#Последната империя

[vprki]

Владимир Дворецки откри новозеландския поет Кевин Айърланд, приятел на Цветан Стоянов и не само…

Шестото издание на „Литературни маршрути“ на фондация „Прочети София“, която тази година отбелязва своята 10 годишнина вече започна с майските си разходки, които ще продължат до началото на юни. Ще продължат и през юли и септември. Тази година организаторите са ни подготвили 14 напълно нови градски литературни исторически разказа, чиито автори са поети, писатели, литературни историци, изследователи и журналисти.

Както ви обещахме в първата подробна публикация за пролетните „Литературни маршрути“ /може да прочетете тук/  ще ви представим шестата разходка,   посветена на една малко позната личност в България, с много интересна съдба. Историята на новозеландския поет Кевин Айърланд ще ни разкаже журналистът Владимир Дворецки /на водещата снимка/. Той е и преводач на книгата „Назад-напред“, в която Айърланд разказва за времето, в което е живял в България. „София на 60-те години на ХХ в. през погледа на новозеландския поет Кевин Айърланд“ ще започне от Градската градина срещу сградата на ул. „Дякон Игнатий“ 1 (Българска банка за развитие) на 2 юни от 15:00 часа. Преди доста години в тази сграда се помещаваше  Агенция „София прес“ и мястото, съвсем не е избрано случайно.

Изданието е на фондация „Европа и светът“, художественото оформление на корицата е на графичния дизайнер Огнян Илиев. Владимир Дворецки беше изключително любезен да ни предостави предговора си към книгата за публикация във „въпреки.com”, за което сърдечно му благодарим.

ПРЕДГОВОР НА ПРЕВОДАЧА

Ако потърсите в интернет стихотворения на Христо Ботев на английски, най-вероятно ще попаднете на негови творби, преведени от Кевин Айърланд (макар преписваческите сайтове обикновено да пропускат името на преводача). Но кой е този литератор, който освен Ботев е превел и стихове на Елисавета Багряна, Иван Вазов, Пейо Яворов, Блага Димитрова и много други наши поети? До ноември 2022 г. и аз не бях чувал за него, макар благодарение на неговите усилия българската поезия да е станала известна и ценена в англоезичния свят.

Кевин Айърланд, снимка: Radio-Nova-Zelandiya

Кевин Айърланд, който бе един от най-уважаваните новозеландски литератори (носител на Ордена на Британската империя и на Наградата на министър-председателя на Нова Зеландия за заслуги към литературата), е роден на 18 юли 1933 г. в град Окланд. Той почина на 19 май 2023 г. пак там, два месеца преди да навърши 90 години. Аз имах щастието да поддържам дистанционна връзка по електронната поща през последната година от живота му. Кевин Айърланд бе съхранил разсъдъка, паметта и бодрия си дух и сподели с мен много неизвестни факти за българската литература през 60-те и 70-те години на ХХ в. Колкото и да е невероятно, този човек, дошъл от другия край на света, е живял в България в продължение на 20 месеца през периода 1959-1961 г., а десет години по-късно пак е дошъл у нас за кратко през лятото на 1969 г. За всичко това той разказва в тази своя мемоарна книга, озаглавена „Назад-напред“. В края на декември 2022 г. Кевин ми изпрати екземпляр от нея с посвещение. За съжаление, книгата не е известна у нас, макар почти изцяло да е посветена на „българския“ му период. След като я изчетох, веднага реших, че тя трябва да бъде преведена на български език. След много усилия от страна на малкия екип на Фондация „Европа и светът“, „Назад-напред“ вече е достъпна за нашите читатели.

Както става ясно от тези мемоари, за първи път Кевин идва в София през лятото на 1959 г. на гости на свой приятел – новозеландския писател Морис Шадболт, който имал интимна връзка с преводачката Жени Божилова (по-късно съпруга на Николай Хайтов). В нашата столица младият поет се влюбва в красивата студентка по кинознание Дона Маринова, която му заприличала на кинозвездата Ингрид Бергман, и веднага ѝ предлага брак. Дона се съгласява да се омъжи за младия новозеландец, двамата сключват брак и заживяват в семейното ѝ жилище на ул. „Цар Иван Шишман“ №35 (срещу църквата „Свети Седмочисленици“). Първоначално Кевин си изкарва прехраната с частни уроци по английски (той имаше много богат речник, тъй като от ранна възраст се е занимавал с литература и е учил в Окландския университет). Скоро след това, обаче, комунистическите власти го канят (като реално го принуждават) да стане езиков редактор-стилист в Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина (КПКВЧ) – правителствена агенция, натоварена със задачата да пропагандира „постиженията“ на социалистическия строй зад граница. Кевин трябвало да „оглажда“ преведени на английски пропагандни статии. Освен това публикувал в издавани у нас списания и свои преводи на стихотворения на наши поети като Вапцаров, Смирненски, Вазов и други.

Кооперацията на ул. "Цар Иван Шишман" 35, където е живял Кевин Айърланд със съпругата си Дона

В една от главите на „Назад-напред“ Кевин обяснява как му е било възложено да преведе Ботев. Това е станало след комичен инцидент с известния шотландски поет комунист Хю Макдърмид, който едва не завършил трагично. Няма смисъл да го преразказвам, можете сами да се насладите на разказа на Кевин, който е бил очевидец на случката по време на официална вечеря в София.

Ето обаче нещо, което няма да намерите в книгата, а го научих от имейлите на Кевин: след гореописаното фиаско, тъй като превеждането на стиховете на Ботев вече било включено в издателските планове, шеф от Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина възложил тази задача на младия новозеландски поет, въпреки че той все още нямал нито една книга зад гърба си. Кевин не бил уверен дали ще се справи с Ботев и предложил вместо неговите стихове да преведе тези на Яворов. Но шефът от КПКВЧ, чието име той не си спомняше, поставил въпроса ребром – „или Ботев, или нищо“. В края на краищата, младият поет се съгласил да преведе Ботев, тъй като искал да му разрешат да напусне България заедно със съпругата си. Така и станало – двамата отпътували за Лондон през 1961 г.

Луксозното двуезично издание на стиховете на Ботев в превод на Кевин Айърланд било отпечатано от Агенция „София прес“ през 1974 г. и 1982 г. Кевин ми призна, че някои от преводите му не са много добри. Той се извини с това, че да се преведе героична българска поезия от XIX век на съвременен английски език просто не може да бъде направено успешно. Кевин разкри, че единственият човек, който му оказал „почти чудотворна помощ“ при превода на Ботев, била Маргарита (Марго) Алексиева. Тя е дъщеря на дългогодишния ни посланик в Лондон Панчо Хаджимишев, дядо на известния фотограф Иво Хаджимишев. Марго израснала в посолството ни в елитния лондонски квартал Кенсингтън през 30-те години на ХХ в. под грижите на английска гувернантка. „Когато пожелаеше, тя можеше да говори на най-близкия вариант до официалния английски език от XIX век, а освен това разбираше всеки нюанс на българския език от XIX век. Тя ми беше помощничка-чудо“, сподели Кевин.

Не е ясно защо издаването на преводите на Ботев, направени от Кевин, е било забавено толкова много. Предполагам, че първото издание е било отпечатано във връзка със 100-годишнината от геройската смърт на поета-революционер. Междувременно Агенция „София прес“ публикувала през 1970 г. и двуезично издание на десет стихотворения на Елисавета Багряна, преведени пак от Кевин Айърланд. Тази луксозна книга е била издадена във връзка с възможността Багряна да получи Нобелова награда за литература. Тя е била предлагана за това високо отличие на два пъти – по време на Втората световна война и през 1969 г. Самият преводач ми изпрати един екземпляр от книгата, който е обиколил Земята – от София през Лондон до Окланд и след това – обратно в София. Кевин на няколко пъти ми писа, че си посипва главата с пепел заради лошото качество на преводите. Той го обясни с това, че българските власти са му дали невъзможно кратки срокове, а и не е разполагал с добри речници. Понякога му се налагало да превежда по цяла нощ с помощта на Дона. Отгоре на всичко, от издателството на „София прес“, кой знае защо, пуснали за печат най-грубите ч��рнови. Кевин все пак си направил труда да поправи на ръка най-грубата грешка в екземпляра, който се съхранява в Националната библиотека на Нова Зеландия.

Редно е да разкажа и за собственото литературно творчество и някои подробности от живота на Кевин Айърланд, който бе смятан за доайен на новозеландската поезия. Приживе той е издал 27 свои стихосбирки и десет книги с проза, някои от които са получили важни литературни награди. Автор е и на либретото на операта „Снежната кралица“ на композитора Дейвид Уорд, която е била поръчана от Би Би Си и е излъчвана по британската радиостанция. Когато идва у нас през лятото на 1959 г., Кевин е едва 26-годишен, но вече е публикувал доста свои стихове в периодични издания в родината си. Освен това, през септември 1957 г. той основава заедно с приятеля си Джон Йелаш литературното списание „Мейт“, което излиза чак до 1977 г. Докато е в България, Кевин изпраща свои стихове за публикация в това и други новозеландски издания.

Литературната кариера на Кевин Айърланд, обаче, се развива, след като напуска България заедно с Дона и се установява да живее в Лондон. Той пише стихове, докато работи нощна смяна като коректор във в. „Таймс“. За отбелязване е, че Кевин публикува всички свои книги в родината си. Както писах в серия от публикации на сайта на фондация „Европа и светът“, в някои от произведенията му може да се открият следи от пребиваването му в България. Кевин е посветил няколко любовни стихотворения на Дона. Освен това, младият новозеландски творец дотолкова е бил впечатлен от военния парад в София на 9 септември 1959 г., че го е пресъздал както в стихотворна форма, така и в разказ, публикуван в сборника Sleeping With the Angels (издаден  през 1995 г.). Но с най-голяма литературна стойност според мен са стихотворението “Тракия”, което дава синтезирано, наситено с исторически препратки описание на този наш регион, и елегията, озаглавена In Memory: Tsvetan Stoyanov (В памет на Цветан Стоянов). И двете произведения може да прочетете в мой превод на български в публикация на сайта на “Европа и светът”.

Цветан Стоянов

В „Назад-напред“ Кевин Айърланд описва детайлно приятелството си с Цветан Стоянов – виден наш литературен критик и преводач. Той изразява бурно гнева си от ранната смърт на Цветан, който си отива от този свят едва 41-годишен след неуспешна операция на апендикса, направена през 1971 г.. Кевин твърди, че комунистическите власти нарочно са причинили смъртта на видния интелектуалец и преводач. Тази версия, между другото, се споделя и от литературоведа Йордан Василев.

Вестник „Литературен фронт“ от лятото на 1969 г., в който са публикувани две стихотворения на Кевин Айърланд, преведени от Цветан Стоянов

Кевин Айърланд поддържа трайни приятелства и с много други наши културни дейци както при пребиваването си в България, така и след това. За да си намери жилище в британската столица, голямо съдействие му е оказал братовчедът на Дона „Пиер“ – бившият български дипломат и известен интелектуалец Петър Увалиев. По-късно новозеландецът му връща услугата, като се съгласява да стане редактор на неговата монография за художника Търнър. Вратите на дома на семейство Айърланд са широко отворени и за други наши интелектуалци като Пашанко Димитров, контрабасист от Лондонския симфоничен оркестър и автор на популярна историческа книга за цар Борис III, писателя дисидент Георги Марков, с когото са живеели на съседни улици в квартала Клапам, както и някои командировани за кратко българи, като писателя Васил Попов, кинорежисьора Рангел Вълчанов и други. Благодарение и на тази своя щедрост, Кевин вече е оставил следа в българската литературна история. В романа си „Времето на героя“, чието първо издание е от 1968 г., Васил Попов описва новозеландския си приятел в образа на ирландския поет Патрик, който развежда главния герой из Лондон. Кевин поясни, че българският писател е използвал много негови изказвания. Той му превел какви думи е сложил в устата му и новозеландецът се съгласил, че трактовката е правилна.

В своята мемоарна книга Кевин отделя подобаващо място и на Георги Марков. Той ми обясни, че се е запознал с него още в България, но по онова време не е общувал много с него, тъй като тогава Марков е бил от „висшето общество“. След като писателят емигрира в Лондон обаче, двамата стават близки приятели. Кевин и Дона превеждат на английски пиеси на Георги Марков, включително и „Архангел Михаил“, с която той печели първа награда на международния театрален фестивал в Единбург през 1974 г. Това е вероятно първата международна награда за произведение на български писател! В литературния архив на Кевин Айърланд в Националната библиотека на Нова Зеландия се пази машинописният оригинал на неговия превод на „Архангел Михаил“ със собственоръчно нанесени поправки. В „Назад-напред“ новозеландският поет разкрива и досега неизвестни у нас подробности за убийството на нашия писател през 1978 г., както и последвалото полицейско разследване. Кевин разказва, че негов познат го е разпитвал за маршрута на Георги Марков преди и след работа в Би Би Си малко преди покушението. Той споделил това със следователите, но за съжаление не казва в кого се е усъмнил.

Освен, че е превеждал и популяризирал наши поети и драматурзи, Кевин Айърланд е създал още нещо много важно за съвременната история на България – книгата, която държите в ръцете си. „Назад-напред“ дава невероятно живописна картина на нашата действителност през 60-те и 70-те години на 20-и век. В една от главите, например, се описва срещата на Тодор Живков с български писатели през лятото на 1969 г., на която Кевин става очевидец. Не ми е известно някой наш творец да е описал това фрапиращо събитие, по време на което Живков се нахвърля с нападки срещу стреснатите български литератори. Според мен, главата „Великият диктатор“ е на нивото на „Задочните репортажи за България“ на Георги Марков, и би трябвало да стане достояние на широки кръгове от българската общественост. Интерес представляват и описанията на бита на сънародниците ни от средата на 20-и век, от които можем да научим много неизвестни за нас факти и вече забравени обичаи. Макар Кевин да е живял в София, той е обикалял цялата страна, и разказва в мемоарите си за невероятно любопитни и комични преживелици в затънтени кътчета от родината ни.

Разбира се, човешката памет има своите ограничения, още повече, когато става дума за събития отпреди половин век. От определени пасажи в „Назад-напред“ става ясно, че Кевин е забравил някои думи и понятия, свързани с България (постарах се да ги маркирам с бележката „така е според автора“). Освен това, както самият той изтъква, разказът му не може да бъде обективен. Но, въпреки всичко, тези мемоари могат да послужат като „капсула на времето“, от която да разберем през погледа на един интелигентен чужденец какъв е бил животът на българите през 60-те и 70-те години на ХХ век. Първоначално новозеландският поет е бил с леви убеждения, но сблъсъкът му с действителността у нас, както и с британските бюрократи и синдикати, доста променят неговия мироглед.

Владимир Дворецки

Когато Кевин ми изпрати последната си стихосбирка Just Like That („Просто така“), публикувана през 2021 г., той бе написал следното посвещение: „На Владимир Дворецки, задето питаше и търсеше, с най-добри пожелания. Кевин Айърланд“. За съжаление, той не успя да отговори на всичките ми въпроси, но „Назад-напред“ може да ви даде достатъчно добра представа за него и за това, което е видял в България и у българите. 

В част от главите няма „българска връзка“, но те съдържат интригуващи описания на живота в Лондон през 60-те и 70-те години на ХХ век, разкази за интересни хора и живописни пейзажи от Нова Зеландия.

Владимир Дворецки

Припомняме, че миналата година на 22 юни се състоя Литературна вечер в памет на новозеландския поет Кевин Айърланд (1933-2023), преводач на Ботев и други български автори на английски в галерия „Мисията“. Тя беше организирана от фондация „Европа и светът“ със съдействието на Държавния културен институт към министъра на външните работи. /За съжаление отсъствах от София и нямаше как да присъствам на това знаменателно събитие –б.р./  В публикация на сайта „Европа и светът“ тогава Владимир Дворецки споделя: “Допреди половин година не бях чувал името му, нито пък съм подозирал, че през 50-те години на ХХ в. София е била един вид Мека за новозеландската литература. Но тъй като редовно проверявам новините на Гугъл с ключова дума „България“, през декември м. г. (2022) от литературния уебсайт newsroom.co.nz изплува една невероятна история, която описах в предишна публикация….. За съжаление, собственото литературно творчество на Кевин Айърланд не е известно у нас. Той ми изпрати изрезка от вестник „Литературен фронт“ от лятото на 1969 г., в който са публикувани преводите на две негови стихотворения, направени от приятеля му Цветан Стоянов.

В посвещението си той пише: „Като пробни камъни за паметта, и за Владимир Дворецки с милиарди благодарности, този доста разочароващ и неточен сборник, с всички най-добри пожелания на света, Кевин Айърландл 14 януари 2023 г.“. Заедно с това издание получих и копие от мемоарите на Кевин „Backwards to Forwards“ /„Назад-напред“, публикувани през 2002 г., последната му, 27-а поред стихосбирка, и изрезка от в. „Литерагтурен фронт“ от лятото на 1969 г. по повод поредното му гостуване в България. Авторът Цветан Стоянов (приятел на Кевин) споменава, че новозеландският поет е превеждал стихове от Яворов, Дебелянов, Смирненски, Багряна и други. Българският литератор помества в същия брой на вестника и два свои превода на стихотворения на Кевин.

Издаването на книгата „Назад-напред“ Кевин Айърланд   на фондация „Европа и светът“ е събитие. Тя заслужава специално внимание и сме убедени, че ще предизвика интерес не само в литературните среди. Владимир Дворецки  сподели пред нас, че съпругата на Кевин проф. Джанет Уилсън идва в България на 30 май и ще си тръгне на 3 юни. Предстои представяне на книгата и като част от културната програма на Пролетния Панаира на книгата. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Гергина Дворецка, Владимир Дворецки и архив

[irinapenevawritings-blog]

Не съди книгата по доброто заглавие

Не съди книгата по доброто заглавие

Или как да се спасим от очарованието на идейно заглавие, маскирало глупав сюжет

(more…)

[mihaylovblog]

България в сп. @nationalgeographicmagazine, 1913 г.

През февруари 1913 г. България е отново на страниците на National Geographic. От последната й поява са минали само три месеца, през които събитията на Балканите са били пвоече от динамични. Българите за изтласкали турските войски до Чаталджа, а превратът на малотурците в Ца��иград в сложил край на мирните преговори в Лондон. Балканската война продължава и по всичко изглежда , че доблестта на българските войски ще им донесе голяма победа. Всъщност статията на Мур излиза само месец преди превземането на Одрин (13 март 1913 г.) да добави нова страница към военната история. Уви, битките не са всичко в една война, а надеждите за „окончателното разрешаване на многовековния Източен въпрос" се оказват наивни. Само половин година по-късно Междусъюзническата война отново ще преправи картата на Балканите. Интересно е все пак да си представим историята по различен начин - така както са я видели читателите на National Georaphic в началото на 1913 г.

 “Войната, която „Съюзниците" поведоха срещу Османската империя, обещава да доведе до окончателното решаване на многовековния Източен въпрос.Турците не бяха отблъснати изцяло в Азия, но все пак бяха изтласкани достатъчно в тази посока, за да се сложи край на властта им над подчинените европейски народи. Това е решение, на което страните, които нямат материален интерес от поддържането на османския режим, отдавна се надяват.

Преди векове турците тръгнали от Мала Азия с идеята да завладеят света за своя пророк Мохамед. На изток те пренесли вярата си в Персия, Индия и Китай, а на запад - в Европа. В Европа те успели да си проправят път чак до вратите на Виена, подчинявайки народите в югоизточните части на континента. Но макар да покорявали и да се налагали със силата на меча, турците установили, че изповядващите християнството народи на Югоизточна Европа са сред най-твърдоглавите и неподлежащи на обръщане в тяхната вяра.

Оттеглянето на турците от Балканите беше сравнително бързо. Постепенно, понякога без чужда помощ, понякога с подкрепата или изцяло с усилията на една или повече от Великите сили, покорените християнски народи възвърнаха своята независимост. През последните сто години от османските владения се създадоха днешните държави Румъния, Гърция, Сърбия и България, а Черна гора, която винаги е била независима, получи конкретни граници и признание. Малко по малко въпросът за съществуването на Турция в Европа беше стеснен, докато в началото на настоящата война подвластните на султана европейски територии обхващаха единствено провинциите Македония и Албания и Одринския вилает.

Няма причини балканските съюзници да не са изгонили турците от Европа преди десет или дори двайсет години, стига да биха могли да се разберат за разделянето на териториите и да биха имали смелостта да се опълчат срещу европейските диктатори.Но защото са гърци, българи и сърби, пръснати из Европейска Турция, всяка малка държава с огромни амбиции предпочиташе да остави годините да се изнижат в надежди някой политически обрат сред Великите сили да проработи в тяхна изгода. В крайна сметка ако не народните маси на балканските страни, то поне техните водещи държавници загърбиха дрязгите и съперничествата си и - след като се споразумяха в началото на 1912 г. - няколко месеца по-късно започнаха настоящата война, уверени в своя успех.

 Когато страните бяха готови, те поставиха на турците условия, за които знаеха, че гордостта и арогантността на мохамеданите. Зад мотивите на съюзниците се криеше дълбокото желание да си отмъстят. Турците решиха да изберат войната пред исканията на Съюзниците. Бяха уверени, че ще могат да обуздаят съюзниците, ако не и да ги изтласкат отвъд границите им. Една след друга военните части от Мала Азия минаваха през Цариград с викове „Напред към София!".

Очевидно планът на турците беше първо да разбият българите и по-късно - след като вече са се справили с този най-страшен противник - да насочат своето внимание към това да накажат другите държави. Турците обаче не бяха в състояние да се справят дори с първата задача, която си бяха поставили. Те са бавен народ. Мисля, че Фон Молтке беше казал, че турците започват да защитават някаква позиция едва тогава, когато някоя друга армия би обмисляла капитулация.

В България армията се отличава с бързина и френски устрем. Българските офицери, които от години се подготвят за тази война, поглъщаха историята на Наполеон и планираха да следват неговата бързина на движение. В Софийския клуб винаги се обясняваше, че когато българите нападнат, те бързо и стремително ще тръгнат към Цариград. Представете си как тази малка нация, която има само около три милиона жители и която обикновеният американец е свикнал да си представя като примитивна страна на „южняци", мобилизира армията си от 350 000 човека. Само две седмици след като бяха призовани на оръжие, нейните сили бяха на лагер зад граничните планини, готови да преминат границата в момента, в който от София дойде съобщение, че мирът окончателно е нарушен.

Тези, които дори и малко познават турчина, могат да си го представят - на фронта, как получава новината, че собственото му правителство е обявило война на българите и сърбите, без да чака тези страни заедно с Гърция да последват примера на Черна гора.

Новината създава у турчина усещане на голямо удовлетворение. Но тъй като е бавно подвижен и като общо е мързелив, лагерът му не се вълнува от вестите като българския. Той бавно се събира на малки групички със своите бойни другари, коленичи и благодари на Аллаха, прави кафе и свива цигара, след което прекарва щастливо вечерта около лагерния огън в приказки как ще накара българските момичета да танцуват на неговата музика, когато нахлуе в България и българите изоставят жените и децата си в негова власт.

Но всъщност самият турчин - а не българинът - щеше да скача и да бяга, за да се измъкне от пътя на противника. Българите минаха през проходите със скорост, която изуми военните командвания на другите държави и след три следващи бързо една след друга кратки битки турците бяха отхвърлени към закътаните позиции на линията при Чаталджа, на около 30 мили от Цариград.

Българите обаче не спряха при Одрин. Като се задоволиха да покрият крепостта само с толкова хора, колкото са достатъчни да пазят гарнизона да не избяга и да не получава допълнителни провизии, те продължиха напред към своята цел.

И какъв беше резултатът от това, че стигнаха до окопите на Чаталджа в рамките на три седмици, след като нападнаха турските линии? Резултатът беше забележителен. Толкова страховит, че почти всяка нация би сключила мир без повече битки и би платила всички контрибуции, които съюзниците биха счели за справедливо да поискат. Но душата на турчина е от различна материя. Неговата религия не е нещо, което сериозно ще се замисли за прахосването на плътта и кръвта на този свят.

 Турците имаха може би 400 000 души, пръснати из територията на Европейска Турция, но при Чаталджа успяха да съберат едва около 70 000 боеспособни войници за защитата на Цариград. Другите бяха в разход по различни причини: някои бяха убити в битките, други бяха станали негодни поради болестите и глада, трети бяха в плен, четвърти бяха затворени в различните гарнизони - като тези в Одрин, Янина и Скутари, - а на пети беше отрязан пътят за отстъпление и бяха принудени да търсят укритие в планините.

И все пак с тези 70 000 души турците успяха да удържат позициите при Чаталджа.

Там те започнаха да се сражават. В това тясно пространство българите вече не можеха да обхождат фланговете им с бързи маневри. Морето от едната страна и тежките оръдия на турските крайцери от другата ограничаваха възможностите за атака до тясната крайбрежна равнина, което позволи на турските войници да заемат окопите и редутите и да подложат на непрекъснат обстрел напредващата българска пехота.

Въпросът е дали сега - след като Лондонската конференция се провали и боевете бяха подновени - българите ще успеят да преодолеят линиите при Чаталджа.

Превземането им изглежда възможно единствено посредством бавно и мъчително миниране и окопаване; с други думи, единствено чрез тежки и самопожертвувателни усилия.

Българите стигнаха със силата на оръжието до Егейско море. Вече говорят за флота, който имат намерение да построят, и планират да имат кораби както в Черно море, така и в Егея, като по този начин контролират - без да го владеят - големия воден път, който свързва тези морета. Един поглед към картата е достатъчен да покаже колко прекрасна позиция ще имат българските армия и флот във всяка следваща война с Турция.

Като предложиха да върнат на Турция достатъчно широка ивица земя, която да позволи Цариград да се свърже с Дарданелите - предложение, което беше отправено на неуспешната Лондонска конференция, - българите засвидетелстваха своето желание да не влизат във високата европейска политика. Ако завземат желания Цариград и Дарданелите - т.е. цяла Европейска Турция, - българите отведнъж биха влезли в сферата на политиката, която кара Великите сили да се разделят на две балансиращи групи, за да поддържат мира в Европа. Любопитно е, че българите изглежда имат малк�� желание да владеят града, който - както един техен водещ държавник изтъкна пред мен - е причинил разрухата и падението на всяка империя, която го е притежавала.

За разлика от гърците българите не са мечтатели и нямат имперски амбиции. Те са много твърдоглави, както е установил всеки изследовател, който е писал за тях. Те са изключително практични, дори повече от сърбите и черногорците, които също са славяни.

А що се отнася до турците, те масово ще се върнат в Азия, като продадат земята си за колкото могат или позволят да им я вземат, тъй като християните искат да си отмъстят. Ще си отидат същите, каквито са дошли преди векове, малко променени от своето съжителство с европейските народи, които са запазили такива, каквито са ги намерили през Средновековието - с цялото варварство на средновековна Европа, с нейната живописност и цветове, с нищетата и сляпата вяра.

Но на уголемените балкански държави изглежда спокойно можем да предскажем бърз прогрес, тъй като вече видяхме как всички те в много трудни условия вече са изпълнили поне отчасти амбициите си да възприемат цивилизованите институции на Европа и да развият образованието, морала и материалното си благополучие.

Снимки и текст: https://www.nationalgeographic.com

[obkov-obzavejdane-bani-blog]

Дарение борец орган, 18, в Новата година с отличие Лучия Мее е удостоен с Британската империя медал за своята работа за подобряване на осведомеността за дарение на органи. На 18 години, от Баликасъл в Северна Ирландия, който е имал три операции за трансплантация на черен дроб – първият на възраст над осем години – това е един млад човек за Нова Година списък на награди. Тя провежда кампания за даряване на органи, които трябва да се преподават в училищата и за всички да се подпишат дарение регистър на орган. По-рано тя говори за бибиси, че всеки нов орган е “подарък”. Мис mee е бил диагностициран с автоимунни хепатити, когато тя беше млада и каза, че тя се нуждае от нов черен дроб. Въпреки това две операции за трансплантация през 2007 и 2009 г. приключи в тялото си отторгает нови органи и тя получава третата нова черния дроб, когато тя беше на 16. Образование и разговор “За мен това винаги е била специална нещо е да знаете, че решението е взето не на някой друг, но е подарък от всяко лице или на неговото семейство”, каза тя. “Каква система сме на място е много по-важно, по мое мнение, че тя работи заедно с таксите и разговор.” Тя също каза, че семейството винаги трябва да има последната дума. И тя наскоро каза: “няма достатъчно доказателства, че отказът на търсачката в по-донорството на органи, ако тя се извършва без образование”. Мис Ми каза, че тя е написана за двете донор на органи, но нищо не са чули от тях. Сега тя завършва обучението си в училище в графство Антрим след последната трансплантация на черния дроб. Министри от правителството в Северна Ирландия и Англия да мислят за смяна на системата ‘презумпция за съгласие, в който хората трябва да се откаже от дарението, а не да избира в с подписването на регистъра на донори. Консултации по новата система вече са започнали. Уелс вече е приет подход ‘презумпция за съгласие” и Шотландия планира да прилага такава схема. В момента около 6500 души в обединеното кралство очакват трансплантация на органи. Един от 10 на получателите на награди тази година бяха от сектора на здравеопазването. Те включват в себе си damehoods Кати Уоруик, бивш изпълнителен директор на Кралския колеж на акушерки и Клер Маркс, изходящи президент на Кралския колеж на хирурзите, и светлина за Д-р Робин движения на тялото-значка име от Института Франсис крик, услуги генетика и стволови клетки. Там също е бил рицар на големия Кръст за здравно учен сър Кит Питърс. Нека да блокирате реклама! (Защо?)

[sofia-guide-blog]

Интерактивен музей Абритус

“Ignoranti quem portum petat nullus suus ventus est”

, са казали древните римляни. В превод: „Ако не знаеш кое е твоето пристанище, за тебе няма попътен вятър“.

Хванете попътен вятър в посока древния град Абритус, за да се озовете в един от най-добрите интерактивни музеи в България.Дванадесетте зали неусетно ви пренасят в миналото чрез игри, филми, умни стъкла, които пазят тайни, и шкафчета, които крият отговори.

Абритус в няколко реда

Абритус е наследник на тракийско селище и от І в., както много други римски поселения, постепенно прераства от военен лагер в укрепен град. Днес са разкрити много от тайните му - можете да се разходите сред крепостните стени и да разгледате музей с находките. Научете повече за историята на Абритус. А за пълно потапяне в древноримския свят – влезте в Интерактивния музей.

Залите

В залата на боговете огромен въртящ се диск ще ви помогне да научите кой древногръцки на кой римски бог отговаря.За децата има пъзели с римски мозайки, можете и сами да направите своята римска монета от глина (изсъхва за няколко минути и си я отнасяте у дома).В кино залата можете да гледате филм за Абритус.Има цяла зала, посветена на любопитни факти за римляните, като например, „Къде в Римската империя е създадена първата пожарна команда?“ и „На кого е кръстен месец януари?“. Зад десетки вратички ще откриете изобретенията, които дължим на римляните (например, първия дъждобран, клечките за зъби и за уши, банските, спиралата за мигли...).

В интерактивния музей ще научите за римляните още:

какво е било менюто на пиршествата им

 какви ликьори пиели (например, пиперливо и стафидено вино)

 какви поговорки са използвали

 от колко души са се състояли легионите им

 каква е билата модата им

какво се е случило при последната битка на император Траян Деций

 как е открито златното съкровище от Абритус

Полезна информация:

 Интерактивният музей се намира в Археологически резерват Абритус, на 2 км от Разград (има табели). Билет: 3,50 лв., за учащи 2 лв., семеен билет 6 лв. Работно време: от 9 до 17:30 часа – без почивен ден (1 април – 31 октомври). От 1 ноември до 31 март в събота и неделя само с предварителна заявка. Телефон за връзка: 084/ 66 24 60.

[vprki]

Споделените истории на Кирил Чолаков за сега и преди…

 „Това, което ме свързва и с България, и с Италия, освен работата и интересите ми в сферата на изкуството, са приятелствата. Това е може би единственият мост във времето. Какво да кажа – да поздравя всички приятели, както казвам – в отсъствие и в присъствие.“ Каза за „въпреки.com” художникът Кирил Чолаков.

Разговорът ни е в близост до неговия дом в Римини в стария Рибарски квартал, който сега е уютно и красиво място за живеене, където италианското усещане за красота си е дало воля. Не е богатски квартал, тук всички се познават и ценят другия.За нула време ни приемат като приятели, защото сме от родината на Кирил…А той живее тук повече от 20 години и е сред интелектуалния елит на града с древна история и култура. До нас в квартала е прословутият мост на Тиберий, бележещ началото на римския път Виа Емилия. Парадокс или не, по време на Втората световна война и командването на германци и американци, всеки по свой път дават разпореждане да се внимава и да не бъде бомбардиран…Но това е друга история. Римини, извън неговата древна история, забележителни църкви, изписани от времето на Ренесанса, а и преди него, е градът на Фредерико Фелини, роден и починал тук, но това също е друга история, която ще ви разкажем след време. Сега си говорим с Кирил Чолаков.

Мостът на Тиберий в Римини

Два дни преди нашия разговор заедно с него, проф. Чавдар Попов и съпругата му Снежана бяхме в Равена, където се намират най-знаменитите византийски мозайки от V до VІІ в., които припомнят за легендарното минало на Равена като последната столица на Западната Римска империя след падането на Рим през V в.Тук е и гробът на Данте, прокуден от своята Флоренция. Пред тези мозайки се вливаш в съвършенството на Вселената и страшно ти се иска да видиш хората, създали тази вечност на красотата, пред която времето е безвластно, пак друга история. Но там, в Равена, се случи нещо неочаквано, дори и за Кирил Чолаков и го върна към една стара история, вече от миналия век. Беше понеделник, мавзолеят на Гала Плачидия, Архиепископската капела и Базиликата Сан Витале с невероятните си божествени мозайки отворени бяха за посетители, но музеят – не. Служителка ни напомня кой ден е, но чува името на Кирил Чолаков и започва неговата история…И той разказва:

Стефано Манкузо /л/, Кирил Чолаков и съпругата му Замира

„Невероятно е това, като чувам, че сега казваш „стара история“, защото все едно беше вчера. Но, наистина, това е моето начало – на одисеята Италия. 1996 година спечелих един конкурс на ЮНЕСКО: да направя скулптура от мозайка за общината на Равена. 1997 година през март месец, преминавайки през всичките перипетии на италианското посолство – визови и т.н., най-накрая се озовах в Равена, в този център, който се казва Алвестайнер и който по тези времена беше изключително актуален. Идваха преподаватели от най-различни държави, от Париж, студентите бяха американци, бяха японци, италианци, разбира се. Така започна моята авантюра в Италия с тази скулптура, която аз имах около 3 месеца да направя. В интерес на истината се оказа, че почти през цялото време трябваше да работя доста усилено, но ми останаха няколко дни, в които отидох да видя за пръв път в живота си Венецианското биенале (1997 година). Беше много интересно, защото аз имах само един ден, а това беше денят на preopening, т.е., влиза се само с покани. Никога няма да забравя, стигнах до Биеналето, до Джардини – хората са вътре, виждаш всичко, но не можеш да влезеш, никой не те е поканил. Никога няма да забравя това чувство на яд: казваш си „Как е възможно? Ама това е единственият ми шанс!“ И се обърнах така гневно и питах тези, които ��инаваха: „Ама вие откъде ги взимате тия покани?!“ Мина един човек, направи 5-6 крачки, после се обърна и вика: „Е, ела с мене“. Влязохме заедно. Той се оказа един от най-големите архитекти във Венеция. Никога няма да забравя жестовете на маестрия – аз това мога да го нарека „маестрия“. Защото един маестро, когато подава ръка на един абсолютно начинаещ, тръгващ млад художник…

От Архиепископската капела

И така, идването в Италия, по всяка вероятност беше един щастлив момент, в който обаче нямах никаква представа, че моята съдба по-нататък ще поеме тази посока. А, говорейки за миналото време и за тази скулптура, която аз направих тогава, тя беше избрана за най-добра сред 3000 участници. Аз знаех, че е в Музея и съвсем случайно сега, преди два дни, като минахме, като прочетох „Национален музей на Равена“, се сетих да попитам една служителка. Беше много интересно, защото като ѝ казах моето име, то е нетипично за Италия, тя подскочи и каза: „Ами, да, тя е там – в третия двор! Толкова е цветна, толкова е хубава!“ Тогава виждаш как се сменя отношението към тебе и към всичко. И ми стана много приятно, изключително приятно. Бях забравил, по-скоро не се и надявах, че тази моя работа е все още в Националния музей на Равена.“

Споделям му колко сме се почувствали щастливи около това негово преживяване, че работата му отпреди толкова години е част от експозицията на Музея в Равена и го питам дали се връща към тези местата в Италия, които е съпреживял и продължава.

Урбино

А Кирил отговаря: „В Италия е концентрирана огромна част от световното културно наследство, би трябвало да се чувствам изключително щастлив, че е около мен. И, естествено когато имам време, се връщам с огромно удоволствие. Огромно е удоволствието, когато съм с приятели от България или от някоя друга държава, гости, да видя тези неща и през техните очи.

Но си мисля от съвременна гледна точка – ето това, което усетих като емоция последния път, гледайки мозайките в Равена, че това наистина културно наследство ти помага да дишаш. Просто влизаш, виждаш. И начинът, по който поемаш въздух, е различен. Толкова е красиво, че е физическо усещане. Иначе си давам сметка, че това са били времена много духовни, много естетски и, някой път си мисля, че са безвъзвратно загубени.“ Може би отговорът му съдържа болката на това, което се случва в света около нас и някак стремежът за съвършенство, за красота е загубен. Достатъчно е да де се огледаме, но и какво от това…

Все пак, му споделям, че в пътуванията и не само сега в Италия, в Римини, в Урбино, града на Рафаело, в Равена и други европейски страни, музеите са пълни деца от различни възрасти, организирани от учители, дори трябваше на моменти да изчакаме групите им. А Кирил Чолаков споделя и личния си опит като родител „Това е изключително важно. Образователните политики в Италия, както и в България, имат много слаби моменти. Но специално това – да заведеш децата в музеите – е изключително важно. Мога да говоря  за опита с дъщеря ми Киара, защото тя мина през всичките етапи: беше малка и съм чувал фразата: „Ох, писна ми от вашето изкуство!“ Малко по-голяма ѝ започна интересът. Сега, на 23 години тя абсолютно разбира за какво става дума и е човек, който гледа най-различни видове изкуство – и съвременно, и антично – с разбиране, с удоволствие /независимо, че се отдала на медицината като професия и говори прекрасно български– б.а./. В един момент си даваш сметка, че това е един процес на посяване на семенце, поливане и порастване. Естествено, не всяко дърво дава плод, но, според мен, изключително е важно децата от малки да посещават тези места.“

В Архиепископската капела

Както пише в знаменитата си книга „Граматика на фантазията“ любимият ни детски писател, италианецът Джани Родари за запознаването на децата с изкуството: „Не от всяко дете ще стане художник, писател или музикант, но ще стане свободен човек!“

В този наш разговор с Кирил Чолаков си говорим много и за България и изявите му в България. Изложбата му в „САМСИ“,  участието му в проекта „Хербариум“, негови творби са включени във великолепната изложба, организирана от галерия INTRO и музея „Борис Христов“, посветена на рисунката, а за други неща, които му предстоят. И го питам как успява да съчетава България и Италия като художествени занимания и като проекти? Защото е от художниците, които изобщо не са загубвали връзката с художествения живот в страната ни. Художникът е лаконичен: „Винаги го споделям,  че тези два свята, в които живеят България и Италия, връзката между тях,  те никога не правят една перфектна форма, добре сглобена, точно притъркванията са поводът, при който се раждат моите работи. Естествено,  в тези, които са спомен за България –има една нотка на меланхолия, по-скоро един зов  SOS, но не за оцеляване, а за достойнство на паметта. Не знам, мисля си, че моите български творби се раждат в Италия, а пък италианските, не знам дали се раждат в България. Сигурен съм, че точно любовта и различието между тези два свята са генератор на моите работи.“

Кирил Чолаков в САМСИ

В момента работи по няколко много интересни проекта, извън усамотението в ателието. Много специален е този в Перуджа, за който Кирил разказва с особено въодушевление. „Паркът в Перуджа е първият частен парк в Италия. Открит е през 1963 година, тази година чества 60-годишнина. Създаден е от една от най-известните фамилии на импредитори, или бизнесмени Луиза Спаньоли и нейния син. Вече преминава през 3-та–4-та генерация на тази фамилия. Той е частен парк. А архитектът, е Бернард Нойерхедер, той е от Болцано – най-северната част на Италия, където говорят немски. С този архитект в момента ние споделяме заедно ателие в Римини. Той е учил в Германия. Тази архитектура, която сега навлезе много, но преди 20 години почти никой не говореше за нея – т.нар. биоархитектура, а в момента са т.нар. незав��сими къщи (може би така се превежда на български). Това са къщите, които чрез соларни панели, акумулаторни батерии, събиране на води и т.н. са независими – няма нужда от свързване с енергото, с централното водоснабдяване, топлоподаване и т.н. Въпросът за проекта е много интересен.  Пак бих започнал с възпитанието на децата, защото проектът цели да обясни на децата, а чрез тях – и на родителите им, процеси, които се случват в момента: климат, какво правят дърветата, как комуникират помежду си – под земята, над земята, какво се случва вътре в тях. Каква е разликата между двата типа живот на нашата планета – на тези, които са избрали да живеят вкоренени и не могат да се преместят и, за да оцелеят, изработили са си механизми на посрещане на тези проблеми, комуникиране и разрешаване.

Стефано Манкузо /л/ и Кирил Чолаков /д/

Другият вид живот на нашата Земя – на животните, които, за да избегнат проблемите, те бягат, отиват нанякъде. Затова природата ги е олекотила, дала им е единични органи, най-много двойни. И най-вече къде е нашето място в цялата тази система, кои сме ние. Това е нещо изключително важно във връзка с (разрешаването на) належащите екологични проблеми, които ни съпътстват. Ето и в момента в Римини има наводнение, вчера за около 2 часа се изля дъжд, който би трябвало да падне в рамките на 3 месеца. Това са процеси, които все по-често ще ни спохождат.

За правенето на този проект мога да разказвам с часове, защото той ми отне 3 години. Той е в сътрудничество с един изключителен учен на световно ниво - Стефано Манкузо, с когото наистина е удоволствие да се работи.“ Разказва Кирил Чолаков.

Да поясним: В статията си „Интелигентните растения“ в The New Yorker, 2013, Майкъл Полан,  преподавател по журналистика в Калифорнийския университет в Бъркли, пише: „Ако си растение, да имаш мозък не е предимство“, посочва Стефано Манкузо. Той е може би най-страстният говорител на гледната точка на растенията. Слаб, брадат калабриец в края на четирийсетте / вече на петдесетте – б.а./, той изглежда по-скоро като професор по хуманитарни науки, отколкото като учен. Когато го посетих по-рано тази година в Международната лаборатория по невробиология на растенията към Университета на Флоренция, той ми каза, че убеждението му е, че хората силно подценяват растенията, произхожда от една научно-фантастична история, която той си спомня, че е чел като тийнейджър. Раса от извънземни, живеещи в радикално ускорено измерение на времето, пристигат на Земята и, неспособни да открият движение в хората, стигат до логичното заключение, че ние сме „инертен материал“, с който те могат да правят каквото си искат. Извънземните продължават безмилостно да ни експлоатират. (Манкузо впоследствие пише, че историята, която той разказва, всъщност е зле предаден спомен за ранен епизод от „Стар Трек“, наречен „Wink of an Eye.“)

От изложбата на Кирил Чолаков в САМСИ

Според Манкузо нашето „фетишизиране“ на невроните, както и склонността ни да приравняваме поведението с мобилността, ни пречат да оценим какво могат да направят растенията. Например, тъй като растенията не могат да избягат и често се изяждат, добре им служи да нямат незаменими органи. „Растението има модулен дизайн, така че може да загуби до деветдесет процента от тялото си, без да бъде убито“, каза той. „Няма нищо подобно в света на животните. Създава устойчивост.“ Това е в скоба за пояснение на личността на световния учен.

В сътрудничество с проф. Манкузо Кирил Чолаков вече е реализирал проекта за „говорещите дървета“ в част от парка в Перуджа. „Правенето на тези проекти е доста комплексно, защото аз там имам нужда от сътрудници, които са писатели, архитекти, електротехници, звукови оператори. Ние направихме в една гора пътека, да не казвам един маршрут, където 9 дървета – персонализирани, снабдени със съответната технология – ти разказват истории. Започва се от първото, което разказва една история, детето я чува; трябва да мине през серия от изпитания, за да стигне до един далекоглед, през който вижда второто дърво. Отива при него, то му разказва друга част – те са 9 истории, взаимно свързани – и така го води до края, където вече детето разбира, че е изпълнило една важна мисия, чувства се участник. Дават му и документ, че е станал „Вестоносец на дърветата“.

Ние искаме този парк да бъде едно зелено знаме. Ако успеем да реализираме големия проект, който в момента е в ход, наистина за Централна Италия ще бъде абсолютно уникален.“

В галерия "Дзамани" пред картина на Кирил Чолаков заедно с проф. Чавдар Попов, съпругата му Снежана и галериста Лука Дзамани /д/

Кирил Чолаков реализира много проекти, не малко от тях със съпругата си Замира, която е архитект, но работи и върху и своите си неща, в усамотението на ателието. Не е много лесно, но той има и галерист Лука Дзамани, който го представя в много красивата и просторна галерия „Дзамани“. Независимо, че Римини не е много голям град, но с изключително много култура в него. “Може би, моята зодия Близнаци го обяснява най-добре. Не мога никога да бъда само един и да правя само едно. И понякога до мазохистичност, защото правенето на един проект обикновено те откъсна от самотата в ателието. Освен това е и друга вълна на мисловна енергия. Така че не мога да прескоча от правенето на проект и на другия ден да съм ателието и да рисувам моите си картини. Това са два различни свята, но аз не смятам, че художникът трябва да рисува 20-30 години едно и също. Ние трябва да бъдем различни, опитваме се да бъдем различни. Поне за мен, това е изключително важно. Колкото за нещата, които правя за галерията в Римини, да, Римини наистина е малък град, но галеристът Дзамани, който е тук,  прави и много панаири. На практика присъствието му от национална гледна точка е доста силно. Освен това работя в България също с чудесни куратори, чудесни хора, които ме представят. Ирина Баткова, с която наистина се чувствам щастлив да работя от много години.“

Ирина Баткова

С нея се познават още преди времето на великолепната галерия „Витоша“, създадена от забележителния изкуствовед Максимилиян Киров (1930-2003), която отдавна вече я няма. Ирина работеше там. С нея се познават още от студентски години, купонясвали заедно, а тогава тя е изявена млада поетеса…

Припомняме, че изложбата (15.12.2022 – 29.01.2023) FRA/МЕЖДУ  в САМСИ ни срещна с богатото творчеството на забележителния български творец Кирил Чолаков, който от години живее и работи в Римини, Италия.

От Изложбата на Кирил Чолаков в САМСИ

Неговото име не е непознато на българската публика: през 2015 година художникът участва в годишните Есенни изложби, курирани от проф. Галина Лардева / темата на експозициите, тогава, беше озаглавена „Ан пасан” популярен термин от шахматната игра, но е и израз на френски, който означава мимоходом - б.р,/ а през 2017 година представи серия от произведения /“Дисекция на спомена“/, курирани от Ирина Баткова, в софийската галерия „Стубел“.

Кирил Чолаков и галеристката Росица Доганджиева на изложбата му в галерия "Стубел", 2017

Неговата работа „Дезориентация“ (2021 г.) е част и от колекцията Herbarium, чиято идея е да бъде запечатана креативната енергия на различни поколения творци от целия свят в кутии с определени размери (40х40х10, 40х20х10 или 20х40х10 см). Колекцията се курира отново от Ирина Баткова и част от нея беше представена в Софийски Арсенал – Музей за съвременно изкуство през април и май 2021 година. В момента  Градската художествена галерия “Борис Георгиев” - Варна, представя изложбата  (20 май – 7 юни) “Избрани художници от колекцията „Хербариум“ с куратор Ирина Баткова, едно от водещите български имена в създаването на артистични проекти в съвременното изкуство. Проектът  „Хербариум“  изследва работната среда в  съвременната култура, а в неговия център е колекция, запечатала в кутии 40х40х10 см или 20х40х10 см творческата енергия на различни поколения творци по целия свят. Отново във Варна в дните от 24 до 28 май Кирил участва във форума за съвременно визуално изкуство БУНА.

От изложбата на Кирил Чолаков в САМСИ

Кирил Чолаков не може да се включи в прекрасните събития във Варна, да се види с колеги и приятели в България заради ангажиментите си. Но си говорим за бъдещето. „Не мога да си позволя да коментирам накъде ще отиват нещата в бъдещето. Но съм сигурен, че по някакъв начин ще отразяват това, което се случва в бъдещето. Ето сега се говори за изкуствения интелект, за работи, правени от изкуствен интелект. Мисля, че няма нищо страшно, художникът ще започне да работи и с тези неща.

Творби на Кирил Чолаков на Есенните изложби в Пловдив, 2015

За мене е изключително важно и това, което сега гледахме заедно – как, примерно, тези, които са правили мозайките в Равена, са отразили тяхното време. Как Моцарт е отразил своето време. Тоест, ако говорим за някакви по-базови начала, си мисля, че художественото произведение е образувано от 2 компонента: едното е много силен персонален знак; второто е езикът за времето си, който добре изразява този знак. Чуваш музика на Моцарт, и веднага казваш „Да, това е Моцарт!“ След това чуваш музика на „Бийтълс“, казваш: „А, това са „Бийтълс“ – неща коренно различни като знак, като време, но с много силен персонален знак. И се надявам, че и в бъдещето ще бъде така –изкуството ще бъде отражение и коментар на нещата, които се случват в реалния живот.“ Прогнозира оптимистично Кирил Чолаков.

Кирил Чолаков

В този контекст го питам кой е неговият персонален знак. А той отговаря с присъщата си деликатност и чувствителност: „От една страна, чувствам се част от нашето време. От друга  - се чувствам част от носталгията по едно време, което беше моето детство. Две неща са! Надявам се да го има в картините ми!“ Има го и толкова талантливо изобразено и разказано. Всяка негова творба  е споделена история и вълнува зрителя, разговаряйки с художника и със себе си едновременно…

От изложбата на Кирил Чолаков в САМСИ

Предстоят му хубави неща – проектът в Перуджа трябва да тръгне догодина, изложба през есента във Флоренция,  от ноември до януари е  в ателиетата на Сите де-з-ар в Париж. „Освен това много ми се иска да направим 1-2 книги. Искам веднага да се извиня на потесата Аксиния Михайлова, защото аз не съм забравил изобщо за нейната книга. Мечтата ми е да направя една книга с рисунки по нейните текстове, не казвам илюстрации, а рисунки. Благодаря ѝ, че тя ми дава спокойно времето да осмисля кога и как да го направя. По същия начин имаме планове с Ирина Баткова да направим книга за изложбата, която направих в „САМСИ“. Неща за правене има страшно много и би било чудесно, ако тръгнат…“. ≈

София - Римини - Равена

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Кирил Чолаков, Стефан Джамбазов, Стефан Марков и личен архив на художника

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Хроника за една предизвестена война

Преди малко повече от година видният и носител на множество награди историк на Украйна Серхий Плохий публикува преработена версия на своята книга от 2015 г. „Портите на Европа – История на Украйна“. Написа за „въпреки.com” Анюта Качева, преводачка и журналистка по повод публикуването ѝ на български език от издателство „Прозорец“.

Серхий Плохий е професор по украинска история в Харвард и директор на Украинския изследователски център към университета. Автор на множество книги, включително на наградените „Последната империя“ и „Чернобил“. Преводът на книгата от английски език е на преводачите Елена Кодинова, Иван Златарски и Мария Михайлова.

В контекста на непредизвиканата война на Русия срещу Украйна, започната през февруари, встъпителните думи на Плохий звучат още по-силно: „Украинците вероятно имат също толкова право да се хвалят с ролята си в промяната на света, колкото шотландците и други националности, за които са написани книги, утвърждаващи тяхното твърдение, че са оформили хода на човешката история." Но днешният конфликт е само последният в дългата история на битки за територията на Украйна и нейното съществуване като суверенна нация. Както Серхий Плохий твърди в „Портите на Европа“, ние трябва да изследваме миналото на Украйна, за да разберем нейното настояще и бъдеще.

Серхий Плохий

Разположена между Централна Европа, Русия и Близкия изток, Украйна е оформена от империите, които я използват като стратегическа врата между Изтока и Запада – от Римската и Османската империи до Третия Райх и Съветския съюз. От векове Украйна е била място за срещи на различни култури. Смесването на заседнали и номадски народи и християнството и исляма в степната граница създава класа на свирепи воини, известни като казаци, например, докато срещата между католическата и православната църкви създава религиозна традиция, която свързва западното и източното християнство. Украйна също е дом на милиони евреи, служеща като родно място на хасидизма и като едно от полетата, където  систематично е преследвано и изтребвано еврейското население в Украйна от германски и украински нацисти и техни съюзници в периода 1941 – 1944 в рамките на нацистиките политики по отношение на „Еврейския въпрос“.

Плохий припомня как през февруари 1945 г. лидерите на трите най-мощни съюзнически сили – Франклин Рузвелт от САЩ, Йосиф Сталин от Съветския съюз и Уинстън Чърчил от Обединеното кралство – се срещнаха в кримския град Ялта, за да решат съдбата на следвоенния свят. В Ялта Европа беше разделена на сфери на влияние – Сталин получава желанието си страните, които Червената армия е освободила от нацистите, да бъдат податливи на СССР.

От мемориала "Бабий Яр" в района на Киев

„Нямаше съмнение, че конференцията в Ялта, за която се смята, че е разделила света на сфери на влияние днес продължава наистина се цени в Русия, която очевидно желае да се върне към този модел“, пише Плохи. Най-вероятно този възглед за международните отношения е причината Путин да търси директен диалог със САЩ, като разглежда преговорите с европейските държави и самата Украйна като маргинална арена, където се вземат важните решения: преговорите между великите сили.

Следствие от модела на сферите на влияние е убеждението, че по-малките държави нямат право на пълен суверенитет – а ако имат, ще им бъде гарантирано, че ще останат в орбитата на по-големите си съседи. Според Плохий, очевидно днес се оказва, че е почти практически невъзможно дадени държави да бъдат едновременно демократични и проруски в геополитически план. И дава за пример Полша като казва, че една демократична Полша не би била член на Варшавския договор по време на Студената война. След анексирането на Крим стана почти невъзможно да си представим Украйна да стане проруска или дори просто неутрална, ако запази статута си на демократична държава. Историята на Украйна показва, че може да бъде демократична или проруска – но, заключава Плохий, почти сигурно не може да бъде и двете.

Времето ще покаже дали Украйна, подпомогната от европейски и северноамерикански съюзници, ще победи стремежа на Путин за руска империя в двадесети първи век и ще бъдат постигнати дългогодишните цели на Украйна за присъединяване към Европейския съюз и НАТО. Това, което става ясно от разказа на Плохий, обаче, е, че сегашното състезание между Изтока и Запада в Украйна има много дълга история, макар и не толкова брутална, колкото това, което виждаме през последните няколко месеца. Примери за конфликта между Изтока и Запада минават през цялата книга: на първо място сред тях са разколите между Руската православна църква и Римокатолическата и униатската църкви (или между християнството, юдаизма и исляма) и между традициите на западните демокрация и държавен суверенитет и източен — по-късно съветски — империализъм и авторитаризъм.

Двадесет и осемте глави на книгата, разделени на пет раздела, са истинска майсторска работа за проследяване на огромното разнообразие на Украйна – географско, икономическо, политическо, културно и религиозно – и как украинските политици, интелектуалци, военни и религиозни лидери са се ориентирали в различните свидетелства за украинските хора и за тяхната земя. Често тези твърдения са буквални, както при разделянето на казашката държава или Хетманщина през 1667 г. между Московия и Полша. Петдесет години по-късно победата на Русия над Швеция при Полтава и последвалото наименование на източната половина на Украйна като „Мала Русия“, населена с така наречените „малки руснаци“, изковават траен разказ, който остава централен за оправданието на Путин за инвазията през февруари 2022 г. В същото време, Плохий нагледно демонстрира как украинските владетели и мислители са влияли на руските институции; например как монасите в пещерния манастир помагат за утвърждаването на Киев като първа столица на московските царе, „митът, който все още се приема от повечето руснаци днес за киевския произход на тяхната нация“.

За читателите, запознати със съвременната европейска история, днес разказът на Плохий за вековните борби на украинците да запазят и защитят своята земя, език и традиции срещу господството на техния по-голям източен съсед, независимо дали Московия, Съветският съюз и сега Русия, е от изключителна важност — и отразява успеха на руската догма за Украйна или „Малка Русия“, като неразделна част от нейната империя. Западноевропейските историци ще бъдат запознати с неизвестния портрет на Украйна, нападана от амбициозни владетели на север, запад и юг, нетърпеливи да разширят границите си и да експлоатират нейните земеделски и природни ресурси, включително Полско-литовската общност, Кралство Швеция и Австрийската и Османската империи.

Плохий разглежда историята на търсенето на своята идентичност от Украйна през живота на големите фигури в украинската история: княз Ярослав Мъдри от Киев, чиято дъщеря Анна става кралица на Франция; казашкият владетел Иван Мазепа, който е увековечен в поемите на Байрон и Пушкин; Никита Хрушчов и неговото протеже Леонид Брежнев, превърнал се във враг на Украйна, макар и да я нарича „свой дом“, героите от протестите на Майдана от 2013 и 2014 г., които олицетворяват настоящата борба за бъдещето на Украйна.

Спокойно можем да наречем историческия труд на Плохий „Портите на Европа“ Хроника на една предизвестен война, защото при анексирането на Крим през 2014 г. в речта си Путин казва, че „Крим е само една миниатюрна частица от материалната компенсация за големите загуби, понесени от Русия след разпадането на СССР“.

Както обяснява Плохий, днешната криза е трагичен случай на повтаряне на историята, тъй като Украйна отново се оказва в центъра на битката от глобални размери. Авторитетна история на тази жизненоважна страна „Портите на Европа“ предоставя уникална представа за произхода на най-опасната международна криза след края на Студената война.

Едно от най-големите качества на тази книга е дарбата на Плохий да превърне един задълбочен исторически труд в художествен текст, в истинска литература. Езикът му е модерен, гъвкав, заразителен и ни кара да прочетем тези 500 страници буквално на един дъх.

На стотния ден от войната в Украйна на площад "Славейков"

Днес, няколко следвоенни поколения, стъпили на стабилната основа на демокрация, свобода на словото, човешките права, право на труд и свободно движение на хора и идеи и повярвали, че това е окончателна даденост, разбираме, че под тази основа черните води на историята люто бушуват и когато не познаваме историята, тя е способна да пробие тази основа и да доведе до катастрофи с отнемане на човешки животи и нанасянето на тежки материални щети. Затова книгата ни оставя с дълбоко уважение към човека, посветил себе си на мисията на знанието, което не се намира с търсачката на Гугъл, а между кориците на книги като „Портите на Европа“, знанието, което единствено може да омекоти дори повтарянето на най-тежките исторически грешки, които допускаме. В края на книгата си Плохий цитира написаното от един киевски етнически руснак: “Украйна е моята родина. Руският е майчиният ми език. И искам да бъда спасен от Пушкин. И избавен от тъгата и безпокойството също от Пушкин, а не от Путин“. Достойно желание, желанието перото да победи меча, зад което днес застава миролюбивото и демократично човечество. ≈

Текст: Анюта Качева

Снимки: архив

[irinapenevawritings-blog]

Героят е не човек, а сила :: "Последната империя" от Брандън Сандерсън

Героят е не човек, а сила :: “Последната империя” от Брандън Сандерсън

Келсайър събира екип за най-великия обир в историята на престъпленията – свалянето н�� последната съществуваща империя в целия познат свят. Хитър сюжет, остроумни герои, жесток безсмъртен владетел, мистериозни мъгли и невероятен магически свят. Не знам какво се случва в ума на Брандън Сандерсън, но знам, че идеите му надминават всички представи и нямам никакво търпение да прочета още – да прочета…

[irinapenevawritings-blog]

5 книги, които трябва да бъдат филмирани (съвременна литература)

5 книги, които трябва да бъдат филмирани (съвременна литература)

Книгата (почти) винаги е по-добра от филма. Но пък винаги е толкова вълнуващо да имаме възможност да видим как любима книга оживява на екрана. Макар понякога да не сме доволни от качеството на адаптацията или пък от това доколко точно сценаристите и режисьорите се придържат към оригиналния текст, е магично да позволиш на думите оживяват с 24 кадъра в секунда. (more…)

[irinapenevawritings-blog]

Добри приятели, хубави книги :: Любими приятелства в книгите

Добри приятели, хубави книги :: Любими приятелства в книгите

Книгите ни предават много уроци. Един от най-ценните е този за приятелството и вярата в хората. Понякога животът ни среща с приятели завинаги, а понякога с такива, с които пътищата се разделят по един или друг начин. Реалният живот ни предава уроците по трудния начин, а книгите ни помагат да осмислим реалностите и да опознаем хората от гледната точна на читател. В статията днес ще разгледаме…

[irinapenevawritings-blog]

Какво прочетох през Юни/Юли/Авугст 2018 :: Summer Wrap Up

Какво прочетох през Юни/Юли/Авугст 2018 :: Summer Wrap Up

Моето люто 2018 в книги се оказа с 6 книги, 7 автора, 3028 страници. (more…)

[vprki]

Неподражаемият живот на Бърнард Шоу в изложба и филм

„Сега, когато се научихме да летим във въздуха като птици, да плуваме под водата като риби, ни остава само едно – да се научим да живеем на земята като хора.” Това е един от знаменитите афоризми на драматурга Бърнард Шоу, споделен преди повече от век. Звучи актуално, дори болезнено и като прибавим изключителното развитие на технологиите за тези десетилетия…

В централното фоайе на Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ е експонирана изложба, посветена на Бърнард Шоу, организирана от Посолството на Ирландия в София, която ще продължи до 22 ноември. При откриването й беше представен ирландският документалният филм, озаглавен на английски „Judging Shaw“ /„Оценката на Шоу“/, създаден през 2017 година, с режисьор Гери Хобън. А през живота на световния драматург ни води популярният ирландски актьор Габриел Бърн, роден в годината, когато писателят умира - 1950. Подобно на героя си актьорът е емигрант ирландец, който е трябвало да напусне родината си, за да бъде оценен. Но за разлика от Бърнард Шоу той се връща и се снима, режисира филми и телевизионни продукции. Но за филма малко по-долу.

„Националната библиотека е най-подходящото място за тази изложба и филм, които са създадени, за да отбележат публикуването на новата биография на Джордж Бърнард Шоу от Кралската ирландска академия, написана от писателя критик и академик Финтан О’Тул. Шоу е бил съвременник на Оскар Уайлд, онзи друг ирландец, който е въздействал като писател и на  сцената, първоначално в Лондон, а след това и извън него. Творбите и на двамата остават и до днес в репертоара на международния театър“. Каза при откриването на изложбата Н. Пр. Майкъл Форбс, посланик на Ирландия.

Н. Пр. Майкъл Форбс, посланик на Ирландия

И продължи: „Шоу е бил нещо повече от човек на словото. Той е бил политическа сила, глас на бедните, разочарованите и озлобените. Най-простият му цитат по отношение на бедността силно демонстрира гледната му точка, дори в перспектива: „Най-голямото зло и най-лошото от престъпленията е бедността“. Той е използвал художественото си творчество и известността си като писател, за да преследва политическите си каузи.“ Посланикът припомни, че един от най-ранните театрални успехи на Шоу е пиесата „Героят и войникът“, посветена на Българо-сръбската война от 1885 година. Както във всички пиеси на Шоу, и в тази има силна критика към войната и към онези, които водят войни, заедно с обичайния му присмех към управляващите класи. На премиерата в Лондон на 21 април 1894 присъства и Оскар Уайлд. Но в нея драматургът представя българите съвсем не в благоприятна светлина. Напротив! А може би днешен контекст по-широко бихме погледнали на сарказма на автора, независимо че на времето българските студенти в Германия и тогавашната Австро – Унгарска империя са били силно възмутени… През 1976 година пиесата се играе с огромен успех във Виена, с което се отбелязва 120 години от рождението на Бърнард Шоу. С нея отбелязват и 150 - ият му рожден ден в австрийската столица. А още през 1958 година снимат филм по нея в Западна Германия, като в главната женска роля е знаменитата българска оперна певица със световна слава Люба Велич. Филмът има множество награди, между които и номинация за наградата Оскар за чуждоезичен филм…

Джордж Бърнард Шоу е роден в бедност в Дъблин през 1856 г.,  умира в Англия през 1950, където заминава едва на 15 години.  Неговите творби са изключително влиятелни и продължават да имат резонанс и днес, тъй като сме изправени пред продължаващите предизвикателства на бедността и неравенството на хората и пола - винаги темата на неговата работа и коментари. Известен е и със своенравието си дори в такъв личен детайл – не харесва името Джордж и така остава известен на света като Бърнард Шоу, а и в началото на кариерата си като журналист се подписва с G.B.Sh. Кариерата си на драматичен писател започва с пиесата си „Къщата на вдовеца“, която включва в цикъла „Неприятни пиеси“. В този цикъл са включени още 2 пиеси: „Обичаният мъж“ (1893) и „Професията на госпожа Уорън“ (1894). Последната е забранена за поставяне на сцената и трябва да минат 8 години, за да може лондонската публика да я види. Вторият цикъл „Приятни пиеси“ обхваща: „Героят и войникът“(1895) – действието на пиесата се развива в България по време на Сръбско-българската война, „Кандида“ (1894), „Избраникът на съдбата“ и „Никога не може да се каже“ (1894). Третият цикъл са 3 пиеси за пуритани: „Ученикът на дявола“ (1898), „Цезар и Клеопатра“ (1899) и „Промяната у капитан Брасбоунд“ (1899). Към същия период от творческата му дейност се отнасят и комедиите „Човек и свръхчовек“ (1903), „Другият остров на Джон Бул“ (1904), „Майор Барбара“ (1905), „Дилемата на лекаря“ (1906), „Женитба“ (1908), „Неравен брак“ (1909), „Разобличението на Бланко Поснет“(1908), „Андрокъл и лъвът“ (1912), „Пигмалион“ (1913). През периода 1912 – 1918 г. Шоу пише едноактни пиеси (с 1 действие) на злободневни теми. След войната създава пиесите „Домът на разбитите сърца“ (1919), „Връщане в Матюзалем“ (1920), „Света Йоанна“ (1923), „Кола с ябълки“ (1929), „Много е хубаво, за да бъде вярно“ (1931), „Милионершата“ (1935), „На скалите“ (1933), „Женева“ (1938), „В щастливите дни на Карл Чарлз“ (1939).

„Критиката на Шоу срещу войната, кампаниите му през целия му живот срещу бедността и неравенството, както и в полза на феминизма го прави една от най- радикалните известни личности през 20-ти век“, подчерта посланик Форбс. Според него драматургът е човек надраснал времето си, но не е лишен от провали. През 20-те и 30-те години той вярва в полезността на диктатори като Сталин, Хитлер и Мусолини, които да „свършат нещата“. След опустошенията, причинени от такива диктатори и най-вече ужасяващия Холокост, Шоу бързо осъзнава грешките си. И все пак на работната му маса, както видяхме във филма редом с портрета на Махатма Ганди е и портретът на Сталин. Още през 1931 година драматургът е на посещение в Съветска Русия, когато Сталин кани западноевропейски интелектуалци. Шоу е възхитен, без да подозира, че в това време хората от Украйна умират от глад, невинни са изпращани на смърт и в зловещи лагери и това е политиката на Сталин и тези около него. След време големият германски драматург Бертолд Брехт ще напише колко много харесва драматургията на Шоу и колко дълбоко не приема възгледите му да харесва диктаторите, между които Мусолини и Хитлер.

В изложбата в Народната библиотека големи пана със снимки и важни текстове на български и английски разказват дългата история на Бърнард Шоу, признат за един от значимите драматурзи на времето си, чиито пиеси и до днес са в репертоара на световните театри. Сред фотографиите има и негови, самият той 50 години силно се е увличал от фотографията. Той е първият писател, който получава Нобелова награда за литература през 1925 година и Оскар за сценария на филма „Пигмалион“ /1938/ на 11-та церемония на наградите през 1939 година с режисьори Антъни Аскуит и Лесли Хауърд /номинация за най-добър филм/ и с Уенда Хилър /номинация за главна женска роля/. /След няколко десетилетия историята се повтаря, но в обратен ред - Боб Дилън печели Оскар през 2001 г. за песента Things Have Changed от филма „Вундеркинди“, режисьор Къртис Хенсън с Майкъл Дъглас /с номинация за главна мъжка роля/ и Нобелова награда за литература 2016 година/.

Но „Пигмалион“ в друга своя версия като мюзикъл „Моя прекрасна лейди“, филмиран през 1964 година, печели цели 8 награди „Оскар“, включително за най-добър филм. Първоначално Бърнард Шоу отказва да даде разрешение пиесата да бъде адаптирана като мюзикъл. Едва след смъртта му /1950/ поетът Алан Джей Лернър и композиторът Фредерик Лоу се залавят с музикалната адаптация. Но тъй като основната история в „Пигмалион“ не е любовна, а това противоречи на обичайната конструкция на мюзикъла, те изпитват сериозни затруднения. Спират проекта за близо 2 години, но след това само за 5 месеца създават бляскавата версия на мюзикъла „Моя прекрасна лейди“, който жъне огромен успех на премиерата през март 1956 година в Театър „Марк Хелингър“ в Ню Йорк. Не може да не отбележим, че последната постановка на забележителния ни театрален режисьор Леон Даниел в Народния театър „Иван Вазов“ беше „Пигмалион“ с Рени Врангова в главната роля. Спектакъл, който продължава да е на сцена.  „Професията на госпожа Уорън“, забранена от цензурата навремето в Англия, е поставена 1946 година отново в Народния театър от големия театрален режисьор и преподавател Кръстьо Мирски, а в главната роля е знаменитата Олга Кирчева. Остава незабравимо превъплъщението на Емилия Радева като Жана Д`Арк в „Света Йоана“ в Театъра на Българската армия, постановка на Елка Михайлова. В този спектакъл моментното присъствие на Петър Слабаков на финала в ролята на войника, който подава кръста на Жана на кладата беше завинаги запомнящо се.

Във филма, посветен на Бърнард Шоу видяхме знаменитите английски актьори Джема Артертън и Ралф Файнс, историците Финтан О’Тул /изследовател на драматурга/, Рейчъл Холмс и Диармейд Феритер и авторката и комик Дара О’Брайян. Но най-вече самия Шоу – хрониките са запазили неговите изяви, разходките му градината, присмехулния му израз, достолепието му. А всичко това по специален начин е съхранено от куклата направена в негова памет, грижливо съхранявана, но уж в застиналия поглед се излъчва онзи негов саркастичен поглед към света. Куклата е марионетка, дрехата й изцяло копира в умален вид обичайното облекло на писателя. Защо марионетка – може би заради усещането за движение, като че ли е жива, а може би идеята е за „конците“, с които времената формират по свой си път съдбата. Парадоксален живот и творчество, дори смъртта на Джордж Бърнард Шоу е като че ли част от неговия неподражаем modus vivendi /от лат. начин на живот/, когато на 94 година пада от стълба, докато кастри дърво в градината на дома си. Но не много преди това вече е казал: „Само глупак може да празнува годините, в които смъртта приближава.”

Бърнард Шоу в стаята на писателите в Музея на восъчните фигури в Дъблин

„За българската публика феноменът на творците, които напускат страната си в търсене на по-голяма сцена, е познат. В миналото родените в Ирландия писатели и художници често са се местили  в по-голям град, далеч от остров Ирландия, за да се обърнат към широкия свят. В случая на Шоу и на Уайлд тази по-голяма сцена е била Лондон, докато за ирландците Джеймс Джойс и Самуел Бекет е била Париж“, напомни Н. Пр. Майкъл Форбс. А както преди време в различни публикации във „въпреки.com”, посветени на Ирландия и Дъблин, /можете да видите тук и тук/ сме написали: „Писателите на Изумрудения остров са дълбоко свързани с драматичната история на родината си и заедно с това са граждани на света, защото са били и активни граждани не рядко критикуващи сънародниците си, но и личности разбиращи, изследващи и разказващи за човека, където и да е той. Това се усеща в целия Дъблин, а вероятно и в цялата страна, и не само. 

Музеят на ирландските писатели се помещава в красива сграда, в която е живяла прословутата фамилия Джеймисън в края на 19-ти и началото на 20-век, създала марката на прословутото уиски и до днес емблема на Ирландия. В 1914 г. е дарена на града за средище на културата и изкуството. В съседство е изящният дом на Градската художествена галерия. Там присъстват големите им писатели от векове, творящи изкуството на литературата - Джонатан Суифт, Оскар Уайлд, Бърнард Шоу (Нобелова награда за литература 1925 г. и Оскар за сценария на „Пигмалион” (1938 г), Уилям Бътлър Йейтс (Нобел 1923 г.), Джеймс Джойс, Шон О’ Кейси, Самуел Бекет (Нобелова награда 1969 г.) и още, и още“.

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Рикардо Мути пак ще дирижира Новогодишния концерт във Виена

За пети път един от най-големите диригенти на нашето време Рикардо Мути ще дирижира на 1 януари 2018 година  в Златната зала на виенския Музикферайн традиционния Новогодишен концерт на Виенската филхармония. Съобщават от Ойроком - ПР София, част от мрежата за международни връзки на Община Виена.

Италианският маестро е сред най-авторитетните диригенти, които трайно си сътрудничат с Виенската филхармония. Съвместната творческа дейност на 76-годишния Мути с Виенската филхармония започва още през 1971 г. на сцената на Залцбургския музикален фестивал. Той застава на диригентския пулт пред Виенската филхармония по цял свят повече от 500 пъти, а през 1993, 1997, 2000 и 2004 година дирижира Новогодишния концерт. В знак на признание, по случай 70-годишнината му през 2011 година, Мути е обявен за почетен член на Виенската филхармония. Той беше поканен от знаменития оркестър още в началото на 2017 година, каквато е виенската традиция още от края на 19-ти и началото на 20-ти век за Новогодишния концерт.

Едва 25 - годишен той дебютира като диригент през 1966 година. Трийсет и пет години от изключителната му кариера (1970-2005) минават на сцената на миланската Ла Скала. Още след дебюта му там италианската преса го нарича „роден диригент”. Последните 19 години Мути беше и музикален директор, преди да се раздели окончателно и скандално със Скалата чрез последната си поява на сцената й на 2 май 2005 с Виенска филхармония, последвана от над петминутни овации. Оставката на маестрото е поискана след събрания на персонала: от 700 присъстващи двама са против и трима въздържали се. Решението е взето след седмици напрежения. Мути я подава и затръшва вратата с думите: „Този избор е задължителен. Враждебността, демонстрирана по толкова крещящ начин от хора, с които съм работил почти 20 години, прави наистина невъзможно сътрудничеството ни, което би трябвало да се основава на хармония и доверие.”

Всички критици признават неговите изключителни качества на музикален директор, точността, с която избира произведенията за дирижиране. Мути се опитва да използва собствения си авторитет, за да тласне публиката към продължително самообразование. Заслугите на Рикардо Мути през 19-годишния му период като директор в Скалата са огромни - както с постигнатите резултати, така и с поетото предизвикателство да доведе оркестъра до нивото на собствената си слава най-вече в симфоничния репертоар, коментират тогава италианските медии.

Виенска филхармония - снимка  ©Terry Linke

За да измие тази срамна страница от историята на Милано, Скалата празнува 75 - годишния юбилей на маестрото с изложбата „Рикардо Мути - годините в Скалата” (6 юни-15 октомври 2016 ). В навечерието на откриването й диригентът се срещна с почитателите си в театъра - препълнен, при свободен вход. Най-трогателният му спомен е от „Набуко”, с който през 1986 г. дебютира като музикален директор и където нашето сопрано Гена Димитрова е Абигайл. „Когато хорът на Va' pensiero свърши, се чу вик - публиката искаше бис. За момент настъпи паника, не знаех какво да правя, Тосканини го беше забранил. Погледнах към хора, тенорите и басите ме окуражиха одобрително с глава”, казва по този повод Рикардо Мути. Безспорно диригентът е част от знаменитата тройка на великите италиански диригенти наред с Артуро Тосканини /1867-1957/ и Клаудио Абадо /1933-2014/.

Много от най-знаменитите български оперни певци са пели под палката на маестро Мути на различни оперни сцени и концертни зали по света. В последните години една от предпочитаните му певици е Красимира Стоянова. Имахме щастието на 2 ноември т.г. да слушаме по БНР директното излъчване на Реквиема на Верди от прочутата зала „Херкулес” на Мюнхенската резиденция под диригентството на маестрото с изключителни певци Красимира Стоянова, Анита Рачвелишвили, Франческо Мели и Рикардо Дзанелато. Българската публика имаше щастието Филхармонията на миланската "Ла Скала" с диригент Рикардо Мути да гостува у нас с концерт на 17 март 2004 година в НДК. В програмата бяха включени произведения на Верди, Брамс и Фабио Ваки.

Но да се върнем към предстоящия концерт във Виена, който ще се транслира в повече от 90 страни и ще бъде гледан и слушан от над 50 милиона зрители. По традици�� ще бъде директно излъчван по БНТ 1 и БНР от 12.15 часа. Празничният концерт, който се провежда в първите часове на Новата година, традиционно представя вечната музика на композиторите от семейство Щраус. На 1 януари 2018 г. освен творби на композитори от легендарната фамилия Щраус, ще прозвучат и произведения на Франц фон Супе и Алфонс Цибулка. Традиционно всеки концерт завършва с три последователни биса: с бърза полка, с валса „На хубавия син Дунав” и с „Радецки Марш”, при който публиката пляска в такт, а диригентът е с лице към публиката и дирижира аплодисментите.  Организиран в началото с цел да приповдигне духа на хората и да отвлече вниманието от загубата на войната, концертът отдавна се е превърнал в истинско събитие, което е подготвено до най-малкия детайл. Флоралната украса е фантастична и представлява удоволствие за всички сетива. Дълги години цветята пристигаха от италианския град Сан Ремо, а от 2015 г. филхармонията си сътрудничи с виенските общински оранжерии. Украсяването ще започне още на 27 декември и ще я превърне в огромен цветен парк. Тя ще бъде украсена с 30 000 стръка цветя, а след края на концерта публиката традиционно си взема поне едно листенце за спомен.

Снимка:  © Стефан Джамбазов

Неотделима част от Новогодишните концерти са балетните изпълнения, които се прожектират и в залата. Както всяка година и този път Австрийската обществена телевизия ORF, която за 60-и път ще предава на живо концерта, е записала вече танците на солистите на балета при Виенската опера. През 2018 година се навършват 100 години от смъртта на австрийския архитект Ото Вагнер и 100 години от края на Австро - Унгарската империя. Местата, където са записани танците, са свързани именно с тези годишнини. Постановката е дело на италианския хореограф Давид Бомбана, а костюмите са на каталунския моделиер Джорди Родж (Jordi Roig). Кратки телевизионни репортажи ще напомнят за още два юбилея, които Австрия отбелязва през 2018 г. – 300-годишнината на Порцелановата манифактура Аугартен и 650-годишнината от създаването на Австрийската национална библиотека. Филмът, създаден специално за антракта на Новогодишния концерт, този път е под мотото „Виенския модернизъм 1918 – 2018” и представлява музикално пътешествие из Виена от края на 19-и и началото на 20-и век, когато са живели и творили и най-известните представители на Виенския модернизъм - Ото Вагнер, Густав Климт, Егон Шиле и Коломан Мозер, а всички те са починали именно през 1918 г. Очаква ни истинско преживяване – прекрасно начало на 2018 година! ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимката горе: Riccardo Muti ©Todd Rosenberg

[obkov-obzavejdane-bani-blog]

Когато Нетаджи персонализирате Азад Хинд Временно правителство 74 години! В този ден на 74 години, Нетаджи Субхаш Чандра BOS обяви създаването на Временно правителство Азад Хинд в окупираните Сингапур през 1943 година. Известен като Арзи Хукумат-ъ-Азад Хинд, тя е подкрепена от силите на “оста” на империалистическите Япония, нацистка Германия, италианската социална Република, и за техните съюзници. Почитан като борец за свобода започна борбата за освобождение на Индия от британското владичество под знамето на Временно правителство в изгнание по време на последната част на втората световна война. Босе е убеден, че въоръжената борба е единственият начин да се постигне независимост на Индия. Той е бил лидер на радикално крило на Индийския национален конгрес в края на 1920-те и 1930-те години, се разраства, за да стане президент на Конгреса през 1938 и 1939 г., но бе свален от следните разлики с Махатма Ганди и на ръководството на Конгреса. Под негово Временно правителство, индианците, които живеят в чужбина, бяха обединени. Националната Индийската армия привлече бивши затворници и хиляди цивилни доброволци от индийски емигранти в Малая (сегашната Малайзия) и Бирма (сега Мианмар). На 21 октомври 1943 г. в него адрес, обявявайки за създаване на Временно правителство, той каза, че индийската армия на освобождението е формулирано в боен ред на бойното поле, Сингапур, който някога е бил крепост на Британската империя. Той представлява освободителна армия като бъдещата национална армия свободна Индия и увещава хората с воинственным плаче: “другари! Моите войници! Нека си боен вик да се Делхи в Делхи”. “Колко от нас индивидуално да оцелее в тази война за свободата, аз не знам. Но аз знам, че ние трябва в крайна сметка победи, и нашата задача не е свършило, докато нашите оцелелите герои притежават победа-парад на друго гробище на Британската империя – Лал Кила или червен Форт на древния Делхи”, – каза той. “Със силата на оръжието и с цената на кръвта, вие ще трябва да спечели свободата”, – каза той. “Като войници, ще трябва да се грижиш и да живеят до три идеали вярност, дълг и саможертва. Войници, които винаги остават верни на нацията, които изпълняват дълга си при всякакви обстоятелства и винаги е готов да жертва живота си, непобедим”. Той каза, че мисията на Независимостта на Индия е благороднейший човешкият ум може да си представи. “Уверявам ви, че аз ще бъда с теб във мрака и слънцето, в тъга и в радост. В страданията си и в победата. Към днешна дата мога да ви предложа нищо, освен глад, жажда, трудности, марш-хвърля и смърт. Но ако ти си последуешь за мен в живота и в смъ��тта–аз съм убеден, че вие–аз трябва да ви доведе до победа и свобода” – каза той в речта си. При временно правителство, Боуз е държавен глава, министър-председател и министър на войната и на външните работи. Капитан Лакшми ръководи организация на жените, докато в Айер авангарда, реклама и пропаганда крило. Революционен лидер Ръш Бехари Боса е назначен за Върховен съветник. Временното правителство се е образувал в окупираните от Андамански и Никобарски острови. На Острова са били заловени от британците през 1945 година. Смъртта босе е видно, като в края на движение Азад Хинд. От втората Световна Война и завършва през 1945 г., след поражението на силите на оста. На 75-ия ден днес, всички Индия и младостта Лига национален президента Санджай Bhattacharya, в изявление, каза: “ние си спомняме безброй мъчениците, които положиха живота си за битката в Индия за свобода в Източна Азия. Ние приветстваме всички участници. (Само заглавие и снимка от този доклад могат да бъдат рециклирани стандартни бизнес; останалата част от съдържанието се формира автоматично от синдикиран да се хранят.) Нека да блокирате реклама! (Защо?)