#авторът на века

[ivanvarbanovtv]

КОЛИБРИ ПРЕИЗДАДЕ "ЕДИН ГАДАТЕЛ МИ КАЗА" НА ТИЦИАНО ТЕРЦАНИ

Иван Върбанов - Репортерски хроники - София, 1.03.2024 г. / Издателство „Колибри“ преиздава „Един гадател ми каза“, навярно най-магнетичната и увлекателна книга на италианския писател Тициано Терцани, издавана и преиздавана в цял свят, по желание на своите читатели !!!

„Един гадател ми каза“ (преводач: Дария Карапеткова, художник на корицата: Стефан Касъров, 368 стр., 22 лв.) е незабравимо пътешествие до тайното сърце на Изтока. През 1976 г. Тициано Терцани среща в Хонконг един гадател, който го предупреждава да не се качва на самолет през цялата 1993 година! И специалният пратеник на сп. „Шпигел“ в горещите точки на Азия решава да се съобрази с това пророчество. С влак, кораб, автобус или на гърба на слон, той открива една друга Азия, непозната за вечно забързания пътешественик, чийто ритъм се определя от самолетните разписания. От гадател на гадател, в Тайланд, Бирма, Лаос, Камбоджа, Малайзия, Сингапур, в тесни улички и странна атмосфера, авторът сякаш търси потвърждение на необичайното предсказание, но и истината за своята съдба, за смисъла на миналото, настоящето и бъдещето. Редом със събитията и процесите, които преобразяват тези държави в края на века, Терцани рисува една от най-богатите и завладяващи картини на Югоизточна Азия, на границата между модернизация и древни култури, в плен на своите демони. Пътуване журналистическо, ала преди всичко духовно, през атавистични вярвания и чудати прорицания, пътуване към магическата азиатска мъдрост и към себеоткриването, дълбоко, неочаквано и пречистващо.

„Никога не ходя на гадатели, защото обичам животът да ме изненадва“ - ми отговори по свой загадъчен начин една възрастна жена от Банкок, която попитах колко пъти месечно ги посещава. В моя случай изненадите дойдоха тъкмо защото отидох на гадател. Пророчеството му отвори за мен нещо като ново око; показа ми неща, хора, места, които иначе нямаше да видя; накара ме да започна една безпрецедентна година, седнал в кош на гърба на слон в Лаос, и направи така, че да я завърша, седнал на възглавница за медитация в будистки покои, стопанисвани от американец, бивш агент на ЦРУ. Неговото пророчество също така ме… предпази от самолетна катастрофа: на 20 март 1993 г. хеликоптер на ООН в Камбоджа се разби с 15 журналисти на борда. Сред тях беше и колегата германец, който бе заел моето място.“

„Един гадател ми каза“ е публикувана на италиански език през 1995 година. Въпреки че определя себе си като „невярващ“ човек, Терцани има обилни познания за историческия и политическия контекст в Азия и храни дълбок интерес към философските аспекти на азиатската култура. Години наред пребивава в Пекин, Токио, Сингапур, Хонг Конг, Банкок. В продължение на десетина години живее в Индия със своето семейство.

[vprki]

Номинираните книги за Роман на годината през погледа на Росица Чернокожева

Национален дарителски фонд „13 века България“ всяка година връчва наградата „Роман на годината“ с цел подпомагане, популяризиране и стимулиране развитието на българската художествена литература. За номинираните шест романа, издадени през 2022 г. за „въпреки.com” написа Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик.

Иван Станков. „Късна смърт“, издателство „Хермес“, 2022 г.

Това е книга, която се гради на две основни екзистенциални начала. Любов и смърт. Равни по сила.  И макар и полярни, Ерос и Танатос са св��рзани и взаимно се потенцират. За да се роди живот-любов другата субстанция трябва да умре. Тази книга е моят фаворит. Книга елегантна, елегична, с една особена мекота. Дори и в сцените, които опират до събития или отношения, които са по-драстични. Книга, в традицията на Талевото и Емилиян Станевото разказваческо изкуство и поетика. Но и наред с това със своя собствена модерност и психологизъм. И ако през 60-те години на миналия век Анри –Пиер Роше написа великолепната книга „Жул и Жим“ за отношенията на една жена с двама мъже, то Иван Станков ни предлага една такава история в български контекст.

Голямото майсторство на авторът е в талантливото вплитане на човешките драми на тези трима герои в историческите събития в България от началото на миналия век до наши дни – от съсичането на Стамболов, през обявяването независимостта на България, войните, та до колективизацията и съвремието ни на емиграцията на децата ни след Демокрацията. Това носи привлекателна автентичност. Любовта е изследвана от Иван Станков в много аспекти и нюанси. От срамежливото докосване на ръцете и беглите целувки, през трупането на сексуалния опит, та дори и до патологията на инцестните уклони на единият от героите. Но Иван Станков завинаги ни спечелва със своя роман с това какво е на преклонна възраст да отиде една жена да пристане в дома на любия мъж в последния ден от живота си, за да умре в леглото до него. Такава сцена може да напише само творец, който е дълбок сърцевед и психолог. Който не се бои да досегне дълбокото на душата. Остаряването и смъртта е другата голяма тема в този роман. Авторът ще каже: „…след всеки следващ удар той се настройваше тихо и все по-жилаво срещу смъртта.“

Наред с това, в книгата говори на сърцето ни за Бог, за съвест, за това, че страданието пречиства. Езикът на Иван Станков е отмерен, плавен, богато метафоричен – за порастването на внучката си главният герой, например, ще се изрази, че „времето се катери по нея“. Много от изразите, извадени от контекста звучат като сентенции. А в любовните писма между героите всеки от нас ще направи преноси и за  самия себе си. В тях любовта изпълва сърцето до пръсване. Може би поантата на книгата е: „Та нали животът и бездруго е вечно чакане на нещо“.

Костадин Костадинов. „Ловецът на пеперуди“ издателство „Хермес“, 2022 г.

Това е книга, която така те увлича, че я прочиташ на един дъх. Историите следват като в Шехеризадно  редене една след друга и една в друга. И всичко това обединено от житейските митарства на българина Лазар Костуро, живеещ сега самотно на румъ��ския бряг на Дунава, в селцето-остров Ада Кале, което е обезлюдено и всеки момент ще бъде погълнато и потопено под водата от строящия се язовир. В края на книгата героят ще каже, че на тогавашният премиер – Чаушеско не му е притрябвала толкова електроцентрала, а по-скоро иска да затрие това свободолюбиво селище. Това е историята на един изключително изпълнен със събития живот.

Къде ли не е бил Лазар Костуро, в какви ли не истории се е забърквал. Някои – облъхнати от романтика, други, които биха коствали живота му, но каквито и да са, в тях се губи границата между реалност и фикция и те се нижат пред очите ни като филмова лента. Историята започва с раждането на Лазар и близнака му Михаил. А завръзката е, че в дома на Лазар се намира едно изрисувано дърво, като на всичките му 88 листа е забодена по една пеперуда. Още по-мистично се задълбочава историята, когато става ясно, че пеперудите са уловени почти винаги след погребването на някого. Поверието е, че пеперудата идва да вземе душата на отишлия си от този свят. Така, обикаляйки, целия свят, като цирков артист, Лазар ще се озовава къде ли не по географските ширини – в турски харем, в прерията с Буфало Бил, в Русия – при каторжниците, които ще изпратят в Сибир.

Истории от интересни по-интересни. Но това, което обединява този пъзел е, че навсякъде героят е воден от човечността, добротата и чувството за дълг. Е, и той има своите грехове, когато в младежките си години е забъркан в сложните отношения ва ВМРО, които включват и убийства, но това главният герой, като че ли успява да изкупи с по-сетнешни свои житейски пожертвования. Романът не е лишен и от пикантни любовни истории, които органично се вплитат  в тази, бихме казали, приключенска фабула. Това е едно четиво, което умело съчетава в архитектониката си истории, които държат нашия интерес буден и наред с това е изпълнено с оригинални, автентични образи. Романът говори на сърцето ни с подкупваща искреност и извиква чувства на емпатия в многобройните драматични ситуации. Картинността, която съпътства през цялото време наратива допринася изключително за една, до известна степен, екзотичност. Дори с това, че след всяка ново набавена пеперуда от колекцията, се обрисуват спецификите на този вид пеперуда. И този „странен занаят“ / заглавието на книгата на Богомил Райнов/ – колекционерството, ни води до доближаване до човешката душа, която е огледало на съответната пеперуда.

Васил Панайотов. Плът и Крафт, издателство „Фама+“, 2022 г.

Това е книга с особена архитектоника. И драматична като въздействие. Състои се от животоописанието на двете главни героини – Катя и Кейт. Две полярно различни, като физика героини. Катя – пълничка, отбягвана, самотна, аутсайдер и Кейт – красива, забелязвана, търсена и радваща се на одобрение. Тази книга не може да се чете „по диагонал“ или с прескачане на страници. Тук всяко изречение е важно – носи информация и чувства. Това води до едно по-бавно развитие на фабулата, защото като сеизмограф отчита всяко едно чувство и смяната на чувствата. А и основно тази книга е за чувствата и техните нюанси. Този бикулярен подход, който използва Васил Панайотов в книгата си, чрез разказите за двете героини дава богата възможност и за концептуално поляризиране, но и за дълбинно нюансиране. Този плътен наратив, като че се ражда от споделеното на главната героиня Катя  на нейните свободните  асоциации на Фройдовата кушетка. А това, което тя разказва за красивата Кейт е своеобразен контрапункт на нейната житейска драма. Макар че отразява много личните меандри на мисълта и чувствата в монолозите на протагониста, Васил Панайотов отразява и невралгични социални въпроси. Какво е да си различен. Какво е за нас другият, другите.

В книгата се изследват в дълбочина психологическите проблеми на булимията и, че това е, преди всичко, психологическо отреагирване на вътрешни и външни дефицити и дискомфорти.  И ако като малко дете главната героиня е заставяна да не става от масата докато не си изяде яденето се достига до другата крайност – зависимостта от сладкото и поглъщането на неимоверни количества, както зависимостта от наркотик. Проблемите се трупат, килограмите се трупат, фрустрацията се трупа и така до драматичния финал на 40-годишната възраст на героинята.

Този своеобразен хедонизъм: „Животът е кратък и няма смисъл хубавото да се отлага за после, защото послето може и да не дойде“ граничи с едно своеобразно Раблезианство от друга епоха и близостта на герой като Гаргантюа. Но тук гротесковото започва да става мъчително като социална изолация, защото обществото отказва интеграция на различния. Така главната героиня Катя ще каже: „Самотата е последната спирка по пътя на прокудения.“ За такова саморазголване на протагониста се иска смелост. Смелост да се изправим срещу чувствата си, срещу дисфункцията си, смелост, която няма да остане, като глас в пустиня, а ще послужи и на други да изследват по-дълбинно какво става на тяхната вътрешна душевна сцена.

Николай Терзийски. Звезди под клепачите, издателство „Жанет 45“, 2022 г.

Това е един модерен наратив. Модерен като замисъл, разгръщане на фабулата, модерна трактовка на известните екзистенциални въпроси. Сюжетът на романа на Николай Терзийски се развива  и в съвремието, и в отдалеченото време на началото на миналия век. Това е многопосочен роман за преплетените съдби на няколко поколения герои.

Николай Терзийски ще постави в центъра на събитията срещата на мъж, надхвърлил възрастта на жизненото поприще средата с младо момиче. И както са неведоми пътищата Господни и тук едни зелени очи на младо момиче във влака ще накарат героя да изпита може би „непозволени“ чувства. Тя става център на картината, а всичко друго е извън рамката. И всяка секунда ти се струва, че я виждаш за първи път. Това, което ние катексираме /влагаме/ в един образ е проекция на нашите чувства в този човек.

Тук, очите стават символ на обобщението. Николай Терзийски ще каже: „Очи, чието предназначение е друго, те са измислени с друга цел. Да създават светове. И да ги убиват.“

Дали сме слепи за идното – ще бъде като крайъгълен камък в романа.

 Ландшафта, който умее да създава Николай Терзийски е като цветен калейдоскоп и като феерия от цветове. Авторът обича този похват на конфронтирането на черно-бялата графичност с многоцветието. И това не е само декор, а има и своето философско послание. Защото в повечето случай живеем в сивия цвят на картината.

Николай Терзийски прави и една своя нова трактовка на екзистенциален въпрос. „Въпросът е изцяло и безнадеждно объркан. Защото светът не е един-единствен или множество, а е един-единствен и множество“

И още умоподбудителни въпроси има в този роман. На български „свят“ идва от „светлина“. Но прозорец към света е не книгата, а очите.

И може би всички в битието си се стремим да надскочим себе си.

Успяват ли героите в романа на Николай Терзийски да надскочат себе си или верни на клишето от поговорката „никой не може да надскочи боя си“ ще вървят в коловоза, като във влака, в който е и завръзката на една от сюжетните линии на романа.

Михаил Вешим. Химия на шегата, издателство „Сиела“, 2022 г.

Тази великолепна книга не е за четене само един път. Тя е книга за препрочитане и размисъл. И макар на пръв поглед да мислим, че тя ще е хумористична, в нея има всичко, както във всяка талантливо написана книга – и хумор, и тъга.  Хитроумното намигване започва още със заглавието – препратка към книгата  на Георги Господинов „Физика на тъгата.“

Михаил Вешим създава една колкото лична книга, толкова и с отпратки към обществено политическия живот на страната от 60-те години на миналия век до наши дни. Детските спомени на писателя гравитират около синдрома „Амаркорд“ /Спомням си/. Това е една много картинна възстановка на годините по онова  време. Това не е сълзлива носталгия, а едно живописно битоописание на нашето детство и юношество. И Михаил Вешим ще каже: „В този смисъл съм благодарен  на българската телевизия, че по мое време бе напълно негладаема. Ако беше по-интересна, можеше да не прочета нито една книга. Благодарен съм на Бил Гейтс, че не беше измислил своите „Майкрософт“-джаджи, с които днешните деца си запълват по-празно времето.

Признателен съм и на Марк Зукърбърг, който още не бе се родил, за да измисли „Фейсбук“. Годините на социализма в България са предадени без излишно „плюене“ по строя, но е създадена и много реалистична представа за забраните на дългите коси и модерните панталони, забраните на слушане на рок и туист и за вицовете– отдушникът на народа. А  за концлагерите, където бяха въдворявани дръзналите да не спазват това, ще научим двайсет години по-късно. Михаил Вешим досяга и болезнени и срамни събития от новобългарската история. Като лицемерно наречения срамен „Възродителен процес“ и „Голямата екскурзия“, когато хиляди етнически турци, български граждани насилствено бяха отпратени в Турция. Тази книга има и много познавателен характер за сегашните млади хора, които почти нищо не знаят за тогавашното време. Михаил Вешим не се побоява да нарича нещата с истинските им имена. За пребоядисалите се комсомолци и партийни деятели в първи в редицата на демократите слез 1989 г. И тогава хората отново си казват: „Какво го мислехме – какво стана.“ Голямото майсторство на Михаил Вешим в тази книга е, че през лично преживяното, през чувствата, той казва много досега завоалирани истини и личното и общественото се вплитат в една неразделима амалгама. Книга, която не може да ни остави равнодушни. Защото, говорейки автобиографично, Михаил Вешим отразява живота на няколко поколения. И ако неговият дядо е заръчал в първия учебен ден на баща му: „Не си губи молива“, баща му – на него: „Не си губи ключа“, то Михаил Вешим заръчва на младите: „Не си губете любопитството“.

Тодор Тодоров. Хагабула, издателство  „Жанет 45“, 2022 г.

Тази книга ни пренася в друг свят. В Испания. Също – в свят на екзотика, на реални морски пътешествия или сънувани такива, в свят на любов, където горещата южняшка кръв разпалва страстите.

Книгата на Тодор Тодоров има много непривичен синтаксис и архитектоника. Стилът наподобява своеобразен колаж. Колаж от цветове, звуци, светлина и всичко, което с нашите сетива и усети можем да си въобразим.

На пръв поглед, чисто формално между отделните изречения няма никаква логическа, каузална и синтактическа връзка. Но този хаотичен поглед към света има своя логика. Бих го определила и на още нещо – на витраж – цветен, прецеждащ светлината и създаващ нов свят от цветове, лъчи и светлосенки.

Тодор Тодоров като че създава един нов свят, на раждането на който ние присъстваме и ставаме съучастници.

Същевременно е проследено порастването на едно дете и всичко случващо се с него. Това е и една история населена с много герои и роднински връзки, където семейството е особена ценност.

Екзистенциалните въпроси: дали в сферичността на Земята има някакъв край и какво е отвъд се пречупват през екзотични морски приключения или философски разговори, където магика, мит и реалност отново се смесват в причудлива паралелна Вселена.

Тодор Тодоров се подвизава в едно вълшебство, характерно за приказките, притчите и митовете. Един необичаен протосвят, протоезик. И това настройва нашите сетива на света на праотците ни или на това, което ще бъде след нас. Банално цивилизационното тук отстъпва на заден план. И се потапяме в нещо от предвестието и спомени от бъдещето.

Може би завършъкът на тази книга ще ни даде и ключът, поантата към нея:„Грее в чистото светът, роден повторно, отмъстен. Всичко започва отначало, ново небе и нова земя. Животът проглежда. Плъзват гори, покълват планини, завръщат се старите духовете. Ето ги и майките вещици – родителки на световете. Ето ги всичките – ясновидни, една от друга ненагледни. Повтарят зова на небето, на нощта, на всеки копне��. Едно и също шепнат тревите, това шушнат вятърът и листата, тая дума повтарят облаците: хагабула – ново раждане, нов живот.“ ≈

Текст: Росица Чернокожева

Снимки: архив на издателствата, Стефан Джамбазов и Стефан Марков

P.S. на „въпреки.com: Наградата „Роман на годината“ традиционно се връчва церемония на 11 май, когато Православната църква почита светите равноапостоли и просветители Кирил и Методий и е – Денят на българския библиотекар.

Проф. Греди Асса, снимка: Стефан Джамбазов

Участие в конкурса вземат български романи, издадени през 2022 г., а наградата е почетна грамота и парично покритие от 11 000 лв. Призът се връчва от 2011 година по идея на тогавашния изпълнителен директор на НДФ „13 века България“ художника и преподавател в НХА проф. Греди Асса.

Досега удостоени с престижното отличие, утвърдило се като най-очакваното и най-обсъждано в областта на съвременната българска белетристика, са следните произведения и техните автори: „Лятото на неудачниците” от Галин Никифоров (2011), „Физика на тъгата” от Георги Господинов (2013, тогава наградата е и за 2012), „Апарат” от Васил Георгиев (2014), „При входа на морето” от Емилия Дворянова (2015), „Една и съща река” от Здравка Евтимова (2016), „Последната територия” от Момчил Николов (2017), „Хавра” от Захари Карабашлиев (2018) „Свети Вълк” от Елена Алексиева (2019) , „Поразените“ от Теодора Димова (2020), „Времеубежище“ от Георги Господинов (2021) и „Опашката“ от Захари Карабашлиев (2022).

Захари Карабашлиев при получаване на наградата Роман на годината за "Опашката" миналата година, снимка: Стефан Марков

Както е видно Георги Господинов и Захари Карабашлиев два пъти са били носители на наградата.

Членовете на журито се разбират едва в деня на връчването на отличието. През тази година в конкурса взеха участие 28 романа, издадени през 2022 г.  До дни ще научим кой е победителят, Наградата ще бъде връчена на 11 май от 17:30 ч. в зала „Проф. Васил Геров“ в сградата на Централно управление на Фонда.

[petarnizamov]

Трагедията на таврийските българи - преселници в Бесарабия и Таврия в Руската империя през XVIII и XIX век

Таврийските българи в Таврия , Украйна са българска диаспора, населяваща земите на историко-географската област Таврия на територията на днешна Украйна. Наследници са на бесарабските българи – друга българска диаспора, населяваща земите на Молдова и Украйна. Премълчаната война Тя се води няколко века и никой не я нарича война, защото документите за нея доскоро бяха заключени в тайните фондове на руските архиви. Става дума неогласените отношения през периода 1455-1918 г. между Руската империя и българския народ. Едва наскоро Янко Гочев извади тази война на светло на базата на не само на автентични български документи, но и на редица руски, шокиращи със своето съдържание. Всички безспорни свидетелства авторът е побрал в тритомник, благодарение на упоритата си изследователска дейност. И тези свидетелства проговорят, извадени от Архива на външната политика на Руската империя, от Държавния архив на Руската федерация, както и от сборниците с документи за международните отношения и за политиката на Русия, „Окупационния фонд за създаване на Руско-Дунавска област“, „Авантюрите на руския царизъм в България“ и др. Read the full article

[balgarianovinite]

Трагедията на таврийските българи - преселници в Бесарабия и Таврия в Руската империя през XVIII и XIX век

Таврийските българи в Таврия , Украйна са българска диаспора, населяваща земите на историко-географската област Таврия на територията на днешна Украйна. Наследници са на бесарабските българи – друга българска диаспора, населяваща земите на Молдова и Украйна. Премълчаната война Тя се води няколко века и никой не я нарича война, защото документите за нея доскоро бяха заключени в тайните фондове на руските архиви. Става дума неогласените отношения през периода 1455-1918 г. между Руската империя и българския народ. Едва наскоро Янко Гочев извади тази война на светло на базата на не само на автентични български документи, но и на редица руски, шокиращи със своето съдържание. Всички безспорни свидетелства авторът е побрал в тритомник, благодарение на упоритата си изследователска дейност. И тези свидетелства проговорят, извадени от Архива на външната политика на Руската империя, от Държавния архив на Руската федерация, както и от сборниците с документи за международните отношения и за политиката на Русия, „Окупационния фонд за създаване на Руско-Дунавска област“, „Авантюрите на руския царизъм в България“ и др. Read the full article

[paradisetears]

Писмо:

Мила Мая,

Помниш ли за вечността, към която с лекота протягахме ръка и почти докосвайки я, си казвахме " Тя е тук, съществува, и ние определено я имаме. "

Как на пръсти, по мечти се движехме и времето беше машина изобретена от човек, която можем да управляваме и, която ние водим, а не тя нас.

Говорехме си как до пет години ще живеем някъде заедно, може би в друг град, със съседи на които ще лазим по нервите от нашите шумове, защото заедно никога не сме били тихи.

Казвахме си как ще живеем някъде, където ще събирам разпръснатите фиби от теб по пода.

Смеехме се, и ти обещавах, че ще играя с косата ти, кичур по кичур, докато я навия така, както всеки ден сама я къдриш, спускайки кока си на сутринта.

Че ще извия всеки косъм собственоръчно между пръстите си.

Че ще те накарам да се обикнеш поне веднъж, поглеждайки се в огледалото.

Давахме свободата на минутите, които текат, моделирайки ги в бъдеще.

Бъдеще, прожектирано от нас, несъществуваща лента, развален касетофон.

Материя без допир.

Толкова мислех за щастието ни след години, че забравих да го виждам пред себ�� си.

Когато извиваш устните си за усмивка, когато се смееш на тъпите ми шеги. Когато пускаш онази отвратителна песен отново и отново, и ме караш да танцуваме на нея. Когато от нищото ме целуваш,правейки пауза между всички мигове, сливащи се в живот.

Помня всички тези детайли.

Но не е ли иронично, как през цялото време вярвах, че смехът ти може и да стане по-шумен, или пък най-вероятно ще може, и да харесаш някоя малко по-добра песен от тази, която пускаш. И че някъде, но не сега, всичко, което чувстваме, ще бъде много по-силно.

Мислех си, за това как един ден ще ми повярваш, че те обичам с правата ти коса.

И сега, когато те няма в настояще време и дори не мога да си позволя да спомена името ти в следващ ден , си мисля само и единствено за миналото.

Миналото, изплъзнало ни се през пръстите, като пясък.

Претърчало като пешеходец на червен светофар.

Мразя как сегашният момент винаги може да бъде свързан със следващия, но отминалият миг е изрязан, вече несвързан, завършен.

Откъснат и загубен номер от обява, на която пише "обади се, ако ме намериш".

Мразя как бъдещето беше всичко, което имаме, а сега само някоя задна дата, предишен месец, ми напомня за теб.

Дори не искам да идва утрешния ден. Дори не искам да се будя.

Защото "днес" няма никакво значение, ако  утре не вярвам, че ще държа ръката ти отново. Защото "вчера" е електрическо поле с ток, което упорито продължавам да докосвам, знаейки че ще ме нарани и ме наранява.

Защото какво значи, че теб те няма, когато още виждам онзи момент, който си представяхме заедно, как бягаме нанякъде и аз ти купувам слънчоглед от първата будка за цветя.

Какво значи, че не си тук, когато помня всяка нотка от гласа ти? И ще го разпозная. Из хиляди момичета. Из хиляди хора наподобяващи твоя тембър.

Какво значи, че няма да се върнеш?

И, че вече не можем да си въобразяваме, че управляваме нещо заедно. И, че тази машина наречена време, определено се развали при нас, опитвайки се да подредим плановете си по нея.

Ползвайки пръстите си за стрелки, а сърцата си за отмерване.

Липсваш ми.

Толкова много ми липсваш, че проклинам това ужасно времево пространство. Наистина. По-гадно е дори, от твоята песен.

Толкова ми се иска да потъна в някоя сегашна секунда с теб. Да се окаже, че съм сънувал. Че е 8-ми ноември и аз се будя до трапчинката на лявата ти буза, и ти я криеш, и ми казваш да спра да я гледам. Мразиш я. А аз толкова те обичам, по дяволите. Така ми се ще да докосна отново бялата ти кожа, да ти кажа "Мая, ръцете ти отново са студени".

Но не става. Заседнал съм посред нищото.

Търся те из тълпата, като че ли ще ми се явиш чрез друг образ. Като че ли, някой ще ми изкрещи "Всичко беше шега".

На теб, Мая.

//

Днес написах в търсачката "има ли живот след смъртта"

Намерих друго бъдеще с теб, в което да вярвам.

[vprki]

„Водна паша“ на невероятния Павел Койчев остава за вечността…

Скулптурната композиция "Водна паша" на забележителния творец Павел Койчев /на снимката/, създадена като негов проект преди 13 години ще има нов живот в Южния парк. Творбата ще бъде разположена във водното огледало при входа откъм бул. "Петко Ю. Тодоров".

А ние се връщаме на 31 май 2009 година, когато ден след своята 70-та годишнина Павел Койчев отново събра приятелите си на нетрадиционна изложба под открито небе. До село Осиковица, махала Владовци, насред едно малко естествено езеро, скулпторът представи своя пространствен проект "Водна паша". Павел Койчев беше обявен за творец на Милениума в Ню Йорк, а сега зарадва българските си почитатели с поредния си проект, който е на път да се превърне в запомнящо се артистично събитие. Това сме написали тогава и бяхме изумени, възхитени, както винаги от артистичната мощ, въображение, артистизъм на Павката, както го наричат приятелите и колегите.

"Водна паша" в Осиковица, 2009, снимка: Стефан Джамбазов

След толкова години се очаква скулптурната композиция да бъде открита за празника на София - 17 септември или в дните около него, поясни зам. кметът по култура и образование Мирослав Боршош и продължи: “ Дойдохме в студио „Марков“ да ви представим на последен етап едно забележително произведение на Павел Койчев и екипа, който го създава. Виждате „Водна паша“, една изключителна композиция на забележителния Павел Койчев. Това, което виждате в работен етап скоро ще е голям подарък за софиянци, които ще могат да го видят в Южния парк.“

„Водна паша“ на изключителния скулптор Павел Койчев има своята история, както намекнахме в началото на този текст. Авторът я припомни, като обичайно за себе си каза, че не обича да прави изявления, но за това малко по-късно… Този проект „Водна паша“ е създаден още преди 13 години в едно езеро до с. Осиковица, замислих го във временни материали от стиропор, плащът беше от плат. Замислих го от временни нетрайни материали – да постои няколко дни и да си отиде…Но доц. Георги Лозанов /автор на монография за скулптора, издание на НДФ „13 века България“, 2016/ каза тогава да го оставя, но аз мислех, че няма да издържи на атмосферните условия – дъжд, вятър, сняг. А той ми каза: „Докато издържи!“. Аз и така направих и то взе, че издържа години. Там беше голяма битка с бурите. След това „облякох“ този стиропор със смола и стоя 10-11 години в езерото край Осиковица. По инициатива, аз нямам абсолютно никаква намеса, на писателя Владимир Зарев и журналистката Румяна Таслакова преди три години направиха подписка между гражданите тази творба да се реализира на територията на столицата. Събраха над 600 подписа, подкрепена и от различни културни институции и организации, и я внасят в столичното кметство.

Павел Койчев в студио "Марков" в Требич, снимка: Стефан Марков

И там, специално искам да благодаря на госпожа Йорданка Фандъкова,  внасят проекта за обсъждане в многопартийния, да подчертая, Столичен общински съвет, който почти единодушно приема проекта и бюджета за реализацията му. /Приема се на заседание на СОС през ноември 2020 г. – б.а./ Оттогава стартира материализирането на този проект. И най-после, това, което виждате, благодарение на професионализма на колегите от студио „Марков“ стана нещо, надявам се, към този момент добро. Имам едно единствено смущение, защото съм замислил тази „Водна паша“ там в пространството на Южния парк, как ще стои в градската среда и се опасявах, че няма да се отразява зеленината във водата. Защото на пашата трябва да пасат нещо…Но се оказа, че околните дървета, въпреки че са далече се отразяват и така ще се осмисли „Водната паша“. Искам специално да благодаря на кмета г-жа Фандъкова, на г-жа Малина Едрева  /председател на постоянната комисия по образование, култура, наука и културно многообразие в СОС/, на г-н Тодор Чобанов /тогава зам. кмет по култура и образование/ и на г-жа Биляна Генова /директор на Дирекция „Култура“ на СО/, която оперативно имаше главоболията да изберем мястото. И актуалния зам. кмет г-н Боршош, който е с очевидно желание ще довърши този проект. Това ме радва, но като художник моята работа беше свършена преди 13 години. Аз, така да се каже, съм изконсумирал всичко. Още не мога да осмисля явлението, какво ще стане тук в парка. Но се надявам да стои добре.“

Павел Койчев в ателието си, снимка: Стефан Джамбазов

Преди години в разговор за „въпреки.com” сподели: „Правя и хвърлям, защото никой няма нито интерес, нито желание да се бръкне. И аз още като го правя знам, че изложбата като мине и ще го хвърля.“ И продължи: „Усещането за свобода е доста важно, много държа на него. Плащам си за гяволъка. Човек си плаща, всичко си плаща. Добре, че имам жена, която е абсолютно жертвоготовна и деца, и внуци, и така”, каза тогава Павел Койчев. Но го каза не с огорчение, а с усмивка. Защото Павел Койчев е наистина щастлив човек, който обаче не обича да е в центъра на вниманието. Даже няколко пъти се опита да ни отклони от този разговор и когато дойдохме в ателието каза, че не иска, но ние сме настоявали. За себе си твърди, че никога не е правил нещо по поръчка, не е правил компромиси и винаги е подхождал почтено към работата си. Въпреки, че не отрича известна суета. Павел Койчев сподели и за една своя друга суета, заради която отново беше критикуван от художници и изкуствоведи преди години и има отношение към „Водна паша“.

Павел Койчев при представянето на "Водна паша", 2009, снимка: Стефан Джамбазов

През 2011 година Павел Койчев, Греди Асса и Хубен Черкелов участваха на Венецианското биенале от името на България, след като страната ни не беше направила нищо за наше национално участие тогава, а от Министерството на културата казаха, че те имат само съгласувателна функция. Павел Койчев обясни в този наш разговор отпреди 7 години: „Във Венеция исках да отида с „Водна паша”. Но там пак не се намери кой да даде една сума, която е смешна в международен план, за да се отлеят фигурите в материал. Защото те са в стиропор”. Като не се намерили средства, той преглътнал, но кураторът швейцарец Джордж Лукс събрал от ателието, каквото имало. „И при Греди така, и при Хубен, и аз не трябваше да се съгласявам да ходя, но пусто – викам 72-73 години съм, кога ще ми се удаде да отида на Венецианско биенале. Който знае, знае какво е Венецианско биенале като репутация и аз направих компромис. Това ми е и единственият компромис артистичен, който изобщо съм правил. Нещо, което съм смятал, че не трябва да правя, го направих. Е, така от суетна работа, не бях ходил във Венеция. Да, от чиста суета го направих. Възраст такава имах, че сигурно никога няма да ми се отдаде пак, без изобщо да мисля какво ще се развихри. И се развихриха нещата”, признава Койчев и не иска да коментира. Но не може да не отбележи, че много от артистите правят специално за биеналето неща, а не така да се влезе в ателието и каквото има … А и „Обиталището”, което беше пред президентството преди време, можело да отиде на биеналето във Венеция, но нямало кой да финансира. /Целият текст от този разговор за „въпреки.com” може да прочетете тук . /

Марин Марков /л/, Мирослав Боршош /ц/ и Павел Койчев /д/, снимка: Стефан Марков

А с днешна дата Павел Койчев споделя за проекта си: „Посланията са много.Но категорично избягвам политическите послания. Аз съм артист, политиките минават, заминават. Това не ме интересува. Ако опра на политика няма да бъде добре за мен като артист. Иначе, на човек му се иска някой да му е пастир. Неслучайно пише в Библията и алюзията е Христос. Толкова невинно съм я подсказал. Всички имаме нужда от пастир, защото човекът е слаб, несигурен. Не са само българите, които се нуждаят от пастир. Не е лесна тази работа – трябва да има какво да избереш. Това не е под път и над път. Христос е от 2 хиляди години, не всяка година им Христос сред сегашните пастири. Но ще се яви…“.

Проектът му навремето е създаден за около -5-6 месеца. А тук в студиото на Марин Марков в Требич проектът се реализира в мащаб 1:1 като оригиналния като се осъществява в траен материал. но си е труд – доста. Скулптурите са направени от месинг, стъкло и конструкции от неръждаема стомана. Като работа е отнело  7-8 месеца и е пред окончателно завършване до двайсетина дни. „И сега ще остане за вечността“, както отбелязаха и Павел Койчев и Марин Марков…

Павел Койчев и негови творби в яхтеното пристанище на Созопол, 2017, снимка: Стефан Джамбазов

При Павел Койчев,наистина, няма спекулации. И дори повечето от своите скулптури и причудливи инсталации прави напълно безкористно и безсребрено. Така бе и с неговите невероятни творби, инсталирани до яхтеното пристанище в Созопол съвместно с фондация „Аполония” като проект на Празниците на изкуствата. Много му бе помогнал Владимир Явашев, племенникът на световноизвестния скулптор Кристо – Христо Явашев, който десетки години работи с него и след неговата кончина по проекта на знаменития артист и съпругата му Жан-Клод реализира мечтата му за опаковане на Триумфалната арка в Париж 2021 година. А за самото инсталиране на проекта в Созопол  му е съдействал Росен Иванов – човекът, осъществил плаващите кейове на Кристо. Тогава Павката не знаеше какво ще стане нататък с тези причудливи, цветни, весели инсталации, когато дойдат вълните и бурите…Така останаха красиво и въодушевяващо преживяване за всички, които бяхме тогава в Созопол.

Миналата година пак на връх рождения си ден 30 май Павел Койчев отново ни изненада с възхитителен проект като послание „Къпането“. В новата временна инсталация пак имаше овца, но и бивол, полегнал в тръстиките край брега, магаре и бял кон. Повечето фигури бяха двуизмерни фигури – голи тела, излезли от египетски фрески и прочути творби на Микеланджело, Ботичели, Гоя, Модилияни, Пикасо, Мане на Буше. В безименното езерце е и жената на всички времена – Вилендорфската Венера, пищната прамайка. А Павел Койчев се шегуваше: „И дойде световното изкуство в нашия гьол“.

В студио "Марков" в Требич, снимка: Стефан Марков

Трудно е да се изброят всички забележителни проекти на твореца.  Като започнем още от шейсетте години на миналия век, от онези смайващи „извънземни” (все пак земни) фигури на „Торният бръмбар“ край НДК (1995 г.), през „Стадото“ (2000 г.), „Обиталище“ (2001 г.), „Складът” (2002 г.), „Къщите, лятото, морето“ (2005 г.), „Високомерна разходка“ (2006 г.), „Преносителят“ (2007 г.), „Градежът“ (2008 г.), „Водна паша“ (2009 г.), „Ние и те, те и ние” (2009 г.), „Под масата“ (2009 г.), „Нещо лично” (2013 г.) и „О, щастливи дни… ооо“ (2016) - изложби  на Павел Койчев в любимото му пространство на галерия „Райко Алексиев”. А и морските му скулптури през 2017 година в Созополския залив по времето на фестивала “Аполония”, "Градината на тревата"(2019), „Почти невъзможно“ (2019),  “Къпането” (2021) и още и още в годините. Единствен и неповторим – невъзможно е да разкажем за всяко преживяване с изкуството му, за вълнението от всеки момент на среща с него…

По повод своята 75-годишнина Павел Койчев показа три свои скулптурни автопортрета в столичния хотел “Радисън”. Озаглавил ги е с присъщото си чувство за хумор: „Художникът като много, много млад; художникът като млад и художникът като не млад”, 2014, снимка: Стефан Джамбазов

За финал на този текст отново припомняме негови думи споделени пред нас преди време. „Давам си сметка, че имам представа какво правя или как съм разположен в пространството, но това защото абсолютно всичко го правя максимално почтено към мен си, към предмета на заниманието. Абсолютно почтено, не съм правил никога компромис, никога не съм правил. И изглежда, важно е човешкото, макар, че за гениите не е важно. Някак си енергията, която влагаш подсъзнателно, тя излъчва. Ако нещо има стойност във времето, че е останало, то е излъчването на това нещо. Формата – хиляди правят кубизъм, абстракционизъм, обаче не всичко има стойност. Излъчването, което вкарваш вътре и то е подсъзнателно. Иначе не става със спекулативното – аз ще направя това и това. И може работата да е по-несръчна, да кажем по-некадърна, обаче, когато има нещо, не знам и аз как да го нарека, то го усеща зрителят по някакъв начин. Макар, че трябва първо да е хубаво изкуство, пък после другото…”, каза тогава Павел Койчев.

В студио "Марков" в Требич, снимка: Стефан Марков

А ние очакваме с нетърпение неговата „Водна паша“ да е заживее в „Южния парк“. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов и Стефан Марков

[petarnizamov]

Трагедията на таврийските българи - наследниците на Бесарабските българи преселили се в Русия през XVIII и XIX век

Трагичната съдба на таврийските българи в СССР - преселници заедно с Бесарабските българи в Русия през XVIII и XIX век

  Таврийските българи са българска диаспора, населяваща земите на историко-географската област Таврия на територията на днешна Украйна. Наследници са на бесарабските българи – друга българска диаспора, населяваща земите на Молдова и Украйна.

Премълчаната война

Тя се води няколко века и никой не я нарича война, защото документите за нея доскоро бяха заключени в тайните фондове на руските архиви. Става дума неогласените отношения през периода 1455-1918 г. между Руската империя и българския народ. Едва наскоро Янко Гочев извади тази война на светло на базата на не само на автентични български документи, но и на редица руски, шокиращи със своето съдържание. Всички безспорни свидетелства авторът е побрал в тритомник, благодарение на упоритата си изследователска дейност. И тези свидетелства проговорят, извадени от Архива на външната политика на Руската империя, от Държавния архив на Руската федерация, както и от сборниците с документи за международните отношения и за политиката на Русия, „Окупационния фонд за създаване на Руско-Дунавска област“, „Авантюрите на руския царизъм в България“ и др. Тяхната история се счита за една от най-големите трагедии в новата българска история. Хиляди български граждани са изселени в Таврия, която заема полуостров Крим и съседни области в Украйна по време на Руско-Турските войни, а по-късно и след 9 септември 1944 г. В основата на този миграционен процес стоят някои събития по фронтовете на Втората световна война и желанието за спасение от нейните ужаси в своята Родина. Там с големи усилия се опитват да устоят на опитите за насилствена русификация и едва оцеляват след „Голодомора“ - най-тежките, бедни и гладни години в страната, виновна за които е политиката на Сталин и неговия терор. За жалост, всичко това до неотдавна беше тема табу за историографите и едва през последните две-три десетилетия се появиха интересни изследвания и статии за тегобата на тази група хора. Българите в Таврия са близо 40 000 души. Те са заселени в общо 28 села в областта. С какво се различават те от бесарабските българи? Освен че са по-малко, те са били по-осезаемо засегнати от режима на Сталин. Както казах, те са и по-консервативни и съхраняват българските традиции точно така, каквито ги помнят непосредствено след изселението. Друга разлика е, че те минават под съветска власт по-рано и затова русификацията е по-голяма, както и навлизането на руските език и самосъзнание. Любопитен факт е, че те се опитват да се завърнат отново в отчеството си. Тъй като през Втората световна война Таврия е окупирана от немците, българите отново са подложени на тормоз и се надяват отбратно в родината си да намерят подслон и малко спокойствие. През 1943 г. Мишо Хаджийски пише до Цар Борис III да разреши връщането им и той се съгласява. Тогава се преселват и хората от Северна Добруджа, съгласно спогодба с Румъния. 20 000 души тръгват към България само с дрехите на гърба си и тя ги приема, но начинанието се оказва злополучно. След края на войната Сталин нарежда всички тези бежанци да се върнат обратно. Единици се спасяват, фалшифицирайки гражданството си. Тези, които са се съпротивлявали, биват жестоко избити, а всички останали заживяват отново в Съветския съюз. Как се отразява на таврийските българи конфликтът в Украйна? Каква е тяхната позиция? Там беше тихо, нямаше военни действия, нямаше гражданска война, защото не разделят Украйна на две, и единственото, което искат, е тя да бъде независима. Какво решават политиците, е друг въпрос. Но днес се водят люти битки от Русия в Таврия.  

Трагедията на таврийските българи

(Част 1-3) Първа част   Една от най-големите трагедии в най-новата българската история е депортацията на таврийските българи, преселници в България след 9 септември 1944г. Устояли на опитите за насилствена русификация, оцелели след колективизацията, разкулачването и "Голодомора", преживели сталинския "голям терор", таврийските българи намират сили през Втората световна война да се преселят в прародината си на Балканите, а след нейният край, обявени за " изменници и предатели" стават жертва на сталинските репресии чрез насилственото им репатриране към СССР. През комунизма това е тема табу за българската казионна историография. Едва в последните две десетилетия поради нарастналия интерес към съдбата на тези българи се появиха и интересни изследвания, статии, монографии, популярни съчинения и публкации в периодичния печат. Без да претендирам за изчерпателност, по-важните изследвания по темата са дело на Бойка Василева (1), Елена Хаджиниколова (2), Иван Грек и Николай Червенков (3), проф. Петър Тодоров, който е съставител и редактор на цял сборник с документи и материали заедно с Благовест Нягулов (4), Йонко Бонов (5), проф. Стефан Дойнов (6), д-р Владимир Калоянов (7), проф. Тодор Балкански (8), Васил Митков (9), Георгий Журков (10), добричкия краевед Атанас Марков (11), Мишо Хаджийски (12), Румен Липчев и Наталия Симеонова (13), Радослав Симеонов (14), от РИМ - Добрич и др. Сред тях изключително важни са изследванията на самите представители на общността и по-конкретно мемоарите на таврийския българин Георгий Журков, успял да се спаси със семейството си от депортация и явна смърт, Мишо Хаджийски, наречен още "Таврийския Йовков", който е автор на "Българи в Таврия" - ценен труд, претърпял до днес три издания (1943, 1994 и 2014г.)

Корицата на книгата на Мишо Хаджийски "Българи в Таврия"   И до днес обаче липсва единно цялостно научно изследване, посветено на трагичната съдба на таврийските българи в контекста на събитията в България в навечерието на 9.09.1944г. и веднага след тази дата. Тъкмо поради това казионните историци избягват открито да споменават за тези трагични събития във Втората световна война. Част от този процес е и депортацията на таврийските българи през 1945г. Време е тази трагедия да бъде осветлена. В първата част ще се спрем на въпроса за формирането на българската таврийска общност и нейната историческа съдба до преселението й в България в годините на Втората световна война. Заедно с бесарабските и кримските българи таврийските българи са неделима част от българската диаспора, оформила се през XVIII - XIX век в Южна Русия. Българите в Таврия са далечни потомци на тези българи, които в годините на османска власт в българсите земи на Балканския п-в поемат по пътя на емиграцията. Повод за миграциите им стават руско-турските войски от края на XVIII и особено през първата половина на XIX век.

Одисеята на българските преселници към Бесарабия

по ��реме на тези войни е добре позната и отразена в българската историография. От втората половина на XVIII век нататък районът на Северното Причерноморие става основна посока на българските миграции. Това съвпада с натиска на Русия на юг с оглед осигуряване на излаз на топлото Черно море, като етап към овладяването на Цариград и Проливите - главната и вечна цел на руската имперска политика по Източния въпрос. Първото по-голямо преселение на българи в пределите на Русия става още по времето на Руско-турската война от 1768 - 1774г., завършила с подписването на мирния договор от Кючук Кайнарджа от 21.07.1774г. От тогава датира създаването на първото компактно българско селище - Олшанка в Херсонска губерния, основано от над 400 семейства бежанци от силистренското село Алфатар. Счита се в края на XVIII век във връзка с двете войни на императрица Екатерина Велика против османците от 1767 - 1774 и 1787 - 1791г. в Южна Бесарабия се заселват около 20 000 българи. В началото на XIX век се създават българските селища в Херсонска губерния и на п-в Крим - Малък и Голям Боялък, Терновка, Стари Крим, Балта Чокрак, Кишлав, Паркани, Кубанка. Техните жители имат права и привлегии на чуждестранни колонисти в Русия като всяко семейство разполага с 53 десетини земя. Селищата са под пряко подчинение на кантората за попечителство на чуждестранните заселници, която е отговорна на свой ред пред руското Министерство на външните работи. "Обетовната земя" за много българи става областта Бесарабия. Тя има площ от 45 000 кв. км. и се простира между реките Прут, Днестър, Дунав и малък участък от брега на Черно море от ръкава Килия на Дунавската делта до Днепровския лиман. Южната й част е известна с древнобългарското название Онгъл и татарското Буджак. Тук е важно да се отбележи, че Бесарабия е трайно свързана с българската история. Тя е била в пределите на средновековна България от средата на VII век до падането й под византийска власт (1018), вероятно и малко след това, а после с някои прекъсвания и в периода от 1187г. до средата на XIV век. От тогава е тази земя е в Княжество Молдова, а от XVI век става част от Османската империя. След сключването на Букурещкия мирен договор от 16/28.05.1812г. цяла Бесарабия преминава към Русия, чиято нова западна граница вече става р. Прут. До нови, още по-големи преселения на българи към Южна Русия водят следващите Руско-турски войни от 1806-1812г. и 1828-1829г. След първата война, водена от император Александър I (1801-1825) емигрират над 20 000 българи, предимно от днешна Северна България - Разградско, Силистренско, Свищовско, Плевенско. Към 20-те години на XIX век българите в Бесарабия са вече около 24 000 души, като населяват 91 населени пункта, много от които са основани в периода от 1808 до 1822г. За уреждане на статута на българите през 1818г. е създаден Попечителен комитет за чуждестраните заселници в Южна Русия, подчинен пряко на Министерството на външните работи. За негов председател е назначен генерал Иван Инзов (1768 - 1845), считан за благодетел на българите в Бесарабия. Генерал Иван Инзов По негово настояване император Александър I решава да им предостави права на чуждестранни колонисти. Това решение е потвърдено с издаването на указ от декември 1819 г., с който се определя правното, социално-икономическото и административното положение на колониите. Според указа всяко семейство разполага с 60 десетини земя за вечно ползване без право на покопко-продажба. Българите са освободени от данъци за известен период и от носене на военна служба. Те получават и особен административен статут. Населяват 57 колонии, обединени в 4 окръга, като всяка колония се управлява от кметство. Попечителят се назначава от Петербург, а местната власт е формирана от състава на българското население. Най-голямата миграция на българи е след Руско-турската война 1828-1829г. Русия като победител от войната вкарва специален чл. 13 в Одринския мирен договор от 2/14.09.1829г., който дава възможност на всички българи, участвали във войната да се преселят в Русия. Българските бежанци се насочват компактно към селските райони в южноруските губернии, където създават много от своите чисто български селища. По Одринския мирен договор от 1829 г. се изселват стотици хиляди българи, предимно от югоизточните и североизточните български земи. Все още не е ясен точния брой на преселниците. Той варира от 86 700 по данни на Иван Мещерюк до 130 000 - 140 000 по данни на проф. Стефан Дойнов. (15) Сливналията Иван Селимински, който е свидетел на събитията и сам със семейството си е преселник посочва цифрата от 40 000 преселили се български семейства.Изселниците са предимно от Одрин, Бургас, Варна, Стара Загора, Сливен, Ямболи селата около тях. През 1831-1834г. поради недостига на достатъчно свободна земя в Бесарабия една част от преселниците реемигрират в Добруджа, Влашко и Молдова. Така към 1835 г. в Бесарабия живеят над 61 000 български преселници, от които към 33 000 - 35 000 новодошли - след Руско-турската война от 1828-1829г. (16)   Русия направлява целия процес на преселение на българите. През 1830 г. тя създава в Одеса специален център за агитация, който пропагандира сред българите привлекателността на идеята за "преселението" им в южноруските степи.

Според сведенията на Съюза на бесарабските и таврийските българи от 1990 г. през XVIII- XIX век в Русия се преселват повече от 300 000 българи. (17)

По-нови изследвания обаче говорят за около 400 000 души български преселеници. След войната от 1828-1829 г. Русия въвежда ново административно управлението на колоните. Те са вече 83 на брой и са разделени на четири окръга: Кагулско - Прутски, Горнобуджакски, Долнбуджакски и Измаилски. През 1832 г. канторите са закрити и се създава Управление на отвъддунавските преселници, което влиза в състава на Попечителския комитет. Начело на Управлението застава управител с огромни правомощия в окръзите, пряко подчинен на министъра на външните работи на империята. Главното събитие, което води до формирането на таврийската българска общност е Кримската война (1853-1856). Тя започва като поредна руско-турска война в 1853 г., но се разраства до евреопейска след намесата на западните държави Англия, Франция и Сардинското кралство на страната на султана. През 1856 г. изостаналата Руска империя губи войната и е принудена да подпише унизителния за нея Парижки мирен договор от 30.03.1856 г. Договорът променя статукво в региона. Очертани са нови граници, които разсичат Бесарабия. През 1856 г. областта Бесарабия е разделена. Южната й част е дадена на княжество Молдова. Част от Бесарабската област, разположена между долното течение на реките Дунав и Прут с 40 колонии, в това число административният и културен център на българите Болград попада в Молдовското княжество. Останалите 43 колонии в руска Бесарабия остават в империята под юрисдикцията на Управлението на отвъддунавските провинции. Тези промени водят до разделението на бесарабските българи. Нарушена е административната уредба на техните колонии. Това ги мотивира да търсят спасение чрез преселение в други посоки. Разбира се, решението не е взето бързо. Необходими са няколко години, за да поемат отново по страдалческия път на новото си изгнаничество. Парижкият мирен договор въвежда тригодишен срок на местните българи, в който те трябва да избират или подчиняване на новата власт или ново преселение. През 1857 г. българите поставят въпроса пред молдовското правителство за запазване на своя автономен статут и социално-икономически привилегии. Молдовската власт се опитва да спечели българите. Причините са международни - нежелание да се дискредитира пред великите сили гаранти на мира и икономически - да впрегне производствените сили на работливото българско население за икономическия подем на страната. Затова в специално възвание молдовската власт обещава да гарантира правата и привилегиите на българите. Предприети са и съответните действия в тази насока чрез обособяване на две чисто български околии - Измаилска и Кагулско - Прутска. Чрез новото административно устройство властта цели да спечели българите на своя страна. В контекста на тази политика трябва да се разглежда и следващият важен акт на молдовската власт - откриването на българската Болградската гимназия през май 1859г. Събитието има изключително важно значение за целия български народ и маркира важен момент от просветните борби през епохата на Възраждането. Болградската гимназия придобива национален характер и в нея са се обучавали и българи от дунавските български земи. Благосклонното отношение на молдовската власт към българите обаче е временна тенденция, която е пресечена с изтичането на тригодишния срок за доброволно преселение. През 1859 г. Влашко и Молдова се обединяват в нова държава, наречена Румъния. Фанариотският елит се заема да обезбългарява земите на новосъздадената държава. Това е продължение на старата фанариотска антибългарска политика в Отвъддунавска България от предните векове. За бесарабските българи под румънска власт настъпват тежки дни. По инициативата на ��умънския политик, историк и публицист Михаил Когълничану (1817-1891) започва процес на румънизация на националните малцинства. През 1860 г. автономният статут на българите в Южна Бесарабия е премахнат. Румънската власт нанася още два тежки удара срещу местните българи - увеличава данъците им и въвежда военна повинност. Вторият акт се приема на нож от свободолюбивите български колонисти. Достига се до сблъсъци чрез силово вкарване на румънски войски в селищата с по-компактно българско население. През ноември 1860 г. в Рени и Болград се провеждат протестни демонстрации на българите, които са жестоко смазни. Убитите са 10 души, а ранените над 100. (18) Поставени в непоносими условия на живот и заплашени от брутална румънизация, за бесарабските българи остава единствен изход да търсят спасение в нова емиграция. По същото време руската пропаганда се възползва от техните неволи и агитира за преселение, като обещава достатъчно земя и фианнсова помощ за колонистите. В края на ноември 1860 г. от името на над 2600 семейства от 60 български селища е изпратено прошение до руския император Александър II с искане да разреши заселването им на руска територия в свободните държавни земи. (19) Молбата е удволетворена. Причините са в острата нужда от заселници в региона. Разбира се, Русия си гледа своите интереси, защото след 1856 г. уговаря с Османска Турция преселение на кримските татари на нейна територия. Последват ги и татарите в Приазовието. В резултат на това обширни земи в руската Таврическа губерния и на п-в Крим опустяват. Търси се ново население, което да бъде заселено. Идеята българите от румънска Бесарабия да се заселят там се възприема от руските управници по ред причини. Тези българи са православни християни, работоспособни хора, които с трудовите умения могат да облагородят региона, така както са постигнали това преди години в Бесарабия. На 26.12.1860 г. руският император Александър II издава декрет, според който преселващите се от Бесарабия български семейства трябва да бъдат настанени в Приазовието. На българските преселници трябва да бъдат отпуснати парични помощи, с които на първо време да се изхранват и устроят, а заедно с това земя между 50 и 60 десетини т.е. между 500-600 декара на семейства. (20) За да привлекат български преселници, руските власти им обещават да ги освободят от данъци и военна повинност за дълъг период от време - 10 години от данъци и 25 години от военна служба. Свободна земя за обработване се предоставя в Бердянски, Мелитополски и Днепровски уезди на Таврическа губерния. Така през пролетта на 1861г. започва преселението на част от бесарабските българи към Приазовието. Всъщност в периода 1861-1863г. в тази посока има два паралелни потока от български преселници. Първият от тях е от молдовската част на Бесарабия, от където се вдигат и преселват цели села. Read the full article

[vprki]

„Времеубежище“ на Георги Господинов е Роман на годината за 2021

Романът „Времеубежище“ от Георги Господинов на издателство „Жанет 45“ бе избран за десети носител на Националната литературна награда за български роман на годината  „13 века България”.

Журито в състав: проф. д.ф.н. Амелия Личева, председател, и членове доц. Йордан Евтимов, Теодора Димова, Атанас Капралов, директор на Националния литературен музей и Светлозар Желев, директор на Литературен клуб „Перото“ на НДК, определи победителя сред шестте номинирани романа, издадени през 2020 година от общо 33 участници в конкурса: „Времеубежище“ с автор Георги Господинов на издателство „Жанет-45“ /за него във „въпреки.com” може да прочетете тук/, „Гълъбария“ с автор Стефан Коспартов на издателство „Сиела“, „Мястото Янтара“ с автор Керана Ангелова на издателство „Фабер“, „Поздрави от Хадес“ с автор Яница Радева на издателство „Жанет-45“, „Резиденцията“ с автор Георги Тенев на издателство „Колибри“, „Сянка“ с автор Васил Панайотов на издателство „Сиела“. 

Жури – от ляво на дясно Атанас Капралов, Йордан Евтимов, Теодора Димова, Амелия Личева и Светлозар Желев

Национален дарителски фонд „13 века България“ всяка годи��а връчва наградата с цел подпомагане, популяризиране и стимулиране развитието на българската художествена литература. Участие в конкурса вземат български романи, издадени през 2020 г., а наградата е почетна грамота и парично покритие от 11 000 лв. Призът се връчва от 2011 година по идея на тогавашния изпълнителен директор на НДФ „13 века България“ художника и преподавател в НХА проф. Греди Асса. Досега удостоени с престижното отличие, утвърдило се като най-очакваното и най-обсъждано в областта на съвременната българска белетристика, са следните произведения и техните автори: „Лятото на неудачниците” от Галин Никифоров (2011), „Физика на тъгата” от Георги Господинов (2013, тогава наградата е и за 2012), „Апарат” от Васил Георгиев (2014), „При входа на морето” от Емилия Дворянова (2015), „Една и съща река” от Здравка Евтимова (2016), „Последната територия” от Момчил Николов (2017), „Хавра” от Захари Карабашлиев (2018) „Свети Вълк” от Елена Алексиева (2019) и „Поразените“ от Теодора Димова (2020). Георги Господинов е първият писател, който за втори път получава престижната награда. При обявяване на наградата проф. Амелия Личева подчерта, че „Времеубежище“ е избран с пълно мнозинство от журито. Слава Иванова, Изпълнителен директор на НДФ „13 века България“, връчи наградата на писателя. За романа на Георги Господинов може да прочетете във „въпреки.com” тук.

Слава Иванова и Георги Господинов

Дни преди да стане известен Романът на годината, поканихме литератора проф. Николай Аретов да напише за номинираните шест романа за наградата. Публикуваме неговия текст.

Роман на годината 2021

Пиша тези редове непосредствено преди да разберем кой е спечелил наградата за български роман на годината на „13 века България“. Бележките ми, обаче, ще достигнат до читателите, след като отличеният стане известен. Тази ситуация е доста хлъзгава, предварително се отказвам от всякакви опити да отгатна победителя, още повече, че по принцип се съмнявам, че наградите винаги отиват при книгите, които остават. Затова ще остана при своите субективни размисли и предпочитания, без претенцията да ги натрапвам на когото и да било.

Първото впечатление е, че са номинирани интересни романи, които имат своята публика. А и вече са привлекли, по един или друг начин, в една или друга степен, вниманието на медиите. Казвам медиите, а не критиката, защото отчетливо се забелязва, че присъствието в медиите е несравнимо по-голямо от критическите текстове. Ще се въздържа от банализираното твърдение за отсъствието, дори смъртта на критиката, и ще се запитам дали това не е нещо нормално – интервюта, разговори с писатели по всевъзможни въпроси, публикуване на откъси, читателски реакции (често маскирани като литературна критика), класации, различни форми на присъствие в социалните мрежи и в интернет, като цяло няма как да не са повече от задълбочените критически анализи. По-важното е, че явно читателската публика съществува и тя заявява своите предпочитания. Никой от номинираните романи не е останал незабелязан от нея. Могат да възникнат няколко въпроса. Има ли незабелязани (от публиката, от критиката, от журитата) значими книги? Има ли забелязани от публиката книги, останали извън вниманието на журитата и публиката? И на двата въпроса плахият ми отговор е - вероятно има, не се наемам да ги посоча. Има и автори, обичани от читателите, които не са сред номинираните, новогодишната анкета на „Литературен вестник“ ми напомня за книги на Калин Терзийски, Владо Даверов, Иван Станков. Някои ценени от мен писатели (Алек Попов, Момчил Николов) или любими на публиката нямат нов роман (Рене Карабаш), други не са попаднали в мрежата на номинациите, трети не са били откроени по някакви други причини.

И по литературните си достойнства, и по медийното си присъствие, категорично се откроява „Времеубежище“ („Жанет-45“), проблемът пред журито, вероятно, е бил в това, че изборът на Георги Господинов е твърде предвидимо и очаквано, затова и не особено ефектно решение. След многобройните заслужени похвали, и аз се затруднявам да кажа нещо за нея, което да е неочаквано, сиреч – ефектно. Господинов успя да изгради свой модел за изграждане на повествование, който се оказа особено успешен като литература и особено привлекателен за публиката. (Друг е въпросът, че част от възторзите са просто следване на тренда.) Една от особеностите на този повествователен модел, който несъмнено е съзвучен с днешното време, е разпадането на класическото повествование. За разлика от Иван Теофилов, който публикува своите интересни и промислени впечатления от книгата, на мен ми се стори, че „Времеубежище“ като че ли има по-здраво изграден сюжет от „Физика на тъгата“. Въпреки скоковете във времето, отклоненията и дискретно въведените есеистични (на места дори публицистични) разсъждения. Освен езиковото майсторство, освен умело въведените ерудитски елементи, Георги Господинов успява да достигне и до някакви дълбоко лични преживявания на читателите. При мен това бяха местата, свързани с Алцхаймер, мой личен комплекс, за който не бих искал (нямам сили) да говоря. „Времеубежище“ е силна книга, която ще остане, със сигурност ще бъде награждавана.

Георги Господинов

Категорично се откроява и „Резиденцията“ („Колибри“ и „ФО“) на Георги Тенев. Какво ли ще стане, ако разместим буквите на второто издателство. Шегувам се, разбира се, защото ми се иска да кажа, че романът далеч не се изчерпва с политическите внушения и алюзиите с близкото минало. Повечето места, на които се разгръща действието, са разпознаваеми, въпреки, че имената са променени, понякога шеговито, останали се планините и на първо място Рила, където се ражда загадъчното учение, наречено Рилски урок. В масовото съзнание, бих казал в националната митология тази планина е обкръжена с мистика, особено след проповедите на Петър Дънов, но и по-рано. Така е и на много други места по света, от планините слизат просветени учители, които носят някакво важно послание от отвъдното. В романът на Г. Тенев това послание целенасочено не се излива ясни постулати. „Резиденцията“ е антиутопията, авторът недвусмислено влиза в този не особено популярен сред българските писатели жанр, и ни въвежда в едно непривлекателно бъдеще. В него светът, или поне конкретната държава, е ясно разделена на две зони, между които движението е забранено; не така ясно разграничени, поне в морален смисъл са невидимите граници между свободата и потисничеството, между бунта и насилието и особено между източниците на двете полярни представи, включително и за добро и зло. Въпросите са универсални, те не са свързани с тук и сега и вярвам, че ще продължат да вълнуват читателите.

Георги Тенев

Друга „моя“ книга сред номинираните е „Поздрави от Хадес“ („Жанет-45“) на Яница Радева, друг автор, когото ценя високо. И тук, след „Пътят към Тива“ (2017) като че ли продължават започнатите по-рано търсения, дори сюжети. И този роман може да бъде прочетен по два начина, най-добре – по двата едновременно. От една страна, това е историческо повествование в духа на най-добрите традиции. То ни въвежда в епохата – дрехи, обичаи вярвания, при това поднесени подчертано пестеливо, без пространни описания. От друга страна,  Радева категорично търси съвременни смисли, по-точно е да се каже неизменното в човека, универсалната човешка природа. И това е заявява открито в текста. И при двата възможни прочита се открива ерудитското писане, което в случая е напълно ненатрапчиво. Няма нужда читателят да познава мита, Фройд и огромната литература за Едип, въпреки че, разбира се, не би му навредило. 

И, тъй като стигнах до мита, друго достойнство на книгата е умелото използване на различните му варианти, различните литературни сюжети, свързани с древния град Тива и неговата съдба. Авторката умело ги вплита в своето повествование, на места ги доразгръща, въвежда по-малко познати или направо нейни си персонажи. Не мога да избегна повторението и ще кажа, че всичко това е направено дискретно, без срещаното понякога (и напълно допустимо) съзнателно преобръщане на известното от мита. Разказите на отделните персонажи, които изграждат повествованието, по правило се допълват, предлагат различни гледни точки, но почти на спорят помежду си, както може да се очаква и както е познато от други творби, изградени по подобен начин. И накрая, „Поздрави от Хадес“ (заглавието ми се струва не съвсем адекватно на повествованието) е роман, който определено излиза от „котловинното“, с което част от критиката преди десетилетия свързваше българската литература, навлиза в един по-широк свят и се насочва и към публиката извън котловината. Надявам се, че ще я достигне.

Яница Радева

„Сянка“ („Сиела“) на Васил Панайотов е интересен роман, изграден по модел, който е напълно различен от повествованията на Г. Господинов, Г. Тенев и Я. Радева. Сюжетът е демонстративно линеен, дори дните са изведени като заглавия на отделните глави. Повествованието започва с едно решение (не бих искал да издавам какво е то) и завършва с неговото осъществяване след 30 дни, както е предвидено. В някакъв смисъл авторът ни провокира да очакваме друга развръзка и накрая ни изненадва с липсата на изненада. В. Панайотов, чието творчество не познавах, е писател, който има своята публика, включително и почитатели в медиите. Неговият път към литературата се различава от традиционния, в известен смисъл В. Панайотов гради своя авторски образ в опозиция на наложените представи – писателските общности, кафенета, споделените идеи и илюзии в тях. Което не означава и отхвърляне на литературната ерудиция, която присъства и в неговия роман, позатисната от някакви други познания, които авторът има желание да сподели. И докато Г. Господинов обича да ни информира за психология, другаде за биология, социология и пр., а Я. Радева за елинската епоха и нейната митология, В. Панайотов ни насочва към актуални детайли от бита, от спорта, от шофирането, от днешните модни увлечения…. Акцентът в романа е поставен върху психологията на основния, всъщност единствения персонаж, който ни говори от първия до последния ред. При това ясно и подредено, далеч от прословутия „поток на съзнанието“.

Васил Панайотов

От първото изречение в анонса на корицата разбрах, че това не е моята книга: „Гълабария“ е роман за непостижимата любов, която срещаме веднъж в живота и невинаги разпознаваме.“ Всъщност авторът Стефан Коспартов има по-големи амбиции, в интервютата се прокрадват намеци за магически реализъм и Маркес. Към това се прибавя и очевидната идея да се каже горчивата истина за днешния ден, почти документално. Подобни цели си поставят и други автори, дори прекалено често, като оценките за персонажите, събитията, партиите и Държавни сигурност са недвусмислено заявени. Не казвам, че оценките не са верни, напротив, верни са или поне са близки до моите пристрастия. В книгата се мярка Васил Илиев, има елементи от популярните навремето „вулгарни романи“, при това поднесени по-пестеливо и с повече вкус, някъде във фона са реституцията и приватизацията. Проблемът ми е, че се уморих от литературата, която директно ми съобщава кое е добро и кое е лошо. Знам, че на мнозина това допада, но се съмнявам, че „Гълабария“ ще се нареди сред книгите, които ще бъдат ценени и четени и след години.

Стефан Коспартов

Започнах късно този преглед и, за съжаление, не успях да достигна до „Мястото Янтара“ („Фабер“) на Керана Ангелова – друг автор със своя вярна публика и свои високи амбиции. В началото споменах, че номинираните романи, а в някакъв смисъл – и българската литература като цяло, имат своята публика и това е радостно. От друга страна, честото прибягване до думата „бестселър“ при представянето на номинираните книги и на авторите им събужда скептика в мен. При всички уговорки за малкия тукашен пазар ми е трудно да си представя толкова много бестселъри. Струва ми се, че определението тръгва не толкова от класациите, които някои книжарници публикуват и донякъде лековерно са повтаряни от медиите. А и всички големи издателства имат своите (вериги от) книжарници и трудно биха устояли на изкушението да определят своите книги като бестселъри. За добро или за зло, книгите достигат до читателите и градят престиж чрез книжарските класации, чрез медиите и социалните мрежи, чрез издателските промоции и активността на авторите, а и чрез преводите. Утопия би било да се очаква някаква невидима сила за повече читателите (и журитата) и те да подредят книгите в някаква трайна и универсално приета йерархия.≈

Текст: Николай Аретов

Снимки: Стефан Марков, архив БНР, Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: „Албертина“ предлага нов прочит на творчеството на Модиляни

Ретроспективна изложба „Модиляни – Пикасо. Революция на примитивизма", посветена на 100 - годишнината от смъртта на италианския художник и скулптор Амедео Модиляни /на снимката/, ще бъде открита на 17 септември във виенския музей „Албертина“. В изложбата са включени непоказвани досега творби на Модиляни в Австрия, както и произведения на съвременници на Модилияни и представители на течението примитивизъм - Пабло Пикасо, Константин Бранкузи, Андре Дерен, съпоставени с артефакти от така наречените „примитивни“ - праисторически, архаични или неевропейски – култури, съобщиха от Ойроком - ПР София, част от мрежата за международни връзки на община Виена.

По този повод изкуствоведката и куратор Ния Табакова написа за „въпреки.com” за художника под мотото: “Човек трябва да носи хаос в душата си, за да може да роди танцуваща звезда.” Фридрих Ницше из „Тъй рече Заратустра“

Портрет на Жана Ебютерн и автопортрет на Модиляни - снимка архив

Куратор на изложбата във Виена е французинът Марк Рестелини – изкуствовед и музеен директор, международно признат като един от водещите експерти по Модиляни /1884 - 1920/, автор на множество книги, студии и куратор на стотици изложби, свързани с творчеството на художника. Една от главните цели на експозицията във Виена е да представи нов прочит на художественото наследство на Модиляни, който да не бъде разглеждан единствено като бохем под въздействието на алкохол и наркотици, а да бъде утвърден като водеща фигура на авангарда, тласкаща революцията на примитивизма напред в двадесети век. Въпреки това, изследването на творчеството на Модиляни не би било пълноценно без историята за неговия бурен живот, ранна смърт и последвалото самоубийство на младата му годеница, Жана Ебютерн. Както пише Артур Пфанщил (Аrthur Pfannstiel) през 1929 г.: „Животът на Модиляни, скитащия художник, толкова често прилича на легенда, че е трудно да се отдели фактът от измислицата.”

Амедео Модиляни и Пабло Пикасо - приятелство и съперничество - снимка архив

Амедео Модиляни е роден в Ливорно, Италия, в семейство на сефарадски евреи. Израства в бедност, след като бизнесът на баща му фалира. Още от малък има здравословни проблеми - прекарва тиф на 14-годишна възраст, а две години по-късно се разболява от туберкулоза, която го съпровожда през целия му живот. От ранна възраст той се увлича по литературата, поезията, философията и визуалните изкуства. Започва частни уроци по рисуване, а по-късно учи изящни изкуства във Флоренция и Венеция. През 1906 г. Модиляни се премества в Париж, тогава център на авангарда и средище на свободомислещо, бохемско общество от художници - емигранти, поети и музиканти, което може да бъде открито в кафенета, салони, ателиета и галерии на улица Монпарнас.

Анук Еме /Жана Ебютерн/ и Жерар Филип /Амедео Модиляни/ във филма “Монпарнас 19″ - снимка архив

Не случайно първият пълнометражен филм, посветен на художника е озаглавен „Монпарнас 19” или „Влюбените от Монпарнас“ (1958), вероятно адресът на ателието, в което той прекарва последния период от живота си. (Ролята на Модиляни се изпълнява от изключителния Жерар Филип, на Жана - Анук Еме, участват още Лино Вентура, Пиер Ришар, Лили Палмър. Премиерата е на 4 април 1958 г. – б. р.). Сред съвременниците му в този период са: Пикасо, Хуан Грис и Миро от Испания, Шагал, Сутин, Кислинг и Липшиц от Русия, Бранкузи от Румъния, Диего Ривера от Мексико, Фуджита от Япония и Жул Паскин от България. Известното съперничество, придружено с взаимно уважение и приятелство, с тогава вече наложилия се Пикасо е акцент и във филма „Модиляни”, 2004 г. (В ролята на Модиляни е Анди Гарсия, на Пикасо - Омид Джалили, режисьор е Мик Дейвис, филмът е европейска копродукция със световна премиера на 29 септември 2004 г. – б.р.)

Анди Гарсия /Модиляни/ и Омид Джалили /Пикасо/ във филма “Модиляни” - снимка архив

В рамките на една година от пристигането си в Париж поведението и репутацията на Модиляни се променят драстично. Той се трансформира от класически академичен художник в „принц на вагабонтите“, а приятелите му го наричат Моди (игра с френската дума „maudit“, което означава „прокълнат“). Художникът не само премахва всички белези на буржоазното си наследство от студиото си, но се заема и с унищожаването на свои ранни творби, които описва като „Детски дреболии, правени, когато бях мръсен буржоа“. В началото той е повлиян от Анри дьо Тулуз - Лотрек, но около 1907 г. е очарован от творчеството на Пол Сезан. В продължение на една година е ученик на известния скулптор с румънски произход Константин Бранкузи. В Париж Модиляни продължава да чете и е силно повлиян от трудовете на Ницше, Бодлер, Кардучи, Граф Лотреамон и други. Благодарение на тях развива убеждението, че единственият път към истинското творчество е чрез непокорството и хаоса, а известната фраза на Бодлер „Прекрасното е винаги странно.“ („Le beau est toujours bizarre.“) може да се приеме за основа на неговата философия и естетика в изкуството.

Жана Ебютерн - снимка архив

Произведенията на Модиляни, характеризиращи се с асиметрични композиции, удължени фигури и проста, но монументална употреба на линия, са сред най-важните портрети на 20-ти век, като всеки от тях разказва различна история за живота и изкуството му. Той оставя художествено наследство, което модернизира фигуративната живопис, избягвайки от етикетите и „-измите“на Модернизма. За творчеството му неговият съвременник Жан Кокто заявява: „Рисунките на Амедео Модиляни са подчертано изящни. Той беше истинският аристократ сред нас. Неговата линия е едва различима, почти призрачна и никога не се пречупва. Тя преминава всички препятствия с ловкостта на сиамска котка. Модиляни не изтегля лицата, не подчертава тяхната несиметричност, не избожда едното око, не издължава шията. Той просто вижда така, чувства така, той рисува така!“ (Жан Кокто, „Дърво, което не можеш да изтръгнеш от земята на Монпарнас“, 1959, превод текстове от френски на книгата Огнян Стамболиев – б.а.).

Въпреки това, приживе творчеството на Модиляни остава недооценено. Той скицира непрекъснато, като прави по сто рисунки на ден. Много от творбите му, обаче, биват изгубени - унищожени от него самия, загубени при честите му промени на адреса или дадени на приятели, които не ги запазват. Единствената самостоятелна изложба на Модиляни през живота му е в Париж през 1917 г., която става „прословута“ в модерната история на изкуството със своята сензационна публичност и съпътстващите проблеми за неприличие. Шоуто бива закрито от полицията в деня на откриването му, но продължава и след това, най-вероятно след премахването на картини от прозореца на улицата на галерията. Авторът не успява да продаде нито една творба. Принуден да раздава рисунките си в замяна на ястия в ресторантите, Модиляни умира беден на 35 годишна възраст от туберкулозен менингит, а ден след това от мъка се самоубива и спътницата му - Жана Ебютерн.

Жана Ебютерн и Амедео Модиляни са погребани заедно - снимка архив

В своята книга „Бохемски Париж: Пикасо, Модиляни, Матис и раждането на модерното изкуство“ (1998) френският новелист и сценарист Дан Франк обобщава: „Когато Модиляни умира през 1920 г., това е краят на скитническия начин на живот, какъвто също е бил животът на Вийон и Мюрже. С българина Жул Паскин вратите се затварят завинаги за първите 30 години на века: епохата на бохемите.“ ≈

Текст: Ния Табакова

Снимки: архив

P.S. на „въпреки.com”: В рамките на Шестия фестивал за документални филми „Master of Art” /онлайн издание 12 -28 февруари/ ще бъде представен „Модиляни и неговите тайни“ (Франция, 2018, 52 мин., реж. Жак Лойой). Създателят и директор на кинофорума Найо Тицин ни предостави синопсиса на филма. „Творбите на Модиляни са сред най-разпознаваемите в модерното изкуство, но за самия творец не се знае особено много. Базирайки се на продължаващо научно изследване, филмът разкрива тайните зад митовете, обкръжаващи този художник бохем, и е създаден по повод 100-годишнината от неговата смърт. 

Амедео Модиляни не оставя в наследство нито кореспонденция, нито теоретични трудове. Публичният интерес към творбите му изглежда обратно пропорционален на вниманието, което историците на изкуството отделят на живота му. Днес някои от картините му достигат астрономични цени по търговете - рисуваната през 1917 г. „Полегнало голо тяло” бе продадена от „Кристи’с” през 2015 г. за повече от 170 млн. долара. Възроденият интерес към художника провокира неколцина историци, критици и куратори да разберат повече за човека отвъд легендата. Филмът се опитва да проследи живота на Модиляни, проучвайки ключови места и връзки, както и влиянията, които е изпитвал. Използвано е и изследване на 26 негови картини и три скулптури, притежавани от френски публични колекции“.

[vprki]

Разказът е въпрос на голямо майсторство и отношение към детайла

Трима млади автори, свързани с журналистиката, получиха наградите в 23 – то издание на Националния литературен конкурс „Рашко Сугарев“ за къс публикуван разказ от автор до 35 години на НДФ „13 века България”. Това са: Яница Христова за разказа си „Клиника „Мемориес” /първа награда/, Радослав Петкашев за разказа „В планината” /втора награда/ и Ангел Иванов за разказа „От всички краища на света” /трета награда/.

Журито в състав Димитър Коруджиев (председател), Георги Величков, Деян Енев и Теодора Димова определи тримата отличени. Ангел Иванов, който миналата година спечели първа награда за разказа си „Добрият християнин“, сега отново участва и беше сред отличените. Даже се пошегува, че догодина ако участва трябва да му дадат втора награда, за да има пълен комплект. Но наградите са си награди, а както каза Теодора Димова при връчването на отличията: „Наградите създават празнично настроение, но празник е и самото писане. Необходим е и характер и всекидневен труд”. И още: „Това е най-престижният конкурс за млади автори и първо е заради неговата продължителност. Второ заради това, че самите автори са хора, които сериозно се занимават с литература. Нивото е високо. Това са автори, които са отдадени на литературата и искат да се занимават с нея и това е изключително радостно”.

Тримата наградени -  Яница Христова, Радослав Петкашев и Ангел Иванов /от ляво надясно/

Церемонията за наградата „Рашко Сугарев” традиционно е на 23 април – Световния ден на книгата, авторското право и четящите хора. Но този път беше отложена и събитието се случи в тесен кръг в галерия „Средец” на Министерството на културата при спазване на всички санитарни противоепидемични норми на 18 юни. Наградите бяха връчени от изпълнителния директор на НДФ „13 века България” Слава Иванова. А Теодора Димова каза: „Има някаква адекватност и скромност, на съобразяване със ситуацията. И така и трябва да бъде”. А това дори в някаква степен отговаря и на по-камерния характер на разказа, а и на писането въобще. Както каза Деян Енев: „Писането е самотно занимание. Слава Богу, хората продължават да се интересуват от книги”. А носители на наградата през годините са били такива имена на писатели като Алек Попов, Георги Господинов, Йордан Ефтимов, Ангел Игов, Сто ил Рошкев, Милена Авонеди, Борис Минков, Оля Стоянова, Димитър Ганев, Николай Фенерски, Владимир Полеганов, Йорданка Белева, Силвия Томова, Васил Георгиев, Андон Стайков, Александър Шпатов, Антон Терзиев, Яница Радева, Росен Карамфилов, Иван Ланджев.

Теодора Димова и Деян Енев

Важна е тази награда, защото утвърждава един жанр, който някак си остава малко в сянката на романа. Защото е труден жанр, а читателите като че ли предпочитат повече романното повествование. Както беше казал Мартин Колев преди време, който беше носител на първа награда в 20-то издание на конкурса: „Този конкурс е важен не само защото е от висок калибър, но и защото продължава да популяризира разказа, който понякога е в периферията на литературата”. А победителят в 21-то издание Велислав Д. Иванов сподели тогава: „Вярвам, че късият разказ не е просто суетен анекдот с обрат на края”. А Ангел Иванов, който както стана дума, е носител миналата година на първа награда от конкурса, а сега на трета, каза пред „въпреки.com”: „Разказът е дестилат и събира в себе си разнопосочни енергии и най-вече една такава сгъстена драматургия. И е въпрос на голямо майсторство и отношение към детайла, бих казал на пиетет към детайла”.

Яница Христова

Впрочем интересно е, че и тримата наградени сега автори са свързани с журналистиката. Яница Христова и Радослав Петкашев работят в информационни агенции, а Ангел Иванов е сценарист в ТВ шоу, но пък е завършил журналистика. По какъв начин журналистиката помага или пречи на писателя? Според Яница Христова и Радослав Петкашев помага. „Добре се получава съчетаването на писането с журналистиката. Те се синхронизират. Журналистиката ми дава идеи и предлага неочаквани места, които не съм предполагала, че ги има. Защото животът е много по-динамичен от въображението понякога. И дори в най-фантастичните разкази има частица истина, която се намира около нас”, твърди Яница Христова.

Радослав Петкашев

А според Радослав Петкашев: „Между журналистиката и писането има доста общо, защото разказите, които пиша, почти винаги са базирани на разговори с хора. Взимам от тях почти интервю и после го използвам. При всеки един разговор нещо в главата ми щрака, понякога си казвам – от това може да стане хубава история. И после го използвам, понякога смесвам историите на различни хора, но не им правя биография. Аз пиша за другите хора, не пиша за себе си”. Докато за Ангел Иванов журналистиката по-скоро може да попречи на писането: „Аз затова и напуснах класическото поле на журналистиката, защото ми пречеше липсата на метафоричност и поетичност, ако щете. При все, че съм белетрист. И това отстранение от събитията заради някаква мнима или реална обективност ме притеснява. Защото е важно авторът да застане с цялата си личност, със сетивата си, с прочита си на събитията”.

Слава Иванова връчи наградата на Ангел Иванов, както и на всички отличени

Разказът на Ангел Иванов „От всички краища на света” е отново в християнския спектър, както е бил и миналогодишният му, казва авторът. Публикуван е в сайт и в регионален вестник в родния му град Габрово. „В планината” от Радослав Петкашев излиза в списание „Съвременник”, за което авторът благодари на главния редактор Владимир Зарев. „Това е биографичен разказ за моя баща, но разбира се има фикция там. Не трябва да се приема като 100% истина. Като моят разказвач се опитва да разбере живота на своя баща, който е преминал през доста различни неща в живота си. И така, с чувство за хумор, което надявам се има в разказа, се опитва да го разбере. Понякога не разбира нещата, през които баща му е преминал, защото те са в съвсем друго време, но се опитва да си направи тази равносметка за себе си”, сподели пред „въпреки.com” Радослав Петкашев. Вероятно и затова при получаването на наградата специално благодари за разбирането на баща си и майка си /известната историчка и антроположка проф. Антонина Желязкова – б.а./, както и на съпругата си, и малкия си син. Разказът „Клиника „Мемориес” от Яница Христова пък е публикуван в списание „Осем”. „Свързан е с това колко е важна паметта и как спомените, които имаме, определят кои сме. И дали имаме шанса да ги редактираме и да променим живота си чрез спомените? Това е основната тема на разказа”, каза авторката.

Слава Иванова, изп. директор на НДФ “13 века България”

Значима е личността на Рашко Сугарев, на името на когото е конкурсът. Писателят Георги Величков, член на журито, но и приятел на Рашко Сугарев в спомена си за него, който прочете миналата година, каза: „Рашко не се бореше със словото, той живееше с него”. А преди време беше определил писателя като скромна личност, („пришълец от друга планета"), който не е искал много от живота, имайки предвид мисълта на Сенека: „Беден е не този, който има малко, а този, който иска да има повече”. Наградените на конкурса благодариха на журито и на НДФ „13 века България” за грижата за младите писатели. А Радослав Петкашев обобщи: „Много важно е това, което правите. Защото за един млад писател доста лесно е да се обезкуражи и отчае”. ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Обявиха петимата финалисти за Европейска литературна награда „Димитър Димов“

Двама български и трима чуждестранни европейски писатели ще се състезават за Европейска литературна награда за роман „Димитър Димов“ тази година. Венцислав Божинов, Джамал Уариаши, Дубравка Угрешич, Момчил Николов и Франсоа-Анри Дезераблса петимата финалисти във второто издание на конкурса, а победителят сред тях ще бъде излъчен по-късно през 2020 година, съобщиха организаторите.

„Белези“ (изд. „Рива“) на българина Венцислав Божинов, „Глад“ (изд. „Колибри“) на холандеца Джамал Уариаши, „Лисица“ (изд. „Колибри“) на хърватката от български произход Дубравка Угрешич, „Някой си господин Пекелни“ (изд. „Аквариус”) на французина Франсоа-Анри Дезерабл и „Чекмо“ (изд. „Сиела“) на българина Момчил Николов са петте романи финалисти във второто издание на престижния конкурс Европейска литературна награда за роман „Димитър Димов“. Експертното жури на наградата избра петте произведения финалисти за 2020 г. между общо 37 романа – 24 български и 13 чуждестранни европейски, номинирани от 21 български издателства. Журито е в състав Теодора Димова (председател); Мари Врина - Николов, проф. д-р по български език и литература и по теория на литературния превод в INALCO, Париж; поетът, литературовед и драматург проф. Пламен Дойнов; критикът, есеист и публицист Митко Новков и Свилен Спасов – един от инициаторите и учредител на фестивала ВарнаЛит. Името на победителя измежду петимата финалисти ще стане известно по-късно през 2020 година. Победителят ще получи парична награда в размер на 10 000 лева (5000 евро), грамота и специално изработена статуетка.

Писателката Теодора Димова, дъщеря на Димитър Димов, при връчването на наградата на името на баща й в Художествената галерия във Варна - снимка Ивайло Начев - архив на събитието

Европейска литературна награда за роман „Димитър Димов“ има за цел да отличава романи с висока художествена стойност от български и чуждестранни автори от континента Европа, издадени на български език в рамките на предходната календарна година – в случая 2019 г. Това е и първата награда, за която се състезават едновременно родни и чуждестранни автори, издадени на български. Наградата е учредена през 2018 г. под патронажа на кмета на Община Варна Иван Портних. През 2019 г., в навечерието на 110-тата годишнина от рождението на своя патрон, бе обявен и първият носител на Европейска литературна награда за роман „Димитър Димов“: французинът Жером Ферари с романа „Проповед за падането на Рим“ (изд. „Факел Експрес“), отличен с престижната френска литературна награда „Гонкур“ през 2012 г.

Жером Ферари с наградата - снимка Ивайло Начев - архив на събитието

Относно мотивацията за избора си на победител миналата година, журито сподели, че се е спряло на Жером Ферари заради умелото художествено пресъздаване на изпитанията пред европейската идентичност и убедителното изобразяване на обременената от своята история Европа. Освен Ферари, за първата Европейска литературна награда за роман „Димитър Димов“ се състезаваха още руснакът Дмитрий Глуховски с „Текст“ (изд. „Сиела“), българинът Добромир Байчев с „Глиненият цар“ (изд. Конкурс за непубликуван български роман „Развитие“), литовецът Саулюс Шалтянис с романа „Дневникът на еврейската принцеса“ (изд. „Наука и изкуство“) и британката Тайе Селаси с романа „Отивам си е възвратен глагол“ (изд. „Жанет 45“).

Жером Ферари и Мари Врина - Николов -  снимка Ивайло Начев - архив на събитието

А ето и кратки анотации за петте номинирани книги и бележки за техните автори:

„Белези“ (изд. „Рива“) от Венцислав Божинов: Романът „Белези“ е третата поред книга на Венцислав Божинов след сборниците с разкази „Пеперуди в рогата“ (2011) и „С аромат на тютюн“ (2017).

„Да изгубиш любовта, наранява.

Да изгубиш смисъла, наранява.

Да изгубиш себе си, наранява.

Животът винаги (или поне понякога) дава втори шанс – да намериш любовта, смисъла и себе си;

да се родиш повторно.

Но остават белезите.

Героят на романа „Белези“ преминава през тежко изпитание. Губи всичко – любима, работа, смисъл на живота, а раните стават все по-дълбоки и непоносими.

Достигайки до почти пълно самоунищожение, той неочаквано получава възможност за ново начало – получава утробата, в която да се пресъздаде и от която да се роди отново.

Животът на Мъжа е неотменно свързан с Жената – тя е любовта, смисълът, истината, сътворението. Загубата ? оставя непоносима болка.

Срещата с Жената – реалната и митичната – е Спасението. Любовта към жената, изгубила белезите на женствеността си, показва истинската същност на това чувство – обичаш не физическото тяло, обичаш Човека и страданието му.

Но дори когато си получил шанса да се спасиш и да продължиш напред – белезите остават. За да ти напомнят за страданието и за цената на щастието”.

„Глад“ (изд. „Колибри“) на Джамал Уариаши, Нидерландия: Джамал Уариаши (1978) е роден в Амстердам. Детството му преминава – по собствените му думи – „съвсем тривиално в типично мултикулти семейство“. Майка му е нидерландка, а баща му е с марокански произход. Уариаши учи в една от добрите амстердамски гимназии, от която е изключен в 11-и клас. Между 2000 и 2008 г. следва психология в Амстердамския университет. Известно време работи като (онлайн) терапевт. Днес е писател на пълен работен ден. През май 2016 г. в Нидерландия излизат почти 600-те страници на романа „Глад“. За него една години по-късно Джамал Уариаши получава Наградата за литература на Европейския съюз. Книгата е преведена на десет езика, а филмовите права са продадени на „НЛ Филм“.

„Александър Ласло, един от двамата главни герои в романа „Глад“, добива известност с дейността си за хуманитарна организация, която работи в лагерите на глада в Етиопия. Повратният момент идва с решението му да осинови няколко сирачета от лагерите и да ги отгледа в Нидерландия. Филантропът изпада в немилост, когато едно от осиновените му деца го обвинява в сексуални посегателства. Осъден е на десет години затвор. В опит да спаси честта си след излизането си на свобода Александър Ласло моли Орели Линдебом – негова партньорка до момента на арестуването му, а понастоящем телевизионна журналистка и майка на двегодишно момиченце – да му помогне да напише книга, в която да разкаже живота си и да изложи радикалните си и непопулярни идеи. Предложението му ще има драматични последствия”, пише в анотацията.

„Може да се запитате: искам ли наистина да чета книга, в която се защитава педофилията? Но когато резултатът е голяма литература, по-добре не се доверявайте на критик, който се задоволява само да съди”. (Де Стандаард)

„Огромна книга. Един от най-смелите и изненадващи романи от последните години”. (Алгемеен Дагблат)

Този проект е финансиран с подкрепата на програма „Творческа Европа” на Европейската комисия.

Дубравка Угрешич - снимка Стефан Джамбазов

„Лисица“ (изд. „Колибри“) на хърватката от български произход Дубравка Угрешич: „От минните полета на Балканите, през Централна и Западна Европа, Русия и Япония, та чак до Гранд Каньон… От потънали в забвение имена на руския авангард, през Булгаков и Набоков, та чак до българска народна песен… Наслагват се пластове география, история, литература, традиции и култура. Дубравка Угрешич разсъждава за „това, как се създават разказите“ и как животът пише романи, за личностното съществуване като низ от бележки под линия. Реално и въображаемо преливат едно в друго, вплитат се автобиографични мотиви, елементи на есе, критическа статия, публицистична проза. Това мощно разножанрово повествование удивява с невероятната ерудиция на авторката, с умението й остро, проницателно и иронично да подлага на „дисекция“ социалния свят и човешкия манталитет, с бликащата оригиналност на асоциациите и хрумванията. И току отнейде надникне рижа лисица – като символ или метафора, митично същество, „тотем на писателите“, като самотен боязлив обитател на запустели места”.

Този проект е финансиран с подкрепата на програма "Творческа Европа" на Европейската комисия.

„Някой си господин Пекелни“ (изд. „Аквариус”) на французина Франсоа-Анри Дезерабл: Франсоа-Анри Дезерабл, роден през 1987-а в Амиен, се прочува още с дебютния си сборник новели за Френската революция „Покажи главата ми на народа“ (2012) и с първия си роман „Еварист“ (2015) - и двата отличени неколкократно.

Третата му книга „Някой си господин Пекелни“ (2017) влиза в списъците на всички големи френски литературни награди, стига до финалната селекция за „Гонкур“ и получава Голямата литературна награда на град Сент Етиен за 2017 г. Още същата година започва издаването ѝ на чужди езици, немски, руски, полски, английски и пр.

„Изграден на три равнопоставени взаимопроникващи се нива, романът „Някой си господин Пекелни“ справедливо може да бъде наречен литературоведски детектив. В търсене на доказателства за реалното съществуване на един малък човек, господин Пекелни, бегло споменат в романизираната автобиография „Обещанието на зората“ на легендарния мистификатор Ромен Гари, авторът проследява сложната, изпълнена с тайни и загадки съдба на самия Гари и отдава почит на литературата като възможност да се доближим до истината и да я поддържаме в паметта си. Въпреки преплитането на реалност и фикция”, пише в резюме за книгата.

За предишния си роман “Последната територия” Момчил Николов спечели наградите на НДФ “13 века България” и на литературен клуб “Перото” при НДК - снимка Стефан Джамбазов

„Чекмо“ (изд. „Сиела“) на българина Момчил Николов: „Момчил Николов се завръща с най-лудия роман за свободата, който сте чели – едно неспирно приключение от края на Народна Република България и началото на Прехода, което обхваща цялото земно кълбо!”, пише в резюмето за книгата. А самият автор отбелязва: „Спокойният живот не беше за нас. Всичко трябваше да бъде необикновено, диво, откачено, едно голямо приключение, в което щяхме да се впуснем заедно. И мисля, че решението за това общо голямо приключение беше взето точно тогава, на това място – в музея на чекпойнт „Чарли”.Разбрах, усетих го, че каквото и да направя, накъдето и да тръгна, тя щеше да ме последва. Толкова я искахме и двамата тая свобода, че направо можехме да останем като експонати в тоя музей, нищо че не бяхме преодолявали Берлинската стена. Друга стена бяхме преодолели ние, не по-малко трудна – тая, дето е във всеки човек и го кара да спира пред нея, да я заобикаля, да избира по-лесния път – там, където всички вървят, а препятствия поне на пръв поглед не се мяркат.” /Рецензия за книгата можете да прочетете във „въпреки.com” тук/.

И така, очакваме по-добрите времена, когато ще може да бъде връчена за втори път Европейската литературна награда „Димитър Димов”. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Критиката като ябълка на раздора

„Литература около нулата” е заглавието на книгата с критически текстове на литературния критик и преподавател доц. Йордан Ефтимов, издадена от „Просвета” в поредицата „Нова българска критика”. Текстовете обглеждат отношенията между литература, медии, пазар, читателски общности и социална среда в типичния за автора изключително четивен, атрактивен и провокативен стил в най-хубавия смисъл на думата.

Такова беше и представянето на книгата в галерия „Академия” на НХА. Вместо коктейл Данчо Ефтимов беше избрал да почерпи присъстващите с по ябълка. Той обоснова решението си историко-философски и литературно-критически, включително и с това, че Парис е дал ябълка на богинята Афродита и се е превърнал с това в първия критик /в случая на хубостта й/, за да получи в благодарност хубавата Елена. При това е пренебрегнал Хера и избухнала Троянската война. Някои казват, че не била ябълка, а дюля, но това в случая няма толкова голямо значение.

Колкото до критиката у нас, някои обвиняват критиците. Вероятно те се съобразяват с конюнктурата и приятелските контакти, както и личната изгода. Но пък е известна нетърпимостта на творците у нас към критика за техните произведения. Преди време културоложката доц. Райна Гаврилова беше казала в разговор за „въпреки.com”, че проблемът е не само в липсата на места за критика, но и в страха на критиците да не засегнат някого – нещо, което знаем и от нашия опит. „Винаги е страх или притеснение заради собствената позиция. Ние сме толкова малка общност в България, че хората се познават лично. Хората, за които трябва да се напише нещо критично или отрицателно, много често са ни приятели, състуденти, съученици, колеги. Това е много мъчителна ситуация и тя изисква, наистина, майсторство на написаното, да кажеш хем истината, хем да не го заболи. Култивира се такъв начин на писане. Французите са майстори, но това е друга култура на интелектуално общуване, където могат да се срещнат двама близки приятели и да си кажат: „Видях последната ти статия и тя е пълен боклук!” или „прочетох последното ти стихотворение, мисля, че не си казал нищо ново. Жалко, загубил си времето. Аз съм сигурен, че следващото ще е по-добро”. И да продължат да си говорят. Това трябва да се култивира, аз не мисля, че трябва да се отказва, защото просто това оставяне на течението на ниво „приятел ми е, да мине, няма аз да му кажа, друг ще го каже.” Това довежда до това, че в момента няма критика”, каза Райна Гаврилова. А Светлозар Игов по повод на книгата „Литература около нулата” написа: „Йордан Ефтимов сподели идеята, че не литературата е в криза, а че нейното пълноценно битие е затруднено поради зле функциониращата критика”.

Йордан Ефтимов при представянето на книгата си „Литература около нулата”

Впрочем, Йордан Ефтимов не е от тези критици, които се притесняват заради приятелски връзки с критикуваните. За това той пише в предговора си към книгата: „Да си го кажем направо: ако оперативната критика е тежка работа със своята периодичност, то писането на обзори за литературни години или десетилетия е направо хамалогия. Не само трябва да изчетеш тонове шлака, тонове наноси от подражателски и недомислени текстове, но трябва да ги оцениш с всички рискове на професията (най-малкото: един писател написа отворено писмо до редакцията на вестник, в който публикуваха моя рецензия на негов роман – там обещаваше, че ще смачка като хлебарка рецензента) и най-вече с оглед риска да се изложиш пред бъдещите поколения. Навремето даваха кисело мляко или направо финансово стимулираха с „вредни“ работещите в мини или в комбинати за добив на руда. Е, представял съм си неведнъж, че отровени от некачествени текстове и критиците се нуждаят от пречистващо кисело мляко. Или, от друга страна, поне от чаша вода, както се дава на дегустаторите между поредните чаши вино или хапки ястие. За да си поддържат точната преценка или поне да имат илюзията, че го правят”. Колкото заглавието на книгата си, обяснява така: „Защо „Литература около нулата“? Дали трябва да предизвика асоциация с температурата на замръзване или с представата за извечна застиналост, дали е намек за морското равнище и за трудното отлепяне от него, дали някой ще се сети за 2000 година като уж момент на ново начало, или някой по-ведро ще види в това метафора за точка, по която се мери всичко останало? Впрочем при една от редакциите на ръкописа работното заглавие беше „Литературата на 90-те и на нулевото десетилетие“.

Слава Иванова, изп. директор на Национален дарителски фонд „13 века България”, връчи наградата на Борис Илиев за критическия му материал за „Лисицата“ на Дубравка Угрешич

И когато говорим за критика и литература, необходимо е да се спрем на един конкурс, който имаше вече своето седмо издание. Става дума за конкурса, който се организира от Национален дарителски фонд „13 века България“ и Фондация „Литературен вестник“ за критически текст във вестника. Отново се събраха млади автори, които на страниците на вестника изграждат и изразяват своята позиция за литературния процес. Тази година наградата беше за Борис Илиев за критическия му материал за „Лисицата“ на Дубравка Угрешич /издателство „Колибри“ 2019/, която му беше връчена от Слава Иванова, изпълнителен директор на Национален дарителски фонд „13 века България”. Миналата година поетът, драматург, литературен историк и преподавател доц. Пламен Дойнов, член на журито на Годишния конкурс-работилница за литературна критика „13 века България“ попита: „Защо се пишат рецензии? Единият отговор е пред очите ни – защото има конкурс, за който може да се пише. Втората причина – защото авторът ми е приятел. Третата – защото книгата страшно ми хареса, омагьоса ме. Четвъртата  – защото книгата ме вбеси и сега ще я разкостя. Пета причина – това, което имам да кажа за тази книга е важно да го чуят други, тъй като то засяга нашето четене, живеене с литературата на нас всички заедно. Това смятам, че превръща критиката в кауза”, каза при връчването на наградите. А сега, както и преди настоя, че критиката трябва да обглежда събитията в контекст на конкретния автор и времето.

Номинираните и номиниращите в конкурса на “Литературен вестник” за критически текст, подкрепен от НДФ “13 века България”

И да припомним нещо, което каза тогава, че има една всепозволеност в писането у нас, една много ниска мяра сред повечето български писатели. „Проблемът не е да сме срещу масовата литература по принцип. Тоест, да чакаме да се появи такава книга само, за да я заколим. Проблемът е друг. Проблемът е, когато масовата литература, една от участващите в конкурса рецензии прекрасно е схванала това, когато тази масова литература се представя за висока. Това не бива критикът да позволява. А това е в масовия случай – масовата литература да се представя за висока. Защото е по-престижно. Защото много от писателите, всички писатели всъщност, искат едновременно книгите им да са бестселъри, да са първи в класациите за най-продавана литература и да са страшно елитарни дълбоки автори. Това уравнение се получава изключително рядко. Да, има интелектуални бестселъри така наречени, но те се получават изключително рядко. Това е идеята на критиката – не да пишем за всички лоши книги на света, за много от тях всъщност не си струва. Но има лоши книги, за които си струва да се напише отрицателна рецензия не за друго, а за това, защото твърде много хора говорят, че са добри. Няма нищо лошо една такава книга да се продава добре, но да не се опитват да си присвояват символни капитали, които не са за тях. Само това, литературната критика не би трябвало да иска нещо повече”, каза Пламен Дойнов и неговите думи тогава имат и не по-малка стойност и днес.

И в заключение ще добавим още част от финала на книгата на Йордан Ефтимов „Литература около нулата”: „На фона на все по-доминиращата у нас представа за литературата като част от сферата на отдиха и забавлението, където тя трябва да се конкурирах с много по-ефективни средства за наслада и релаксиране, западната литература продължава вече 3000 години успешно да изпълнява ролята на критика на всички операции, свързани с управлението на човешкия ресурс – от чисто административните, политически картини през визиите за техническото преобразуване до резервоара на психиката, от чиито дълбини постоянно излизат излизат зайците на маговете”, написа Йордан Ефтимов. А ние смятаме, че трябва да се достигне у нас не само за ниво на критиката, но и за култура за нейното възприемане. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Светът според Момчил

Сред феновете съм на Момчил Николов и ценя високо „Кръглата риба“ /ИК “Жанет 45″/ и „Последната територия“ /изд. “Сиела”/. Споменавах ги някъде, но не събрах куража да напиша за тях – твърде много неща оставаха за осмисляне, харесвам ги, с удоволствие влизам в света на Момчил, но трудно мога да обясня защо. Все пак, давам си сметка, че не всичко трябва да се обяснява, че необяснимото има своя чар, пише за „въпреки.com”  литераторът и преподавател проф. Николай Аретов по повод на новия роман на писателя „Чѐкмо” /изд. „Сиела”/.

Не само загадъчното в тези два романа ме привличаше, те, наред с всичко останало, са интересни пародии на познати жанрове и популярни идеи – една не по-малко привлекателна литературна игра. Бих я нарекъл постмодерна, ако не се страхувах от многообразието от смисли, далеч не само положителни, които обкръжават тази дума. Това бяха предварителните ми очаквания, подгрени от множеството (твърде много за моя по-традиционен вкус) анонси и тийзъри. В един от тях авторът предупреждава, че новият му роман е нещо съвсем различно.

Момчил Николов с наградата на литературен клуб “Перото” за “Последната територия”

Е, „Чѐкмо“ е наистина нещо различно. Четивен роман (page - turner) с ясен сюжет, почти без движения назад и напред във времето, при това разположен в конкретно назована среда и ясно датирани събития. Романът като че ли отговаря на представите на много читатели (а и критици), които очакват от литературата „истината за нашето време“. Не съм от тях, како Сийке, и това малко ме стъписа. Но продължих да чета, попаднал в двата капана на автора – увлекателния сюжет и изненадата от неочаквано традиционния (?) начин, по който е поднесен. Очевидно тези капани са съзнателно сложени и работят добре, уверен съм – не само при мене.

Наивно би било да се мисли, че „Чѐкмо“, за разлика от предишните два романа, е просто увлекателно повествование с ясни алюзии за „българския преход“ и десетилетието преди него, който цели да съобщи „истината“ и така да спечели популярност, а и да има комерсиален успех. И този роман е изграден върху поне три повествователни модела, които не са непознати за българската литература, но и не са и особено разпространени, поне не сред представителните творби. Единият е т. нар. пикаресковия роман, който проследява приключенията на някакъв дребен, обикновено симпатичен мошеник (на испански пикаро), оформя се през ХVІ в., през следващите два века набира популярност, а по-късно мнозина амбициозни автори го пародират. При този жанр героят се движи свободно по света и успешно осъществява своите дръзки и не съвсем законни начинания.

И при получаването на наградата Роман на годината на НДФ “13 века България” отново за “Последната територия”

Другият голям жанр, с който „Чѐкмо“ е свързан, е т. нар. Bildungsroman, повествование, което проследява оформянето (изграждането) на една личност. С хода на времето героят опознава света, а и себе си. Близки до този жанр са популярните днес разгърнати повествования за няколко поколения от едно семейство, определяни като „саги“, по името на средновековните нордически сказания. Строго погледнато в „Чѐкмо“ (все още) няма повествование за няколко поколения, но пък финалът като че ли е отворен и обещава продължение, не е изключено и връщане назад във времето.

Игрите с познатите жанрови схеми несъмнено присъстват в „Чѐкмо“, но като че ли в един по-заден план, заиграването с популярните представи също е дискретно, а и несигурно. Дотолкова, че се читателят може да се попита дали пък героят със странния прякор, който е послужил за заглавие на романа, не огласява разбиранията на автора. Дали приключенията на главния персонаж, който може да бъде видян и като „героя на нашето време“ (да припомня, че преди да стане клише от социалистическата епоха, изразът е наложен от Лермонтов). А тези приключения, както и в другите романи на Момчил Николов) ни развеждат къде по света, за да ни срещнат с „типични“ (клиширани?) персонажи, предимно българи, но не само.

„Чѐкмо“ е изграден като огромен монолог на основния персонаж, произнесен, както разбираме от първите страници, пред един часовник, който, естествено, няма думата, нито желание да го изслуша. Въвеждането в този монолог поставя читателя пред няколко въпроса, една класическа завръзка, която ще се разреши в края, по неочакван начин. Романистът умело стилизира езика на своя герой, без да отива докрай в използвания от него жаргон. Всъщност Чѐкмо не просто говори на жаргон (който в друга епоха би бил наречен „тарикатска“), той умело си играе и с другите езици на своето, на нашето време, и на първо място – с казионното говорене на представителите на властта, със или без фуражки, а и с езика на хората, втренчени в телевизорите или в други авторитети. Чрез тези езици, а и чрез приключенията на героя, на места с мека ирония, на места - със сарказъм, Момчил Николов ни въвежда не толкова в „истината за нашия живот“, колкото в изкривените представи, които си изграждаме за него. За „нашия живот“, за света и за човека, захвърлен в него. ≈

P.S. на „въпреки.com”: Романът „Последната територия" /изд. „Сиела“/ от Момчил Николов е удостоен с наградата на литературен клуб „Перото” и Роман на годината на Национален дарителски фонд „13 века България“ за 2017 година. Тук можете да прочетете рецензията за него във “въпреки.com” от проф. Миглена Николчина, поетеса, литературоведка и преподавателка в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

Текст: Николай Аретов

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

НДФ „13 века България“ събира новите предложения за „Роман на годината”

До 31 януари се приемат предложения за Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България“ 2020. Националният дарителски фонд „13 века България“  отново обявява конкурс за Националната литературна награда за български роман на годината. В него могат да кандидатстват издатели и автори на български романи, публикувани през 2019 година. На 11 май 2020 г. Фондът ще връчи за девети пореден път Националната награда за български роман на годината „13 века България” /на снимката – Елена Алексиева, последната засега носителка на наградата/.

Участие в конкурса могат да вземат български романи, издадени през 2019 г. Те ще бъдат предоставени на жури, определящо шест номинации, от които ще се излъчи и лауреатът на наградата - почетна грамота и парично покритие от 11 000 лв. Наградата се в��ъчва от 2011 година и е учредена по идея на тогавашния изпълнителен директор на Фонда художника проф. Греди Асса. Досега удостоени с престижното отличие, утвърдило се като най-очакваното и най-обсъждано в областта на съвременната българска белетристика, са следните произведения и техните автори: „Лятото на неудачниците” от Галин Никифоров (2011), „Физика на тъгата” от Георги Господинов (2013, тогава наградата е и за 2012), „Апарат” от Васил Георгиев (2014), „При входа на морето” от Емилия Дворянова (2015), „Една и съща река” от Здравка Евтимова (2016), „Последната територия” от Момчил Николов (2017), „Хавра” от Захари Карабашлиев (2018) и „Свети Вълк” от Елена Алексиева (2019). Книгите следва да бъдат предоставени в срок до 31 януари 2020 в шест екземпляра, на адрес: София 1421, кв. Лозенец, пл. „Проф. Васил Геров“ №1, НДФ „13 века България“. За конкурса: Роман на годината „13 века България“. За допълнителни въпроси на телефони 02 963 48 07; 0889 648 927.

Слава Иванова, изп. директор на НДФ “13 века България” и Боил Банов, министър на културата при връчването на наградата за Роман на годината 2019 на фонда

Но извън тази информация и покана към българските издателства и автори искаме да припомним малко повече за тази награда и спечелилите я през годините, както и за интереса и отношението на НДФ „13 века България“ към съвременната българска литература. Вече в далечната 1998 година Фондът учредява Националната литературна награда „Рашко Сугарев“, която е за най-добър публикуван къс разказ от автори до 35 години. Тя е учредена в памет на писателя Рашко Сугарев (1941 – 1995), майстор на късия жанр, когото писателят Георги Величков определя като „пришълец от друга планета“. Отличието се връчва на 23 април – Световния ден на книгата, авторското право и четящите хора. Първият носител на наградата е тогава 30 - годишният Георги Господинов за разказа си „Осмата нощ“. След 15 години става вторият носител на наградата „Роман на годината“ с „Физика на тъгата“ /издателство „Жанет 45“/. Георги е най-превежданият български писател и познат на света не само с „Физика на тъгата“, но и с „Естествен роман“ и сборниците си разкази. Многобройни са наградите му, както за него, така и за преводачите му на различни езици. А анимационният филм, реализиран в Канада по неговия разказ „Сляпата Вайша“ на художника и аниматор Теодор Ушев беше с номинация за Оскар през 2017 година. Ушев реализира и филм по „Физика на тъгата“, който е номиниран тази година отново в най-престижните награди на Американската академия, след като обра множество престижни награди по света. Очакваме паметната вечер в Бевърли Хийлс с нетърпение и вълнение. За щастие имахме шанса да го гледаме на откриването на Киномания 2019 в зала 1 на НДК, благодарение на екипа на организаторите. Преживяване, което не се забравя.

Тео Ушев и Георги Господинов преди премиерата на филма “Физика на тъгата” в клуб “Перото” на НДК

Писали сме за него, но да се върнем към наградата „Роман на годината“ на НДФ „13 века България“. През 2014 година призът е за „Апарат” /издателство „Сиела“/ от Васил Георгиев. Авторът през 2009 година печели втора награда на литературния конкурс за къс разказ „Рашко Сугарев“. За 2017 година „Последната територия” на  Момчил Николов спечели наградата за роман на годината. Но още през 2002 година писателят, когато е на 32 години е удостоен с голямата награда на конкурса на името на Рашко Сугарев за разказа си „Фабиен“. Когато Николов спечели приза на шестото издание на конкурса „Роман на годината“ през 2017 година членът на журито литераторът и преподавател доц. д-р Борис Минков /носител на втора награда 1998 година на името на Рашко Сугарев/ написа за „въпреки.com” в анализ за представените романи: 

Момчил Николов при получаването на наградата за “Последната територия”

„Независимо от това, че използва тягата на един трафаретен модел в съвременната литература – загубата на паметта и разколебаването на идентичността, романът „Последната територия“ / издателство „Сиела“/ е забележителна книга, защото притежава изострено чувство за съвременност. При това чувството за съвременност тук намира израз не само в широките панорамни перспективи на актуални не-места, зони (универсални магазини, площади, увеселителни заведения, тоалетни, летища,масови транспортни средства), но и като плъзгащо се, проникващо бавно под кожата на едно индивидуално съзнание, което във всеки един момент се мъчи да преподреди себе си. Осезанията на индивидуалното съзнание пулсират между неврастенията, клаустрофобията, неудовлетвореността, битовите страхове, фиксирани в мисълта за това какво би се случило, ако се счупи макар и само единствен елемент от инструментално подръчния ни свят. Постижение на книгата е изразът на двойствено внушение на тази клаустрофобия – както като стягаща, така и като отваряща сетивата“. Анализът на Борис Минков може да прочетете тук.

Емилия Дворянова с наградата за “При входа на морето”

За наградите „Роман на годината“ 2015 „При входа на морето” /издателство „Обсидиан“/ на Емилия Дворянова и 2016 „Една и съща река“ /издателство „Жанет 45“/ на Здравка Евтимова написа за „въпреки.com” и като председател на журито, запозната с всички кандидатстващи творби тогава проф. Миглена Николчина, поетеса, писателка и преподавателка. Тя обобщи: „Въпреки обичайните ни оплаквания, трябва да признаем, че българският роман днес има своята публика може би повече от когато и да било. За това допринесоха награди, конкурси, всеотдайността на някои издатели, но също и социалните мрежи, които – това също трябва да признаем – успешно контрираха безхаберното отношение на масовите медии към литературата. Липсата на сериозна културна политика от страна на държавата направи възвръщането – или възникването – на днешната романна аудитория естествено, така че полагането в началото на тези процеси на „Естествен роман“ на Георги Господинов придобива допълнителен смисъл. Къде обаче стоят самите автори в това развитие, диктуват ли го, или са диктувани от него, какво движи търсенията им? Ако компромисите и стратегиите за заобикаляне на идеологическите императиви определяха условията на творците по времето на стария режим, дали днес един диктат не е просто заменен от друг, идеологическото клише от надеждата да се продаваш; и дали този нов диктат не е по-неумолим от предишния? Е, малко прекалено, но представително. За съжаление някои от често предлаганите социални антидепресанти – национализъм, расизъм, политически екстремизъм с авторитарен уклон, религиозен фанатизъм - са по-опасни от болестта. 

И докато Господ се бави с астероида, дали романът не би могъл  да предложи нещо по-милостиво? Продукцията от миналата година /2015/ показва, струва ми се, че може. Получилият наградата на фонд „13 века“ роман „При входа на морето“ на Емилия Дворянова илюстрира това като прави меланхолията като такава свой сюжет и от самото сърце на отчаянието – онова почтено и човешко, твърде човешко отчаяние, което не търси вината у другите – от самото сърце на отчаянието извлича разказа на надеждата. Днешните обстоятелства ме принуждават да правя изявления, които иначе намирам за пълна безвкусица – аз съм атеистка. Но ако неприсъстващата експлицитно в романа на Дворянова религиозност й е позволила да запази високите си критерии за художествено майсторство, за вътрешен живот и за лишено от комплекси човешко съчувствие, то аз съм за този вид религиозност“.

Здравка Евтимова

На следващата година по повод наградата на Здравка Евтимова за „Една и съща река“ проф. Николчина написа: „Към всичко, към своите човеци с мъка в очите и с нож в ръката, към тези безмилостни и невинни мутанти на социалния провал на 21 век, Здравка Евтимова има таланта – или инстинкта - да подхожда с безподобен език и непредвидими фабулни ходове в една сплав на гротесковото с притчовото, която прави Евтимова една от най-ярките и неподражаеми фигури в съвременната ни литература“. Двата текста на проф. Миглена Николчина може да прочетете тук и тук.

За 2018 година „Хавра” /изд. „Сиела”/ на Захари Карабашлиев беше обявен за Роман на годината в седмия конкурс за Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България”. Тогава за „въпреки.com” председателят на журито проф. Амелия Личева, литературоведка, поетеса и преподавателка написа: „В този смисъл ролята на професионалната литературна критика по наместване на критериите за това кое е добра литература и кое не, кое е литературно събитие и кое не, е изключително важна. Наградите изпълняват и такава функция и шестте номинации на НДФ „13 века България“ имат подобен наместващ характер. Съчетаването на съвремие с исторически разказ имаме в „Хавра“. С този свой втори роман Карабашлиев доказа, че успехът му не е случаен, че умее да влиза в епохи и стилове, че владее езици, които му позволяват да избегне капаните на уж познатите сюжети и да направи един наистина майсторски и стойностен роман. Накратко: когато конкуренцията е силна, и победителят има защо да се радва, и останалите могат да са доволни от номинациите си”. В своя анализ тя коментира и ролята на редактора, като се аргументира с присъствието на интересни и важни романи, участници в конкурса, в които обаче се усеща, а е необходима редакторска работа. Анализът на проф. Личева може да прочетете тук.

Захари Карабашлиев

Само бихме добавили, без да се задълбочаваме в темата, че след промените у нас през 1989 година на редакторската работа се гледаше като но вид цензура не само в литературата, но и в киното, например. А световният издателски опит и то от много десетилетия показва обратното. Достатъчно е да прочетем благодарностите дори на световни автори в книгите им, които за щастие имаме възможност и то сравнително бързо да четем сега след оригиналните им издания в родните им страни, но това е дълга тема.

За 2019 година, както каза председателката на журито Амелия Личева, три от номинираните романи са обърнати назад към миналото в много широки граници – това са на Христо Карастоянов, Стефан Коспартов и Румяна Захариева. Другите три романа са  обърнати към нашето съвремие в търсене на себе си и всякакъв тип идентичности. Това са произведенията на Рене Карабаш, Галин Никифоров и Елена Алексиева. Специално за нейния роман „Свети Вълк” /издателство „Факел Експрес“, награда за роман на годината 2019/  отбеляза, че той освен срещане на човешкото е и срещане с божественото и опит за осмисляне на съвременна България. А друг член на журито – Светлозар Желев беше написал при излизането на романа: „Това е роман-лабиринт. Водовъртеж, който те всмуква и отнася, без да остави на читателя възможност да избяга. Шеметен бяг, лудо препускане, вълчи вой – и паноптикум от блестящи образи… Или просто: Елена Алексиева в най-зрялата си, завършена, стилистично изградена, езиково и психологически плътна и монолитна, експериментална и екстраординерна творба. Книга, която трябва да достигне до колкото може повече читатели. Гордост за всяка национална литература”. Наградата Роман на годината на НДФ „13 века България“ за Елена Алексиева имаше своето продължение – тя стана носител и на Голямата специална награда на Портал „Култура”, и на наградата за Цялостен принос към българската литература на „Перото”. Така че „Свети Вълк” получи наградите на трите най-авторитетни конкурса за литература у нас през миналата година.

Проф. Амелия Личева и Владимир Зарев са били често членове на журито за наградата

Разбира се, без да коментираме само ще споменем, че както и в повечето конкурси винаги има много засегнати и обидени, защото, според тях не са били оценени подобаващо. Също дълга тема. Но тук ще си позволим да цитираме Тео Ушев, за който стана вече дума, макар и в друг контекст. Това са негови думи при срещата му в СГХГ със студенти и ученици: „Никога не трябва да се приемат неуспехите персонално. Много хора ги приемат лично. А когато имате неуспех, той не е персонален за вас. Приемате го като стечение на обстоятелствата. Ако става дума за жури, приемете, че точно това жури не харесва вашата работа. Това не означава, че вие сте лош артист или че вашият проект е по-лош. Просто не става. Друго жури пък ще го хареса. И това е често – недейте да си мислите, че когато се появите ще ви дадат Голямата награда. В изкуството няма най-хубаво или по-малко хубаво. Има нещо, което се харесва от повече хора или от по-малко хора“. Така е и в случая всеки един от нас като читател има своя български Роман на годината, разбира се, при условие, че чете и го вълнува как се развива българската съвременна литература. И да не забравяме това, което каза Елена Алексиева при връчването на една от наградите й, че най-важното е българската литература да стига освен до българския читател и до чуждестранния. И тук е мястото на няколко преводачи от български език, които се борят за издаването на наши автори в техните страни и приемат тази своя дейност като мисия. А мисията, която си поставя НДФ „13 века България“ е да представя и награждава най-доброто в българската литература от различни поколения чрез авторитетните журита и да поддържа интереса към съвременната ни литература. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Не бива да се позволява масовата литература да се представя за висока

„Защо се пишат рецензии? Единият отговор е пред очите ни – защото има конкурс, за който може да се пише. Втората причина – защото авторът ми е приятел. Третата – защото книгата страшно ми хареса, омагьоса ме. Четвъртата  – защото книгата ме вбеси и сега ще я разкостя. Пета причина – това, което имам да кажа за тази книга е важно да го чуят други, тъй като то засяга нашето четене, живеене с литературата на нас всички заедно. Това смятам, че превръща критиката в кауза”, каза поетът, драматург, литературен историк и преподавател доц. Пламен Дойнов, член на журито на Годишния конкурс-работилница за литературна критика „13 века България“ при връчването на наградите.

Това беше шестото издание на конкурса, който се организира от Национален дарителски фонд „13 века България“ и Фондация „Литературен вестник“. Отново се събраха млади автори, които на страниците на вестника изграждат и изразяват своята позиция за литературния процес. А това е важно,  защото виждаме отношението към критиката у нас. Тя липсва на страниците на повечето от изданията, а и неотдавна парадоксално се оказа, че критиците били отстранени от участие в комисиите на НФЦ, които разпределят субсидиите за кино. Така де, защо да им се бъркат разни критици на продуценти и творци, те да си получат парите, пък после критиката да си говори, колкото иска. И точно по тези причини, подобен конкурс е важен. Според друг член на журито за конкурса – доц. Ани Бурова „този конкурс е важен, защото култивира толкова важния критически език, който става все по-оскъден и крехък”.  А проф. Амелия Личева, гл. редактор на „Литературен вестник” заяви пред номинираните млади критици: „Все повече чуваме вайкането, че в България няма литературна критика. И че никъде не се прави такава. Този конкурс показва, че съществуват достатъчно сериозни издания и „Литературен вестник” е едно от тези места, в които се прави критика, включително млада критика. Защото вашите рецензии в много отношения са пример за създаването на една добра критика. В много от сайтовете все по - често се появява критика, която аз определям като синдрома „Четох и плаках”. Една критика, която е на суперлативите, всичко е феноменално, всичко е изключително. Изключително много се радвам, че във вашите рецензии това го няма, те наистина са аналитични, мотивирани, смятам, че това е големият залог на конкурси от този тип да култивират такова писане, защото от другото, повярвайте ми, наистина нямаме нужда”.  

Проф. Амелия Личева, гл. редкатор на “Литературен вестник”

Доц. Ани Бурова каза още за смисъла от конкурса: „Другото, заради което този конкурс е много важен е, че той поддържа живота на литературната периодика – литературната периодика структурира литературния живот. Тя е много важна, за да имаме литература, а не просто да излизат книги и да се случва отделни неща, а точно за да има литературен живот. Днес, когато информация ни залива отвсякъде, като че ли губим представа колко е важно това. Без литературната периодика било то книжна или електронна, престава да съществува онова, което е общо литературно и културно поле. Този конкурс е много специфичен. При него е важно не просто участието, изпращането на някакви текстове и после връчването на наградата. Той е важен като процес и за това продължава няколко месеца. И всъщност основната и най-важна част от него е създаването на самите текстове, тяхното публикуване, а днешното връчване е по-скоро един ритуал”, каза тя. Но все пак важно е да се отбележат призьорите – поощрителни награди получиха Николай Генов за рецензията си „Под дъното и нагоре“ и Магдалена Христова за „Живот в клишетата“. Голямата награда беше присъдена на Наталия Иванова за рецензията „Три поколения на един глас“.

Журито на конкурса /от ляво надясно/  - гл. ас. Камелия Спасова,  доц. Ани Бурова и доц. Пламен Дойнов

Ани Бурова отбеляза две неща, които й правят впечатление като задълбочаваща се тенденция, която според нея тази година е съвсем очевидна. „Първото е, че рецензиите са посветени на много разнообразни като тип книги като жанр - пишете и за поезия, и за проза, и за преводни, и за български книги. Но това, което е важно е, че се появяват все повече рецензии, посветени на така наречената жанрова литература или това, което сме свикнали да възприемаме като масова литература. Много често литературните критици гледат малко високомерно на този тип жанрове. Това не е полезно, защото тези книги и техните читатели стават все повече. Другото важно в този конкурс е все повечето критични рецензии, отрицателни, защото много често се говори, че у нас почти не се пишат отрицателни рецензии. Ето че от година на година стават все повече. Това означава, че младите литературни критици изобщо не се притесняват да бъдат критични. И това е хубаво. Още повече, че отрицателната рецензия е изключително голяма отговорност. Тя е по-отговорна, отколкото положителната защото трябва да бъде наистина изключително добре мотивирана. Наистина се надявам да продължите да се занимавате с критика, страниците на „Литературен вестник” са отворени за вас”, каза тя и добави, че е важно да се анализира литературно – историческият контекст и много е важен езикът, на който се пишат рецензиите.

Според Пламен Дойнов има една всепозволеност в писането у нас, една много ниска мяра сред повечето български писатели. „Проблемът не е да сме срещу масовата литература по принцип. Тоест, да чакаме да се появи такава книга само, за да я заколим. Проблемът е друг. Проблемът е, когато масовата литература, една от участващите в конкурса рецензии прекрасно е схванала това, когато тази масова литература се представя за висока. Това не бива критикът да позволява. А това е в масовия случай – масовата литература да се представя за висока. Защото е по-престижно. Защото много от писателите, всички писатели всъщност, искат едновременно книгите им да са бестселъри, да са първи в класациите за най-продавана литература и да са страшно елитарни дълбоки автори. Това уравнение се получава изключително рядко. Да, има интелектуални бестселъри така наречени, но те се получават изключително рядко. Това е идеята на критиката – не да пишем за всички лоши книги на света, за много от тях всъщност не си струва. Но има лоши книги, за които си струва да се напише отрицателна рецензия не за друго, а за това, защото твърде много хора говорят, че са добри. Няма нищо лошо една такава книга да се продава добре, но да не се опитват да си присвояват символни капитали, които не са за тях. Само това, литературната критика не би трябвало да иска нещо повече”, каза Пламен Дойнов и отбеляза какво му харесва и какво не в конкурсните рецензии.

Ани Бурова и Пламен Дойнов

„Харесва ми, че има едно доста добре овладяно критическо четене отблизо на текста. Има различни подходи – някои предпочитат малко по-аналитично, други – по – есеистично писане. Всички демонстрират едно много добро близко четене, това е може би най-важното за една рецензия”. Добави, че му е харесала и уравновесеността в писането и че не може да се говори само за положителна или отрицателна рецензия. В една може да има елементи от едното и другото. „И това, че не е важно да отсечем добра или лоша е една книга, по-скоро да видим дали тя спрямо собствената си мяра е добра. Защото има и непретенциозни книги, за които също трябва да се пише, на които самата им летва е ниско поставена. Те също са книги, които заслужават критическа оценка. Какво не ми харесва? Три неща не ми харесват. Ще започна от по-дребното – то може би е и липса на опит. Има едно невнимателно писане на моменти, клиширане, оковаване в клишета. Може би с времето ще се научите да ги избягвате, а може и някои никога да не се научат. Не виждам фатален недостатък. Второто ми недоволство също не е особено голямо, но пък е съществено. Научете се да цитирате точно. Тук – там в рецензиите има сгрешени цитати. Това издава не толкова непрофесионализъм, колкото известна самонадеяност и предоверяване на паметта. Един критик не може да си го позволява. Просто се опитвайте да не го допускате като сте по-внимателни”, каза доц. Дойнов.

Но третото си недоволство определи като по-съществено. „Нито една рецензия не изгражда авторски контекст. Не ми припомня предишни книги на този автор. Това аз знам, че също е въпрос на опит. Изисква се доста време, за да влезеш в контекста на съвременната българска литература, защото така се случва, че повечето рецензии са за български книги. Аз моля да се създава поне авторски контекст, а какво остава за литературно – исторически контекст, за който призова Ани Бурова. Пък и ако литературно – исторически контекст се постигне, ще се закрие този конкурс, защото всичко ще бъде научено”, пошегува се Дойнов. И омекоти своята забележка: „За това ви моля да обърнете внимание на тези неща, опитвам се да говоря колкото е възможно по-малко назидателно защото знам, че това дразни. Аз самият често допускам тези грешки, които ви моля да не правите. Затова можете да го възприемете не толкова като критика, колкото и като самокритика. Да не правим това. Иначе конкурсът е чудесен, защото е единственият, който обръща такова внимание на писането на критика сред най-младите автори. Аз вярвам, че той ще съществува, но той би съществувал само ако намираме все повече мотивация, повече смисъл да пишем рецензии”, отбеляза членът на журито. И добави, че е лесно да се каже това. Знае, че понякога е по-полезно в някои отношения да се пишат дисертации, отколкото рецензии. Но пожела на участниците в конкурса да пишат рецензии със същата енергия, с която работят и върху дисертациите си. ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: „Хавра” на Захари Карабашлиев стана Роман на годината

„Хавра” /изд. „Сиела”/ на Захари Карабашлиев беше обявен за Роман на годината в седмия конкурс за Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България”. Наградата беше връчена на автора на церемония в клуб „Перото” на НДК от зам. министъра на културата Румен Димитров. Тя е Почетната грамота с парично покритие в размер на 11 000 лв. /на снимката от ляво надясно: Румен Димитров, Захари Карабашлиев и Владимир Зарев/.

Преди гласуването за наградата от журито, проф. дфн Амелия Личева, преподавателка, литературна критичка и поетеса подготви специално за „въпреки.com” своя анализ за тазгодишния конкурс. Освен проф. Личева в журито тази година участваха: Владимир Зарев ― председател, доц. д-р Борис Минков, Марин Бодаков и доц. дфн Пламен Дойнов. Ето и номинираните романи: „Катафалка, два носорога“, Петър Крумов /изд. „Колибри”/; „Невидими“, Наталия Делева /ИК „Жанет 45”/; „Пътят към Тива“, Яница Радева /изд. „Парадигма”/; „Фини прахови частици“, Ангел Игов /ИК „Жанет 45”/; „Хавра“, Захари Карабашлиев /изд. „Сиела”/; „Чамкория“, Милен Русков /ИК „Жанет 45”/.

А ето и анализът на проф. Амелия Личева:

„Както обикновено, и тази година участниците в конкурса „Роман на годината“ бяха много. Първият извод, който следва да се направи от тази многобройност е, че модата да се пишат романи продължава да е твърде силна и заразителна у нас. Всъщност, не само в България,

навсякъде по света в момента е престижно да си писател.

Фейсбук - постовете и лайковете към тях накараха стотици хора да се изживяват като писатели и да превръщат дилетантските си  излияния в текстове, предназначени за публика, назовавайки тези азови псевдописания романи. Неслучайно в Европа е в особен разцвет и жанрът на биографиите на неизвестни личности, а у нас той се е клонирал в мемоаристика, създавана от знайни и незнайни писачи. Като добавим и огромния брой издателства, както и възможността за самиздат и реклама през Фейсбук, която може да гарантира дори и някаква читателска общност, пък била тя и от роднини, няма защо да се чудим на въпросния разцвет и на въпросната мода.

Амелия Личева и Владимир Зарев

Вторият извод, който може да се изведе от обилието е, че

все пак литературата се и професионализира,

защото голяма част от заглавията в списъка с участващите са прилични. Даже ако трябва да говорим за някаква специфика на тазгодишното издание на конкурса, тя като че ли е в силата на дебютните романи. Отвъд номинираните „Катафалка, два носорога“ на Петър Крумов и „Невидими“ на Наталия Делева, нека споменем още „Отлъчване“ на Николай Терзийски /ИК „Жанет 45”/, „Германката“ на Таня Шахова /изд. „Сиела”/и „Затвори сърце“ на Константин Трендафилов /ИК „Жанет 45”/. Този факт е многозначителен. Очевидно е, че за да се напише роман, който да бъде забелязан, вече не е достатъчно да се пише просто в нормата и прилично, а трябва нещо повече.

Каквото в повече имаме при Петър Крумов, например, който успява да разкаже и история, и да удържи много добър език. Обвиняват Крумов в прекалена литературност, но откога добрата литература трябва да бяга от диалога с големите автори и теми? Залагайки на проблема за самотата и отчуждението, за абсурдността на съществуването, Крумов успява да разкаже историята на днешния млад човек в съвременното общество, при това да я разкаже така, че да достави удоволствие с начина си на повествование, със скритите иронии и препратки, с пълнокръвния си и неклиширан език. А точно надскачането на стереотипизираното говорене е нещо, което мнозина, понякога и утвърдени писатели, трудно постигат.

Изпълнителният директор на НДФ “13 века България” Митко Тодоров с номинираната и пристигнала от Лондон специално за церемонията Наталия Делева

Другата номинирана Наталия Делева насочва съвременната българска литература към теми, дълго останали отвъд полезрението й – децата без родители, ромите, бежанците, изобщо онеправданите, които не рядко са били обект на писателите хуманисти и за чиито гласове днешното писане също трябва да се бори. Като Делева в по-голямата част от романа си успява да избяга от клопките на клишетата и да разказва на един поетичен, но не патетичен език, което определено е сила на почерка й.

Обстоятелството, че толкова много се пише, както и че дебютанти се нареждат с лекота до мастити писатели, води до още едно недоволство, за което чувам  вече неведнъж.

Някои от добрите ни писатели се чувстват леко демотивирани

от ширещата се многотия и хвалбите, които получават почти всички автори.  Защото вече и читатели, и пишещи за литература са парцелирани и „обслужват“ по интереси. Разбира се, утвърдените писатели все още имат някакво предимство по отношение на по-масови оценки, но не се знае докога ще продължи това и дали авторът на „Дневник от панелните блокове“ /Никола Крумов – изд. „Пощенска кутия за приказки” – б. ред./ или Ивинела Самуилова /авторка на ИК „Хермес” – б. ред./ няма да ги изместят по продажби (ако вече не е станало), а и по читателска любов. В този смисъл ролята на професионалната литературна критика по наместване на критериите за това кое е добра литература и кое не, кое е литературно събитие и кое не, е изключително важна. Наградите изпълняват и такава функция и шестте номинации на НДФ „13 века България“ имат подобен наместващ характер.

Марин Бодаков, Борис Минков и Пламен Дойнов /от ляво надясно/ също са членове на тазгодишното жури

Разбира се, всички ще се питат имаше ли и други заглавия, които можеха да са вътре. Бързам да подчертая, че Алек Попов със своите „Сестри Палавееви“ не участва в конкурса, а измежду предложените шансове имаше „Рафаел“ на Леа Коен. Като тема романът на авторката безспорно отваря нова ниша в опита на литературата да чете миналото и неговата документална страна е много силна. Това, което не му достига, е литературност. Втората част, която е повече фикционална, отстъпва на първата, а и освен това романът има огромна нужда от редактор, за да се изчистят натрапващите се повторения. Описанието на един или друг персонаж или ключови детайли периодично се завръщат, без спомен, че това вече са въведени образи или пояснения. И със сигурност става дума за недоглеждане, а не за лайтмотивна техника. Подобни казуси за пореден път ни изправят пред въпроса

колко е важна фигурата на професионалния редактор

или на писателя-редактор. Роля, която вече се институционализира от някои издателства и у нас.

И накрая, няколко думи за останалите номинации през тенденциите, които те очертават и синхронът им с развитието на литературата по принцип. „Чамкория“ на Милен Русков се вписва в цялостния литературен проект на писателя и желанието му през литературата да възстановява контексти, езици, разбира се, правейки и разказ. Тук като че ли Русков има известна склонност да заиграва с ниското, което малко тласка към клишето, но това му гарантира и голяма публика. Смущаваща беше обаче саморедакцията на писателя, защото тя издава известна неустойчивост на намерението и прави двутомника да изглежда като чернова, която после е поправена с беловата.

„Пътят към Тива“ на Яница Радева е роман, с който българската литература за втори път (след „Сабазий“ на Кристин Димитрова) се присъединява към поредицата световни романи, които препрочитат някой мит и го осъвременяват. Психологизирането на мита, опитът да се покаже човешкото и предразположеността в него, която може би е по-силна от начертаното от съдбата при мотивациите и изборите, правят версията интересна. А е и умело стилизирана и красиво написана.

След „Кротките“ с „Фини прахови частици“ Ангел Игов се насочва към съвремието, към прехода, осмислянето на политическото през литературата. Една от най-силните страни на романа му е портретът на поколението на 80-те, който очертава, както и градското писане, което демонстрира в една литературна среда, в която това винаги е било сред липсите на българската литература.

Съчетаването на съвремие с исторически разказ имаме в „Хавра“. С този свой втори роман Карабашлиев доказа, че успехът му не е случаен, че умее да влиза в епохи и стилове, че владее езици, които му позволяват да избегне капаните на уж познатите сюжети и да направи един наистина майсторски и стойностен роман. Накратко: когато конкуренцията е силна, и победителят има защо да се радва, и останалите могат да са доволни от номинациите си”, пише проф. Амелия Личева. ≈

Снимки: Стефан Джамбазов