#претворяване

[loranayavorov]

ПРЕТВОРЯВАНЕ

Превърнах в облак твоите коси

и вятъра ги вдигна нависоко;

превърнах аз очите ти в звезди

и те изгряха толкова високо;

превърнах аз ръцете ти в криле

и с птиците излитнаха високо;

превърнах те над себе си в небе

и ти сега си толкова високо!

Загубвам бавно твоите черти,

лицето ти, ръцете ти, очите

и повече не знам къде си ти -

при жълтите светулки на звездите,

при скритите зад облаци лъчи

или отвъд пространството - далече?

Над мене само вятърът бучи

и аз съм сам през тая късна вечер.

Защо не те превърнах в облак бял,

защо звезда-вечерница не станах?

Нагоре своите очи съм взрял,

ръцете ми нагоре са простряни

и викам: Приземи се! Приземи!

Стани отново земна и гореща

и с пътищата свои ме вземи.

Аз искам да те виждам и усещам.

Евтим Евтимов

[stara-zagora]

През 2025 г. Ансамбъл „Загоре“ отбелязва 70 години – седем десетилетия, посветени на съхраняването, развитието и сценичното претворяване на българските традиции.

[vprki]

Мария Ландова разказва истории за печал, която е тук и сега

Изложбата на Мария Ландова "Пещерата на Платон"  в галерия „Стубел“ тръгва от алегорията за сенките от пещерата, за да изведе своите мрачни предчувствие за съвременния свят, в който живеем.

Размишлява в образи за зловещите манипулации, на които сме подложени всяка секунда пред  "стените" и екраните на нашите информационни канали. Изложбата е решена в две части. В преддверието на галерията е въвеждащата част от 22 рисунки, които авторката нарича "първични" защото от тях тръгва дълъг път на компютърни манипулации, за да достигне до желания въздействащ образ. Вътрешната част на галерията, в "Утробата на Пещерата" е разположена инсталацията от принтове  "Дистопичен храм", в която е развита темата за манипулациите с визии, показващи "Текущият апокалипсис", в който живеем.

По особен начин се чувства зрителя в „Пещерата“ на Мария Ландова - с усещания и предчувствия за огнен ужас, надвиснал над човека…И ние го преживяваме, макар и пред телевизионния екран, но той се случи яростен и безмилостен близо до нас дни след откриването на изложбата…

Художникът Илиян Урумов написа много силен, философски текст за „Пещерата на Платон“, който публикуваме във „въпреки.com”, за което му благодарим.

"Факелно шествие"/л/ и "Свързани 3" /д/

Има нещо атавистично в страховете ни от пещерните отверстия, което същевременно примамва към мрака – непознат, но праисторически уютен. С това въведение, държа да подчертая, че повествованието излиза от емоционалната натовареност, която Мария Ландова очертава в идеята и тревогите си към настоящата изложба и привнася не една, а няколко гледни точки към нея. Понеже темата, с която този път се е захванала авторката, е вълнуваща и актуална, се изкушавам да допринеса към основата ѝ с всичко, което преминава през сетивата и съзнанието ми, докато „попивам“ рисунките на Мария, както мастилото пропива в хартията, на която са отпечатани. Развивам тези планове, за да допълня авторската интерпретация от личната гледна точка на зрител и колега. Идея и творби, които не търпят рамки, могат да се разглеждат във всякакъв контекст, но преди всичко – верен на оригинала.

"Походът на пешките" /л/ и "Пещерата на Платон 1" /д/

Думите „пещера“ и „Платон“ се съотнасят към въображаемите диалози на този философ с неговия учител Сократ, описани в творбата му „Държавата“, към книга VII. Алегория на всичко, в което Платон вярва по отношение на „света на вещите“ и „света на идеите“, като последните са основа на конструкцията на мирозданието. Митът за същността на формите, а не тяхната едноплановост тук и сега, поднесени ни по субективен начин. Но думите „пещера“ и „Платон“ имат още убежни точки, които поддържат тезите на Ландова, без да ги изкривяват.

Според това, което сме учили по История на изкуството, рисунките от пещерата „Алтамира“ са отдалечени на около 20 000 години от нас, според по-нови проучвания, можем да добавим още 10 000 години назад. Топлите и динамични експресии в тази дълбина от северна Испания, ми напомнят на фигурите и пространствата, които създава Мария Ландова поради свободата на изказа и заради индиректното претворяване на субекта. Всъщност – правилното, търсещо същината.

От въвеждащата част на изложбата

Във Ватикан има едно фреско, наречено „Атинската школа“, в което като събирателен център са образите на двама големи философи на античното време – Платон и Аристотел. Около тях има множество влиятелни фигури от гръцката античност, има символи, отношението на Ренесанса, изобщо към древните школи, към себе си и отпратки към нас. Образът на Платон е портрет на уважавания от Рафаело Леонардо да Винчи, този сборен образ сочи нагоре, към незримото. Прозрял, че вещите са преходни и живеем в имагинерен свят. Визира онзи, другия. Светът ни е многопластова илюзия, изпълнена с уместни цитати, а възходите му се случват винаги в неуместни времена.

"Свързани 2"

След тази прелюдия, която може да звучи отвлечено, но е необходима, за да облека в думи моите усещания в многото планове и различните възможни тълкувания на "Пещерата на Платон", се връщам в конкретната реалност, в която рисунките на Мария шестват. От известно време творбите ѝ ми въздействат като процесии, като охолни пирове на нашето безсмислие и това не е случайно впечатление - този проект има синтезирана рамка, която е с название "Ходещи и чакащи". Ходим ли безцелно? Чакаме ли нещо да се случи? В чистилището ли сме вечно?

"Пещерата на Платон 2"

Постепенно, разлиствайки дълбините на така притегателната утроба към нашата същност, Мария Ландова разказва истории за печал, която е тук и сега, но има универсалност. Илюзиите, в които сме потънали са колкото следствие от заобикалящото ни, от дразнителите, толкова и доброволното ни желание да се оплетем в тях. Ако случките от пещерата на експеримента, чертаят мними сенки, ако образите на преплетени животински мускули, подчертани с топли сиени и умбри, разказват праисторическото шествие във въображението на тревожните за всеки час оцеляване люде, то сборът, който Мария прави в настоящата си изложба, ни подвежда постепенно към антиутопията, безизходността на символите, които си избираме. Именно, ние си ги избираме и ги натоварваме със смисли циклично през епохите. Разгръщането в "Пещерата на Платон" става постепенно по тази логическа линия, полека сме въведени в бездната, която по-скоро изисква от нас. Внимание. Към детайла. И към постоянната процесия на древните човечета, изплуващи от дълбините или изтляващи в тях. Дълбокото е плашещо, но и мамещо. Приканващата вътрешност е удобна, но и изкривяваща действителността.

От въвеждащата част на изложбата

Както стана дума в началото и както е видно от посоките, които могат да бъдат и повече, и още, и разклонени, и неизследвани от спелеолозите, това начинание на Мария Ландова е мълчаливо шествие на обвинителите, които така приличат на нас - от праисторията, през античните сказки и мощта на ренесансовия дух, до днешните оглозгани силуети на великото подобие, наречено човек. По образ, но не и по мъдрост.

Разпадаме се, ходейки, мълчаливо крещим. Волно се отправяме към пещерата. Към пещта.

Илиян Урумов

Мария Ландова е художничка, арт-педагог, журналист и продуцент, обичан и уважаван наш автор.

Мария Ландова

Повече за нея, проектите ѝ, изложбите ѝ, текстовете ѝ може да прочетете при нас тук. Изложбата ѝ "Пещерата на Платон"  в галерия „Стубел“ продължава до 27 март. Не я пропускайте!≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Рецепта за смелост

 „Рецепта за смелост“ е последн��то стихотворение, публикувано в книгата и дало име на третия, последен дял от стихосбирката на Оля Стоянова. Да, питам се, има ли рецепта за смелост. Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик за поетичната книга „Как ни спасяват природните закони“. Жанет 45, 2024. (редактор Кристин Димитрова, оформление Иво Рафаилов).

Има ли универсален начин да се справим със страховете, с депримираността, с краховете, със загубите. Или всеки има своя начин, своята рецепта за смелост.

CABO DA ROCA, Португалия, най-западната точка на континентална Европа

Рецептата за смелост на Оля Стоянова е да отидем в Лисабон, на онази точка, която е била краят на света, но и отправна точка на експедициите. Това е един метафоричен, символичен апел към пътя, към откривателството, към стремежа, към преодоляването, към надмогването, към въпреки, а не благодарение на…

„…от какво се страхуваш?“ – с този важен въпрос или въпроси ще завърши стихотворението, книгата, посланието на Оля Стоянова. Всеки от нас може риторично да си го зададе.

В това, че природните закони ни спасяват съм убедена отдавна и съм го изпитала и върху себе си. Нека не ви звучи пресилено или неправдоподобно. Тези природни закони са приложими и действат и в афективния ни – в областта на чувствата ни – живот. Защото третият закон на Нютон: всяка сила има равна на себе си противосила или гласящо още: всяко действие има равно по сила и обратна посока противодействие /това важи за две тела/ е едно към едно валиден и в света на емоциите.

Една травма, колкото е по-силна, тя толкова по-осезаемо и равно по сила се изтласква в нашето Несъзнавано. Така психиката и тялото се предпазват и защитават. Така психо-соматично импрегнираме нашите сетива. Колкото е по-силно изживяното, със същата сила то се забравя. Този регулаторен механизъм е мъдростта на природата. И така оцеляваме. Затова и травмите не са доживотна присъда. А ги надмогваме и се научаваме да живеем дори с дискомфортите и дисфункциите си.

Затова и природните закони са така велики, величави.

Исках да се докосна до поетичното претворяване от Оля Стоянова на спасителните природни закони в живота ни. Това, както виждаме, е и лично, но щом е и закон е общовалидно. Като не вземаме предвид изключенията, които, както се знае, само ще потвърдят правилото.

Възприех книгата на Оля Стоянова, именно, без оная драстичност, с която природата, природните закони понякога действат с императивност и драматизъм. И точно, защото е поетична книга, текстовете тук са омекотени и приглушени от женствената гледна точка на авторката.

Оля Стоянова при получаване на поетичната награда на името на Николай Кънчев, 2013, връчена ѝ от Федя Филкова (1950-2020)

Талантът на Оля Стоянова е и в това, че не се страхува да /си/ задава въпроси и да опоетизира отговорите. И  както казва Башлар: поезията е най-истинската литература – тя не се нуждае от сладкодумието на чужди съдби.

В тези 80 страници, Оля Стоянова прави една равносметка и ��етроспекция на изминалите единайсет години с нейните поетични вълнения и реализации. Включените стихове са 58. Това е и много, като се има предвид, че поетичните инвенции се раждат в мигове, когато дъхът ни спира, но са и малко, като се има предвид поетическата нагласа на Оля Стоянова към света, вътре в нас и около нас. Авторката ги разделя в три дяла, експресивно натоварени със смисъл и чувства заглавия: „Закон за това, колко далече отеква смехът“, „Колко степени на мълчанието съществуват“ и „Рецепта за смелост“.

Книгата на Оля Стоянова има една надграждаща културологична и хуманистична, бих я нарекла, препратка. Тук са и древногръцките кариетиди, тук са Антигона и Електра, Гертруда и Офелия. Тук са и жените-страдалци от Сараево или многобройните жени по света - берачки на портокали и ягоди.

Оля Стоянова на премиерата на книгата ѝ "Улица "Щастие"", 2016

И в това виждам и цивилизационното, общочовешко, надвременно послание на стиховете на Оля Стоянова. Не мога да подмина великолепното стихотворение: „Болките на растежа“:

Някога той можеше да разбира

птичия език – онзи таен език на детството,

когато нямаше непознати думи

и застрашени животински видове –

врабчетата не бяха изчезващ вид,

дроздовете разказваха истории,

а преди буря бързолетите съшиваха небето

с едри бодове.

Как се нарича всичко онова,

което идва после?

Порастване

или екологична катастрофа?

Да, порастването е болезнено. Трябва да се мине и през инициацията. В книгата си "5-те случая: Малкият Ханс. Анализа на ��обията на едно петгодишно момче" (1909) Зигмунд Фройд пише: "...нека нашият мъничък изследовател преждевременно добие опита, че всяко познание е само частица и че на всяко стъпало на познанието винаги остава нерешен проблем".

Или твърдението отново на Фройд, че човечеството заплаща цивилизационните си достижения с невроза.

Талантът на Оля Стоянова ме отпраща и към друга асоциация. Мери Попинз. Мери Попинз твърдеше, че това се случва неизбежно с всички пораснали бебета. „Когато им поникнат зъбки и станат на около годинка, те престават да разбират езика на вятъра, слънчевия лъч, дърветата, звездите, скореца  – уви, както всички възрастни.“

CABO DA ROCA, Португалия, най-западната точка на континентална Европа

Неслучайно Яков Леви Морено, създателят на психодрамата нарича състоянието на новороденото „Първа Вселенска идентичност.“ Тогава бебето е в единение и симбиоза  с целия Космос.

В „Бурята на хоризонта“ Оля Стоянова ще създаде един невероятен ескиз на заредената с напрежение атмосфера преди буря. И всичко като че ли притихва – треви, птици. Думите нямат значение.

...................................

Понякога трябва да наведеш глава,

а това става

по трудния път.

И дали, когато дъждът плисне ще измие цялата наслоена тъга в сърцата ни. Дали това да наведеш глава не е смирението. Смирението пред Бог, природа, природни закони и тяхното спасително действие. И дали след тази пречистваща буря няма да чуем „Звуците на високата планина“ – едно хайку , също от тази първа част на стихосбирката – „Закон за това колко далече отеква смехът“. Ето ги звуците: като медитация, като Нирвана:

Дишай.

Издишай.

Дишай.

Понякога само това ни е нужно, за да сме живи. Поетичният начин да изречеш философски �� екзистенциални прозрения Оля Стоянова владее виртуозно. Дали ще е загрижена за това, че „Светът не може да стои на едно място/ и земята се върти все така – неспокойно“ („За невидимите граници“). Или, че на живота му „трябват смутители, /трябвaт му викове/ хаос, /луди глави, поне една доза несигурност/, която да раздвижи кръвта…/ – („Как умират градовете“).

Оля Стоянова при получаване на наградата за драматургия „А’Аскеер” , 2014, от доц. Георги Лозанов, член на журито

Никой не ни е гарантирал в този живот сигурност, никой не ни е гарантирал спокойствие. И Оля Стоянова ще завърши:

за да не бъде животът еднопосочна улица

с ясен изход.

Ясен изход може би няма, но накрая Оля Стоянова ще ни посочи някои от спасителните природни закони, които си струват в този живот:

Нощните смехове,

крясъците,

плачът,

всички сигурни знаци,

че сме тук

и искаме някой да ни чуе.

                 / „Колекция от недовършени викове“/ ≈

Текст: Росица Чернокожева

Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021)

P.S. на „въпреки.com”: Оля Стоянова е от най-награждаваните поетеси още от най-младите си години и винаги ни е радвала със словото си. Разказите ѝ също са красиви и опоетизирани с красотата и смисъла на думите. Има специално пристрастие като автор и към драматургията, носител е два пъти на наградата „А’Аскеер” , 2014 за "Покана за вечеря", поставена в театър „София“ и 2018  за пиесата "Цветът на Дълбоките води" реализирана на сцената на Народния театър „Иван Вазов“.