#Национален фонд „Култура“

[bloodbecomeswater]

BBW Open Studio — всеки съботен ден до 18.03.2023, между 14:00 — 19:00 часа, в галерия Æther, на адрес: ул. “Княз Борис I” 39, София.

[rosie-does-rugs]

SERPENT

size: 97,5 x 129 x 5cm

medium: 100% acrylic yarn and pompoms

year of production: 2023

The rug portrays the mystical serpent, a powerful symbol of the divine feminine’s universal earth energy. Across local Bulgarian folklore and worldwide beliefs, the snake has been a crucial figure with profound mythological importance. In ancient times, people often linked snakes with healing. As an embodiment of chaos, fertility, and wisdom, the snake represents both fire and water, earthly and divine, as well as death and rebirth.

Contact me at rosie.does.rugs@gmail.com for custom projects, sales and inquiries!

This project has been implemented with the support of the Bulgarian National Fund "Culture" under the "Creative Scholarships" program.

[vprki]

Младата българска джаз група POSTCARD представя дебютния си албум

Младата и надеждна българска джаз група POSTCARD реализира дебютния си албум, който ще бъде представен на 30 април - Деня на джаза от 21 часа в София Лайв Клуб със специални гости Арнау Гарофе и Христо Минчев. Написа за „въпреки.com” Мирослава Кацарова, джазпевица, радиоводеща и създателка на Plovdiv Jazz Fest.

Млади, пълни с енергия и любов към импровизационната музика, чувствителни и интелигентни - такива са артистите, които се събират и създават групата POSTCARD. Музиката им е интелигентна, виртуозно изсвирена и с отношение, както към историята на джаза, така и към съвременните изразни средства. Затова и миналото лято бяхме радостни да ги поканим на лятната сцена на PLOVDIV JAZZ FEST. Те свириха точно преди проекта на Хилда Казасян, в който участват някои от най-ярките джаз музиканти, сред които Теодосий Спасов. Самият той беше силно впечатлен от творческия хъс на младежите и оцени високо музиката, свиренето, креативността им. 

Припомняме, че концертът бе на 25 август и вечерта започна с музика на най-младото джаз поколение или с други думи, с групата “Postcard Quintet”. Неделчо Нинов – тромбон, Ралица Тонева - aлто саксофон, Вилизар Гичев - китара, Христо Минчев - контрабас и Теодор Тошков – барабани представиха изцяло нов и авторски репертоар.

Кои са POSTCARD?

POSTCARD

Първоначално младите творци се събират, за да свирят заедно, докато са студенти в прочутата Консерватория “Принц Клаус” в Грьонинген, Нидерландия. През 2022 година се оформят като формация, която включва: Ралица Тонева - саксофон, Теодор Тошков - барабани и Неделчо Нинов - тромбон. Към тях в България се присъединява и Вилизар Гичев - китара. Често свирят в местни джаз клубове, а понякога се завръщат в България, за да свирят заедно пред българска публика. Решават да кръстят групата си POSTCARD.

В началото репертоарът им се състои от музика предимно от 40-те и 50-те години на миналия век - период, който е познат като Hard Bop ерата в историята на джаза.  Постепенно музикантите започват да работят и над авторска музика. Следват две години активно концертиране с едни от най-изявените български музиканти като Арнау Гарофе, Васил Хаджигрудев, Михаил Иванов, Даниеле Феббо, Христо Минчев в различни клубове и на фестивали като „Пловдив джаз фест“, „Q jazz fest” младежката сцена на „Банско джаз фестивал, „Джаз под звездите на Деветашкото плато“.

През 2023 година групата печели финансиране от Национален фонд „Култура“ за запис на дебютен албум по програма „Дебюти“.

POSTCARD

Интересен факт е, че наричат групата си POSTCARD, защото почти всички живеят и учат в чужбина, а когато се завръщат в България за кратко винаги изнасят концерти. Тези спорадични изяви в родната им България  са като музикални пощенски картички за техните чувства, настроения, искрени и дълбоки вълнения, които преживяват  докато се образоват и развиват като музиканти и творци. Така, според тях, пощенската картичка се превръща в метафора на старомодния “аналогов” начин на общуване, на искрената, човешка споделеност през майсторлъка на свиренето:

“Това е идея, която събира в себе си творчески мирогледи, които са повлияни, както от страстта към традиционния джаз, така и от различните подходи към съвременния му прочит. Музиката е вдъхновена от естествената нужда на човека да създава и да споделя. Малко или много оттам идва името на групата, което е израз именно на истинския, дързък и н��как наивен разговор. То май това е смисълът на джаза…” - разказват самите те.

Съвсем естествено се стига и до това, младите артисти да реализират своя дебютен албум с авторска музика, наречен “Stories”. Той е подкрепен финансово от Национален фонд “Култура” по програма “Дебюти 2023”. Техни ментори са двама забележителни джазмени - саксофонистът Арнау Гарофе и басистът Христо Минчев, които бързо се превръщат в техни приятели и съмишленици, и взимат участие в записите на албума.

Мирослава Кацарова на концерта си с Биг бенда на БНР, 21 март 2024

Албумът “Stories” представлява сборник от седем музикални истории, които се характеризират преди всичко с дълбока искреност и чувствителност на личните преживявания на творците, на това което прави човека уязвим и в същото време различен, ярък и с позиция. Иска се дързост един млад артист да заяви себе си по  категоричен и директен начин, особено в началото на своя път, когато все още динамиката на новото и непознатото носи толкова много изненади и предизвикателства. В тази връзка идеята на „Stories” е да предаде вярата в пътя, в смелостта,  в откровението и връзката между това,  което е било преди и това, което предстои.

В албума „Stories” са включени композиции написани от всеки един от основните членове на групата. Стилистиката на пиесите е свързана с модерния джаз, а заедно с това, в тях се откриват мотиви от традицията на класическата джаз култура.

Премиерата на албума “Stories” ще се състои на 30 април от 21:00 (врати  20:00) в „Sofia Live Club”, където освен Неделчо Нинов, Ралица Тонева, Вилизар Гичев и Теодор Тошков, ще вземат участие още изявените гост-музиканти Арнау Гарофе и Христо Минчев.

По-късно през лятото на 2024 година имат покани за различни фестивали, сред които  „A to jazz” , “Nisville jazz fest” - Сърбия “The Jazz Cave festival” – Румъния, “Q-jazz festival”. ≈

Текст: Мирослава Кацарова

Снимки: архив на POSTCARD и Ани Петрова

P.S. на „въпреки.com”: Държим да подчертаем неуморността, въображението, таланта на Мирослава Кацарова да създава, да сътворява и умението ѝ да работи и привлича талантливи хора, сродни души. Винаги е със специална, лична грижа и внимание към младите музиканти. И да не забравяме, както тя споделя неведнъж: „Джазът е свобода!“ Насладете ѝ се!

[rosie-does-art]

ДОМ МЕЧТА: изложба изкуство х дизайн

14.09.2023 - 08.10.2023 | Ко-оП, София

Изложбата ДОМ МЕЧТА, организирана от Комплект съвместно с Фондация „Изкуство - Дела и Документи", разглежда многопластовата връзка между изкуство и дизайн, показвайки закачливи, екстравагантни, любопитни и поетични обекти: столове, маси и умивалници, свещи, лампи, огледала, чинии, мода, бижута и други предмети – всеки със своя собствена история, оформяща оригиналното пространство на дома мечта. Домът мечта е обзаведен с предмети, създадени от художници и дизайнери, които пораждат афекти, объркване и илюзии. Обекти, които са продукт на свободния експеримент с формата и материала.

Резултатът от експерименталното взаимодействие между дизайн и изкуство е селекцията на близо 40 работи, включени в изложбата. Домът мечта представя съжителството на изкуство и дизайн под един покрив чрез поставяне под въпрос на общоприетото. Процес, който води до пространство, в което границите между изкуство и дизайн се преплитат, за да създадат свят на необичайни, дори абсурдни комбинации и изразни възможности.

С участието на: Александър Лазарков, Алина Папазова, Арън Рот, Борис Делчев, Викенти Комитски, Вълко Чобанов, Деница Бояджиева, Десислава Терзиева, Димитър Шопов, Едже Дервиш, Зара Александрова, Иван Мудов, Красен Троански, Красимир Терзиев, Лазар Лютаков, Лъчезар Бояджиев, Люба Асадурова / Nomad.ist, Марина Драгомирова / Studio Furthermore, Мария Налбантова, Мартиан Табаков, Мартин Пенев, Мисирков/Богданов, Нева Балникова, Невена Екимова, Правдолюб Иванов, Рада Букова, Рада Дичева / tochka & tochka, Рая Стефанова, Роузи Ейсор х Стефан Иванов, Силвия Чанева, София Димова, Теодор Генов, Цветомира Борисова, Яна Юнакова, Работилница ПУНКТ, LoftArt, Odd Matter, Pottery & Poetry, & HUE и Subcultura.

Куратори: Вера Млечевска, Бояна Гяурова и Адриана Андреева Сценограф: Ева Вентова Графиче�� дизайн: Захари Димитров

С подкрепата на Национален фонд „Култура"

[krug-movement]

НАЗЪМ ХИКМЕТ НА 4 ЕЗИКА В АРТ ГАЛЕРИЯ КРЪГ ЗА МЕЖДУНАРОДНИЯ ДЕН НА МАЙЧИНИЯ ЕЗИК И ЕЗИКОВОТО МНОГООБРАЗИЕ, 21-02-2023 & Nâzım Hikmet in 4 languages at the KRUG art gallery for the international day of the mother language and linguistic diversity, February 21,2023

За шеста поредна година Арт движение КРЪГ организира акция, посветена на Международния ден на майчиния език и езиковото многообразие 21 февруари, който се чества от 2000 г. насам в целия свят. Темата на ЮНЕСКО за 2023-та е с фокус върху многоезичното образование, базирано на майчините езици. Визуални инсталации, посветени на езиковото многообразие от архива на Кръг, ще красят галерията. Гостите ще видят написани и изрисувани авторски текстове на български, турски, иврит, френски и английски езици от Розмари Туаби, Есен Устренска, Славея Неделчева, Йорданка Господинова и Азиз Назми Шакир-Таш.

Инсталация представя и „20 от най-старите думи в турския език, използвани в българския”, като At, ат – силен кон, Aferim, аферим – браво (от персийски), Babayiğit, бабаит – юнак, мъжага (от турски), Balta, балтия – брадва (от турски), Bol, бол – много (от турски), Mangiz, мангизи – пари (от турското mangır) и т.н.

Централната презентация в галерията е посветена на най-големия турски национален поет на 20 век Назъм Хикмет (Назъм Хикмет Ран, Nâzım Hikmet Ran). Неговото стихотворение „Мъртвото момиченце“ (Hiroshima Child, Kız Çocuğu), популярно и чрез десетки музикални интерпретации в Турция и по света с посланието си за мир, е изписано на ръка върху 3-метрови хартиени пана в оригинал и в превод на български и английски, а стихотворението му „Моята страна“ може да се съзерцава върху 3-метрови инсталации на турски, български и в превод на хинди. Хикмет е поет, писател, сценарист и драматург, смятан за бащата на революционната поезия в Турция и през 1950 г. става лауреат на Международната награда за мир.

Три години по-късно - през 1953 г., с наградата е удостоен и българският поет Никола Вапцаров. Назъм Хикмет е истинско предизвикателство за мултикултурния свят не само с поезията си, преведена на 50 езика, но и със своята фамилна биография, както и с връзките си с България. Той е с турски произход по бащина линия и с немски, полски и грузински по майчина, откъдето е и името Ран във фамилията му. Бабата на Назъм Хикмет по майчина линия, Лейла Ханъм, произхожда от немски, френски и потомствени турски семейства. Втората съпруга на поета Мюневвер Андач е родена е в София през 1917 г. Баща ѝ е турски дипломат, пребиваващ в България и близък приятел на тогавашния военен аташе в София – Мустафа Кемал Ататюрк. Омъжва се за Хикмет през 1950 г., година по-късно е отнето гражданството на Хикмет и той е принуден да живее до края на живота си в изгнание. След раздялата им тя се установява във Франция, където превежда знакови произведения на Назъм Хикмет, Яшар Кемал и Орхан Памук. Носителка е на множество награди за преводаческата си дейност.

Експозицията се открива на 19 февруари /неделя/ от 11:00 ч. в Арт галерия Кръг с авторско представяне на поета и преводач Азиз Назми Шакир-Таш пред ученици от Кърджали и студенти от Пловдивския университет, което се реализира в рамките на самостоятелния му проект „Родопски школи по творческо писане и превод“, финансиран от програма „Творчески стипендии’22“ на Фонд „Култура“ към Министерство на културата.

Приходите от продадените стихосбирки на автора („Небе на 33“ и „Околосветска обиколка на липсата“, издания на пловдивското издателство „Жанет-45“) ще бъдат предоставени пострадалите от земетресенията на 6 февруари в Република Турция.

[magdalenagigova]

Антони Рикев – със самостоятелен мини албум

Антони Рикев – със самостоятелен мини албум

Антони Рикев – със самостоятелен мини албум В две от произведенията WahTony, семплира емоционалния и първичен тембър на малкия си син.„A Musical Pandemic“ е заглавието на самостоятелно EP на Антони Рикев (WahTony). Китарист, продуцент и една от най-интересните фигури в музикалния живот на България, Антони създава „A Musical Pandemic“ с подкрепата на Национален фонд „Култура“ и Music Clinic…

[swubg]

30 години кинообразование в ЮЗУ „Неофит Рилски“

http://www.swu.bg/news/25-10-2021-30-years-of-film-education-at-swu-neofit-rilski.aspx

С представяне на гостуваща документална изложба и късометражен документално-архивен филм "Пристигането на влака на киното в София" бяха отбелязани 30 г��дини кинообразование в ЮЗУ "Неофит Рилски". Автор и съставител на изложбата е д.изк.н. Петър Кърджилов.

Събитието, организирано от катедра "Телевизионно, театрално и киноизкуство", е част от програмата на Националния студентски фестивал на изкуствата, посветен на 45-годишнината от основаването на Югозападния университет "Неофит Рилски".

Изложбата представя ранната история на "кинематографа" в България и прохождането на филмовото изкуство в София. Тематичните й рамки са поставени от две знакови събития - осъществяването на първата кинопрожекция в България на 8 декември 1896 г. в София и официалната премиера през януари 1915 г. на първия български игрален филм - комедията "Българан е галант" с режисьор Васил Гендов и продуцент Аладар Оттай (Остерайхер), един от собствениците на кино "Модерен театър".

Чрез представения богат архивен материал се материализира една "историческа разходка" от осъществяването на първите сеанси, прожекции и представленията на гастролиращи кинематографи, през установяването на първите подвижни кина и логичната скорошна поява на първите стационарни кинотеатри до създаването на първия български игрален филм.

Изложбата и документално-архивният филм "Пристигането на влака на киното в София" са част от тематична програма "Киното като ИЗОБРЕТЕНИЕ" в рамките на проект "Г8 Кинолекториум: Киното като…, финансиран от Национален фонд "Култура".

Снимки от изложбата:

галерия 1

галерия 2

Документално-архивният филм "Пристигането на влака на киното в София" може да бъде гледан тук

[mobilestudio]

Заповядайте на 8 май 2021 на площада в село Дъбене да се присъедините към Творческа работилница за деца “Мобилно ателие” от 16:00 часа с модератор Пенка Минчева. Проектът се осъществява с подкрепата на Национален Фонд Култура по програма “Творчески инициативи”.

[predpriqtie-izkupuvane-blog]

Технология на масовата приватизация Масовата приватизация в Чехия и Словакия - част 2

За разлика от Чехия  инвестиционните  фондове в  Словакия  са успели да привлекат 32% от ваучерните точки,  а пряко  в приватизация на предприятията са участвали притежателите на 39%  от  тях .  Около 20% от словаците по време на първата вълна са инвестирали в чешки предприятия срещу 1 -2% от чехите, които са направили същото в словашки предприятия. След приватизацията се оценява , че Словашкият национален фонд за собственост е запазил доминиращата си позиция в собствеността и управлението на предприятията*, а чрез него концентрацията на икономическа власт в ръцете на министър-председателя става огромна, защото той изпълнява функции и на президент на този фонд.

Новини от страната и чужбина Щастлива зона за животните с подкрепата на Fibank Шефът на "Градски транспорт": Не сме пред фалит, цената на билетите във Варна няма да скача Туск обвини Тръмп в разпространяване на фалшиви новини

След разпадането на чешко-словашката федерация политиката на приватизация е съществено преоценена, като приоритет се дава на конвенционалните методи и привличането на чуждестранни инвестиции, способни да преструктурират словашките предприятия. Масовата приватизация се разглежда като допълнителе�� метод, което не пречи да се подготвя втора вълна на приватизация. Тя е приета през април 1993 г. и включва 600 предприятия на стойност 200 млрд. словашки крони, от които 30% трябва да се приватизират чрез ваучери. Бурните политически дебати около резултатите и проектите за втората в'ьлна на масова приватизация и смяната на правителството на Словакия са причина за многократни промени, настъпили в приетата програма, в резултат на което нейното осъществяване е отложено за след парламентарните избори, които се проведоха в края на 1994 г.

Полският модел на масова приватизация

 Вторият основен модел  на масова  приватизация,  който се разработва паралелно с чехословашкия модел още от 1990 г., е полско творение. Той се различава съществено от подхода на „максимална пазарност", прилаган в Чехия, въпреки че първите му версии са разработвани също през 1990 г. от либералните полски икономисти Я. Зомбург и Я. Левандовски. Процесът на масова приватизация е направляван „отгоре-надолу " и е предварително подсигурен по отношение осигуряването на  корпоративно управление  на предприятията след  приватизацията  им. Първоначалните  идеи, заложени в модела , предвиждаха около 400-600 големи и средни държавни предприятия самостоятелно да се предложа т за участие в масовата приватизация, но фактически 467 предприятия бяха подбрани от специалисти на Министерството на приватизацията по следните критерии:

•           годишен оборот на фирмата – изисква се той да бъде над 10 млн. щатски долара за предходните години;

финансова стабилност акционерните дружества трябва да се намират в добро финансово състояние.

Тези предприятия трябва да се разпределят по специална

процедура, първоначално предлагана с наддаване , а след това чрез принципа на лотарията между 15 финансови  посредници – инвестиционни фонда , които в началото ще са изцяло държавна собственост (Вж. Табл. 13). По този начин всеки фонд ще има доминираща позиция в  около  30  предприятия.  Първоначалните  ще бъдат от затворен (closed-end) тип, а след определен период ще се превърнат в отворени (open-ended). Полският модел залага на това управлението на тези фондове да се осъществява от привлечени и подбрани на конкурсен принцип известни чуждестранни мениджъри и фирми за управление на инвестиционни фондове и рисков капитал и инвестиции. На тях се разчита  да  привлекат  чуждестранни инвестиции за преструктуриране и технологично обновяване на предприятията и да осигурят пазари за продукцията им. Заплащането на мениджърите на фондовете ще се осъществява чрез мениджърски контракти и ще се постави в зависимост от увеличаване капитала на фонда и финансовите резултати от преструктуриране на активите му.

Акциите на включените в схемата предприятия ще  бъдат разпределени по следния начин:

33% от тях ще се държат от един водещ фонд;

•           27% ще бъде разпръснати между останалите инвестиционни фондове;

•           25% ще останат в държавата за оказване на първоначален контрол, а впоследствие ще бъдат предложени за продажба;

•           до 15% ще бъдат предоставени безплатно на персонала на

предприятията , в зависимост от индивидуалните средни  работни заплати.

Управлението на фондовете е предвидено да се състои от Надзорен

и Управителен съвет. Поне 60% от членовете  на  Надзорния съвет  трябва да са полски граждани, които първоначално ще бъдат назначени от полското правителство, включително и представители на синдикатите . Управителният съвет, чиято основна работа ще бъде текущото управление на фонда, ще се избира от членовете на Надзорния съвет чрез конкурс между утвърдени чуждестранни и полски фирми за управление на дялови участия и рискови капитали.

След организиране  на инвестиционните  фондове,  разпределението на предприятията между тях  и  назначаването на  членове  на Надзорния и Управителния съвет полските граждани ще получат бонове, които ще могат да заменят срещу акции на фондовете . Размяната  ще  се извърши на Варшавската фондова борса, една година след започване реалното функциониране на фонда и след одиторска заверка на счетоводните му документи.

Основната разлика между  чехословашкия и  полския  модел на масова приватизация се състои в начина на създаване  и функциониране на финансовите посредници. Докато при първия модел те възникват спонтанно и се борят за привличане на бонове на гражданите , то при втория случай държавата предварително ги създава и извършва първоначалното разпределение на собствеността на държавните предприятия между тях , за да  минимизира риска за масовите участници  и да гарантира качествено корпоративно  управление  на предприятията . И двата модела имат за цел да ускорят развитието  на капиталовите пазари и да повишат пазарната култура на населението.

[bloodbecomeswater]

BBW Open Studio

През февруари-март 2023 година, галерия Æther Art Space ще се трансформира в ателие на Blood Becomes Water. Тук ще имате възможност да се запознаете с творчеството на колектива и да видите работния процес на Rosie Eisor при създаването на текстилни пана и килими.

Откриването е на 4 февруари в 14:00 часа.

Студиото ще бъде отворено за посещение всеки съботен ден от 4 февруари до 18 март, между 14:00 и 19:00 часа, на адрес: ул. Княз Борис I, 39, София.

Също така, има възможност за индивидуални посещения извън работното време, след предварителна уговорка.

Този проект е реализиран със съдействието на ��ационален фонд „Култура“ по програма „Творчески стипендии“.

[vprki]

Забележителният проф. Божидар Йонов бе удостоен с Доктор хонорис кауза на НХА

Заслугите на проф. Йонов към Националната художествена академия и към съвременната българска визуална култура са дългогодишни, многобройни и разностранни. Творческият му път е олицетворение на динамиката и духа на художествените процеси не само в НХА, а и в изкуството от втората половина на 20 век до днес. Написа за „въпреки.com” Албена Спасова, преподавател в НХА, съосновател на Международното триенале на сценичния плакат.

На 15 април 2024 година на официална церемония проф. Божидар Йонов, един от  доайените на НХА бе удостоен с почетното звание Доктор хонорис кауза на Художествената академия.

Това e повод да припомним неговото категоричното и разнолико творческо присъствие в различни сфери на визуалното, както и  да разговаряме за ролята на художника в съвременната културна ситуация.

Божидар Йонов и Павел Койчев

Завършил „Декоративно-монументална живопис” при проф.  Георги Богданов, Божидар Йонов допринася за развитието на монументалното изкуство, използвайки различни изразни и пластични средства. Паралелно с това е един от най-активните автори в полето на пространствения, наречен по-късно рекламен дизайн, с многобройни реализации в някои от най-големите международни изложения в: Монреал, Токио, Дамаск, Хановер, Бърно и други. Същевременно в продължение на 13 сезона неговите стилни и силни плакати формират визуалната идентичност на Театър „София”.

Не случайно в биографията му откриваме български и международни отличия за постиженията му в различните сфери на изкуство в които работи като: емайл – наградата от международното биенале в Кечкемет, Унгария; плакат -  златен медал за туристически плакат - Торино, Италия, втора награда от Международен конкурс за плакат, организиран от ООН на тема "Правата на човека" – Страсбург, дипломи от биеналетата във Варшава и Лахти, множество награди от биеналето на българския театрален плакат в Димитровград; реклама - сребърен медал за графичен дизайн на календар от 4-то Международно биенале – Бърно, Чехия; голямата награда за календар на изложението ПринтКом, Международен панаир – Пловдив и др. Носител е на Годишната награда на СБХ „Александър Жендов” за приложна графика и на „Златно перо”. Организирал е и редица самостоятелни изложби, някои от които в: Грийнсбъро, САЩ, Берлин, Виена, Копенхаген, Москва, София, като най-внушителната  от тях - „Три посоки” се състоя в галерия „Академия”.

Божидар Йонов

Водеща фигури в специалността „Рекламен дизайн”, където преподава до 2023 година, той е заемал и различни академични длъжности от  ръководител на катедра до декан на Факултета по приложни изкуства и дизайн и ректор.

Периодът (2003 - 2007), в който проф. Йонов е ректор на НХА се отличава с градивност и утвърждаване на значимостта на институцията в национален и международен план. Неговите специални заслуги за сключването на договора със Сите Ентернасионал де`з ар – Париж; за изграждане на галерия „Академия” продължават да дават плодове, а силното начало с поредицата от знакови изложби е благодатна основа за днешния авторитет на галерията. Времето ни прави свидетели на това колко продуктивни и перспективни са идеите, започнали тогава – разширяване и модернизиране на сградния фонд на НХА, представяне на външни изложби, тясно и ползотворно взаимодействие със значими институции, медии и прочие.

Във всички областти, в които твори Божидар Йонов, оставя трайни следи – негово дело са най-мащабните екстериорни и интериорни произведения от емайл у нас,  а плакатите му за над 120 представления на театър София са знакови и определящи за стила на театъра в продължение на десетилетия - пример за устойчива графична естетика, създадена в симбиоза с реалната културна ситуация и допринасяща за нейното цялостно облагородяване.

Един от съоснователите на Международното триенале на сценичния плакат и негов председател от 2016 година до днес, Б. Йонов има принос за това тази инициатива да се превърне в утвърдена международна институция, събрала „цвета” на световния плакат и практически единствената платформа с подобен мащаб и обхват, отворена  за стотици българските артисти от няколко поколения. Триеналето продължава да променя представите за локална и интернационална сцена и периодично става причина в София да гостуват някои от най-влиятелните фигури от света на плаката: Валдемар Швежи,  Ален ле Кернек,  Жоао Машадо, Шигео Фукуда, Алън Флетчър, Сусумо Ендо, Стасис Ейдригевичус, Владислав Плута, Ищван Орос, Кари Пиппо и много други -  всички, изнесли незабравими публични лекции в НХА.

Проф. Божидар Йонов при връчване на почетното звание от ректора проф. Георги Янков

Без аналог в българската практика от последните 30 години, в Триеналето рамо до рамо се изявяват студенти и професори; едни от най-големите майстори на плаката и дебютанти, на които тепърва им предстои да обновяват изкуството на плаката. Съавтор и съучастник в най-успешните проекти на Триеналето, проф. Йонов  е неизменна част от неговата впечатляваща културна география, разпростираща се в България и по света: Аахен, Базел, Берлин, Братислава, Брюксел, Будапеща, Бургас, Бусан, Варна, Варшава, Вашингтон, Виена, Габрово, Димитровград, Женева, Колорадо, Краков, Лондон, Люксембург, Мадрид, Мексико, Москва, Ниш, Ню Йорк, Париж, Плевен, Пловдив, Прага, Прищина, Самоков, Сеул, Скопие, Сливен, Смолян, Созопол, София, Токио, Хелзинки.

Сред приносите на Божидар Йонов е инициативата за ситуиране на плаката в открита среда, обособявайки специални арт зони, чрез които той се връща в своята най-престижна галерия – улицата. Експозиционните конструкции и десетките изложби на места като площад Славейков, фасадата на НМА в София, кейовата стена на пристанище Бургас, металната и в последствие каменната ограда на художествената галерия в Созопол по време на фестивала Аполония, оградите на няколко училища в страната са показателни за мащаба и енергията на тази част от дейността му.

Божидар Йонов "Рибна пирамида", акварел

Неуморен експериментатор и днес проф. Йонов продължава да работи емайл, плакат, акварел, компютърно генериран дизайн, да създава експозиционни пространства и да е пример за професионализъм, новаторство и отговорност сред колегията и новите поколения, с които ще остане свързан както с педагогическата си, така и със своята творческа дейност.

Коментарите му върху някои актуални процеси и паралелите с миналото, повдигат интересни въпроси относно ролята на художника, на художественото образование и на публичното изкуство.

Проф. Божидар Йонов

В следваща публикация при нас ще публикуваме изключително интересния разговор между проф. Йонов и Албена Спасова, в който се разкрива дори и в личен план творецът. Винаги сме били щастливи да разказваме и се срещаме с него по различни поводи. ≈

Текст: Албена Спасова

Снимки: Стефан Марков и личен архив

[vprki]

С красивата музика на Брамс, Радиооркестъра и маестро Георги Димитров

С великолепен концерт в зала „България“ започна Новата година за Симфоничния оркестър и Смесения хор на БНР под диригентството на маестро Георги Димитров. Бляскава програма с произведения на Йоханес Брамс, някои от които не се изпълняват често у нас. И за начало Адажио за струнен оркестър на Красимир Кюркчийски, написано през 1959 г., когато е 23 годишен и все още студент на проф. Панчо Владигеров.

Изящната творба на младия композитор тогава дава знак, както се доказа във времето, че му предстои да се развива като един от забележителните ни талантливи автори, сътворил музика,  наситена с красота и дълбочина в изразните средства.

Последва музиката на Брамс с две не толкова често изпълнявани у нас негови творби „Рапсодия за алт, мъжки хор и оркестър“ оп.53,  написана по фрагмент от "Зимно пътешествие в Харц" от Гьоте и е свързана с топлите чувства на композитора към Джули, дъщеря на Клара и Роберт Шуман. Солистка бе  мецосопраното Йоана Кадийска. „Песен на съдбата“ за хор и оркестър е един от шедьоврите на Брамс, написан по поемата на Хьолдерлин. В стиховете се противопоставят свободните небесни създания и хората, принудени да живеят на сляпо. Третото произведение бе знаменитият Втори клавирен концерт на Брамс си бемол мажор, оп. 83 със солист Емануил Иванов.

Красимир Кюркчийски (1936-2011)

Прекрасно подбрана програма от маестро Георги Димитров, драматургично изградена в почит и възхита от музиката на великия романтик Йоханес Брамс. Изящното Адажио за струнен оркестър на Красимир Кюркчийски, единствената не-Брамсова творба в програмата на вечерта сякаш ни подготви като настроение и хармония към следващите изключителни произведения на големия композитор.

Йоана Кадийска, мецосопран, щатен артист на Държавна опера Бургас, започва музикалната си кариера като солист на Детския радиохор към БНР, с диригент акад. Христо Недялков. Там е забелязана от забележителната оперна прима Александрина Милчева, която става неин първи вокален педагог. Завършва оперно пеене в НМА „П. Владигеров“, в класа на проф. Свилен Райчев и през 2015 получава своята диплома за магистър със специалност класическо пеене. През 2013 печели стипендия от Фондация „Борис Христов“ за Оперна студия в Националната академия „Санта Чечилия“ – Рим, където специализира със сеньора Рената Ското, вокален педагог Анна Ванди и маестро Чезаре Скартон.  В годините развива вокалните и сценичните си умения при редица изтъкнати педагози и оперни певци с международно признание, между които: Александирна Милчева, Калуди Калудов, Анна Томова – Синтова, Карло Коломбара, Фиоренца Косото, Бруна Балиони, Лариса Гергиева и други. През 2018 участието ѝ в майсторски клас за високо усъвършенстване на млади оперни певци към Фонд „Райна Кабаиванска“ ѝ печели стипендия и тя продължава обучението си в Модена, Италия. През 2022 става носител на първа награда от Първия национален конкурс с международно участие на името на големия български баритон със световна слава Стоян Попов.

Йоана Кадийска

В „Рапсодия за алт, мъжки хор и оркестър“ (диригент на хора Любомира Александрова) чух за първи път на живо талантливата Йоана Кадийска с топъл и плътен глас проникновено и с чувственост се представи в тази сложна музика.

Произведението има специално място в репертоара на Георги Димитров. Нека се върнем малко във времето. Той дирижира концерта на Софийска филхармония и Националния филхармоничен хор на 3 февруари 2005 година, когато солистка е Александрина Милчева, първият педагог на Йоана… В програмата на концерта е и „Песен на съдбата“.

Маестро Георги Димитров

По този повод тогава музикалният критик Екатерина Дочева пише във вестник „Култура“:  „Две най-силни, вдъхновени вокални произведения от Брамс очертаха втората част на концерта – „Рапсодия за алт, мъжки хор и оркестър“ (солистка Александрина Милчева) и "Песен на съдбата" за хор и оркестър. В първата творба голямата българска певица потърси своеобразно метафизично въздействие с повече нон-вибрато и наситено със "студени" тембри фразиране; мъжете от Националния филхармоничен хор (диригент Люба Пешева) ѝ партнираха, колкото могат. Хорът бе проблематичен и в "Песен на съдбата", една творба по Хьолдерлин, в която ди��игентът успя да постигне трансцендентност във внушенията най-вече през оркестъра, който "обгърна" и надделя хора, доколкото е възможно. Независимо от недостатъчното качество на хоровото присъствие, чрез изграждането и постигнатото в интерпретацията на тази финална за концерта творба Георги Димитров за пореден път по най-категоричен начин наложи мисълта, че е всъщност Художественият ръководител, от който спешно се нуждае Софийската филхармония - заедно с принадлежащия ѝ хор, разбира се. Което, при обърнатата с краката нагоре система у нас и липсата на елементарна загриженост, продължавам да причислявам към графата "несбъдваеми". А защо?“ Няма да коментираме тук онова време в Софийска филхармония, а и не затова припомнихме.Само ще добавим колко много се промени в тези години Националния ни първи оркестър и слава, Богу! Неведнъж сме писали за това…

На 58-ото издание на Международния фестивал „Мартенски музикални дни“ 2018 на 23 март маестро Георги Димитров дирижира Оркестъра и хора на Държавна опера, Русе, като в програмата на концерта отново е „Рапсодия за алт, мъжки хор и оркестър“ със солистка талантливата Андреана Николова. Тя също е била в майсторски клас на маестра Александрина Милчева.

Симфоничният оркестър и Смесеният хор на БНР

За Симфоничния оркестър и Хора  на БНР ще припомним, че вече в далечната 1983 година на 11 ноември те изпълняват произведението под диригентството на знаменития Руслан Райчев, а солистка е Христина Ангелакова. По-възрастното поколение помни този забележителен концерт.

Но да се върнем към концерта на радиосимфониците на 8 януари 2024.  Вероятно, според идеята на маестро Георги Димитров кулминацията му  настъпи във втората част, когато солистът Емануил Иванов заедно с оркестъра изпълниха Концерт за пиано и оркестър N 2 в си бемол мажор, оп. 83 на Брамс.

Йоханес Брамс (1833-1897)

През 1882 г. Йоханес Брамс завършва своя Концерт за пиано №2 (опус 83), посветен на неговия учител Максен. Той е поканен от Ханс фон Бюлов да организира премиерата на концерта с Майнингенския дворцов оркестър – това поставя началото на сътрудничеството му с херцога на Майнинген и с Фон Бюлов. Концертът съдържа един от най-сложните текстове и е атестат за техническа и музикантска зрелост на пианиста. Затова неслучайно концертът е определян като симфония с облигатно пиано.

В този контекст Емануил Иванов прекрасно вникна и интерпретира сложния нотен текст в хармония с оркестъра взаимовръзка с диригента. От всяка негова нова изява  прозира колко много работи за непрестанното си развитие. Не е за подценяване усещането за специално разбирателство между него и радиосимфониците. Само ще припомним виртуозното му изпълнение на 28 април миналата година заедно с тях, когато под диригентството на маестро Росен Миланов изпълни  Концерт за лява ръка за пиано и оркестър в ре мажор на Морис Равел.

Емануил Иванов

За първи път гледахме и слушахме Емануил Иванов с рецитал в Аулата на Софийския университет „Св. Климент Охридски“  на Фестивала „Пиано Екстраванганца“ 2019 година, създаден и организиран от именития ни пианист и педагог Людмил Ангелов. Зашемети ни, независимо, че залата не е с най-добрата акустика за подобни концерти. Пианистът бе едва 20 годишен, но всичко което в анонса за фестивала си маестро Ангелов разказа за него надмина очакванията ни. Емануил Иванов 2019 година завоюва Първа награда на един от най-престижните международни конкурси в света – „Феручо Бузони” в Италия. Не всяко издание на конкурса дава първа награда вече в  седемдесет и петата си годишна /създаден е през 1949 година/ си история. За този не малък период на авторитетното си присъствие на световната пианистична сцена на конкурса са присъдени малко над 30 първи награди. Затова призът за Емануил Иванов има изключителен блясък, а и даде широк хоризонт за младия музикант по пътя към световните сцени.

Само да припомним, че през 1957 конкурса печели изключителната аржентинската пианистка Марта Аргерич едва на 16 години, една от големите изпълнителки на нашето време. Българското участие в този престижен конкурс има своя богата история. Сред призьорите в надпреварата са били изтъкнати наши пианисти като Иван Дреников /1964 г./, Божидар Ноев /1965 г./, Стела Димитрова / 1969 г./, Боян Воденичаров /1981 г./, Ралица Пачева /1999 г./, а в журито на конкурса са били проф. Люба Енчева, Константин Ганев, Любомир Пипков, Антон Диков. Емануил Иванов печели конкурса „Бузони“ в изключителна конкуренция - участват 27 изключителни пианисти от Австралия, България, Германия, Грузия, Италия, Канада, Китай, Латвия, Русия, Чехия и Япония. Журито се състои от световноизвестни имена на клавирното изкуство, сред които Тил Фелнер, Паоло Арка, Роланд Пийлман, Лиу Шикун, Татяна Зеликман, Джорд Стийл и други. Емануил Иванов, печели първа награда, следван от Шиори Кувахара от Япония (втора награда) и Гиорги Гигашвили от Грузия (трета награда).

Емануил Иванов

Това постижение на 20-годишния музикант беше последвано от концертни ангажименти в някои от най-престижните зали в света. Свързан с отличието му на конкурса „Феручо Бузони“ бе соловият рецитал през февруари 2021, който Емануил Иванов изнесе в разгара на пандемията Covid-19 в Миланската „Ла Скала“. В едночасовия концерт, без публика, предаван на живо онлайн, младият пианист изпълни „Фантазия“ от Бузони по тема на Бах, клавирния цикъл „Огледала“ от Равел и Соната № 5 от Скрябин. Коментарите, изписани от стотици меломани в интернет, бяха заслужени суперлативи.

Емануил Иванов участва в много фестивали в България, а също така има солови рецитали във Франция, Италия, Германия, Австрия, Кипър, Обединеното кралство и Полша. В момента той продължава своето музикално образование в Англия.

Всъщност,  разказахме всичко това, провокирани от концерта-преживяване на Симфоничния оркестър и Смесения хор на БНР под диригентството на маестро Георги Димитров с млади талантливи солисти, за да се върнем и във времето, защото нищо не се появява, включително и на концертния подиум изведнъж, а има своя път. Не винаги бляскав, но със стремеж към хоризонта, колкото и да сме скептични понякога.

Йоана Кадийска и маестро Георги Димитров

Но да погледнем напред. Предстои авторитетният Международен фестивал „Мартенски музикални дни“, чието 63-то издание ще се проведе от 15 до 31 март 2024 г. в Русе. Фестивал, който Въпреки сложността на живота ни не само с днешна дата успява да съхрани и да се развива на европейското равнище като музикален форум, за което сме писали неведнъж. Вече е известна програмата му, където ще се представи по традиция и Радиооркестърът под диригентството на маестро Георги Димитров. Програмата на концерта, обичайно за него има своята драматургия Арам Хачатурян – Адажио из балета „Спартак“, Сергей  Прокофиев – Концерт за пиано №1/ сътворен 1911 година, докато авторът е все още студент в Петербургската консерватория/ и Дмитрий Шостакович - Симфония № 9 /Премиерното ѝ изпълнение е на 3 ноември 1945 в Ленинград от Ленинградската филхармония под диригентството на Евгений Мравински и после в Москва на 20 ноември. .„Искаха от мен фанфари, ода“ – споделя композиторът в спомените си, записани от Соломон Волков. „Те искаха да напиша величествена Девета симфония. Всички прославяха Сталин и аз трябваше да се включа в това безбожно дело.“ След известното Постановление на Политбюро на ЦКП ВКП(б) от 14 февруари 1948, в което и Шостакович е обвинен във формализъм, тя, заедно с други негови творби, била забранена и не е изпълнявана до 1955г./   

Емануил Иванов

Солист на концерта с радиосимфониците е Емануил Иванов. Той ще има и рецитал в рамките на фестивала на 19 март, като ще изпълни Л. В. Бетовен – Соната оп.2, №, Б. Барток – Соната, Sz.80, Л. В. Бетовен – Соната оп.78, М. Равел – Gaspard de la nuit и Ф. Лист – Мефисто валс №1, S.514.

В неформален разговор с Ива Чавдарова, артистичен директор на Международния фестивал „Мартенски музикални дни“ тя сподели, че всяка концертна програма се уточнява в диалог с диригента, с изпълнителя и тя не е избрана просто така, а носи и своето послание към публиката. Като музикант и мениджър тя допълни, че Емануил Иванов е явление като пианист, а Георги Димитров е диригент от висока класа и присъствието в програмата на Фестивала е винаги специално и очаквано.

Емануил Иванов и маестро Георги Димитров

Не съм музикант по образование, а един редови меломан като много други. Но не мога да не споделя лично усещане, преди всичко от концертната зала, че по някакъв почти необясним път Георги Димитров като диригент, който някои наричат аристократ на пулта и младият, много талантлив пианист Емануил Иванов са свързани с начина, по който интерпретират музиката, която изпълняват. На пръв прочит с известна дистанци��аност „аз съм сам на сцената и преживявам сам това, което правя с музика. /лично мое разсъждение –б.а./ Но, всъщност, не е съвсем така, те ни въвличат в музиката като зрители, слушатели, без да натрапват себе си, за да откриваме светове.

Ей така любимата музика на Брамс в прекрасни изпълнения създаде мой личен разказ за минали, настоящи и бъдещи истории, без да са изчерпателни и аналитични, а неподредена мозайки на един меломан в опит за статистика, ако изобщо един концерт може да влезе в подобни рамки. А иначе, обичам Брамс много, един от най-любимите ми композитори и благодаря за този концерт…≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Здравко Петров, архив на БНР

[vprki]

Критичен поглед: Идентичността като функция на пътуването по Марта Джурина

В столичната галерия „Структура“ в края на годината може да откриете и нещо за себе си в две изложби. Изложбата Travel Light на младата българска съвременна художничка Марта Джурина /на снимката/, която спечели престижната награда БАЗА за съвременно изкуство през 2021 г. и експозицията на Мари Чивиков „Тези междинни неземни светове, които изпълват моето същество“.

Но сега ще се съсредоточим към изложбата на Марта Джурина с текста на Ния Табакова, изкуствовед и куратор, написан за „въпреки.com.

Travel Light е заключителната част от поредицата изложби „Анатомия на процеса“, курирани от един обещаващ млад куратор - Васил Владимиров, чието име свързваме с откритото през 2019 година арт пространство КО-ОП. 

Проектът „Анатомия на процеса“ е разработен специално за Структура Project Room - новообособено пространство за млади автори в галерия „Структура“, където през 2022 г. избран с конкурс куратор до 35 г. реализира серия от 4 изложби. Инициа-тивата се развива в рамките на едногодишната платформа „КОЛКО СКОРО Е СЕГА?“ и е подкрепена от Национален фонд Култура. Следвайки зададената рамка на конкурса, Васил Владимиров създава „��ространство за спекулация върху на пръв поглед неизследваната територия и състояние на художественото проучване“, като представя четири млади художнички, чиито творби имат експериментален характер. Целта на всяка една от изложбите е да се фокусира по-скоро върху процеса, отколкото върху крайния резултат и по този начин да създаде или разкрие връзките между изкуството, науката и технологиите, но и да предложи един нов поглед към артистичната практика и нейното теоретично и практично приложение в обществото. В центъра на спекулативното изследване стоят въпросите „Може ли и по какъв начин изкуството да допринесе епистемологично към тези сфери? и „Как художественото проучване подпомага артикулирането и разбирането на човешкия опит?"

Travel Light

В първите три изложби от поредицата „Анатомия на процеса“, състояли се през април, юли и октомври тази година, бяха представени три млади авторки Аксиния Пейчева, Красимира Буцева и Наталия Йорданова – всяка със своя собствена методология, медия и тематичен фокус. Първата изложба „Приказка за края“ на Аксиния Пейчева проследява процеса на създаване и транфер на едно и също изображение в различни медии – генерирането му от изкуствен интелект, пресъздаването му от ръката на художник върху платно и преносът му в органична среда от агар-агар и бактерии. Така авторката не само ни подтиква да мислим за етапите на човешкото съществуване, но и да си представим връзките между различните реалности, в които живеем – боилогична, дигитална и ментална. Във втората изложба - „Честоти на травмата“, Красимира Буцева възприема исторически и социологичен подход и чрез манипулации на фотографии изследва историята, паметта и травмата след ерата на комунизма в Източна Европа, като поставя под въпрос процесът на архивиране и изследване на проблематичното минало. В третата изложба от поредицата  - „Съвременни митове или: Шестнадесет плаката на несъществуващи магарета, гледащи трейлър на филм“, авторката Наталия Йорданова използва медиите на киното и филмовия плакат, за да проследи една хипотетична алтернатива на антропоцентризма, в която гледните точки на хората, животните и технологиите са равнопоставени.

Размерът на багажа за Travel Light

На свой ред през декември Марта Джурина се завръща към основите на фотог-рафията и  представя в Структура Project Room едно изследване на пътуването на свет-лината, докато едновременно с това разглежда човешката идентичност като непрестан-но променяща се карта на паметта, чиито образи се появяват и изчезват в резултат от напластяванията на маршрутите от това пътуване. Проектът е продължение на по-ранна работа „От мен/ За мен“ (2012-2016), в която авторката изпраща пинхол камери до себе си , чрез които документира пътуването, продължващо няколко дни. За Travel Light Марта Джурина трансформира куфарите си в своеобразна камера обскура и така проследява и заснема пътуването си от Берлин до София един ден преди откриването на изложбата в галерия „Структура“.  Това действие с перформативен характер е не само професионален, но и личен експеримент, тъй като за да може да проследи пътя на светлината, тя трябва да пътува с празни куфари. Амбивалентността на жеста е отразена и в заглавието на изложбата Travel Light, което в превод означава „пътувай с малко багаж“, „пътувай леко“ или с малки размествания - „пътуване на светлината“. 

Travel Light

В текста към изложбата кураторът Васил Владимиров пише: „Художничката документира движението си между две места, два момента и два дома, като изгражда истории за принадлежност и представи за носталгия. Включен е и процесът на запечатва-не на „хореографията“ на летището – не-място, симбиотична система от работници, бюрокрация и машини, безразлични към личните истории на миграция и чувствата на любов и страдание.” Въпреки, че концепцията на творбата адресира една специфична група от  хора - емиграти, бежанци, съвременни номади, личности, за които постоянното пътуване е начин на живот, тя резонира и във всеки един от нас. В периода преди коледните и новогодишни празници обикновено хората се прибират “у дома” и правят равносметка на направените крачки и изминатите километри през отминалата година. Задаваме си въпроса “Кой съм аз в този момент и кой искам да бъда?”- Именно пред този въпрос ни изправя и работата на Марта Джурина, но вместо отговор ни представя криптиран пейзаж на паметта, в който идентичността е функция на пътуването и който сами трябва да разгадаем.

В началото на текста припомнихме, че Марта Джурина спечели наградата БАЗА за 2021 година. Тогава Ния Табакова написа за „въпреки.com”: „Серията от дванадесет фотографии наподобява космически феномени – Големия взрив, черна дупка или слънчево затъмнение, но и притежава една особена естетика, която рядко присъства в съвременното изкуство. Работата изследва както момента на контакт между човек и обект, който се превръща в произведение на изкуството, така и въпроса за авторството в изкуството – всяка от фотографиите носи името на нейния „създател“. Чрез експониране на метафизичните следи от пръстовия отпечатък на участниците в експеримента, серията разглежда скритите измерения на човешката идентичност.“

Марта Джурина при получаването на наградата БАЗА в СГХГ, 2021

По този повод разговаря и с художничката, която тогава сподели:  Още като дете имах интерес към изкуството. От Първо средно училище в София, за което кандидатствах след 4-ти клас, до момента в 10-ти клас в Немската гимназия, когато започнах интензивни курсове за подготовка за кандидатстването ми в Националната художествена академия. Бях приета, което ми беше мечта от дете.Въпреки че в семейството ми никой не се занимава директно с изкуство, но и майка ми, и баща ми имат афинитет към него - тя с голяма библиотека от каталози на художници, той с работата му с художници и ръчното производство на рамки.“ /Целия текст от преди година при нас може да прочетете тук. /

Тогава Марта Джурина каза, обръщайки се към по-младите си колеги не само като техни бъдещи участия в конкурса БАЗА: „Работа, работа и пак работа. Да следват собственото си усещане и път, дори в моментите, когато те са неразбрани. Да бъдат смели и да пробват винаги нещо ново, оставайки верни на себе си. Само, ако поемаме рискове, можем да развием работата си.“ ≈

Текст: Ния Табакова

Снимки: Стефан Марков и Ния Табакова

P.S. на „въпреки.com”: За нас в годините винаги е било интересно и следим развитието на наградените и номинирани млади автори за наградата БАЗА. Смятаме категорично, че изложбите в галерия „Структура“ още от появата ѝ в столичния художествен пейзаж са важни и предизвикателни и като проекти, и като реализация. В този контекст, без да сме изкуствоведи в личен оценъчен план, не може да не отчетем като зрители скромността в изложбата на Марта Джурина като визуално въздействие, независимо, че е част от по-голям и амбициозен проект на галерията.

Изложбата на Мари Чивиков в галерия "Структура"

И като допълнение - на фона в пространството на „Структура“ на много личната изложба на Мари Чивиков, която изследва фамилната история назад във времето и изповядва чувствата на художничката в процеса на търсене на собствената си самоличност.За нея в следващ текст при нас. Все пак, важни са посоките, различията, а съпреживяването на зрителя е друга тема…

[vprki]

Каталог и филм за шейсет годишната на галерия „Петко Чурчулиев"

Градската художествена галерия "Петко Чурчулиев" в Димитровград отбелязва този година своята 60-та годишнина.  Открита е на 24 май 1962 година като художествена сбирка към ГНС. Най-голямо обогатяване на своя фонд галерията има през периода 1974-1991 г. , когато е отдел “Художествен” към градския музей. С протокол №23 от 5 май на Министерството на културата през 1991 г.  Художествената галерия е призната за самостоятелен институт.

По повод годишнината бе представен юбилеен каталог с дизайнер талантливата плакатистка и художничка Люба Томова и документален филм, посветен на галерията в Димитровград с автор-режисьор Славян Костов. Премиерата се състоя на 18 ноември, малко повече от две седмици след като Люба Томова получи Голямата награда на 10-то юбилейно издание на Международното триенале за сценичен плакат на 1 ноември.

Славян Костов, Емилия Стоева и Люба Томова

Важното и ценното е, че Люба е първият български автор, който печели Голямата награда в неговата история, позната и авторитетна в целия свят. За това вълнуващо не само за нея събитие във „въпреки.com” може да прочетете тук. Миналата година тя гостува през юли в галерия „Петко Чурчулиев“ с нейни авторски плакати с изложбата „Асоциално за социалното. Стъпка 2“.

Но да се върнем към Димитровград, наричан някога „градът на мечтите“ и галерията. На представянето на каталога и филма в пространството ѝ, където е експонирана изложба на забележителния художник академик Румен Скорчев (1932-2015), уредникът на галерията Емилия Стоева: “Работата по този проект беше вълнуваща и предизвикателна и продължи година. Благодаря на екипа, с който работихме усърдно. За мен, като нов уредник това бе полезен опит и подробно и в детайли се запознах с фонда на галерията”. Каталогът и филмът се реализират благодарение на спечелен проект по програма „Визуални изкуства 21“ към Национален фонд  „Култура“. В албума е пресъздаден богатият фонд на галерията с неговите автори, събиран през последните шест десетилетия.

От филма - откриването на петото биенале на сценичния плаката в Димитровград

Филмът проследява историята на галерията от нейното създаване до днес. За нея разказват уредници, работили в нея, художници, общественици, граждани с отношение към изкуството. Припомня и за художника и преподавател, чието име носи галерията – Петко Чурчулиев (1942-1995 г.), която от 1998 година по решение на Общинския съвет в града. Припомняме, че през ноември 2020 година се откри негова ретроспективна изложба в галерия „Средец“ на Министерство на културата. Той е роден на 8 юли 1942 г. в пловдивското село с. Искра, но от 1963 г. живее в Димитровград. Учи специалност „Живопис“ във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий”. В периода 1963-1967 г. работи в ЦРБ – „Марбас” – Димитровград, като ел. монтьор и заводски художник. Дипломира се през 1971 г. Работи като художник на Градски народен съвет, като уредник на Художествената галерия и преподавател по изобразително изкуство. Бил е член на Ателие на младия художник (АМХ) и член на ръководството на Съюза на българските художници - група „Хасково“. Реализирал е сам и в съавторство с Атанас Яранов, Михалис Гарудис, Владимир Пенев, Кольо Гецов, Георги Стойнев и други над 10 монументални произведения – стенописи, керамични пана, сграфито. През 2001 г. е представена изложба – дарение от семейство Чурчулиеви за ГХГ „Петко Чурчулиев”.

Петко Чурчулиев "Автопортрет"

За художника авторитетният изкуствовед Максимилиан Киров (1930-2003) пише навремето: „Петко Чурчулиев е сравнително по-слабо известен от редица други представители на своето поколение. Но причините за това не трябва да търсим в изявите му като творец, а в неговата чисто човешка скромност. Уединен в своя личен свят, той разкрива в творчеството си една много деликатна творческа художническа чувствителност, намираща израз не само в приглушения като тоналност колорит, но и в умението да види и усети духовната чистота на своите персонажи. Дори когато чувството го кара да подчертае експресивността на пластичния език, живописецът никога не напуска пределите на своята естетическа и емоционална мярка.“

В края на живота си Петко Чурчулиев изявява един много своеобразен възглед за сюрреалистично въздействие на картината, който намира израз в разбирането му за нефигуративно изкуство, защитено авторски на много високо художествено равнище. След като завършва живописния отдел към Великотърновския университет при проф. Васил Стоилов през 1971 г., той живее и твори в Димитровград, където в продължение на пет години е уредник на Градската художествена галерия. Това не му пречи да участва в голям брой окръжни и общонационални изложби. Неговите творби са притежание на НХГ в София и галериите в Димитровград, Шумен, Хасково, Благоевград и на няколко частни колекции в България, Гърция и САЩ. Негови творби участват и в музейната колекция на Петер Лудвиг в град Аахен, Германия. Неговият син Стефан също е художник и през октомври миналата година имаше изложба в столичната галерия „Контраст“ „Натюрмортът“, от пясък. А за баща си каза, тогава: „Целият занаят съм взел от него. Той беше първият ми учител, с него сравнявах всичко. Цялата философия, отношението към живописта е от него.“

От филма - ГХГ "Петко Чурчулиев" в Димитровград

Връщаме се към всичко това, за да подчертаем, че семейство Чурчулиеви за от големите дарители с картини на димитровградската галерия в годините. Значими дарители на галерията през 80-те години са почти всички предприятия в града – ДЗ “Вулкан”, Химическият комбинат Димитровград, Мини “Марбас”, Полиестерният комбинат и др. Дарители са и някои от местните художници. С големи колекции в дарителския фонд са: СБХ, подарил театрални плакати от изданията на Биеналето на българския театрален плакат, провеждано в града (1980 – 1990 г.); Валя Крайшникова, подарила 25 картини от своя баща Асен Крайшников (1911-1987 г.) – първия дипломиран художник и учител в града Семейство Чурчули��ви, дарило 33 картини от художника Петко Чурчулиев (1942-1995 г.) – един от основателите на художественото ядро в града.

Галерията притежава творби от известните български живописци Александър Петров, Борис Данков, Стефан Гацев, Дора Бонева, Лиляна Дичева, Васил Вълев, Веса Василева, Иван Кирков, Николай Майсторов, Атанас Шаренков, Ганчо Карабаджаков и други.

Българската графика е представена с авторите Стоимен Стоилов, Борислав Стоев, Георги Лечев, Захари Каменов, Иван Димов, Тодор Панайотов, Иван Нинов, Анастасия Панайотова, Стоян Стоянов, Христо Нейков.В раздел “Скулптура” са пластиките на Альоша Кафеджийски, Маргарита Пуева, Христо Харалампиев, Снежана Симеонова, Иванка Сокерова, Кирил Матеев, Румяна Русинова. Новосъздаденият раздел “Нови форми” засега е съставен от творби на авторите Недко Солаков, Кирил Прашков, Дан Тенев, Румен Богданов, Кольо Карамфилов, Моника Фишер и Христо Явашев. В галерията са представени и художници от региона.

От ляво на дясно: проф. Божидар Йонов, Юрий Дачев, Люба Томова и проф. Георги Янков

Припомняме и още важни неща за галерията в Димитровград. По повод на 10-то юбилейно издание на Международното триенале на сценичния плакат един от неговите създатели проф. Божидар Йонов сподели: “Началото, все пак не беше в София, а в Димитровград – едно малко представяне на български плакатисти с театрален плакат в града и там дойде идеята то да премине в София и оттам да стане международно.“ Представянето на българския театрален плакат има шест издания в Димитровград. Галерията „Петко Чучурлиев“ е една от малкото в страната, която има отдел Плакат и там се пазят безценни образци. Организаторите на Триеналето са поели ангажимент от всяко да правият колекция от избрани шедьоври и да ги даряват на галерията. Може би именно за това и през май, около датата на откриването на галерията изложбата, която се откри тази година беше наречена "Запазена марка" с куратор доц. Ненко Атанасов, плакатист, преподавател в НХА. Той каза тогава: "Идеята на тази изложба е да събере всички запазени знаци, фирмени надписи, емблеми, лога и марки ,които са създавани за Димитровград и за Хасково в периода началото на 60-те до края на 90-те години, един от най-качествените периоди в българския графичен дизайн".

От филма - жилищна сграда в Димитровград

Много може да се пише за Димитровград, за начина, по който е изграден, обединявайки трите села Раковски, Марийно и Черноконев. На 2 септември 1947 г. с решение, подписано от тогавашния министър-председател и лидер на БРП (к) Георги Димитров, който, в духа на култа към личността на тоталитарните диктатори му дава собственото си име. Димитровград е застроен в типично сталински стил, популярно известен като „сталински барок“. Фасадите от най-ранния социалистически барок често са монументални, с цокли в стил рустика, малки декоративни балкони и тежки полуколони. В града се срещат и сгради, издигнати в по-късния стил на архитектурния модернизъм от 70-те и 80-те години на ХХ в. В младите ни години, когато се налагаше да отиваме в командировка в града си беше потискащо преживяване, но това е друга история… По проекта на Фондация „Въпреки“ „Музеят възможен и невъзможен“, 2019, дискутирахме, вдъхновени от едноименната книга-изследване на доц. Николай Папучиев, преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ с експерти и Димитровград,  където има “Ретроапартамент" от годините на социализма към историческия музей “Пеньо Пенев”.

Кабинет в “Ретроапартамент" към историческия музей “Пеньо Пенев” - Димитровград - снимка личен архив на Николай Папучиев

Тогава авторът каза за „въпреки.com”: „ Може би ние си живеем още в късния социализъм. Нашият бит е като че ли организиран около късния социализъм. Ако се загледаме около това, което хората при ремонти изхвърлят от къщите си, това са мебели от 70-те години. Или от 80-те -  преживели 50, 60 години. Ако щете и манталитетно живеем с този период. Точно защото не се създава критична позиция. А желанието за промяна идва, когато най-напред видиш онова минало, отдалечиш се от него и тогава поемеш в някаква друга посока“. /Целият разговор в контекста на времето не само в България, но и в Централна Европа може да прочетете тук./

Това не е самоцел��н цитат, а напомняне за времето, което е било и, в което живеем. Защото галерията е събирала високо художествени творби, в драматичния театър в града „Апостол Карамитев“, когато го имаше се играеха авангардни постановки, дебютираха млади театрали, в Младежкия клуб се обсъждаха книги и филми, недостъпни за широката публика, въпреки. И този великолепен каталог разказва за това и за случилото след него в художествената биография на галерията, на работилите в нея, на сегашните уредници и на самите художници… ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Ненко Атанасов

[vprki]

Критичен поглед: Махалото между Бекет и Пинтър

„Няколко различни като сюжет кратки пиеси оживяват, обединени от темата за Властта и Човека в жанра на политическата сатира. Произведенията на Харолд Пинтър и Самюел Бекет насочват фокуса към социално-ролевите игри, политиката в човешките отношeния и човешките отношения в политиката”, пише режисьорът Антон Угринов за новата си постановка „Катастрофа” в Театрална работилница „Сфумато”. За „въпреки.com” рецензия за спектакъла написа Михаил Тазев, следващ магистратура в НАТФИЗ „Кр. Сарафов”.

Драмата на абсурда е машина на времето. Позволява ти да преживееш отново, да усетиш, да почувстваш. Драмата на абсурда е безвремева константа за човешките отношения. А авторите ѝ са нейните конници, препускащи в най-добре пазените човешки тайни, в най-скритите теми на социума като се опитват да покажат нечовешкото в привидно човешкия свят.

Софийската сцена може да се похвали с гостоприемност към тези неудобни за повечето хора „агенти” на интимното. (Самюел Бекет - „В очакване на Годо” в театър „Азарян” и Харолд Пинтър - „Любовникът” в Народен театър „Иван Вазов” под режисурата на актьора Деян Донков). Гостоприемност, която лично на мен ми е недостатъчна.

„Има неща, които човек си спомня, макар те никога да не са се случили.” казва Пинтър. Това е страхът да изпиташ емоция, която не знаеш на къде ще тласне последващите ти действия, не знаеш какво да очакваш от себе си. До голяма степен това е работата на абсурда. Да търси провокацията в нас самите като ни предизвиква с напълно познати, но дълбоко скрити енергии.

На сцената на Театрална работилница „Сфумато” такава провокация сглобява режисьорът Антон Угринов, с което дава началото на новия сезон на театъра. „Катастрофа” е пъзел от заглавията „Пресконференция”, „Нощ” и „Последна чашка” от Харолд Пинтер, и „Катастрофа” от Самюел Бекет обединени в една времева линия на случване, извеждайки на преден план проблема за властта, доминацията и алчното човешко желание за контрол от социалните и професионалните човешки отношения до личните. Фрагментите от двамата много различни автори не са обединени като цялост в наратива на случване на представлението. Героите са „без лица”, няма главни или второстепенни, а такива, които доминират над другите и всеки може да бъде разпознат като техен съмишленик, като техен имитатор или съучастинк. Свидетели сме на различни случки, на отделни ситуации доведени до своя предел, до крайността на своята неудобност.

Първата от сценичните картини е тази на интимността. Мъжът и жената в тяхната нужда един от друг и сблъсъка на егото им, на желанието им за надмощие над другия. Боян Петров и Боряна Маноилова създават абсурдно махало от противоречия – двата разминаващи се текста на актьорите се превръщат в монолози, които преминават през телата и действията им. Докато диалогът между тях все повече се отчуждава, телата им стават все по-динамични едно към друго.

До подобна интимна ситуация достига разговорът за жената между двама мъже. Обладан от „последната чашка”, която никога не е последна, и от силния си нагон за власт Йордан Върбанов е въплътеният терор облечен в думи. Достигнал до най-съкровеното на мъжа срещу него, в ролята Владислав Стоименов, семейството, той е съдбата в черен шлифер, която се подиграва с безпомощността на унижения.

Подобно на началото, което много напомня на романа на Оруел „1984���, фигурата на Големия брат и слепите под него журналисти, поредната сценична картина е сведена до доминиращия, този път артист. Боян Петров е „лошото момче”, а послушната му асистентка, Василена Кънева, неговият Санчо Панса. Продуцентът не се цапа, не пипа нищо и не обича да повтаря. Той е ходещият по земята Бог. Лишена от тази власт, много по-талантливата му помощничка, е безмълвна буква в цялото, робиня на процеса. Като контрапункт на ситуацията е безличният сценичен работник, потънал в своята неглижираност и незаинтересованост, който се оказва, че говори на един и същ език с „шефа”.

Йордан Върбанов е недостижимият в процеса, той е извън полето на властта. Неговата роля е абсолютната единица в цялото представление. Като повикан отвън, той накланя везната в посока на това, че човек няма смисъл да се бори срещу доминиращия над него и това е единственият начин човек да избяга от този игра, да се почувства свободен. Той има работа и трябва да я свърши, независимо дали е наредено „отгоре” или не. Той е олицетворението на безличието на човешката същност в този свят на двете луни – Пинтър и Бекет, в света на надмощието.

Точно такова е безличието на ситуацията от военния разпит. В тази картина се усеща най-добре тънкият хумор на абсурдистите, подходили с насмешка в някои иначе смятани за сериозни моменти. Пияният и неориентираният офицер, в ролята на Владислав Стоименов и неговата асистентка /в ролята Василена Кънева/, са притиснати от времето, което иначе не изтича, за да довършат своята работа. Ситуацията от сценичната картина напомня на тази от сериала „Ало, Ало” и двамата герои Хер Флик и Хелга, които мислят за всичко друго, но не и за войната.

Обединени от идеята за власт всички отделни картини са сглобени от режисьора през решения, свързани с действието и актьорската игра. Като по този начин донякъде успява да се изгради мост между Бекет и Пинтър, но въпреки това се различават характерът и спецификата на всеки от авторите, което създава напрежение между отделните части. Пространството в малката зала се променя в процеса на игра, облеклата са доминиращо в черно, шлифери, ръкавели, жартиери – интимни, изразяващи характери. Светлината е приглушена, на моменти червена. Комуникацията между актьорите и действията им са безпогрешни, категорични и заявени в желанието си да предизвикат партньора си, което работи и допълнително с текстовете за провокация към публиката.

Решението на режисьора да изведе на преден план идеята или проблема самостоятелно, пред това да изгради една последователно навързана история е внимателно прецизирано, като по този начин подчертава най-точните и силно емоционални моменти в отделните сцени. Но от друга страна, липсата на връзка в самото случване накъсва и епизодира цялото. След общия и добре изграден начален образ липсва крайна, обобщаваща фрагментите завършеност и представлението приключва някак във въздуха.

Спектакълът е спомен за човешките действия и по-конкретно за поведението на хората в критичните ситуации, на които е трябвало да станат свидетели или да преживеят. До голяма степен това напомня и за днес, за човека сега и много по-добре пазените му демони, които за нещастие продължават да набъбват. Проектът се реализира с финансовата подкрепа на Министерството на културата - Сесия за подкрепа на творчески проекти в областта на сценичните изкуства и Национален фонд „Култура”. ≈

Текст: Михаил Тазев

Снимки: Георги Сиркатов – архив на спектакъла

[vprki]

Критичен поглед: Споделяме свои акценти за годината, не правим класации – II част

Но да се върнем към книгите. Не можем да не забележим, че се издават много български автори. Друг е въпросът доколко това е литература. Сега е лесно – не рядко съответният пишещ си плаща и после си слага етикета писател или писателка, като описва светското събитие, където се е представил в клубове, „елитни“ резиденции и т.н. Но това е положението, а не са много издателствата, които не си позволяват да престъпят професионалните си критерии. Дълга тема.

Но има и книги, които истински вълнуват. Такава  е „Поразените” /издателство „Сиела”/на Теодора Димова, в която темата за т.нар. Народен съд е пречупена през личната история на три жени - много стойностна литература и като език, и разказ /прочетете за книгата тук/. Казваме разказ, защото в безспирния поток на новоиздадени романи няма разказ, а емоционални лични преживявания споделени съвсем не в контекста на това, което определяме като литература. Теодора е последователна в търсенията и развитието си като писателка, и като отношение към света и днешното ни вълнение, което няма как да не минава през миналото, ако не точно нашето, то през това на тези преди нас. Неслучайно тя беше удостоена с голямата награда на Националните награди за литература на името на Хр. Г. Данов. И още нещо – създаде международната награда за литература на името на баща си – любимия на поколения писател Димитър Димов.

Теодора Димова и Елена Алексиева при връчването на наградите на Портал “Култура” - снимка Стефан Джамбазов

И като стигнахме до наградите искаме да отбележим големия победител в различните конкурси тази година - Елена Алексиева за романа си „Свети Вълк“ /изд. „Факел Експрес”/.  Тя спечели наградата в три от най-авторитетните конкурси – на Национален дарителски фонд „13 века България”, на Портал „Култура” и на литературен клуб „Перото” при НДК. Като добавим и Палми Ранчев за сборника с разкази „Тази вечер нищо не е случайно” /„Жанет 45“/, който получи награда за проза в конкурса на Портал „Култура”, а беше и номиниран за наградите на „Перото”, става ясно съвпадението на вкусовете на различните журита. Към тези книги бихме прибавили и „Чудовището“ /изд. „Хермес”/ на Владимир Зарев, една много лична книга. Разбира се, има и други, а и много поетични, които също получиха награди, за които сме писали през годината.

Ромео Попилиев е с наградата на Портал “Култура” - снимка Стефан Джамбазов

Не можем да не отбележим, че продължава тенденцията за издаване на сериозна хуманитаристика и за изминалата година бихме откроила книгата на Ромео Попилиев „Цензурата по времето на комунизма“ /изд. „Рива”/, която чрез анализа на забранените или трудно допуснати на сцената театрални творби от времето на комунизма очертава по нов начин полетата на съпротива срещу режима, получила също награда в конкурса на Портал „Култура” /за книгата можете да прочетете тук/. Разбира се, и издателство „Критика и хуманизъм“ самоотвержено ни води и образова в световната хуманитаристика, амбициозни са и проектите на „Изток – Запад“. Една от книгите му излезе в края на годината и имаше премиера на панаира на книгата в НДК – „Рицар, поет и дипломат – книга за Коста Тодоров” от Паун Генов.

Тео Ушев и Георги Господинов преди премиерата на филма “Физика на тъгата” в НДК - снимка Стефан Джамбазов

Едно от важните неща през изминалата година безспорно са продължаващите преводи на „Физика на тъгата“ на Георги Господинов, включително и на албански, а полският превод на Магдалена Питлак бе удостоен с Националната награда за литература на Полша. А датската преводачка на Господинов Хеле Далгор получи годишната награда на „Перото“ за преводите си на датски език на „И други истории“ и „И всичко стана луна“. И тъй като тръгнахме към преводите, благодарение на българските великолепни преводачи и амбициозната политика на издателствата имахме възможност да се запознаем с прекрасни автори и книги. В това отношение дейността на издателства като „Колибри“, „Факел експрес“, „Парадокс“, „Жанет 45“, „Лист“, „Аквариус“ и други е впечатляваща.

Белослава Димитрова получи наградата за поезия на поетичния Никулден от поетесата Федя Филкова, съпруга на Николай Кънчев и създателка на наградата в негова памет - снимка Стефан Джамбазов

И тук специално искаме да отбележим Издателство за поезия „ДА“, което във времена, когато поезията не е най-четената отстоява да представя най-талантливите български поети от новите поколения, както и най-доброто от световната поезия. Ще отбележим само поетичната книга на Белослава Димитрова „Месо и птици“, която получи наградата на традиционния поетичен Никулден на името на поет�� Николай Кънчев /прочетете тук/, както и поетичната книга на Владимир Трендафилов, преподавател, преводач „Получих живота си“, който напусна нашия свят преди месеци /можете да прочетете тук/. Изданието е под съставителството на съпругата му Кристин Димитрова, писателка, поетеса, преводачка, преподавателка, чиято великолепна поетична книга „Уважаеми пътници“ беше удостоена с наградата на името на поета Иван Пейчев. Сред наградите за поезия са и изданията на „Жанет 45“ – „Записки на жената призрак“ от Яна Букова на името на Иван Николов и наградата „Владимир Башев“ за Иван Ланджев за поетичната му книга „Ти, непрестанна новина“ /за връчването на наградата тук/.

Яна Букова получи наградата за поезия на името на Иван Николов от поетесата и издателка Божана Апостолова, създателка на тази награда - снимка Стефан Джамбазов

Някак естествено от литературата отиваме към киното, заради идеята на екипа на издателство „Колибри“ да създаде и кинофестивала CineLibri, посветен на литературните екранизации. Той стана истински празник на вдъхновението  на кинематографистите от литературата. Само ще споменем издаването на „Офицер и шпионин“ на Робърт Харис и едноименния филм с режисьор Роман Полански, с който беше открит фестивалът повече от месец преди световната му премиера. За книгата и филма сме писали и за историята може да прочетете тук. Впечатляваща беше и срещата с „Продавачът на вестници и цигари“ на австрийския писател Роберт Зееталер и едноименния филм от 2018 г. под режисурата на Николаус Лейтнер със забележителния Бруно Ганц в ролята на Фройд, една от последните му роли, преди да напусне нашия свят в началото на тази година /за книгата тук/. А романът „Жената от Йерусалим“ на израелския писател А. Б. Йехошуа е много специален поглед и много различен за това, което се знае за съвременен Израел и разбирането за конкретната човешка история. Тук отново тази особена история имахме възможност да видим и в едноименния филм на режисьора Еран Риклис.

Кадър от филма “Офицер и шпионин” - снимка архив

Когато говорим за кино, на първо място трябва да подчертаем усилията и прекрасния резултат на международните форуми и техните създатели и организатори. Споменахме CineLibri, чийто двигател е Жаклин Вагенщайн, но тук включваме и фестивалите с по-дългогодишна история като Киномания, организиран от екипа на НДК, София филм фест с невероятния му екип начело със Стефан Китанов – Кита и по-новия Master of Arts на Найо Тицин. Само да напомним, че София филм фест се откри с документалния филм „Да ходиш по вода“ на Андрей Паунов за проекта на Кристо „Плаващите кейове“, който свързва чрез плаващи пътеки италианския град Сулцано, на брега на езерото Изео, с големия остров Монте Изола /за филма можете да прочетете тук/.  А забележителното събитие на кинофорума безспорно беше с полския режисьор Павел Павликовски и филма му „Студена война“, носител на наградата за режисура на фестивала в Кан /за филма и режисьора прочетете тук/.

Кадър от филма на Тео Ушев “Физика на тъгата” по книгата на Георги Господинов

Сред великолепна селектираната програма на Киномания 2019  голямото вълнение беше възможността да гледаме анимационния филм на Тео Ушев по романа на Георги Господинов „Физика на тъгата“, вече номиниран за „Оскар“ и с множество авторитетни награди. Изключително е вълнението и преживяването от този филм. В него като че ли сме всички ние, минали през времето на 30 години преход, а и преди това. И остава това дълбоко „Аз сме…“, залутани в лабиринта на Минотавъра, а това е нашият живот, в който тъгата е основният ни белег, въпреки че всячески се опитваме да вървим напред. В програмата на Киномания редом с много документални филми за знаменити артисти безспорно филмът „Андрей Тарковски. Киното като молитва” на неговия син също Андрей беше специален подарък не само за киноманите. Той „дойде“ така естествено след като тази година книгата „Уловеното време“ („Запечатленное время“) на Андрей Тарковски на издателство „Колибри“ в превод на Владимир Игнатовски, част от поредицата „Амаркорд“ в библиотеката им, посветена на киното, имахме шанса да прочетем дори преди да е публикувана в Русия /можете да прочетете във „въпреки.com” тук/. И така в изминалата година си вървяха заедно киното и литературата…

Емануил Иванов - снимка архив

И тъй като фестивалът на Найо Тицин е изцяло с документални филми за хора, явления в културата и изкуството и много от тях са свързани с музиката, ще коментираме сега какво се случи с тази сфера на изкуството през изминалата година. На първо място е изключителният успех на 20 - годишния Емануил Иванов, който завоюва Първа награда на един от най-престижните международни конкурси в света – „Феручо Бузони” в Италия. Не всяко издание на конкурса дава първа награда в седемдесетгодишната /създаден е през 1949 година/ си история. За този не малък период на авторитетното си присъствие на световната пианистична сцена на конкурса са присъдени 31 първи награди. Затова призът за Емануил Иванов има изключителен блясък, а и дава широк хоризонт за младия музикант по пътя към световните сцени. Само да припомним, че през 1957 конкурса печели аржентинската пианистка Марта Аргерич едва на 16 години, една от големите изпълнителки на нашето време. Българското участие в този престижен конкурс има своя богата история. Сред призьорите в надпреварата са били изтъкнати наши пианисти като Иван Дреников /1964 г./, Божидар Ноев /1965 г./, Стела Димитрова / 1969 г./, Боян Воденичаров /1981 г./, Ралица Пачева /1999 г./, а в журито на конкурса са били проф. Люба Енчева, Константин Ганев, Любомир Пипков, Антон Диков. Младият пианист имаше и концерт-рецитал в рамките на Пиано Екстраваганца, в който доказа, че е изключителен и го чака невероятна световна кариера. Той имаше и своя концерт със Софийска филхармония.

Софийска филхармония и Найден Тодоров в Мюзикферайн - снимка архив

А филхармонията имаше невероятна година като солисти и диригенти - световни музиканти Анджела Георгиу, Елина Гаранча, Соня Йончева като репертоар и най-вече с концерта в Златната зала на Мюзикферайн във Виена на 5 декември с изцяло програма славянска музика, сред която „Рапсодия Вардар“ от Панчо Владигеров /прочетете тук/. Директорът и диригент на Софийска филхармония Найден Тодоров отбеляза при представянето на сезона: „Щастлив и горд съм, че ще бъда част от това събитие. Но, разбира се, това съвсем няма да е първият път, когато музиката на Панчо е била изпълнявана в тази зала. Още през 1921 година, когато той е бил едва на 22 години, негови произведения са били изпълнявани в Мюзикферайн не от друг, а от Виенската филхармония. Да, имаме с какво да се гордеем, но за тази цел трябва първо да помним…“, каза той. Изпълниха във Виена още и „Жар птица“ от Стравински, и симфонията „Из новия свят“ на Дворжак. Много може да се говори за музикалните постижения на българските артисти, продуценти, организатори, преподаватели.

Емил Табаков и Светлин Русев - снимка архив

Ще споменем и такива събития като Мартенски музикални дни в Русе – фестивал от световно равнище и беше странно, че след местните избори се оказа, че предишният кмет Пламен Стоилов е назначил ново ръководство за отбелязване на 60 - годишнината на фестивала като извадил от ръководството фигури несъгласни с този новаторски подход. От тази комисия отпаднаха тогава досегашният директор Ива Чавдарова, диригентът Пламен Джуров, цигуларят Светлин Русев и диригентът Емил Табаков. И това се случва във време, когато програмата за идната година вече е готова, артистите са ангажирани и всичко се движи в срокове. Първата работа на новия кмет Пенчо Милков беше да направи своя избор как да продължи фестивалът. Слава богу здравият разум победи и Ива Чавдарова, двигател на фестивала от десетилетия, ще продължи да бъде негов директор в компанията на програмния съвет - Емил Табаков, Светлин Русев, Минчо Минчев, Мария Дуканова, Иван Кюркчиев, Михаил Дичев, Венцислав Илиев и Калчо Петков. В този контекст специално трябва да се отбележи, извън доказаната и непрекъснато развиваща се политика на Столична община да отделя средства за развитие на културата в София, дори повече от Министерството на културата и последователната политика на градове като Бургас и Стара Загора в подкрепа на културата и изкуството.

Снежина Петрова - снимка Стефан Джамбазов

Няма как макар и накратко да не коментираме случилото се в Пловдив като Европейска столица на културата 2019. Имаше много метаморфози, не винаги в най-добрата светлина, включително и отстраняването на хора от екипа, които практически бяха извоювали този престиж за града. Но там се реализираха прекрасни изложби и други събития, много от тях с авторитет от години. И все пак специално трябва да отбележим проекта на актрисата и преподавателка Снежина Петрова „Медея“, която освен свои колеги артисти привлече децата от различни етнически общности за този спектакъл, явление в културния живот на страната /можете да прочетете тук разговор със Снежина Петрова преди реализацията на проекта/.

“Последният човек” - снимка архив

И в този смисъл гостуванията на спектакъла в НДК доказаха широката политика на ръководството на НДК да привлича на своите сцени най-добрите спектакли в различните жанрове от различни градове на страната. Тази отвореност към колаборация в името на изкуството и културата, извън конкретното продуцентство на Двореца дава големи надежди. Така беше и с великолепния спектакъл на кукления театър на Стара Загора „Последният човек“ по „1984“ на  Джордж Оруел на Веселка Кунчева и много други. А пък Новогодишният музикален фестивал в своето 33-то издание под мотото „Музиката е енергия“ демонстрира по красив начин амбициите на ръководството на НДК да работи с други културни институции, независимо дали са от държавния сектор или от неправителствения сектор в името на голямото изкуство и за радост на публиката от различни поколения.

Не е възможно да се обхване всичко в изминалата година, в която извън щастливи моменти в изкуството, ни напуснаха и страхотни личности, но остава творчеството им и посланието им, че културата, познанието за нея ни прави свободни хора. Никакви патриотарски вопли, непризнаването на артистичното въображение, лошото администриране понякога на културните процеси не могат да спрат или санкционират изкуството. То е по-силно! ВЪПРЕКИ ! ≈

Текст: “въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив