#еротични рисунки

[vprki]

Анри Кулев: Ако се бях родил по време на Инквизицията, да са ми одрали кожата

„Последната дума, която може да определи нашето общество е толерантност! За всичко! Как ще е толерантно?  В никакъв случай! Но ние живеем в това общество. Това е част от нас“. Казва в разговор за „въпреки.com” Анри Кулев, художник, аниматор, режисьор, преподавател.

И продължава: „Ние рефлексно не сме толерантни. Без да го осъзнаваме. Един към друг и към всички различни хора. Защо е смешен разговорът за борбата с корупцията в България? Той може да бъде разбран, ако в едно общество има корупция, но когато цяло едно общество е просмукано от корупция, за какво да се говори. Също като разговора за пътищата, как ще се оправи тази работа. Не може да се оправи и това е положението. Край! За всички хора това преминаване през непрекъснатата  двойна линия е смехория. Смехории като спазването на законите, всичко е някакъв вид игра, в която обиденият човек казва: „А така ли? Щом вие ме пренебрегвате по такъв начин, аз ще ви кажа по какъв начин!“. Лошото е и друго, че в обществото като нашето, лоша шега или добра е примерът. Ако той е отрицателен, всички се юрват и цялото общество мълниеносно се заразява с отрицателния пример. Ако той е добър, много по-постепенно, много по-трудно обществото може да се зарази с добър пример. Абсурдно, но е така. Виждам го и по уличното движение. В момента, в който всички тези агресивни разбойници карат лъскави тенекии и се движат като собственици на живота ни и изведнъж едни други съученици с москвичи започват да преследват мерцедесите със злоба и със същата скорост. По същия начин добрината, чувството за справедливост

поражда около себе си някакви малки островчета,

колкото и трудни да се те. Но това е положението“. Обобщава не без огорчение Анри Кулев. Но поводът за срещата ни е съвсем друг. На пръв поглед това е 70 - годишният му юбилей, колкото и невероятно да звучи на фона изключителната му работоспособност и енергия, но преди всичко е изложбата му с еротични рисунки в столичната галерия „Кооп” и премиерата на книгата му с тези рисунки „Ориент SEXPRESS” /изд. на Нов български университет/.

Разговаряме с Анри в пространството на изложбата, отминало е вълнуващото й откриване със стотици почитатели, много приятели, любопитни, стана празник на нещо различно с участието на много хора от средите на киното, на изобразителното изкуство, студенти. А за изложбата кураторът й Мариета Ценова пише: „Анри Кулев рисува еротични илюстрации за широка публика години наред. Всяка седмица във вестник „24 часа” се появява нова рисунка. Темата е същата – Секс, но всеки път интeрпретацията й е различна. Средата, героите, „позите”, контекстът в който е коментирана визуално темата, са непредвидими. Като съвременна версия на 1001 нощ към която можеш да се пристрастиш и безусловно да следваш. Рисунките са смели, провокативни и рушащи табута. Те са колкото изящни, толкова и карикатурни спрямо персонажите в сюжетите. Къси разкази с неочакван край. Безброй гледни точки към тема с която фамилиарничим, но рядко споделяме. С всяка нова илюстрация Анри отива отвъд темата за удоволствието от секса. Той включва и зависимост, обсесия, задължение, познание, ирония, подигравки с консерватизма, политиканстването като секс …“. Не пропускайте тази изложба, тя е реализирано артистично вдъхновение, но и вникване в нашето Аз, от което като че ли се опитваме да избягаме или пренебрегваме. Но ние продължаваме нашия разговор с Анри по темата, а и не само.

„Това е част от играта в съвременното изкуство. Трябва да има една компилативност, мащаб, с който да може една колажност да разбърква нещата и по този начин да се постигне нова атмосфера, нова образност. Не бих казал, че това са високи нива на майсторство, но във всеки случай това е част от играта за да се прокара една толкова щекотлива за българското общество и въобще и за целия свят тема. Виждам какво се случва в момента в интернет –

задраскват гърдите на спящите Венери

в платната на старите майстори. Венера на Джорджоне със задраскани гърди – трябва да си пълен идиот, за да го направиш. Предполагам, че скоро тези глупости ще отшумят. Ако се бях родил по време на Инквизицията, би трябвало отдавна да са ми одрали кожата и да са ме проснали на площада. Гугъл няма да го свърши,това с площада, но ще задраска рисунките ми и ще си отшуми с най-лесното. Не това е важното. Важна е смелостта. А тя винаги е в някакъв контекст. Няма самостоятелна смелост – трябва да има фон за смелостта. А вестник „24 часа“ си позволи в онова сложно време, започвайки лека-по лека да вкарва тези рисунки. Не е било лесно. Сигурен съм за редакторите, защото съм убеден, че две зорки бабета, бабета, имам предвид съученички, защото аз съм вече на тази възраст! Две зорки съученички могат да объркат живота на един нормален човек. Биха писали писма, биха тропали, викали, а и не само те - морализаторите. По същия начин издателството на Нов български университет прояви смелост, за да може да седи зад тази книга. От друга страна да се правят такива картинки, никак не е лесно. Трябва да има хъс. Трябва да вземеш едно решение и да го преследваш. А преследваш ли ги, трябва да си много ясен трябва си безкомпромисен в това решение. Героите водят писатели или художници. Не мога да се измъкна от героя си, не е измислица, това е голата истина. Когато си поел в темата  собствената ти съвест не ти позволява да се дръпнеш назад и да кажеш: „А, не, не, това е определено опасно и аз не мога да го направя. Прекалено директно!“. Продължаваш и докъдето те доведе. В момента, в който обществото се развика, ти спираш и казваш: „Не ме заслужавате!“, категоричен е Анри Кулев.

Светла Ганева и Анри Кулев - заедно през годините...

Имаме дългогодишно познанство, както някой би казал едва ли не се познаваме от деца. Но това по-скоро важи за съпругата му операторката Светла Ганева, с която са страхотен тандем, особено в документалните и игралните му филми. Но това е друга тема. Сега ни интересува той с таланта си, с различните си интереси и превъплъщения като аниматор, режисьор, художник, сценограф и има и още…А той се връща и във времето, когато всичко тръгва с публикуването на тези рисунки. И не само това, а и за еротиката като вдъхновение за твореца, без да липсва иронията или страхът да бъде видяна. „Когато, през 1993 година започна цялата тази рубрика във в. „24 часа“,  по-скоро беше интерес дали ще мога да го направя, дали мога да го нарисувам, защото

рисуването на голо женско тяло е изключително трудно.

Героите могат да изглеждат някак деформирани, шаржирани, но това с рисуването им е изключително трудно. От високото изкуство до кича е една крачка. Винаги си на ръба на нищото. Това беше формалната причина  да започна серията. Това са някакви определени рефлекси. Сигурно, ако един психиатър ме разгледа ще извади на показ десетина болести и много диагнози! Вихрони /Попнеделев/ също го вълнува темата – той рисува прекрасни картини, и Спартак /Дерменджиев/ прави прекрасни скулптури, Ивайло Мирчев откри страхотни картини на баща си /Никола Мирчев/. Има обаче една съществена разлика. Като казвам има, тя не е за лошо. Има разлика между рисунките на   Мирчев,  Вихрони,  старите картинки, които Стоян Венев е крил по таваните и моите опуси. Убеден съм, че всеки един художник ги има, защото ти не може да си художник и да не опитваш темата, тя е ключова. Но разликата е, че

моите рисунки притежават чувство за ирония,

чувство за хумор, чувство за някакъв друг вид композиции, двусмислици, чувство за виц. Не е в смисъл на ха-ха-ха – вица, а вицът на ах, ама защо не се сетих за това. Това е нещото, което ги отделя от художническите етюди, защото онези са много добри етюди, композиционни, майсторски изпипани, но те стигат до нивото на конкретното наблюдение. В рисунките ми  има съвсем други социални проекции, друг хумор, друга ирония. Това е основното, което ги отличава.  Нашето скрито Аз -  нека да бъде така. Кой може да избяга от Аз-а си – никой“. Прибавяме от наша гледна точка, че скулпторите ни като прекрасни рисувачи имат невероятни рисунки по темата и Георги Чапкънов, и Христо Харалампиев, и Валентин Старчев, и още, и още.

Анри Кулев при представянето на “Лили и вълшебното бисерче” в Националната опера

Но се връщаме към това, което Анри Кулев сътворява в годините – анимационни, игрални документални филми, сценография, оперната постановка на „Лили и вълшебното бисерче”, адаптация на „Пук“ на Валери Петров и музика на Любомир Денев. Парадоксът е, че като че ли това е винаги друг човек, различен. Как става това, кое водещото в работата му, за да ни показва толкова различни свои лица. А той през смях и самоирония говори за себе си, като споделя и гледната си точка за киното в различните му жанрове. „Харесва ми това, което казвате. Значи е видно,че  съм опитвал да го правя нарочно. Това е вид анализ, защото разчленявам всичко до детайла и в този анализ, нека да го нарека на изкуството,ме интересува  всичко.  Интересува ме игралното кино, интересува ме анимацията, с която съм почнал, интересува ме документалното кино. В този анализ

винаги съм се стремял да бъда много точен стилист

/за жалост не шивач/ . Тоест знам, че игралното кино няма нищо общо с анимационното. Опитвал съм се да го правя във филмите си и затова са толкова различни. 99% от съвременната анимация са чисти игрални филми, само че рисувани. Опитвам се да вкарам другата атмосфера на анимационния филм, друга стилистика. Анимационният филм няма нищо общо с киното, въобще. Норщейн казва, че това е повече театър, /Юрата/ и е много прав! По същия начин документалното кино. То може да се опира някъде във фрагмента  на игралното кино, но няма нищо общо с него. Това са съвсем различни неща. Тук се сещам за театъра. Друга огромна бездна. Само да го проумее човек трябва да остави няколко живота в него. Срещата с Митко Гочев беше някакъв подарък от небето. Такъв приятел не знам дали може да има , въобще. Има две-три имена в живота ми по този начин са били близки приятели. Това е Митко /Димитър Гочев 1943-2013/, това е Коста Янев, който е жив и здрав, във Франция работи и живее там. Такова чувство за приятелство. Не съм го предполагал,че още може да съществува. Допирането до германския  театър – това са някакви дърворезбарски работи, не дърворезбарски, а гатер, който реже театъра и го прави на трески. Страшно нещо! Разбира се, че театърът е театър, разбира се, че няма нищо общо с киното.

Теди Москов също беше на откриването на изложбата на Анри Кулев

В карикатурата е същото. Уморителна и робска работа е. Само като гледам хилядите рисунките ми става лошо от това, което се случило през годините. Те са сигурно десетки хиляди, включвайки листата на анимационните филми, работните книги, ескизите за всеки един от филмите.

Анимацията е добра платформа за тръгване в киното,

защото всичките тези работни книги, които се правят за  анимацията, са валидни навсякъде. Не съм направил нито един игрален филм, без да разработя всяка една сцена в рисунки. Това важи и за документалния филм. Всичко това го смятам за едно общо позициониране в изкуството, за един общ артистичен живот. Голям късмет извадиха музиката и литературата, че не се заех и с тях.  Голяма паника щеше да бъде!“.

Той се смее, а и ние с него, като си даваме сметка за невероятната му работоспособност в годините, а и за силата да се иронизира. В очакване сме като публика на завършения му вече игрален филма „Войната свърши“ по сценарий на Влади Киров, който преди месеци напусна нашия свят. Както казва обаче Анри Кулев на филма предстои най-трудното – разпространението. Тема за дълъг и не лек разговор. Но говорим за друго и защо Анри се насочва към историята, в случая към времето на Сръбско-българската война, но режисьорът я коментира в по-сложен и не общоприет контекст. „Тръгнах към тази история, защото ми беше любопитна. Сценарият на Влади Киров беше много хубав. Трябва да кажа нещо еретично за ушите на българските кинаджии.

Не харесвам документалния подход в игралното кино,

вече го съобщих няколко пъти. Не харесвам, ако ще да е със супер актьори не само в българското, но и в световното кино. Не разбирам защо се прави игрално кино по този начин. Една социална история да бъде разказана от актьори. Не разбирам и край! Една добре „игрално“ обработена документалност с актьори. Започвайки от срещата с Борис Христов – и филмите „Смъртта на заека“, и „Бащата на яйцето“, и поетичната „Честна мускетарска“ на Валери Петров, и детската „Госпожа Динозавър“  на Рада Москова и романтичният текст на Христо Ганев в „Цахес“ – всичките те носят един приказен, скрит оттенък, който ги превръща в игрално кино. Филмът, който направихме с Влади „Имало една война“ е игрално кино. Не искам да съм лош пророк, но публиката свикна с този тип Публицистика – това игрално-публицистично кино,което повлече крак и няма връщане. А Българското кино е една дълга редица от различни филми. Позагубиха се сетивата за филм като нашия. Хората са изкушени от американското и пробивите на голямото комерсиално кино. Или гледат дребните истории, които се величаят като супер човешки и се приемат. Поетичното кино като че ли не съществува – няма сетива за него! Най-лошото е, че изчезна /навсякъде при това/,  изчезна златната среда. Не без огорчение казва Анри, като отбелязва, че това важи за всички сфери на живота ни.

И Иван Кулеков дойде в галерия “Кооп”

И все пак го питаме защо е привлечен от исторически сюжет. „На човек му трябват сто живота, за да не излезе от нищото. Сто живота! Сега на тези мои нещастни 70 години отчайващо ми се иска да има още 70 на тази възраст, за да мога да се докосна до всичко. Филмът се допира до светъл момент в  българската история. Опиянението от Обединението, възможността да се почувстваш единен с една общност. Възможността да създадеш държава. Тия момчета, с тези светли умове – уникален момент в българската история.

Филмът ни се докосва до тази особена история.

Тя се развива на фона на военните действия, но там има една  човешка история, един път към войната, където се случват и се проектират характерите на героите. Това е 1885 година, дни след Обединението /на Княжество България и Източна Румелия/ и ето нападението на сърбите, тичащите момчета…Такова нещо няма във военната история на света. 40 - хилядна армия хуква и бяга над 250 километра за ден и половина. Спейки по раменете си войниците бягат към бойното поле. Кога в българската история, съдейки по днешния ден, може да се случи отново такова нещо.“

Любомир Денев и Анри Кулев - партньорство и приятелство

Оставаме в очакване на филма, но той е повод да попитаме Анри Кулев за проблемите в българското кино като финансиране, като взаимоотношения, а и не само. „Аз съм част от кинаджиите и не мога да мисля извън средата в която работя. Караниците и споровете…Много интелигентно 

държавата избута целия спор вътре в киносредите.

Много интелигентно, защото трябва да се взимат управленски решения в националната ни култура.  По европейско определение, и по нотификация, парите се дават за един малък екзотичен народ, за да произвежда екзотичните си филми, а не да се преструва на комерсиално американско кино, което да събира публика по салоните. С политиката си Националният филмов център трябва да даде много ясен отговор на този въпрос. Това е дълъг разговор, но аз не мога да се отделя от колегите и съм точно като тях. Субсидията не е подаяние. Тя трябва да бъде давана задължително в подкрепа на  българската култура. Трябва да бъде увеличена тази помощ. Трябва да отпадне този вътрешен натиск, който се е получава от безпаричност. Това провокира сблъсък между поколенията. Идват млади хора, които си мислят, че тези нещастници - дъртаци им пречат на въздуха. Възрастното поколение в киното си мисли, че младите нахали прекалено бързо влизат. Липсва, като че ли средното поколение, което се появи в много труден период и е време да застане на мястото си. Ситуацията е много остра. Вина за това не носят кинаджиите.  В никакъв случай. Но основното е финансирането. Не можеш с парите за четири километра магистрала да финансираш едно национално кино годишно, включвайки игрално, документално и анимационно. 12 млн. лева - какво са това. Срещу това се иска награда в Кан, Оскар, Венеция.  Ето получи се награда в Карлови Вари  /„Кристален глобус“/ и е прекрасно / за „Бащата“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов/. Какво по-добро, значи киното е живо, значи е нормално. Знаете условията за тези награди по цял свят. Първо, трябва да има добър филм, второ трябва да има добър имидж на страната, която стои зад  филма. Трето, трябва да има българин или в селекцията, или в журито. Защото никой не ни обръща внимание,всеки води собствените си битки. Държавата ни трябва излъчва достойнство.“ Категоричен е Анри Кулев и с неговата дълга и забележителна биография в киното. Но вече има и биография и на преподавател в НБУ. На какво учи студентите си. Той отговаря с китайската притча, че учителят се появява, когато ученикът е готов.

„Четох спомени на Апостол Карамитев. Той беше написал – „А, бе накрая на цялата тази работа преподаването във ВИТИЗ /сега НАТФИЗ/ разбрах какво време съм загубил с посредствените студенти, като съм опитал да ги науча на нещо. А съм изпуснал  най-добрите хора, като съм мислил, че са достатъчно талантливи да се оправят сами.“ Аз не ги уча на нищо конкретно, опитвам се да им разкажа принципи, които са ми близки в изкуството. Говорим за анимацията, за атмосферата в киното. Говорим за рисуване, за режисура, за много важни неща . Но

свръхзадачата е да им помогна да станат  хора.

Това зависи от различни неща – от съдбата, от тяхното поведение, от родителите им, от ситуацията в България. Всичко е толкова навързано“. А неговите учители, тези, които той определя за себе си. Завършил е анимация във ВГИК в Москва, но има и хора, които без да подозират са му дали много. „На ония години ученето ми в Москва изиграха изключителна роля. И то не по начина по който интерпретацията върви сега по идеологическа или по някаква друга политическа система. Отидох в Москва и попаднах в изключителна среда. Живопис ми е предавал Юрий Пименов /1903-1977, живописец, график, сценограф/ изведнъж се срещам с Юрий Норщейн/ един от най-знаменитите световни аниматори и режисьори на анимационно кино/. И сме първи приятели, а не случайно срещнали се  хора. Изведнъж се оказвам с Фьодор Хитрук  /1917-2012, аниматор и режисьор на анимационни филми/, много близък приятел. Изведнъж влизам в един кръг на висока руска интелигенция. Самото докосване до тази атмосфера беше нещо нормално, защото не бях сам, а бяхме цяла една група мислещи хора. Да не говоря за срещата с Пушкинския музей, с Ермитажа, кръгозорът се превръща в друг, цялото докосване до оригиналите на тази живопис. Седях като луд пред маслените платна.

Това те кара да се чувстваш като човек на света“.

На финала на нашия разговор се връщаме към темата за приятелството. Преди много години, когато такситата не бяха толкова много, можеше да се качиш в кола с други хора, но с близък маршрут. И така попаднах в такси с Христо Ганев и малкия Андрей Кулев. Носех торба с хубави ябълки и подадох една на момченцето. Андрей я отказа, дядо му Христо го попита защо не я вземе. Малкият Андрей обясни с въпрос, че нали го учат да не взима нищо от непознати хора, Христо му каза, че леличката е приятелка. А Андрей попита: „Как да различавам приятелите?“. С днешна дата баща му Анри Кулев отговаря: „Не знам как се различават приятелите.  Животът ги определя.“ . Контекстът вероятно е друг, а и е изказан от един младеж на 70, който признава колко важно е семейството и какво ли би бил без майка си, баща си, Христо Ганев, Бинка Желязкова, Светла /съпругата му/, децата им и внуците им вече…≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Телесно и безтелесно в изложби в София

Две изложби в София по различен начин трактуват телесното човешко присъствие/отсъствие като обект на изкуството. Едната е изложба с еротични рисунки на Анри Кулев в столичната галерия „Кооп”и премиерата на книгата му с тези рисунки „Ориент SEXPRESS” /изд. на Нов български университет/, както и изложбата „Корабът на глупците” на Гьонюл Нюоглу в галерия +359 във Водната кула в Лозенец.

При Анри Кулев телесното е повод да се разсъждава за безтелесното, а при Гьонюл Нюоглу липсата на тела е повод да мисли за тях като обект. Издателството на Нов български университет представя книга с 300 от илюстрациите на Анри Кулев, автор на предговора е Мария Ландова, а графичният дизайн е на Ася Кованова. Мариета Ценова, куратор на изложбата на Анри Кулев, пише за нея: „Анри Кулев рисува еротични илюстрации за широка публика години наред. Всяка седмица във вестник „24 часа” се появява нова рисунка. Темата е същата – Секс, но всеки път интeрпретацията й е различна. Средата, героите, „позите”, контекстът в който е коментирана визуално темата, са непредвидими. Като съвременна версия на 1001 нощ към която можеш да се пристрастиш и безусловно да следваш. Рисунките са смели, провокативни и рушащи табута. Те са колкото изящни, толкова и карикатурни спрямо персонажите в сюжетите. Къси разкази с неочакван край. Безброй гледни точки към тема с която фамилиарничим, но рядко споделяме. С всяка нова илюстрация Анри отива отвъд темата за удоволствието от секса. Той включва и зависимост, обсесия, задължение, познание, ирония, подигравки с консерватизма, политиканстването като секс … 

Анри Кулев при откриването на изложбата си

Освен като малка енциклопедия на интимността, те са и социални портрети на различни обществени съсловия. Събрани заедно, те провокират елегантна игра с думи които публичното ни говорене рядко си позволява: секс за начинаещи, за напреднали, рутинен секс, сексът като спорт, пътуване към неизвестното, секс и характер, митове и легенди, предразсъдъци, игра, неравнопоставеност, грубост, агресия, скука, зависимост, Балкани, манталитет, с хастара навън, преяждане, обръгване… Едно безкрайно приключение, което винаги можеш да започнеш отначало”. И още: „Сексът за него е необозримо понятие. Той не съществува изолирано и се влияе от публичните събития. Всяка рисунка провокира нов�� ключова дума или понятие: страх, възторг, привличане, омраза, различност, война и мир, огледало за обратно виждане, опорна точка, провидение, познание за света, камера обскура, ин & ян, бягане с препятствия… Оригиналните заглавия, които авторът поставя са репери за тълкуване на изображението, но и самоиронични коментари на самочувствието му всеки път, когато е в подножието на голямата Тема”, пише Мариета Ценова.

Мариета Ценова

Всъщност чрез телата, Анри Кулев разговаря за други неща – съвсем не битови, а по-скоро битийни. Липсата пък на тела в изложбата на Нюоглу предлага друг поглед към хората. Въпреки, че се нарича „Корабът на глупците”, кораб в нея няма. Има една интерпретация на стъклена усмирителна риза.   Кураторката на изложбата Ирина Баткова пише: „Заглавието „Корабът на глупците“  подсказва и една друга гледна точка в анализа на съвременното общество, което е обект на изследователската практика  на Гьонюл Нюоглу. До каква степен липсата на свободна себеизява  е резултат от автоцензурата – дали модерната социална среда не създава достатъчно предпоставки да  съгласуваме на едно твърде битийно ниво нашите мисли и действия. Гьонюл Нюоглу задава въпроса какъв е смисълът на нашето присъствие на тази земя, ако сме неспособни  да използваме креативната си енергия за да променяме света, а сме фокусирани  върху несъществените материални измерения на собственото си битие. Така постепенно ставаме част от екипажа на  „корабът на глупците” – кораб, който се носи в океан от неуправляеми стихии, без капитан,  без посока и без надежда някога да достигне брега”.

Част от изложбата “Корабът на глупците”

И още: „Знаците” на телесното, във фокусът на Гьонюл Нюоглу, създават един различен прочит на свят, в който лишените от тела усмирителни ризи представят еманация на разпада на личността във време, когато индивидуалните морални императиви се разминават с посланията на политическите режими. Една от основните линии в нейната работа е показване на липсващото тяло, илюстрация на парадокса, че осъзнаването на реалността може да бъде по-силно и въздействащо не с изваждане на обектите на показ, а в маркиране на тяхното отсъствие. „Празните” дрехи, които тя включва в няколко свои проекта, разказват истории, визиращи различни аспекти от човешкото съществуване през безсмислието на салонните протоколи, ограничаващи личността с външно наложени рамки, до бунта и революцията, сковани в усмирителните ризи на наказателните режими в човешкия социум. Дрехата може да бъде едновременно оригинален личен манифест, но и персонален затвор за човешката индивидуалност”, пише Ирина Баткова.

Гьонюл Нюоглу

Представянето на инсталацията на Гьонюл Нюоглу „Корабът на глупците“ е в рамките на вече утвърдената практика на Галерия +359 да показва интересни имена от международната арт сцена със специално подбрани, илюстриращи начина им на работа, изложби. Инсталацията „Корабът на глупците“ е представена за пръв път през 2015 година на остров Лидо по време на 56-то Венецианско биенале, като една от наградите на „OPEN 18“ -  международна изложба на скулптури и инсталации. За  Галерия +359 Гьонюл Нюоглу и кураторката Ирина Баткова подготвят site specific вариант  на работата, а изпълнението на обектите е от прозрачни материали, режисирани в нова сценография на пространството, което разширява параметрите на тяхното осмисляне. Изложбата ще продължи до 11 август.

Проф. д-р Николай Младенов, преподавател в НХА, при откриването на изложбата в Банкя

А ние продължаваме още малко темата за учители и ученици в изобразителното изкуство, започната от миналата седмица в наш коментар. В Арт център Банкя се откри изложбата „20 години по-късно, отново заедно”, за която вече стана дума. В нея са показани творби на дипломници от специалностите „Графика”, „Книга, илюстрация, печатна графика” и „Плакат и визуална комуникация” на Националната художествена академия. Но смисълът на това „отново заедно” е, че графичните изкуства в НХА се събират отново на изложба след 20 години, когато са били заедно в Академията. И още една изложба на ученичка – на Елза Гоева в Художествена галерия „Дечко Узунов”, филиал на Софийска градска художествена галерия. През 2019 г. се навършват 120 години от рождението на един от големите български художници и интелектуалци – професор Дечко Узунов. В художествената галерия на ул. Драган Цанков № 24 екипът на Софийска градска художествена галерия за втора година подготвя изложба от програмата „Поколения“, чрез която се опитва да очертае живото присъствие на Дечко Узунов в творчеството на неговите ученици. За летните месеци на 2019 г. да подреди своя изложба е поканена Елза Гоева. Тя е сред онези художници, които са имали възможността да започнат своя творчески път в учебното ателие на Дечко Узунов. Промени в програмата на Художествената академия в периода 1947–1951 г. определят времето от един семестър, в който Гоева да бъде напътствана от професора. Това време се оказва достатъчно да породи у нея дълбоко човешко и професионално уважение към Дечко Узунов. За изложбата в ХГ „Дечко Узунов“ Елза Гоева е подбрала предимно пейзажи, създадени през последното десетилетие. Почитателите на творчеството ѝ ще имат удоволствието да видят нови платна от тази година, нарисувани в нейния стил на „един дъх“. Сред тях са „Изгрев“, „Към плажа“, „Без име“, „Мечти“ и „Самота“. Така че в летните месеци в София има какво да се види. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Моника Попова превръща житейски изстраданото в свръхчувствено творчество

Най-мащабният проект на художничката Моника Попова до момента – изложбата „Вакуум“ в галерия „Райко Алексиев“ на СБХ, събира над 150 произведения на авторката, правени през последните 25 години. Тя показва рисунки, маслени картини, керамика и някои от така разпознаваемите нейни „шити“ работи. Написа за „въпреки.com” младата изкуствоведка Андреа - Филипа Зидарова, която подготвя магистратура в НХА.

В експозицията са включени произведения от известни цикли и проекти, правени през годините – част от тях са „Рисунки преди лягане“, „Сито“, „Горен пласт точки“, „Плувецът“, „Черните шити“. Художничката определя изложбата си като начало и край, смърт и раждане, свободно пространство, абсолютна празнота, начало, космос, утроба.

Моника Попова при откриването на изложбата си в столичната галерия “Райко Алексиев”

Моника Попова е безспо��но един от най-интересните и провокативни съвременни автори. Творчеството ѝ винаги на първо място е свързано със семейството, с родовата памет, с нея самата и ролята ѝ на дъщеря, съпруга, майка – като по този начин показва, че съществуването на всяка част от живота ѝ е невъзможно без изкуството. Темите са едновременно общовалидни, такива, в които повечето жени биха могли да се припознаят, но заедно с това са и много лични – самата тя понякога определя творчеството си като „капсулирано“.

Противно на всеобщото мнение, че една жена не може едновременно да бъде успешен творец и всеотдайна майка и съпруга, Моника Попова по-скоро превръща това в своя сила, в плюс – тези неща я правят _още повече _художник, вместо да ѝ пречат. Темите, по които тя работи, може на пръв поглед да изглеждат обикновени, но тя ги трансформира в нещо много повече. Може те да са „женски“, но начинът ѝ на работа и крайният резултат не е – мащабни голямоформатни платна, силни, сурови, бурни, побъркващи. У нея няма нищо клиширано феминистко; всички типични женски слабости или недостатъци тук са превърнати в мощ, енергия, способност. Сама казва, че се стреми да излезе от концепцията за женската красота и невинност, а изкуството и актът на създаване за нея не може да бъде лесен, приятен, спокоен – това е нещо, което трябва да се изстрада, дори понякога да е болезнено, мъчително. На същото учи и своите студенти в Нов български университет.

Моника е художник на крайностите – на хармонията и хаоса, материалното и духовното, радостта и болката, мъжа и жената, ранимостта и силата у жената. Същевременно сама допълва, че както и в нея, така и във всяка жена - творец съществува една андрогинност. Няма как да не се спомене и връзката ѝ с египтологията. Художничката завършва специалност „Керамика“ в Националната художествена академия, а по-късно прави дисертация по египтология в Нов български университет (където и преподава). В много свои интервюта споделя шеговито, че е прероден „сеш“ – дума, която обединява много понятия – писар, график, художник, скулптор, архитект, музикант – общо казано творец, който египтяните поставят много високо в йерархията. Винаги казва, че основното и най-ценно изразно средство в творчеството ѝ е рисунката, заедно с това много често сравнява рисуването с писането и отношението между двете е много важно в работите ѝ; текстът и образът са взаимно свързани – това можем да видим и в сегашната изложба в „Райко Алексиев“.

Говори за връзката между моментното, първосигнално писане и прави същото и с рисуването – често действа спонтанно, провокирана от емоция, случка. Ролята на текста в творбите ѝ е свързана с мита, който още от древността е обвързан с образа. Темите за калиграфията, йероглифите, символиката на писмения знак присъстват в много от нейните произведения. В текста към изложбата споменава Нун – „абсолютното нищо, но от него винаги се ражда живот“. Нун – първичният, изначален океан, безграничното пространство, от което произлиза и се ражда всичко останало. Същевременно обаче (връщайки се отново на темата за крайностите) Нун играе ролята на унищожител на човешкия род. По думите на Моника Попова Древността е най-големият учител на съвременния автор, а художникът е преди всичко ученик, чийто успех се крие в желанието му да опознава.

Впечатляваща част от изложбата в „Райко Алексиев“ са 18-те керамични сърца в клетки (част от проекта от 2005 г. „Нарисувай ми душа“), които също можем да свържем с Египет (въобще сърцето е често срещан образ в работите ѝ, свързани с тази тематика). Сърцето е единственото, което остава в тялото след мумифицирането. То е обвързано с емоциите, разума, душата, то носи всичко в себе си. В експозицията присъстват и творби, правени в Египет, или пък посветени на любовта на авторката към Египет – като „Пеещите за Ре“. Своеобразен център в изложбата е и автопортретът – татуирано голо тяло с глава на куче. Надписът отдолу гласи: „Това е моето тяло в образа на кучката. Това е нейната глава в образа на кучката. Или аз в образа на Гизда. Или само кучката.“ Голотата и еротиката са основни теми за творчеството на Моника Попова (част от експозицията са и серия еротични рисунки), но същевременно за нея това е нещо много лично, съкровено, сложна тема за изразяване, нещо, което пази само за себе си, както споделя, стигайки до заключението, че може би затова в работи като тези тялото ѝ е татуирано, изписано, покрито с текст. Тя едновременно се „оголва“, но и се „облича“ в думи.

Връщайки се на ролята на текста в работите на Моника Попова, важна част са и керамичните коремчета/утроби, изписани с текстове на Иван Кулеков, с когото художничката прави обща изложба, озаглавена „1+1 = 1+1“ през 2017 г. в галерията на СБХ на ул. „Шипка“ 6. Тук отново основна тема е болката: „Раждаме се бебета, умираме деца“, „цял живот ще балансираш върху скъсаната си пъпна връв“, „каза ми, че творчеството ми прилича на яйце и аз спрях да мътя“, „като дете скочих от високо и си счупих краката. Оттогава не искам да летя. Искам да падам безкрайно“ – това са част от текстовете, изписани върху тези общи работи на Попова и Кулеков. Както в изложбата тогава, така и сега в „Райко Алексиев“ присъстват така разпознаваемите за Моника Попова „шити“ работи.

Ролята на плетката винаги е била важна за творчеството на художничката; както самата казва, че „оплита живота си чрез изкуството”. Този аспект също би могъл да бъде свързан с ролята на жената и способността ѝ да „зашива“, „закърпва“, спасява, съхранява, съживява. Да поправи нещо вече скъсано, да въведе ред, където цари хаос. И тук отново се връщаме на темата за семейството. Голяма част от творбите в изложбата „Вакуум“ са посветени на близки хора на авторката – картината „Сън“ е посветена на съпруга ѝ, „Булка“ – на дъщеря ѝ, „Бонбонената“ е за внуците ѝ, работата „Ба“ (в Древен Египет – понятие за душа), на раздялата с майка ѝ, триптихът „Автопортрет по време на раздяла“ е за раздялата с баща ѝ. Може би това е най-ценният момент при Моника – житейски изстраданото и емоционално се претворява в свръхчувствено творчество, искрено и истинско.

Във всеки свой проект и нова изложба Моника Попова, както сама казва, „жонглира“ с рисунката, мащаба, форма́та, образите, винаги изненадва зрителя с нещо ново. И макар изложбата „Вакуум“ да носи ретроспективен характер, този елемент на изненада присъства и тук. Както подсказва и заглавието – сякаш, наистина, кислородът е изсмукан от зала „Райко Алексиев“, принуждава ни да я разглеждаме със затаен дъх. Изложбата продължава до 27 февруари. ≈

Текст: Андреа - Филипа Зидарова

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: 24-ият София филм фест с реверанс към българските филми

„Да, печелим на фестивали, там ни аплодират, но е много по-важно да ни гледа публиката в България“, каза режисьорът Светослав Овчаров при представянето на филма „Сестра“, на който е съсценарист със Светла Цоцоркова и двамата са и негови продуценти на първата пресконференция за 24 – ия София филм фест.

„Сестра“ е вторият пълнометражен филм на режисьорката Светла Цоцоркова след дебютния й, носител на много престижни международни отличия „Жажда“. „Сестра“  има завидна фестивална съдба. Световната премиера е на фестивала в Сан Себастиан, в програмата „Нови режисьори”. Там филмът е отличен със специален диплом. Веднага след наградата „Сестра“ е купен за разпространение в Китай и Франция. Десет дни по-късно получава приза за операторско майсторство на фестивала „Златна роза“ във Варна за работата на Веселин Христов. Още десет дни по-късно – наградата на младежкото жури на ФИПРЕССИ на фестивала във Варшава.  През следващ��те седмици „Сестра“ получава голямата награда в Скопие на фестивала Cinedays и голямата награда за най-добър филм на фестивала в Котбус - Германия. Междувременно участва на фестивалите в Лондон, Минск, Солун, Гьотеборг...

“Сестра”

Но това, което подчертава Светослав Овчаров за българските филми и интереса на българската публика остава проблем, а едва ли може да се разчита само на телевизионната публика, ако филмът намери място в програмите. Дълга тема, но все пак филмите са създадени преди всичко да се гледат в киносалона. В този контекст още преди коментара на Светослав Овчаров директорът на София филм фест Стефан Китанов направи кратка равносметка за изминалото десетилетие за съдбата на българските филми, като подчерта, че „Мисия Лондон“ /2010/ по едноименната книга на Алек Попов с режисьор Димитър Митовски остава рекордьор като посещаемост с почти 500 хиляди зрители. В този смисъл София филм фест в годините последователно и упорито следва политиката си максимално да представя, както най-новото българско кино, така и европейското, от което не сме просто част, а присъствие, благодарение на копродукциите и активността на българските продуценти и европейските програми в областта на културата и в частност на филмопроизводството и разпространението на филмите. И това е с уважение към опита на миналото, вплетен в настоящето, и с поглед, устремен към бъдещето на създателите на филмови истории.

“18 % сиво”

Повече от 150 пълнометражни игрални и документални заглавия, както и над 20 късометражни филма ни очакват на 24 – ия София филм фест, съобщи Стефан Китанов. А тази година негов фокус е българското кино, ще бъдат представени 8 филма, между които и дебюти, както и документални, между които „Пасажери“ на режисьорите Здравко и Цветан Драгнев, нашият представител в документалния конкурс на СФФ. Част от игралните филми ще участват в конкурсите за Голямата награда в конкурса за първи или втори игрален филм „София – град на киното” /„18% сиво“– България – Германия - Белгия, режисьор Виктор Чучков - син и „Сестра“ - България, режисьор Светла Цоцоркова/ съдържаща парична премия от 7000 евро, осигурена от Столична община и Балканския конкурс /, „Бащата“– България, режисьори Кристина Грозева и Петър Вълчанов, носител на  Голямата награда „Кристален глобус” на престижния филмов фестивал 2019 в Карлови Вари, Чехия и на „Златна роза“ 2019 във Варна.  „Новото българско игрално кино в програмата на фестивала почти ще изравни рекорда, който имахме на 22-рия фестивал с 22 игрални филма. Рекорд обаче в досегашната история на фестивала е представянето на 8 премиерни български игрални филма“. Уточни Стефан Китанов. Някои от тях ще бъдат показани за първи път в София – „Сестра“ на Светла Цоцоркова, „Бащата“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов и „Пътуващо кино“ на Илия Костов, участвали вече на фестивала на българския игрален филм „Златната роза“.

“Бащата”

Останалите пет филма ще имат своята първа среща със зрителите – откриващия „Петя на моята Петя“ на Александър Косев, „Не влизайте в пререкание с персонала на банята“ на Иван Черкелов, „Пепел върху слънцето“ на Богомил Калинов, „Дани. Легенда. Бог“ на Явор Петков. Първа среща с публиката ще има още един игрален филм, който допълнително ще бъде обявен, както и българските документални премиери. В програмата „Ново българско кино“ ще бъдат представени и българските игрални филми, които са завършени след март 2019 и вече са имали киноразпространение в България или публична прожекция в София. Когато създава фестивала през 1997 година Кита, както го наричат приятелите и колегите му едва ли си е представял мащаба му днес. Международният филмов фестивал Sofia International Film Festival, извоювал с годините признанието на световната кинообщност, акредитиран от FIAPF и включен в класацията на сп. „Variety” сред 50-те топ-фестивала за киноиндустрията, ще представи пред публика си и многобройните международни гости най-актуалните творби от световното и българското кино. Фестивалът се организира от Арт Фест под патронажа на Столична община и е част от Календара на културните събития на София за 2020 година, в партньорство с Министерство на културата, Националния филмов център и Националния дворец на културата, с подкрепата на програмата Творческа Европа MEDIA (Creative Europe Media) на Европейския съюз, национални и чуждестранни културни институти, спонсори, партньори и приятели.

“Петя на моята Петя”

Както вече стана дума, София филм фест ще се открие с „Петя на моята Петя“ ,  който носи заглавието на разказа на поетесата Петя Дубарова, която на 17 години напусна нашия свят, защото избра смъртта, заради чувствителността си и неприемането на грубостта и неразбирането. „Петя на моята Петя“ поставя много въпроси – ако останеш завинаги на 17 и запазиш своите идеали, това спасява ли те от възможността да се превърнеш в скучен възрастен; как се справяш с разочарованието от любовта; дали може да се предадеш, въпреки стремежа да се бориш, или трябва да продължаваш, независимо от всичко... Съвременната Петя трябва да открие своите отговори, поставена в ситуация между живота и смъртта – дали да избере живота или да последва любимата си поетеса Петя Дубарова… Това не е биографичен филм, а филм за Петя Дубарова и Александър Косев благодари на сестрата на поетесата Елица, че е повярвала на екипа и за първи път е дала целия архив на семейството, сподели сценаристката Нели Димитрова. Филмът има субсидия от Националния филмов център на нискобюджетна сесия и е подкрепен от Община Бургас. Заснет е за по-малко от месец, изцяло в Бургас. Това е дебют за режисьора Александър Косев, макар и вече с прошарени коси, познат ни и от участията си във филми, а самият той напомни, че от 25 години се занимава с кастинг, но за този филм сам е избрал актьорите и се пошегува, че всъщност те са го намерили… Ролите се изпълняват от Алиса Атанасова /в ролята на Петя Дубарова/, Александра Костова (познаваме я от ролята й в „Маймуна“ на Димитър Коцев - Шошо), Алена Вергова, Юлиян Вергов, Ясен Атанасов, Албена Павлова, Васил Банов; много от актьорите, които участват, са родени и свързани с Бургас, включват се и близо 500 жители на града като статисти.

Руси Чанев и Георги Дюлгеров по време на снимките на “Мера според мера”

Акцент в програмата на 24-тия София Филм Фест ще бъде специалната прожекция на дигитално възстановения филм „Мера според мера – 3 част“, като неговият режисьор Георги Дюлгеров ще представи премиерно и своята книга „Биография на моите филми“. Дигиталната реставрация на филма е реализирана в „Доли Медиа Студио“. Легендарната творба на режисьора Георги Дюлгеров „Мера според мера“ е създадена през 1981 година по сценарий на Руси Чанев и Дюлгеров, по романа на Свобода Бъчварова „Литургия за Илинден“. Това е първият български филм за борбата на македонските българи – пресъздадена е историята на Илинденско - Преображенското въстание през 1903 година, с участието на реални исторически личности - Апостол войвода, Христо Чернопеев, Яне Сандански, Пейо Яворов, Гоце Делчев, Георги Мучитан. Съдбата на един обикновен поборник - Дилбер Танас, превърнал се от неук чобанин в мислещ човек и сподвижник на известни войводи, е метафора на общата ни история, в която човешки драми и политически игри променят изначалната идея на борбата и нейното значение. Оператор на филма е Радослав Спасов, художник е Георги Тодоров - Жози, музиката е на Божидар Петков. А във филма звучи и един изключителен език от онова време – плод на изследователската работа на екипа.

Анри Кулев при откриването на изложбата си в галерия “Кооп” - снимка Стефан Джамбазов

На церемонията по откриване на 24-тия София Филм Фест на 12 март ще бъде връчена Наградата на София на Столичната община на художника, аниматор и режисьор  Анри Кулев за неговия принос към изкуството на киното. На 13 март в Дома на киното ще бъдат представени откъси от някои от най-важните филми на режисьора. След това в традиционната рубрика „София град на киното – интервю с автограф“ ще се състои публичен разговор с Анри Кулев, следван от откриване на изложба с избрани страници от оригиналния сториборд на най-новия му филм „Имало една война“, който ще може да се гледа същия ден от 16 часа. „Имало една война“ е по сценарий на Влади Киров и разказва за Сръбско-българската война от 1885 година - историческо време, което за първи път е обект на внимание в българското кино. По повод на своя 70 - годишен юбилей миналата година и откриването на изложбата му с еротични рисунки в столичната галерия „Кооп” и премиерата на книгата му с тези рисунки „Ориент SEXPRESS” /изд. на Нов български университет/ той каза тогава за „въпреки.com” за времето, в което живеем: „Последната дума, която може да определи нашето общество е толерантност! За всичко! Как ще е толерантно? В никакъв случай! Но ние живеем в това общество. Това е част от нас. Ние рефлексно не сме толерантни. Без да го осъзнаваме. Един към друг и към всички различни хора. Защо е смешен разговорът за борбата с корупцията в България? Той може да бъде разбран, ако в едно общество има корупция, но когато цяло едно общество е просмукано от корупция, за какво да се говори“. Каза тогава не без огорчение Анри Кулев и примерите от последно време потвърждават думите му. Дано все пак нещата се променят и да не останат само като ефектни прокурорски акции.

Джералдин Чаплин в “Босият император”

А на 20 март при обявяването на наградите на София филм фест с наградата на София ще бъде удостоена знаменитата актриса Джералдин Чаплин, първата дъщеря на Чарлз Чаплин и Уна О’Нийл и внучка на Нобеловия лауреат Юджийн О’Нийл. В програмата на 24-тия София Филм Фест са включени няколко филма с участието на Джералдин Чаплин, между които шедьовърът „Ментовка с ��ед“ (1967) на Карлос Саура, любимият от по-новите филми за актрисата „Котва и надежда“ (2017) на режисьора Карлос Маркис - Маркет, в който Джералдин играе с дъщеря си Уна, и филмът на Джесика Удуърт и Петер Бросенс „Босият император“ (копродукция на Белгия, Холандия, Хърватия и България), където актрисата, подобно баща си във „Великият диктатор“, изиграва две съвсем противоположни роли. Но филмът, който й носи световна слава е „Да отгледаш гарвани“ (1976) на режисьора Карлос Саура, с когото тя живее 12 години. В скоба от нас, това е един от най-антифашистките филми, разказващи не само за случващото се във Франкиска Испания, но и за фашизма като манталитет. А там Джералдин е изключителна!

Аки Каурисмаки

Предварителната програма на София филм фест се открива със специалния фокус върху киното на Аки Каурисмаки. Уникалната ретроспектива включва 14 филмови шедьоври и се организира в партньорство с Финландската филмова фондация и Посолството на Финландия в България. В допълнение на прожекциите, които ще бъдат в Дома на киното от 2 март, ще бъдат организирани специална изложба с фотографии, свързани с филмите на Каурисмаки, в галерия „Синтезис“, както и изложба с оригинални плакати на филмите на режисьора – във фоайето на Дома на киното. На 24-тия София Филм Фест се очакват над 300 чуждестранни гости. Голяма част от тях ще дойдат специално за 17-ото издание на София Мийтингс, което по традиция ще събере европейския елит във филмовата индустрия. Проектите за първи, втори и трети игрални филми ще бъдат представени пред професионална публика – филмови фондове и институции, продуценти, дистрибутори, разпространители, журналисти. Родните и регионалните филми ще бъдат прожектирани пред фестивални селекционери и сейлс компании.

Усмивката на Стефан Китанов не слезе от лицето му през годините... - снимка Стефан Джамбазов

Очакват ни още много изненади и вълнения от София филм фест. И както вече казваме повече от две десетилетия „Идва купонът на годината! Не само купонът, идва едно от най-забележителните събития в Културния календар на София - 24-ият София филм фест. Чакан е от мига, в който свършва обичайно в края на март, но продължава цяла година в различни градове на страната, в учебни заведения, в Дома на киното и още и още важни места, за да показва и образова в най-доброто от киното. Екипът на Феста е неуморен и винаги готов за нови предизвикателства за развитието на българското кино и не само. Зад всичко това стои железен екип и всички те, които правят са винаги усмихнати, като че всичко става на шега, а си даваме сметка, че зад този изключителен проект се крият много работа, усилия, познания и последователност. Преди години Стефан Китанов – Кита, създател и директор на фестивала, каза за „въпреки.com”, че „хубавите неща се правят с много любов”. Бихме добавили и с много труд и неспирен поглед и амбиция напред какво се случва в света на киното по фестивали, по резиденции, по обучения. И така 24 години, за да можем да кажем днес, че Международният филмов фестивал СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ (Sofia International Film Festival) е извоювал с годините признанието на световната кинообщност. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: архив на СФФ и Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Къде е „другата страна” в картините на Динко Стоев?

Нерядко съм си задавал въпроса: коя еманация на творчеството би могла да е най-близкия паралел на живописта? И отговорът, до който неволно достигам, е „приказката“.  Това пише в свой анализ за „въпреки.com” изкуствоведът Филип Зидаров, който откри изложбата „Другата страна” на художника Динко Стоев в столичната галерия „Стубел” /продължава до 22 април/.

И продължава: Двете се определят като два метода, единият визуален, другият вербален, генериращи образи, разкази, информация, дидактика, поука, естетическа наслада, духовен потрес и т.н. и т.н. И подобно на онова познавателно любопитство, с което всеки е слушал или чел приказките от своето детство, погледът обикновено изследва картината с добронамереното очакване на приказно пътуване в нещо ново, интересно и най-вероятно непознато. Възможната връзка помежду отива назад към корените им, до техните изначални изразни форми – пещерните рисунки и устния фолклорен легендариум. Но срещите с „приказността“ рано сблъскват младия слушател и читател с печалното откритие, че не всички приказки са оптимистични и красиви и че в тях накрая невинаги доброто побеждава; съществуват и страшни, и зловещи приказки с недобър край, родени от тъмните страни на битието и запечатали мрачните аспекти в духовността на човешкия вид.

Търсенето на отговор в конкретен план е предизвикано от срещите ми през годините с тревожната живопис на художника Динко Стоев, чиято настояща манифестация може да бъде видяна в 20-те цветни рисунки, изложени в галерия „Стубел”. Всяка самостоятелна изложба представлява различна география и пребиваването в пространството ѝ предлага на посетилия я достъп до идеите, емоциите и възможностите на автора си през образите, които създава, независимо дали те са материализирани като разпознаваеми обекти, дали са абстракция, линия, цвят или пък се завършват в асоциативното съзнание на зрителя. Разходката в експозицията, наречена от създателя си „Другата страна“, въздейства с някакво страховито очарование, подобно на дивото препускане на бащата с умиращото дете през враждебния лес в прочутата балада на Йохан Волфганг фон Гьоте: „Wer Reitet so spät durch Nacht Und Wind, das ist der Vatermitseinem Kind...”, преведена навремето от Димитър Стоевски като „Горски цар“. Всъщност, оригиналът, публикуван през 1782 г., носи името Der Erlenkönig – „Царят на елшите“, подсилващо усещането за прокълнатия чар на омагьосана гора, а литературният първообраз идва от нордическите сказания за Elverkonge, на датски – царя на елфите в своите тъмни селения.

Онова, което се усеща като нещо безспорно при комуникация с творчеството на Динко Стоев е, че то трудно се вписва в общата картина на живописта, която може да се види или очаква в рамките на местната художествена сцена. В чисто стилистически аспект неговите артистични живописни пътешествия преминават през болезнената чувствителност на онзи образен свят, появил се с естетическите открития на европейския експресионизъм. Прескокът на художествения авангард в новото време за изобразителното изкуство и не само се самоилюстрира с визиите на обърканост, съмнения и страдание, белег на родилните болки на епохата, изкристализирали през краткия период на Бел-епок, между края на френско-пруската и началото и Голямата война във фундаменталната естетическа революция, наречена „модерно изкуство“. Въпреки, че в рамките на този термин се включват множество различни и взаимно отхвърлящи се движения, експресивната образна стилистика описва една устойчива линия в живописта на миналото и настоящото столетия, периодично възраждана в рамките на влиятелни „школи“, като италианската Transavanguardia през 1980-те.

Вторият белег, с който са белязани живописните произведения на Динко Стоев и на който всъщност почива тяхната необичайност в контекста на тукашната сцена са тематика и образите, в които тя се оглежда. Тревожни, дори зловещи или плашещи могат да се окажат някои от определенията на реакциите, които те биха могли да очакват от публиката. Тъмни небеса, страховите гами, апокалиптични видения, многозначни асоциации, странни разкази за насилие и жестокост са част от артистичната география на тази живопис. Изкушението да предположа елементи от нейния генезис ме отвеждат до онази широкоизвестна творба на Едвард Мунк от 1893 (в първия си от няколко следващи варианти), често определяна като „иконата на модерното изкуство“ и „Мона Лиза на нашето време“ - Skrik, Вик, Крясък: кърваво небе, мъртва вода, мост към никъде и фигура, хванала лицето си във вероятно най-яркото изражение на ужас, постигнато от европейската живопис през последните два века. Съществуват множество теории за конкретната първопричина зад този образ, от зловещите климатични промени, настъпили по целия свят ��следствие на чудовищното изригване на вулкана Кракатау през 1883 до перуанската мумия, видяна от Мунк на парижкото световно изложение през 1889. Но важното е, че тази творба е еталонен образ на психологическия термин Angst, чийто лингвистичен произход от немския и от скандинавските езици, през английското anxiety, във философията на екзистенциализма притежава концептуалния смисъл на цялата онази несигурност, обърканост и атавистичен ужас от неизвестното, белязал „малкия човек“ в съвременната епоха. Живописният експресионизъм, който в отличие на предходните си стилове често разглежда действителността от перспективата на емоционални и душевни аберации във визуалните изкуства се оказва медиумът с особено богати възможности да им предава видим образ. Прецедент на подобен „жесток, яростен експресионизъм“ в България е изкуството на Николай Майсторов от края на 70-те години до днес.

Обаче Динко Стоев е художник от следващото поколение. Като ученик на Иван Кирков той не само е имал шанса да общува с един от малкото истински артисти-интелектуалци в нашето изкуство, но и мъдростта да усвои един особено значим урок на професора си: да научи от него толкова много, че в определен момент да е в състояние да го опровергае. За повечето свои връстници Динко реално излезе на художествената сцена като социален художник в самото начало на 90-те. Неговата картина „В очакване на тока“ беше една от най-оглушителните плесници забита от изкуството в лицето на пост-комунистическото статукво и на загубените илюзии на прехода. Тази серия беше продължена с неговите образи на софийската политическа дистопия, които биха могли да послужат за идеалната сценография на реализиран Оруелов кошмар от „1984“.

С годините неговият живописен стил се развиваше във все „по-жесток“, а приказките, които той разказваше – все по-страшни. Последната от тях беше голямата му самостоятелна изложба в зала „Райко Алексиев“ през 2014 г. Творбите върху хартия от сегашната изложба в галерия „Стубел” от една страна могат да се възприемат като проекти за предстоящата експозиция от платна в големи формати, планирана за към края на годината, в друг план това е неговата актуална тематика, изразена в различен материал за друго пространство. Което прехвърля и откритията в друг мащаб, но съвсем не отнема от силата на въздействието им. Каква е, къде е „другата страна” в произведенията на Динко Стоев? Дали в здрачната зона на загубата на желанието за светлина? В не-намирането на себе си? Или това е неговата пост-апокалиптична картина на обиталища на смазаните души? „Катерушки“, с изкривените железа на които човешки фигури общуват като с уреди в камера за мъчение; пътища без изход в лабиринт от заграждения; зловеща зимна притча, в която добрия старец Дядо Коледа е убит от неизвестен изверг заедно с верния си елен и труповете им лежат захвърлени в гората; еротични ситуации, такива, каквато вероятно би изглеждала любовта в последния ден на човечеството в отблясъците на залеза на битието въобще.

Съзнателно или интуитивно, Динко е успял да намери особената връзка между играта, секса и смъртта, при това като че ли не усетена не посредством нормална сетивност, а през адската болка на нерви, лишени от кожа. Дали това е образът на тоталната хипертрофия на чувствата, не „другата“, а „тъмната страна“ на човешките същности, така истински описани още през 1886 от Робърт Луис Стивънсън в „Доктор Джекил и мистър Хайд“? Всеки и всичко си имат своя тъмна страна, онази, която като опасен звяр спи дълбоко в сумрака на непознати кътчета на душата, окована в оковите на разума и доброто, но заспят ли те, превръща в чудовище онзи, който преди е бил човек. Почти девет десетилетия след великата повест на Стивънсън една от най-великите групи на прогресив-рока, Пинк Флойд, заявиха с деветия си студиен албум, че единствено луната няма тъмна страна и написаха музика, която ще остане като едно от най-ослепителните изригвания на духа, превърнат в звук.

Тъмната страна може да е онова пагубно изкушение, първично и почти неунищожимо, което в магическия Толкинов легендариум тласка слабите да потърсят сила, като се опитват да убият светлата част на душата. Тя може да е онова, което е било нужно да бъде обуздавано със закона на човеците, изписани върху Мойсеевите скрижали или скрити в мъдростта на свещените книги на всички религии. А може и да е просто онази скрита, закрита зона на сърцето, като в аржентинската любовна лента от 1992 г. „El Lado Oscuro del Corazón”, в която поезията на Марио Бенедети стопля и студенината на личното отчаяние. Затова и мисля, тъмната страна не съществува дори и в най-мрачните области на живописта на Динко Стоев. Наистина, това е „другата страна“ на всеки от нас, онази, която понякога виждаме в страшните си сънища, за да можем да оценим и опазваме „светлата страна“, която човек носи в сърцето си. ≈

Текст: Филип Зидаров

Снимки: Стефан Джамбазов