#Аксиния Джурова

[vprki]

Съзиданията на Дечко Узунов…

Дечко Узунов... Имам чувството, че когато седнеш да пишеш за тази невероятна личност, празната страница те поглъща, а многоточието става безкрайно.Написа за „въпреки.com” изкуствоведката Наташа Ноева за изложбата Дечко Узунов. „Съзидания“, 125 години от рождението на художника в Софийска градска художествена галерия.

 Опасността човек да залитне в употребата на клишета е голяма, защото неговото артистично присъствие и изискана аристократичност, мащабното мислене и внушителната сила на пластичния език го нареждат сред онези художници, които не просто заемат важно място в съвременното българско изкуство, а бележат цялостното му развитие.

През 1999 в СБХ се организира голяма изложба по повод 100 години от рождението на Дечко Узунов, разположена на три етажа на „Шипка“ 6. През 2003 г. се появи книгата „Памет и забрава“, един задълбочен изследователски труд на Аделина Филева и Ирина Генова, който през архиви, фотографии и произведения детайлно документира биографията на Дечко Узунов и анализира неговата творческа дейност. В книгата са включени и публикации на водещи изкуствоведи, изследователи и теоретици на българското изкуство Ружа Маринска, Вера Динова-Русева, Милена Георгиева, Чавдар Попов, Даниела Чулова.

А 25 години по-късно Софийска градска художествена галерия осъществи мащабна програма, с която да се отбележи 125-ата годишнина от рождението на художника чрез поредица от изложби, представящи своеобразието на Дечко Узунов като творец и личност. Изложбата в СГХГ с куратори Аделина Филева, Пламен В. Петров и Рамона Димова е третото събитие от тази програма. Първото бе изложбата в родния град на Дечко Узунов – Казанлък. В Градската галерия директорът на галерията д-р Пламен В. Петров и куратор на изложбата „Голямото надлъгване. Към изложбата на Дечко Узунов от 1969 година“ даде един нов ракурс към рецепцията на художествения факт, събитията и отгласа в критиката за юбилейната изложба на Дечко Узунов по случай неговата 70- годишнина.

Ден преди откриването на изложбата проф. Аксиния Джурова представи книгата си „Разпилените спомени“. Второто събитие в програмата беше изложбата „Светско монументално изкуство“ в галерия „Дечко Узунов“, филиал на СГХГ. Тя представлява своеобразен визуален разказ, който чрез фотографии, документи и проекти на стенописи, мозайки и витражи разкрива присъствието на Дечко Узунов в областта на декоративно-монументалното изкуство, една съществена страна от неговата творческа дейност.

Изложбата „Съзидания“ в СГХГ събира творби на изящното изкуство на Дечко Узунов. Той казва: „Това, което си създал, това е твоят живот“. А неговият е особено продуктивен. Оттук идва и нелесната задача при селектирането на творбите, представени в изложбата. Включени са 90 произведения – портрети, пейзажи, голи тела, натюрморти, абстрактни композиции, които проследяват отделните периоди в творчеството на художника (най-ранната творба е пейзаж от 1922, собственост на НГ, а последната, която създава, е абстрактна композиция от 1986, собственост на ХГ „Дечко Узунов“). В експозицията можем да видим много от най-известните му картини като „Българска мадона“, „Невеста“, „Шопи“, портретите на Майстора, Николай Масалитинов, Маша Узунова, Елисавета Багряна, Кръстьо Сарафов, Иван Тутев, Христо Нейков, пейзажи от Китай, алафрангите, българските моми, а също така и произведения, които в продължение на десетилетия не са излизали от депата на галериите в страната или частни колекции.

Подредени са на хронологичен принцип, така зрителите имат възможност да проследят развитието, трансформацията, еволюцията на творческия му стил.

Редица изследователи и художници определят изкуството му като „класика“, но живописта на Дечко Узунов е и урок по виртуозност. В едно интервю, когато го питат как тръгва към платното – от хаоса или от хармонията, той отговаря, че „хаосът е вечна борба със закономерностите на живописта“. Мъките на творческото лутане, естествени за всеки млад автор, преодолява бързо. Жорж Папазов пише на страниците на списание „Златорог“ през 1935 г.: „ В действителност разстоянието между виртуозност, играта да се прави картини и изкуство е само една крачка. Тая крачка обаче понякога е непреодолима, защото тя е именно, която определя и закръгля артиста. – И тъй, подхвърляйки с любов и кокетност четките и боите, Дечко Узунов стои на границата и боязливо гледа скока, който трябва да направи.“ И той го прави.

Живописта на Дечко Узунов е богата като тон, текстура, мазка, движение, борави с широка гама от звучните акценти на чистия цинобър и оранжа до сложните сиви, виолетови, кафяви, сини и зеленикави тонове, избухва в хармонична цветност, в многослойната обща мазка на боята се откриват сложни и богати тонове. Взета сама за себе си, взета дори като проблем на абстрактното изкуство, разкрива една сложна структура. Основно изразно средство за художника често е човешката фигура и заложените в нея пластически възможности. Портретите му са проникване в духовния свят на човека, опит да пробие бездните на неговата душевност. Често ликът, позата на тялото, жестът на ръцете предизвикват взрив от емоции.

Натюрмортите превръща в увековечени образи на битието, пейзажите – уловен миг, запечатал спомен, настроение, чувство. Голите тела носят особена мистичност, общата тоналност и изтънчените нюанси на цвета, преходите на фона потапят тялото в някакво отдалечено пространство и го освобождават от плътността на видимото, а абстрактните композиции са отражение на необуздана свобода.

Да се дефинира творчеството на един художник е винаги сложна задача, защото се изправяш пред предизвикателството да разкриеш специфичното, индивидуалното, характерното, което е негов отличителен белег. С още по-голяма сила това се отнася до художник и обществена личност като Дечко Узунов, олицетворяващ темповете на развитие и динамиката на художествения живот в продължение на десетилетия в различна обществено-политическа среда. Всеизвестни са заслугите на Дечко Узунов като председател на СДХБ (края на 30-те), след това на СБХ през 60-те, директор на Националната галерия през 50-те, ректор на Художествената академия, президент на AIAP.

К��то председател на СБХ той е от онези, които активно подкрепят младите художници. Обединени в Ателието на младия художник (АМХ) към СБХ, те са изпращани в многобройни творчески командировки, на работа в издателства, което „създава у тях творчески импулс, търсене на оригинален и пластичен израз, стремеж към съревнование“. В интервю за в. „Пулс“ през 1966 г., когато се подготвя Втората младежка изложба и предстоящата Обща художествена през 1967 г., журналисти му задават въпроса: „Какво да очакваме от младите художници и може ли да се говори за модернистични и формалистични увлечения сред тях?“. Дечко Узунов отговаря, че въпреки тематичността на изложбата и сключените контрактации да се направят портрети на Ленин, няма да се ограничат индивидуалните търсения на младите художници и се очаква от тях да представят творби с най-разнообразни сюжети. Признат авторитет, организирал свои самостоятелни изложби и представяния на българските художници по света, голяма е заслугата на Дечко Узунов за осъществяване и активизиране на международните контакти със сродни организации, работещи в областта на изкуството и културата.

А споменавайки пътуванията, тук е мястото да се отбележи изложбата, открита на 24 май в БКИ в Берлин, организирана от Аделина Филева, уредника Мила Старейшинска в ХГ „Дечко Узунов“ и екипа на СГХГ. Тя е съпроводена с каталог и също е част от поредицата събития, съпътстващи неговото честване. Наречена „Пътни бележки“, експозицията представи любопитна страна от творчеството на художника, за когото няма ограничения кога и къде ще рисува, без значение дали е участник в заседание в художествен съвет в Академията, в общо събрание, конгрес или международна среща, някъде из софийските квартали, в страната или в чужбина, винаги е имал скицник в себе си. Например, в Базел, вече свършил листовете за рисуване, докато чака, взима хартия от рецепцията и рисува върху нея (печатът на хотела още стои на листа). Някои от скиците след това изпълнява в големи композиции в цвят с акварел или маслени бои.

Следващото събитие от програмата, е на 11 юни, когато в ХГ „Дечко Узунов“ ще се открие документална изложба, посветена на неговото изкуство с религиозна тематика и обектите, по изпълнението на които Дечко Узунов работи в екип с други художници. Ще могат да се видят и самите проекти.

Дългогодишна политика на Софийска градска галерия е нейните проекти да имат изследователски характер, но също така и да обогатяват и разширяват представата и познанията на широката публика. Допълнително съграденото П-образно пространство в центъра на първа зала в галерията предлага на зрителя интересни архивни документи и фотографии, даващи информация за живота на художника. A подбрани цитати през различните десетилетия от страниците на печата, служат, за да онагледят как се оценяват участията му в общите художествени изложби или самостоятелните му изяви. Една част от тях са поместени в двуезичния албум, включващ произведенията от експозицията, с увеличени детайли на живописта му, и с уводен текст на Аделина Филева.

Аделина Филева

Няма как да приключи разказът за изложбата „Съзидания“, без да споменем, че във втора зала е обособен кът, където освен филмът на БНТ „Бай Дечко” от 2000 г, режисьор Дамян Петров, се прожектират видеоинтервюта с проф. Аксиния Джурова, проф. Валентин Старчев, проф. Григорий Григоров, Елза Гоева, Иван Б. Иванов, Марин Добрев, Мария Стефанова. Общували пряко с Дечко Узунов, в спомените им оживяват интересни факти и случки от неговия живот, от студентските им трепети в Академията, от работата им по някои от монументалните обекти, от съвместните им пътувания за изложби и т.н.

„Като да ви гледам от отвъдното…“ отекват в съзнанието думите на Дечко Узунов, надписани върху гърба на една от картините, гледайки безплътния автопортрет на художника от 1983 г. и другия от 1922 г., при излизане от галерията. Те по-скоро те посрещат при влизането в пространствата на ул. „Гурко“ 1, но ги запазих за финал. Замисляш се за твоя път, какво ли ще оставиш след себе си…

Подобен амбициозен проект, в който всяка една изложба се превръща в събитие, няма как да се осъществи без усилията и продължителната работа на голям екип професионалисти, а именно Аделина Филева, Пламен В. Петров, Рамона Димова – куратори; Николета Гологанова-Петрова и Наташа Ноева – сътрудници; Илинка Чергарова, Милан Михайлович, Светлана Христова – реставратори; Петър Димов и Маргарита Енева – връзки с обществеността; Надежда Олег Ляхова – дизайн на експозицията; Цветан Игнатовски – фотограф; Татяна Пунева – коректор; Трейси Спийд, Мирослава Николова-Чернодринска – превод на английски език.

Проектът е съвместен между Софийска градска художествена галерия, Художествена галерия – Казанлък, Държавна агенция „Архиви“,

Изложбата Дечко Узунов. „Съзидания“, 125 години от рождението на художника в Софийска градска художествена галерия продължава до 8 септември. Цяло лято светът ни ще е огрян от изкуството на изключителния Дечко Узунов. Едва ли само с едно посещение в залите на СГХГ ще е възможно да вникнем и преживеем истински дълбоко смислено и емоционално, че сме дарени с творец като него… ≈

Текст: Наташа Ноева

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Марко Марков: Интересува ме какво става след „Пиета Ронданини“ на Микеланджело

Марко Марков е от поколението скулптори, което се появи у нас в средата на 70те години на XX век. Тогава неговите оригинални пластични решения се движеха в диапазона от експресивната стилистика на Любомир Далчев до модерната естетика на времето. Пише проф. Аксиния Джурова за изложбата “След „Пиета Ронданини““ на скулптора в столичната галерия „Българи“.

Сега той се завръща на нашата арт сцена след близо трийсет годишно отсъствие с изложба, провокирана от последната творба на Микеланджело „Пиета Ронданини“, върху която Маестрото работи от 1555 до 1564 година., съхранявана днес в старата испанска болница в замъка на Сфорцеско в Милано.

За тези, които не познават живота и пътя на Марко Марков, заглавието на изложбата вероятно звучи твърде провокативно. Италианец по майчина линия, прекарал почти четири десетилетия в Африка, Италия и основно в Нидерландия, в тази изложба, както сам казва „Аз съм съчетал ироничен дуализъм и триализъм, продукти на културата на три страни, три жени и три ателиета.“

И още малко история. Срещата на Марко през 80-те години с италианския романтизъм, по време на работа в ателиетата на Ватикана с неговия приятел Нунцио Биббо, се оказва преломен момент  в развитието му. „Тогава, споделя той, стана промяната. След модерното изкуство избрах Микеланджело. Избрах романтизма и се опитах да го модернизирам. Вървейки по новия път се роди иронията. За мен най- важна е хрумката. И така пак стигаме до три неща: ирония, сарказъм и цинизъм, които най- лесно отразявах в рисунките си. И въпреки, че ми казваха, че така не се прави голямо изкуство.... продължих“.

Марко Марков и Аксиния Джурова

На въпроса ми: „Сега какво те интересува?“ Отговорът му бе:

„Днес, днес ме интересува какво става след „Пиета Ронданини“ на Микеланжело“.

Пред прага на своята 80 годишнина, почти на годините, на които Микеланджело е работел, без да довърши своята „Пиета Ронданини“, попитах отново Марко: „Какво е посланието на твоята изложба?“

„Опитах се да разбера каква е мъжката фигура сега, какво е жената - майка, любовница, ангел, демон....“

Предлагайки различните варианти на емблематичната „Пиета Ронданини“ в мощните пластики и вълнуващи рисунки в изложбата, Марко Марков търси и намира пластичен еквивалент на иконографския тип, в който конвулсивната прегръдка на майката едва удържа изплъзващото се тяло на Сина, а страхът от невъзможността да надскочиш мимолетността, да задържиш за по-дълго опиянението от любовната наслада, е запечатан в екстатично вкопчените тела на двойките.

Умел рисувач, владеещ формата до съвършенство, пребиваването в северната страна не е укротило южняшкия му темперамент и стигащото до ирационалност негово въображение. Така тръгвайки от края на класиката, Марко преминава през различните етапи на нейната промяна и стига до своя собствена митология на Смъртта и Възкресението.

В „Пиета Ронданини“, в „тази композиция с двойно лице и отделена от тялото ръка на Исус, споделя Марко, аз виждам новото разбиране за отношението към човешкото тяло. Върху силуета на вековен антропоцентризъм се ражда един нов човек, чието тяло вече не се разглежда като обвивка на душата, а се поставя под въпрос неговата сложност и уязвимост. Повлиян от тази композиция, аз показвам новото човешко тяло, най- вече в своята податливост към взаимодействие с нови техники и омагьосано от Аватар. Това е двусмислената формула на моите произведения, които изобразяват въображаем, благоприятен или неблагоприятен за този модернистичен свят човешки прототип на сегашната киберкултура, която сама по себе си в своят процес на генериране на нови хора първоначално дължим на великия Де Кирико.“

Каквито и възможности за интерпретация да дава тази изложба: от възторг до пълно отрицание, в нея Марко Марков ми напомня за първата пластика, която видях от него след завършването на Художествената академия в София - „Завръщането на блудния син“.

Днес той се завръща, изиграл своята партия на шахматната дъска на живота, не позволил да заседне във времето на „великите постулати“, осъзнал позитивите от духовната криза, засегнала и бащинството и майчинството, „невъзможни за ексхумация“, както той сам казва, принудени да приемат Новият свят без йерархията, с която трябва да се разделят, принудени да приемат �� кибер-жената, представена в серията от 12 ескиза на тази тема  в изложбата.

Валентин Старчев и Марко Марков

Не можех на края да не му задам още един въпрос: „Какво идва след твоята „Пиета Ронданини““? Отговорът му е: „Ако искаме да продължим да останем заклещени в свят, който вече е изчезнал, Невестата на Христос, рискува да се провали в своята мисия. За да предотвратим това да се случи, трябва да имаме смелостта да излезем навън и да живеем в Новите агори: къщи, барове, кръчми и места, където можем да постигнем човешко преживяване, с тон на познатост, вкус на живот и любов“.

Марко Марков

Изложбата на Марко Марков в галерия "Българи" продължава до 28 май. ≈

Текст: Аксиния Джурова

Снимки: Стефан Марков

Старата испанска болница в замъка на Сфорцеско в Милано е построена за войниците на испанския гарнизон Кастело, след 1564, няколко години след времето, което Микеланджело прекарва в Рим, работейки върху Pietà Rondanini.

Микеландежело "Pietà Rondanini"

„Пиета Ронданини“ е невероятен шедьовър и последно незавършено творение от майстора, е драматично единствено произведение, предаващо усещане, което надхвърля красотата, тъй като е израз на човешката любов: в един единствен мраморен блок съдържа фигурите на Христос и Богородица, почти обединени в една единствена прегръдка.

[vprki]

Греди Асса е носителят на Националната награда „Захарий Зограф“

„Много се радвам, че за пореден път наградата се дава на един емблематичен художник. Греди Асса е художник, който характеризира поколението, което се ражда между 1950–1960 година. Той е от тези, които бях от групата „Градът“ – една от най – модерните и авангардни групи преди 1989. Греди получава тази награда не само заради подредените изложби във Велико Търново и в СГХГ, но и защото е представител на лиричната импресия в България.“ Пише  проф. Аксиния Джурова, председател на журито за присъждане на Националната награда „Захарий Зограф“, 2023.

И продължава:  „Той е художникът, който доказва, че не можеш без да правиш класическо изкуство, без да познаваш историята, паметта и традицията, да направиш една модерна живопис. Струва ми се, че изложбата, която ще подготвим есента във връзка с връчването на наградата ще покаже още едно голямо име от нашето изкуство.“

Другите членове на журито са Любен Генов, председател на СБХ, проф. Станислав Памукчиев, носител на наградата „Захарий Зограф“ и секретар на секция „Живопис“ към СБХ, Захари Каменов, носител на наградата „Захарий Зограф“, Борис Китанов, изкуствовед, Иво Масларски, галерист и Веселин Хаджиангелов, директор на Исторически музей – Самоков. На заседанието на журито присъстваха Ангел Джоргов, кмет и Люба Кленова, зам. кмет на града. Предложените художници за наградата са: Греди Асса, Димитър Петров, Красимир Карабаджаков, Красимир Русев, Лиляна Чаушева.

В годините сме писали много за изложбите на проф. Греди Асса, неуморен и изключително талантлив и различен автор. Може да проследите във „въпреки.com”и, защото художникът всяка година създава нови светове в експозициите си, които изненадват и възхищават.  Тази година, в която той отбелязва и своя 70 годишен юбилей, празникът си той почита преди всичко с прекрасни изложби.

Греди Асса в галерия "Ракурси"

С изложба в столичната галерия „Ракурси“, озаглавена „Край езерото“ Греди Асса изпрати старата 2023 година и посрещна новата. Експозицията му включваше 24 живописни платна, олицетворяващи любовта и възхищението на автора пред природата. Тя  беше личният разказ с живописни творби за историята му с природата. За проекта си той написа: „Опитвам се вътрешната ми нагласа да отразява видяното през погледа на природолюбител. Наблюдателят се втренчва в плътността на планината, в прозрачността на небето и мъглявината над водата, променяща се постоянно. Нощните ми разходки и находките, на които се натъквам, случайните срещи с птици и животни, рисуват личната ми история с природата. Неясният блян за красота, насладата от мига на пълно разкриване притеглят природата до нашите сетива и разкриват напълно величието ѝ. Ако съм успял да ви въвлека в тази природна оптика, ще усетите вятъра, полъха и движението на мисълта пред тайнствеността на природата. Можем отново да опитваме…“

Греди Асса в СГХГ

Юбилейната изложба проф. Греди Асса „Пътувания“, която се откри през февруари в СГХГ ни смая с мащаба си и мощта но артистичния му талант от ранните му години до днес. В експозицията бяха включени повече от 140 творби –  рисунки, акварели и маслена живопис, като най-ранните произведения са от началото на 80-те години на ХХ.в., някои от тях непоказвани досега, а най-късните са от вече изминалата 2023 година. Проектът проследява пътя в създаването на стотици произведения, а крайният резултат е несъмнено впечатляващ и внушителен. Един автор, толкова богат откъм работа и още по-богат душевно. Колкото работоспособен и вглъбен, толкова и свободен, въздушен, радващ се на малките неща в живота. За „въпреки.com” изкуствоведката Андреа-Филипова написа тогава: „Можем да завършим единствено с думите на забележителния художник Пит Мондриан от 1914 година, които днес са толкова актуални, колкото и тогава; можем само да се надяваме, че ще бъдат валидни и след още 100 години: „Изкуството е по-висше от реалността и не притежава директна връзка с нея. За да се доближим максимално до духовното в него, сме длъжни да използваме реалността възможно най-малко, защото тя е противоположна на духовното.“ “

От изложбата в СГХГ

Греди винаги умее да изненадва и да продължава напред, Въпреки. Само ще цитираме нещо кратко за една от предишните му изложби в галерия „Нюанс“, ноември 2022, написано за нас от изкуствоведката Ния Табакова, който започва с цитат от Томас Ман:  “За да видиш живота във фантастична светлина е достатъчна капка въображение”. Един истински художник може да се познае по три признака: той има собствен почерк, въпреки че винаги се стреми да прави нещо различно, той никога не спира да твори и да излага творбите си, той променя пространствата, чувствата и мислите на публиката си. Точно такъв е и художникът Греди Асса, който съвсем заслужено заема една от челните позиции в съвременната българска художествена сцена.“

„Основният проблем на евреите е, че те, ходейки по земята, все търсят земя. Може би този проблем стои някъде дълбоко и в моите работи. Струва ми се, че те много по-малко са свързани с конкретни места и много повече с броденето между тях, с пътешествието.“ Този кратък текст е на задната корица на великолепния албум -  каталог по повод изложбата „Пътувания“ в СГХГ (27 февруари – 5 май 2024 година) със съставител Иво Милев, негов текст и на проф. Чавдар Попов, издание на Фондация „Свободни съвременни изкуства“.

От каталога

В края на март художникът представи изложбата „Греди Асса. Преди и сега“ в ГХГ „Борис Денев“ във Велико Търново – колекция от спомени и впечатления. За него тази експозиция е специална, защото е завършил факултета по „Изобразително изкуство“ ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. „При художника има по-къс път към душата, към ръцете и очите. Един безкраен поклон, затова че Велико Търново отново ме прие като част от този прекрасен град, в който аз намерих всичко – приятели, своята съпруга, намерих моите професори, някои от които са тук. Искам да им благодаря – на преподавателите си Иван Бочев, Христо Цацинов, Никола Хаджитанев, Янаки Манасиев, Георги Костов, на всички, които по някакъв начин ми помогнаха да бъда това, което съм! Поклон!“ Каза при откриването на 22 март Греди Асса, цитиран от медиите в града.

Но годината не е приключила за негови експозиции – предстои в ХГ в Созопол на 40-ото юбилейно издание на фестивала "Празници на изкуствата Аполония". И, разбира се, в ГХГ „проф. Васил Захариев“ през октомври, когато ще му бъде връчена на официална церемония Националната награда за живопис „Захарий Зограф“.

Тя е учредена от Съюза на българските художници 1972 година и се дава всяка година до 1987 включително. След 15-годишно прекъсване, през 2001 Община Самоков я възстановява. Първият лауреат на престижната награда след дългогодишната пауза е Георги Божилов. Благодарение на статута на наградата днес Художествена галерия „Проф. Васил Захариев“ в град Самоков притежава внушителна по брой и стойност колекция произведения на най-добрите съвременни български живописци.  Сред носителите на наградата са Светлин Русев, Найден Петков, Калина Тасева, Стоян Сотиров, Александър Поплилов, Ванко Урумов, Дечко Узунов, Иван Димов, Тома Върбанов, Стоян Венев, Димитър Киров, Атанас Яранов, Атанас Пацев, Георги Божилов, Милко Божков, Станислав Памукчиев, Николай Майсторов, Петър Дочев, Стоян Цанев, Йордан Кацамунски, Магда Абазова, Емил Стойчев, Румен Скорчев, Любомир Савинов, Анета Дръгушану, Чавдар Петров, Захари Каменов, Веселин Начев, Динко Стоев, Вихрони Попнеделев, заедно с него Андрей Даниел (посмъртно), Десислава Минчева, Надежда Кутева, Енчо Пиронков и други – все знакови имена в българското изобразително изкуство. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Паралелните светове на Стилияна Узунова между, "преди", „сега“ и „отвъд“

 „Живописта е моята медия“. Каза художничката Стилияна Узунова 2020 година, тогава, по повод участието си в Есенните изложби в Стария Пловдив, озаглавени „Места до поискване“ с куратор изкуствоведката проф. Галина Лардева. А ние я открихме като талантлив автор в пространството на къща ‘‘Мексиканско изкуство“ в гостоприемния пловдивски септември, всъщност, не толкова отдавна.

Последва нейна великолепна изложба в галерия „Астри“ в София 2021, но за нея ще припомним малко по-късно. Сега Стилияна Узунова ни представя изложбата си „Паралелни светове. Реещият се човек и таймерът на времето“ (16 януари – 09 февруари 2024) в столичната галерия „Българи“. Куратор на експозицията в пространството ѝ е проф. Аксиния Джурова. Тя ни предостави любезно текста си към нея, за което и благодарим.

Изложбата на Стилияна Узунова в Галерия „Българи“ представя младата художничка с търсенията ѝ през последните години. Не случайно тя е подбрана по този начин. Експозицията потвърждава познатата истина, че пътят на изкуството е труден и дълъг и до успеха стигат не само талантливите, а тези, които са своеобразна мембрана на времето, в което живеем, усещат го със сетивата си, прекарват го през мрежата на спомените и съпоставяйки ги с тях го преосмислят в драматизма на вечния и неизбежен диалог на „преди“ и „днес“ с визията за „отвъд“.

Картините в изложбата на Стилияна Узунова предлагат точно такъв дълбок наратив, подкрепен чрез умело композирани, разновременни и разно - пространствени епизоди, чрез “машината на времето“ т.е. прекрачвайки времена и светове.Те са многослойни като смисъл и варират в разширената рамка от абстрактна до фигуративна живопис.Тази сложна семантична и композиционна структура е подкрепена и от избора на техниката: от акрил, пастел, маслени бои и въглен до принт. Така художничката конкретизира разказа, влизайки в рисунъчен детайл и едновременно с това, чрез ефекта на цветните петна с въздействието на акварелни разливки, завоалира изплуващите като през мъгла отрязъци от реалността.

Бях решила първоначално да представя изкуството ѝ под заглавие „Реещият се човек“, но правейки подбора на картините, реших, че това заглавие е едностранчиво и извън наратива в работите ѝ, представящ драматизма на паралелните два свята, в които се движи съществуването ни и по-специално неговия смисъл днес: сблъсъкът между спомените на безметежното детство и безкрайно цъкащите таймери на времето, тези, които не можеш да занулиш.

Има ли пресечна точка между тези два свята, се пита Стилияна Узунова и продължава с въпросите.

След като нишките на Ариадна не са спасителни, кои са пътеводните днес в съвременния информационен лабиринт?

Таймерът на времето отчита твоя бяг и ти си безпомощен да го спреш със завръщане в детските спомени, за художничката свързани с рилската планина и нейната тишина.

Тогава?....

Силата на наратива в платната на Стилияна Узунова не е само в изваждането на противоречията, пред които сме изправени днес, или във въпроса кое е това, което ни прави щастливи сега, а в нейният чувствен, личен, провокативен прочит на предизвикателствата.Тези, които тя възприема буквално с порите си и опита ѝ да ги изведе извън конкретността и злободневността.И всичко това би останало само в рамките на екзистенциалните въпроси, които не само Стилияна Узунова си задава, ако те не бяха подкрепени от оригиналния ѝ пластичен стил: от композиционните ѝ решения да използва птичата перспектива, познат още от Средновековието похват, който дава възможност да наблюдаваш света отгоре и да вкючиш разновременни и разнопространсвени епизоди, плод на неподвластния на контрол поток на подсъзнанието. Тези особености определено обогатяват смисловата канава на картината, към която тя прибавя и още нещо, бих го определила като неин патент: сведените до минимум като размер човешки фигури, реещи се на хоризонта, провиснали на информационните нишки-кабели, падащи от високи блокове, катерещи се по стълбата, прекъсваща в нищото, както и човечета, които стъпили на земята оставят прекомерно дълги сенки. За тях в едно интервю от 2021г. художничката споделя:

„Фигурите в моите композиции са метафора на мислите, стремежите, разочарованията, слабостите и всичко, което ме вълнува.Има едни хора, които искат да спасят други хора - има едни смисли, които могат да освободят други мисли, чувства и действия.

Малките човечета (както ги наричам), които разрушават оковите на времето, или просто го наблюдават, са нашите ценности и откровени желания. А тичащите хора на пътеките сме ние, в „матрицата“. Днес, гонейки един уж по-добър живот, тичаме уморени, копнеейки за нашите места, там където сме били или искаме да бъдем.

В платната ми има и трети фигури, които просто седят или гледат, или правят нещо свързано с бита. Появиха се в картините ми преди двайсетина години, без лица, забулени с дълги тоги. Но съвсем скоро разбрах, че това са моите светии, хората на вярата. Те носят в себе си доброто, спокойствието и мира. (Из интервю на Проф.Галина Лардева със Стилияна Узунова)“.

Чрез тези нейни художествени похвати и различни епизоди - метафори, включени в картините, Стилияна Узунова изгражда своя запомняща се пластична стилистика между отворено  и затворено пространство, абстрактна и фигуративна живопис, изпълнена с многослойни смисли и послания, вариращи между случващото се „сега“ и „отвъд“ него. В този смисъл тя продължава дългия път в изкуството си и чрез тази изложба като доказва, че пресечната точка между паралелните светове, в които съществуваме може да бъде постигната и загърбена чрез безпределните възможности на творческите търсения, защото поне засега все още не е намерен начин таймерът на времето да бъде спрян.

Проф. Аксиния Джурова

проф. Аксиния Джурова

Стилияна завършва НУИИ „Илия Петров“ 1997, а през 2005 се дипломира в Националната художествена академия в класа на проф. Владислав Паскалев. Магистър е по специалността „Книга, илюстрация и печатна графика“ при забележителния илюстратор и преподавател. Но явно страстта ѝ е живописта. Припомняме си изложбата ѝ в галерия „Астри“ „Градът“ (17.06 - 15.07.2021). През 2019 Стилияна Узунова е сред художниците спечелили ежегодния конкурс на СБХ за творчески престой от два месеца в Париж в Сите дез Ар, международна резиденция за артисти в сърцето на града. Последната година преди да ни връхлети сложната ситуация с пандемията от Covid-19, толкова променила живота ни, особено в областта на културата и изкуството /Важно е да си припомняме онова време, не че сегашното не ни налага други не по-малки терзания/.

Стилияна Узунова

След връщането си от Франция, с още пресните впечатления и преживявания от пътуването, тя направи цикъл от картини, които показа в Бургас, в една от най-добрите галерия „Пролет“. Година по-късно, спомените и усещанията от града я вълнуваха по различен начин. Разбрахме ги в юнския ден, когато се откри изложбата ѝ насред страхотна лятна буря и дъжд, но публиката не се притесни да бъде със Стилияна и картините ѝ, вдъхновени от Париж…Имали сме още красиви преживявания с художничката, както участието ѝ в кураторския проект на Явора Петрова /в момента тя има прекрасна изложба в същата галерия, но за нея в следващ наш текст/ в галерия „Ракурси“, 2022 „Персонализирани традиции – 3“ с нейно участие и на младите Велислава Гечева, Стилияна Узунова и Траяна Панайотова.

Припомняме тези моменти от художническото битие и търсения на Стилияна, защото в нашия стил винаги сме били убедени и го правим да се позовем на back round-a на артиста, защото нищо не се появява изведнъж и има път…В неформален разговор малко преди откриването на изложбата със Стиляна тя каза (перифразираме) в отговор на поздравленията, че е притеснена, че не е сигурна, че е успяла, че винаги се съмнява в самотните часове в ателието.

Всъщност, както пише и проф. Аксиния Джурова - не е намерен начин таймерът на времето да бъде спрян. Остава открит и въпросът къде е творецът в това цъкащо време. Стилияна Узунова го споделя като много лично вълнение с публиката. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Изложба на талантливи автори след възобновяването на Графичната база, Самоков

В галерия „Мисията“ на Културния институт към МВнР се откри прекрасната изложба „Щампарското дело в Самоков – традиция и съвременност", която представя част от богатата колекция на графична база Самоков, основана през далечната 1973 година по инициатива на Съюза на българските художници.

Колекцията се съхранява в построената през XIX век. Есова къща, която пази възрожденската архитектурна естетика. Куратор на изложбата е проф. Аксиния Джурова, а в нея се представя творчеството на артистите Ради Генев, Васил Колев, Емануела Ковач, Онник Каранфилян, Людмил Георгиев и Милко Божков. Те са сред най-забележителните ни не само графици, но и прекрасни визуални артисти, а част от тях са и авторитетни и обичани преподаватели в НХА, които сме представяли в различни публикации във „въпреки.com”.  

Публикуваме въведението към изложбата на проф. Аксиния Джурова, която освен че е световно признат учен и изследовател в областта на изкуството, е и много свързана със Самоков като един от възрожденските ни градове. Но за това малко по-късно в текста.

„Изложбата „Щампарското дело в Самоков – традиция и съвременност“ е първата експозиция на група талантливи български графици след възобновяването на една от най-добрите бази за графика в България, открита още през 70-те години на ХХ век. Есента на 2021 г. в Есовата къща в града на Българското Възраждане заработи отново познатата не само у нас, но и извън пределите на страната графична база, десетилетия събирала едни от най-известните наши и чуждестранни графици. След спечелването на проект от Националния фонд „Култура“ и със съдействието на ръководството на община Самоков и Историческия музей в града, и изработване на статута на Графичната база, тази първа изложба разкрива основната цел, заложена в нейното съществуване – обогатяване на колекцията от гравюри в Историческия музей на града и поддържане на традиционните графически техники: дърворезба, литографията, високия печат.

Творба на Милко Божков

Настоящата изложба включва шестима български графици от най-младото поколение (Ради Генев), от средното (Васил Колев, Емануела Ковач, Онник Каранфилян и Людмил Георгиев) и това на поколението, оформено още в последните десетилетия на ХХ век – Милко Божков, представител на Варненската група художници от легендарната фабрика „Вулкан“.

Избраните графици се представят с по три литографски отпечатъка, както следва: Милко Божков с на пръв поглед абстрактни композиции ни връща към цветните съновидения на изплъзващата ни се и вечно мечтана Аркадия в „Малките истории за обич“ на Онник Каранфилян се срещаме с неговата многопластова и пленителна интерпретация на темата за любовта; графичните листи на Емануела Ковач ни напомнят за невинния свят на забравените днес детски игри от близкото минало; Радослав Генев с неговите изящни пейзажи ни разкрива упорития му и успешен път към улавяне на природните състояния; Васил Колев отново ни насочва към точния и проникновен психологичен портрет; Людмил Георгиев се утвърждава отново като майстор на експресивната абстракция.

Графиките на Васил Колев

В цяло тази първа изложба, след няколкогодишно прекъсване на работата на графичната база в Самоков, свидетелства, че нещата се получават тогава, когато се обединят усилията на местното ръководство с това на Съюза на българските художници и радетелите за запазване на културното наследство на този голям център на нашата памет от миналото, но жив и днес.“

Пред творбите на Емануела Ковач

В галерия „Мисията“ при откриването на изложбата на 11 октомври дойдоха много хора – почитатели на графичното изкуство, приятели, за които пространството създава красиви емоции за срещи с изкуството. А в случая и красивата експозиция беше и важен знак за новия пълноценен живот на графичната база в Самоков, авторитетна извън пределите на България.  Директорът на Държавния културен институт Снежана Йовева откри изложбата с думите: „За нас е чест такава изложба да гостува в галерия „Мисията“ и да продължава важната мисия в процеса на възраждане на класическата графика и традиции от нововъзстановената Графична база в град Самоков. Основана през далечната 1973 година по инициатива на Съюза на българските художници, графичната колекцията се съхранява в построената през XIX век. Есова къща, която пази възрожденската архитектурна естетика и днес гостите на София и на нашата галерия могат да се докоснат до таланта на творците чрез техните картини.“

Снежана Йовева и д-р Веселин Хаджиангелов

Директорът на Историческия музей в Самоков д-р Веселин Хаджиангелов отправи поздравление към гостите и дари една картина - съвременен отпечатък, графика „Иван Иконописец“ 1936 г.,  от оригиналната матрица с автор проф. Васил Захариев, за обогатяване на художествения фонд към МВнР. Специално приветствие от името на кмета на община Самоков поднесе Пепа Георгиева, главен експерт в Общината, която изрази благодарност за отличното партньорство в реализацията на изложбата, както и по други проекти в областта на културната дипломация.

Снежана Йовева на изложбата

Специално, както сме отбелязвали и в други наши публикации за художествените събития в галерия „Мисията“ трябва да подчертаем заслугата на Снежана Йовева и екипа ѝ, че това пространство се превърна в място за срещи и преживявания с изкуство на творци не само от България, а и на наши сънародници работещи извън страната ни, както и на чуждестранни артисти. И това се дължи на работа, на последователност, на усещането за мисия да се представя родното ни изкуство и не на последно място и на умението да се изграждат партньорства. И то не формални, а смислени, които обогатяват и развиват перспективите на културната дипломация, като най-разбираема и близка до хората.

Но да се върнем малко времето, за да бъде ясно защо тази изложба е важна и отваря нови пътища и посоки за графичната база в Самоков. Тя  е създадена преди почти петдесет години през 1973 по инициатива на самоковския художник Зафир Йончев /по онова време – секретар на Съюза на българските художници/, с подкрепата на тогавашния зам.-председател на Окръжния народен съвет Христо Христов /също самоковец/ и с активното участие на Светлин Русев, Христо Нейков и местната управа.

Онник Каранфилян

Така Самоков – центърът на българската възрожденска гравюра, става домакин на тази нова творческа база. Тя е оборудвана изцяло от Съюза на българските художници. Благодарение на Графичната база днес в Историческия музей в града, където се пази първата графична преса, внесена от самоковеца Никола Карастоянов, наред с възрожденските щампи съжителства и една от най-богатите колекции от съвременна българска графика. От 1980 г. базата се разполага в реставрираните Есова и Босева къща, запазили духа и красотата на възрожденската епоха. Съществуването и дейността на Графичната база са пример за партньорство между СБХ и кметството на Самоков.

В базата са работили и творили видните български и самоковски художници Наум Хаджимладенов, Васил Чакъров, Христофор Пейчев,творци от ранга на Светлин Русев, Дечко Узунов, Найден Петков, Петър Чуклев, Петър Брайков, Румен Скорчев, Любомир Йорданов, Георги Трифонов, Димо Колибаров, Христо Кърджилов, Николай Майсторов, Златка Дъбова, Онник Каранфилян /който  е сред авторите на изложбата в галерия „Мисията/ и други.  Чрез художника Любен Стоев и известния немски печатар Роланд Ерхард се установяват и международни връзки.

Пред творбите на Милко Божков

В началото на 80-те години е подобрено снабдяването на ателието с професионални материали от Франция – бои, хартия, специфични материали за този занаят. През 1983-1984 г. в Графичната база гостува един от водещите специалисти в света на литографските техники – Бил Лакатута от Института “Тамаринд” в САЩ /Ню Мексико/. Сътрудничеството е много полезно както за печатарите, така и за самите художници. През 1989-1999 г. благодарение на проф. Стоян Стоянов–Течи и спонсорството на френския меценат и колекционер Жорж Екли базата се стабилизира финансово. Създават се великолепни творби: библиофилско издание на Христо Фотев – поезия с илюстрации на Симеон Венов, издание на Константин Павлов – поезия с рисунки на Светлин Русев, големоформатно издание на американския поет Стенли Кюниц с илюстрации от Стоян Чуканов-Чочо.

През 1999 г. Босевата къща е реституирана и базата се преустройва само в Есовата къща. В този тежък период и Жорж Екли се оттегля по здравословни причини от меценатството. Със съдействието на Албена Спасова, секретар на секция „Графика“ в СБХ, се кандидатства успешно с проект пред швейцарската фондация “Про Хелвеция”. С осигуреното финансиране се обновява технически и материално базата. През 2001-2002 г. чрез “Про Хелвеция” се организират международни пленери по графика с участието на творци от Сърбия, Македония и България. 30-годишнината от създаването на базата през 2003 г. е отбелязана с изложби в Самоков, София, Плевен, Братислава, Будапеща.

Снежана Йовева и д-р Веселин Хаджиангело

За близо половинвековния период на съществуването на Графичната база в Самоков в нея са работили над 300 художници, включително творци от Германия, Италия, Франция, САЩ, Русия, Норвегия, Нидерландия, Япония, Куба, Чили, както и студенти от Националната художествена академия и Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“.

През 2007 г. се прави основен ремонт на базата със средства на Община Самоков и програма “Красива България”, като се открива и малка галерия в двора. Така се изгражда и пространство за изложби през лятото.

През последното десетилетие – 2010-2020 г., Графичната база постепенно преминава към етап със затихващи функции. В крайна сметка базата преминава като собственост на Община Самоков, а Съюзът на българските художници предоставя безвъзмездно пемчатарска техника. На базата е извършен ремонт, закупени са консумативи, назначен е персонал и със съдействието на Историческия музей в града отново започва работа. На 18 септември 2021 година  в Есовата къща  беше открита обновената Графична база с изложба  на щампи и гравюри на известни наши художници и гравьори – Никола Образописов, Сотир Клинков, проф. Васил Захариев, Наум Хаджимладенов, Васил Чакъров, както и произведения на съвременни майстори. Надеждите са, че Графичната база в Самоков пак ще стане привлекателно място за български и чуждестранни творци, работещи в областта на класическите графични техники. И сегашната изложба в галерия „Мисията“ е първото красиво доказателство…

От ляво на дясно: Ради Генев, Емануела Ковач, Васил Колев и Оник Каранфиля

Извън институциите, които си подадоха ръце и направиха всичко възможно Графичната база в Самоков да придобие отново авторитета си, принос имат и отделни личности, приели това за лична мисия като Иво Масларски, галерист, колекционер, създател на първата частна галерия в града, самата проф. Аксиния Джурова и много други. Това е смисъл не само за града на Захари Зограф, а за художествения живот на България. Изложбата в галерия „Мисията“ е красивият знак, че доброто няма как да повехне, когато действаме заедно!

Изложбата „Щампарското дело в Самоков – традиция и съвременност", продължава до 28 октомври. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Посланието на талантливи хора в галерия „Мисията

Изящна изложба беше експонирана в галерия „Мисията“ Държавния културен институт към МВнР по повод 35 години от създаването на Център за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев“ към СУ (живописна колекция 1920-2021 г.) повече от месец от края на миналата година.

Изложбата представи творби на български художници, създадени в рамките на почти едно столетие. Целта на тази малка, но представителна сбирка от маслена живопис е да илюстрира приемствеността между няколко генерации художници, посветили свои произведения, както на православната ни култура, така и на различни аспекти на българската духовност – азбука, книжовност. Те разкриват, това богатство чрез своя стил на творци, видяно през очите на плеада от най-изтъкнатите български живописци. Заедно с това като културологичен и естетски прочит част от творбите разкриват индивидуалните търсения на модерния човек, опитите му да прехвърли мостове между минало и настояще.

Показаните 16 творби са част от колекциите на Центъра за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев“ и Фондация „Елена и Иван Дуйчеви“, формирани от даренията на художниците при откриването на Центъра, за нег��вата 10-та, 20-та и 25-та годишнина. Днес колекциите наброяват над 200 творби от над 100 творци. Въпреки ограничения брой произведения, включени в изложбата, на публиката се представи широк диапазон от стилово разнообразие в българското изобразително изкуство за период от сто години. Отразена е динамиката на художествения живот особено през последните десетилетия на ХХ век, а чрез портретите от началото на ХХ век се разкрива специално съжителството и приемственост на традиция и съвременност в нашето изкуство и култура.

Симеон Велков /данните за него са ограничени/ - Портрет на господинн Христо Георгиев (баща на Елена Дуйчева), 20-те години на ХХ век

Изложбата е резултат от дългогодишното ползотворно сътрудничество между Центъра за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев“ и Държавния културен институт към МВнР в изготвянето и представянето на експозиции, свързани с българското културно наследство и приноса на българската култура в развитието на европейската цивилизация и съхраняването на делото на Светите братя Кирил и Методий. Едни от най-широко представяните експозиции са "Азбука и история", "Кирилицата", "Светлината на буквите", "Свети Климент Охридски - ученик и учител", "Цар Самуил и неговото време". В рамките на съвместната дейност бяха изготвени 6 постерни изложби, предоставени на българските мисии по цял свят.

Проф. Аксиния Джурова е куратор на настоящата изложба. Изтъкнатата ни изкуствоведка и учен е сред създателите на Центъра 1986 година и председател на Управителния съвет на фондация „Елена и Иван Дуйчев". Както винаги нейният избор на картините е специален, обмислен и дава посока за публиката не само да оцени и се възхити на творбите, но и да бъде провокирана да научи повече за художниците, дори да се образова в знание за богатото ни културно наследство в областта на изобразителното изкуство. Достатъчно е само да изброим авторите и техните картини, за да видим в какъв широк диапазон е изборът за експозицията: Александър Обретенов /1878 – 1945/ - Портрет на Никола Михов, 1910 г.; Симеон Велков /данните за него са много ограничени/ - Портрет на г-н Христо Георгиев (баща на Елена Дуйчева), 20-те години на ХХ в.;

Георги Рубев /1894-1975/ - Лодки, 30-те години на ХХ век

Георги Рубев /1894-1975/ - Лодки, 30-те години на ХХ в.; Златю Бояджиев /1903-1976/ - Пейзаж, 1945 г.; Милка Пейкова /1919-2016/ - Шрифтове, 1977 г.; Светлин Русев /1933-2018 /- Мадона, 1988 г.; Йордан Кацамунски /1943-2015/ - Композиция, 1994 г.; Енчо Пиронков - Разпятие, 90-те години на ХХ в.; Сули Сеферов -Привечер, 1991 г.; Недко Солаков - Без название, 1987 г.; Греди Асса - Огънят, 2005 г.; Станислав Памукчиев - Средновековна стенопис – първоучители, краят на ХХ в.,; Свилен Блажев – Свиката - Разпятие, триптих, 1990 г.; Анастас Константинов /1956 – 2017/ -Разпятие, 1988 г.; Ради Неделчев - Църквата „Света София“, 90-те години на ХХ в.; Захари Каменов - Из “Цикъл тропари“ , 2021 г./вероятно творбата е от последните дарени , главна в настоящата публикация– б.а./

Неслучайно изреждаме авторите, изложени с картините си в тази изложба, за да представим малка част от великолепни художници от Фонда на Центъра и Фондацията. Признаваме, че бихме желали в една бъдеща мащабна изложба да видим цялата колекция, която безспорно е и част от красивата история на българското изобразително изкуство след Освобождението.

Свилен Блажев – Свиката - Разпятие, триптих, 1990

Припомняме, че минала година през януари в пространството на галерия „Мисията“ бяха отличи изявени личности с принос за популяризирането на българската култура, историческото наследство и развитието на културната дипломация. Почетни грамоти по повод 15-годишнината на института бяха връчени на доц. Албена Танева, проф. Аксиния Джурова, Иво Хаджимишев, Даниела Тодорова, Любов Костова и Явор Койнаков. Тогава бе експонирана забележителната изложба „Надграждане“ II, която включваше творби са откупени през декември 2020 и тя е продължение на експозицията „Надграждане“ I, показана през май-юни, същата година в пространството на галерия с откупките през 2019 година. Експозицията включваше графики, колаж и смесена техника, както и живописни творби на едни от най-изявените съвременни български художници и графици, сред които: Греди Асса, Мариана Маринова, Нина Русева, Людмил Лазаров, Димитър Петров, Зоран Мише, Светозар Бенчев, Бранко Николов, Людмил Георгиев, Емануела Ковач, Веселин Дамянов – ВЕС и Васил Колев – VASSILLO. Някои от творците успешно развиват творческите си кариери извън граници на България като Димитър Генчев (Холандия), Янко Тихов (Англия) и Десислава Унгер (Австрия).

Снежана Йовева-Димитрова и проф. Аксиния Джурова, снимка: Стефан Джамбазов

Тогава Снежана Йовева - Димитрова, директор на Държавния културен институт към МВнР каза: „Годината 2020 беше година на изпитания за всички нас, но за Държавния културен институт към министъра на външните работи беше юбилейна, навършихме крехката възраст 15 години. С решение на ръководството на Министерството в галерия „Мисията“, която дава визуалния живот на Института, представя в изложбата произведения на изкуството, постъпили в нашия фонд през миналата година“. Връщаме се към тези моменти, за да подчертаем активността и последователността на Снежана Йовева-Димитрова като ръководител да направи Института средище и пропагандатор на българската култура и заедно с това да привлича нови партньори в реализацията на тази благородна кауза. / а и 2021 не беше по-лека - б.а./ Не може да не припомним казаното на награждаването от проф. Аксиния Джурова, изкуствоведка и председател на Управителния съвет на фондация „Елена и Иван Дуйчеви“, която в годините е направила и продължава изключително много за представянето на българското изкуство по света. Тя каза, че в някаква степен се чувства и кръстница на галерията. Върна се във времето, когато по повод на 1300 години от създаването на Българската държава в Лондон Петър Увалиев /1915-1998/, големият посланик на националното ни изкуство, казал, че културата е лицето на България и този институт вече 15 години, което прави, заслужава това определение на Петър Увалиев – мисията да бъде доброто лице на България.

Ради Неделчев - Църквата „Света София“, 90-те години на ХХ век

Изложбата „Сто години българска живопис в галерия „Мисията“ е едно от доказателствата.

И важни допълнения към този текст, посветен на изложбата. Проф. Иван Дуйчев /1907-1986/ е световно признат учен в областта на византологията. Иван Дуйчев е роден в София през 1907 година. През 1932 г. завършва история в Софийския университет „Климент Охридски“ като ученик на проф. Васил Златарски, проф. Петър Мутафчиев, проф. Петър Ников и проф. Петър Бицилли. Специализира в Италия (1932 – 1936), където под ръководството на проф. Силвио Джузепе Меркати разработва и защитава докторат в Римския университет на тема „Българските Асеневци във Византия“ (1934). Завършва и курс във Ватиканската школа по палеография и архивистика в Рим. По това време негов покровител и наставник е префектът на Архива на Ватикана кардинал Анджело Меркати. През 1981 г. е избран за член на Българската академия на науките. Участник е в международни конгреси и конференции, член на Академията на науките, литературата и изкуствата в Палермо, член-кореспондент на Британската академия (Лондон), член на Понтификалната академия по археология (Рим), носител на Хердерова награда (1974). Научната му продукция включва над 500 публикации. След смъртта му личната му библиотека е предоставена на Софийския университет, а къщата, в която живял, е превърната в Центъра за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев“. Центърът е създаден през 1986 година като самостоятелно научно звено към Софийския университет „Св. Климент Охридски” в съответствие със завещанието на известния български медиевист проф. Иван Дуйчев.

Златю Бояджиев /1903-1976/ - Пейзаж, 1945

Заедно с къщата на професора, Центърът наследява неговата специализирана библиотека по средновековна история, култура и изкуство, сбирката от ръкописи, както и богат научен и личен архив. През 1992 г. е създадена Фондация на името на Елена и Иван Дуйчеви с идеална цел за подпомагане и набиране на средства за научната и издателската дейност на ЦСВП "Иван Дуйчев". При наличие на спонсорство фондацията отпуска стипендии на ученици и студенти, проявяващи знания и интерес към историческата наука. През август 2011 година Центърът бе сред организаторите на ХХII Международен конгрес за византийски изследвания в София. На него се събраха повече от 1000 учени от десетки държави в Европа, Азия и Америка. Основната тема на конгреса „Византия без граници” разкри мястото и ролята на хилядолетната империя и свързания с нея средновековен свят. Особен акцент бе поставен на славянското присъствие във Византия и на рецепцията на нейната култура сред славяните. Това беше изключително, световно събитие с изложби, научни доклади, дискусии.

Милка Пейкова /1919-2016/ - Шрифтове, 1977

Пишем тези кратки подробности, за да подчертаем, че дейността на Държавния културен институт към МВнР не се затваря в шаблона, че творците ни не се вписват единствено в шаблона „посланици на България по света“. Те са много повече, сред тях, без преувеличение, има личности, които са не само национално богатство, а и развиват смисъла светът да върви напред. И в тази посока, дълбоко се надяваме, че тя няма да е зависима кой е министър на външните работи и коя партия или коалиция е на власт. Това е мисия, но изисква знания и разбиране за артиста. Изложбата „Сто години българска живопис в галерия „Мисията“ е скромното, но красиво доказателство какви сме и кои сме в безбрежния вят на изобразителното изкуство. ≈

Светлин Русев /1933-2018 /- Мадона, 1988

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на галерия „Мисията“ и Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Нишката на Алисия Санча

„Всяка моя изложба е различна от предишната, защото на всяка идея ѝ трябва нова форма. Аз не съм човек, който си измисля стил и после върви само по този стил. Завива.“ С усмивка казва за „въпреки.com” художничката Алисия Санча по повод изложбата ѝ „Нишката на Ариадна - Опит за намиране на решение“ в столичната галерия „Астри“.

И продължава: „Формата трябва да се съобразява с ново знание, усещане и емоция. Когато започнах да работя за тази изложба беше пълен Lockdown и съвсем самотничко. Тогава човек започва да мисли за миналото. Мисля за миналото и стигам до детинството си. В моето детство, тук, в България намерих взаимни паралели как е работил баща ми и как си измислям моите картини. Казах си, че трябва да тръгна подир тази нишка. Разбира се, нишката ми помогна, защото си мислех, че ако има нишка, няма да се загубя в лабиринта и мога да изляза оттам пак“. Говорим си на ул. „Цар Самуил“ пред галерията и спонтанно я питам: „Ковидът имаше и преимущества?“. А тя ми отговаря категорично: „Да, абсолютно! Майка ми казваше, като се оплаквах, че ми е скучно, че това за артистите е добре“. Алисия говори с усмивка, точно запазвам думите ѝ на български, които търси понякога и ми казва на английски. Превеждаме си ги заедно. Отбелязвам, че обича да идва в България, където има много близки и родственици, макар че в мнозинството си те са вече отвъд…“България е много мила към мен, дава ми възможности, които никога не очаквах. Това ме сюрпризира всеки път. Има и пречки, разбира се, но най-важното са хубавите изненади и преживявания, както сега тази изложба. Моите български приятели ме обичат и аз ги обичам. Много топличко става…“.

Алисия Санча, 2017 г., снимка: Стефан Джамбазов

Казва с обич художничката. Но за това малко по-късно. Изложбата ѝ е изящна и много талантливо оформена и подредена – влизаш в приказния свят на природата и емоцията от срещата с нея.

Но тук има думата галеристка на „Астри“ Вихра Пешева, в чието експозе към изложбата са написани много важни и съкровени думи за Алисия. „Алисия Санча е родена 1950 година в София. Нейни родители са Анелия Людмилова Санча, дъщеря на Мара Карловска и Людмил Стоянов, и Хосе Мария де Санча и Падрос - самият той голям живописец и дълги години сценограф в Сатиричния театър на София. И до днес театърът носи логото, създадено от него. Алисия е трето поколение художник, а в рода им са над двадесет художниците. Следва живопис и театрална декорация в “Hochschule für Bildende Kunst”, Берлин. Освен че рисува, работи за театъра, илюстрира книги, работила е в психиатрична клиника. Живее и работи във Виена. Картините от „Нишката на Ариадна - Опит за намиране на решение“ започва да рисува във Виена по време на първата наложена изолация през 2020 и завършва цикъла това лято в Ковачевица, родното място на нейния дядо. Тези ограничения и премествания в пространството отварят и изострят сетивата на изключително ерудирания и чувствителен художник, какъвто е Алисия. Времето работи за нея, а тя насочва нишката на мисълта и търсенията си към извора на натурата си - откъсната от нормалния си живот, сред четирите стени на ателието си във Виена, мисълта поема към детството, прекарано в театъра сред сценографските макети на нейния баща.

От изложбата в "Астри", снимка: архив на галерията

Връзката, която прави с гениалните художници от епохата на Класицизма, Барока и Рококо стила - Никола Пусен и Антоан Вато я отвеждат до серия пастичи, вплели в себе си именно детските спомени и усещането за нещо вече видяно, преживяно в техните картини. Респекта към творчеството им е абсолютен. Преминавайки през лабиринта на своите мисли и чувства, през културните наслагвания на поколенията художници в семейството, през собствения ѝ интелект, Алисия изгражда с невероятна лекота и майсторство платната си и в крайна сметка, открива частици от себе си.

Ето какво споделя Алисия Санча: „ ... Начинът, по който Вато (Антоан 1684 – 1721) е композирал картините си - дадено пространство: парк, градина или гора и в него позиционирани фигури от сбирката рисунки на неговите приятели - този подход ме кара да си спомням вечерите пред малките сценографски модели на баща ми, които ми помагаха да пропъждам духовете...И когато мисля за последните месеци във Виена, за разходките с нашето куче Лили в Градския парк, пълен с малки групички седящи на пейките или лежащи, често си спомнях за този художник, живял преди много години и имал толкова кратък живот. Едно понятие, което още Вазари (Джорджо 1511-1574) използва. Понятие, крайно неопределено и трудно уловимо, но чудесно като креативно пространство. Снизходително французите го наричат “Genre mineur“, поне до постмодернизма, то се доближава до понятия като монтаж, колаж, но и до фейк (fake), faux, травестия (travesty). Думата pasticcio идва от италианската кухня - смесица, торта, миш-маш, pie, medley, hochpoch, mess, fix, trouble, casino, confusione, dilemma, disturbo, pasta, pasticcio, pasticciare - to mess up something, to goof it up…Pasticcio означава нещо, което обединява най- различни съставки, може също да значи, че от стари неща се прави нещо ново, интересно, един patchwork, или “briccolage“, както го нарича Клод Леви – Строс (1908 -2009, френски антрополог и етнолог, оказал решаващо въздействие за формирането и развитието на теорията на структурализма –б.р.). Моето предпочитание към това понятие се дължи не на последно място и на факта, че моята прабаба и прадядо са имали магазин за дамска мода в Мадрид, наречен “El Capricho”.

От изложбата в "Астри", снимка: архив на галерията

Баба ми, Матилда Падрос, е работила в магазина на нейните родители, след като е получила докторска титла по литература и философия на Мадридския университет- първата жена в Испания с това звание. Освен счетоводство, нейната задача в този магазин е била, два пъти в годината да пътува за Париж, да скицира най-новите модели дамска мода и след това, в Мадрид, да ги даде да се адаптират и ушият за магазина. Pasticcio дава възможност за дискурс с историята.“

Освен 25-те картини и пастичи, Алисия показва и три свитъка с рисунки всеки дълъг повече от 3 метра... Рисунки, като приказки или като сънищата на детето Алисия , разказващи за порасналата Алисия; стотици фигурки, реалистични или фантастични, на хора и събития отпреди три века или от последните летни дни.“.

От изложбата в "Астри", снимка: архив на галерията

След поетичния разказ на Вихра Пешева е трудно да се продължи, но ще го направя. Само отбелязвам Алисия Санча не за първи път участва в проект на галерия „Астри“. Преди години тя беше и сред художниците в марката на галерията „Формат 30х30“, който винаги очакваме около Коледните и Новогодишни празници.

С Алисия се запознахме на живо през 2017 година на изложбата ѝ в галерия „Арте“ с куратор проф. Аксиния Джурова. Художничката чу имената ни – на Стефан и моето и веднага каза, че е племенница на Юлий Стоянов (1930 – 2011), брата на майка ѝ, изключителния кинодокументалист, един от нашите ментори и скъп приятел (за него във „въпреки.com” може да прочетете тук). И изведнъж, но нишката е вървяла във времето, без да подозираме Алисия стана наш близък човек. Недълго след това в Сатиричния театър „Алеко Константинов“ отбелязаха 60-та си годишнина си с изложба на баща ѝ Хосе Санча (1908 - 1994) като автор на логото и първи сценограф, автор и на театрални плакати за спектаклите на трупата.

Портрет на Хосе Санча във фоайето на Сатиричния театър, снимка: Стефан Джамбазов

А още в далечната 1979 година един позабравените ни, но изключителен кинодокументалист Оскар Кристанов (1937-2010) и Павел Васев (1951-2019) направиха великолепния документален филм „Хосе Санча“. Слава, Богу наскоро излъчен по БНТ 2, може да се гледа и в youtube. Бащата на Оскар ак. Цветан Кристанов, лекар, е бил интербригадист в борбата срещу Франко, а Хосе е бил в Републиканската армия срещу режима му. Историята на Хосе Санча е за роман. Само ще спомена, че е роден в Малага, родния град на Пабло Пикасо. Въздух, изпълнен с артистизъм. Но това е друга история, ще ви я разкажем някога…

През лятото на 2019 година в Националната галерия/Двореца беше представена изложбата по идея на проф. Аксиния Джурова „От Малага до Виена, минавайки през София“, която включва творби на представители на фамилията Санча от XIX век до днес. За малко повече от век от нея са излезли близо двадесет художници. От тях четирима са свързани чрез своята житейска съдба и изкуство с България: Франсиско Санча, Хосе Санча, Алисия Санча и синът ѝ Бенямин Нахтигал.

Хосе Санча, "Полетата на Ронда" /1979/, архив на Националната галерия

Сега си говорим за Алисия Санча. Когато не е тук си пишем чрез социалните мрежи. Всъщност тя не пише, а качва картинка от моментното си настроение и вдъхновение. Това са други нейни творби, не тези от галерия „Астри“…Това е диалогът ѝ с нас, приятелите. Тези нейни, понякога и ескизи са повече от думи, те са изкуство.

Изложбата„Нишката на Ариадна - Опит за намиране на решение“- в галерия „Астри“ на Алисия Санча продължава до 12 ноември. Не я пропускайте.

Алисия Санча на изложбата, посветена на баща ѝ Хосе Санча във фоайето на Сатиричния театър, снимка: Стефан Джамбазов

И за финал, колкото и да е парадоксално, публикувам прекрасното стихотворение „Хосѐ Санча“ на забележителния поет Веселин Ханчев (1991 – 1966), също малко позабравен. В него ще откриете и нещо от Алисия, но тя носи и специалното от майка си, испанска кръв от рода на забележителния си баща и живее и твори във Виена – свят, съдби и изкуство!

Хосѐ Санча,

Хосѐ Санча,

търся те, за да говоря

с тебе,

мили Хосѐ Санча,

мой приятел и художник,

с тебе,

побелял по гари,

остарял от нови срещи,

двадесет и пет години

обикалял по земята.

Питам те,

защо не можеш

вярно да я нарисуваш?

Питам те,

защо рисуваш в моите тракийски къщи

танцувачки на фламенко и мадони,

Хосѐ Санча?

Питам те,

защо рисуваш Северно море в червено,

в синьо, в розово, в зелено

и мъжете му рисуваш

с циганска тъга в очите?

Питам те,

защо рисуваш тия бикове край Сена,

тия златни кастанети

по небето на Варшава?

Питам те,

защо рисуваш белите немкини в черно,

с мантилята на Кармен,

защо изгряват рози

в хълмовете на гръдта им?

Питам те,

защо рисуваш кипариси и маслини

до брезите на Русия?

Питам те,

защо рисуваш в погледа на дъщеря

ми две големи нощи,

Санча,

два кинжала от Толедо?

Хосѐ Санча,

Хосѐ Санча,

ти мълчиш.

Не отговаряш.

Побелял по черни гарги,

остарял от нови срещи,

двадесет и пет години

обикалял по земята,

ти на всяка чужда гара

слизаш в своята Испания,

ти при всяка нова среща

виждаш своята Испания,

ти рисуваш по земята

само своята Испания.

По очите те целувам.

Хосѐ Санча,

Хосѐ Санча.

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: архив на галерия „Астри“ и Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Изящният художник Михалис Гарудис на 80 и малко отгоре

Защо се отложи с една година неговата планирана за 2020 година изложба е ясно за всички. За връстниците и приятелите е ясно също и защо именно в България той държи да отбележи тази своя привилегия – да прехвърли осем десетилетия и да се отправи е деветото. Пише за изложбата живопис на Михалис Гарудис в галерия „Арте“ проф. Аксиния Джурова.

Дете на Беломорието, отрано сблъскало се с ужасите на Гръцката гражданска война (1946-1949) и принудително емигрантство (Унгария, България) Михалис носи през целия си живот и изкуство драмата за собствената си идентичност. Не случайно в едно интервю, което взех от него споделя: „По софийските павета си търся собствената младост. Тръгнах от София, стигнах до Солун, но никога не можах да се отскубна от едното място и присадя на другото“.

Изложените платна в галерия „Арте“ разкриват само част от житейския и творчески път на Михалис – от бохемството до драматизма на чужденеца във втората му родина – България, а по-късно и неговата собствена – Гърция. Но не само това, те са продукт на изконните духовни маркери на неговата същност: от включването в картините му на конкретни образи от античността до камъчетата очертаващи се на дъното на морето, изхвърлените на брега дъски, пирони и счупени черупки от миди, органично влезли в композиционната структура на картините му чрез преплитане на похвати от чистата класическа живопис до колажа и обогатяваща се през годините релефна фактура на живописната повърхност.

От изложбата, снимка: Стефан Марков

В изложбата в галерия „Арте“ са включени още два цикъла: „Маслини“ като продължител на една запомняща се от неговото начало картина (70-те години на XX век), омотана във въжета „Нике - Победата“ и „Пеперуди“, тези все по-рядко срещащи се в природата създания, които някога в нашето детство ни омайваха с цветовите съчетания на крилете си. В една от картините на Михалис те са с обгорели крила съвсем не случайно.

И ако тогава в ранните му години колажите от предмети, открити в морето и пясъка отдавахме на страстната му привързаност към морския риболов и свят, то днес, можем да кажем, че тази негова тематика и естетска живопис, извадена от наследството на гръцката античност и Византия, със своята образност и дух е част от драматизма на художника Михалис Гарудис, търсещ между две родини и два народа, носещи общи духовни корени, своята идентичност. Този творчески изказ, примирил дихотомията на неговото съществуване в запомняща се изящна живопис, днес наричаме „стилът Михалис Гарудис“, този който можем да видим в галерия „Арте“.

Михалис Гарудис и Аксиния Джурова, снимка: Стефан Марков

Благодарим на проф. Аксиния Джурова за предоставения текст на „въпреки.com”.

Михалис Гарудис е роден на 20 януари 1940 г. в Елинохори (Димотика), Гърция. Семейството му емигрира в България по време на Гръцката гражданска война между 1946 и 1949 г. През 1965 г. Михалис Гарудис завършва живопис в НИИИ „Николай Павлович“, в класа на проф. Илия Петров. През 1964 г. прави съвместна изложба с Димитър Казаков – Нерон /1933-1992/ в Академията, но три дни след откриването експозицията е свалена по решение на Академичния съвет. Въпреки този опит за съпротива срещу реформаторския тон на изкуството на Гарудис и Нерон, двамата са приети възторжено за членове на СБХ още на следващата година. През 1971 г. Михалис Гарудис организира самостоятелни изложби в София и Париж.

Ранното творчество на Гарудис е свързано основно със живописта – създава натюрморти, морски пейзажи, фигурални композиции с поетични и философски послания. По-късно започва да работи в областта на монументалната пластика и керамиката. В процеса на творческото си развитие Гарудис подхожда все по-експериментално към изкуството. В традициите на българското изкуство името на художника се свързва с хиперреализма в живописта. От 1986 г. Михалис Гарудис живее и работи в Солун. Картини на художника са притежание на НГ, СГХГ, ХГ в страната, музеи и галерии в редица европейски градове, както и в Азия и САЩ и частни колекции.

От изложбата, снимка: архив на галерия "Арте"

Независимо, че художникът вече 35 години не живее в България много често прави изложби в страната не само в София, а и в галерии в различни градове – Пловдив, Варна, Добрич. Обича пространството на галерия „Арте“ и сега и в предишната ѝ зала на бул. „Раковски“. Приятелство и разбирателство с екипа, който работи с максимализъм в избора на автори и експозиции. За предишната му изложба в „Арте“ през есента на 2017 галеристката Гергана Борисова беше написала: „ От Античното до Модерното – всичко това събрано в кавалетните формати на Mихалис Гарудис, така както само той умее – прецизно, бавно, старателно до перфекционизъм. Един свят наситен със символи, алегории, метафори, свят колкото красив, толкова и крайно чувствителен до болезнен. Живопис изградена изцяло на противоположности: от фината маска на четката до майсторски колажирания реален предмет – камък, въже, дърво, пирони…..; от каменните антични мотиви до нежния полет на пеперудата; от обгорелите дънери до красивия пламък на свещта; от острието на пироните до фината бяла драперия; от вечното до мигновеното – един философски диалог със зрителя за неумолимите закони на вселената, заключени в краткия човешки живот.“. Красиво, нали?...

Гергана Борисова/л/, Михалис Гарудис и Аксиния Джурова /д/, снимка: Стефан Марков

Преди 10 години, когато отново имаше юбилей Михалис Гарудис предпочете отново любимата си София за ретроспективна изложба в СГХГ, в която бяха експонирани 40 произведения от различни периоди, проследяващи пътя на художника. Тогава от галерията я представиха с кратък, но важен текст: „Няколко тематични кръга от творби могат да бъдат обособени в изложбата - ранни натюрморти (тук художникът залага на философското осмисляне на обектите); произведения, които интерпретират темата за античността, историческата памет и разрушителната сила на времето; платна, интерпретиращи мотива за морето (или следите на времето, запечатани в това, което изхвърля морето), както и произведения, чиято тема е средиземноморският дух (с централен мотив маслиновото дърво, носещо умиротворяваща екзотична съзерцателност). Емблематична за твореца е съпоставката на реално съществуващо и изобразено. Колажираните пирони, въжета, дървета, ръждясали метални фрагменти допълват педантично нарисуваните обекти. На картините му е присъщ сблъсъкът реално-изобразено, двуизмерно-триизмерно, което провокира оптическа игра.“.

Още през 1981 година изкуствоведката Ева Цокова подготви книга за него „Михалис Гарудис“ в издателство „Наука и изкуство“ в поредицата "Съвременна българска живопис". Днес изданието е библиографска рядкост.

Настоящата изложба на художника в галерия „Арте“ е до 19 октомври. А откриването ѝ беше истински празник за художника и многобройните му приятели в годините. Вълнение радост, а и малко тъга имаше в очите на Михалис…Любов!

Текст: „въпреки.com“

Снимки: Стефан Марков и архив на галерия „Арте“

[vprki]

Художественият фонд на МВнР се обогати с нови прекрасни творби

„Годината 2020 беше година на изпитания за всички нас, но за Държавния културен институт към министъра на външните работи беше юбилейна, навършихме крехката възраст 15 години. С решение на ръководството на Министерството в галерия „Мисията“, която дава визуалния живот на Института, представя в изложбата произведения на изкуството, постъпили в нашия фонд през миналата година“. Каза Снежана Йовева - Димитрова, директор на Института.

Експонираната изложба „Надграждане“ II включва творби са откупени през декември миналата година и тя е продължение на експозицията „Надграждане“ I, показана през май-юни в пространството на галерия с откупките през 2019 година. Настоящата изложба доразвива концепцията от своето първо издание. Експозицията включва графики, колаж и смесена техника, както и живописни творби на едни от най-изявените съвременни български художници и графици, сред които: Греди Асса, Мариана Маринова, Нина Русева, Людмил Лазаров, Димитър Петров, Зоран Мише, Светозар Бенчев, Бранко Николов, Людмил Георгиев, Емануела Ковач, Веселин Дамянов – ВЕС и Васил Колев – VASSILLO. Някои от творците успешно развиват творческите си кариери извън граници на България като Димитър Генчев (Холандия), Янко Тихов (Англия) и Десислава Унгер (Австрия).

Зам. министърът на външните работи Георг Георгиев и Снежана Йовева - Димитрова, директор на Държавния културен институт към министъра на външните работи

Снежана Йовева сподели, че с едното от двете големи платна на Греди Асса, художникът е направил дарение на Художествения фонд на МВнР. Припомняме, че именитият ни художник през есента на миналата година представи великолепната си изложба „Моята Франция“ в галерията на ул. „Оборище“ 5. Независимо от сложната не само за творците 2020 година много от тях успяха да направят и покажат самостоятелни изложби или да участват в колективни. Спечелиха и отличия за творчеството си и в условията на пандемия и изолация всеки по своя си начин и натюрел доказа силата на артистичния си дух и на изкуството като смисъл дори в най-трудни времена. Васил Колев – VASSILLO беше удостоен с голямата награда „Сирак Скитник“ на Националната изложба за изобразително изкуство – Сливен 2020 за творбата си „Крадец на гласове - Портрет на един приятел”, офорт, суха игла.

В тази великолепна атмосфера в галерия „Мисията“ бяха отличи изявени личности с принос за популяризирането на българската култура, историческото наследство и развитието на културната дипломация. Почетни грамоти по повод 15-годишнината на института бяха връчени на доц. Албена Танева, проф. Аксиния Джурова, Иво Хаджимишев, Даниела Тодорова, Любов Костова и Явор Койнаков от зам. министъра на външните работи Георг Георгиев. „Всички те с работата си през изминалите 15 години са били важна част от реализираните от Държавния културен институт инициативи и са допринасяли за утвърждаването на институцията като важен интегрален мост между културата и дипломацията, подчерта в своето приветствие Снежана Йовева.

„Надявам се, че ще продължим да разказваме по интересен начин!“, каза доц. Албена Танева, ръководител на катедрата по Публична администрация на Софийския университет „Св. Климент Охридски“,  автор на най-представяната от пътуващите експозиции на Института „Силата на гражданското общество. Съдбата на евреите в България“. И продължи: „Много съм трогната и изненадана. Дойдох на събитието на Института като публика. А това са нормални неща, които правим всички и си въобразяваме, че може би има смисъл. Да направим нещо, че някой да се трогне, не че миналото има смисъл, защото трябва да сме информирани, а защото правим по някакъв начин хората да са по-добри и по-свестни. Следващото поколение има за първи път този разказ. В навечерието на 27 януари, когато се почита Денят на загиналите в Холокоста и е денят от освобождаването на лагерниците от Аушвиц трябва да кажем, че го е имало това време и от нас зависи не само да произнесем фразата: „Никога вече!“. Кое никога вече? Дано да съумеем да бъдем по-светли хора и да направим света, в който живеем едно по-добро място“.

Греди Асса - “Шевица”

От своя страна проф. Аксиния Джурова, изкуствоведка и председател на Управителния съвет на фондация „Елена и Иван Дуйчеви“, която в годините е направила изключително много за представянето на българското изкуство по света каза, че в някаква степен се чувства и кръстница на галерията. Припомни, че „когато по повод на 1300 години от създаването на Българската държава в Лондон Петър Увалиев /1915-1998/, големият посланик на националното ни изкуство, казал, че културата е лицето на България и този институт вече 15 години, което прави, заслужава това определение на Петър Увалиев – мисията да бъде доброто лице на България“.

Иво Хаджимишев

Фотографът Иво Хаджимишев продължи по свой начин думите на проф. Джурова: „Петър Увалиев, който беше един от големите български посланици на българската култура и духовност в света, и на мен много ми помогна да намеря полезния начин за популяризирането на България. При откриването през 90-те години на изложба в нашето посолство в Лондон показах фотоизложбата „Градът на истината“ на един от етажите, а на другия имаше изложба с българско изобразително изкуство, той ми каза: „Внимавай какво правиш, защото сега прожекторът е насочен към България. Въпросът е с какво те ще запомнят България, не трябва да се слага един черен етикет, защото той ще бъде запомнен за дълго време!“. Това няма да го забравя и в цялата си дейност много съм внимавал как изглежда България във всички проекти. Заедно с Аксиния сме правили не малко – те бяха успешни и ми е драго, че сме заедно пак тук“.

Сред отличените беше и Любов Костова, директор на Британския съвет в София и председател на EUNIC Cluster, който обединява в организация чуждестранните културни институти в България. „Благодаря със смирение и от името на всички мои колеги, ръководители на чуждестранните културни институти в България. Не само пандемията няма граници, културата не познава граници. Всички ние работим в международен мащаб за този мост между държавите, защото те са контактите между хората. Те създават условията за доверие – преодоляват границите, пред които ние сме изправени и те позволяват да продължаваме като човечество напред. Да достигнете до 18-та си годишнина на съзряване и многогодишен път напред за представянето на културата на България като част от общочовешкото културно наследство“. Подчерта Любов Костова при връчването на грамотата ѝ.

Янко Тихов - “Световна паспортна карта”

В период на световна криза и изолация срещата с изкуството вдъхва надежда, създава смисъл, който преодолява самотата. Второто издание на изложбата „Надграждане” може да бъде разгледана в галерия „Мисията" на живо до 19 февруари при спазване на всички противоепидемични мерки и виртуално в онлайн каналите на ДКИ. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Обновени в спомена

„Където падне огънят, там гори“. Така съм запомнила от детството си да казват старите хора при загуба на близък човек.  Осъзнах това много по-късно, когато този огън засегна и мен. Разбрах също, че след това е много важно от пепелта да възкресиш спомена за този, който за теб остава винаги жив. Това каза проф. Аксиния Джурова при откриването на изложбата на художествения тандем Кънчо Кънев /на снимката/ – Маргарита Пуева в столичната галерия „Арте”.

А от галерията отбелязаха: „През годините няколкократно сме представяли творческия тандем Маргарита Пуева и Кънчо Кънев, публиката добре помни техните хармонични експозиции наситени с много топлота, лични преживявания и професионализъм. Сега изложбата е юбилейна за Кънчо, но и непрежалимата ни Маргарита ще присъства отново, както в картините на своя любим, така  и с няколко скулптури”.

Проф. Аксиния Джурова продължи: „Тандемът Маргарита Пуева и Кънчо Кънчев бе толкова силен в последното десетилетие (2007-2016) от живота на така наречената от всички нас „Желязна лейди“, а още по-точно „дива семка“, по думите на Матей Матеев – Мати, че бях искрено обезпокоена как Кънчо ще извади от пепелта  въгленчето, което ще му даде живот, още повече че бях получила от него следното:

„… Заваля силен дъжд, тихо е. Гръмотевици порят небето, тихо е. По масите си говорят хора, тихо е. Колко е тихо без теб, Маргарита. Шумът се скри някъде, отвориха се пространства за нова тишина, тишината може да вали…

…Без думи съм. В какъв необятен свят ме захвърли тази гениална жена! Остави една огромна тишина, наситена с толкова въпроси и ненамерени отговори.“

Последва още един текст:

„Защо ли се вглеждам с себе си?

Навярно не намирам изгрева?

Търся навсякъде, не достигат очите ми.

Виждам упование единствено в себе си.

Повярвах и освободих страха си.“

Последното изречение обаче бе тази светлина, която Кънчо откри в останалите да светят в огнището въгленчета: „Повярвах и освободих страха си.“ И сега пред нас е обновеният тандем, в който отново  откриваме Кънчо, емоционалният и чувствителен художник, с неговите деликатни лирични абстракции и човешки състояния, заедно с фигуративните пластики на Маргарита, ясни като силует, повлияни от игровия код  на „homo ludens“. И макар изчистени и обработени до съвършенство, пластиките на Маргарита ни разкриват близост до поетичния свят и изтънчената цветност в платната на Кънчо, „живият тандем, обновен в спомена.“”, каза проф. Аксиния Джурова. ≈

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: „Музика за птици“, или когато  абсурдът стане действителност

„Музика за птици” - така е озаглавена една от картините - пейзажи на Алисия Санча в Галерия „Арте“. И това съвсем  не е случайно.  В цяло изложбата ни отвежда към средата на осмото десетилетие на XIX век, в което импресионизмът се разпада”. Това каза проф. Аксиния Джурова при откриването на изложбата „Музика за птици” на Алисия Санча в столичната галерия „Арте”.

И още: „В края на 1880 г. неговият ярък представител Пиер Бонар (1967-1947) преминава към набизма. Загърбват го също и Едурад Вюайр (1868-1940) и по-малко известният на нашата публика Валтер Сикер. Последният е бил познат на прадядото на Алисия, с когото баща ѝ Хосе Санча е ходил в ателието му. То е  било в Челси, на брега на Темза, от прозорците на което се е откривала впечатляваща гледка към голямата река, към корабите и лодките и към разхождащите се, или заети в своя занаят хора. При продължителното разпространение на постимпресионизма в световен план, почитателите на този стил ги свързва отношението към обляните в светлина пейзажи, изразена цветност, лежерност в предаването на конкретния обект, естетичност. Но може би най-точното е разлагането на формите в светлинни, вибриращи живописни петна и природни отрязъци, свързани с интимните пространства на художника. Такъв е случаят с Алисия Санча.

А защо „Музика за птици“? „В близкото до мен пространство - градината - човекът свири за птиците и този на пръв поглед абсурд ми се иска да е действителност”, казва тя. Абсурдите на Алисия обаче не свършват дотук. Тя е силно убедена във възможността на изкуството да променя същността на човека. Този, който в днешно време така се е отдалечил от себе си, че не знае докъде ще стигне в следващите десетилетия, времето в което, както предричат, изкуственият интелект, размиващ ролята на човека и изтриващ част от неговото изконно знание, ще потъне в изграденото от самия него „постчовешко пространство“.

Алисия с нейните пейзажи ни връща към градината на Рая (Едем).  Градината, осмислена като светилище за птици, животни и хора. Тя може да е и каменната градина на японеца, и тази във Версай, и от околностите на Лондон и Малага, родното място на Хосе Санча - нейният баща, или в селото на нейния дядо Людмил Стоянов /баща на майка й – б. р./ - Ковачевица. Алисия ни връща към градината, която всеки човек носи в себе си. В разговор с нея и на въпроса ще спре ли да прави градини, тя ми отговори: „Понякога се усещам, че имам резервоар  от картини с градини.  Например дори като видя оригами, те за мен са птички с крила на ангел, пърхащи в райските селения. Така, цигуларката от „Музика за птици“ си я представях също в градината, където птиците са нейната публика. Замисляла ли си се, че птиците пеят и свирят, малко срамно е да го изрека с езика на съвременния свят, но без хонорар, за вятъра?

Алисия Санча

- Надали. В преносен смисъл, сигурно, но не и в действителност. А защо си постлала персийския килим в двора сред природата?

- Защото на арабски al-jannah означава градина, скривалище, градина на сърцето. Знаеш ли, че в персийските килими  винаги се прави съзнателно грешка, за да не би Господ да изревнува  и да се разсърди. Така с килима, който постилам в градината, аз пренасям част от своя домашен рай.

- Алисия, тази игра вън – вътре, възможно – невъзможно и обратно, явно много ти допада?

- Градината като рай и обратно? Да! Така е! И знаеш ли защо? Защото ние дължим нашите градини  на представата ни, че съществува   живот след смъртта.

Реална и иреална, конкретна и абсурдна едновременно със своите  райски селения – градини, видени в различни краища на света, изложбата на Алисия Санча е и плод на страстната ѝ вяра, че всеки от нас носи мита за райската градина в себе си. Затова обаче се изискват  не само сетивност, за да я откриеш. Изисква се и да слезем от самодоволния пиедестал, на който сме стъпили в своята увереност на свръхчовеци и да надмогнем надменността спрямо „градината“, в която сме направени, „изгонени“ от там и така станали човеци. Човеци, които пак ще се „завърнат“ в нея, някога… ако ни допуснат?!” Това каза проф. Аксиния Джурова при откриването на изложбата. А един от художниците, присъстващ в галерия „Арте” сподели пред нас, че зад зеления цвят никога не можеш да се скриеш, за разлика например от червения. Той е труден цвят и откровено показва дали си добър художник. И това е още едно достойнство на Алисия Санча. ≈

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Балетът като личен храм или изложбата на Десислава Минчева в галерия „Нюанс“

Тялото като храм на танца – така може да бъде озаглавена изложбата на художничката Десислава Минчева, професор и преподавател В НХА. Но тя е избрала скромното и лаконично „Балет“ за прелестната си експозиция в столичната галерия „Нюанс“.

Но зад това „Балет“ в прекрасните картини на Десислава Минчева се крие един мечтан свят на съвършенството, какъвто може да даде танцът с магията си да обладае тялото и духа. В анонса си към изложбата от галерията дават своята интерпретация: „Не за първи път художничката се среща с тази тема. Изследването е дългогодишно и задълбочено. През откраднатите в междучасията минути за бързи рисунки на принцеси и балерини, до една покана от посланик Джеймс Пардю за участие в изложба на тема “Балет”. Следват многобройни посещения в операта и наблюдавани репетиции. Във времето ѝ позират прими като Диляна Никифорова. Оставя и палци, изстрадали по световните сцени, които художничката рисува и чрез похватите на живописта увековечава, иначе краткия живот на сценичното изкуство. Подходът към темата е с огромно възхищение от страна на Десислава Минчева. Балетът винаги е възприеман като нещо свръхкрасиво, но реалността се крие зад абсолютната красота, а та��и изложба е истина - вдъхновена и реализирана благодарение и на примата Марта Петкова, но не идеализирана - изкуството е нещо повече живота.“ Тук не бих се съгласила, но това е друга тема…

От изложбата "Балет" в галерия "Нюанс"

В тази изложба на Десислава Минчева се потапяш в неземната красота на изяществото, което може да сътвори балетът и балерината. И изведнъж, независимо от годините ти да сбъднеш в пространството на галерията, сред нейните картини, детската си мечта – да си балерина, почти въздушно създание, което може да постигне с тялото и емоцията си на фона на прекрасна музика невероятното. Не случайно в експозицията е отделено много особено място на пачките. Не могат да се отделят от балерината. А те могат много да разказват, но не могат…В красивите пантофки, всъщност, се крие много болка от окървавените пръсти, от загърнатите с лейкопласт рани, но това няма значение. Важен е балетът, изяществото не само на сцената, но и в дългите репетиции, без изящните ефирни облекла, а в трикото до стената пред огледалото. Там се усъвършенстват балерините с хиляди пъти повтаряне на важни движения, известни с френските си наименования. Художничката ни разказва красивата история на балета чрез изяществото на балерината – ефирната сценична дреха, очите ѝ, моментите на обличането, на събличането, висящата балетна рокля, палците и очите. Останалото е светлина и въображение.

От изложбата "Балет" в галерия "Нюанс"

В този контекст думите на Десислава Минчева са сложни за разгадаване за непосветения. “Тази изложба не е критически реализъм. Това, което ме заобикаля аз го живея.Но това, което искам да рисувам е една по-хуманистична и естетична гледна точка”. Така гледа на света не само на балета Авето, както я наричат приятелите.

За Десислава Минчева изминаващата 2021 година беше много специална. Тя стана носителят на Националната награда за живопис „Захарий Зограф” за 2020 г., която ѝ беше връчена на 14 май в Градската художествена галерия в Самоков, където беше експонирана и нейна изложба. Дни преди Великден Десислава Минчева заедно със скулптора Хари Арабян откриха съвместна си изящна изложба „Светлини“ в столичната галерия „Контраст“. Великолепие на талант и мисловност, които в светлите дни около Възкресението ни дариха с радост, мъдрост и духовност, от които в сложното ни и не рядко враждебно време могат да ни извисят. Така, както го може само изкуството. А по повод изложбата проф. Аксиния Джурова написа тогава:„Светлината като въздуха е невидима. „Самотност трябва, за да грееш“, беше писал в „Сън за щастие“ преди столетие Пенчо Славейков. Самотност трябва и, за да усетиш и уловиш светлината, която прошарва гънките на дрехите, скрива се в сенките на драпериите, в браздите на времето по лицето в пастелите на Десислава Минчева“.

От изложбата "Балет" в галерия "Нюанс"

По повод шейсетата годишнина на Десислава Минчева преди пет години поканихме един от най-близките ѝ колеги и приятели художника проф. Ивайло Мирчев да напише при нас за нея. Те са заедно от Художествената гимназия, после в първия клас на академик Светлин Русев, светла му памет, в НХА, сега водят като преподаватели заедно учебно ателие. Ивайло написа тогава: „Бяхме мъжки клас - 12 млади, нахакани и не особено благовъзпитани мъже и три момичета. За нас тя беше Авето и така е до днес. Спечели ме, защото беше сдържана, добре възпитана и високо образована. Общуваше свободно на три европейски езика от славянската, романската и немската езикови групи, свиреше на пиано, с други думи – поведение аристократично. Всъщност тя и така са държеше – топло, дружелюбно, не поставяше бариери. Лесно беше да се сприятелиш с такъв човек. Авето е искрен, верен и все така щедър приятел. Освен чувствителен човек Десислава Минчева е прекрасен художник. Последователна и безкомпромисна във възгледите си, тя е своеобразен контрапункт на всичко, което се случва в съвременното ни изкуство“.

Ивайло Мирчев и Десислава Минчева, снимка: Стефан Марков

Десислава Минчева, както точно е написал Ивайло Мирчев е много щедър приятел и не само към колегите и студентите си. Нейната щедрост е преди всичко в човешката ѝ природа на духовно богат човек. Писала e за нас за изложби, за изяви на колегите си, но само когато вярва и е убедена. Били сме заедно на много изложби, тя държи да знае, да е в течение какво се случва в съвременното ни изобразително изкуство, но винаги държи и настоява и студентите ѝ да знаят, да разбират, да откриват, а не просто да са затворени академично в работното ателие на НХА. Това ме връща и към първия ни разговор с Десислава Минчева в дома, където е израсла и където майка ѝ Калина Тасева продължава да рисува, въпреки годините /на 5 юни 2021 навърши 94 години, да е жива и здрава/ и характерните не леки болежки за възрастта си. Отсъстваше баща ѝ Юлий Минчев (1923-2006), един от ярките ни графици и илюстратори…Попитахме тогава Десислава Минчева трудно ли се става художник, когато имаш родители художници. „Адски трудно”, отговори тя.

„Нашата работа си е трудна, така или инак, въпреки митологията, че художниците си стоят така и някак си се забавляват, докато рисуват. Но в моя случай си беше изпитание. Сега вече като минават толкова години, след като съм била дете, била съм ученичка, после студентка, и после някакъв прохождащ свободен художник уж, тия трудности ми се виждат страхотен плюс. Винаги съм имала някакъв коректив. Той идваше от хора, които освен, че дълбоко обичам, защото са ми родители, но и уважавам като автори. Разбира се, да отговориш на техните изисквания е чудовищна, непосилна тежест”, казва Десислава Минчева, която е изградила свой, различен като стилистика почерк от своята майка като живописец.

Десислава Минчева, снимка: Стефан Джамбазов

И добави тогава: „Първото нещо, което трябва да разбереш за себе си е ти кой си. Стил, тема, те не се избират просто защото сядаш и казваш един ден – искам да съм еди какво си, или не искам да съм еди какво си. То си идва някак си вътрешно, дълбоко, то е предопределено, стига да си наясно със собствените си разбирания, нагласи и така нататък. Имаше период, в който започнах да правя живопис, аз доста наподобявах нейните неща, особено в гимназията. После влязох в Академията, Светлин /акад. Светлин Русев, който е бил неин преподавател – б.а. /си беше наистина тогава в разцвета на силите и в интереса на тази работа – преподаването. И нещо почна да ми се обръща в главата. Кое е било осъзнато, кое не – не знам. Той е много взискателен, ама много, само хората, които са минали през тази мелница, знаят какво е това много. И после вкъщи си идвам и там другата страна на тоягата. Даже баща ми влизаше, ние работим с майка ми горе в ателието. И да видят какво прави детето – всеки си имаше своите съждения, корекции, съвети. Баща ми влизаше: тези крака на стола, къде е стъпил този човек, къде е този стол? Той имаше педантично чувство – всичко да е точно, ясно. Майка ми влизаше: каква е тази боя, цвят. Аз много се ядосвах и после като ми мине ядът се опитвах да разбера какво мислят всички тези хора за това, което съм направила. И до ден-днешен аз държа на мнението на малко хора, ама тия малко хора не се промениха кой знае колко през годините”, призна преди години проф. Минчева.

Връщам се към тези наши разговори с нея за „въпреки.com”, където могат да се прочетат в годините, защото на откриването на изложбата ѝ в галерия „Нюанс“ си споделихме балетните ни въжделения като малки момичета. Забележителните ѝ родители от рано разбрали къде и е силата – в художеството. Е, и моите са били наясно, че не съм за балерина…Докарах го до пърхаща с крила ластовичка във френската забавачка и клечаща сред гората гъбка в първи или втори клас. Но преди още да ходя на училище мама ме заведе на генерална репетиция в Националната опера на „Лебедово езеро“ на Чайковски, когато в ролята на Одета/Одилия беше знаменитата ни прима балерина Люба Колчакова /1927-2012/. Бях зашеметена. После мама като журналистка в националното радио, единствено тогава трябваше да си свърши работата. Беше ми досадно да я чакам на един стол и хукнах из операта. Разбира се, се загубих, но където влизах все бяха репетиционните зали на балета…Влюбих се в балета, в танца, завинаги.

От изложбата "Балет" в галерия "Нюанс"

И сега тази изпълнена със светлина, усещане за балета като съвършено изкуство изложба на Десислава Минчева въплъщава цялата красота на балерината, която постига невероятното с езика на тялото си. И тук припомням казаното за „въпреки.com” от хореографката, педагог и балетен критик Мила Искренова, според която балетът, танцът не е просто танц, а философия, начин на живот, усещане за собствената телестност като одухотвореност: „Танцът, за разлика от другите изкуства, от една страна е много материален, защото се изразява от човешкото тяло, което е най-първичният израз възможен. Той никога не може да стане толкова абстрактен като музиката или живописта. Но от друга страна посланията му са винаги в абстрактна форма. Няма думи, няма нищо осезаемо, няма образ, който можеш да класифицираш. Има образ, но той е в движение и много усложнен и в повечето случаи илюзорен”. А както знаменитата американска хореографка Марта Греъм /1894-1991/ казва, че танцът е практическа дейност на духа. Духът се осъществява на практика чрез танц.

Гостите и приятелите на изложбата в галерия "Нюанс", снимка: Стефан Марков

Тази мълчалива духовност на балета „диша“ в картините на изложбата с лаконичното заглавие „Балет“ на Десислава Минчева в галерия „Нюанс“. Прави го тихо, но всъщност, те завладява. Искаш да се потопиш в светлината и чувствителността на този свят, но той принадлежи на талантливата авторка, независимо, че тя ни дарява с него с щедростта си на творец.

Изложбата в галерия „Нюанс“ на Десислава Минчева продължава до 9 януари. Насладете ѝ се. ≈

Текст– Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков, архив на галерия „Нюанс“ и Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Светлините на Десислава Минчева

Забележителната художничка и преподавател в НХА проф. Десислава Минчева е носителят на Националната награда за живопис „Захарий Зограф” за 2020 г., която ще ѝ бъде връчена на 14 май в Градската художествена галерия в Самоков, където ще бъде експонирана и нейна изложба.

Дни преди Великден Десислава Минчева заедно със скулптора Хари Арабян откриха съвместна си изящна изложба „Светлини“ в столичната галерия „Контраст“. Великолепие на талант и мисловност, които в светлите дни около Възкресението ни дариха с радост, мъдрост и духовност, от които в сложното ни и не рядко враждебно време могат да ни извисят. Така, както го може само изкуството. Публикуваме пълния текст за изложбата на проф. Аксиния Джурова, куратор на експозицията. Той въвежда в пространството вдъхновяващо и превежда нас, зрителите, да се потопим в красивия свят на талантливи творци и техния диалог в изкуството.

„Светлината като въздуха е невидима. Какво тогава обединява живописта на Десислава Минчева и стъклопластиките на Хари Арабян? Опитът да уловят нетленното? Може би. При Десислава то е в изпълнените с мистична светлина, спокойствие и тишина, вглъбени в себе си портрети и интериори, в трептенето на сумрака, в който потъват или се осветяват от свещта образите, при Хари Арабян то е в самоизваяните като че ли от светлината пластики, избягали от оптиката, с погълнатата и отразена в тях въздушност. Всеки от двамата автори върви по своя път, самотно навътре в себе си, спасявайки се от амортизацията на духовността и пълзящото стопяване на крехката индивидуалност. Така се постига свой собствен изказ и стил, покриващ възприетото от тях призвание на изкуството като своеобразно служение, посвещение. 

Картина от изложбата „Светлина“

„Самотност трябва, за да грееш“, беше писал в „Сън за щастие“ преди столетие Пенчо Славейков. Самотност трябва и за да усетиш и уловиш светлината, която прошарва гънките на дрехите, скрива се в сенките на драпериите, в браздите на времето по лицето в пастелите на Десислава Минчева; в състоянието на тъга в пластиките на Хари Арабян – в серията портрети, в безжизненото тяло на Спасителя при Свалянето от Кръста, в „Стъпките“ на Йоан Кръстител, в експресията на „Слепците“ по Брьогел и в полета на Нике. Светлината, тази невидима преграда между реалния и иреален свят, съпровожда пътя на двамата автори, за да ги обедини и раздели. Названието на тази необичайна изложба този път не дойде от куратора на изложбата. То бе подадено от участниците в нея и продиктувано вероятно от желанието и те да се опитат да проникнат, както много преди и сигурно и след тях, в извънизмеримия свят, да загърбят реалността и така да се докоснат до истинското призвание на изкуството – познанието извън рационалността.

Светлина преди Великден.“

Сега малко да се върнем във времето. Винаги сме държали въ�� Въпреки да се проследяват историите на хората, за които пишем в контекста на изминалите години и сме „откривали“, като че ли, че случайности няма или са много рядко. През декември 2019 година Хари Арабян представи ярка и запомняща се изложба „Стъкло и метал“ в галерия „Нюанс“. Зад това уж, студено заглавие не се усещаше емоцията на скулптора, а още по-малко на човека, който го представи – художничката проф. Десислава Минчева. 

Десислава Минчева и Хари Арабян на неговата изложба в галерия „Нюанс“ декември 2019

Тя е била до Хари през годините, но продължава да отделя личното от професионалното. Знаем, че Авето, както я наричат приятелите, пише прекрасно за художниците, но този път нейните думи при откриването на изложбата, бяха вълнуващи и проникновени: „Познавам Хари вече 36 години, не е малко! Както се казва, били сме заедно и „в добро и в зло“! И вероятно така ще бъде до края. Може би ще ви се стори странно, но помня първите му рисунки (честно казано – не бяха гениални), помня всички дълги години (8 на брой), в които той кандидатстваше в Академията, после учи и завърши скулптура и направи първите си работи като художник, помня и първите „бижута“, които ми подари и които бяха стотинки, оставени на релсите, та като мине трамвай да ги сплеска в необичайна форма, помня как направи двата паметника в Бургас, помня как започна дългия му път в опитомяването на галванизацията, ваните с киселина в една мизерна кухничка, уроците по химия, помня и как започна историята със стъклото. Помня всичко! Светът на предметите на Хари е един примамващ лабиринт, откъдето само импровизацията, фантазията и неосъзнатите ти вътрешни пориви могат да те изведат. Събрани накуп са като извадени от пещерата на Аладин!“. Целия текст във „Въпреки.com” може да прочетете тук.

По повод шейсетата годишнина на Десислава Минчева преди пет години поканихме един от най-близките ѝ колеги и приятели художника проф. Ивайло Мирчев да напише при нас за нея. Те са заедно от Художествената гимназия, после в първия клас на ак. Светлин Русев, светла му памет, в НХА, сега водят като преподаватели заедно учебно ателие. Ивайло написа тогава: „Бяхме мъжки клас - 12 млади, нахакани и не особено благовъзпитани мъже и три момичета. За нас тя беше Авето и така е до днес. Спечели ме, защото беше сдържана, добре възпитана и високо образована. Общуваше свободно на три европейски езика от славянската, романската и немската езикови групи, свиреше на пиано, с други думи – поведение аристократично. Всъщност тя и така са държеше – топло, дружелюбно, не поставяше бариери. Лесно беше да се сприятелиш с такъв човек. Авето е искрен, верен и все така щедър приятел. Освен чувствителен човек Десислава Минчева е прекрасен художник. Последователна и безкомпромисна във възгледите си, тя е своеобразен контрапункт на всичко, което се случва в съвременното ни изкуство“. Целият текст във „въпреки.com” може да прочетете тук.

Десислава Минчева, както точно е написал Ивайло Мирчев е много щедър приятел и не само към колегите и студентите си. Нейната щедрост е преди всичко в човешката ѝ природа на духовно богат човек. Писала e за нас за изложби, за изяви на колегите си, но само когато вярва и е убедена. Били сме заедно на много изложби, тя държи да знае, да е в течение какво се случва в съвременното ни изобразително изкуство, но винаги държи и настоява и студентите ѝ да знаят, да разбират, да откриват, а не просто да са затворени академично в работното ателие на НХА. Така заедно с нея и мощна студентска група тръгнахме заедно на 17 октомври миналата година за Арт център „Дрен“, където се откриваше изложба в творческата база „Овчарника“ в село Дрен, където живее и работи прекрасният скулптор проф. Емил Попов. Беше прекрасна и красива есен, а мястото, Емо, поколенията му ученици и приятелят му скулпторът Васил Симидчиев на всички ни направи деня изключителен, от тези, които остават за цял живот. Авето ме хвана за ръката и двете обходихме Овчарника на Емил Попов…За него може да прочетете във „въпреки.com” тук.

А после цялата ескадра от коли със студенти и ние, водени от Десислава Минчева и скулптора Кирил Матеев отпрашихме за Благоевград, където в Градската галерия имаше изложба на забележителната художничка Калина Тасева, майката на Авето. Младежите трябваше да я видят, да я докоснат не става само с албумите или отделни картини в различни галерии…Това ме връща и към първия ни разговор с Десислава Минчева в дома, където е израсла и където майка ѝ Калина Тасева продължава да рисува, въпреки годините /на 5 юни ще навърши 94 години, да е жива и здрава/ и характерните не леки болежки за възрастта си. Отсъстваше баща ѝ Юлий Минчев (1923-2006), един от ярките ни графици и илюстратори…

Десислава Минчева, Калина Тасева, Сандро Арабян в галерия „Арте 2017

Попитахме тогава Десислава Минчева трудно ли се става художник, когато имаш родители художници. „Адски трудно”, отговори тя. 

„Нашата работа си е трудна, така или инак, въпреки митологията, че художниците си стоят така и някак си се забавляват, докато рисуват. Но в моя случай си беше изпитание. Сега вече като минават толкова години, след като съм била дете, била съм ученичка, после студентка, и после някакъв прохождащ свободен художник уж, тия трудности ми се виждат страхотен плюс. Винаги съм имала някакъв коректив. Той идваше от хора, които освен, че дълбоко обичам, защото са ми родители, но и уважавам като автори. Разбира се, да отговориш на техните изисквания е чудовищна, непосилна тежест”, казва Десислава Минчева, която е изградила свой, различен като стилистика почерк от своята майка като живописец. 

И добави: Първото нещо, което трябва да разбереш за себе си е ти кой си. Стил, тема, те не се избират просто защото сядаш и казваш един ден – искам да съм еди какво си, или не искам да съм еди какво си. То си идва някак си вътрешно, дълбоко, то е предопределено, стига да си наясно със собствените си разбирания, нагласи и така нататък. Имаше период, в който започнах да правя живопис, аз доста наподобявах нейните неща, особено в гимназията. После влязох в Академията, Светлин /акад. Светлин Русев, който е бил неин преподавател – б.а. /си беше наистина тогава в разцвета на силите и в интереса на тази работа – преподаването. И нещо почна да ми се обръща в главата. Кое е било осъзнато, кое не – не знам. Той е много взискателен, ама много, само хората, които са минали през тази мелница, знаят какво е това много. И после вкъщи си идвам и там другата страна на тоягата. Даже баща ми влизаше, ние работим с майка ми горе в ателието. И да видят какво прави детето – всеки си имаше своите съждения, корекции, съвети. Баща ми влизаше: тези крака на стола, къде е стъпил този човек, къде е този стол? Той имаше педантично чувство – всичко да е точно, ясно. Майка ми влизаше: каква е тази бо��, цвят. Аз много се ядосвах и после като ми мине ядът се опитвах да разбера какво мислят всички тези хора за това, което съм направила. И до ден-днешен аз държа на мнението на малко хора, ама тия малко хора не се промениха кой знае колко през годините”, призна проф. Минчева. Целият разговор с нея и майка ѝ Калина Тасева във „въпреки.com” може да прочетете тук.

45 години след наградата „Захари Зограф“ (1976) за Калина Тасева сега я получава Десислава Минчева. Журито, с председател проф. Аксиния Джурова и членове носителите на награда “Захарий Зограф” Станислав Памукчиев и Захари Каменов, председателя на СБХ Любен Генов, изкуствоведа Борислав Китанов, галериста Иво Масларски и кмета на Самоков Владимир Георгиев, след обсъждане на номинациите на Румен Жеков, Атанас Парушев, Долорес Дилова, Васил Стоев и Десислава Минчева се обедини с наградата да бъде удостоена проф. Минчева. По статут Община Самоков дава грамота, 4 хил. лв. и статуетка на патрона на наградата, изработена на скулптура Георги Чапкънов. 

Картини от изложбата „Светлина“

Миналата година Любен Генов обяви, че по решение на УС на СБХ, те отпускат 1000 лв. към наградата. Националната награда „Захарий Зограф“ е награда за живопис, учредена от Съюза на българските художници през 1972 година. Сред носителите на наградата са Светлин Русев, Найден Петков, Калина Тасева, Стоян Сотиров, Александър Поплилов, Ванко Урумов, Дечко Узунов, Иван Димов, Тома Върбанов, Стоян Венев, Димитър Киров, Атанас Яранов, Атанас Пацев, Георги Божилов, Милко Божков, Станислав Памукчиев, Николай Майсторов, Петър Дочев, Стоян Цанев, Йордан Кацамунски, Магда Абазова, Емил Стойчев, Румен Скорчев, Любомир Савинов, Анета Дръгушану, Чавдар Петров, Захари Каменов, Веселин Начев, Динко Стоев и други – все знакови имена в българското изобразително изкуство

След 15 години прекъсване, преди шест години, община Самоков отново възстанови една от най-престижните награди за пластически изкуства, носеща името на големия възрожденец Захарий Зограф. За българския художник наградата Захарий Зограф е мярка не само за най-високи творчески постижения, но преди всичко възможност за съизмеримост с трайните и непреходни духовни истини. Една съизмеримост, която бележи и пътя, и проблемите, и вълненията на няколко генерации български художници.

Всъщност развитието и постиженията на българската живопис са материализирани чрез автори и произведения, без които трудно можем да си представим историята на българската пластическа култура през последните 50 години. При всички обществено-политически, икономически и естетически превъплъщения на родния духовен живот, самоковската колекция от картини на носители на наградата е запазила своята артистична свежест, емоционална дълбочина и нещо, не по-малко важно – времето като че ли е работило за техния траен духовен живот. Благодарение на статута на наградата и на едно високо култивирано отношение община Самоков днес галерията в град Самоков разполага с произведения на автори, които в по-голямата си част са характерни за най-добрите традиции на българската живопис и в истинския смисъл са класика и като духовна мярка, и като стилистика, и като неповторим индивидуален принос. Заедно с това тази колекция е показателна от една страна за уважение към творческата различност и от друга – за една висока мярка, която организаторите са успели да запазят и пренесат през времето. Нещо повече – във времето, което хаосът в ценностната система е по-голям от всякога – наградата Захарий Зограф е един от малкото острови на духовно спасение и мярка за трайното и вечното в живота на изкуството. 

Картина от предстоящата изложба на Десислава Минчева в Градската галерия в Самоков

В изложбата в Градската галерия в Самоков  традиционно се експонират творби на наградения художник. Десислава Минчева е решила да представи свои пейзажи – друга нейна творческа страст в прекрасната ѝ живопис.≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Личен архив и Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Вихрони Попнеделев и Андрей Даниел /посмъртно/ с наградата „Захарий Зограф”

Изключителните художници, професорите Вихрони Попнеделев и Андрей Даниел /посмъртно/, са тазгодишните номинирани за Националната награда за особени постижения в изобразителното изкуство „Захарий Зограф” за 2019 г., съобщиха от Община Самоков.

Журито с председател проф. Аксиния Джурова обсъди постъпилите номинации на художници за наградата. В състава на журито влизат още председателят на Съюза на българските художници Любен Генов, присъстващ на заседанието, носителите на Наградата от предходни години проф. Станислав Памукчиев – с писмено предложение, Милко Божков по телефона и Захари Каменов лично, самоковският галерист Иво Масларски и Борис Китанов – изкуствовед, също бяха на срещата. Всеки от тях беше направил и писмено предложение за номинация.

Андрей Даниел и Вихрони Попнеделев при подреждането на изложбата в галерия “Академия” на НХА по повод 30 години от първата изложба на група „Градът” през 1988-а - снимка Стефан Джамбазов

Сред номинираните бяха и утвърдени имена в българската живопис като Румен Жеков, Йордан Кисьов. При номинацията на всеки художник, членовете на журито бяха посочили мотивите за номинацията и най-вече постиженията на твореца. Изрично бе подчертано, че наградата се присъжда на художник, с утвърдено име в българското изобразително изкуство, реализирал голяма изложба през изминалата година. Номинацията на Вихрони Попнеделев бе с най-сериозно мнозинство от 5 номинации, като абсолютно всички членове на журито бяха предложили да се обсъди възможността за присъждане и на още една награда за 2019 г. на Андрей Даниел, която да се връчи посмъртно. Присъстващите бяха категорични, че номинацията на Андрей Даниел за цялостно творчество ще даде едно много високо измерение на наградата. Така журито се обедини около предложението тази година да се връчат две награди – на Вихрони Попнеделев и посмъртно на Андрей Даниел, като ще се направят изложби и на двамата автори в две отделни зали на галерията, съобщиха от Община Самоков.

Вихрони Попнеделев при подреждането на изложбата в галерия “Академия” - снимка Стефан Джамбазов

Познаваме изкуството на Вихрони Попнеделев от различни негови сюжети. Един от тях са прекрасните му голи женски тела. А една от изложбите му миналата година беше в столичната галерия „Нирвана”, където софийски сгради и улици грееха в изложбата му живопис „Софийски градски пейзажи 2019”. В тези негови картини се усещаше красотата и духът на столичния град. Улиците и сградите край които преминаваме всеки ден придобиваха ново очарование и ни даваха възможност да се вгледаме с различни очи в обичайното всекидневие. Да добавим, че ден след откриването на изложбата в галерия „Нирвана” художникът откри в Пловдив друга изложба - „Пловдивски пейзажи”. А на въпроса ни тогава защо е избрал такива градски сюжети, Вихрони отговори – защото ми харесва. Впрочем художникът освен с живопис се занимава и с керамика и тук също имаше такива творби.

Картини на Вихрони Попнеделев в галерия “Нирвана” - снимка Стефан Джамбазов

„За мен свободата е да правиш много неща”, беше казал Вихрони Попнеделев преди време в разговор за „въпреки.com”. Но общото между картините му от един или друг сюжет е цветът. „За мен цветът е основното ми изразно средство - цветът и линията. Обикновено повечето художници правят обема със светло – тъмно. Аз го правя с цвят - сянката я правя цветна. Сянката ако я направи някой цветна, за мен това е истински живописец. Защото работи с цвят. Не го отричам и другото, няма да кажа – йок, това не е художник. Но за мен това е изкуството, живописта”, призна Вихрони Попнеделев в разговора за „въпреки.com”. За него цветът е религия, а картината не е само изображение, а и емоция. „Иван Кирков на времето ми казваше, че в моите голи тела се усеща вкусът на жената и на живота”, каза още Вихрони.

Една от каритините на Вихрони Попнеделв в галерия “Контраст” - снимка архив

И още една изложба на Вихрони Попнеделев, която беше малко преди обявяването на извънредното положение и забраната за достъп и до галериите. И тогава тя беше ВЪПРЕКИ страховете от корона вируса от Китай. Експонирана беше в столичната галерия „Контраст“ и беше озаглавена „Пейзажи от Китай”. Плод е на няколкократни пребивавания на художника в Китай преди време и предизвиква съпоставка с неговото появяване на артистичната сцена в началото на 80-те години, отбеляза изкуствоведката проф. Аксиния Джурова. И попита: „Какво стана с Вихрони след посещенията му в Китай? Различната културна и социална идентичност между китайската и нашата култура е успокоила в известна степен ироничния поглед на Вихрони, освен в градските му пейзажи от Китай, но и в умиротворяване на цветовата му палитра, и в начина по който третира детайла – особено силно изразно средство при Вихрони.

Вихрони Попнеделев пред свои абстрактни картини в галерия “Интро” - снимка Стефан Джамбазов

Без излишна повествователност, но и без прикриване на конкретния сюжет, в картините му е усетена: хармонията на всекидневието в отразените води на сградите и в безлюдните тесни улички на запазеното от VII век село Син Ие, в притихналия след дъжда, обхванат във влажна мараня парк в Ханджоу, в дантелено нежните преплетени стъбла на лилиите в езерото, във ветрилото от есенни цветове в планините, в човешкия поток по тесните улици в китайските мегаполиси, в сгъстения син сумрак на нощния им живот. Този път Вихрони не е бързал в преживяването. Оставил го е да улегне, да проникне и стане част от него. Той е и познат, и различен, по-притихнал и извън крясъка на нашето всекидневие, стаен в спомена на магията Китай. Различната културна и социална идентичност между Китай и нас се оказа ползотворно предизвикателство, довело до успокоение на ироничния скепсис на Вихрони и до серия пленителни пейзажи, изложени в галерия „Контраст“, написа Аксиния Джурова. А Вихрони Попнеделев миналата година имаше и още една изложба - на абстрактни негови творби в друга столична галерия - “Интро” - също на ул. “Цар Самуил”.

Андрей Даниел в галерия “Арт 36″ в края на миналата година - една от последните негови мои снимки - на Стефан Джамбазов

Колкото до Андрей Даниел, с когото се разделихме на 24 януари тази година, си спомняме последната му публична изява в края на 2019 в столичната галерия „Арт 36”, когато имаше изложба на неговите ученици. За съжаление неотдавна замина в един друг свят и галеристката Камелия Минчева - Чекърлиева. А в нощта преди утрото на 24 януари, когато трябваше да има конферанс със студентите в ателие 51 на Академията, той почина. И независимо от това конферансът се проведе, воден от асистента му. Всички плачели за любимия професор заедно с Константин Костов, но заданието е било изпълнено. Обадили се и първокурсниците от Бургас, дълбоко разстроени. Но Коко, както го наричаме приятелите, успял да им каже, че са имали шанса да се срещнат с Андрей Даниел и той да им даде най-важния урок да бъдат свободни хора и свободно да следват себе си в изкуството. През 2018 година нашият проект на фондация „Въпреки” „Учители и ученици в изобразителното изкуство“ по Програма „Култура“ на Столична община и Министерството на културата беше изцяло провокиран от учениците на Андрей и него самия. Защото някак си винаги почеркът на неговите ученици беше вдъхновен от него. Не, че те копираха учителя си, бяха различни, но имаше нещо неуловимо в техните картини, което се усещаше като внушение. Даже имахме случай в една галерия в София, в която имаше картини на млади, току – що завършили Академията художници. Видяхме я без да знаем кой е преподавателят ни остана усещането за Андрей Даниел. Но понеже все пак не сме изкуствоведи, попитахме журналистически – кой е преподавателят. Отговориха ни - АНДРЕЙ ДАНИЕЛ…

Андрей Даниел и Олимпия Николова - Даниел при подреждането на изложбата във Варненската градска галерия по проекта на фондация “Въпреки” - “Учители и ученици в изобразителното изкуство” - снимка Стефан Джамбазов

За самия Андрей това беше страхотно преживяване и тогава сподели в отговор на въпроса ни дали е доволен от изложбите, които бяха във Варна и София в четири галерии: „Не става дума за доволен и недоволен. По-скоро аз искам да си отговоря какво се е случило. Това са най-различни хора със свои характери, виждания, живеещи при най-разнообразни условия, които имат своите погледи към този свят. И по-скоро аз се интересувам да видя всички тези погледи”, каза художникът и преподавател. И добави: „Навремето имаше обстоятелства, в които обичах да разказвам една моя история, която бях измислил само за себе си, за да почувствам реално свободата. Всички знаем как в легендите библейският Господ – Бог е направил Земята, направил е всичко, сътворил е човека, сътворил Ева от реброто му Адамово и им казал - плодете се. Това е странният въпрос – не му ли стигат тия двамата, които са абсолютно съвършени, като всичко останало, което е направил. И полека – лека, полека – лека, те се плодели, плодели и напълват Земята. Защо? И аз стигнах до извода, че просто Господ е толкова суетен, че той иска да бъде погледнат от всички възможни страни и да се огледа в тези погледи. И понеже той е безкраен, както се казва в Библията – Господ е голям, той е безкраен, му трябват и безкрайно много огледала – хора. И в тази многотия, в това многообразие на погледи и ракурси, ще се очертае неговият истински вид, размер. Така че ако приемате тази приказка, моят възглед е това – всеки трябва да гледа от своята гледна точка. И това е ползата от художника”.

Андрей Даниел пред свои картини при подготовката на изложбата в галерия “Академия” - снимка Стефан Джамбазов

В тези изложби, той участваше само с по една картина, другите бяха на учениците. Негови картини имаше и в една друга изложба миналата година – в галерия „Академия” на Националната художествена академия по повод 30 години от първата изложба на група „Градът” през 1988-а. Куратор на изложбата беше изкуствоведът Филип Зидаров, който навремето беше обединил в естетическа платформа освен Андрей Даниел и  Вихрони Попнеделев, Андрей Даниел, Недко Солаков, Греди Асса и Божидар Бояджиев, а в първата изложба на групата е поканен и Свилен Блажев. Филип Зидаров си спомни за онова време пред „въпреки.com”: „Моята идея тогава беше да взема 5 или 6 изявени млади чисти живописци и да ги накарам да не правят живопис. Да работят с идеята за картината като нещо над материала и над самата техника дори. В изложбата тогава практически нямаше живопис. Имаше в друг аспект. Андрей рисуваше на едно голямо платно през цялата зала”. По думите му имало силен смут от страна на тогавашните управници на СБХ, дори опити изложбата да бъде спряна. Това нямало как да стане, но тези опити били подмолни – като въздействия. „Добронамерени” въпроси - защо трябва да правите такива неща и други подобни”. А Андрей Даниел добави: „Има нещо много магическо в тази работа. 31 години оттогава, като че не са минали. Когато правихме изложбата общо взето същите приказки, същите проблеми. Любопитен съм да видя какво ще излезе. Любопитен съм да разбера какво се е случило. Въобще случило ли се е нещо. Разбира се, освен всичко е и приятното усещане от запазеното приятелство”.

Андрей Даниел - “Моят остров” - снимка Стефан Джамбазов

Сега пък се подготвя и голяма изложба на Андрей Даниел в Софийска градска художествена галерия за есента. Точната дата и други събития свързани с художника ще станат ясни след нормализиране на ситуацията след отпадането на извънредното положение. И искаме да припомним още думи на Андрей Даниел от друг наш разговор с него във „въпреки.com”в ателието му, когато каза, че хората на изкуството трябва да синтезират смисъл. „И ако не се научим да измисляме смисъл, да синтезираме за себе си и за околните, някои които са супер могъщи като таланти, като интелект, да синтезират за много големи групи хора смисъл, то това съществуване ще бъде по-скоро някакъв вид вегетация”, каза Андрей Даниел. „Като растение, ще си поникваме и ще си умираме без да сме разбрали за какво става дума. В този смисъл, хората които се занимават с изкуство, според мен, имат тази задача да синтезират смисъл и оттам да се получава мотивация за живот, мотивация за работа, у останалите, у всички, да се получава оня оптимистичен момент в общо взето цялата човешка трагедия, която е”, добави художникът.

Андрей Даниел в ателието си - снимка Стефан Джамбазов

И ако се върнем на наградата „Захарий Зограф”, художникът Любен Генов, председател на СБХ, обяви, че по решение на УС на СБХ, те отпускат 1000 лв. към наградата „Захарий Зограф”. По статут Община Самоков дава грамота, 4 хил. лв. и статуетка на патрона на наградата, изработена на скулптура Георги Чапкънов. Церемонията, която се провежда традиционно през май ще бъде отложена до отмяна на противоепидемичните мерки. Националната награда „Захарий Зограф“ е награда за живопис, учредена от Съюза на българските художници през 1972 година. След известно прекъсване, връчването на наградата е подновено през 2001 година. Сред носителите на наградата са Светлин Русев, Найден Петков, Калина Тасева, Стоян Сотиров, Александър Поплилов, Ванко Урумов, Дечко Узунов, Иван Димов, Тома Върбанов, Стоян Венев, Димитър Киров, Атанас Яранов, Атанас Пацев, Георги Божилов, Милко Божков, Станислав Памукчиев, Николай Майсторов, Петър Дочев, Стоян Цанев, Йордан Кацамунски, Магда Абазова, Емил Стойчев, Румен Скорчев, Любомир Савинов, Анета Дръгушану, Чавдар Петров, Захари Каменов, Веселин Начев, Динко Стоев и други – все знакови имена в българското изобразително изкуство. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: 20-то Международно биенале на графиката във Варна е едно от най-старите в Европа

Създадено преди 40 години, днес Международното биенале на графиката във Варна заслужено се нарежда сред авторитетните и влиятелни събития  в света. Негова основна цел е периодично да представя актуалните тенденции и съвременните достижения в графичното изкуство през фокуса на класическите способи за печат.

Биеналето на графиката във Варна е първото не само в България, но и едно от най-старите в Европа. Идеята за форума се ражда през 1979 г. във Варна. Същата година се провежда първото издание като Национална изложба. От 1981 г. става Международно биенале на графиката. През годините сред участниците и носителите на наградите на форума са световни имена като Дадо, Албин Бруновски, Виктор Вазарели, Винцент Хложник, Акира Куросаки, Конито Нагаока, Владимир Величкович, Владимир Гаджович, Марк Фризинг. През 2001 г. Международното биенале на графиката (МБГ) е включено в културните маршрути на Европа и оттогава е под егидата на ЮНЕСКО. Високият международен авторитет на биеналето се доказва и от традиционно големия брой участници от цял свят в 20-то му юбилейно издание.

От постъпилите над 708 графични творби на български и чуждестранни автори, след селекция за участие  бяха допуснати 446 графики на 327 автора от 57 държави, сред които се открояват колекциите на Тайланд, Полша, Италия, Русия, САЩ, Турция, Сърбия, Аржентина, Япония, Китай, Индонезия, Пуерто Рико, Непал. Селекцията е дело на жури, председателствано от Ирина Мутафчиева, историк на изкуството и  дългогодишен директор на Галерия за чуждестранно изкуство – София и членове: доц. д-р Деница Янева – преподавател във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“, доц. Йохан Йотов – ръководител катедра графика в НХА – София, Албена Спасова – преподавател в НХА и организатор на международни изложби, Венцеслав Антонов – директор на МБГ- Варна. 

Непосредствено преди откриването на биеналето, международно жури с председател - проф. д-р Аксиния Джурова, България, историк и критик на изкуството, проф. д-р Филип Маурер, изкуствовед и галерист от Австрия, проф. Стоимен Стоилов, България, Владо Гьоревски, директор на трианалето на графиката в Битоля, Северна Македония и Венцеслав Антонов – директор на Международно биенале на графиката – Варна, определи следните награди:  С Голямата награда на град Варна беше удостоен Патипон Супанпонг, Тайланд, със Специалната награда – Лукаш Конюши, Полша и три равностойни награди за Виктор Емануел Фернандес, Мексико, Онник Каранфилян, България  и  Янко Орач, Словения.

20-то Международно биенале на графиката - Варна е документирано в луксозен цветен, двуезичен каталог, който се разпраща до участниците във форума и до културни институции в страната и света. В експозицията художниците убедително и артистично дават нов живот на традиционните графични техники, доказвайки че в днешния дигитален свят продължават да са актуални чрез неизчерпаемите си възможности. Биеналето на графиката във Варна се превърна в годините в международна културна институция и платформа, която респектира и възхищава със своите мащаби и обхват. Поредното му издание е не само продължение на започнатото преди повече от четири десетилетия. То доказва, че Биеналето е пример, както за съхраняване на традициите, така и за пренасяне на художествени послания, като един от най-значимите и уважавани артистични форуми в тази област на визуалните изкуства у нас и в чужбина. Международното биенале е повод за провеждане на дискусионен форум, иницииран от СБХ и подкрепен финансово от Фонд „Култура“ – Варна, който цели да допринесе за видимостта и осмислянето на юбилейното издание. Той възражда традицията на провежданите в миналото обсъждания, осъвременявайки я със средствата на новата дигитална и рекламна култура.

Онник Каранфилян с негови творби

Базиран върху автентични интервюта, архиви, фотографии, каталози, документация, форумът съчетава различни гледни точки за проявления и проекции на графичната култура,  регистрира постижения и проблеми, провокира актуална платформа за оперативна критика и отстоява мястото на стойностната визуална култура в публичното и медийно пространство. Дискусионният форум е отворен към участници от Варна, страната и света, които биха искали да се включат на живо или виртуално към него. Интересен елемент в пространството XX МБГ е изложбата на фотографа Саркис Саркисян - Серджо под заглавието „Кадри от журита“, отразяващи периода от 1980 до сега.

Как оценяват биеналето част от членовете на журито и един от участниците в изложбата в пространството на Градската галерия на Варна  „Борис Георгиев“? Владо Гьоревски, директор на графичното триенале в Битоля и член на международното жури: „20-то биенале е стълб в концепцията за съхраняване на пиетета към класическите традиционни графични техники, което е приносно към цялата световна визуална култура“. Онник Каранфилян, участник и носител на награда: „Тези хубави биеналета и триеналета из цял свят са спасителни острови за графиката. Защото графиката е най-интелектуалният жанр и тя няма да се превърне в онова нещо, което наричаме съвременно изкуство в смисъла, в който зрителя стои и се чуди за какво става въпрос. И тези триеналета и биеналета са островите - духовните пространства, където ние можем да се срещаме със световната графика, а по-хубаво от това няма. Нека да продължават още дълго време, защото 40 години, 20 издания са много сериозна работа и отговорност към редица поколения графици, формирани благодарение на Варненското биенале“. Филип Маурер, изкуствовед и галерист от Австрия: „България е един център на класическите техники в графиката – изумително, за разлика например от биеналето в Краков, където по-скоро е в посока на компютърната графика, а в Любляна -  на социалното, медийно изкуство. Една от най-интересните страни на тези техники е, че ръцете ти се изцапват, работиш със сила, мускули, използваш всичките си пръсти, дланите, а това е един вид приключение, което можеш да почувстваш с твоите, очи, ръце, нос, а не с употребата на дигиталните медии и програми, които не предоставят тази възможност. Има едно особено усещане и дълбока връзка между художника и материала. Много важен въпрос, на който трябва да си отговорят повечето автори е  - дали трябва само да работят за пазара и дали да се съобразяват с него. И е щастлив и показателен фактът, че все още се забелязва желанието и хъсът в младото поколение художници да работят със старите класически техники и са готови да участват във такъв престижен форум какъвто е биеналето във Варна.... С всяка изминала година нараства участието на графици от целия свят. Представете си за какъв голям мащаб говорим тук – това е вече за 20-ти пореден път, за каква комуникация със света и различните школи предоставя Международното биенале във Варна – огромна възможност, несъмнена класа, високо ниво!“.

Част от българското участие

Негови организатори по статут са Община Варна Министерство на културата на Република България и Съюзът на българските художници. Пряк изпълнител е Галерия за графично изкуство - Варна. МБГ се провежда под патронажа на кмета на град Варна. Най-значима е подкрепата за биеналето от Община Варна, която изцяло осигурява неговото финансиране. Фигурата, която е знакова за събитието и е в основата на неговото създаване е големият художник Стоимен Стоилов. Тазгодишното юбилейно двадесето издание се откри на 13 август 2019 г. в салоните на Градска художествена галерия „Борис Георгиев“ – Варна, където ще остане до края на септември. ≈

Текст: Албена Спасова, Наташа Ноева

Снимки: Наташа Ноева