#Ние останалите просто живеем тук

[irinapenevawritings-blog]

Не съди книгата по доброто заглавие

Не съди книгата по доброто заглавие

Или как да се спасим от очарованието на идейно заглавие, маскирало глупав сюжет

(more…)

[vprki]

За Авишай Коен концертите му на Plovdiv Jazz Fest са спомен за цял живот

Plovdiv Jazz Fest го имаше и тази година, въпреки COVID – 19. Макар и с ден по-малко при отсъствието на Ричард Бона, но пък с присъствието на Авишай Коен. И то какво присъствие! Неговите два концерта сложиха финала на тазгодишния шести поред фестивал, в който не по-малко стойностни бяха и концертите с участието на Христо Йоцов, Антони Дончев и Милен Кукошаров в първия фестивален ден.

А организаторите на фестивала и самата Мирослава Кацарова гледат на неговото провеждане като мисия. За джаза певицата беше казала в разговор за „въпреки.com“: „Джазът е спасителната музика за мен, тя ме спасява като човек“. А колегите от Джаз ФМ радио Светослав Николов и Таня Иванова имаха шанса по-късно да разговарят с Авишай Коен. Техният стойностен и важен текст препубликуваме с тяхното любезно съгласие. Джаз ФМ радио, както и сайтът „въпреки.com“, са медийни партньори на Пловдив джаз фест, а фондация „Въпреки“ беше и организатор на фотоизложбата „Андрей Даниел – последните седем години“, подредена във фоайетата на Културния дом „Борис Христов“ в Пловдив по време на феста. Изложбата на Стефан Джамбазов, подпомогната по проект в Национален фонд „Култура“, беше част от съпътстващата програма на „Пловдив джаз фест“, който се организира от Мирослава Кацарова чрез Blue M и се провежда с подкрепата на Община Пловдив. Той е част от Културния календар на Община Пловдив за 2020 г. Фестивалът се осъществява с партньорството на Министерство на културата.

Мирослава Кацарова със съпруга си Танко - изключителна опора за нея в организацията на фестивала, на изложбата “Андрей Даниел - последните седем години”

А ето и самият текст на колегите Светослав Николов и Таня Иванова, и интервюто им с Авишай Коен:

В годината, в която се проведоха толкова малко концерти и повечето музиканти останаха без работа, поддържайки връзка със своите почитатели основно в социалните медии, възможността да слушаме на живо в България артист като Авишай Коен е повече от събитие. Това е среща, която вероятно ще запомним завинаги. Самият Авишай Коен сподели пред българската публика, че концертите му в Пловдив са спомен за цял живот. Израелският басист, вокалист и композитор имаше две поредни изяви в заключителната вечер на тазгодишното, шесто издание на Plovdiv Jazz Fest. Музикантът излезе на сцената със своето трио, включващо пианиста Елчин Ширинов и барабанистката Рони Каспи. Ден след това нашият екип се срещна лично с Авишай Коен.

Прекрасен концерт, великолепна група! Бихте ли ни казали повече за останалите двама членове на Вашето трио – те са млади и толкова талантливи.

Елчин Ширинов е пианист от Баку, Азербайджан. Научих за него от мой приятел барабанист, с когото са работили преди няколко години. Чух записи в YouTube и ми хареса как свири. Свързах се с него и започнахме да работим заедно. Рони Каспи е само на 20 г. и е изключително талантлива. Харесва ми това, че знае толкова много неща на тази възраст и в същото време е много отворена и смела, обича да поема рискове, което е нещо чудесно за джаза. Щастлив съм, че съм попаднал на такива музиканти, че ги привлякох в групата и че се учим взаимно един от друг.

Музиката винаги е била форма на спасение и нещо друго - тя ни събира заедно. Как виждате нейната роля и Вашата роля като артист във време на пандемия?

Мисля, че ролята на музиката е по-важна от всякога. Казвам това, което чувствам и знам, че много хора усещат нещата по същия начин – нуждаем се от музика още повече. За мен е важно, че сега съм в България, защото в момента никой никъде не свири, а аз съм тук и имах концерт предишната вечер. Реших да изнеса концерти в три поредни вечери безплатно тук в Bee Bop Café, взех това решение току-що. Това е усещането ми за времето, в което живеем. Не ме интересуват парите, така или иначе няма пари в цялата тази работа. Парите никога не са били мой приоритет. Аз просто обичам това, което правя. Душите ни имат нужда от музика. Така че бих свирил за всеки, за когото имам възможност да го направя, включително и за себе си.

През пролетта по време на изолацията Вие поддържахте връзка със своята публика в социалните медии – бяхте много активен. Правехте ли го заради себе си или основно заради другите, за да им донесете радост, хармония?

Вътрешната потребност включва и това да направиш нещо за другите. Винаги става дума за вътрешна потребност. Оказа се, че сме попаднали в ситу��ция, която не позволява на живота да продължи както беше преди. Основната трагедия за нас музикантите е да не можем да правим това, с което се занимаваме. Така че се опитах да намеря обходен маршрут и да покажа на себе си и на моите почитатели, че винаги има път, винаги има начин. Това е същото, което правя и тук, ако трябва да съм честен. Това е моят начин на живот, не всеки живее така. Понякога се занимавам с неща, които обикновено не правя.

Как надделява светлината над мрака във времена, когато се чувстваме обезсърчени? Вашето изпълнение снощи на сцената бе лъч светлина за нас. Откъде я вземате самият Вие, за да ни я предадете?

Имам деца. А когато имаш деца, трябва да си до тях. В случая е и различно, и е същото. Чувствам отговорност да бъда тук. И в това е смисълът. Не съм дошъл, за да ми е удобно. Не това е целта. Ако мислех другояче, нямаше да съм аз. Това, което правя, е продиктувано от необходимост. За мен е форма на оцеляване. Но същото е и за другите. Ето, това е красотата на нещата. Трябва да оцелея, и ако успея, ще живея и ще помогна и на другите да направят това. Така всички оцеляваме. И не само сега е така. Винаги съм живял по този начин.

Обичам Вашата Song of Hope („Песен на надеждата“). „С Тръмп е свършено“, както казахте по време на своя концерт. Мисля, че наистина е важно да говорим за лидерството. От какви лидери се нуждаем днес?

Не и от тези, които имаме в момента. Вероятно това са най-мрачните времена, изключвам Втората световна война. По отношение на лидерството нещата са много плашещи. Да се надяваме, че когато Тръмп си тръгне, това ще е началото на нещо по-добро. В Израел също имаме ужасни лидери. Много други важни държави имат лоши лидери, но все пак не всички. Ние обаче трябва да имаме надежда. Споменахте песента Song of Hope. „Надежда“ е хубава дума на няколко нива, хубава още от начина, по който звучи, а нейното значение – вероятно след любовта това е най-силната, най-красивата дума, измислена от хората. Надеждата е като въздух за дишане, тя е нещо, за което всички ние живеем. Няма значение какъв живот водиш – ти трябва задължително да имаш надежда. Без надежда нямаш хоризонт. Това е труден момент за нашите надежди, защото не знаем какво предстои и няма с какво да ги подхраним. Надеждата трябва да се уповава на нещо, но всъщност си мисля, че най-висшето ѝ проявление няма нужда от упование. В този смисъл в момента сме подложени на тест.

Става дума за изборите, които правим, като например изборът на управление. Споменахте някои от основанията, на които е разумно да правим житейските избори - отговорност, любов, надежда. Какво още? Как правите Вие своите избори, за да се гордеете с тях и да сте в съгласие с резултата?

Не се замислям за това, а по естествен път ги чувствам. За щастие интуицията досега ме води добре напред. Интуицията не може да съществува без мъдрост. Но без тях няма как. Доверявам се на интуицията си и досега не съм сбъркал. Да видим как ще продължи. С всичко, което създавам, искам да насърча хората около мен, да ги изпълня с любов, ако мога. Това е, няма нищо сложно.

Версията на Sometimes I Feel Like a Motherless Child беше третият бис по време на единия от концертите Ви тук в Пловдив. Защо този спиричуъл е толкова важен за Вас?

Тази песен ще бъде важна за мен, докато продължавам да я намирам за красива. Аз се занимавам с неща, които ме докосват и ако имам късмет или ако имаме късмет, всичко това преминава през нас. Това за мен е висше проявление на човешката природа, поне що се отнася до нещата, които познавам, а аз не знам всичко. Вложих семпла любов в тази песен, вероятно тя има голяма роля в музикалния свят, ако навлезем дълбоко в него. Но това не е релевантното, в случая от значение е духът, който влагаш в песента, за да го предадеш на другите. Това е способността на културата да устоява стотици години, нещо основно, от което се нуждаем. Имаме нужда да се свързваме с красивите неща. Точно в момента това е важно за мен.

Започнахте концерта си с джаз стандарт и традицията е важна съставка на Вашата музика. Как я интерпретирате, с какво тя е важна за Вас и как предавате това на своята публика?

Традицията е доказателство за красотата на човечеството, за надеждата, че носим доброто в себе си. Пазим я, за да се приютим в чувството, че сме част от по-голямо цяло, че има с кого да се споделим. Споделяме живота. За какво да живееш, ако не споделяш – с приятели, със семейството? Културата е за споделянето на чувства, идеи, житейски опит. Така те остават. Споделяме, мислейки за бъдещето, за децата, за перспективата отвъд днешния ден. Изкуството дава този хоризонт. Музиката те води напред и назад във времето. Това е моята действителност и аз я харесвам.

В края на нашия разговор бихте ли ни разказали повече за работата си с Чик Къриа – определяте го като Ваш учител, колега и приятел.

Това е пример за среща с човек, който носи промяната в живота ти и става част от твоето израстване. По всичко си личи, че е трябвало да го срещна, защото това е нещо толкова специално, впечатляващо, нещо, което ми повлия по толкова много начини. Обичам да бъда сред такива хора, ако имам възможност. Срещата с Чик, пътешествието с него бяха от съществено значение за моя живот, такъв, какъвто е и какъвто протече до този момент. Наистина това е нещо значимо за мен.

Когато свирите, прегръщате инструмента. Вашето изпълнение не е просто свирене, а споделяне на любов. Как чувствате връзката с баса?

У всеки музикант, който от години се е посветил на даден инструмент, виждаш, че има физическа връзка отвъд произвеждането на звук само по себе си. Понякога тя е по-силна, друг път – по-слаба. Басът е приблизително с височината на човек. Тази връзка обаче я вижда и публиката и тя е толкова силна, колкото зрителят я възприеме. За мен басът е средство да изразя това, за което съм тук. Обичам баса си, обичам баса като инструмент. Но все пак това е само инструмент. И, разбира се, отвъд това има още толкова много. ≈

Текст: Светослав Николов и Таня Иванова

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Публиката ще определи най-добрия спектакъл за наградата Икар 2020

За първи път публиката ще се включи в определянето на най-добър спектакъл на 46-то издание на наградите „Икар“ на Съюза на артистите, които традиционно ще се връчат на официална церемония на 27 март – Международния ден на театъра.

На страницата https://uba.bg/ikar-poll-2020/ може да се гласува само по веднъж от един IP адрес до 23.59 часа на 26 март 2020 година за категориите „Драматичен спектакъл“ и „Куклен спектакъл“. Тази категория не е включена в номинациите на журитата. Това е една от приятните изненади на организаторите, които представиха номинациите в различни категории. По традиция членовете на журито в няколко изречения споделиха впечатленията си от стотиците изгледани представления в цялата страна, доста тежка и отговорна задача.

Снежина Танковска и Пламен Манасиев - снимка Стефан Джамбазов

Председателката на журито проф. Снежина Танковска, режисьорка и преподавателка в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ каза за работата с колегите си по номинациите за наградите, които включват спектакли, появили се на българска сцена в пе��иода 1 януари – 31 декември 2019 година: „За мен беше много интересен този процес, защото ми дава възможност да изляза извън пределите на Академията. Ние сме там по цял ден и по цяла вечер, до късно. Успях да гледам много представления, някои от тях, разбира се, на запис, но това не променя отговорността. Ние единодушно, което е приятно, единодушно сме се ориентирали и към колеги, и към постижения в областта на театралното изкуство като цяло, които, все пак бележат, макар и някои от тях не толкова осезаемо, но съдържат в себе си възможностите за развитие напред и принадлежността към едно по-цялостно естетическо направление, което се ориентира към грижата, безпокойството и необходимостта от това човешкото същество да бъде поощрено в трудните му усилия да запази достойнството си и да продължава напред. И от тази гледна точка, особено ценни за мен са номинациите, които бележат и индивидуалния принос не само на актьорите, но на всички останали различни професии като част от цялостния облик на спектакъла, които дават своя уникален, макар и да е силна думата, но е така – уникален принос към тази цялостност на спектакъла и в същото време съумяват да го движат напред и да му дадат по-особено измерение. Затова си заслужава внимателно да се чуят номинациите и след това отново да се гледат представленията с колегите ни, които са номинирани. Желая успех!“.

Пресконференцията за представянето на номинациите за наградите Икар 2020 - снимка Стефан Джамбазов

Само припомняме част от разговора ни преди време с проф. Танковска за „въпреки.com”, макар и в друг, по-академичен контекст, но свързан с времето и живота ни тук и сега. „Прекалено сме изолирани един от друг, ние сме много малка общност и малка по численост нация и знам, че театърът е такъв и културата е такава и особено сега с тази агресия, безперспективност и изолираност – ние колкото сме подвластни на това и консумираме този ефект, толкова го и създаваме. Това е така, защото много често си казваме „Е, какво зависи от мен!”. Сигурно не зависи всичко от нас, но обаче човек трябва да знае, че трябва да следва линията си. Да работи в това, в което вярва и да отстоява едни принципи. Ако това може да отстоява, аз съм убедена, че ще намери съмишленици. Може да не са много, но да започне да създава една по-благоприятна среда, защото ние никога не можем да създадем тази среда, от която само ние да се ползваме. По-скоро можем да тръгнем в този процес и нататък да поемат следващите и да работим за това. А не просто за това, че ние тук си вършим работата, всичко е прекрасно или може да бъде и по-добре, но навън ситуацията е неблагоприятна, какво да направим. До тук. Не мога да се примиря с това, не казвам, че то ме дразни. По-скоро не го приемам и доколкото нещата зависят от мен и със собственото си поведение се опитвам, без да го постигам абсолютно, следвам този път”.

“Слава” - снимка Георги Вачев, архив на Пловдивския драматичен театър

Останалите членове на комисията за определяне на номинациите в категориите за драматичен театър са доц. Мария Диманова (сценограф и педагог), д-р Ина Божидарова (театровед), д-р Албена Тагарева (театровед), Пламен Манасиев (актьор), Мария Касимова - Моасе (журналист), Славчо Николов (композитор), Спас Спасов (консултант). С най-много номинации е постановката „Слава“ – автор Питър Куилтър, реж. Стайко Мурджев на Пловдивския драматичен театър „Н. О. Масалитинов“. Всички номинации можете да видите тук. Иначе за режисура номинациите са за Маргарита Младенова за „За светлото, което бе“ поетичен спектакъл по български автори, Драматично-куклен театър – Враца, Стайко Мурджев за „Слава“ от Питър Куилтър, Драматичен театър „Николай Масалитинов“ – Пловдив и Стилиян Петров за „За едно явление от електричеството“ по Антон Чехов, Театър „Възраждане“.

Маргарита Младенова - снимка Стефан Джамбазов

Тук ни се иска да направим едно малко отклонение с припомняне за срещите ни с тримата режисьори по различни поводи, свързани с техни постановки във „въпреки.com”. Маргарита Младенова, режисьор и преподавател в НАТФИЗ: „Много силно ме тревожи, че умът работи напразно.Умът, трескавият ум, тревожният ум, който много често на много западни езици ум и дух са думи сродни, от един и същи корен, който е и тревожен дух, работи, анализира, вижда, но някак си, освен да констатира истините, той като че ли се блъска в стена. Не може да предложи изход, да сведе целия хаос, цялата деструкция, всички аномалии, превърнати в правило до някаква квинтесенция, до идея за друг живот. Това страшно ме занимава и тревожи. Ние сме безсилни, не защото не мислим и не виждаме, а какво като мислим и виждаме. Първо няма кой да ни чуе, второ, ние самите в това говорене по-скоро отпускаме ръце и свикваме в един момент и циклим в едни констатации, отколкото въпреки констатациите да допуснем какво трябва да правим или поне да опитаме. Големият въпрос „какво да се прави” стои някак си чисто теоретично, практически той не стои, защото не опитваме, каквото и да бъде правено. И оттам се пораждат импулсите за тези наши програми в последните години. Ние се опитваме през това, което можем през сцената, през срещите с човека в залата да търсим изходи поне през изкуството какво би могло да се прави. Това е едното нещо, което силно ме тревожи и другото е какво се случва с човека. Нещо се случва с човека, нещо недобро се случва и с честните хора, и с хората с потенциал. Те или свикват, или почват да резигнират, или се повреждат и започват с някаква сажда в окото да гледат на другото, на другия. И това вече не е скепсис, а някакво мрачно отчуждение от опита да опитваш да се присъединиш към някакъв смисъл. И тогава, пък, като че ли всяка акция, всяко изявление става поле и пространство по-скоро да освободиш бесовете в себе си, да освободиш личните си неприязни, комплексите си, което също е голяма аномалия. Ние започваме да се повреждаме – това е другата голяма тревога“.

Стайко Мурджев - снимка Стефан Джамбазов

Стайко Мурджев: „Защо аз правя театър? Предполагам и мисля, че правя театър, защото е здравословно за мен, защото през театъра по-добре преработвам фактите на реалността, които в обикновения живот не бих могъл да преработвам и биха ме вкарали в някаква лудост._ _Моето правене на театър е бягство от лудостта и защото театърът е реалност, която малко или много можеш да управляваш, която зависи от твоята воля, от твоя контрол. Защото театърът е изкуство, което все още се осланя на моралните ценности, за разлика от живота и реалността, в които живеем. Да произвеждаш изкуство, да генерираш изкуство е голяма отговорност, за която не бива да забравяш никога. За мен живеенето в България е карма и то много сериозна карма, сякаш изплащаш някакъв дълг за нещо, което си сторил неясно къде някъде назад. Защото ти трябва да оцелееш и да се справиш абсолютно сам. Никой не може да ти помогне в България за нищо, каквото и да е било. Абсолютна липса на емпатия, абсолютно липса на свързаност, абсолютно липса на толерантност, абсолютно липса на разбиране. Това не е патетично словоблудстване, това не е евтин плач, а нещо, което усещам винаги. Тук трябва да си готов всекидневно, всеки час, всяка секунда да се бориш и да знаеш, че тази борба е обречена на неуспех“.

Стилиян Петров - снимка Стефан Джамбазов

Стилиян Петров: „Мисля, че съм един изключително щастлив театрален режисьор. Работил съм върху проекти, които съм избирал, предлагал съм екипи и съм работил с тях. Нямам недоволство”. Отново подчертаваме, че разговорите ни с тях са били преди време и може би сега мислят по-различно. Номинациите за майсторско техническо осъществяване са за „Братя Карамазови“ по Фьодор Достоевски, реж. Деян Пройковски, Народен театър „Иван Вазов“; „Одисей“ по Омир от Александър Секулов, реж. Диана Добрева, Драматичен театър „Николай Масалитинов“ – Пловдив и „Последният човек“ по романа на Джордж Оруел „1984“, реж. Веселка Кунчева, Държавен куклен театър – Стара Загора.

Извън номинациите, ще чакаме кои ще са победителите, има награди, които са известни предварително и те, както повелява традицията, винаги са за заслужили хора не само към театъра, но и към цялото ни общество. Това е философията и на Съюза на българските артисти, когато ги присъжда в този важен ден – Международния ден на театъра, подчерта председателят на Съюза на артистите актьорът Христо Мутафчиев. Присъжда се специална награда на актрисата Снежина Петрова за значимостта и постиженията на проекта „Медея“. Той тръгна като проект в Пловдив като Европейска столица на културата 2019. Снежина, освен свои колеги артисти привлече децата от различни етнически общности за този спектакъл, явление в културния живот на страната ни. 

Снежина Петрова, тя и като Медея - снимка Стефан Джамбазов

В подготовката на проекта си тя каза за „въпреки.com”: „Иска ми се театърът да не се страхува да прави радикални опити и в тях да има публика, която да го следва, за да го подкрепя. Това е една идеалистична представа, радикалните опити в началото винаги са били без публика. Но за театъра е нужно. В музиката, в литературата, дори и да останеш неразбран във времето си, не е толкова фатално. Може би по-късно ще те разберат. Докато в театъра,  ако не се случи тук и сега… Какво е успехът? Успехът е да достигнеш до публиката си. Да откриеш тази публика и тя да те открие. Трудно е на театъра сега, заради тези медии, които задоволяват апетита за зрелища и формират един вкус, който ако театърът следва е загубен. Театърът в момента много се колебае дали да го прави или не. Или ако продължи да го прави, според мен, няма да оцелее. Хората ще си останат да си гледат зрелищата в телевизорите и телефоните. Театърът трябва да предложи нещо друго, но заради това нещо друго е хубаво още от училище някой да подскаже на децата – има и нещо друго“. И тя го направи по блестящ начин заедно с режисьорката Десислава Шпатова, свои колеги и приятели и най-вече с прекрасни деца от различните етнически общности последователно в Пловдив и София.

Наградата Икар 2020 за чест и достойнство се присъжда на режисьора Никола Петков. Наградата за изключителен принос към музиката, излъчена на Гилдията на Музикалните артисти се присъжда на Кирил Маричков. Междувременно любимият „Щурец“ бе удостоен с Орден "Стара планина", първа степен. Предложението бе направено от НДК и Фондация Аполония като част от инициативите, с които големият музикант отбеляза своята 75-годишнина, включително концерта в зала 1 на НДК на 30 октомври миналата година. А Икар за изключителен принос към Българския театър се присъжда на актьора Марин Янев.

Кирил Дончев и Марин Янев - снимка Стефан Джамбазов

От 1 март до 26 март в Софийския театрален сезон  могат да се гледат всички спектакли, в които има номинации, независимо в коя категория. Този форум на българския театър заедно с церемонията по връчване на наградите Икар на 27 март е част от културния календар на София. Датата 27 март е избрана през 1961 г. на IХ конгрес на Международния театрален институт към ЮНЕСКО и е свързана с откриването на сезона на Театъра на нациите в Париж през 1962 година. Автор на първото послание за Деня на театъра през 1962  е големият френски творец Жан Кокто - поет, писател, дизайнер, художник, скулптор, сценарист, актьор и режисьор. Оттогава всяка година на Международния ден на театъра световноизвестна личност поднася на всички почитатели на изкуството размислите си за театъра и живота на сцената и извън нея. Разпространено е във всички култури на света и има свой универсален език – езика на едно от най-древните изкуства Театъра с неговата муза Мелпомена. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на Пловдивския театър

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Емил Попов оставя всеки да намери своята индивидуалност

„Моята концепция е да вървя след всяка индивидуалност, а не да налагам своя модел на другите индивидуалности. И затова влагам и известна ирония в това заглавие. Без концепция, защото всяко нещо има концепция”. Това каза проф. Емил Попов пред „въпреки.com” по повод изложбата „Без концепция - 1997 – 2018 г.” в Кюстендил от проекта на фондация „Въпреки” - „Учители и ученици в изобразителното изкуство”.

И продължи: „Основното е, че това са най-активно работещите в сферата на моя контакт. Хора, с които не съм прекъснал комуникацията след Академията. Във висока степен е взаимодействие, това е щафетният принцип на общуване. По-старата генерация да общува с по-младата, защото мисля, че сме свидетели 

на една доста повърхностна и агресивна конфронтация

между едните, които твърдят, че изкуството трябва изцяло да приема нови форми и тези, които грубо казано сме по-консервативно настроени. И в този смисъл е особено важна щафетата – предаването, дискусията - много жизнена и необходима според мен”, каза проф. Емил Попов. Това е първата изложба от проекта на фондация „Въпреки”, тя е в галерия „Владимир Димитров – Майстора” и е от ателието на преподавателя като участници са: Антония Ангелова, Антон Цанев, Анатолий Йончев, Белан Амин, Валя Георгиева, Викенти Комитски, Георги Любенов, Георги Лазаров, Диан Димов, Елена Аначкова, Иван Стоянов, Красимир Митов, Кирил Кузманов, Камен Старчев, Косьо Минчев, Мартиан Табаков, Мартин Трифонов, Нина Драгнева, Пенко Платиканов, Станислава Чапкънова, Цветан Пепелярски, както и самият Емил Попов.

Проектът е свързан с няколко изявени творци и преподаватели. Но смисълът е да се усети връзката между поколенията не само от педагогическа гледна точка, но и като контакт между творчески личности. При това не само в изложба, но и като дискусия преди откриването. Самите преподаватели самите са куратори и всеки има своя мотивация за поканените. Между другото, не са може би много тези творци, които са готови да се покажат заедно със своите ученици в една изложба, спектакъл или културно събитие. Докато в нашия случай и четиримата професори – Емил Попов, Вихрони Попнеделев, Андрей Даниел и Николай Майсторов с желание партнират на този проект. „Много харесвам идеята, защото това е една проява за младите хора, с които съм работил през годините. И в този смисъл съм много доволен заради това, че се появява една голяма група млади хора, най-активните за тези 22 години, поне с тези, с които съм имал контакт. Мисля, че щом реагират, го приемат за важно, някои са извън България. Това означава, че идеята е жизнено необходима”, каза Емил Попов.

Питаме го какво е важно в тази връзка – учител, ученик, ателие? „Струва ми се, че във времето, в което живеем, време в което само като си помислиш високите ни класици на 20 век не само нашите български, но и световните, бяха живи до скоро. Което значеше, че критериите за изкуство бяха непоклатими. И в последните 40 години се разлюляха критериите. Така се изпомешаха формите, че живеем в едно колажно време. Това, че времето е такова не означава и аз не мисля, че в нашата област няма едни наистина високи критерии. Напротив.

Аз съм от консервативните художници,

които смятат, че критериите са важно нещо. Те са именно, когато поставиш нещата в едно изпитание към вече изминалия период, който е толкова дълъг и могъщ. Ти не можеш да кажеш - елиминирам тая част от света на изкуството, защото сега е ново време. Не смятам, че е така, аз съм консервативен човек. И в същото време дискутирайки с тях - ето минете през определени критерии, за да изпитате себе си като професионалисти до какво ниво можете да скочите летвата, след това правете онова, което сърцето ви иска. Или го правете едновременно. Но винаги в тази връзка. Това, което иска твоята артистична нагласа и личност, и природа, но винаги през едно изпитание на критериите. Иначе нещата стават дива самодейност в недобрия смисъл на думата”, каза Емил Попов, който беше в стихията си при подреждането на изложбата.

Питаме го дали иска учениците му да приличат на него. „Задължително не. Изобщо не налагам в термина ателие някаква формална или стилистическа програма, или неща, които да превърна в задължително изискване. Точно обратното – винаги смятам, че вървя след тях, след всеки от тях и се опитвам да споделям това, което ми се струва полезно. В зоната обаче на спецификата на всеки от тях. Пак казвам, защото усещам, че

живеем в едно изключително разлюляно време.

Даже не смея да го наричам какво е. Просто това е най-нова и най-неочаквана форма на съществуване. Не можеш да говориш за неща, които са очевидно високи върхове в изкуството и в същия момент да кажеш – да, ама сега правим друго. Според мен е дълбинно неприемливо. Но тогава излиза въпросът – отричайки това, какво налагаш. И според мен налагането винаги трябва да минава през едно изпитание – какво мога и като преживяване на личността. Защото според мен навлизаме и в един термин, който без да съм теоретик, наричам психологическо пространство на нашите занимания. Означава това, което младите наричат послание. Какво е това послание – каквото е твоето преживяване и ти споделяш чрез твоите предмети с останалите хора, независимо каква е формата. Дали е видео, дали е скулптура в класическия смисъл или нещо съвсем дръзко различно”, казва скулпторът.

Емил Попов е човек с голяма толерантност, но и отстоява своята позиция. Но дава право и на другите да имат свои различни от неговите. Дори в един случай на тази изложба имаше творба, на която може би някои биха погледнали като малко неприемлива. Защото беше не нещо сътворено, а по-скоро о��ект привнесен от външното пространство. Но преподавателят настояваше – щом си го е предложил за изложбата, художникът има право, а не дали на нас ни харесва… И към своите студенти каза: „Благодарен съм на всички вас, които сте решили, че сте могли да общувате, надявам се, по някакъв полезен за вас начин, с моя милост.” Емил Попов здраво е свързан с корените на своя род и със земята. /Разговор с него преди време във „въпреки.com” можете да прочетете тук/. И докато вървеше подреждането на изложбата си говорихме и за нашето време. И бяхме единодушни, че в България един от големите проблеми е разкъсаната връзка между града и селото. В това, че хора от селата скъсаха с корена си и отидоха в градовете, но не станаха граждани. А и не са вече селяни в този силен, ценностен, морален смисъл. Проста станаха хора от никъде.

Зелма Алмалех, Емил Попов и Чавдар Попов /от ляво надясно/ по време на дискусията

На самата дискусия говори най-напред изкуствоведът проф. Чавдар Попов. Той отбеляза смисъла на този проект, който напълно подкрепя. Не защото не са били правени и други изложби на учители и ученици в изобразителното изкуство, но в такъв формат с четирима изтъкнати наши художници и преподаватели в тази двустранна изява, всеки един от тях преподавател и художник за първи път се прави у нас. „Той си заслужава по няколко причини. Първо, защото дава възможност на всички нас да успеем да видим по какъв начин съответните преподаватели успяват да въвлекат, да стимулират, да подпомогнат, да насърчат и да обучат в крайна сметка в комплексния смисъл на думата своите студенти. Второ, да видим какви са тези форми н приемственост, в каква степен има, може би, и определени случаи на откъсване, преодоляване. Когато човек разсъждава лично стига до извода, че в подобни случаи

могат да бъдат четири типа преподаватели – художници.

В единия случай това са изтъкнати наши художници, които са много интересни и изявени и като преподаватели; в другия случай могат да бъдат изтъкнати художници, които не са непременно толкова успешни преподаватели, толкова добри педагози – има такива. Има, разбира се, и обратните случаи – не толкова изявени, изтъкнати художници, които са много добри преподаватели. И най - накрая може да се срещне случай, при който художник със средни възможности е и среден преподавател. В случая с Емил Попов за всички нас е ясно, че той колкото и изявен художник, толкова и изключително, бих го нарекъл, органичен преподавател, тази същина е творческа и съкровена, мога да свидетелствам за това, защото смятам, че го познавам сравнително добре. Разбира се, много по-добре го познавам като скулптор, отколкото като преподавател. Но резултатите са налице и те свидетелстват сами за себе си. Ние принадлежим като едно поколение с него и съм следил неговите изяви още от самото начало на самостоятелната му кариера като художник.

Искам да кажа две неща. От една страна Емил като скулптор и от друга страна за изложбата и за тази изява. Добре е да се знае, че Емил Попов, както Ангел Станев, Иван Русев, пропускам имена, бяха сред скулпторите от края на 70-те и началото на 80-те години, които навлязоха в нашия художествен живот и внесоха много нови неща в нашето изкуство, специално в скулптурата. Поначало скулптурата е едно, използвам случая да кажа, тъй като единствен Емил е скулптор, единствен от тези четирима художници, останалите са живописци, скулптурата е в по-голяма степен и у нас в цялост свързано с традициите, с академичната школовка, с академичния модел по принцип. Достатъчно е човек да се разходи в залите на музея Орсе в Париж и да види, че през 19-ти век, докато живописта е извървяла много дълъг път еволюционен, но заедно с това доста богат на направления, течения и т.н. – реализма, романтизма, импресионизма, пост импресионизма и т.н., скулптурата се задържа почти едва ли не до края на Роден в рамките на неокласистичната стилистика и това е академичната скулптура, която в различни прояви присъства в експозицията на този музей. У нас до 60-те години до известна степен, може би, и малко след това доминираха едни и същи модели на развитие на скулптурата, които се базираха основно, да не говорим за соцреализма, едно разбиране за скулптурата, което беше свързано статуарния принцип, реализиран в едни определени жанрови параметри – фигурална композиция, отделно стояща фигура, портрет, голо тяло – неокласически и академични форми на традиции и на изява. Този период и когато Емил навлезе в художествения живот, благодарение на тези автори, но и на други, но те бяха в авангарда на новите търсения на нашата скулптура тогава. Скулптурата до голяма степен разчупи тези граници, които сама по някакъв начин беше създала и оформила у нас. И в тази изложба ние сме свидетели на резултатите”, отбеляза проф. Чавдар Попов.

В залата по време на дискусията присъстваха и по-млади, и по-възрастни ученици на Емил Попов. Елена Аначкова репликира: „Много се акцентира, че се разглеждат автори с различни подходи. Но може би това не е същината. Може би професорът е подходил към всеки от нас универсално

и просто е оставил всеки да намери своята индивидуалност.

Дискусията върви до каква степен преподавателят се налага, до какво степен всеки намира своя свободен път. Това е малко по-второстепенен въпрос. Професорът има универсални уроци, които той нарича своите монолози. И всъщност това, което се случва е начинът по който всеки от нас ги разбира и ги реализира в творчеството си”. А един друг ученик, вече от различна възраст, вече и преподавател, доц. Цветослав Христов – Цупи добави, че при Емил лошото е, че няма лошо. И разказа как е попаднал като ученик при професора и как той го е върнал към изкуството, след като се отдал повече на правене пари преди години. „Това, което казаха и младите колеги, Елена го каза перфектно и го дефинира, това е изключително важно. Красиво бих го нарекъл, като преживяване. За мен следването мина на един дъх, макар че аз тогава си спомням, че за мен най-голямото щастие беше да изкарам три смени в Академията – първа, втора и нощна. За мен това бяха красивите моменти. И сутринта да можех да го посрещна вече пред статива с открит проблем. И естествено той да ми каже онези думи, които очаквах – да ме бутне с няколко сантиметра по-нататък от мястото, където съм – визуално, духовно, като преживяване. Емил каза така – и запомни,

правиш работи, колкото можеш да носиш.

Тази реплика негова, съвет, до ден - днешен я ползвам. Камъчетата, които намираш на пътя можеш да изградиш без кран и така нататък. Емиле, благодаря ти”, призна Цветослав Христов. А Емил Попов с усмивка отговори: „Изведнъж моята човешка суета така започна да пърха неудържимо, че има опасност гравитацията ми да се прекъсне и старата ми глава да се разбие в тавана. Моля за милост. И още едно – това за носенето ми свърши много работа, но то е заимствано от Хораций. Когато учи императорите как се пише поезия. Когато казва – нищо няма да липсва в изкуството ти ако носиш толкова, колкото поемат раменете ти.”

Диан Димов по време на подреждането на изложбата

Според Чавдар Попов благодарение на своето сериозно и задълбочено, професионално отношение към работата си и към студентите, Емил Попов е успял да предпази своите ученици, студенти от ранно вманиачване, което е много опасно. „Няма нищо по-смущаващо от това втори – трети курс студенти да се помислят за творци в кавички. Аз поначало не обичам тази дума, какви творци сме ние, творецът е един. Ние сме в най-добрия случай съработници някакви. Както и да е. Действително това е умение, според мен - умение да предпазиш младите хора. Доколкото мога да съдя от присъстващите, от изложбата, Емил е успял да съхрани, да запази това сериозно отношение към работата, към професията, което е своеобразен имунитет спрямо подобно вманиачване, защото егото е лош съветник за съжаление, особено пък хипертрофираното его. Мисля, че неговата вътрешна етика на художник, на човек е служила винаги през годините за един много точен ориентир даже дори да не е било формулирано това като програма или вербализирана форма на изказа. Това е етичен момент, но етиката и естетиката са едни до други и вървят ръка за ръка”.

Андрей Даниел /л./ и Станислав Памукчиев /ц./ бяха сред участниците в дискусията

Андрей Даниел обаче го репликира с усмивка за „маниащината”: „Ние сме състуденти. Те бяха маниаци – скулпторите. Те бяха от сутрин до вечер, а може би и през нощта седяха и работеха. А ние ги гледахме и ги сочехме като маниаци.

Полека-лека тази тяхна „маниащина” зарази и други хора.

Полека-лека се оказа, че това е виталната енергия на тази наша вълна, с която ние излязохме от Академията, защото не знам защо се беше получил някакъв ауфтакт преди нас и беше малко празно. И имаха нужда нашите батковци и чичовци от гилдията от нещо, което да дойде ново. Бяхме, наистина, посрещнати добре, но тези бяха денонощните маниаци. И именно, защото той /Емил Попов/ е бил маниак знае как да предпазва маниащината у студентите си, иначе не става. Аз се обръщам към нашите млади колеги, защото времената са доста разлагани, аморфозирани. Защо - защото всичко може. Чавдар /Попов/ говори за тази отличителна консервативност на Академията, която се мъчи да запази, да преподаде, да предаде някакви стандарти. Те са много заплашени, колеги, тези стандарти, ужасно са заплашени отвсякъде. Ако имаме възможност по света и да ходим по галериите, виждаме, че тези стандарти са напълно пренебрегнати и ние трудно можем да се усетим къде са пренебрегнати, защо, какво, как. И трябва да имаме ужасно силен, вътрешен компас или не знам какво да кажа, за да се ориентираме, за да знаем за какво става дума. Радвам се, че това място, което се нарича Академия, май преведено значи място за срещи, продължава да изпълнява тази своя функция даже в това разпадащо се време и успява да срещне едни млади хора с едни по-възрастни, и да има полезен обмен в тази работа и да се случи, нещо, което е важно. И може би засега задържа един процес, който неизбежен и за България, наблюдаваме го в целия свят и, от който малко трудно после се излиза. Обикновено от този процес излизат двама-трима. Това е, а иначе, блазня се да си мисля, че с Емил сме едно поколение и може би по някакво време и в някакъв момент сме били впрегнати в една и съща работа. Бил съм му благодарен, че бил такъв, какъвто е и съм имал възможност да му го покажа”, сподели пред всички Андрей Даниел.

Проф. Станислав Памукчиев пък добави:  „Искам да споделя това общо настроение и тази обща радост. Някак си от само себе си нашият разговор тръгна в много дълбоки води с една много щедра полу - усмивка, благодатна. Това не е случайно. Изплъзващият се Емил Попов, къде е Емил Попов, къде е неговият урок, кой е урокът на Емил Попов? Това, което Елена искаше да ни подскаже, че е сърцевината на днешния ни разговор. Емил Попов е в тази наша благодатна разположеност в това пространство. Той не е написал своята програма, не е написал учебник, методически. Под повърхнината на тази вода седи огромна енергия, една притегателна гравитационна сила и там някъде отдолу седи Емил Попов в тази гравитация, в която се лепим всички ние. Много странно стои това всичко – зад многообразието на изложбата почти никъде не може да бъде видян Емил Попов като формални белези, като формалния урок, обаче всички са приобщени към това пространство. Тук изплува майсторът-педагог. Преди да кажа за майстора педагог искам да кажа, че Емил Попов има много по-широка проекция и е

учител на много повече хора, отколкото може да си въобразим.

Преди малко се каза как всички искаме да се прилепим по някакъв начин към това. В момента и мен ме напира. Бил съм студент някъде 1978-79 година, завършил съм стенопис, но вече ходехме по изложби. На Пета национална младежка изложба Емил извади една мъжка и една женска фигура, които бяха толкова различни спрямо целия поток, че жадните за новинка така се налепиха и то не само формална новинка. Някой си вади от себе си най-съкровеното по един необичаен начин и другото, което е конюнктурата веднага го хвана. Там имаше в системата на ОХИ едни журита, водени от Светлин Русев. Самият той се будалкаше, че ако не били живописците в тези журита българската скулптура нямаше да я има в този си вид. /Емо се вмъква – вярно/. Преодоляването на страшно много схоластични предразсъдъци по отношение на скулптурата така, както я разказа Чавдар Попов идва донякъде и от необременеността на живописеца към проблема скулптура и отиване по същество там, където има човеколюбие, дълбочина на преживяването, емоционално. Тук, обаче, трябва да влезе и това, че това беше едно хубаво време на разширяващи се граници и жадните за модерно изкуство бързо се припознаваха във всякакви експерименти с формат.

Проф. Емил Попов и Валентин Господинов - двама скулптори, които имат много общо в своите позиции за изкуството

И четиримата, които са в проекта направиха този свой личностен пробив през формата, през езика на изкуството, през модернизирането на езика в края на 70-те и 80-те години, за което говори Чавдар. Това стои отдолу програмно – любовта, изразът през формата, човеколюбието, добрината, жегата. Самият Емил често в една хитра, привидно самоиронична самооценка

говори за себе като селски професор и че е селянин.

Това е код на дистанция, на позициониране в съвременния свят. Не е необходимо да се пишат научни разработки, учебници за това какво значи да си приобщен към една природна или селска култура. И как се позиционираш, и как седиш срещу света, и как това може да е заразно и да владее душите на толкова много хора, без отгоре да седи норма, диктат върху цялата тази зала. Емил не седи като диктат, седи отдолу като вътрешна температура. Интересно ми е, ако продължим в тази посока, какво е урокът на Емил, къде е урокът на Емил и може ли да ни върши работа. Чавдар Попов определи няколко типа успешни преподаватели, частично съм съгласен. Не приемам, че има средни, неуспели художници, защото са си дали всичко, за да бъдат преподаватели.

За мен слаб художник не може да бъде силен преподавател.

Както казваше Крум Дамянов или си полеви офицер, или си в резерва, или в обоза. Емил Попов е действащ, той е полеви офицер. Това е много важно, защото това го прави пластичен, чувствителен към днешния ден, а не в някакъв учебен материал като методични, технологични препоръки. Не това е урокът на Емил”. А Андрей Даниел продължи: „Говорим за тази свобода като някаква новост, като някаква крачка, която се случва в днешните времена или с някои персони в Академията. Свобода не се дава! Тя се завзема, тя се придобива. Това е едно вътрешно състояние на човека, който е тръгнал да върши тази работа. Няма какво ние като преподаватели да се бием в гърдите, че даваме свобода. Напротив, самият факт, че ние седим там и сме, е несвобода. Работата е, че по някакъв странен начин създаваме някакво условие, в което този, който има вътрешната необходимост да се освободи се освобождава. А какво е това да дадеш свобода, на мен не ми е ясен. Аз лично никога не съм получавал свобода от някого”.

За Мартин Трифонов музиката е част и от неговото усещане за цялостност на изкуството

Разговорът можеше да продължава още дълго, на наближаваше все пак откриването на изложбата. Един от най-талантливите млади ученици Мартин Трифонов, който докато се подреждаше изложбата свиреше и на пиано в галерията сподели, че докато са учили направили сравнение на един тип скулптури с „Go down Moses” /спиричуал/ на Луис Амстронг. „И си представих самата музика като форма. Това е един пример от цялото обучение. За музика си говорихме”, споделя младият скулптор.  А Диан Димов разказа на дискусията за една история със своя учител. Преди това намери общо между скулптора и прасето сред всеобщ смях. Една и съща свиня ражда и червено, и черно прасенце, зависи как е била оплодена. Така е и със скулптора – има в главата си различни идеи и е важно коя ще се оплоди. И тук е ролята на учителя. А за Емил Попов разказа една друга история: „С него сме в селото му /Дрен/, леко сумрачно време и само формуваме восък с професора. Той си го ритушира и виждам на плочките едно кафеникаво восъчно петно и се навеждам да го взема и викам: „Професоре, восъче!”. Той съвсем деликатно се почеса зад ухото и вика: „Абе, Диане, това не е от восъка, това е от кученцето!”. Аз викам: „Добре, професоре, благодаря!”. Така, макар и недиректно е помагал на много хора, предпазва по този начин и дефинира идеите по негов си начин – създава образ, чувство, интуиция. Много деликатност спрямо ситуацията и професор Попов е от малкото хора, които водят един и същи разговор в много различни времеви диапазони по различни начини. За него няма завършен разговор…”

Валентин Господинов не е само директор на галерията, но и човек, който участва в аранжирането на всяка изложба от начало до край

И още един ученик на Емил Попов, с когото разговаряхме при подреждането на изложбата – скулптора Валентин Господинов, директор на галерия „Владимир Димитров – Майстора” и преподавател в ��ационалната художествена академия. Той не се откъсна от нито един етап на подреждането на изложбата, което си е негова практика та чак до подреждането на осветлението. „За мен подреждането е окончателното прецизиране на художника. Участвам в целия процес. Това ми е кредото – там където се строят нещата и участвам във всички процеси”. А за изложбата казва: „Доволен съм от тази изложба и участието на такъв капацитет като Емил в усвояване на пространство и аранжиране, не мога да не съм доволен”. И добавя за контакта си с него: „Да контактуваш с Емил не е само да се учиш да бъдеш скулптор, но и да се учиш на мъдрост.

Приемам го като духовен баща.

И наистина това е подаване на ръка към следващото поколение, което с нашето поколение не се случи и това е много важно. Специално за него това е основно кредо – той подпомага даденостите на човека, колегата и му дава възможност да се развива. Аз също смятам, че човек няма право да се намесва в божиите работи – това което му е дадено ти го подпомагаш и го подкрепяш, но без да нарушаваш даденостите на човека. Изглежда, че е толерантен, но се получава това, което е решил. Но постига това, което смята за добро. Учил съм се от него в много различни посоки. Първо като ученик към учител, като студент към преподавател, като колега към друг колега, като духовност към друга духовност. Изобщо са много различни посоки, по които много мога да приказвам. И това, което съм се учил е как човек трябва да бъде като педагог. Там работиш с колеги и с авторитет, но не авторитарен”, споделя Валентин Господинов. И една малка скоба – в момента галерия „Владимир Димитров – Майстора” наистина трябва да се види. В нея освен експозицията, за която сега говорим, е и изложбата на проф. Николай Майсторов - миналогодишния носител на Националната награда „Владимир Димитров – Майстора”, както и творбите на самия Майстор. Това е изключително наситена композиция.

Колкото до „Без концепция…” тази изложба не е първата със студенти на Емил Попов и един от участниците в тях Мартин Христов добавя:  „Още като студент за мен за мен по-важен урок бяха тези изложби и тяхното съществуване, отколкото самото моделиране в ателието. Защото в един момент това моделиране трябва да излезе в изложба, да го видят хора. По съвсем друг начин трябва да го мислиш като продукт. Лошото е да се казва продукт, но общо взето е поредният урок от професора. Самите изложби са пореден урок. Както с музиката, самият контакт е някаква култура.

Самото правене на изложбата е някаква култура.

Той влиза в проблемите на студента на негова територия и гледа да развие неговите ресурси. Най-важното е, че е работещ човек и постоянно прави нещо, няма спирка. Има опасност човек да влезе в академията и четири години да ги изкара без много да си дава зор. Но като видиш, че преподавателят ти е човек, който всъщнос�� си движи нещата и постоянно е активен, и участва, това за мен е най-важното”, казва Мартин. И добавя за изложбата: „Това е другото качество, че всеки е различен от участниците. От една работа, която представлява уличен знак, до една съвсем класически изпипана глава – портрет е трудно да се направи, но тук се случиха нещата естествено, според мен”. А ние продължаваме с другите изложби и дискусии. /За целия проект можете да прочетете тук/. И благодарим на всички, които ни подкрепиха – Програма „Култура” на Столична община, Министерството на културата, партньорствата - на Националната галерия, Градската художествена галерия във Варна, галерия „Владимир Димитров – Майстора”, столичните галерии „Арт Алея”, „Стубел”, „София прес” и със спомоществователството на фондация „Процес – Пространство”, Eurostill и Винарска изба „Русе”. ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов