#Агитпроп

[vprki]

Пътуване с колите на соца във филм и изложба

Българската премиера на документалния филм „Колите, с които нахлухме в капитализма“ на Мисирков/Богданов закри Международния кинофестивал София ДокуМентал, за което вече писахме във „въпреки.com”. Но филмът има и своето „продължение“ с много интересна и неподозирана изложба с едноименното заглавие в Националната галерия, Двореца.

Тя се откри на 6 октомври и продължава до 27 ноември, заслужава си не само заради великолепното ѝ артистично експониране, но и защото ще погледнем на миналото си с насмешка, може би и с печал, но оптимистично. Мрънкането и носталгията по отминалите години, едва ли правят днешния ни ден по-смислен, за бъдещия да не говорим…

За да тръгнем в посоката на филма и впоследствие на изложбата публикуваме неговия синопсис:

„Запомняща се сбирка от герои из цяла Европа, застинали между миналото и бъдещето. За тях старите социалистически автомобили са най-важните членове на семейството – домашни любимци, които им дават смисъл и надежда в живота. От историята на млада двойка, събрана от любовта към соц-колите, през съдбата на москвича Марийка, единствен спътник на последния клисар на малко родопско селце, през Инстаграм инфлуенсърка с роклички на цветенца, до голямата история, която променя съдбите на героите си — когато трябва да се разделиш с любимата кола, за да преминеш границата към свободния свят. Едно кинопътешествие, направено с много внимание към хората, които обичат свободата и ръмженето на тромавите си коли. Пътуването напред-назад между минало и бъдеще ни дава повод за размисъл върху идентичността и колективната памет на около 500 милиона европейци днес.“

А сценаристите и режисьори на „Колите, с които нахлухме в капитализма“ Борис Мисирков и Георги Богданов споделят: „Любопитни са ни психологическите мотиви за привързаността на хората към тези автомобили. Това е странна форма на носталгия — не толкова по социализма или младостта, а по времето, когато едно превозно средство можеше да се поправи със собствени ръце и с няколко елементарни инструмента. За да имат движещо се возило, шофьорите трябваше да изучат всички детайли по него — и опознаването на колата създаваше истинска връзка между човека и машината.“

Кадър от филма

Филмът е продукция на АГИТПРОП в копродукция със Саксония Ентъртейнмънт (Германия), Даниш Документари Продакшън (Дания), Хулахоп (Хърватия), Ендорфилм (Чехия), в копродукция с MDR в сътрудничество с ARTE, с подкрепата на Творческа Европа - Програма МЕДИА на ЕС, Датски филмов институт, Хърватски аудиовизуален център, Чешки филмов фонд, ИА "Национален филмов център", в сътрудничество с DR, YLE.   

А в пространството на Двореца при откриването и двамата автори разказаха и нещо друго, свързано преди всичко с мотивацията им и за създаването на изложбата, която е пътуване не само във времето.

Яра Бубнова, Борис Мисирков и Георги Богданов

„Тази изложба помирява нашата шизофреност дали сме кинаджии или някакви свободни артисти. Най-накра�� ни се случи една и съща тема да я започнем с филм и да я развием в изложба. Всички неща си имат своите изразни средства, за които може да се кажат различни неща и всеки път нещо ни е липсвало. Сега за първи път ни се случи да изведем нещата докрай. Разходката от зала в зала е разказът, който искахме да направим и той е пред вас.“ Каза Борис Мисирков. А Георги Богданов продължи мисълта му по своя си начин: „Чувстваме се напълно пълноценно – завършваме нашия автомобилен цикъл в творчеството си, преди това щастливо завършихме Портрети, малко преди това Дворцов цикъл, но от седем години сме потопени в автомобилното дело. След като сглобихме филма и не можахме да вкараме много от идеите, които бяхме мислили по време на снимките, се чувствахме длъжни да направим още нещо, с което да доразвием идеята си. Щастливи сме, че това избухна в тази изложба. Благодарни сме, че ни приютихте. Изключително ни се получи в Двореца, освен че обичаме дворци и дворцова атмосфера. Помогна ни да си разкажем историята в пет части в залите и да представим изискано визуално преживяване. Основата са хората, без тях нямаше да се случи.Хората ни подариха част от собствения си живот и да го разкажем в частта „Капсули“.“

Борис Мисирков

Борис Мисирков и Георги Богданов завършват заедно НГДЕК (1990), НАТФИЗ (1996) и експериментален център FABRICA, Италия (1998). Работят в областта на визуалните и аудио-визуалните изкуства. Съучредители на Българско фотографско сдружение и основатели на продуцентска компания „АГИТПРОП“ заедно с Мартичка Божилова, с която също са съученици. Оператори на някои от най-награждаваните нови български документални филми:  „Георги и пеперудите“ (2004), „Проблемът с комарите и други истории“ (2007), „Коридор №8“ (2008), „Симон срещу страха (Случаят Варсано)“ (2017). Автори на визуални кампании, видеоклипове, късометражни, пълнометражни и документални филми, сред които: “Софийският Ладино клуб” (2015), „Дворците на народа“ (2018),   “Най-сладкото” (2019).

Мартичка Божилова и Георги Богданов

Беше много приятно, че на откриването на изложбата в Двореца присъстваха и техните многобройни герои, които изпълниха след поканата от авторите централното дворцово стълбище. Усещането, макар и с въображение от страна на публиката, беше като на Червения килим…

Не по-малко възторжена беше и Яра Бубнова, директор на Националната галерия като гостоприемен домакин на експозицията, което си е смело и неординерно решение: „Това с колите навремето беше много тържествен момент за повечето от нас, за нашите родители. Това е изложба част от мейкинга на един много хубав и забавен, но същевременно с това и леко печален филм „Колите, с които нахлухме в капитализма“. Думата нахлухме много ми харесва, защото нахлуваха хората от ГДР, които пресичаха собствената си граница, ние малко по-бавно и по-сложно попаднахме там. Тези коли тогава бяха символ на статус. Оптимистично е по този начин да се анализира миналото, а не да се преживява отново и отново. Не съвсем типичен за нас проект е тази изложба, но си заслужава усилията!“

От изложбата

Куратор на изложбата е Боряна Вълчанова, док��ор по изкуствознание. Публикуваме нейния текст при откриването на изложбата.

За нас е изключително удоволствие да ви посрещнем в залите на Двореца и заедно да открием една дългоочаквана изложба посветена на колите, с които нахлухме в капитализма.

Автомобилът – символът на техническия прогрес, е знак за социален статус, предпочитания и олицетворение на начин на живот, към който все повече хора в днешното презадоволено общество се стремят. И ако според героя на Илф и Петров - „великия комбинатор“ Остап Бендер, „автомобилът не е разкош, а превозно средство“, то само допреди по-малко от половин век за половината европейци да притежаваш кола не е било толкова лесно. Поколения мечтаят за „Форда на соц-а“ – Лада или „Фолксвагена на Румъния“ – Дачия. Мнозина се задоволяват с „Траби“ (Трабант), а леко американският силует на Волга-та е символ на принадлежност към висшите кръгове на държавната власт. Колата, произвеждана в бившия източен блок, е опит за преодоляване на технологическата пропаст между капиталистическия и социалистическия начин на живот, тя олицетворява копнежите, надеждите и мечтите, но и разочарованията и компромисите на източноевропейците.

От изложбата

Днес емблематичните автомобили от времето на социализма провокират различни емоции. Част от хората изпитват носталгия, защото са притежавали подобни коли или като деца са се возили в тях. За други те са обект на насмешка или реминисценция от време, което искат да забравят, а най-младите поколения вероятно не могат да ги различат и за тях те са просто ретро коли.   Настоящата изложба и едноименният документален филм не разказват историята на автомобилостроенето в социалистическите страни, нито пък имат ретроспективен характер. Борис Мисирков и Георги Богданов, с присъщото им чувство за хумор,  своеобразен визуален език и очевидна любов към колите, изследват феномена на соц автомобилите в Европа и техните притежатели в наши дни. Тези коли са в музейни експозиции или частни колекции, а нерядко можем да ги видим да се движат и по улиците на големите европейски градове. Чрез богатата палитра от образи на техните собственици, обединени от общата им страст към социалистическата кола, минало и съвремие се преплитат,  допълват и противопоставят в пет отделни теми от наратива на изложбата. В „Увод“- а ни приветства холограмният образ на Роналд Рейгън, съпътстван от композиция от 50 макета на автомобили и стела от пресовани ламарини от стари социалистически автомобили.

„Отсечки от миналото“

„Отсечки от миналото“ са пана, оцветени с автомобилна боя в характерните цветовете от епохата, комбинирани с сребърни фото-отпечатъци върху прозрачен филм с отсечки от черно-бели негативи от стари учебници по кормуване. „Фантазми“ е инсталация от фотографии от Инстаграм профилите на  собственички на соц коли в съвременна Русия.

„Капсули на времето“ - Мартин Евгениев

„Капсули на времето“ е серия от портрети и личните истории на собственици на социалистически автомобили от България, а „Епилог“ завършва разказа с инсталация от пет видеопортрета на героите от филма и движещ се текст.  Колите са израз на индивидуалността на техните собственици, които им вдъхват нов живот и съхраняват тяхната история в съвремието ни, белязано от най-високи технологични постижения и иновативен дух. Темата за социалистическото наследство не за първи път е лайтмотив в творчеството на двамата автори.

Участниците във филма

„Колите, с които нахлухме в капитализма“ е своеобразно изследване на историческото ни наследство от тази епоха, барометър за технологичен и научен капацитет. В контекста на тази полемика се провокират редица теми за размисъл – колко стойностно е наследството ни, до каква степен е отражение на една отминала реалност и има ли носталгия по нея.

А пред входа на Двореца стои опакована в златни цветове кола от онова време, радост за децата...Изложбата е изградена артистично, с въображение, с усещане за времето, което обичайно коментираме основно в политико-икономически контекст, а по-малко за това, което е било в главите и душите ни. Дори и когато става дума за една кола…Поредният интригуващ, талантлив и смислен проект на АГИТПРОП, с който успяват да привлекат и много партньори. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на Националната галерия и АГИТПРОП

[genealogyrus]

Фантазия советских родителей поистине не знала границ. Все имена и производные формы, появившиеся в 20-м веке, можно условно разделить на несколько групп. Географические названия и времена года Выбрать имя можно было по месяцу рождения: Декабрий, Декабрина, Ноябрина, Сентябрина, Февралин, Апрелина. Особо повезло тем, кого назвали Октябрёнком. Часто родителей вдохновляли реки, города и горы. Детям давали имена: Нева, Каир, Лима, Париж, Гималай, Алтай, Ангара, Урал и даже Авксома — Москва наоборот. Природа и ресурсы Рождённого в СССР ребёнка легко могли окрестить Дубом, Берёзой, Азалией, Ольхой или Гвоздикой. Математика, физика, химия и техника Активно развивавшаяся наука подсказывала родителям имена: Алгебрина, Ампер, Гипотенуза, Нэтта (от «нетто»), Дрезина, Ом, Электрина, Элина (электрификация + индустриализация). Также были популярны минералы и химические элементы: Гранит, Рубин, Радий, Вольфрам, Гелий, Аргент, Иридий. Лозунги На основе лозунг��в придумывали имена-аббревиатуры: Дазвсемир — Да здравствует всемирная революция! Даздраперма — Да здравствует Первое мая! Даздрасмыгда — Да здравствует смычка города и деревни! Даздрасен — Да здравствует Седьмое ноября! Далис — Да здравствуют Ленин и Сталин! Дамир (а) — Даёшь мировую революцию! / Да здравствует мировая революция! / Да здравствует мир! Дасдгэс — Да здравствуют строители ДнепроГЭСа! Дележ — Дело Ленина живёт! Делеор — Дело Ленина — Октябрьская революция! Демир — Даёшь мировую революцию! Революционная идеология и профессии Русский язык обязан революции множеством новых слов и понятий, прочно укрепившихся в обиходе. Идеология стала ещё одним источником вдохновения для поиска имён. Мужские имена: Автодор — Общество содействия развитию автомобилизма и улучшению дорог Агитпроп — Отдел агитации и пропаганды при ЦК ВКП (б) Баррикад (женский вариант имени — Баррикада) Военмор — военный моряк Гласп — гласность печати Кармий, Кармия — Красная армия Кид — коммунистический идеал Ким — Коммунистический интернационал молодёжи Кравасил — Красная армия всех сильней! Кукуцаполь — Кукуруза — царица полей! Пячегод — Пятилетку — в четыре года! Ревволь — революционная воля Ревдар — революционный дар Серп-И-Молот — от советской геральдической эмблемы Женские имена: Коммунэра — коммунистическая эра Искра — от нарицательного существительного (именно так зовут главную героиню повести Бориса Васильева «Завтра была война») Лаиля — лампочка Ильича Люция — от революции Победа — от нарицательного существительного Праздносвета — праздник советской власти Реввола — революционная волна Вожди, революционные деятели и герои СССР Революционные деятели, вожди и «простые герои» СССР, дали, пожалуй, самую обильную почву для новых имён. Как правило, они составлялись из первых букв имени-фамилии или же из фамилий нескольких человек, а иногда это была фамилия + лозунг: Бестрева — Берия — страж революции Бухарина — от фамилии Н. И. Бухарина Будёна — от фамилии С. М. Будённого Валтерперженка — Валентина Терешкова — первая женщина-космонавт Дзерж — от фамилии Дзержинского Дзефа — Дзержинский Феликс Коллонтай — от фамилии партийного и государственного деятеля Александры Коллонтай Ледат — Лев Давидович Троцкий Мэлис (Мэлс) — Маркс, Энгельс, Ленин и Сталин В фильме «Стиляги» главный герой попадает на комсомольский суд после того, как отбрасывает последнюю букву своего имени. Орджоника — от фамилии Г. К. Орджоникидзе Юргоз — Юрий Гагарин облетел Землю Ленин Варлен — великая армия Ленина Видлен — великие идеи Ленина Вил (а) — Владимир Ильич Ленин (инициалы) Вилен (а) — Владимир Ильич Ленин (сокращённо) Виленор — В. И. Ленин — отец революции Вилиан — В. И. Ленин и Академия наук Виливс — Владимир Ильич Ленин и Иосиф Виссарионович Сталин (инициалы) Вилик — Владимир Ильич Ленин и Коммунизм Вилич — Владимир Ильич Вилюр (а) — Владимир Ильич любит рабочих / Владимир Ильич любит Россию / Владимир Ильич любит Родину Винун — Владимир Ильич не умрёт никогда Замвил — заместитель В. И. Ленина Идлен — идеи Ленина Изаиль, Изиль — исполнитель заветов Ильича Лелюд — Ленин любит детей Ленгенмир — Ленин — гений мира Леннор (а), Ленора — Ленин — наше оружие Нинель — Ленин (обратное прочтение) Плинта — партия Ленина и народная трудовая армия Иногда рядом с Лениным стояли другие знаковые фамилии (некоторые их обладатели позже были названы врагами народа): Лентробух — Ленин, Троцкий, Бухарин Лентрош — Ленин, Троцкий, Шаумян Лес — Ленин, Сталин Лестак — Ленин, Сталин, коммунизм! Лестабер — Ленин, Сталин, Берия Сталин Сталбер — Сталин, Берия Стален — Сталин, Ленин Сталенберия — Сталин, Ленин, Берия Сталенита — Сталин, Ленин Сталет — Сталин, Ленин, Троцкий Сталив — Сталин И. В. Сталина — также по фамилии Сталина Заимствованные имена Некоторых детей называли в честь иностранных героев, имевших отношение к революции, искусству или науке. Так, в СССР появлялись девочки по имени Анджела (в честь американской правозащитницы Анджелы Дэвис), Роза (в честь Розы Люксембург), Клара — как Цеткин. Мальчиков же называли Джон или Джонрид (по имени писателя), Юм — в честь философа Дэвида Юма, Равель (как французского композитора Мориса Равеля) или же Эрнст — в честь немецкого коммуниста Эрнста Тельмана. https://diletant.media/articles/25818549/ ПРОШЛОЕ - РЯДОМ! 🌳📚🔎 🌳📚🔎 🌳📚🔎 🌳📚🔎 🌳📚🔎 🌳📚🔎 🌳📚🔎 🌳📚🔎 ✅Услуги составления родословной, генеалогического древа. 📖 ЗАКАЗ РОДОСЛОВНОЙ на нашем сайте: www.genealogyrus.ru/zakazat-issledovanie-rodoslovnoj 📖 ЗАКАЗ РОДОСЛОВНОЙ в нашей группе ВК: https://vk.com/app5619682_-66437473 ✉Или напишите нам: arhrodoslov@yandex.ru ⚠Работаем с 2008 года!

[goshminherz]

Русская правда. Перекрёстки бытия.

i går klokken 20:33 ·

Бурлаки и агитпроп

Картина Репина в советское время считалась символом угнетения рабочего люда в царской России. Мол, вот несчастные полуголодные бедняки от безысходности работают как лошади, за три копейки тягая судна по Волге.

В действительности бурлаки и зарабатывали неплохо, и работа их строилась иначе.

По берегу они особо ничего не таскали. На трудных участках судоходного пути, где парусные и весельные торговые корабли шли против течения, вперёд посылали лодку, которая бросала якоря. От лодки на корабль тянулись тросы, которые крепились к барабану. Бурлаки - сильные здоровые мужики, стоя на корабле, тянули тросы от носа к корме, наматывая их на барабан, тянувший кораблик вперёд, преодолевая течение. На берег они сходили редко, обычно, чтобы снять корабль с мели или вытащить поломанное судно.

На картине Репина они как раз вытягивают судно, севшее на мель. Флаг перевёрнутый вверх ногами, который вы видите на картине - сигнал бедствия или поломки. Причём для этого рода работ, сходя на часто заболоченный илистый берег, бурлаки, чтобы не замарать обычную одежду, надевали рванину и старьё.

Теперь о зарплате. В середине 19 века обычный бурлак зарабатывал в месяц 60-80 рублей, а шишка - командир артели бурлаков - 100-120. Для сравнения земской врач и учитель гимназии - средний класс тогдашней России, получали в среднем 80 рублей в месяц. Фельдшер - 35-40. По сути, рядовой бурлак зарабатывал на уровне среднего класса, а командир артели и вовсе был обеспеченным человеком.

При этом в судоходный сезон бурлаков кормили за хозяйский счёт. То есть, деньги они свои не тратили, и могли потом полгода на них жить, построить собственный дом в городе или открыть свой бизнес. Что многие и делали. Шишки потом становились командирами речных судов, а многие обычные бурлаки, сколотив состояние, уходили в купцы или покупали землю для ведения сельского хозяйства.

Да, труд был тяжелый, но хорошо оплачиваемый, нормальный вариант для здорового мужика, не чурающегося физической работы. Бурлаком пару лет проработал писатель и репортер Владимир Гиляровский, отпрыск зажиточной дворянско-казацкой семьи. Не проявив прилежности в учебе, он сбежал познавать Россию в бурлаки, где нашёл применение своей недюжинной силе, а заодно побывал во всех прибрежных городах Приволжья и Поволжья.

Зажиточность бурлаков доказывает и другой факт. Многие роскошные церкви, стоящие вдоль Волги-матушки, были построены на деньги бурлацких артелей.

Таким образом, на картине Репина мы видим не отчаявшихся голодных бедняков, а представителей обеспеченного среднего класса, которые вытягивают судно с мели, облачившись в старую рванину, чтобы не пачкать основную одежду, в которой они работают на судне.

Репин, к слову, писал эту картину три года, а продал за 3000 рублей. Заработок небольшой бурлацкой артели за два месяца.

[kletamaikabalgaria]

(via "Да живее плурализмът" - Клета Майка България) Съветски, пропаганден плакат прославящ политическият плурализъм. СССР '80-те години

[rotegruppe]

Анти-ФКП. Выпуск 9,5. "Вы сдохните!" (реж.- #Taganay ,прод.- @KSyomin )

По всем понятным причинам, нынешний год для важнейшего из искусств стал очень тяжёлым, — быть может, тяжелейшим для индустрии кинопроизводства за всю историю. «Коронавирусные ограничения» останавливали киносъёмки по всему миру, — а зрители не спешили в кинотеатры даже там и тогда, где и когда означенные ограничения ослабляли. Это заставило меня подозревать, что после «Правды и справедливости» рубрика «Анти-ФКП» надолго уйдёт в спящее состояние... но это мнение оказалось ошибочным. Руку помощи важнейшему из искусств, как и положено, протянули Агитация и Пропаганда. И сегодня мы с Вами, товарищ Читатель, сможем насладиться фильмом «Как я переболел COVID-19, и страсти вокруг МАСКИ. Рабы, бараны и чипирование». Его снял молодой челябинский режиссёр, известный как Даниил с канала «Taganay», — а удалённым продюсером (не утверждаю, что он прямо занимался продюсерской работой, но идейное и организационное влияние несомненно) выступил мэтр «уральской» Агитации и Пропаганды, не нуждающийся ни в каких представлениях актёр, режиссёр и журналист, в некотором роде крёстный отец рубрики «Анти-ФКП» Константин Семин. Авторское название я, как мог заметить товарищ Читатель, сократил в заглавии до: «Вы сдохните!», — и к концу этого текста, надеюсь, всем станет понятно, почему именно под таким названием данное произведение могло бы пойти в широкий прокат.  https://octbol.livejournal.com/981209.html 

[daddythinker]

Oxygen starvation

[avvakum]

#Tatlin #agitart #street #Татлин #агитпроп (at Новослободская) https://www.instagram.com/p/B2A0Xgrno4K/?igshid=1f4ui84245zlz

[miclick]

АгитПроп теперь не по "России 24", но зато откровеннее и без купюр

[slava2312-blog]

Константин Сёмин «АгитПроп» 05.08.2017

[mirivlad]

Последние звонки Жестко, правдиво, сарказм. Константин Сёмин жгёт глаголом и видеорядом. По телевиденью, само-собой, такое не покажут. По ком звонит колокол? Он звонит по тебе.

[vprki]

Красимира Буцева: Не познавах света, в който съм се родила

 „Учих фотография в Англия, в Университета в Портсмут. Заминах за Англия да уча бакалавър и след 1 година като всеки емигрант се срещах с хора от най-различни държави, от места, които те носят в себе си. Срещахме се и с такива, които не са от Източна Европа. Те по никакъв начин не са живели моя живот или живота на родителите ми.“ Разказа за „въпреки.com”Красимира Буцева, една от тримата автори на проекта “Съседите“ заедно с Джулиан Шехирян и проф. Лилия Топузова, с който България ще участва на 60-ото издание на Венецианското биенале по изкуствата (20 април -  24 ноември 2024).

Куратор на проекта е Васил Владимиров, а Красимира продължава: „Тогава започнаха първите ми включвания към темата. Усещах, че животът ми, това, с което съм израснала като история, не е точно това, което ми се струва. Историите на баба ми, които тя е разказвала през смях, може би изобщо не са смешни. Те са по някакъв начин така наречените всекидневни травми, които хората са преживявали, които са били част от режима. Такъв вид травми може да са част от всеки режим. Имам спомен как стоя с приятели и им разказвам за бананите, как, според майка ми, се появявали само покрай Нова година. И всички започваха да се смеят, защото мислят, че разказвам някаква смешна история, шега. Тогава нещо се пропука в мен, защото за пръв път видях реакцията на някого, който не е от България, не е от постсъветска държава, на такава супер обикновена история. А, всъщност, е история за липса на нещо, липса на вид храна. Тази храна става суперизвисена и специална, както не е в никоя част на света. Та, тогава  започнах да чета академични книги за комунизма, книги по история, социология.“

Красимира Буцева и Васил Владимиров

Красимира Буцева е най-младият член на творческия екип на „Съседите“. Била е малко момиче, когато преди малко повече от 20 години сме се запознали с Лилия Топузова, във връзка с работата ѝ по документалния филм „Проблемът с комарите и други истории“ в офиса на продуцентите на „Агитпроп“. Но всичко  при Краси става с постепенни натрупвания на знание по темата за комунистическите лагери и само е въпрос на време да се срещнат тримата и да заработят заедно. Но се връща и към детските и ученическите си спомени, които по някакъв начин са провокирали посоката, в която вече работи от години.

„Четейки тези книги, се връщах към спомените си, които започнах да канализирам – с историята на България, какво се е случвало в този период от време. Аз и хората от моето поколение сме израснали със спомени, които не са разказани в исторически, хронологичен път. Реално не знаеш защо това се е случило. В училище часовете по история за комунизма бяха недостатъчни – завършила съм Хуманитарната гимназия в Пловдив с профил история, имахме 6 часа седмично история. За комунизма имаше един много кратък откъс в края на учебника, учебникът беше за специализирани гимназии, не беше обикновен учебник, страшно подробен, поне 500 страници. Въпреки това там само се споменаваха някакви дати, имена на хора.

Творба на Красимира Буцева във Втората изложба от поредицата „Анатомия на процеса“ в галерия „Структура“, 2022

Аз не познавах изобщо миналото, не познавах света, в който съм се родила. Израснах в Асеновград между баба ми, която е симпатизант на комунизма, и вуйчо ми, който изобщо не подкрепя комунизма, демокрацията за него е всичко. Когато бях дете, те се караха за комунизма и демокрацията, аз не разбирах каква е тая караница. Чувах датата „преди и след 10-и“ и си мислех с детското ми съзнание, че 10-и е датата, която вероятно времето се разпуква и започва отново. Така се маркираше времето – никой не казваше какво е това число „10-и“: месец ли е, какво е. Не просто незнание, но части от знание, някакво объркване.“

Разказвам историята за пътя на Краси към темата, защото тя дава и своеобразно обяснение защо най-младите са индиферентни или реагират с досада към комунистическото минало. Дори и вкъщи се е говорило с недомлъвки или мълчанието е било поведение.

„Та, живеейки в този свят, т.е. избрала света, в който се раждам, знам, че светът е различен, но как точно е различен. Като си емигрант някъде, много по-ясно виждаш нещата във всекидневието си – дали са хубави или лоши – по друг начин печелиш дистанция. Тогава аз, може би спечелих такава дистанция – започнах да чета, да си мисля много за историята. Започнах да записвам разни истории – като кратки разкази на нещата, които майка ми ми е разказвала. Впоследствие това беше дипломният ми проект, с който завърших бакалавър – книга с историята на семейството ми, написах я от първо лице, всеки го е преживял. В ��ъщата година, когато завърших бакалавър, записах магистратура – имах идеи какво искам да правя с магистратурата, но не я записах с конкретна идея. В Англия за магистратура не е нужно да знаеш какво правиш: примерно, първия семестър ти пишеш предложение за проекта, който ще развиваш. Съвсем случайно видях някакво видео във фейсбук – откъс от филм на ВВС от 90-те, явно първия филм за политическото насилие, явно – първия филм за лагерите, правен някога. Гледах кратка част, в която някой разказваше за миналото в порутена сграда. И аз гледах с малко недоверие – никога не бях чувала нищо от това, което този човек казваше, а той говореше за това, че се е случило на много хора, не е само неговата история.

От изложбата „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“ в СГХГ, 2022

Започнах да търся в интернет „Белене“, „Ловеч“, „лагери“, започнах да чета – исках да разбера дали това видео е истинско. Защото бях шокирана, че съм учила в България до 18 годишна, че съм живяла тук, не съм живяла само 1 година, учила съм история – и никой никога не е споменавал такова нещо, никакъв вид репресия в миналото. Тя е била в тези разкази, но е толкова тиха и незабележима, че ти няма как да я видиш, ако не я търсиш. Видях случайно това видео, реших, че искам да знам повече за тези места. И колкото повече четях и разбирах, толкова повече осъзнавах колко огромно е било това, което се е случило; как е продължило през целия период; колко много хора са пострадали; колко много лагери има; как абсолютно не се говори за това, а е оставено да си изчезне с времето. В началото бях много ядосана, че това се е случило, че е станало и, че аз трябва да направя нещо, някакъв супер малък опит, който да стигне по-далеч от някаква изложба, която да я видят 10 човека. Нямах никакви контакти, никого не познавах в България: историци, социолози; никой от семейството ми не е репресиран по този начин – в лагер или в затвора. В началото всичко беше по някакъв усет – пишех много имейли, на много хора, стоях на 2000 км оттук и се надявах, че някой ще отговори, ще ми помогне да разбера… Мога ли да вляза на остров Персин или ще трябва да напиша молба до МВР? Какво изобщо се случва? Как се стига до тези места.“

Награденият проект на Красимира Буцева в БАЗА, 2022

Разпалено разказва Красимира. Тя е визуален артист, изследовател и писател, живее между София и Лондон. Красимира е старши лектор в Лондонския колеж по комуникации, част от Университета по изкуства в Лондон (University of the Arts London). Трудовете ѝ присъстват както в галерийни пространства, така и в академични списания. Припомняме, че тя е носителката на наградата БАЗА за 2022. По същото време се представи във Втората изложба от поредицата „Анатомия на процеса“ в галерия „Структура“.  (Тогава Красимира Буцева показа, че художникът влиза в ролята на учен от социалните науки – историк, антрополог или социолог. Историята се разказва чрез предмети и образи, а художникът е активен участник в тяхното събиране, куриране и съхраняване.- б.а.)

Припомняме, че при обявяването на проекта „Съседи“ като класиран на първо място в конкурса за българското участие на 60-ото Венецианско биенале кураторът Васил Владимиров го представи: „Отвъд изложба и проект на изкуството, той е задълбочено изследване на умишлено премълчаните последици от историята на политическите репресии, които се случват в периода на българския комунизъм.

От изложбата „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“ в СГХГ, 2022

Дългосрочната практика на авторите води до представяне на проекта през ноември 2022 година, в СГХГ(с куратор Красимир Илиев, озаглавена  „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“  и паралелно в тяхното творческо ателие студио The Neighbours  на ул. „Бенковски“ с куратор Весела Ножарова. Проектът има огромно значение и стойност не само заради тематиката, с която се занимава, но и заради иновативния подход, при който преплита исторически, етнографски изследвания, устни истории, теренни проучвания, също така и аудио-визуални записи, които формират една тотална изобразяваща инсталация – може да видите видеа от предишни представяния. (Всичко това е резултат на близо 20 години проучвания и 8 години сътрудничество, изследващи паметта за политическото насилие завещана ни от комунистическото минало – б.а.).

Питам Красимира Буцева, както преди в разговорите с Джулиан Шехирян и Лилия Топузова как са се събрали тримата за съвместната си екипна работа години преди да поемат заедно към проекта „Съседите“. Тя започва отдалече и по много неин си начин разказва историята за паметната среща между тях тримата, която ги отвежда до съвместния им проект и тяхната малко не по български заедност…

От ляво на дясно: Красимира Буцева, Васил Владимиров, Джулиан Шехирян и Лилия Топузова

 „Завърших магистратура, направих първия проект – бях събрала много повече материал, сега го обработвам. Запознах се с много различни хора, които разбрах, че правят това, което правя и аз. Много ми помагаха – някой ми праща съобщение или линк. Написаха за работата ми в „Капитал“ След 1 година авторът Светослав Драганов ми писа: „Сега пиша друга статия за човек, който е издал най-голямото досега изследване за Белене. Той по принцип не дава интервюта, но мога да се опитам да ви свържа.“ Това беше Борислав Скочев (за него също говори и Лилия Топузова – б.а.). Аз се заинтересувах и се срещнах с Борислав Скочев. Говорихме си няколко часа за лагерите, за архива, спомени, какво аз правя, какво той прави. В края на разговора, когато си тръгвахме, той ми каза за работата на Лилия  Топузова в Канада  ме свърза с нея. После с нея се чухме по телефона и беше много интересен разговорът. Много интересно, странно запознанство, странно за нормалните запознанства, но в момента, в който се чухме по телефона, веднага започнахме да си говорим за начина, по който сме се чувствали, влизайки в домовете на оцелелите. Не се питахме кой от кой град е, какво правиш, какво си учила, какво правиш с кариерата си – някакви нормални неща, които хората си казват. Ние усетихме, че, без да се познаваме, сме изживели едно и също. Това ни свърза много, нямаше нужда да се познаваме. Дори не се питахме „Кого си интервюирала? Кого познаваш?“ Просто директно започнахме да си говорим как се чувстваме, когато вършим такава работа. Понякога сравняваш – има случаи с такава secondary trauma, вторична травма. Ти започваш да омаловажаваш страданието си, когато се срещаш с такива хора, защото го сравняваш със страданието на другите, което е много по-голямо е не е възможно да го побереш в съзнанието си.“

Джулиан Шехирян и Лилия Топузова

След първия им разговор има още много и Лилия ѝ казала, че академичните ѝ статии са недостатъчни, защото достигат до определен брой хора, и език; филмите също са недостатъчни, защото имат определена публика; как всяка медиа е недостатъчна сама по себе си да разкаже това. Коментирали и, че е  много трудно да се разказват тези лични истории – защото те са толкова фрагментирани, че не могат да се разкажат в цялост. „То в това е силата – да не се опитваш да разказваш нещо в цялост; всъщност е невъзможно да покажеш това, което се случва; как двете сме се опитвали да пишем, да снимаме, да правим много различни неща. Как можем да се опитаме да смесим различни подходи и само тогава ще се получи  – това си говорехме още от самото начало. Аз постоянно се движех между „Сега ще направя изложба“, „Сега ще направя филм за това“, „После ще напиша статия“. Много е мрачно да работиш само с тази тема, защото всеки разказва само част.“  Припомня си Красимира, а  Лилия ѝ казала, че с Джулиан Шехирян замислят разни неща, в тази посока и какво да правят. Тя я свързва с него. След това с Джулиан се чуват по телефона, с видео – той във Флорида, тя – в Лондон на лекции.

„Изобщо не го познавах, говорихме сигурно 2-3 пъти. Тогава работех в офис, имах 3 седмици отпуска, която бях взела, защото имах изложба с част от проекта за лагерите в Берлин първата седмица. В следващата седмица бях поканена в лятното училище в Белене – да правя уъркшоп с ученици и фотографи. Казах му, че в София сигурно ще съм за половин ден между двата ангажимента и го поканих да дойде да преподава с мен в училището  в Белене, за да се запознаем. Срещнахме се на гарата в София и за първи път се видяхме на живо по пътя за Белене. Джулиан се появи на гарата със супа и сандвич, качихме се на влака; после се прекачихме, после някой ни взе с кола, отидохме в Белене и прекарахме 1 седмица там, говорейки си за този проект. Това се случи през 2019-а, запознаваме се и на следващия ден вече сме в лагера. Нормално е преди да започнете да работите с някого да пиете кафе, да ходите на някакви места…“

След време, убедена съм, в контекста на проекта „Съседите“ и участието му на Венецианското биенале за изкуство, 2024, ще коментираме този феномен, когато трима души работят в една посока от различни краища на света с години, как пътищата им се събират и стават общия им, единен. Виждали сме самостоятелни изложби на Красимира в последните години в този контекст. Проектът се развива. Не е въпросът да имаш един факт, после още един факт, а че се развива и получава по-голяма цялостност, добива фактологическа и художествена стойност.

„Абсолютно, да! Всяко ново представяне някъде или подготовка за представяне нещо се променя, винаги. С времето успяваме да видим какво работи, какво не е работило. Да сме по-сигурни в някои решения, които взимаме, или да знаем защо точно сме ги взели. Някои неща абсолютно по интуиция сме направили, а впоследствие разбирам, че не са били точно интуиция – имало е и много други работи наоколо.Сигурно се променя – сега е много по-различно, отколкото на „Бенковски“. Инсталацията е много по-събрана. Сама по-себе си тя си расте – на „Бенковски“ си растеше с всеки ден. Като я открихме, установихме, че някой идва всеки ден, сяда и слуша. По някое време ни търси, за да се запознае с нас, да ни разкаже за баба си или за дядо си. Всеки ден имаше някой, който беше свързан, без да го познаваме. И това се случваше всеки ден по много пъти… Още по-шокиращо беше, че хора, които познаваме, идват, сядат и разказват за техния баща. И не са  непознатите, които разказват тези истории.

От експозицията The Neighbours в т��орческо ателие студио на ул. „Бенковски“ , 2022

В този момент инсталацията си имаше собствен живот, не беше нужно вече ние да сме там, тя вършеше работа. Не очаквахме, че тя някога ще свърши. В един момент бяхме шокирани с Джулиан. И си помислихме как без да искаме сме създали нещо като мемориален музей – не, просто, разказваме това минало, ами хората идват и се чувстват в безопасност да говорят, в безопасност да помнят това, което са видели и преживели, или са чули. Сядаха в кухнята, стояха там много дълго време. Много казваха, че така е било при тях това, което е в нашата кухня. Тракат чашите, капе чешмата…

За мен тази работа е много повече, отколкото мога да възприема – в смисъл, че толкова много неща се случват или тя носи, че си мисля, че нямам капацитет да ги възприема.“ Казва през смях Красимира, може би в опит да се самоиронизира, като споделя общата им отдаденост от години към проекта. И, все пак, проект в различни варианти е показван в различни държави, главно в университети. Разбират ли го хората, чужденците, не тези от постсоциалистическите страни. В много от тях има много смислени и въздействащи музеи на тоталитарното минало.

„Разбират го. Ние много сме мислили за това. Тъй като записите от интервютата, които са за проекта, са пълни с малки истории, тихи истории, истории за травма, която не е обременена от историята – т.е. тук там може да има интервюта, в които някой споменава някакви години, имена на хора, които са били в партията… Но не ти трябва исторически план, за да разбереш травмата или болката, или мълчанието. Това са универсални чувства, които всеки би могъл да изпита в личен контекст, на семейство, а какво остава в държавен контекст, на историята на една страна!

Един от експонатите в инсталацията - стара шевна машина, която бродира панделка-лента с подписа и печата на зам.министъра на МВР Мирчо Спасов, един от идеолозите на лагерите с напътствия за изтезанията към жените. В средата е “хляб” с камъчета от кариерите в лагера Ловеч и от бреговете край Белене…

Всяка държава в света има минало, с което е трябвало да се справи или вече се е справила, и има характерни части от това минало –някакъв вид репресия, институционално насилие: за съжаление, това се е случвало навсякъде по света. Когато проектът е показван в Торонто или в Принстън, хората се свързват, тъй като чуват една история.

Например, историята на Надежда Касабова-Божилова, която разказва как се прибира вкъщи и се поглежда в огледалото, но не се разпознава. Не е виждала себе си в огледало от години и се чуди защо всички плачат и не се радват, че тя се е върнала. То е, защото тя толкова се е променила заради това, което е изживяла, че семейството ѝ реагира емоционално, с тъга. В тази история няма нищо за комунизъм, нищо за лагер, за затвор дори няма исторически факти. Тя е универсална история на травма, на болка. И тя се разбира, без да се знае за кого става въпрос, коя година се е случило, дали историята е истинска или е измислена.

Ние сме се опитали да направим това в проекта. Да се отдръпнем от факти, от история, от числа, от дати, които често могат да ни накарат да се чувстваме дистанцирани. Тази история не е тук, при нас, защото е фактология по някакъв начин. А историите стават част от сегашно време.“

Авторите на проекта "Съседите" при представянето му на 4 януари, 2024 в БТА

За още много неща си говорихме с Красимира – за любовта към фотографията от ученическите години, която предопределя пътя ѝ на артист. За срещите с още хора, много, от които вече не са между живите по работата ѝ върху проекта.  Но важното за нея е, че точно техният проект „Съседите“ е избран да представи страната ни във Венеция. „Ние сме си говорили, че е уникална възможност и е изключително голямо постижение, че проектът е избран за Биеналето. Ние не можем да го повярваме и сигурно, като го открият, още няма да вярваме, че това се случва. Това маркира нещо много важно – говорили сме си, че това, че проектът отива, е много по-голямо от това, че ние сме го направили. То говори как държавата се интересува, държавата прави някаква крачки, за да се избере този проект.“≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков, архиви на Венецианското биенале, СГХГ, галерия „Структура“

P.S. на „въпреки.com”: Преди дни комисарят на българското участие д-р Надежда Джакова, заедно с част от авторите, спечели конкурса за представяне на България на Биеналето за изкуство бяха във Венеция за среща с италианския екип.

Огледът в зала "Тициан"

Предстои да бъде уточнено пространственото позициониране на експозициите в Зала „Тициан“ (Sala Tiziano) в Centro Culturale Don Orione Artigianelli, близо до Моста на Академията. Центърът е построен 1423 година, основан като манастир и посветен на грижите за болни хора, паметник на културата, както подробности около откриването на Биеналето на 19 април и програмата на официалната делегация от българска страна.  „Съседите“ е в контекста на мотото, избрано от куратора  Адриано Педроза за разглеждане на темата “Чужденци навсякъде” на 60-ото издание на Венецианско биенале за изкуство през 2024 година.

[abramov-a-m]

(via https://www.youtube.com/watch?v=Q4cXA-agC-Q)

Спасибо, Константин Сёмин! Чёткая доказанная связь целей, действий и последствий. Либерастам по сусалам! Они всегда с краю от самими же наср. дерьма, чистенькие такие, самые умненькие и совестливенькие такие, насокуровнненькие и навальненькие такие. Сволочи!

[kletamaikabalgaria]

☭ пропаганда.бг ☭

Малко пропаганда с произход НРБ:Плакати в прослава на СССР/КПСС или на дружбата с Клета Майка България

[rotegruppe]

Наши новые #хозяева (всю #РФ - на #ИВЛ ?)

Подумалось, что среди «уральских» деятелей, в руках которых по ходу «Борьбы с пандемией» оказались рычаги управления ельцинско-путинским государством, помимо «социально-медицинской» заместительницы главы правительства Голиковой и министра здравоохранения Мурашко должен быть кто-то ещё, некто третий, имеющий отношение к государственной пропаганде. Через некоторое время вспомнился уроженец Челябинска Жаров, — ну, тот самый, прославившийся благодаря «войне против Телеграма», — пришло в голову, что он может отвечать за «борьбу с фейками о коронавирусе». Небольшая проверка показала, что за «борьбу с фейками» Жаров не отвечает. Всё — круче.  https://octbol.livejournal.com/975081.html

[blacksectorhighcommand-blog]

Манифест ПП/ОПД “Чёрный Сектор”

ВСТУПЛЕНИЕ

Информацию далее и способ её преподнесения читателю можно расценивать как официальный исходный документ нашей организации (политической партии и общественно-политического движения), объясняющий её суть.

В этом писании, названном "Манифестом", мы, отцы-основатели Национал-Федералистской Партии «Чёрный Сектор», как можно чётко и ясно истолкуем о ней и её концепциях, взглядах в целом. Оно может дополнятся со временем.

ОБЩАЯ ИНФОРМАЦИЯ

Партия

Мы — политическая партия «Чёрный Сектор», то есть объединённая группа людей, общественно-политическое движение, непосредственно ставящее перед собой задачи овладеть политической властью в государстве или принять в ней участие через своих представителей в органах государственной власти и местного самоуправления.

Идеология

Краеугольным камнем нашей идеологии является национальный федерализм. Каждой отдельной нации (стране) должно быть выделено своё собственное государство и вместе это образует многонациональный Мир. Мы против этнической, культурной и религиозной вражды. 

Иерархия  

Это порядок подчинения низших (чинов, должностей и тому подобных) высшим. Наша иерархия выглядит следующим образом (от высшего к низшему): лидер партии > заместитель лидера партии > сенатор партии > чиновник партии > регулярный член партии > временный член партии. Низший чин подчиняется высшему. Возможно введение уникальных должностей. | Лидер партии — это личность, занимающая главную роль в движении. Именно лидер партии определяет ход развития движения и является универсальным главнокомандующим. | Заместитель лидера — это главный помощник лидера партии и второй по важности человек в партии. В случае непредвиденных ситуаций и отсутствии лидера партии, он занимает его место. | Сенатор партии — член органа управления партией, именуемым сенатом. Сенат — это орган, к которому в случае нужды может обратиться лидер партии или его заместитель для коллективного решения проблемы. | Чиновник партии — основная движущая сила партии, одновременно выполняющая многие задачи и обеспечивающая функционирование партии. | Регулярный член партии — человек с постоянным членством в партии и с партийным билетом без срока окончания и с возможностью обновления. | Временный член партии — человек с партийным билетом, имеющим срок окончания. Это испытательный срок, прежде чем стать регулярным членом партии.

Патруль

Патруль — это подвижный (пеший, верхом или на транспорте) небольшой отряд, назначенный для осмотра местности, поддержания порядка или проверки охранения. | В нашем случае он так же занимается борьбой с наркоманами и алкоголиками, по возможности агитацией и пропагандой. У него есть своя униформа и некоторые средства самообороны. | Вступление в Патруль ограничено и люди во многом отбираются самими Командирами отрядов патрулей в разных городах.

Агитпроп

Агитпроп — это специальный отдел партии, занимающийся агитацией, пропагандой, распространением агит.материала и привлечением внимания к партии. | Вступление в Агитпроп свободно. Для этого необходимо написать Лидеру партии и лучше всего уже быть временным или регулярным членом партии.

СОСТАВ ПП/ОПД «Чёрный Сектор»

ЦЕЛИ И СТРЕМЛЕНИЯ

Нашей первичной целью является пропаганда цивилизованного национализма, чести и достоинства. Мы ни в коем случае не нацисты, не русофобы и не фашисты. Мы против идеологий ненависти.

1.0 | Национальный Федерализм

1.1 Одной из важнейших целей нашего движения является достижение цивилизованного национализма. Это одно из первичных стремлений, из которого исходят другие. Это фундамент нашей идеологии. Ради этого мы будем бороться. | 1.2 Национализм — это не ненависть к какой-то определенной или всем другим нациям. Это, прежде всего, любовь к своей собственной нации. Национализм в политике заключается в том, чтобы отстаивать интересы своей нации и страны (важно: страна и государство — разные вещи). | 1.3 Национализм являет собой не только определенные политические взгляды, но и мировоззрение. Целью национального федерализма является создание благоприятной среды для существования всех наций с их культурой и самосознанием, но со взаимным сотрудничеством. | 1.4 Пропаганда национализма заключается в пропаганде национального и межнационального единства, здорового образа жизни, моральных устоев, традиционных ценностей каждой отдельной нации и осуждении межнациональной вражды. | 1.5 Мультикультурализм уничтожает нации и их культуры, а не совмещает их в одной стране. В мультикультурализме и в расовом смешении нет ничего хорошего. Одни будут ассмилировать других, а не жить вместе. | 1.6 Мы поддерживаем многонациональный Мир, а лучшим способом достижения этого, по нашему мнению, является национальный федерализм. Это режим и форма правления, при которых весь Мир является единым союзом автономных государственных образований, которые вместе образуют единое мировое националистическое правительство. | 1.7 Каждое государство должно предлагать наилучшие условия для собственной нации, но не совершать действия, направленные против других государств, стран и их наций. Это же относится и к самим людям разных национальностей. | 1.8 Когда есть немцы, японцы, русские и англичане, когда Мир поделен на нации, у каждой из которых своя культура, религия, обычаи, свой разрез глаз, цвет кожи — вот, что по-настоящему прекрасно. Вот, что делает этот Мир разнообразным и красочным!

2.0 | Принципы и правила морали

2.1 Есть много вещей, которые необходимо искоренить из людей и их поведения по нашему мнению, а именно: — меркантильность — неискренность — лицемерие и притворство — низкая социальная ответственность — разгульный образ жизни — несправедливые, односторонние отношения между людьми — несоблюдение принципов, правил морали и самоуважения — игнорирование, замалчивание или сокрытие проблем — незнание своей истории, культуры и традиций | 2.2 Это негативные качества для любой нации и культуры. Эти качества мешают мирному сосуществованию людей и не позволяют построить Мир, основанный на цивилизованном национализме, взаимном сотрудничестве и прогрессе.

3.0 | Освещение проблем

3.1 Ещё одной важной вещью является освещение проблем, будь они политические, национальные или этические. Проблемы нельзя скрывать. Нужно смотреть им прямо в глаза и думать над их решением. Если ничего не делать, то ничего и не произойдёт. | 3.2 У каждой нации есть как герои, так и злодеи. Плохих наций не бывает. Бывают плохие представители этой нации. Мы ставим своей целью показывать их и тем самым давать понимание о том, как НЕ стоит вести себя, чтобы не позорить себя и свою нацию. | 3.3 Когда кто-то говорит "хач", "русня" или "хохол", он подразумевает плохого, то есть некультурного, неинтеллигентного и грубого представителя определенной нации, который способен совершить ужасный поступок: насилие по отношению к другому человеку, мошенничество или преступление, одним словом аморальность. | 3.4 Имеем ли мы право говорить о таком человеке в плохом ключе и не считать его кавказцем, русским или украинцем? Ответ: конечно же да!