#Иван Кулеков

[vprki]

Анри Кулев: Ако се бях родил по време на Инквизицията, да са ми одрали кожата

„Последната дума, която може да определи нашето общество е толерантност! За всичко! Как ще е толерантно?  В никакъв случай! Но ние живеем в това общество. Това е част от нас“. Казва в разговор за „въпреки.com” Анри Кулев, художник, аниматор, режисьор, преподавател.

И продължава: „Ние рефлексно не сме толерантни. Без да го осъзнаваме. Един към друг и към всички различни хора. Защо е смешен разговорът за борбата с корупцията в България? Той може да бъде разбран, ако в едно общество има корупция, но когато цяло едно общество е просмукано от корупция, за какво да се говори. Също като разговора за пътищата, как ще се оправи тази работа. Не може да се оправи и това е положението. Край! За всички хора това преминаване през непрекъснатата  двойна линия е смехория. Смехории като спазването на законите, всичко е някакъв вид игра, в която обиденият човек казва: „А така ли? Щом вие ме пренебрегвате по такъв начин, аз ще ви кажа по какъв начин!“. Лошото е и друго, че в обществото като нашето, лоша шега или добра е примерът. Ако той е отрицателен, всички се юрват и цялото общество мълниеносно се заразява с отрицателния пример. Ако той е добър, много по-постепенно, много по-трудно обществото може да се зарази с добър пример. Абсурдно, но е така. Виждам го и по уличното движение. В момента, в който всички тези агресивни разбойници карат лъскави тенекии и се движат като собственици на живота ни и изведнъж едни други съученици с москвичи започват да преследват мерцедесите със злоба и със същата скорост. По същия начин добрината, чувството за справедливост

поражда около себе си някакви малки островчета,

колкото и трудни да се те. Но това е положението“. Обобщава не без огорчение Анри Кулев. Но поводът за срещата ни е съвсем друг. На пръв поглед това е 70 - годишният му юбилей, колкото и невероятно да звучи на фона изключителната му работоспособност и енергия, но преди всичко е изложбата му с еротични рисунки в столичната галерия „Кооп” и премиерата на книгата му с тези рисунки „Ориент SEXPRESS” /изд. на Нов български университет/.

Разговаряме с Анри в пространството на изложбата, отминало е вълнуващото й откриване със стотици почитатели, много приятели, любопитни, стана празник на нещо различно с участието на много хора от средите на киното, на изобразителното изкуство, студенти. А за изложбата кураторът й Мариета Ценова пише: „Анри Кулев рисува еротични илюстрации за широка публика години наред. Всяка седмица във вестник „24 часа” се появява нова рисунка. Темата е същата – Секс, но всеки път интeрпретацията й е различна. Средата, героите, „позите”, контекстът в който е коментирана визуално темата, са непредвидими. Като съвременна версия на 1001 нощ към която можеш да се пристрастиш и безусловно да следваш. Рисунките са смели, провокативни и рушащи табута. Те са колкото изящни, толкова и карикатурни спрямо персонажите в сюжетите. Къси разкази с неочакван край. Безброй гледни точки към тема с която фамилиарничим, но рядко споделяме. С всяка нова илюстрация Анри отива отвъд темата за удоволствието от секса. Той включва и зависимост, обсесия, задължение, познание, ирония, подигравки с консерватизма, политиканстването като секс …“. Не пропускайте тази изложба, тя е реализирано артистично вдъхновение, но и вникване в нашето Аз, от което като че ли се опитваме да избягаме или пренебрегваме. Но ние продължаваме нашия разговор с Анри по темата, а и не само.

„Това е част от играта в съвременното изкуство. Трябва да има една компилативност, мащаб, с който да може една колажност да разбърква нещата и по този начин да се постигне нова атмосфера, нова образност. Не бих казал, че това са високи нива на майсторство, но във всеки случай това е част от играта за да се прокара една толкова щекотлива за българското общество и въобще и за целия свят тема. Виждам какво се случва в момента в интернет –

��адраскват гърдите на спящите Венери

в платната на старите майстори. Венера на Джорджоне със задраскани гърди – трябва да си пълен идиот, за да го направиш. Предполагам, че скоро тези глупости ще отшумят. Ако се бях родил по време на Инквизицията, би трябвало отдавна да са ми одрали кожата и да са ме проснали на площада. Гугъл няма да го свърши,това с площада, но ще задраска рисунките ми и ще си отшуми с най-лесното. Не това е важното. Важна е смелостта. А тя винаги е в някакъв контекст. Няма самостоятелна смелост – трябва да има фон за смелостта. А вестник „24 часа“ си позволи в онова сложно време, започвайки лека-по лека да вкарва тези рисунки. Не е било лесно. Сигурен съм за редакторите, защото съм убеден, че две зорки бабета, бабета, имам предвид съученички, защото аз съм вече на тази възраст! Две зорки съученички могат да объркат живота на един нормален човек. Биха писали писма, биха тропали, викали, а и не само те - морализаторите. По същия начин издателството на Нов български университет прояви смелост, за да може да седи зад тази книга. От друга страна да се правят такива картинки, никак не е лесно. Трябва да има хъс. Трябва да вземеш едно решение и да го преследваш. А преследваш ли ги, трябва да си много ясен трябва си безкомпромисен в това решение. Героите водят писатели или художници. Не мога да се измъкна от героя си, не е измислица, това е голата истина. Когато си поел в темата  собствената ти съвест не ти позволява да се дръпнеш назад и да кажеш: „А, не, не, това е определено опасно и аз не мога да го направя. Прекалено директно!“. Продължаваш и докъдето те доведе. В момента, в който обществото се развика, ти спираш и казваш: „Не ме заслужавате!“, категоричен е Анри Кулев.

Светла Ганева и Анри Кулев - заедно през годините...

Имаме дългогодишно познанство, както някой би казал едва ли не се познаваме от деца. Но това по-скоро важи за съпругата му операторката Светла Ганева, с която са страхотен тандем, особено в документалните и игралните му филми. Но това е друга тема. Сега ни интересува той с таланта си, с различните си интереси и превъплъщения като аниматор, режисьор, художник, сценограф и има и още…А той се връща и във времето, когато всичко тръгва с публикуването на тези рисунки. И не само това, а и за еротиката като вдъхновение за твореца, без да липсва иронията или страхът да бъде видяна. „Когато, през 1993 година започна цялата тази рубрика във в. „24 часа“,  по-скоро беше интерес дали ще мога да го направя, дали мога да го нарисувам, защото

рисуването на голо женско тяло е изключително трудно.

Героите могат да изглеждат някак деформирани, шаржирани, но това с рисуването им е изключително трудно. От високото изкуство до кича е една крачка. Винаги си на ръба на нищото. Това беше формалната причина  да започна серията. Това са някакви определени рефлекси. Сигурно, ако един психиатър ме разгледа ще извади на показ десетина болести и много диагнози! Вихрони /Попнеделев/ също го вълнува темата – той рисува прекрасни картини, и Спартак /Дерменджиев/ прави прекрасни скулптури, Ивайло Мирчев откри страхотни картини на баща си /Никола Мирчев/. Има обаче една съществена разлика. Като казвам има, тя не е за лошо. Има разлика между рисунките на   Мирчев,  Вихрони,  старите картинки, които Стоян Венев е крил по таваните и моите опуси. Убеден съм, че всеки един художник ги има, защото ти не може да си художник и да не опитваш темата, тя е ключова. Но разликата е, че

моите рисунки притежават чувство за ирония,

чувство за хумор, чувство за някакъв друг вид композиции, двусмислици, чувство за виц. Не е в смисъл на ха-ха-ха – вица, а вицът на ах, ама защо не се сетих за това. Това е нещото, което ги отделя от художническите етюди, защото онези са много добри етюди, композиционни, майсторски изпипани, но те стигат до нивото на конкретното наблюдение. В рисунките ми  има съвсем други социални проекции, друг хумор, друга ирония. Това е основното, което ги отличава.  Нашето скрито Аз -  нека да бъде така. Кой може да избяга от Аз-а си – никой“. Прибавяме от наша гледна точка, че скулпторите ни като прекрасни рисувачи имат невероятни рисунки по темата и Георги Чапкънов, и Христо Харалампиев, и Валентин Старчев, и още, и още.

Анри Кулев при представянето на “Лили и вълшебното бисерче” в Националната опера

Но се връщаме към това, което Анри Кулев сътворява в годините – анимационни, игрални документални филми, сценография, оперната постановка на „Лили и вълшебното бисерче”, адаптация на „Пук“ на Валери Петров и музика на Любомир Денев. Парадоксът е, че като че ли това е винаги друг човек, различен. Как става това, кое водещото в работата му, за да ни показва толкова различни свои лица. А той през смях и самоирония говори за себе си, като споделя и гледната си точка за киното в различните му жанрове. „Харесва ми това, което казвате. Значи е видно,че  съм опитвал да го правя нарочно. Това е вид анализ, защото разчленявам всичко до детайла и в този анализ, нека да го нарека на изкуството,ме интересува  всичко.  Интересува ме игралното кино, интересува ме анимацията, с която съм почнал, интересува ме документалното кино. В този анализ

винаги съм се стремял да бъда много точен стилист

/за жалост не шивач/ . Тоест знам, че игралното кино няма нищо общо с анимационното. Опитвал съм се да го правя във филмите си и затова са толкова различни. 99% от съвременната анимация са чисти игрални филми, само че рисувани. Опитвам се да вкарам другата атмосфера на анимационния филм, друга стилистика. Анимационният филм няма нищо общо с киното, въобще. Норщейн казва, че това е повече театър, /Юрата/ и е много прав! По същия начин документалното кино. То може да се опира някъде във фрагмента  на игралното кино, но няма нищо общо с него. Това са съвсем различни неща. Тук се сещам за театъра. Друга огромна бездна. Само да го проумее човек трябва да остави няколко живота в него. Срещата с Митко Гочев беше някакъв подарък от небето. Такъв приятел не знам дали може да има , въобще. Има две-три имена в живота ми по този начин са били близки приятели. Това е Митко /Димитър Гочев 1943-2013/, това е Коста Янев, който е жив и здрав, във Франция работи и живее там. Такова чувство за приятелство. Не съм го предполагал,че още може да съществува. Допирането до германския  театър – това са някакви дърворезбарски работи, не дърворезбарски, а гатер, който реже театъра и го прави на трески. Страшно нещо! Разбира се, че театърът е театър, разбира се, че няма нищо общо с киното.

Теди Москов също беше на откриването на изложбата на Анри Кулев

В карикатурата е същото. Уморителна и робска работа е. Само като гледам хилядите рисунките ми става лошо от това, което се случило през годините. Те са сигурно десетки хиляди, включвайки листата на ��нимационните филми, работните книги, ескизите за всеки един от филмите.

Анимацията е добра платформа за тръгване в киното,

защото всичките тези работни книги, които се правят за  анимацията, са валидни навсякъде. Не съм направил нито един игрален филм, без да разработя всяка една сцена в рисунки. Това важи и за документалния филм. Всичко това го смятам за едно общо позициониране в изкуството, за един общ артистичен живот. Голям късмет извадиха музиката и литературата, че не се заех и с тях.  Голяма паника щеше да бъде!“.

Той се смее, а и ние с него, като си даваме сметка за невероятната му работоспособност в годините, а и за силата да се иронизира. В очакване сме като публика на завършения му вече игрален филма „Войната свърши“ по сценарий на Влади Киров, който преди месеци напусна нашия свят. Както казва обаче Анри Кулев на филма предстои най-трудното – разпространението. Тема за дълъг и не лек разговор. Но говорим за друго и защо Анри се насочва към историята, в случая към времето на Сръбско-българската война, но режисьорът я коментира в по-сложен и не общоприет контекст. „Тръгнах към тази история, защото ми беше любопитна. Сценарият на Влади Киров беше много хубав. Трябва да кажа нещо еретично за ушите на българските кинаджии.

Не харесвам документалния подход в игралното кино,

вече го съобщих няколко пъти. Не харесвам, ако ще да е със супер актьори не само в българското, но и в световното кино. Не разбирам защо се прави игрално кино по този начин. Една социална история да бъде разказана от актьори. Не разбирам и край! Една добре „игрално“ обработена документалност с актьори. Започвайки от срещата с Борис Христов – и филмите „Смъртта на заека“, и „Бащата на яйцето“, и поетичната „Честна мускетарска“ на Валери Петров, и дет��ката „Госпожа Динозавър“  на Рада Москова и романтичният текст на Христо Ганев в „Цахес“ – всичките те носят един приказен, скрит оттенък, който ги превръща в игрално кино. Филмът, който направихме с Влади „Имало една война“ е игрално кино. Не искам да съм лош пророк, но публиката свикна с този тип Публицистика – това игрално-публицистично кино,което повлече крак и няма връщане. А Българското кино е една дълга редица от различни филми. Позагубиха се сетивата за филм като нашия. Хората са изкушени от американското и пробивите на голямото комерсиално кино. Или гледат дребните истории, които се величаят като супер човешки и се приемат. Поетичното кино като че ли не съществува – няма сетива за него! Най-лошото е, че изчезна /навсякъде при това/,  изчезна златната среда. Не без огорчение казва Анри, като отбелязва, че това важи за всички сфери на живота ни.

И Иван Кулеков дойде в галерия “Кооп”

И все пак го питаме защо е привлечен от исторически сюжет. „На човек му трябват сто живота, за да не излезе от нищото. Сто живота! Сега на тези мои нещастни 70 години отчайващо ми се иска да има още 70 на тази възраст, за да мога да се докосна до всичко. Филмът се допира до светъл момент в  българската история. Опиянението от Обединението, възможността да се почувстваш единен с една общност. Възможността да създадеш държава. Тия момчета, с тези светли умове – уникален момент в българската история.

Филмът ни се докосва до тази особена история.

Тя се развива на фона на военните действия, но там има една  човешка история, един път към войната, където се случват и се проектират характерите на героите. Това е 1885 година, дни след Обединението /на Княжество България и Източна Румелия/ и ето нападението на сърбите, тичащите момчета…Такова нещо няма във военната история на света. 40 - хилядна армия хуква и бяга над 250 километра за ден и половина. Спейки по раменете си войниците бягат към бойното поле. Кога в българската история, съдейки по днешния ден, може да се случи отново такова нещо.“

Любомир Денев и Анри Кулев - партньорство и приятелство

Оставаме в очакване на филма, но той е повод да попитаме Анри Кулев за проблемите в българското кино като финансиране, като взаимоотношения, а и не само. „Аз съм част от кинаджиите и не мога да мисля извън средата в която работя. Караниците и споровете…Много интелигентно 

държавата избута целия спор вътре в киносредите.

Много интелигентно, защото трябва да се взимат управленски решения в националната ни култура.  По европейско определение, и по нотификация, парите се дават за един малък екзотичен народ, за да произвежда екзотичните си филми, а не да се преструва на комерсиално американско кино, което да събира публика по салоните. С политиката си Националният филмов център трябва да даде много ясен отговор на този въпрос. Това е дълъг разговор, но аз не мога да се отделя от колегите и съм точно като тях. Субсидията не е подаяние. Тя трябва да бъде давана задължително в подкрепа на  българската култура. Трябва да бъде увеличена тази помощ. Трябва да отпадне този вътрешен натиск, който се е получава от безпаричност. Това провокира сблъсък между поколенията. Идват млади хора, които си мислят, че тези нещастници - дъртаци им пречат на въздуха. Възрастното поколение в киното си мисли, че младите нахали прекалено бързо влизат. Липсва, като че ли средното поколение, което се появи в много труден период и е време да застане на мястото си. Ситуацията е много остра. Вина за това не носят кинаджиите.  В никакъв случай. Но основното е финансирането. Не можеш с парите за четири километра магистрала да финансираш едно национално кино годишно, включвайки игрално, документално и анимационно. 12 млн. лева - какво са това. Срещу това се иска награда в Кан, Оскар, Венеция.  Ето получи се награда в Карлови Вари  /„Кристален глобус“/ и е прекрасно / за „Бащата“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов/. Какво по-добро, значи киното е живо, значи е нормално. Знаете условията за тези награди по цял свят. Първо, трябва да има добър филм, второ трябва да има добър имидж на страната, която стои зад  филма. Трето, трябва да има българин или в селекцията, или в журито. Защото никой не ни обръща внимание,всеки води собствените си битки. Държавата ни трябва излъчва достойнство.“ Категоричен е Анри Кулев и с неговата дълга и забележителна биография в киното. Но вече има и биография и на преподавател в НБУ. На какво учи студентите си. Той отговаря с китайската притча, че учителят се появява, когато ученикът е готов.

„Четох спомени на Апостол Карамитев. Той беше написал – „А, бе накрая на цялата тази работа преподаването във ВИТИЗ /сега НАТФИЗ/ разбрах какво време съм загубил с посредствените студенти, като съм опитал да ги науча на нещо. А съм изпуснал  най-добрите хора, като съм мислил, че са достатъчно талантливи да се оправят сами.“ Аз не ги уча на нищо конкретно, опитвам се да им разкажа принципи, които са ми близки в изкуството. Говорим за анимацията, за атмосферата в киното. ��оворим за рис��ване, за режисура, за много важни неща . Но

свръхзадачата е да им помогна да станат  хора.

Това зависи от различни неща – от съдбата, от тяхното поведение, от родителите им, от ситуацията в България. Всичко е толкова навързано“. А неговите учители, тези, които той определя за себе си. Завършил е анимация във ВГИК в Москва, но има и хора, които без да подозират са му дали много. „На ония години ученето ми в Москва изиграха изключителна роля. И то не по начина по който интерпретацията върви сега по идеологическа или по някаква друга политическа система. Отидох в Москва и попаднах в изключителна среда. Живопис ми е предавал Юрий Пименов /1903-1977, живописец, график, сценограф/ изведнъж се срещам с Юрий Норщейн/ един от най-знаменитите световни аниматори и режисьори на анимационно кино/. И сме първи приятели, а не случайно срещнали се  хора. Изведнъж се оказвам с Фьодор Хитрук  /1917-2012, аниматор и режисьор на анимационни филми/, много близък приятел. Изведнъж влизам в един кръг на висока руска интелигенция. Самото докосване до тази атмосфера беше нещо нормално, защото не бях сам, а бяхме цяла една група мислещи хора. Да не говоря за срещата с Пушкинския музей, с Ермитажа, кръгозорът се превръща в друг, цялото докосване до оригиналите на тази живопис. Седях като луд пред маслените платна.

Това те кара да се чувстваш като човек на света“.

На финала на нашия разговор се връщаме към темата за приятелството. Преди много години, когато такситата не бяха толкова много, можеше да се качиш в кола с други хора, но с близък маршрут. И така попаднах в такси с Христо Ганев и малкия Андрей Кулев. Носех торба с хубави ябълки и подадох една на момченцето. Андрей я отказ��, дядо му Христо го попита защо не я вземе. Малкият Андрей обясни с въпрос, че нали го учат да не взима нищо от непознати хора, Христо му каза, че леличката е приятелка. А Андрей попита: „Как да различавам приятелите?“. С днешна дата баща му Анри Кулев отговаря: „Не знам как се различават приятелите.  Животът ги определя.“ . Контекстът вероятно е друг, а и е изказан от един младеж на 70, който признава колко важно е семейството и какво ли би бил без майка си, баща си, Христо Ганев, Бинка Желязкова, Светла /съпругата му/, децата им и внуците им вече…≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

[notmything]

Ходех на училище само защото бях влюбен в една съученичка. Заради друга любов завърших университета. Който не е обичал, нищо не знае.

Иван Кулеков

[gogetatattoo]

Цигани от политическата или политици от циганската каста,продължават да управляват България,но идват избори...и нищо няма да се промени!

Иван Кулеков/Шоуто на Слави

[vprki]

Критичен поглед: Защото обичаме Плаката и създателите му

Международното триенале на сценичния плакат на връх рождения ден на забележителния български художник Божидар Икономов на 12 юли организира събитието "Обичам плаката". Дари, както го наричаха приятелите напусна нашия свят на 15 май 2016 година. Но създаденото от него, прекрасното му човешко присъствие винаги ще е с нас, въпреки отминаващите години.

Божидар Икономов е и създател на Триеналото заедно с проф. Божидар Йонов и Албена Спасова. Създадено преди 26 години, Триеналето в София се утвърди като част от световното семейство на международни форуми и акции, които поддържат жива идеята за мобилизиращата и вдъхновяващата сила на плаката и вече трето десетилетие успява да запази своя специфичен фокус, насочен върху съвременната културна сцена - с цялото нейно богатство и многообразие от различни изкуства и техните класически, модерни и експериментални форми. Организатори, плакатисти, носители на награди от Триеналето, приятели и съмишленици обявиха началото на събитието на клуба "Триенале" „Обичам плаката“ и на подготовката за предстоящото през 2022 година десето юбилейно издание с обявяването на конкурс за негов плакат. Те създадоха прекрасна атмосфера в Мултимедийния център на Българската телеграфна агенция, където с неговите технологични възможности присъстващите „влязоха“ в света на плаката. А това бяха за първи път представените плакати, които Гите Кат, Дания; Джянпин�� Хе, Китай-Германия; Томаш Богуславски, Полша; Холдер Матиас, Германия; Щефан Бунди, Швейцария, са създали по покана на организаторите в памет на Дари. И съвсем разбираемо с прекрасен плакат обявиха, че създаването на Клуба е в чест на художниците Александър Сертев, Асен Старейшински, Божидар Икономов, Огнян Фунев, Кольо Ковачев, Стефан Десподов, Петър Петров, Развигор Колев и всички, които обичат това изкуство.

Плакат в почит на Божидар Икономов, снимка: Стефан Марков

„Догодина ще организираме десетото триенале и решихме да направим един поклон на нашите приятели и съмишленици, които работиха и работят в областта на плаката. Поводът, както и на деветото триенале, е в това, че се опитахме да "възбудим" театралите, за да помислим както означава "сценичен плакат" и какво е изкуството, свързано с плаката. Както и да видим къде е мястото на сценичния плакат в една постановка. Целта е да се провокират млади автори, но не само от България, а и от целия свят.“ Каза проф. Божидар Йонов. От своя страна Албена Спасова, която неуморно работи за каузата на Триеналето, каза: „Смисълът на днешното събитие е да почетем Божидар Икономов и да си поговорим за десетото триенале. Имаме около 6000 експоната на световно и българско плакатно изкуство, и силно се надяваме, че десетото триенале ще надгради с нещо повече това, което сме правили досега", Вероятно темата на Триеналето ще бъде "Плакати за плакати“, или поне да бъде една част от темите на десетото триенале. Целта е плакатът да бъде фокус, да бъде главен герой и от днес започва конкурс за плакат, като идеята е догодина Триеналето да се рекламира и с този плакат“. Тя дори допълни в думите си убедеността си, че със сигурност, независимо, че Божидар Икономов не е не е сред нас вече пет години, в главата си е имал идеята какъв да бъде плакатът за 10-то издание на Триеналето. И покани всички на чаша студено бяло вино, както го обичаше Дари, за да го почетем…

Албена Спасова, снимка: Стефан Марков

А ето и заданието на конкурса, обявено от организаторите: Всеки автор, участващ в конкурса сам избира дали да интерпретира темата по-общо, насочвайки вниманието си към Триеналето като цяло или да я конкретизира, визирайки предстоящото 10-то издание.

Конкурсът е явен и отворен към всички заинтересувани. Няма ограничения за възрастта на участниците. Няма ограничения за броя на представените предложения.Няма такса участие. Задължително условие е върху плакатите да присъстват знака на триеналето и текстът: Международно триенале на сценичния плакат – София International Triennial of Stage Poster – Sofia. Проектите се подават във формат 100х70 см като файлове .ai, .eps, .tif, .pdf, резолюция 300 dpi, CMYK.

Крайният срок за предаване на проектите и заявките е 25 октомври 2021 година. Съставът на журито ще бъде определен непосредствено след изтичане на срока, за да бъдат избегнати съвпадения с потенциалните участници. Комисия от изтъкнати майстори на плаката ще определи наградата и ще селектира колекция, която в последствие ще бъде представена като пътуваща изложба и отразена в каталога на 10-то триенале. Официалното оповестяване на резултатите е планирано за 1 ноември 2021 година.

Плакат в почит на Божидар Икономов, снимка: Стефан Марков

В годините във „въпреки.com”сме публикували много текстове с богат снимков материал за изключителната дейност на Триеналето не само посветена на сценичния плакат. Ще припомним част от тях, за да се докоснем до мащаба, вдъхновението, артистизма на неговите създатели и организатори. Това, което правят вече почти три десетилетия е всъщност да представят красивото лице на България по света. А изкуството на плаката е най-откритото, най-достъпното – пред очите на публиката дори във всекидневието на хората, вървейки по улиците на градовете ни. Акцията „Буквите на България – азбука на Европа“ е възхвала на буквите със силата на плаката. Буквеният знак не е спирал да бъде творческа провокация за авторите, които са изкушени от графичния дизайн, от типографията и от рекламата, но това, което отличава тази колекция от други подобни опити е изключителният звезден състав на 30-те художника от 20 различни страни, приели поканата на Триеналето да създадат плакати – по един за всяка една от буквите в българската азбука. Проектът започна своя живот като част от културния сезон, съпътстващ Френското европредседателство през 2008 година – първото след приемането на България в ЕС. От тогава до днес пътят на изложбата минава през Барселона, Берлин, Бърно, Варшава, Вашингтон, Женева, Лондон, Любляна, Колорадо, Мадрид, Мексико, Ниш, Ню Йорк, Париж, Прага, София, Скопие, Токио, Хелзинки, Сеул и други градове по света. За пръв път миналата година Триеналето създаде и дигитална версия на изложбата, в която плакатите „преминават“ един след друг на фона на великолепната авторска музика на Живко Петров.

Плакат на Божидар Икономов за буквата А, снимка: Стефан Джамбазов

Проектът „Буквите на България - Азбука на Европа“ възниква във връзка с приемането на България в ЕС по идея на Международното триенале на сценичния плакат в София. Освен с организацията на периодични прегледи (през 3 години) на съвременния световен плакат, посветен на всички многообразни форми на сценична изява: театър, опера, балет, оперета, пантомима, куклен театър, мюзикъл, пърформънс, вариете, концерти, фестивали и др., организацията се занимава с богата международна изложбена дейност. „Буквите на България са нейната визитка пред света, а визуалното изкуство е много емоционално, говори на всички езици и по тази причина се оказва най-добрият начин да запознаем различните култури с нашата писменост.“ Написа през 2008 година Божидар Икономов. Именно това прави експозицията уникална и интересна, тъй като зрителят има възможност да види как тези творци, идващи от различни културно обособени среди, виждат със своите очи нашите букви и ги интерпретират в творби си. Българските автори са Божидар Икономов и Божидар Йонов, Георги Липовански, които са в основата на проекта, и Петър Чучулигов, спечелил конкурса измежду повече от 60 проекта за най-интересната буква в нашата азбука – Ь между творците до 35 години. Изложбата е от 30 плаката, колкото са буквите на българската азбука. Всеки художник е автор на един плакат – буква, определена чрез жребий по време на международното журиране на Петото триенале през октомври 2007 година в София. Всички плакати са цветни, с формат: 70 х 100 см и с еднакво типографско оформление. Колекцията от постери е посветена на България и нейната култура през темата за уникалността и универсалността на българската азбука – една от трите писмености на Европа. Акцията на Международното триенале на сценичния плакат - София е пръв опит за активиране на широк кръг изявени артисти от цял свят за създаване на цяло��тен съвременен художествен продукт, популяризиращ българската култура, използвайки една от нейните емблеми – буквите. Трийсетте плаката са със задължително присъстващ текст „Буквите на България –азбука на Европа“ са мащабна визуализация на идеята за създаване на положителен образ на страната ни у нас и по света.

Изложба на Триеналото на сценичния плакат в НДК, снимка: Стефан Джамбазов

ПЛАКАТЪТ – доц. Георги Лозанов го определя като най-несамолюбивото изкуство, а писателят Георги Господинов нарича суетата му светла, за Стефан Цанев плакатът е уличното дете на изкуствата, както беше го описал в свой текст. Не е възможно да припомним всичко, което в годините е организирано и създадено с марката на Триеналото в различни локации, по многобройни поводи и не спират неговите създатели и организатори да ни изненадват, да ни радват. Шарено, цветно, смислено отбелязват събития, годишнини, а всъщност успяват да променят и света около нас с артистичност, с вдъхновение и да увлекат не само творците, особено младите, но и нас като зрители и съмишленици. Без да сме художници, ставаме участници!

Замислена по повод на световния ден на театъра – 27 март, изложбата „Театърът – това съм аз“ от април т.г.е във фоайетата на Театър Азарян в НДКе дългосрочен проект на Международното триенале на сценичния плакат – София, който се развива и обогатява вече 21 години. Колекцията съдържа близо 80 плакати и колажи. Съставът на авторите е пъстър и многолик, като освен именити плакатисти от 23 държави, включва и различни други творци: театрали, музиканти, писатели, художници и пр., сред които: Анри Кулев, Божидар Икономов, Божидар Йонов, Борислав Стоев, Георги Лозанов, Иван Кулеков, Любен Зидаров, Симеон Щерев, Соломон ��аси, Стефан Десподов, Тодор Варджиев, Тодор Колев и други. Мотото е игра на думи с известната фраза на Луи ХІV „Държавата – това съм аз” и със знаменития монолог на Меланхолика Жак от пиесата на Шекспир „Както ви се харесва“: Целият свят е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе различни роли. Инициативата започна през 2000-та година с инсталация-пърформанс на сцената на зала 1 на НДК, където всички дотогавашни членове на селекционното жури представят свои визуални и сценични коментари по темата. Резултатите и каталогът, който бива издаден, вдъхновяват Божидар Икономов да създаде колажите, представени в настоящата изложба.

„Театърът –това съм аз”, външна изложба този месец съпътства Международния театрален фестивал „Варненско лято” на оградата на Художествената галерия „Борис Георгиев” във Варна. Това е истински празник за театрали, художници, гражданите на града, особено, че миналата година заради пандемията от Covid-19 и сложната ситуация заради извънредните мерки фестивалът не се състоя. А изложба на плакати, посветени на джаза, избрани от колекцията на Триеналето бяха експонирани върху фасадата на Националната музикална академия „проф. Панчо Владигеров“ в чест на нейната 100 годишнина, която се отбелязва тази година.

Проф. Божидар Йонов, снимка: Стефан Марков

И да не забравяме, че тази година Националната художествена академия – най-старото ни и авторитетно висше училище по изкуство отбелязва своята 125 годишнина. Проф. Божидар Йонов и Албена Спасова са преподаватели в нея. А проф. Йонов беше и ректор в периода 2003 -2007 година. В момента ректор е проф. Георги Янков, великолепен художник, к��йто е завършил специалността „Плакат“ в Академията. Със сигурност може да очакваме в програмата на честванията нещо специално от Международното триенале на сценичния плакат. И тъй като в целия текст, както винаги, когато се пише за Триеналето присъства Божидар Икономов, припомняме думи на Албена Спасова, казани по повод неговата кончина преди пет години: „Той остава сред нас преди всичко със своето изкуство. Кирил Златков, художник и носител на една от наградите на Международното триенале на сценичния плакат написа: "Няма смисъл да тъжим за това, че Дари го няма. По-добре да се радваме за това, че е бил тук". Божидар Икономов има небивалия шанс и дар да се занимава с това, което чувства като удоволствие и като призвание, и това е изкуство, което е съпоставимо с всички високи образци на плакатното изкуство. И това е абсолютно извън времето и пространството само по себе си".

Божидар Икономов, снимка: Стефан Джамбазов

И не забравяйте за конкурса, представете си, че може точно вашият плакат да е лицето на великолепното събитие, да краси столицата ни и да срещате себе си в това, което умеете да правите, разхождайки се в града. Дори и да сте ученици, опитайте!

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков и архив на Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Моника Попова превръща житейски изстраданото в свръхчувствено творчество

Най-мащабният проект на художничката Моника Попова до момента – изложбата „Вакуум“ в галерия „Райко Алексиев“ на СБХ, събира над 150 произведения на авторката, правени през последните 25 години. Тя показва рисунки, маслени картини, керамика и някои от така разпознава��мите нейни „шити“ работи. Написа за „въпреки.com” младата изкуствоведка Андреа - Филипа Зидарова, която подготвя магистратура в НХА.

В експозицията са включени произведения от известни цикли и проекти, правени през годините – част от тях са „Рисунки преди лягане“, „Сито“, „Горен пласт точки“, „Плувецът“, „Черните шити“. Художничката определя изложбата си като начало и край, смърт и раждане, свободно пространство, абсолютна празнота, начало, космос, утроба.

Моника Попова при откриването на изложбата си в столичната галерия “Райко Алексиев”

Моника Попова е безспорно един от най-интересните и провокативни съвременни автори. Творчеството ѝ винаги на първо място е свързано със семейството, с родовата памет, с нея самата и ролята ѝ на дъщеря, съпруга, майка – като по този начин показва, че съществуването на всяка част от живота ѝ е невъзможно без изкуството. Темите са едновременно общовалидни, такива, в които повечето жени биха могли да се припознаят, но заедно с това са и много лични – самата тя понякога определя творчеството си като „капсулирано“.

Противно на всеобщото мнение, че една жена не може едновременно да бъде успешен творец и всеотдайна майка и съпруга, Моника Попова по-скоро превръща това в своя сила, в плюс – тези неща я правят _още повече _художник, вместо да ѝ пречат. Темите, по които тя работи, може на пръв поглед да изглеждат обикновени, но тя ги трансформира в нещо много повече. Може те да са „женски“, но начинът ѝ на работа и крайният резултат не е – мащабни голямоформатни платна, силни, сурови, бурни, побъркващи. У нея няма нищо клиширано феминистко; всички типични женски слабости или недостатъци тук са превърнати в мощ, енергия, способност. Сама казва, че се стреми да излезе от концепцията за женската красота и невинност, а изкуството и актът на създаване за нея не може да бъде лесен, приятен, спокоен – това е нещо, което трябва да се изстрада, дори понякога да е болезнено, мъчително. На същото учи и своите студенти в Нов български университет.

Моника е художник на крайностите – на хармонията и хаоса, материалното и духовното, радостта и болката, мъжа и жената, ранимостта и силата у жената. Същевременно сама допълва, че както и в нея, така и във всяка жена - творец съществува една андрогинност. Няма как да не се спомене и връзката ѝ с египтологията. Художничката завършва специалност „Керамика“ в Националната художествена академия, а по-късно прави дисертация по египтология в Нов български университет (където и преподава). В много свои интервюта споделя шеговито, че е прероден „сеш“ – дум��, която обединява много понятия – писар, график, художник, скулптор, архитект, музикант – общо казано творец, който египтяните поставят много високо в йерархията. Винаги казва, че основното и най-ценно изразно средство в творчеството ѝ е рисунката, заедно с това много често сравнява рисуването с писането и отношението между двете е много важно в работите ѝ; текстът и образът са взаимно свързани – това можем да видим и в сегашната изложба в „Райко Алексиев“.

Говори за връзката между моментното, първосигнално писане и прави същото и с рисуването – често действа спонтанно, провокирана от емоция, случка. Ролята на текста в творбите ѝ е свързана с мита, който още от древността е обвързан с образа. Темите за калиграфията, йероглифите, символиката на писмения знак присъстват в много от нейните произведения. В текста към изложбата споменава Нун – „абсолютното нищо, но от него винаги се ражда живот“. Нун – първичният, изначален океан, безграничното пространство, от което произлиза и се ражда всичко останало. Същевременно обаче (връщайки се отново на темата за крайностите) Нун играе ролята на унищожител на човешкия род. По думите на Моника Попова Древността е най-големият учител на съвременния автор, а художникът е преди всичко ученик, чийто успех се крие в желанието му да опознава.

Впечатляваща част от изложбата в „Райко Алексиев“ са 18-те керамични сърца в клетки (част от проекта от 2005 г. „Нарисувай ми душа“), които също можем да свържем с Египет (въобще сърцето е често срещан образ в работите ѝ, свързани с тази тематика). Сърцето е единственото, което остава в тялото след мумифицирането. То е обвързано с емоциите, разума, душата, то носи всичко в себе си. В експозицията присъстват и творби, правени в Египет, или пък посветени на любовта на авторката към Египет – като „Пеещите за Ре“. Своеобразен център в изложбата е и автопортретът – татуирано голо тяло с глава на куче. Надписът отдолу гласи: „Това е моето тяло в образа на кучката. Това е нейната глава в образа на кучката. Или аз в образа на Гизда. Или само кучката.“ Голотата и еротиката са основни теми за творчеството на Моника Попова (част от експозицията са и серия еротични рисунки), но същевременно за нея това е нещо много лично, съкровено, сложна тема за изразяване, нещо, което пази само за себе си, както споделя, стигайки до заключението, че може би затова в работи като тези тялото ѝ е татуирано, изписано, покрито с текст. Тя едновременно се „оголва“, но и се „облича“ в думи.

Връщайки се на ролята на текста в работите на Моника Попова, важна част са и керамичните коремчета/утроби, изписани с текстове на Иван Кулеков, с когото художничката прави обща изложба, озаглавена „1+1 = 1+1“ през 2017 г. в галерията на СБХ на ул. „Шипка“ 6. Тук отново основна тема е болката: „Раждаме се бебета, умираме деца“, „цял живот ще балансираш върху скъсаната си пъпна връв“, „каза ми, че творчеството ми прилича на яйце и аз спрях да мътя“, „като дете скочих от високо и си счупих краката. Оттогава не искам да летя. Искам да падам безкрайно“ – това са част от текстовете, изписани върху тези общи работи на Попова и Кулеков. Както в изложбата тогава, така и сега в „Райко Алексиев“ присъстват така разпознаваемите за Моника Попова „шити“ работи.

Ролята на плетката винаги е била важна за творчеството на художничката; както самата казва, че „оплита живота си чрез изкуството”. Този аспект също би могъл да бъде свързан с ролята на жената и способността ѝ да „зашива“, „закърпва“, спасява, съхранява, съживява. Да поправи нещо вече скъсано, да въведе ред, където цари хаос. И тук отново се връщаме на темата за семейството. Голяма част от творбите в изложбата „Вакуум“ са посветени на близки хора на авторката – картината „Сън“ е посветена на съпруга ѝ, „Булка“ – на дъщеря ѝ, „Бонбонената“ е за внуците ѝ, работата „Ба“ (в Древен Египет – понятие за душа), на раздялата с майка ѝ, триптихът „Автопортрет по време на раздяла“ е за раздялата с баща ѝ. Може би това е най-ценният момент при Моника – житейски изстраданото и емоционално се претворява в свръхчувствено творчество, искрено и истинско.

Във всеки свой проект и нова изложба Моника Попова, както сама казва, „жонглира“ с рисунката, мащаба, форма́та, образите, винаги изненадва зрителя с нещо ново. И макар изложбата „Вакуум“ да носи ретроспективен характер, този елемент на изненада присъства и тук. Както подсказва и заглавието – сякаш, наистина, кислородът е изсмукан от зала „Райко Алексиев“, принуждава ни да я разглеждаме със затаен дъх. Изложбата продължава до 27 февруари. ≈

Текст: Андреа - Филипа Зидарова

Снимки: Стефан Джамбазов