#Екзюпери | Explore Tumblr Posts and Blogs

vprki · 4 years

Text

РЕФЛЕКСИИ: Екзюпери – един от най-своеобразните френски писатели на 20 век

„Ако ме свалят, няма да съжалявам абсолютно за нищо. Бъдещият свят на термити ме ужасява. И ненавиждам роботската им добродетел. Лично аз бях създаден за градинар“ 30 юли 1944

Последното писмо на Антоан дьо Сент-Екзюпери до приятеля му Пиер Далоз

На 29 юни се навършват 120 години от рождението на Антоан дьо Сент-Екзюпери /на френски: Antoine Marie Jean-Baptiste Roger de Saint-Exupéry/, бащата на „Малкият принц“, най-четената книга на френски език, героя от войната, загинал за Франция и един от най-своеобразните френски писатели от 20 век. Пише за „въпреки.com” Галина Меламед, изтъкната преводачка от френски език и университетска преподавателка.

Роден в Лион през 1900 година в аристократично семейство, той загубва баща си много рано и израства с майка си, леля си и четирите си сестри. Единственият му брат Франсоа умира на 15 години и Сент-Екзюпери изживява тежко загубата му. Майката на Сент-Екзюпери разполага със скромни доходи, но полага големи грижи за възпитанието на децата си. Самата тя рисува и се занимава с благотворителност. Може да се каже, че бъдещият писател има щастливо детство, обграден е с хора, които го обичат, а освен това общува с цвета на френското общество.

Антоан дьо Сент-Екзюпери

Сент-Екзюпери учи при йезуитите, и се справя добре, макар че строгата дисциплина не му е по сърце. Обича техниката и през 1912 година за първи път се качва на самолет. Взима бакалореата /матурата/ и се записва в лицея Сен Луи, за да се подготви за престижното Военноморско училище. В Париж живее при своя роднина и в нейния дом се запознава с Андре Жид, Гастон Галимар, Жан Прево. За съжаление, пропада на устния изпит и се записва като свободен слушател в Художествената академия в секцията по архитектура. През 1921 постъпва в армията и частно учи за пилот. По онова време да си пилот е изключително престижно и привлекателно за младите хора. Не случайно още в началото на века Гийом Аполинер възпява летящата машина като символ на новия век.

След като получава свидетелство за пилот в гражданската авиация, той може да продължи обучението си като военен пилот. В края на 1921 в Мароко получава и удостоверение за военен пилот, но продължава да се учи. През 1922 г. самолетът му се разбива при излитане, той е ранен, лежи в болница и на следващата година военната му служба завършва. Има намерение да постъпи във военновъздушните сили, но годеницата му Луиз дьо Вилморен го разубеждава. Отначало става контрольор във предприятие за тухли, но това не го задоволява. Скъсва с годеницата си, става представител на камионите Сорер, пътува из цялата страна, не продава нито един камион, но започва усилено да пише.

Антоан дьо Сент-Екзюпери с Андре Прево и техния Caudron C.630 Simoun, F-ANRY - снимка архив Aéroport de Paris - Le Bourget, 29 декември 1935 г.

През 1924 по препоръка на свой близък постъпва в компанията Латекоер (бъдещ Aéropostale). Той транспортира поща от Тулуза до Сенегал и след това заминава за Южна Америка през 1929. Вдъхновен от преживяванията си като авиатор, той публикува първите си романи: „Южна поща“ през 1929 г. и „Нощен полет“ през 1931 г. (награда Фемина), които имат голям успех. От 1932 г. Сент-Екзюпери се посвещава на журналистиката. Пише репортажи от Москва през 1935 г., от Испания през 1936 г., и впечатленията му залягат в основата на разсъжденията му върху хуманистичните ценности. „Земя на хората“, публикувана през 1939 г., получава голямата награда за роман на Френската академия.

Антоан дьо Сент-Екзюпери до останките на своя Caudron C.630 Simoun, F-ANRY - снимка архив Bureau d'Archives des Accidents d'Avions

През 1939 г. служи във военновъздушните сили, назначен е във въздушна разузнавателна ескадра. По време на примирието през юни 1940 г. той напуска Франция за Ню Йорк с цел да привлече американците във войната. Мечтае да лети, въпреки че е възрастен за летец, той най-накрая се присъединява, през пролетта на 1944 г. в Сардиния, а след това в Корсика, към отряд, отговарящ за фотографската разузнавателна дейност. Изчезва в морето със своя самолет по време на мисията си от 31 юли 1944 г. Самолетът му е открит и официално идентифициран на 3 септември 2003 година край Марсилия. Тази кратка биографична бележка ми беше нужна, за да подчертая колко особен е животът на този забележителен французин: аристократ, пилот, писател, журналист, човек, който най-вече цени действието, участието и взаимоотношенията между хората.

Катастрофиралият Caudron C.630 Simoun, F-ANRY - снимка архив

Когато днес чета Сент-Екзюпери, ме поразява неговата модерност. Той е модерен не само с темите си, някои от които са вечни, но и с трактовката им. Живот и смърт, същност и съществуване, любов и омраза, предателство, активно участие, пасивно наблюдение, нравственост и безнравственост, богатство и бедност – всичко това се среща в книгите на Екзюпери, но макар и създадено преди десетки години, звучи много съвременно. Сент-Екзюпери не е писателят-индивидуалист, който стои сред книгите в библиотеката и се задоволява с писане. Противно на писателите, запленени от ужаса, абсурда и трагичността на човешката участ, той се вдъхновява от достойни постъпки, от благородни и щедри хора и разкрива радостта от съзиданието и от творческата мощ на вярата и надеждата.

Екзюпери в неговия Lockheed P-38 - снимка архив

Първата ми среща с творчеството на Екзюпери бе с романа „Земя на хората“ и по-точно с един текст от тази книга. „Седнах срещу една двойка. Между мъжа и жената детето бе успяло да си направи малко място и спеше, но се обърна в съня си и под светлината на нощната лампичка видях лицето му. Ах, какво чудесно лице! Тая двойка беше родила нещо като златен плод. Тия дрипи бяха родили това сполучливо съчетание на прелест и изящество. Наведох се над това гладко чело, над тия сладки устни и си казах: ето едно лице на музикант, ето Моцарт като дете, ето едно хубаво обещание на живота. Малките приказни принцове съвсем не бяха по-хубави от него; закриляно, заобиколено с грижи, отглеждано с внимание, какво ли не би могло да стане то! Когато в градините се ражда някоя роза, всички градинари се вълнуват. Отделят розата от другите, отглеждат розата, пазят я, грижат се за нея. Ала за хората няма никакъв градинар. Тоя Моцарт-дете ще бъде белязан като другите от пресата. Моцарт ще има като най-висша радост гнилата музика на вонящите кафенета с оркестри. Моцарт е осъден.

Екзюпери като писател - снимка архив

И аз се върнах в моя вагон. Казвах си: тия хора почти не се измъчват от своята участ. И съвсем не е милосърдието, което пък измъчва мене. Не е въпрос да се разнежва човек от една вечно отворена рана. Ония, които я носят, не я чувстват. Тук сякаш не отделната личност е ранена, а целият човешки род е ощетен. Аз почти не вярвам в милосърдието. Онова, което ме гнети, е гледището на градинаря. Онова, което ме гнети, съвсем не е тая нищета, в която в края на краищата човек се нагласява тъй добре, както и в мързела. Цели поколения на източните народи живеят в мръсотия и това им е приятно. Онова, което ме гнети, безплатните обеди съвсем не го изцеряват. Онова, което ме гнети, не са нито тия хлътнали гърди, нито тия буци по тялото, нито тая грозота. То е във всеки от тия хора частицата от един убит Моцарт.“

Нима не звучи съвсем съвременно този текст, нима и днес не сме свидетели на мизерия, бедност, грозота, непрекъснати вълни от емигранти? Прав е Екзюпери да не вярва в милосърдието и в безплатните обеди. Истина е, че хората свикват с мизерията, както и с мързела. Страда не само за отделната личност, но и за целия човешки род. В това се състои и хуманизмът на Екзюпери, който замества индивидуализма, възвисяващ инстинктите и желанията, с човечност, основана на духа и на любовта. Пред егалитарната и материалистична демокрация, която очаква икономиката да спаси човека, този хуманизъм настоява за демокрация, насочена към духовния прогрес.

Безспорно най-известното произведение на Сент-Екзюпери преведено на почти всички езици на света е „Малкият принц“, написано в Ню Йорк по време на войната и публикувано с негови акварели през 1943 г. в Ню Йорк и през 1946 г. във Франция от издателство Галимар. В цитирания по-горе пасаж вече виждаме, че образът на принца от приказките владее съзнанието на Сент-Екзюпери. Това е детето у всекиго от нас, това е, може би частицата от погубения Моцарт. Това странно момченце се среща с разказвача в пустинята Сахара и в продължение на седем дни (колкото са дните на Сътворението) те са заедно: катастрофиралият пилот и извънземното дете. Очевидно Сент-Екзюпери използва схемата на вълшебната приказка, в която принцът трябва да спечели красивата принцеса, но в случая принцът е дете, а красавицата е цвете и то съвсем често срещано – обикновена роза. Принцът и разказвачът се запознават и откриват, че са близки по дух с помощта на една рисунка, която нито един възрастен човек не е разбрал, но малкият принц веднага схваща: става дума за боа, глътнала слон, а не за шапка. И едва когато пилотът е нарисувал сандък, в който е затворена овцата, принцът е напълно доволен. Още в самото начало Екзюпери е изказал основната идея, която ще повтори на няколко пъти в приказката: същественото е невидимо за очите. Виждаме добре само със сърцето. Тази приказка е толкова богата на метафори, символи, на философски внушения и незабравими образи, че сигурно може да се напишат много трудове, а и вероятно вече са написани. Бих искала да обърна внимание на някои особености.

Почти всички „персонажи“ в книгата са в мъжки род, освен розата (цветето), водата и извора, звездата, сълзата, звънчетата (гласът на принца). Естествено при превода това се губи – в българския превод са използвани думи като боа, овца, лисица, змия – все в женски род и поради това изчезва опозицията, създадена от Сент-Екзюпери. Струва ми се че това противопоставяне не е случайно – най-ценните за малкия принц неща са от женски род. В един мъжки свят, женското начало има нужда от грижа, разбиране и обич. В книгата има и друго противопоставяне: възрастните и децата. Многократно е казано, че възрастните не разбират, че тях ги задоволяват само цифрите, че те са забравили да обичат и да се радват. „Ако ви разказах тия подробности за астероида В 612 и ако ви съобщих неговия номер, то е заради възрастните. Възрастните обичат цифрите. Когато им разправяте за някой нов приятел, те никога не ви питат за най-същественото. Никога не ви казват: „Как звучи гласът му? Какви игри предпочита? Събира ли пеперуди?“ Те ви питат: „На каква възраст е той? Колко братя има? Колко килограма тежи? Колко печели баща му?“ Едва тогава смятат, че вече го познават. Ако кажете на възрастните: „Видях една хубава къща, построена от розови тухли, със здравец по прозорците и с гълъби на покрива…“, те не могат да си представят тая къща. Трябва да им кажете: „Видях една къща, която струва сто хиляди франка.“ Тогава те възкликват: „Колко хубаво!““

Но освен тези опозиции в „Малкия принц“ има и редица препратки към библейския текст. Така например Змията е първото същество, което принцът среща на земята. Обрат��о на библейския текст, обаче, тя не е зла, не го прогонва от Рая, а го връща обратно на неговата планета. Обитателите на различните планети, посетени от малкия принц в известен смисъл персонифицират някои грехове като властолюбие, алчност, тщеславие, пиянство. Единствено фенерджията и географът вършат някаква полезна работа. А от географа Малкият принц научава, че красивото е ефимерно и че, планетата Земя се ползва с добро име. Най-главният урок за любовта и приятелството Малкият принц получава от Лисан (а не лисица), много популярен герой от френския фолклор. Но Екзюпери и него е променил, той вече не е хитрец и измам��ик, а мъдрец.

„ - Само нещата, които си опитомил, можеш да проумееш - каза лисицата. - Хората нямат вече време да проумяват нищо. Те купуват от търговците готови неща. Но тъй като няма никакви търговци на приятели, хората нямат вече приятели. Ако искаш да си имаш приятел - опитоми ме! ….

- Хората са забравили тая истина - каза лисицата. - Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за всичко, което си опитомил.“

Малкият принц е градинар и вероятно по това прилича на автора си. Той се грижи за розата, изкоренява баобабите и чисти вулканите, поддържа планетата си и не позволява да се замърси. По времето, когато е писана книгата, пък и сега, темата за баобабите, символ на мракобесни идеи, остава много съвременна:

„И наистина върху планетата на малкия принц, както върху всички планети, имаше полезни треви и вредни треви. Следователно полезни семена от полезните треви и вредни семена от вредните треви. Но семената са невидими. Те спят скрити в земята, докато на някое от тях хрумне да се събуди. Тогаз то се протяга и изпърво несмело пуска към слънцето едно очарователно кротко стръкче. Ако то е стръкче от репичка или розов храст, може да се остави да расте, както си ще. Но ако е вредно растение, още щом проличи, че е вредно, трябва да се изскубне. Ала върху планетата на малкия принц имаше страшни семена… семената на баобабите. Почвата на планетата бе поразена от тях. И ако човек премного закъснее да се занимае със стръкчето, никога не ще може да се отърве от баобаба. Той задръства цялата планета. Той я продупчва с корените си. И ако планетата е много малка, а баобабите — многобройни, те я пръсват.

„Аз казвам: „Деца, бъдете нащрек с баобабите!“ И много се трудих да направя тая рисунка, защото исках да предупредя моите приятели за опасността, която не подозират и край която също като мене минават съвсем близко. Урокът, който им дадох, си заслужава труда. Вие може би ще ме запитате: защо в тая книга няма други такива грандиозни рисунки като рисунката на баобабите? Отговорът е много прост: опитах се да направя, но не успях. А когато рисувах баобабите, бях вдъхновяван от чувството за нещо неотложно.“

Някои изследователи виждат в трите баобаба, символ на тристранния пакт и дори свастиката. Това не може да се твърди със сигурност, но предупреждението е съвсем актуално! Много съвременно звучат и някои иронични пасажи в книгата. Например намекът за откривателя на астероид В 612, който бил турчин, но откритието му било признато едва когато облякъл съвременни дрехи; търговецът, който открил хапче против жажда, за да спести на хората 53 минути. Модерни са и отношенията между розата и принца. Очевидно съжителството им е трудно Тя е разглезена и суетна, но когато се разделят, той мисли за нея с много тъга:

„Тогава аз нищо не можех да разбирам! Би трябвало да го преценявам не по думите, а по делата му.

То ме изпълваше с благоухание и със светлина. В никакъв случай не биваше да бягам! Зад жалките му хитрини трябваше да доловя неговата нежност. Цветята са изпълнени с толкова противоречия! Но аз бях много млад и не знаех как трябва да го обичам!“

Малкият принц е и книга за постоянния конфликт между материалното и духовното, между разума и чувствата, между пресметливостта и любовта. Всеки се е питал кой е всъщност Малкият принц. Дали е само детето, което носим у себе си. Дали не е нашата духовна същност, която живее на някаква далечна и непозната планета? Дали не е творческата ни сила, която често пренебрегваме и потискаме? Едва ли някога ще може да се отговори на този въпрос. Но дори фактът, че си го задаваме е много благотворен. Не случайно Малкият принц казва: „Пустинята е хубава поради това, че някъде в нея има скрит кладенец…“

Трудно е да се опише красотата на „Малкият принц“. И е абсолютно сигурно, че тази книга никога няма да бъде забравена. Колкото до модерното звучене на творчеството на големия хуманист Сент-Екзюпери, достатъчно е да си припомним следните думи от „Военен пилот“: „Моята цивилизация, наследница на бога, направи всеки отговорен за всички хора и всички хора отговорни за всекиго. Отделната личност трябва да се пожертва за спасяването на един колектив, но тук не е въпрос за глупава аритметика. Въпросът е за уважението към човека през отделната личност. Наистина величието на моята цивилизация е в това, че сто миньори смятат за свой дълг да рискуват живота си, за да спасят само един затрупан миньор. Те спасяват човека.

В тая светлина разбирам ясно значението на свободата. Тя е свободата на растеж на дървото в силовото поле на семето. Тя е климатът за възвисяване на човека. Тя прилича на благоприятен вятър. Благодарение само на вятъра платноходите са свободни в морето.

Аз вярвам, че превъзходството на човека установява единственото равенство и единствената свобода, които имат някаква значимост. Аз вярвам в равенството на правата на човека, като се има пред вид всяка отделна личност. И вярвам, че свободата е свобода за възвисяването на човека. Равенството не е еднаквост. Свободата не е възбуждане на отделната личност срещу човека. Аз ще воювам срещу всеки, който поиска да подчини на отделна личност — както и на множеството от отделни личности — свободата на човека“.

Подготовка за „Последната мисия“ - снимка архив

Не е възможно в наши дни да оспорим тази хуманистична философия, която приема напълно ценностите на цивилизацията, като подчертава духовността им и се старае да изгради хармонично съзнанието на човека отвъд въздействието на природните подбуди и далеч от крайните ограничения на обществото. ≈

Текст: Галина Меламед

Снимки: архив

#РЕФЛЕКСИИ #Антоан дьо Сент-Екзюпери #Екзюпери #Малкият принц #Галина Меламед

0 notes