#‟Дама пика‟

[coindepoesie]

Код нула – Мартин Щурец

Да обичаш е да оплиташ ръце в тежките, сочни мембрани на времето, да се разстелиш меко и плътно по охладнялата пустош – пръст и скала – на луна, луна без слънце, самият ти да си лунен и бледолик, с очи настръхнали към някъде без има – място безлико, но не картотекирано,

да обичаш е да се чукаш сам, представяйки си как чукаш друг, да обладаваш огледала и фотоси, да разнищваш невидими кълбета през лабиринти от звук, а чашата ти да е винаги само наполовина чаша, да обичаш е да нямаш и да не държиш – или да имаш и да държиш треперещ – съсредоточен в нещо като многоточие – губещо се в хоризонт от ванилия.

или:

да обичаш е да подписваш некролози, да обичаш е да се спичаш на полюс, да обичаш е да критикуваш ангели, да анализираш пробудени, да си прецакаш вечността, въжеиграч, да ядеш стъкло и да се чудиш защо те боли стомахът, да си играеш на оракул с огън и обръ��и, да си объркан, натикан и разпилян, да знаеш отговора, обаче без гатанката, да викаш дама пика и да дойде, да обичаш е да не вдишаш, но да издишаш, да обичаш е да пишеш стихове с името на някой, който бърка твоето, да обичаш е да си жилав и желиран, да си дзен и да си дозиран, да обичаш е да бръкнеш в черта дупка и да изкараш заек, който подранява, да обичаш е да си достатъчно глупав да си татуираш име различно от Теб или Бог.

или:

да обичаш е да приемеш нечия друга вяра, да обичаш е полупрозрачно камъче и прегръдка през спален чувал, и мнима армия от клоуни, и нощен влак след бандонеон, и да се преструваш, че не си го чувал, и да се преструваш, че няма да свърши, и да си мълчалив експлозив във фъстъчена черупка, спрял на 00:01. да обичаш е кафе преди сън, маска от кора на краставица, шампанско юни месец, бисове без концерт, бой на петел и куче, всяко изображение, което ми хрумне, всяка секунда, която ме сполети, докато се усещам 1/2 пъзел.

или:

да обичаш не е да разкодираш прастари тайни в палиндром, освен ако не би те поблазнило. да обичаш е да хакнеш собствената си праисторическа душа – колкото и да не те блазни.

или, последно: да обичаш е оризово зърно в средата на празна стая.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Другият живот на литературата с илюстрациите на Ясен Гюзелев

В края на месец октомври в столичната галерия „Арте“ се откри една от най-очакваните и посещавани изложби за годината – тази на илюстратора Ясен Гюзелев. Част от експозицията са както познати и обичани образи, така и непоказвани досега творби. Написа за „въпреки.com” изкуствоведката Андреа-Филипа Зидарова.

Сред творбите можем да видим илюстрации по така популярни и класически автори като Братя Грим, Чарлз Дикенс, Оскар Уайлд, Артър Конан Дойл, Луис Карол, Сервантес, Бокачо, Пушкин, Жул Верн, Хенрик Ибсен, Франсоа Вийон и други. Своеобразен център в експозицията заема впечатляващият автопортрет на Гюзелев; в изложбата са включени и два акварела от 1978 г. (когато авторът е бил само на 14 години). С майсторската си ръка художникът, сякаш в ролята на водач на машина на времето, ни отвежда към пътуване между няколко различни епохи – от приказния свят на Братя Грим, през Флоренция от 14-и век в „Декамерон“, Англия през 19-и век в „Шерлок Холмс“…

Списъкът е дълъг, а спирките са много. От нас се иска единствено да затегнем коланите. „Колкото и дълго да гледаш рисунките на Ясен Гюзелев, потънал в перипетиите и детайлите им, все ��е ти стига, чувстваш се привлечен от нещо изплъзващо се и неуловимо“, пише в съпровождащия изложбата текст доц. Лозанов, който откри изложбата.

Едно от най-ценните неща в изкуството на илюстрацията е това, че всяка една творба е колкото свързана и зависима от литературното произведение, което представя, толкова и автономна, самостоятелно въздействаща, самодостатъчна, изящна естетическа наслада, създадена сякаш преди векове, която не задължава детайлно познаване на текста. „Както Георги Лозанов беше кръстил първата ми изложба - "Другият живот на илюстрацията". Тоест, когато е завършена, илюстрацията заживява самостоятелен живот“, казва художникът. Гюзелев споделя, че макар работата му да е свързана със задълбочено изучаване на епохата, архитектурата, костюмите, за него е по-важно да се усеща въздуха, атмосферата, характера на героите, на автора и на самия текст.

Любопитно е, че в образите на художника понякога дори могат да бъдат разпознати негови близки, чиито лица волно или неволно оживяват на листа върху тялото на даден герой. През 2019 г., в интервю за БНТ по повод изложбата му във варненската галерия „Папийон“, Гюзелев споделя: „В „Дама пика“ на Пушкин има един образ на една възрастна графиня, важна за повестта; чудех се какъв характер, какви черти на лицето ѝ да измисля и просто се сетих за своята баба, която съм рисувал стотици пъти.“ Дали в творчеството му има и още такива примери, можем само да гадаем.

Гледането на илюстрации често е свързано с търсене, откриване, разпознаване – на случки, събития, герои, места – разбира се, в случаите, в които познаваме добре текста. Не е ли безкрайно ценен и прекрасен моментът, в който читател възкликне: „Точно така си я/го представях!“ или пък „Виж, това ми е любима случка от книгата!“? В тази връзка в съпровождащия изложбата текст доц. Георги Лозанов с право говори и за един друг аспект в невидимите отношения илюстратор-читател – какво става, когато има разминаване между вижданията, представите на единия и на другия? А може би такъв вид разминаване е единствено обогатяване – поне аз като читател никога не съм виждала проблем, ако даден герой не е изобразен, какъвто е в моето съзнание – такива неща предоставят нова гледна точка, някои пъти дори и по-точна, по-вярна такава, понякога и по-близка с вижданията на писателя (макар в случая да не можем да попитаме Бокачо, Сервантес, Конан Дойл и т.н.), тъй като обикновеният читател рядко изучава и вниква в текста толкова дълбоко, колкото илюстратора.

„Ако в основата е литературата и особено класическата, която Гюзелев предпочита, нарисуваните образи влизат в конкуренция с вече създадени във въображението на читател��. В този смисъл работата на илюстратора е двойна, защото той не просто трябва да се хареса на публиката, а да може да променя представите ѝ. И тя да види с неговите очи Алиса, Оливър Туист, Дон Кихот, Сократ…, времето, на което принадлежат и мястото им във вселената-библиотека“, пише доц. Лозанов.

Ясен Гюзелев

Илюстраторът е странна птица. Той е, може би, единственият художник, който всъщност обитава повече света на литературата, отколкото този на изобразителното изкуство. Илюстраторът е човек на книгите, на думите, медиатор между писателя и читателя – той трябва да умее да прогледне в съзнанието и на единия, и на другия (а и в ума и на литературния герой, разбира се), като в този процес да остави и собствена следа, свой индивидуален авторски почерк. Той е психолог на героите, живеещ, подобно на папагал, на рамото на писателя – само че вместо папагалът да шепти нещо в ухото на писателя – тук е обратното. Илюстраторът е пътешественик във времето, който никога не пътува сам – читателят винаги е най-верният му спътник. Дори има нещо божествено в ролята на този тип художник, защото именно той дава живот, душа, сърце на герои, които допреди това са били просто думи върху страници (и това е може би единствения случай, в който не е опасно да си „играеш на Господ“…).

Думи, които той сякаш вижда по друг начин, като през своя призма или пък магически очила – макар тези думи да са едни и същи и за него, и за обикновения читател. А илюстраторът не просто илюстрира – той анализира, коментира, доразвива и обогатява, акцентира, режисира, понякога добавя или премахва, размишлява, тълкува, чете между редовете, рее се между литературните пластове, превръща се в автор на цял един визуален свят на поколения читатели. Едновременно е независим, самостоен, но е и съучастник със сериозна отговорност, завинаги свързан с писателя, със заглавието. Мост между миналото и съвременното, между визуалното и словесното, между образите и думите, четката и перото, илюстраторът е стъпил с единия крак в книгата, а другият е потопил в боята. И никога не може да си позволи да изгуби равновесие.

Гергана Борисова и Ясен Гюзелев

След завършването на Националната художествена академия в София, Гюзелев, днес световно признат илюстратор, познат най-вече с работата си по класически произведения, заминава за Италия, където работи няколко години. Между 1990 и 1993 г. илюстрира книги, карти Таро и работи за списания в Милано, Торино и Флоренция. През 1994 г. художникът е отличен с наградата на Радио Бремен и Die Zeit за рисунките си към "Царицата на пчелите" от Братя Грим и е обявен за "Илюстратор на годината" на Международния панаир на книгата в Болоня.

Големият пробив на Гюзелев идва с "Алиса в Страната на чудесата" от Луис Карол (прекрасното име Алиса, означаващо благороден, възвишен носи и неговата дъщеря). Канадското издание печели сребърен медал от Американското общество на илюстраторите и Гран при за оформление на корица от Американския институт за графично изкуство. Други важни негови отличия са диплом от "Златния молив на Белград" през 2001 г. и Independent Publisher Book Award в САЩ през 2002 г.

Сътрудничи си с немски, английски, канадски, тайвански издателства. Освен в столицата, Ясен Гюзелев е откривал самостоятелни изложби и в Париж, Виена, Москва, Лос Анджелис, Рюселхайм, Белград. През 2019 г. е отличен и на Международния панаир на книгата в Москва. 

Художникът споделя, че до месеци предстои издателство Colibri да издадат нова книга с негови илюстрации по приказки на Оскар Уайлд.

Ясен Гюзелев, Георги Лозанов и Гергана Борисова на откриването на изложбата

А настоящата му изложба в галерия „Арте“, пространство, което той обича, със сигурност не е за изпускане! Тя продължава до 15 ноември, насладете ѝ се. ≈

Текст: Андреа-Филипа Зидарова

Снимки: Стефан Марков

P.S. на „въпреки.com”: В годините всяка изложба на Ясен Гюзелев, книгите, илюстрирани от него са били незабравимо преживяване /може да прочетете тук/. Припомняме неговата изложба „Ретроспектива” в СГХГ  2015 година. Тя, както и сегашната му беше от тези експозиции, които имаш желание да отиваш и да отиваш,  да разглеждаш и да разглеждаш, да се потапяш и да изучаваш и изучаваш всеки детайл.

Ясен Гюзелев на изложбата си в галерия "Арте", 2019, снимка Стефан Джамбазов (1951-2021)

И всеки път откриваш отново и отново не само брилянтното художество, но нови светове, които може би не си осъзнал, четейки литературните произведения, които са вдъхновили Ясен Гюзелев като художник илюстратор. Като зрител си омаян и от изяществото при творбите, в които се преплитат епохите, лицата, жестовете.

[akylk0]

Hollow knight. О концовках и персонажах.

Финальная часть текста из трёх.

Первая: https://akylk0.tumblr.com/post/633770531352690688/hollow-knight-%D0%BD%D0%B5%D0%BC%D0%BD%D0%BE%D0%B3%D0%BE-%D0%BE-%D0%B8%D0%B3%D1%80%D0%B5-%D0%B8-%D0%BB%D0%BE%D0%BA%D0%B0%D1%86%D0%B8%D1%8F%D1%85

Вторая: https://akylk0.tumblr.com/post/636035369898508288/hollow-knight-%D0%BE-%D0%B1%D0%BE%D1%81%D1%81%D0%B0%D1%85

Поскольку не боюсь спойлеров, уже на 1/3 игры начала осторожно поглядывать чем завершится. Что было правильно. Так быстрее узнала о большей части контента, который бы пропустила. Всего 5 исходов и благодаря "обнулению" сохранения теоретически можно попробовать всё даже на одном сейве. Сами авторы считают возможными все варианты.

1) Полый рыцарь

Мы побеждаем Полого и занимаем его место. Сразу отмела для себя этот вариант. Тогда ещё не знала про возврат к скамейке, поэтому не хотелось зря второй раз проходить. Не интересна мне как игроку (мало контента встречается из возможного), жаль рыцаря и сюжетно. Уже один "идеальный" дал трещину, так что надо навалять Чуме, чтобы наверняка. Собрат, Хорнет и Полый жирно намекают, что смена сосуда лишь отсрочка.

2) Запечатанное родство

Тоже самое как в первой, но тут вместе с Рыцарем заперта Хорнет в качестве Грезящей. В отличие от Грязящих она внутри, то есть, если сосуд даст трещину, а он большая вероятность даст, войти и исправить ситуацию уже никто не сможет. При всей нелюбви к Хорнет (привет, два жутких боя с ней) не хочется её подвергать явной погибели.

3) Принять пустоту

После изнурительного испытания Рыцарь станет жуткой чёрной штукой с множеством рук и сразит Лучезарность. Затем пустота охватит испуганную Богоискательницу, желая выбраться из мира Грёз. В реальном мире из её тела течет знакомая по трупам Пустота и затем "Рыцарь" вырывается в мир. В Храме Хорнет смотрит как растение покидает болезнь и сталкивается с Полым. В этой концовке он выживает. Учитывая челлендж перед этими сценами, подозреваю, что это затеяно как Путь боли для более прошаренных игроков, любящих вызов от ��гры. По роликам им и этого было мало, и они всячески усложняли боссов сами. Восхищаюсь и уважаю таких, но концовка не по мне. Сыграло роль, что неясны мотивы Лорда теней и что будет дальше. Мирно он не выглядит, а хочется освобождения полюбившемуся миру жуков.

4) Нежный цветок

Тут всё также как в прошлой, но из-за маленького хрупкого цветка монстр не может вырваться наружу. Теперь хочется узнать больше о этом растении.

5) Грёз больше нет

После того как Хорнет сдержит Полого, надо ударить того гвоздём Грёз и сразиться с Лучезарностью. В конце битвы родственные души будут подниматься вместе с героем и тень Полого поможет устроить мрачную взбучку боссу. Чума исчезает, Чёрное Яйцо оказывается меньше чем было изнутри, Хорнет смотрит на расколотый череп Призрака, пока его тень в Бездне с остальными наконец-то обретает покой. Из всех исходов этот понравился больше всех и его проходила. Хорнет цела, Зараза побеждена, Рыцарь и собратья могут уйти спокойно. Чуть больше мест и действий сделано по сравнению с вариантами 1 и 2. Самый оптимальный вариант.

                                                  Персонажи:

Старейшина

Самый первый встреченный персонаж. Люблю этого старика, которому явно скучно одному и даже отнесла ему цветок. Он так мило воспринимает это. Иронично, что вопреки имени и поведению он не самый древний. Много персонажей застало Короля живым. Поэтому очень сложно понять какая тут продолжительность жизни и чем они питаются. С начала упадка из-за Чумы прошло явно не одно столетие.

Корнифер

Тоже из любимых героев. Этого милого картографа постоянно ищешь в новой локации и радуешься его пению. В Бездне он молчит, потому что прячется. Его нахождение в каждой местности придает ощущение будто он вместе с игроком путешествует. Приятный собеседник и увлеченный своим делом жук. После того как скупим все карты будет отсыпаться дома.

Изельда

Жена Корнифера. Продаёт карты и сопутствующие товары. Не знаю зачем нужным метки. Ставила за всю игру только одну. Скучает по мужу и беспокоится за него. Ранее была воительницей.

Квиррел

��ретий встреченный персонаж в игре. Хороший. Очень интеллигентный жук, который с удовольствием поговорит о мире и с ним можно посидеть на скамейке или в источнике. Понимаю, что он отчасти создан таким, чтобы при раскрытии его связи с Наставницей было грустно от его ухода, но среди мрачного мира такие герои как бальзам на душу. Было немного неловко когда такой драматический момент у озера, а я в вонючем амулете. Зато с бандой его провожали. Если прийти рано к Лордам богомолов он даже предупреждает. Не помню только встречала ли его тогда тли это в прохождении было.

Слай

Находится рядом с Маткой Жжуж. Без помощи Рыцаря бы заболел. Позже появится в городе и у него можно купить предметы. Пользуясь монополией и малочисленностью путешественников цены задирает высокие. Пусть возраст и мелкий рост не обманывают вас, он обучал Мастеров гвоздей, будучи Великим гуру гвоздей и огромный меч не просто часть декорации как остальные интересные штуки. В дополнении во время одного пантеонов можно встретить его и выглядит в бою он впечатляюще.

Салюмбра

Похожа на гусеницу, но на Вики обозначена как слизень. Очень радушная дама, которая кроме амулетов продает необходимые в игре ячейки для них. Открывает мрачную сторону их. Амулеты чаще всего воплощённое физически предсмертное желание жука. Не зря многие лежат в опасных местах или могилах. Флиртует с Рыцарем, при Благословении целует его в засос, даёт советы о использовании амулетов и тоже не понимает где герой их носит.

Последний рогач

Позже выясниться, что не совсем. Уже старенький перевозчик, любящий поболтать о былом величии локаций. Не знаю как, но привозит в Гнездо рогачей, находящееся довольно высоко.

Отец гусеничек

Гусеничка с бородой, выдающая награды за спасение детей. Саи они очень мило приветствуют своего спасителя из домиков. Искренне верю, что случившееся часть превращения.

Улитка-шаман

Единственный живой из улиток шаманов встречаемых в игре. Довольно загадочен. Его тело похоже на тела сосудов и Коллекционера. Помогает в освоении магии, но при этом даёт квест на очищение его дома от бальдров. Судя по диалогам все улитки приходились ему родней.

Мила

Оправдывает имя. Весёлая шахтёрка, что копает некий проход, задорно исполняя мрачные песни. Постепенно проход увеличивается, а вот разум жучихи меркнет при заражении. Очень грустно увидеть как из активного NPC она деградирует в обычного зомби. Не хотела её убивать, но инстинкты и схожесть с врагами из Пика сделали своё дело. Но Полого таки я побила как она просила. Точнее не она, а сидящая в ней Лучезарность, но всё-таки.

Охотник

Выглядит как босс, на самом деле даёт журнал, где можно почитать о убитых созданиях. Чувствует потенциал в герое и всячески его хвалит. Очень долго его искала в начале и так и не собрала журнал целиком. Хотелось увидеть сцену подъёма. В ней окажется, что это не пещера, а капюшон. Тело у него даже по мерках Халлоунеста необычное.

Тисо

Долго путала его с Квиррелом. Сама не знаю почему. Вредный хвастун, который только анонсирует свою крутость. Живым встречен последний раз в Колизее, а вообще на Краю среди скинутых трупов. Судя по шутке разработчиков в дополнении, погиб от чревня.

Бледный соглядай

Забыла про неё в посте о боссах. Боем происходящее назвать сложно. Она просто выматывает беготнёй за ней. В начале тупо её выжидала стоя, но и без этого жизней было мало, а повторять не хотелось. У неё добывается простой ключ. Подразумевается что он от саркофага Богоискательницы, но его открыт можно любимым другим.

Пожиратель ног

Выглядит мило, но не зря напоминает Голлума. У него одна из оригинальных скамеек. Сидишь на панцире мёртвого жука. Судя по мыслям трупов, одержимости деньгами и явно разорённым лагерем, наш приятель убивал путников ради наживы. Рыцаря же побаивается, раз не лезет. Если сделать нерушимыми его амулеты у Святой, придёт на запах самки своего вида и станет её добычей. Останутся только ноги. Не очень приятен в общении, постоянно клянчит деньги. Любопытно, но с амулетом от Огрима сделает скидку, так как запах нравится.

Старьёвщик Лемм

Его маска похожа на пакет стилизованный под бороду. Или это волосы? С лёгкой руки одного блогера стал "бомжежуком", хотя именно он платит кучу гео за найденные артефакты. Один раз выходил к фонтану. Очень занят, но редкостям рад.

Кузнец

Угадайте чем занимается. После полной прокачки оружия, его внезапно обуревают суицидальные настроения и просит убить его совершенным гвоздём. Если сделать это, его труп будет плавать в Выгребной яме. Некоторые убивали его заклинанием вопреки последнему желанию. Можно просто уйти от этого ненормального, тогда при повторном походе в гости к художнику у него найдётся Кузнец. Похоже они теперь пара. Он ему позирует даже. Ну, лучше уж так, чем трупом на помойке. Вдруг он передумает, а больше кузнецов нет.

Миллибель

Обманчиво мила, чтобы заграбастать ваши гео. После дачи ей на хранение около определённой суммы, её банк окажется декорацией, а она сама будет в источниках. Избивая её можно получить деньги обратно с процентами. Только больше на место она не вернётся. Зато можно дубасить.

Исповедница Джиджи

Нечто чёрное с белыми глазами и пугающими лапками. На деле мирная и скармливая ей тухлые яйца можно не тащиться далеко за тенью. Долго спала в своей пещере со свечами, которые можно резать и забавно выпрыгивает на игрока.

Глупыш

Висит вверх ногами в Колизее. Своеобразный сторож, которому надо оплатить участие. Не знаю как не умер от положения вверхтормашками, но ещё тешит себя желанием реванша на ринге. Судя по подобным трупам маловероятно.

Тук

Встречается в стоках. Кого-то ищет. Возможно жука из комикса.

Мастера гвоздя

Ученики Слая. Двое братьев рассорились из-за некоего конфликта.

Мато. Находится в Утёсах. Очень добр и готов обучать. Счастлив появлению ученика и всегда рад видеть игрока в гостях. С ним можно помедитировать. Более дружил с Шео и думает о нём. С Оро произошла некая ссора. Не хочет показываться на глаза учителю пока не станет мастером. Жаль его слова нельзя передать Слаю. Рта у героя нет.

Шео. До него приходится долго идти. Был самым талантливым из трёх учеников, но решил заниматься чем-то другим. Очень вежливый и капли краски от него в пантеоне красивые. Позитивный персонаж, хотя живёт на самом отшибе. Искренне любит новое занятие, но готов обучить прежнему. Видимо застал рыцарей. Забавно, что из всех игнорирует Навозного защитника.

Оро. Неприятный ��ип. Единственный, кто потребовал награду за обучение. Видимо в прошлом был конфликт с Мато из-за которого они поссорились. Жаль, из трёх братьев цветок можно отдать лишь ему. Он будет ворчать, а позже вопреки собственным словам поставит в вазочку. Тем не менее, как все уважительно относится к обучению у других братьев и подарку от Слая.

Тряпочка

В первую встречу показалась боссом, чем напугала. Очаровательная искательница приключений, которую можно спасти несколько раз. Она вдохновится и поможет в бою с боссом как Квиррел. Жаль, что бой оказался для неё смертельным. Не иди я потому гайду, она бы ушла странствовать дальше.

Господин Гриб

Ходила за ним ради кат-сцены. При любой концовке он эффектно парит куда-то в даль. В диалогах намекает на первую игру разрабов с героем HK. Стихи у него красивые, но замороченные

Бретта

Пародия на прекрасную даму. Круглообразна и мечтательна. Ищет себе героя, влюбляясь то в Рыцаря, то в Зота. Квест на её спасение и лазанье был очень трудный. Долго с ним возилась и только упрямство заставило одолеть это место.

Серая плакальщица

В начале решила, что это усы и борода. А она дама. Видимо что-то вроде моли. Была рыцарем. С ней связан квест "Нежный цветок". Она просит принести на могилу любимой цветок с её родины, но перемещатся на рогачах и телепортироватся нельзя, а любая смерть уничтожает растение. Благодаря уже сделанному гайду прошла со второго раза. На первом я упала в самом конце. Кстати, её любовь это дитя Предавшего лорда.

Провидица

Очень милая старушка. Классический мистический наставник. Помогает открыть гвоздь грёз.

Зот, точнее Могучий Прекрасный Ужасающий Страстный Изумительный Всепобеждающий Неустанный Решительный Чарующий Таинственный Чувственный Бесстрашный Непобедимый Зот

Своеобразный антипод главного персонажа. Много трындит не по делу и нифига не умеет. Даже со спойлерами о бесполезности его меча не была готова к бит��е в Колизее с ним. Хотя именно поэтому спасала этого неблагодарного наглеца. Наверно он отыгрывается в грезах Бретты, с которой они сошлись. Но опять-таки при правильных амулетах бой прошёл быстро. Если победить его определённое число раз, то Бретта разочаруется в нём, но мне было неинтересно.

Эмилития

Изгнанная дворянка. Не знаю как выжила в закрытом городе, но ��еселится вовсю и думает пережить всех. С тавро принимает героя за Короля.

Мшистый пророк

Куда же без безумных пророков. Этот принял Лучезарность и проповедует другим лишайникам поменьше. После заражения Перепутья все лежат мёртвыми.

Повитуха

Редкий случай когда можно увидеть жука без маски. Зрелище такое себе. Пытается съесть игрока и издает звуки похожие на погремушку.

Мастер масок

Не знаю как жуки их получают, если он сидит в таком захолустье. Верно подмечает что в этом мире неясно кто с маской, а кто нет. Немного пугает, хотя ничего не делает вредного.

Бардун

Огромный червяк на Краю. Мирно себе спал, а тут мы ему хвост щекочим. Размеры поражают. Как многие великаны очень добродушен.

Бледный король

Собственно из-за его действий всё и случилось. Наверно он хотел как лучше, но жаль сосуды с Грезящими. Плюс, после Дворца я его пнула с трона и вздрагиваю при звуках пилы. Так что с Хорнет у меня к ним отношение похожее.

Белая леди

Загадочная дама. Бывшая королева. Если Король-перерождённый Червь, то что она такое не ясно. Называют Корнем и видны отростки. Говорит она по-светски учтиво, но сидит изгнанницей в садах вся связанная и вскользь упоминает желание плодиться. За годы почти полностью ослепла и не знает о смерти защищавшей её Дрийи.

Уиллоу

Как Пожиратель ног та ещё обманка. На первый взгляд очень дружелюбна. Разбила лагерь у Вокзала и со вкусом кушает грибочки. Вот только если подпрыгнуть к ней туда, станет видно что ранее съела жука и на Рыцаря посматривает. Возможно и палатка не её.

Унн и остальные.

Проглядела её появление. Просто возникает и даёт амулет. Пригодился только при попытках сражаться с Гриммом и Королём. С Мрачной труппой особо не взаимодействуешь, но дизайн у них крутой. Ещё не помню нашла Трем-отшельницу или нет.

Отдельно отмечу перевод на русский язык. Не знаю о правильности, но текст красивый и разные герои говорят разными стилями. Особенно заметно отличие речей Леди и Богоискательницы от остальных. Озвучка тоже хороша. Язык такой красивый.

Вывод: отличная игра в которой было весело находится. Надеюсь, сиквел однажды выйдет и мой Франкейнштейн его потянет.

[popfolk-katalog]

Таня Боева - Дама пика (MC) (1999)

[notimenoproblems]

Вера...

Верочка, мать твою.

Это как с Любой, Любовью, но только Верочка.

Кто вас родил!?!?

А теперь серьёзно. Эта дама непрошибаемая.

Сколько я б не разочаровывалась в людях, она каждый раз возвращается. Птица феникс, мать её за ногу.

Вера в людей. Вера в этих мерзких созданий. Что в них есть ещё что-то человеческое.

И... Оно есть.... Я верю!

Как хочется от этого избавиться.

Но из раза в раз. От точки пика к точке пика напряжения моей нервной системы она возрождается и продолжает внушать надежду.

Кстати, ещё одна дама.

Наденька.

Ох, эти женщины.

Your Stick. 30.01.19

[pocahontasisthatyou]

тва като го видя и само за Дама Пика се сещам 🙊🙊

Black Mirror, Mickie Mueller

[deiphobahileev]

Дама пика. По Александър Пушкин (Final Cut)

Дама пика. По Александър Пушкин (Final Cut)

Мото:Отворих книгатаМиришеше на детствоНо не на старост странно ІСеднахме да вечерямеВ пет сутринта всички насядаха безразборноБез да спазват установения ред разбудените готвачкиСпретнаха бъркани яйца блюда със студени пастетиЛучена супа и омлети Лучената супа се сервираВ края на сватбената нощ в меланхолияНа ларс фон триер спомняш си налиЗа лека нощУдряме си по една плесницаТи лягаш да спиш в…

[shipe-totek]

Тёмная дама

Её профиль это время заката или рассвета, её облик сплетён из тончайшей неутолимой муки,что густой сумрак прорезают потоки кровавого отсвета. Её красота не тронута лаской и нежностью, её черты столь же ясны, столь же отводят глаз, на неё невозможно смотреть, но нельзя не видеть, и не чувствовать, как лёгкое уверенное касание её руки до могучего вне времени камня гор, распускают яростные с треском разрывы сквозь плоть камня, материю пространства, от пика небесных высей, в самое сердце �� до корневища всех гор. Её поступь легка, но само пространство вокруг неё каменеет, наполняется беззвучным скрежетом и громом, время распускается вокруг неё в серпантин, растворяется в томной дымке её одежд.

Она нечто дальше божеств, она что-то абсолютнее смерти. Имена, что раздаёт Суета не имеют к ней отношения, всё что после неё наваждение, всё из чего струится суть её, сама истина бесконечно плотной реальности небытия, само сердце её это суть осознания, зерно порождения бытия из трепещущей плоти отсутствия, небытия.

Она сама плоть кровавого предрассветного, предзакатного разрыва, то что несёт свой отпечаток в сущности всех вещей, безжалостная истина естества самого по себе.

[laharpechimere]

Нужни са ми само три сигурни карти

Повестта на Пушкин е от тези, които не те подготвят за действието в нея. Или влизаш, или биваш въвлечен. А когато авторът се е докоснал до историята си в реалния живот, пресъздадената творба е хищна и домогваща се до читателя. 

Историята за младия офицер Херман минава първоначално като наблюдателна, описваща наблюдателя. Той се въздържа от играенето на карти. Защо?

Играта ме занимава силно, но не съм в състояние да жертвам необходимото с надежда да добия излишното. 

В тези думи може да открием руския стереотип за немеца, който е практик и студен човек, но, въвлечен в историята на Пушкин, т.нар. му студена кръв, противоположно на ерозия, се влива в пълнокръвен персонаж със своите страсти и със своята последвала го умопомрачаваща мисъл:

Ами ако...

Фразата е есенциална за творбата, защото идеално репрезентира дейността на кавалерите и не само, събрани около дама пика, и олтара ѝ, който те нощем почитат.

Но в следващия момент Херман се отмята, страстите го теглят надругаде: 

Не! Сметка, умереност и трудолюбие: ето моите три сигурни карти.

Защо са три? Репрезентират миналото, настоящето и бъдещето — живота? Християнска подбуда? Или са три шанса за реализация на нещо важно? 

Склонен съм да вярвам в последното, особено след про��итането и вглеждането в текста. И затова добре “вглеждане” нека аплодираме илюстрациите на Ясен Гюзелев, които направляваха читателския ми компас и чрез които бях играч в тази вечна и хищна игра. 

Фантастичното в повестта е започнало своето развитие с появата на френския алхимик граф Сен Жермен и със споделянето му на една тайна на княгинята, за която всеки от нас би дал мило и драго... и завършва по друг начин, но нека не развалям удоволствието ви от четене.

Какво значи “залагането” на играч в дадения му живот? Обсебените от този трепет залагат ли го към живота си? Могат ли без него? 

Тези въпроси биват, по подобие на кутията на Паднора, изхвърляни на тласъци от споделената тайна. Тя е изказана и залогът е... ти, цялото ти същество, цялата ти разсъдливост, всичко. 

Класика, която се радвам, че прочетох и разгледах, и която запали в мен полемиката за трите сигурни карти. Кои са те? 

Въпросът за залога оставям отворен, не зная каква степен практичност изповядва всеки от вас.

А тайната, тя нужна ли е някому? Дори и на любопитния? 

Нужни са ми само три сигурни карти. Тепърва ще разбирам защо.

ваша арфа,

Химера

посети инстаграма ми: @laharpechimere​

(издание на Колибри, 2019. Превод Атанас Далчев)

[vsyonachalos]

О раскрутке

Речь не о раскрутке проектов пойдет. Хотя с раскруткой проектов все очень похоже.  И если вы сами найдете параллели, будет хорошо.

Но пока речь пойдет о раскрутке человека на что-то в отношениях. «Раскрутим их на ужин?» — предлагает девушка подруге, кивая на парней. «Может раскрутим их на секс?» — обсуждают в то же самое время парни. «Я бы его раскрутила на отношения, но мне достаточно секс-онли», — думает дурочка в короне. «Я бы раскрутил ее на секс, но ��ениться я пока не собираюсь, поэтому посижу во френдзоне», — думает про нее коронованный дурачок. 

[[more]]

Почему это дурочка и дурачок? Потому что никого они ни на что раскрутить, конечно, не могут. Раскрутить можно того, кто уже сел на твою карусель, а не стоит за забором.

Но люди постоянно употребляют слово «раскрутить» относительно тех, кто стоит за забором, то есть ничего от них не хочет.

И не только слово. Они и действия определенные используют, как им кажется «раскручивающие». И все эти действия можно условно объединить под пыточным инструментом ОТВЕРТКА.

Отверткой люди пользуются примерно так же, как щипцами, пытаясь получить что-то для себя. Ну а получают обратный эффект, сразу или в перспективе. Отторжение получают и неприятие. Это результат любого пыточного инструмента, без исключения.

Вы помните, чем пыточные инструменты отличаются от рыбацких?

Пыточный инструмент человек пихает в закрытые границы и насилует другого человека своей волей. Рыбацкий инструмент нежно входит в открытые границы и создает симпатическую связь с волей другого человека. Симпатию вызывает. Даже пика, да. Правильная пика в открытые границы входит и вызывает мгновенный подъем уважения, а дальше тягу.

Когда вы слышите от кого-то «раскрутить», чаще всего речь именно об отвертке.

Но настоящая раскрутка (и проектов тоже) бывает когда речь идет о карусели, на которую человек добровольно и с удовольствием сел. Вот тогда раскрутка получится. 

А отверткой любая раскрутка даст плачевный результат. Поскольку это пытка.

На легкие пытки (небольшие щипцы, тонкие отвертки) человек иногда реагирует согласием, но только в первый момент и если у этого человека плохие границы. Недолго! Вскоре его сопротивление становится больше в несколько раз. Любого мягкотелого тюфяка можно превратить в решительного гражданина, если использовать против него пыточные инструменты. Вчера еще он мямлил и оправдывался, а сегодня сразу рявкнет «отстань». Это потому что даже плохие границы имеют свой лимит прогибания. Обычно очень небольшой.

Некоторые ничего не понимают в границах и рассуждают так: ну вот я же гнусь! Годами гнусь и уступаю маме и мужу и начальнику. И лимит ��оей гибкости неисчерпаем. И руководствуясь своим примером, они берут в руки щипцы и отвертки и пытаются гнуть и раскручивать.

Обратите на этот момент особое внимание, если вы хотите хоть что-нибудь начать понимать в теме границ!

Гнетесь вы САМИ! Вы — в зависимости, вы открыты и готовы цепляться, гнуться, угождать, липнуть и стелиться. Вам кажется, что вас гнут, но гнет вас ВАША зависимость. Ваши границы открыты навстречу человеку как раскрытая пасть, вам хочется получить от него помощь, опеку, одобрение, признание, тепло, утешение. Очень хочется. Именно поэтому вы годами согласны гнуться и уступать и виться вокруг ужом. Никто не давит на вас, кроме вашей зависимости. Вам жестом показывают, что делать и вы делаете.

Но если вы попытаетесь употребить щипцы и отвертку против того, чьи границы действительно(!) от вас закрыты, кто ничего от вас не хочет, кто не зависит от вас, вы получите почти мгновенный рост агрессии и отвращения.

Невротики (люди с плохими границами) так зависимы от чужого мнения и так тревожны (боятся наказания) и так послушны правилам, что восстают против пыточных инструментов не сразу, не мгновенно. Но вскоре тоже восстают! То есть на мягкого человека с плохими границами вы немного можете надавить, но через два-три акта давления он укрепит свою границу против вас, как крепче и крепче становился домик трех поросят, когда им грозила волчья пасть. Опознав в вас волчью пасть, любой невротик сделает стену каменной. Это происходит быстро, если от вас не зависят. 

А зависимые люди очень любят считать, что они слишком мягкие и хорошо воспитанные, то есть считают свою зависимость плохими границами (и это еще хорошо, если плохими, часто считают «человечными»). Нет, не врите себе, если вы долго терпите и гнетесь, вы зависимы просто. Плохие границы тут ни при чем. Ищите источник своей зависимости, создавайте в этом месте свои опоры, и сразу увидите, как вам ничего не захочется терпеть, ваша мнимая мягкость испарится. Вы легко будете отказывать. 

То есть в теме открытых или закрытых границ принципиально только вот это — чей запрос, чья потребность больше, чья зависимость сильней, у кого минус. Только это делает ваши границы открытыми и вы безо всяких пыточных инструментов отдаете человеку все, что он попросил. Часто вы еще облегчение испытываете и радость, что отдали. Потому что так есть шанс удержать его возле себя, получить его одобрение, снять тревогу.

Вас никто не раскручивает, вы сами лезете на карусели, цепляетесь и крутитесь-крутитесь там до тошноты с развевающимися волосами. Не говорите потом «меня раскрутили». Сами крутились. Сами опору под ногами найти не могли.

А вот раскрутка отверткой стоящего за забором человека совершенно неэффективна. Она дает раскручивателю обратный эффект. Раньше его хотя бы подпускали близко, а теперь будут пинками от границ гнать, чтобы отверткой своей не царапал. Вот и вся «раскрутка».

И все почти, кто говорят «я раскручу» имеют в виду именно отвертку. Не карусель. Понимаете почему? Карусель не надо раскручивать, она и так крутится, если человек на нее прыгнет, он раскрутится сам, деньги из него посыпятся или что вам от него там надо, эмоции и чувства.

Это не вы его раскручиваете, он сам. А когда вы сами кого-то решили раскрутить, вы берете в руки именно отвертку. И беда вам.

Давайте на примерах посмотрим, которые я выше привела.

С дурачка и дурочки сначала начнем. 

Итак, многие дурочки считают, что сидя в секс-онли или во френдзоне у кого-то, они могут его «раскрутить на отношения». Если захотят. Некоторые, как одна девушка вчера в комментариях, считают, что им для этого «вау» не хватает. То есть мотивации мало, зелен виноград, а вот если бы они влюбились, то с горящими глазами и торчащими вверх волосами, кинулись бы на человека его раскручивать.

То есть человек на их карусель не рвется, сидит себе равнодушный во френдзоне или в секс-онли их иногда использует, а они на него накинутся и давай, давай раскручивать! Чем? Отверткой конечно.

Если бы люди изливали свой свет и уверенность у себя дома, закрывшись от несчастного избранника, это было бы ничего. Но они стараются подходить ближе и изливать свет ему в лицо, навязчиво и с давлением. То есть они таращатся и насилуют жертву своими взглядами, улыбками, речами. Особенно плохо, когда насилуют речами. Когда «языком охотятся» и раскручивают болтовней. Когда человек закрыт от вас, не надо ни охотиться языком, ни изливать на него свет, ни одаривать его своей уверенностью. Ничего не надо делать с ним, надо оставить его в покое и обходить его границы деликатно.

К сожалению, маленькие отвертки как изливание света люди используют по отношению к тем, кто им пока незнаком. К знакомым применяются отвертки куда хуже.

Как будет раскручивать дама на отношения того, кто держит ее в секс-онли? Она может забеременеть. Но это не отвертка, это удар из пушки, конечно. Отвертка — это нечто похожее на щипцы, то есть давление на мозг, но вызывающее вращение. Например, такая дама может част�� звонить и щебетать, щебетать, щебетать весело, стараясь вовлечь в беседу. Именно для этого ей и не хватает «вау», ей нужна энергия, чтобы щебетать без умолку, не получая никакой обратной связи. Или приглашать куда-то, опять и опять, не обращая внимания на вежливые отказы, придумывать мероприятия с бомбочками, светящимися палочками, кокосовыми печенюшками и гематогенками, как наши любимые штурманы из писем.

Когда вы получаете обратную связь, вы никогда не подумаете «мне не хватает мотивации, чтобы инициировать что-то». Вам не нужно инициировать, у вас — обмен, человек сам делает шаги и что-то предлагает, перехватывает любую вашу инициативу, даже вялую. Все, кто переживают, что нет мотивации «раскручивать», сидят без обратной связи и хотят пристать, прилипнуть, насесть на человека с закрытыми границами. Они думают, что им надо искрить, и это будет иметь эффект, но искрящие отвертки — зрелище пугающее.

Дурачок, который хочет раскрутить на секс ту, которая держит его во френдзоне, может решительно направиться с отверткой к ней. Но не найдя куда сходу эту отвертку воткнуть, где у нее та самая кнопка, где тот волшебный винтик, он сам сядет на карусель и начнет раскручиваться, бегая за ней, даря ей подарки, оказывая бытовые услуги, работая бесплатным такси.

Раскрутившись на своей карусели он влюбится сильней и станет окончательно липким и несчастным. Вау делает ваш минус больше, а не меньше! Раскрутивший сам себя дурачок будет сначала немного попрошайничать, а потом и это перестанет делать, чтобы его не прогнали. Отвертка будет дрожать в его руках. И когда из него сделают коврик для ног, жилетку и подушку для подробных рассказов о любовниках, он будет смотреть на свою избранницу и думать, как бы ей напомнить про свой мужской пол. Она ведь общается с ним как с бесполым существом. Может ей член внезапно показать? Но она равнодушно посмотрит, положит в рот печеньку и начнет рассказывать про член своего любовника.

А что про девчонок, которые хотят раскрутить на ужин тех, кто хочет их раскрутить на секс? Пока парни хотят секс, их можно раскрутить на ужин. Их границы открыты, они заинтересованы, они тянутся к девчонкам. Девчонкам достаточно намекнуть на возможное продолжение и парни сами сядут на карусель и раскрутятся. Девчонки поедят и уйдут, если во время ужина парни их не обаяют. Если да, девчонки тоже сядут на карусель и раскрутятся на секс, с удовольствием (или с сомнениями, если их карусель так себе). Если парни их совсем не обаяют, они ��йдут домой. Заранее это предвидя, парни могут предложить ужин за городом или у себя дома, где постараются девчонок напоить. Так, используя желание девчонок поесть за чужой счет, они могут вовлечь их в определенную физическую зависимость. Тогда раскрутка на секс может получиться. Но опять же, границы девчонок должны быть приоткрыты хотя бы, минимальное расположение к парням должно быть. Иначе они либо никуда не поедут, либо поедут, но будут сражаться за честь и ни на что не согласятся. Это если ребята в процессе общения им станут совсем противны.

То есть и здесь «раскрутка» — это всего лишь слово. Вовлечь на карусель того, кто открыт и заинтересован, можно!

Раскрутить закрытого и равнодушного — НЕТ.И обычно те, кто хотят раскрутить кого-то, сами настолько от него уже зависимы, что будут раскручиваться в своей же центрифуге, теряя энергию и превращаясь в дырявое решето. 

Справедливый исход для тех, кому не хватает уважения к чужим границам.

Если параллели с проектами проводить будете, я вам сразу подскажу. Раскрутить свой проект можно, но раскручивать надо именно его, а не людей. Раскрутите проект и если людям будет интересно, они сядут на вашу карусель.

Если же цель — раскрутка людей, вы сами не заметите, как начнете бегать за ними с отвертками, с рекламой своей навязчивой, с мошенническими трюками и попрошайничеством. Люди — вне ваших границ, пока они сами вам не открылись и не пришли к вам.

Поэтому бросьте отвертки и раскручивайте карусель. Только смотрите, чтобы вас самих ваша карусель не раскрутила слишком сильно до того, как кто-нибудь к вам решит шагнуть из-за забора. 

[mikamagazine]

  http://ift.tt/2g1JHl8

[vprki]

Постановката на „Дама пика“ от Чайковски на Вера Петрова – съновидение и фантазност

Софийската опера представи оперния шедьовър „Дама пика“ на Пьотър Илич Чайковски - първата постановка за този сезон с режисьор Вера Петрова. Забележителен певчески състав, пищни костюми, смела и ефектна сценографска концепция, безупречен диригентски прочит и всичко това обединено от режисьор, който прониква в подсъзнанието човешко и извежда на повърхността човешките страсти.

Възкликнаха музикални специалисти след премиерата на 18 ноември. Не по-различни бяха възторзите след втората премиерна вечер в Софийската опера на "Дама Пика". Почти различен беше съставът, но отново  и отново забележителен спектакъл. Трябва да се преживее, защото той надхвърля представата за красива оперна постановка, а отвежда в светове не само благодарение на великата музика на Чайковски, прекрасните гласове, режисьорската интерпретация и цялостното художествено решение, а заради смисъла, с който по неповторим начин обследва чрез изкуството човешката ни същност, която времето не променя…

Цветана Бандаловска като Лиза

Някак си бяхме подготвени за този артистичен блясък след предварителната среща с екипа, начело с Вера Петрова. Самата пресконференция беше, сякаш, по-различна, която се проведе на Малката сцена на 7-ия етаж на Операта. Сама по себе си тя, поне за нас, беше построена като документален театър, посветен на творческия процес като философия и личното участие в него на всеки от екипа.

„Днес в нашата опера се случва едно уникално чудо. В момента в нашата зала има хора, минимум от пет различни нации, поканени да създадат това нещо – артисти, нашия диригент, който идва от Беларус, имаме артисти от Украйна, от Беларус, от Русия, Германия, Китай, от България. Чудото е, че се събираме и намираме допирни точки във времена, когато светът е много, много несигурно място за всички нас. Това се дължи на един-единствен човек –академик Пламен Карталов, който събра всички нас в този проект. Диригентът Андрей Галанов, който работи с огромна дълбочина с тази изключително трудна партитура. Хореографката Александра Тихомирова , която  изработи с фантазия най-точните и красиви жестове за всички нас, както и всички други, които се посвет��ха на този проект.“ Каза Вера Петрова като въведение към тази среща.

Вера Петрова

А във времето, когато всеки от артистичния екип се включваше с няколко изречения за участието си и усещането си за работата по спектакъла, режисьорката се вмъкваше, както каза с чувство за хумор „зад кулисите“, където ѝ е мястото да обобщи, да обоснове концепцията си за тази, както видяхме след дни забележителна „Дама пика“. Определи я като съновидение, но  като вълнение на съвременния човек в цялостната сложност на живота и битието ни. „ В нашето съновидение нищо не е такова, каквото изглежда. Концепцията е, че влизаме в едно съновидение, в което има един реален герой, събирателен и това е Герман. Той е реален герой, той е такъв защото в него може да бъде всеки един от нас и да пътува към себе си. И той влиза в едно съновидение, пожелал го сам, навлиза в него и се среща с всички свои същности. Най-голямото предизвикателство за всички наши артисти е, че те трябва да играят на границата на реалното. Александра Тихомирова, която е изключителен хореограф работи жест по жест, за да има изразност, която да е далеч от всякакъв битовизъм във всички останали герои, защото те са взети като архетипи от Юнгианските съновидения – имаме присъствието на смъртта, имаме присъствието на любовта, имаме присъствието на рицаря Елецки. Решени са като един фантастичен сън. Да достигнем до публиката с един по-различен начин от различна гледна точка е целта ни. В музикалния език и израз има специфични формули и самия наратив от край до край на либретото е закодирана притча, поне аз така го чета.

Ние сме се опитали да навлезем в това. Тази тема е изключително необятна, изключително сложна, ��а границата на метафизиката. Нека не забравяме, че това са автори, които можем много трудно да определим и да опишем с една дума. При Пушкин и при Чайковски винаги има нещо, което трябва да се доразгадава, те имат огромна дълбочина. Въпросът е, че ние сме се опитали да го намерим по друг начин. Ние сме се опитали да разкажем една архетипна приказка, ползвайки точно Юнгианските символи. Надяваме се това да достигне до публиката, без да разказваме какво представлява творчеството на Юнг. Ние така го четем като един код, ако може така да го наречем – какво е пътуването на човека.“ По-късно в текста ще ви запознаем с режисьорските бележки на Вера Петрова, които хвърлят още по – голяма светлина върху концепцията ѝ на постановчик.

От своя страна диригентът Андрей Галанов сподели, че от 27 години е в тази музика. Той е работил с академик Пламен Карталов  при постановката му на „Дама пика“ в националната опера на Беларус. Изрази възхищението си от певците, които знаят какво правят на сцената.

От ляво на дясно: Александра Тихомирова, Андрей Галанов, Христина Михалева и Нела Стоянова

Хореографката Александра Тихомирова също е работила с Карталов в Минск. „Припомням си постановката Карталов на „Дама пика“ в Беларус и тя много се различава от сегашната на Вера Петрова. Моята версия е, че човек на прага на смъртта се опитва да отговори на най-важния въпрос за Бога и Дявола – какво го свързва с Бога и какво с Дявола. Това е почти библейска история, зашифрована в Евангелието. И когато сме пред вратите на смъртта, ние мислим какво правилно сме направили в нашия живот и какво неправилно. И ако казваме, че ��секи човешки живот е космос, това го виждаме и в прекрасния декор на постановката с нейната космическа конструкция. Това е и в костюмите, които са дават код за състояние на битието, не на бита. Като хореограф заедно с режисьора сме изграждали пластическите решение на образите. Това се нарича пластическа партитура, а не хореография в чистия ѝ вид. Ако Чайковски не се е замислял какво има от Дявола, не бихме имали такава гениална музика. Целият човешки живот е път нагоре до достигне на края. И ще цитирам Йосиф Бродски: „Аз не вярвам в нито едно политическо движение, единствено вярвам в човешката душа, обърната към себе си, за да може да си прости.“ Това е заложено в спектакъла на Вера и това е призив в такова сложно време да се вгледаме дълбоко в себе си и да помислим с Бога ли сме или с Дявола, с доброто ли сме или със злото и да успеем на прага на смъртта да извикаме: „Господи, прости ми!“ Така, както успява нашият Герман. Единственият, който вижда в Герман светлина, това е Лиза. Така аз разбирам историята. А актьорите, екипът, който се е събрал са фантастични.“

Екипът

Сценографката на спектакъла Нела Стоянова сподели: „Всеки търси своята дама пика и търси своя отговор и не я намира. С Вера търсехме космическа визия, за да създадем по някакъв наш начин идеята за времето и непрекъсната обновяемост и енергията да търсиш своето цяло. Опитахме се самият декор да се развива, да се самопоглъща и пак да се връща към своето цяло. Моята основна мисия беше човек, съзерцавайки сцената да се почувства в някакъв своя вътрешен път и свят,  да открие нещо от себе си. И ние като екип откриваме нещо от себе си. Не е лек пътят, но сме си го избрали - идеята за външния и вътрешен космос на човека . Сложен механизъм, който ще ви отведе в нереална обстановка в самия спектакъл.“ И тя и костюмографката Христина Михалева показаха свои скици за спектакъла, които видяхме така бляскаво реализирани в представлението.

„Още от първата ни среща с Вера Петрова тя успя да ме зареди с огромния творчески заряд, който носи. Ние извървяхме този път заедно. Костюмите са разделени на две групи. Всеки един от артистите носи своя емоционалност не само характер. Дори в костюмите търсете израз на емоционално състояние – Лиза е нежна красива, носи обич, полет, душа. Герман е единствения реален герой в целия спектакъл. Всеки един солист има своя облик. С Вера се старахме да представим една красива, но злокобна картина. Използвала съм много цветя, костюмите са леки ефирни, има много пеперудки. Гоня един сюрреалистичен привкус, не точно сюрреализъм, но с този подход се стремях да постигна този ефект на злокобност. Масовата сцена на бала е решена изцяло в златно, присъстващите са едни метални кукли, което ще даде, освен пищност, също злокобност. Общо взето се движа в един приказен свят, в едно съновидение, което ме вдъхновява и с цялата си душа усещам, че влизам в нещо фантастично, дълбоко. Човек рядко се чувства по този начин.“ Разказа Христина Михалева.

Както ви обещахме по-горе, публикуваме режисьорските бележки за „Дама пика“ на Вера Петрова, публикувани на интернет страницата на Националната опера и балет, които открехват вратата към творческия ѝ подход и виждания за великолепния спектакъл. Убедени сме, че той ще бъде едно от важните културни събития за годината.

Вера Петрова

“В „Дама пика“ ме привлече общата картина на едно много интересно обяснение, което Чайковски дава по отношение на личното пътуване на главния герой Герман. Той може да е Герман, Херман, Жермен, никой не знае какво е закодирал Чайковски, но всячески се опитваме да разберем. От там дойде и желанието ни да навлезем в един по-фантастичен свят, в който липсва битовата игра на карти, битовата страст, битовата любов, битовото проклятие, всичко това, което обичайно сме свикнали да виждаме в „Дама пика.“ Постановъчният екип беше провокиран да потърси дълбочината на приказката, такава каквато �� знаем от деца, но с провокацията на Карл Юнг по отношение на апхетиповете. Всеки архетип, всеки герой в тази продукция представлява една същност – с изключение на Герман. Той е единственият реален герой. Той влиза в едно съновидение, в което всичко придобива фантастичен облик и всеки герой, с който се среща всъщност е една част от него, която му говори – било то на подсъзнателно, било на съзнателно или на ниво свръхсъзнание.

С навлизането в полето на несъзнаваното – тук работим с термините на Юнг – откриваме тази част на нашия мозък, която отговаря за творчеството, за фантазията, не рациото, не словото. Там, където влиза музиката, ние попадаме в така наречената „дълбока тишина“. Там вече не работи рационалното възприемане на реалността, а нейното ирационално възприемане, Всъщност Юнг, както и впрочем американският учен и писател Джоузеф Кембъл, точно така ни провокират - чрез изследването на приказния сюжет от гледна точка на главния герой, който се среща с всичките видове изначални типове, така наречените архетипове.

Карл Густав Юнг

Ние не сме осъвременили творбата, не сме я направили в днешно време, не сме търсили съвременни костюми или съвременни препратки. Търсим изначалното в човешкия живот. А изначалното в човешкия живот е да се пребориш с вътрешните си демони.Всички ги имаме тези демони. Аз не знам човек, който да няма вътрешни демони и страхове. Не съм имала щастието да се запозная с толкова просветлени хора. Има хора, които са на път и те са около нас. Хора, които вървят към това просветление. Но всеки един от нас има своите страхове, своята смърт, своята любов, своите демони и духове - закрилници. Вътрешният ни свят е много богат, той е наситен с невероятно много същности. В постановката играят живи хора, които трябва да представят тези същности и затова за всички нас „Дама пика“ представлява и нашия  личен път.

Режисьорът е повече обединител и провокатор, диригента също. „Дама пика“ е огромен колективен труд. Беше много интересно и вдъхновяващо да се работи с артистите. Най-впечатляващо беше, когато един по един започваха да откриват своя път, този, по който всеки върви сам. Трудно се обяснява с думи това пътуване. То е в сферата на фантастичното и затова много ми допада, че самият Достоевски е определил тази творба като образец в сферата на най-фантастичното.Ние се провокираме един друг. Започнали сме от една основа, която се разгръща, благодарение на нашите артисти - те присъстват активно и задават въпроси, съзряват за ролите си, навлизат във фантазния си свят. Направили сме един фантастичен филм.

Пьотр Илич Чайковски

Според мен Чайковски е бил просветлен. Той е изпитал собствените си демони, потънал е до най-дълбоките вибрационни нива и след това се е изкачил до свръхсъзнанието. Изживял е цялата стълбица от горе до долу и впоследствие написва гениална музика. Това е висша форма на себепознаване.

До ден днешен трудно разчитаме самото заглавие и послание.  Либретото на Модест Чайковски, генезиса в Пушкин – те са наситени с много символи и тези символи влизат в полето на несъзнаваното, което стои в нас, като едно дълбоко генетично познание, както казва Юнг, и което провокира фантазията ни. Чайковски работи с огромна емоционална амплитуда. Ние всички подхождаме с огромно смирение и уважение – предлагаме един различен поглед, нашата гледна точка.

Ние нямаме очаквания, ние сме по време на едно много интересно пътешествие. То никога не свършва, няма последна спирка. Има поредна спирка, защото тъкмо си стигнал на последната спирка и си казваш „Успях!“ и пред теб се отваря нова пътека, с нови релси, с нови кръстопътища. Постановката е колелото на вечността, тъкмо си решил, че си се опознал и разбираш, че имаш още много работа със себе си.

Партитурата на "Дама пика", антикварно издание

„Дама пика“ за мен е катарзис, среща със самата мен. Много научих, всеки ден се уча и продължавам. Имаме щастието да сме с такава професия, която ни дава възможност да живеем много по-интензивно от другите хора, защото живеем много и различни същности, човешки същности, фантазни образи. Това понякога затормозява и изтощава, но невероятно много обогатява.

Каним зрителите да преживеят едно съновидение, което със сигурност ще проговори на всеки един по някакъв начин. Много бихме искали, аз и целият екип, след спектакъла нашата публика да си тръгне пречистена. Това е нашето най-голямо желание – да преживеят, да усетят и да погледнат реалността навън, която е една голяма илюзия, защото реалността е в нас самите, и да се почувстват по-добре. 

Защото това е историята на един човек, всъщност на всеки един от нас.

Всеки има история, нали!“

Да, всички имаме история, не често имаме смелостта да се вгледаме в нея и да разберем демоните, скрити в нас. Дълга тема. Но сме убедени, че „Дама пика“ на Вера Петрова и екипа ѝ ще остане в най-красивата история на Националната  опера и балет. Не пропускайте спектакъла!

Едуард Мартенюк и Нела Стоянова

 Този текст завършваме с думите на украинския тенор, един от изпълнителите на партията на Герман Едуард Мартенюк. Той я е изпълнявал на големите оперни сцени в Европа, включително и в Болшой театър каза в контекста на „Дама пика“, че най-страшните неща се случват от липсата на любов. И тази ужасна война в родината му е и заради липсата на любов.

Велики класици, без които не можем да си представим живота си, като Пушкин и Чайковски са го казали по най-талантливия, гениален начин. А подробности за създаването на една от най-прекрасните и вълнуващи опери „Дама пика“ може да прочетете тук . ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на националната опера и балет и Светлана Димитрова

[deiphobahileev]

Дама пика. По Александър Пушкин

Дама пика. По Александър Пушкин

Мото:Отворих книгатаМиришеше на детствоНо не на старост странно ІСеднахме да вечерямеВ пет сутринта всички насядаха безразборноБез да спазват установения ред разбудените готвачкиСпретнаха бъркани яйца блюда със студени пастетиЛучена супа и омлети Лучена супа се сервираВ края на сватбената нощ в меланхолияНа ларс фон триер спомняш си нали За лека нощУдряме си по една плесницаТи лягаш да спиш в…

[vprki]

Критичен поглед: Изключителни имена на творци в София през седмицата

Когато се споменат имена като на художниците Кольо Карамфилов, Николай Майсторов, Ясен Гюзелев или скулптора Павел Койчев е ясно, че става дума за изключително качествени изложби. И не са само те. Това се случва тази седмица в София.

Изложбата „Необозримо за Кольо К.” дойде в Артгалерията на НДК. Тя включва серия от графики и живописни платна, които не са показвани в изложбата на Кольо Карамфилов, която бе реализирана в началото на годината в Пловдив в рамките на Пловдив - Европейска столица на културата. В София могат да се видят както популярни, така и малко известни произведения на художника, предоставени от колекционери и галеристи. „Изложбата „Необозримо за Кольо К.“ е един подарък от Пловдив за София и изключително благодарим на НДК за топлото гостоприемство. Опитали сме се в тази изложба да представим най-ключовите и най-съществените като послание, като визуален език, като образна метафора работи, произведения на Кольо Карамфилов.  През годините на своя творчески път той изкова една иконография, която го пра��и абсолютно разпознаваем автор, много силен, много мощен, много поетичен и много задълбочен“, коментира проф. Галина Лардева, изкуствовед и куратор на изложбата /на снимката/.

През годините художникът работи в почти всички жанрове на визуалното изкуство – графика, живопис, скулптура, пърформанс, инсталации, фотография. Освен това той се изявява като режисьор и сценарист. „Кольо Карамфилов е средоточие на различни, понякога провокативни гледни точки, творчески концепции и нагласи. Той е един от малкото български автори с ярко изразен регионален и същевременно национален облик и значимост. Специфичното му място в художествените процеси от последните десетилетия у нас се определя от пресичането между съзнателно избраната автостилизация на артиста като „художник на собствения си живот“ и разполагането на творчеството като територия, която единствена е в състояние както да изрази, така и да запази индивидуалната чувствителност на твореца.“, сподели още Галина Лардева. Изложбата очертава разноликото творчество на пловдивския творец в неговия иначе „необозрим свят”. Показани са ранни произведения в различни жанрове като живопис, графика, скулптура, инсталации.

„Творчеството на Кольо Карамфилов е поетически сложно и дълбоко. Той е един от най-обичаните български художници, работеше с най-различни техники, правеше от всичко изкуство. Включихме в изложбата с много ранни негови неща – графики още от времето, когато се подписваше като Николай Карамфилов. Има една много интересна комбинация между пластика и рисунка и разбира се големи живописни произведения, в които могат да се видят целия този свят от символи, знаци, послания на Кольо Карамфилов.”, добавя още проф. Галина Лардева. Проектът се осъществява от Фондация „Култура и съвременност“ в партньорство с галерия U.P.A.R.K. и е част от официалната програма на Европейска столица на културата – Пловдив 2019. НДК е партньор на проекта в частта с представянето му в София.

Инсталацията „Кибрит” на Кольо Карамфилов е експонирана в едно от най-представителните пространства на НДК – вход А6 

Синът на Кольо Карамфилов /1963 – 2014/ – Росен Карамфилов – дари официално на НДК инсталацията „Кибрит” на своя баща Кольо Карамфилов. Това е изпълнение на волята на големия български художник, който през 2011 г. прави изложбата „Мерси” заедно със Стефан Божков. Тогава експозицията гостува в няколко български града, включително в София - в НДК. Оттогава творбата е на съхранение във фонда на НДК, но вече публиката на двореца може да се докосне до нея и да общува по още един начин с „необозримия” артистичен свят на големия български художник. Екипът на двореца вдъхна нов живот на инсталацията „Кибрит”, експонирайки я в едно от най-представителните пространства на НДК – вход А6. Тя остава там за постоянно и се превръща в още едно от над 120-те произведения на изкуството, разположени в залите и фоайетата на НДК. Посетителите ще могат да видят изложбата всеки ден до 20 октомври.

Стела Димитрова - Майсторова и Николай Майсторов при откриването на изложбата на художника в галерия “Контраст”

А Николай Майсторов представи изложбата си „Портрети” с куратор доц. д-р Ружа Маринска в галерия „Контраст“. И написа свой текст за изложбата: „За моите 20 пастелни портрета бях помолен да напиша нещо. Трудно е художникът да бъде искрен с думите си когато пише за себе си, защото картините са нарисувани. Искам да кажа, че те - дали буквално защитават идеята на автора или не, автономията им определя тяхното присъствие на сцената на живота, където зрителят компенсира своето присъствие чрез тях. Истината за изкуството се ражда в момента пред погледа на зрителя. Бих казал, че и тя е относителна, така че каквото и да напиша за моето изкуство няма никакво значение за никого. Това са само моите думи, които винаги ще носят спекулацията на самозащита.

Но все пак, бях помолен от галерия „Контраст“ и затова ги пиша, защото съм обещал. Един художник  на 76 години, говоря за моята възраст, трудно ще има самочувствието на младия напорист творец. Животът на „стареца” е воля за присъствие на сцената, и е начин да приеме края, въпреки всичко. Така че рисувам, продължавайки отсрочката за победения. Тези двадесет пастелни портрета са сътворени преди 2 години. Те бяха един сантимент към мои близки хора и към самия себе си, защото има и нарисувани автопортрети. Решението да създам тези картини беше драматично. Знаех, че един от нарисуваните си отива от този свят, макар че се самозалъгвах за този край. И това се доказа само след няколко месеца.

Всичко това определя моята цена на тази изложба в галерията „Контраст”. Останалите нарисувани бяхме близки до този човек. Това беше една драма. Аз се опитах чрез създадените портрети да компенсирам и задържа времето. Това е моят личен успех, а искреността на зрителите ще бъде щастливото откровение за художника”, написа Николай Майсторов.

Ясен Гюзелев в галерия “Арте”

Галерия „Арте” пък представя „Илюстрации” на Ясен Гюзелев по Жул Верн и А. С. Пушкин. От галерията отбелязват, че всяка изложба на Ясен Гюзелев е празник. Този път има и няколко събития, които трябва да отбележат. Ясен получи преди броени дни приз за илюстрациите си към „Пътешествие до центъра на Земята“ от Жул Верн по поръчка на испанското издателство VICENS VIVES. Той е сред лауреатите в категория „Най-добри илюстрации към произведения на художествена литература“ на конкурса Book Image, част от 32-ия Московски международен панаир на книгата. В изложбата се показват за първи път на софийската публика оригиналите на тези брилянтни илюстрации, върху които художникът продължава да работи и в момента. Оригиналите са около 30 броя. Представят и техни репродукции, в техниката „жикле“ /най-високoкачествен дигитален печат/.

Освен това издателство Колибри преди няколко месеца издаде за първи път „Дама Пика” на Пушкин с илюстрациите на Ясен Гюзелев, след китайски, руски и френски, книгата вече я има и на български. Ето какво споделя художникът: „Tози текст ми беше поръчан да го илюстрирам от тайванско издателство преди повече от 20 години. Те издават световна класика, работят с най-добрите илюстратори от цял свят. Това беше едно  предизвикателство, защото аз отдавна съм увлечен по руската класика, от така наречения „Златен век на руската култура”. Подходих задълбочено с проучване на архитектура, костюми, на  художниците по това време.  За мен никога не е било интересно просто да пресъздам епохата, просто да се види, че това е 18 век, Петербург.....  търся нещо по-интересно в текста, което да илюстрирам и да го подскажа по някакъв начин. И понеже става дума и за хазарт, и за съдбата, това бяха нещата, които много ме плениха в този текст. Измамното усещане, че можеш да надхитриш съдбата, да я преподредиш по свои планове и чертежи, да отдадеш живота си на това, неминуемо води до загуба. Затова избрах този формат - сякаш всички сцени се развиват във формата на една карта за игра.”

Автопортрет на Ангел Панайотов в галерия “Астри”

И докато имената на Николай Майсторов и Ясен Гюзелев са добре известни, то една друга галерия - „Астри” представя живопис на един малко познат у нас творец  - Ангел Панайотов (1927-2008). Неговият брат проф. Филип Панайотов беше написал в каталога за брат си: „Съдбата бе крайно жестока към него. Но и той не бе по-милостив към себе си. На младини е имал и щастливи мигове, но после животът му се изпълни със страдания и кошмари. Знаеше само едно средство, за да ги надмогне - като рисува непрекъснато, без да спира, тъй както диша”. Галеристката Вихра Пешева е развълнувана и от творчеството, но и от съдбата на художника. И споделя: „Тази пролет се срещнах с Емилия Панайотова, съпруга на  Ангел Панайотов , самата тя известен художник и керамик.  Искаше да ме запознае с творчеството на съпруга си, починал през 2008 г. Предлагаше ми да направим изложба на съпруга й. Не познавах този автор, не бях чувала за него. Срещите ми с близки на починали  художници  винаги наслагват горчилка в душата ми. Имам известен личен опит в това преживяване, разбирам подбудите им, но рядко мога да отговоря на желанието за изложба. Още повече, че се старая сантименталността  да дава път на професионализма.

Бързото прелистване на каталога, който ми подаде Емилия беше достатъчно за да знам, че изложбата на Ангел Панайотов ще е следващата, за която ще работя. Бях до извора и ми подаряваха възможността да черпя до насита. Държах в ръцете си книгата с репродукции и  те излъчваха усещане за истинско, мощно изкуство. В подобни моменти винаги съм се чудила с какво се занимават младите изкуствоведи и не биха ли могли в свободното си време да изследват и систематизират творчеството на неизвестни или малко известни, но достойни и истински оригинални автори, да сътрудничат с галериите в популяризирането им?”

И още: „Ангел Панайотов е роден на 20 ноември 1927 г. в с. Златарица в семейството на българин от Дебърско, Македония. Бъдещият художник учи последователно в Търновската мъжка гимназия и в гр. Елена, записва се в Свищовската търговска гимназия, но мечтата му е да завърши Софийската художествена академия. След като не го приемат, постъпва в Техникума по керамика и стъкло, след което работи като декоратор в заводите  „Китка“ и „Изида“. През 1958 г. се явява на конкурс, спечелва стипендия и заминава да учи „Керамика" в Берлинската художествена академия. Учи при големия Вернер Клемке, а по-късно преподава на децата му живопис. Още като студент прави самостоятелни изложби в Берлин, Потсдам и Рощок. През 1962 г., в Берлин на поредната си изложба,  изнася беседа на тема „Как да слушаме живописта и да гледаме музиката". Артистичният свят го аплодира. Това, вероятно, е бил един от звездните мигове в живота му.

“Почти възможно” се нарича изложбата на Павел Койчев в Гаелерия “Сан Стефано”. Верен на своя стил, той предлага весели провокативни намеси в градската страна. Засега само на колажирана снимка...

По време на престоя си в ГДР Ангел Панайотов се изправя пред трагичен сблъсък със „системата”. Опитват се да го вербуват от ЩАЗИ и да го използват като доносник в Западна Германия. След като той категорично отказва  е подложен на психологически натиск и преживява огромен душевен срив. Завръща се в България през 1966 г. Първите месеци и години минават по лекари и болници. А после постепенно се завръща към живописта.  Непрекъснатото рисуване е  единственото спасение от преживените в миналото кошмари. Прави изложба в сладкарницата на „Раковски“, но не успява за реализира мечтата си за изложба на Централна гара. Умира на 27 ноември 2008 г., изтощен от тегобите на тежката си участ. В същата година, като малка реабилитация, излагат негов „Автопортрет с шапка“ на голямата изложба автопортрети в Софийска градска галерия. За творческите му години в Германия може само да гадаем по силата на малкото съхранено изкуство след връщането му в България; бил е безпощаден към себе си и е унищожавал това, което не го е удовлетворявало. Вероятно, под псевдонима Антонио, с който е бил известен в Европа, картините му обитават десетки частни колекции. Дали някога  ще попаднем на картини от този период? Надявам се”, пише Вихра Пешева.

В изложбата присъстват и макети на пластиките на Павел Койчев от проекта

И тук искаме да споменем за още две изложби на емблематичната улица на културата в София – „Цар Самуил” в отсечката между „Солунска” и „Денкоглу”. Вече сме правили две събития на това място и сега имаме намерение за трето издание на този уличен фестивал. А тази седмица освен изложбата на Николай Майсторов в „Контраст” и на Ангел Панайотов в „Астри” в това пространство бяха открити още две изложби – „Врабчово село” на Росен Рашев – Рошпака в галерия „Париж” и  THE NEW WORLD REORDER - изложба Колажи на Нитра и Кокимото в галерия „Intro” на същата улица. Галерия „Париж“ представя за дванадесети път изложба живопис на Росен Рашев – Рошпака. Нейното име е „Врабчовото село“ и включва четиринадесет нови творби, направени специално за експозицията. 

Росен Рашев - Рошпака винаги е цветен, усмихнат и в своите картини

Врабчовото село е всъщност село Медковец, което художникът често посещава през летните месеци. Дворът на селската къща изобилства от най – различни птици, а Росен Рашев отдавна изследва живота им отблизо и дори отглежда пощенски гълъби. Именно това огромно разнообразие от пернати животинки го вдъхновява да ги нарисува и да ги превърне в едни своеобразни метафори на всичко случващо се около нас. Росен Рашев твори в областта на наивизма, изградил е своя лична техника, която освен маслената боя, включва и шиенето върху платното, което прави картините му ясно разпознаваеми и със свое собствено лице. Самият той казва, че така продължава гобленарството, ковьорната ни и текстилната живопис, защото „животът е едно дълго бягане и всички ние трябва да си предаваме и да поемаме щафетата един от друг“. Точно заради тази своя философия, Рошпака дава един нов живот на Радичковите врабчета и продължава по своеобразен начин делото на самобитната Лика Янко, пише галеристката Надя Павлова.

И още от врабчовия свят на Рошпака

А на броени метри в тази улица има съвсем различна експозиция – „THE NEW WORLD REORDER” - колажи на Нитра и Кокимото. Антония Колева - Нитра и Калоян Илиев – Кокимото се събират за втори съвместен художествен проект. На изложбата им в галерия „Интро” има селекция от най-интригуващите им произведения в сферата на колажа. Освен техника в изобразителното изкуство, при която различни фрагменти изграждат картинното пространство, колажът е и свързващ за двамата автори, които се изразяват чрез него от самото начало на творческите си кариери. Названието на изложбата може да се преведе дословно като „Новото световно пренареждане“ и идва в дни на световен безпорядък, на фона на който познатата идея за новия световен ред звучи все по-абсурдно. Нитра и Кокимото обединяват сили и изграждат своята нова действителност  в серия от пост-съвременни картини. Колажи от всичко забравено старо и актуално ново, които заедно оформят тяхното виждане за близкото апокалипти��но  бъдеще, пише в текста за изложбата. Така че тези дни културният живот не само в София, но и на тази улица е изключително богат и разнообразен. Може би едно - единствено нещо, което все не може да се реши, е координацията. Много пъти сме обръщали внимание на галеристите – приятели защо не могат да се обединят и да направят откриването на изложбите в един ден. Както в случая – има четири различни и прекрасни изложби. И даже пета – на Юлия Станкова в Къщата – музей „Борис Христов”. И зрителите биха могли да минат през всички галерии. Но може би в бъдеще все пак ще се получи тази културна общност! ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Атанас Кръстев: Искам да направя виолончелов фестивал в България

„За мен това е прекрасно преживяване и голяма привилегия да съм солист на Радиооркестъра, както и да изпълня един от най-любимите ми концерти за виолончело на Шостакович № 1.”. Казва за „въпреки.com” талантливият ни млад виолончелист и преподавател в НМУ „Панчо Владигеров“ Атанас Кръстев.

И продължава: „Първият път го свирих преди 10 години, още бях студент първа или втора година с щатния оркестър на Академията с младия диригент тогава Любомир Денев – младши. Това беше неговият дипломен концерт“. С Атанас Кръстев разговаряме минути, след като е приключила репетицията му в Студио 1 на БНР и ден преди концерта в зала „България“ на радиосимфониците под диригентството на маестро Марк Кадин. Виолончелистът е доволен от репетицията, а и ние имахме възможност да видим атмосферата в залата. Според него репетиционният процес винаги е нещо специално, уникално като преживяване, защото няма две еднакви репетиции. „Доволен съм, много съм доволен. Радиооркестърът е страхотен състав, прекрасни музиканти, много съм щастлив, че свиря с тях. Много от тях са мои добри приятели, с някои от тях даже сме израсли и те вече свирят в оркестъра. С маестро Кадин е много интересно и приятно да се работи, много добър музикант“, казва Атанас Кръстев.

Програмата на целия концерт е неординерно изградена, с не често изпълнявана музика у нас, но за това малко по-късно. А Атанас Кръстев уточнява, че още преди година с Марк Кадин са водили разговор за съвместен концерт. „Точно тогава стана дума какво да включим в програмата и той каза, че иска да направи по-нестандартен подбор на програмата от произведения, които не са изпълнявани отдавна или неизпълнявани много често в България. Имаше известни дискусии дали да бъде Прокофиев – „Симфония – концертанте за виолончело и оркестър” или Шостакович и накрая се спряхме на Шостакович – „Концерт № 1”. Наистина не се е изпълнявал отдавна и от български солист и тук в България са минали няколко години, откакто е бил изпълняван. Той е един от бисерите във виолончеловата литература, колкото и банално да звучи.

Концертът е посветен на Мстислав  Ростропович,

който го е научил за четири дни, след като Шостакович му е дал нотите и е изпълнен под диригентството на Евгений Мравински от Ленинградска филхармония. Няколко дни по-късно вече го записват. /Първият челов концерт на Шостакович е започнат на 1 май 1959 г., както е записано в полето на ръкописа. Целият концерт е завършен на 20 юли същата година, премиерата е на 21 септември 1959 година в Голямата зала на Ленинградската филхармония – б.а./ Това е изключително интересен концерт. Главната тема на първата част е използвана във филм от 1948 година /“Млада гвардия“ на Сергей Герасимов – б.а./ за Втората световна война за войници, които са пленени от германската армия и маршируват към лагерите на смъртта. Тази тема присъства и в много други негови произведения. Има ��ного визуално филмово звучене концертът и създава много ярки образи в съзнанието на публиката. В четвъртата част има мотиви от една любима песен /“Сулико“ – б.а./ на Сталин, която е обърната наопаки и това е един от начините Шостакович да говори срещу режима, много завоалирано представя несъгласието си с определени личности, идеологии и т.н. За каденцата самият Ростропович разправял една история от живота на Шостакович как той е стоял в апартамента си и е чакал да го арестуват и стъпките по коридора, часовникът, който отмерва времето в една абсолютна тишина, в която стои и чака и не знае какво ще се случи. В каденцата това е много ясно изразено – човек сам с мислите си, които са съвсем не радостни. Има всичко в този концерт – спомени от миналото на една ужасна реалност, маршове, военни. Той стои и чака, стъпките от��ват в апартамента срещу неговия и съседите изчезват, а той остава“.

Атанас Кръстев и Марк Кадин по време на репетицията за концерта в зала “България”

Програмата на концерта включва и филмова музика от едни от най-великите композитори на XX век. Самият Шостакович е автор на музиката на над 35 филма и много театрални постановки.  Радиосимфониците изпълниха Сюита от музиката към  филма „Дама Пика” /той никога не се реализирал, независимо, че имало заснета лента 1937 година от знаменития режисьор Михаил Ром – б.а/ от Сергей Прокофиев и Сюита от филма „Мъртви души" /1984/ от Алфред Шнитке. Солист в „Мъртви души” от Шнитке е изключителният пианист Марио Ангелов - изпълнител с дългогодишна творческа дейност с Радиосимфониците. „Тиха музика” от украинския композитор Валентин Силвестров, един от ярките автори на нашето време и водещ представител на авангарда в съвременната музика, е друго произведение, което беше изпълнено.. И трите произведения се изпълняват за първи път в България.

За себе си Атанас Кръстев споделя, че с времето все повече и повече няма отговор на въпроса каква музика предпочита да свири. Като бил по-малък на сърце му били, както казва, Дворжак и късният романтизъм. „Това с времето започна да се променя. Сега, може да е банален отговор,

всичко ми е на сърце.

Не мога да кажа, че предпочитам да свиря класика или предкласика, напоследък и най-съвременна музика от 21-ви век. С квартет „Фрош“ /Негина Стоянова и Петя Димитрова – цигулка, Мария Вълчанова – виола и Атанас Кръстев – б.а./ свирим много съвременна музика и това много ми разшири кръгозора вече за най-авангардните произведения, най-модерните. Човек, за да е един успешен инструменталист, музикант трябва да се чувства добре във всички стилове и да бяга от някаква тясна специализация в каквото и да било – дали ще в барок, дали ще е в съвременна музика, не би трябвало да представлява проблем“.

Добринка Табакова и Атанас Кръстев в зала “България”

Тези негови думи са повод да си припомним какво каза именитата ни композиторка със световен авторитет Добринка Табакова пред „въпреки.com”  миналата година за неговото изпълнение на концерта ѝ за виолончело и струнни заедно със „Софийски солисти“ с диригент Пламен Джуров на 16 юни в рамките на фестивала „Софийски музикални седмици: „Много бързо Атанас Кръстев се подготви. Концертът е много труден и той за много кратко време успя да го научи. Наско Кръстев е великолепен музикант и с корен човек. Много съм доволна от репетицията“. С днешна дата Атанас Кръстев само отбелязва, че би било хубаво отново да изпълни този великолепен концерт.

По време на репетицията в Студио 1 на БНР, а и на другия ден на генералната в зала „България“ неотлъчно присъства и проф. Анатоли Кръстев, известният ни виолончелист и преподавател, бащата на Атанас. Питаме го дали помага или пречи, когато баща ти свири на същия инструмент, а и традицията в семейството. Синът е убеден, че по-скоро помага това, че „всички сме челисти. С годините съм се убедил, че

винаги е хубаво да имаш челист и преподавател вкъщи,

близко, защото това помага, колкото и да звучи натоварващо на пръв поглед. Но е много хубаво да има някой, който да ти помогне в момент, в който имаш нужда, защото ние всички сме хора, които понякога имат нужда от човек, който да чуе картинката отстрани, не само от вътре да се слуша. Така че помага и със сестра /Калина Кръстева - Тийкър – б.а. / ми, тя също е прекрасна музикантка, виолончелистка, не го казвам в никаква фамилна линия,  с нея винаги ми е приятно да се видим, да посвирим, да си поговорим, да обсъдим някакви челистки неща. Концепции винаги има всякакви различни, но хубавото е, че винаги достигаме до консенсус. Аз знам, че той какъвто и съвет да ми даде, дори и в първия момент да не ми е при сърце, когато спреш и помислиш се оказва, че винаги това, което той ти казва от страната на неговия опит и кариера е правилното. Защото, наистина той е един прекрасен преподавател“. Тази година през юли тримата ще имат майсторски класове в Лятната академия Созопол, Атанас Кръстев се надява догодина отново със семейното им трио „Cellissimo” да направят концерти. Припомняме си заедно чудесните концерти по повод юбилейната годишнина на Анатоли Кръстев през 2017 година на Празниците на изкуствата „Аполония“ и в София с участието и на талантливата пианистка Маргарита Илиева.

Трио „Cellissimo” - Анатоли Кръстев,  Калина Кръстева - Тийкър и Атанас Кръстев - снимка семеен архив

Независимо, че е много млад, през август ще навърши 31 години Наско Кръстев има вече 4-5 години преподавателска дейност в Музикалната академия „Панчо Владигеров“.  „За мен това е страхотна отговорност, нещо, което винаги съм искал да правя и съм много щастлив, че имам такъв шанс. Пак казвам, това е голяма отговорност да продължиш тази школа тук, да се стараеш не само да я продължиш, но и да я развиеш и да покажеш, че ние също тук има какво да предложим и като образование“. Питаме го на какво иска да научи своите студенти, извън техниката и специалните умения. А той поема в посока, свързана с времето, с обществото ни, с мястото ни сред другите около нас. „Искам да науча моите студенти

да са отдадени максимално на това, което правят,

да не си мислят, че заради ниския стандарт, за съжаление, на нашите класически музиканти, въобще на хората на изкуството в България трябва да се отказват. Имам много приятели и то много добри музиканти, които заради стандарта предпочетоха други професии – като си музикант много бързо ти се отдават други неща. В момента много успешни кариери градят като програмисти, IT-специалисти. Скоро си говорих с професор Марин Казаку, най-възрастния и най-емблематичния преподавател в консерваторията в Букурещ какво се случва със стандартите в Балканските държави и в частност какво се случва със стандарта на живот на музикантите и на преподавателите. Оказа се в момента, че във всички оркестри най-ниската заплата в Румъния е 1200 евро, говорим за тутисти, не говорим за водачи, където е по-висока, със 100% на преподавателите са вдигнати заплатите. Реално погледнато има много голям резон повечето от румънските млади музиканти, вместо да търсят реализация по други страни и континенти остават да работят в страната си. Трябва да вземем пример от тях. Техният авторитетен фестивал „Енеску“ е с бюджет 8 млн. евро и затова могат да бъдат поканени световни солисти, състави, диригенти. Сега наскоро гостува един младежки оркестър, румънски, където изпратих няколко от моите студенти да свирят в него, за да се получи колаборация, имаше и контрабасисти и виолисти, попълват състава от България. На всички им се плаща много хубав хонорар, няма значение, че са студенти за самия проект. Един пример, който ние бихме могли да вземем в различните държави какви пари се отделят за култура. Това е важно и хубаво да се каже“.

Атанас Кръстев беше и участник в проекта на фондация “Въпреки” - “Европа в една софийска улица” и свири на улица “Цар Самуил” в столицата

Но и допълва, че той има няколко, наистина много талантливи студенти, някои от тях вече се изявяват и като солисти, като Калоян Русев, който  е свирил в Пазарджик под палката на маестро Григор Паликаров. Друг негов студент спечелил прослушване и ще бъде солист на Софийска филхармония, за да изпълни една не много известна пиеса на Панчо Владигеров  „Елегичен романс“, писана 1917 година, когато композиторът е бил е съвсем млад и няколко години по-късно ѝ прави преработка за симфоничен оркестър. Творбата е свирена преди 30 години в изпълнение на Венцислав Николов и има запис в БНР. „И аз ще имам шанса да я изпълнявам заедно с „Песен“ от Владигеров с Русенска филхармония на 31 август на Царевец във Велико Търново под диригентството на Йордан Камджалов. Тази година Владигеров има юбилей и много се изпълняват негови произведения“. Припомня Атанас Кръстев и разговорът ни тръгва към нещата, които му предстоят. „Сега довършваме сезона с квартет „Фрош“ имаме още два концерта в София в Камерна зала „България“. На 4 юни в рамките на Софийски музикални седмици имаме рецитал с Виктория Василенко в Камерна зала България с много хубава програма – Дебюси, Прокофиев, Шуберт и Джордж Крам. Разнообразна програма, но добре се допълват произведенията, добре са разделени като епохи. С нея ще имаме и още един рецитал на Празниците на изкуствата Аполония на 4 септември. След това с Ивона Недева и Ростислав Йовчев имаме трио на камерния фестивал в Габрово, след това с Нишката филхармония Брамс двойния концерт за цигулка и виолончело с Ралица Симеонова, след това още един рецитал с Вики Василенко Бразилска музика, защото в София ще има есента фестивал за бразилска музика.

Ще правя майсторски клас в Букурещ, в консерваторията.

Много съм развълнуван, защото там нивото е много високо и има много интересни студенти. Ще ми е много приятно да поработя с тях. Имам едни планове, надявам се да се осъществят – да направя виолончелов фестивал, да поканя няколко професори от Швейцария, от Румъния, от Германия, за да направим голям майсторски клас и да е безплатно за студенти и ученици от цяла България. Да се направят няколко концерта в центъра виолончелото, с виолончелови ансамбли и някои от оркестрите в София.  Планирам го да се случи края на ноември. Надявам се с Министерството на културата да уредим бюджет. Не е съвсем официално всичко това, но се надявам да бъде в зала „България“ и залата на Музикалната академия. В Академията със сигурност ще има, но дано и в зала „България“. Изброява Атанас Кръстев колко много неща му предстоят до края на годината. Не по-малко ще са и ангажиментите му за догодина.

Атанас Кръстев с Марк Кадин на репетицията за концерта в Първо студио на БНР

Докато водим нашия разговор във фоайето пред Студио 1 на БНР много от оркестрантите го поздравяват за изпълнението и за работата по време на репетицията. Това не е честа гледка, както сме забелязали в подобни ситуации. И може би затова го питаме и какво е най-важно за солиста. А той е лаконичен: „За солиста е важно да бъде много дисциплиниран, много уверен, но и здраво стъпил на земята с двата крака и да не си мисли, че е отишъл много на далеч. Защото да си солист е голяма отговорност и то с такъв прекрасен състав, както сега. Да ти си солист, но това е камерна музика, всъщност. Има го и това и

човек не бива никога да забравя,

че, да, ти си отпред, имаш соловата партия, но и трябва да си част от цялото, да водиш, но и да помагаш. Непрекъснато имаш дуети с различни инструменти или групи от оркестъра. Това е важно за мен за един солист – да е с отворени уши за всичко, а не „сега аз тука свиря! Тук съм аз!“.

На самия концерт Атанас Кръстев омая публиката с интерпретацията си на знаменитото произведение на Шостакович. Оркестърът под ръководството на маестро Кадин беше прекрасният партньор в това истинско преживяване и за присъстващите в зала „България“, и за самите музиканти. Извън съвършената си техника Атанас Кръстев се потопи в ��ложната музикална драматургия на композитора, сякаш изстрада, без да го натрапва вопъла, споделен в творбата, особено прочувствен в каденцата. Изключителен музикант, той подари на публиката и виртуозната „Фантазия“ на Петър Христосков в биса, който изпълни. Кръстев е носител е на „Златна муза” през 2007 и „Кристална лира” през 2012. Завършва НМА „Проф. Панчо Владигеров” в класа на проф. Анатоли Кръстев.  Специализира при проф. Наталия Шаховская в Мадрид и посещава майсторски класове при Албан Герхард, Янг Чанг Чо, Томас Керъл, Роберт Коен, Антонио Менезес и др. Концертира в Австрия, Франция, Холандия, Италия, Испания, Гърция, Чехия, Словакия, Сърбия и Бразилия. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов