#Аполония 2019

[vprki]

Шансът да живеем във времето на Павел Койчев…

Ние сме дарени със светлината и очарованието на мито-поетичния свят на скулптора Павел Койчев, на неговата творческа виталност и артистични прозрения. Неговата изключителна изложба „Homo sapiens – възпоменания“ в галерия „Райко Алексиев“ сега ни връхлита, откриваме го като ли наново в неговото търсене на Смисъла.

 „Обезпокоен съм накъде върви човекът. Струва ми се, че се отдалечаваме от волята на това, което ни е създало. Homo sapiens трябва да върви навътре - към себе си, а не навън, където ни влекат Космосът и безкраят, но не това е нашата съдба.“ Споделя той пред БНР. Преди време през лятото на 2014 година в ателието му в Горна баня  в разговор с него за „въпреки.com” Павел Койчев каза за себе си: „Никога не съм бил в стадото, защото не съм стаден човек, нямам стаден инстинкт, нагон. Бил съм от предучилищна възраст в пансион. Това са осем години в пансион в Банкя. След това пет години гимназия, две години и нещо казарма и пет години Академия и затова не желая никакви лагери. Трябва да не се взимаш прекалено на сериозно и да работиш с удоволствие, въпреки, че моите теми са сериозни. Давам си сметка, че имам представа какво правя или как съм разположен в пространството, но това е,  защото абсолютно всичко правя максимално почтено към мен си, към предмета на заниманието.“ /Целия разговор може да прочетете тук/.

В новата си изложба "Homo sapiens – възпоменания" ( 2 – 14 октомври) в любимата му  галерия "Райко Алексиев"  Павел Койчев го занимават седем теми – фър-люш, огънят, ловът, масата, земеделието, по средата на залата – създаването и накрая – изпращането… Загрижен е за човека в нашето все по-дехуманизирано общество и се тревожи. „Това, което става, не е Богоугодно. Много е голям въпросът, така си мисля нещата, така съм ги почувствал и това е моята реакция на това".

Павел Койчев и Любен Генов

При откриването на изложбата художникът Любен Генов, председател на СБХ каза: „Днес зала „Райко Алексиев“ е отново зала „Павел Койчев“. Павел Койчев е един от малцината съвременни художници, едва ли ще мога да ги изброя на пръстите на едната си ръка – няколко, които могат истински да осмислят, да проумеят по най-категоричен начин това главозамайващо пространство, без да подценявам никого. В изложбата в 30 фигури скулпторът, сякаш, ни разказва историята на човека. В няколко тематични епизода са изобразени важните за човечеството актът – любов, съвкупление; плен, огънят; ловът; идеята за общността, за общуването, ролята на масата, решението; удоволствието; и най-накрая извечността – кончината, изпращането. Бавна и метафорична смяна на живота, вечният кръговрат.“

Трудно е да се изброят всички забележителни проекти на твореца.  Като започнем още от шейсетте години на миналия век, от онези смайващи „извънземни” (все пак земни) фигури на „Торният бръмбар“ край НДК (1995 г.), през „Стадото“ (2000 г.), „Обиталище“ (2001 г.), „Складът” (2002 г.), „Къщите, лятото, морето“ (2005 г.), „Високомерна разходка“ (2006 г.), „Преносителят“ (2007 г.), „Градежът“ (2008 г.), „Водна паша“ (2009 г.), „Ние и те, те и ние” (2009 г.), „Под масата“ (2009 г.), „Нещо лично” (2013 г.) и „О, щастливи дни… ооо“ (2016) - изложби  на Павел Койчев в любимото му пространство на галерия „Райко Алексиев”. А и морските му скулптури през 2017 година в Созополския залив по времето на фестивала “Аполония”, “Градината на тревата”(2019), „Почти невъзможно“ (2019),  “Къпането” (2021), „Той и то“ (2022) в зала „2029“ в ГХГ, Пловдив. Композицията му „Водна паша“ е част от откритото художествено пространство на София, експонирана в Южна парк (2022) и остава там за вечни времена…

Павел Койчев има като автор специално отношение към пространството на галерия „Райко Алексиев“, сякаш неговите творби я приемат за свой дом така, както го е замислил скулпторът. То става неговото и го променя и влизаме в него като за първи път, а не е така. Остават незабравими много мащабните му изложби тук. През 2019 зала бе изпълнена с едно цялостно негово произведение на Павел Койчев подобно на предходните му изложби „Нещо лично“ (2013) и „О, щастливи дни… ооо“ (2016) в същата галерия. / за тях може да прочетете във „въпреки.com” тук и тук/.

Георги Лозанов, Павел Койчев и Любен Генов

Георги Лозанов (автор на монография за скулптора, издание на НДФ „13 века България“, 2016) припомни на откриването на изложбата „Homo sapiens – възпоменания“: „Ще започна с едно изречение, което съм написал преди 25 години: в поредица от работи, които не без терминологична ирония бихме могли да определим като гигантски инсталации, Павел Койчев деконструира антиномията концептуално-пластично, като извежда пластически чисти концепти. С тези класически концепти Павел Койчев участва в поредица културни дебати за един нов хуманизъм, наречен трансхуманизъм, с който Павел Койчев има голям спор. И тази изложба е всъщност неговата гигантска реплика на този спор.

В какво се състои спорът? Трансхуманизмът настоява, че човек има технологична възможност да преодолее границите, зададени му предварително от собственото му съществуване, от природата. За съжаление, извън границите на човешкото – така както то е било. Затова Създателят е създал в известна степен Франкенщайн, който сега иска да посегне на самия Създател. Павел Койчев по-скоро иска да хвали Създателя за това, което той е започнал. Всъщност, неговите пластики, тази изложба „Homo sapiens – възпоменания“  е възпоменание за човека от предишния разговор: представа за хуманизъм. Човекът, който се противопоставя на възможните посоки, който прекрачва първоначалните си човешки граници.“

Павел Койчев предизвиква сам себе си с размерите на отделните фигури в скулптурната композиция не за първи път. Всяка изложба на Павел Койчев е артистично събитие, очаквано с любопитство и нетърпение. Изненадващи са местата под открито небе, които скулпторът избира, за да поемат творбите му и така да преминат границата между естеството и изкуството. Малко ни е тъжно, че тази изложба в „Райко Алексиев“, както и повечето други на скулптора е само в кратките дни от 2 до 14 октомври. И много вероятно тези негови неподражаеми фигури ще се върнат в ателието, както се е случвало и друг път…

Павел Койчев никога не е правил компромис. При него наистина няма спекулации. И дори повечето от своите скулптури и причудливи инсталации прави напълно безкористно и безсребрено Така бе и с неговите творби, инсталирани до яхтеното пристанище в Созопол съвместно с фондация „Аполония” като проект на Празниците на изкуствата, 2017. Много му е помогна, тогава, Владко Явашев, племенник на световноизвестния скулптор Кристо – Христо Явашев. Скулпторът не знаеше какво ще стане нататък с тези причудливи, цветни, весели инсталации, когато дойдат вълните и бурите…Май ги остави на природната воля. Винаги е смятал, както и в най-новата си изложба, че важното е човешкото. „Някак си енергията, която влагаш подсъзнателно, тя излъчва. Ако нещо има стойност във времето, че е останало, то е излъчването на това нещо. Формата – хиляди правят кубизъм, абстракционизъм, обаче не всичко има стойност. Излъчването, което вкарваш вътре и то е подсъзнателно. Иначе не става със спекулативното – аз ще направя това и това. И може работата да е по-несръчна, да кажем по-некадърна, обаче, когато има нещо, не знам и аз как да го нарека, то го усеща зрителят по някакъв начин. Макар, че трябва първо да е хубаво изкуство, пък после другото…”, каза с усмивка Павел Койчев в един стар наш разговор и се връща към работите си от стиропор, които после пак ще прибере в ателието. „Усещането за свобода е доста важно, много държа на него. Плащам си за гяволъка. Човек си плаща, всичко си плаща.“ Той е изумителен артист, човек, личност от висока класа, почти изчезващ вид в дехуманизираното време, в което живеем.

Преди повече от сто години, Василий Кандински дава отговор, какво трябва да носи като качество голямото произведение на изкуството: То трябва да носи белега на индивидуалността на автора; трябва да носи белега на стила на времето, стила на епохата; и най-тайнственото непонятно качество, да носи универсалния неизменчив белег на вечното изкуство. Творбите в експозицията „Homo sapiens – възпоменания“ имат всичко това. „Не само Павел Койчев, с качеството на своята творческа автентичност, беляза своето време и изрази през себе си, през своето творчество, личните и колективни енергии за търсенето и постигането на съвременно разбиране за изкуство.“ Каза преди време за скулптора художникът проф. Станислав Памукчиев.

Павел Койчев в ателието си

Най-важното за Павел Койчев е свободата и с днешна дата със сигурност би споделил отново за проекта си: „Посланията са много. Но категорично избягвам политическите послания. Аз съм артист, политиките минават, заминават. Това не ме интересува. Ако опра на политика, няма да бъде добре за мен като артист.“ Повод за размисъл, насочен към други…А ние с възторг и обич може да кажем, че съдбата ни дари с шанса да живеем във времето на Павел Койчев. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков и Стефан Джамбазов (1951-2021)

[vprki]

Маестро Людмил Ангелов: Добротата е страшно необходима на артиста

За четиринадесета поредна година, признатият за един от най-добрите интерпретатори на Шопен – проф. Людмил Ангелов ще обучава млади пианисти в своя клавирен майсторски клас в Нов български университет от 4-15 юли 2023 година, съобщават от НБУ.

Регистрацията на участниците е вече активна, а право да се включат в класа имат млади пианисти от 14 до 30 годишна възраст от музикалните училища и академии от България и чужбина. Майсторският клас ще достигне своята кулминация със заключителен концерт на 15 юли, в Камерна зала „България“ от 19 часа.

По традиция след концерта Людмил Ангелов ще присъди награди на най-добрите участници. Изявените млади пианисти ще получат възможността да участват в Концерт със симфоничен оркестър през следващия музикален сезон, участие в концерт в рамките на един от следните български фестивали: „Пиано Екстраваганца“ или „Софийски музикални седмици“, участие в концерт в City Mark Art Center, Sofia или да получат възможност за стипендия за обучение в курс на проф. Ангелов в НБУ.

Людмил Ангелов

През сезона 1987/1988, световноизвестният пианист Людмил Ангелов представя всички творби на Шопен за соло пиано в цикъл от дванадесет рецитала, за което получава отличието „Млад музикант на годината“ в България. През 1999 изпълнява с огромен успех интеграла с музика на композитора в Мадрид и други градове в Испания, а десет години по-късно го представя в България и Испания.

Проф. Ангелов е първият носител на наградата Аполон Токсофорос на фондация „Аполония“, 1999. Той член-кореспондент на Кралската Академия на изящните изкуства в Толедо. През 2011 е награден от Министерството на културата на Полша с медал “ГЛОРИА АРТИС“ за заслуги в популяризирането на полската музика по света, а през 2015 е удостоен с Голямата награда на град Варна за цялостната си дейност. Канен е за жури на международни конкурси, между които „Фредерик Шопен“ във Варшава през 2010,  2015 и 2020 г.

Людмил Ангелов и Живко Петров на "Аполония", 2020

Редица от участниците в майсторския клас на Маестро Ангелов в Нов български университет са носители на лауреатски звания и първи награди на международни музикални конкурси, сред тях са: Констанца Дюлгерова, Емануил Иванов, Мария-Десислава Стойчева, Георги Василев и много други.

През 2010 година проф. Людмил Ангелов провежда своя първи майсторски клас в НБУ. През 2011 година Академичният съвет на Нов български университет присъжда престижното звание „почетен професор“ на маестро Людмил Ангелов за неговите заслуги към българската музикална култура и популяризирането ѝ в Европа и по света. От учебната 2011-2012 година проф. Ангелов води редовни курсове по пиано, камерна музика и интерпретация в НБУ, департамент „Музика“.

Людмил Ангелов на репетиция със Софийска филхармония преди концерта в залата на Берлинска филхармония, 12 декември 2022

В годините, независимо в кои медии сме работили сме писали много и сме представяли м��естро Людмил Ангелов, но особено във „въпреки.com”. Няма да пускаме линкове, те са толкова много, може да ги откриете на търсачката. Но държим да припомним няколко емблематични моменти. В далечната вече 1999 година, когато Людмил Ангелов стана първи носител на наградата Аполон Токсофорос, той имаше рецитал само Шопен в църквата „Св. Кирил и Методий“ /тогава все още беше възможно в пространството ѝ да има камерни концерти в рамките на „Аполония“- б. р./. Невероятно преживяване. Има го някъде във фонда на БНТ. После всяка година почти той има своето изключително присъствие на Празниците на изкуствата „Аполония“ – любов и вярност. И тази година ще е така с невероятни концерти, но за то��а след време във „въпреки.com”. Припомням и, че през 2019 година в рамките на един от фестивалите „Камералия“ създадени от Людмил Ангелов, той първи представи пред широка публика големия талант Емануил Иванов, който беше първият българин получил първа награда международния конкурс за пианисти „Феручо Бузони“  на 62-то му издание в Болцано, Италия.

Людмил Ангелов е и създател и на прекрасния Фестивал „Пиано Екстраваганца“, който извън забележителните си програми, голяма част изпълнени за първи път в България, ни срещна и с великолепни музиканти. Много дълго може да се говори и пише за това, но както отбелязахме по-горе, може да го намерите при нас. И да припомним, че благодарение на него най-хубавият концертен роял YAMAHA CFX в България е купен от фондациите “Пиано Екстраваганца” и „Културни перспективи се съхранява в Полския институт в София. И да се докоснат до клавишите му деца, много млади музиканти имат шанса в различните програми, които организира с изключителна щедрост и обич Людмил Ангелов.

Людмил Ангелов

В годините, откакто създадохме интернет платформата за изкуство и култура „въпреки.com” сме писали много за различните превъплъщения на Маестро Людмил Ангелов – брилянтен пианист, изследовател и познавач на забравени в десетилетията музикални произведения, както и безкомпромисен радетел за представянето пред публиката на съвременна музика. Но има и нещо друго, изключително като феномен. За него няма значение дали е на скромна читалищна сцена или на подиума на световни концертни зали, за да изпълни за публиката блестящо програмата си, независимо дали е с оркестър или камерно изпълнение. Неговото посвещение е музиката и да ни дарява с нея.

Не съм музикант, а и съвсем не влизам във възрастта на студентите му, но по неговия си начин ни образова като публика да открием, да почувстваме непознатото до скоро и всеки по своему да продължава пътя си в необозримия свят на музиката.

За някои може да прозвучи крайно, но сме категорични и в дългогодишния си журналистически, граждански и човешки опит – Людмил Ангелов  е национално богатство не само като изключителен музикант, изследовател на историята на музиката, педагог, но най-вече като хуманист и то в нашия съвсем не хармоничен свят. Това е дар, с чието притежание малцина са целунати от Божественото да го носят. Маестро Людмил Ангелов е от тези избраници  с таланта, с щедростта си.

Людмил Ангелов и Софийска филхармония на концерта в залата на Берлинска филхармония, 12 декември 2022

Припомняме, че още преди  години именитият ни пианист и преподавател каза за „въпреки.com”:  „Много неща, много неща трябват. Първо, талантът е необходим, очевидно. След това огромно количество работа и оттам нататък много човешки качества. Готовност за саможертва, готовност за дълги, дълги часове на самовглъбяване, на съзерцание, доброта, също страшно необходима, според мен, за всеки артист, за всеки човек, който се занимава с изкуство”, споделя изключителният музикант Людмил Ангелов за това какво е необходимо на един световен артист, какъвто е той.≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на НБУ и Софийска филхармония и Стефан Джамбазов

[vprki]

Бляскаво присъствие на българско изкуство в Скопие

Забележителната ни оперна певица Александрина Пендачанска изнася гала концерт в Националната опера и балет на Република Северна Македония в Скопие. Събитието е организирано с подкрепата на Българския културно-информационен център в столицата на югозападната ни съседка.

Това е дебют на Александрина Пендачанска на оперна сцена в Република Северна Македония. Този концерт се подготвя отдавна, както в края на октомври миналата година сподели за „въпреки.com” Антония Велева, директор на Културно информационния център на България в Скопие. Тогава разговаряхме с нея за предстоящото на 25 ноември официално откриване на новото пространство на нашия Център на 25 ноември и за идеите ѝ като негов ръководител.

Александрина Пендачанска, снимка: Стефан Джамбазов

Световноизвестната оперна дива ще зарадва почитателите на класическата музика в Скопие с арии от Бах, Моцарт, Бизе, Верди, Росини, Леонкавало, Джордано и други. На диригентския пулт пред Оркестъра на националната опера и балет на Република Северна Македония ще застане маестра Бисера Чадловска, а концертмайстор е Климент Тодороски. Специално участие ще вземе ученичката на Александрина Пендачанска и изгряваща оперна звезда Ралица Богданова (сопран), както и изпълнителите от Република Северна Македония Зоран Сотиров (тенор), Марян Йованоски (баритон). Припомняме, че в първия си майсторски клас на Александрина Пендачанска по време на Празниците на изкуствата „Аполония“ в Созопол 2019 година сред участниците имаше и млади певици от югозападната ни съседка. В годините често сме писали за прекрасната Джиджи, както я наричат приятелите и тези текстове може да намерите при нас.

Александрина Пендачанска на Майсторския си клас на Празниците на изкуствата "Аполония", 2019, снимка: Стефан Джамбазов

В последните сезони Александрина Пендачанска се изявява на престижни оперни сцени - в Мюнхен, Берлин, Брюксел, Виена, Копенхаген, Лион, Торонто, Неапол, Екс ан Прованс, Мадрид, Хамбург, Санта Фе, Токио, Варшава, Баден Баден, Тулон, Авиньон, Москва. Тези дни при голям успех премина гостуването на Александрина Пендачанска в ролята на Лейди Макбет в новата постановка на операта „Макбет“ на Джузепе Верди в Гран Театро ди Лицеу в Барселона.

Концертът ѝ в Скопие е на 8 март.

Само три дни след това Софийската филхармония и Националният филхармоничен хор гостуват в залата на Северномакедонската филхармония на 11 март. Под палката на маестро Найден Тодоров ще звучи програма с творби от Вангелис, Ханс Цимер, Енио Мориконе, Дмитрий Шостакович и Джон Уилямс. Концертът е озаглавен „Новата класика“, а солист ще бъде македонският обоист Владимир Лазаревски. Филмовата музика, създадена в началото като опит да се подсили въздействието на киното, отдавна се е превърнала в класика и е част от репертоара на симфоничните оркестри. Софийската филхармония редовно представя тематични концерти, посветени на киното. За концерта в Скопие маестро Тодоров е подбрал някои от най-големите шедьоври на филмовата музика от филми като „Карибски пирати“, „1492: Завладяването на Рая“, „Мисията“, „Хари Потър“, „Индиана Джоунс“ и „Междузвездни войни“.

Найден Тодоров, снимка: Виктория Вучева, архив на Софийска филхармония

Повече от три десетилетия талантливото изкуство на Найден Тодоров чертае ярки кулминации в различни жанрове, утвърждава се на най-престижни сцени по света. В края на 2022 с голям успех бяха посрещнати концертите му в Богота с Националната филхармония на Колумбия, със солист прочутия виолончелист Сантяго Канон-Валенсия, както и концерт със Симфоничния оркестър на Сан Ремо. В края на ноември 2022 гастролира със Софийската филхармония отново в Загреб след декември 2019, а през декември – в голямата зала на Берлинската филхармония. Но преди това през май  заедно с Филхармониците имаше знаменателен концерт за втори път в знаменитата Златна зала на Музикферайн във Виена. Междувременно през октомври Найден Тодоров пое втория си мандат като директор на Софийската филхармония след спечеления конкурс с бляскаво защитената си концепция за просперитета на националния ни оркестър.

Найден Тодоров, снимка: Василка Балевска, архив на Софийска филхармония

За Маестро Тодоров сме писали и пишем много и ще продължим, защото винаги създава красиви музикални събития. Ще цитираме отново авторитетни хърватски музикални издания при гастрола на Софийска филхармония на 26 ноември 2022: „В зала „Лисински“ се завръща след три години един от най-добрите оркестри в Югоизточна Европа, най-известният български ансамбъл със световна репутация – Софийската филхармония. С гастролите си в чужбина, на които бе възторжено приета от публиката, Софийската филхармония си създаде репутация и изгради сериозен авторитет на топ оркестров състав и в средите на най-строгите световни музикални критици. Ръководител на Софийската филхармония е един от най-уважаваните европейски диригенти от младото поколение Найден Тодоров.“

"Жени в ре минор", снимка: Александър Богдан Томпсън, архив на Пловдивска опера

По-малко от седмица след концерта на Софийска филхармония на 17 март от 20 часа в Националната опера и балет на Република Северна Македония в Скопие гостува балетът на Държавната опера от Пловдив. Пред публиката те ще изпълнят балетните представления "Дългата коледна вечеря" и "Жени в ре минор" на украинския хореограф Раду Поклитару, Сценографията е на Абдрей Злобин, осветление - Лена Антохина и художник на костюмите Дмитро Курята. От началото на войната в Украйна, Раду Поклитару е част от екипа на най-голямата културна институция в Пловдив и работи активно с балетната трупа, за да постави  своите танцови спектакли с международно признание за първи път на българска сцена.Неговият авторски почерк почива на солидно музикално и хореографско образование и се отличава със силна експресивност, виталност, изобретателност и чувство за хумор. Повече за тези прекрасни балетни спектакли може да прочетете във „въпреки.com” тук.

"Дългата коледна вечеря", снимка: Александър Богдан Томпсън, архив на Пловдивска опера

Гостуването на балета на Държавна опера – Пловдив се осъществява с подкрепата на Министерството на културата на Република България, в сътрудничество с Българския културно-информационен център в Скопие и Националната опера и балет на Република Северна Македония.

Този, бихме го нарекли силен март с българска култура и изкуство започна на 2-ри с великолепната изложба в галерията на Българския културно-информационен център „Дипломация и изкуство“. Тя съдържа картини от Художествения фонд на Министерство на външните работи. Експозицията се представи по повод Националния празник на България – 3-ти март. В нея са включени 22 живописни работи на утвърдени български художници от следвоенния период, успели да съхранят постиженията в областта на изобразителното изкуство от предните поколения артисти, добавяйки своите творчески търсения.

Изложбата с картина на Георги Божилов в Националната галерия в Скопие, 2022, снимка: Българския културно-информационен център

Представени са автори, творили през 40-те и 50-те години – Константин Щъркелов, Деню Чоканов, Атанас Михов, Здравко Александров, Васил Стоилов, следвани от тези, творили през 60-те – Владимир Мански, Ваня Дечева, Тодор Динов, Борис Ненов, Владимир Гоев. Преобладават живописни платна, пейзажи. Новите тенденции от 70-те и 80-те години в изкуството на следващите поколения са свързани с опростяване на художествения образ, изграждане на национален стил с оригинални пластични тълкувания, нова вещественост, поява на асоциативна живопис, монохромна образност и т.н. Тук са представени Найден Петков, Андрей Лекарски, Георги Божилов-Слона, Йордан Кацамунски, Светлин Русев, следвани от Георги Баев-Джурлата, Свилен Блажев-Свиката, Стоян Цанев, Велико Маринчевски, Иван Милев.

Алцек Мишев ,,Преплуване през Атлантика“ /1979 – 1982г./

Списъкът на представените в изложбата автори завършва със съвременния артист Алцек Мишев. Неговата миниатюра върху дъска пресъздава акцията му ,,Преплуване през Атлантика“ /1979 – 1982г./, където Мишев „прекосява“ Атлантическия океан, плувайки десетки километри на ден в басейна на презокеанския лайнер ,,Куин Елизабет – 2“. Тази експозиция е продължение на първоначалната изложба от 2019 година - Дипломация и изкуство;, посветена на 140 години от създаването на Българската дипломатическа служба, която при голям успех бе представена в редица национални и регионални музеи и галерии – София, Русе, Кюстендил, Благоевград, Велико Търново, Казанлък. През 2022 година изложбата беше представена при голям интерес на публиката в Националния музей на Черна гора, в старата столица Цетине, в Музея на литературата и театралното изкуство в Сараево и в Националната галерия, Чифте хамам, в Скопие.

Дита Старова Керими и Снежана Йовева, директор на Държавния културен институт към министъра на външните работи, снимка: Българския културно-информационен център в Скопие

Припомняме, че на откриването на изложбата в столицата на Република Северна Македония на 26 ноември миналата година Дита Старова Керими, директор на Националната художествена галерия каза “През културата и изкуството ще направим мостовете. Защото само изкуството ни сплотява запознавайки се, чрез него един с друг и всичко онова, което носим, ще преодолеем. Като художник искам да благодаря точно за тези платна, защото публиката ни ще има рядката възможност да види пейзажи тъкмо с мотиви от България, които показват голямото майсторство на българските художници“.

Тогава сред гостите на откриването беше и забележителният ни диригент и композитор маестро Емил Табаков, на когото на следващата вечер на 27 октомври му предстоеше концерт в Националната филхармония в Скопие, Република Северна Македония. В неформален разговор той сподели, че в последните 25 години редовно гастролира тук.

Българският културно-информационен център в Скопие

В контекста на сегашното яркото присъствие на българската култура и изкуство в Скопие през март отбелязваме, че това дава смисъл, надежда и перспектива за двете ни държава. Предстоят и други съвместни събития в областта на културата и изкуството, подготвяни с различни партньорства и от двете страни. Хубавото предстои, Въпреки… ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на Българския културно-информационен център в Скопие, на Софийска филхармония, на Пловдивска опера и Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Джиджи е не само голяма певица, но и изключителен човек

Концертът на участничките в първия майсторски клас на изключителната ни певица Александрина Пендачанска на Празниците на изкуствата „Аполония” в Созопол не беше само поредният прекрасен концерт на фестивала, а урок на живо пред публика, където я открихме в една нова и не по-малко прелестна изява. Не само като певица, но и като педагожка, който не само преподава, но и подкрепя безрезервно участничките. Без да се притеснява, че някой ден те може да я засенчат…

Майсторският клас беше за млади оперни изпълнители от страната и чужбина на възраст от 18 до 35 години, който се проведе  от 25 до 30 август 2019 г. в Созопол, във Ваканционното селище „Санта Марина“. Негови участници бяха кандидатите, одобрени от Александрина Пендачанска. Тя избира от 20 кандидати, които са изпратили техни видеозаписи. Избира седем, които са в активен певчески статус. „Не избрах млади, защото си дадох сметка, че няма как да допринеса за това кратко време. Избрах момичета, които вече са напред с материала, за да можем в тези няколко дни да надградим нещо”, споделя Пендачанска пред медии. Майсторският клас, първи за нея, е бил и „някаква проба” за самата оперна певица. Това предизвикателство за първи майсторски клас е вече част от последователността на Празниците на изкуствата „Аполония“ да отваря нови хоризонти към младите и да кани наши знаменити артисти да дебютират като преподаватели. Така беше през 2017 година, когато на „Аполония” свой първи майсторски клас имаше световната оперна прима Красимира Стоянова, а сега и Александрина Пендачанска. Идеята за тези специални моменти на „Аполония” са на артистичния директор Маргарита ��имитрова. Тя ни сподели, че Красимира отново има желание като педагог да се върне на „Аполония”.

Антонина Бонева беше на първия ред и в Созопол

Но да се върнем към преживяването в Археологическия музей на Созопол – концерта на седемте певици от майсторския клас на Александрина. Тя започна с думи на благодарност към своите учители – преди всичко към майка си Валери Попова, изключителната оперна дива с невероятна кариера, но съдбата определи много рано да напусне нашия свят, към големия диригент и учител на младите дарования Михаил Ангелов и към сестрата на майка си - талантливата българска пианистка и педагог Антонина Бонева. Тя стоеше на първия ред и през целия концерт го съпреживяваше, така както винаги е до Джиджи и ни информира в социалните мрежи за световните й изяви. Само ще допълня, че когато преди две години по идея на Александрина Пендачанска на 9 май беше изпълнен Военния реквием на Бенджамин Бритън  с нейно участие и великолепна колаборация между съставите на Софийска филхармония и БНР, Антонина беше тази, с която Александрина се съветваше на репетициите, прослушваха и коментираха заедно отделни елементи от частите с толкова сложните сопранови изпълнения. Тя благодари и на фондация „Аполония“ за поканата, която й е дала шанс да открие нещо ново в себе си – да преподава и да учи по-младите певици. Тази всекидневна работа с тях по осем часа на ден страшно й е харесала, вдъхновила я е не по-малко от преживяванията й като артистка на световните оперни и концертни зали.

Пианистката Ася Василенко, с която са работили по време на майсторския клас

За себе си открила, че работата като преподавател е като родителството – отглеждаш от едно цветенце, което да стане красиво и силно дърво. Какво се изисква? „Търпение, щедрост и критичност, която не съди, а дава варианти за решаване на проблеми и въпроси. Аз съм научила от майка ми и като родител. Тя е била и вокален педагог, и нейният път е този, който се опитвам да следвам“. Джиджи беше първата, с която започна през 2012 година реализацията на вълнуващите срещи „Цената на успеха“ в програмата на Празниците на изкуствата „Аполония“. Нейната искреност и топлота даде великолепно начало на тези почти интимни срещи с публиката. Направи го на другия ден, сутринта, след изключителния си концерт с великолепния ни пианист Людмил Ангелов за откриването на фестивала. Тя беше и от първите ни събеседници, когато създадохме „Въпреки.com” дни след блестящия й концерт в залата на Националната опера в края на декември 2013 година. Повярва ни и наистина ни дари със своята щедрост. Тогава тя каза: „Съвременното понятие за примадона много се е променило. Макар, че има и такива, които могат да бъдат наречени така – така си живеят, така им харесва. Това ги прави щастливи. Това мен по никакъв начин не ме интересува”. 

И още: „Много съм благодарна на моите родители, защото те са ме възпитали да не се съмнявам в качествата си – дали са ми някаква увереност, че мога да се справя. Слава Богу, през годините  човек трябва да мине през съмненията и през въпросите, които сам започваш да си задаваш. Но младостта, когато се изграждаш е важно да имаш родителския тласък и аз не съм се съмнявала, че ще успея да бъда на тяхното ниво. По-скоро това е било предизвикателство, искала съм да бъда като тях. Не съм се борила да бъда повече от тях, искала съм да бъда част от тях, една от многото, защото в нашето семейство има много музиканти. Била съм щастлива и съм искала да бъда част от тях.” А им е било доста сложно и съвсем не леко. Майка й Валери Попова е изключителна оперна прима, родена в семейството на  диригента Саша Попов и пианистката Вера Даскалова.

Александрина Пендачанска с Людмил Ангелов при тяхно представяне на ”Аполония”

Независимо от изпитанията на съдбата и за самата Александрина, тя е от най-прелестните звезди не само в операта, но и в ораториалното пеене, в камерните концерти на днешното време. И не само това – от нея се излъчва добронамереност, разбиране на другия, почит към колегите и заедно с това категорична гражданска позиция, без да пести себе си, неподвластна на конюнктурата. Представяйки всяка една от седемте млади певици в майсторски клас, тя специално акцентира на техните преподаватели, които са ги учили и подготвяли за голямата сцена с изключителна почит и уважение. Това правят само големите! Специално благодари на пианистката Ася Василенко, с която са работили по време на майсторския клас. За всяка една от певиците специално Александрина отбеляза техните качества като гласове, като певици, като музиканти и как са работили заедно в тези дни. Призна, че не само ги е учила с нейния феноменален певчески и артистичен опит, но е получила много от тях и е разбрала и много неща за себе си не само като преподавател. След всяко от прекрасните изпълнения на избранничките й Весела Янева, Гонца Богоромова /Република Северна Македония/, Леонора Илиева, Далиборка Люн-Скибински /Република Северна Македония/, Неда Атанасова, Гергана Георгиева и Христина Лазарова, тя правеше и изискваше отново да изпълнят някои детайли от ариите. Дори седна на рояла, за да разпее една от певиците. Беше преценила, че е необходимо. И още нещо, на пръв поглед не толкова музикантско, спря са на детайлите как се произнасят в текста италианските думи – какво да е Т-то и как да звучи двойното L, така характерни не само за оперния език. Все пак трябва да са готови и за италианската сцена, така ревнива и пунктуална към оперното изпълнение.

Публиката в Археологическия музей, благодарение на Александрина Пендачанска, се запозна безспорно с талантливи млади оперни певици. Тя представи всяка една като талант, като избор в работата за напред. С някои от тях се е срещала и преди. В контакта между тях и нея явно е имало много работа, много отдаденост и споделени неща за последователността и упоритостта на артиста. Всички момичета бяха прекрасни, усещаше се връзката, която са създали заедно с Джиджи и сякаш изпълненията им бяха за нея, а публиката се наслаждаваше на младостта им, на гласовете им, на желанието им да продължат в света на голямата музика. А те са готови за нея и, без да звучи патриотично за кой ли път се уверихме как в нашия регион се раждат невероятни музикални таланти. Въпросът е с техните усилия да имат добрия шанс да завладеят света. Но това е друга тема. Специално искаме да отбележим изключителната Весела Янева, мецосопран, плътен красив глас, рядко срещан. Природата е била щедра, а и тя явно е работлива и амбициозна. Финалът беше отреден за Гонца Богоромова Краловски, красива и много талантлива. Александрина призна, че нейната Лиу от „Турандот“ на Пучини я е разплакала. И я разбрахме, когато чухме изпълнението на младата певица. Заедно с великолепното изпълнение на прекрасната музика на Пучини тя и разказа за силата на любовта, което винаги е ней-голямото вълнение, когато слушаме последната опера на великия композитор.

Естествеността на Джиджи в този концерт – урок – спектакъл беше най-голямото преживяване за всички нас в залата на Археологическия музей в Созопол. Певица с невероятна кариера по света тя завладя всички ни с неподозирания си и за нея талант да насочва младите си колежки към стремежа да усъвършенстват себе си по пътя към голямото изкуство. Дадено е не на всеки. И тук припомняме думи на изключителния Людмил Ангелов пред „въпреки.com”, с когото са свързани с Александрина не само като музиканти, а като почти брат и сестра в предаността си на музиката. „Много неща, много неща трябват. Първо, талантът е необходим, очевидно. След това огромно количество работа и оттам нататък много човешки качества. Готовност за саможертва, готовност за дълги, дълги часове на самовглъбяване, на съзерцание, доброта, също страшно необходима, според мен, за всеки артист, за всеки човек, който се занимава с изкуство”, сподели преди време изключителният музикант Людмил Ангелов за това какво е необходимо на един световен пианист, какъвто е той. Това с пълна сила важи и за Джиджи, която споделя и как след часовете работа с младите певици не е заспивала с мисълта как ще продължат на следващия ден. Всяка от певиците получи от ръцете диплом на Аполония за участието си в нейния първи майсторски клас. При връчването им артистичният директор на фондация „Аполония“ Маргарита Димитрова само каза: „Това е Джиджи!“. Да, това е Джиджи! ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: За някои възможни прочити на „Поразените“ от Теодора Димова

Най-новият роман на Теодора Димова „Поразените” /изд. „Сиела”/ ще има премиера на „Аполония” в Созопол. Теодора Димова е тазгодишната носителка на Голямата награда Хр. Г. Данов за цялостен принос в националната книжовна култура. Тя е сред най - известните и четени български автори. А премиерата на книгата й в Созопол е на 30 август от 20 часа в Художествената галерия. Поетесата, преподавателка и литературоведка проф. Амелия Личева написа специално за „въпреки.com” за този роман.

Читателите от поколение 2.0

Родените в новия век все по-малко знаят за комунизма. Имената на Тодор Живков и другите бивши партийни функционери не им говорят нищо. За тях всяко подобно име, всяка реалия от комунистическия режим трябва да бъде пояснявана с бележка под линия (както е и в новия роман „Поразените“ на Теодора Димова с ЦУМ или Кореком), а разказът за дефицитите по онова време е като приказка със сюрреален елемент. От една страна, това е хубаво, защото говорим за необремени поколения, но от друга, грешките на миналото няма да бъдат допуснати отново само, ако паметта е жива. В този смисъл е чудесно и наистина е голяма стъпка, че в новите учебници по история комунистическият режим ще бъде представен като престъпен, както е според Закона, приет от Българското народно събрание през 2000 г., но това не е достатъчно.

Отдавна чакаме литературата също да даде своя принос в осмислянето на събитията около 9 септември и тя започна да го прави с романи от типа на „Кротките“ от Ангел Игов, „Девети“ от Анчо Калоянов или „Когато капят кестените“ от Стефан Коспартов. Новото, което внася романът на Теодора Димова, е пречупването на събитията през психологията на потърпевшите, разтърсващият прочит на ставащото през очите на майките и децата, както и много ясната позиция, която авторката недвусмислено прокарва чрез многогласието на преживелите трагедията.

Българските представители на поколението 2.0 ще могат да четат романа „Поразените” и без да разпознават прототипите, и без да възстановяват реални ситуации, и от това прочитът не губи. Без никакви предзнания младият читател ще бъде потопен в годините непосредствено преди преврата, вярно – военни, но въпреки това добри за България. Години, в които образованите задават хода на развитието; в които европейското влияние е силно не само в икономиката и културата, но и в бита. Много са важни тези детайли в „Поразените“ – мебелите, направени по поръчка, украсите, фините детайли в обзавеждането, модата, заимствана от Париж, културата на общуване... Изобщо, виждаме една млада, но цивилизоваща се, весела България, в която не зее пропаст между столица и провинция и която е в крак с европейските процеси.  Разбира се, не става дума за идеализация.

Не е подмината участта на евреите (изселванията, разпродажбите на имуществото им, униженията, на които са подложени). Една от отличителните характеристики на мъжките типажи в романа е балканското им твърдоглавие, нежеланието да се вслушват в жените си, тяхната мъжкарщина, която им коства живота заради грешни решения. Има и още много детайли, които тушират всякакво възможно обвинение в идеализация – за да спаси мъжа си една от героините започва да спи с неговия мъчител, нейната дъщеря почти зарязва детето си, предприемачът, герой в третата част, вероятно има незаконен син... Изброяваме това, за да се види, че светът в книгата на Димова е обгледан панорамно и оттласква  евентуалния упрек в склонността да се идеализира картината отпреди настъпването на преломната дата. Не, тя не е идеална тук, но контрастира с новото по разтърсващ начин. Защото, ако тя е просто човешка, новото е античовешко. То идва със сцените на изтезанията, убийствата, на подмяната на ценностите, авторитетите, идеалите.

На преден план излизат неуките, престъпните елементи, хората от най-ниските слоеве, затова озлобени, отмъстителни, прости, завистливи, които гледат да унищожат успелите и да заемат мястото им, домовете им, живота им. Неслучайно новата власт мирише – в пряк и в преносен смисъл. И това не е клише, а тъжната констатация за една варварщина, която се е промъкнала до властта с фалшиви лозунги за сиромахомилска социална справедливост. Та поколение 2.0 може да се остави просто на фикцията, защото „Поразените“ представя много въздействащи лични истории и удивително силни персонажи на ярък, красив, но и до болка точен, самият той поразяващ с ответна емоция, език.

Теодора Димова

Както стана дума, романът на Теодора Димова не е първи опит в нашата най-нова литературна практика да се говори за преврата. В повечето случаи от последните години, а и от най-ранните опити за това (а те не са никак много), романовото плащаше дан на журналистическото, н�� публицистичното,  докато Теодора Димова се е опазила напълно от това. Тя е написала роман, който има силата да предлага идентификации, да пренася във времето и да предразполага читателя да преживее с всичките си сетива онова, което са изпитали хората, за които превратът се е оказал внезапен финал на живота или на цялото им дотогавашно битие на европейски, свободни хора.

Читателите от поколението на родителите

„Поразените“ на Теодора Димова повдига много въпроси – за грозната подмяна, която след 9 септември 1944 г. бавно започва да променя облика на България и от цветна, нормална страна я превръща в сива, безлична колония; подмяна, в която много от интелектуалците, свещениците, предприемачите, на които се е дължал и духовният, и икономическият прогрес на България от онова време, биват унищожени, а семействата им – изселени, маргинализирани, заклеймени. Сред видимите, публичните оцеляват най-вече тези, които се продават на новата власт (в романа натрапчиво се стрелват образи на хора, които много бързо са сменили убежденията си и са приели новата идеология, за да живеят необезпокоявани). Той говори и за примирението, подчинението, които са не по-малко опасни от продаването на душата, защото легитимират новото и му осигуряват комфорт. В романа се прокарва и онази много важна нишка на паметта, която не позволява станалото да бъде простено, която гарантира, че достойнството може да бъде запазено дори в мизерията, в унижението, в пълната безнадеждност. В този смисъл много важен е образът на Райна, но не толкова младата Райна от първата част, колкото възрастната, която постепенно губи паметта си, но в озаренията, в проблясъците си спомня деня след чутите присъди от Народния съд и поклонението на жените в черно, на вдовиците със свещи в ръка и молитва на уста пред ямата, в която са заровени неизстиналите трупове на техните мъже. Тази памет (която за внучката е по-скоро фантазия, а не реалност) – внушава романът на Теодора Димова – не просто трябва да се съхрани, за нея трябва да се говори, защото само така травмата може да бъде осмислена и да има шанс да се върви напред, ако катарзисът се е случил.

Родителите на поколение 2.0 биха могли да видят зад героите на „Поразените“ реалните фигури, да разпознаят критиците, водили жалките пледоарии срещу големите български интелектуалци (тук най-малкото могат да разпознаят позорното издевателство  над Димитър Димов и „Тютюн“), да се опитат да разчетат идеологемите зад езика на новата власт. Изобщо, да видят как фактите, историята се превръщат в литература, в която езикът дава израз на онова, което в прочита на Пиер Корней на Аристотел е назовано „метафизичен ужас“, пораждан от всяка голямата трагедия.

Читателите изобщо

Може би романът на Теодора Димова ще раздели читателите – ще въодушеви едни, ще вбеси други, но това ще е по идеологически причини. В оценката си за изпълнението всички би трябвало да са единни (ако успеят да бъдат обективни), защото говорим не само за много стойностна, но и много умело изпълнена книга. С перфектно овладените монологични, епистоларни и наративни дискурси, с финото проникване в женската психология и детската душа, с емоцията, която е неразделна от гъвкавия, вариативен, въздействащ език, със своя вкус към градското във всичките му измерения, това е роман, който заявява своето безспорно присъствие в новата българска литература. ≈

Текст: Амелия Личева

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Теодора Димова представя новия си роман „Не ви познавам“ на „Аполония“

 „Празниците на изкуствата „Аполония““ винаги са отделяли специално внимание на книгите на български автори. Така ще бъде и тази година по време на 38-то издание на фестивала. Имат и своя дом – Градската художествена галерия сред експозициите, част от „Празниците“.  От 2020 година заради пандемията от Covid-19 пространството на литературата е в двора на галерията. А то се оказа, въпреки тогавашната ситуация прекрасно за среща с литературата.

Така ще бъде и тази година.  Това си има и своите предимства. В препълнената голяма зала на галерията нямаше места за всички, които искат да присъстват на среща с любими автори и отворените прозорци не даваха достатъчно хладина от морето. Но хората изтърпяваха задуха заради вълнуващите събития. А вече трета година те ще бъдат и сред произведения на изкуството. В пространството на галерийния двор ще са изложени скулптурите на Мартиан Табаков и Мартин Трифонов, които въпреки младостта си, са утвърдени творци със свой индивидуален и необичаен почерк. И двамата са ученици на забележителния  ску��птор и преподавател в Националната художествена академия проф. Емил Попов. Около тях на оградата отвън и отвътре ще бъдат изложени избрани образци от колекцията на 10-ото Международно триенале на сценичния плакат два месеца преди откриването му в София. Кураторът на изложбата Албена Спасова отбелязва „Определян като силно демократично изкуство, предназначено за широк кръг зрители, преди всичко случайни минувачи, плакатът е немислим без своята най-престижна галерия – улицата. В случая с Аполония плакатите са на любимото си място, което Триеналето превърна в галерия на открито – оградата на Художествената галерия.“ А в пространството на галерията ще гостува колекцията на Американската фондация за България (АФБ) от творби на Христо Явашев – Кристо и Жан Клод, неговата съпруга, спътница в живота и съавтор в множество общи проекти, която представя техния и неговия творчески път в рамките на няколко десетилетия от 1958 до 2003 година.

Кристо и Жан-Клод в ателието, снимка: Волфганг Фолц

В тази прекрасна атмосфера ще се представят книгите и техните автори. Това е „Аполония“. Както споделя за „въпреки.com” артистичния му директор Маргарита Димитрова: „Философията на фестивала е точно това да се събират всички изкуства на едно място и да бъдат разположени абсолютно равнопоставено. Тоест там, където е музиката да е и театърът, литературата, художниците, всички да бъдат заедно и да общуват, да се чувстват добре там.“ /Целия разговор с нея може да прочетете тук/

Не е възможно в текста да представим подробно всички книги и автори, които ще гостуват на „Аполония“, ще се спрем на няколко акцента, а с цялата програма на „Празниците“, които се откриват на 28 август и ще продължат до 5 септември, може да се запознаете на https://apollonia.bg/ .

Теодора Димова ще представи новия си роман „Не ви познавам“ . Съдбите на „Поразените“ от мракобесната идеология на близкото минало отекна в кадифения, но безкомпромисен роман на един от най-талантливите ни писателки, която беше представена на „Аполония“, 2019 г. и стана носител на голямата награда Роман на годината на Фонд „13 века България“, както и на престижната френска литературна награда „Фрагонар“.

Проф. Веселин Методиев, Теодора Димова и проф. Михаил Неделчев при представянето на "Поразените" на "Аполония", 2019, снимка Стефан Джамбазов

Тази майсторска история за паметта ще получи своето своеобразно продължение в най-новия ѝ роман „Не ви познавам“, който ще се появи с логото на издателство „Сиела“ до края на 2022 г. В  него една от внучките на главните героини в „Поразените“ ще трябва да се изправи пред видоизмененя кървав терор – кървавият терор от миналото е заменен, но ядката, същността на злото е същата.Защото децата и внуците на палачите продължават да бъдат палачи, децата и внуците на жертвите продължават да бъдат жертви. А прочитът на историята отново е подчинен на прогнила координатна система. Има ли обаче изход от омагьосания кръг, в който се е превърнал животът ни? Откъси от романа „Не ви познавам“ ще бъдат представени от актьора и режисьор Стоян Радев на 1 септември от 18:00 ч. в Художествена галерия – Созопол по време на Празниците на изкуствата „Аполония“ 2022, а самата Теодора Димова ще разкаже малко повече подробности за работата си по романа и неговото излизане. А предния ден на 31 август на театралната сцена на читалище „Отец Паисий“ е спектакълът на Варненския драматичен на сценичната адаптация на „Поразените“ с режисьор Стоян Радев.

Много силно присъствие на литературните събития на фестивала традиционно има издателство Colibri. На 30 август ще бъдат представени книгите „Монолози“, Сборник Изповеди на Мария Касимова-Моасе и „Любовта за напреднали“ на Светлозар Желев. Мария Касимова-Моасе е журналистка и писателка, авторка на книгите „Близки срещи със смесени чувства“, „Балканска рапсодия“ и „Записки от Шато Лакрот“, представена миналата година на фестивала, издадени от същото издателство. 

Мария Касимова-Моасе и Кремена Димитрова на "Аполония" 2021, снимка: Тихомира Крумова

Участва със свои текстове в редица сборници, сред които „Бащите не си отиват“, „България за напреднали“, „Моята булчинска рокля“ и „Българите в чужбина – …токова близо, толкова далече….“. В програмата на „Аполония“ 2021 тя с успех представи своето разказваческо шоу „Свободно падащи истории“. Монолози е най-новата ѝ книга и, според нея, е съвсем различна в сравнение с  творчеството ѝ досега.

„“Любовта за напреднали“ е познание, тя е пътешествие, тя е замък с много врати и много прозорци. Можем да влезем в любовта от много места. Можем да извървим много коридори, можем да отворим много врати. Дали ще намерим зад тях това, което търсим – зависи само от нас самите. Всеки от нас познава собствените си любови, всеки от нас страда от липсите си. Винаги когато разглеждаме любовта, нейната достатъчност или недостатъчност, богатството ѝ, емоциите, които ни дава, начина, по който успяваме да съжителстваме заедно, осъзнаваме, че тя е нещо, което ни тежи, нашата или нечия друга любов, или пък ни дава възможност да дишаме – отваря гърдите ни, отваря всяка от алвеолите в белите ни дробове, забивайки дълбоко в сърцето ни иглата с адреналин, който ни изстрелва в съвсем различно измерение.“

Отбелязва за книгата си авторът Светлозар Желев, автор на корицата е Тео Ушев.

На 31 август от 19 часа е премиерата на книгата „Гризачи“, Разкази от дядовци и от внучета на талантливия и обичан актьор Валери Йорданов. Героите имат свои пълнокръвни прототипи, хора, от които авторът се е възхищавал като дете: сурови в изпитанията, но и раними, по мъжки смели, но мъдри, тъгуващи, обичащи... Чудаци. Светът е уловен през погледите на изстрадания опит и на детската чувствителност, свързващи се в пространство, където понятията „родов корен“, „чест”, „достойнство” и „любов” са в основата на живота. Дядовци и внучета влизат в своеобразен романтичен диалог, чертаещ дълбинната, непрекъсната линия на съществуването. Същия ден, но от 18 часа ще бъде представена книгата с автор Александра Александрова по идея на Ива Папазова „Колко е лесно да бъдеш обичан“, 25 истории на учениците от различни випуски на любимия актьор и преподавател Стефан Данаилов. С носталгия и любов, през смях и сълзи те си припомнят важните уроци и безценните истории с техния учител, приятел, събеседник… С техния Мастер.

На 1 септември издателство „Захари Стоянов“ гостува с книгата „Ние, другите“, Сцени от личния и обществения живот през ХХ век на интелектуалеца Иван Стоянович (1930-1999), авторитетен кинокритик и публицист. На следващия ден 2 септември издателство „Хермес“ представя двама свои автори и книгите им. Романът „Ловецът на пеперуди“ на Костадин Костадинов, която възкресява мита за дунавската Атлантида и нейните обитатели. Сюжетът се гради на народното поверие, че когато човек умре, на другия ден идва пеперуда, която каца на гроба и отнася душата на мъртвеца. Всяка една от пеперудите в романа е огледален образ на починалия. Истински калейдоскоп от човешки души от цялата земя. Другата е „Късна смърт“ на Иван Станков. Писателят и преводач е автор на книгите „Спомени за вода“, „Улици и кораби“, „Имена под снега и „Вечерна сватба“. Носител е на Националната литературна награда Елиас Канети, на литературните награди на Портал Култура, Стоян Михайловски и Хеликон. Професор по българска литература във Великотърновския университет.

За романа си авторът пише:“…Както  повечето книги на света, и тази разказва за любов и за смърт. Героите трябва да издържат и на двете. И в живота, и в книгата ранната смърт е отблъскваща. Късната – привлекателна. Но мигар някой някога си е отивал навреме?“…

Издателство „Жанет 45“ на  4 септември представя „Звезди под клепачите“ на Николай Терзийски. Писател, журналист и магистър по философия, Николай Терзийски още с първия си роман Отлъчване получава голямата награда от конкурса за дебют „Южна пролет“ в категория Проза. Втората му книга „Хроники на неведомото“ е номинирана за  националната награда Роман на годината 2020 на Фонд „13 века България“. Другата среща на публиката същата вечер е със сборника разкази „Таралежите излизат през нощта“ на Йорданка Белева. За нея писателят Владимир Зарев пише: „Харесвам прозата на Йорданка Белева заради тази невероятна, доведена до съвършенство сложност на простотата, харесвам езика, на който са написани нейните разкази и с който тя си „играе“, както неуморните и винаги различни вълни си играят с неуморния и винаги еднакъв бряг.“

Здравка Евтимова, снимка: Стефан Джамбазов

В последния ден на „Аполония“ 5 септември е срещата с писателката, позната и оценена и от световните литературни среди,  Здравка Евтимова и книгата ѝ „Резерват и вълци“. Нейните разкази са издадени в 32 страни по света. През 2015 печели националната награда Блага Димитрова за произведение, писано от жена, а нейната книга „Една и съща река“ печели наградата за Роман  на годината на Национален фонд „13 века България“. През 2020 получава наградата Христо Г. Данов за цялостен принос в националната книжовна култура. 2021 зрителите на БНТ, след гласуване, я определят за свой любим български автор. Тази година тя води и майсторски клас по творческо писане на „Аполония“.

Оставяме за финал важен акцент от литературната програма на „Аполония“ - юбилеите, които са много сериозна линия за уважението към хората на фестивала.

Радой Ралин, снимка: архив

На 29 август от 18 часа ще бъде отбелязана сто годишнината от рождението на Радой Ралин, може би, най-колоритният български поет, писател,  сатирик, епиграмист, драматург и сценарист. С всяка от творбите си и с примера на собственото си страдалческо битие, той докрай защитава принципите на свободата и вечните човешки ценности. С блестящия хумор, който струи от страниците му, с интелигентните и същевременно злободневни теми, Радой Ралин великолепно пресъздава недъзите на обществото.

А на 3 септември по повод 80-та годишнина на проф. Михаил Неделчев ще бъде представена неговата тритомна „Как работи литературната история?“, издание на НБУ. Творчеството на проф. Михаил Неделчев изследва проблемите на литературната теория и философията на българската култура и литература, както и историята на новия български демократически преход.

Той пише за литературния, културния и политически персонализъм, геопоетиката и актуалния литературен живот. За него доц. Елка Трайкова пише: „Литературната история е не просто многолетно професионално занимание на Михаил Неделчев, тя е  негова съдба. Защото всяка книга не е просто факт от творческата му биография, тя идва с мисия – да ни накара да погледнем отново зад предела на познатото, отвъд познанието, което смятаме, че сме постигнали, да ни помогне да съпреживеем поредния неподозиран литературно- исторически сюжет… Вървейки по житейския си път, Михаил Неделчев твори литературна история. Не в онзи традиционен смисъл с книга с хронологично подредени текстове, която с акта на своето издаване идентифицира Автор и История… Литературната история като авторски проект наистина се случва в книгата на Михаил Неделчев.“ Той има и една друга вълнуваща битност вече десетилетия – той е един от аполонците още от времето на създаването на фестивала. Не е бил само миналата година и когато артистичният директор на „Аполония“ го попитала: „Защо?“, той отговорил: „Защото се готвих за тази година!“.

��а 38-ото издание на „Празници на изкуствата Аполония“ ще се спази традицията от последните години на организаторите - „Книжна Аполония“ за седми път. Различните издателства ще изложат избрани заглавия – както най-известните от предишни години, така и най-новите книги и автори. Някои от тях ще бъдат представени и на литературните вечери на фестивала, за които вече написахме.

Успех и на добър час на „Аполония“, която се открива на 28 август от 20.30 часа с концерт на Детският духов оркестър към Средно училище Емилиян Станев, Велико Търново. Тогава ще разберем и кой ще е 24-ият носител на наградата на Фондация „Аполония“  Аполон Токсофорос. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на „Аполония“, Тихомира Крумова и Стефан Джамбазов

[vprki]

Изложба „Необозримо за Кольо К.” в Градската художествена галерия на Пловдив

„Ако някой каже, че за Кольо Карамфилов е лесно да се напишат няколко страници, ще е прав. И – от друга страна,ще направи онтологична грешка. Защото дори само изреждането на областите, към които той посегна артистично, ще запълни доста листове”. Това написа изкуствоведът и художник Димитър Грозданов по повод голямата ретроспективна изложба на един от най-обичаните пловдивски творци Кольо Карамфилов (1963 – 2014).

Тя се открива в Градската художествена галерия на Пловдив на 7 януари от 18 часа и с нея галерията започва своята изложбена програма по време на Пловдив – Европейска столица на културата 2019. До края на месец януари на двата етажа в Залите за временни експозиции на ул. „Княз Александър I“ №15 ще бъдат представени произведения от различни периоди в артистичния живот на Кольо Карамфилов, предоставени за изложбата от галеристи, частни колекционери, приятели. Ще се покажат филми за и с него в опит да се изгради обозрима картина на разноликото му творчество. Карамфилов работи в почти всички жанрове на визуалното изкуство - графика, живопис, скулптура, пърформанс, инсталации, фотография, изявява се също като режисьор и сценарист. На 28 януари от 17.00 ч.  в ГХГ Пловдив ще бъде представен двуезичен каталог, специално подготвен на изложбата.

Кольо Карамфилов - снимка Стефан Джамбазов

Според изкуствоведката проф. Галина Лардева, „Кольо Карамфилов е средоточие на различни, понякога провокативни гледни точки, творчески концепции и нагласи. Той е един от малкото български автори с ярко изразен регионален и същевременно национален облик и значимост. Специфичното му място в художествените процеси от последните десетилетия у нас се определя от пресичането между съзнателно избраната автостилизация на артиста като „художник на собствения си живот“ и разполагането на творчеството като територия, която единствена е в състояние както да изрази, така и да запази индивидуалната чувствителност на твореца.“ А Димитър Грозданов добавя: „Аз го познавам от почти детските му години, от времето на митологизираната днес група „Ръб“, на която той бе кръстникът. Няма да конкретизирам години, защото членовете на групата (онези, които останаха живи) ревизират времето на създаването й, така че историческата истина отстъпва на емоции с мартирологичен мотив. Убеден съм, че ако Кольо можеше да вземе отношение към тази редакция, би я възпрял, както съм убеден, че при неговото присъствие и идеята за музей „Ръб“ не би се осъществила така комично, нито пък късните феминистични прояви на някои членове от групата биха били толкова анахронични. – Ето как Кольо и днес със своето отсъствие въздейства върху историята”.

Една от картините на Кольо Карамфилов от изложбата в Националната галерия преди три години - снимка Стефан Джамбазов

Ние пък си спомняме как много хора не повярваха преди пет години, че Кольо Карамфилов ни е напуснал, след като се разбра за неговата кончина. Даже във Фейсбук негови приятели отказваха да употребят думата „Сбогом”, а пишеха „Довиждане”. Хората не вярваха, че този витален творец, който понякога твърдеше, че е хулиган, си е заминал безвъзвратно от този свят. Но колкото и предизвикателен да изглеждаше като човек и творец, Кольо беше изключително талантлив човек и като такъв беше много тъжен. Спомняме си една негова изложба през 2011 г. в столичната галерия 1908, която беше нарекъл Made in Absence. Той описваше картините си от експозицията като опитващи се да покажат живота на артиста, изгубен в избори, избори като този между философския или битовия начин на оцеляване в място, където културата (изкуството) е последното нещо, което вълнува държавата. По думите му тогава културата е последната дупка на кавала и той решил „да се избъзика на това, което е в момента”. „Трябваше да се казва „Никога няма дъно”. Един неуспял самоубиец няколко пъти правил неуспешен опит за самоубийство. Все се давил и казвал: „Батко, никога няма дъно”. Това е голямо намигване към ситуацията на културата в България”, каза тогава Кольо Карамфилов. И добави: „Няма да обяснявам изложбата, тя е много тъжна. Един ден всичко ще изчезне, слънцето ще спре. По-добре е да създадем една хубава морава, по която да тичаме, а не всичко да е в тръни и в буренаци”, призоваваше художникът.

Кольо Карамфилов на изложбата в Созопол по време на “Аполония” - снимка Стефан Джамбазов

Това обаче не го спираше да работи. И през 2012 г. на празниците на изкуствата „Аполония” в Созопол Кольо Карамфилов заедно с приятеля си Стефан Божков представи една изложба не точно вдъхновена, а спасила чиновете от старото училище в Трявна. „Джепето School – Випуск 2012” –  едно малко тъжно намигване е усещането, което създаваше и тази изложба на Кольо Карамфилов. Целият изходен материал за проекта са всъщност стари чинове от училището по изкуствата в Трявна. Тогава Кольо казваше : „Това са чинове – трябваше да ги изгорят, те са двулицеви, само гледай как е изгоряло всичко. Аз жулих, жулих. Аз казах: „Абсурд! Няма да ги изгорите, ще ги върна във вид на картини или не знам още на какво, но няма да ви дам да ги изгорите тези чинове. На тях са стояли стотици хора, умни, бели глави, които в момента са едни от най-големите художници на България”. Такъв си беше Кольо Карамфилов – зад неговото на пръв поглед екстравагантно поведение се криеше един дълбоко тъжен и чувствителен човек, готов да помогне и подкрепи всеки талант. Тъжен, но и добър човек с изключителен талант. И всички, които са работили с него и в киното, и в театъра, и в изложби и пърформанси, ще го запомнят като един вдъхновяващ приятел.

А Димитър Грозданов припомня още в текста си за каталога на изложбата: „Смята се, че първият художнически опит на Кольо в детските му години е някакъв нарисуван клоун, но дори и ако се абстрахираме от този неясен спомен, моментът на осъзнаването му като художник е достатъчно рàнен. По-късно, след завършване на гимназия, той работи цветни акватинти върху цинкови плочи. Става дума за фигуративни графики със своя типология, поетика и стилистика, които веднага го утвърдиха като оригинален млад художник. През онези години (края на 80-те – началото на 90-те години) съм откривал някои негови изложби, като посрещнах критично само една, в която бяха използвани захвърлени дървени надгробия от някакво хасковско село. Въпреки несъгласието ми тази изложба, показана в Стария Пловдив през 90-те години на ХХ век, предизвика интерес. По-късно той с лекота премина към живопис, скулптура, илюстрация, инсталация, театър, както и почти навсякъде, където виждаше място за интерпретации. Струва ми се,че силата му беше в минималистичните реминисценции, както и в скритата асоциативност. Той, както бе опитал един известен френски модернист, сякаш искаше да изрисува „гласните“, звуковете, тоновете и полутоновете, нашепванията, тишината.

Неслучайно в един по-късен период той се сроди с италианския трансавангард и постмодернизъм. В работата си Кольо правеше културологични разходки. Бих казал, че правеше „разрези“, ако движението му не беше толкова въздушно и епидермално. С нещо в инспирациите си той напомняше модерен Пиеро, който съчувства от дъното на душата си на всички, до които се докосне, който се вживява без остатък във всяка ситуация. А Кольо непрестанно се докосваше до множество хора, попадаше във всевъзможни ситуации – и на всички отдаваше дължимото. Рееше се между стиловете, епохите, видовете и техниките с лекота и въображение, движен от рефлекса си за съпричастност и личния си вкус. Такива бяха и отношенията му с Павел Алберт (ранен член на група „Ръб“), с когото обмениха доста идеи и формули. През 1995 година направихме пърформанс в планината на един заснежен сипей в местността „Джофара“ край Кърнаре. В студеното време Кольо не се поколеба да се разсъблече и да се затрупа с камъни.Сещам се и за една негова „монументална рисунка“ с въглен в стола на Художествената гимназия в Трявна от2013 година. Тогава си помислих колко леко си позволява да бъде експлоатиран. Същевременно обаче и самият той лесно експлоатираше: преминаваше, палеше се, откликваше на импулса и продължаваше нататък.

Любим режисьор на Кольо бе Тарковски, а от българските най-много харесваше Теди Москов и Александър Морфов, както и някои кукленици. От критиците най-близък му бе Петър Змийчаров, който също беше интегрална личност, чужда на лесното правене и мислене. Сценографии в Русия, Украйна, Румъния, църковни стенописи, групови участия с „Ръб“ и „Диско 95“, художествено оформление на ресторанти, барове, празници, фирмени презентации… всичко това го вълнуваше. Той притежаваше вулканична универсалност, която го тласкаше от една дейност към друга. Същевременно пазеше ревниво така нареченото авторско право и често се предпазваше от клопки чрез договори. Винаги съм се чудел с каква лекота съчетава разнопосочните емоции в тези странични дейности и как въпреки това запазва толкова енергия за истински артистична дейност.

Възкъси панталони (като на Чаплин), паднал настрана перчем (като Гео), пълничка фигура (като на Карлсон), Кольо бе пленителен и за жени, и за мъже, като самият той не бе лишен от суета. Жените го следваха и го гледаха в устата, която бълваше афоризъм след афоризъм, а мъжете го имитираха в походка, прическа, пиене и т.н. и в повечето случаи го дискредитираха с епигонството си. Всички го обичаха. Мисля, че той често презираше обкръжението си, но търпеше неговата сервилност. Кольо сякаш бе сатир от компанията на Дионис и крачеше по пътя на мистериите, хвърляйки цветя и усмивки настрани. Понякога се спъваше в цветята и усмивките. Формотворчеството представляваше израз на пътя му в концептуален и във вербален смисъл. Бързо изпълваше с рисунки салфетките в кръчмите и бързо ги пускаше да летят като птици по масите.

Историята на нашето съвременно изкуство неведнъж се е произнасяла за Кольо Карамфилов. Определян е като оригинален автор и като адаптивен производител, който умее да организира изложби, но и свои комерсиални галерии. Като артист, който с еднакво широк размах твори и компилира, създава и пренася, открива и посредничи по пътя на откритията. Може би е необходимо да изтече определено време, за да се даде балансирана преценка на неговото творчество. Необходимо е да се успокоят страстите около Кольо, още повече, че още с ранните му стъпки около него се бяха появили епигони, както и откровени кописти. Широтата на изявите на Кольо обаче поставя подражателите в затруднение – това, което на него му се удаваше с лекота, за тях означава неимоверни усилия и затъване в компромиси.

В съвременното ни изкуство мястото на Кольо Карамфилов е запазено. Това е мястото на творец, но и на топла и любвеобилна личност. Творчеството на Кольо е принципно неразделно от неговите жени, неговите приятели, неговите сантименти, неговите интимности – за това може да се говори допълнително. Във всеки един смисъл това творчество създава пространство за приютяване, пространство за черпене на емоции. Един негов приятел бе написал, че Кольо сега щеше да бъде на 55 години, но за него той си остава на 35. За мен Кольо си остана на 25 години, когато рисуваше, пееше и говореше, без да спира. Мистерията Кольо Карамфилов бе изградена още тогава. Тази мистерия ни увлича и притегля и днес, като ни кара да мислим за времето. Кольо се превърна в един Пиеро на мечтите, за когото често си спомняме, без да можем да го дефинираме докрай. Неговият живот бе фрагмент от бестиарии – движим се днес по релефа на този фрагмент и не можем да различим изкуството и измислицата от живота”, написа Димитър Грозданов. А проектът се осъществява от Фондация „Култура и съвременност“ в партньорство с галерия U.P.A.R.K. и е част от официалната програма на Европейска столица на културата – Пловдив 2019. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Фестивалът „София ДокуМентал“ – да отстояваме човешките си права и достойнство

Първият фестивал „София докуМентал“ се включва амбициозно в разнообразието от фестивали в лятно-есенния културен сезон. Кинофорумът си поставя важната цел да покаже филми с кауза, прекрачващи всички граници, задръжки и предразсъдъци. Но, всъщност, това не е първото му издание, а първото на живо.

От 7 до 14 септември Балканският документален център, Фондация „Конрад Аденауер“ и Чешкият център канят публиката да гледа най-доброто от съвременното документално кино с награди от „Сънданс“ и „Берлинале“, с номинации и отличия „Оскар“. Припомняме, че минала година през декември се откри нулевото издание на новия изключително интересен, актуален и амбициозен фестивал – София Документал. Това беше международен филмов фестивал за документално кино с фокус върху човешките права и беше излъчен он лайн от 10 до 18 декември 2020. Директор на фестивала е известната кинодокументалистка и продуцентка Мартичка Божилова, която тогава обяви, че „това „нулево“ издание е следствие на настъпилата пандемия и, поставяйки на първо място здравето на нашата публика, решихме да оставим първото издание на фестивала за 2021 г., когато той ще се разгърне в целия си блясък“. И този момент дойде, но вярваме, че пандемията от Covid-19 няма така мощно да се върне и да ни затвори и изолира отново един от друг.

Организаторите от Балкански документален център, Фондация Конрад Аденауер и Чешки център, фестивалният директор Мартичка Божилова, програматорът Еви Карагеоргу, подкрепени от Национален фонд “Култура”, Столична община и Американско посолство в България, имат амбицията да превърнат „София ДокуМентал“ в едно от най-значимите събития в културния календар на София. За 8 дни ще бъдат показани повече от 40 заглавия. Общото между всички е фокусът върху човешките права. Част от заглавията са включени в състезателна програма, която цели да окуражи млади жени режисьори в жанра на документалното кино.

Друга награда ще връчи публиката. Много от прожекциите в Дома на киното, Чешкия център и подкуполното пространство на Ларгото ще бъдат последвани от дискусии, в които ще се включат творческите екипи на филмите, а сред гостите от чужбина са Антония Килиян , Дейвид Осит , Димитра Кузи, Таня Хорилчук и други, съобщават организаторите.

Тематично филмите са обединени в седем секции. “Конфликтна зона” показва местата по света, за които войната и раните от нея не са останали в миналото. В тази секция е включен филмът, с който се открива кинофорума „Земята е синя като портокал“ на Ирина Цилик , спечелил награда за най-добра режисура -"World Cinema Documentary”, 2020 Sundance, показан и на последното „Берлинале“. Филмът разказва историята на семейство, което се опитва да оцелее в конфликта в Източна Украйна, датиращ от 2014 г..

„Земята е синя като портокал“

Режисьорката ни потапя в абсурдна, сюрреалистична ситуация, в която майка на четири деца се опитва да овладее живота на семейството в извънредното положение. Те снимат филм и чрез интервюта, реконструирани сцени в мазето и разговори за изкуство се справят с ужасяващото военно присъствие и постоянните удари с граната в квартала.

„Сабая“ (2021, Швеция, Реж. Хогир Хирори) е невероятно свидетелство за човешкия стоицизъм и силата на духа, който показва усилията за спасяване на язидските жени и момичета, държани от Ислямска държава като „сабая“ (отвлечени и превърнати в сексуални робини). „Дъждът никога няма да спре“ (2020, Украйна, Латвия, Германия, Реж. Алина Горлова) е документален разказ за сирийско-украински служител на Червения кръст. А „Другата страна на реката“ (2021, Германия, Финландия, Реж. Антония Килиян ) представя историята на 19-годишната Хала , която за да избегне принудителен брак, намира подслон в кюрдската женска армия в Ефрат. Докато се учи как да се бие, тя се вдъхновява от мисълта да освободи още жени в нейното положение. Когато кюрдската армия освобождава родния ѝ град, Хала се връща там като полицайка, упълномощена да защитава уязвимите.

„Сабая“

Войната в Сирия е тема на „Пещерата“ (2019, Дания, Сирия ) . Новият филм на номинирания за „Оскар” Ферас Фаяд(„Последните хора в Алепо”) ни среща с обсадени цивилни, чиято надежда за безопасност е под земята. Там, в подземната болница, известна като „Пещерата“, педиатърът и управител на болницата, д-р Амани Баллур и нейните колеги Самахер и д-р Алаа са отстоявали правото си да работят като равни заедно с колегите си мъже.

„Да се изправиш срещу статуквото“ е името на програмата с герои, които имат смелостта да се противопоставят на политически режими и обществена несправедливост, като платят с цената на репресии и преследване. Едно от топ заглавията в тази тематична секция е „Дисидентът“ (2020, САЩ) – номинация за Оскар 2021 ). В центъра на филма е убийството на писателя от Саудитска Арабия и колумнист на „Вашингтон поуст“ Джамал Хашоги. Режисьорът Вогъл смесва политическо кино, шпионски трилър, криминално-процесуална драма, любовна история и хорър. Умело преплитайки различните жанрове, той изследва представите за власт, технология, държавно спонсорирано насилие и държавна тирания в една своеобразна ода за свободата на словото.

Друго много силно заглавие е „Машината на порока“ (2018, Канада , Реж. Сара Фоуди). Филмът е забележително свидетелство за един срамен период от историята на Канада след Втората световна война. На фона на параноята от Студената война, Канада започва разследване на федерални служители, които може да са податливи на изнудване от съветски шпиони. Хомосексуалността, тогава считана за „слабост на характера“, става основание за наблюдение и разпит от страна на кралската канадска конна полиция. Чрез т.н. „Плодова машина (Fruit machine ) - устройство, подобно на полиграф, канадското правителство се опитва да идентифицира ЛГБТ служители и да ги отстрани от държавна служба. В продължение на четири десетилетия кариерата на хиляди мъже и жени е съсипана, а животът им е унищожен.

„Плодова машина"

Темата за половата идентичност и различната сексуална ориентация е застъпена и във филма „Цветовете на Тоби“ (2021, Унгария) – част от програмата „Свободата няма възраст”. Филмът представя портрет на едно семейство, борещо се с тийнейджърска полова дисфория на 16-годишният тийнейджър Тоби, като отправя за пореден път посланието, че любовта е всичко, от което се нуждаем. Всички творби в тази секция ни срещат с млади хора, които имат смелостта да бъдат свободни, каквото и да им струва това.

Пет филма са подбрани в програмата „Природа: SOS” или „С(рещу) природата”.Грета Тунберг е една от главните героини в тази поредица.

„Аз съм Грета"

Историята на тийнейджърката климатична активистка е разказана в лентата „Аз съм Грета" (2020, САЩ Реж. Нейтън Гросман ) чрез завладяващи, невиждани досега кадри. Документалният филм следва нейното глобално въздействие, което започва от стачки в училище и стига до организиране на протести по целия свят.

Рон Хауърд заснема историята на един от най-смъртоносните пожари в САЩ във филма „Възстановяването на Парадайс“ (2020, САЩ). Той разказва за опустошителната огнена буря на 8 ноември 2018, обхванала живописния град Парадайс, Калифорния, при която пожарът убива 85 души, изселва 50 000 жители и унищожава 95% от местните сгради.

Другите филми, които изследват сложните взаимоотношения между човека и природата са: „Опитомената градина (2021, Швейцария, Грузия, Германия, реж. Саломе Яши) и „Тигровата мафия“ (2016, Швейцария, Кения). Организатори на фестивала ще направят подарък на публиката с безплатната прожекция на “Моят учител октоподът“ (2020, Южна Африка) – носител на тазгодишния Оскар за най-добър документален филм.

„Новото нормално“ е термин, който Ковид епидемията въведе във всекидневието ни в последната година и половина. Няма как това не се отрази и на киното. На фона на разпадащия се сектор на здравеопазване в Гърция, филмът „В настоящето“ на Йоргос Аверопулос следи главните действащи лица, които се опитват да овладеят новата криза, сполетяла човечеството. Наблюдавайки в продължение на една година опита на родината си да се справи с този гигантски проблем, режисьорът успява да улови една универсална реалност и поставя критични въпроси за ерата след Ковид, в която светът тепърва ще навлиза. Още в предишния си филм „В АGORA II – Chained (2020, Гърция)“ той разглежда избухването на пандемията от Covid-19 като третата поредна криза за европейския континент след въвеждането на еврото и бежанската вълна и, която за пореден път поставя под въпрос европейските ценности.

България се представя на фестивала с 3 филма. Два от тях са част от секцията „Тихи герои“, посветена на обикновени хора с необикновени съдби. Сред тях е новият филм на Стефан Командарев „Живот от живота��. И тук режисьорът използва познатия ни от последните му 3 игрални филма похват да пресече пътищата на няколко напълно непознати и несвързани помежду си герои - 39-годишен журналист, 37-годишен рекламен агент, 23-годишен студент, 51-годишен фитнес инструктор и 35-годишен фермер. Общото между тях е нуждата от животоспасяваща трансплантация на органи.

Стефан Командарев, снимка: Стефан Джамбазов

„Генералната цел на този документален филм е донорството на органи и насърчаването на трансплантациите да станат нормална част от културата и ценностите на обществото в България. България заема последно място сред страните от Европейския съюз по брой пациенти, на които е направена трансплантация на органи и по брой донори на милион население. – казва режисьорът - Листата за чакащи е почти смъртна присъда в България – очакването е години, накрая повечето си умират недочакали. Някои имат късмет, други търсят законни или не начини за спасение в чужбина. Борбата е за всеки ден надежда, в очакване на живота“. Филмът е включен и в програмата на 37-то издание на „Празниците на изсуствата Аполония“ в Созопол тази година.

Другото българско участие в тази секция е "Тихо наследство" на режисьорката Петя Накова. Филмът разказва за семейството на слухово-речевия рехабилитатор и жестов преводач Таня Димитрова, основател на рехабилитационния център за глухи деца "Яника“. През 2015 г. Петя Накова решава да заснеме именно напредъка на няколко такива деца, които пристигат в центъра и с течение на времето се научават да общуват с чуващите им връстници. Тогава обаче никой не предполага, че съдбата ще нанесе тежък удар на Таня Димитрова. След ядрено-магнитен резонанс тя чува диагнозата рак на белите дробове в напреднал стадий и отделно - рак на гърдата. Налага се Таня и съпругът и Димитър да заминат за лечение в чужбина, а по време на операциите и възстановяването ѝ, отговорностите около образователния център падат върху по-голямата им дъщеря. Момичето поема това своеобразно тихо наследство, което майка ѝ оставя и този процес по съзряване и справяне се превръща в акцент и в заглавие на творбата. За първи път от 10 години български документален филм е копродуциран от HBO Европа и през стрийминг платформата HBO GO влезе в домовете на зрителите от 23 европейски държави.

Третото българско заглавие е „Музика за филм“ , включено в секцията „Малки градчета, големи истории“. Току-що заснетият филм ни пренася в малък крайбрежен квартал. Мимо Морски, музикант номад, кани своя добър приятел Фред Щиц от Германия в родния си град Варна, за да напишат заедно музика за филм. Докато създават партитурата, двамата стигат до важни прозрения за имиграцията, семейните травми, както и за собствената си идентичност и място в света.

Един от най-интересните филми на фестивала е включен именно в този тематичен раздел. „Кмет“ на Дейвид Осит е политическа сага за реалния живот на Муса Хадид - християнския кмет на Рамала, харизматична и изпълнена с оптимизъм личност. Неговите простички цели са да ремонтира тротоарите, да привлече повече туристи и да организира коледни тържества в града. А голямата му мисия - да прекрати окупацията на Палестина. Рамала е само на 10 мили северно от Йерусалим, но палестинците, живеещи под постоянно напрежение, усещат това разстоянието като много по-дълго. „Кмет“ е свеж, на моменти разгърнат до черна комедия филм - портрет на нормалността и достойнството Той се опитва по нестандартен начин да отговори на въпроса - как се управлява град, когато няма държава и го прави толкова елегантно, че много коментатори го наричат най-добрия съвременен филм за израело-палестинските отношения. / С голям интерес ще гледам този филм. била съм Рамала в Израел и в автономните палестински територии и ги познавам много добре в исторически, политически, социален контекст и т.н./. Поне в анотацията нещата са представени доста еднозначно. Но и в това е и ценността на фестивала в дискусии, ако не в конкретен филм да се коментират различни гледни точки – б.ред. /

В последната вечер на фестивала ще звучи музика. За финал в програмата е включен „Сестри на радиочестоти“ (2020, Великобритания на реж. Лиза Ровнер). Трейлър -Филмът разказва забележителната история на пионерките на електронната музика, прегърнали машините и технологиите, за да трансформират напълно начина, по който произвеждаме и слушаме музика днес. И както подобава за закриването на подобно събитие, след прожекцията, Ларгото ще бъде огласено от афтър парти с жива музика.

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Архив на фестивала

P.S.на „въпреки.com”: „София докуМентал“ е изключително важен фестивал за България. Той не е за удоволствие, а за смисъла в живота ни. Какъв невероятен консенсус с малки изключения българските партии и т.нар. патриотично гражданство се обединиха против приемането на Истанбулската конвенция! Какво е отношението към различните, как мнозинството се отнася към екологичните проблеми, към мигрантите! Светът е много по-широк и сложен от самозатворилото се пространство между Калотино и Капитан Андреево като мислене и манталитет за много наши сънародници.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: С интересни изложби тръгва 2021 в София

Няколко интересни изложби могат да се видят от началото на 2021 година в София. Някои се откриват след отварянето на галериите, други бяха подредени в края на миналата година, но сега вече могат да бъдат разгледани.

Фотоизложбата „Андрей Даниел – последните 7 години“ на Стефан Джамбазов ще бъде показана в галерия „Академия“ на Националната художествена академия от 7 до 23 януари 2021. Вернисажът ще бъде от 16 до 19 часа на 7 януари. Има нещо символично в това, че тази изложба идва в навечерието, когато се навършва една година от кончината на големия художник и преподавател, която се навършва на 24 януари. И то на място, което може да се каже, че беше дом на Андрей през годините – в срещите и контактите с колегите си и студентите в НХА. Галерия „Академия“ е поредната спирка на тази пътуваща изложба след показването на част от нея на Празниците на изкуствата „Аполония“ в Созопол и цялостно във фоайетата на културния дом „Борис Христов“ в Пловдив по време на Пловдив джаз фест 2020. Но тук, освен, че е знаково място за проф. Андрей Даниел е и първо показване на изложбата в София, реализирана по проект на фондация „Въпреки“ с подкрепата на Национален фонд „Култура“.

Тази изложба е опит за кратък репортажен разказ с визуални акценти от последните седем години на големия художник, преподавател и мъдрец проф. Андрей Даниел /1952 – 2020/. Имахме щастието да се виждаме по – често по различни поводи в тези последни негови години освен заради приятелството, но и във връзка с нашия сайт и фондация „Въпреки”. Разговорите и срещите ни бяха свързани с подготовката и откриванията на негови изложби, както и на учениците му, на които изключително държеше.

Андрей Даниел във филиала на НХА в Бургас - снимка Стефан Джамбазов от изложбата

Обикновено говорим за първите седем години в живота на един човек. Но тук снимките показват някои моменти от последните седем – също важни и магични от земния му път. В тях за Андрей имаше много положителни емоции – признания, работа в Академията в София и филиала в Бургас, но и тежко боледуване. Но той не се предаде на болестта и работеше, и преподаваше до края… И беше щастлив. Защото твърдеше и вярваше, че хората на изкуството трябва да синтезират смисъл. „И ако не се научим да измисляме смисъл, да синтезираме за себе си и за околните, за много големи групи хора смисъл, то това съществуване ще бъде по-скоро някакъв вид вегетация”, каза в разговор с нас за сайта ни „въпреки.com” Андрей Даниел. Предлагаме и вие да се докоснете емоционално до тези последни години на Андрей, за когото обаче не можем и не искаме да мислим в минало време…                        

Автопортрет на Любен Зидаров с четки в двете ръце - снимка архив

А друг голям художник – неуморният Любен Зидаров, който навърши преди дни 97 години /!/ подреди изложба с нови свои картини в галерия „Ракурси“. Тя може да бъде разгледана до 19 януари 2021. В нея отново виждаме ироничния и самоироничен Любен Зидаров със свои автопортрети, баби и магарета – запазени образи за художника. Шеговито е и заглавието на изложбата – „П О   З А Л Ѣ З Ъ“ - ПѪСТРА ИЗЛОЖБА на Любен Зидаров, живопис и акварел. Изложбата показва за пръв път пред публика най-новите творби на Любен Зидаров, създадени през изминалата година, за които авторът споделя: „Не знам доколко имам основание да вярвам, че нарисуваното по залез няма да разочарова зрителя. Дали то е крачка напред или пък назад – не зная. Завръщане към спомените през фокуса на късните години на други вълнения, в обстановка на противоречия, сблъсъци и изненади, които отвеждат мисълта другаде. Радвам се, че галерия „Ракурси“ даде път на „Залеза“ – завършек на дългата поредица мои изложби. Но, според варосаните старци от двата изложени автопортрета – с четки в двете ръце, за живопис и за акварел, залезът едва ли е завършек“.

Любен Зидаров, “Пенсиите дойдоха” - снимка архив

А в галерия „Васка Емануилова“ – филиал на Софийска градска художествена галерия е експонирана изложбата „Място до прозореца“. Тя е на Катержина Шеда и е втора част от художествен проект, създаден специално за квартал Манастирски ливади – запад в София, от чешката художничка. Началото на проекта беше поставено през месец октомври 2020 година, чрез акция под формата на градска игра на ул. „Казбек“ в квартал Манастирски ливади – запад на 31 октомври и 1 ноември 2020 г. В играта се включиха над 100 човека, които нарисуваха на прозорците на своите автомобили, какво искат да допълнят или променят в гледката, която виждат. Те споделиха идеите и надеждите си за развитие на средата и за подобряване на условията на живот и инфраструктурата в квартала.

Снимки от изложбата “Място до прозореца” - архив на галерия “Васка Емануилова”

Повечето от техните желания са съвсем обикновени, но важни: необходимостта да има тротоари и улици, повече зеленина и пространство между блоковете, детски градини и училища, велоалеи, скейтпаркове и места за разходка и почивка; кварталът да промени своя цвят от сив в зелен. Техните идеи се превръщат както в конкретни предложения, които чертаят бъдещето на квартала, така и представляват универсални послания за качеството на живот, спокойствие и сигурност. В галерия „Васка Емануилова“ могат да се видят тези лични „гледки“ и споделените идеи, както и гледната точка на художничката към мястото. В рамките на изложбата през месец януари ще бъде представена книга за проекта, а трима от участниците ще получат награди за най-добра гледка под формата на семеен уикенд на хижа „Червената шапчица“ на Витоша. Предвидена е и специална награда за най-интересна идея за мястото.

Манастирски ливади – запад е един от най-показателните примери за негативните последствия от презастрояването. Проектът на Катержина Шеда ще продължи през 2021 г. с целта да допринесе за промяна на мястото чрез активирането и даването на глас на хората в него. Авторката има богат опит в работата с общности, на които предлага не само възможност да погледнат на „нормалния“ си, всекидневен живот по различен начин, но и да се сплотят около общите си идеи и желания. Катержина Шеда е реализирала свои проекти по целия свят – от Силиконовата долина в Америка до Чернобил в Украйна. Нейните работи са били показвани в Тейт Модерн, Лондон, Документа в Касел, Венецианското биенале и много други международни платформи и пространства за изкуство. За представянето си в ключовия международен форум за съвременно изкуство Документа 12 в Касел през 2007 г. Катержина Шеда създава проект за квартал в родния си град Бърно, чрез който успява да сближи хората като ги провокира да се обърнат един към друг и да видят общата среда, в която живеят.

През 2011 г. художничката кани хората от село Бедриховице в Чехия да се преместят в околностите на Тейт Модерн в Лондон и за един ден да правят същите неща, с които обичайно прекарват почивните си дни. Целта е хората да погледнат на себе си от друга гледна точка на новото място и да се обединят около общи действия и активности, за които в работните дни нямат време и които сплотяват тяхната общност и разнообразяват живота им. Сред по-новите й проекти е инициативата „Нещо за нещо“ в Норвегия през 2019 г., при която на туристите се предоставя безплатен ербиенби престой в добре оборудвана каравана срещу извършване на някаква помощ или услуга за местната общност. Проектът „Място до прозореца“ е подкрепен от Министерство на културата в Чехия, Чешки център в София, Столична община, Район Витоша, Софийска градска художествена галерия. Той се реализира по инициатива на Софийска градска художествена галерия – филиал галерия „Васка Емануилова“ и сдружение „Заедно за Манастирски ливади – запад“. Наградите са осигурени от хижа „Червената шапчица“ / Витоша.

И една друга изложба, която мина малко под сурдинка в карантинните времена около Рождество Христово и Нова година. Съюзът на българските художници, секция „Графика и илюстрация“ и галерия  „Ко-оп” представиха осми форум „Малки графични форми“. По традиция събитието гостува на различни галерии в София и в страната – тази година домакин беше галерия „Ко-оп”. Форумът показа пъстрата картина на съвременното българско графично изкуство; очерта посоки и тенденции, стилови и художествено-естетически търсения и демонстрира убедително артистичните превъплъщения и богатите възможности на различните графични техники - от класическите: офорт, акватинта, суха игла, преге, мецотинто, висок печат и литография до най-новите дигитални технологии на печат.

Част от изложбата “Малки графични форми” - снимка Десислава Христова

В рамките на 8. Форум Малки Графични форми беше представена и една много малка част от творчеството на големия български график Атанас Василев (1941 – 2011). Колекцията, експонирана в престижната столична галерия „Ко-оп” представи 120 графики на 45 съвременни български автори от всички творчески поколения и литографии на големия български художник Стефан Марков (1940 – 2000), на когото са посветени и бронзовите плакети, връчвани като награди. Бяха присъдени три награди - две равностойни награди + бронзов плакет на: Емануела Ковач и Вeрджиния Влъчкова; Награда на галерия „Ко-оп“  за млад автор - Александра Александрова. ≈

Текст: „въпреки.com“

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

Празниците на изкуствата „Аполония” залагат на български творци

Пианистът и композитор Живко Петров ще открие Празниците на изкуствата „Аполония” в Созопол на 1 септември с премиера на четвъртия албум на JP3  Change the Way. Този концерт, както и цялата програма на празниците тази година, ще изненадва и ще вълнува…, твърдят организаторите от фондация „Аполония”.  

Според Маргарита Димитрова, артистичен директор на Празниците, неясната ситуация с пандемията постави под заплаха тазгодишното им провеждане. Но все пак се намери изход – събитията ще бъдат на открито, а почти всички участници са български артисти, които с готовност са се отзовали за участие. Няма да има концерти в Археологическия музей и спектакли и прожекции в читалището, а представянето на книгите ще бъде в двора на Художествената галерия. Другите места, където ще има концерти и прожекции са Амфитеатър „Аполония” и Лятното кино в Созопол. Това е 36-то издание на феста, а когато миналата година попитахме Маргарита Димитрова кой е най-важният акцент тогава, тя отговори кратко: „Това, че ни има вече 35 години”. Тези думи с още по-голяма сила важат и тази година, на 36- то издание, заради проблемите с изолацията. Но все пак, Празници ще има!

Веселин Веселинов - Еко, Живко Петров и Димитър Семов - снимка архив

И така, откриването е на 1 септември от 20,30 часа с

концерта на Живко Петров трио – 

(JP3) /Живко Петров – пиано, Димитър Карамфилов – контрабас, Димитър Семов – ударни/. Специален гост е пианистът Людмил Ангелов. Наричат Живко Петров най-лиричния пианист, той със сигурност е един от най-впечатляващите и обичани български джаз музиканти. Композитор, изпълнител, аранжор, Живко Петров винаги съумява да привлече  към себе си вниманието на публиката. Той притежава редкия талант да отсява сърцевината на своите идеи и да я превръща в музика от най-истински, вълнуващ вид. Пианистът винаги успява с лекота да предаде своите послания, талантът му е неоспорим. През 2015 излиза първият му солов албум After 4, който според думите му, е неговият поклон към големите класически майстори. Премиерата на албума е на „Аполония”. Четири години по-късно той създава музиката за албума си TEN, съставен от 10 авторски музикални пиеси, които отговарят на прекрасни моменти от живота му. И премиерата отново е в Созопол, на Празниците на изкуствата „Аполония”.

JP3 на концерт - снимка архив

Идеята за създаването на JP3 се заражда през 2004, след концерт на „Аполония”. Пианистът и двамата му приятели, басистът Веселин Веселинов - Еко и барабанистът Димитър Семов, решават да осъществят заедно своите музикални идеи. Резултатът е изключителен, което скоро ги превръща в едно от най - популярните джаз триа в България. Издават три албума: Understandable - 2007, It’s a Dream - 2012, Between the Worlds – 2015. Живко Петров работи с много български музиканти като Лили Иванова, Йълдъз  Ибрахимова, Камелия Тодорова, Белослава, Мария Илиева, Хилда Казасян, Орлин Павлов, Любо Киров, Орлин Горанов, Васко Василев, както и със световни имена, между които Natalie Cole, Natalie The Floacist, Chico Freeman, Francesco Bearzatti. Най-големият български класически пианист през последните две десетилетия Людмил Ангелов и пръв носител на наградата „Аполон Токсофорос”, е специалната изненада на тази вечер. Людмил Ангелов с радост се присъединява към Живко и неговите колеги, за да създадат заедно запомняща се музика, отбелязват организаторите.

Влади Ампов - Графа - снимка Monte Music Ltd.

Както вече стана дума,

концертите ще бъдат на открито в Амфитеатър „Аполония”.

На 2 септември от 19 часа е предвиден концерт на Кирил Манолов /баритон/ и Вера Шуперлиева /пиано/, а от 21, 30 на същото място ще се представи Влади Ампов – Графа. Той е един от най-добрите български поп изпълнители. Първите му хитове „Вече 10 години съм на този свят” и „Мандарини” датират от 1988, а дебютният му албум „Гумени човечета” излиза през 1993. Следват „Зелен хайвер”, „6 е по-добре”, „Давам всичко за теб”, „Искам те”, „Секс за пари”, „Ако има рай”, „Честно в очи” и много други. Печелил е много награди на български и международни фестивали. Пише и текстове за песни, които се изпълняват от Руши Видинлиев, Савина, София, Мария Илиева.

Трио “Арденца” - снимка архив

На 3 септември от 19 часа е концертът на „Трио Арденца” /Галина Койчева – цигулка, Константин Евтимов – виолончело и Даниела Дикова – пиано/. „Трио Арденца” e създадено през 2005 година. Съставът всяка година осъществява концерти с класическа и съвременна камерна музика като голяма част от творбите са изпълняват за първи път в България или са поръчани и написани специално за триото. Репертоарът им обхваща разнородни стилове и епохи, но най-вече шедьоврите на камерната музика от 19., 20. и 21. век. Едни от последните концертни проекти на триото са „Руска рулетка”, „Пипков в Париж”, цикъл концерти по картини – „Следобеден сън”, „Песни за любовта”, „Народен празник”. А на 4 септември от 19 часа е концертът на младите певци от майсторския клас на Орлин Анастасов с участието на Лариса Габитова (Русия) – пиано.

Орлин Анастасов - снимка архив

Името на Орлин Анастасов става широко известно след Международния конкурс за млади оперни певци „Борис Христов” през 1998, на който получава Първа награда. Следващата година е абсолютен победител в Международния конкурс в Пуерто Рико, основан от Пласидо Доминго, след което пътят му към световните сцени е открит. Работи с най-големите диригенти на нашето време: сър Колин Дейвис, Лорин Маазел, Жорж Претр, Марк Елдер, Даниел Орен, Рикардо Шайи, както и с режисьори от класата на Франко Дзефирели, Хуан де Ана, Д. Викар, Н. Джоел. На 44 години, Орлин Анастасов вече е пресъздал най-значителните басови оперни партии, невъзможно е да се изброят всички оперни сцени и театри, на които е гостувал. Започва и кариера на режисьор, като поставя творби от Бритън, Пучини и Верди. Тази година провежда майсторски класове в Тбилиси, Петербург и Рим. За първи път в България големият певец има майсторски клас в Созопол по време на Празниците на изкуствата „Аполония” /припомняме, че първите си майсторски класове направиха тук оперните ни прими Красимира Стоянова и Александрина Пендачанска – б.а./. В последната вечер на курса, участниците в него се представят със специален концерт, който е част от програмата на фестивала. 

Ицо Хазарта - снимка архив

На 4 септември от 21, 30 часа е концертът „Неправилен рап” на Ицо Хазарта. През 1996 заедно с трима свои приятели създава най-успешната българска рап група „Ъпсурт”, с която имат 4 издадени албума. През 2019 издава първия си самостоятелен албум „Неправилен рап”, който става най-продаваният албум в България за същата година. Ицо Хазарта е големият победител на тазгодишната церемония на Годишните музикални награди на БГ Радио. Отличен е в категориите БГ Текст за „Имам човек”, БГ Изпълнител и БГ Албум за „Неправилен рап”. А на 5 септември от 19 часа е концертът на Зорница Иларионова – цигулка и Георги Черкин – пиано.

Георги Черкин - снимка Стефан Джамбазов

А от 21, 30 часа е концертът на Любо Киров „Както преди”. Третият самостоятелен албум на певеца стана златен. Албумът съдържа 11 композиции, от които 8 нови песни, 2 ремикса на синглите „Още от теб” и „Целият живот си ти” и радио версия на „Още от теб”.  Всички текстове са написани от Любо Киров, който е и съавтор на музиката и аранжимента на композициите заедно с Живко Петров и Ангел Дюлгеров. „Както преди” е най-честното нещо, което съм правил за хората и за самия себе си чрез музиката! Това е едно завръщане към онова там, където всичко е истинско и искрено, където всичко има смисъл. В него силно се усеща вкусът за поп и рок музиката, която ме е вдъхновявала през годините. Албумът е по-зрял от всеки друг мой проект досега”, коментира Любо Киров. На концерта ще прозвучат любими песни като „Летим”, „Само ти”, „Ти можеш”, „Като преди”, „Още от теб”, „��сички пътища водят към теб”, както и добре познатите „Мога”, „Имам само теб”, „Знам”, „Има ли цветя”, „Ще те намеря”, „Allright”.

Любо Киров - снимка архив

На 6 септември от 19 часа е концертът на чудесните музиканти Александрина Пендачанска /сопран/ и Людмил Ангелов /пиано/. „Сега е време да допуснем светлината напълно да разтвори душите ни” - Александрина Пендачанска - 19.04.20. Музикалните критици по света не пестят суперлативите за нейните изпълнения, а почитателите ѝ са по цялото земно кълбо. През 2019 Александрина Пендачанска отбеляза 30 години на сцената, има в репертоара си над 70 роли и световно признание. Всяко нейно появяване на българска сцена се превръща в изключително събитие. За пръв път участва на „Аполония” през 1989. Пее заедно с майка си, незабравимата Валери Попова, в църквата „Св.св. Кирил и Методий”. Второто ѝ участие е през 1999 с концерт в Амфитеатъра с Плевенската филхармония и диригент Георги Нотев, а третото й участие е през 2012, когато открива фестивала заедно с Людмил Ангелов и получава наградата на Фондация „Аполония”, статуетката „Аполон Токсофорос”.

Александрина Пендачанска и Людмил Ангелов при откриването на “Аполония” 2012 - снимка Стефан Джамбазов

За българската публика и особено за публиката на „Аполония” Людмил Ангелов е между най-обичаните музиканти, един от българските таланти, които ни карат да изпитваме национална гордост. Изпълненията му се излъчват по телевизионни и радио канали в много страни по света. Има множество престижни отличия. През 1999 Людмил Ангелов става първият носител на наградата „Аполон Токсофорос”, която Фондация „Аполония” всяка година присъжда за изключителен принос към българската култура и представянето ѝ зад граница. А от 21, 30 часа е концертът на „Фондацията”. Преди седем години петима от най-популярните български рок музиканти - Кирил Маричков, Иван Лечев, Добрин Векилов – Дони, Славчо Николов и Венко Поромански създадоха супергрупата „Фондацията”. Заедно те изпълняват кавър версии на песни от репертоара на своите сегашни или бивши състави - Дони и Момчил, ФСБ, „Група ТЕ”, „Б.Т.Р.” и „Щурците”, като ги поднасят на публиката в нов аранжимент. Тези песни са любими на поколения българи.

“Фондацията” на “Аполония” 2019 - снимка архив

Театралните спектакли ще бъдат в Лятното кино в Созопол.

Младежкият театър „Николай Бинев” ще представи на 2 септември от 18, 30 часа предпремиерно спектакъла „Той е дяволът!” от Себастиен Тиери в превод на Михаил Билалов с режисьор Здравко Митков. Участват: Михаил Билалов, Рашко Младенов, Мая Бабурска, Веселина Конакчийска. Здравко Митков отбелязва: „Критиците го наричат новата звезда на френския театър и го сравняват с Бекет и Кафка, а пиесите му си печелят определението умни криминалета”. 

Щефан Фьогел - снимка архив

На 3 септември на същото място от 18, 30 часа Сатиричният театър „Алеко Константинов” ще покаже „Всички освен мен” от Щефан Фьогел в превод на Владко Мурдаров. В спектакъла на Лилия Абаджиева участват Боян Арсов, Васил Витанов, Александра Сърчаджиева, Рада Кайрякова, Маргарита Хлебарова, Любомир Нейков, Стефания Кочева. Щефан Фьогел е роден в Австрия. Според австрийските театрални критици Фьогел е във върховата си форма като драматург и автор на комедията „Всички освен мен”. „Добрата комедия винаги е трагедия, само че гледана и разказана от друг ъгъл. Но пък се продава далеч по-добре! Кой знае, може някой ден същата тази комедия да се превърне в голяма трагедия… За съжаление критиката винаги цени комедията по-малко от „сериозната тема“, казва Щефан Фьогел.

Мариус Куркински - снимка архив

Юбилеен моноспектакъл „Мариус Куркински на 50” ще бъде показан също на 3 септември, но от 21, 30 часа в Амфитеатър „Аполония”. Мариус Куркински ще представи сборен моноспектакъл по свои досегашни представления – „Дон Жуан” по Молиер, „Песен на песните” по библейски текстове, „Дамата с кученцето” по Чехов, „Самият човек” по Андрей Платонов, „Сънят” по Джулиан Барнс, Български разкази по Ангел Каралийчев, „Сътресение” и „Черното пиле” по Николай Хайтов и др. Мариус Куркински е носител на наградата „Аполон Токсофорос” 2003. 

Димитър Воев - снимка архив фондация “Димитър Воев” - Нова генерация

А на 4 септември от 18, 30 часа отново в Лятното кино ще има Театрално-музикален пърформанс по текстове на Димитър Воев. Eдна прозаична игра, вдъхновена от стихове, фрагменти и песни на Димитър Воев от книгата „Поздрави от мен Боговете”. Авторът на композицията и режисьор на спектакъла Иван Юруков, участващите актьори Николай Димитров (театър „София”), Стоян Младенов (Малък градски театър „Зад канала”) и театралният композитор и диригент Милен Апостолов са изградили спектакъл, който хваща зрителя с вглъбеността , но и с бунтарския дух на поетичното слово, с пламенното любовно чувство, но и с острия сарказъм, с болката от самотата, но и с романтичния поглед към звездите. Поезията и музиката на Димитър Воев и „Нова Генерация” са поднесени с ироничната игра на поетичното слово, допълнено от инструментално изпълнение (китара, цигулка, кахон, пиано), и с онези точно намерени моменти, когато актьорите слагат перука или включват друг реквизит, за да нахлуе магията на театралността в атмосферата на спектакъла.

Танкред Дорст - снимка архив

Театър 199 „Валентин Стойчев” ще представи предпремиерно на 5 септември от 18, 30 часа спектакъла „Фернандо Крап ми е написал това писмо” от Танкред Дорст. Преводът е на  Венцислав Кисьов, режисьор е Иван Урумов, а музиката е на Добрин Векилов –Дони. Участват: Любомир Чаталов, Ели Колева, Иван Радоев, Стоян Младенов. А на 6 септември отново предпремиерно от 18, 30 часа в Лятното кино зрителите ще могат да видят „Портокалова кожа” от Мая Пелевич на Общински театър „Възраждане”. Преводът е на Русанка Ляпова, режисьор е Петър Денчев, а участват Виттория Николова, Костадинка Аратлъкова, Лиляна Шомова, Боян Младенов, Йордан Ръсин. Портокалова кожа ни пита на кого принадлежим... Как успяваме да живеем в свят, който ни бомбардира с вторични модели и образи; в свят, в който не ни се оставя пространство да изобретим своята идентичност. Според какви правила играем – патриархални или либерални. Доколко жената може да разполага със своето тяло и утроба, доколко нагонът и желанието да се впишеш в определен модел те вкарва в неочаквани ситуации? Виждаме докъде водят повърхностните избори, докъде водят моделите на изключване и включване в едно общество, което непрестанно експлоатира ролите на неравенство и сила. „Изкуството, и особено сценичното изкуство, може да помогне терапевтично като възвърне радостта от това, че сме заедно”, твърди Петър Денчев. ≈

[vprki]

„Поразените” на Теодора Димова е Роман на годината за 2020

Романът „Поразените“ от Теодора Димова на издателство „Сиела“ бе избран за девети носител на Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България”, съобщиха от Националния дарителски фонд.

Журито в състав: проф. д.ф.н. Боян Биолчев, председател, и членове проф. д.ф.н. Амелия Личева, Здравка Евтимова, Атанас Капралов и Светлозар Желев, определи победителя сред шестте номинирани романа, издадени през 2019. Национален дарителски фонд „13 века България“ всяка година връчва наградата с цел подпомагане, популяризиране и стимулиране развитието на българската художествена литература. Номинираните романи за наградата бяха избрани от общо 30 участници в конкурса. Романите са: „Балкански ритуал“ с автор Георги Тенев на издателство „Колибри“, „Поразените“ с автор Теодора Димова на издателство „Сиела“, „Странстващият албатрос“ с автор Деметра Дулева на издателство „Хермес“, „Хроники на неведомото“ с автор Николай Терзийски на издателство „Жанет-45“, „Чекмо“ с автор Момчил Николов на издателство „Сиела“, „Чудовището“ с автор Владимир Зарев на издателство „Хермес“.

Участие в конкурса вземат български романи, издадени през 2019 г., а наградата е почетна грамота и парично покритие от 11 000 лв. Призът се връчва от 2011 година. Досега удостоени с престижното отличие, утвърдило се като най-очакваното и най-обсъждано в областта на съвременната българска белетристика, са следните произведения и техните автори: „Лятото на неудачниците” от Галин Никифоров (2011), „Физика на тъгата” от Георги Господинов (2013, тогава наградата е и за 2012), „Апарат” от Васил Георгиев (2014), „При входа на морето” от Емилия Дворянова (2015), „Една и съща река” от Здравка Евтимова (2016), „Последната територия” от Момчил Николов (2017), „Хавра” от Захари Карабашлиев (2018) и „Свети Вълк” от Елена Алексиева (2019). „Поразените“ от Теодора Димова е роман за три жени и едно дете, които преминават през тежки за нашата история събития. Те са поразени от тоталитарния режим, установил се чрез съветската окупация след деветосептемврийския преврат.

Теодора Димова

„Ние всички, родените преди ’89-а и след нея, всички ние, които имаме нещо общо с България, сме поразени от тези събития така, както сме поразени от Чернобилската авария. Мащабът на пораженията тепърва започва да излиза наяве. Това е печално известно на всички ни.

Но поразени ли са наистина „Поразените”?

Това е въпросът, който ме тревожеше и утешаваше едновременно, докато пишех за трите жени и за това дете.В какво се изразява поражението и в какво победата?”, написа Теодора Димова.

А проф. Амелия Личева преди време в своя рецензия за „въпреки.com” отбеляза /целият текст можете да прочетете тук/: „Поразените“ на Теодора Димова повдига много въпроси – за грозната подмяна, която след 9 септември 1944 г. бавно започва да променя облика на България и от цветна, нормална страна я превръща в сива, безлична колония; подмяна, в която много от интелектуалците, свещениците, предприемачите, на които се е дължал и духовният, и икономическият прогрес на България от онова време, биват унищожени, а семействата им – изселени, маргинализирани, заклеймени. Сред видимите, публичните оцеляват най-вече тези, които се продават на новата власт (в романа натрапчиво се стрелват образи на хора, които много бързо са сменили убежденията си и са приели новата идеология, за да живеят необезпокоявани).

Част от публиката при представянето на романа на Празниците на изкуствата “Аполония” в Созопол миналата година

Той говори и за примирението, подчинението, които са не по-малко опасни от продаването на душата, защото легитимират новото и му осигуряват комфорт. В романа се прокарва и онази много важна нишка на паметта, която не позволява станалото да бъде простено, която гарантира, че достойнството може да бъде запазено дори в мизерията, в унижението, в пълната безнадеждност. В този смисъл много важен е образът на Райна, но не толкова младата Райна от първата част, колкото възрастната, която постепенно губи паметта си, но в озаренията, в проблясъците си спомня деня след чутите присъди от Народния съд и поклонението на жените в черно, на вдовиците със свещи в ръка и молитва на уста пред ямата, в която са заровени неизстиналите трупове на техните мъже. Тази памет (която за внучката е по-скоро фантазия, а не реалност) – внушава романът на Теодора Димова – не просто трябва да се съхрани, за нея трябва да се говори, защото само така травмата може да бъде осмислена и да има шанс да се върви напред, ако катарзисът се е случил”. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Изключителен Людмил Ангелов – и като пианист, и като организатор

Невероятна е енергията на Людмил Ангелов. Когато го попитаха на пресконференцията преди началото на „Пиано Екстраваганца” защо няма да свири на фестивала тази година, той се усмихна и каза, че има още много задачи. И резултатите се очертаха. Впрочем „Пиано Екстраваганца” още продължава, но междувременно той организира със своята фондация и камерен фестивал „Камералия”.

Два от концертите вече минаха, но в първия Людмил Ангелов участва и като пианист. Откриването на фестивала беше с дебюта в София на ансамбъла „5/4 Tango“, който изправи на крака публиката на тазгодишната „Аполония“ в Созопол. Този нов квинтет, специализиран в изпълнението на музиката на Астор Пиацола, е създаден от Людмил Ангелов и освен него на пианото, в състава са Матиас Гонсалес, бандонеон (Аржентина), Йован Босавлевич, цигулка (Сърбия), Цветан Недялков, китара и Маргарита Калчева, контрабас. Закриването на фестивала на 27 октомври ще представи джазов концерт на световноизвестния струнен квартет АТОМ от Полша, който е единствен по рода си в света струнен квартет, свирещ ексклузивно джаз. А когато говорим за джаз трябва да споменем и концерта на Чучо Валдес, пиано /Куба, Испания/, на 29 октомври, част от програмата на фестивала „Пиано Екстраваганца”.

Людмил Ангелов - снимка архив

Но това не е всичко за Людмил Ангелов. На 5 ноември в зала „България“ предстои първата среща с проникновените му интерпретации от неговия нов клавирен интеграл „Людмил Ангелов свири Шопен“. Събитието се посвещава на Националния празник на Република Полша (Ден на независимостта - 11 ноември) и се реализира със специалната подкрепа на Посолството на Република Полша в България. В програмата пианистът ще представи емблематични творби от Шопен за соло пиано. Рециталът започва с първия публикуван валс на Шопен - „Голям брилянтен валс“ оп. 18, и включва също 3 валса оп. 34, валс оп. 42, смятан за един от най-изисканите в жанра, както и два валса, издадени след смъртта на твореца. В края на първата част ще прозвучи и внушителното Скерцо №2, което композиторът Роберт Шуман сравнява с Байронова поема.

Людмил Ангелов като организатор - снимка Стефан Джамбазов

Във втората част на концерта Людмил Ангелов ще предложи на слушателите забележителна поредица от настроения и музикални образи, свързани с полската култура. Той ще изпълни четирите клавирни балади на Шопен, носещи силен драматичен заряд, много лирика и епични моменти. Между тях, подобно на интермедии, пианистът „вмъква“ три ноктюрни в еднакви тоналности с баладите, които със своята мечтателна атмосфера винаги са били сред най-обичаните творби на Шопен. Цикълът „Людмил Ангелов свири Шопен“ (сезон 2019 - 2020) се организира от „Кантус Фирмус“ с подкрепата на Полския институт в София, Suchard и в партньорство със Софийската филхармония. Ето каква неизчерпаема енергия има големият музикант.

Една от рисунките на Явора Петрова

„Леки рисунки с тежък характер“ се нарича изложбата на Явора Петрова в галерия „Ракурси”. За тази си изложба художничката пише: „Работейки върху няколко теми едновременно, натрупах купчина листове с рисунки. Всяка идея идваше отнякъде със своите персонажи, своя линия, своя композиция и настроение. При мен те идваха с много светлина, емоция и лаконичност. Тези листове „от кухнята“, които показвам, имат многобройни варианти и са избрани от още по многобройни сюжети”. И още: „Радвам се, че рисунките имат самостоятелно звучене и облик на завършена творба. Затова си позволих да ги представя в галерия „Ракурси”, галерия с която работим заедно повече от 10 години”.

Явора Петрова - снимка Стефан Джамбазов

А колкото за рисунките, преди време в разговор за „въпреки.com” Явора Петрова беше казала: „Уча се от тези, които преди мен са рисували. Рисунката е моята религия. Ако някъде нещо съм натрупала, това е линията, в личния изказ, защото навремето основното беше да откриеш себе си”. Основната задача и задължение беше, задължение звучи глупаво, но мисията на художника беше да открие себе си. Както един наш класик ни казваше: „Вас ви искам, защо ми е да гледам Рубенс, защо да гледам Пикасо, вас ви искам!”. И аз тръгнах по този път. Смятам, че сега други са търсенията. Не да откриваш себе си, а ако може да кажеш нещо много умно. Мен, някак си ме е срам да кажа нещо умно, защото преди мен и заедно с мен съществуват много по-умни хора. Моята задача е да развивам езика на рисунката, с него да казвам неща. Не съм писател, не съм журналист, не съм актьор, не съм и певица”, с усмивка, с малко самоирония каза Явора.

Иван Велчев - “Резерват”

А в галерия „Райко Алексиев” беше открита изложба живопис на Иван Велчев. Художникът принадлежи към групата на плевенските художници, на поколението интересни творци, появило се на сцената през 1980-те. С работата му в този период са свързани и прояви на неконвенционалното изкуство. За изложбата си в галерия „Райко Алексиев“ авторът е избрал живописни творби от последните седем-осем години, включително и току-що завършени. Централната картина в изложбата донякъде обобщава посланието на автора. Наречена е „Убежище“ – онова нематериално мяс��о, повече стремеж, въжделение, отколкото реално обитание; състояние, в което„духът може да отдъхне“.

Иван Велчев - “Ноктюрно”

„Не бих искал да е просто скривалище. Намирам, че е много важна част от творческия процес. Бих предпочел да е така. Убежището е специална територия, несподелима.Изключенията, понякога с цел защита, са животоспасяващи... Вървейки по този път, художникът се опитва да бъде достатъчно откровен и търси същото в реакцията на публиката. Разминаванията не са фатални, а и не това е важното. Важен е начинът на преживяване на тези опити. Но емоцията и чувствителността са толкова крехки и неуловими, че си заслужава да им потърсиш подслон. Интуицията помага, но без участие на енергията на духа, стремежът е безсмислен. А тази енергия не се купува. Ти си я създаваш и използваш колкото и където трябва. Затова духовното стои най - отгоре. То съгражда мястото за обитаване…“, казва художникът.

Иван Велчев - “Кей”

И една друга изложба, на която също си заслужава да обърнем внимание - „Финале”. Тя е в галерия „Структура” с куратор Мария Василева. Участници са Венета Андрова, Леда Ванева, Стела Василева, Станимир Генов, Димитър Генчев, Наталия Йорданова, Кирил Кузманов, Боряна Петкова, Радостин Седевчев, Валентина Шара. След тринадесет години активно присъствие на българската художествена сцена Гауденц Б. Руф обяви последния си голям проект у нас – изложбата „Финале”. Авторите в нея са подбрани на конкурсен принцип. В състезанието имали право да участват български художници или такива, живеещи в България до 40 годишна възраст, като представят свое актуално портфолио.

Леда Ванева – „Тънки бели линийки”, от изложбата в Галерия „Структура”

От получените 68 предложения били подбрани 10 от жури в състав: Гауденц Б. Руф, Аделина Попнеделева (художник), Весела Ножарова (куратор), Зоран Ерич (куратор, Белград), Калин Серапионов (художник), Кирил Василев (критик) и Мария Василева (куратор). Селектираните автори представят работи, създадени специално за изложбата или проекти в развитие. Включени са инсталации, обекти, видео, живопис, рисунка, скулптура и фотография. Изложбата дава представа, както за някои от принципите на работа на Гауденц Б. Руф в България, така и за динамиката на художествената сцена днес. Конкурсното начало, подпомагането на авторите за реализация на творбите, създаването на професионален екип за осъществяването на изложбите са част от установения през годините модел.

Гауденц Б. Руф – снимка Стефан Джамбазов

Към това трябва да добавим отварянето на конкурсите към българи, живеещи в чужбина, както и към чужденци, пребиваващи в България. Това сериозно обогати и разшири арт сцената у нас, включвайки непрестанно нови имена. Сегашната изложба не изневерява на тази традиция, представяйки автори, които работят в София, Пловдив, Лондон, Париж, Рим, Хелзинки, Амстердам и Берлин. Изложбата в голяма степен разкрива облика на българското изкуство през последните години – високо професионален и разнообразен. Това не би могло да се случи без участието на много хора и особено без последователните и щедри усилия на Гауденц Б. Руф. Той е дипломат и страстен почитател на изкуството. Като посланик на Швейцария в България от 1995 до 2000 г., организира в своята резиденция многобройни изложби. Подкрепя развитието на страната ни и мястото на съвременното българско изкуство в този процес не само в страната ни, но и на международната артистична сцена. Представяните от него художници са сред съвременните български творци, които днес налагат профила на това изкуство. След приключване на дипломатическата си кариера през 2005 г. Гауденц Б. Руф засилва ангажимента си в полза на новото българско изкуство. В разговор за „въпреки.com” той беше казал: „По-важно за мен е подпомагането на изкуството, отколкото притежанието”. ≈

Текст: екип на „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

Плакати за арт-фестивали са част от програмата на „Аполония” 2019

Изложбата „Плакати за арт фестивали“ дава много повече от положителен отговор на въпроса „Имат ли нужда арт фестивалите от плакати?”. 57 плаката, работи на 52 - ма художници от Бразилия, България, Великобритания, Германия, Гърция,  Дания, Иран, Ирак, Йордания, Канада, Китай, Мексико, Полша, Португалия, Русия, Северна Македония, Словакия, Словения, Сърбия, Финландия, Франция, Чехия, Япония ни представят част от огромното изобилие от фестивали по цялата планета на „Аполония” 2019.

Мода,  индустрия, възможност за периодични срещи с богато и разнообразно съдържание, споделено с максимално широка аудитория, концентриране на голямо публично внимание върху локации, които с времето се превръщат в емблеми, фестивалите са културен феномен с много страни, измерения и безчет рефлексии, сред които със своята артистична, достъпна интератрактивна природа се откроява ПЛАКАТЪТ.

Не случайно арт фестивалите са фокус на тазгодишното 9 -то Международно триенале на сценичния плакат. Не случайно събитието е в духовното и физическо пространство на 35-тите Празници на изкуствата „Аполония“ в Созопол. Не случайно, подредена върху оградата на Художествената галерия в морския град, изложба връща плаката на неговото естествено място и най-престижна галерия – улицата. Явно не е случайно и че сред фестивалите за различни театрални и сценични форми, за документално, игрално и анимационно кино; фестивали за  класическа и съвременна музика: джаз, рок, рап, опера, хорово пеене; фестивали за дизайн, архитектура, литература, съвременни и традиционни визуални изкуства, цирк, фолклор, танц, вино има и такъв на предпремиерите, каквато е и настоящата изложба.

Създадена специално за „Аполония“, селекцията представя избрани плакати от най-голямата сбирка на плакати у нас, както и експонати от колекцията на бъдещото 9-то триенале, чиито над 500 плаката от 26 държави ще бъдат експонирани във фоайетата на НДК от 5 до 27 ноември 2019. Изложбата „Плакати за Арт фестивали“ не само повдига завесата към предстоящото 9-то издание на триеналето, но и поставя въпроса за това умеем ли адекватно да рекламираме културните събития? Нуждаят ли се тези събития от плакати - истински, талантливи, провокативни, стилни, със силни послания и със сериозни естетически качества - достойнства, които да ги отличат от обичайната агресивна комерсиална рекламна среда.

Публиката на „Аполония“ се среща с избрани плакати, посветени на различни арт фестивали от световната културна сцена, за  да се убеди, че те не само ги регистрират и рекламират, а създават неповторима визуална среда, изпълнена с провокации и очаквания. Избрано от изложбата „Плакати за арт фестивали" е част от програмата на 35-тите Празници на изкуствата „Аполония“. Сред експонатите има и плакати на тримата чуждестранни членове на журито, които през ноември ще определят и обявят наградите на 9-тото международно триенале на сценичния плакат - София: легендарните Лекс Древински, Германия; Радован Йенко, Словения и една от влиятелните фигури в най-новия полския плакат - Агнешка Жемичевска.

Изложбата е първата от поредица пътуващи плакатни намеси на открито в цялата страна, обединени в кампанията „Плакатът – уличното дете на изкуствата“ (цитат от текст на Стефан Цанев, посветен на триеналето), осъществявана с подкрепата на програма „Публики“ на Национален фонд „Култура“. ≈

Текст: Албена Спасова

Снимки: архив на Триеналето

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Най-важното е, че „Аполония” съществува вече 35 години

Когато попитахме артистичния директор на Празниците на изкуствата „Аполония” в Созопол Маргарита Димитрова кой е най-важният акцент тази година във фестивала, тя отговори кратко: „Това, че ни има вече 35 години”. Разбира се, събитията са много и едва ли можем да ги изброим в един текст, но дълголетието на тези празници и неговото място в културата на България е неоспоримо.

Присъствали сме на фестивала по различни времена – и когато беше разглеждан като дисидентско сборище по времето на соца, и когато беше обругаван след настъпването на демокрацията като място, в което предишната власт е давала социален и културен отдушник на интелигенцията. Но както се казва, времето отсява стойностите. А това е, че „Аполония” продължава е гаранция за необходимост. Не само на представящите се творци, а и на публиката, която не винаги има възможност в София да отдели време през напрегнатите си делници за култура. А тук хората могат да видят повечето от най-стойностното, което са пропуснали, а и неща, които не могат да видят в големия град. Защото например в музикалната програма на „Аполония” идват артисти, които завладяват световните сцени. А и други, които е приятно отново да чуем в друга атмосфера. Защото курортът не е само да се печем по плажовете и да се напиваме по кръчмите, а да усетим културата като част от нашия живот.

Маргарита Димитрова - снимка Стефан Джамбазов

Тазгодишното издание на Празниците на изкуствата „Аполония” ще бъде открито от Балет „Арабеск”, който скоро навърши петдесет години. Това е единствената  трупа в България за постановки, вдъхновени от неконвенционалните тенденции в съвременния танц. Известни хореографи  от цял свят осъществяват на сцената на „Арабеск” свои спектакли, различни по стил и по отношение на използваните модерни танцови техники. В репертоара си трупата има над 200 постановки на български и чужди хореографи. „Трупата е ято, устремено към неизвестното. Постоянно мигриращо към хоризонта на мечтите си. Виртуални мечти. Мечти с неясните образи на Смелостта и Красотата. Мечти на деца, готови да откриват живота. Прости мечти. Чисти”, пише в албума 50 години Балет „Арабеск”.

“Ромео и Жулиета” в интерпретацията на “Арабеск” - снимка Гергана Дамянова

Хореографката Боряна Сечанова, директорка на забележителната танцова трупа беше казала така за нея в разговор за „въпреки.com” преди едно друго представяне на състава на „Аполония” – на „Ромео и Жулиета” от Прокофиев: „Абсолютно вярвам в тази кауза, защото не може да не се прави изкуство в нашето време. Изкуството те кара да бъдеш креативен, изкуството те кара да бъдеш позитивен, изкуството те учи на взаимоотношение с хората около теб. Затова няма как да не вярвам в мисията на „Арабеск”. Той събира не само изключителни млади танцьори, „Арабеск” събира млади музиканти, млади композитори, млади хореографи, т.е. „Арабеск” се превръща в една платформа на обмен, на мисли, на визии. Затова мисля, че „Арабеск” е вид пространство за култура”.

Боряна Сечанова - снимка Стефан Джамбазов

И добави: „У нас по-традиционно се възприема класиката и класическият балет. Специално в България съвременният танц идва доста по-късно, отколкото в Западна Европа като култура. Затова, може би, пътят на „Арабеск” никак  не е лесен, защото той трябва да наложи една естетика, която, все пак, не е толкова близка до естетиката на българина. Българинът обича повествователни спектакли, история, да се разказва нещо, докато съвременният танц и въобще съвременното изкуство е далеч по-абстрактно, далеч по-мислещо. Някой път не е толкова красиво, занимава се с теми, които са различни, карат те да направиш оценка на различни неща. Може би затова спектаклите на „Арабеск” остават в една ниша…Но не е само „Арабеск”, като говорим за съвременно изкуство, важи за всички изкуства, например съвременната музика. Това  може да се оцени малко по-нататък.”.

Проф. Свилен Стефанов - снимка Стефан Джамбазов

Както вече стана дума, „Аполония” обръща внимание на всички изкуства. И винаги в първите дни на фестивала, малко преди официалното откриване има откриване на изложба в Художествената галерия, сред творбите на която се провеждат представянията на книги. Тази година изложбата се нарича „Великата красота” с куратор проф. Свилен Стефанов, който е и художник. За това също сме писали във „въпреки.com”, а участниците в изложбата са Генади Гатев, Димитър Яранов, Иван Кюранов, Красимир Добрев, Росен Тошев, Свилен Стефанов, Хубен Черкелов, Венелин Шурелов. „Под маската на колективния показ, кураторът Свилен Стефанов прави модел на  един микросвят, представен като художествена реалност. Изложбата  „Великата красота” задава на зрителите въпроси, които крият потенциал за нерационални отговори и спектакъл от преживявания”, пише в анотация за изложбата Георги Тенев.

Хубен Черкелов - снимка Стефан Джамбазов

Един от участниците в изложбата Хубен Черкелов е добре познат у нас с участието си в създадената през 1996 г. Галерия XXL в София. След 2000 г. Хубен заминава за Щатите и се установява в Ню Йорк, където работи и сега в студиото си в Бруклин. Ето как обясни своето заминаване за САЩ в разговор преди време за „въпреки.com”: „Не само аз, но от ХХL разбрахме, че има един стъклен похлупак над това, което правим. Бяхме и малко заблудени, че след промените нещата много бързо ще се развият не само за българското изкуство, а и за българското общество като цяло. И след средата на 90-те години стана ясно, че нещата може би няма да се развият по този начин и изобщо няма да се развият. До тоя момент никой от XXL няма закупени творби от градска галерия или от националната галерия. Има все още един стъклен похлупак върху определени хора или групи като XXL. Или върху определен вид изкуство. Все още имам приятели и те не искат да губим тази връзка”, казва той за идванията си в България.

Участниците тази година в изложбата на “Аполония” през обектива и погледа на Росен Тошев

Група XXL се появява през 90-те години на ХХ в. в София. Тя е създадена от Генади Гатев, Хубен Черкелов, Косьо Минчев, Георги Тушев, Свилен Стефанов, Иван Кюранов и Слави Славов. През годините съвместно с групата работят автори като Красимир Добрев, Георги Ружев, Росен Тошев, Димитър Яранов, Борис Сергинов, Дейвид  Д’ Агостино, Ива Яранова, Георги Янков и много други. Започнала като алтернатива на менталното наследство на комунизма и патологията на посткомунистическата реалност в изкуството, XXL  символизира анархистично поведение, незачитане на „авторитети“ и изграждане на цялостна контракултурна позиция. Но все пак да не забравяме, че изложба на групата беше организирана и в Националната галерия при директор Слава Иванова в края на 2017 година.

Кристо преди откриването на “Плаващите кейове” - снимка архив

Освен това „Плакати за арт фестивали” е изложба, с която Международното триенале на сценичния плакат представя деветото си поредно издание в същото пространство. Създадена специално за „Аполония”, селекцията представлява близо 500 плаката на автори от 26 държави и предстои да бъде представена във всички фоайета на НДК през ноември 2019. Публиката на „Аполония” има възможността първа да види избрани плакати, посветени на различни арт фестивали, да надникне в пъстрата културна сцена на света и да се убеди, че изкуството има нужда от своите плакати, които не само го регистрират или рекламират, а създават неповторима визуална среда, паралелна артистична и духовна реалност, взаимодействаща и провокираща въображението зрителя.

Андрей Паунов - снимка Стефан Джамбазов

А искаме да отбележим и още инициатива на „Аполония” – срещата с известни творци в рубриката „Цената на успеха”.Тази година срещите ще бъдат на 30 август с проф. Свилен Стефанов, на 31 август с Андрей Паунов, на 1 септември с Теди Москов и на 4 септември с ФСБ. Искаме по този повод специално да отбележим, че филмът на режисьора Андрей Паунов „Да ходиш по вода” за създаването на проекта на Кристо за плаващите кейове ще бъде представен на „Аполония” на 30 август. Този филм, с който се откри 23 - ия София филм фест е повече от вдъхновение. Той е любов, артистичност, истина, независимо, че на преспрожекцията тогава режисьорът му Андрей Паунов зададе риторично въпроса: „Какво е истина, аз не знам какво е истина?“.

Кадър от филма “Да ходиш по вода” - снимка Стефан Джамбазов по време на прожекция

Но, ако има нещо, с което може да се характеризира филмът, като че ли са думите на самия Кристо по време на една от срещите му с група, гледащи го в очите тийнейджъри: „Обичам истинските неща, обичам истинския вятър, истинското слънце, истинския дъжд, истинския страх, истинското забавление“. И добавя още нещо след въпрос на едно от децата за търпението му да реализира мащабните си проекти „това не е търпение, това е страст!“. С такава страст и любов е създаден този филм – той се преживява много и емоционално, и мисловно, не се гледа просто така. И дори продуцентката Изабела Ценкова с авторитетна биография на продуцент в САЩ сподели, че много хора не са вярвали, че това не е игрален филм и, че всъщност участват актьори. И допълни за невероятното доверие на Кристо към екипа на филма, нещо, което много рядко се случва.

Владимир Явашев в Созополския залив, където помогна за поставянето на пластичните фигури на Павел Койчев на една предишна “Аполония” - снимка Стефан Джамбазов

Разбира се, за да се реализира този филм огромна е ролята на племенника на Кристо – Владимир Явашев, когото помним освен всичко от една предишна негова помощ отново в „Аполония” – на прекрасните пластични фигури на Павел Койчев в Созополския залив. Но не можем да разкажем за всичко в един материал. Защото „Аполония” е и история – не само на културата, но и на поколенията. Тези, които бяха деца и идваха в Созопол, вече се представят на сцените тук, но Беба /Маргарита Димитрова/ и Димо Димов, не спират да работят. Когато свърши предния фестивал, започва следващият… Но да се върнем към този.

Александрина Пендачанска - снимка Стефан Джамбазов

Специален акцент в програмата на „Аполония” 2019 е първият по рода си майсторски клас на българската оперна певица Александрина Пендачанска. Събитието ще се проведе от 25 до 30 август във ваканционно селище Санта Марина. Майсторският клас е за оперни изпълнители от страната и чужбина на възраст от 18 до 35 години. Всеки одобрен кандидат работи по един академичен час на ден с Александрина Пендачанска. Всички активни участници не само ще получат диплома за успешно приключване на Майсторския клас, но ще имат възможност и да се включат в официалния концерт на оперната прима на 30 август в Созопол. А Джиджи, както всички приятели я наричат беше участничка в едно от първите издания на „Цената на успеха”.

Александрина Пендачанска и Людмил Ангелов на “Аполония” - снимка Стефан Джамбазов

За своя успех беше казала в разговор за „въпреки.com” преди време: „Съвременното понятие за примадона много се е променило. Макар, че има и такива, които могат да бъдат наречени така – така си живеят, така им харесва. Това ги прави щастливи. Това мен по никакъв начин не ме интересува”. И още: „Много съм благодарна на моите родители, защото те са ме възпитали да не се съмнявам в качествата си – дали са ми някаква увереност, че мога да се справя. Слава Богу през годините  човек трябва да мине през съмненията и през въпросите, които сам започваш да си задаваш. Но младостта, когато се изграждаш е важно да имаш родителския тласък и аз не съм се съмнявала, че ще успея да бъда на тяхното ниво. По-скоро това е било предизвикателство, искала съм да бъда като тях. Не съм се борила да бъда повече от тях, искала съм да бъда част от тях, една от многото, защото в нашето семейство има много музиканти. Била съм щастлива и съм искала да бъда част от тях.” А им е било доста сложно и съвсем не леко. Майка й Валери Попова е изключителна оперна прима, родена в семейството на  диригента Саша Попов и пианистката Вера Даскалова. А самият концерт ще бъде на 30 август.

Марио Бионди - снимка архив НДК и “Аполония”

Както вече стана дума, едва ли можем да изброим всички събития, а и дори тези, към които сме пристрастни. Очакваме и името на новия носител на наградата „Аполон Токсофорос”, който ще бъде обявен в първия ден на фестивала. В Археологическия музей и Амфитеатъра ще участват музиканти като Живко Петров, Станислав Хвърчилков, Атанас Кръстев, Виктория Василенко, Людмил Ангелов, Белослава, Сузана Клинчарова, Милен Кукошаров, Веселин Веселинов – Еко, Стефан Вълдобрев, Стоян Янкулов, Васил Петров, Кирил Маричков, ФСБ, БИГ бенда на БНР с Росен Захариев, Венцислав Благоев, Михаил Йосифов и диригент Антоний Дончев, Хилда Казасян и още ред други. Ще има спектакли, представяне на книги, филми, а и традиционната Детска Аполония. В крайна сметка, „Аполония” организира програмата си цяла година и събира всичко в малък отрязък от време – от 29 август до 7 септември. Така че вижте програмата и направете своя избор. А по случай 35-ата си годишнина Фондация „Аполония” организира за първи път съвместно с НДК грандиозен концерт на известния италиански изпълнител Марио Бионди. Певецът с най-отличителния и чувствен глас в съвременната соул музика ще завладее сърцата на публиката на 18 октомври в Зала 1 на НДК, София. Така че „Аполония” продължава и след финала си тази година. ≈

 Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив