#момченце

[lora-ns-world]

,,Да се гордееш с мъж. Гордея се с малкия ми брат. Той е характер като мен. Инатлив, проклет ако щеш. При него няма фразата ,,не мога". При него няма фактора ,,не ми стигат силите". Той света ще преобърне и на един пръст ще го държи, но ще направи каквото е решил. Гордея се, че съм сестра на такава личност, израснала от плахо момченце в мъж, който посреща живота смело в лицето. Днес той има рожден ден и не мога да бъда по-щастлива, че той успя. Успя да се ориентира в тази сложна игра наречена живот, противно на много очаквания. Да ми е жив и здрав.✨🎂🎁🎉🎊

Из дневника на един нов живот

Лора Н

[summersoullll]

Разбирам, че за всичко има причина. Разбирам, че така бе най-добре и за двамата. Разбирам, че времето било ключа. Разбирам всички глупости, които близките ми обясняват от месец насам.

Ама боли. Боли и не знам къде да се скрия, нито какво да направя, за да спре да боли. Не знам как да спра да се давя в собствените си мисли. Как да видя светлината? Как да повярвам, че този шибан тунел има край, и е някъде там? Как да повярвам, че ще бъда обичана отново? Как да повярвам, че ще обичам отново?

Как.. когато единственото, което искам, е просто моето момченце да се върне обратно. Да застане до мен, да хване ръката ми и да ме поведе нагоре. Да ми каже “можеш” и като видя, че е до мен, наистина да успея.

[deiphobahileev]

Николай Заболоцки – През прозорците на старата пушалня

През прозорците на старата пушалня Дето паркетът пращи излъскан, Погледни площада грохнал – Там още не падат сградите, Там още не роптаят скитите, Опулили сини очи. Там след влака от коли Едвам препуска на сива кранта Мирликиецът жълт и зъл. Кретат след него скитите И сополиво момченце лови Малиновочервения епитрахил. На прозореца на старата пушалня Грмогласно се хили Арий разпален И очаква…

[vprki]

Станахме на 11 години…

Продължаваме. Стефан Джамбазов е тук и винаги ще е с нас, Въпреки! Нашият сайт „Въпреки.com" днес навършва единайсет години от своето рождение. Чак не ми се вярва, че толкова време е минало.

Обикновени текстовете за нашите годишнини ги пишеше Стефан. С него си бяхме решили, че като станем на пет години, ще направим страхотен купон. Не стана – тогава 2019 той беше след тежка операция и първата химия…Казахме си тогава, като станем на десет години…Последното, което написа в тази наш своеобразен празник беше когато станахме на 7 „Вече сме в първи клас!“ Два месеца и един ден след това отлетя…

Една от последните снимки на Стефан Джамбазов (1951-2021) при откриването на фотоизложбата му "Андрей Даниел - последните седем години" в галерия "Академия, 7 януари 2021

Но преди това си казахме много неща в последния ден, едно от които беше: „Продължаваш сама, защото Въпреки сме само ние…“ Обещах и си изпълнявам обещанието, доколкото мога. Не мога да снимам, пълно бездарие. Не може без снимки, поканих наш приятел, с него и прекрасното му семейство ни свързват  срещи и преживявания по фестивали и културни събития. И така продължаваме със Стефан Марков, който е част от екипа на Въпреки от пролетта на 2021 година.

При връчване на Националната награда за живопис “Владимир Димитров-Майстора” в ХГ в Кюстендил, 1 февруари 2014

На 14 януари 2014 година в интернет пространството се появи сайтът „въпреки.com” с разговори с чудесните творци - певицата Александрина Пендачанска и писателя Георги Господинов, както и с неговата и не само негова преводачка - Мари Врина – Николов. Една жена, която работи толкова за България, колкото много наши институции тук и зад граница съвсем не успяват да правят. Щедростта и приятелството им бяха като поличба и вяра в нас. Започнахме с тези хора не само защото са прекрасни творци, но и хора с гражданска позиция. Георги Господинов и Джиджи, както приятелите наричат Пендачанска, винаги са били и сред хората в защита на демокрацията и свободния човешки избор.

Стефан снима скъпите ни приятели Катрин Томова и Филип Зидаров

И това беше нашата цел през тези вече единайсет години – да се срещаме с хора, които са прекрасни творци, но и хора с ярка гражданска позиция. Които не се крият зад изкуството, а се опитват да го направят част от общественото битие. Защото това „въпреки” освен преодоляване е и против��поставяне на бездуховността, липсата на култура в обществото не само като изкуство, но и като общуване.

Представяме поредния ни проект в Дарик радио, 2019

Не можем да не благодарим на хората, които ни помогнаха тогава преди 11 години като Анна Стоева, тогава приятелка на нашия син, а вече отдавна са семейство и имат прекрасно момченце, и брат ѝ Васил Стоев - за техническата поддръжка на нашия сайт, за интелектуалната провокация от страна на нашите деца – Ирина и Давид, на Камен Старчев и неговата прекрасна съпруга Маргарита Янчева, на които дължим графичното изображение на нашето лого, вдъхновено от поезията на Атанас Далчев. Малко след като нашият сайт се появи в интернет  пространството  и ние се опитвахме да разказваме за изкуството като неотменна част от развитието на обществото срещнахме Албена Спасова, един от създателите на Международното триенале за сценични изкуства, която ни каза, че трябва да кандидатстваме по проекти. Дотогава бяхме само изпълнители на местата, където сме работили. Кандидатствахме в НФК и получихме за проекта ни „Критичен поглед“ 1000 лв., струваха ни се десет пъти повече, но вече можехме да каним автори и да плащаме… 

С Андрей Даниел, октомври 2017

Оттогава с нейната благословия продължаваме с проектите н�� само, за да развиваме и да имаме много качествени и авторитетни автори, а да създаваме проекти като менажираме важни теми и проблематика в областта на културата и изкуството. Благодарим на хилядите наши читатели и приятели, които ни повярваха още от първата година.

Специално държа да отбележа в този контекст забележителни личности, творци и мислители, които вече не са между нас – проф. Андрей Даниел, Марин Бодаков, проф. Ивайло Знеполски, проф. Ивайло Дичев, проф. Вера Ганчева, Людмил Тодоров, проф. Иван Димов, Любен Зидаров, Димитър Грозданов, Христо Карастоянов…

Стефан Джамбазов и Любен Зидаров...

В тези години имахме подкрепата на Националния фонд „Култура”, както и на Културната програма на Столична община, благодарение на които имаме възможност да привличаме и автори, които са сред елита на нашата научна и интелектуална мисъл. Подпомогнаха ни преди време за една година и от Фондация “Америка за България”. Създадохме и прекрасни партньорства, които продължават с държавни и неправителствени организации в областта на културата и изкуството. Списъкът е дълъг.

Ще си позволя и едно лично признание за изминалата 2024 (анализ за нея очаквайте в следваща публикация). Обмислях да приключа с кандидатстването по проекти и да огранича публикациите във Въпреки. Но точно приятелите и мисълта за обещанието ми към Стефан ми помогнаха да преодолея в себе си този момент на тъга и съмнения…И Въпреки два нелепи инцидента на път за театър и изложба, които наложиха операция, придвижване с патерици, не се отказах. Само си обещах да не бързам толкова, колкото и да ми е трудно, дори на тези вече съвсем не малко мои години…

Стефан Джамбазов

И така - продължаваме. Стефан е тук и винаги ще е с нас. Въпреки е идея на Стефан Джамбазов –  още от програма „Христо Ботев“ на БНР, после в Инфо радио и РФИ, които отдавна ги няма. Стефан отлетя към Небесата преди почти четири години  на 15 март 2021 година. Осиротяхме Въпреки, аз, децата ни, приятелите…Продължавам с Въпреки, с нови проекти и не само, защото му обещах. Те не са мои, те са наши със Стефан. Щедър, почтен, талантлив, той умееше да обича и да се раздава, както умеят целунатите от съдбата и небесната светлина. С него щастието беше безкрайният дар, с който всички ние бяхме благословени! Работи до последния ден на живота си, Въпреки, че особено в последните месеци минаваше през Ада, без да се оплаче…Датите и часовете на файловете в лаптопа му са го документирали. Всичко е подредил, работейки до последно. Въпреки и не само има забележителния му архив – текстове, фотографии, филми, идеи. Вероятно, много от нашите читатели са забелязали, че почти няма публикация без негови авторски снимки или цитат от негови текстове. И така ще бъде… Така, че Въпреки, сме ние двамата и продължаваме. Благодарим на нашите автори, на приятелите, които ни подкрепят и ни вярват, на всички, които ни харесват и на тези, които не ни харесват. Нали сме ВЪПРЕКИ…≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимките са на приятели

P.S.: Няма да има купон, защото не е възможен без присъствието на Стефан. Той е тук, съветвам се с него, изключителен редактор, рамо, любов. Не съм религиозна, занимавала съм се твърде много с физика и знам, че енергията не изчезва, а преминава в друго състояние. Така, че честит ни общият ни рожден ден, Стефане! Наздраве за нас и за „ВЪПРЕКИ“!

[stara-zagora]

Минути след 23 часа на 10 януари 2025 г. е получен сигнал за пожар в апартамент в Стара Загора. Огънят е погасен от екипи на Пожарната.

[purple-little-fairy]

ЕДНО МАЛКО МОМЧЕ

Дошло време малкото момченце да тръгне на училище.

Един прекрасен ден учителката казала:

- Днес ще рисуваме картина!

Момченцето грейнало от щастие - то много обичало да рисува. Грабнало кутийката с цветните моливи и се приготвило да рисува - коте, зайче, птичета, кораби и риби - всичко му харесвало.

Но учителката казала:

- Не започвайте още, ще рисуваме цветя.

Пак широка усмивка огряла лицето на момченцето, то обичало да рисува цветя - пъстри и многоцветни, цели поляни с цветя.

Извадило всички ярки цветове и започнало.

- Почакайте, не започвайте още - казала учителката. - Сега ще ви покажа как се прави това.

И нарисувала червено цвете със зелено стъбло.

Момченцето погледнало своите шарени цветя, а после цветето на учителката - неговите му харесвали много повече, но въздъхнало дълбоко, обърнало листа и нарисувало червеното цвете, без да каже нищо.

На следващия ден учителката им казала, че ще правят фигурки от пластелин.

Зарадвано момченцето започнало да прави лодка, самолетче и камионче дори.

След малко долетял гласът на учителката:

- Ще правим купа.

Момченцето смачкало фигурките си на топче и започнало да прави съдове - с всякаква форма и дълбочина.

- Прави се ето така! - отсякла учителката и им показала една дълбока кръгла купа.

Момченцето погледнало купата на учителката, после своите - те му харесвали много повече, но дълбоко въздъхнало, отново смачкало своите купички и направило дълбоката купа, без да каже нищо.

Много скоро малкото момченце се научило да чака учителката да му покаже кое как се прави и престанало да прави каквото и да било само.

Случило се така, че с родителите си се преместили в друг град и момченцето тругнало в друго училище.

Още в първия ден учителката казала:

- Днес ще рисуваме картина.

Момченцето тихо стояло, без да прави нищо и чакало учителката да покаже какво и как.

Но тя само се разхождала напред-назад и нищо не говорела. Когато минала покрай малкото момченце, тя го попитала:

- Ти не искаш ли да рисуваш?

- Искам, но какво?

- Няма да знам, докато не го нарисуваш - отговорила учителката.

- А как да нарисувам картината? С какви цветове?

- Както искаш и с каквито пожелаеш цветове. Ако всички рисувате едно и също нещо с еднакви цветове, аз как ще различа вашите картини? - попитала учителката.

- Не знам - свило рамене малкото момченце и започнало да рисува червено цвете със зелено стъбло...

[aykutiltertr]

Habibi - Azis - АЗИС - Хабиби ✩ Rhythm Karaoke Original Traffic (Bulgari...  Ayrıcalıklardan yararlanmak için bu kanala katılın: ( Join this channel to enjoy privileges.) ✩ https://www.youtube.com/channel/UCqm-5vmc2L6oFZ1vo2Fz3JQ/join Şarkının Orijinal Versiyonunu Linkten Dinleyip Ritim Karaokesiyle Çalışabilirsiniz. ✩ https://youtu.be/DtoM41TH7HM Aykut ilter Ritim Karaoke Kanalıma Abone Olun Beğenip Paylaşın. Habibi - Azis - АЗИС - Хабиби ✩ Rhythm Karaoke Original Traffic (Bulgarian Music) Vasil Troyanov Boyanov (Bulgarian: Васил Троянов Боянов; born 7 March 1978), professionally known as Azis (Bulgarian: Азис), is a Bulgarian recording artist of Romani ethnicity. Хабиби Изпълнител: Азис Текст: Азис Музика: Азис Изпратил: The_son_of_rage_and_love E     Am Хабиби, спиш ли добре? Завиват ли те? G Храниш ли се? Защото аз не! F По дяволите, обичам те бе! E Умира ми се! Хабиби, псуваш ли ме? Влачиш ли се? Пиян през нощтта - защото аз да! За лудница съм, на дъното съм! За никъде съм!    Am Малко кученце ти подарих.       G Красиво, меко, пухкаво.   F Но видях го днес изхвърлено.   E Като мене същото.. Само по улиците скита се. Гладно, болно, мърляво.. Ти го гониш, то обича те. Като мене - същото! Хабиби, спиш ли добре? Завиват ли те? Храниш ли се? Защото аз не! По дяволите, обичам те бе! Умира ми се! Хабиби, псуваш ли ме? Влачиш ли се? Пиян през нощтта - защото аз да! За лудница съм, на дъното съм! За никъде съм! Като един нещастник чакам те! Да видя теб от някъде.. Без да знам ще ме погледнеш ли. Или подминеш ти.. Онова момченце бедното, кървящото, раненото.. То не спря да иска само теб. Удряй ме, обичам те! Хабиби, спиш ли добре? Завиват ли те? Храниш ли се? Защото аз не! По дяволите, обичам те бе! Умира ми се! Хабиби, псуваш ли ме? Влачиш ли се? Пиян през нощтта - защото аз да! За лудница съм, на дъното съм! За никъде съм! На човек без тебе не приличам! Във едно и също се обличам. Но за кого да съм красив? Но човек ли съм изобщо питам? Като куче съм от теб изрита��.. И за кого да бъда жив? Хабиби, спиш ли добре? Завиват ли те? Храниш ли се? Защото аз не! По дяволите, обичам те бе! Умира ми се! Хабиби, псуваш ли ме? Влачиш ли се? Пиян през нощтта - защото аз да! За лудница съм, на дъното съм! За никъде съм! Azis Article Talk Read Edit View history Tools From Wikipedia, the free encyclopedia This article is about the Bulgarian musician. For other uses, see Azis (disambiguation). In this Bulgarian name, the patronymic is Troyanov and the family name is Boyanov. Azis Азис Background information Birth name Vasil Troyanov Boyanov Also known as Azis Born 7 March 1978 (age 46)[1][2] Sliven, Bulgaria[2] Genres Chalga, pop-folk Occupation(s) Singer, musician, writer, activist, television show host Instruments Vocals Years active 1999–present Vasil Troyanov Boyanov (Bulgarian: Васил Троянов Боянов; born 7 March 1978), professionally known as Azis (Bulgarian: Азис), is a Bulgarian recording artist of Romani ethnicity.[3][4] Azis initially rose to prominence in Eastern Europe performing songs mostly in chalga, a genre which can be described as the Bulgarian rendition of pop-folk. Azis has collaborated with other Bulgarian pop-folk singers, such as Gloria, Malina, Sofi Marinova, Toni Storaro, and with Bulgarian rap artists – Ustata and Vanko 1.[5][6] Other than that, his repertoire includes duets with singers from the former Yugoslavia, including Indira Radić, Marta Savić, Jelena Karleuša and Severina. Boyanov performed "Let Me Cry" at the Eurovision Song Contest 2006 with Mariana Popova, staying in the semi-finals.[7][8] Other than his acclaimed career as a vocalist, he competed unsuccessfully in the 2005 Bulgarian parliamentary election as a member of the Euroroma party.[9] Azis remains a prominent figure in the Bulgarian music scene. Biography Azis was born Vasil Troyanov Boyanov in Sliven, although his childhood was spent in Kostinbrod and Sofia. In 1989, after the fall of communism in Bulgaria, he moved with his family to Germany. There, his sister, Matilda, and brother Ryan were born. Azis married Nikolay "Niki Kitaetsa" Petrov Parvanov on 1 October 2006. Their marriage is not legally recognized under Bulgarian law.[10] Azis' daughter was born on 5 August 2007 and was named Raya. Her mother is Azis' longtime friend, Gala.[10] In 2008, Azis and Parvanov separated amicably.[11] Controversies In late November 2007, Boyko Borisov, then mayor of Sofia, censored billboards of Azis kissing Niki Kitaetsa, which pictured both men shirtless[12][13] on the basis they were too graphic in nature. The picture was then censored in other cities in Bulgaria.[14] In 2021, Azis was scheduled to perform at the Balkan Fair in Kestel, Bursa, Turkey, but the performance was cancelled after a campaign by Islamists targeting Azis' LGBT identity.[15] Appearances In 2007, Azis and Kitaetsa appeared in the VIP Brother 2 edition of Big Brother Bulgaria. Azis left the house voluntarily after nineteen days.[9] Azis was interviewed in the second episode of Michael Palin's New Europe.

[blaackk13]

Толкова много искам да пиша за теб, че не знам от къде да започна.

Думи и мисли в главата ми хвърчат и плетат нишки. Нишките на мен и теб.

Ти и твоят хаос хем разбъркаха моя мир, хем подредиха и хаоса ми.

Ти си толкова объркващ и толкова добре те разбирам.

Спри. Вдишай и издишай.

"Усети ме, дишай с мен" - твои думи.

Дишам много по-учестено при мисълта за теб. Дори вече не знам каква е мисълта.

Боля ме, потроши ме на милиони парчета, но някак и това избледня. Как съм?

Не, този въпрос беше към мен, от мен за мен. И отговора все още търся.

Но знам, че болката е съвсем занулена? Затишие пред буря ли е това или вече е хронично?

Не знам наистина, объркана съм. Но знам едно, да.. За едно нещо съм сигурна.

Искам теб, но не по онзи начин. За друго съм тук, търся душата ти. Онази чистата, детската.

Онова в теб, в което се влюбих. Търся малкото момченце, което не крие какво усеща, което говори истината и гледа с едни мокри очички. Същото онова чисто и неподправено същество, което си на моменти с мен. Това, което криеш от света.

Момчето, което търси близост, топла прегръдка, да бъде помилвано и окуражено.

Момчето, което обожава музиката и танците, момчето, което обича и е част от природата.

Забавното същество, което ме е карало да се смея до болки и в същото време ме подкрепя.

Моля те, не губи това в теб - това си ти.

Искам да знаеш, че останах прекалено много, нетипично е за мен.

Не искам нищо от теб, искам да видя как печелиш - в живота, в здравето, в отношенията с ближните ти.

Аз съм тук, никъде няма да ходя. Пазя ти гърба, дори да не го заслужаваш.

[vasetovp]

"ЗА СЕЛЯНИТЕ"

Всяка вечер преди новините по телевизията гледам рубриката "малък коментар" - дечица отговарят на въпрос. Тези наши внучета ме интересуват силно - на тях оставяме света. Този път въпросът е: "Какво е селянин?"

Момиченце: ��ми те са направили нещо лошо, селяните.

Момченце: Те са, които отиват в затвора.

Те са глупави, мръсни - продължиха дечицата, докато накрая едно завърши така: Те не ядат нищо, защото нямат пари.

Жена ми ме поглежда, тя отлично знае как чувам всичко това. Аз пък поглеждам към масата.

Хляб. Сирене. Яйца. Суджук. В салатата домати, краставици, зеле, моркови, лук. Мисля си откъде иде всичко това.

Опитвам се да не се гневя. Отвявам се в далечни спомени (стар мой трик) - виждам диканята, с която вършеехме житото на хармана при дядо ми. Чувам: "Жетва е сега, пейте робини." С цяло гърло крещя на кобилата да държи браздата, защото ралото подскача. Тринайсетгодишен съм, царевичните листа са като мечове, че и назъбени по края - режат лицето ми и потта силно люти.

Порасъл съм под една картина у дома, наречена "Градушка". Черно небе, селянин с червен пояс разкъсва бялата си риза - моли се на Бога да пощади хляба за челядта. Край тази картина баща ми обичаше да рецитира "Градушка" на Яворов.

Виждам лелки, стринки, каки - наведени над ръкойките, снопите или изправени със стомната в ръце. Кърмещи като във великото платно "На нивата". Нагиздени и хубави, та хубави на фона на ябълките - като в картините на Майстора.

Тук се пие глътка ракия. Сещам се и тя откъде иде. И се питам откъде дойдоха отговорите на децата, които до едно обясняваха, че селянинът е нещо отвратително. Ами от родителите им - откъде другаде? Родителите български, от които нито един не е роден в наследствения си средновековен замък. Родители, които с необяснима злоба секат собствените си корени. Всъщност на паразита за какво му е корен?

Ни новините ме интересуват сега, ни дори спортните. Просто зяпам как гори камината и размишлявам. Те и дървата идат от селяните, които ги секат, режат, цепят, товарят и разтоварват, докато ни ги докарат у дома.

И тръгна ято въпроси - от мен към мен - като например защо Толстой си я караше в Ясна поляна, а не в Москва и Париж. Защо Уилям Фокнър гледа в ранчото си толкова крави, след като беше носител на Нобелова награда и вече имаше пари за три живота? Защо англичаните напират напоследък у дома - да си купуват къщи по селцата?

Не знам. Предавам се. Малко кафенце за ободряване. И то не расте по тротоара. Една цигара. Сега пък тютюнът. Низите, бабичките, момите - пак наведени над каменистата почва под южното балканско слънце. Бедността, пендарките, носиите и песните - все по наследството от вековете.

Така съм задрямал. И в полусън се поклоних дълбоко на ръцете, от които идва всичко на масата.

[hccarts-blog]

👼🏻

[zoya-k]

" Чичо...А какво е майка ?.."

Едно дете към мене

приближи, бях седнал в парка,

под липата..

Погледна ме със сините очи -

" Дай, чичо " - каза и

протегна си ръката. То беше

малко, може би на пет,

момченце русо, рошаво и

мръсно...Подадох му

пакета слънчоглед, а то във

малката си шепа ръсна....

Седна до мен, зачопли

мълчаливо, поклащайки си

босите крака. До нас

врабчета скачаха игриво,

а на земята беше слязла

пролетта..

" Какво е това ? " - попита

в миг детето и сочеше

нагоре със ръка.

Погледнах аз, а горе във

небето летяха три красиви

хвърчила.

" Това са хвърчила. Не си ли

виждал ?"

" Не съм "- и гледаше в

захлас, а после някак сбърчи

вежди -" Такива птици

не съм чувал аз !"

Детето питаше за всичко -

за облаците, тревата

и дъжда. Къде отива

Слънцето,когато над земята

спусне се нощта.?

Доколкото можах му

отговарях, за друго вдигах

рамене, а то не спираше

да пита, дори не мислеше

да спре. " А зайчетата

малки где живеят ?

В къща или на дърво ? "

" В хралупа - казах - с майка

Зайка. Тя пази ги от всяко

зло "

Едно дете - красиво, рошаво

и мръсно...

Със тъжен поглед....като

на ранена чайка...

Погледна ме и тихо ме

попита:

" ЧИЧО....А КАКВО Е МАЙКА "? 😢

- Емил Стоянов

[deiphobahileev]

През прозорците на старата пушилня

През прозорците на старата пушалня Дето паркетът пращи излъскан, Погледни площада грохнал – Там още не падат сградите, Там още не роптаят скитите, Опулили сини очи. Там след влака от коли Едвам препуска на сива кранта Мирликиецът жълт и зъл. Кретат след него скитите И сополиво момченце лови Малиновочервения епитрахил. На прозореца на старата пушалня Грмогласно се хили Арий…

[simonsmilee]

Казваше се Яна. Обичах я. Като никоя друга. „Ех, Богомиле, ех, егоистче непораснало! Ама какво ли ти се заканвам, като и аз бях точно същият като теб... И сега, като ми я пращаш тази Марина с разбитото ѝ от теб сърце, разбиваш и моето, момченце! Наясно ли си? Виждам какво съм оставял след себе си. Ще ти разкажа. Тя се появи след жената, с която вече живеех. След първата. И не искаше нищо. Не искаше мястото ѝ, не искаше нощите ми, не искаше празниците ми. Каза просто: „Достатъчно ми е да ни има. Красиво е, че се срещнахме. Уважавам пътя ти до тази среща. Не аз ще те поставя пред избор, ти сам ще го направиш. И аз знам какъв ще бъде той“. Яна... Тази жена беше вселена. С нея се чувствах голям, зрял, свободен, ценен. Вдъхновяваше ме, караше ме да мечтая. Бях великан. И в деня на избора постъпих като джудже. Оставих я. Прегръщах първата, купувах ѝ цветя, водех я на екскурзии и не ме интересуваше как понася всичко това Яна. Не исках да знам... Страхливец! Беше ме срам от себе си. Идеше ми да си разбия физиономията, но не, не го направих. Вместо това прегръщах първата, усмихвах се, самозалъгвах се, че я обичам както преди, даже повече от преди. Казвах ѝ го. Трябваше да я обичам, разбираш ли?... Иначе защо беше раздялата ми с Яна? Защо я пожертвах? Показвахме се заедно с жената до мен, демонстрирахме чувства и щастие, не исках дори да помисля как се е чувствала Яна, когато е виждала всичко това. Не исках! А приятелите, които знаеха всичко, ни ръкопляскаха лицемерно, че сме преодолели проблема и пак сме безмерно щастливи. Не можеш да си щастлив след това. Разбираш ли, не можеш! Нито аз, нито жената до мен успяхме отново да бъдем щастливи. Можеш да излъжеш себе си, но не и нея. Не можеш да я излъжеш, че не си обичал другата. И да се кълнеш, че е било само флирт, че е било в момент на слабост, че онази нищо не е означавала за теб, че си обичал само нея... Напразно е – жените винаги знаят истината. Не знам как, но знаят. Затова и ми прости всички други забежки, но никога не ми прости Яна. Макар че играеше простила. В душата си знаеше, че съм обичал, че съм желал, че съм се чувствал добре и щастлив с другата. По всички дяволи на света, тя дори усещаше кога мисля за нея след раздялата ни! Жените прощават такова нещо само на думи, но не и в душата си. И след това стават палачи. Трябваше или да се оженя за нея, за да излекувам унищоженото ѝ его, или да избягам. Намерих сили да съм почтен поне накрая, което дори за мен беше изненадващо. Тръгнах си и от нея. Лиших се и от двете. Сега си давам сметка, че трябваше да го направя още преди да взема решение. Трябваше да остана сам и тогава да направя избор. Няма как да се прибираш при жена си всяка вечер и да направиш честен избор спрямо себе си и двете си жени. Не им даваш равен шанс. Без значение коя е първа, коя е втора в хронологията. Сърцето е едно и живее сега. То няма памет. Разумът има. Сърцето обича сега. Не вчера, не утре. Ти също. Не играх честно. Нито спрямо тях, нито спрямо себе си. Не понасям да съм виновен за женски сълзи и рани. И ти няма да можеш да ги понесеш, заклевам се“. Ако някога го срещна този младеж, ще му разкажа всичко това. Като на син, като на себе си. Исках да му го кажа. В тази нощ не знаех, че срещата между нас ще е толкова скоро, и не знаех, че така страшно ще ни боли и двамата. Когато се видяхме, вече му бях простил. Всъщност разбрах, че няма какво да прощавам. Когато разбираш някого, прошката е излишна.

[only-bulgarian-things]

- Тук ли е опашката за жертвоприношение?

- Тук, тук! Вие сте след мен. Аз съм номер 852, а вие – 853.

- Олеле… И кога ще ми дойде редът?

- Не се безпокойте, бързо върви. Вие в името на какво искате да принесете жертва?

- В името на любовта. А вие?

- В името на децата. Децата ми са всичко, което имам!

- А какво ще жертвате?

- Личния си живот. Само да са здрави и щастливи децата. Всичко им давам. Един добър човек искаше да се омъжа за него – отказах му. Как ще им доведа вкъщи пастрок? Оставих любимата си работа, защото беше далеко от дома. Започнах като лелка в детската градина, да са ми пред очите, да ги наглеждам, да са чисти и нахранени. Всичко за децата. За мен – нищо.

- О, разбирам ви. Аз искам да си пожертвам връзката. Разбирате ли ме, вече нищо няма между мен и мъжа ми. Той си има друга жена. И в моя живот се появи друг мъж, но… Само ако мъжът ми си беше тръгнал пръв! Обаче той не се мести при нея. Плаче… Казва, че е свикнал с мен. Мен ми е мъчно за него. Плаче! Так и живеем…

Вратата се отваря и се чува глас: "№ 852, заповядайте!".

- Е, хайде, аз влизам. Така се вълнувам. Ами ако не ми приемат саможертвата?

№ 853 се свил на кравайче и си чака реда.

Времето тече бавно, но ето – най-сетне № 852 излиза от кабинета.

- Какво стана? Приеха ли ви саможертвата?

- Не… Има изпитателен срок. Върнаха ме да помисля още.

- А защо? Защо не веднага?

- Ами ��итаха ме: "Хубаво ли си помислихте преди да поискате това? Все пак завинаги е!". Казах: "Нищо! Децата ще пораснат, ще оценят какво е пожертвала майка им заради тях". Пуснаха ми един филм в кабинета. Доста странен. Май за мен беше. Децата вече бяга големи в този филм. Дъщерята се беше омъжила през девет земи в десета. Синът звънеше един път в месеца под строгия поглед на снахата, която говореше през зъби… Питам го: "Защо така с мен се отнасяш, сине, какво съм ти сторила?". А той: "За Бога, не се меси в живота ни, мамо. Нямаш какво да правиш ли?". А какво да правя, аз цял живот освен с децата с друго не съм се занимавала? Децата ми май не са оценили жертвата ми. Напразно ли съм се старала толкова?

От вратата на кабинета се чува глас: "Следващият № 853!".

- О, сега съм аз… Доста ме наплашихте вие. Хайде, влизам!

- Заповядайте, седнете. Какво принасяте в жертва?

- Връзката си…

- Ясно… Я да видим.

- Ето… Вижте, тя не е много голяма, но е симпатична. И е сравнително нова, неизносена, ние се запознахме преди половин година.

- В името на какво искате да пожертвате връзката си?

- За да запазя семейството…

- Чие семейство, вашето ли? Налага ли се?

- Ами да! Мъжът ми има любовница, дълго време вече ходи при нея, лъже, нямам сили вече.

- А вие?

- Какво аз? Появи се в живота ми друг човек, имаме връзка.

- Връзката с него ли искате да пожертвате?

- Да… За да запазя семейството.

- Нали казвате, че мъжът ви има любовница, а вие – друг мъж. За кое семейство говорите?

- Ами още сме женени по документи, значи сме семейство.

- Значи това ви устройва?

- Не! Как може? Все плача и преживявам.

- Но да промените нещата и да започнете официално нова връзка не желаете, така ли?

- Ми не е толкова дълбока новата връзка, ей така – за прекарване на времето е. Няма да ми е жал за нея.

- Щом е така, направете вашата саможертва.

– Казаха ми, че давате някакъв филм тук. За бъдещето. Защо не ми го пуснете и на мен?

- Филмите са различни. На някого пускаме филм за бъдещето, на друг – за миналото… На вас ще пуснем филм за настоящето. Гледайте.

- О, Боже! Та това съм аз. Ужасно изглеждам. Не, не е истина, аз се грижа за себе си.

- Ето как душата ви се проектира върху външността ви.

- Прегърбени рамене, устните увиснали надолу, очите мътни, провиснали коси…

- Така изглеждат хората, когато душата плаче…

- А това момче кое е? Добре изглежда… Притиска се в мен!

- Не го ��и познахте? Това е мъжът ви, в проекцията на душата.

- Що за глупост? Мъжът ми е възрастен човек.

- В душата си е дете. И се притиска към майка си…

- Той и в живота е такъв. Все да се присламчи, да се докопа.

- Значи, не вие към него, а той към вас?

- Аз от малка знам – жената трябва да е по-силна, по-мъдра, по-решителна. Тя трябва да ръководи семейството и да насочва мъжа си.

- Силната, решителна и мъдра майка трябва да ръководи своето момче-мъж. Така излиза. И да му се поскара, и да го приласкае, и да прости. А вие какво искахте?

- Но аз не съм му майка, а жена! А във филма той е толкова виновен. И отново ще хукне при онази повлекана, а аз въпреки всичко го обичам!

- Разбира се, нали момчето ще си поиграе в пясъчника и ще се върне у дома. При любимата мама. Ще поплаче в престилката ѝ, ще се извини… И ето го краят на филма. Да приключваме срещата. Ще жертвате ли любовта си? Не размислихте ли?

- А защо не ми показахте бъдещето?

- Защото го нямате. При такова настояще вашият "малчуган" ще избяга, ако не при друга жена – към болест някоя. Или изобщо в нищото. Ще намери начин да изпълзи из под майчината пола. Той също иска да порасне.

- Но аз какво да правя? Заради какво да се саможертвам тогава?

- Вие решавате. Може би ви харесва да сте майка. Повече, отколкото да сте жена.

- Не! Искам да съм любимата жена!

- Майките също понякога са любими жени. Е, какво? Готови ли сте да се саможертвате? За да запазите това, което имате и мъжът ви да си остане момченце?

- Не… Не съм готова. Трябва да помисля.

- Разбира се, ние даваме време за размисъл.

- А съвети давате ли?

- Охотно и с удоволствие.

- Кажете ми, моля. Какво трябва да направя, за да порасне мъжът ми?

- Вероятно да престанете да бъдете майка. Да се обърнете с лице към себе си и да се научите да бъдете жена. Жена. Съблазнителна, вълнуваща, загадъчна, желана. Такава, на която се пеят серенади и се подаряват цветя, а не такава, на която и плачат в пазвата.

- Мислите ли, че ще помогне?

- Обикновено да. Но само в този случай, ако изберете да сте Жена. Ако ли не, заповядайте отново. Връзката ви с мъжа извън семейството е забележителна, ще я вземем с удоволствие. Знаете ли колко хора по света мечтаят за такава връзка? Така че, ако решите да пожертвате тази връзка в полза на нуждаещите се – заповядайте.

- Ще помисля…

№ 853 разтреперана излиза от кабинета здраво притискайки към гърдите си връзката, която е искала да пожертва.

№ 854, треперейки от вълнение, влиза в кабинета.

- Ирина Сьомина

[purple-little-fairy]

МАЛКИЯТ ПРИНЦ И ЛИСИЧЕТО

... Но се случи така, че след като дълго бе вървял сред пясъци, скали и снегове, Малкият принц намери най-сетне един път. А пътищата винаги водят при хората.

- Добър ден – каза той.

Беше стигнал до градина с цъфнали рози.

- Добър ден – казаха розите.

Малкият принц ги погледна. Всички приличаха на неговото цвете.

- Кои сте вие? – попита ги той смаян.

- Ние сме рози – казаха розите.

- А! – рече Малкият принц.

И се почувства много нещастен. Неговата роза му казваше, че тя е единствена по рода си в цялата вселена. А ето че тук, само в една градина, имаше пет хиляди такива, всичкте като нея!

“Ако види това – каза си той , - тя ще бъде много обидена…”

А след малко си каза: “Аз се смятах богат, защото имам едно-единствено цвете, а съм притежавал една обикновена роза…” И легнал на тревата, той заплака.

Тъкмо тогава се появи лисичето.

- Добър ден – каза лисичето.

- Добър ден – отговори учтиво Малкият принц и се обърна, но не вида нищо.

- Аз съм тук, под ябълковото дърво…

- Какво си ти? – каза Малкият принц. – Много си хубаво…

- Аз съм лисиче. - рече лисичето.

- Ела да играеш с мене – предложи Малкият принц. – Толкова ми е тъжно…

- Не мога да играя с тебе – каза лисичето. – Аз не съм опитомено.

- Ах, извинявай – рече Малкият принц.

Но след като помисли, добави:

- Какво значи “да опитомяваш”?

- Това е нещо отдавно забравено. То значи “да се свържеш с другите”.

- Да се свържеш с другите ли?

- Разбира се – каза лисичето. – За мен сега ти си само едно момченце, което прилича досущ на сто хиляди други момченца. И не си ми потребен. А и аз също тъй не съм ти потребно. За теб аз съм една лисица, която прилича досущ на сто хиляди други лисици. Но ако ти ме опитомиш, ние ще сме си потребни един на друг. За мене ти ще бъдеш единствен в света…Ще разпознавам шум от стъпки, който ще бъде съвсем различен от всички други. Другите шумове ме карат да се крия под земята, шумът от твоте стъпки ще ме вика като музика да изляза от дупката. И освен това погледни! Виждаш ли нататък житните нивя. Аз не ям хляб. За мене житото е безполезно. Житните нивя не ми припомнят нищо. А това е тъжно! Но ти имаш коса с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде чудесно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И шумоленето на вятъра в житата ще ми бъде приятно…

Лисичето млъкна и дълго гледа Малкия принц.

- Моля ти се…опитоми ме – каза то.

- Какво трябва да направя? – каза Малкият принц.

- Трябва да бъдеш много търпелив – отговори лисичето. – Отначало ще седнеш малко по далечко от мене, ей така, в тревата. Аз ще те гледам с крайчеца на окото си и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки път ти ще можеш да сядаш малко по-близо…

Така Малкият принц опитоми лисичето. И когато наближи часът на заминаването, лисичето каза:

- Ах!….Аз ще плача.

- Ти си виновно – каза Малкият принц, - не ти желаех никакво зло, но ти поиска да те опитомя…

- Разбира се – каза лисичето.

- Но ще плачеш! – каза Малкия принц.

- Разбира се – каза лисичето.

- Но тогава ти не печелиш нищо!

- Печеля – каза лисичето – заради цвета на житото.

И добави:

- Иди да видиш отново розите. Ти ще разбереш, че твоята е единствена в света. Сетна ще се върнеш да си вземеш сбогом и аз ще ти подаря една тайна.

Малкият принц отиде да види розите.

- Вие никак не приличате на моята роза, вие не сте още нищо – каза им той. – Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Вие сте сега такива, каквото бе моето лисиче. То беше лисиче, подобно на сто хиляди други лисичета. Но аз го направих мой приятел и сега то е единствено в света.

-И розите се почувстваха много смутени.

- Вие сте хубави, но празни – каза им Малкият принц. – За вас не може да се умре. Разбира се, някой обикновен минувач ще помисли, че моята роза прилича на вас. Но тя сама има много по-голямо значение, отколкото вие всички., защото тъкмо нея съм поливал аз…Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали или дори понякога да мълчи. Защото тя е моята роза.

И се върна пак при лисицата:

- Сбогом …-каза той.

- Сбогом – каза лисичето. – Ето моята тайна. Тя е много проста: най-хубавото се вижда само със сърцето. Най-съществеото е невидимо за очите.

~ Антоан дьо Сент Егзюпери

[thecolorblr]

Прави ми все по-често впечатление усмивките на хора, които живеят в заблуда. Но не една, а много заблуди. Усмивките на младежи, който парадират с материални придобивки или някой друг лев, благодарение на родителите си. Усмивките на младите дами по заведенията, седеейки до видимо по-възрастен Г-н, който плаща за този фалш. Усмивките на момчета, който карат скъпи коли, купени с пари от дребни схеми - наркотици, рекет и прочие. Усмивките на политици, доволни от изминалия мандат, през който успяха да излъжат народа още веднъж. Усмивките на полицайте по пътищата, които и тази нощ изкараха 50лв, защото пуснаха онзи пиян младеж. Усмивката и на подпийналото момче зад волана, което си мисли, че е надхитрило закона. Усмивките на заблудените хора зад малкия екран, мислейки си че са чули цялата истина от медийте. Усмивките на работодателите, които без капка чувство за вина, експлоатират работниците си. Усмивките на тези работници, който са доволни, че са им платили 20лв повече, за да работят и по празниците. За последната година успях да се ��агледам на много усмивки, но и на много сълзи. Спомням си сълзите на майката, която чу първия плач на детето си. Спомням си сълзите на онези баба и дядо, които видяха внуците си за Коледа. Спомням си сълзите на онова малко момченце, което изкара 2лв и разбра, че и тази вечер ще може да си купи хляб. Спомням си сълзите на мъжът, който чу отговор от любимата му - "ДА"! Спомням си сълзите на едно младо момиче, което вместо да работи на Коледа, успя да бъде със семейството си. Спомням си сълзите на родителите, които разбраха, че детето им пак ще проходи. Спомням си сълзите на момчето, което го приеха в университет, след всичките безсънни нощти над учебниците. Спомням си още много сълзи, но всички те бяха от радост. И започвам да се замислям, кое предпочитам да виждам повече в днешно време - усмивки или сълзи?...