#Любомир Денев

[vprki]

Анри Кулев: Ако се бях родил по време на Инквизицията, да са ми одрали кожата

„Последната дума, която може да определи нашето общество е толерантност! За всичко! Как ще е толерантно?  В никакъв случай! Но ние живеем в това общество. Това е част от нас“. Казва в разговор за „въпреки.com” Анри Кулев, художник, аниматор, режисьор, преподавател.

И продължава: „Ние рефлексно не сме толерантни. Без да го осъзнаваме. Един към друг и към всички различни хора. Защо е смешен разговорът за борбата с корупцията в България? Той може да бъде разбран, ако в едно общество има корупция, но когато цяло едно общество е просмукано от корупция, за какво да се говори. Също като разговора за пътищата, как ще се оправи тази работа. Не може да се оправи и това е положението. Край! За всички хора това преминаване през непрекъснатата  двойна линия е смехория. Смехории като спазването на законите, всичко е някакъв вид игра, в която обиденият човек казва: „А така ли? Щом вие ме пренебрегвате по такъв начин, аз ще ви кажа по какъв начин!“. Лошото е и друго, че в обществото като нашето, лоша шега или добра е примерът. Ако той е отрицателен, всички се юрват и цялото общество мълниеносно се заразява с отрицателния пример. Ако той е добър, много по-постепенно, много по-трудно обществото може да се зарази с добър пример. Абсурдно, но е така. Виждам го и по уличното движение. В момента, в който всички тези агресивни разбойници карат лъскави тенекии и се движат като собственици на живота ни и изведнъж едни други съученици с москвичи започват да преследват мерцедесите със злоба и със същата скорост. По същия начин добрината, чувството за справедливост

поражда около себе си някакви малки островчета,

колкото и трудни да се те. Но това е положението“. Обобщава не без огорчение Анри Кулев. Но поводът за срещата ни е съвсем друг. На пръв поглед това е 70 - годишният му юбилей, колкото и невероятно да звучи на фона изключителната му работоспособност и енергия, но преди всичко е изложбата му с еротични рисунки в столичната галерия „Кооп” и премиерата на книгата му с тези рисунки „Ориент SEXPRESS” /изд. на Нов български университет/.

Разговаряме с Анри в пространството на изложбата, отминало е вълнуващото й откриване със стотици почитатели, много приятели, любопитни, стана празник на нещо различно с участието на много хора от средите на киното, на изобразителното изкуство, студенти. А за изложбата кураторът й Мариета Ценова пише: „Анри Кулев рисува еротични илюстрации за широка публика години наред. Всяка седмица във вестник „24 часа” се появява нова рисунка. Темата е същата – Секс, но всеки път интeрпретацията й е различна. Средата, героите, „позите”, контекстът в който е коментирана визуално темата, са непредвидими. Като съвременна версия на 1001 нощ към която можеш да се пристрастиш и безусловно да следваш. Рисунките са смели, провокативни и рушащи табута. Те са колкото изящни, толкова и карикатурни спрямо персонажите в сюжетите. Къси разкази с неочакван край. Безброй гледни точки към тема с която фамилиарничим, но рядко споделяме. С всяка нова илюстрация Анри отива отвъд темата за удоволствието от секса. Той включва и зависимост, обсесия, задължение, познание, ирония, подигравки с консерватизма, политиканстването като секс …“. Не пропускайте тази изложба, тя е реализирано артистично вдъхновение, но и вникване в нашето Аз, от което като че ли се опитваме да избягаме или пренебрегваме. Но ние продължаваме нашия разговор с Анри по темата, а и не само.

„Това е част от играта в съвременното изкуство. Трябва да има една компилативност, мащаб, с който да може една колажност да разбърква нещата и по този начин да се постигне нова атмосфера, нова образност. Не бих казал, че това са високи нива на майсторство, но във всеки случай това е част от играта за да се прокара една толкова щекотлива за българското общество и въобще и за целия свят тема. Виждам какво се случва в момента в интернет –

задраскват гърдите на спящите Венери

в платната на старите майстори. Венера на Джорджоне със задраскани гърди – трябва да си пълен идиот, за да го направиш. Предполагам, че скоро тези глупости ще отшумят. Ако се бях родил по време на Инквизицията, би трябвало отдавна да са ми одрали кожата и да са ме проснали на площада. Гугъл няма да го свърши,това с площада, но ще задраска рисунките ми и ще си отшуми с най-лесното. Не това е важното. Важна е смелостта. А тя винаги е в някакъв контекст. Няма самостоятелна смелост – трябва да има фон за смелостта. А вестник „24 часа“ си позволи в онова сложно време, започвайки лека-по лека да вкарва тези рисунки. Не е било лесно. Сигурен съм за редакторите, защото съм убеден, че две зорки бабета, бабета, имам предвид съученички, защото аз съм вече на тази възраст! Две зорки съученички могат да объркат живота на един нормален човек. Биха писали писма, биха тропали, викали, а и не само те - морализаторите. По същия начин издателството на Нов български университет прояви смелост, за да може да седи зад тази книга. От друга страна да се правят такива картинки, никак не е лесно. Трябва да има хъс. Трябва да вземеш едно решение и да го преследваш. А преследваш ли ги, трябва да си много ясен трябва си безкомпромисен в това решение. Героите водят писатели или художници. Не мога да се измъкна от героя си, не е измислица, това е голата истина. Когато си поел в темата  собствената ти съвест не ти позволява да се дръпнеш назад и да кажеш: „А, не, не, това е определено опасно и аз не мога да го направя. Прекалено директно!“. Продължаваш и докъдето те доведе. В момента, в който обществото се развика, ти спираш и казваш: „Не ме заслужавате!“, категоричен е Анри Кулев.

Светла Ганева и Анри Кулев - заедно през годините...

Имаме дългогодишно познанство, както някой би казал едва ли не се познаваме от деца. Но това по-скоро важи за съпругата му операторката Светла Ганева, с която са страхотен тандем, особено в документалните и игралните му филми. Но това е друга тема. Сега ни интересува той с таланта си, с различните си интереси и превъплъщения като аниматор, режисьор, художник, сценограф и има и още…А той се връща и във времето, когато всичко тръгва с публикуването на тези рисунки. И не само това, а и за еротиката като вдъхновение за твореца, без да липсва иронията или страхът да бъде видяна. „Когато, през 1993 година започна цялата тази рубрика във в. „24 часа“,  по-скоро беше интерес дали ще мога да го направя, дали мога да го нарисувам, защото

рисуването на голо женско тяло е изключително трудно.

Героите могат да изглеждат някак деформирани, шаржирани, но това с рисуването им е изключително трудно. От високото изкуство до кича е една крачка. Винаги си на ръба на нищото. Това беше формалната причина  да започна серията. Това са някакви определени рефлекси. Сигурно, ако един психиатър ме разгледа ще извади на показ десетина болести и много диагнози! Вихрони /Попнеделев/ също го вълнува темата – той рисува прекрасни картини, и Спартак /Дерменджиев/ прави прекрасни скулптури, Ивайло Мирчев откри страхотни картини на баща си /Никола Мирчев/. Има обаче една съществена разлика. Като казвам има, тя не е за лошо. Има разлика между рисунките на   Мирчев,  Вихрони,  с��арите картинки, които Стоян Венев е крил по таваните и моите опуси. Убеден съм, че всеки един художник ги има, защото ти не може да си художник и да не опитваш темата, тя е ключова. Но разликата е, че

моите рисунки притежават чувство за ирония,

чувство за хумор, чувство за някакъв друг вид композиции, двусмислици, чувство за виц. Не е в смисъл на ха-ха-ха – вица, а вицът на ах, ама защо не се сетих за това. Това е нещото, което ги отделя от художническите етюди, защото онези са много добри етюди, композиционни, майсторски изпипани, но те стигат до нивото на конкретното наблюдение. В рисунките ми  има съвсем други социални проекции, друг хумор, друга ирония. Това е основното, което ги отличава.  Нашето скрито Аз -  нека да бъде така. Кой може да избяга от Аз-а си – никой“. Прибавяме от наша гледна точка, че скулпторите ни като прекрасни рисувачи имат невероятни рисунки по темата и Георги Чапкънов, и Христо Харалампиев, и Валентин Старчев, и още, и още.

Анри Кулев при представянето на “Лили и вълшебното бисерче” в Националната опера

Но се връщаме към това, което Анри Кулев сътворява в годините – анимационни, игрални документални филми, сценография, оперната постановка на „Лили и вълшебното бисерче”, адаптация на „Пук“ на Валери Петров и музика на Любомир Денев. Парадоксът е, че като че ли това е винаги друг човек, различен. Как става това, кое водещото в работата му, за да ни показва толкова различни свои лица. А той през смях и самоирония говори за себе си, като споделя и гледната си точка за киното в различните му жанрове. „Харесва ми това, което казвате. Значи е видно,че  съм опитвал да го правя нарочно. Това е вид анализ, защото разчленявам всичко до детайла и в този анализ, нека да го нарека на изкуството,ме интересува  всичко.  Интересува ме игралното кино, интересува ме анимацията, с която съм почнал, интересува ме документалното кино. В този анализ

винаги съм се стремял да бъда много точен стилист

/за жалост не шивач/ . Тоест знам, че игралното кино няма нищо общо с анимационното. Опитвал съм се да го правя във филмите си и затова са толкова различни. 99% от съвременната анимация са чисти игрални филми, само че рисувани. Опитвам се да вкарам другата атмосфера на анимационния филм, друга стилистика. Анимационният филм няма нищо общо с киното, въобще. Норщейн казва, че това е повече театър, /Юрата/ и е много прав! По същия начин документалното кино. То може да се опира някъде във фрагмента  на игралното кино, но няма нищо общо с него. Това са съвсем различни неща. Тук се сещам за театъра. Друга огромна бездна. Само да го проумее човек трябва да остави няколко живота в него. Срещата с Митко Гочев беше някакъв подарък от небето. Такъв приятел не знам дали може да има , въобще. Има две-три имена в живота ми по този начин са били близки приятели. Това е Митко /Димитър Гочев 1943-2013/, това е Коста Янев, който е жив и здрав, във Франция работи и живее там. Такова чувство за приятелство. Не съм го предполагал,че още може да съществува. Допирането до германския  театър – това са някакви дърворезбарски работи, не дърворезбарски, а гатер, който реже театъра и го прави на трески. Страшно нещо! Разбира се, че театърът е театър, разбира се, че няма нищо общо с киното.

Теди Москов също беше на откриването на изложбата на Анри Кулев

В карикатурата е същото. Уморителна и робска работа е. Само като гледам хилядите рисунките ми става лошо от това, което се случило през годините. Те са сигурно десетки хиляди, включвайки листата на анимационните филми, работните книги, ескизите за всеки един от филмите.

Анимацията е добра платформа за тръгване в киното,

защото всичките тези работни книги, които се правят за  анимацията, са валидни навсякъде. Не съм направил нито един игрален филм, без да разработя всяка една сцена в рисунки. Това важи и за документалния филм. Всичко това го смятам за едно общо позициониране в изкуството, за един общ артистичен живот. Голям късмет извадиха музиката и литературата, че не се заех и с тях.  Голяма паника щеше да бъде!“.

Той се смее, а и ние с него, като си даваме сметка за невероятната му работоспособност в годините, а и за силата да се иронизира. В очакване сме като публика на завършения му вече игрален филма „Войната свърши“ по сценарий на Влади Киров, който преди месеци напусна нашия свят. Както казва обаче Анри Кулев на филма предстои най-трудното – разпространението. Тема за дълъг и не лек разговор. Но говорим за друго и защо Анри се насочва към историята, в случая към времето на Сръбско-българската война, но режисьорът я коментира в по-сложен и не общоприет контекст. „Тръгнах към тази история, защото ми беше любопитна. Сценарият на Влади Киров беше много хубав. Трябва да кажа нещо еретично за ушите на българските кинаджии.

Не харесвам документалния подход в игралното кино,

вече го съобщих няколко пъти. Не харесвам, ако ще да е със супер актьори не само в българското, но и в световното кино. Не разбирам защо се прави игрално кино по този начин. Една социална история да бъде разказана от актьори. Не разбирам и край! Една добре „игрално“ обработена документалност с актьори. Започвайки от срещата с Борис Христов – и филмите „Смъртта на заека“, и „Бащата на яйцето“, и поетичната „Честна мускетарска“ на Валери Петров, и детската „Госпожа Динозавър“  на Рада Москова и романтичният текст на Христо Ганев в „Цахес“ – всичките те носят един приказен, скрит оттенък, който ги превръща в игрално кино. Филмът, който направихме с Влади „Имало една война“ е игрално кино. Не искам да съм лош пророк, но публиката свикна с този тип Публицистика – това игрално-публицистично кино,което повлече крак и няма връщане. А Българското кино е една дълга редица от различни филми. Позагубиха се сетивата за филм като нашия. Хората са изкушени от американското и пробивите на голямото комерсиално кино. Или гледат дребните истории, които се величаят като супер човешки и се приемат. Поетичното кино като че ли не съществува – няма сетива за него! Най-лошото е, че изчезна /навсякъде при това/,  изчезна златната среда. Не без огорчение казва Анри, като отбелязва, че това важи за всички сфери на живота ни.

И Иван Кулеков дойде в галерия “Кооп”

И все пак го питаме защо е привлечен от исторически сюжет. „На човек му трябват сто живота, за да не излезе от нищото. Сто живота! Сега на тези мои нещастни 70 години отчайващо ми се иска да има още 70 на тази възраст, за да мога да се докосна до всичко. Филмът се допира до светъл момент в  българската история. Опиянението от Обединението, възможността да се почувстваш единен с една общност. Възможността да създадеш държава. Тия момчета, с тези светли умове – уникален момент в българската история.

Филмът ни се докосва до тази особена история.

Тя се развива на фона на военните действия, но там има една  човешка история, един път към войната, където се случват и се проектират характерите на героите. Това е 1885 година, дни след Обединението /на Княжество България и Източна Румелия/ и ето нападението на сърбите, тичащите момчета…Такова нещо няма във военната история на света. 40 - хилядна армия хуква и бяга над 250 километра за ден и половина. Спейки по раменете си войниците бягат към бойното поле. Кога в българската история, съдейки по днешния ден, може да се случи отново такова нещо.“

Любомир Денев и Анри Кулев - партньорство и приятелство

Оставаме в очакване на филма, но той е повод да попитаме Анри Кулев за проблемите в българското кино като финансиране, като взаимоотношения, а и не само. „Аз съм част от кинаджиите и не мога да мисля извън средата в която работя. Караниците и споровете…Много интелигентно 

държавата избута целия спор вътре в киносредите.

Много интелигентно, защото трябва да се взимат управленски решения в националната ни култура.  По европейско определение, и по нотификация, парите се дават за един малък екзотичен народ, за да произвежда екзотичните си филми, а не да се преструва на комерсиално американско кино, което да събира публика по салоните. С политиката си Националният филмов център трябва да даде много ясен отговор на този въпрос. Това е дълъг разговор, но аз не мога да се отделя от колегите и съм точно като тях. Субсидията не е подаяние. Тя трябва да бъде давана задължително в подкрепа на  българската култура. Трябва да бъде увеличена тази помощ. Трябва да отпадне този вътрешен натиск, който се е получава от безпаричност. Това провокира сблъсък между поколенията. Идват млади хора, които си мислят, че тези нещастници - дъртаци им пречат на въздуха. Възрастното поколение в киното си мисли, че младите нахали прекалено бързо влизат. Липсва, като че ли средното поколение, което се появи в много труден период и е време да застане на мястото си. Ситуацията е много остра. Вина за това не носят кинаджиите.  В никакъв случай. Но основното е финансирането. Не можеш с парите за четири километра магистрала да финансираш едно национално кино годишно, включвайки игрално, документално и анимационно. 12 млн. лева - какво са това. Срещу това се иска награда в Кан, Оскар, Венеция.  Ето получи се награда в Карлови Вари  /„Кристален глобус“/ и е прекрасно / за „Бащата“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов/. Какво по-добро, значи киното е живо, значи е нормално. Знаете условията за тези награди по цял свят. Първо, трябва да има добър филм, второ трябва да има добър имидж на страната, която стои зад  филма. Трето, трябва да има българин или в селекцията, или в журито. Защото никой не ни обръща внимание,всеки води собствените си битки. Държавата ни трябва излъчва достойнство.“ Категоричен е Анри Кулев и с неговата дълга и забележителна биография в киното. Но вече има и биография и на преподавател в НБУ. На какво учи студентите си. Той отговаря с китайската притча, че учителят се появява, когато ученикът е готов.

„Четох спомени на Апостол Карамитев. Той беше написал – „А, бе накрая на цялата тази работа преподаването във ВИТИЗ /сега НАТФИЗ/ разбрах какво време съм загубил с посредствените студенти, като съм опитал да ги науча на нещо. А съм изпуснал  най-добрите хора, като съм мислил, че са достатъчно талантливи да се оправят сами.“ Аз не ги уча на нищо конкретно, опитвам се да им разкажа принципи, които са ми близки в изкуството. Говорим за анимацията, за атмосферата в киното. Говорим за рисуване, за режисура, за много важни неща . Но

свръхзадачата е да им помогна да станат  хора.

Това зависи от различни неща – от съдбата, от тяхното поведение, от родителите им, от ситуацията в България. Всичко е толкова навързано“. А неговите учители, тези, които той определя за себе си. Завършил е анимация във ВГИК в Москва, но има и хора, които без да подозират са му дали много. „На ония години ученето ми в Москва изиграха изключителна роля. И то не по начина по който интерпретацията върви сега по идеологическа или по някаква друга политическа система. Отидох в Москва и попаднах в изключителна среда. Живопис ми е предавал Юрий Пименов /1903-1977, живописец, график, сценограф/ изведнъж се срещам с Юрий Норщейн/ един от най-знаменитите световни аниматори и режисьори на анимационно кино/. И сме първи приятели, а не случайно срещнали се  хора. Изведнъж се оказвам с Фьодор Хитрук  /1917-2012, аниматор и режисьор на анимационни филми/, много близък приятел. Изведнъж влизам в един кръг на висока руска интелигенция. Самото докосване до тази атмосфера беше нещо нормално, защото не бях сам, а бяхме цяла една група мислещи хора. Да не говоря за срещата с Пушкинския музей, с Ермитажа, кръгозорът се превръща в друг, цялото докосване до оригиналите на тази живопис. Седях като луд пред маслените платна.

Това те кара да се чувстваш като човек на света“.

На финала на нашия разговор се връщаме към темата за приятелството. Преди много години, когато такситата не бяха толкова много, можеше да се качиш в кола с други хора, но с близък маршрут. И така попаднах в такси с Христо Ганев и малкия Андрей Кулев. Носех торба с хубави ябълки и подадох една на момченцето. Андрей я отказа, дядо му Христо го попита защо не я вземе. Малкият Андрей обясни с въпрос, че нали го учат да не взима нищо от непознати хора, Христо му каза, че леличката е приятелка. А Андрей попита: „Как да различавам приятелите?“. С днешна дата баща му Анри Кулев отговаря: „Не знам как се различават приятелите.  Животът ги определя.“ . Контекстът вероятно е друг, а и е изказан от един младеж на 70, който признава колко важно е семейството и какво ли би бил без майка си, баща си, Христо Ганев, Бинка Желязкова, Светла /съпругата му/, децата им и внуците им вече…≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Емил Табаков и Светлин Русев откриват новия сезон на Софийска филхармония

Официалното откриване на есенния полусезон на Софийска филхармония ще бъде на 15 септември с с концерт с диригент маестро Емил Табаков и солист Светлин Русев /на снимката/. В програмата са включени концерт за цигулка и оркестър в ре мажор оп.35 на Пьотър Илич Чайковски и симфония №4 в си бемол мажор оп.60 на Лудвиг ван Бетовен.

Светлин Русев и Емил Табаков имат дългогодишна история, сътрудничество и едва ли не семейна връзка. Маестрото стоял на един чин с бащата на цигуларя в Музикалното училище в Русе. Забележителен е концертът за цигулка, който Табаков и като композитор посвети на Светлин, чиято премиера беше на 3 октомври 2021 на финала на Международния фестивал „Мартенски музикални дни“, а по-късно имахме шанса да го слушаме и със Софийска филхармония в зала „България“. /повече за двамата големи музиканти и съвместната им работа може да прочетете във “въпреки.com” тук и тук /

Традиционно директорът на Софийска филхармония маестро Найден Тодоров в края на сезона представя важни акценти за следващия. Този път той представи плановете на националния оркестър и националния филхармоничен хор до края на календарната година. И новият полусезон остава верен на мисията на Филхармонията – да представя най-доброто от класическата музика от света и от България.

Найден Тодоров

Веско Ешкенази, Лия Петрова, Георги Димитров, Любомир Денев-син, Росен Миланов, Симеон Пиронков, Милена Моллова, певиците с авторитетна международна кариера Мария Радоева и Светлина Стоянова са част от българските музиканти и диригенти, които ще партнират на Националния оркестър до края на декември 2022.

Младата звезда на виолончелото Камий Тома, легендите Иво Погорелич и Елизабет Леонская, световнопризнатите Даниел Хоуп, Юлиан Рахлин, Йорма Панула, Густав Кун Емануел Чекнаворян и Александър Канторов са артистите, които с удоволствие се завръщат на сцената на „Зала България“.

Камий Тома

За техните концерти сме писали във „въпреки.com” и ще ги очакваме отново с радост, за да се насладим на тяхната музика. Само ще припомним, че на 18 февруари 2021 със Софийска филхармония Елизабет Леонская изпълни  Концерт за пиано и оркестър №3 в ми мажор от Бела Барток под диригентството на Роберт Фаркаш. Беше в сложните време на противоепидемични мерки зарада Ковида и публика на 50% в залата…

Елизабет Леонская

Но концертът беше великолепен. Елизабет Леонская вече десетилетия е сред най-известните пианисти на нашето време. Следвайки примера на Давид Ойстрах, Святослав Рихтер и Емил Гилелс, които са изцяло посветени на музиката въпреки трудната политическа среда, в която работят, тя запазва своята почти легендарна скромност и остава далеч от медийната публичност. Родена е 23 ноември 1945 г. в Тбилиси, Грузия , където семейството се евакуира от Одеса по време на войната. Елизабет Леонская изнася първите си концерти още на 11-годишна възраст. Изключителният ѝ талант скоро я довежда да учи в Московската консерватория. През 1964 г. постъпва в Московската консерватория в класа на Яков Милщайн. Още по време на следването си тя получава няколко награди на най-големи международни конкурси за пианисти: Джордж Енеску (Букурещ, 1964), Маргарита Лонг (Париж, 1965), кралица Елизабет (Брюксел, 1968). Свирила е  сонатите на Моцарт, аранжирани от Григ за две пиана с един от най-забележителните пианисти на 20-ти век Святослав Рихтер, който е оказал решаващо влияние върху нейното развитие като пианист. Той изключително цени изключителния ѝ талант. /повече за нея може да прочетете във „въпреки.com” тук /.

За първи път ще се срещнат с публиката в София световно признатите челисти Аурелиян Паскал, Даниел Мюлер-Шот, Рей Уанг, цигуларят Джан Паоло Пелозо, пианистите Николай Лугански и Со Рианг, диригентът Мишел Табачник и суперзвездата на операта Роландо Вийазон, който ще гостува в София на 22 декември.

Николай Лугански, снимка: credit Marco Borggreve_Naãve-Ambroisie

Главният гост-диригент Саша Гьотцел, любимец на българската публика, ще се включи в полусезона на Филхармонията с два концерта, единият от които е Новогодишната гала. /За него повече може да прочетете повече във „въпреки.com” тук  и тук /.

 Коледният подарък за меломаните - оперната гала с Роландо Вийазон, ще бъде под палката на Найден Тодоров.

Роландо Вийазон

Покрай изброяването на световните звезди и именитите български музиканти, които Софийска филхармония е включила в плановете си до края на декември, Найден Тодоров засегна пред медиите и болезнената за културните дейци в България тема за бавенето на конкурсите за директори на културни институции от страна на Министерство на културата. Самият той в момента изпълнява временно длъжността до обявяването на нов конкурс за директор на филхармонията след изтичането на мандата му в края на януари тази година. Маестро Тодоров  беше категоричен, че бавенето на конкурси за директори се отразява негативно на институтите, които остават за по-дълго време с "временно ръководство".

"В настоящия момент Софийската филхармония има директор, изпълняващ длъжността до провеждане на конкурс. И аз не мога да си позволя да публикуваме един дългогодишен план, при положение че не знаем какви биха били бъдещите планове на министерството за ръководство на Софийска филхармония. Не бих искал един евентуален следващ директор д�� го заставям да прави планове, изработвани от друг човек, тъй като това беше нещо, с което аз се сблъсках, когато започнах работа тук. Аз се сблъсках с един готов план, който не отговаряше непременно на моите виждания. Не казвам, че е бил безинтересен, но аз трябваше да го доведа до край", обясни маестро Тодоров. Той сподели, че именно това е причината, поради която филхармонията е взела решение да обявява сезоните си на полугодие, и обяви, че ще се кандидатира за следващ мандат, когато конкурсът за директор най-после бъде обявен.

Концертът на Софийска филхармония в "Музикферайн" във Виена, 17 май 2022

Тук е мястото да напомним за бляскавото представяне на Софийска филхармония на 17 май в „Музикферайн“ във Виена под диригентството на маестро Найден Тодоров за втори път с него за малко повече от две години. /може да прочетете във „въпреки.com” тук /.

Но до септември, когато ще се открие новия сезон на филхармониците те продължават с летния си сезон, обмислен и създаден като идея от маестрото.“Споделете музиката“ - летният сезон на Софийската филхармония на две открити сцени -  Парк-театър „Борисова градина“ и в атриума на Квадрат 500, в който ще се представят камерните ѝ състави. С цялата лятна програма може да се запознаете тук /.

Специално отделяме внимание на  нова програма, не правена досега от филхармониците на 10 август в Парк-театър „Борисова градина“. Концерт-спектакълът „Веберови“ от австрийския драматург Феликс Митерер, която разказва любопитни подробности за живота на Волфганг Амадеус Моцарт.  Неговата реализация е по идея на преводача на пиесата Борислав Петранов да го направят заедно с маестро Найден Тодоров. Припомняме, че през 2018 година издателство Black Flamingo Publishing с подкрепата на Австрийското федерално канцлерство издаде пиесата на Митерер „Веберови“ (Die Weberischen), написана в юбилейната година на Моцарт 2006 година, когато е премиерата ѝ, продукция на Обединени виенски сцени в Музеумквартир Виена, режисьор Щефани Мор.

“Веберови” - снимка архив - https://www.freie-buehne-salzburg.at/

Моцарт е мъртъв. Малкото му голо тяло лежи положено на смъртния одър в едно студено помещение. Сестрите Констанце /съпруга на композитора/, Софи, Йозефа и Алойзия Вебер мият ритуално трупа. Така започва представлението в някогашния театър „Фрайхаус” на Емануел Шикандер. Самият Шикандер играе майката Цили Вебер. Театър в театъра, директорът води зрителя от сцена в сцена, в които се осветлява живота на жените около Моцарт. Самият композитор никога не се появява. Той стои на улицата, под прозореца, чука на вратата, композира или умира в съседната стая. И въпреки че го няма, публиката силно усеща присъствието му и научава важни и неподозирани неща за неговия живот. От различни женски съдби, страхове, болки, насилие и комични моменти Феликс Митерер създава трагикомична картина на онова време с много музика. Премиерата е приета с френетично аплодиране, както пише австрийската преса и добавя „Диалозите на Митерер искрят, написани с възхитителен хумор“ / „Ди Пресе“/. Преводачът Борислав Петранов сподели тогава за „въпреки.com”, че е имал разговори с директора на Софийска филхармония диригентът Найден Тодоров за идеята да направят концертно изпълнение на пиесата. Би било много интересно и не само любопитно за българската публика, особено, че Маестрото е австрийски възпитаник и познава добре културата и изкуството на страната.

Борислав Петранов

На сцената заедно с Филхармонията ще се качат сопраното Вера Гиргинова и актьорите: Елена Атанасова, Деница Даринова, Анджелика Джамбазова и Явор Борисов. Режисьор – Борислав Петранов.

Преводачът в момента е директор на българския културен институт в Берлин. Петранов е два пъти магистър: от УНСС по специалност „Финанси и кредит”, и от НАТФИЗ „Кр. Сарафов”, където завършва театрознание. Специализира в Германия и в Австрия, занимава се с театрална критика, бил е зам.-директор и драматург на Драматичен театър Пловдив и зам.-директор на Малък градски театър „Зад канала”. През ноември 2000 г. става първия изпълнителен директор на Национален фонд „Култура”, а от юли 2002 г. след конкурс става директор на Българския културен институт „Дом Витгенщайн” във Виена. През пролетта на 2008 г. печели отново конкурса. Петранов е директорът с най-дълъг мандат на този пост. Автор е на книгата „Българската Нора” (2001). Заедно с преводача Александър Зицман е съставител на тома „Млад театър от България” (2006), издаден от австрийското издателство „Драва”. През 2014 година получава наградата на Министерството на културата за приноса му в популяризирането на българо-австрийските културни отношения и за популяризирането на българската култура, а през 2016 година - международната награда „Водно конче” за принос в развитието на българо-австрийските връзки в областта на театралното изкуство. Актьор, режисьор и преводач с великолепни преводи на австрийски и германски автори и сега казва, че преводът най-много го привлича. А във "въпреки.com" сме писали за повечето от тях.

Очаква ни и вълнуващ летен сезон на Софийска филхармония и нейните камерни състави. Концертите са подкрепени от Столична община и са включени в Календар на културните събития в София. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на Софийска филхармония, Стефан Джамбазов и Стефан Марков

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Маргарита, каквато я познавам...

Видната българска хореографка и педагог Маргарита Градечлиева  има годишнина на 24 май - става на 80. Изглежда невероятно как бързо лети времето, но е факт. Оставям на други да пишат за нея официални  анализи и биографии, аз си запазвам правото да разкажа за нея такава, каквато я познавам. Написа за „въпреки.com” Мила Искренова, хореограф, танцов критик и педагог.

Ще цитирам все пак Стефан Христов, който отразява съвсем вярно момента на нейното появяване в  българската културна среда: “Завършила Държавното хореографско училище (днес НУТИ) през 1959 в класа на Нина Кираджиева. По разпределение работи два сезона във Варненската опера. Тук среща своята голяма любов и съпруг художник-графика Христо Градечлиев /1934-2004/. През следващите седем сезона е в състава на Балета на Софийската опера. От 1970 кариерата ѝ продължава в Балета на град Улм, Западна Германия. Завръща се в София през 1976.

През втората половина на 70-те и началото на 80-те на миналия век в столицата зачестиха гостуванията на чужди балетни трупи. Въпреки, че в тази област бяхме достигнали високо ниво, гостите внесоха сериозен смут в професионалните среди. Стана очевидно, че паралелно съществува друг свят, различен от нашия, където класическият танц е обновен, обогатен, неподозирано разнообразен и въздействащ.“ (Стефан Христов)

Точно към този непознат и забранен до тогава свят отвори прозорец присъствието на Маргарита и това даде сериозно отражение върху разбирането, практикуването и развитието на съвременния танц в България. Както пише Стефан Христов, по онова време Маргарита е нетипично явление в българския балетен пейзаж. След завръщането си в България през 1976 г. тя започва да преподава техниката на Марта Греъм по покана на Калина Богоева, тогава художествен ръководител  на специалност ”Класически танц" в Държавното хореографско училище.

Никога няма да забравя как в началото на 11-ти клас видях на таблото в училище, зад стъклената витрина, в написаната с химикал програма : „Греъм техника“,  и аз се зачудих какво ли значи това, какво ли е това „греъм“ и дали не е някакъв вид йога... Очаквахме с трепет първия час. Маргарита се появи с присъщата ѝ дисциплинирана по немски фриволност и аз усетих с цялото си сърце, че съм се влюбила завинаги в предмета „греъм“ и всичко, което стоеше зад този термин. Толкова различно беше  в часовете по „греъм“, толкова различни болки в тялото и рефлекси на гръбнака ни преподаваше Маргарита, седнала на пода, удряща по една малка тарамбука, за да задава ритъма на дишането ни в „контрекшън“ и „релийс“, сменяща тотално представата ни за „танц“ и „танцуващо тяло“.... Абсолютно обаяние, полъх на свеж „западен“ вятър и  нова надежда – това беше Маргарита през 1997-а за мене и за много други.

Стана така, че с нашия випуск Маргарита направи една танцова миниатюра по музика на Рик Уейкмън, с която се представихме при завършването си и пред делегатите на Световния театър в София, които ни гледаха в залата на Операта и бяха очаровани... Тази миниатюра продължи да съществува и да ни събира и след завършването ни, на камерната сцена на Музикалния театър, по покана на Любомир Денев, в неговата „Джазова сряда“. Бях много горда и щастлива, че участвам в нещо толкова ново и невиждано до този момент. Бях абсолютно обсебена и вече знаех, че съдбата и желанията ми тръгват в друга посока, различна от класическия балет, но не по-малко трудна и екзалтираща.

Маргарита ни обедини като семейство. За нея бяхме „децата“, които тя канеше у дома си, запознаваше ни с известни личности от културния спектър и ни представяше в артистичните среди. Тогава срещнах за пръв път Вельо Горанов, Ники Сотиров, Рашко Младенов, Младен Киселов, Елена Цикова, Красимир Вълканов, Вили Цанков, Румен Бальозов,  Васил Казанджиев, Христо Буцев, ...Тази елитна артистична среда, която беше избор на Маргарита, оформи вкуса  и чувствителността ми не само към танца, но и към изкуството изобщо. Нейният съпруг, Христо Градечлиев, художник на вестник „Култура“, беше неизменният коментатор на нашите изяви с неподражаемото си чувство за хумор и безкомпромисна критика. Толкова срещи, разговори, обсъждания... Постоянна комуникация на  основата на танца като изкуство и начин на живот. Маргарита владееше напълно сърцата ни и ни зареждаше със своя неугасващ оптимизъм.

Така Маргарита създаде Танцово студио ЕК. Сега си давам сметка каква огромна авантюра е било то за тогавашната културна и социална ситуация. Артистична авантюра, която се крепеше само на огромната ни любов към това, което правим и на вярата в себе си, и в Маргарита. Няма да разказвам през какви изяви и перипетии премина Студио ЕК за своето 5-годишно съществуване – от 1979 до 1984. Няма да  описвам митарстването ни по всевъзможни сцени, заминаването ни за Кьолн през 1983-та и спечелената там награда от Студио ЕК за хореография Маргарита Градечлиева по музика на Румен Бальозов с гласовете на Бабите от Плана, възторзите и разочарованията от рефлексите на заобикалящата ни среда...За мене това беше невероятно обогатяващ и развиващ характера и уменията ми период, който ме формира за бъдещата ми творческа дейност. Безкрайно съм благодарна за шанса да срещна Маргарита точно в този момент и да преживея точно тези неща с нея. Това беше моето кръщение в танцовата  сфера, което оформи базисните ми критерии и разбирания за съвременното танцово изкуство.

През уроците по „греъм“ на Маргарита Градечлиева премина цяло поколение български балетни артисти и хореографи. Всеки може да се запознае е фактологията в творческата ѝ биография и да съжалява, че не имал шанса да гледа спектаклите ѝ на живо. Хореографията ѝ на „Зелената игра”, „Парабола”, „Апропо, Медея” и други, както и в театрални постановки, мюзикъли, оперни спектакли, голям брой миниатюри и прочие, очертават диаграмата на неспокойното ѝ хореографско присъствие и индивидуален почерк в изкуството на танца. Освен шанса да ги гледам, аз имах и привилегията да участвам в някои от тях и да познавам Маргарита от първо лице. С което винаги ще се гордея.

Честит юбилей, Маргарита Градечлиева!

На многоя лета!

Твоите ученици те поздравяват! ≈

Маргарита Градечлиева /л/ и хореографката Галина Борисова

Текст: Мила Искренова

Снимки: Личен архив на Андрей Градечлиев и на Мила Искренова

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Джаз, врабчета и вода сред лятната жега в София

„Джазът е широко понятие”, каза преди време в разговор за „въпреки.com” младата джаз певица Весела Морова /на снимката/. През седмицата тя имаше концерт на лятната естрада в Борисовата градина в рамките на Лятната програма на Столична община за културни събития със свободен достъп, които продължават. Освен това в разгара си е и Лятната академия за деца и ученици в Националната художествена академия, където имаше хепънинг с кауза „Ние, врабчетата”. А във Водната кула в Лозенец в Галерия +359 ни разхлади и не само, артинсталацията H2O/2H2O на Нина Ковачева и Валентин Стефанов, познати и като ninavale.

Но да се върнем към лятната естрада. Весела Морова – вокал със Светослав Миланов – пиано, Арнау Гарофе – саксофон, Димитър Шанов – контрабас и Иван Андреев – ударни наистина изпълниха една програма, подходяща за лятото. Както бяха отбелязали в програма си - светло – весел джаз за приповдигнато и танцувално лятно настроение с енергични суинг стандарти, латино джаз, бразилска музика и много импровизации, предизвикаха дори част от публиката да се включи с танци. А иначе Весела Морова в нашия разговор преди време беше споделила: „Още преди много години, докато учих в „Бъркли”, докато пеех джаз винаги се увличах по боса нова, но някак си не стъпвах в тази територия сериозно. После имах малко опит певчески в групи, които свирят латино музика, салса, южноафриканска дори. Започнах да изучавам малко африкански ритми, много се запалих по музики, които имат африкански елементи, а бразилската музика носи този елемент много”.

За себе си тя държи все пак да е джазова певица и затова участва преди време като гост-солист в интересен авангарден джаз проект на Любомир Денев. „Той е един от най-изтъкнатите пианисти, композитори, аранжори и работя с него. При него наистина нещата са толкова джазови, колкото може джазът да стане, говорим за авангард вече. Така че тези проекти ми дават нещо съвсем друго. Все пак аз бих искала да продължавам да си се водя джаз певица за себе си. Но когато изхождаш от джаза, си намираш връзки към почти всички световни стилове, някак си ти стават ясни и лесни и оттам нататък е вече въпрос на в момента какво ти е приятно да изпълняваш, какво вълнува душата ти”, каза певицата.

А в Националната художествена академия децата и студентите от екипа на Лятната академия за деца и ученици продължиха своите занимания с хепънинг „Ние, врабчетата”. Този културно-образователен проект на фондация „Св. Пимен Зографски“ към НХА успешно се утвърди във времето и за втора година е в Календара на значимите културни събития на Столична община, а тази година е неговото десето издание. Всичко през деня започна със среща с доц. Георги Костов от Лесотехническия университет, който с много такт разговаря с децата. А ние разбрахме от него, че врабчетата не са изчезнали в София. Просто те са по-чувствителни и шумът от големия град, както и автомобилите им пречат. Както и на всички нас, но това не е само въпрос на общината, която взема много мерки, включително и с градския транспорт, който е в много добро състояние. И това го казваме с чиста съвест като хора, които го ползват всеки ден. А иначе на дебелите гълъби градският шум изобщо не пречи. Пък и се намират грижовни домакини, които се изживяват като техни майки и с гордост ги хранят по няколко пъти на ден.

Колкото за децата, те през целия ден заедно със студентите направиха много хартиени врабчета, вдъхновени от авторските рисунки на врабчета на Йордан Радичков – героите от „Ние, врабчетата“. Тези врабчета „кацнаха” в градинката пред Парламента, в Алеята на врабчетата пред галерия „Академия”, за да напомнят на минаващите за една отминала идилия и за личната ни отговорност към природата, и грижата към нашите деца. Те направиха и хранилки за малки птици, които окачиха по дърветата в двора на Академията и всеки ден ще слагат храна с надеждата, че врабчетата ще се върнат. А приятели от Института по целулоза и хартия им предоставиха специални опаковки от възстановима материя, произведени от Дунапак Родина, Пловдив, в които, след употреба, може да се засади дръвче. Други приятели на Детската академия от Югозападното държавно предприятие към Министерство на земеделието, храните и горите осигуриха разсад за дръвчета. Дръвчетата ще бъдат поставени в специални кашпи, които ще бъдат изработени до края на Лятната академия и ще растат в светлите помещения на новата сграда на НХА, докато стане време да бъдат засадени в двора на НХА и в околните зелени пространства.

И стигаме до водата. Една артинсталация във Водната кула в Лозенец в Галерия +359 ни връща към водата не само като средство за разхлаждане, но и като източник на живот и смърт. В изложбата „Н20/2Н20” Нина Ковачева и Валентин Стефанов създават едно специално пространство. Сайт специфик инсталацията в Галерия + 359 е измислена за Водната кула в Лозенец – сграда, построена да съхранява огромен, но вече празен резервоар за вода. Молекулата на водата H2O е важна неорганична съставка на всички организми, без нея животът е немислим, а фактът, че тя е в основата на живата природа е едно от най важните доказателства за нашия единен произход. Затова най-разпространеното човешко осмисляне на водата е свързано с определянето и като „извор на живот“, а нейните разнообразни превъплъщения, форми, цветове, звуци от движението и в природата, се асоциират с положителни емоции, здраве, чистота и са в основата на различни медитативни практики на себепознание, пише кураторката на изложбата Ирина Баткова.

И продължава: „Втората част от заглавието Н20/ 2Н20 визира така наречената тежка вода, която наглед е подобна на Н20, дори има сходни химични свойства, но има по-голяма молекулна маса от обикновената вода и специфични физични свойства. Тежката вода се използва като неутронен забавител при ядрени реакции не само в централи за ядрена енергия, но и при направата на атомни бомби. Името на проекта синтезира невидимата същност на природата, не подлежаща на еднозначно описание в карт��теката на клишираните човешки представи за действителността, която обитаваме. Полето на сблъсък на Н20 с 2Н20 е Водната кула, резултатът – водна пара, в която архитектурните форми, визуалните детайли, дистанцията между минало настояще и бъдеще както и опитът да се очертаят ясни рамки в названията на нещата губят своята категоричност и плътност за да остане грохотът от падаща вода редуващ се със звук от мъчително поемане на глътка въздух. Зрителят тръгва нагоре по виещата се около стените на кулата стълба, преминавайки символичната линия между живота и смъртта, за да достигне огледалните отблясъци на познатия образ на водата, в който се чете формулата на един от елементите, способстващ за верижната реакция водеща до атомен взрив. Така създадената среда очертава физически интелектуалния парадокс, че преди да пристъпим към разбирането на природния свят и мястото на човека в него трябва да направим експлозивна интервенция на собствените си граници и да освободим мисловната енергия, заключена в опростените модели на готовите стереотипи от всекидневието”.

А самите автори /на снимката/ споделят: „Това, което ни привлече в предложението за изложба във Водната кула, беше нестандартното пространство, така че решихме не просто да поставим наши произведения в него, а да върнем в утробата на Кулата идеята и мислите за водата – източник на живот и на смърт – слагайки акцент по-скоро върху второто. Да поканим зрителя в това странно, почти мистично място на диалог със с��бе и в себе си. И така започнахме работа по site spécifique инсталация следваща тази идея и развиваща се в тази архитектурна среда. Разсъжденията върху формите и проявленията на водата, скритата и явната и мощ и тяхната визуализация. При влизането зрителят се потапя в пара/ дим, който скрива целостта на пространството. Това което го води като начало е звукът. Звукът, както и цялата инсталация са изградени на принципа на репетативност, която често се наблюдава в нашите общи работи. 3D изображение на молекулата на водата се очертава в дима. В полумрака на второто ниво са инсталирани две големи кристални вази, във всяка от които чрез видео прожекция изплува, поемайки глътка въздух преди да се потопи отново в кристалното дъно, образът на всеки един от авторите. Звукът от поемането на спасителната глътка въздух раздира пространството. В частта, заграждаща се от виещата се стълба на Кулата, се изсипва воден стълб. Течението е мощно, мътно, влачещо отломки.

Изкачвайки спиралата около изливащата се водна маса, зрителят достига последното ниво, в което, чрез система от огледала стените и тавана са осеяни с отблясъци напомнящи водна повърхност, в която се чете формулата на тежката вода 2H2O. Тя има вид, подобен на обикновената вода H2O и е със същите химични свойства, но тази незначителна на пръв поглед разлика, която увеличава масата на молекулата, води до огромни качествени изменения, превръщайки я във важен елемент за получаването на ядрения взрив. Звукът е неразделна част за възприемането на инсталацията. Основната тема е изградена на принципа на повтаряща се, многопластова мелодия. Тя посреща зрителя още при влизането му в галерията и го съпътства през цялото време. Към основната тема, в зависимост от ситуирането на зрителя, се наслагват двата звука – единият от болезненото поемане на въздух, а другият грохотът от падащата вода”, пише в текста на Ninavale.

Двамата живеят и работят заедно вече няколко десетилетия. Често арт критиците говорят за тях като за трима художници: Нина, Валентин и Нина & Валентин, или ninavale. Авторите освен индивидуалните създават и общи работи, видеa и видео инсталации, предназначени за фасади на музеи, обществени сгради и други публични пространства. Сред тях е и „In the Out” (2002), видео инсталация (IV-ото Биенале за Съвременно Изкуство в Цетине, Черна Гора), за която получават годишната награда на ЮНЕСКО. През 2005 създават „Фази на натрупване и Отнемане в Ограничено Пространство”, видео инсталация предназначена за фасадата на Национална Галерия, София. Това е и първата намеса в публично пространство от този тип в България…≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Атанас Кръстев: Искам да направя виолончелов фестивал в България

„За мен това е прекрасно преживяване и голяма привилегия да съм солист на Радиооркестъра, както и да изпълня един от най-любимите ми концерти за виолончело на Шостакович № 1.”. Казва за „въпреки.com” талантливият ни млад виолончелист и преподавател в НМУ „Панчо Владигеров“ Атанас Кръстев.

И продължава: „Първият път го свирих преди 10 години, още бях студент първа или втора година с щатния оркестър на Академията с младия диригент тогава Любомир Денев – младши. Това беше неговият дипломен концерт“. С Атанас Кръстев разговаряме минути, след като е приключила репетицията му в Студио 1 на БНР и ден преди концерта в зала „България“ на радиосимфониците под диригентството на маестро Марк Кадин. Виолончелистът е доволен от репетицията, а и ние имахме възможност да видим атмосферата в залата. Според него репетиционният процес винаги е нещо специално, уникално като преживяване, защото няма две еднакви репетиции. „Доволен съм, много съм доволен. Радиооркестърът е страхотен състав, прекрасни музиканти, много съм щастлив, че свиря с тях. Много от тях са мои добри приятели, с някои от тях даже сме израсли и те вече свирят в оркестъра. С маестро Кадин е много интересно и приятно да се работи, много добър музикант“, казва Атанас Кръстев.

Програмата на целия концерт е неординерно изградена, с не често изпълнявана музика у нас, но за това малко по-късно. А Атанас Кръстев уточнява, че още преди година с Марк Кадин са водили разговор за съвместен концерт. „Точно тогава стана дума какво да включим в програмата и той каза, че иска да направи по-нестандартен подбор на програмата от произведения, които не са изпълнявани отдавна или неизпълнявани много често в България. Имаше известни дискусии дали да бъде Прокофиев – „Симфония – концертанте за виолончело и оркестър” или Шостакович и накрая се спряхме на Шостакович – „Концерт № 1”. Наистина не се е изпълнявал отдавна и от български солист и тук в България са минали няколко години, откакто е бил изпълняван. Той е един от бисерите във виолончеловата литература, колкото и банално да звучи.

Концертът е посветен на Мстислав  Ростропович,

който го е научил за четири дни, след като Шостакович му е дал нотите и е изпълнен под диригентството на Евгений Мравински от Ленинградска филхармония. Няколко дни по-късно вече го записват. /Първият челов концерт на Шостакович е започнат на 1 май 1959 г., както е записано в полето на ръкописа. Целият концерт е завършен на 20 юли същата година, премиерата е на 21 септември 1959 година в Голямата зала на Ленинградската филхармония – б.а./ Това е изключително интересен концерт. Главната тема на първата част е използвана във филм от 1948 година /“Млада гвардия“ на Сергей Герасимов – б.а./ за Втората световна война за войници, които са пленени от германската армия и маршируват към лагерите на смъртта. Тази тема присъства и в много други негови произведения. Има много визуално филмово звучене концертът и създава много ярки образи в съзнанието на публиката. В четвъртата част има мотиви от една любима песен /“Сулико“ – б.а./ на Сталин, която е обърната наопаки и това е един от начините Шостакович да говори срещу режима, много завоалирано представя несъгласието си с определени личности, идеологии и т.н. За каденцата самият Ростропович разправял една история от живота на Шостакович как той е стоял в апартамента си и е чакал да го арестуват и стъпките по коридора, часовникът, който отмерва времето в една абсолютна тишина, в която стои и чака и не знае какво ще се случи. В каденцата това е много ясно изразено – човек сам с мислите си, които са съвсем не радостни. Има всичко в този концерт – спомени от миналото на една ужасна реалност, маршове, военни. Той стои и чака, стъпките отиват в апартамента срещу неговия и съседите изчезват, а той остава“.

Атанас Кръстев и Марк Кадин по време на репетицията за концерта в зала “България”

Програмата на концерта включва и филмова музика от едни от най-великите композитори на XX век. Самият Шостакович е автор на музиката на над 35 филма и много театрални постановки.  Радиосимфониците изпълниха Сюита от музиката към  филма „Дама Пика” /той никога не се реализирал, независимо, че имало заснета лента 1937 година от знаменития режисьор Михаил Ром – б.а/ от Сергей Прокофиев и Сюита от филма „Мъртви души" /1984/ от Алфред Шнитке. Солист в „Мъртви души” от Шнитке е изключителният пианист Марио Ангелов - изпълнител с дългогодишна творческа дейност с Радиосимфониците. „Тиха музика” от украинския композитор Валентин Силвестров, един от ярките автори на нашето време и водещ представител на авангарда в съвременната музика, е друго произведение, което беше изпълнено.. И трите произведения се изпълняват за първи път в България.

За себе си Атанас Кръстев споделя, че с времето все повече и повече няма отговор на въпроса каква музика предпочита да свири. Като бил по-малък на сърце му били, както казва, Дворжак и късният романтизъм. „Това с времето започна да се променя. Сега, може да е банален отговор,

всичко ми е на сърце.

Не мога да кажа, че предпочитам да свиря класика или предкласика, напоследък и най-съвременна музика от 21-ви век. С квартет „Фрош“ /Негина Стоянова и Петя Димитрова – цигулка, Мария Вълчанова – виола и Атанас Кръстев – б.а./ свирим много съвременна музика и това много ми разшири кръгозора вече за най-авангардните произведения, най-модерните. Човек, за да е един успешен инструменталист, музикант трябва да се чувства добре във всички стилове и да бяга от някаква тясна специализация в каквото и да било – дали ще в барок, дали ще е в съвременна музика, не би трябвало да представлява проблем“.

Добринка Табакова и Атанас Кръстев в зала “България”

Тези негови думи са повод да си припомним какво каза именитата ни композиторка със световен авторитет Добринка Табакова пред „въпреки.com”  миналата година за неговото изпълнение на концерта ѝ за виолончело и струнни заедно със „Софийски солисти“ с диригент Пламен Джуров на 16 юни в рамките на фестивала „Софийски музикални седмици: „Много бързо Атанас Кръстев се подготви. Концертът е много труден и той за много кратко време успя да го научи. Наско Кръстев е великолепен музикант и с корен човек. Много съм доволна от репетицията“. С днешна дата Атанас Кръстев само отбелязва, че би било хубаво отново да изпълни този великолепен концерт.

По време на репетицията в Студио 1 на БНР, а и на другия ден на генералната в зала „България“ неотлъчно присъства и проф. Анатоли Кръстев, известният ни виолончелист и преподавател, бащата на Атанас. Питаме го дали помага или пречи, когато баща ти свири на същия инструмент, а и традицията в семейството. Синът е убеден, че по-скоро помага това, че „всички сме челисти. С годините съм се убедил, че

винаги е хубаво да имаш челист и преподавател вкъщи,

близко, защото това помага, колкото и да звучи натоварващо на пръв поглед. Но е много хубаво да има някой, който да ти помогне в момент, в който имаш нужда, защото ние всички сме хора, които понякога имат нужда от човек, който да чуе картинката отстрани, не само от вътре да се слуша. Така че помага и със сестра /Калина Кръстева - Тийкър – б.а. / ми, тя също е прекрасна музикантка, виолончелистка, не го казвам в никаква фамилна линия,  с нея винаги ми е приятно да се видим, да посвирим, да си поговорим, да обсъдим някакви челистки неща. Концепции винаги има всякакви различни, но хубавото е, че винаги достигаме до консенсус. Аз знам, че той какъвто и съвет да ми даде, дори и в първия момент да не ми е при сърце, когато спреш и помислиш се оказва, че винаги това, което той ти казва от страната на неговия опит и кариера е правилното. Защото, наистина той е един прекрасен преподавател“. Тази година през юли тримата ще имат майсторски класове в Лятната академия Созопол, Атанас Кръстев се надява догодина отново със семейното им трио „Cellissimo” да направят концерти. Припомняме си заедно чудесните концерти по повод юбилейната годишнина на Анатоли Кръстев през 2017 година на Празниците на изкуствата „Аполония“ и в София с участието и на талантливата пианистка Маргарита Илиева.

Трио „Cellissimo” - Анатоли Кръстев,  Калина Кръстева - Тийкър и Атанас Кръстев - снимка семеен архив

Независимо, че е много млад, през август ще навърши 31 години Наско Кръстев има вече 4-5 години преподавателска дейност в Музикалната академия „Панчо Владигеров“.  „За мен това е страхотна отговорност, нещо, което винаги съм искал да правя и съм много щастлив, че имам такъв шанс. Пак казвам, това е голяма отговорност да продължиш тази школа тук, да се стараеш не само да я продължиш, но и да я развиеш и да покажеш, че ние също тук има какво да предложим и като образование“. Питаме го на какво иска да научи своите студенти, извън техниката и специалните умения. А той поема в посока, свързана с времето, с обществото ни, с мястото ни сред другите около нас. „Искам да науча моите студенти

да са отдадени максимално на това, което правят,

да не си мислят, че заради ниския стандарт, за съжаление, на нашите класически музиканти, въобще на хората на изкуството в България трябва да се отказват. Имам много приятели и то много добри музиканти, които заради стандарта предпочетоха други професии – като си музикант много бързо ти се отдават други неща. В момента много успешни кариери градят като програмисти, IT-специалисти. Скоро си говорих с професор Марин Казаку, най-възрастния и най-емблематичния преподавател в консерваторията в Букурещ какво се случва със стандартите в Балканските държави и в частност какво се случва със стандарта на живот на музикантите и на преподавателите. Оказа се в момента, че във всички оркестри най-ниската заплата в Румъния е 1200 евро, говорим за тутисти, не говорим за водачи, където е по-висока, със 100% на преподавателите са вдигнати заплатите. Реално погледнато има много голям резон повечето от румънските млади музиканти, вместо да търсят реализация по други страни и континенти остават да работят в страната си. Трябва да вземем пример от тях. Техният авторитетен фестивал „Енеску“ е с бюджет 8 млн. евро и затова могат да бъдат поканени световни солисти, състави, диригенти. Сега наскоро гостува един младежки оркестър, румънски, където изпратих няколко от моите студенти да свирят в него, за да се получи колаборация, имаше и контрабасисти и виолисти, попълват състава от България. На всички им се плаща много хубав хонорар, няма значение, че са студенти за самия проект. Един пример, който ние бихме могли да вземем в различните държави какви пари се отделят за култура. Това е важно и хубаво да се каже“.

Атанас Кръстев беше и участник в проекта на фондация “Въпреки” - “Европа в една софийска улица” и свири на улица “Цар Самуил” в столицата

Но и допълва, че той има няколко, наистина много талантливи студенти, някои от тях вече се изявяват и като солисти, като Калоян Русев, който  е свирил в Пазарджик под палката на маестро Григор Паликаров. Друг негов студент спечелил прослушване и ще бъде солист на Софийска филхармония, за да изпълни една не много известна пиеса на Панчо Владигеров  „Елегичен романс“, писана 1917 година, когато композиторът е бил е съвсем млад и няколко години по-късно ѝ прави преработка за симфоничен оркестър. Творбата е свирена преди 30 години в изпълнение на Венцислав Николов и има запис в БНР. „И аз ще имам шанса да я изпълнявам заедно с „Песен“ от Владигеров с Русенска филхармония на 31 август на Царевец във Велико Търново под диригентството на Йордан Камджалов. Тази година Владигеров има юбилей и много се изпълняват негови произведения“. Припомня Атанас Кръстев и разговорът ни тръгва към нещата, които му предстоят. „Сега довършваме сезона с квартет „Фрош“ имаме още два концерта в София в Камерна зала „България“. На 4 юни в рамките на Софийски музикални седмици имаме рецитал с Виктория Василенко в Камерна зала България с много хубава програма – Дебюси, Прокофиев, Шуберт и Джордж Крам. Разнообразна програма, но добре се допълват произведенията, добре са разделени като епохи. С нея ще имаме и още един рецитал на Празниците на изкуствата Аполония на 4 септември. След това с Ивона Недева и Ростислав Йовчев имаме трио на камерния фестивал в Габрово, след това с Нишката филхармония Брамс двойния концерт за цигулка и виолончело с Ралица Симеонова, след това още един рецитал с Вики Василенко Бразилска музика, защото в София ще има есента фестивал за бразилска музика.

Ще правя майсторски клас в Букурещ, в консерваторията.

Много съм развълнуван, защото там нивото е много високо и има много интересни студенти. Ще ми е много приятно да поработя с тях. Имам едни планове, надявам се да се осъществят – да направя виолончелов фестивал, да поканя няколко професори от Швейцария, от Румъния, от Германия, за да направим голям майсторски клас и да е безплатно за студенти и ученици от цяла България. Да се направят няколко концерта в центъра виолончелото, с виолончелови ансамбли и някои от оркестрите в София.  Планирам го да се случи края на ноември. Надявам се с Министерството на културата да уредим бюджет. Не е съвсем официално всичко това, но се надявам да бъде в зала „България“ и залата на Музикалната академия. В Академията със сигурност ще има, но дано и в зала „България“. Изброява Атанас Кръстев колко много неща му предстоят до края на годината. Не по-малко ще са и ангажиментите му за догодина.

Атанас Кръстев с Марк Кадин на репетицията за концерта в Първо студио на БНР

Докато водим нашия разговор във фоайето пред Студио 1 на БНР много от оркестрантите го поздравяват за изпълнението и за работата по време на репетицията. Това не е честа гледка, както сме забелязали в подобни ситуации. И може би затова го питаме и какво е най-важно за солиста. А той е лаконичен: „За солиста е важно да бъде много дисциплиниран, много уверен, но и здраво стъпил на земята с двата крака и да не си мисли, че е отишъл много на далеч. Защото да си солист е голяма отговорност и то с такъв прекрасен състав, както сега. Да ти си солист, но това е камерна музика, всъщност. Има го и това и

човек не бива никога да забравя,

че, да, ти си отпред, имаш соловата партия, но и трябва да си част от цялото, да водиш, но и да помагаш. Непрекъснато имаш дуети с различни инструменти или групи от оркестъра. Това е важно за мен за един солист – да е с отворени уши за всичко, а не „сега аз тука свиря! Тук съм аз!“.

На самия концерт Атанас Кръстев омая публиката с интерпретацията си на знаменитото произведение на Шостакович. Оркестърът под ръководството на маестро Кадин беше прекрасният партньор в това истинско преживяване и за присъстващите в зала „България“, и за самите музиканти. Извън съвърш��ната си техника Атанас Кръстев се потопи в сложната музикална драматургия на композитора, сякаш изстрада, без да го натрапва вопъла, споделен в творбата, особено прочувствен в каденцата. Изключителен музикант, той подари на публиката и виртуозната „Фантазия“ на Петър Христосков в биса, който изпълни. Кръстев е носител е на „Златна муза” през 2007 и „Кристална лира” през 2012. Завършва НМА „Проф. Панчо Владигеров” в класа на проф. Анатоли Кръстев.  Специализира при проф. Наталия Шаховская в Мадрид и посещава майсторски класове при Албан Герхард, Янг Чанг Чо, Томас Керъл, Роберт Коен, Антонио Менезес и др. Концертира в Австрия, Франция, Холандия, Италия, Испания, Гърция, Чехия, Словакия, Сърбия и Бразилия. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Ах, този джаз

„Ах, този джаз” / „All that jazz” беше заглавието на знаменития филм на Боб Фос от 1979 година, носител на наградите „Оскар” и „Златен глобус”.  Но това заглавие можем да заимстваме и за джаза тази седмица в София. Биг бендът на БНР откри своя сезон с чудесен концерт, а ден след това е фестивалът „Жълтите павета”, в основата на който е Теодосий Спасов.

Петото издание на Музикалния фестивал „Жълтите павета”, който е включен в календара на културните събития в София, ще бъде освен в столицата и в Габрово. Всяка година фестивалът има определена тема, като тазгодишното издание е посветено на еврейското присъствие в джаз музиката. Създателят и артистичен директор на фестивала Теодосий Спасов беше казал преди време в разговор за „въпреки.com” за „Жълтите павета”: „Нещо, като малък специален фестивал, който е отворен жанрово, но при всички случаи винаги ухае на джаз, защото джазът се оказа най-демократичната музика, която винаги оставя отворена врата за различни влияния и въздействия с цел смесване на различни култури и гледни точки по посока на играта, наречена музика”. И още за фестивала: „Идеята ми е да е в близост на жълтите павета като един от символите на София. Реализира се в Театър „Българска армия”. Два дни е, обяснимо е поради обема на бюджета. Като място е много хубаво да се провежда един музикален фестивал в театър или друго културно или театрално пространство, където хората отиват като на празник. Има едно специално усещане, когато човек влиза в такъв храм на културата. Всяка година фестивалът трябва да занимава любимата си публика с различни теми, различни пътувания, полети в музиката”, отбеляза Теодосий.

Теодосий Спасов

Фестивалът се откри в Театър „Българска армия” от триото /на снимката горе/ на Ярон Готфрид, който е един от стълбовете на джаз музиката в Тел Авив, а освен това много често се изявява и като диригент. Те представят една своя джаз версия на „Картини от една изложба” на Модест Мусоргски. След това публиката чу изпълненията на групата на Нед Мак Гоуън. Той е американец от еврейски произход, изключително авантюристична натура и е донесъл за фестивала уникална контрабасова флейта. Групата му е с тромпетист от Холандия, перкусионисти от Япония и Индия, както и латино китарист.

Главният диригент на Симфоничния оркестър на БНР Марк Кадин с Ярон Готфрид /д./

Акцентът във втората фестивална вечер - на 6 октомври е китаристката от Тел Авив Инбар Фридман, която участва със своята група. В нейните изпълнения много ярко се усеща съвременният джаз пулс на китарното свирене. След това се представят „Парадокс Трио” с участието на Теодосий Спасов, които закриват фестивала на софийска сцена. Сред съпътстващите събития на фестивала е изложбата на фотографката на БНР Ани Петрова в клуб „Максим”, която представя портрети и моменти от различни джаз концерти и изпълнители.

Част от изложбата на Ани Петрова в клуб “Максим”

Биг бендът на БНР пък откри концертния си сезон с Electric Miles. Имали сме възможност да отбележим колко голяма е промяната на състава с идването на Антони Дончев като негов ръководител и диригент. Първо студио на БНР представи музика от и за великия Майлс Дейвис. Солисти бяха блестящите тромпет��сти: Росен Захариев – Роко, Михаил Йосифов и Венцислав Благоев. През изминалия сезон Биг бендът на БНР с огромен успех реализира за втори път проекта „Sketches of Spain“ с Роко. Концертът, част от Биг бенд джаз академия с музикантите от НМА „Проф. Панчо Владигеров“, бе с участието и под диригентството на Михаил Йосифов. Венцислав Благоев е солист на Биг бенда на БНР, артистичен директор на „Джаз форум Стара Загора” и „Джаз под звездите на Деветашкото плато”. В разговор за „въпреки.com” бяхме попитали Венци Благоев какво значи за него джазът. „Не знам какво значи джаз, никой не знае. Произходът на думата още го търсят. Свободата е много добра дума, тя е еквивалент на джаза. Също импровизацията, комуникацията, най-обичам комуникацията в джаза. В България има вкус към джаза, има музиканти, които имат достатъчно добра подготовка. Има публика, която е възпитавана още от хора като Веселин Николов, от Йордан Рупчев, проф. Владимир Радулов, като Манол Цоков, покойник вече /дългогодишен ръководител и диригент на Оркестър „Габрово“ – б.а./, Петьо Парчето /Петър Петров - Парчето - един от основоположниците на българския джаз, също покойник – б.а./, апостол, истински апостол. В по-ново време Христо Йоцов, Антони Дончев, Любомир Денев, естествено. Те пазят нивото, възпитават публиката, държат висока летвата на джаза”, каза Венци Благоев.

Антони Дончев, Росен Захариев – Роко, Венцислав Благоев и Михаил Йосифов /от дясно наляво/ 

За него джазът е импровизация, но предимно подготвена. „Импровизация има и в народната музика, и в рока, но там средствата са много по-малко. Хармоничната структура, ладовете са доста по - еднообразни, разбира се, имат си своето място. Докато джаз музикантът трябва много да учи. Не случайно във всяка академия по света, включително и в класическите отдели се обръща внимание на обучение с джаз. Трябва да познаваш и това, което правят другите”, каза Венци Благоев. Той е съгласен, че всъщност добрата импровизация е добре подготвената импровизация. 

Антони Дончев

Колкото до предстоящия концертен сезон на Бенда ще вземат участие редица солисти, познати у нас и от международните сцени – Вокална група „Радиодеца”, Рут Колева, Петър Салчев, Васил Петров, Мартин Ташев, Ерик Трюфа и много други. Вторият концерт на Биг бенда на 22 ноември ще отбележи 75-тата годишнина на Симеон Щерев. Изключително интересен е проектът „Джаз в класиката“ със солисти: кларинетиста Данчо Радевски и виолончелиста Атанас Кръстев. През този сезон предстои поредното издание на Биг бенд джаз академия, както и Концерт в памет на Александър Бръзицов. Концертният сезон ще завърши на 13 юни под диригентството на  Ангел Заберски. Така че, джазът предстои … ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов