиен Дзъ и Христина Трайкоска от класовете по камерно пеене на проф. д-р Боряна Ламбрева, доц. д-р Ермила Секулинова и проф. д-р Галина Апостолова. Прозвучаха и записи с изпълнения на Катя Вълева, отново бяха споделени с обич и почит и редица спомени за нея.

… И всички я наричали Учителката. Какво красиво признание!

Анда Палиева

Публикуваме и уводните думи на проф. Юлиан Куюмджиев към книгата. Благодарим му и за изключителните снимки, които ни предостави, публикувани в изданието.

Книгата е посветена на Катя Вълева (1922 – 2002) – дългогодишен корепетитор в Софийската опера и във Вокалния факултет на Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“, по случай 100-годишнината от нейното рождение.

Катя Вълева е завършила Държавната музикална академия в класа на големия български пианист и композитор проф. Димитър Ненов. Нейната дейност има важно значение за изграждането на поколения български оперни певци – част от най-известните днес вокални педагози и възпитаници на Академията, и значителен принос в историята на Софийската опера, Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“ и изобщо в българската музикална култура. За щастие в Златния фонд на Българското национално радио се съхраняват, макар и немного, записи на Катя Вълева с едни от най-големите български оперни певци.

Любомир Бодуров, Катя Вълева и Радка Гаева/д/

От идеята за книгата до нейната реализация изминаха близо пет години – време, в което събирах спомени за Катя Вълева от десетки нейни колеги, ученици, приятели. Голяма част от тях познавах, с други се запознах благодарение на книгата. Събраните текстове са много различни, в повечето освен акцента върху професионалните качества на Катя Вълева се съдържат и много лични моменти. Но всички те като мозайка съставят портрета на една изключителна личност, която е оставила трайни следи в съзнанието на поколения музиканти. Удивително е, че двадесет години след като тя си отиде, спомените за нея са толкова ярки, трайни и силни, че повечето с голямо уважение продължават да я наричат Учителката – обръщение, в което се съдържа много респект, уважение, но и обич и благодарност за ролята, която тя е изиграла в техния професионален път.

От ляво на дясно: Нели Божкова, Живко Пранчев и Катя Вълева, пред тях Милкана Николова

В личния архив на Катя Вълева открих множество програми от оперни спектакли и концерти с нейно участие, снимки с посвещения от редица големи български музиканти, както и нейни снимки с известни личности в българската култура. Към тях прибавих и кореспонденцията между нея и учителя ѝ Димитър Ненов, съхранена и в архива на Катя Вълева, и в личния фонд на Димитър Ненов в Научния архив на БАН. Тези документи и снимки, повечето от които се публикуват за първи път, оформят втори съдържателен пласт на книгата, който документира жизнения и професионалния път на Катя Вълева, но съхранява и важни събития от музикалната ни култура.

Изказвам своята сърдечна благодарност на всички, които със своите споделени мисли за Катя Вълева направиха възможна тази книга, а също и на колегите от Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“, които подкрепиха издаването ѝ. Изразявам своята искрена признателност и на Община Бургас, която подпомогна в значителна степен финансово това издание.

Юлиан Куюмджиев

С любимата приятелка - Славка Славова и Катя Вълева

Имах щастието в младежките си години да се запозная със забележителната като музикант и личност Катя Вълева, благодарение на великолепното ни сопрано Милкана Николова, близка на родителите ми. Когато проф. Палиева ми се обади за излизането на книгата със съставителство на проф. Куюмджиев се зарадвах много, не само защото е Катя Вълева е прекрасна, а и защото и паметта за нея и изкуството ѝ се съхраняват и книгата е истински подарък за музиканти и всички, които обичат музиката. ≈

Текст: Анда Палиева и „въпреки.com”

Снимки: личен архив, предоставен за изданието

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Софийската “Ариадна на Наксос” – забележителен музикален прочит в игра между Ерос и Танатос

Не е трудно да се изброят годините, в които в Софийската опера е звучала музика на Рихард Щраус. През 1969 диригентът Асен Найденов и Димитър Узунов като режисьор поставят “Кавалерът на розата”. Написа в блога си https://decrescendo.net/ музикалният критик Екатерина Дочева по повод премиерата “Ариадна на Наксос” в Софийската опера и балет.

Следва пауза от повече от три десетилетия, за да дойде концертното изпълнение на “Саломе”  през 2005 с диригент Георги Нотев (с Анна Томова-Синтова). През 2009 “Саломе” вече е поставена сценично – с диригент Емил Табаков и режисьор Ребека Шайнер. Следва “Електра”, след повече от десет години, в края на 2020 с диригент Евън-Алексис Крист и режисьор Пламен Карталов. А съвсем неотдавна “Ариадна на Наксос”  имаше своите премиери – с два състава – на 29 и 30 април. Диригентът отново е Евън-Алексис Крист, а режисьор е Вера Немирова. Не съм абсолютно сигурна, но ми се струва, че тази оперна творба на Рихард Щраус е поставяна в България само веднъж, във Варна – през 1975 година. Кратка е тази  Щраус-хроника в софийската оперна практика  и затова всяка сценична реализация на опера от баварския майстор се приема като събитие.

Събитието “Ариадна….” сега стана още по-значимо с участието на Анна Томова-Синтова като, цитирам програмата, “вокален консултант” на постановката. Присъствието на толкова познаваща стила, музиката и контекстуалното й развитие певица само по себе си гарантира  завършеност и дълбочина не само по отношение на вокалните партии, на тяхното техническо преодоляване, но също и на прочита, на интерпретацията на всеки персонаж, както и на взаимодействието им в драматургията на творбата.

Анна Томова-Синтова, снимка: Стефан Джамбазов

Познавам начина, по който Томова-Синтова работи с певци, присъствала съм на нейни майсторски класове и само мога да си представя до каква степен е направлявала участниците в спектакъла – всяка роля в двата състава! Ще припомня, че това е единствената певица, тръгнала от България, а и в сравнение с всички певици в света, която е пяла в толкова опери на Рихард Щраус: “Кавалерът на розата” (Маршалката) “Ариадна на Наксос” (Ариадна), “Арабела” (Арабела), “Капричио” (Графинята), “Жената без сянка” (Императрицата), “Саломе” (Саломе), “Египетската Елена” (Елена). Може и да пропускам нещо. Но това не е съществено. Съществено е, че именно тази гранд дама на оперното изкуство, като абсолютен експерт в строежа на Щраусовата вокална линия се е занимавала с певците от софийската премиера, което се чува и при двата състава, независимо от различните дадености на отделните солисти. Като прибавим към нейната работа и тази на диригента Евън Алексис Крист мисля, че музиката на Щраус, особено в първия състав на спектакъла, прозвуча безкомпромисно и по отношение на вокалния стил, и по отношение на съвместността между солисти и оркестър, която във фактурата на “Ариадна на Наксос”, както и във всички опери на Щраус, е твърде проблематична.

Евън-Алексис Крист, снимка: архив на Софийската опера и балет

“Ариадна на Наксос” е дело на дългогодишния тандем Щраус – Хуго фон Хофманстал. За тези двама гении гръцкото изкуство и култура са трайно привлекателни. В своето “Писмо за хуманитарната гимназия” до професор Райзингер от 1945 г. Рихард Щраус споменава, че не е бил особено добър ученик. “Но любовта към Гърция и античността ми остана и непрекъснато е ставала все по-силна”. Много от оперите му потвърждават това негово признание – “Електра”, “Египетска Елена”, “Дафне”, “Любовта на Даная”, “Ариадна на Наксос”. последната е завършена окончателно и представена през 1916 г.  В сравнение с други сценични опуси на композитора тя е много по-камерна, но това, което я прави действително уникална е прелестното остроумно и гъвкаво смесване на комедия дел арте  и опера-серия; един жанров микс, който в трактовката на Вера Немирова виждам по-скоро като отправяне към идеята за вид игра между Ерос и Танатос – най-вече символно между Цербинета и Ариадна. Историята на създаването ѝ е дълга и комплицирана, в резултат на което Щраус прави втора версия на творбата и тя е, която се изпълнява от премиерата си досега. Сър Томас Бийчъм, големият английски диригент и познавач на музиката на Рихард Щраус в своята автобиография “A Mingled Chime” (Смесен звън) пише, че втората версия на творбата приближава публиката към същността на идеята от оригинала и е по-изкуситеелна.

От спектакъла, снимка: архив на Софийската опера и балет

Идеята на първата версия е Хуго фон Хофманстал и Щраус да благодарят на големия режисьор и приятел на Хофманстал Макс Райнхард, помогнал много за осъществяването на премиерата на “Кавалерът на розата. Благодарността е камерната опера “Ариадна на Наксос”, с дължина 30 минути, която е интегрирана в комедията на Молиер “Буржоата благородник”. Идеята е на Хофманстал и той е въодушевен от евентуалния експеримент. Експериментът се случва, но първата версия не е достатъчно убедителна. Във втората версия Молиер е оставен настрана, но не и съчетанието на буфонадата, в стил комедия дел арте (Арлекин и Бригела, Скарамучо, Труфалдино, Цербинета), с високата трагедия. “Пролог” и “Опера” – това са двете части на композицията – като прологът “съобщава” как се стига до смесване на комичното и трагичното, след което, във втората част се вижда как това се случва. Драматургията предлага широк обхват за режисьорското въображение и насочва, все пак, повече към деликатното пародиране в лъкатушенето между лекото и сериозното. В режисьорския си подход Вера Немирова почти не прави радикални жестове и е пестелива по отношение на предлаганите възможности за евентуален разгул на въображението. В пролога, в центъра на сцената е фигура, която аз определих като многофункционален вагон и както се разбра, в него има вип-входове, които не допускат всеки и входове за обикновени артисти. Край този паралелепипед се развива действието в целия пролог.

Вера Немирова, снимка: архив на Варненската опера

Всичко е логично, без излишества, с хумор, и, което за мен бе много важно, в абсолютен синхрон с характера на музиката и музикалното движение. В пролога Немирова може би е умишлено по-прибрана, за да направи своеобразен контрапункт във втората част на творбата, в която режисьорското ѝ въображение се налага в по-голяма степен. Съзнавам, че възможността да сблъскаш Ерос и Танатос, да ги конфронтираш е доста предизвикателна и тя естествено се концентрира върху контрапункта между изоставената от Тезей и очакваща смъртта Ариадна и лекомислената, много любовна с мъжете Цербинета. Пропуснах да спомена, че за разлика от пролога, във втората част, в която действието основно се развива ��а остров Наксос,  сцената бе доста по-отрупана – в центъра ѝ бе поставен роял, до който в началото седеше скръбната, очакваща смъртта Ариадна, в дъното се виждаше трапезата с наслаждаващите се на вечерята гости на много богатия меценат, който плаща на артистите и решава, за да не пропусне часът на фойерверките, да му представят, докато вечеря, трагедията и комедията заедно. Останалите сценични атрибути се добавяха или отнемаха – най-вече саксии с палмички (нали е остров) и столове. В този интериор доминираше пародийното, независимо от неутешимата, облечена в черно,  фигура на постоянно присъстващата на сцената Ариадна. И в двете части на операта Немирова предпочита леко ироничния подход към “сериозните участници”, което е заложено в известна степен и в партитурата, но тук е изведено доста по-релефно, което създава допълнителен план в драматургичното решение. По начина, по който не само действа, но и пее Композиторът е изваян като човек, който “не е на тоя свят”, с изискването си неговата творба да е център на вниманието.

От спектакъла, снимка: архив на Софийската опера и балет

Към този свят на илюзорно съществуващите се  вписват и Примадоната, която ще интерпретира трагическата роля, и учителят по музика. Добре очертан кръг от хора и професии, които имат прекалено много илюзии, докато зависят от парите на арогантни меценати. Тук фигурата на майордома, който препредава желанията на господаря си бе абсолютно завършена като поведение и манталитет и в режисьорскот�� решение, и в изпълнението на Николай Павлов. Щраус не случайно прави този роля говорна (Sprechrolle) – великолепен похват за контрапунктиране и своеобразно, строго ритмизирано начупване, пресичане на вокализацията на останалите персонажи. А и способ за императивните изисквания, които, като всеки усърден слуга, майордомът съобщава със съответната доза високомерност и напомняне за парите, които господарят му дава. В контекста на тази комбинация, от арогантността на богатия и лекомислието, олицетворено от субретната колоратурка Цербинета Вера Немирова очертава, изважда много умело единствения лиричен, чувствен момент в пролога – дуета между Цербинета и Композитора, в който Цербинета му разкрива своя свят, скрит зад нейното външно лекомислие. И събужда неговите чувства. Всъщност Композиторът е главното действащо лице в пролога – партията е сопранова, продължава Октавиан-тенденцията от “Кавалерът на розата”, създадена преди “Ариадна”. Тук режисьорската насока на Немирова изцяло сякаш се е вслушала в описанието на Хофманстал: “Чисто символично композиторът е наполовина трагична, наполовина комична фигура, антитезата на цялата пиеса е заложена в него”.

Допускам, че тук идеята на Щраус за тази повторна травестия е дошла изцяло от желанието партията на Композитора да прозвучи някак иреално на фона на драстичната действителност, в която пише музиката си. Според мен сцената и актьорската игра в пролога бяха много по.завършени, логични, изчистени от решенията в “същинската опера” – втората част. Остроумни в нея бяха някои идеи за начина, по който на фона на драмата на Адриана влизат комедиантите. Но не можах да си обясня, например, нарочните “божествени пози” на  самата Ариадна, както и на Наяда, на Дриада и Ехо (малко буквално) и още повече необуздания секс на Цербинета – със стола, върху рояла (?!), под рояла….което в началото бе ефектно, в края – тавтологично. Самият финал на Ариадна, който е изцяло идея на Немирова, при който майордомът хвърля банкноти към артистите е леко евтин, да не говорим, че не се изисква от партитурата. Няма как да се изисква. Към детайлите, нарушаващи целостта на спектакъла ще добавя още само многото саксии с палми, които се внасяха – противоречиво с по-прецизната изчистеност на сцената от първата част на творбата.

Но спектакълът е добър, най-вече заради органиката в синтеза пеене-игра, която повечето певци постигнаха леко, стилно, изключително подготвени. Считам, че първият състав бе доста по-добър от втория. Примадоната/Ариадна на Цветана Бандаловска  бе точно колкото трябва драматична – много прецизна интонационно, с хубава езикова дикция и с чудесна пластична артикулация – и в пролога, и във втората част. Изпълни великолепно арията Es gibt ein Reich, гъвкаво, но и излято във фразирането с точното настроение, бе много автентична. Бандаловска не за първи път влиза в Щраусовия стил и не за първи път под ръководството на Томова-Синтова – преди това заглавието бе “Саломе”. И колкото и отдавна да беше, очевидно следите от опита са трайни. Стилна бе и Радостина Николаева в ролята, може би премиерното притеснение се отрази на точната интонация във високия регистър. Прекрасно попадение е Станислава Момекова като Цербинета. Партията е много трудна, изисква всякакъв вид подвижност – и вокално-техническа перфектна колоратура, и актьорска, и емоционална. Истинско откритие за тази роля, Момекова, бе направо еуфорична, с привлекателно чувство за хумор, а и самата тя бе много ефектна на сцената. Постигна точния контраст между дуета си с Композитора в първата част и много трудната ария, която започва с речитатива Grossmaechtige Prinzessin и която представи с удивителна лекота. Същевременно почти навсякъде прояви добър вкус в изпълнението на предписаните ѝ гегове. Диана Василева в същата роля не можа да отрази виталния и ексцентричен характер на героинята – най-вече вокално. В много трудната партия на Композитора и при Мариана Цветкова, и при Лилия Кехайова пролича много ярко Щраус-опита и работата с Томова-Синтова. Успяха и двете да направят качествена амалгама между сериозното и леката пародия, която се допуска в прочита на този персонаж. Коренно различни бяха тенорите в партиите на Тенора/Бакхус. Мартин Илиев, когото няма да забравя като Тристан и тук бе в добра форма, с ефектното си  превъплъщение в Бакхус – двамата с Бандаловска  бяха единни във финалния дует, който всъщност бележи и тоновия финал на операта. Костадин Андреев, според мен, отдавна има  проблеми в звуковата емисия, които му се отразяват в легато-фразирането и тук те се проявиха драстично и във височините при партията на Бакхус. Лошото е, че когато един певец има проблем той пее още по-силно, считайки, че така ще преодолее проблема. А така звукът става още по-неестетичен. Мисля, че певецът, който носи на гърба си огромна част от репертоара на театъра трябва да обърне внимание на този проблем. Съвсем в духа и стила на операта бяха певците, заети с ролите на Арлекин, Скарамучо, Труфалдино, Бригела, Наяда, Дриада и Ехо – Илия Илиев, Красимир Динев, Ангел Христов, Рейналдо Дроз/Хрисимир Дамянов, Любов Методиева/Айла Добрева, Весела Янева/Цветелина Коцева, Силвия Тенева/Силвана Пръвчева. Както и Атанас М��аденов като Учител по музика.

Анна Томова-Синтова и Пламен Карталов, директор на Софийската опера и балет, снимка: Стефан Джамбазов

Музикалният обединител в изпълнението на тази сложна фактура, в която, въпреки намаления оркестър, вокалните и инструментални партии имат пределна самостоятелност бе диригентът Евън-Алексис Крист. За първи път го чух и видях в “Електра”  и бях абсолютно сигурна, че и в “Ариадна на Наксос” ще се наслаждавам на изпипана диригентска работа. Крист е завършен оперен диригент и също така завършен Щраусов интерпретатор. Води великолепно и оркестър, и сцена, не пропуска нито един детайл, балансира оркестъра спрямо сцената. И е абсолютен помощник на певците. Така че чухме пълноценно музиката на Щраус – автентична, богата, остроумна, изненадваща на моменти, прочетена много качествено и от певци, и от оркестър, под ръководството на един сериозен Маестро. Мисля, че този спектакъл ще има дълъг живот, независимо от “ексцентриката”, която е заложена в драматургията му и която изисква малко по-сериозно интелектуално усилие от зрителя. В него има музика, има сцена, има Рихард Щраус. ≈

Текст: Екатерина Дочева

Снимки: Стефан Джамбазов, архив на Националната опера и балет и Варненската опера

P.S. на “въпреки.com”: Текста публикуваме с разреш��нието на Екатерина Дочева. Ще продължим да го правим и в бъдеще, за което ѝ благодарим. А как тя мотивира преди време решението си да създаде блога си: „Реших да направя блога Decrescendo.net след като културният вестник „К”, продължение на вестник „Култура”, завърши своя живот в края на 2019 година. Бях музикален наблюдател и в двете издания. Заглавието на моята рубрика беше Крешендо/декрешендо. Поради факта, че думата „крешендо”, за мое голямо учудване бе станала заглавна на много домейни, реших да се спра на „декрешендо”, а дизайнерът Желко Терзиев, който ми помогна да сбъдна моето блог-желание, измисли деликатната игра в заглавието за да загатне първоначалната идея за името му.“. Текстовете в блога на Екатерина Дочева може да четете на https://decrescendo.net/ . Препоръчваме ви го силно, защото никъде няма да прочетете в българските медии толкова професионални и ярки текстове, посветени на музиката.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Росиниевата Шотландия на езерото Панчарево

Летният фестивал „Музи на водата“, организиран от Софийската опера и балет на понтона на езерото Панчарево, е една от най-добрите причини столичани да останат в София по време на ваканционните месеци. Написа за „въпреки.com” Калина Томова, докторант по музикознание към Института за изследване на изкуствата, БАН.

Не само приятната атмосфера на лятната вечер, прекарана на брега на езерото, е причината, поради която фестивалът си заслужава времето и усилията на Софийската опера и вниманието и интереса на публиката, но и заинтригуващата програма, която, освен че включва опери, балети и мюзикъли, както винаги представя и нови за българската публика заглавия. Провеждан вече за втора година, фестивалът беше открит на 9 юли с постановка на „Жената от езерото“ от Росини, която се поставя в България за първи път, като представленията продължават до 18 юли, включително. На спектакъла на 15 юли в ролята на Елена се превъплъти Мария Радоева – едно сопрано, което в последните години прави опити и в мецосопрановия репертоар – и по време на цялата вечер демонстрира завидно владеене на ролята: пластичност и лекота в комплект със светъл цвят там, където е необходимо, а именно в пасажите, в същото време уплът��ен тембър за по-драматичните моменти. Без съмнение търсенията ѝ по посока на по-ниския репертоар дават резултат, като определено си личи и напредък от последния път, когато имах възможност да я слушам преди почти година и половина в цикъла „Везендонк“ от Вагнер. (Любовта към Матилде Везендонк е увековечена в написаните през същия период пет песни по нейни стихове – единственото камерно-вокално съчинение на Вагнер в зрелите му години. -б.ред.).

Мария Радоева, снимка: архив на Националната опера и балет

Любимият на Елена – Малкълм – беше изпълнен от Виолета Радомирска, за която росиниевия репертоар е втора природа. Прекрасно се допълваха двете българска певици по време на общите сцени не само актьорски, но и темброво и музикално. Много успешно се превъплъти и Хрисимир Дамянов в ролята на Уберто и макар на моменти да си личеше усилието, което му костваха пасажите, вокалният резултат на тенора беше безупречен. Младият италиански тенор Валерио Борджони също регистрира силно участие в ролята на Родриго – не само красив тембър, но и завидна техника особено като се има предвид, че е едва на 24-годишна възраст, като е пределно ясно, че в бъдеще го чака голяма кариера в белкантовия репертоар. Стабилно и убедително беше и превъплъщението на Стефан Владимиров в ролята на бащата на Елена – Дъглас. Дори и малките партии на вечерта – Серано и Албина – изпълнени от Рейналдо Дроз и Весела Янева, бяха подплатени с музикалност, артистичност и техника, като и двамата показаха капацитет и потенциал за по-големи роли в бъдеще.

За жалост, обаче, сценографията на спектакъла не беше на нивото на силния солистичен състав: дело на Пламен Карталов и Борян Белчев, постановката залагаше на създаване на чувство за митологичност и магия у зрителите – ефект, който особено по време на първото действие остана напълно неосъществен, заради наличието на отрезвяващата дневна светлина. След залез слънце атмосферата на сцената напълно се промени, първо, защото вече по-успешно можеха да се скрият не толкова лицеприятните механически детайли от декора, и второ, защото благодарение на художественото осветление, дело на Емил Динков, публиката можеше по-лесно да се потопи във фантастичния свят на сцената.

Отделен въпрос е дали това е най-подходящата естетика за тази опера на Росини. Написана през 1819 г., „Жената от езерото“ е създадена по либретото на Леоне Тотола, основана на едноименната поема на сър Уолтър Скот – епос, който изиграва особено важна роля за романтизирането на Шотландските планини и самобитния начин на живот на клановете. Този жив интерес към шотландския фолклор и традиции, който завладява не само на Британските островите, но и в цяла Западна Европа, се отразява и в операта на Росини, който активно се опитва да улови духа на северния народ, присъстващ в поезията на Скот. Подобен стремеж не се усеща в сценографията на Софийската опера – преобличането на историческия епос във фантастични одежди (напомнящи постановките на Карталов на „Пръстенът на нибелунга“) не само не спомогна за създаване на усещане за шотландското начало, но и като че ли отне от въздействието на сюжета, омаловажавайки въстанията на шотландските планинци като просто една легенда.

Най-очебийният опит на акад. Карталов да придаде автентичен дух на постановката си беше вмъкването на, може би, най-популярния шотландски химн “Scotland the Brave” в изпълнение на Мартин Лямов – шотландска гайда, и Георги Петров – ударни, в края на първо действие преди боя между планинците и кралската армия. Ако оставим настрана анахронизма, че “Scotland the Brave” се появява едва в края на XIX век, бихме могли да разберем желанието на режисьора да пресъздаде шотландския обичай на влизане в бой под звуците на гайда, но в същото време при липсата на каквито и да било други препратки към шотландския фолклор и начин на живот, това „съшиване с бели конци“ на един от най-популярните патриотични маршове в Шотландия (който звучи непрекъснато в изпълнения на улични музиканти в цялата страна) изглеждаше като недостатъчен творчески замисъл в грешната посока.

Това, което обаче беше най-големият проблем на постановката и което винаги е трудност при музикални събития, провеждани навън, беше озвучаването. Разполагането на микрофони на стратегически места по сцената, за жалост, не беше достатъчно, за да може да се постигне оптимална чуваемост на певците, и резултира в акустични дупки на сцената, в една от които беше попаднала и Мария Радоева още по време на първата си ария. Опитите на певицата да покаже меки атаки и тихи динамики бяха абсолютно напразни, а в същото време наличието на микрофони, разположени на земята, осигури отекване на стъпките на артистите по цялата сцена.

Въпреки тези проблеми е от особена важност да се подчертае умението на Пламен Карталов да създава зрелищни постановки на рядко изпълнявани в България произведения – факт, който напълно заслужено продължава да привлича публиката към неговите проекти година след година. Използвайки самодвижещи се механизации, огън и пищни костюми, сценографията на „Жената от езерото“ приковава вниманието на зрителите и със сигурност не може да попадне в категорията на миналите между другото постановки – особено като се има предвид толкова успешното ѝ съчетаване със заобикалящата я среда на езерото Панчарево и Лозенската планина, които ни дават незаменимият шанс да си представим, че всъщност може би наистина сме в Шотландия.

Текст: Калина Томова

Снимки: Калина Томова и архив на Националната опера и балет

[magdalenagigova]

„Баща ми бояджията“ се възражда в Софийската опера от 8 май

„Баща ми бояджията“ се възражда в Софийската опера от 8 май

„Баща ми бояджията“ се възражда в операта Популярните актьори Калин Врачански и Славчо Пеев участват в спектакъла „Баща ми бояджията“ е един от най-гледаните филми у нас през 70-те години на XX век. Сценарист е Васил Цонев, по едноименния му разказ от сборника „Едно време в Овча купел“. Днес Пламен Карталов връща славата му чрез своя сценична адаптация в Софийската опера. Действието се развива…

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Нови отворени и затворени художествени пространства в София

Извън галериите, театралните и оперните зали в столицата усвояват и нови художествени пространства. Те отново имат връзка с традиционните представяния, но дават и други измерения на изкуството. И са свързани не само с физически пространства, но и с духовни.

На 2 юли започва третото издание на „Театър пред театъра“ пред Народния театър в София. Публиката го посреща с голям интерес, въпреки че някои театрали са по-скептични и смятат, че спектаклите обслужвали масовия вкус. Но в края на краищата театърът си е зрелище, а не само интелектуално преживяване за посветени. Освен това началото е с гостуването на столичния Малък градски театър „Зад канала” с постановката на „Ромул Велики” от Фридрих Дюренмат с режисьор Бина Харалампиева. В разговор за „въпреки.com” режисьорката сподели преди време за тази постановка: „Когато прочетох пиесата с оглед на това да я правя, я усетих изключително съвременно. Защото ако просто четеш една пиеса е едно, когато решиш да я правиш, вече четеното е съвсем друго. И твоето усещане към нея е по различен начин. Винаги съм смятала, че в моята професия режисьорът трябва да държи сетивата си отворени към онова, което се случва около него. Моите собствени сетива не са ме лъгали, усетът ми за нещата, които стават. Много от пиесите, които правя, включително и класически заглавия, се оказват впоследствие изключително съвременни. Това е така, защото ти започваш да интерпретираш пиесата вече от гледна точка на проблемите, които теб те занимават в момента. Авторът ти дава тази възможност за търсене на отговори, за задаване на въпроси – за това какво се случва в момента за нас. В някакъв смисъл не ме лъже това особено вътрешно чувство. Аз така я усещам пиесата – прочитам я и си казвам „това е моя пиеса“. Даже, ако не търся пиеса, която да поставям, прочитам я и усещам, че това си е моя пиеса, това е моят материал, нещо, с което имам какво да кажа”, каза Бина Харалампиева.

Бина Харалампиева - снимка Стефан Джамбазов

А Герасим Георгиев – Геро, който играе главната роля на Ромул Велики също в разговор за „въпреки.com” беше казал: „Тя така е написана малко като трагикомедия, гротеска. То винаги и в живота, никога не е равна линия. Винаги има насечено като кардиограма на сърце – нагоре – надолу, има комедийни моменти, има драматични. Така е, човек изкарва живота си между усмивката и сълзата”. И добави: „Дюренмат не е много лесен автор. Той в едно изречение сменя стила три пъти. Казва много истини, но мисля, че ги поднесохме достъпно”. И се усмихна, въпреки че в живота е сериозен за разлика от сцената и шоутата: „Аз си казах най-сетне да изиграя нещо като император, все някакъв – пък то най-келявия император. Те в реалността са му викали Августчо, бил на 18 години, спори се дали е бил последният император. Мисля, че основното е да направиш разказ, да разкажеш нещо на зрителя. Почнеш ли да го блъскаш в сцената със спорни решения, звук, осветление, викове, пушеци, нищо не се разбира. Затова ние наблегнахме върху това да има разказ, история”, отбеляза Геро. Така че, не става дума за заиграване с масовия вкус, а за произведения, които са знакови в световната драматургия.

Герасим Георгиев - Геро като Ромул Велики - снимка Павел Червенков, архив на МГТ „Зад канала”

Сега площадът пред театъра освен с конструкцията е осеян с 250 звезди, на които са изписани имената на всички, които са част от Народния театър. Директорът Мариус Донкин сподели, че това е жест на благодарност към актьорите, екипите и администрацията, които през целия сезон и в рамките на „Театър пред театъра“ работят за случването на спектаклите.„Всеки един човек, който е тук, в тази сграда, независимо дали е на сцената, зад или под нея, е важен. Ние сме като един огромен град, един добре смазан часовников механизъм, в който е важно всяка частица да работи в синхрон с останалите, за да се случва магията на театъра“, допълни той. На 3 и 4 юли ще се играят „Лисичета“, на 5 и 6 юли – „Един безумен ден“, на 8 и 9 юли – „Актрисата“, и на 7, 10 и 11 юли – „Спанак с картофи“. А преди време също в разговор за „въпреки.com” директорът на театъра Мариус Донкин беше разказал за едно представление миналата година при пороен дъжд, но нито актьорите, нито зрителите напуснали пространството. Става дума за „Калигула”, когато на откритата сцена пред театъра се излял проливен дъжд. Въпреки че дъждът не спрял през цялото време, публиката останала докрай заедно с актьорите и това се превърнало в една от най-обсъжданите вечери на фестивала под звездите. Надеждата е да не вали дъжд тази година, а дали молебенът срещу дъжд е подействал, ще се разбере през следващите дни.

Мариус Донкин - снимка Стефан Джамбазов

Това важи и за други културни събития на открито, където организаторите също гледат към небето. Десетият юбилеен сезон на „Опера в парка” в парка на Военна академия се откри на 21 юни с гала-концерт, последваха спектаклите на „Дон Паскуале” (21 юни), „Мамма Миа!” (24 и 25 юни). Но най-очаквана е премиерата на „Кармина Бурана” по музика на Карл Орф. Тук е важно да се подчертае, че хореографията е на Фреди Франдзути. В спектакъла участва цялата балетна трупа. Преди това той прави своя постановка на произведението с трупата на основания от него през 1995 г., в италианския град Лече, „Балет от юга”. Сред заглавията за децата са: „Червената шапчица” от Александър Владигеров, „Вълшебната флейта” на Моцарт – адаптация за деца, премиера на концерт-спектакъла „Веселите малчугани”, „Трите прасенца” на Александър Райчев, „Мечо Пух” – мюзикъл от Андрей Дреников и „История с патоци, мечо и лиса” на Георги Костов. И по наши наблюдения те се приемат много добре от децата и техните родители. За програмата на фестивала директорът на Софийската опера и балет акад. Пламен Карталов каза, че тя се реализира, благодарение на дългогодишната подкрепа на Столична община и вече 10 години е част от Културния календар на София. Предстои и Седмият летен Вагнеров фестивал от 7 до 12 юли в Софийската опера и балет с оперите „Тристан и Изолда“ и „Парсифал“. Спектакли на Музикалния театър и Балет „Арабеск” също имаше на открито в парка на Военната академия в София. А и тази година Софийската филхармония и Столична община канят на музикална среща в красивото пространство на парка в двореца „Врана”. От 7 до 10 юли зрителите ще имат възможност да се насладят на подбрана селекция от концерти с най-доброто от света на класиката.

В Малкия сезон на “Сфумато” има спектакли на открито и закрито – снимка Стефан Джамбазов

Когато говорим за културни пространства, не можем да не споменем и Малкия сезон в Сфумато. Защото не става дума само за физически, но и за духовни пространства. А и болката на „Сфумато” за пристройка към театъра е от години, която все още не може да се осъществи. Театърът вече навърши 30 години, а тазгодишното издание на „Малък сезон”, който започна е посветено на 30-годишнината от създаване на Театрална работилница „Сфумато“. Маргарита Младенова и Иван Добчев – създатели и ръководители на ТР „Сфумато” написаха: „Вече две десетилетия „Малък сезон” е най-иновативният творчески фестивал в България. Замислен като „търсачка” на нови креативни идеи на най-младите от всички изкуства – приведени в действие и търсещи условия за осъществяване и финализиране, „Малък сезон” продължава да бъде верен на своята мисия. Нашата амбиция е да го превърнем в свръхнаситена на събития и идеи европейска творческа работилница. Представяме си десет дни, наситени с артистични акции от всички изкуства, възпалени от страстта да събираш и съхраняваш уникалното в своя малък свят и да го пренасяш в контекста на голямата европейска цивилизация”. „Малък сезон” 2019 се осъществява с финансовата подкрепа на Министерство на културата и е част от Календара на културните събития на Столична община за 2019 г.

Във фоайето на „Сфумато” са експонирани творби на Станимир Енчев – снимка Стефан Джамбазов

Когато говорим за пространства и театър искаме да обърнем внимание и на две изложби. Защото при тях точно пространствените решения играят голяма роля. Едната изложба е „Следите се губят” в Софийска градска художествена галерия.  Тя е на Дружеството на южнобългарските художници (1912–1948). Освен задълбочената изследователска работа на екипа: Аделина Филева – директор на СГХГ, Красимир Линков – директор на ГХГ – Пловдив, Пламен В. Петров – идея и концепция, Наташа Ноева и Николета Гологанова – куратори, Рамона Димова – систематизация и логистика, Илинка Чергарова – реставратор, Трейси Спийд – превод на английски, Таня Пунева – коректор, ни се иска да отбележим Надежда Олег Ляхова – експозиционен дизайн. Защото цялостното оформление на изложбата е нейно. Някои го харесват, други смятат, че е по-различно от това за една изложба, дори в едната зала им се струва малко претрупано. И като че ли им изглежда прекалено театрално за добро или лошо. Но по думите на Надежда Олег Ляхова, тя се е ръководила от начина, по който са се правили на времето изложбите на това дружество. Те са наемали малки галерии и по необходимост картините са били една върху друга. Но това сега има своя смисъл, защото ни пренася в духа на онова време.

Изложбата „Следите се губят” в Софийска градска художествена галерия - снимка Стефан Джамбазов    

А както има едни текст също експониран в изложбата на В. Крумов от 1930 година: „Няколко имена, салон с картини и публика, която рядко се връща отново да ги види. Имена на художници, които може би никога не ще направят име. И салон, за който едва ли някога някой ще си спомни. Но все пак това е изложба на сътворена тревога. В нея са показани рожби на откраднато време и боязливо сътворен дух. [...] Картини, които не ви зашеметяват, и имена, които бавно се налагат. [...] Но все пак те изтръгват нашето очарование, макар и понякога да ни разочароват. Възвръщат ни изново към багрите си платна, вглеждаме се към тяхното вцепенено съдържание и кой знае защо започваме да им вярваме. Може би защото са наши. Такъв е той духът на нашата провинция. Несамоуверен в изказването си и неокуражен в постиженията. Неговият каприз не се подчинява на изучаване, както и вкусът на малобройните му меценати”. Това е текст от 1930 година, но не е верен с едно – че са имена на художници, които няма да направят име?! А те са на Антон Митов, Андрей Николов, Иван Лазаров, Златю Бояджиев, Васил Бараков, Давид Перец, Цанко Лавренов…

Експозицията в СГХГ е подредена по подобие на оригиналните изложби на дружеството преди години - снимка Стефан Джамбазов

И още една изложба, в която пространството присъства по особен начин. То е празно, но и оградено, а изложбата е на група 7+1 в галерия Credo Bonumи се нарича „Оградена празнота”. Автори са Камен Цветков, Илко Николчев, Панчо Куртев, Йоханнес Артинян, а куратор е Илина Коралова. „Проектът „Оградена празнота” изследва взаимодействието на „изпразнени“ и „рамкирани“ обеми с пространството, което те образуват. Той цели да преосмисли мисловните ни конструкции за: вън-вътре, обем-пространство, оградено-ограждащо и т.н. Авторите са водени от, вероятно за някои, утопично-наивистичното вярване, че размишленията върху фундаментални рефлекси и утвърдени възгледи и тяхното проблематизиране, е предпоставка за свобода във всякакъв смисъл на понятието. Матрицата не е „технологично” явление. Тя е система, изградена от нашите сетива, от нашите идеологии и нашите страхове. Система, която подхранваме и допълваме с етични и социални норми. Можем ли да съществуваме извън и без нея?”, пише в анотацията за изложбата. 

Изложбата „Оградена празнота” в галерия Credo Bonum – снимка Стефан Джамбазов

За групата може много да се говори, но в случая по-интересното е именно провокацията около пространството. И беше много интересно при откриването, че сякаш самите присъстващи стояха встрани, а не вътре в обемите. На тях им действаха не като отворени, а затворени пространства. И това също е част от експеримента на експозицията… ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

Михаил Ангелов: Когато човек е дълголетник, той присъства на забравата си

„Професор Пламен Карталов беше много мил да ме покани за моя юбилей да дирижирам един от репертоарните спектакли на Националната опера „Риголето” или „Травиата”, но си помислих, че ще разстроя оркестъра. И моят спектакъл няма да е добър, а и на колегите. Затова ще покажем заснетия спектакъл на „Италианката в Алжир” на Росини, която Софийската опера представи в Болшой театър 1981 г.”. Сподели маестро Михаил Ангелов за избора си как да отбележи 85-та си годишнина на любимата си сцена.

Историята на този заснет оперен спектакъл е като от роман. С изключителното си чувство за хумор и самоирония именитият ни диригент цитира английски мислител, който казал, че старите хора обикновено споделят спомени за неща, които никога не са им се случвали, но заснетата

„Италианката от Алжир” е доказателството за един истински български триумф

на българското оперно изкуство. Представлението гастролира на сцената на Болшой театър по повод 1300 години от създаването на българската държава. Ден преди спектакъла по време на акустичната репетиция при маестро Ангелов дошъл един мъж, който се представил като ръководител на музикалната дирекция в тогавашната съветска телевизия с молба да заснемат изпълнението. Михаил Ангелов се съгласил с условието да правят допълнително осветление, извън сценичното и разбира се, да бъде заплатен хонорар на българския екип – артистичен и технически. Уточнили сумата. Спектакълът бил заснет. На другия ден диригентът се обадил на въпросния директор, но му казали, че той е заминал за Америка и неговите заместници не могат да подпишат такъв документ за хонорари. Тогава оставили банкова сметка �� София, но така и не получили никакви пари и нищо повече не разбрали и за записа на „Италианката в Алжир”. И едва миналата година на рождения ден на маестро Ангелов на 19 февруари му се обадил прекрасният ни оперен певец и педагог Павел Герджиков да му честити празника, като му казал, че има специален подарък. Негов студент на специализация в Москва попаднал на излъчване на спектакъла по един от каналите на руските телевизии и го записал. Самият Герджиков е участвал тогава в Болшой театър в ролята на Мустафа. И така след 35 години маестро Ангелов видял онова знаменателно представление под негово диригентство, което ще може да се види в залата на Националната ни опера на 30 март от 19 часа. Сега оценява, че към картината може да има претенции, но тогава не е имало дигитални записи, но звукът е много добър, оценява го той. При представянето на този запис ще присъстват  Павел Герджиков, Стефка Минева, която тогава е изпълнявала ролята на Изабела /италианката/, както и всички, които са все още между нас. За жалост много от дори младите изпълнители през 1981 г. твърде рано са си отишли от нашия свят. Изключителният ни баритон Асен Селимски, изпълнил Тадео няма да може да присъства, защото се възстановява след операция. Михаил Ангелов благодари на маестро Карталов, че показът на заснетата „Италианката в Алжир” е със свободен вход, за да могат да го посетят повече хора, включително и вече възрастните, които помнят премиерата в операта през 1980 година.

За себе си маестро Ангелов призна, че има особени пристрастия към Росини не само към оперите му, но и към кантатно - ораториалната му музика, като специално отбелязва „Стабат матер” и допълва, че много певци навремето изпълнявайки негова музика с характерното „кресчендо”, качествено натрупване на звуци от добавянето на все повече инструменти в оркестъра, които повтарят мелодията и гласове в солистичните партии са избягвали репертоар на Верди. Оперният и балетен репертоар на Маестро Ангелов включва 55 заглавия, от които 17 той поставя за първи път на българска сцена, а с повторенията им те са над 2500. Сред тях са първите изпълнения в България на „Галантни Индии“ на Жан-Филип Рамо, „Дидона и Еней“ от Пърсел, „Театралният директор“ от Моцарт, „Италианката в Алжир“ и „Крадливата сврака“, както и „Стабат Матер“ на Росини със Софийската филхармония, „Лисичката“ на Стравински, „Стифелио“ на Верди, „Хан Крум“ от Александър Йосифов, балетите „Кармен “ от Бизе-Шчедрин и „Сюита в бяло“ от Лало, „Семьон Котко“ на Прокофиев… Винаги  в репертоара присъстват и български композитори като Александър Райчев, Александър Текелиев, Марин Големинов, Любомир Пипков, Панчо Владигеров, Александър Йосифов.  В споменатия гастрол на Националната ни опера Михаил Ангелов дирижира в Болшой театър и операта „Хан Крум” на Александър Йосифов.

Михаил Ангелов и акад. Пламен Карталов - снимка  Светослав Николов, архив на Софийската опера и балет

Маестро Ангелов споделя, а до него е Пламен Карталов – свързва ги

един много смел проект

отпреди доста години, когато много неща са направили за първи път в България - Камерната опера в Благоевград. През лятото на 1972 г. група студенти от Българска държавна консерватория създават Младежка опера към читалище „Пенчо Славейков” – София. Идеята е на основателя й Пламен Карталов – директор, главен художествен ръководител и режисьор /1972–1982 г./, в сътрудничеството с Трифон Силяновски – музикален ръководител  и пианист – акомпанятор /1972–1983 г./. Канят за диригент Михаил Ангелов. По съвместно решение на Председателството на Комитета за култура – София и окръжните ръководства на Благоевград от 1977 г., Благоевград се определя за постоянно седалище на Камерна опера. Първата постановка на благоевградска  сцена е на операта „Слугинята господарка” – Дж. Перголези с режисьор Пламен Карталов, гост–диригент Михаил Ангелов и художник Ани Хаджимишева.

Диригентът  с възхита оценява амбициозните проекти на маестро Карталов  в очакване на предстоящата премиера на „Парсифал” от Вагнер. Михаил Ангелов е невероятен сладкодумец със страхотни познания не само на музиката, на която е отдаден, но и на литературата, драматургията, философията. Но музиката е неговото предопределение отново също като в приказка или по-скоро като роман с различни обрати. Родителите му не са музиканти, но майка му усетила музикалността му още от най-ранна детска възраст и поставила въпроса за пиано, дори и под наем, семейството не е имало големи възможности. Но баща му, без да е членувал в партия, бил абсолютен левичар. Той бил категоричен, че пианото е буржоазна отживелица и купили на малкия Михаил акордеон. Но той без да познава нотите се прочул със страхотното си свирене, дори чувайки валсовете на Шопен ги изпълнявал на своя акордеон. За талантливото момче научил изключителният ни пианист, композитор, интелектуалец Димитър Ненов. Поискал да го чуе. „Живееше някъде около „Солунска” в Центъра на София /ул. „Бистрица”, близо до ъгъла с ул. „Цар Самуил” – б.а./. Попита ме кой е правил аранжимента на Шопен за акордеон, а аз го попитах какво е аранжимент и казах, че не познавам нотите”, разказва маестрото. И така вкъщи се появило пианото. С едната си ръка можел да свири на клавишите, но другата е свикнала с копчетата на акордеона. Затова му връзвали едната ръка… „А записите в ония години на Димитър Ненов ги унищожиха!”, добавя, не без тъга Михаил Ангелов.

И в годините следват невероятни събития и срещи.

През 1956 година Ангелов завършва първия майсторски клас по дирижиране и композиция на Консерваторията в класа на Влади Симеонов. В продължение на две години изнася 11 концерта със Симфоничния оркестър на БНР, където е назначен за втори диригент на маестро Васил Стефанов. Записва музика на руски композитори, като част от записите са първи изпълнения за България. А е назначен на този пост след като оркестрантите изпращат писмо до тогавашния министър на културата Иван Башев, че го искат… По-късно този същият Башев, който след време ще стане външен министър на България го изпраща в Московската консерватория да прави аспирантура, независимо, че младият Ангелов не искал чак толкова, както сам споделя днес.

Между 1958 и 1960 година Ангелов прави аспирантура по оперно-симфонично дирижиране в Московската консерватория „П.И. Чайковски“ при проф. Борис Хайкин, главен диригент на „Болшой театър“ и проф. Лео Гинзбург, която завършва предсрочно за две години с пълно отличие. По същото време там се подвизават Шостакович, Ростропович, Рихтер, Гилелс. През 1959 г. дирижира концерт, посветен на годишнина на Шопен, който му осигурява повече от 20 участия с най-големите оркестри в бившия СССР. Нееднократно Ангелов дирижира Московската филхармония, Радиооркестъра на Москва, Ленинградската филхармония, оркестрите на Вилнюс, Рига, Киев. Самият маестро споделя, че когато се отзовал в Московската консерватория фактът, че по коридорите се среща с фигури като композиторите Шостакович, Кабалевски, изпълнители като Святолслав Рихтер, Мстислав Ростропович, Емил Гилелс и още, и още било зашеметяващо усещане – свят на почти недостижимото в музиката. А

за своя учител Борис Емануилович Хайкин

разказва, почти с извинение за нецензурните думи история, предадена му от самия него. Големият диригент и преподавател в тогавашната Ленинградска консерватория бил поканен за диригент в Болшой театър и преподавател в Москва. Но партийните ръководства в разговор с него му казали, че трябва да си смени фамилията – не може такава съветска музикална институция да се ръководи от евреин. А диригентът казал, че е готов във фамилното му име след „а”-то да е „у” – ще звучи съвсем по руски. Въпросните апаратчици избухнали в бурен смях и не променили името му… А иначе Хайкин му разказвал за Тосканин��, за различните изпълнения на Верди и още, и още…

Людмил Ангелов - снимка Стефан Джамбазов

Михаил Ангелов освен голям музикант е и прелестен разказвач, който лее думите си като прекрасна музика, която не искаш да свършва, защото колкото и да си мислиш, че знаеш, той те отвежда в нови светове. Допуска, че интересът му към новото, непознатото се е предало на неговия син изключителния пианист Людмил Ангелов, който с фестивала си „Пиано Екстраваганца” ни представя и нова и непозната музика /разговор с него във “въпреки.com” можете да прочетете тук/. Те явно взаимно си споделят музикантските открития. Наскоро Людмил споделил с баща си, че Бизе има опера „Иван Грозни”. Някога композиторът на „Кармен”, „Ловци на бисери” видял репродукция на картината на Репин „Иван Грозни убива сина си”. Тази синовна кръв така го впечатлила, че написал творбата си. Но по- невероятното, което е открил маестро Людмил Ангелов е, че бароковият композитор Георг Филип Телеман /1681- 1767 г./ имал произведение „Борис Годунов”. А Михаил Ангелов му казал, че Пушкин е написал драмата си през 1831 г., увековечена в знаменитата опера на Мусоргски в 1874. Произведение на тази тема има и Сергей Прокофиев от 1936 година. Но все пак Борис Годунов е царувал от 1598 до 1605 г. „Е, чакам да видя нотите с усмивка”, казва таткото Ангелов. Неговият подарък за осемдесет годишния му юбилей през 2012 г. беше концертът на Людмил Ангелов и Александрина Пендачанска, дъщеря на третата му и особено любима трета съпруга Валери Попова, невероятно красиво сопрано.

На събитието в залата на Националната опера, когато ще бъде прожектиран записът на „Италианката в Алжир” ще бъде представена и продавана

книгата му „Старчески драски”.

Не може да не цитираме неговото признание в нея „Когато, човек е дълголетник, какъвто е моят случай, той присъства на забравата си.“ Смело казано, нали? Не бяхме много на тази среща с маестро Михаил Ангелов. Убедено и от сърце мога да кажа, че това беше преживяване. Извън самоиронията за годините си със страхотното си чувство за хумор Михаил Ангелов каза още много важни неща не само за музиката, а и за ценностите ни като общество. Споделя как преди дни по Classica TV е гледал и слушал Верди Реквием в изпълнение на Берлинска филхармония под диригентството на Херберт фон Караян с участието на Николай Гяуров и младия Пласидо Доминго в мъжките партии. Но това е друга тема и вероятно ще я коментираме.

С усмивка Михаил Ангелов припомни думи на Бърнард Шоу -

да не пожелаваме дълголетие, защото всъщност пожелаваме старост.

А ние си припомнихме за кой ли път прекрасния филм на Дъстин Хофман като режисьор „Квартет” по пиесата на Данолд Харууд, където знаменити оперни звезди са в старчески дом и готвят своя концерт, за да спасят заведението от фалит. И го спасяват със знаменития квартет от „Риголето” на Верди. И основният лайтмотив на филм няколкократно произнесен от един от героите е: „Старостта не е за сополанковци”! Тази среща с маестро Михаил Ангелов беше празник на младия дух, той е неостаряващ, ако продължаваш да работиш и обичаш това, което правиш! ≈

Текст: Зелма Алмалех