#амбиция
Explore tagged Tumblr posts
Text
Тъмната страна на амбицията:
Действаш. Има напредък. Има и много “провали”. Но кракът ти е все на газта, защото все още не си доволен. Рядко отчиташ успехите. И накрая все остава послевкусът на провалите. Гониш следващото по-значимо нещо. А голямата цел е все така далеч.
6 notes
·
View notes
Photo

В Подмосковье планируют создать новые кварталы, предназначенные специально для мигрантов. Идея заключается в том, чтобы им предоставить возможность применить свой талант и мастерство и достичь таких же высот, как и великие мастера в Париже. Однако, несмотря на это амбициозное предложение, стоит учесть информацию, что более 70% новостроек до сих пор не продано. Это говорит о том, что строительство и приток мигрантов мало кому нужны. Необходимо обдумать этот вопрос более тщательно и обратить внимание на реальные потребности и возможности населения региона.
#мигранты#новыекварталы#талант#мастерство#высоты#Париж#амбиция#предложение#информация#новостройки#продажа#строительство#потребности#возможности#население#регион
0 notes
Text
,, Ще завиждам"
,, Ще завиждам на сестра си само за едно нещо в този живот. И не е за богатия мъж, за къщата, която той й построи, нито за по-близките й отношения с майка ни. Тя успя там, където мисля, че ще е моето падение. Независимо от всички пари, независимост, мъже около мен, популярност, знания, таланти, които имам, амбиция да бъда по - добра, сестра ми успя там, където аз мечтая. Мъжа й тази вечер скачаше на батута с племенницата ми напук на факта, че му се подиграваха, че се занимава с децата, а не пие уиски. Ако открия мъж, който е горд да скача с детето ми на батута, дори да няма пет лева в джоба, той ще е моята гордост. Защото сестра ми намери мъж, който няма да изостави детето си, дори да му се подиграват."
Лора Н
Из дневника на един нов живот
#Из дневника на един нов живот#ЛораН#лоран#бг#бг пост#бг мисли#бг любов#бг цитат#бг тъга#бг мисъл#душа#бг болка#Луниизвезди#Бг тъмблър
6 notes
·
View notes
Text
Изпитвам нужда да пиша.
Нужда каквато не съм имал отдавна. Нужда, която не може да се замени от никакъв насилствен напън или амбиция за доказване.
Нужда която си идва съвсем естествено, като смяната на сезоните. Която си отива също толкова естествено, преди да започнем да се възползваме от нея от чисто егоистични цели.
Обожавам това състояние на съществуване. Когато не знаеш какво следва и вместо страх от неизвестното се появи отново оная детска любопитност на отвореност към света и случващото се в него.
5 notes
·
View notes
Text
Критичен поглед: “Супер Дина“, глава I

Втората самостоятелна изложба на Дина Стоев демонстрира амбиция и размах, каквито много рядко виждаме в столичните галерии. Заглавието на изложбата „Глава I” звучи провокативно със своята категоричност и с претенцията собственото творчество да бъде мислено като цялостен проект, който предстои да бъде реализиран, но чиито очертания вече са налице. Написа за „въпреки.com” Кирил Василев, културолог, поет, преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ за изложбата в галерия „Райко Алексиев“.
Нещо повече заглавието не фиксира просто едно начало, но вече загатва и за един край. Внушава, че краят вече е тук като организиращ принцип на цялото. Иска се смелост и философска нагласа, за да започнеш живота си като художник откъм неговия бъдещ край. /Това е първият проект на младия художник, обхващащ по-скорошни произведения, направени в периода на навлизането му като самостоятелна фигура на българската сцена. Дебютната му изложба бе също в галерия „Райко Алексиев“, 2019 като Награда на СБХ от Национален конкурс за живопис и скулптура за млади автори по идея на Тодор Стайков. – б. р./

Дина Стоев и проф. Станислав Памукчиев при откриването на изложбата на 14 юли
Влечението към наратива и идеята за цялост определят характера и на самата експозиция. Сходните формати, материали, техника, колорит, както и персонажът на ��ртиста, който се появява в много от платната, създават усещане за повторение и вариативен порядък; за наративна структура, а не за отделни произведения, възникнали без връзка едно с друго и събрани конюнктурно в една експозиция. В изложените платна имаме герой и свят, в който този герой действа и реагира. Сякаш разглеждаме гигантски цветен комикс със заглавие „Супер Дина“.

Героят на комикса има чертите на художника и функционира като негов „аватар“ в картините. По този начин реалният Дина Стоев и реалният свят са едновременно свързани и разграничени от картинния образ и от картинния свят. Парадоксалното в случая е, че влизайки в картините си и действайки в тях, художникът, всъщност, се дистанцира от тях и може да наблюдава себе си отстрани. При зрителя обаче тече обратният процес – влизането в картините на художника позволява на зрителя да се идентифицира с неговия „аватар“ и чрез неговите действия и реакции да се доближи и стане част от света в картините.

Живописта на Дина Стоев е активистка живопис в един изцяло позитивен смисъл. Светът в неговите картини не е създаден, за да бъде предмет на естетическо съзерцание, философски размисъл или морално възмущение. Чрез образа на „аватара“ на художника в този свят се действа и реагира и се апелира към зрителя за действие и реакция. Това е живопис, която вярва в смисъла и не��бходимостта от индивидуално действие и открито поставя изкуството в услуга на такова действие. Но това действие остава напълно неосигурено, то не разчита на никакви идеологически гаранции от типа: „законите на историята“, „законите на природата“, „Бог“ и т.н. В една от картините виждаме горящия Нотр Дам и „аватарът“ на художника, тичащ към катедралата с малко пластмасово шише минерална вода. Катедралата не може да бъде изгасена с тази шепа вода, но важното в случая е действието, дори отчаяното действие.

Светът в картините на Дина Стоев е свят на ръба, а може би и отвъд ръба на собственото си оцеляване. Това е едновременно нашият реален днешен свят с неговите знакови медийни образи - горящият Нотр Дам, опразненият от пандемията Лувър, смразяващият храм на руските въоръжени сили в парка „Патриот“ – и същевременно един алегоричен пост-апокалиптичен свят, в който все още някой хвърля с парашути контейнери с храна или медикаменти, но не е сигурно дали има кой да се възползва от тях. Свят, в който чудовищата изглеждат нелепи и безпомощни, нуждаещи се от „профилактика“. Свят, в който не ти остава нищо друго, освен да коленичиш и да се молиш от нощното небе да се появи някое НЛО.

В стилово отношение в картините на Дина Стоев лесно могат да се открият следите от влиянието на знакови имена в съвременната ��вропейска живопис като германеца Нео Раух или шотландеца Питър Доиг, но това влияние не бива да се преувеличава. Духът на платната на Стоев е много различен от този в работите на Раух и Доиг. Раух е саркастичен художник, с вкус към абсурда, а Доиг е мистериозен неоромантик, който работи основно със спомена. Нито единият, нито другият се ангажират в работите си с открита позиция спрямо настоящето, както това прави Дина Стоев.

Има съществена разлика между позицията на ангажираните млади хора и артисти днес спрямо света, в който живеят и позицията на техните предшественици през ХХ век. Тогава ангажираните млади хора и артисти искаха да разрушат света, в който живеят и да го построят отново и „на чисто“. Днес техните наследници искат да спасят света, в който живеят и, ако е възможно, да го променят, без да го унищожават. Това е фундаментална културна разлика, която изложбата на Дина Стоев ни позволява да осъзнаем много ясно. Не революционерите, а спасителите, които се хвърлят в пламъците без гаранция, че ще излязат от тях са героите на днешния свят.

„Супер Дина“ не е традиционен супергерой, защото няма свръхспособности, нито е сигурно, че ще победи в своята битка, но със сигурност няма да престане да се бори. ≈
Текст: Кирил Василев
Снимки: Стефан Марков и архив на СБХ
P.S. на „въпреки.com”: Дина Стоев е роден в София през 1994. През 2013 завършва живопис в НУИИ „Илия Петров“ и продължава обучението си в Националната художествена академия в София, където завършва като бакалавър по живопис в ателието на чл.-кор. проф. Андрей Даниел и ас. Правдолюб Иванов през 2017 и като магистър по живопис през 2019. Към момента е в процес на защита на дисертация в НХА с научен ръководител проф.. Петер Цанев.

Проф. Петер Цанев и Дина Стоев при откриването на изложбата на 14 юли
Има множество участия в съвместни изложби в години. Между тях и по проекта на фондация „Въпреки“ „Учители и ученици в изобразителното изкуство“, 2018 в най-мащабната му част „Андрей Даниел и неговите ученици“ в ГХГ „Борис Георгиев“, Варна и столичната галерия „Стубел“.

2 notes
·
View notes
Text
Самые неприятные персонажи в русской литературе
Алексей Швабрин из «Капитанской дочки» Александра Пушкина (1836)

Дуэль Гринева со Швабриным. Иллюстрация М. В. Нестерова к повести «Капитанская дочка». 1886 год Всероссийский музей А. С. Пушкина, Санкт-Петербург
Тайно влюбленный в Машу Миронову Швабрин пытается опорочить ее в глазах Петра Гринева:
«— Ого! Самолюбивый стихотворец и скромный любовник! — продолжал Швабрин, час от часу более раздражая меня, — но послушай дружеского совета: коли ты хочешь успеть, то советую действовать не песенками. — Что это, сударь, значит? Изволь объясниться. — С охотою. Это значит, что ежели хочешь, чтоб Маша Миронова ходила к тебе в сумерки, то вместо нежных стишков подари ей пару серег. Кровь моя закипела. — А почему ты об ней такого мнения? — спросил я, с трудом удерживая свое негодование. — А потому, — отвечал он с адской усмешкою, — что знаю по опыту ее нрав и обычай. — Ты лжешь, мерзавец! — вскричал я в бешенстве, — ты лжешь самым бесстыдным образом».
Петр Верховенский из «Бесов» Федора Достоевского (1872)

Титульный лист первого отдельного издания романа Федора Достоевского «Бесы». Санкт-Петербург, 1873 год Дом антикварной книги «В Никитском»
Петр Верховенский разговаривает со своим отцом Степаном Трофимовичем:
«Петр Степанович быстро объяснил причину своего прибытия. Разумеется, Степан Трофимович был поражен не в меру и слушал в испуге, смешанном с чрезвычайным негодованием. — И эта Юлия Михайловна рассчитывает, что я приду к ней читать! — То есть они ведь вовсе в тебе не так нуждаются. Напротив, это чтобы тебя обласкать и тем подлизаться к Варваре Петровне. Но, уж само собою, ты не посмеешь отказаться читать. Да и самому-то, я думаю, хочется, — ухмыльнулся он, — у вас у всех, у старичья, адская амбиция. Но послушай, однако, надо, чтобы не так скучно. У тебя там что, испанская история, что ли? Ты мне дня за три дай просмотреть, а то ведь усыпишь, пожалуй. Торопливая и слишком обнаженная грубость этих колкостей была явно преднамеренная. Делался вид, что со Степаном Трофимовичем как будто и нельзя говорить другим, более тонким языком и понятиями. Степан Трофимович твердо продолжал не замечать оскорблений. Но сообщаемые события производили на него все более и более потрясающее впечатление. — И она сама, сама велела передать это мне через… вас? — спросил он, бледнея. — То есть, видишь ли, она хочет назначить тебе день и место для взаимного объяснения; остатки вашего сентиментальничанья. Ты с нею двадцать лет кокетничал и приучил ее к самым смешным приемам. Но не беспокойся, теперь уж совсем не то; она сама поминутно говорит, что теперь только начала „презирать“. Я ей прямо растолковал, что вся эта ваша дружба есть одно только взаимное излияние помой. Она мне много, брат, рассказала; фу, какую лакейскую должность исполнял ты ��се время. Даже я краснел за тебя. — Я исполнял лакейскую должность? — не выдержал Степан Трофимович. — Хуже, ты был приживальщиком, то есть лакеем добровольным. Лень трудиться, а на денежки-то у нас аппетит. Все это и она теперь понимает; по крайней мере ужас, что про тебя рассказала. Ну, брат, как я хохотал над твоими письмами к ней; совестно и гадко. Но ведь вы так развращены, так развращены! В милостыне есть нечто навсегда развращающее — ты явный пример! — Она тебе показывала мои письма! — Все. То есть, конечно, где же их прочитать? Фу, сколько ты исписал бумаги, я думаю, там более двух тысяч писем… А знаешь, старик, я думаю, у вас было одно мгновение, когда она готова была бы за тебя выйти? Глупейшим ты образом упустил! Я, конечно, говорю с твоей точки зрения, но все-таки ж лучше, чем теперь, когда чуть не сосватали на „чужих грехах“, как шута для потехи, за деньги. — За деньги! Она, она говорит, что за деньги! — болезненно возопил Степан Трофимович. — А то как же? Да что ты, я же тебя и защищал. Ведь это единственный твой путь оправдания. Она сама поняла, что тебе денег надо было, как и всякому, и что ты с этой точки, пожалуй, и прав. Я ей доказал как дважды два, что вы жили на взаимных выгодах: она капиталисткой, а ты при ней сентиментальным шутом. Впрочем, за деньги она не сердится, хоть ты ее и доил, как козу. Ее только злоба берет, что она тебе двадцать лет верила, что ты ее так облапошил на благородстве и заставил так долго лгать. В том, что сама лгала, она никогда не сознается, но за это-то тебе и достанется вдвое. Не понимаю, как ты не догадался, что тебе придется когда-нибудь рассчитаться. Ведь был же у тебя хоть какой-нибудь ум. Я вчера посоветовал ей отдать тебя в богадельню, успокойся, в приличную, обидно не будет; она, кажется, так и сделает. Помнишь последнее письмо твое ко мне в X-скую губернию, три недели назад? — Неужели ты ей показал? — в ужасе вскочил Степан Трофимович. — Ну еще же бы нет! Первым делом. То самое, в котором ты уведомлял, что она тебя эксплуатирует, завидуя твоему таланту, ну и там об „чужих грехах“. Ну, брат, кстати, какое, однако, у тебя самолюбие! Я так хохотал. Вообще твои письма прескучные; у тебя ужасный слог. Я их часто совсем не ��итал, а одно так и теперь валяется у меня нераспечатанным; я тебе завтра пришлю. Но это, это последнее твое письмо — это верх совершенства! Как я хохотал, как хохотал! — Изверг, изверг! — возопил Степан Трофимович».
Иудушка Головлев из «Господ Головлевых» Михаила Салтыкова-Щедрина (1880)

Репродукция иллюстрации Кукрыниксов к роману Михаила Салтыкова-Щедрина «Господа Головлевы». 1975 год
Сын Петр молит отца Порфирия Владимировича (по прозвищу Иудушка) о деньгах, чтобы расплатиться за позорный проигрыш:
«Когда оба вошли в кабинет, Порфирий Владимирыч оставил дверь слегка приотворенною и затем ни сам не сел, ни сына не посадил, а начал ходить взад и вперед по комнате. Словно он инстинктивно чувствовал, что дело будет щекотливое и что объясняться об таких предметах на ходу гораздо свободнее. И выражение лица скрыть удобнее, и прекратить объяснение, ежели оно примет слишком неприятный оборот, легче. А с помощью приотворенной двери и на свидетелей можно сослаться, потому что маменька с Евпраксеюшкой, наверное, не замедлят явиться к чаю в столовую. — Я, папенька, казенные деньги проиграл, — разом и как-то тупо высказался Петенька. Иудушка ничего не сказал. Только можно было заметить, как дрогнули у него губы. И вслед за тем он, по обыкновению, начал шептать. — Я проиграл три тысячи, — пояснил Петенька, — и ежели послезавтра их не внесу, то могут произойти очень неприятные ��ля меня последствия. — Что ж, внеси! — любезно молвил Порфирий Владимирыч. Несколько туров отец и сын сделали молча. Петенька хотел объясняться дальше, но чувствовал, что у него захватило горло. — Откуда же я возьму деньги? — наконец выговорил он. — Я, любезный друг, твоих источников не знаю. На какие ты источники рассчитывал, когда проигрывал в карты казенные деньги, — из тех и плати. — Вы сами очень хорошо знаете, что в подобных случаях люди об источниках забывают! — Ничего я, мой друг, не знаю. Я в карты никогда не игрывал — только вот разве с маменькой в дурачки сыграешь, чтоб потешить старушку. И, пожалуйста, ты меня в эти грязные дела не впутывай, а пойдем-ка лучше чайку попьем. Попьем да посидим, может, и поговорим об чем-нибудь, только уж, ради Христа, не об этом. И Иудушка направился было к двери, чтобы юркнуть в столовую, но Петенька остановил его. — Позвольте, однако ж, — сказал он, — надобно же мне как-нибудь выйти из этого положения! Иудушка усмехнулся и посмотрел Петеньке в лицо. — Надо, голубчик! — согласился он. — Так помогите же! — А это… это уж другой вопрос. Что надобно как-нибудь выйти из этого положения — это так, это ты правду сказал. А как выйти — это уж не мое дело! — Но почему же вы не хотите помочь? — А потому, во-первых, что у меня нет денег для покрытия твоих дрянных дел, а во-вторых — и потому, что вообще это до меня не касается. Сам напутал — сам и выпутывайся. Любишь кататься — люби и саночки возить. Так-то, друг. Я ведь и давеча с того начал, что ежели ты просишь правильно… — Знаю, знаю. Много у вас на языке слов… — Постой, попридержи свои дерзости, дай мне досказать. Что это не одни слова — это я тебе сейчас докажу… Итак, я тебе давеча сказал: если ты будешь просить должного, дельного — изволь, друг! всегда готов тебя удовлетворить! Но ежели ты приходишь с просьбой не дельною — извини, брат! На дрянные дела у меня денег нет, нет и нет! И не будет — ты это знай! И не смей говорить, что это одни „слова“, а понимай, что эти слова очень близко граничат с делом. — Подумайте, однако ж, что со мной будет! — А что богу угодно, то и будет, — отвечал Иудушка, слегка воздевая руки и искоса поглядывая на образ. Отец и сын опять сделали несколько туров по комнате. Иудушка шел нехотя, словно жаловался, что сын держит его в плену. Петенька, подбоченившись, следовал за н��м, кусая усы и нервно усмехаясь. — Я — последний сын у вас, — сказал он, — не забудьте об этом! — У Иова, мой друг, бог и все взял, да он не роптал, а только сказал: бог дал, бог и взял — твори, господи, волю свою! Так-то, брат! — То бог взял, а вы сами у себя отнимаете. Володя…
— Ну, ты, кажется, пошлости начинаешь говорить!
— Нет, это не пошлости, а правда. Всем известно, что Володя…
— Нет, нет, нет! Не хочу я твои пошлости слушать! Да и вообще — довольно. Что надо было высказать, то ты высказал. Я тоже ответ тебе дал. А теперь пойдем и будем чай пить. Посидим да поговорим, потом поедим, выпьем на прощанье — и с богом. Видишь, как бог для тебя милостив! И погодка унялась, и дорожка поглаже стала. Полегоньку да помаленьку, трюх да трюх — и не увидишь, как доплетешься до станции!
— Послушайте! наконец, я прошу вас! ежели у вас есть хоть капля чувства…
— Нет, нет, нет! не будем об этом говорить! Пойдем в столовую: маменька, поди, давно без чаю соскучилась. Не годится старушку заставлять ждать.
Иудушка сделал крутой поворот и почти бегом направился к двери.
— Хоть уходите, хоть не уходите, я этого разговора не оставлю! — крикнул ему вслед Петенька, — хуже будет, как при свидетелях начнем разговаривать!
Иудушка воротился назад и встал прямо против сына.
— Что тебе от меня, негодяй, нужно… сказывай! — спросил он взволнованным голосом.
— Мне нужно, чтоб вы заплатили те деньги, которые я проиграл.
— Никогда!!
— Так это ваше последнее слово?
— Видишь? — торжественно воскликнул Иудушка, указывая пальцем на образ, висевший в углу, — это видишь? Это папенькино благословение… Так вот я при нем тебе говорю: никогда!! И он решительным шагом вышел из кабинета.
— Убийца! — пронеслось вдогонку ему».
Юлия Гудаевская из «Мелкого беса» Федора Сологуба (1905)

Обложка первого отдельного издания романа Федора Сологуба «Мелкий бес». Санкт-Петербург, 1907 год Дом антикварной книги «В Никитском»
Юлия Гудаевская тайно от мужа вызывает к себе домой гимназического учителя Передонова, чтобы вместе с ним наказать ни в чем не повинного сына Антошу:
«Наконец он добрался до жилища Гудаевских. Огонь виден был только в одном окне на улицу, остальные четыре были темны. Передонов поднялся на крыльцо тихохонько, постоял, прильнул ухом к двери и послушал — все было тихо. Он слегка дернул медную ручку звонка — раздался далекий, слабый, дребезжащий звук. Но как он ни был слаб, он испугал Передонова, как будто за этим звуком должны были проснуться и устремиться к этим дверям все враждебные силы. Передонов быстро сбежал с крыльца и прижался к стенке, притаясь за столбиком.
Прошли короткие мгновения. Сердце у Передонова замирало и тяжко колотилось.
Послышались легкие шаги, стук отворенной двери — Юлия выглянула на улицу, сверкая в темноте черными, страстными глазами.
— Кто тут? — громким шепотом спросила она.
Передонов немного отделился от стены и, заглядывая снизу в узкое отверстие двери, где было темно и тихо, спросил, тоже шепотом — и голос его дрожал:
— Ушел Николай Михайлович?
— Ушел, ушел, — радостно зашептала и закивала Юлия.
Робко озираясь, Передонов вошел за нею в темные сени.
— Извините, — шептала Юлия, — я без огня, а то еще кто увидит, будут болтать.
Она шла впереди Передонова по лестнице, в коридор, где висела маленькая лампочка, бросая тусклый свет на верхние ступеньки. Юлия радостно и тихо смеялась, и ленты ее зыбко дрожали от ее смеха.
— Ушел, — радостно шепнула она, оглянулась и окинула Передонова страстно-горящими глазами. — Уж я боялась, что останется сегодня дома, так развоевался. Да не мог вытерпеть без винта. Я и прислугу отправила — одна Лизина нянька осталась, — а то еще нам помешают. Ведь нынче люди знаете какие.
От Юлии веяло жаром, и вся она была жаркая, сухая, как лучина. Она иногда хватала Передонова за рукав, и от этих быстрых сухих прикосновений словно быстрые сухие огоньки пробегали по всему его телу. Тихохонько, на цыпочках прошли они по коридору — мимо нескольких запертых дверей и остановились у последней — у двери в детскую…»
Сергей Тальберг из «Белой гвардии» Михаила Булгакова (1925)

Титульный лист первого полного издания романа Михаила Булгакова «Белая гвардия». Париж, 1927 годДом антикварной книги «В Никитском»
Капитан Сергей Тальберг бежит из Киева, к которому приближаются петлюровцы, бросая жену и ее братьев на произвол судьбы:
«Елена рыжеватая сразу постарела и подурнела. Глаза красные. Свесив руки, печально она слушала Тальберга. Он сухой штабной колонной возвышался над ней и говорил неумолимо:
— Елена, никак иначе поступить нельзя.
Тогда Елена, помирившись с неизбежным, сказала так:
— Что ж, я понимаю. Ты, конечно, прав. Через дней пять-шесть, а? Может, положение еще изменится к лучшему?
Тут Тальбергу пришлось трудно. И даже свою вечную патентованную улыбку он убрал с лица. Оно постарело, и в каждой точке была совершенно решенная дума. Елена… Елена. Ах, неверная, зыбкая надежда… Дней пять… шесть…
И Тальберг сказал:
— Нужно ехать сию минуту. Поезд идет в час ночи…
…Через полчаса все в комнате с соколом было разорено. Чемодан на полу и внутренняя матросская крышка его дыбом. Елена, похудевшая и строгая, со складками у губ, молча вкладывала в чемодан сорочки, кальсоны, простыни. Тальберг, на коленях у нижнего ящика шкафа, ковырял в нем ключом. А потом… потом в комнате противно, как во всякой комнате, где хаос укладки, и еще хуже, когда абажур сдернут с лампы. Никогда. Никогда не сдергива��те абажур с лампы! Абажур священен. Никогда не убегайте крысьей побежкой на неизвестность от опасности. У абажура дремлите, читайте — пусть воет вьюга, — ждите, пока к вам придут.
Тальберг же бежал. Он возвышался, попирая обрывки бумаги, у застегнутого тяжелого чемодана в своей длинной шинели, в аккуратных черных наушниках, с гетманской серо-голубой кокардой и опоясан шашкой.
На дальнем пути Города I, Пассажирского уже стоит поезд — еще без паровоза, как гусеница без головы. В составе девять вагонов с ослепительно-белым электрическим светом. В составе в час ночи уходит в Германию штаб генерала фон Буссова. Тальберга берут: у Тальберга нашлись связи… Гетманское министерство — это глупая и пошлая оперетка (Тальберг любил выражаться тривиально, но сильно), как, впрочем, и сам гетман. Тем более пошлая, что…
— Пойми (шепот), немцы оставляют гетмана на произвол судьбы, и очень, очень может быть, что Петлюра войдет. <…> …а это, знаешь ли…»
М-сье Пьер из «Приглашения на казнь» Владимира Набокова (1935)

Обложка романа Владимира Набокова «Приглашение на казнь». Санкт-Петербург, 2007 год© Издательство «Азбука»
Палач м-сье Пьер докладывает о том, как он завязал дружеские отношения с приговоренным к смертной казни Цинциннатом Ц.:
«— Милостивые государи, — не поднимая глаз, тонким голосом сказал наконец м-сье Пьер, — прежде всего и раньше всего позвольте мне обрисовать двумя-тремя удачными штрихами то, что мною уже выполнено.
— Просим, — пробасил директор, сурово скрипнув креслом.
— Вам, конечно, известны, ��оспода, причины той забавной мистификации, которая требуется традицией нашего искусства. В самом деле. Каково было бы, если бы я, с бухты-барахты открывшись, предложил бы Цинциннату Ц. свою дружбу? Ведь это значило бы, господа, заведомо его оттолкнуть, испугать, восстановить против себя — совершить, словом, роковую ошибку.
Докладчик отпил из стакана и осторожно отставил его.
— Не стану говорить о том, — продолжал он, взмахнув ресницами, — как драгоценна для успеха общего дела атмосфера теплой товарищеской близости, которая постепенно, с помощью терпения и ласки, создается между приговоренным и исполнителем приговора. Трудно, или даже невозможно, без содрогания вспомнить варварство давно минувших времен, когда эти двое, друг друга не зная вовсе, чужие друг другу, но связанные неумолимым законом, встречались лицом к лицу только в последний миг перед самим таинством. Все это изменилось, точно так же как изменилось с течением веков древнее, дикое заключение браков, похожее скорее на заклание, — когда покорная девственница швырялась родителями в шатер к незнакомцу.
(Цинциннат нашел у себя в кармане серебряную бумажку от шоколада и стал ее мять.)
— И вот, господа, для того, чтобы наладить самые дружеские отношения с приговоренным, я поселился в такой же мрачной камере, как он, во образе такого же, чтобы не сказать более, узника. Мой невинный обман не мог не удаться, и поэтому странно было бы мне чувствовать какие-либо угрызения; но я не хочу ни малейшей капли горечи на дне нашей дружбы. Несмотря на присутствие очевидцев и на сознание своей конкретной правоты, я у вас (он протянул Цинциннату руку) прошу прощения».
Михаил Ромашов из «Двух капитанов» Вениамина Каверина (1940)

Обложка книги «Два капитана». Москва, 1940 год«Детиздат ЦК ВЛКСМ»
Пользуясь подвернувшимся случаем, Ромашов во время войны оставляет без оружия, документов, еды и воды Саню Григорьева, которому он всегда завидовал:
«Я открыл глаза. Освещенный первыми лучами солнца, туман лениво бродил между деревьями. У меня было мокрое лицо, мокрые руки. Ромашов сидел поодаль в прежней сонно-равнодушной позе. Все, кажется, было как прежде, но все было уже совершенно другим.
Он не смотрел на меня. Потом посмотрел — искоса, очень быстро, и я сразу понял, почему мне так неудобно лежать. Он вытащил из-под моей головы мешок с сухарями. Кроме того, он вытащил флягу с водкой и пистолет.
Кровь бросилась мне в лицо. Он вытащил пистолет!
— Сейчас же верни оружие, болван! — сказал я спокойно.
Он промолчал.
— Ну!
— Ты все равно умрешь, — сказал он торопливо. — Тебе не нужно оружия.
— Умру я или нет, это уж мое дело. Но ты мне верни пистолет, если не хочешь попасть под полевой суд. Понятно?
Он стал коротко, быстро дышать.
— Какой там полевой суд! Мы одни, и никто ничего не узнает. В сущности, тебя уже давно нет. О том, что ты еще жив, ничего не известно.
Теперь он в упор смотрел на меня, и у него были очень странные глаза — какие-то торжественные, широко открытые. Может быть, он помешался?
— Знаешь что? Глотни-ка из фляги, — сказал я спокойно, — и приди в себя. А уж потом мы решим — жив я или умер.
Но Ромашов не слушал меня.
— Я остался, чтобы сказать, что ты мешал мне всегда и везде. Каждый день, каждый час! Ты мне надоел смертельно, безумно! Ты мне надоел тысячу лет!
Безусловно, он не был вполне нормален в эту минуту. Последняя фраза „надоел тысячу лет“ убедила меня.
— Но теперь все кончено, навсегда! — в каком-то самозабвении продолжал Ромашов. — Все равно ты умер бы, у тебя гангрена. Теперь ты умрешь скорее, сейчас, вот и все».
Г. О. из «Победы» Василия Аксенова (1965)

Первая публикация рассказа Василия Аксенова «Победа» в журнале «Юность». № 6, 1965 год© Издательство «Правда»
В купе скорого поезда гроссмейстер играет в шахматы со своим соседом:
«— Вот интересно: почему все шахматисты — евреи? — спросил Г. О.
— Почему же все? — сказал гроссмейстер. — Вот я, например, не еврей.
— Правда? — удивился Г. О. и добавил: — Да вы не думайте, я это так. У меня никаких предрассудков на этот счет нет. Просто любопытно.
— Ну, вот вы, например, — сказал гроссмейстер, — ведь вы не еврей.
— Где уж мне! — пробормотал Г. О. и снова погрузился в свои секретные планы.
„Если я его так, то он меня так, — думал Г. О. — Если я сниму здесь, он снимет там, потом я хожу сюд��, он отвечает так… Все равно я его добью, все равно доломаю. Подумаешь, гроссмейстер–блатмейстер, жила еще у тебя тонкая против меня. Знаю я ваши чемпионаты: договариваетесь заранее. Все равно я тебя задавлю, хоть кровь из носа!“
— Да-а, качество я потерял, — сказал он гроссмейстеру, — но ничего, еще не вечер.
Он начал атаку в центре, и, конечно, как и предполагалось, центр сразу превратился в поле бессмысленных и ужасных действий. Это была не-любовь, не-встреча, не-надежда, не-привет, не-жизнь. Гриппозный озноб и опять желтый снег, послевоенный неуют, все тело чешется. Черный ферзь в центре каркал, как влюбленная ворона, воронья любовь, кроме того, у соседей скребли ножом оловянную миску. Ничто так определенно не доказывало бессмысленность и призрачность жизни, как эта позиция в центре. Пора кончать игру».
Мужчина в плаще из «Обиды» Василия Шукшина (1971)

Обложка первого издания сборника рассказов Василия Шукшина «Характеры», в который вошел рассказ «Обида». Москва, 1973 год© Издательство «Современник»
Продавщица несправедливо обвинила героя рассказа, Сашку Ермолаева, в том, что он накануне пьяный хулиганил возле магазина. Свидетельницей этой сцены стала маленькая дочка Сашки Маша:
«Тут выступил один пожилой, в плаще.
— Хватит, — не был он в магазине! Вас тут каждый вечер — не пробьешься. Соображают стоят. Раз говорят, значит, был.
— Что вы, они вечерами никуда не ходят! — заговорили в очереди.
— Они газеты читают.
— Стоит — возмущается! Это на вас надо возмущаться. На вас надо возмущаться-то.
— Да вы что? — попытался было еще сказать Сашка, но понял, что — бесполезно. Глупо. Эту стенку из людей ему не пройти.
— Работайте, — сказали Розе из очереди. — Работайте спокойно, не обращайте внимания на всяких тут…
Сашка пошел к выходу. Покупатель в плаще послал ему в спину последнее:
— Водка начинает продаваться в десять часов! Рано пришел!
Сашка вышел на улицу, остановился, закурил.
— Какие дяди похие, — сказала Маша.
— Да, дяди… тети… — пробормотал Сашка. — Мгм… — он думал, что бы сделать? Как поступить? Оставлять все в таком положении он не хотел. Не мог просто. Его опять трясло. Прямо трясун какой-то!
Он решил дождаться этого, в плаще. Поговорить. Как же так? С какой стати он выскочил таким подхалимом? Что за манера? Что за проклятое желание угодить продавцу, чиновнику, хамоватому начальству?! Угодить во что бы то ни стало! Ведь сами расплодили хамов, сами! Никто же нам их не завез, не забросил на парашютах. Сами! Пора же им и укорот сделать. Они же уже меры не знают…
Так примерно думал Сашка. И тут вышел этот, в плаще.
— Слушайте, — двинулся к нему ��ашка, — хочу поговорить с вами…
Плащ остановился, недобро уставился на Сашку.
— О чем нам говорить?
— Почему вы выскочили заступаться за продавцов? Я правда не был вчера в магазине…
— Иди проспись сперва! Понял? Он будет еще останавливать… „Поговорить“. Я те поговорю! Поговоришь у меня в другом месте!
— Ты что, взбесился?
— Это ты у меня взбесишься! Счас ты у меня взбесишься, счас… Я те поговорю, подворотня чертова!
Плащ прошуршал опять в магазин — к телефону, как понял Сашка».
1 note
·
View note
Text
Педру Нету о своих амбиция в «Челси» и о том, почему Мареска лучший тренер в его карьере
Никогда не был лентяем.... Читать дальше »
0 notes
Text
Общинският етап на Ученическите игри по тенис на маса във всички възрастови групи приключи успешно днес, 16 януари 2025 г. Това съобщи Петко Крумов, началник на отдел „Спортни дейности“ в Община Стара Загора. За участниците бяха осигурени отлични условия в сградата на Универсалния магазин. #StaraZagora #СтараЗагора https://stara-zagora.info/uchenicheski-igri-po-tenis-na-masa-talant-i-ambitsiya-na-sportnata-stsena-v-stara-zagora/
0 notes
Text
Амбиция всегда идет за мной по пятам, но никогда #youtubeshorts #reeels ...
youtube
0 notes
Text
на эту осень лишь одна амбиция - убиться
1 note
·
View note
Text
Урок по американска история в Бостън на чаша чай

Всеки път, когато чуя името на този град, у мен се поражда едно неописуемо чувство, за което съм сигурна, че не съществува дума. Някаква комбинация от носталгия, вълнение и гордост. Носталгия, защото го посетих преди 7 години, когато бях млада и зелена студентка на бригада. Вълнение, защото беше първият голям град от космополитния запад, който видях с очите си на живо. Гордост, защото винаги, когато го видя на заден фон в някой филм, винаги възкликвам ентусиазирано "Аз съм била там!"
Да се разходим заедно из Бостън!

За какво се сещаме, когато чуем Бостън - Бостънското чаено парти, Харвърд, Масачузетския технологичен институт, бостънския крем на поничките Dunkin' Donuts? Аз лично се сещам за първото си посещение в голям американски град с високи сгради със стъклени прозорци. Да, той е далче от парадиращия с блясък и амбиция колоритен и разнообразен Ню Йорк, но все пак остана в съзнанието ми като космополитен център. Бостън е столица на щата Масачузетс. Този щат заедно с още няколко североизточни щата - Мейн, Кънектикът, Ню Хемпшир, Роуд Айлънд и Върмонт - съставят географско-историческия регион Нова Англия, разположен в североизточната част на САЩ, на брега на Атлантическия океан. На това място преди 4 века стъпват първите англичани - пуританите с кораба Мейфлауър и основават своя колония. И така започва младата история на САЩ.

Какво общо има религиозната ситуация през 17в. в Европа с Бостън?
За Бостън се казва, че е най-европейският град в Щатите. Това не е случайно, все пак той е основан от кореняци европейци през 1630г. - от английски пуритани, напуснали Майката Европа в търсене на свобода и личен избор. Но защо?
Ситуацията в Западна Европа през 17в. е следната - религията се ръководи от монарха на чело, а всеки, който се осмели да оспорва неговия авторитет или да отправи критика, бива преследван. За да раз��ерем как се е стигнало до тук, ще ви върна в 15в. - времето на Реформацията на Мартин Лутер и неговите 95 тезиса, населението на западната част на континента е разделено на две религиозно-философски групи - католици и протестанти. Последните, както името подсказва, протестират срещу някои от практиките на католическата църква, например индулгенцията - събирането на парични средства в замяна на опрощение на греховете и претендират, че спасение на душата може да се постигне само с вяра в Христос. С две думи, те искат Църквата да преосмисли доктрините си и да се върне към старите учения на Библията, но от едно искане за отмяна на индулгенцията, се стига до цяла революция.
Реформацията се случва на три места, годе-долу по едно и също време. Първо започва в Германия с Мартин Лутер, по-късно в Швейцария с Жан Калвин, а третата вълна е в Англия, по време на управлението на крал Хенри VIII. Сега сигурно се чудите защо ви говоря за история на християнството, но искам да ви изясня ситуацията из основи.
През 1527г. между английския крал крал Хенри VIII и тогавашния римокатолически папа Климент VII възникнала кавга. Причината била, че кралят пожелал брака му с първата му съпруга Катерина Арагонска да бъе анулиран, но за целта му било необходимо одобрението на папа, който категорично отказал. Тогава краят на Англия се самообявил за папа на английската църква и дал начало на третата реформаторска вълна.
Всъщност управленческият модел на Хенри VIII става общ за всички протестантски страни - държавният глава е отговорен и за църквата в страната. Така се решава един проблем - държавата е свободна от авторитета на Църквата, а държавния глава сам решава какво е най-добре са неговите поданици. Но с решението на един проблем, се създава нов - някои вярващи намират за недопустимо краля да е и командващ на църковните дела и религиозните въпроси, тъй като това е огромно влияние, концентррано в ръцете само на един човек. Във Великобритания тези бунтари се наричат пуритани, тъй като искат да "пречистят" Църквата (от английския глагол purify - пречиствам).
В допълнение към това през 1622г. крал Джеймс позволил на сина си да сключи брак с френска принцеса - католичка и това притеснило английските пуритани. А когато синът му Чарлз I се възкачва на трона през 1625г. и започва да практикува католицизъм, най-големите им страхове се оказват истина. В търсене на свобода за религията си. те се заинтересуват от нови места, където да практикуват вярата си необезпокоявани. Това място се оказва Америка - страната на неограничените възможности, както се твърди. През 1620г. те стъпали в Плимът и се настанили там. Сега Плимът е градче, което пази началото на американската история, колкото и нова и кратка да е тя. На път с автобуса към Бостън минахме покрай него.

Чаеното парти в Бостън и раждането на една нова страна
Както и да извъртаме нещата, пак се стига до революция. Макар и често да са съпроводени с насилие и смърт, те все пак са двигателя на социалните идеи и прогрес. Сигурна съм, че все някъде сте чували за така нареченото Бостънско чаено парти, което очертава възникването на една особено значима революция и няма нищо общо с парти. През 18в. чаят е екзотична и търсена стока, а търговията с него е достъпна и печеливша. През 60-те години на 18в. Британския парламент системно налага различни данъци на американските колонии, при положение, че те нямат свои представители с пряко участие в парламента на острова. Връхна точка се достига с Чаено постановление през 1773г., наложено от Великобритания, за да спаси от фалит Британската източноиндийска компания. До тогава британците продавали чая на американски търговци, които го занасяли в колониите отвъд океана, но търговците осъзнали, че без посредник се намалят разходите по транспортирането и съответно финансовата загуба на комапнията. Постановлението успява да намали данъците върху чая, но това възпрепятства други търговци на чай и нажежава обстановката като напрежение и гняв се трупат месец след месец и година след година. Търговците внасят контрабанден чай и не декларират продажби на компанията. По това време група патриоти планират начини да протестират и саботират британската политика по отношение на търговията с чай и данъците. Техните водачи се нарекли "Синовете на свободата". През 1770г. три британски кораба, натоварени с чай, акустират в залива край Бостън. Но на сушата положението е опасно - гражданите протестират и отказват чаят да бъде разтоварен на пристанището. "Синовете на свободата" се промъкват на корабите и изхвърлят 342 варела с чай от палубата на корабите в морето. Загубите се оценяват на 1 млн. долара в днешни пари. Това събитие е известно под името Бостънско чаено парти.
В метрополията крал Джордж III е вбесен и налага пълна забрана за внос и износ на стоки през пристанището на Бостън, докато нанесените финансови щети не бъдат изплатени. В други колонии в Северна Америка гражданите, вдъхновени от бостънците, изхвърлят чай през палубите на корабите. Американските колонии и Великобритания са на много остър нож в продължение на няколко години, когато през 1776г. не се стига до съдбоносна война, която ще даде началото на цяла нова държава.


Бостън в наши дни
В днешно време в Бостън живеят около 675 хил. души. Икономиката на града разчита силно на финанси, технологии и образование. Там се намират две от най-известните на световно ниво образователни институции - университета Харвард и Масачузетския технологичен институт.
Харвардския университет е основан през 1636г. и е най-старият в страната. Там са завършили 8 американски президенти и 75 носители на Нобеловата награда.
Масачузетския технологичен институт е основан през 1861г. Едни от най-големите научнотехнически постижения през последните два века са дело на негови студенти, например първата компютърна игра, GPS, технологията за гласово разпознаване.

Още щом пристигнахме там, намерихме начин да се сдобием с карта на града от един продавач на сувенири в к��равана. На картата са обособени няколко различни квартала. Ще ви разкажа за тези, които обиколихме с моята приятелка, която ми беше спътник в това приключение.
Fort Point. Там се намира Южната автогара, от която излязохме някъде около 8-9ч. сутринта. Именно от там започна нашата обиколка около този град. На фона на спокойното крайокеанско градче в Кейп Код, от което не бях мръднала вече цели два месеца, а и в сравнение с българските големи, градове, които познавах, Бостън ми се стори огромен и динамичен. Когато излязохме от гарата, попаднахме в един съвсем различен свят. Заобградени бяхме от високи по 30-40 етажа сгради с лъскави сини прозорци, извисяващи се над нас, та чак вратовете ни се схващаха да ги гледаме от долу. Всякакви хора минаваха хаотично, но и целеустремено край нас, вероятно по работа. Нямахме план, просто тръгнаме напред по улицата.
Waterfront. В един момент след като си походихме малко, попаднахме тук. Това е зоната около брега на река Чарлз, която малко по на изток се влива в Атлантическия океан. Първата ни спирка се оказа точно в тази част - Аквариумът на Нова Англия, където видяхме всякакви чудеса от дълбините на реките, моретата и океаните по цял свят - морски звезди, морски костенурки, октопод, тропически рибки, а дори и пингвини.
North End. На път за Музея на науката, минаваме през този квартал. Той е най-старият в Бостън
Cambridge. Кварталът, където се намира университета Харвард и поради което там силно се усеща студентския дух. Сградите на университета са пръснати навсякъде, а между тях се придвижваш по красиви паркчета, алеи и поляни. Имат и магазинче с артикули на университета - чанти, шапки, тениски, суичъри. Аз и до сега си нося тениската, която си купих от там за спомен.
Beacon Hill. Стар и исторически квартал, чиято архитектура много напомня на викторианската. Там се срещат и църкви в стил готика, който е разпространен във Франция, Великобритания, Германия. Разхождайки се по павираните улички на този квартал, човек се чувства като в европейски град, само че в Америка.
Back Bay. Този квартал също има европейски дух и викторианска архитектура. Там се намират и две от най-високите сгради на Бостън - 60-етажната John Hancock и Prudential Tower, на чиито 52-ри етаж можеш да се качиш и да се насладиш на 360-градусова панорамна гледка на града.
Downtown. Централната част на града, където се намират офиси, кафета, ресторанти, магазини.
Chinatown. Вече на стъмване, точно преди да се отправим км гарата, за да си хванем автобуса за прибиране, попаднахме в китайския квартал на града, където бяха наредени множество азиатски ресторанти с неонови надписи и табели. Бостън е единственият град в цяла Нова Англия, който има запазена стабилна китайска общност.




Бостън остава завинаги в съзнанието ми като първият голям град по западен модел, който посетих. След месец отново го посетих за един ден, но истината е, че за да разгледаш всички забележителности и да се разходиш из всички кварталчета, ще са ти необходими поне 3-4 дни. Вероятно това е и най-добрият американски град за първо посещение за човек като мен, който в своите дестинации търси история и култура, а тук има и от двете. Все пак да не забравяме, че Бостънското чаено парти е детонатор за избухването на революция и война, в следствие на които възниква държавата САЩ.
Изпращам ви със снимка на градската панорама на Бостън, където отражение на светлината от залязващото слънце се среща с кулата John Hancock. Вдясно от нея пък е Prudential Tower, от където зърнахме града през птичи поглед. На преден фон остава река Чарлз.
Това беше от мен, драги приключенци! До скоро! ;)

0 notes
Text
Брайън Мур: Скучен, безпомощен, без амбиция: добре дошли във Fazball
Брайън Мур: Скучен, безпомощен, без амбиция: добре дошли във Fazball Англия показа характер, за да се върне и да победи Уелс, но победите им трябва да се стремят към нещо повече от обикновена скучна функционалност
Brian Moore Англия показа характер, за да се върне и да победи Уелс, но победите им трябва да се стремят към нещо повече от обикновена скучна функционалност Преди няколко седмици моят колега Гавин Мейърс подчерта подхода, който трябва да възприеме треньорът на Англия Стив Бортуик при подготовката си за Световната купа. Бортуик беше цитиран да казва: “Най-доброто от хората се получава, когато са…

View On WordPress
0 notes
Text
“ Ако си поставиш 30 дневен срок, за да си почистиш стаята, това ще ти отнеме 30 дни.
Но ако си поставиш срок да го направиш за 3 часа, то ще ти отнеме само 3 часа.
Същото важи и за твоите цели, амбиции и потенциал. ”
- Илън Мъск
#p🦅p#проспер#цитат#мисли#цитати#успех#цели#личностно развитие#дисциплина#потенциал#растеж#мотивация#амбиция#срок#Илън Мъск
17 notes
·
View notes
Text
Амбицията е просто облагородена суета.
Джером К. Джером
#бг#бг блог#бг пост#пост#български#бг литература#бг мисли#бг мисъл#бг цитат#бг цитати#философия#бг философия#амбиция#цитати#цитат#мисъл#мисли#суета
15 notes
·
View notes
Text
Когато ме попитат “За какво съжаляваш?” Как да им обясня, че за нищо. Зная, че съм допускала и че през живота си ще допускам още грешки. Но благодарение на тях, днес, аз съм това, което виждате, четете,обсъждате, обичате и куп други неща. От своя страна, питам се “Какво ли щях да чувствам сега, ако не бях постъпила ‘така тогава’? Какво ли щях да правя, ако не бях ‘такава тогава’?” Едно нещо знам със сигурност, и то е, че мога да направя възможности дори в невъзможните моменти. Моменти, наречени с друго име “взаимоотношения”. Възможности, наречени с друго име “опит”.
-ДТ
#опит#взаимоотношения#живот#ако не бях#съжаление#възможности#страх#амбиция#сила#вяра#бг текст#бг думи#мисли#чувства#грешки#бг пост#бг мисъл
2 notes
·
View notes
Text
РЕФЛЕКСИИ: Певицата с вечния глас

И така са определяли мецосопрана Александрина Милчева, която ва 27 ноември закръгли своите 90 години. Една невероятна индивидуалност, дарила е на публиката си незабравими роли, в които красивият ѝ рядко чувствен глас е претърпявал десетки метаморфози, за да изиграе, да извае вокално всяка от тях през собствения си прочит. Написа в блога си Decrescendo музикалният критик Екатерина Дочева.
Голяма певица, роден, органичен музикант, красива жена, тих, скромен, възпитан, толерантен човек – винаги така съществува в моето съзнание. Като част от нейната публика, но и като човек, който е работил с нея и е имал възможност да наблюдава задкулисната Рина (така я наричаха колегите ѝ, аз не посмях, вмъквам го само за информация) бих могла да кажа, колко силно впечатление са ми правили тъкмо тези нейни качества. И може би, защото владее амбицията си (без амбиция такава кариера не се прави), артистичният ѝ път бе много дълъг и, разбира се, винаги повече от изключителен. Хайде да ви припомня колко фатално красива бе нейната Кармен, какъв характер излъчваше принцеса де Буийон в “Адриана Лекуврьор�� и колко незабравим биваше спектакълът, когато пееха заедно с Райна Кабаиванска (и на нея предстои същият юбилей на 15 декември) – рядко може да се чуе толкова симултанно драматургично мислене от две певици, с роли на съперници в творбата и в същото време фантастични съмишленички по отношение на вокалния стил, на спецификата на конфликта, на емоционалната дисциплина, на сценичното поведение.

Александрина Милчева като Кармен и Пласидо Доминго като Дон Хосе в Арена ди Верона
Да добавим драматизма на Еболи от “Дон Карлос”, колоратурите на Анджелина от “Пепеляшка” от Росини, тъмните бои на Амнерис от ”Аида”, Марина от “Борис Годунов”. Като нейната Марфа от “Хованщина” за мен няма друга – дори и еталонните руски мецосопрани Архипова и Образцова в случая ѝ отстъпват. Защото тя създава Марфа преди всичко като жена, изстрадала жена – сложна, загадъчна, мистериозна. Това може да се чуе в записа, издаден от Сони класикал с диригент Емил Чакъров. Ще я подценя, ако напиша прословутото изречение, че е пяла с всички големи имена, нейни съвременници, защото тя просто е една от тях. И е естествено да работи с тях по цял свят. А публиката продължава да я помни.

Освен това Александрина Милчева интерпретира много български заглавия. Кариерата ѝ на една от предпочитаните певици по цял свят винаги минаваше през Софийската опера и тя с щедра толерантност пя български опери – например на Любомир Пипков “Момчил”, на Веселин Стоянов “Саламбо”, на Александър Райчев “Тревога”, там се дублираше с Нели Божкова… Неизменно бе и концертното ѝ присъствие в България. Продължавам българската тема с Три поеми за мецосопран и оркестър на Георги Минчев – чуйте ги, има ги в ЮТюб! А камерното дуо със Светла Протич? Колко мечти реализира Александрина – свои и на своята публика? Не пропусках рециталите им, не забравих нейния, на Милчева прочит на “Песни и танци на смъртта” от Мусоргски. Както и знаменитото концертно изпълнение на фрагменти из ”Порги и Бес” от Гершуин – под диригентството на Александър Владигеров, в които Милчева изпя зашеметяващо “Съмъртайм”.

Александрина Милчева
Много отдавна голямата певица щедро раздава своите знания на младите. Тя е великолепен педагог и приятел на редица певци, които отдавна практикуват професията си успешно, именно, благодарение на нея. И днес тя продължава да е мъдър съветник на всеки, който има проблеми, които пораждат въпроси. Все така тихо, спокойно, незабележимо, но плодотворно и с далечна перспектива.
Отдавна направих този разговор с нея. Предлагам го отново по повод рождения ѝ ден, защото той е чудесен портрет на певицата, на музиканта, на човека. / Интервюто на Екатерина Дочева е преди 20 години за вестник „Култура“ 47/2004, което може да прочетете тук./

Но сега публикуваме текст на Екатерина Дочева, публикуван отново във вестник „Култура“, чийто музикален наблюдател беше дълги години, по повод 80-ата годишнина на забележителната оперна дива.
Александрина Милчева на 80
Една от избраниците
Юбилеят на Александрина Милчева идва не само за изказване на пожелания за здраве и дълголетие. Той е щастлив повод да си припомним изключителната ѝ кариера, която мина по най-големите оперни сцени в света, но и озарена от спокойна и лишена от всякаква показност артистична вярност към сцената на Софийската опера. И от една тиха последователност в пътя ѝ в музиката. Без много шум, но с възторжено огласени от световната преса превъплъщения.
През дълголетната си кариера Милчева остави трайни следи в Миланската скала и в Метрополитън опера, операта в Сан Франциско и Щаатсопер – Виена, в Ковънт Гардън, Парижката Гранд Опера и Арена ди Верона, на Залцбургския фестивал и театър „Колон” в Буенос Айрес, в още много авторитетни оперни сцени на Италия, Франция, Испания, Швейцария.

Александрина Милчева като Азучена в "Трубадур" на Верди с Франко-Бонисоли в средата и Херберт фон Караян, вдясно
Водена от рядката си интелигентност на певица, Милчева подбира с интуиция и художествен усет своит�� роли, като изповядва веруюто за стилово многообразие и за активно участие в националната музикална култура. Много важни български композиции се родиха с нейно съмишлие. Гласът ѝ се отличава с изключителна чувственост, излъчва многобагрие и емоционална култура. Вкусът на Александрина Милчева, който формира нейната индивидуалност, както и познанията ѝ за даден автор или стил, са сред качествата, които диригенти и режисьори са предпочитали в търсенето на даден партньор за определена постановка.

Александрина Милчева
Освен това, тя бе много красива на сцената, изпълваше я с органика в уплътняването на драматургията и в партнирането с колеги. Достойна и горда, сдържана, но и много емоционална жена, която създаде по неповторим начин Пепеляшка и Далила, Марфа и Кармен, Принцеса де Буийон и Марина Мнишек, Амнерис и Шарлот... Десетки са! Публиката по света ѝ дължи много и за посвещаването си в тишината на камерното пеене, което за Милчева бе задължителен вокален ареал, както и за концертната и ораториална музика с нейно участие.

Александрина Милчева
От повече от 20 години /вече 30/ Милчева е основала академия „Сакра” и раздава на младите мъдростта на опита си. Възпитала е десетки певци, които са навсякъде, слушаме ги постоянно. Върви по пътя си все така неотклонно, безшумно, служейки на музиката с достойнството и увереността, присъщи на избраниците. ≈
Текст: Екатерина Дочева
Снимки: архив
P.S. на “въпреки.com”: Текста публикуваме след разбирателството ни за партньорство и с разрешението на Екатерина Дочева. Ще продължим да го правим и в бъдеще, за което ѝ благодарим. Текстовете в блога ѝ може да четете на https://decrescendo.net.

0 notes