#Златен син

[vprki]

През своите 99 години Любен Зидаров премина с достойнството на Майстор

За пореден път бях в пространството на галерията на СБХ, зала 2А сред творбите от изложбата „ЛЮБЕН ЗИДАРОВ. 100 ГОДИНИ ЕДНА РЕТРОСПЕКЦИЯ“. И незнайно защо от входа на залата тръгвам на дясно и заставам пред „Последен акварел“, 2022 и „Последни магарета“, 2022. И оттам тръгвам напосоки в търсене на любими картини, обожавани илюстрации в предчувствие отново и отново да се потопя в този необозрим свят…

Достолепният, изключителният художник и илюстратор с неспирен творчески заряд Любен Зидаров, роден  на 23 декември 1923 година миналата година пристъпи в своята стогодишнина и отлетя към звездите на 3 януари 2023…

От детските си години сме се възхищавали и искрено сме обичали илюстрациите на Любен Зидаров. Писали сме за него по различни поводи във „въпреки.com”, винаги свързани с неговото неподражаемо изкуство не само в областта на илюстрацията.  Постепенно някак се сближихме с него, със сина му изкуствоведа, Филип Зидаров, снаха му, великолепната художничка Катрин Томова, а вече и с внучката му Андреа-Филипа, млада изкуствоведка. Човешката близост с Любо, както го наричахме приятелски, оценявахме като шанс и дар в живота си. Срещите и разговорите в ателието му с него и Филип са моменти на щастливо съпреживяване на изкуството на невероятно талантлив и мъдър творец.

За художника, илюстрирал 200 литературни произведения, той остава свързан с „любовта си за цял живот“. За Любен Зидаров това са изумителните Приказки на Ханс Кристиан Андерсен. Според художника, тяхната поетика, философска дълбочина и мъдрост правят така, че читатели от всякакви възрасти по света – от деца до възрастни, да откриват там по нещо свое, оставащо завинаги съкровено. Затова и завръщането към Андерсен в различен житейски етапи води до нови, невидяни преди нюанси и внушения в творчеството на Любен Зидаров като художник-илюстратор със световен авторитет.

Илюстрации към "Граф Монте Кристо"

В изложбата пътуваш в света на невероятните илюстрации на художника и героите му – Том Сойер, Хъкълбери Фин, Граф Монте Кристо,  приказките на Никола Райнов в два тома, „Принцът и просякът“, Островът на съкровищата“, романите на Карл Май, на Майн Рид, приказките на Ангел Каралийчев, „Приказки на Шехерезада“ и още и още…Илюстрирал е Буквара в годините, тогава когато за много семейства това е била единствената книга в дома…Има незабравими илюстрации на поезията на Яворов. В изложбата могат да се видят и негови илюстрации на „Мадам Бовари“… Признат за един от създателите на модерното течение в българската илюстрация от 60-те години на ХХ в., той е и един от основоположниците на рисувания комикс в България и на първото у нас илюстровано списание за деца „Славейче“ (1957).

Неговият илюстраторски талант е оценен в световен мащаб - сребърен и златен медал от панаирите на книгата в Лайпциг и Москва; носител е на Наградата на СБХ за илюстрация на името на Борис Ангелушев; бил е сред финалистите, номинирани за Международната Андерсенова награда и за Мемориалната награда „Астрид Линдгрен“.

Пред залата с изложбата на Любен Зидаров в СБХ

Преди време в разговор за „въпреки.com” Любен Зидаров каза: „Всеки обича първата си любов, илюстрирал съм над 200 автора. Илюстрацията е нещо много сложно. Симбиоза между автор и художник.“  А много, почти любовно казваше за героите си от книгите на Марк Твен „те са ми като дечица“. Любен Зидаров ни вдъхнови през 2017 година в рамките на наш проект да направим разговор за илюстрацията в любимата на галерия „Арт Алея“, която за съжаление вече не съществува. Тогава изкуствоведът Филип Зидаров, син на Любен Зидаров, по чиято идея и реализирана така бляскаво е изложбата по повод стогодишнината на баща му каза: „Няма добра илюстрация, която просто илюстрира. Има илюстрация, която винаги кара децата да си представят, и не само децата. Вкарва те в чисто изобразителния план на текста. Илюстрацията е тълкуване. То не е просто котенцето, а поведението на това котенце – дали гледа нещастно или някой друг нещо прави. Това е допълнителна реалност, която се наслагва към литературата. Илюстраторът би трябвало да бъде съавтор, интерпретатор, продължител на литературния първообраз. Тъй като това е една друга система на комуникация. Освен това, добрият илюстратор, илюстраторът, който натрупва и мъдростта да бъде такъв, защото това минава през четенето, през мисленето, не само през културата, но и през издигането на вътрешната мъдрост на твореца, той понякога се превръща в един абсолютно равностоен партньор на писателя, дори писателят отдавна да е изтлял в безкрайността.“ Филип беше винаги до баща си, заедно подреждаха изложбите, обмисляха ги…

Любен Зидаров и Филип Зидаров в галерия "Арт алея", 2017

На тази дискусия прекрасният художник Кирил Златков сподели нещо точно за тази изложба на Любен Зидаров, в рамките на която се провеждаше дискусията. „В моето детство, това е било в 70-те години, края на 70-те - златното време, както и Филип Зидаров каза за българската илюстрация. Бях от тези деца, които харесваха илюстрациите на Любен Зидаров. Чувал съм много деца и родители да казват – те са страшни, аз не ги харесвам, главно родители. Аз обаче бях от тези деца, които много ги харесваха. Особено много ми харесваше „Принцът и просякът” и Андерсеновите приказки, и двата тома. Но с „Принцът и просякът” беше интересно, че образът който имах от илюстрациите ми възбуди интереса към филма, който излъчваха по телевизията. Имаше единство на вкуса, някаква връзка с естетическите хоризонти на времето, които съвпадаха по много хубав начин. При мен вървеше по този начин – първо с книгите, след това с филмите. Защото филмите не бяха толкова много и така достъпни, както сега, може би. Но аз тогава не знаех името на художника, тогава тъкмо почвах да рисувам. И през цялото време до сега Любен Зидаров е бил някак си с мен в естетическите ми пристрастия.

Документалното пано на изложбата „ЛЮБЕН ЗИДАРОВ. 100 ГОДИНИ ЕДНА РЕТРОСПЕКЦИЯ“

И след това в Академията започнах да се замислям за илюстрация. Но нямах необходимата смелост. И сега я нямам. Но си мислех – не можеш да седнеш и просто да направиш нещо близко, например, до работите на Любен Зидаров. А добрите илюстрации трябва да са такива – да са излети, трябва да са направени на един дъх, трябва да са категорични и безкрайно чисти като подход, като естетически възглед. За да могат да минат на следващото ниво – тоест смисъла. Да могат да допълват това, което остава в главите ни от литературата.“ А художничката Тоня Горанова, прекрасна илюстраторка продължи за Любен Зидаров: „Той е най-уникалният художник и в световен мащаб. Това е човек, който прави с две мазки фантастични състояния, изключително силен като излъчване. И е наистина гениален и с годините все повече разбирам колко е страхотен – да има силно излъчване е критерият за хубавата работа, нищо друго.“

На входа на сградата на СБХ на „Шипка“ 6 от дясно сега има великолепно пано с илюстрации на Любен Зидаров, какъв невероятен свят на въображение, талант, дълбоко вникване в същността на приказката, на разказа на писателя и толкова любов към героите и тези, които ще разгънат книгата с тях. Как да опишеш това, което си израснал, ти, децата ти, а вече и внуците ти го „дишат“. Дали изключителният художник е подозирал, че и ние с илюстрациите му по някакъв начин сме формирани, благодарение и на родителите си, сме, по някакъв начин, „негови дечица“ като героите му…

Когато почина Любен Зидаров миналата година за него изключителният илюстратор художникът Ясен Гюзелев каза: „Любен Зидаров е епоха. 4-5 поколения илюстратори сме се учили и учим от него, а беше и невероятно лежерен човек. При него живописта и илюстрацията играят в танц едно танго…“.

А сградата ни посреща и с един от любимите ни автопортрети на Любен Зидаров "Закъсняло вдъхновение" /водещата снимка/. И в тази част на изкуството си е неподражаем как вплита иронията, самоиронията с тъгата, с радостта. От края на 70-те години Любен Зидаров преоткрива за себе си маслената живопис и акварела, които се превръщат в значителната втора половина на неговото творчество. Започната с емблематичната изложба „Автопортрети“ в СБХ, 1979, Любен Зидаров изнамира своя уникална и непрекъснато развивана „сатирична“ линия в живописта в забавни тематични линии, като „магарешка“, „селска“, „градска“, „морска“, „политическа“ и още и още.

От автопортретите в изложбата

Ако тръгнете по „правилния“ път на експозицията в ляво, една от първите изложени творби е автопортрет на Любен Зидаров от 1942 години, след няколко други е негов автопортрет с туш от 1946 година. И после следват, следват в годините „сърдит“, дори зограф, сутрешни, „трудови“, мрачни, оптимистични, морски, множество различни състояния на големия артист, предимно самоиронични, но в тях се оглежда и присъства времето ни. Датирането им ни дава знака.

Отново в галерия „Арт алея“ (Много ни липсва!) през 2017 направихме разговор за автопортрета по едноименната тогава изложба в пространството ѝ на Вихрони Попнеделев, приятел на Филип Зидаров и заедно с него създател на забележителната група „Градът“ с Андрей Даниел (1952-2020), Греди Асса, Недко Солаков…Но и тогава в центъра някак съвсем естествено бе Любен Зидаров, независимо, че отсъстваше. Филип Зидаров бе донесъл албум “500 автопортрета”, в който шеговито беше прибавил още един - на Любен Зидаров. . .

„По някакъв начин, колкото и да изглежда за лаика акт на някакъв нарцисизъм, изкуството на автопортрета е просто художествен медиум. По същия начин, по който една балерина работи с тялото си. По същия начин художникът работи със себе си като изразно средство. Защото най-добрият си слушател е самият той. Най-големият си приятел и най-големият си враг е самият той. И по някакъв начин тук няколко неща се натрупват. Едното е, което самият Вихрони така прекрасно прави от години и което баща ми /Любен Зидаров – б.а./ също се опита да прави и направи в една – две изложби – когато човек се вижда като различни хора. Ти не се правиш, защото се харесваш или не се харесваш. А защото се опитваш да разслоиш някакво имагинерно АЗ и да му намериш онези слоеве, които не се появяват. Те се появяват само в особено състояние”, каза тогава изкуствоведът. Автопортретът на Любен Зидаров стои изключително убедително сред световните образци. Дори не си личи, че това е прибавена снимка.

Автопортрет "Без вдъхновение"

Заговори за автопортрета през вековете, но се върна към българската ни практика. И тя е свързана с баща му Любен Зидаров, който през 1979 година направи голяма изложба с автопортрети в галерията на ул. „Шипка” 6 в София. „До голяма степен шеговити, хумористични, иронични и самоиронични състояния. И той демонстрира на доста колеги, че това е една много благодарна зона на изследване. Художникът не изобразява просто неща, той изследва.Той изследва най-вече себе си. Своите способности, но дали може да превъплъти в това, което ще остане във времето.“

Автопортрети...

Каза тогава Филип и сега с днешна дата го виждаме в изключителната изложба на Любен Зидаров. Самият той има прекрасни портрети от различно време – на съпругата му Богдана Зидарова, на Радой Ралин, на приятели. Разбира се, и шаржове, пак на приятели, главно художници…

Златю Бояджиев "Портрет на Любен Зидаров"

В експозиция има и два негови портрета, рисувани от Златю Бояджиев ( 1903-1976 ), 1966 и Иван Кирков (1932-2010), 1969.  Прекрасна е творбата на Златю, която познаваме отдавна и се питам как е възможно в един портрет да разбереш и разкажеш какво се крие зад този поглед, зад цялостното излъчване на твоя по-млад колега, толкова различен и неприкосновен…А портретът на Иван Кирков е на приятел. Какво повече! Дълга и друга история. Аз съм само зрител…

Иван Кирков "Портрет на Любен Зидаров"

В началото на текста отбелязах картината „Последни магарета“, 2022, прекрасна, сложила своеобразна точка, сякаш в житейската обич на Любен Зидаров към това несправедливо обвинявано в глупост и инат четириного. Художникът го смяташе, вероятно и с право по добро от човека.  В нашия разговор 2015 година на статива в ателието бе картината, която рисуваше в момента, живопис и пак неговите любими магарета. Поясни, че все още не е довършена. И пак с чувство за хумор, зад което се крие и мъдростта му на човек, познаващ живота, хората, литературата. „Много пъти са ми задавали въпроса за магаретата. Бях почнал да мисля дали не съм магарешки художник.Това беше една нагласа, вероятно в това животно намерих неща, които ме изненадваха, които не бяха симетрични на това, което сме имали като представа за това животно. Вероятно литературата си е изиграла ролята, че животното магаре е много дръпнато, много опърничаво. Не е. Като го наблюдава човек вижда, че в действителност магарето е едно много мило животно. Аз имам една серия картини, които бяха все на тази тема и това беше един период, който доста дълго време ме увличаше като тема, като галактики ги рисувах, като животни със селянки отгоре, като картини, свързани със сезона. Мен много ме разстрои любимото ми магаре, когато го заклаха да го изядат на село. Направо ме хвърли в едно такова изживяване, което просто се чудех как може човекът да бъде такъв звяр, да ми заколят Зоя и да ми я изядат.

"Конски Великден" /л/ и автопортрет "Домакински понеделник"

Това беше едно магаре, което изглежда ме познаваше като магарешки художник, защото като отидех на село, то настройваше ушите и идваше към мен. Аз я обикнах тая Зоя и тя мен. Съпругата ми веднъж ми каза, че моите модели са разбрали, че съм тук, защото са се скупчили на поляната и ме чакат. И в момента правя една картина с магарета. Не съм я завършил. Дали не сме апологети на магарето – двама души – Ангел Каралийчев и аз. Той с неговото „Най-милото” и аз с моите картини. Сигурно е учудващо, защото в един от моите албуми дори бях сложил покрай другото и мисли, и една такава, че е много по-обидно на магарето да кажеш какъв си човек, отколкото на човек какво си магаре”. Възхитителен събеседник бе Любен Зидаров.

Подготвителни рисунки към "Островът на съкровищата"

И съвсем не случайно изложбата „Ателие“ в галерия „Нюанс“ (13 февруари – 3 март), посветена  на подготвителни рисунки и проекти за илюстрации на Любен Зидаров, курирана отново от изкуствоведа и негов син Филип Зидаров, е с изящен плакат с картина на магаренца. За трети път галерията ни среща с творчеството на един от най-обичаните български илюстратори, като предните две изложби ги организираха рамо до рамо със самия Любен Зидаров.  Тя е неголямата изложба, паралелна на мащабната ретроспектива „Сто години Любен Зидаров“.

Филип Зидаров в галерия "Нюанс"

"Идеята на тази изложба е да покаже някаква по-вътрешна, по-интимна част на този творчески процес, продължил почти 100 години". Споделя Филип Зидаров пред БНР и продължава: "Тя е паралелната изложба на голямата изложба "100 години Любен Зидаров". Изложбата "Ателие" представя не толкова илюстрации, които са познати и публикувани, а обратното – илюстрации, които не са познати и не са публикувани. Това са варианти, подготвителни рисунки, дори скици на вече станалите по-известни герои. Тези две изложби са различните ъгли, от които може да се погледне един творец, познат на много поколения. Не става дума само за това, че баща ми живя 99 години, но той работи почти през цялото това време. Първата му работа, представена в изложбата е от 1942, последната през 2022. 80 години творчески живот е наистина един век, реално.“

Стенен килим „Моят град“

Изложбите на Любен Зидаров винаги носеха/носят  радост, любов и възхищение. Последната му „Отсечки“ беше в галерия „Академия“ на НХА през април - май 2022 година, когато беше удостоен с почетното звание „Доктор хонорис кауза“. Експозицията показа произведения, създавани в период от 80 години в областта на живописта, графиката, илюстрацията и приложния текстил (например, монументалния стенен килим „Моят град“ от колекцията на Националната галерия, който е и сега на централно място в галерията на СБХ). Част от творбите от ателието на художника се показваха за първи път, а редица други бяха рисувани в последните месеци, дори седмици преди изложбата. Любен Зидаров не спираше да работи, да открива нови светове и продължи до края на живота си да е новатор, откривател с нов поглед към литературата като неин визуален израз и разказ.

От изложбата в галерията на СБХ

На откриването в СБХ Филип Зидаров каза с много вълнение: “Любен Зидаров ще остане, коментирано е неговото влияние върху не едно поколение. Въпреки мащаба си, изложбата прилича на разпръснатите камъчета от мозайката, подобно на разбитото вълшебно огледало от приказката на Андерсен „Снежната кралица“.  Срещаме героите от приказките на над 200 илюстрирани заглавия, портретите, потопени в смешни и тъжни метафори, запазената му марка магаретата, за които той казваше, че започва да ги уважава повече от хората, пътуванията му и на стари години, за да събудят отново живописецът, акварелите… по някога смешни, по някога тъжни.

Автопортрети...

Тази изложба илюстрира характера и личността на Любен Зидаров. Винаги сме били заедно. През своите 99 години той премина с достойнството на Майстор. От свое име и съм сигурен, че и от негово, убеден съм, че той отнякъде ни гледа и е доволен от себе си и от това, което се случва. Благодаря ви, че сте тук и това е началото на тези няколко отбелязвания за един човек, който и на мен, а може би и не само на мен, беше и продължава да бъде скъп…“

От изложбата в галерията на СБХ

Така в някакви разрошени, фрагментарни, много лични спомени и разсъждения вървя в пространството на изложбата, посветена на стогодишнината от рождението на изключителния Любен Зидаров. До 23 март има време и пак ще отида, със сигурност, не веднъж. Вътрешно благодаря на родителите си, че ми връчиха някога много отдавна приказки с неговите илюстрации, после ние на децата си, сега и на внука ни…Февруари е още и на великолепния календар на СБХ за 2024 с репродукции на художника гледам всеки ден „Магарешка галактика“, 2019,  на Любен Зидаров, а и тя ме гледа. През март ще се гледаме с „Приказките от цял свят“ на Николай Райнов“.

Любен Зидаров в ателието си, 2015

И така все с Любен Зидаров…

Благодарим ти, Филипе!… ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков и Стефан Джамбазов (1951-2021)

[irinapenevawritings-blog]

5 клишета, които Пиърс Браун направи интересни

5 клишета, които Пиърс Браун направи интересни

В началото на тази година се преборих с времето и зачетох „Червен изгрев“ от Пиърс Браун и се зарибих така, както отдавна не се бях зарибявала по нещо. Поредицата е страхотно интересна, вълнуваща и качествено написана, заслужава си да се прочете. Една от причините да си заслужава обаче е интересният подход на Браун към много изтъркани и досадни тропи и начина, по който ги използва без да ги прави…

[buntovnikmk]

РАЗЛОВЕЧКО ВОСТАНИЕ

Востанието во Малешевијата и Пијанец избувнало на 7 (нов стил 19) мај 1876 година во с. Разловци, Пијанечко, коешто се наоѓа меѓу Пијанец, Малешевско и Кочанско, во наборите на планините Голак и Средна, поради коешто е познато под името Разловечко или Разловско востание.

Водач на Разловечкото востание е Димитар Поп Георгиев – Беровски, роден во 1840 година во Берово, Малешевско. Неговото револуционерно зацврствување започнало со неговото школување на духовната семинарија во Одеса, каде што, извесно време надзорник бил Георги Раковски. Оттаму се познавал и со Натанаил од с. Кучевиште, Скопско, идниот Охридски владика и организатор на Кресненското востание. Во 1861 г., Димитар Поп Георгиев учествува во Белград во организираната од Раковски – ��рва бугарска легија, којашто имала за задача да ѝ помогне на Србија за прогонување на турскиот гарнизон. После распуштањето на „Легијата“, Димитар заминува за своето родно село, каде што, како учител го презема раководството на црковно-националното дело. Во 1874 г., Беровски и неговиот свекор, поп Стојан од с. Разловци, Пијанечко, го издигаат населението од цело Малешевско и Пијанечко против грчкиот владика и го прогонуваат. Уапсен од таа причина, тој успева да побегне од затворот и заминува за Цариград, каде што воспоставува контакти со Бугарскиот централен револуционерен комитет (БРЦК). Со ова, кај него созрева идеја за создавање на револуционерна организација во неговиот крај. Во пролетта 1875 г., тој заминува за Солун и стапува во контакт со револуционерен кружок, на чиешто чело стоел поп Петар Солунски (се мисли на здружението „Преродба“, подоцна преименувано во „Бугарска зора“). Во кружокот членувале Недеља Петкова и ќерката ѝ Станислава Караиванова, коишто учителствувале порано во: Прилеп, Битола, Охрид и Велес. Како учителки во Велес, тие биле посветени на народното дело. Димитар Поп Георгиев – Беровски, на ним им ја дал задачат за шиење и везење на востаничко знаме. На знамето е извезан златен лав со натпис „10 майя 1876 г. Станете да ви освободят!“.

Димитар Поп Георгиев – Беровски

Со пристигање во Малешевско, Беровски отпочнал со подготовки за востанието. Во месноста „Калаџерево“ се собрале претставници на месните комитети од Малешевско и Пијанечко, коишто донеле решение, востанието да се дигне во месец мај 1876 година. На тоа собрание, Беровски бил избран за главен војвода, а избрани биле и селски војводи. На 1 мај, Димитар и поп Стојан тргнале да го обиколат регионот. На 7 мај, на пат да направат една „ревизија“ на Пијанец, над с. Разловци било одржано собрание со селски претставници за донесување конечна дата за востанието. Овде, неочекувано пристигнале спахии и други органи на власта, коишто почнале да дејствуваат. Десет видни селани биле уапсени и однесени во Царево Село, но, на брегот на Брегалница биле пречекани од група востаници и ослободени. Во самото село Разловци, останатите Турци биле убиени, а, поп Стојан му наредил на својот син да му го запали сопствениот ан (конак). Востанието отпочнало!

Димитар Поп Георгиев и поп Стојан со развеано знаме – знамето извезано од двете солунски учителки, седнале на пргавите коњи, повеле чета од 40 души, за влезат во контакт со места, каде што ги чекале други востанички групи. Во с. Митрошинци, четата влегла во битка со аскер, којшто бил разбиен. Во с. Лаки, Кочанско, селаните веќе востанале и се повлекла со своите семејства на планината Плачковица. Во Берово, 300 востаници чекале четири дена на Плачковица сигнал од Радовиш за востание; чекале самиот Беровски да ги поведе. Но, сѐ било напразно. Аскерот веќе заобиколил сѐ од: Радовиш и Струмица, од Мелник и Петрич, и од Горна Џумаја. Властите донеле наредба сиот добиток да биде повлечен од селата, така што, востаниците да останат гладни. Поп Стојан стигнал до Рилскиот манастир, но, бил заробен и се самоубил. Беровски предводел чета од 18 души, на Беласица, којашто попаднала во заседа. Изнемоштени и гладни, тие ја поминуваат зимата во колиби. Задушувањето на востанието во Пијанечко и Малешевско не го фрлил во очај на Беровски. Со доаѓањето на пролетта во 1877 година, тој со својата чета ѝ отишол напомош на победоносната руска војска. После фаталниот Берлински договор, заедно од Охридскиот митрополит Натанаил, формирале комитет за отпор против османскиот јарем и учествувале во Кресненското востание. Димитар Поп Георгиев – Беровски починал на 67 години во с. Рашка Граштица, Ќустендилско. За неговото високопатриотско дело, една од гореспоменатите учителки (Станислава Караиванова) има напишано песна по име „Песна за Димитар војвода“ („Песен за Димитра войвода“).

Дали Разловечкото востание е поврзано со Априлската епопеја?

За време на Априлското востание, градот Горна Џумаја влегува во регионот на Рилскиот револуционерен комитет. Од тој град е и организаторот на Трновскиот округ во 1876 г. – Георги Измирлиев - Македончето. Особено активно учество во бугарското револуционерно движење зема населението од Разлошката околија, којашто е во IV (Пловдивски) револуционерен округ под раководство на Георги Бенковски и Панајот Волов. На собранието во Обориште во 1876 г. коешто донесува решение за објавување на востанието, разложани го испраќаат како свој претставник Георги Чолаков од с. Долно Драглиште. После собранието, пратеникот на Бенковски – Кузман П. Томов (Шарланџијата), го донесува во Разлошко апелот за дигање на востанието.

КРАЕН ЗАКЛУЧОК

Населението од двете страни на Пирин планина кохабитирало заемно и дигнало востание. Поминаа 144 години од Разловечката епопеја, а ден-денес, овие два народа имаат крајно влошени односи, а посебен акцент може да се стави на агресорските политики, коишто се водат едни спрема други, но, можеби пак, некој кај нас, или кај нив, ја лажира и фалсификува историјата!

[boxjellyfish87]

Сърце на сърцата    O love, I am not but love.    Shelley Алпийските вършини с леден поглед намръщено се взират към Лагорн, о чийто цветни брегове морето се гали и со ромон тих им шепне най-свидните си блянове, родени в таинствените негови недра. Вей тих вечерник, песен насамотен рибар отнейде с себе си понесъл; а надалеч, към дрезгавия запад разпръснати, рой бели ветрила, подобно леки пеперуди, тънат на небосклона в огнените скути. По стръмний бряг дружина чужденци се спущаха, подзели буйна разпря. Един от тях, комуто во очите бе сякаше огледано небото, към другите извърнат проговори: "О, вярвайте, честит е само онзи, сърцето на когото е олтар, де пламъка на истината грей - и осветлява разумът." През реч преварил, други се обади там: - Блян на поета! Истината в него е враг на всяка истина в живота. Во истини що из сърце изхождат, намит щастье и наслада само на мисълта безкръвните аскети... Бъди Монблан! На висини възмогнат, обвий се с лед и с леден поглед гледай, това под тебе в мрака що гъмжи. - Но, в него взрян, ръка подигна Шелли - на горди думи с по-горд отговор: "Монблан да бъда? Съм! Но друг съм аз. На слънцето лучите, чойто чело що милват - искам с отблеска им аз да стопля туй, което смръзва той!... Туй който иска, нека дойде с мен. Към всякой връх по стръмен път се ходи и не една въздишка, не едно натякванье водача ще да чуе, от пътници, по него що вървят; но що от туй? Exselsior! Сами те благодарствен поглед ще обърнат към тебе - с теб на висини възйети." Сияеше во модрия му поглед таинствена и строга мощ. Безмълвно другарите вървяха подир него, залисани от гордия му порив. Невидимия дух на вдъхновенье, челото му засенил, с горд възторг говореше през неговите устни: "От суетните - суетна присъда! Присъда друга има: който сам е себе си постигнал, той живее во вечността и малко ще да знай, какво ще каже времето за него. И нека ви не плаши мисълта, че бъдещето ще повтори пак лъжите, неразбиранщините вети. Со смъртните и смъртното умира. Туй що на Лета тъмните вълни погълнат, няма да се върне вече со своя рев живота да смути. Век подир века в пъстра върволица ще се изнизват, нищо от предишний в послешний без повтора да намери... О, не! На дните в безконечний ход, едно, едно ще се повтори пак - към с в е т л и н а възвишений купнеж, към в и с ш е т о стремленията чисти и гордий, властен жад за и д е а л! Ще се повтори онова, което, в световните промени непроменно, е будило в човека человека и смисъл му е давало в живота. Честит е тоз избраник, чийто дух, като ковчегът Ноев, пренесе от прежний свят в послешний онова, което е в промени непроменно. Той подир смърт от себе си оставя най-чистото, най-хубавото - жица от царството на сенките безплътни, която ще го свързва с тоя мир." Те бяха слезли на самия бряг, там, дето ги възчакваше готова, люляна тихо над вълните лодка. Во дрезгавата далнина небото, с вечерний си лазурно-тъмен плащ, застилаше заспалото море, като сестра заспалия си брат. При сетнята раздяла се обърна пък друг сега и тихо проговори: - Небесен блян на земен син. Не всякой тъй над света, извърнат от света, високо би можал да се възмогне. - На рамото му сложи с горд замах ръката си, и тъй отвърна Шелли: "Домогвай се до себе си - и възмогнат ще бъдеш ти на тази висота! Грей божий плам на всякого в душата и му целта висока осветлява. Не се възпирай; дето простий смъртен смутен се спира - там хероя почва." Во лодката се отделиха трима. Под равний мах на леките весла тя тихо се понесе по морето; и галяха я тъмните вълни, тъй както галят блянове високи тям поверений, с тях възвисен дух. Другарите, там спрени на брегът, изпращаха им сетньо сбогом, шапки размахали в издигнати ръце - докле се татък лодката от поглед в дрезгавината вечерна изгуби. * * * Тъмней нощта. В вълшебна тишина спят небесата, слени с долний мир; и глухий шум на тъмните вълни един сред тая тишина говори - на бездната со говора злокобен. Кат блянове на всесветовен сън, блестят и гаснат ясните звезди, огледани во бездната лазурна. Попътний вятър лодката влече. Безшум се плъзгат пуснати весла и тримата другари, в разговор унесени, нехайно там седяха, без да съгледат облаците бурни, на буйна рат по��обни, как прииждат и сбират се и трупат в небесата. Възлегнат на кърмилото един с въздъх към Шелли се така обърна: - Да; да не бяхме слаби! А защо, с това съзнанье, ощений се рвем да бъдем силни? Де е тази сила, що би могла и нази да окрили? "Тя в нас е! Бягай в себе си - живей в сърцето, като жрец в свещений храм, и твоя дух ще бъде окрилен!" - Утопия това е, Шелли. - "Утопия! И тъй да е - в живота утопиите само дават цел и человека во човека раждат. Утопии сърцето възродяват, превръщат го на рай цветущ, където мирът върховен свива свойто гняздо... Към идеала поглед възведи - не на умът, а на сърцето рожба - и знай, че той едничък е надежден компас в ревът на бурите световни. Тоз, който само с ум на тоя свят живей е жив мъртвец; и чужди са за него и радости и сълзи на живота, - защото няма той човешко чувство, защото нему чужд е дух човешки!... Що значи твоя страх, другарю мой? Къде си тъмен поглед устремил? Утопията проникни - и страх не ще намери твоето сърце!" - Над нас се вие буря! Или ти, унесен в своя блян, не виждаш нищо? Не бъдеще сънувано пред нас е - со мрачен поглед дебне ни смъртта! - Но го прекъсна Шелли, поглед сам към облачните небеса възйел: "През мрак и бура плавам с песен аз и нищо ми сърцето не смущава! На идеала фарът грей: кърмчия е любовта ми - дето и да съм, знам, ще изляза на честитий бряг!... Честитий бряг са бъдащите дни. Световните промени и несгоди ще мина аз - и няма те да хвърлят в сърцето ми отсянка... Никой вихър свещений плам на идеала няма да угаси - от божий дух е искра той: божий дух, из мрака битието що е извикал - в светлина живот да заживей... Другарю, то е блян, утопия - нали? Та нека бъде! Во знойната пустиня на живота, където всичко крей и мре, от билка най-дребна, до сърцето человешко, - живителна роса е тя, която запазва всичко в дивната му свежест. Пустиня е сърце без идеал: едничкий верен страж на любовта - а тя, и само тя, е на човека призванието висше на света." И бесен вихърсе над тях изви; като че звяр, изтръгнат от вериги, се хвърли той над тъмните вълни и гис бесът си зарази. Раззина зловеща паст настръхналата бездна, и оглуши тя с дивия си рев вселената... То беше мимолетен въртеж на бура ненадейна. Скоро премина той, и всичко пак утихна. Пак трепнаха звезди на небесата. Но мятаха се още все вълните и тласкаха там лодката разбита: ту мигновено в зиналата паст на бездната низвъргната летеше, ту навъзбог възйемаше се тя - и носеха я стръвните вълни към бреговете на незнаен край. * Пак бяха сбрани всичкиту другари на морский бряг. И сбрани бяха те пак да изпращат Шелли - но сега за сетен път - на път към вечността. Морето бе на пясъчния бряг изхвърлило избраната си жъртва: - на ниска клада сложен, буен плам обгръщаше останките му смъртни. В дълбока скръб, безмълвно там стояха другарите, унесени през мисли во онзи мир, во който през живот бе погледа му вдъхновен обърнат. Амфора во ръка еди издигнал, от час на час обливаше мъртвеца со благовонно вино - и подзети отново жадно пламнали езици обжегваха безжизнения труп... От вятъра отвяван, към морето се черний дим разстилаше полека... Огънят свърши своята отреда - на пясъка лежеше супа пепел с петна червено-тъмни; тук-таме береяха се кости.                     Изведнъж към пепелта един се спусна бързо и грабна из жаравата гореща опазен къс от трупа. Разтреперан издигна той ръка си обгорена - трептеше там сърцето на поета. ---------------------------------- На гробищата протестантски в Рим, при урната на Цестия, лежат сърцето и световний прах на Шелли. Сребрист ясмин над гроба му расте, и пази сянка с тъмните си листи над мряморната плоча с златен надпис Cor cordium - Сърцето на сърцата. - Не е смъртта за него смърт. Пренесен в друг мир, живей той в нашите сърца и пази там, като весталка, чистий вълшебен плам на вечната любов.

Пенчо Славейков, Сърце на сърцата

[obkov-obzavejdane-bani-blog]

Интересно, под Това беше годината, в Австралия е отишъл на война в Персийския залив, когато Моника Селеш, Борис Бекер спечели турнира по тенис от Големия шлем в Мелбърн, и “семейство Симпсън” бе показан за пръв път на канал австралийската телевизия, както щях да припадна на Брайън Адамс е бил голям хит, с който е влюбен тийнейджър (“загляни в сърцето си, скъпа”). Беше 1991 година, а последният път, Австралия са вкусили горчивия вкус на икономическа рецесия, определени в тези части, най-малко, под формата на две или повече паралелни тримесечие на отрицателен растеж на реалния брутен вътрешен продукт, или стойността на всички стоки и услуги. Оттогава, Австралия, е избягал от най-лошите последици от Азиатската финансова криза през 1997 г. и по-разрушителни и по-голям брат, който вдалбливают световните пазари десетилетие или малко по-късно. Икономиката на Австралия – “чудо-надолу на darinka” – някак си понасят на непреодолима сила, които са изпратили други заможни страни се превърне somersaults в обратна посока. За тази цел, страната на 24 милиона души трябва да благодаря не само на здравия преценка на тези, които отговарят, но и късмет, според Шейн Оливър, главен икономист на финансовата компания amp в Сидни. “Аз, разбира се, не виждам Австралия като чудо”, казва той. “Това е малко късмет и добро управление, но това би било опасно да се предположи, че това никога няма да бъде отново в рецесия.” Икономиката расте с около 1,9% годишно, по данни на централната банка. През 2012 г. тази цифра е 3,7%. Слаб ръст означава, че платените пакети намалява за много служители, с оглед увеличаване на разходите за живот, и почти рекордни нива на непълна заетост пречат на растежа на заплатите. През август продажбите на дребно са показали голям отстъпи около четири години и половина, се понижи с 0,6%, с кафенета и ресторанти, сообщающих за намаляване на оборотите. Преходен период? Скали, въглища и търсене от страна на Китай изолировал страната от глобалната финансов�� криза през 2008 г., като нажежен до бяло минната индустрия е поставено безпрецедентно богатство. Ръстът на цените на суровините допринесоха за бонанза в Западна Австралия-Куинсланд, който е подпрян в затруднено положение на държавата в юго-източната част, където повечето австралийци живее. Шейн Оливър казва, че сега ситуацията е “обърната” с главата надолу” и още веднъж в преход. Бум на добива бледи, но на територията, които някога са се борили са се връщали в част от рекордно ниски лихвени проценти, които отприщи лудостта на пазара на жилища. Междувременно, очите-убивам леглото налива държавни пари в инфраструктурни проекти, които се преразгледа част на нов Южен Уелс, най-населен щат. Там беше още един важен фактор, който помогна на Австралия в голяма степен да се избегне вредното действие на световната финансова криза е безпрецедентна разходи лейбористское правителството, че увеличаването на държавните разходи с около 13%, в опит да стимулира икономическия растеж. Това е класически Кейнсиански икономически маневри, за да се използват милиарди долари, за да поддържа разходите на домакинствата, на търсенето и заетостта. Австралия обича да печели. Тук международни мачове по крикет е равносилно на “война” и златен Олимпийски медал – или липсата на такива – са посрещнати с поздравителна себевъзвеличаване или заламывания ръце. Ако имаше подиум за икономически успех, това е страна, която ще наведен напред, за да вземе наградата. Повече от 25 години на непрекъснат растеж-това е забележително постижение, макар да има дебат за конкурса. Австралийската икономика е в рецесия-безплатно 25 години Някои коментатори смятат, икономически просперитет Холандия е продължила (само) 22-годишна, като я здраво на място, сребърен медал За австралийците. Правилното място, в точното време Тим технология и harcourt, икономист, научен сътрудник в университета на нов Южен Уелс, смята, че Австралия трябва да бъде приветстван. “Този път ‘щастливата държава’ е направил свой собствен късмет. “Хоук-Кийтинг [правителството] реформата на 1980-те и 1990 – те години, валутния курс, промени на цени и прегръдки Азия – коригира нас на четвърт век растеж. “Австралия се оказа на точното място в точното време и прегърна векът на Азия”, казва той. Но тъй като икономиката нарасна, някои австралийците са оставили. Почти 13%, безработицата сред младежите е повече от два пъти от средното за страната. Работехме на работа са напуснали 21-годишният Мохамед Ал-Khafaji, син на иранския на бежанец, с безкрайни болки в гърба и пренебрегване скоро след това. “Аз просто се опитвах да си намеря работа в интернет, а след това хората просто ме поставя надолу, казвайки: ‘вие никога няма да получите тази работа, така че аз и спрях”, казва той. ‘Коротает време’ Мохамед сега работи във фирма за коли под наем в Сидни, и има амбиции, да е един ден да бъде шеф. Той работи с Шивом Дхингра, Индийски имигранти от Пенджаб. Те са доказателство, че голяма част от икономиката на Австралия, може би, преди да емигрира. “Аз съм единственият, който работи в семейството ми”, обясни Shiv. “Аз основна финансова подкрепа имат те. Работя седем дни в седмицата през последната година. Имам планове за вашия бизнес”. Двамата млади мъже отдали на благотворителни скача Сидни-неправителствена организация, която използва по баскетбол, за да достигне до хората в неравностойно положение и дългосрочно безработни, които, според главата, Иън Heininger, също заслужават парче Австралия просперитет. “Ние виждаме много млади хора, отчаяни да намерят работа, – казва той, – отчаяно се опитва да намери възможност, че ще ги получите на място, където те дават своя принос в този свят.” Но дали те ще бъдат част от непрекъснато разширяващата се икономика? Мистър Оливър мисли, че късметът Австралия в крайна сметка ще приключи, но не и скоро. “Австралийската икономика вероятно ще продължат да коротает време, не фантастично силни, като за комунални услуги се забавя и потребителските разходи продължава да е слаб”, – прогнозира той. “Ние, вероятно, ще отиде поне още няколко години, преди ние, че рецесията някои хора казват, че това е неизбежно”. Нека да блокирате реклама! (Защо?)

[vprki]

Кейт Бланшет е номинирана за Оскар за ролята ѝ в „Тар“, ще го гледаме на СФФ

Както обикновено, в тази част на годината тръпнем в очакване на поредния София Филм Фест. И някак неусетно, сякаш, идва много амбициозно вече 27-то му издание. Такива филми, срещи със световни кинематографисти сме преживявали на Феста, благодарение на Стефан Китанов, неговия създател, и екипа. А ето отново и пак зашеметяващо и се чувстваме част от световния киносвят.

Буквално преди няколко дни Мартин Скорсезе сподели пред IndieWire, че след като е видял „Тар“, облаците, в които е обвито бъдещето на киното, са се разсеяли! Надали има по-сериозно признание за новата творба на Тод Фийлд, вече удостоена с наградата за най-добра актриса във Венеция 2022, „Златен Глобус“ за най-добра актриса в драматичен филм, повече от 50 награди и над 200 номинации от различни филмови форуми в цял свят. Няма колебания – Кейт Бланшет извайва своята поредна несравнима роля, която вероятно ще ѝ осигури трети златен воин от Американската киноакадемия. Филмът заедно с „Мълчаливите близначки“ на Агнешка Смочинска са специални акценти в програмата на 27-ия София Филм Фест, но има много още. Сред тях е и „Империя на светлината“ на носителя на Оскар Сам Мендес. Съобщават организаторите от София Филм Фест, а тепърва ще навлизаме в програмата…

Кейт Бланшет в "Тар"

„Тар“ е разказ за световно известната диригентка Лидия Тар. Предстои ѝ издаването на нова книга и живо изпълнение на изключителната Пета симфония на Малер, която ще ознаменува върха на нейната впечатляваща кариера. (И тук отбелязваме няколко пояснения, за произведението на великия композитор, които биха ни насочили и към филма защо именно тази творба е избрана. А част от тази музика не за първи път се появява в киното. Пета симфония остава една от най-известните Малерови симфонии, части от която получават популярност и като самостоятелни откъси – като солото на тромпета от началния траурен марш и четвъртата част, Adagietto.  Петте части са обособени от композитора в три големи дяла – първият включва необикновеното начало – Trauermarsch и втората устремна част (Stürmisch bewegt, mit größter Vehemenz), гигантското Скерцо представлява средния дял и последните две – Adagietto и Rondo-Finale – съставят заключителния трети дял. Премиерното изпълнение на симфонията е било на 18 октомври 1904 в Кьолн, под диригентството на автора.Четвъртата част, АДАЖИЕТО (или Адажио), е написана само за струнни и арфа. Тази своеобразна оркестрова „песен без думи” с красивата си безкрайна мелодия е типичен пример за малеровата интровертна инструментална лирика. Тук отново сякаш присъства песенността, но ролята на гласа е поета от цигулките в оркестъра. Но то става особено популярно след прозвучаването му през 1971 във филма на Лукино Висконти „Смърт във Венеция” по известната новела на Томас Ман (издадена през 1912), който в образа на главния си герой Густав фон Ашенбах е визирал самия Малер.)

Кейт Бланшет в "Тар

През следващите седмици обаче на бял свят излизат „призраци“ от миналото на Тар и нейният личен и професионален живот започва да се разпада безвъзвратно. „Тар“ е изпепеляващо изследване на властта и нейното въздействие и устойчивост в днешното общество. Знаменитата диригентка  Марин Алсоп, ръководила световни оркестри е прототип на героинята на Кейт Бланшет. Първата главна роля на знаменитата австралийска актриса е във филма „Оскар и Лусинда“ (1997), в който си партнира с Рейф Файнс. Ролята, която я прави известна по целия свят, е тази на кралица Елизабет I. За филма „Елизабет“ (1998) Бланшет е номинирана за „Оскар“ за главна женска роля. Не успявa да спечели наградата, в същата категория победителка Гуинет Полтроу за ролята си във „Влюбеният Шекспир“. През 2007 г. Кейт Бланшет изпълнява повторно ролята на Елизабет I в „Елизабет: Златният век“. Но с днешна дата,без това да е официална класация киноспециалистите я определят като най-изключителната кралица в киното. Оскарите на Кейт Бланшет са за ролите на Катрин Хепбърн в „Авиаторът“ (2004) , реж. Мартин Скорсезе и на Жасмин в „Син Жасмин“ (2013), реж. Уди Алън. Златните глобуси печели за „Елизабет“ (1998), реж. Шекар Капер „Няма ме“ (2007), реж. Тод Хейнс „Син Жасмин“ (2013) и тази година за „Тар“. В „Няма ме“ се превъплъщава в образа на мъж – Боб Дилън. А Светла Дамянова, страхотният ПР шеф на СФФ възкликна в социалните мрежи: „Несравнимата, експлозивната, гениалната Кейт Бланшет ще озари нашите фестивални екрани през март в "Тар" - не го пропускайте! Пак тогава най-вероятно ще ѝ бъде връчен и поредният Оскар,  както и друг път съм казвала !“ Номинациите са вече известни – Кейт е в списъка!

Кейт Бланшет и Тод Фийлд на фестивала във Венеция, 2022

След опита, които трупа през 80-90-те години на ХХ век като актьор, режисьорът на филма Тод Фийлд пише сценариите и режисира два пълнометражни филма в новия век – „В спалнята“ (с пет номинации за „Оскар“) и „Малки деца“ (с три номинации за „Оскар“). Шестнайсет години по-късно, Фийлд поднася за първи път в конкурсната програма във Венеция експлозивния „Тар“. Филмът е сред номинираните и за най-добър филм за Оскарите.

Най-новият филм на полската режисьорка Агнешка Смочинска „Мълчаливите близначки“ стартира от програмата „Особен поглед“ на Кан. Филмът проследява истинската история на Джун и Дженифър Гибънс – еднояйчни близначки, израснали в Уелс, като част от единственото цветнокожо семейство в малък град. Двете отказват да общуват с други хора освен помежду си. Те измислят свой собствен език и изпадат в кататония, когато не са заедно. След вандалска проява, провокирана от американско момче, което и двете боготворят, тийнейджърките са изпратени в печално известна психиатрична клиника, където сa изправени пред избора да се разделят и оцелеят или да умрат заедно.

Летиша Райт и Тамара Лорънс в „Мълчаливите близначки“

„Летиша Райт и Тамара Лорънс са удивителни като двете сестри, недопускащи никого в своята реалност и тотално изолирани от света. Талантливата полска режисьорка Агнешка Смочинска се противопоставя на клишето „филм на седмицата" с тази неравна, но дръзко експресивна биографична творба, посветена на близначките Гибънс,“ – пише Гай Лодж за Variety. Филмът получава наградата за най-добро актьорско изпълнение, присъдена на Райт и Лорънс от Британските независими филмови награди, а на Полския филмов фестивал в Гдиня „Мълчаливите близначки“ е удостоен с четири приза, включително е голямата награда „Златни лъвове“ за най-добър филм.

Агнешка Смочинска

Агнешка Смочинска, чийто дебютен пълнометражен филм „Дъщерите на дансинга“ беше в конкурсната програма на София Филм Фест през 2016 година, ще представи лично „Мълчаливите близначки“ в София и ще бъде член на Международното жури, което ще присъди наградите на 27-ия София Филм Фест!

Световната премиера на най-новия филм „Империя на светлината“ на един от емблематичните съвременни британски режисьори Сам Мендес, носител на Оскар за филма „Американски прелести“ 2000 година и многобройни световни награди, бе в програмата на Торонто преди няколко месеца и оттогава е сред най-обсъжданите творби от киноспециалистите по света. В центъра на този поетичен разказ, продуциран от Мендес и Пипа Харис по сценарий на режисьора, е една любовна история, която се ражда в романтичното старо кино „Empire“, в градче на британското крайбрежие през 80-те години на ХХ век. За радост на всички почитатели на вдъхновяващи актьорски превъплъщения, носителката за главна женска роля на Оскар 2019 (за „Фаворитката“, реж. Йоргос Лантимос) Оливия Колман доминира безусловно с присъствието си в този филм.

Оливия Колман и Майкъл Уорд в „Империя на светлината“

При все безсилието, което изпитва нейната ��ероиня Хилари, тя открива любовта в два пъти по-младия от нея Стивън, с когото заедно се изправят срещу расистките предразсъдъци, присъщи на всяко консервативно общество. Втората основна роля е поверена на 24-годишния Майкъл Уорд, който е достоен партньор на винаги впечатляващата и талантлива Колман. В актьорския екип на филма е и още един притежател на Оскар – Колин Фърт. (за „Речта на краля“, 2011, реж. Том Хупър)

За визията на филма е отговорен гениалният Роджър Дийкинс – операторът е номиниран 15 пъти за Оскар и притежава два от така жадуваните златни войни – за „1917“ на Сам Мендес и „Blade Runner 2049“ на Дени Вилньов. Автори на музиката са композиторите Трент Резнър и Атикъс Рос, носители на две награди Оскар - за „Социалната мрежа“ и „За душата“.

„Империя на светлината“ е мил, стоплящ сърцата филм, изпълнен с човечност, но не се стреми да избегне бруталността и расистките настроения, които са владеели улиците...“   Питър Брадшоу, The Guardian

„В една епоха, в която най-важно е да предложиш на публиката някакво съдържание, Сам Мендес все още вярва в магията на киното. „Империя на светлината“ е доказателството.“ Питър Дебридж, Variety

Сам Мендес

„Империя на светлината“ е истинско обяснение в любов към киното, която публиката на 27-ия София Филм Фест ще има щастието да види на голям екран - само през март, възторжено отбелязват неуморните ни и вдъхновени приятели от София Филм Фест.

А тепърва ще научаваме какви изненади са ни готвят организаторите. И пак ще повторим. Когато създава фестивала през 1997 година Стефан Китанов едва ли си е представял мащаба му днес. София филм фест е извоювал в годините признанието на световната кинообщност, акредитиран от FIAPF и включен в класацията на сп. „Variety” сред 50-те топ-фестивала за киноиндустрията, представя пред публика си и многобройните международни гости най-актуалните творби от световното и българското кино. Фестивалът се организира от Арт Фест под патронажа на Столична община и е част от Календара на културните събития на София за 2023 година, в партньорство с Министерството на културата, Националния филмов център и Националния дворец на културата, с подкрепата на програмата Творческа Европа MEDIA (Creative Europe Media) на Европейския съюз, национални и чуждестранни културни институти, спонсори, партньори и приятели.

Стефан Китанов

Преди години Стефан Китанов – Кита, създател и директор на фестивала, каза за „въпреки.com”, че „хубавите неща се правят с много любов”. Бихме добавили за него и целия му екип - и с много труд, и неспирен поглед, амбиция и новаторство напред какво се случва в света на киното по фестивали, по резиденции, по обучения и да добавим, че предстои и 20th Sofia Meetings с ръководител Мира Сталева, зам. директор на Феста и колко световни филми тръгнаха от него. И така 27 години – успех на фестивала и този път, Въпреки!

А ние ще бъдем на линия, за да сме заедно част от 27-ия София Филм Фест, както и с младите хора, които са негови връстници, а дори и по-млади. Да, светът ни не е най-прекрасният и ни боли за Украйна и за колко много други неща, но да вярваме на изкуството и в частност на киното. Събира ни, ставаме общност, не е малко, нали? ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на София Филм Фест

[vprki]

Неизпълнявани творби дирижира Франц Велзер-Мьост на Новогодишния концерт в Музикферайн

Виенската филхармония е подготвила 14 премиерни изпълнения на творби, незвучали досега на Новогодишен концерт във Виена, очакван от милиони меломани по света, съобщават от Ойроком-ПР София,  част от мрежата за международни връзки на Община Виена.

На 1 януари 2023 г. австрийският диригент Франц Велзер-Мьост ще застане за трети път след 2011 и 2013 г. на диригентския пулт за Новогодишния концерт в Златната зала на виенския Музикферайн. Маестро Мьост дебютира като диригент пред Виенската филхармония през 1998 г. и така полага началото на едно блестящо артистично партньорство. Диригентът, който от 2002 г. е музикален директор на Кливландския симфоничен оркестър (формацията е в т.нар. Големите 7 на САЩ заедно със симфоничните оркестрите на Ню Йорк, Чикаго, Бостън и Филаделфия), има редица участия с Виенската филхармония в Австрия и чужбина, като сред тях е и незабравимият „Концерт в лятна нощ в двореца Шьонбрун” през 2010 г., когато над 100 000 души слушаха на открито музиката на Джон Уилямс към сагата „Междузвездни войни”.

Франц Велзер-Мьост , снимка © Terry Linke

Музикалното събитие през първия ден от Новата година е концертът на Виенската филхармония.  По традиция концертът представя вечната музика на композиторите от династията Щраус. Програмата на новогодишния концерт ще включва творби от Йохан, Йозеф и Едуард Щраус, Карл Михаел Цирер, Йозеф Хелмесбергер и Франц фон Зупе. „По време на подготовката на концерта открихме голям брой неизпълнявани досега произведения на семейство Щраус и на композиторите, творили в този период. Доволни сме, че успяхме да ги включим в програмата, така ��е тази година ще имаме почти само премиерни изпълнения на Новогодишния концерт“, каза Велцер-Мьост. 14 от общо 15 произведения в програмата на 1 януари 2023 г. ще прозвучат за първи път на Новогодишен концерт във Виена.

Но традициите са, за да се спазват. Както всяка година, така и този път концертът ще завърши с три последователни биса: с бърза полка, с валса „На хубавия син Дунав“ и с „Радецки Марш“, при който публиката пляска в такт. Тези концерти не само радват публиката в Музикферайн, но са изключително популярни и в целия свят. Новогодишният концерт 2023 ще бъде излъчван от австрийската телевизия ORF и ще се предава пряко от 70 телевизии и над 300 радиостанции на пет континента, между които са и БНТ и БНР.

Припомняме, че по традиция след традиционния Новогодишен концерт на Виенската филхармония, става ясно името на диригента, който ще се качи на подиума през следващата година. За трети път на 1 януари 2022 в Златната зала на виенския Музикферайн на традиционния Новогодишен концерт на Виенската филхармония  на диригентския пулт застана знаменитият Даниел Баренбойм. След като Новогодишният концерт под диригентството на Рикардо Мути на 1 януари 2021 премина без публика заради противоепидемичните мерки породени от Ковид-19 концертът 2022 отново бешу с публика. Дни след поредния бляскав Новогодишен концерт под палката на маестро Барембойм стана асно, че  австриецът Франц Велзер-Мьост ще поеме палката на Новогодишния концерт - 2023 г. Изборът отново падна върху опитния маестро, който вече два пъти е ръководил престижното музикално събитие - през 2011 и 2013 година.

Франц Велзер-Мьост на новогодишния концерт в Музикферайн, 2013

Франц Велзер-Мьост  е удостоен с наградата „Златен пръстен на Моцарт“ през 2013 година на Виенското Моцартово общество. Тази награда бива присъждана на музиканти и актьори, които са се отличили с приноса си към интерпретацията или популяризацията на музиката на великия класик. Тя бе учредена още през 1995г., нейн��ят лауреат бива избиран от Виенското Моцартово общество, което 2013 година празнува 100-годишен юбилей.

Франц Велзер- Мьост  е роден в Линц, той е дипломиран композитор и цигулар и дълго време е работил като инструменталист. Тежка автомобилна катастрофа през 1978г. го принуждава да изостави цигулката, а след възстановяването си продължава с диригентство. Успешната му кариера го отвежда до Лондонската филхармония, която ръководи от 1990 до 1996г., а после поема ангажименти във Виенската държавна опера, на фестивала Glyndebourne и други. От 2002е  главен диригент на Кливландския оркестър. От 2010 г. ръководи Виенската държавна опера в качеството си на генерален музикален директор, напуска 2014 година, както великите си предшественици. Това е сцената, на която за първи път дирижира още през 1987 година едва 27 годишен.

Музикферайн се открива на 15 януари 1970 година

Очакваме с вълнение Новогодишния фестивал на 1 януари 2023, кога на диригентския пулт в Музикферайн ще застане маестро Франц Велзер-Мьост, чувствайки се със сигурност окрилен в сърцето на родната си Австрия.  ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки:: архив на Ойроком - ПР София, част от мрежата за международни връзки на Община Виена

[irinapenevawritings-blog]

Какво прочетох през февруари :: Wrap Up

Какво прочетох през февруари :: Wrap Up

Моят февруари 2018 в книги се оказа с 3 книги, 2 автора, 1438 страници. (more…)

[irinapenevawritings-blog]

The Aesthetically Pleasing Book Tag

The Aesthetically Pleasing Book Tag

Не съди книгата по корицата е израз, в който често се замислям, основно защото ми се случва да се изкушавам от красивата и вдъхновяваща корица и то доста често. (more…)

[vprki]

„Срещни киното“ или есенното 25-то издание на София филм фест

„Тази година сме подготвили изключителна програма. Тя включва, както традиционните рубрики, които ние представяме в рамките на фестивала като международни конкурси, така и представяне на новото българско кино, селекция от много важни филми от изминалата година, които са имали успех на международни фестивали. Фестивалът тази година ще се вгледа в себе си и ще направи едно обобщение какво е направил през изминалите 25 години".

Каза директорът и създател на София филм фест Стефан Китанов на първата пресконференция на живо в Дома на киното в края на февруари по повод 25-то юбилейно издание на най - големия кинофорум у нас. Съобразен с пандемичната ситуация, която вече година и половина промени живота ни, „София филм фест“ през март беше с хибридно издание – на живо и он лайн. Тогава Стефан Китанов още, че специалното издание на 25-ия СФФ е предвидено за средата на септември 2021 с надслов „Срещни киното“. И ето вече готвим сърцата си за него и то ще се състои от 14 до 30 септември. Организаторите обещаха да покажат програма от световни филми, представени от техните автори. Всички режисьори на предвидените за септември филми са потвърдили участието си. Ситуацията, свързана с пандемията и упоритостта, с която не иска да си тръгне, е все още сложна и непредвидима, но да се надяваме, че ще можем заедно да отпразнуваме 25-ия Купон на годината подобаващо, заредени с оптимизма на организаторите на Феста. А той е сред избраните да бъде подкрепен сред сериозна конкуренция от години от програма „Творческа Европа“ MEDIA на Европейския съюз, която отбелязва тази година 30 - годишен юбилей. Засега всичко върви по план и буквално всеки ден се радваме на информацията от СФФ какви забележителни филми и кинематографисти ще ни зарадват на есенното издание на фестивала.

Стефан Китанов, снимка: Стефан Джамбазов

Той ще се открие на 14 септември с филма„Брайтън 4“ на грузинския режисьор Леван Когуашвили, който спечели три отличия на 20-ия юбилеен кинофестивал в Трайбека, основан от Роберт де Ниро. Филмът участва в международния игрален конкурс и спечели наградите за най-добър филм, актьор (Леван Тедиашвили) и сценарий (Борис Фрумин и Леван Когуашвили). В главната роля на филма е легендата на грузинската борба Леван Тедиашвили, двукратен олимпийски и петкратен световен шампион в свободния стил. Първата му световна титла е от София през 1971. За своето първо участие в киното Тедиашвили е удостоен с наградата за най-добър актьор в Трайбека. В ролите са още Гиорги Табидзе и Надя Михалкова. Сценарият на филма е дело на Борис Фрумин с участието на Леван Когуашвили. Зад камерата е холивудският оператор Федон Папамайкъл. Част от българското участие са костюмите на Ека Бичинашвили и звука на Светлозар Георгиев. „Брайтън 4“ е копродукция между Грузия, Русия, България, Монако и САЩ с подкрепата на И�� „Национален филмов център“. Продуцент от българска страна е Арт Фест (Стефан Китанов и Мира Сталева). Преди години Леван Когуашвили триумфира на София Филм Фест с 3 награди за филма си „Срещи на сляпо“, включително за най-добър филм.

С нетърпение очакваме на 15 септември премиерата за България на „Жените наистина плачат“ на забележителния режисьорски и продуцентски дует Весела Казакова и Мина Милева. Филмът беше селектиран на фестивала в Кан в конкурсната програма „Особен поглед“. Последваха участията му на фестивалите в Сараево и Карлови Вари. През септември забележителният режисьорски и продуцентски дует Весела Казакова и Мина Милева са ангажирани начело на журито на престижната програма „Венециански дни“ (Giornatte degli autori) на най-стария кинофестивал в света. Непосредствено след това ще представят лично най-новия си филм „Жените наистина плачат“ пред публиката на 25-ия София Филм Фест, като събитието ще бъде на територията на летния фестивал в нашия град – София Съмър Фест.

Екипът на "Жените наистина плачат" в Кан, снимка: архив на СФФ

Изключителен успех за българското кино бе участието на „Жените наистина плачат“ в конкурсната програма „Особен поглед“, като според класацията на Screen International, българо-френската продукция е една от най-добрите творби в Кан през 2021 година – сред шестте най-харесвани от критиците филми от официалната селекция, а главните героини – Соня (Мария Бакалова) и Лора (Ралица Стоянова) са поставени на корицата на „Le film francais“.

В различни интервюта пред български медии Весела и Мина споделят по повод на „Жените наистина плачат“: “Автентичност и неконвенционалност. Разкри се една дълбока ранимост, каквато рядко е разглеждана в киното, смеем да твърдим, а и не само ние - потвърди го известен френски критик, който също отбеляза една невероятна режисьорска свобода. И се радваме, че постепенно екипът ни започна да ни се доверява. Много необходимо пренареждане, защото бе време да се обърнем повече към себе си и това неминуемо променя и средата, и киното. Неслучайно в АРТЕ в момента един от най-гледаните сериали е с психоаналитични сеанси. Сюжетът на „Жените наистина плачат“ е изцяло женски, но филмът не е създаден с цел да разделя на два противоположни лагера мъже-жени.

Весела Казакова/л/ и Мина Милева /д/, снимка: архив на СФФ

Историите, разказани в него, по-скоро приобщават и се оказва, че въпреки женската тематика много зрители мъже го намират за вълнуващ. Това е съвременна история, социална драма, защото пак в наш стил е свързан с нещо, което ни вълнува – какво става в нашата страна. И в цялата тази семейна история от жени, в която всяка има отделна лична драма, понякога разгледана по хумористичен начин, стои нератифицирането на Истанбулската конвенция и невъзможността да се справим с проблемите на съвременното общество и защитата на жените.“ – разкрива основата на сюжета Весела Казакова, а Мина Милева споделя още: „Вдъхновението беше да се представи по по-сложен начин женската природа. Действително ансамблов филм за едно семейство, случват се разни неща, но има много усещания, много е трогателен, просълзяващ и може би това е изиграло роля в накланяне везните за селекцията.“.

Финландският филмов режисьор, сценарист и продуцент Мика Каурисмаки е сред големите имена в киното, чиито филми ще гледаме на есенното издание на 25-ия София Филм Фест. Очакваме да посрещнем режисьора в София в средата на месец септември, за да представи най-новия си филм „Една спокойна нощ“ и да получи Наградата на София на Столична община за своя принос към изкуството на киното. Фестивалът, в партньорство с Финландската филмова фондация и Посолството на Финландия в България, представя ретроспектива на Каурисмаки, която започва на 10 септември в Дома на киното.

Мика Каурисмаки, снимка: архив на СФФ

„Чувствам се не кинорежисьор, а киноантрополог - обичам да пътешествам, да наблюдавам и изследвам света и хората през камерата, а впечатленията запечатвам на лента“, разказва за влечението си към киното Мика Каурисмаки. Той е по-големият брат на Аки Каурисмаки, чиято ретроспектива беше представена в програмата на 24-ия СФФ. Мика става известен със своите филми „Хелзинки-Неапол цяла нощ“ (1987), „Зомби и влакът на призраците“ (1991), „Тримата мъдреци“ (2008), които публиката на София Филм Фест ще може да види на голям екран.

През 2021 година Специалната награда на 25-ия София Филм Фест ще бъде връчена на трима души, чиито живот е неразривно свързан с киното. Един от тях е унгарският режисьор Корнел Мундруцо. Той е добре познат на българските зрители, които са се срещали с всичките му филми на София Филм Фест през годините - от дебюта му „Приятни дни“ (2002), носител на Голямата награда за най-добър филм в първия международен конкурс на София Филм Фест през 2003, през омнибуса „Поколение: Изгубени и намерени“ (2005), „Делта“ (2008), спечелил наградата на ФИПРЕСИ в Кан, както и „Нежният син – проектът Франкенщайн“ (2010), номиниран за „Златна палма” в Кан. През 2014 година Мундруцо представи на света една изключителна провокация - „Белият бог“, носител на голямата награда от конкурса „Особен поглед“ от Кан и наградата „Кучешка палма“, присъдена на две от 250-те ку��ета във филма. Оригиналният и впечатляващ „Луната на Юпитер“ (2017) също участва в Кан, отново в основния конкурс.

„Фрагменти от живота на една жена”, снимка: архив на СФФ

„Фрагменти от живота на една жена” („Pieces of A Woman“) е копродукция между САЩ, Канада и Унгария, като премиерата му беше в основния конкурс на Венеция 2020. Главните роли са поверени на Ванеса Кърби и Шая Лебоф. Изключителната Кърби спечели „Купа Волпи“ за най-добра актриса, номинации за „Оскар“, „Златен глобус“ и БАФТА. „Всяка трагедия, всяка драма накрая ти дава много сили и енергия в собствения ти живот. Винаги съм се стремял да представя нещата от сърце и да стигна до сърцата на зрителите… Исках да говоря за табу, което отдавна съществува. Жените, които губят бебетата си поради някаква причина, често изпадат в изолация. Хората около тях не знаят как да им помогнат да се справят с подобна трагедия. Това е провокацията за създаването на тази история. Исках да поставя този сюжет в среда, която познавам и съм близо до нея… Основният въпрос във филма е как хората съумяват да се справят с трагедиите и какъв отпечатък остават те върху душите им и върху техните деца“, споделя за филма си Корнел Мундруцо.

Проектът „ДАУ“ (13 филма) на Иля Хржановски беше представен на втория София Мийтингс през 2005. В началото на 2019 година в две парижки кина се реализира част от интерактивното преживяване, конструирано от пълнометражни филми, визуални проекти и арт инсталации, за което зрителите са получавали персонални „визи“, придружени със специален смартфон-„водач” на зрителя в това предизвикателство. Филмът „ДАУ. Наташа“ бе селектиран в основния конкурс на Берлинале 2020 и отличен със „Сребърна мечка“ за операторското майсторство на Юрген Юргес (работил с Фасбиндер и Вим Вендерс).

Академик Лев Ландау, снимка: архив

Целият проект е посветен на живота на съветския физик и лауреат на Нобелова награда Лев Ландау (1908-1968). Проектът придобива почти митичен статут като едно от най-амбициозни начинания в съвременната киноистория. Идеята е да се представи в достоверна художествена форма тоталитарния режим в Съветския Съюз през Сталинските години и след тях. „ДАУ“ е семантичен код за тогава свръхсекретния научен институт на проф. Ландау. Мултимедийният проект, сниман в продължение на повече от 10 години, променя начина, по който се създава кино като цяло. Снимките са без прекъсване, 24 часа в денонощието, в сграда в Харков, наречена „Институтът“, изцяло преобразена в духа на епохата, в нещо като паралелна реалност. Стотици участници решават да изоставят познатото ежедневие и се съгласяват да се включат в този своеобразен научен и философски експеримент, като всеки детайл от живота им подлежи на заснемане. Сред участниците са били Марина Абрамович, оперният и театрален режисьор Питър Селърс, перуанският шаман Гийермо Аривало Валера и още много други. Филмите са реализирани с радикален киноезик на ръба между игралното и документалното кино, почти без професионални актьори, като за част от ролите са ангажирани действителни учени – професори и дори един бивш следовател от КГБ, който играе себе си. Заснети са повече от 700 часа материал на 35 мм лента.

Лех Ковалски беше буквално първият гост на София Филм Фест – посрещнахме го в за първи път през 1997 година, когато „Купонът на годината“ носеше все още името „Мюзик Филм Фест“. 25 години по-късно той е председател на журито на Международния документален конкурс.

Той ще получи Специална награда на юбилейния София Филм Фест за своя принос към изкуството на киното. Ковалски е американски филмов режисьор и оператор от полски произход, роден е в Лондон през 1951 година. Най-знаковият му филм е документалният „D.O.A.“ (1980), който пресъздава процъфтяващата пънк сцена във Великобритания в края на 70-те години и включва кадри от неуспешното американско турне на Sex Pistols от 1978 година. Негови са също филмите „История на един наркоман“ (1985) с участието на Джон Спейсли и „Роден да губи: Последният рокендрол филм“ (1999) – култов филм за Джони Тъндърс от „Ню Йорк Долс“. Чрез огромно количество архивни кадри и документални материали Ковалски разкрива живота на ъндърграунд поколението.

"Това също е Париж", снимка: архив на СФФ

Освен „D.O.A.“, в програмата на 25-ия София Филм Фест #ЕСЕН зрителите ще могат да видят последните два филма на Ковалски – „Разбий го на парчета“ (2019) и „Това също е Париж“ (2020), представени лично от своя автор. Световната премиера на „Разбий го на парчета“ е в „Петнайседневката на режисьорите“ в Кан, а сюжетът проследява борбата на френски автомобилни работници, които се стремят да запазят работата си, преди компанията им да бъде ликвидирана.

Прочутият немски ре��исьор Андрес Файел ще бъде специален гост на есенното изданиена 25-ия София Филм Фест. В партньорство с Гьоте-институт фестивалът ще представи ретроспектива на режисьора, която се открива на 7 и продължава до 24 септември. Режисьорът Андрес Файел прилага своя талант за съзидание в различни области на изкуството – той е също писател и сценарист, работи в киното и театъра. През 80-те години учи психология в Свободния университет в Берлин и посещава режисьорския клас на Кшищоф Кешловски в Независимия берлински художествен център – място, което събира прочути режисьори като Андрей Тарковски, Патрис Шеро и Робърт Уилсън.

Андрес Файел, снимка: архив на СФФ

Първият филм, който създава през 1992 година, е документалният „Мечтата на зимната нощ“ („Winter Night's Dream / Winternachtstraum“) и е резултат от работата му с група опитни театрални актриси.

Журито за определяне на най-добър балкански филм на 25-ия София Филм Фест се състои от режисьорите Джон-Пол Дейвидсън (Великобритания), Лили Хорват (Унгария) и Дорон Еран (Израел). Те участват в програмата на есенното издание на фестивала с последните си филми. А още хубави новини за фестивала предстоят! Да се надяваме, че усложняващата се ситуация с пандемията от Covid-19 няма да попречи на организаторите и на нас като зрители да съпреживеем празника!

Светлана Дамянова, шеф на Пресс офиса на СФФ е винаги на линия, снимка: Стефан Джамбазов

Когато създава фестивала през 1997 година Стефан Китанов едва ли си е представял мащаба му днес. София филм фест е извоювал в годините признанието на световната кинообщност, акредитиран от FIAPF и включен в класацията на сп. „Variety” сред 50-те топ-фестивала за киноиндустрията, представя пред публика си и многобройните международни гости най-актуалните творби от световното и българското кино. Фестивалът се организира от Арт Фест под патронажа на Столична община и е част от Календара на културните събития на София за 2021 година, в партньорство с Министерството на културата, Националния филмов център и Националния дворец на културата, с подкрепата на програмата Творческа Европа MEDIA (Creative Europe Media) на Европейския съюз, национални и чуждестранни културни институти, спонсори, партньори и приятели. Преди години Стефан Китанов – Кита, създател и директор на фестивала, каза за „въпреки.com”, че „хубавите неща се правят с много любов”. Бихме добавили за него и целия му екип - и с много труд, и неспирен поглед, амбиция и новаторство напред какво се случва в света на киното по фестивали, по резиденции, по обучения. И така 25 години – успех на фестивала и този път, Въпреки!

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Архив на СФФ и Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Звездният либерал - Джордж Клуни на 60

Той е пленителен, талантлив, остроумен, щедър, състрадателен. Актьор, режисьор, продуцент, сценарист, инвеститор, активист. Красивото съвпадение е, че е роден на Гергьовден. Написа за „въпреки.com” кинокритичката Геновева Димитрова по повод 60 годишния юбилей на Джордж Клуни.

“Тази година беше плодотворна за мен в творчески план. И сякаш ми е по-приятно на пресконференции. Е, първият въпрос бе дали пазя публикуваната си снимка с надписа: най-сексапилният мъж на планетата. Признах си – над леглото ми е.” Откровението на звездата от края на 2005 съдържа конфликта на нагласите към Клуни – личната му и стереотипната. С “Лека нощ и късмет” и “Сириана” той направи блестящ десант в сериозното кино. Дали е забравен митът д-р Рос...

Джордж Тимъти Клуни е роден на 6 май 1961 в Лексингтън, щата Кентъки. Баща му Ник Клуни е тв-звезда и Джордж се изявява на малкия екран от 5-годишен: в татковото шоу или в реклами. За кратко. Кариерата на бащата пропада. Синът се насочва към бейзбола. На 16 стига до Cincinnati Reds, но се отказва. Заради неспирен купон 3 години е студент първи курс в Северния университет на Кентъки. Отървава се от това бреме, когато Мигел Ферер, син на леля му, известната през 50-те певица Розмари Клуни, го заразява с вируса “кино”. Джордж изкарва малко пари от продажба на обувки и цигари и отпрашва към Ел Ей. Вейхайвеят става амбициозен кандидат-актьор.

Звездният му миг идва с медицинския сериал “Спешно отделение” на NBC, моментално и задълго сграбчил хиперрейтинг и 19 награди “Еми”. Клуни е сексапилният и свободолюбив д-р Рос от градската болница в Чикаго от 1994 до1999. Късокосият брюнет с волева брадичка вдъхновява домакините с опасната баналност на своето излъчване. Обявен е за национален секссимвол. Но за Клуни “Спешно отделение” е двоен късмет - режисьор на един от първите епизоди е Куентин Тарантино. И когато с Робърт Родригес започват “вампирския” проект “От здрач до зори” (1996), го канят. Сред бандитски приключения и зелена кръв, Клуни е светъл стратег на мрачния съспенс (с награда на MTV).

Джордх Клуни в “Спешно отделение”

Вместо да продължи в посока експеримент, той вкоравява имиджа си на секссимвол: в мелодрамата “Един прекрасен ден” (1996), в кошмарната четвърта част от батманиадата “Батман и Робин” (1997), в екшъна “Миротворецът” (1997), в блокбастъра-катастрофа “Перфектна буря” (2000)... Влиза от роля в роля почти на автопилот, а присъствието му спасява и най-обречените филми. И в личния му живот не е по-уютно. След къс брак с Талия Балсъм има дълга връзка с Кели Престън, а после - с Денис Кросби, Кимбърли Ръсел... Посребрен, Клуни продължаваше да е “най-желаният ерген” до 2014, когато се ожени за ослепителната Амал Аламудин.

С “О, братко, къде си?” (2000) присмехулните Джоел и Итън Коен се заиграват с “Одисея” и американския Юг от 30-те. Евърет Одисей Макгил (Джордж Клуни, “Златен глобус”) е перко, рогоносец, маниак на тема зъби, лидер на идиотско трио бегълци от каторга, прославили се като кънтри-бандата “Накиснатите дупета”... И е безобразно смешен. “Непоносима жестокост” (2003) е следващият проект на братята Коен с Клуни като маниак на тема зъби, но днес. Той е адвокатът Майлс Маси в Лос Анджелис - лъскаво-нарцистичен зевзек, пронизан с “амурни стрелички” от Катрин Зита-Джоунс. 

Джордж Клуни на премиерата на “Мъже, които се взират в кози” на Международният фестивал за филми Торонто. Снимка: Майкъл Власати

Междувременно Клуни и режисьорът Стивън Содърбърг създават компанията Section 8. Така продуцират обирджийската комедия “Бандата на Оушън” (2001), римейк на филма с Франк Синатра от 1960. Клуни отново е находчив калпазанин – Дани Оушън в Лас Вегас. Напет, нехаен и с черни очила, той е в компанията на Брад Пит, Мат Деймън, Анди Гарсия и Джулия Робъртс. Успехът е грандиозен и следва продължение. В “Бандата на Оушън-2” (2004) сладурите, “подгрени” от Катрин-Зита Джоунс, раздуват из Европа, а екипът навестява италианската вила на Клуни край езерото Комо. Последва и трета част. Докато Оушън планира обира в Лас Вегас, Клуни и Ранд Гербър, съпругът на Синди Крауфорд, решават да си построят там изискано казино - Las Ramblas (като в Барселона).

Категоричен знак за дистанциране от звездното клише той дава през 2002: играе психолога Келвин във философската фантастика “Соларис” на Содърбърг и реализира режисьорския си дебют “Самопризнанията на един опасен ум”. Филмът му проследява шизоидния life stylе на тв-кумира Чък Барис (Сам Рокуел), нает от ЦРУ за “чистач”. Вербовчикът е агент Джим Бърд (Джордж Клуни). Появява се в 19-та минута и изопва – мустакат, зализан, демоничен. Заснет по дневниците на Барис, филмът е кипежен микс от трилър, драма и документално кино срещу телевизионния и политическия цинизъм. И обира куп награди. 

Джордж Клуни в “Лека нощ и късмет”

През 2003 Клуни реагира темпераментно срещу действията на Буш в Ирак и е обявен за “предател”. Отговорът му е безкомпромисният черно-бял исторически трилър “Лека нощ и късмет” (2005, 5 награди от Венеция, “Феликс” за най-добър неевропейски филм, 6 номинации за “Оскар”...). Той проследява героичната битка на водещия от CBS Ед Мъроу (Дейвид Стрейтърн) и екипа му с тиранията на сенатора Джоузеф Маккарти и неговия “лов на вещици” през 1953. Клуни е продуцентът Франк Френдли. В инфарктна атмосфера на пушене, монитори, шантажи и бели ризи той еволюира от ироничен скептик до прецакан герой. Прекрасен филм! Когато през 2018 големият унгарски режисьор Ищван Сабо бе в София за връчването му на титлата doctor honoris causa от НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”, в академичното си слово специално спомена „Лека нощ и късмет” като задължителен за гледане. След успеха Клуни обявява, че „режисьорската професия е добро място за остаряване”.

“Сириана” на Стивън Гейгън, продуциран от Клуни, е също политически трилър. Разказва за петролните стратегии на САЩ в Персийския залив, за глобалната дехуманизация, за генезиса на тероризма... Джордж Клуни е Робърт Баер - пак агент на ЦРУ, ала занемарен, изоставен и разгневен. Неузнаваем е. Напълнял с 14 кг за ролята, той страда не само на екрана - по време на снимки получава тежка черепна травма. Донякъде е овъзмезден - със “Златен глобус” и с първия си “Оскар” (за поддържаща мъжка роля). 

Джордж Клуни в “Сириана”

„Майкъл Клейтън“ (2007), пак продуциран от Клуни, е дебют на Тони Гилрой - сценаристът на филмите от поредицата за Джейсън Борн. Той също е сериозен трилър, където Джордж Клуни е търсач на истината и действието е разказано във флашбек. Само, че е далеч от политическата настървеност и епичност на режисьорските му филми или на „Сириана“. Той е по-скоро типичен съдебен трилър, свързан с разследването на безчинствата на голяма корпорация, тровеща с пестициди. Посребреният, разведен комарджия Майкъл Клейтън (Джордж Клуни) работи в престижна адвокатска кантора, но не е адвокат – бивш прокурор, през последните 15 години той е известен като „Чистача“ (оправя бакии на на едри и дребни клиенти и изобщо е момче за всичко мръсно), подчинен на Марти (Сидни Полак), един от съдружниците. Тотален невървеж. И изведнъж... 

Най-безспорното качество на филма са актьорите - Клуни е неотразим (макар и познат) в пестеливото си изпълнение (номинация за „Оскар“ за главна роля); страхотни са британците Тилда Суинтън („Оскар“ за поддържаща женска роля) и Том Уилкинсън (номинация за „Оскар“ за поддържаща мъжка роля), а след „Широко затворени очи“ (1999) на Кубрик колегата му Сидни Полак отново играе симпатичен злодей.

Джордж Клуни в “Майкъл Клейтън”

Комедията „Момичето на отбора“ (2008) е третият режисьорски опит на Клуни с него самия в кадър. Филмът започва с 2 претъпкани стадиона в САЩ през 1925, където се играе колежански и професионален футбол. Додж Конъли (Джордж Клуни) в синя униформа с кожена каска тича бясно за своя отбор „Булдозите“ от Дълът, пътьом отпива от плоската бутилка на треньора, но пъпешовидната топка изчезва и следва... дисквалификация. Това е епохата на джаза и сухия режим, когато се наливат основите на професионалната лига в американския футбол. Додж за малко е с брада, но тъй като е щракалка и дързък стратег на професионалния футбол, набързо се съвзема, обръсва, излъсва, яхва мотор с кош и спира точно пред лъскав хотел... Оттук нататък футболът и неговите правила ще бъдат само хитър тактически ход, за да се представят американските нагласи по отношение на войната, героизма, забранения алкохол, любовта... Клуни прилага какъв ли не опит, за да бъде от достоверно по-достоверно и измисля какви ли не маймунджулъци, за да бъде от смешно по-смешно. „Момичето на отбора“ искри от виталност. Комедията на Клуни е преживяване дори за зрител, резистентен към спортните страсти.

Между два остри горни ракурса над Вашингтон е затворена най-зъбатата сатира на братя Коен след „Фарго“ (1996)  - „Изгори след прочитане” (2008). Действието започва в главната квартира на ЦРУ във Вирджиния, където всезнаещият анализатор Озбърн Кокс (Джон Малкович), отговарящ за Балканите, е понижен заради пиене. Бесен и погнусен, той напуска. Изстрелва се вкъщи, но няма начин да съобщи новината на ледената си съпруга лекарка (Тилда Суинтън), тъй като е заета с приготовлението на вечеря. Там се явява напетият, брадат и дебилен охранител Хари Фарър (Джордж Клуни ), ексагент, с патлак (според думите му никога неизползван), който е със съпругата си (известна детска писателка), но се оказва любовник на Озбърновата жена...

Джордж Клуни в “Изгори след прочитане”

С “Високо в небето” (2009) младият Джейсън Райтман предлага оригинален ракурс към финансовата криза, нейната ескалация в Щатите и грижите на американската мечта. На фокус са фирмените съкращения. Райън Бин��ъм (Джордж Клуни, номинация за „Оскар“) е класен представител на компания, находчиво специализирана точно там - виждаме серия къси епизоди с негови “клиенти”. Той самият се появява на екран някъде по средата - хората се вайкат, а елегантният мистър Бингъм с възможно най-циничната ведрост на отработени клишета им дава кураж за бъдещето. И запрашва към поредната дестинация. Нехаен към баналностите на битието, той обича всичко на летищата, което обикновените хора ненавиждат, знае хитрини за чекиране, спи в многозвездни хотели и мечтае да направи 10 млн. мили във въздуха. В бар се запознава с хищната и сродна по небе блондинка Алекс (Вера Фармига)... 

Джейсън Райтман е създал бляскав микс от комедия, драма и roadmovie за кризата, работата, смисъла... Екранизация на роман по действителен случай, филмът изследва американската действителност с прост наратив и внушителна плътност. Само Джордж Клуни да беше, толкова е неустоим, че пак няма да премигнете - без значение дали героят му крачи, усмихва се, агитира или зацикля...

Четвъртият му режисьорски филм „Маската на властта” („Мартенските иди“, 2011, номинация за „Оскар“ за адаптиран сценарий) е за първични избори в Демократическата партия през март 2004 - който победи в Охайо, тръгва към Белия дом. Той започва с думите „Не съм християнин и атеист, моята религия е Конституцията на САЩ” - изрича ги младичкият прессекретар с огнестрелен поглед Стийв (Райън Гослинг), а всъщност подготвя речта на сенатор Майк Морис (Джордж Клуни). Последният с поривиста харизматичност ги повтаря на среща с избиратели... В телевизионна изява Морисън отсича: „Обществото трябва да е по-добро от човека”, а Стийв си ляга с русокоса стажантка от екипа (Евън Рейчъл Ууд). И звън на gsm в 2 през нощта обръща действието. Морис се отказва от надпреварата. Финалът е закован. Вълнения и закани, задкулисни игри и цинизъм, корупция и манипулация се вихрят като опустошителна стихия в поредния безкомпромисен политически трилър на Джордж Клуни. Улавят се препратки: към слоганите на Обама и към американското политическо кино от 70-те, а самият автор на пиесата Бо Уилимън е работил в предизборната кампания през 2004. Джордж Клуни преминава с финес от очарование към арогантност и гузност.

Джордж Клуни в „Мартенските иди“

Силна роля прави и в поредния чешитски филм на Александър Пейн „Потомците“ (2011). Мат Кинг (Клуни, трети „Златен глобус“, номинация за „Оскар“) е притискан от братовчедите си да продаде райското кътче на Хавай. Точно в този момент жена му претърпява инцидент с моторница и изпада в кома. Принуден е да се грижи сам за 10-годишната си страшно умна дъщеря Скоти. Решава да потърси помощ от по-голямата й сестра Александра, но 17-годишната вироглава тийнейджърка не го приема за авторитет. Мат на Джордж Клуни се присъединява към поредицата объркани герои на Александър Пейн, които трябва да си проправят път през откачения свят.

Независимият и безкомпромисен „Арго” (2012) на Бен Афлек е оригинален и плътен политически трилър, посветен на малко известен факт от конфликта САЩ-Иран през 1979-1980, избухнал заради обсесията на аятолах Хомейни и народа му по екстрадирането от САЩ на болният шах Реза Пахлави, за да бъде съден и обесен. Донася на Джордж Клуни „Оскар“ като продуцент (заедно с Грант Хеслов и Афлек).

С „Пазители на наследството” (2014) за първи път Клуни ме разочарова. Отново нонконформисткият режисьор-продуцент-сценарист-актьор е фокусиран върху обществено значим проблем, но в скъпа продукция и с нефелен сценарий. Пренася ни в Европа по време на Втората световна война. Историята пак е фон за човешка решимост, но този път е по действителен факт. За да пресече опита на Хитлер да заграби безценни произведения на изкуството за своя лелеян Фюрермузеум, американският президент Рузвелт създава елитна група за отпор, начело с мустакатия харвардски историк на изкуството Франк Стоукс (Джордж Клуни). Той събира реставратор (Мат Деймън), архитект (Бил Мъри), скулптор (Джон Гудман), театрален импресарио (Боб Балабан), впиянчен британски куратор (Хю Боневил) и бивш парижки учител по живопис (Жан Дюжарден). Срещат се в Англия. Стари и млади, наперени и тромави, до един непригодни за фронта. В контекста на войната, показана и, без това бегло, със своята интелигентска невъзможност за интегриране, повечето от тях правят „корпуса за бързо реагиране” гротесков. Но да се покаже решителната им изобретателност е и смисълът на филма. 

Джордж Клуни на премиерата на “Горе в небето” по време на Международният филмов фестивал Торонто. Снимка Кортни Сзто

В многоезичната среда (английски, немски, френски, руски) Клуни използва трикове от веселбата „Бандата на Оушън” и изглежда вдъхновен от „Гадни копилета” (2009) на Тарантино, но не постига нито адреналина на поредицата, нито издевателствата на „убиеца на Хитлер”. Изобщо, свръхамбициозната историческа фреска се превръща в хилава комедия от грешки, където тук-там се изстрелват остроумни реплики, без афористично звучене, както сме свикнали във филмите на Клуни.

В „Аве, Цезаре!“ (2016) братя Коен се обръщат към 1952 в Холивуд и измисленото филмово студио Capitol Pictures, както беше в „Бартън Финк” (1991). Най-грандиозният му проект е „Аве, Цезаре!“, посветен на древния Рим и Христос, където в главната роля на пълководец, попаднал под неговото влияние, е голямата звезда на студиото Бърд Уитлок (Джордж Клуни). Но той е отвлечен. Когато се пробужда, се оказва сред брадати комунисти от организацията „Бъдеще“. Искат подкуп. Героят на Джордж Клуни е дебилен. Между другото, братя Коен твърдят, че „Аве, Цезаре!” завършва трилогия, започната с „О, братко, къде си?” и „Непоносима жестокост”. Единственото, което ги обединява, е бляскавото присъствие на Джордж Клуни.

В „Пулсът на парите” (2016) на Джоди Фостър Клуни и Джулия Робъртс са отново заедно. „Пулсът на парите“ е тв-предаване с водещ Лий Гейтс (Джордж Клуни) – нарцистичен, лекомислен и зализан застаряващ шут. Всеки ден той не само се кълчи в смехотворни танци, а и дава финансови съвети на драгите зрители. Режисьорката на предаването Пати Фен (Джулия Робъртс) непрестанно се опитва да го извади от гаф, но вече ѝ е писнало и сега предстои последното им предаване. Междувременно става ясно, че акциите на водещ фонд са се сгромолясали. Още в началото забелязваме младеж (Джак О’Конъл), който се прави на куриер и безпроблемно се докопва до студиото. Той е Кайл Будуел - излъган от Гейтс да вложи майчиното си наследство в споменатия фонд. И, въоръжен с пистолет и жилетка-бомба, търси реванш. Лий Гейтс, както и целият екип, са в шок. Той изглежда жалък в ролята на мишена, но постепенно се окопитва. Всички гледат на живо заложническата драма. Според Джордж Клуни, „Светът на парите е излязъл извън контрол. Когато нещата се объркат, вие всъщност не разбирате, че са се объркали, и обикновените хора остават измамени”. Въпреки че историята е измислена, героят му донякъде напомня истинския Джим Креймър, водещ на програмата „Луди пари” в CNBC. Прочее, предстои да видим Клуни и Робъртс заедно отново в комедията „Билет за Рая“.

Джордж Клуни в “Пулсът на парите”

„Събърбикон” (2017) на Джордж Клуни е оазис за сбъднали американската си мечта в края на 50-те - квартал със стотици еднакви спретнати къщи и комфортна инфраструктура. В една от тях живее епископалният християнин Гарднър Лодж (Мат Деймън) с русокосата си съпруга Роуз (Джулиан Мур) в инвалидна количка, малкия си син Ник (Ноа Джупи) и тъмнокосата си балдъза Маргарет (Джулиан Мур, актрисата е в двете роли). Тя е най-важната къща във филма. Отсреща се настанява чернокожо семейство, с чийто син лелята подстрекава Ник да играе бейзбол. Тази къща е втората по важност във филма. Иронията към американската мечта бие на очи, както обикновено във филм на Клуни - зад идиличния параван ни показва грамади от лицемерие, манипулация, алчност, жестокост... Един от най-активните демократично настроени хора в Холивуд, той гради черната си комедия като кървав трилър с политически патос. За първи път екранизира сценарий на братя Коен, писан още през 80-те и осъвременен чрез неговата намеса и тази на постоянния му съавтор Грант Хеслов. Тоест, настроението е антиТръмп.

След беглото му, но ефектно участие в „Гравитация“ (2013, 7 „Оскар“-а, 6 BAFTA и др.) на Алфонсо Куарон като ветерана-астронавта Мат Комалски, Клуни се ориентира към космическата антутопия. Седмият му режисьорски филм е „Среднощно небе” (2020), създаден за Netflix по дебютния научнофантастичен роман „Добро утро, полунощ“ (2016) на Лили Брукс-Далтън. Февруари 2049. Паническо напускане на земята заради отровен въздух. Обсерватория Барбо в Арктика. Там остава само смъртно болният Августин (Джордж Клуни). Той е астроном с библейска брада, открил навремето планета, от която сега иска да се завърне на Земята след двегодишно отсъствие екипажът на космическия кораб „Ефир”. 

Джордж Клуни в “Среднощно небе”

Междувременно се оказва, че старецът не е сам - при него е забравено момиченцето Айрис. Не говори, но рисува и се смее. Той играе сам шах, пие уиски. Във флашбек го виждаме млад с любимата му... Сюжетните линии на Августин и на кораба се свързват чак на финала. Иначе си вървят като два паралелни филма. „Среднощно небе” е амбициозен опит Клуни да се пробва във фантастиката, за да алармира за крещящите проблеми на Земята и възможната екологична катастрофа. Но нито е новаторски, нито е строен. Само той е направо неузнаваем – старец с отговорност и гузна съвест. Уникален актьор!

Джордж Клуни от години е лице на часовниците Omega. Занимава се свръхактивно с хуманитарна и обществена дейност. През 2009 е поставен от списание Time сред 100-те най-влиятелни хора в света. През 2018 според Forbes оглавява списъка на най-скъпоплатените актьори. В началото на 2021 Джордж Клуни разкри пред “W Magazine” как прекарва времето си у дома по време на пандемия – в домакинска работа. „Ще ви кажа нещо за новото си хоби. Пускам по две-три перални на ден и мия чинии по цял ден, защото децата ни са истински прасенца”. Той посочи и някои съвети за консумация на алкохол: „Леля ми Розмари отдавна ми каза, че никога не трябва да смесвам зърнени продукти и грозде. По този начин текилата и виното никога не вървят заедно. Също така не трябва да пиете водка с шампанско. Ние от Кентъки научаваме това много рано“.

Джордж Клуни на пресконференция  по време на събитие за корупцията в Африка през семтември 2019 година. Снимка: Хенри Николс, Ройтерс

Изключително популярен сред демократите в САЩ, Клуни няма да ни изненада, ако се впусне и в политическа кариера. ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: Архив; Хенри Николс, Ройтерс; Кортни Сзто, Майкъл Власати

[vprki]

Критичен поглед: Четем с очакване за времето, когато отново ще се прегърнем

В последната година, особено след обявяването на извънредното положение заради Covid - 19 на 13 март 2020 сме писали и продължаваме да пишем какво ни спасява в изолация и невъзможност да прегърнем приятелите си. И пак ще го повторим – изкуството, но с условието да имаме сетива и жизнена необходимост, иначе – знаете си, всеки по своему. И затова в този контекст и не само ще коментираме три книги на издателство „Colibri”.

Те не са романи, но се четат като романи и ни обогатяват, помагат ни да се вгледаме в себе си и в света, да оценим големите, а и собствения си живот, независимо къде се намира в скалата на успелите или по-важно на осмислящите. Но да започнем по ред за тези книги – много различни и провокиращи към размисъл и оценка, преведени блестящо от авторитетни преводачи. А ето кои са книгите: Майкъл Кейн „Трябваше да взривим проклетите врати … други житейски уроци“, превод Надя Баева, Исабел Алиенде „На жените с обич“, превод Катя Диманова и Една О’Брайън „Джеймс Джойс“, превод Иглика Василева. Ще ги разгледам поотделно, но връзката ще направи всеки, както умее. А заслугата е на издателството, че ни повежда в тези пътища, които съпреживяваме с авторите.

Винаги съм смятала и не само аз, че сър Майкъл Кейн, забележителният актьор е аристократ по рождение. Това съм откривала в безбройните му роли в киното, в театъра не го познавам. Но в книгата му „Трябваше да взривим проклетите врати … други житейски уроци“ открих един съвсем друг човек – минал през бедността в Лондон, трагедията на Втората световна война, страха и ужаса на младежа в Корейската война и трудността без специално образование да доказва десетки и десетки години, че е можещ, че продължава напред! „Трябваше да взривим проклетите врати“. Това е заглавието на автобиографията на актьора сър Майкъл Кейн. Приели сме в житейските борби по-скоро термина „да се блъскаш в стената“, но тя не се отваря, а просто чупи глави и остава болката и неосъщественото. Сър Кейн въвежда вратите – може да са заключени и железни, но ще се отворят, ако силно пожелаеш и не се отклоняваш от целта, въпреки! Това е реплика, която са си разменили на снимачната площадка на филма „Италианска афера“. Майкъл Кейн решава, че това е страхотна метафора за неговия творчески и житейски път.

Майкъл Кейн през годините... - снимка архив

Книгата се чете като интригуващ роман  и съвсем не като пикантна автобиография на кинозвезда. Тя е добронамерено помагало как хората, всеки един от нас, да се научат да се справя с успехите, с провалите, които да ни научат, че трябва много труд, за да се реализират целите или просто да си добър, където и да си като професионалист и да достигаш целите си. Това не е книга за възхода на артиста, а  за всеки човек, където и да се намира в стълбицата на постиженията или просто на живота, който ни е даден. Важното е да сме щастливи с това, което правим, колкото и да е скромно понякога.  Майкъл Кейн ни въвежда и в един друг свят – на изключителни режисьори, актьори и не само. 

С невероятно уважение и респект се отнася към всички, които правят киното или казано по-просто – чиито имена изтичат в дългите надписи след края на филма, но без тях е невъзможно той да не бъде това, което е и да завладява публиката по света. Чрез неговия поглед, отношение научаваме толкова много за знаменитите личности в киното, много, от които също като него са стояли на опашките за прослушвания с надеждата да ги оценят…Сред тях са Шон Конъри, Питър О’Тул…Ще стои загубил вяра в кръчма заедно със свои нещастни събратя, които извън опита си като начинаещи артисти пишат и пиеси – единият е …Джон Озбърн, другият е … Харолд Пинтър! Но след време един младеж ще потърси съветите на Майкъл и това е Том Круз. А когато знаменитият актьор решава, че е време да се отдаде на мемоарите си, на градината си, на семейството си далеч от камерите ще се появи самият Джак Никълсън да го призове, че не му е време да се отказва. И Майкъл продължава.

Майкъл Кейн във филма “Зулу” - снимка архив

Майкъл Кейн се ражда на 14 март 1933 като Морис Микълуайт в Лондон, като син на разносвач на риба и чистачка по домовете, детството му съвсем не е охолно и блестящо. Напуска училище на 15 години и след като сменя поредица ниско платени занаяти, се записва в армията и служи в Корея по време на Корейската война. При завръщането си намира работа по обява като сценичен работник в театър. Театърът започва да го увлича, и скоро младежът си намира агент, който го съветва да смени името си с „Кейн” по популярна пиеса. През следващите години Майкъл Кейн се снима в повече от 100 телевизионни драми, и обикаля Англия с различни театрални компании. Филмът, с който Кейн става известен на зрители от цял свят е приключенският епос от 1964, разказващ за историческата битка от 19-те век в Южна Африка между британските войници и местните войни от племето Зулу – „Зулу” (1964). 

Майкъл Кейн с един от “Оскарите” си - снимка архив

Въпреки, че „Зулу" има голям успех, Кейн става звезда от първа величина с други два филма „The Ipcress File” (1965) и като изпълнител на главната роля в „Алфи” на следващата година (наскоро излезе едноименният римейк на филма с Джъд Лоу). По това време Кейн вече олицетворява новата порода британски актьори от средата на 60-те, човек от работнически произход, с очила и кокни акцент. Въпреки, че се снима в няколко отлични филма, предимно през 60-те, сред които „Gambit” (1966), „Funeral in Berlin” (1966), „Play Dirty” (1968), „Битката за Британия” (1969), „Too Late the Hero” (1970), „The Last Valley” (1971) и „Хванете Картър” (1971) (появи се слаб римейк със Силвестър Сталоун), актьорът не отказва и предложения за участие във филми под средното ниво.

С Шон Конъри в „The Man Who Would Be King” - снимка архив

Но и силните му роли не секват - Кейн играе великолепно заедно с Шон Конъри в „The Man Who Would Be King” (1975) и оставя незабравимо впечатление като германски полковник в „Орелът кацна” (1976). Ролите му в „Да образоваш Рита” (1983) и „Хана и нейните сестри” (1986) (за която той спечели първия си Оскар) са сред най-силните му моменти през 80-те, заедно с поредното доказателство за комедийния му талант в „От мошеник нагоре”, където със Стив Мартин правят незабравим дует измамници. Не можем да пропуснем филми като „Звезден глас” (1998), за който печели Златен глобус, „Правилата на дома” (1999) (неговият втори Оскар) и „Last Orders” (2001) – все филми приети с аплодисменти от зрители и критика. 

Майкъл Кейн и Елтън Джон в кампанията за ваксиниране срещу Covid - 19 - снимка архив

Сред последните роли на Майкъл Кейн, бяха в „Остин Пауърс в Златния член”, „Италианска афера”, „Тихият американец”, (отново номинация за Оскар). Последваха „Уморените лъвове”, „Омагьосване”, „Батман в началото” и „The Weather Man” с Николас Кейдж. Майкъл Кейн се превръща в истински властелин на поддържащите роли. И остарява толкова красиво и не спира! Е, книгата му разказва за всичко това и е пример как да изживеем живота си – да правим това, което обичаме, каквото и да е то и да има нещо по-голямо от това – любимите ни хора. Поучително и вдъхновяващо! А последната му роля (засега) вече на 87 години е великолепният клип, в който двамата със 73-годишния Елтън Джон опитват с усмивка да убедят хората във Великобритания да се ваксинират. Книгата е част от великолепната поредица на „Colibri” „Амаркорд“, посветена големите имена на световното кино.

В контекста на темата, че натрупаните години не са пречка да се работи за смислени каузи, които са важни не само за отделния човек, но и за света е новата книга на Исабел Алиенде „На жените с обич“ с подзаглавие „За нетърпеливата любов, дълголетието и добрите вещици“. Пиша тези страници през март 2020 г., затворена вкъщи заради кризата с коронавируса… Ала вместо да изплете роман ала Гарсия Маркес, под надслов „Любов по време на коронавирус“, Исабел Алиенде създава донякъде автобиографична книга. В типичния си стил, по изключително увлекателен и забавен начин, тя поднася размишленията си за мястото и ролята на жените в обществото, за дълголетните им борби за равноправие и справедливост, споделя женския си възглед за феминистката революция, „може би най-важната, най-дълбоката в историята на човечеството“. И за пореден път завладява с бляскавия си талант на разказвачка и с умението да обрисува незабравими образи, отбелязват от издателство „Colibri”.

Глен Клоуз и Мерил Стрийп в “Къщата на духовете” - снимка архив

Когато преди вече повече от 25 години гледах филма „Къщата на духовете“ по романа на Исабел Алиенде с режисьор Биле Аугуст и звездните актьори Мерил Стрийп, Глен Клоуз, Уинона Райдър, Антонио Бандерас, Ванеса Редгрейв, Джеръми Айрънс и други бях зашеметена. После прочетох романа и така започна завинаги очакваната ми среща с писателката. Станах една от милионите ѝ читателки по света. Това не е толкова важно, важни са книгите ѝ, с които пътуваме в световете на изключителни хора, които преодоляват жестоки събития в политически, обществен, човешки план, единствено водени от невероятния си дух, умението си да обичат, да са водени от емпатията, заложена в сърцата им. Във всички книги на Исабел Алиенде винаги има нещо автобиографично като лично преживяно или разказано ѝ от близки и обичани хора. Но вероятно „Паула“ е най-личната ѝ книга в памет на дъщеря ѝ, отишла си от нашия свят едва на 28 години вследствие на тежко генетично заболяване. Младата жена ще се появява и в други нейни романи и писателката ще продължава да разговаря с нея, така както го е правила дългите мъчителни дни в болницата. Разбираемо, това е най-страшното, което може да се случи на една майка.

Исабел Алиенде с дъщеря си Паула - снимка архив

И в „На жените с обич“ Паула е тук, дори Исабел Алиенде продължава да разговаря с нея с убедеността, че ако дъщеря ѝ би била жива, би подкрепяла и участвала в каузите на майка си, във фондацията ѝ за защита и закрила на жените. В почти всичките си творби Исабел Алиенде разказва по неповторимия си начин за Чили, за Латинска Америка, за страдащите особено жени и момичета в Африка, в Азия, подложени на нечовешки издевателства единствено, защото са жени. Независимо, че от десетилетия живее в САЩ. винаги описаните ѝ преживявания, героите ѝ са свързани с магичния свят на  южно-американския континент, белязан с мъки и страдания, с потресаваща бедност и с безнаказан терор, насилие и престъпност, но в него все пак си проправят път добротата и любовта. Или, както казва героинята й Лусия Марас от романа й „Отвъд зимата“ /2018 г., издателство „Colibri” в превод на Маня Костова/: „Не земното притегляне, а спояващата сила на любовта държи света в равновесие“.

Исабел Алиенде - снимка архив

Исабел Алиенде е чилийска писателка, родена на 2 август 1942 г. в Лима, Перу в семейството на дипломати и е една от най-известните съвременни романистки. От деветдесетте години на миналия век всяко ново заглавие я поставя в топ десет на най-продаваните автори в света. Носителка е на Националната награда за литература на Чили за 2010, на литературната наградата на Ханс Кристиан Андерсен (Дания, 2012 ), през 2014 получава Президентския медал на свободата от Барак Обама и много други в целия свят. И ние имаме шанса нейните книги много бързо и в прекрасни издания да се появяват и в България, главно благодарение на „Colibri”.  След Военния преврат на 11 септември 1973 година животът на Исабел Алиенде се преобръща драматично и поема в нова посока, както и на много нейни сънародници - една от главните теми в книгите ѝ след журналистиката и сатиричните разкази. „Момиче, остави журналистиката, по-добре седни да пишеш художествена литература с тази развита фантазия, която притежаваш", ѝ казал някога самият Пабло Неруда. Днес тя не маха томовете му от работната си маса. Всеки нов роман започва точно на датата осми януари и целият ѝ живот творчество вървят в стила „магически реализъм", характерен за латиноамериканската литература.

Пабло Неруда - снимка архив

Исабел Алиенде споделя в свое интервю как създава всяка своя книга. Животът й има две лица – едното е мълчаливо и интимно, а другото е пренаселено и изпълнено с емоции. Тя започва всяка своя книга на точно определена дата – 8 януари, защото това е датата, на която всяка година е пишела писма до своя дядо, който умира през 1982 година. Тези писма са събрани в нейната първа книга „Къщата на духовете"… _„Ние дори не осъзнаваме колко сме силни, докато не се изправим пред една трагедия. Човешкият капацитет за оцеляване е неизчерпаем.“ _Написала е тези думи отдавна, но като мисъл присъстват във всяка от книгите ѝ. Заради пандемията и затворения начин на живот се обръща към нещо, в което дълбоко вярва. Това е феминизмът като начин на живот. Преминава през много изпитания, които й дават тласък да защитава правата на жените. Създава фондация „Исабел Алиенде", за да отдаде почит на дъщеря си. Фондацията има за цел „подпомагане на програми, които насърчават и запазват основните права на жените и децата, за да се чувстват защитени."

Исабел Алиенде - снимка архив

Писателката засяга и темата за самоизолацията, в която са били принудени да пребивават, оцеляват и да се адаптират хората, като разказва как самата се е справила с пандемията, заедно с последния си съпруг Роджър. Но нека цитираме още малко Исабел Алиенде от финала на „На жените с обич“: „Всичко започна като здравна криза, но е нещо далеч по-мащабно, това е кризата на лидерство, на човешки взаимоотношения, на ценности и начин на живот на планетата. Не можем да продължим да бъдем цивилизация, основаваща се на необуздания материализъм, алчността и насилието. Дошло е времето за размисъл. Какъв свят искаме?.....когато коронавирусът отмине, ще изпълзим от бърлогите си и предпазливо ще навлезем в една нова нормалност; тогава първото нещо, което ще направим, ще бъде да се прегърнем на улицата. Колко ни е липсвал контактът с хората! Ще се радваме на всяка среща и ще се вслушаме в поривите на сърцето.“ Колко ни се иска да вярваме в думите на голямата писателка.

В края на миналата година излезе и друга важна книга на издателството на ирландската писателка Една О’Брайън „Джеймс Джойс“. Писателката от десетилетия се бори за правата на жените в родината си, но затова малко по-късно.  В тази биография тя се опитва да разкаже за сънародника си Джеймс Джойс, като се стреми да го направи по-разбираем за публиката. Писателката се обръща към него в опит да разтълкува творчеството му, проследявайки тежкия му житейски път. Не го прави с преклонение, дори на места е доста суров негов съдник. Една О’Брайън ни описва Джойс като човек още от ранни години угнетен от църквата, държавата и семейството, но макар и смазан от догмите им, човек успял да напише творби, които „трогват сърцата на хора и ангели“. 

Джеймс Джойс и Нора Барнакъл - снимка архив

От арогантен младеж, през „хлътването му“ по Нора Барнакъл, бурната им сексуална връзка, децата, скиталчествата, безпътството, разврата и неспасяемото затъване в дългове до болезнената му привързаност към родния Дъблин, на който непрекъснато се обяснява в любов. Независимо, че е поел тежкия път на изгнаничеството и не рядко говори с презрение към сънародниците си. Необичайно малка по обем (повечето биографии на Джойс са над 500) книгата на Една О’Брайън ни представя великия Джойс, без да ни спестява нито едно от прегрешенията му спрямо близки, деца и приятели, които той без угризения принася в жертва на творчеството си. Но тя успява да извади на преден план Джойс художника – като млад и като по-възрастен. Много синтезирано и силно Една О’Брайън  дава ценен ключ към духа и изкуството на този безспорен ирландски класик, едно от най-ярките имена в литературата на 20-ти век.

Джеймс Джойс - снимка архив

През цялото детство на Джойс (роден e 1882 г.) Дъблин е административен център на британското управление в Ирландия. Той е такъв от приемането на Акта за съюза от 1800 г., по силата на който двете страни са обединени. ��радът е поле за съревнование между различни културни движения, много от които се стремят да формират по-самостоятелно бъдеще за нацията. Ранните творби на Джойс се отличават с неудовлетвореност от застоя и изолираността на града, но по-късно той говори с топлота за неговата красота, колоритна история и горещо гостоприемство. Джойс напуска Дъблин през октомври 1904 г. с бъдещата си съпруга Нора Барнакъл. Той се завръща рядко, за последен път през 1912 г. В романа „Одисей“ е обрисуван един от най-подробните и нежни градски портрети в литературата, макар че Джойс не е написал нито ред в Дъблин.  Гордее се, че е ирландец, и желае да види страната си независима, но е и скептичен към склонността на политическите движения често да отричат личната свобода. Джойс вярва, че личната страст е мотивиращата сила за всичко, включително за изкуството и философията. Неслучайно и до днес част от сънародниците му в свободната повече от век Ирландия смятат, че той е пренебрегнал родината си, избирайки да живее в Италия, Франция или Швейцария.

Бюст на Джойс в един от големите паркове на Дъблин - снимка Стефан Джамбазов

През 1902 г. Джойс отива в Париж да учи медицина и да пише, но се завръща у дома през 1903 г., тъй като майка му е на смъртно легло от рак. На 10 юни 1904 г. той среща красивата Нора Барнакъл, докато се разхожда по ул. „Насау“ в Дъблин, и на 16 юни те излизат на първата си среща. Действието на романа „Одисей“ се развива през този ден, 16 юни 1904 г., в чест на деня, в който целият му живот се променя. От публикуването на „Одисей“ досега 16-ти юни се отбелязва от читатели по целия свят като Блумсдей — деня на Блум. Романът „Одисей“ започва в еднo топлo юнскo утро през 1904 г. Студентът по медицина Бък Мълиган се изкачва на върха на кулата, където живее, и започва да се бръсне. Той извиква Стивън Дедалус да се присъедини към него. Кулата е истинско място — днес там е уреден музей на Джойс.  Имали сме шанса преди години да посетим Кулата на Джеймс Джойс в Сидикоув в южната част на залива на Дъблин в Ирландско море. Тя е построена 1804 година като отбранително съоръжение срещу нападение на Наполеон. Поканен от приятели 22 - годишният Джеймс Джойс през 1904 година живее за кратко там и започва на това място писателската си кариера. Историята е драматична и някъде от това място започва и неговото изгнание в чужбина. Тук се пазят негови вещи, между които вратовръзка, подарена му от Самюел Бекет, посмъртните му маски, ръкописи, книги. Той започва да пише и разказите си „Дъблинчани“ през лятото на 1904 г., докато все още живее в Дъблин, и продължава да работи върху книгата през първите си години в Пола, Рим и Триест, завършвайки последния разказ „Мъртвите“ в Триест през 1907 г.

Служителката в кулата, където е живял Джойс в Дъблин, входът за която е свободен, а грижата е на доброволци, беше очарована, че оставихме издание на български език на “Дъблинчани” от Джойс /книгата е на “Колибри”/ - снимка Стефан Джамбазов

Заради безкомпромисния портрет на тъмните страни на съвременния живот, изобразен в „Дъблинчани“, Джойс среща огромни трудности при намирането на издател, склонен да публикува книгата. Един дъблински издател я отпечатва през 1912 г., но веднага решава да унищожи всички екземпляри, които е отпечатал поради опасения от противоречия. Накрая книгата е публикувана в Лондон през 1914 г. Една О’Брайън върви по творческите стъпки на Джойс, изследва сложните му взаимоотношения с хората, съсредоточава се върху максимализма в писането му и дълбоката му непримиримост към другите с егоистичния му нрав. Кратки са приятелствата му, но сред тях има невероятни личности, запленени от таланта му, които не без усилия прощават греховете му. Сред тях е вълнуващата фигура на друг знаменит ирландец, избрал изгнаничеството пред родината си, също - Самюел Бекет.

Една О’Брайън - снимка архив

Една О’Брайън (родена 1930) е многократно награждавана ирландска авторка на романи, пиеси и разкази, приветствана като един от най-задълбочените хроникьори на женския опит през ХХ век. Носителка е на ирландската награда PEN за литература, медала „Одисей“ на Университетския колеж в Дъблин и Наградата за цялостни постижения на Ирландската литературна академия. Дебютният й роман от 1960 г. „Момичето от провинцията“ е забранен в родната й Ирландия заради новаторския подход към илюстрирането на женската сексуалност.

Посмъртната маска на Джойс е изложена в кулата - снимка Стефан Джамбазов

А Една О’Брайън  пише в предпоследната глава „Той и другите“ на книгата: „Истината е, че онзи Джойс, когото те виждат, представлява само малка част от това, което е бил. Никой не е познавал Джойс, само той себе си, а и никой не би могъл. Неговото въображение било като метеор, умът му непрекъснато търсел трескаво да трупа нови и нови познания, думите му се разпуквали в главата му, образите се тълпели край него като „сенките пред входа на преизподнята“. Онова, към което се стремял – да изтръгне тайната от живота –можело да стане само чрез езика, защото както сам твърди, историята на човечеството е история на езика.“ Джеймс Джойс умира на 13 януари 1941 година след тежка операция в Цюрих, Швейцария. И продължава: „Преди операцията разговарял с Джорджо (сина му) за двете неизменни беди, които съпътствали целия му живот – страха от полудяване и недостига на пари. Нито за миг и дума не отронил за смърт, а когато веднъж го попитали за живота на оня свят, той отвърнал, че той и за живота на тоя няма никак добро мнение“. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

Критичен поглед: Джулиета на Фелини

100 години от рождението на Джулиета Мазина (1921–1994). Тя не е от италианските филмови звезди (divi) като Алида Вали (1921-2006, 136 филма), Джина Лолобриджида (1927, 68 филма), Моника Вити (1931, 62 филма), София Лорен (1934, 98 филма), Вирна Лизи (1936-2014, 117 филма), Клаудия Кардинале (1938, 127 филма). Няма тяхната огромна филмография от десетки, дори стотици заглавия. Това пише за „въпреки.com“ кинокритикът и преподавател проф. Божидар Манов по повод родената на 22 февруари изключителна актри��а.

Джулиета Мазина (1921-1994) има едва 32 филма за 45 години пред камерата (от 1946 до 1991). Съвсем не са много за първокласна актриса като нея. Или, може би, тъкмо поради това. Защото е била взискателна към предложенията на продуцентите и без колебание е приемала само ролите във филмите на човека, комуто е отдала цялото си доверие, любов, живот и съдба – нейният Федерико! Фелини, разбира се, геният на италианското, на европейското и на световното кино! Няма да е пресилено, ако кажем, че в неговите филми тя е истинската Джулиета Мазина, такава каквато аналите на киното трябва да я помнят! Защото ролите й в техните (само) седем общи филма са във вечния каталог на шедьоврите! Родена е през 1921 година в Сан Джорджо ди Пиано, близо до Болоня, в семейството на цигулар и учителка. Първоначално учи литература, а след това актьорско майсторство. Докато следва в Римския университет се включва в драматична трупа, а по-късно – в театър „Атенео“.

През далечната 1943 година дава гласа си на главната роля в радиосериал по сценарий на все още неизвестния млад журналист и автор Федерико Фелини. Това са леки водевилни радиопиеси под заглавие "Cico and Pallina" за всекидневието на обикновена младоженска двойка. Тъкмо в ролята на Палина е младата студентка по актьорско майсторство Джулиета Мазина. Много скоро сценаристът и актрисата повтарят сюжета от радио ефира и се женят, за да преживеят заедно точно половин век! Съдбата си казва думата: Джулиета минава под венчило на 30 октомври 1943, а Федерико затваря очи на 31 октомври 1993, един ден след като е дочакал „златната им сватба“! Но през тези невероятни 50 години на гениални творчески постижения, те трябва да преодолеят и най-жестокия удар в живота на всеки човек – смъртта на единствения им син Федеричино още като малко дете. Джулиета умира през 1994 година в Рим, за да отиде при Федерико, само пет месеца след неговото отпътуване. Така и трябва: Той като режисьор е отишъл първи (все едно на оглед на места за снимки), а Тя долита, когато Федерико е преценил, че там ще им е по-уютно през дългите години на вечния невидим, нетленен, безплътен, ала неповторим последен общ филм – да го назовем „Пътят 2“! И досега го „снимат“ заедно някъде в Отвъдното.

(У нас Теди Москов няма как да стане днешен Фелини при общото дередже на киното ни, но Мая Новоселска е българско копие на Джулиета Мазина – даде заявка за това още в театър „La Strada“, после в телевизионната поредица „Улицата“ през 90-те години, а и във филма „Рапсодия в бяло“ – 2002- б.а).

Джулиета и Фелини - снимка архив

Преди да застане пред камерата на Фелини, Джулиета има успешни участия още като дебютантка в „Пайза“ (1946, реж. Р��берто Роселини) и „Без жал“ (1948, реж. Алберто Латуада). Тези двама забележителни италиански режисьори по-късно ще продължат кариерата си през златните години на италианския неореализъм и отново ще снимат Джулиета Мазина в свои бъдещи филми. Но междувременно сред снимачните екипи се появява гениалният универсален артист Федерико Фелини (не само автор на сатирични разкази и памфлети, но още добър художник и илюстратор), който започва като сценарист на двамата по-опитни от него режисьори. А когато Фелини снима първия си режисьорски филм „Светлините на вариетето“ (1950), съвсем естествено Джулиета поема една от централните роли. След това начало няма никакво съмнение, че тя е открила не само необятната си любов към Федерико, но и режисьора, който ще я наложи като забележителна актриса с неповторима индивидуалност и собствен екранен образ. И започва тяхната „златна серия“ от прекрасните им общи филми.

В “Светлините на вариетето” - снимка архив

Впрочем, „Светлините на вариетето“ е само първата „половинка“ от бъдещата знаменита филмография на гениалния режисьор, защото го правят съвместно с Алберто Латуада (за когото пък е седми пореден). Затова когато през 1963 г. Фелини снима осмия си самостоятелен филм, заглавието изскача като резултат от чиста аритметика „8 ½“. Но в този велик авторски филм - откровение, изповед, взрив и изблик на гениалния Фелини, неслучайно няма роля за Джулиета. Както и в други прекрасни филми на Маестрото: „Сладък живот“ (1960), „Сатирикон“ (1969), „Рим“ (1972), „Амаркорд“ (1973), „Казанова“ (1976), „И корабът пътува“ (1983), „Интервюто“ (1987), да не говорим за „Градът на жените“ (1980). Защото в тях се вихрят други актриси – жени от друга порода като Анита Екберг, Анук Еме, Магали Ноел, Клаудия Кардинале, Сандра Мило, Ана Пруцнал и още много, прецизно подбрани от интуицията и таланта на Фелини, за да наситят екрана с магична женственост, плътски изкушения, неотразима привлекателност и прелъстително излъчване.

А пъргавото, дребно и палаво миньонче (само 157 сантиметра) със светло изрусени коси, с нежно, даже плахо лице, но затова пък с огромни, искрени, изразителни очи, няма място в подобни филми с техните лъстиви сюжети и двусмислени взаимоотношения между персонажите. Невинното лице на Джулиета, излъчваната от него безусловна откровеност и неприкрито любопитство в погледа са от друга психологическа „планета“, и поради това абсолютно неповторими в нейните коронни роли. С тях печели зрителското доверие още при първа среща с публиката в първия епизод от всеки свой филм. Забележете: дори когато още във втората си лента „Белият шейх“ (1952) тя се появява като проститутката Кабирия, Джулиета е невинно опровержение на тази най-древна професия, сякаш е попаднала поради грешка в прекрасната комедия редом с такъв гениален актьор като Алберто Сорди. 

“Нощите на Кабирия” - снимка архив

А когато 5 години по-късно вече е професионална проститутка в „Нощите на Кабирия“ (1957), тя изумително точно и неповторимо осветява екрана с трепетната вътрешна чистота на своята героиня, която наивно търси голямата любов, но среща бездушното лице на луксозната улица „Viа Veneto“. Бляскаво актьорско умение, за което великият Станиславски би възкликнал „Ето, това е вторият план, за който говоря още от времето на ранния Московски художествен театър в края на ХІХ век“! Защото очите на Джулиета са наистина неповторими! Но само, когато през тях гледа Кабирия, режисирана от Федерико! Затова „малката Златна палма“ за най-добра актриса в Кан е напълно заслужена, както и „Оскар“-ът за най-добър чуждоезичен филм!

Джулиета Мазина и Антъни Куин в “Пътят” - снимка архив

Междувременно Джулиета, Антъни Куин и Федерико са направили великолепния “La Strada” („Пътят“, 1954), в който беззащитното момиче Джелсомина е продадена от майка си на пътуващия цирков шмекер Дзампано. Звучи като подс��адена социална мелодрама, но благодарение преди всичко на неповторимата Джулиета филмът е истинска дълбока психологическа драма, разбира се, осветена от деликатният поглед на Фелини. През най-силния си творчески период на 50-те и 60-те години Джулиета неотклонно изгражда името си като актриса със своя индивидуалност и се снима във филми на други безспорни майстори като Карло Лидзани, Джузепе Амато, Ренато Кастелани, Лина Вертмюлер, Луиджи Коменчини, в режисьорския дебют на Алберто Сорди „Scusi, lei è favorevole o contrario?“ (1966), или при една от легендите на френския поетичен реализъм от 30-те години Жюлиен Дювивие („Кварталното момиче“, 1960), дори и във „Фортунела“ (1958) на знаменития драматург и режисьор Едуардо де Филипо, или в „Perinbaba“ (1985) на нашумелия по онова време словашки режисьор Юрай Якубиско.

“Пътят” - снимка архив

Убеден съм, обаче, че най-верният подход, за да бъде разбран адекватно таланта на актрисата Джулиета Мазина, е тя да бъде осветена именно през седемте ѝ филма с Фелини. И това е лесно обяснимо: той е видял със сърцето си най-фините психологически струни в нейната душевност и с таланта си на режисьор ги е акордирал така, че да представи на екрана не само желания персонаж, не просто нейната чувствителност като актриса, но най-важното – от кадрите и епизодите да диша жива, удивително достоверна, обаятелна героиня и същевременно пленителна актриса! Подобна хармония и 100 % съзвучие между режисьор и актриса се срещат толкова рядко в преситения от сюжети, конфликти, жанрови клишета и „емоции за продан“ съвременен кинематограф.

Джулиета Мазина с Марчело Мастрояни в “Джинджър и Фред” - снимка архив

А така е било винаги в света на развлекателния бизнес, за който Фелини така деликатно и носталгично разказва в последния им общ филм ��Джинджър и Фред“ (1986). Тъжният залез на някогашни мюзикхол изпълнители, чийто коронен номер е имитация на знаменитите степ-танцьори от 30-те години Джинджър Роджърс и Фред Астер е разказан в любимия на Фелини жанр драмедия. А вече поостарелите Джулиета Мазина и Марчело Мастрояни са неговите актьори - фаворити, които го разбират от половин дума и могат да изпълнят всяко желание на Маестрото. Номинацията на филма за „Златен глобус“ е малък, но достоен реверанс към огромния талант на вдъхновените му създатели.

Джулиета и Фелини през 1992 - снимка Harry Benson

Когато на 17 февруари 1993 година Фелини получава своя почетен „Оскар“ за изключителен принос към световното кино, на сцената до него в кинотеатър „Samuel Goldwyn“ е разбира се, Джулиета! Та кой друг!

Остават им още осем месеца съвместен живот…≈

Текст: Божидар Манов

Снимки: архив

[vprki]

Критичен поглед: Букет от културни събития и награди в края на годината

Въпреки затварянето на културните институти с изключение на театрите, краят на годината е белязан от букет от онлайн събития в областта на изкуството. Два кинофестивала и Софийския международен литературен фестивал бяха излъчени онлайн.

Разбира се, чувството не е същото като да си в залите или в НДК, но излъчването, което можеш да гледаш в дома има друго предимство. И то е, че можеш да се съсредоточиш в това, което гледаш и слушаш. Стига, разбира се, да отделиш необходимото време за възприемането. Защото пък се оказа, че някои събития дори се застъпиха. Както стана с откриването на кинофестивала София Документал и Софийския международен литературен фестивал, които бяха в един и същи ден и час. Но това не беше съвсем непреодолимо, защото имаше записи, които можеха да бъдат изгледани допълнително. Освен тези две събития, онлайн беше осъществен и 25-ият национален фестивал на документалното и анимационно кино „Златен ритон“. Този път той не беше в Пловдив, както е традицията, но пък онлайн излъчването даваше възможност на повече зрители при желание да гледат филмите.

София Документал – едно ново филмово предизвикателство

Тук искаме да кажем по няколко думи за двата филмови фестивала. София Документал е международен фестивал за документално кино с фокус върху човешките права. Фестивалът се организира от Балкански Документален Център и Фондация Конрад Аденауер в официално партньорство с Чешки център / Чешко посолство в България и с подкрепата на Национален фонд „Култура”; Столична община; Австрийско посолство в България; Швейцарско посолство в България; Бюрото за връзка с Европейския парламент в България; Немско посолство в България. Директор на фестивала е известната кинодокументалистка и продуцентка Мартичка Божилова.

„Банкси, най-търсеният”

„Това „нулево“ издание е следствие на настъпилата пандемия и, поставяйки на първо място здравето на нашата публика, решихме да оставим първото издание на фестивала за 2021 г., когато той ще се разгърне в целия си блясък. А за 2020 г. ще предложим едно по-различно онлайн събитие, изпълнено с богата програма от прожекции и специални събития с гости (режисьори, продуценти, журналисти, адвокати за правата на човека), излъчвани от студио на София Документал. От 10-ти (Международен ден на правата на човека) до 18-ти декември на www.documental.bg са достъпни за първи път в България 15 заглавия от 14 държави“, написаха организаторите. А сред акцентите в програмата бяха номинираният за Оскар „За Сама ” на Уаад Ал - Катеаб и носителят на голямата награда на фестивала в Сънданс „Епицентър” на Хуберт Заупер, както и „Банкси, най-търсеният”, и „MATANGI / MAYA / M.I.A ”. Избраните филми са в отговор на събитията в страната, Европа и света, като представят едни от най-наболелите теми на обществото ни днес – борба против корупцията и дискриминацията, борбата за социално равенство и равноправие на половете. И още от филмите - „Процесът Олег Сенцов ”, а за финал на събитието - прожекцията на номинирания за Оскар документален филм „RBG ” посветен на Рут Гинсбърг, съдия във Върховния съд на САЩ.

Филмът „RBG ” е посветен на Рут Гинсбърг

Този фестивал беше без награди, докато другият – „Златен ритон“ определи своите призове. След Голямата награда „Златен ритон“ за документален филм за „Жертва на пешки“, продуцент, сценарист и режисьор  Асен Владимиров, отново е сред носителите на Голямата награда за документален филм. Този път за „Преди края“ на режисьорката Елдора Трайкова, на който той е сценарист и продуцент. Филмът разказва за последните дни на едно село, което скоро ще бъде заличено от картата. Причината е, че  под него се намират залежи от въглища, необходими за работата на няколко ТЕЦ на територията на промишления комплекс „Марица - Изток". Какво вълнува неколцината жители на селото, които още не са го напуснали, как те си представят своето бъдеще, докато багерите разрушават къщите. В техните изповеди има  и гняв, и чувство за безпомощност, и примирение, но не и надежда, пише в анотацията за филма. Много са наградите, които бяха раздадени и всеки би могъл да ги види тук. 

„Преди края“ спечели „Златен ритон“ за документален филм

И едно друго онлайн издание премина успешно – Софийският международен литературен фестивал. Осмото издание на СМЛФ се организира от Асоциация „Българска книга“. Събитията са част от Културния календар на Столична община за 2020 г. Фестивалът се осъществява с подкрепата на Министерство на културата. Достатъчно е да споменем участието на имена като Жан-Пол Дюбоа, носител на наградата „Гонкур“ за 2019 г., Салман Рушди, ��тгар Керет, Селя Ахава, Естер Херистен, Ешкол Нево, Жил Жобидон, Капка Касабова и Крис Клийв. За всички тях и за богатата програма на фестивала сме писали подробно. Но тук искаме да споменем една традиционна награда – „Златен лъв“. Литературните награди „Златен лъв” се присъждат в две категории: Награда за издателски проект с най-голяма обществена значимост и Награда за най-добър издателски проект.

Екипът на СМЛФ 2020 заслужава поздравления и беше отличен от журналистическото жури на наградите „Златен лъв“

Наградата за издателски проект с най-голяма обществена значимост се присъжда за книга или поредица от книги, които разглеждат важни за обществото проблеми и са предизвикали широк медиен интерес. В номинирането и определянето на наградата участват журналисти, които отразяват книжния сектор. В състава на тазгодишното жури се включиха д-р Андрей Захариев, Гриша Атанасов, Светлана Дичева, Стефан Джамбазов и Петко Тодоров (изброени по азбучен ред). Награда за най-добър издателски проект се присъжда за книга или поредица от книги с оригинален замисъл или с приносен характер за българската култура, които се отличават с висока стойност на текста като съдържание и стил, принос към образованието и науката, добър превод, оригинален дизайн, респ. илюстрации и добро полиграфическо изпълнение. В тазгодишната надпревара бяха номинирани повече от 30 издателски проекта. Експертното жури беше в състав проф. д.н. Андреана Ефтимова – председател, проф. д-р Веселина Вълканова, проф. Кирил Гогов, проф. д.ф.н. Милена Кирова и Веселина Райжекова (изброени по азбучен ред).

Връчени бяха и наградите „Златен лъв“ в две категории

Плакетът „Златен лъв“ 2020 журналистическото жури реши да бъде връчен на издателство „Българска история“ за издаването на текстове от особена важност в областта на историческата реконструкция и запълването на ниши в българската историческа памет. И по-специално, на паметта за един ключов относно разбирането на съвремието ни исторически период – между двете световни войни. Това са изданията „Спомени – Димитър Пешев“, „Бурни времена“, „Септемврийски дни“, „Тристахилядна София и аз между двете войни“, „Жертвено поколение. Спомените на една концлагеристка“. Издателство „ICU“ беше наградено със Специална награда - грамота за чувствителността и реактивността на издателството към стойностната световна съвременна литература с фокус към дом, път, човечност, травма и преодоляване – издания като „Карай плуга си през костите на мъртвите” от Олга Токарчук, „На смелите се прощава” от Крис Клийв, „Жажда” от Естер Херитсен, „Изхвърлени в Америка” от Джанин Къминс и други. Наградата „Златен лъв” за най-добър издателски проект беше присъдена на Антологията „Сборник за народни умотворения (Научен и книжовен дял)“ в два тома на издателството на Нов български университет. Има и други издателства наградени с грамоти, а всички награди можете да видите тук.

И така, очакваме края на годината с вече две музикални събития, надяваме се на живо, този път не онлайн. Първото е на 25 декември от 11.00 ч. в зала „България“, когато Софийска филхармония трябва да представи традиционния си Коледен концерт. В програмата са включени шедьоври на класическата музика, посветени на най-светлия празник. Наред с „Аве Мария“, „Adeste Fidelis”, „Panis Angelicus” и „Stille Nacht“ оркестърът ще зарадва и почитателите на „Замръзналото кралство“ с музика от популярния филм. Специално за Софийската филхармония композиторът Румен Бояджиев-син написа Коледна увертюра, която ще прозвучи премиерно на концерта. Песента на Борис Карадимчев „Отново е Коледа“ и „Аве Мария“ на Ценко Минкин са другите български произведения в програмата. Не са пропуснати и класическите „Little Drummer Boy“, „We wish you a Mаrry Christmas“ и „Carol of the bells“.

Софийската опера пък ще завърши 2020 година с бляскав Новогодишен концерт. Превърнал се в традиция, събитието изпълва публиката с празнично настроение и дълго време остава в спомените на зрителите. В последните три дни от годината – 29 и 30 декември от 19 ч., и 31 декември от 18 ч. –  солистите, балетът, хорът и оркестърът на Софийската опера ще покажат спектакъл, с който заедно ще поставите красиво музикално начало на предстоящата година. В програмата са наздравици от перли на световната оперна и балетна класика.

Една приятна изненада и от НДК – специално онлайн издание на Новогодишния музикален фестивал под надслов „Духът на Коледа“.  От 26 декември до 1 януари 2021 г. почитателите на Новогодишния музикален фестивал ще могат да се насладят на едни от емблематичните Празнични новогодишни концерти през годините /1986 г.  – 2020 г./, дирижирани от Херберт Караян, Емил Чакъров, Найден Тодоров и Емил Табаков. Онлайн изданието ще бъде открито на 26 декември с Празничния новогодишен концерт с диригент Емил Чакъров, солист Милчо Левиев, Николай Гяуров (от 1 януари 1990г.). На 27 декември ще бъде излъчен концертът „Имена от бъдещето” с диригент Найден Тодоров и Софийска филхармония (от 1 януари 2006 г.). 28 декември ще предложи на зрителите Празничен новогодишен концерт „Духът на Русия” с диригент Емил Табаков (от 1 януари 2009 г.). Празничен новогодишен концерт „Духът на Италия” с диригент Емил Табаков (от 1 януари 2010 г.) гледаме на 29 декември. Следващ в програмата е концертът „Пътешествие по Дунава” с диригент Емил Табаков (от 1 януари 2013 г.) – 30 декември. Последен от серията онлайн излъчвания ще бъде знаковият концерт „Духът на Европа“ с диригент Емил Табаков (от 1 януари 2018 г.), с който преди две години НДК отбеляза домакинството на страната ни като председател на Съвета на Европейския съюз. Той ще бъде излъчен на 31 декември.

Изпращаме 2020 и посрещаме 2021 с музика…

Концертите в онлайн изданието „Духът на Коледа“ са предоставени от архива на БНТ и ще бъдат излъчени на официалната Фейсбук страница на Национален дворец на културата и в събитието от 18:30 часа. А 2021 ще посрещнем отново с музика. На 1 януари от 18:30 часа в зала 1 на живо ще се състои Празничният новогодишен концерт „Севера и Юга”, който е съвместно организиран от НДК и Софийска филхармония. Концертът ще бъде открит с произведение на Гершуин – „Funny Face”, което публиката ще чуе за първи път, а финалът отново ще е с Гершуин – музика от операта „Порги и Бес”. Срещата между Севера и Юга дава възможност в зала 1 да звучат по-малко известни и интересни произведения с автори от Бразилия, Мексико, композитори от Куба и Аржентина, една наистина разнообразна по стил програма. Този концерт е замислен от НДК и Софийска филхармония като послание и надежда за една по-добра година. ≈

Текст: „въпреки.com“

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

Критичен поглед: Тилда Суинтън може да изиграе всичко

„Воювам за автентичност. За негримирано лице и неравна походка. За емоционално достоверна семейна среда. За мъчителен подбор на думите. За открит, а може би нещастен финал. За счупено яйце и разлято мляко. За филмите, в които нищо не се случва, но всичко е възможно.“ Това казва  актрисата Тилда Суинтън. На 5 ноември се навършват 60 години от рождението й. Кинокритичката Геновева Димитрова написа за актрисата във „въпреки.com“.

Тилда Суинтън е най-любимата ми актриса днес. Андрогенна на пръв поглед, тя е способна да изиграе всичко – и ослепителница, и бабичка, и близначки, и противна социална служителка, и мъж. Серотонинът ми се вдига, когато се появи на екрана. Нестандартна, неотразима, интелигентна и експериментираща. Аристократична икона на независимото кино, но се снима и в мейнстрийм. През септември Тилда Суинтън получи почетния „Златен лъв“ за цялостен принос към киното на 77-то издание на Венеция - най-старият филмов фестивал, който се проведе при специални мерки за дистанция и хигиена заради пандемията от коронавирус. Филмите, в които се снима, трудно могат да бъдат обобщени стилово и вероятно затова е любимка на толкова радикални режисьори, като Дерек Джарман, братята Джоел и Итън Коен, Уес Андерсън, Джим Джармуш, Лука Гуаданино... Според нея, „Много съм смешна, но никой не го забелязва. Всички се боят от високи хора със сериозни лица“. Греши – щуро разсмива в „Изгори след прочитане“ (2008) или „Аве, Цезаре“ (2016) на братя Коен, например.

Тилда Суинтън със “Златния лъв” във Венеция - снимка архив

Тилда Суинтън или Катрин Матилда Суинтън е родена на 5 ноември 1960 в Лондон и има трима братя. Произхожда от древния аристократичен род Суинтън. Родословието й може да се проследи до ХI век. Баща й е потомствен военен с висок чин – генерал-майор на британските въоръжени сили - сър Джон Суинтън, бивш лорд наместник на графство Бервикшир в Шотландия. Детството на Тилда Суинтън преминава в Германия, където служи баща й. На 10 години я изпращат в елитно училище в Кент. Съученички на Тилда са момичета от британската аристокрация, сред които и Даяна Спенсър, бъдещата Уелска принцеса. След това Тилда Суинтън продължава образованието си в престижния колеж Фетс в Единбург. После отива доброволка в Африка за две години, работейки в училищата на Кения и ЮАР. В онзи период, прегърнала левите идеи, влиза в Комунистическата партия на Великобритания.

Тилда Суинтън с дъщеря си Онър, които си партнират във филма “Сувенир” - снимка архив

През 1980 постъпва в Ню Хол – женски колеж към Кеймбридж, където изучава политология, социология и английска литература. Играе в студентския театър. След завършването през 1983 се присъединява към трупата на знаменития Кралски Шекспиров театър, ала не съумява да прояви способностите си. Играе незначителни роли. Разочарована, тя се впуска в търсене на по-предизвикателни театрални форми в Единбург. В театър „Траверс“ се запознава с по-възрастния художник и драматург Джон Бърн, с когото по-късно сключва брак. Заедно имат близнаци – Онър и Ксавиер Суинтън Бърн, родени през 1997. Впоследствие се разделят и в момента тя живее в Шотландия заедно с децата и настоящия си партньор – новозеландския художник Сандро Коп. Прословутото британско чувство за хумор не липсва на Суинтън, която по повод схващането, че децата често са противоположност на родителите си, споделя, че е много вероятно „моите да станат счетовод��тели-фашисти“.

Тилда Суинтън в “Караваджо” - снимка архив

През 1986 е дебютът й в киното – „Егомания – остров без надежда“ на Кристоф Шлингензиф, известен с нестандартния си подход към изкуството. Следва „Караваджо“ (1986) на предизвикателния Дерек Джарман – биографична фантазия за италианския художник Микеланджело да Караваджо. Режисьорът придава хомосексуален оттенък на отношенията между художника и модела му Ранучо (Шон Бин), а Тилда Суинтън играе ролята на Лена – любовница на Ранучо и модел на Караваджо. Запознанството с Джарман е важен етап от формирането на актрисата. Идеите му и нестандартни възгледи за живота съвпадат с нейните. Тилда Суинтън играе в 9 филма на Джарман. Превръща се в неговата муза. Незабравим за мен е живописен епизод от предизвикателния и пластически виртуозен „Едуард ІІ“ (1991) на Дерек Джарман - кралица Изабела Френска с вид на Палома Пикасо (Тилда Суинтън) търка тънка снага о студената стена и се готви за поредната подлост; насред праха струнен квинтет свири в алени дрехи, а Едуард и любимият му Гевестън танцуват танго. Ролята й носи купа „Волпи“ за най-добра актриса във Венеция.

Суинтън в “Едуард II” - снимка архив

След като озвучава Офелия в анимацията „Хамлет“, през 1993 тя играе в други два филма на Джарман. „Витгенщайн“ е също биографична фантазия, но този път посветена на философа от ХХ век Лудвиг Витгенщайн. Суинтън играе лейди Отолин Морел, любовницата на Бъртранд Ръсел. Другият е предсмъртният филм на Джарман „Blue“, където зад кадър на фона на син план звучат само гласовете на Тилда Суинтън, други двама актьори и на самия режисьор, разказващ за последните си дни. Дерек Джарман умира през 1994. Тя толкова силно преживява загубата на приятеля, че в годината се снима само в експерименталния филм „Спомен за мимолетното: правдиви истории, визуална лъжа“. Увлича се по конен спорт.

Но преди това, през 1992 Тилда Суинтън изпълнява главната роля в „Орландо“ на Сали Потър по знаменития роман на Вирджиния Улф. Филмът е разделен на 7 части и обхваща период от 350 години. В първата половина Орландо живее като мъж, във втората – като жена. Суинтън е бляскава, превъплъщавайки се и в двата пола. Получава „Давид на Донатело“ за чуждоезична женска роля, а самият филм е признат за най-добър на млад режисьор от Европейските филмови награди и има още много отличия.

В “Орландо” - снимка архив

През 1995 актрисата участва в изложбата на авангардистката Корнелия Паркър и за седмица се превръща в жив експонат – прекарва осем часа на ден като спящата красавица, със затворени очи в стъклен бокс. След като е в Рим с изложбата и се снима във клипа на техно-групата Orbital, през 1996 Тилда Суинтън се връща истински в киното – с филма „Женска извратеност“ на Сюзан Стрейтфелд по едноименния феминистки трактат на Луиз Каплан. И фантастично изиграва образа на героинята си Ив Стефънс, преуспяла адвокатка, умело криеща своята сексуалност, чийто свят е наситен със забранени еротични фантазии.

“Плажът” - снимка архив

В трилъра на Дани Бойл „Плажът“ (2000) Тилда Суинтън е Сал – жена, която оглавява комуна от авантюристи, избягали от цивилизацията на остров. След този филм започват да я канят в Холивуд. Стига да й хареса сценарият, тя приема. Сред първите й роли е Маргарет Хол в мистичния трилър по романа на Елизабет Холдинг „The Deep End“ (2001) на Скот Макгий и Дейвид Сийгъл. Там тя е майка на трима сина и живее край езерото Тахо. Притеснена е от хомосексуалността на големия си син, но грамадните неприятности започват, когато открива т��упа на любовника му. Хвърля го в езерото, ала някой е видял и започва да я шантажира. С дълга коса и очила Тилда Суинтън е редова жена, но излъчва неимоверна сила. Ролята й прави впечатление и е номинирана за „Златен глобус“, но получава наградите на кинокритиците от Бостън и Лас Вегас.

Тилда Суинтън и Юън Макгрегър в “Младият Адам” - снимка архив

„Младият Адам“ (2003) на Дейвид Макензи е мрачно-еротичен трилър, който разказва за Шотландия през 50-те. Шлеп между Глазгоу и Единбург е алтернатива на глада за младия Джо (Юън Макгрегър) с писателски мераци. Пейзажът - речен и градски - смръчкан, хлъзгав, бозав. Без излаз. Собственикът на шлепа Лес (Питър Мълън) и помощникът му Джо изваждат от водата тяло на удавница. Изящен комбинезон е единствената й дреха. Влизат в новините. Визиони подсказват, че младежът е замесен... Свряно в мрачната каюта, безсловесното семейство на шлепа се храни оскъдно. Съпругата Ела (Тилда Суинтън) е смръщена и длъгнеста. Единствено към синчето си проявява нежност. После - и към Джо, след като я прелъстява. Сексът им е яростен. Голотата и либидото поразхубавяват Ела. Джо е все умислен. Тръгва разследване... Паралитичната страстност на Тилда Суинтън е като енергиен взрив. Ролята й носи BAFTA.

Тилда Суинтън и Джим Джармуш - снимка архив

„Прекършени цветя” (2005, Голямата специална награда на журито в Кан) я отвежда при любимия сардоник Джим Джармуш. Той показва поредната Джармуш - Америка – „случайна” съвкупност от провалени житейски проекти, гримирани като успех, транжирани в сегменти и „събрани” през road movie. Дон Джонстън (Бил Мъри) е изоставен от блондинката Шели (Жули Делпи) в розов костюм. Той съзира розово писмо. Отскача до съседа Уинстън (Джефри Райт), глава на чернокожо семейство, единственото близко на Дон. Чете на глас - имал син на около 19, който се нуждаел от него, без подпис... Уинстън го насърчава да разкрие мистерията. Заставя го да изготви списък с потенциалните майки на сина му и подготвя съдбоносното пътуване с инструктаж в закусвалня: „Носи им големи букети и намери пишеща машина”. В поредицата от евентуални майки Тилда Суинтън е Пени, собственичка на рокерско „ранчо“. Тя единствена посреща Дон с плесница. В тревата се търкаля розова пишеща машина, а след съседско-рокерската намеса - и самият Дон. Появата й е съвсем кратка, но бурна.

“Човекът от Лондон” - снимка архив

През 2007 Суинтън е поканена да играе в първия пълнометражен филм на одиозния музикант Мерилин Менсън „Фантасмагория – виденията на Луис Карол“, но през 2010 снимките са прекратени. Затова пък през 2007 излиза черно-белият филм „Човекът от Лондон“ на унгарския авангардист Бела Тар по романа на Жорж Сименон с нейно участие. На въпроса ми как са работили, Бела Тар отговори: „Много беше просто. Бях сигурен, че искам момичето Ерика Бок от „Сатанинско танго“ да играе дъщерята (снимах я после и в „Торинският кон“). И търсех майката. Тилда доста си прилича с Ерика. (смях) Това е истината. Съпругата ми Агнес гледаше някакви тъпи фотоси на разни кастинг агенции, минахме през хиляди лица и изведнъж тя намери миниатюрна снимка от британска агенция - без име, само сигнатура, отбеляза си я и на следващата сутрин я показа на асистента, а той: „Ти луда ли си? Това е Тилда Суинтън!“. И аз казах: „И?“. Обадих й се, тя беше в къщи и вдигна телефона. Казах й, че бих искал да работя с нея, но първо би ли дошла в Будапеща, да се срещнем и да видим какъв тип химия ще се случи помежду ни. Тя отвърна, че това ще бъде чест за нея, дойде и след това си работехме с лекота по най-обикновен начин“.

Тилда Суинтън и Джордж Клуни в “Майкъл Клейтън” - снимка архив

През 2008 Тилда Суинтън получава първия си „Оскар“ за поддържаща женска роля в „Майкъл Клейтън“ на Тони Гилрой. Типичен съдебен трилър, свързан с разследването на безчинствата на голяма корпорация, тровеща с пестициди. Всичко се развива в 4 дни. Посребреният, разведен комарджия Майкъл Клейтън (Джордж Клуни) работи в престижна адвокатска кантора, но не е адвокат – бивш прокурор, през последните 15 години е известен като „Чистача“, подчинен на Марти (Сидни Полак), един от съдружниците. Майкъл Клейтън страни, доколкото може, от порока си, иска да отвори бар с единия си брат-непрокопсаник, но трябва да намери 80 хиляди... Не е по-розово положението на Карън Краудър (Тилда Суинтън) – юристката на корпорацията U-North, с която кантората трябва да подпише споразумение за милиони. Въпреки че изглежда по-хладнокръвна от гангстер, пред огледалото трепери като дебютантка на бал. И затреперва още по-силно, когато адвокатът Артър Идънс (Том Уилкинсън) изперква и захваща разследване на случая U-North. Карън Краудър му праща своите двама килъри. Убийството е маскирано като самоубийство. И след като Марти нехае за истината, тук вече се намесва Майкъл Клейтън. И започва истинският екшън. Страхотна Тилда Суинтън.

“Трябва да говорим за Кевин” - снимка архив

„Трябва да говорим за Кевин” (2011) на Лин Рамзи започва с масов бой с домати, червено шоу, море от голи тела, Ева (Тилда Суинтън) преминава от ръце в ръце. Светлината влиза в очите й и прогонва съня. Става, разсипва таблетки, подритва. Излиза. По къщата и колата – червена боя. Налудното начало натиска газта на енигматичната депресивност. И така – почти до края. Ева върви по улицата, усмихва се, жена я цапардосва, мъж й се притичва на помощ, а тя: „Вината е моя”... Действието скача напред-назад. Депресивен, екстремен и дълъг, вероятно би бил негледаем без Тилда Суинтън в ролята на фрустрирана майка. Но тя вкопчва. Съкрушителна е - в едър и общ план, анфас и профил, под постер или в огледало. Очите й са кръвясали от невъзможност. Лицето – отвъдно под острите прически. И черните очила не скриват ужаса. Играе без капка грим (или поне така изглежда). Тилда Суинтън се претопява в многострадалната Ева. Чегърта ли, чегърта съзнания и подсъзнания.

През 2012 изиграва виртуозно епизодична противна социална работничка в „Царството на пълнолунието“ на безподобния американец Уес Андерсън, през 2014 се мярва като престарялата богаташка мадам Д., убита в самото начало на „Гранд хотел Будапеща“, а в невероятния му анимационен филм „Островът на кучетата“ (2018) е гласът на оракула.

“Само любовниците остават живи” - снимка архив

Стигаме до една от коронните й роли – Ева в халюциногенното предизвикателство „Само любовниците остават живи“ (2013, Специална награда на журито от Ситджес) на Джим Джармуш. Той се подготвя за него седем години. Още преди да го снима, го определя като „крипто-вампирска любовна история“. Заглавието е взето от несниман филм на любимия му учител Никълъс Рей, а цялата история е вдъхновена от „Дневниците на Адам и Ева“ на Марк Твен. Ева (Тилда Суинтън) и Адам (Том Хидълстън) са вампири на незнайна възраст, женени от столетия и дали си обет да не пият жива кръв, а само от болница. Черните очила и ръкавици са техни неизменни аксесоари. Важна подробност - вампирите са елитът на обществото, а зомбитата - плебс. Ева е неземно привлекателна блондинка в пъстрия и оживен Танжер.

В “Суспирия” - снимка архив. Новата „Суспирия“ разказва за световно известната школа по танци на Хелена Маркос, която е създадена от Майка Суспириорум в Берлин малко след Втората световна война.

Облечена предимно в бежово, тя чете, размишлява, посещава кафене, където общува със себеподобния си Кристофър Марлоу (Джон Хърт), който минава за истинския автор на „Хамлет” и я снабдява с кръв (прочее, и Шекспир е обявен за зомби, при това „еснаф”)... От разговора с Адам Ева усеща, че нещо не е наред с любимия й - поръчва си билет, напълва два железни куфара с книги и отлита в Детройт. Пристига по тъмно, разбира се, целуват се, тя вижда мухоморки и се чуди как са пораснали... Телата им често са сплетени, от време на време пийват кръв от чашки за дижестив, слушат музика от плочи, разхождат се нощем с кола из празния Детройт, разговарят неуморно, включително и за луната ... В този филм е важно не какво се случва, а как. Пък и, честно казано, не се случва кой знае какво. Телата на влюбените порят медитативно пространствата, абсурдната им заедност разсича летаргията, остроумията им изстрелват смисли, мелодиите – светове... И цялата тази меланхолично-романтична динамика е положена в готически измерения на красотата. Тъмнината е ослепителна. Пори я алено. Краят застрашително приближава. Дори да си вампир не е лесно в този оглозган от мотивации свят. И е пленително, и е поетично, и е плашещо, и е пародийно.

“Голямото плискане” - снимка архив

След „Аз съм любовта“ (2009), Тилда Суинтън е отново с Лука Гуаданино в „Голямото плискане“ (2015). И тук тя е с млад любовник, но в друг сюжет и с къса коса. Всъщност, филмът е своеобразен римейк на „Басейнът“ (1969) на Жак Дере с Роми Шнайдер и Ален Делон. Променени са мястото, възрастта на главните герои, професиите им и времето. Мариан Лейн (Тилда Суинтън) е рок звезда, чиито гласни струни са оперирани и тя се възстановява в мълчание и с любимия си Пол, документалист (Матиас Шьонертс), в баровска вила с басейн на живописния остров Пантелейра. Там няма какво да се прави, освен плуване, излежаване и секс. Идилията е нарушена от щурия музикален продуцент Хари (Рейф Файнс) - бивш партньор на Мариан, близък приятел на Пол и човекът, който всъщност ги е събрал преди шест години. Той пристига с неочакваната си дъщеря (Дакота Джонсън). Слънце, плискане, суетене, уиски, погледи, вино, предчувствия... Мариан мълчи или шушне (само веднъж не издържа), Пол се върти трезвенически край нея или снима, дъщерята го задява нахално, а Хари не спира да се прави на шут. Естествено, в действието са вклинени и концерти на Мариан. Шикът е навсякъде – от лицето на Тилда Суинтън и походката й до най-незначителното бурканче в кухнята. Тя е божествена, както винаги. Всъщност се оказва, че е нейна идеята да бъде няма рок легенда, а не актриса, както е било в сценария. Така че играе с очи, изражение, жестове, тоалети. И не отделяш очи от нея. Дори до Дейвид Бауи го докарва. Всъщност, близостта им е запечатана в клипа Are Out Tonight от 2013.

“Мъртвите не умират” - снимка архив

Скоро я видяхме в политическата зомби-сатира на алтернативния метафизик на киното Джим Джармуш „Мъртвите не умират“ (2019). В малкия спретнат град Сентървил със 738 жители от гробището започват да се надигат зомбита, а новопристигналата странна погребална агентка Зелда Уинстън (Тилда Суинтън) се упражнява с катана – дълъг японски двуръчен самурайски меч. И е смешно, и е чудовищно. Актьорите до един са прекрасни, а Тилда Суинтън блести над всички.

“Човешкият глас” - снимка архив

С къса или дълга коса, усмихната или озверяла, тя е щастие за киното и за публиката. На Киномания ще я видим в „Човешкият глас” на Педро Алмодовар - 30-минутен филм, базиран върху едноименната пиеса на Жан Кокто, който бе представен за първи път на фестивала във Венеция тази година и получи възторжени отзиви от критиката, която го определи като „завладяващ”, „изключителен” и „магнетичен”. В сайта IMDb гледам, че догодина би трябвало да излязат пет филма с участието на Тилда Суинтън. Дано. По време на пандемия няма как да не се съмняваме. А тя отсича: „В липсата на съмнение има някакво безумие. Не мисля за бъдещето и не искам да знам какво ще се случи. Нямам нужда от гаранции“. ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: архив

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Фалшив ли е митът за враждата между Моцарт и Салиери?

В капризните меандри на времето причудливо се преплитат история и легенди, често менейки реалността на фактите и художествените приумици. Моцарт и Салиери – тази своеобразна диада се е утвърдила сякаш като синоним на неизбежно фаталния конфликт между таланта и посредствеността. Написа за „въпреки.com” проф. Анда Палиева, музиколожка и преподавателка в НМА „Проф. Панчо Владигеров” по повод 270 години от рождението на Салиери, които се навършват на 18 август 2020.

Но кой всъщност е Антонио Салиери? Злодеят, погубил най-лъчезарния гений на 18-то столетие, бездарният завистливец, преследващ яркия млад творец? Или прочут на времето плодовит автор и най-уважаван педагог на поколения музиканти? От кога и от какво е породен негативният образ на един композитор със свое значимо място в музикалната история?

Антонио Салиери

Вероятно малцина днес познават едноактната опера на Римски-Корсаков „Моцарт и Салиери”, създадена през 1897, единствената психологическа камерна опера сред 15-те приказни и исторически сценични творби на композитора. А още по-малко навярно са тези, които са чели оригиналния текст на първоизточника на нейния сюжет, втората от т.нар. „малки трагедии” на А. С. Пушкин, написана през 1830 - всъщност първото внушение в художествена форма за демоничната роля на Салиери.

Ф. Мъри Ейбрахам има “Оскар” и “Златен глобус” за ролята си на Салиери в “Амадеус” на Форман - снимка архив на imdb.com

Но едва ли има някой, който да не е гледал знаменития „Амадеус” на Милош Форман и да не е запомнил завинаги Ф. Мъри Ейбрахам в образа на Салиери, с неговия тъмен мрачен поглед като полярен драматургичен антипод на екзалтирания, почти истеричен Моцартов кикот. От появата си през 1984 гениалният филм, получил десетки награди, осем „Оскар” и четири „Златен глобус”, вписан сред 100-те филма в листата „100 години Американски филмов институт” и в класацията на сп. Empire „500 най-велики филма за всички времена“, вероятно трайно е формирал в съзнанието на съвременната публика модела за гибелното съперничество. А и литературният първоизточник – едноименната пиеса на Питър Шафър, от премиерата си на Бродуей през 1979 постоянно присъстваща на театралните сцени по света, нееднократно поставяна и у нас, е фиксирала идеята за конфронтацията между гениалността и посредствеността като една универсална идея, дори може би вече и извън конкретната персонификация.

Ф. Мъри Ейбрахам и Том Хълси в ролята на Моцарт в “Амадеус” - снимка архив на imdb.com

Но „посредствен” творец ли е бил Антонио Салиери?

В реномираните енциклопедични издания информацията за италианския композитор, диригент, педагог и капелмайстор съдържа оценки като „...една от най-известните личности в европейската музикална култура от XVIII-XIX век, оказали влияние върху историята на операта в Австрия, Италия и Франция, един от най-важните, известни и авторитетни музиканти”; „... основ��а фигура в развитието на операта от края на XVIII век... космополитен композитор, който пише опери на три езика, помогнал за разработването и оформянето на много от чертите на оперната композиционна лексика, а с музиката си оказал мощно влияние върху съвременните му композитори”; „...един от най-плодовитите създатели на камерна и църковна музика, автор на 49 опери, някои от които и до днес се ползват с отлична репутация”, „...добър музикален педагог и много престижен учител, обучил повече от шестдесет музиканти, сред които Лудвиг ван Бетовен,Франц Шуберт, Ференц Лист, Карл Черни, Джакомо Мейербер, Йохан Хумел, Франц Ксавер Моцарт, Йозеф Вайгл и други известни композитори от началото на XIX век”. Според свидетелства на негови съвременници, учениците му, които обучавал безплатно, са го боготворели, наричали го „бащата на композиторите”, Шуберт му посветил една своя кантата. Считали го за най-добрия човек, самопожертвователен, всеотдаен. Когато неговият учител Гасман умира, Салиери поема грижата за децата му, а сред учениците си взима и малкия син на Моцарт – Франц Ксавер. В спомени на негови приятели е съхранен образът на Салиери като „приветлив, жизнерадостен, остроумен, неизчерпаем с анекдоти. Приятен, изящен невисок човек, с огнени искрящи очи. Винаги мил и спретнат, с жив темперамент”.  

Възможно ли е този човек да е способен на убийствена завист и омраза? И защо да завижда на далеч по-малко известния тогава и в сложна житейска ситуация Моцарт? (Впрочем разликата във възрастта им е само 6 години, което обаче не личи от малкото запазени портрети на Салиери от късните му години.) Животът на Салиери протича безпрепятствено и дори сякаш безоблачно. Поема италианските традиции с уроците по цигулка при брат си, възпитаник на Джузепе Тартини и по орган в катедралата в родния му град Леняго при ученик на прочутия Падре Мартини, след това учи композиция в училището на Джовани Пешети и пеене при Фердинандо Пачини във Венеция. Там е забелязан от авторитетния оперен композитор Флориан Леополд Гасман, който го взима за свой ученик и го отвежда във Виена. И от 16-тата си година до края на 75-годишния си живот Салиери остава свързан с виенската музикална култура и бързо се превръща в една от централните й фигури.

Том Хълси и Ф. Мъри Ейбрахам в “Амадеус” на Форман по пиесата на Питър Шафър - снимка архив на imdb.com

В близкото му обкръжение са личности като Глук, Хайдн, либретистът Пиетро Метастазио и други известни творци, високо ценен е от императора Йозеф ІІ. На 24 години вече е автор на десет опери, получава мястото на придворен композитор и диригент на италианската опера във Виена, по-късно става придворен капелмайстор и заема този пост при трима Хабсбургски императори, почти до последните си дни - до 1824 година. Той е сред инициаторите за създаването на Виенската консерватория през 1817 и неин пръв директор. Получава поръчки от Италия и Франция, десетките му опери са популярни във Виена, Париж, Рим, Венеция, Санкт Петербург... Автор е и на шест балета, два реквиема, два клавирни концерта, концерти за орган, за флейта и обой с оркестър, троен концерт за обой, цигулка и виолончело, различни оркестрови и камерни произведения, много вокална музика, меси, химни, мотети, псалми и други, повечето от които също изпълнявани с успех.

Началото на първата сцена от първия акт на “Армида” от Антонио Салиери, либрето от Марко Котелини - снимка архив Österreichische Nationalbibliothek

В оперните си творби постига сериозно обновление на жанра с преосмислянето на параметрите и на opera seria, и на opera buffa, търсейки и своеобразен синтез между тях. Още в ранните си опуси Салиери предлага нововъведения, получили широко приложение при други автори, включително и Моцарт - „сериозната” Armida (по епична поема на Торквато Тасо, италиански поет от 16-век), включва балет, арии, ансамбли и хорове в сценично пищно и много емоционално представление, а в La fiera di Venezia – една commedia per musica, героите пеят на три езика (като илюстрация на карнавала във Венеция), на сцената се редуват танц и пеене и от солистите, и от хора, а бравурните арии на персонаж от средната класа съчетават колоратурното сопрано със солиращ дървен духов инструмент. Глук ценял високо творбите му, Метастазио сам му предлага либрета за нови творби. 

Началото на първата сцена на първия акт на „Der Rauchfangkehrer“ от Антонио Салиери, либрето от Леополд Аенбрюгер - снимка архив Österreichische Nationalbibliothek

Следват опери, писани за Миланската Скала (сред тях и Europa riconosciuta, с която през 2004 се открива след реновацията й прочутата зала) и за Парижката опера (Les Danaïdes, Les Horaces), зингшпилът Rauchfangkehrer, поставен във Виенската опера почти едновременно с „Отвличане от сарая” на Моцарт - двата най-значими немски опуси в този жанр в началото на 1780-те години. И отново за Париж Tarare по Бомарше, напълно нов синтез на поезия и музика (предсказание за Вагнер?), която в италианския превод на Лоренцо да Понте под името Axur, Re d'Ormus добива наистина световна известност, поставена е из цяла Европа и дори достига Южна Америка. И заедно с другите му нови композиции, като La cifra, Palmira, regina di Persia, Il mondo alla rovescia, Falstaff, Cesare in Farmacusa, Die Neger - маркира кулминацията на популярността и влиянието на Салиери.

Описание и бележки към първия акт на “Axur Re d'Ormus” - снимка архив Österreichische Nationalbibliothek

Но след 1800 година той се оттегля от оперната сцена, дистанциран, според неговия биограф Игнац фон Мозел, от новата социалнополитическа ситуация в Австрия и цяла Европа, както и от радикалната промяна на музикалните вкусове. Продължава да пише сакрална музика, големи вокални и инструментални творби, преподава и дирижира – изпълнението на „Сътворението” на Хайдн през 1808, Бетовеновите Първи и Втори клавирни концерти, „Победата на Уелингтън” и други

Творбите му обаче постепенно изчезват от репертоара и биват забравени за повече от две столетия. По това време плъзва мълвата

за неговата злокобна роля за скоропостижната смърт на Моцарт.

Според запазените сведения между двамата не е съществувала явна вражда, дори напротив. Когато Салиери получава поста на капелмайстор през 1788, той избира да възобнови „Сватбата на Фигаро” (посрещната доста хладно на виенската й премиера две години по-рано), вместо да постави нова своя опера. Двамата композират заедно кантатата за глас и пиано Per la ricuperata salute di Ofelia за отпразнуване завръщането на сцената на Нанси Стораче, първата изпълнителка на Сузана във „Фигаро”. По предложение на Салиери били осъществени премиерите на Моцартовите кантата Davide penitente, Клавирния концерт № 22 KV 482, Кларинетния квинтет и 40-та симфония.

Том Хълси /Моцарт/ и Ф. Мъри Ейбрахам /Салиери/ в “Амадеус” - снимка архив на imdb.com

Всъщност по-скоро Моцарт е изпитвал ревност към Салиери поради благоразположението на императора и заемания от него пост в двореца. Историкът Александър Уилок Тайер смята, че съперничеството на Моцарт със Салиери може да е възникнало през 1781, когато Моцарт кандидатства за учител по музика на принцеса Елизабет от Вюртемберг, а вместо него е избран Салиери заради добрата му репутация като учител по пеене. При това на следващата година Моцарт отново не е избран за учител по пиано на принцесата. В писмата си и той, и баща му Леополд многократно обвиняват италианците като цяло и по-специално Салиери за всички трудности пред Моцарт при утвърждаването му във Виена.

А италианският психиатър Чезаре Ломброзо в книгата си „Гениалност и лудост“ описва манията за преследване на Моцарт, който смятал, че италианските композитори му завиждат и искат да го премахнат. Според някои изследователи клеветата за Салиери далеч не произхожда от междуличностни отношения, а има много по-сериозни културни и обществено-политически основания. Този слух се приписва на съперничеството между германската и италианската музикални школи. На границата между XVIII и XIX век музикалните критици и първите биографи на Моцарт се стремят да подчертаят лоялността на неговата музика към австро-германската традиция, противопоставяйки я на италианското влияние. За олицетворение на италианската линия във виенската музика е избран Салиери като най-авторитетен композитор с италиански произход, макар че той живее във Виена от 16-годишна възраст и в музиката си е много по-близо до германските, отколкото до италианските традиции.

Кадър от “Амадеус” на Форман - снимка архив на imdb.com

Много моменти около смъртта на Моцарт остават с въпросителни,

подозренията за отравянето му с живак отвеждат и към тълкувания, свързани с неговата принадлежност към масонската ложа „Към истинско съгласие” и идеите, вложени във „Вълшебната флейта”. Великият магистър на ложата Игнац фон Борн (когото смятат за истинския автор на либретото на операта) умира в същата 1791 внезапно, на 49 години, в страдания, подобни на причинените от живачно отравяне. А по това време на австрийския престол е яркият клерикал Леополд ІІ, в цяла Европа след Френската революция започва ожесточено преследване на инакомислещите, подобни на „свободните зидари”, с всякакви средства. В тази хипотеза в сложна комбинация от взаимоотношения отново бил включен и Салиери.

Моцарт и Салиери - снимка архив на рисунка на Врубел

Така или иначе, през следващите години плъзват фалшиви слухове за собствено признание на Салиери, неверни факти, недоказани реплики. В негова защита застават големи музиканти като Бетовен, а Росини заявява: „Това е подло обвинение!”. Но клеветата се превръща в легенда, която прораства широко в европейското пространство. Карл Мария фон Вебер, например, отказва участието си в клуба Ludlamshöhle, член на който бил Салиери, за да няма нищо общо с него. Алберт Лортцинг въвежда през 1832 клишето за ревнивия Салиери, възпрепятствал кариерата на Моцарт, в своя зингшпил Szenen aus Mozarts Leben. А две години преди това Пушкин е написал своята „малка трагедия”.

100 - годишният юбилей през 1850, както и 200 - годишнината на големия италиански композитор били „премълчани”. Чак през 60-те години на ХХ век в Залцбург, на една от сесиите на Zentralinstitut für Mozart-Forschung специалистите стигнали до извода, че навярно не е имало никакво отравяне и Моцарт е умрял от неизлечимо на времето заболяване.

Рафаел Голдщейн /ляво/ като Моцарт и Тони Амендола /Салиери/ в една от театралните постановки на “Амадеус” от Питър Шафър - снимка Aaron Rumley - архив

И едва късният ХХ век преоткрива композитора Салиери.

Парадоксално, но всъщност именно „Амадеус” на Шафер и Форман провокират интереса към неговата фигура и творчеството му започва да привлича вниманието на талантливи съвременни интерпретатори. От началото на 21 век се издават на CD пълните записи на оперите Axur Re d'Ormus, Falstaff, Les Danaïdes, La Locandiera, La grotta di Trofonio, Prima la musica e poi le parole и Il mondo alla rovescia, прочути певици като Сесилия Бартоли и Диана Дамрау записват албуми с оперни арии, редица от оперите му се връщат на сцената - Europa riconosciuta в Миланската Скала, Der Rauchfangkehrer в Грац, The Chimneysweep в Операта в Сидней (определението на критиката там е „отдавна забравено съкровище”), на фестивала в Шветцинген, на ежегодния есенен Salieri Opera Festival в родния му град Леняго, където оперният театър приема неговото име. Музиката на Салиери привлича вниманието и на Холивуд. Тройният му концерт е въведен в саундтрака на „The Last Castle“ (с Робърт Редфорд и Джеймс Гандолфини), Ларгетото от концерта за пиано в до мажор - в „Iron Man“, Салиери присъства и в сюжета на „Copying Beethoven“.

Антонио Салиери като по-възрастен - архив

Желанието за реабилитацията на Салиери достига до безпрецедентния съдебен процес през май 1997 година в Милано, когато в Голямата зала на Двореца на правосъдието било разгледано дело с 200 - годишна давност - по обвинението на Салиери в отравянето на Моцарт. В пълно съответствие с установената процедура съдебният състав бил оглавяван от председателя на градския апелационен съд, обвинител бил авторитетен италиански прокурор, защитници – двама известни милански адвокати, а като свидетели били поканени прочути медици. И след съответните пледоарии Салиери бил обявен за невинен! И все пак, някак в подсъзнанието, макар и незаслужено, неговото име сякаш продължава да е обвито с известна сянка, с асоциации за тъмните страни на човешката психика.

Гробът на Салиери във Виена - снимка архив

Антонио Салиери – един талантлив, успял в живота си творец, една обречена трагична фигура в историята. ≈

Текст: Анда Палиева

Снимки: архив