#Захарий Зограф

[vprki]

Греди Асса е носителят на Националната награда „Захарий Зограф“

„Много се радвам, че за пореден път наградата се дава на един емблематичен художник. Греди Асса е художник, който характеризира поколението, което се ражда между 1950–1960 година. Той е от тези, които бях от групата „Градът“ – една от най – модерните и авангардни групи преди 1989. Греди получава тази награда не само заради подредените изложби във Велико Търново и в СГХГ, но и защото е представител на лиричната импресия в България.“ Пише  проф. Аксиния Джурова, председател на журито за присъждане на Националната награда „Захарий Зограф“, 2023.

И продължава:  „Той е художникът, който доказва, че не можеш без да правиш класическо изкуство, без да познаваш историята, паметта и традицията, да направиш една модерна живопис. Струва ми се, че изложбата, която ще подготвим есента във връзка с връчването на наградата ще покаже още едно голямо име от нашето изкуство.“

Другите членове на журито са Любен Генов, председател на СБХ, проф. Станислав Памукчиев, носител на наградата „Захарий Зограф“ и секретар на секция „Живопис“ към СБХ, Захари Каменов, носител на наградата „Захарий Зограф“, Борис Китанов, изкуствовед, Иво Масларски, галерист и Веселин Хаджиангелов, директор на Исторически музей – Самоков. На заседанието на журито присъстваха Ангел Джоргов, кмет и Люба Кленова, зам. кмет на града. Предложените художници за наградата са: Греди Асса, Димитър Петров, Красимир Карабаджаков, Красимир Русев, Лиляна Чаушева.

В годините сме писали много за изложбите на проф. Греди Асса, неуморен и изключително талантлив и различен автор. Може да проследите във „въпреки.com”и, защото художникът всяка година създава нови светове в експозициите си, които изненадват и възхищават.  Тази година, в която той отбелязва и своя 70 годишен юбилей, празникът си той почита преди всичко с прекрасни изложби.

Греди Асса в галерия "Ракурси"

С изложба в столичната галерия „Ракурси“, озаглавена „Край езерото“ Греди Асса изпрати старата 2023 година и посрещна новата. Експозицията му включваше 24 живописни платна, олицетворяващи любовта и възхищението на автора пред природата. Тя  беше личният разказ с живописни творби за историята му с природата. За проекта си той написа: „Опитвам се вътрешната ми нагласа да отразява видяното през погледа на природолюбител. Наблюдателят се втренчва в плътността на планината, в прозрачността на небето и мъглявината над водата, променяща се постоянно. Нощните ми разходки и находките, на които се натъквам, случайните срещи с птици и животни, рисуват личната ми история с природата. Неясният блян за красота, насладата от мига на пълно разкриване притеглят природата до нашите сетива и разкриват напълно величието ѝ. Ако съм успял да ви въвлека в тази природна оптика, ще усетите вятъра, полъха и движението на мисълта пред тайнствеността на природата. Можем отново да опитваме…“

Греди Асса в СГХГ

Юбилейната изложба проф. Греди Асса „Пътувания“, която се откри през февруари в СГХГ ни смая с мащаба си и мощта но артистичния му талант от ранните му години до днес. В експозицията бяха включени повече от 140 творби –  рисунки, акварели и маслена живопис, като най-ранните произведения са от началото на 80-те години на ХХ.в., някои от тях непоказвани досега, а най-късните са от вече изминалата 2023 година. Проектът проследява пътя в създаването на стотици произведения, а крайният резултат е несъмнено впечатляващ и внушителен. Един автор, толкова богат откъм работа и още по-богат душевно. Колкото работоспособен и вглъбен, толкова и свободен, въздушен, радващ се на малките неща в живота. За „въпреки.com” изкуствоведката Андреа-Филипова написа тогава: „Можем да завършим единствено с думите на забележителния художник Пит Мондриан от 1914 година, които днес са толкова актуални, колкото и тогава; можем само да се надяваме, че ще бъдат валидни и след още 100 години: „Изкуството е по-висше от реалността и не притежава директна връзка с нея. За да се доближим максимално до духовното в него, сме длъжни да използваме реалността възможно най-малко, защото тя е противоположна на духовното.“ “

От изложбата в СГХГ

Греди винаги умее да изненадва и да продължава напред, Въпреки. Само ще цитираме нещо кратко за една от предишните му изложби в галерия „Нюанс“, ноември 2022, написано за нас от изкуствоведката Ния Табакова, който започва с цитат от Томас Ман:  “За да видиш живота във фантастична светлина е достатъчна капка въображение”. Един истински художник може да се познае по три признака: той има собствен почерк, въпреки че винаги се стреми да прави нещо различно, той никога не спира да твори и да излага творбите си, той променя пространствата, чувствата и мислите на публиката си. Точно такъв е и художникът Греди Асса, който съвсем заслужено заема една от челните позиции в съвременната българска художествена сцена.“

„Основният проблем на евреите е, че те, ходейки по земята, все търсят земя. Може би този проблем стои някъде дълбоко и в моите работи. Струва ми се, че те много по-малко са свързани с конкретни места и много повече с броденето между тях, с пътешествието.“ Този кратък текст е на задната корица на великолепния албум -  каталог по повод изложбата „Пътувания“ в СГХГ (27 февруари – 5 май 2024 година) със съставител Иво Милев, негов текст и на проф. Чавдар Попов, издание на Фондация „Свободни съвременни изкуства“.

От каталога

В края на март художникът представи изложбата „Греди Асса. Преди и сега“ в ГХГ „Борис Денев“ във Велико Търново – колекция от спомени и впечатления. За него тази експозиция е специална, защото е завършил факултета по „Изобразително изкуство“ ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. „При художника има по-къс път към душата, към ръцете и очите. Един безкраен поклон, затова че Велико Търново отново ме прие като част от този прекрасен град, в който аз намерих всичко – приятели, своята съпруга, намерих моите професори, някои от които са тук. Искам да им благодаря – на преподавателите си Иван Бочев, Христо Цацинов, Никола Хаджитанев, Янаки Манасиев, Георги Костов, на всички, които по някакъв начин ми помогнаха да бъда това, което съм! Поклон!“ Каза при откриването на 22 март Греди Асса, цитиран от медиите в града.

Но годината не е приключила за негови експозиции – предстои в ХГ в Созопол на 40-ото юбилейно издание на фестивала "Празници на изкуствата Аполония". И, разбира се, в ГХГ „проф. Васил Захариев“ през октомври, когато ще му бъде връчена на официална церемония Националната награда за живопис „Захарий Зограф“.

Тя е учредена от Съюза на българските художници 1972 година и се дава всяка година до 1987 включително. След 15-годишно прекъсване, през 2001 Община Самоков я възстановява. Първият лауреат на престижната награда след дългогодишната пауза е Георги Божилов. Благодарение на статута на наградата днес Художествена галерия „Проф. Васил Захариев“ в град Самоков притежава внушителна по брой и стойност колекция произведения на най-добрите съвременни български живописци.  Сред носителите на наградата са Светлин Русев, Найден Петков, Калина Тасева, Стоян Сотиров, Александър Поплилов, Ванко Урумов, Дечко Узунов, Иван Димов, Тома Върбанов, Стоян Венев, Димитър Киров, Атанас Яранов, Атанас Пацев, Георги Божилов, Милко Божков, Станислав Памукчиев, Николай Майсторов, Петър Дочев, Стоян Цанев, Йордан Кацамунски, Магда Абазова, Емил Стойчев, Румен Скорчев, Любомир Савинов, Анета Дръгушану, Чавдар Петров, Захари Каменов, Веселин Начев, Динко Стоев, Вихрони Попнеделев, заедно с него Андрей Даниел (посмъртно), Десислава Минчева, Надежда Кутева, Енчо Пиронков и други – все знакови имена в българското изобразително изкуство. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[samardalamandre]

Михаил войн - Захарий Зограф, Преображенски манастир

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B8%D0%BB_%D0%92%D0%BE%D0%B8%D0%BD

Единствените сведения за него са от няколко български агиографски текста от XIII-XIV век. Според тях той е българин от Потука, живял в средата на IX век, но съвременните изследователи отнасят живота му по-скоро към XI век. Местоположението на Потука изглежда е северно от Пловдив, но някои свързват името с днешния град Батак. Според агиографите му Михаил е с добър произход и е благочестив християнин, като млад мъж става примикюр на военна част и с нея се проявява във война с мюсюлманите (според някои интерпретации – в Южна Италия). На връщане от войната той убива змей, освобождавайки тормозено от него селище, но е тежко ранен

Изхождайки от отделни детайли в първичните източници, съществува хипотезата, че Михаил Воин е павликянин и обект на почитане от павликяните в Тракия.

МИХАИЛ ВОИН ЗМЕЕБОРЕЦЪТ

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Вихрони Попнеделев и Андрей Даниел /посмъртно/ с наградата „Захарий Зограф”

Изключителните художници, професорите Вихрони Попнеделев и Андрей Даниел /посмъртно/, са тазгодишните номинирани за Националната награда за особени постижения в изобразителното изкуство „Захарий Зограф” за 2019 г., съобщиха от Община Самоков.

Журито с председател проф. Аксиния Джурова обсъди постъпилите номинации на художници за наградата. В състава на журито влизат още председателят на Съюза на българските художници Любен Генов, присъстващ на заседанието, носителите на Наградата от предходни години проф. Станислав Памукчиев – с писмено предложение, Милко Божков по телефона и Захари Каменов лично, самоковският галерист Иво Масларски и Борис Китанов – изкуствовед, също бяха на срещата. Всеки от тях беше направил и писмено предложение за номинация.

Андрей Даниел и Вихрони Попнеделев при подреждането на изложбата в галерия “Академия” на НХА по повод 30 години от първата изложба на група „Градът” през 1988-а - снимка Стефан Джамбазов

Сред номинираните бяха и утвърдени имена в българската живопис като Румен Жеков, Йордан Кисьов. При номинацията на всеки художник, членовете на журито бяха посочили мотивите за номинацията и най-вече постиженията на твореца. Изрично бе подчертано, че наградата се присъжда на художник, с утвърдено име в българското изобразително изкуство, реализирал голяма изложба през изминалата година. Номинацията на Вихрони Попнеделев бе с най-сериозно мнозинство от 5 номинации, като абсолютно всички членове на журито бяха предложили да се обсъди възможността за присъждане и на още една награда за 2019 г. на Андрей Даниел, която да се връчи посмъртно. Присъстващите бяха категорични, че номинацията на Андрей Даниел за цялостно творчество ще даде едно много високо измерение на наградата. Така журито се обедини около предложението тази година да се връчат две награди – на Вихрони Попнеделев и посмъртно на Андрей Даниел, като ще се направят изложби и на двамата автори в две отделни зали на галерията, съобщиха от Община Самоков.

Вихрони Попнеделев при подреждането на изложбата в галерия “Академия” - снимка Стефан Джамбазов

Познаваме изкуството на Вихрони Попнеделев от различни негови сюжети. Един от тях са прекрасните му голи женски тела. А една от изложбите му миналата година беше в столичната галерия „Нирвана”, където софийски сгради и улици грееха в изложбата му живопис „Софийски градски пейзажи 2019”. В тези негови картини се усещаше красотата и духът на столичния град. Улиците и сградите край които преминаваме всеки ден придобиваха ново очарование и ни даваха възможност да се вгледаме с различни очи в обичайното всекидневие. Да добавим, че ден след откриването на изложбата в галерия „Нирвана” художникът откри в Пловдив друга изложба - „Пловдивски пейзажи”. А на въпроса ни тогава защо е избрал такива градски сюжети, Вихрони отговори – защото ми харесва. Впрочем художникът освен с живопис се занимава и с керамика и тук също имаше такива творби.

Картини на Вихрони Попнеделев в галерия “Нирвана” - снимка Стефан Джамбазов

„За мен свободата е да правиш много неща”, беше казал Вихрони Попнеделев преди време в разговор за „въпреки.com”. Но общото между картините му от един или друг сюжет е цветът. „За мен цветът е основното ми изразно средство - цветът и линията. Обикновено повечето художници правят обема със светло – тъмно. Аз го правя с цвят - сянката я правя цветна. Сянката ако я направи някой цветна, за мен това е истински живописец. Защото работи с цвят. Не го отричам и другото, няма да кажа – йок, това не е художник. Но за мен това е изкуството, живописта”, призна Вихрони Попнеделев в разговора за „въпреки.com”. За него цветът е религия, а картината не е само изображение, а и емоция. „Иван Кирков на времето ми казваше, че в моите голи тела се усеща вкусът на жената и на живота”, каза още Вихрони.

Една от каритините на Вихрони Попнеделв в галерия “Контраст” - снимка архив

И още една изложба на Вихрони Попнеделев, която беше малко преди обявяването на извънредното положение и забраната за достъп и до галериите. И тогава тя беше ВЪПРЕКИ страховете от корона вируса от Китай. Експонирана беше в столичната галерия „Контраст“ и беше озаглавена „Пейзажи от Китай”. Плод е на няколкократни пребивавания на художника в Китай преди време и предизвиква съпоставка с неговото появяване на артистичната сцена в началото на 80-те години, отбеляза изкуствоведката проф. Аксиния Джурова. И попита: „Какво стана с Вихрони след посещенията му в Китай? Различната културна и социална идентичност между китайската и нашата култура е успокоила в известна степен ироничния поглед на Вихрони, освен в градските му пейзажи от Китай, но и в умиротворяване на цветовата му палитра, и в начина по който третира детайла – особено силно изразно средство при Вихрони.

Вихрони Попнеделев пред свои абстрактни картини в галерия “Интро” - снимка Стефан Джамбазов

Без излишна повествователност, но и без прикриване на конкретния сюжет, в картините му е усетена: хармонията на всекидневието в отразените води на сградите и в безлюдните тесни улички на запазеното от VII век село Син Ие, в притихналия след дъжда, обхванат във влажна мараня парк в Ханджоу, в дантелено нежните преплетени стъбла на лилиите в езерото, във ветрилото от есенни цветове в планините, в човешкия поток по тесните улици в китайските мегаполиси, в сгъстения син сумрак на нощния им живот. Този път Вихрони не е бързал в преживяването. Оставил го е да улегне, да проникне и стане част от него. Той е и познат, и различен, по-притихнал и извън крясъка на нашето всекидневие, стаен в спомена на магията Китай. Различната културна и социална идентичност между Китай и нас се оказа ползотворно предизвикателство, довело до успокоение на ироничния скепсис на Вихрони и до серия пленителни пейзажи, изложени в галерия „Контраст“, написа Аксиния Джурова. А Вихрони Попнеделев миналата година имаше и още една изложба - на абстрактни негови творби в друга столична галерия - “Интро” - също на ул. “Цар Самуил”.

Андрей Даниел в галерия “Арт 36″ в края на миналата година - една от последните негови мои снимки - на Стефан Джамбазов

Колкото до Андрей Даниел, с когото се разделихме на 24 януари тази година, си спомняме последната му публична изява в края на 2019 в столичната галерия „Арт 36”, когато имаше изложба на неговите ученици. За съжаление неотдавна замина в един друг свят и галеристката Камелия Минчева - Чекърлиева. А в нощта преди утрото на 24 януари, когато трябваше да има конферанс със студентите в ателие 51 на Академията, той почина. И независимо от това конферансът се проведе, воден от асистента му. Всички плачели за любимия професор заедно с Константин Костов, но заданието е било изпълнено. Обадили се и първокурсниците от Бургас, дълбоко разстроени. Но Коко, както го наричаме приятелите, успял да им каже, че са имали шанса да се срещнат с Андрей Даниел и той да им даде най-важния урок да бъдат свободни хора и свободно да следват себе си в изкуството. През 2018 година нашият проект на фондация „Въпреки” „Учители и ученици в изобразителното изкуство“ по Програма „Култура“ на Столична община и Министерството на културата беше изцяло провокиран от учениците на Андрей и него самия. Защото някак си винаги почеркът на неговите ученици беше вдъхновен от него. Не, че те копираха учителя си, бяха различни, но имаше нещо неуловимо в техните картини, което се усещаше като внушение. Даже имахме случай в една галерия в София, в която имаше картини на млади, току – що завършили Академията художници. Видяхме я без да знаем кой е преподавателят ни остана усещането за Андрей Даниел. Но понеже все пак не сме изкуствоведи, попитахме журналистически – кой е преподавателят. Отговориха ни - АНДРЕЙ ДАНИЕЛ…

Андрей Даниел и Олимпия Николова - Даниел при подреждането на изложбата във Варненската градска галерия по проекта на фондация “Въпреки” - “Учители и ученици в изобразителното изкуство” - снимка Стефан Джамбазов

За самия Андрей това беше страхотно преживяване и тогава сподели в отговор на въпроса ни дали е доволен от изложбите, които бяха във Варна и София в четири галерии: „Не става дума за доволен и недоволен. По-скоро аз искам да си отговоря какво се е случило. Това са най-различни хора със свои характери, виждания, живеещи при най-разнообразни условия, които имат своите погледи към този свят. И по-скоро аз се интересувам да видя всички тези погледи”, каза художникът и преподавател. И добави: „Навремето имаше обстоятелства, в които обичах да разказвам една моя история, която бях измислил само за себе си, за да почувствам реално свободата. Всички знаем как в легендите библейският Господ – Бог е направил Земята, направил е всичко, сътворил е човека, сътворил Ева от реброто му Адамово и им казал - плодете се. Това е странният въпрос – не му ли стигат тия двамата, които са абсолютно съвършени, като всичко останало, което е направил. И полека – лека, полека – лека, те се плодели, плодели и напълват Земята. Защо? И аз стигнах до извода, че просто Господ е толкова суетен, че той иска да бъде погледнат от всички възможни страни и да се огледа в тези погледи. И понеже той е безкраен, както се казва в Библията – Господ е голям, той е безкраен, му трябват и безкрайно много огледала – хора. И в тази многотия, в това многообразие на погледи и ракурси, ще се очертае неговият истински вид, размер. Така че ако приемате тази приказка, моят възглед е това – всеки трябва да гледа от своята гледна точка. И това е ползата от художника”.

Андрей Даниел пред свои картини при подготовката на изложбата в галерия “Академия” - снимка Стефан Джамбазов

В тези изложби, той участваше само с по една картина, другите бяха на учениците. Негови картини имаше и в една друга изложба миналата година – в галерия „Академия” на Националната художествена академия по повод 30 години от първата изложба на група „Градът” през 1988-а. Куратор на изложбата беше изкуствоведът Филип Зидаров, който навремето беше обединил в естетическа платформа освен Андрей Даниел и  Вихрони Попнеделев, Андрей Даниел, Недко Солаков, Греди Асса и Божидар Бояджиев, а в първата изложба на групата е поканен и Свилен Блажев. Филип Зидаров си спомни за онова време пред „въпреки.com”: „Моята идея тогава беше да взема 5 или 6 изявени млади чисти живописци и да ги накарам да не правят живопис. Да работят с идеята за картината като нещо над материала и над самата техника дори. В изложбата тогава практически нямаше живопис. Имаше в друг аспект. Андрей рисуваше на едно голямо платно през цялата зала”. По думите му имало силен смут от страна на тогавашните управници на СБХ, дори опити изложбата да бъде спряна. Това нямало как да стане, но тези опити били подмолни – като въздействия. „Добронамерени” въпроси - защо трябва да правите такива неща и други подобни”. А Андрей Даниел добави: „Има нещо много магическо в тази работа. 31 години оттогава, като че не са минали. Когато правихме изложбата общо взето същите приказки, същите проблеми. Любопитен съм да видя какво ще излезе. Любопитен съм да разбера какво се е случило. Въобще случило ли се е нещо. Разбира се, освен всичко е и приятното усещане от запазеното приятелство”.

Андрей Даниел - “Моят остров” - снимка Стефан Джамбазов

Сега пък се подготвя и голяма изложба на Андрей Даниел в Софийска градска художествена галерия за есента. Точната дата и други събития свързани с художника ще станат ясни след нормализиране на ситуацията след отпадането на извънредното положение. И искаме да припомним още думи на Андрей Даниел от друг наш разговор с него във „въпреки.com”в ателието му, когато каза, че хората на изкуството трябва да синтезират смисъл. „И ако не се научим да измисляме смисъл, да синтезираме за себе си и за околните, някои които са супер могъщи като таланти, като интелект, да синтезират за много големи групи хора смисъл, то това съществуване ще бъде по-скоро някакъв вид вегетация”, каза Андрей Даниел. „Като растение, ще си поникваме и ще си умираме без да сме разбрали за какво става дума. В този смисъл, хората които се занимават с изкуство, според мен, имат тази задача да синтезират смисъл и оттам да се получава мотивация за живот, мотивация за работа, у останалите, у всички, да се получава оня оптимистичен момент в общо взето цялата човешка трагедия, която е”, добави художникът.

Андрей Даниел в ателието си - снимка Стефан Джамбазов

И ако се върнем на наградата „Захарий Зограф”, художникът Любен Генов, председател на СБХ, обяви, че по решение на УС на СБХ, те отпускат 1000 лв. към наградата „Захарий Зограф”. По статут Община Самоков дава грамота, 4 хил. лв. и статуетка на патрона на наградата, изработена на скулптура Георги Чапкънов. Церемонията, която се провежда традиционно през май ще бъде отложена до отмяна на противоепидемичните мерки. Националната награда „Захарий Зограф“ е награда за живопис, учредена от Съюза на българските художници през 1972 година. След известно прекъсване, връчването на наградата е подновено през 2001 година. Сред носителите на наградата са Светлин Русев, Найден Петков, Калина Тасева, Стоян Сотиров, Александър Поплилов, Ванко Урумов, Дечко Узунов, Иван Димов, Тома Върбанов, Стоян Венев, Димитър Киров, Атанас Яранов, Атанас Пацев, Георги Божилов, Милко Божков, Станислав Памукчиев, Николай Майсторов, Петър Дочев, Стоян Цанев, Йордан Кацамунски, Магда Абазова, Емил Стойчев, Румен Скорчев, Любомир Савинов, Анета Дръгушану, Чавдар Петров, Захари Каменов, Веселин Начев, Динко Стоев и други – все знакови имена в българското изобразително изкуство. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Балетът като личен храм или изложбата на Десислава Минчева в галерия „Нюанс“

Тялото като храм на танца – така може да бъде озаглавена изложбата на художничката Десислава Минчева, професор и преподавател В НХА. Но тя е избрала скромното и лаконично „Балет“ за прелестната си експозиция в столичната галерия „Нюанс“.

Но зад това „Балет“ в прекрасните картини на Десислава Минчева се крие един мечтан свят на съвършенството, какъвто може да даде танцът с магията си да обладае тялото и духа. В анонса си към изложбата от галерията дават своята интерпретация: „Не за първи път художничката се среща с тази тема. Изследването е дългогодишно и задълбочено. През откраднатите в междучасията минути за бързи рисунки на принцеси и балерини, до една покана от посланик Джеймс Пардю за участие в изложба на тема “Балет”. Следват многобройни посещения в операта и наблюдавани репетиции. Във времето ѝ позират прими като Диляна Никифорова. Оставя и палци, изстрадали по световните сцени, които художничката рисува и чрез похватите на живописта увековечава, иначе краткия живот на сценичното изкуство. Подходът към темата е с огромно възхищение от страна на Десислава Минчева. Балетът винаги е възприеман като нещо свръхкрасиво, но реалността се крие зад абсолютната красота, а тази изложба е истина - вдъхновена и реализирана благодарение и на примата Марта Петкова, но не идеализирана - изкуството е нещо повече живота.“ Тук не бих се съгласила, но това е друга тема…

От изложбата "Балет" в галерия "Нюанс"

В тази изложба на Десислава Минчева се потапяш в неземната красота на изяществото, което може да сътвори балетът и балерината. И изведнъж, независимо от годините ти да сбъднеш в пространството на галерията, сред нейните картини, детската си мечта – да си балерина, почти въздушно създание, което може да постигне с тялото и емоцията си на фона на прекрасна музика невероятното. Не случайно в експозицията е отделено много особено място на пачките. Не могат да се отделят от балерината. А те могат много да разказват, но не могат…В красивите пантофки, всъщност, се крие много болка от окървавените пръсти, от загърнатите с лейкопласт рани, но това няма значение. Важен е балетът, изяществото не само на сцената, но и в дългите репетиции, без изящните ефирни облекла, а в трикото до стената пред огледалото. Там се усъвършенстват балерините с хиляди пъти повтаряне на важни движения, известни с френските си наименования. Художничката ни разказва красивата история на балета чрез изяществото на балерината – ефирната сценична дреха, очите ѝ, моментите на обличането, на събличането, висящата балетна рокля, палците и очите. Останалото е светлина и въображение.

От изложбата "Балет" в галерия "Нюанс"

В този контекст думите на Десислава Минчева са сложни за разгадаване за непосветения. “Тази изложба не е критически реализъм. Това, което ме заобикаля аз го живея.Но това, което искам да рисувам е една по-хуманистична и естетична гледна точка”. Така гледа на света не само на балета Авето, както я наричат приятелите.

За Десислава Минчева изминаващата 2021 година беше много специална. Тя стана носителят на Националната награда за живопис „Захарий Зограф” за 2020 г., която ѝ беше връчена на 14 май в Градската художествена галерия в Самоков, където беше експонирана и нейна изложба. Дни преди Великден Десислава Минчева заедно със скулптора Хари Арабян откриха съвместна си изящна изложба „Светлини“ в столичната галерия „Контраст“. Великолепие на талант и мисловност, които в светлите дни около Възкресението ни дариха с радост, мъдрост и духовност, от които в сложното ни и не рядко враждебно време могат да ни извисят. Така, както го може само изкуството. А по повод изложбата проф. Аксиния Джурова написа тогава:„Светлината като въздуха е невидима. „Самотност трябва, за да грееш“, беше писал в „Сън за щастие“ преди столетие Пенчо Славейков. Самотност трябва и, за да усетиш и уловиш светлината, която прошарва гънките на дрехите, скрива се в сенките на драпериите, в браздите на времето по лицето в пастелите на Десислава Минчева“.

От изложбата "Балет" в галерия "Нюанс"

По повод шейсетата годишнина на Десислава Минчева преди пет години поканихме един от най-близките ѝ колеги и приятели художника проф. Ивайло Мирчев да напише при нас за нея. Те са заедно от Художествената гимназия, после в първия клас на академик Светлин Русев, светла му памет, в НХА, сега водят като преподаватели заедно учебно ателие. Ивайло написа тогава: „Бяхме мъжки клас - 12 млади, нахакани и не особено благовъзпитани мъже и три момичета. За нас тя беше Авето и така е до днес. Спечели ме, защото беше сдържана, добре възпитана и високо образована. Общуваше свободно на три европейски езика от славянската, романската и немската езикови групи, свиреше на пиано, с други думи – поведение аристократично. Всъщност тя и така са държеше – топло, дружелюбно, не поставяше бариери. Лесно беше да се сприятелиш с такъв човек. Авето е искрен, верен и все така щедър приятел. Освен чувствителен човек Десислава Минчева е прекрасен художник. Последователна и безкомпромисна във възгледите си, тя е своеобразен контрапункт на всичко, което се случва в съвременното ни изкуство“.

Ивайло Мирчев и Десислава Минчева, снимка: Стефан Марков

Десислава Минчева, както точно е написал Ивайло Мирчев е много щедър приятел и не само към колегите и студентите си. Нейната щедрост е преди всичко в човешката ѝ природа на духовно богат човек. Писала e за н��с за изложби, за изяви на колегите си, но само когато вярва и е убедена. Били сме заедно на много изложби, тя държи да знае, да е в течение какво се случва в съвременното ни изобразително изкуство, но винаги държи и настоява и студентите ѝ да знаят, да разбират, да откриват, а не просто да са затворени академично в работното ателие на НХА. Това ме връща и към първия ни разговор с Десислава Минчева в дома, където е израсла и където майка ѝ Калина Тасева продължава да рисува, въпреки годините /на 5 юни 2021 навърши 94 години, да е жива и здрава/ и характерните не леки болежки за възрастта си. Отсъстваше баща ѝ Юлий Минчев (1923-2006), един от ярките ни графици и илюстратори…Попитахме тогава Десислава Минчева трудно ли се става художник, когато имаш родители художници. „Адски трудно”, отговори тя.

„Нашата работа си е трудна, така или инак, въпреки митологията, че художниците си стоят така и някак си се забавляват, докато рисуват. Но в моя случай си беше изпитание. Сега вече като минават толкова години, след като съм била дете, била съм ученичка, после студентка, и после някакъв прохождащ свободен художник уж, тия трудности ми се виждат страхотен плюс. Винаги съм имала някакъв коректив. Той идваше от хора, които освен, че дълбоко обичам, защото са ми родители, но и уважавам като автори. Разбира се, да отговориш на техните изисквания е чудовищна, непосилна тежест”, казва Десислава Минчева, която е изградила свой, различен като стилистика почерк от своята майка като живописец.

Десислава Минчева, снимка: Стефан Джамбазов

И добави тогава: „Първото нещо, което трябва да разбереш за себе си е ти кой си. Стил, тема, те не се избират просто защото сядаш и казваш един ден – искам да съм еди какво си, или не искам да съм еди какво си. То си идва някак си вътрешно, дълбоко, то е предопределено, стига да си наясно със собствените си разбирания, нагласи и така нататък. Имаше период, в който започнах да правя живопис, аз доста наподобявах нейните неща, особено в гимназията. После влязох в Академията, Светлин /акад. Светлин Русев, който е бил неин преподавател – б.а. /си беше наистина тогава в разцвета на силите и в интереса на т��зи работа – преподаването. И нещо почна да ми се обръща в главата. Кое е било осъзнато, кое не – не знам. Той е много взискателен, ама много, само хората, които са минали през тази мелница, знаят какво е това много. И после вкъщи си идвам и там другата страна на тоягата. Даже баща ми влизаше, ние работим с майка ми горе в ателието. И да видят какво прави детето – всеки си имаше своите съждения, корекции, съвети. Баща ми влизаше: тези крака на стола, къде е стъпил този човек, къде е този стол? Той имаше педантично чувство – всичко да е точно, ясно. Майка ми влизаше: каква е тази боя, цвят. Аз много се ядосвах и после като ми мине ядът се опитвах да разбера какво мислят всички тези хора за това, което съм направила. И до ден-днешен аз държа на мнението на малко хора, ама тия малко хора не се промениха кой знае колко през годините”, призна преди години проф. Минчева.

Връщам се към тези наши разговори с нея за „въпреки.com”, където могат да се прочетат в годините, защото на откриването на изложбата ѝ в галерия „Нюанс“ си споделихме балетните ни въжделения като малки момичета. Забележителните ѝ родители от рано разбрали къде и е силата – в художеството. Е, и моите са били наясно, че не съм за балерина…Докарах го до пърхаща с крила ластовичка във френската забавачка и клечаща сред гората гъбка в първи или втори клас. Но преди още да ходя на училище мама ме заведе на генерална репетиция в Националната опера на „Лебедово езеро“ на Чайковски, когато в ролята на Одета/Одилия беше знаменитата ни прима балерина Люба Колчакова /1927-2012/. Бях зашеметена. После мама като журналистка в националното радио, единствено тогава трябваше да си свърши работата. Беше ми досадно да я чакам на един стол и хукнах из операта. Разбира се, се загубих, но където влизах все бяха репетиционните зали на балета…Влюбих се в балета, в танца, завинаги.

От изложбата "Балет" в галерия "Нюанс"

И сега тази изпълнена със светлина, усещане за балета като съвършено изкуство изложба на Десислава Минчева въплъщава цялата красота на балерината, която постига невероятното с езика на тялото си. И тук припомням казаното за „въпреки.com” от хореографката, педагог и балетен критик Мила Искренова, според която балетът, танцът не е просто танц, а философия, начин на живот, усещане за собствената телестност като одухотвореност: „Танцът, за разлика от другите изкуства, от една страна е много материален, защото се изразява от човешкото тяло, което е най-първичният израз възможен. Той никога не може да стане толкова абстрактен като музиката или живописта. Но от друга страна посланията му са винаги в абстрактна форма. Няма думи, няма нищо осезаемо, няма образ, който можеш да класифицираш. Има образ, но той е в движение и много усложнен и в повечето случаи илюзорен”. А както знаменитата американска хореографка Марта Греъм /1894-1991/ казва, че танцът е практическа дейност на духа. Духът се осъществява на практика чрез танц.

Гостите и приятелите на изложбата в галерия "Нюанс", снимка: Стефан Марков

Тази мълчалива духовност на балета „диша“ в картините на изложбата с лаконичното заглавие „Балет“ на Десислава Минчева в галерия „Нюанс“. Прави го тихо, но всъщност, те завладява. Искаш да се потопиш в светлината и чувствителността на този свят, но той принадлежи на талантливата авторка, независимо, че тя ни дарява с него с щедростта си на творец.

Изложбата в галерия „Нюанс“ на Десислава Минчева продължава до 9 януари. Насладете ѝ се. ≈

Текст– Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков, архив на галерия „Нюанс“ и Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Светлините на Десислава Минчева

Забележителната художничка и преподавател в НХА проф. Десислава Минчева е носителят на Националната награда за живопис „Захарий Зограф” за 2020 г., която ще ѝ бъде връчена на 14 май в Градската художествена галерия в Самоков, където ще бъде експонирана и нейна изложба.

Дни преди Великден Десислава Минчева заедно със скулптора Хари Арабян откриха съвместна си изящна изложба „Светлини“ в столичната галерия „Контраст“. Великолепие на талант и мисловност, които в светлите дни около Възкресението ни дариха с радост, мъдрост и духовност, от които в сложното ни и не рядко враждебно време могат да ни извисят. Така, както го може само изкуството. Публикуваме пълния текст за изложбата на проф. Аксиния Джурова, куратор на експозицията. Той въвежда в пространството вдъхновяващо и превежда нас, зрителите, да се потопим в красивия свят на талантливи творци и техния диалог в изкуството.

„Светлината като въздуха е невидима. Какво тогава обединява живописта на Десислава Минчева и стъклопластиките на Хари Арабян? Опитът да уловят нетленното? Може би. При Десислава то е в изпълнените с мистична светлина, спокойствие и тишина, вглъбени в себе си портрети и интериори, в трептенето на сумрака, в който потъват или се осветяват от свещта образите, при Хари Арабян то е в самоизваяните като че ли от светлината пластики, избягали от оптиката, с погълнатата и отразена в тях въздушност. Всеки от двамата автори върви по своя път, самотно навътре в себе си, спасявайки се от амортизацията на духовността и пълзящото стопяване на крехката индивидуалност. Така се постига свой собствен изказ и стил, покриващ възприетото от тях призвание на изкуството като своеобразно служение, посвещение. 

Картина от изложбата „Светлина“

„Самотност трябва, за да грееш“, беше писал в „Сън за щастие“ преди столетие Пенчо Славейков. Самотност трябва и за да усетиш и уловиш светлината, която прошарва гънките на дрехите, скрива се в сенките на драпериите, в браздите на времето по лицето в пастелите на Десислава Минчева; в състоянието на тъга в пластиките на Хари Арабян – в серията портрети, в безжизненото тяло на Спасителя при Свалянето от Кръста, в „Стъпките“ на Йоан Кръстител, в експресията на „Слепците“ по Брьогел и в полета на Нике. Светлината, тази невидима преграда между реалния и иреален свят, съпровожда пътя на двамата автори, за да ги обедини и раздели. Названието на тази необичайна изложба този път не дойде от куратора на изложбата. То бе подадено от участниците в нея и продиктувано вероятно от желанието и те да се опитат да проникнат, както много преди и сигурно и след тях, в извънизмеримия свят, да загърбят реалността и така да се докоснат до истинското призвание на изкуството – познанието извън рационалността.

Светлина преди Великден.“

Сега малко да се върнем във времето. Винаги сме държали във Въпреки да се проследяват историите на хората, за които пишем в контекста на изминалите години и сме „откривали“, като че ли, че случайности няма или са много рядко. През декември 2019 година Хари Арабян представи ярка и запомняща се изложба „Стъкло и метал“ в галерия „Нюанс“. Зад това уж, студено заглавие не се усещаше емоцията на скулптора, а още по-малко на човека, който го представи – художничката проф. Десислава Минчева. 

Десислава Минчева и Хари Арабян на неговата изложба в галерия „Нюанс“ декември 2019

Тя е била до Хари през годините, но продължава да отделя личното от професионалното. Знаем, че Авето, както я наричат приятелите, пише прекрасно за художниците, но този път нейните думи при откриването на изложбата, бяха вълнуващи и проникновени: „Познавам Хари вече 36 години, не е малко! Както се казва, били сме заедно и „в добро и в зло“! И вероятно така ще бъде до края. Може би ще ви се стори странно, но помня първите му рисунки (честно казано – не бяха гениални), помня всички дълги години (8 на брой), в които той кандидатстваше в Академията, после учи и завърши скулптура и направи първите си работи като художник, помня и първите „бижута“, които ми подари и които бяха стотинки, оставени на релсите, та като мине трамвай да ги сплеска в необичайна форма, помня как направи двата паметника в Бургас, помня как започна дългия му път в опитомяването на галванизацията, ваните с киселина в една мизерна кухничка, уроците по химия, помня и как започна историята със стъклото. Помня всичко! Светът на предметите на Хари е един примамващ лабиринт, откъдето само импровизацията, фантазията и неосъзнатите ти вътрешни пориви могат да те изведат. Събрани накуп са като извадени от пещерата на Аладин!“. Целия текст във „Въпреки.com” може да прочетете тук.

По повод шейсетата годишнина на Десислава Минчева преди пет години поканихме един от най-близките ѝ колеги и приятели художника проф. Ивайло Мирчев да напише при нас за нея. Те са заедно от Художествената гимназия, после в първия клас на ак. Светлин Русев, светла му памет, в НХА, сега водят като преподаватели заедно учебно ателие. Ивайло написа тогава: „Бяхме мъжки клас - 12 млади, нахакани и не особено благовъзпитани мъже и три момичета. За нас тя беше Авето и така е до днес. Спечели ме, защото беше сдържана, добре възпитана и високо образована. Общуваше свободно на три европейски езика от славянската, романската и немската езикови групи, свиреше на пиано, с други думи – поведение аристократично. Всъщност тя и така са държеше – топло, дружелюбно, не поставяше бариери. Лесно беше да се сприятелиш с такъв човек. Авето е искрен, верен и все така щедър приятел. Освен чувствителен човек Десислава Минчева е прекрасен художник. Последователна и безкомпромисна във възгледите си, тя е своеобразен контрапункт на всичко, което се случва в съвременното ни изкуство“. Целият текст във „въпреки.com” може да прочетете тук.

Десислава Минчева, както точно е написал Ивайло Мирчев е много щедър приятел и не само към колегите и студентите си. Нейната щедрост е преди всичко в човешката ѝ природа на духовно богат човек. Писала e за нас за изложби, за изяви на колегите си, но само когато вярва и е убедена. Били сме заедно на много изложби, тя държи да знае, да е в течение какво се случва в съвременното ни изобразително изкуство, но винаги държи и настоява и студентите ѝ да знаят, да разбират, да откриват, а не просто да са затворени академично в работното ателие на НХА. Така заедно с нея и мощна студентска група тръгнахме заедно на 17 октомври миналата година за Арт център „Дрен“, където се откриваше изложба в творческата база „Овчарника“ в село Дрен, където живее и работи прекрасният скулптор проф. Емил Попов. Беше прекрасна и красива есен, а мястото, Емо, поколенията му ученици и приятелят му скулпторът Васил Симидчиев на всички ни направи деня изключителен, от тези, които остават за цял живот. Авето ме хвана за ръката и двете обходихме Овчарника на Емил Попов…За него може да прочетете във „въпреки.com” тук.

А после цялата ескадра от коли със студенти и ние, водени от Десислава Минчева и скулптора Кирил Матеев отпрашихме за Благоевград, където в Градската галерия имаше изложба на забележителната художничка Калина Тасева, майката на Авето. Младежите трябваше да я видят, да я докоснат не става само с албумите или отделни картини в различни галерии…Това ме връща и към първия ни разговор с Десислава Минчева в дома, където е израсла и където майка ѝ Калина Тасева продължава да рисува, въпреки годините /на 5 юни ще навърши 94 години, да е жива и здрава/ и характерните не леки болежки за възрастта си. Отсъстваше баща ѝ Юлий Минчев (1923-2006), един от ярките ни графици и илюстратори…

Десислава Минчева, Калина Тасева, Сандро Арабян в галерия „Арте 2017

Попитахме тогава Десислава Минчева трудно ли се става художник, когато имаш родители художници. „Адски трудно”, отговори тя. 

„Нашата работа си е трудна, така или инак, въпреки митологията, че художниците си стоят така и някак си се забавляват, докато рисуват. Но в моя случай си беше изпитание. Сега вече като минават толкова години, след като съм била дете, била съм ученичка, после студентка, и после някакъв прохождащ свободен художник уж, тия трудности ми се виждат страхотен плюс. Винаги съм имала някакъв коректив. Той идваше от хора, които освен, че дълбоко обичам, защото са ми родители, но и уважавам като автори. Разбира се, да отговориш на техните изисквания е чудовищна, непосилна тежест”, казва Десислава Минчева, която е изградила свой, различен като стилистика почерк от своята майка като живописец. 

И добави: Първото нещо, което трябва да разбереш за себе си е ти кой си. Стил, тема, те не се избират просто защото сядаш и казваш един ден – искам да съм еди какво си, или не искам да съм еди какво си. То си идва някак си вътрешно, дълбоко, то е предопределено, стига да си наясно със собствените си разбирания, нагласи и така нататък. Имаше период, в който започнах да правя живопис, аз доста наподобявах нейните неща, особено в гимназията. После влязох в Академията, Светлин /акад. Светлин Русев, който е бил неин преподавател – б.а. /си беше наистина тогава в разцвета на силите и в интереса на тази работа – преподаването. И нещо почна да ми се обръща в главата. Кое е било осъзнато, кое не – не знам. Той е много взискателен, ама много, само хората, които са минали през тази мелница, знаят какво е това много. И после вкъщи си идвам и там другата страна на тоягата. Даже баща ми влизаше, ние работим с майка ми горе в ателието. И да видят какво прави детето – всеки си имаше своите съждения, корекции, съвети. Баща ми влизаше: тези крака на стола, къде е стъпил този човек, къде е този стол? Той и��аше педантично чувство – всичко да е точно, ясно. Майка ми влизаше: каква е тази боя, цвят. Аз много се ядосвах и после като ми мине ядът се опитвах да разбера какво мислят всички тези хора за това, което съм направила. И до ден-днешен аз държа на мнението на малко хора, ама тия малко хора не се промениха кой знае колко през годините”, призна проф. Минчева. Целият разговор с нея и майка ѝ Калина Тасева във „въпреки.com” може да прочетете тук.

45 години след наградата „Захари Зограф“ (1976) за Калина Тасева сега я получава Десислава Минчева. Журито, с председател проф. Аксиния Джурова и членове носителите на награда “Захарий Зограф” Станислав Памукчиев и Захари Каменов, председателя на СБХ Любен Генов, изкуствоведа Борислав Китанов, галериста Иво Масларски и кмета на Самоков Владимир Георгиев, след обсъждане на номинациите на Румен Жеков, Атанас Парушев, Долорес Дилова, Васил Стоев и Десислава Минчева се обедини с наградата да бъде удостоена проф. Минчева. По статут Община Самоков дава грамота, 4 хил. лв. и статуетка на патрона на наградата, изработена на скулптура Георги Чапкънов. 

Картини от изложбата „Светлина“

Миналата година Любен Генов обяви, че по решение на УС на СБХ, те отпускат 1000 лв. към наградата. Националната награда „Захарий Зограф“ е награда за живопис, учредена от Съюза на българските художници през 1972 година. Сред носителите на наградата са Светлин Русев, Найден Петков, Калина Тасева, Стоян Сотиров, Александър Поплилов, Ванко Урумов, Дечко Узунов, Иван Димов, Тома Върбанов, Стоян Венев, Димитър Киров, Атанас Яранов, Атанас Пацев, Георги Божилов, Милко Божков, Станислав Памукчиев, Николай Майсторов, Петър Дочев, Стоян Цанев, Йордан Кацамунски, Магда Абазова, Емил Стойчев, Румен Скорчев, Любомир Савинов, Анета Дръгушану, Чавдар Петров, Захари Каменов, Веселин Начев, Динко Стоев и други – все знакови имена в българското изобразително изкуство

След 15 години прекъсване, преди шест години, община Самоков отново възстанови една от най-престижните награди за пластически изкуства, носеща името на големия възрожденец Захарий Зограф. За българския художник наградата Захарий Зограф е мярка не само за най-високи творчески постижения, но преди всичко възможност за съизмеримост с трайните и непреходни духовни истини. Една съизмеримост, която бележи и пътя, и проблемите, и вълненията на няколко генерации български художници.

Всъщност развитието и постиженията на българската живопис са материализирани чрез автори и произведения, без които трудно можем да си представим историята на българската пластическа култура през последните 50 години. При всички обществено-политически, икономически и естетически превъплъщения на родния духовен живот, самоковската колекция от картини на носители на наградата е запазила своята артистична свежест, емоционална дълбочина и нещо, не по-малко важно – времето като че ли е работило за техния траен духовен живот. Благодарение на статута на наградата и на едно високо култивирано отношение община Самоков днес галерията в град Самоков разполага с произведения на автори, които в по-голямата си част са характерни за най-добрите традиции на българската живопис и в истинския смисъл са класика и като духовна мярка, и като стилистика, и като неповторим индивидуален принос. Заедно с това тази колекция е показателна от една страна за уважение към творческата различност и от друга – за една висока мярка, която организаторите са успели да запазят и пренесат през времето. Нещо повече – във времето, което хаосът в ценностната система е по-голям от всякога – наградата Захарий Зограф е един от малкото острови на духовно спасение и мярка за трайното и вечното в живота на изкуството. 

Картина от предстоящата изложба на Десислава Минчева в Градската галерия в Самоков

В изложбата в Градската галерия в Самоков  традиционно се експонират творби на наградения художник. Десислава Минчева е решила да представи свои пейзажи – друга нейна творческа страст в прекрасната ѝ живопис.≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Личен архив и Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Тревожната метафизична образност на Атанас Яранов

Художникът Атанас Яранов е сред най-ярките имена в новата културна история на България. Голямото му изкуство го прави наред с Генко Генков, Георги Божилов – Слона, Иван Вукадинов, Димитър Казаков, Стефан Гацев представител на едно от най-силните поколения в нашата съвременна живопис. Написа за „въпреки.com” Калин Николов, художник и изкуствовед по повод 80 години от рождението на Яранов.

И не само там и сред тях! Творчеството на художника се потребява с убедително уважение и е между най-интересните майстори в изобразителното ни изкуство. Все по-убедително и затвърждаващо се. За доказателство бих цитирал случайно попаднал ми текст на галерия, която сравнително наскоро е показвала негови творби:  „Идете в западното фоайе на зала № 2 на НДК и разгледайте мозайката на Атанас Яранов! Тя е един от шедьоврите на монументалното ни изкуство!“ Абсолютен шедьовър!

Атанас Яранов

Подобно на всяка биография и при него има особености, породени от печата на времето: очевидната връзка между авангардността, модерността, съчетани с основна естетика, изкуство и естетически предели - диалог или взаимно отблъскване. Но тази връзка при Атанас Яранов  е точно обратната. Стимулирана е от свободата на решението да рисува, от неприспособимостта му, от волята за самостоятелност, субективност, характерност, своеобразие. Липса на сношение, на обвързване, на взаимност в хегемонията. Въпреки това, а може би и благодарение на това, Яранов постига признания от Младежките изложби  (1978 и 1979), награда от ІІІ триенале на реалистичната живопис в София (1979), наградата „Илия Петров” на СБХ за монументално-декоративна живопис, награда на СБХ на името на „Владимир Димитров - Майстора” (1982), награда за живопис „Захарий Зограф” (1985). Част от творбите му, надявам се най-добрите, се намират в Националната галерия, в СГХГ, в художествени галерии в страната и в частни колекции у нас и в чужбина.

Атанас Яранов - “Автопортрет”, 1980

Защо го споменаваме? Ако не бе починал, едва на 48 години, Атанас Яранов  щеше да бъде днес на 80. Художникът е роден на 13 юли 1940 в София. През 1965 завършва Художествената академия, специалност „Декоративно - монументална живопис“ при проф. Георги Богданов. Работи в областта на фигуралната композиция в различните жанрове, без може би пейзажа, кавалетната и монументалната живопис. Първото му участие в колективна изложба е през 1965 в София. Още тогава показва основно интерес към идеята  за пластично напрежение в статиката и е очевидно несъгласието му с монументалните идеи за  онази повсеместна „египтизация“ на формите, но с добавени пушки, пистолети, зъбни колела, литературно преки знаци…

Атанас Яранов - “Фолклорен мотив”, 1983

Всъщност той е привлечен повече от възможностите да развива монументалността като език на неизменното, може би на вечното, несъмненото, масивното. От една страна българската традиция от църковната стенопис и дърворезбата, която е много благодатна за това, а от друга -  изобщо същността на този вид ценности като постиженията на проторенесанса, Джото, техните преводи в ХХ век чрез живописта примерно на Марио Сирони / 1885-1961, италиански художник, представител на футуризма и новоченто, неокласическо течение в италианското изкуство в началото на ХХ век – б.ред./.  В такава образност художникът постига тревожна метафизична иконография,  предизвикана от мощно чувство за странно спокойствие, изпълнено от екзистенциалност. И още в края на 60-те години на миналия век, стилът му е напълно определен, развивайки се лаконично, строго  разчетен, но и като се опира в някакъв  магически, символичен повод. Синтетична живопис, която изразява контрастните сили в изградените образи:  мощни, конструктивни, силни; едновременно скулптурни и самотни, застинали. Сякаш  развитието им, позите, чувствата са вкамени във  времето, останали са непокътнати, постоянни. Така изразявания тласъкът към мащабността е и поводът Атанас Яранов да се впуска в огромни стенописни композиции,  да прави творби в сложност, да рисува много и много картини…

Атанас Яранов - Фигура (алегория), 1988

Способността му на усет към съвременна естетика с елементи от една толкова сигурна изобразителна традиция, помага очевидно  на визионерското му бъдеще в особено усложнено поприще. Поприще, чийто мрачен  климат трудно привиква с хората, които  обичат свободата си. Нещо повече: колкото и да се опитват да го  припознават с нещо като пример в родната ни образност, той все по-дълбоко и сигурно навлиза във феномена на сакралното с глобалната му обобщеност, и не само чрез ирационалното, което подобни намерения съдържат. Тук се нуждаем от известно пояснение: с разчупването на изобразителното ни изкуство към модерни същности, у нас се наблюдава  развитие на тенденции, свързани с движенията на „родното“ и с прекрасните примери на Владимир Димитров – Майстора, Иван Милев, Пенчо Георгиев, Борис Коцев...  

Атанас Яранов - “Антиквариат I”, 1982

Яранов изчиства всичко етнографско и характеристично, няма архитектурни елементи от регионите, алюзия за традиционни  факти и каквото и да било още. Той се стреми към свещеното, същностното от битието в неговата цялост. Орачи или хора, нападани от птици, спокойни фигури, които сякаш разговарят с конете си или подаващи хляб, са част от един общ органичен процес на живота и всеобхватността. Може би и затова картините му не са една картина до друга, а са свързани като образни архитектоники от измерения на човешкото съществуване, от тенденциите да разкрият общата философска антропология, феноменология и психологията на съдбовното. Фигури, изведени напред, без преден план, вкаменени, а и без това понякога като структурирани от „пъзелни“ елементи сред едно пространство.

Атанас Яранов - “Вечер”, 1975

За неговата същност може да цитираме обяснението на Мирча Елиаде /1907-1986/: „проявлението на свещеното пространство има екзистенциална стойност за религиозния човек: нищо не може да започне, да се извърши без предварителна ориентация, а всяка ориентация предполага наличието на неподвижна точка“. Тази неподвижна точка, някакво начало е същностният елемент в Яранов. Освен това Елиаде говори за религиозния човек. Хората, които Атанас Яранов рисува са също „религиозни“ в същността си, самите хора са елементи от величествена космогония…  Живописната им плътност е техният отличителен елемент: хора в несъществуващи видимости, но духовно обективни вселени от битието на неговите герои, в които всичко говори за съществуване чрез ясно възприети правила, ритуални или повторение на библейски действия.

Атанас Яранов - “Полет”, 1986

Бих казал, че Атанас Яранов е сред малкото художници, за които можем свободно да говорим като интелектуални феномени, за творци със съзнателно интелектуално усещане и разбиране. Кое го прави такъв, изгражда или го подпомага в тази негова сила? Отговорът е категоричен: характерът му и ролята на гена. Баща му защитава докторат по геотектоника  в Берлинския университет. Професор е бил в катедра Физическа география в Софийския университет, чете лекции в Сорбоната в Париж, в Хумболтовия университет в Берлин, работи по проучвания в Македония, Западна Африка, Сахара, Средиземноморския басейн, Мала Азия. През годините 1942 - 1944  е културен аташе в Берлин, Германия, заради което след Деветосептемврийския преврат е подложен на репресия.

Атанас Яранов - “Нощ”, 1979

Дядо му пък е бил търговски консул в Стокхолм, Швеция в периода 1915 – 1918 година,  работи за малко в Софийския университет като преподавател в катедра Френска филология, журналист и редактор на списание „Нова дума“, а в периода 1920 – 1923 на списание „Седмичен икономически преглед“, La Courrier de Bulgarie и La Patrie. Директор е на L'Echo de Bulgarie, автор на драми, книги, учебници и речници по френски език, член-учредител е на Македонския научен институт. Творческата и гражданската насоченост на двамата му предци е свързана с личности от ранга на акад. Михаил Арнаудов, Христо Силянов, Александър Балабанов, Любомир Милетич, Симеон Радев и други.

Атанас Яранов - “Полет”, 1982

Има факти на отчужденост към определени форми на действителността и философията, които не са присъщи и не откриваме в изкуството на Атанас Яранов. Няма го хаосът или трудностите на индустриалния град, на съвременността, на запустелите и без светлина места на съвременния живот, енергията на модерността, няма го никъде прекият оптимизъм. Логично е да обясним това с чувството му на дистанция, дори когато лоялно споделя принципите на творческото сътрудничество чрез онова, което времето му предлага като изложби и работа. Много са ударите над неговите предци, посягането на идеалите им, намесите в творческата му същност и възгледи. 

Пречи ли му такава ситуация да намери своя синтез в изкуството, надграждайки познатото, утвърденото кредо, но също така и като смело разглежда развитието на европейския и световен авангард в дълбочина? Не, не го спира. Ограничава ли го езикът на образите, които разработва, в странното  въображение на метафизичната им потенциална енергия? Постигнато е в неговата същност, често скрито, но винаги осезаемо. Реализъм в най-определен и абсолютно земен  и нормален смисъл. Реализъм като отражение на едно много богато мислещо съзнание. Бих добавил за финал: баща е на живописците Димитър Яранов /за него можете да прочетете във „въпреки.com” тук – б.р./ и Ива Яранова, две много сериозни имена в съвременното ни изкуство. ≈

Текст: Калин Николов

Снимки: личен архив на семейството