#НЕ Е ИСТИНА

[only-bulgarian-things]

Понякога ми е тъжно. Много тъжно. Много ми е тъжно, когато виждам хора, които не познават любовта. Които, като деца не са я виждали. Които познават само грижата през физическите си нужди. Много българи са така. Отгледани да са сити и облечени, но не и прегръщани. Хора, които са гледали по-късно романтични филми по телевизията и са се смели на измислиците в тях, вярвайки че тази любов е илюзия. Как иначе? Те на живо не са я виждали нито между родителите си, нито към тях и когато чуват хората да говорят с любов един за друг са мнителни. Когато някой им казва мили думи се чувстват неудобно и почти неприятно. Когато някой ги прегръща се стягат, вместо да се отпуснат. Задушават се, вместо да се почувстват обгърнати и на сигурно. Научени са да са умни, не чувствителни. Да са критични, не наивни и влюбчиви. Да са самодостатъчни, вместо да споделят радостите и тежестите си с хората до тях. Да са успешни, никога объркани или търсещи. Категорични, не податливи на влияние. Цинични, вместо романтични. Толкова стегнати, че когато любовта дойде и почука на вратата им - те не могат да отвърнат. Не могат да кажат "Обичам те" със сълзи в очите. Не могат да са слаби, нито пред себе си, нито пред другите. Не могат да те допуснат дълбоко, защото когато са били отворени много отдавна, като деца, някой им е казал "Стига рева, на никой не му пука какво искаш, и аз искам много неща, ама няма как!". И когато от най-близките си са получили удар, вместо милувка, са сложили стената, която с годините става само по-дебела. Избират сами да са причината за щастието и успеха си, защото на другите е по-добре да не се разчита. Все пак могат да се обърнат и да ти кажат онези болезнени думи, по-добре да се презастраховаш и да не им поверяваш сърцето си. По-добре да си сам, но на сигурно. И така тези хора си живеят сами. Сами в партньорства, сами в семейството си, сами на работа, сами в живота. Разчитат на себе си, а на другите само, когато са им платили или когато са им дали нещо, което очакват да се върне. Търгуват, за да тече обмен, друго не знаят. Хем с хора наоколо, но никога с хора вътре в сърцето, защото това е страшно. Никога допускайки, че романтичните филми могат да са реалност. Че човек може да умре за този, когото обича. Че сърцето обича, дори когато умът не разбира. И когато се появя и им кажа: "Истина е. Приказката е истина, филмите са истина, изпитала съм го, реално е, прекрасно е, няма по-хубаво чувство на този свят!", ме поглеждат отвисоко и си казват: "Милата, колко е заблудена". И по-добре, че си казват това, защото иначе ще трябва да признаят пред себе си, че сърцето им е в затвор и не е виждало дневна светлина от години. Камо ли ръце, в които да тупти, без да се страхува, че ще го изпуснат. Аз оставам наивната, те остават "зрелите"...

-Ванеса Виденова

[snqg-v-slunchev-den]

Най-простите неща така болят!

Любов до синьо. Обич до припадък.

Въпроси като ситен дъжд валят.

Светът е полудял,

животът – сладък.

Играем роли в евтин водевил,

където се намразваме до вечност.

Обноските ни предполагат стил,

изгубен със самата ни човечност.

Но именно в нелепата среда,

която припознаваме за своя,

крещим безумно между „не“ и „да“:

„Най-истинската истина

е моята.“

Въпроси като ситен дъжд валят.

Светът е полудял, животът – сладък.

Болят най-простите неща, болят!

Любов до синьо.

Живи –

до припадък.

- Добромир Банев

[lora-ns-world]

,, - Аз не виждам в себе си онова, което виждаш ти. - прошепна тя несигурно. - Не виждам красотата в себе си, на лицето си, защо толкова харесваш сивите ми очи или защо толкова си мислиш, че съм силна.

-Ти си силна. И красива. Отвътре и от вън. С всичките ти физически недостатъци или грешки в живота. - отвърна й той и се наведе над дребната й фигура, доближи се опасно близо до устните й. - Ще те накарам да повярваш. - заплаши той с нисък глас. - Ще те накарам да повярваш и да обичаш себе си така както аз обичам теб.

Това не бе празна закана, осъзна тя. Той наистина вярваше в думите си и мрачната му решителност съчетана с желязна воля щяха да направят думите му истина за нея. "

Нека да е тайна

Лора Н

[navtora]

Без его си щастлив. Но без его няма напредък и постижения.

С его си огън, няма го покоя. Стремежът е непрестанен и никога не води до достатъчно удовлетворение.

Ако в тези крайни мнения има доза истина, то значи ли това, че човек трябва да избира между щастие и успех?

[ladyschaoticmind]

" Когато срещнеш правилния човек в неправилния момент"

Някога вярвах наивно, че несподелената любов е най-болезнена. Нима съществува нещо по-съсипващо от това да дадеш на човека отсреща цялата любов, на която си способен, и да видиш как той отдава своята на някой друг? Нима има нещо по-съкрушаващо от това да пишеш любовни писма на друг и той да ги чете, мислейки си за своята любов?

Дълго време разсъждавах именно по този начин. И един ден срещнах сродната си душа. Още в първия миг се почувствахме като стари приятели, които не са се виждали от години и сега наваксват пропуснатото време. Сякаш душите ни са се познавали в различни животи и изведнъж се срещат отново.

Колко ли големи късметлии трябва да са двама души, за да се влюбят в правилния човек в правилния момент. Ние бяхме тези късметлии само за миг, който ми се иска да беше продължил вечно. Ние бяхме надхитрили системата, бяхме победили лошите прогнози.

Накрая си казахме " чао", и нашият първи разговор се превърна и в последен. Поне на живо. Пишехме си често, но живеехме далеч един от друг. Малко по малко започнахме да се отдалечаваме и в емоционално отношение. Ето защо накрая решихме просто да прекратим взаимоотношенията си и всеки да поеме по своя собствен път, преди да е станало твърде късно, преди да сме се наранили още повече.

Днес вече знам, че най-болезненият вид любов не е несподелената, а тази с правилния човек в неправилния момент. Онази, която си имал, но ти се е изплъзнала, която е взаимна, но мимолетна.

Докато сме млади си мислим, че през живота ни ще срещнем много хора и с много от тях ще можем да създадем връзка. Едва когато остареем, осъзнаваме колко рядко се случва да срещнеш човек, който да разбира и ума, и душата ти. Толкова сме привикнали да носим маски, че ни се струва дори странно да срещнем човек, пред когото можем да бъдем себе си.

Винаги съм си мислел, че не съществува „правилен момент“. Мислех си, че хората или са готови да те чакат насред моста, както става по филмите, или просто ще си намерят извинение да не дойдат.

Ами ако правилният човек е твърде уплашен да пристъпи към моста, защото вече веднъж са го предали и са го бутнали през ръба? Ами ако го е страх да се хвърли в ръцете ти, защото никога преди не са го хващали?

Не е твоя работа да го убеждаваш, че трябва да те срещне на моста, и не е твое задължение да го чакаш. Можеш да си тръгнеш във всеки един момент, когато усетиш, че чакането е станало непоносимо.

Но какво ще направиш, ако срещнеш правилния човек отново? Ако душите ви отново се разпознаят? Ами ако второто „сбогом“ е по-болезнено от първото?

Надяваш се, че този път звездите ще се подредят във ваша полза, и че този път любовта ви ще издържи. Вероятно ще можете да седнете и да се посмеете на глупостите, които сте извършили, и над болката, която сте си причинили. Може би този път ще можеш за уловиш любовта, която ти се е изплъзнала.

Може би да, може би не. Никой не знае.

Невинаги ни провървява с правилния човек - това е жестоката истина. Можем единствено да намерим утеха във факта, че някога сме го срещали. Сега знаем, че той съществува.

Може би ако ви е писано, ще се срещнете отново. Или това е просто еди�� урок, който ти подсказва, че правилните хора не са измислица. Те реално съществуват. Един ден, ако отново усетиш тази мигновена връзка още при първата ви среща, вече ще знаеш, че това е правилният човек. Че той е по-реално от всичко останало.

- Ахмед Тарик

[lorasfeelings]

Скъпи Дядо,

Помниш ли ме? Времето заличава много рани, забравя лица, спомени и става някак по-лесно. Връщам се назад, но нямам конкретни моменти, които да помня. Истина е забравих как изглеждаше. Превърна се в избелял спомен. Изчезна от съзнанието ми. Но едно нещо не можаха да ми вземат- емоциите и любовта. Обичта, която помня не може да се забрави. Запечатана е много дълбоко в мен. Изминаха общо седем години. Без теб. Избягах от голямата къща, от града и от семейството. Всяка година си казвам колко много съм пораснала и след това разбирам, че съм все така малка. Уча се сама. Падам, губя се и плача. Трудно се намирам. Често си задавам въпроса ,, Какво щеше да е сега, ако беше тук?” А, щеше ли да се гордееш с мен? Знам, че виждаш всичко, което се случва. И понякога много ме боли, защо съм станала такъв човек. Защо чувствам всичко толкова силно. Смирена съм. Усмихвам ти се. Ще се видим някога, някъде. Ще ти разкажа за всички книги, които съм прочела. Защото само ти ме слушаше истински. Няма да лъжа, все още мразя съдбата, че те взе от този свят.

Душата ми е щастлива, защото си част от нея

Твоята внучка

[the-dark-lord-writes]

пластмасови

пластмасови

мъже и жени

стотици милиони

Кенове и Барбита

красиви черупки

на конвейер

колкото „по-красиви“

толкова по-празни

напомпани

устни

бицепси

и задници

като пренадути балони

аха

и обвивката ще се спука

разкриваща грозна празнота

а междувременно

непукаемите

пълните с истина

смятат

че нещо

не им достига

че нещо не им е наред

защото и те

рядко виждат истинското

защото и те

са свикнали на пренадутия балон

толкова е тъжно

че ще изгубим и тях

от страх

бързат и те

да облекат пластмасата

и да влязат в своите кутии

в редица

нови попълнения

Кенове и Барбита

IG: @the-dark-lord-writes

[pishasinqkakvineshta]

Размисли

Миналата година пре��ивях раздяла с човек, който очевидно не беше подходящ за мен. Странното е - знаех, че това трябва да се случи; че е най-доброто решение чисто за мен самата, но въпреки това заболя зверски много. И сега, когато съм вече сравнително зрял човек, с развита психика и мислене, започнах да анализирам себе си и емоциите си. Преминах през всички възможни стадии на раздялата - от болка, до ярост, желание за отмъщение, спиране на контакти, каквото се сетите. И искрено ви казвам - нищо не помага, освен времето. Реших да се отдам на емоциите си, да не се обвинявам за тях и просто да приема факта, че всичко ще отмине от само себе си. Великото клише - времето лекува - може да се каже, че е истина. Остава само да разбера дали наистина лекува или просто затъпява болката. Последните няколко месеца бях на приливи и отливи - ту се чувствах сякаш всичко вече е отминало, ту сякаш съм в началната си точка отново. Изпадайки в тези мои моменти, започнах да ги наричам “моменти на слабост”. Всъщност това не е слабост. А даже е сила - сила е да можеш да станеш и да заявиш - Да, аз прекратих тази връзка, но стоя зад избора си и знам, че е за добро, дори и да ми коства много.

[myminiworldd]

Ако се бяхме запознали преди няколко години, щях да ти кажа, че те чаках дълго и се оглеждах навсякъде за теб. Щеше да усетиш нуждата ми да си тук и щях да ти покажа по хиляди начина колко много те искам в живота си. Щях да ти разкажа какво съм правила без теб, колко време съм прекарала в това да извадя ножовете, които други забиха. Щях да искам да знаеш къде са ми раните, да познавам твоите. Ако се бяхме запознали преди няколко години, щях да забравя себе си и да избера теб. Да се опитам да те задържа. Да се увия около сърцето ти и да си мисля, че прегръщам, когато всъщност задушвам.

Но не се срещнахме тогава и добре, че не се срещнахме. Тогава можеше да чуеш, че ще те чакам спокойно вкъщи и ще превързвам раните. Сега няма да се случи. Сега не мога да ти дам това, защото времето ми показа, че това не съм аз и това не е моят начин.

И всъщност сега ще ти дам повече от това просто да бъда нежна, грижовна, приемаща, спокойна. Сега ще получиш жена, не малко момиченце. Не се боря с вятърни мелници, не чета между редовете и не се страхувам от ножове. И от истина. Идвам със себе си и не премислям - как ще ме разбереш, дали ще ме разбереш, дали няма да те отблъсна и да ти дойда в повече. След като животът те избра да застанеш до мен, то вече е ясно, че носиш на тежко и не си случаен.

Винаги съм си мислела, че любовта е пожари и безкрайна еуфория. С теб разбирам, че тя е лека, лесна, топла, приемаща, чуваща, слушаща, страстна, нежна, смела, храбра, дълбока.

Взаимна - да искаш тук и да не искаш никъде другаде.

На някои неща им трябва време, за да се улучат, за да се случат. Тогава всяко “защо” получава отговор.

Знам.

[ragazzatriste056]

Понякога искам просто да ме хванеш за ръка и да ме заведеш в друг свят.Розов.Свят с цветове ,свят с усмивки,свят с любов.Там където всички са добри .Искам да си там за да ми кажеш"всичко ще се оправи,аз съм тук и винаги ще бъда".И ако може това да е истина,ти винаги да си до мен и аз винаги до теб.Да излекуваш душата ми,да ми докажеш,че любов има.Просто да бъдеш до мен и да ми даваш сили.Не искам скъпи букети ,скъпи коли...искам скъпи отношения.Искам скъпа любов.Просто искам да те има. Ти да излекуваш моите рани,аз твоите.Ти да галиш моята душа,а аз твоята.Но къде си ?!?В Африка или Азия?Дали си испанец или живееш в Аржентина? Може би си руснак и още не знаеш дори ще съществувам и ще съм дозата любов в живота ти до последният ти дъх?Знаеш ли,че ще остареем заедно ?Знаеш ли,че ще се смеем заедно?! А знаеш ли,че щом станем едно заедно никога повече няма да плачеш? Как изглеждаш ,как се държиш?Рус ли си с какви очи си,какъв цвят кожа ?Съществуваш ли въобще или си само мечта в сърцето ми ?Мечта за бъдещето която никога няма да се сбъдне....

Обичам те дори да не те познавам още ,дори да не знам дали си истински.Обичам те моя безценна мечта. Ще те чакам вечно да се появиш....Надявам се скоро да се видим, не само в бляновете ми ...Ще чакам скоро да разроша косите ти и да облека суитчъра ти,да те погледна в очите и да се гушна беззащитна и чуплива в теб...

[nebrizkiy]

Почему я не люблю необразованных людей

Даже не буду скрывать. Из зависти.

Да, именно так. Я завидую им потому, что они могут позволить себе быть необразованными.

Дело в том, что меня с детства ЗАСТАВЛЯЛИ учиться. Мне внушали, что якобы СТЫДНО не знать, кто написал Золотую рыбку. Стыдно не знать английский. Стыдно безграмотно писать и не читать книг. Стыдно ни разу не отжаться от полу. Стыдно "не уметь держать лопату в руках". Стыдно не уметь связно выражать свои мысли.

Ко мне с детства предъявляли завышенные требования. Но когда я подрос и стал коммуницировать с социумом, то меня сначала удивляло, почему люди столь лояльны к себе.

Меня злило, когда на мой вопрос: "Тебе не стыдно быть таким тупым?" мне отвечали: "Неа".

И тогда для меня открылась истина, что оказывается существуют адекватные родители. Которые не нагружают детей лишними заботами. Которым, кроме того, иногда вообще нас#ать на детей. И даже если их сынок - быдло и алкаш, а доченька - шал#ва - они все равно их будут любить и не е#ать им мозги.

Но из-за моего "счастливого детства", когда ко мне предъявляли завышенные требования, в итоге я подсознательно предъявляю их к другим и потому меня до скрежета в зубах раздражают тупые люди.

Я им завидую.

[snqg-v-slunchev-den]

Душа

Тази песен е толкова пята ,

че ми втръсна до ужас , до смърт .

"Отпусни си - ми казват - душата ,

не от тебе зависи светът ."

Знам това - не зависи от мене .

Но и другата истина знам :

ако тя от покруса не стене ,

ако тя не изгаря от плам ,

ако тя чужди грешки преправя

и нехае , когато греша ,

ако тя се отпусне -

тогава

за какво ми е тази душа ? ...

- Петър Василев

[bodliche]

ЗДРАВЕЙ!

Нали се така се посрещахме. И по същия начин се изпращахме. Да знаеш, че всичко си пазя. Всъщност то пази мен.

Благодаря ти, че ме пазиш от далеч. Може би беше прав за думите; Извинявай, че за мен продължават да бледнеят. Но пък виж как добре си мълчим сега. Често си спомням как спорим за тях. Как аз ги отричам, а ти ги възхваляваш. Когато си чета писмата обаче; чувам думите през твоя глас И пак ме успокояват И пак имам нужда от тях. Намирам уют и спасение. Благодаря ти, че ми ги остави. Да знаеш само с колко празен шум от думи ме заляха в последно време. Още по-малко ги харесвам думите. Направо си ги нехаресвам. Помагат на хората да показват пред света колко са се разпиляли, а на мен все ми се пада тази чест да ги събирам. Нали знаеш - аз съм си подредена и истински ме ядосват. Не знам накрая (къде е края?) кое ще се окаже истина за важните неща и за това как се изразяват. Къде и как живеят? Но нали сме се разбрали - истина има. Аз продължавам да я търся, но да ти кажа… страшно ме изморява това събиране. Не съм добра с думите колкото теб. Но се надявам и ти да си имаш нещо, което да те пази - както аз пазя теб - докато ти пазиш мен. Хаха, объркващо, нали? И моля те, не забравяй, че чакам да прочета книгата посветена на майката и вдъхновяващите фотографи! Ловци на светли мигове!

Когато слушам Glenn Gould Пак сме заедно под звездите. Когато спирам, за да чета поезия Пак сме заедно под лампите.

А под лампите е най-тъмно.

ЗДРАВЕЙ!

[cheshire-cat-books]

"Клуб Мэри Шелли" Голди Молдавски

«Страх лишает самомнения. Это великий уравнитель. И когда ты по-настоящему напуган, тебе негде спрятаться – ни в частной школе, ни в популярности, ни в трастовом фонде. Ты остаешься наедине со своими самыми примитивными эмоциями. В страхе кроется истина.»

С этой книгой я вновь окунулась в атмосферу любви к фильмам ужасов, в то, как невинные детские шалости могут привести к ужасной трагедии. И я не понимаю низкую оценку этой книги, потому что в своем жанре она хороша, с ней можно отдохнуть пару вечеров, погрузившись в интересную историю и расслабиться.

Одно время я любила смотреть ужастики: "Пила", "Крик", "Поворот не туда", "Я знаю, что вы сделали прошлым летом", "Пятница 13-е". Могу сказать, что книга выполнена по всем канонам слэшера.

Что нам дано: тайное сообщество в элитной школе, новенькая, которая пережила нападение, много тайн и загадок. Интригует, правда?

Я не ждала от героев адекватных взрослых поступков, потому что они подростки, у которых бушуют гормоны, зашкаливает юношеский максимализм и еще в большинстве своем это богатенькие снобы, которые нашли новое развлечение.

Единственное, я уже себе надумала развитие одной линии и надеялась на романтические чувства между героями, потому что автор давала намеки, но увы и ах! Пусть эта романтическая линия останется в моей голове.

Герои интересные, не картонные, каждый из них цепляет по своему и поэтому я не могла предугадать тот поворот, который был в финале, хотя жанр предполагает такое развитие сюжета.

Для меня книга оказалась интересной, динамичной, герои не раздражали своей тупостью и у меня даже сердечко замерло от финала. Но дайте мне любовь! Я о многом прошу?

[keeptolking]

"Ако ме попитат какво е любовта, бих казал: сигурността, че в този лъжлив свят има човек, който е напълно честен с теб и с когото ти си напълно честен и между вас е само истина, дори и не винаги декларирана. ..*

- Eshkol Nevo

[denitsanikolova]

Ти знаеш Колко ме е страх да не остана неразбрана, а все така се чувствам; Колко ме е яд да следвам глупаво измислените правила на живота; Колко не искам да се обяснявам, защото знам, че всеки живее със своята истина; Колко не искам да прощавам, макар да знам, че това е единственото избавление от саморазруха; Колко добре знам, че няма смисъл да викам, но понякога и това помага; Колко ясно виждам през лъжливи обещания; Колко трудно забравям лошите спомени; Колко лесно припомням за тях в подходящи моменти; Всичко знаеш, нали?