#Деян Енев

[vprki]

Лично-то на Никола Енев, споделено в изложба…

Никола Енев за пръв път представя изложба в столичната галерия „Арте“, като живописните му платна са създадени специално за пространството ѝ. В пейзажите си авторът търси абстрактната недоизказаност на природния мотив, в пестеливите композиционни решения се стреми към определена емоционалната знаковост.

Чрез тоналния регистър на ненаподобителни цветови послания Никола Енев съпреживява удивителния смисъл на нашия видим свят, опитвайки се да открои там категорични духовни императиви. Колко далече е доброто от нас? И дали ние все още съхраняваме сетива за него в хаоса на всекидневието ни, за да го познаем, когато то се появи! Пишат от галерията във въведението към изложбата. Традиционно за експозициите в „Арте“, че те са специално подготвени за пространството ѝ и нашите наблюдения от години показват, че някак, като че ли за първи път прекрачваме прага ѝ… И сега с изложбата на Никола Енев усещанията са подобни не само, защото художникът за първи път излага в творби в пространството ѝ.

И още нещо, характерно за избора на галеристката Гергана Борисова при откриването на изложбите – обича да кани за представянето им личности, които не изкуствоведи, а фигури с пристрастия и познаване на изобразителното изкуство. Това виждаме и в други галерии, което само по себе си открива нов поглед към художественото и се преодолява гилдийното стесняване на събитието. Изложбата на Никола Енев откри с прекрасно слово изящната ни писателка Теодора Димова на 5 март. Приятелство от ученически години я свърза с художника, както и с брата му близнак Деян Енев, с когото са и колумнисти в Портал Култура. Публикуваме текста ѝ за експозицията, който прие своя образа на страницата на приятелите ни от интернет изданието ѝ.

Теодора Димова и Никола Енев

Лично-то на Никола Енев

Изложбата на Никола Енев в галерия „Арте” се открива със заглавието „Лично”. Кратко и ударно заглавие, понеже най-интересните неща в изкуството са винаги най-личните. Преди време писах за неговото живописно платно „Портрет на моя брат”, което буквално ме прикова към себе си. Портретът представляваше пет отделни фигури, видени като през мъгла, на фона на каменен свод. Гледах дълго този портрет, защото с неговия брат сме съученици и приятели, но аз никога не го бях виждала така, както Никола го е изобразил, защото това е неговото „лично“. Ако го няма „личното“, то от изкуството остава много малко, може би не остава нищо.

Никола Енев е много по-познат като скулптор, който работи със стъкло, отколкото като живописец. Стъклените му фигури представляват абстрактни, красиви и нежни видения, уловени в цветове, форми, напластявания и неподвластни на думите, нещо като вкаменен акорд или миг, разтеглен до вечност. Територията на един писател се разпростира до думите, техния смисъл, ритъм и музика. Отвъд тях започва неизразимостта на цветовете и формите, които, колкото и живописно да се описват, никога не могат да стигнат до същността им.

– Как рисуваш една картина, Кольо? Имаш ли предварителна идея, знание, интуиция какво ще излезе от нея?

– Чакам картината да започне да ме води, тогава нещата се получават.

– Да, но когато още нищо не си нарисувал, когато картината още не съществува?

– Все пак имам някаква идея към какво се стремя.

Изключително ме вълнува процесът, когато само за миг творецът е зърнал бъдещото си произведение или го е чул, или си го е представил и след това, след като краткото видение изчезне, той започва да напипва слепешком пътя към него. Как знаеш нещо, което никъде не съществува? Още не е нарисувано? Още не е написано? Това е дарът на художника, даден му е даром, останалото е труд, 99-процента труд според онази сентенция, приписвана на Айнщайн.

Една след друга Никола ми показва картините, които ще нареди след няколко дни в галерията, картини на дървета, на гори, на реки, морски пейзажи, натюрморти. Всички те са в пастелни цветове, полуабстрактни, полуреални, но не съвсем, трябва да направиш вътрешно усилие, за да доловиш формите, за да разбереш с разума си какво виждаш. След това първоначално усилие те вече са „снети” в теб и започват своето емоционално въздействие, за което се оказваш неподготвен, въздействат на подсъзнанието, където отново думите не са в силата си, в тези дълбини думите са изчезнали, трябва да полагаш вътрешното усилие да отместваш и разбулваш пласт след пласт. И колко странно! Неусетно ти е станало приятно да наблюдаваш тази картина, да си в нейната примка, там в дълбокото и несигурното, в пространството, където думите са заглушени, в подземния свят на една гора например или в притегателното царство на една ваза с цветя в неизвестен ден, на неизвестно място.

Най-накрая Никола ми показа трите портрета – триптих от големи платна, в средата – Христос анфас, от двете му страни две мъжки глави в профил. Никола отрони загадъчно – „темата за предателството”. Кой от двамата е Юда, попитах объркано, защото съвсем буквално не можех да откъсна погледа си от лицето на Христос или по-точно от очите Му – където и да застанеш, те се взират в теб, гледат те, проникват до сърцето ти, говорят ти, разбират те – пронизващи и милващи. Как се постига този ефект, попитах. Не знам, почти една година работих над тази картина, отвръща Никола, лаконичен като повечето художници.

Христос те гледа в очите, както е на иконите, а Юда е в профил, както е според иконографския канон. Но продължавах да се питам защо профилите са два? Нали затова авторът е озаглавил изложбата си „Лично“. Това е неговото лично усещане, че Юда е навсякъде около нас и ни дебне. Впил е поглед в Иисус, но не с любов или надежда, а изучаващо. След като му се е доверил и е станал Негов ученик, по-късно се е разочаровал. Имал е други очаквания. Но струва ли си да си сложи този камък на шията и да Го предаде. И кого предава всъщност – Иисус или себе си? Тридесетте сребърника, които са му предложили, ще му стигнат ли да си купи въже? Клонът, на който ще окачи въжето, ще издържи ли тежестта на предателството?

Всички тези въпроси трябва да се изобразят с четка и бои. Трябва да се влезе в душата на предателя, да се изобрази в погледа му и то така, че зрителят да усети тези въпроси и да спре стъписан пред тях. Затова казваме, че картината е прозорец към човешката душа, към нейните тайни, към нейната вселена, прозорец, през който проглеждаме отвъд лепкавата измамност на видимото. И за миг спираме стъписани.

Мигът на това стъписване се изработва бавно и се нарича катарзис. Той се извършва в ателието на художника. Затова атмосферата в ателието е толкова различна от атмосферата в изложбената зала. Ателието е не само работилница, не само лаборатория, но и изповедалня. Първото впечатление е, че в ателието е разхвърляно, но там е мястото, където хаосът се подрежда. В изложбената зала виждаме вече подредения хаос. За да се усети истински и цялостно душата на художника, преди да се разгледат завършените и подредени картини, трябва да се надникне в ателието му.

Никола Енев

Само на пръв поглед живописта е двуизмерно изкуство. Истинската картина има не само дълбочина, но и душа. И това не е само душата на изобразения персонаж, не е и само душата на художника. Художникът показва пред зрителя своята лична представа за света. Личното го прави личност. Това го прави и творец. И колкото личното е по-истинско, толкова творецът е по-ярък.

Теодора Димова

Връщаме се във времето в кратък цитат от написаното през 2018 година от писателката, което тя припомня в началото на текста. „Тази картина наскоро Никола Енев пусна във фейсбук без никакъв коментар, само със своето заглавие – Портрет на моя брат. Първо ми се стори свръхнеобичайно, защото Никола работи главно със стъкло, прави фигури или скулптори или най-точно видения от стъкло, не зная каква друга дума да кажа за неговите произведения, те не могат да се изразяват с думи, така както трудно се разказва музика с думи. Но със стъкло можеш. Със стъкло можеш да изразяваш най-вече музика.

Деян Енев /л/ и Никола Енев /д/

Познавам Деян Енев и неговия брат близнак Никола от деца. Никола е не по-малко известен от брат си, но е художник и не се появява по медиите въобще. Учихме заедно в английската гимназия, после те служиха в казармата (май един след друг), после пътищата ни се разделиха, после нашите пътища с Деян пак се пресякоха и щастливо продължават да се пресичат и досега. Когато познаваш един човек от дете, знанието ти за него е някак много по-различно, отколкото ако го познаваш само като възрастен. Трудно ми е да определя каква е точно разликата. Но най-общо – запазва се нещо от лекотата, очарованието и лъчезарността на детството, не забелязваш остаряването, защото в съзнанието ти е запечатан детският образ, жестове, усмивка, звучност на гласа. Деян и Никола продължават (по някакъв начин) да бъдат онези деца-близнаци, които всички харесвахме. И двамата са художници – единият рисува с думи, а другият успява дори без думи.“

Никола Енев и Гергана Борисова

Изложбата „Лично“ на Никола Енев в галерия „Арте“ продължава до 19 март. А откриването ѝ попитах Деян Енев кой от двамата е по-голям от двамата. Писателят гордо отговори: „Аз – с 10 минути!“ ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[subregov]

Среща с писателя Деян Енев В рамките на Националния маратон на четенето на 19. IV. 2017 г. седмокласници от СУ "Георги Брегов" гр. Пазарджик посетиха РБ „Н. Фурнаджиев“. Заедно със свои връстници от ОУ „Хр. Смирненски“ те се срещнаха и разговаряха с писателя Деян Енев. Той отговори на много въпроси – за превръщането на творческата идея в образи и съдби, за въздействието на хубавата литература върху младите читатели, за безценния опит, събран в книгите... С прочита на един от последните разкази на писателя - „А ти не питай“ – Алекс Янтров от VII А клас накара присъстващите да почувстват как може да трогне „простичка“ кратка история, написана от майстор разказвач. В портала „Култура Бг“ са публикувани досега повече от 240 творби на Деян Енев. /Два от разказите му – „Заложна къща“ и „Бабата, която хранеше котките“ – са задавани за преразказ на НВО по български език и литература след VII клас./

[magdalenagigova]

На 27 април връчват наградата за къс разказ „Рашко Сугарев“ за 25-и път

На 27 април връчват наградата за къс разказ „Рашко Сугарев“ за 25-и път

Наградата за къс разказ „Рашко Сугарев“ ще бъде връчена за 25-и път. Миналогодишният победител Йордан Д. Радичков с Деян Енев и изпълнителният директо на НДФ „13 века България“ Слава Иванова Литературната надпревара за млади писатели се организира от Националния дарителски фонд „13 века България“ Именито жури в състав Димитър Коруджиев, Георги Величков, Деян Енев и Теодора Димова ще определи…

[vprki]

Разказите на Деян Енев – ескизи от живота

Харесвам кратките разкази на Деян Енев /на снимката/. Вълнуват ме, разплакват ме, разсмиват ме. Но никога не ме оставят равнодушна. Новият сборник с шейсет негови разкази са една особено ценна книга. Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева литературовед и психоаналитик за книгата на писателя „Шейсет разказа“, издадена в „Жанет 45“.

Можеш да прочетеш един или два от тях, можеш да оставиш книгата настрана и след време отново да посегнеш към нея, а можеш и да си направиш разказов маратон  – да изчетеш поне една трета от книгата. Разказите на Деян Енев ме отпращат в асоциациите ми към най-добрата класика в този жанр – Чехов, Стефан Цвайг, Селинджър.

Реших да чета текстовете на посоки – което заглавие ме привлече. Но особено ме привличаше да разбера какъв е първият акорд – началният разказ. Може би той задаваше тоналността, тактовете, паузите. И мисля, че интуитивно не съм сбъркала в избора си. Този разказ ни отпраща в далечното минало – ханското време. Събира в себе си и приказното, и притчовото, и същевременно поантата звучи съвсем общочовешки и съвременно.

„Кинжалът“ ни потапя в достолепната атмосфера на едно отдавна отминало във вековете време. Образи, като че излезли от историческа енциклопедия, като че нарисувани в хански и войнски одеяния, каменни зали, осветени от факли. А сдържаните жестове на хан Трошан говорят за отминала мъжка сила и слава, но още значими в достойнството си.

Деян Енев

Описанието на главния герой Деян Енев прави със свойствените си неологизми – че той се е „подгърбил“ и метафори-находки – „ходеше несигурно, сякаш преминаваше през река и опипваше с краката дъното.“ Този деяненевски стил създава особена картинност и кинематографичност на изказа.

Деян Енев е майстор на детайла. Само с едно изречение той ще внесе характерен и неповторим нюанс за героя си и атмосферата в текста: „Една от факлите пушеше и ханът изгледа сурово Праг, началника на стражата, и незабелязано прекара показалеца си през гърлото си. Кой, ако не Праг, знаеше най-добре какво означава този жест.“

Когато младото семейство – синът, жена му и петгодишният внук, носещ името на дядо си – пристигат, авторът лаконично, сгъстено-образно скицира фабулата. И ето детето е на коленете на дядо си, някогашния страховит владетел. Хан Трошан вади кинжала от ножницата и го подава на детето – жест значещ, че му предава даряване на наследствени права.

Бойко Ламбовски и проф. Георги Каприев на представянето на книгата "60 разказа" на Деян Енев

И тук идва неочакваната поанта на големия разказвач Деян Енев. Контрастната сцена на величие и достолепие и толкова многосмисловия въпрос на това петгодишно дете, съдържащ и детското любопитство, и изконната несъзнавана, интуитивна детска мъдрост, и недоизказаната многозначителност за смисъла на живота и възрастта.

Детето разглежда кинжала, вдига очи към дядо си и пита:

„– За какво ти е това?“

И този наративен ход-последен акорд-въпрос превръща целия разказ, който е като ескиз, в една всеобща пространствено-времева безкрайна питанка. Питанка, която ние и животът ни задава чрез думите на едно дете.

Разказите на Деян Енев винаги са създадени съобразени с най-трудно постижимото за разказите – мярата. Няма нищо излишно, но и всичко е казано достатъчно.

Така, както казах в началото стигнах и до следващите разкази, които ме привлякоха със заглавията си: „Молитва за ненужните“ и „Кратък коледен разказ“.

Художникът Никола Енев, брат близнак на Деян Енев и Теодора Димова на представянето на на книгата

От разказа „Молитва за ненужните“ се стели една бездънна безнадеждност. Нарочно написах последните думи една до друга, защото първата сричка „без“ е  знакова, маркерна, бележеща. Това „без“ казва всичко. Че може и без образите на петте кратки наброски в разказа. Може без просякът на тротоара, който чете изхвърлени книги в контейнерите и е стигнал до извода, че няма файда от четенето. Може и без баба Севдуха, която чете на глас, прокарвайки пръст по редовете на вестника, за да чува гласа си, от страх, че ще забрави да говори. Да, светът няма да обеднее и от циганина, който мечтае за салата за ракията си вечер, направена от жена му, който ще изрече: „Само дето жената избяга!“. Как да приемем клошаря, пребит от също такива като него и стои като паднал от Марс. Ще досегне ли закърнялата ни милозливост младо момче, което лежи насред улицата, като умряло и смущава хорската и градска естетика.

Все ненужни хора. Хора, за които руският архимандрит Павел Груздев, познал ада на съветските лагери в ГУЛАГ, казвал следната молитва: „Помени, Господи, тези, които са в нужда, но няма кой да ги помене!“.

Проф. Божидар Манов /л/ и проф. Михаил Неделчев /д/ на представянето на книгата

„Разказвачът на Коледни истории“ също ни пленява с хуманността си и с човешките етически несъвършенства в отношенията, и с внимателното вглеждане в тенденциите в развитието на съвремието ни. Затова казвам, че Деян Енев е майстор винаги да разкаже вълнуваща история от дори най-обикновен, катадневен повод. Тук поводът е, че главният герой винаги е канен от пресата да напише за Коледа разказ. А какво по-хубаво и подходящо време от Коледното за разказване на истории. Това може да е обикновена, човешка история, може да е трогателна, може да е такава, че да падне голям смях. И от името на протагониста Деян Енев ще обобщи: „…защото зад обикновените човешки истории често се крият истински бури, пързалки и дори цели луна паркове.“

Но, тук идва едно „но“. Обикновеният разказвач на коледни истории, не е печеливш – „Светът явно не обичаше да чете. Светът обичаше да гледа. Да зяпа…“ И тази коледна история ще завърши също необичайно, защото авторът с библейската си брада ще бъде припознат от едно дете, като Дядо Коледа.

Тези шейсет разказа Деян Енев е подредил в десет раздела, като се е стремял във всеки раздел от пет до осем разказа те да си кореспондират по признак, който той е усетил, че ги свързва. Едни от разделите носят  паяжинна есенната меланхолия, други са озарени от рембрандовска светлина, трети  по своему напомнят за магически реализъм.

Зорница Христозова от издателство "Жанет 45", проф. Георги Каприев, Деян Енев и Бойко Ламбовски при представянето на книгата

Харесвам кратките по Каралийчевски изречения на Деян Енев, стегнатата, овладяна реч, винаги вълнуващата фабула и неочакваната поанта. Но най-вече – хуманистичното послание на творчеството на Деян Енев. Това е своего рода поезия, писана по законите на белетристичното изразяване. След всеки един прочетен разказ ставаме по-светли, по-леки, по-отделени от земята. Защото, както един от героите на Деян Енев с поетичното име Орфей от едноименния разказ, може би ще приседнем на едно изхвърлено детско бюрце сред градинката, останала все още като оазис сред бетонните грамади на урбанизиращата околност. Ще стискаме силно молива над една тетрадка, в очакването, че стиховете сами ще дойдат, ако сме разбрали какво е поезията – „стиховете не се явяват по принуда, а трябва просто да ги чакаш“. ≈

Текст: Росица Чернокожева

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Наградите на Портал Култура са съпротива срещу невежеството

В Деня на Народните будители Портал Култура връчи за девета година награди за принос в литературата и хуманитаристиката. Очакваното събитието беше в пространството на книжарница Гринуич между книги, в което се организират и техни премиери. То преди всичко е среща на приятели, съмишленици, талантливи хора, които дълбоко се вълнуват, преживяват не само с творчеството си какво се случва с нас тук и сега.

Тези хора са общност, но за това ще стане дума малко по-късно в текста. Журито от първото издание на наградите е в състав Тони Николов, главен редактор на Портал Култура и списание „Култура“, философът проф. Калин Янакиев, писателката Теодора Димова, писателят Деян Енев, литераторът проф. Божидар Кунчев. Съвсем не лек труд и вглъбяване през цялата година, за да дадат своята оценка и направят своя избор. В тези награди се оглежда времето ни, а и пространството, в което живеем. А ето ги и наградите не в последователен ред на връчване с цитати от награждаващите членове на журито и наградените с някои коментари и уточнения от нас.

Проф. Михаил Неделчев и Тони Николов

Голямата специална награда на Портал Култура получи проф. Михаил Неделчев за „безспорния му принос към българското литературознание и безкомпромисното отстояване на истината в трудни времена“. Тони Николов го представи така: „Тази година я връчваме на човек, който съчетава в себе си много различни дарби и таланти – той е едновременно литературен историк и литературен теоретик, писател, критик – много, много различни неща. За него проф. Богдан Богданов казва по повод неговата 60 годишнина, че е кощунствено млад, толерантен и критичен.“ Проф. Михаил Неделчев тази година отбелязва своята 80-та годишнина и е все така млад, с невероятен дух, работоспособност. Не само е изключителен изследовател, а с артистичност и научен максимализъм дарява с познание и създава критерии като многостранен литератор. Тони Николов обобщи, обръщайки се към него: „Не мога да представя всичките ти книги, със сигурност или, ако го направя ще ми трябва още една цяла вечер. На твоето честване проф. Пламен Дойнов каза, че можеш да бъде представен само в кръгове от понятия.“

Проф. Михаил Неделчев

От своя страна проф. Мишо Неделчев благодари за високата чест. Сподели с вълнение и красивите изживени срещи и моменти по повод достолепния му юбилей и допълни: „За мен Портал Култура в последните години се превърна в щастлив пристан, който ласкаво приютява моите писания. Но Порталът е и нещо много повече – културното пространство, с което се идентифицирам, където намирам своите актуални четива, от където получавам насърчението, че имам своите съмишленици. Щастлива юбилейна година.“ Специално като доказателство с убеденост напомни за наскоро публикуван текст на проф. Калин Янакиев в Портала „Позорното мълчание за писмото на украинските българи“ като подчерта: „Това е невероятно силен текст Да се събудим, наистина, и да подкрепим тези наши сънародници, които страдат от отвратителната война, която Путин и неговата шайка водят в Украйна. Изключително силен текст!“ /Може да го прочетете в Портал Култура тук /

Журито от ляво на дясно: Тони Николов, Теодора Димова, проф. Божидар Кунчев, Деян Енев и проф. Калин Янакиев

Портал Култура в ежегодните си награди е единствен в страната, който дава приз за хуманитаристика. В тази категория първа награди получи книгата на Георги Борисов „Откаченият вагон“ („Фабер“, 2021) заради неговата „немерена реч“, която разширява хоризонтите на българската словесност. Книгата представи проф. Божидар Кунчев, който каза: “С вълнение и категоричност препоръчвам книгата. Тя се чете на един дъх – един изключително дълбок, проникновен текст, в който има размисъл за всичко това, което е настоящето, миналото, нашата духовност, нашият път през годините, нашата безпътица, стагнацията на сегашното общество, деградацията, упадъка, но преди всичко тя е път към надеждата, към вярата, че нещо утре може да се случи. Книгата е един своеобразен синтез. Събрани са портрети за значими писатели, проникновени текстове за Виктор Ерофеев, за  Юз Алешковски /той почина тази година в САЩ/, много други чуждестранни автори, за Константин Павлов, за Георги Марков, за Георги Рупчев. Георги Борисов го познавам отдавна като талантлив поет, и издател сп. „Факел“, чиито броеве са в библиотеката ми до книгите, които обичам и препрочитам. Георги Борисов е творец наясно с нещата, с истинските стойности. Книгата е написана на един чудесен български език, тази тя е с голям критически заряд, философски заряд с дълбок подтекст. Особено написаното за един от най-любимите ми поети Константин Павлов…“

Георги Борисов

В своя стил на прекрасен поет, на автор с непримиримо си о��ношение към света, в който живеем и специално тук в България Георги Борисов току-що завърнал се от Париж, за да поучи приза си каза: “Париж… Откаченият вагон е готов да дойде винаги в девета глуха… Никакъв Париж, Париж го няма, Париж, както казва Ванга, един ден ще изчезне. И, наистина, като гледаме какво става, нейните предсказания може би ще се сбъднат. Дай Боже обаче това поне да е софийската улица „Париж“ – какъвто бе случаят навремето с подводницата „Курск“, а не с града с това име. Естествено, че в случаи като този награденият благодари. Това е едно от най-стойностните журита в България. Всички негови членове, участващите в него и четящите нашите книги са категорични творци, с име, хора, които са извън конюнктурата. Това не е конюнктурно жури – каквито има в момента страшно много в България. И най-ценното за мене в случая е, че тази награда ми връчват хора, които дълбоко уважавам, обичам и са мои приятели. Другото, естествено, е обкръжението. Никога не съм очаквал, че ще получа награда за хуманитаристика, винаги съм се изявявал като несериозен поет, който се напива от радост и регистрира от време на време вълнуващи събития от нашето всекидневие... Ето едно от тях например – днес, на първи ноември, в Деня на будителите, беше внесен законопроект на партия „Възраждане“ срещу чуждестранни агенти в България. Тези чуждестранни агенти отдавна върлуват в Съветския съюз, както аз вече наричам Русия, и съм изумен, че нашият, българският парламент търпи подобно своеволие, търпи този произвол и ако няма толкова силата да стане и прогони с ритници и юмруци тези престъпници, то поне да ги натовари на един кораб и да ги прати в Севастопол да бранят Черноморския флот на Съветския съюз! Не може да говорим за този и онзи будител и за това дали българският народ се е събудил, когато стават такива работи пред очите ни. Тази нация е дълбоко заспала и това е, наистина, най-страшното… Прекрасно е това тържество, прекрасно е, че я има фондация „Комунитас“– това е едно от малкото средища на духа в България, от малките пламъчета на културата, която абсолютно загива. Виждаме сред кого се движим и какво става днес. Излезте само на две крачки оттук и вижте какво става на бул. „Витоша“, когато, знаем колко хора близо до нас бедстват, нямат вода, нямат ток. Абсолютно безгрижно племе, което и хал хабер си няма от нищо… А може би е и специално доведено до това положение… Много неща ми се блъскаха в главата, докато идвах насам, докато слушах другите колеги, които получиха заслужените си награди. Поздравявам ги от сърце. Какво друго мога да кажа – нищо, нищо, освен това, че съм… откачен… и продължавам да се движа напълно откачено.“

Георги Борисов и Тони Николов

Всички наградени говориха много въодушевено, получавайки авторитетна оценка за постигнатото, но и много загрижено, с болка дори до болезненост за света около нас. Със своята категоричност обаче и характерната му безкомпромисност Георги Борисов бръкна в раната на нашето всекидневие.

Захари Карабашлиев и Теодора Димова

В категория „Проза“ първа награда получи Захари Карабашлиев за романа „Опашката“ („Сиела“, 2021) заради „неподражаемото му майсторство да превърне болките от съвременността в художествено преживяване“. Писателката Теодора Димова връчи наградата, като каза: “За мен един от признаците на писателския талант е безстрашието и куража да се слага пръст в раната и да се доближават теми, които са неудобни, които са парливи, които предизвикват дискусии и много повече нехаресвания, отколкото харесвания. Една рентгенова картина на политическия ни живот. Художествената правда го е засилила да бъде правдив и различен. За да балансира тези политически сюжетни линии, той се вглъбява в съкровени неща и там достига изключително високо художествено майсторство. Цялото жури решихме да му връчим тази заслужена награда.“

Захари Карабашлиев и Георги Господинов, носител на първа награда за проза на Портал Култура, 2021

Захари Карабашлиев прие високото отличие, като също коментира по свой начин ситуацията, в която живеем. „Връщам се от Мюнхен, където се срещнах с много българи, които живеят и работят там. Техните постижения са лични, техните индивидуални битки остават индивидуални, неприобщени от нашата голяма война, в която щем не щем, всички ние сме въвлечени. Това е войната с войнстващото невежество. Но защо това не се превръща в наша обща победа. За мен все още не е ясно, търся отговора на този въпрос. Ценна ми е тази награда, защото това, което правите вие е общност, това което правите години подред е едно всекидневно, постоянно градене на общнос��. Ценна ми е наградата, защото на щурмоваците на невежеството – трябва да оказваме съпротива и ми се ще всички ние, които сме тук да я оказваме и с думи, и с действия не само на ум, не само в мислите си, а да се поддържаме едни други в тази наша по-голяма борба. Благодаря на всички, които сте тук, на всички свои колеги, писатели, публицисти, книжари – всички вие сте будители!“

От няколко години Портал Култура връчва и втори награди в различните категории. Специалната награда бе присъдена на преводачката доц. Анна Николова заради „забележителното ѝ преводаческо дело от латински език и пресътворяването на „Изповеди“ на св. Аврелий Августин“.

Проф. Калин Янакиев и доц. Анна Николова

Наградата ѝ връчи проф. Калин Янакиев, който сподели: “Вече от десетилетия преподавам на студентите си Средновековна култура, но и до ден-днешен парадигмата да чета и предавам прехода от Римска античност в Средновековие, аз съм научил от лекциите на Анна Николова. Те бяха невероятни. Никога не съм бил класически филолог, но посещавах нейните лекции и го правех с невероятно удоволствие. До този момент ги помня, те по някакъв начин присъстват в моята преподавателска работа, която вече към своето пенсиониране. Тя има много голяма заслуга за това ние най-сетне на български език да се запознаем с някои от големите образци на християнската литература. Тя преведе Изповедите на Блажения Августин – този велик християнски мислител и отец на църквата, за което трябва да ѝ благодарим. Тя не е превела само това, превела е много антични автори –като има и изследвания в тази област. Пожелавам ѝ на спокойствие да превежда.“ Наградената Анна Николова благодари и си пожела същото – да превежда. „Това е не само за мене, а и за латинистиката в България. Това е труд не е толкова показен, но е труд и се дължи на цялата наша култура. Без това не може. Последните 50 години вече има повече преведени текстове при това и качествено преведени.“

Деян Енев, проф. Калин Янакиев и Антония Апостолова

Втората награда в категория „Проза“ бе присъдена на Антония Апостолова за романа „Нас, които ни няма“ (Издателство „Жанет 45“, 2021 г.) заради „разказваческото ѝ умение да облече в думи неназовимото и така да превърне човешкия дъх в дихание на цяло поколение“. Наградата връчи писателят Деян Енев като подчерта: “Романът оправдава сърцевината на писането. Романът има своята конструкция, наподобяваща множество концентрични кръгове, които се срещат и наслагват, но тя е толкова фина, че може да бъде разшифрована и изследвана същински само от много задълбочен литературоведски анализ. Авторката е избрала най-трудното – да описва състояния, а не събития, но успява да увлече в цялата невидима мрежа на живота. Това е роман за изграждането, за израстването на човешкото в самото осъзнато начало на човешкия път и за взаимната помощ на това израстване, за готовността да отдадеш цялата си душа на другия и да приемаш неговата душа, докато не станете едно. Това е роман за доверието.“ За творбата си авторката каза: „Моя роман е посветен на моите любими мъртви. Моите мъртви са моите будители, заради които написах тази книга. Миналото е такава територия, че там дори и Бог не може да пристъпи, той н не може да промени миналото, на него се надяваме единствено на бъдещето. Но литературата прави това, дръзва да съживи мъртвите. Смъртта е тази, която изчиства и решава.“ И пожела да бъдем любопитни към собствената си литература.

Проф. вили Лилков и проф. Калин Янакиев

Втората награда в категория Хуманитаристика спечели книгата на Вили Лилков „Доблест и наказание. Народният съд и ДС срещу спасителите на българските евреи“ („Сиела“, 2021) заради „документалния му прочит на „бели страници“ от българската история“.

Проф. Калин Янакиев връчи ценното отличие с думите: „Вили Лилков прави всичко, за да запечата в съзнанието ни онова, което е било – и преди нас, и преди нашето поколение.  Много въздишаме в България затова, че престъпленията на комунизма, изобщо, атмосферата на комунизма не е достатъчно изяснена, ние не я познаваме. Тя излиза от паметта ни. Много от младите хора, въобще, не могат да си представят какво е било тогава, а то беше само преди 33 години.“

„За мен тази награда е огромна изненада, признание, стимул, радост, тепърва ще преосмислям това, което ми се случи тази вечер”, изказа благодарността си проф. Лилков и насочи вниманието на публиката към целта на книгата му, посветена на непознатите герои, защитили българските евреи по време на Втората световна война. „Моята задача в тази книга е да възкреся спомена за смелите българи във всеки един град в България, които не от друго, а от чиста човещина и хуманност са помагали на евреите през онези годин��. Ще завърша с думите на митрополит Кирил, който вече като патриарх български е на посещение в Тел Авив, заобиколен от голяма тълпа. Някой казва: „Вие имате най-голяма заслуга за спасяването на българските евреи!“. Той отговаря скромно: „Изпълненият дълг не е заслуга.““

Мартин Димитров

Специалната награда на фондация „Комунитас“ за принос към гражданското общество получи Мартин Димитров, депутат от Демократична България, заради „законовата защита на социално уязвимите и подкрепата на дарителството в българското общество“.

Беше прекрасно събитие на фона на всичко, което ни се случва всекидневно - политически, нравствено, на фона на зловещата война на Русия срещу независима и свободна Украйна. Но смисълът е смисъл и е важно да продължаваме напред точно заради тази общност и заедност, въпреки, в името на стойностната литература и човечността. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Разказът е въпрос на голямо майсторство и отношение към детайла

Трима млади автори, свързани с журналистиката, получиха наградите в 23 – то издание на Националния литературен конкурс „Рашко Сугарев“ за къс публикуван разказ от автор до 35 години на НДФ „13 века България”. Това са: Яница Христова за разказа си „Клиника „Мемориес” /първа награда/, Радослав Петкашев за разказа „В планината” /втора награда/ и Ангел Иванов за разказа „От всички краища на света” /трета награда/.

Журито в състав Димитър Коруджиев (председател), Георги Величков, Деян Енев и Теодора Димова определи тримата отличени. Ангел Иванов, който миналата година спечели първа награда за разказа си „Добрият християнин“, сега отново участва и беше сред отличените. Даже се пошегува, че догодина ако участва трябва да му дадат втора награда, за да има пълен комплект. Но наградите са си награди, а както каза Теодора Димова при връчването на отличията: „Наградите създават празнично настроение, но празник е и самото писане. Необходим е и характер и всекидневен труд”. И още: „Това е най-престижният конкурс за млади автори и първо е заради неговата продължителност. Второ заради това, че самите автори са хора, които сериозно се занимават с литература. Нивото е високо. Това са автори, които са отдадени на литературата и искат да се занимават с нея и това е изключително радостно”.

Тримата наградени -  Яница Христова, Радослав Петкашев и Ангел Иванов /от ляво надясно/

Церемонията за наградата „Рашко Сугарев” традиционно е на 23 април – Световния ден на книгата, авторското право и четящите хора. Но този път беше отложена и събитието се случи в тесен кръг в галерия „Средец” на Министерството на културата при спазване на всички санитарни противоепидемични норми на 18 юни. Наградите бяха връчени от изпълнителния директор на НДФ „13 века България” Слава Иванова. А Теодора Димова каза: „Има някаква адекватност и скромност, на съобразяване със ситуацията. И така и трябва да бъде”. А това дори в някаква степен отговаря и на по-камерния характер на разказа, а и на писането въобще. Както каза Деян Енев: „Писането е самотно занимание. Слава Богу, хората продължават да се интересуват от книги”. А носители на наградата през годините са били такива имена на писатели като Алек Попов, Георги Господинов, Йордан Ефтимов, Ангел Игов, Сто ил Рошкев, Милена Авонеди, Борис Минков, Оля Стоянова, Димитър Ганев, Николай Фенерски, Владимир Полеганов, Йорданка Белева, Силвия Томова, Васил Георгиев, Андон Стайков, Александър Шпатов, Антон Терзиев, Яница Радева, Росен Карамфилов, Иван Ланджев.

Теодора Димова и Деян Енев

Важна е тази награда, защото утвърждава един жанр, който някак си остава малко в сянката на романа. Защото е труден жанр, а читателите като че ли предпочитат повече романното повествование. Както беше казал Мартин Колев преди време, който беше носител на първа награда в 20-то издание на конкурса: „Този конкурс е важен не само защото е от висок калибър, но и защото продължава да популяризира разказа, който понякога е в периферията на литературата”. А победителят в 21-то издание Велислав Д. Иванов сподели тогава: „Вярвам, че късият разказ не е просто суетен анекдот с обрат на края”. А Ангел Иванов, който както стана дума, е носител миналата година на първа награда от конкурса, а сега на трета, каза пред „въпреки.com”: „Разказът е дестилат и събира в себе си разнопосочни енергии и най-вече една такава сгъстена драматургия. И е въпрос на голямо майсторство и отношение към детайла, бих казал на пиетет към детайла”.

Яница Христова

Впрочем интересно е, че и тримата наградени сега автори са свързани с журналистиката. Яница Христова и Радослав Петкашев работят в информационни агенции, а Ангел Иванов е сценарист в ТВ шоу, но пък е завършил журналистика. По какъв начин журналистиката помага или пречи на писателя? Според Яница Христова и Радослав Петкашев помага. „Добре се получава съчетаването на писането с журналистиката. Те се синхронизират. Журналистиката ми дава идеи и предлага неочаквани места, които не съм предполагала, че ги има. Защото животът е много по-динамичен от въображението понякога. И дори в най-фантастичните разкази има частица истина, която се намира около нас”, твърди Яница Христова.

Радослав Петкашев

А според Радослав Петкашев: „Между журналистиката и писането има доста общо, защото разказите, които пиша, почти винаги са базирани на разговори с хора. Взимам от тях почти интервю и после го използвам. При всеки един разговор нещо в главата ми щрака, понякога си казвам – от това може да стане хубава история. И после го използвам, понякога смесвам историите на различни хора, но не им правя биография. Аз пиша за другите хора, не пиша за себе си”. Докато за Ангел Иванов журналистиката по-скоро може да попречи на писането: „Аз затова и напуснах класическото поле на журналистиката, защото ми пречеше липсата на метафоричност и поетичност, ако щете. При все, че ��ъм белетрист. И това отстранение от събитията заради някаква мнима или реална обективност ме притеснява. Защото е важно авторът да застане с цялата си личност, със сетивата си, с прочита си на събитията”.

Слава Иванова връчи наградата на Ангел Иванов, както и на всички отличени

Разказът на Ангел Иванов „От всички краища на света” е отново в християнския спектър, както е бил и миналогодишният му, казва авторът. Публикуван е в сайт и в регионален вестник в родния му град Габрово. „В планината” от Радослав Петкашев излиза в списание „Съвременник”, за което авторът благодари на главния редактор Владимир Зарев. „Това е биографичен разказ за моя баща, но разбира се има фикция там. Не трябва да се приема като 100% истина. Като моят разказвач се опитва да разбере живота на своя баща, който е преминал през доста различни неща в живота си. И така, с чувство за хумор, което надявам се има в разказа, се опитва да го разбере. Понякога не разбира нещата, през които баща му е преминал, защото те са в съвсем друго време, но се опитва да си направи тази равносметка за себе си”, сподели пред „въпреки.com” Радослав Петкашев. Вероятно и затова при получаването на наградата специално благодари за разбирането на баща си и майка си /известната историчка и антроположка проф. Антонина Желязкова – б.а./, както и на съпругата си, и малкия си син. Разказът „Клиника „Мемориес” от Яница Христова пък е публикуван в списание „Осем”. „Свързан е с това колко е важна паметта и как спомените, които имаме, определят кои сме. И дали имаме шанса да ги редактираме и да променим живота си чрез спомените? Това е основната тема на разказа”, каза авторката.

Слава Иванова, изп. директор на НДФ “13 века България”

Значима е личността на Рашко Сугарев, на името на когото е конкурсът. Писателят Георги Величков, член на журито, но и приятел на Рашко Сугарев в спомена си за него, който прочете миналата година, каза: „Рашко не се бореше със словото, той живееше с него”. А преди време беше определил писателя като скромна личност, („пришълец от друга планета"), който не е искал много от живота, имайки предвид мисълта на Сенека: „Беден е не този, който има малко, а този, който иска да има повече”. Наградените на конкурса благодариха на журито и на НДФ „13 века България” за грижата за младите писатели. А Радослав Петкашев обобщи: „Много важно е това, което правите. Защото за един млад писател доста лесно е да се обезкуражи и отчае”. ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: 22 къси разказа в 22-то издание за наградите на името на Рашко Сугарев

22 разказа се състезаваха в 22 – то издание на Национален литературен конкурс „Рашко Сугарев“ за къс публикуван разказ от автор до 35 години. Конкурсът се организира от Национален дарителски фонд „13 века България” като и жури, и участници благодариха на фонда за поддържането през годините на това отличие /на снимката – Слава Иванова, изп. директор на НДФ „13 века България” и писателят Георги Величков/.

Журито в състав Димитър Коруджиев (председател), Георги Величков, Деян Енев и Теодора Димова определи тримата отличени: Първа награда – почетна грамота и 700 лв. – на Ангел Иванов от Габрово, за разказа „Добрият християнин“; Втора награда – почетна грамота и 500 лв. – на Десислава Николова от София, за разказа „Дексаметазон“; Трета награда – почетна грамота и 400 лв. – на Росен Карамфилов от София, за разказа „Приказка за един гений“. Наградите бяха връчени от изпълнителния директор на фонда Слава Иванова. А носители на наградата са били такива имена на писатели като Алек Попов, Георги Господинов, Йордан Ефтимов, Ангел Игов, Стоил Рошкев, Милена Авонеди, Борис Минков, Оля Стоянова, Димитър Ганев, Николай Фенерски, Владимир Полеганов, Йорданка Белева, Силвия Томова, Васил Георгиев, Андон Стайков, Александър Шпатов, Антон Терзиев, Яница Радева, Росен Карамфилов, който сега отново получи награда.

Част от журито на конкурса - Георги Величков, Теодора Димова и Деян Енев /от ляво надясно/

Важна е тази награда, защото утвърждава един жанр, който някак си остава малко в сянката на романа. Защото е труден жанр, а читателите като че ли предпочитат повече романното повествование. Както беше казал Мартин Колев преди време, който беше носител на първа награда в 20-то издание на конкурса: „Този конкурс е важен не само защото е от висок калибър, но и защото продължава да популяризира разказа, който понякога е в периферията на литературата”. А победителят в миналогодишния конкурс Велислав Д. Иванов сподели тогава: „Вярвам, че късият разказ не е просто суетен анекдот с обрат на края”. От името на НДФ „13 века България“ наградените получиха подбрана колекция от собствени издания на Фонда: „Юбилейна книга. Кръгла маса „История и перспективи“, 35 години НДФ „13 века България“; „Любов по всяко време. Разкази на лауреати от Националния конкурс „Рашко Сугарев“ 1998/2014“; монографиите от поредицата „Съвременно българско изкуство. Имена“: „Енчо Пиронков“ от Красимир Линков, „Божидар Бончев“ от Ружа Маринска и „Ясен Гюзелев“ от Георги Лозанов. Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ дари на всеки от тях Юбилейния албум „Съкровищница“, публикуван по повод 140-годишнината от основаването на институцията.

Изп. директор на НДФ “13 века България” Слава Иванова връчи първата награда в конкурса на Ангел Иванов от Габрово, за разказа „Добрият християнин“

Важна е личността на Рашко Сугарев, на името на когото е конкурсът. Писателят Георги Величков, член на журито, но и приятел на Рашко Сугарев в спомена си за него, който прочете каза: „Рашко не се бореше със словото, той живееше с него”. А преди време беше определил писателя като скромна личност, („пришълец от друга планета"), който не е искал много от живота, имайки предвид мисълта на Сенека: „Беден е не този, който има малко, а този, който иска да има повече”.  Теодора Димова, също член на журито от няколко години отбеляза, че много се радва за съществуването на този конкурс и неговата дългогодишна история. За мен е чест, че съм от няколко години в журито, сподели писателката. Според нея разказите, които кандидатстват в този конкурс са над средното ниво. Добави, че графоманията е плъзнала и с помощта на интернет, но някак си авторите, които кандидатстват тук са над средното ниво. Във всеки разказ има драматургия, стремеж да се направи ситуация, авторите не допускат слободията от фейсбук и социалните мрежи да се пренесе в тях. Впечатлението й е, че младите автори се занимават със социални проблеми, с болката и надеждата и това прави здравословно състоянието на младата българска литература.

Тя използва медицински термин, но не бива да забравяме, че самият Рашко Сугарев завършва първоначално медицинa във ВМИ - Пловдив през 1967 г. Работи като лекар в продължение на 4 години и воден от вътрешния порив на призванието си, поема по пътя на литературния труд. Умира млад – през 1995 г. Носител е на редица литературни награди и негови произведения са преведени на немски, руски и чешки език. А друг член на журито – писателят Деян Енев също отбеляза важното място на този конкурс. И преди време каза: „В литературата има писатели, които вървят по отъпкани пътеки. Има писатели, които сами проправят пътеки. Рашко Сугарев беше такъв писател. И конкурсът продължава да е един от смислените, които прехвърлят мост изобщо в литературната традиция на България. Защото един от големите проблеми на българската литература е, че тя е на отделни островчета – възрастови, естетически, всякакви. И този конкурс на името на Рашко Сугарев се опитва да прави тъкмо това – да прехвърля мостове…”. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[magdalenagigova]

Наградата за къс разказ „Рашко Сугарев“ ще бъде връчена за 25-и път

Наградата за къс разказ „Рашко Сугарев“ ще бъде връчена за 25-и път

Наградата за къс разказ „Рашко Сугарев“ ще бъде връчена за 25-и път. Миналогодишният победител Йордан Д. Радичков с Деян Енев и изпълнителният директо на НДФ „13 века България“ Слава Иванова Националният дарителски фонд „13 века България“ ще награди трима автори на възраст до 35 години. Срокът за представяне на творбите е 31 март За 25-и път Националният дарителски фонд „13 века България“ ще…

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Литературните наградите на Портал Култура като смисъл

В Деня на Народните будители Портал Култура връчи за осма година награди за принос в литературата и хуманитаристиката. Обичайно в пространството на книжарница Гринуич между книги, в което се организират и техни премиери. Събитието е на пръв поглед скромно, не светско, но е среща на приятели съмишленици, талантливи хора, които дълбоко се вълнуват, преживяват не само с творчеството си какво се случва с нас тук и сега.

Тези хора са общност, но за това ще стане дума малко по-късно в текста. Журито в състав Тони Николов, главен редактор на Портал Култура и списание „Култура“, проф. Калин Янакиев, писателката Теодора Димова, писателят Деян Енев, литераторът проф. Божидар Кунчев /на снимката горе/ са прочели 120 книги в областите на художествената литература и хуманитаристиката. Съвсем не лек труд и вглъбяване, за да дадат своята оценка и направят своя избор. В тези награди се оглежда времето ни, а и пространството, в което живеем, както каза една талантлива авторка по повод на наградите. А ето ти и тях с цитати от награждаващите членове на журито и наградените с някои коментари и уточнения от нас.

„Имам честа да връча първата награда за проза. Това не е първата награда, която ще получи този роман, той е получавал много други и много по-престижни награди. Аз съм изключително щастлив да я връча на Георги Господинов за неговия роман „Времеубежище““, каза проф. Калин Янакиев.

Журито от ляво на дясно Тони Николов, Теодора Димова, Деян Енев, проф. Калин Янакиев

И продължи: „Този роман ни запознава с една много дълбока диагноза на нашето време, която чувстваме по някакъв начин и у нас. Вместо да живеем в настоящето и да отиваме към бъдещето не така, както преди 30 години, когато отивахме дежурно към него като към някакво утопично, светло и глупашко бъдеще, вместо да се борим за бъдещето си, да можем да живеем в настоящето и да правим бъдещето си, ние и европейските хора, но и българите започнахме да бягаме. Започнахме да се опитваме да се приютяваме в нещо, което вече не може да бъде приют, защото ние сме принудени да излезем от приюта, от уюта, за да се развържат нашите пътища. Да вървят по хълмове, да се изкачват, да слизат и да вървим напред. Вместо това и Европа и България от известно време ги обхвана един глупашки консерватизъм, който се опитва да ни приюти в нещо, което не може да ни бъде приют и по провидение не ни е дадено да ни бъде приют. Тази книга е дълбоко иронична, тя е бляскаво иронична, тя е по-дълбока, според мен, по-страшна антиутопия от тези, които ни поднасяше Мишел Уелбек, които станаха звездни за цяла Европа. Смело ще кажа, че за мен тази книга е по-голяма, по-дълбока, по-страховитата и невероятно майсторски и истински крещящо поднесена антиутопия. Българската антиутопия – връщането към миналото, което и до този момент и съвсем действително разделя българите на две партии. Едната партия, която иска да се върне в комунистическото минало и другата, която непременно иска да се върне в едно минало, което никога не е знаела, което знае само от романтическите учебници по история за славното ни, великото ни, златното ни средновековие. Щастлив съм да връча тази награда на Георги Господинов.“

Това е втората награда, която получава Георги Господинов за „Времеубежище“ в България след Националната награда на НДФ „13 века България“ за Роман на годината. Повече може да прочетете тук и тук.

Георги Господинов

Писателят благодари и каза изключителни важни неща за времето ни, за себе си и за всички нас. „По-лесно е да получиш награда навън, отколкото тука. Този роман не беше свръх бляскаво приет от българската литература. Това е втората ми награда в България. Важна ми е тази награда, защото когато писах романа точно с тази идея, че има много късо време, за да се случат нещата, които се случват в момента. На мен ми се щеше да съм го написал преди да се случат. Давах си някакви 5-6 години напред, когато вирусът на миналото ще започне да завладява света и безпаметието, което е свързано с този вирус на миналото. Нещата се случиха по-бързо. Това не е никакво пророчество, просто тревожността беше във въздуха последните години и това го знаем от 2016 и особено в годините след това. Аз съм от поколението, което до 20-та си годишнина беше лъгано с чека на бъдещето. А сега ни се случва да живеем във времена, в които ни лъжат с чека на миналото. И двата чека са неподписани, те са празни. Най-лесно се дават празни чекове. Всички тези франкещайновски майстории – обещано минало, обещано бъдеще не се получиха. Беше нормално да не се получат.Този роман е за времето и затова минало и бъдеще са някак еднакво безутешни, еднакво празни стаи. Аз обичам миналото – в него има миризми, има трудност, бъдещето е празна стая. На мен не ми се скача на Марс, не ми се пътува на корабите на Мъск, не ми е интересно вече. Миналото е хубаво, когато е в единствено число, миналото е лична работа, но когато се опитваш да връщаш в миналото цели народи, тогава миналото става идеология. Йосиф Бродски казваше, че бъдещето е пропаганда, доживяхме и времето, когато и миналото е пропаганда. И затова исках тази книга да бъде някакво просветено мислене за времето, за миналото, от което сме направени, но не бива да остава. За миналото, което може да преживяваме, да изтанцуваме, да разкажем, но от което след това трябва да излезем и както казва Гаустин в романа да затворим добре вратата, за да не смесваме времената. Журито е от хора, които чета и от които се уча. Българската част на книгата е най-трудно написаната. Много исках да се прочете, защото тя ми беше най-лична и най-близка и най-травмираща в някаква степен. Това е много важна награда за мен. Благодаря.“ Георги Господинов има таланта, мъдростта, добротата да каже най-смисленото и да го обобщи така, че да ни провокира и ние не само като негови читатели да се замислим по-дълбоко за всичко, което ни се случва и къде сме ние в него като съучастници в не лицеприятното, а може би, въпреки него се стремим да бъдем други…

Някак си като медия Портал Култура не само с наградите си успява да ни направи общност. Дълга тема е, че не сме чак толкова много. Но тези награди дават надежда. Формулировката за наградата на романа „Времеубежище“ („Жанет 45“, 2020) на Георги Господинов е заради „неподражаемото му майсторство да се гмурне в дълбините на миналото и да ни накара да се запитаме има ли памет изобщо, щом бъдещето вече не е в състояние да ни приюти, а настоящето става все по-проблемно“.

Бяха връчени и две втори награди в категорията „Проза“. Едната на Албена Стамболова за сборника с разкази „Драки и къпини“ (ИК „Факел“, 2020) заради „художественото внушение, с което голямото време на разказа бива пронизано от човешки истории“, а другата за книгата с разкази на Алберт Бенбасат „Изгубени вещи“ (ИК „Колибри“, 2020) заради „умението му да превърне наглед простите неща в разкази, където изгубените вещи прерастват в истории“.

За книгата на Албена Стамболова Теодора Димова, преди да ѝ връчи наградата каза: “Странна и необичайна е, каквито са всички книги на Албена Стамболова. Те не се вписват в никакви рамки, в никакви течения. Те са абсол��тно самостойни и за тях е много трудно да се говори. В „Драки и къпини“ се разказва за една къща в село Боженци от мига на зърването на тази къща до откупуването ѝ, до ремонтните дейности, реставраторските дейности. Но тези дейности са само пролог да се разказва нещо друго, да се описва нещо друго, което е много трудно да се артикулира. Описва се една атмосфера и дух. Всеки опит да се разкаже атмосфера и дух е сложен.

Албена Стамболова

Тази книга е като поезия. Албена разказва за едни къпинови храсти, но всъщност говори за нещо необятно, което е в небето над Боженци и в цялото село Боженци. Докато четях тази книга си мислех, че тя се е вградила в тази къща и сянката си. Колко беше голямо учудването ми, когато стигнах буквално до последното изречение на книгата: „Позволих си да напиша тази книга, за да прибера сянката си от тази къща“. Къщата в Боженци става метафора на нашия човешки живот, в който ние се вграждаме, в който един ден рано или късно трябва да вземем сянката си оттам.“ А в отговор и благодарност за наградата Албена Стамболова каза други много важни неща в контекста на наградите, времето и обществото: „Портал Култура е част от една общност от проекти, издания, книгоиздаване. Това за мен извънредно важно. Дейността, мисията на този цял комплекс е свързан с днешния празник и най-вече с образователния проект 1000 стипендии, защото мисията на целия комплекс, на целия замисъл да създава общност, което е изключително важно в нашето общество и през образованието тази общност има да се създаде едно по-кохерентно, по-смислено общество. За това съм щастлива, че тази книга се свързва с Комунитас, с 1000 стипендии, със сп. „Х��истиянство и култура“, защото духовността, образованието, културата могат да ни направят по-плътни, по-мислещи, отколкото сме в момента. Колкото до книгата ми, тя е за място, а не за време. Благодарение на нея открих как пространствата могат да се разрояват, да се умножават, според погледа, който се отправя към неща, към хора, като преживяване с различни неща. Тази книга е биографична. Благодаря за наградата.“

Писателят Деян Енев връчи другата втора награда за проза на Алберт Бенбасат като го определи като прекрасен разказвач за неговите „Изгубени вещи“. Книга за непроменливото в нашия бързо променящ се свят, която е палитра от разказвачески техники през сатиричното, носталгичното, драматичното. И заяви и като познавач, че е световен разказ „Малка Финландия“ в книгата на Алберт Бенбасат. А авторът с присъщото му чувство за хумор и самоирония отбеляза в благодарността си за наградата, че празникът на Народните будители е на следващия ден след така оспорвания и, все пак, отбелязван Хелуин, когато се правим на чудовища.

Алберт Бенбасат

„По-добре е веднъж в годината да сме като чудовища, отколкото да бъдем чудовища цяла година. Ние с нашите тревоги и грижи за българската книжовност и култура се опитваме да бодем обществото, за да има достойно отношение към хората на книгата, литературата, културата, изкуството и не сме толкова Будители, колкото бОдители. Цял живот се мъча се да издигам книгата. Смятам се за бОдител, но не като чудовище. Не обичам да пиша за бъдещето, а за това какво сме преживели и как това влияе на настоящето. А книгата дължа на моята внучка.“

В категорията „Хуманитаристика“ първа награди получи книгата на Камен Рикев „Защото е на скрито. Християнският светоглед в творчеството на Далчев“ (София, 2020) за „аргументираното му изследване на християнското усещане в сътвореното от Атанас Далчев, както и на духовните хоризонти, наситили със смисъл живота на търсещото човешко съзнание“. Втората награда спечели книгата на Илия Граматиков „Инструменталните концерти на Георги Арнаудов: сюрреалистични прочити на музикалната история“ (София, 2020) заради „неговия прочит на музикалните творби като звуков еквивалент на Борхесовата вселена“.

За книгата на Камен Рикев Тони Николов прочете аргументацията на проф. Божидар Кунчев, член журито, който не присъстваше на награждаването.

Тони Николов

“Мисля, че книгата на Камен Рикев ще бъде на едно от първите места в критическата литература за Далчев. Авторът е успял убедително да открие християнския светоглед на Далчев в творчеството на поета. Замислил се е какво Далчев мисли човечеството, света и Бога и е искал да разбере. По какъв начин модерната личност е в състояние да стигне до тайнството на истинския живот, що е тайнство, щ�� е истински живот. Рикев е стигнал дълбоко и многостранно в творчеството на Атанас Далчев. Разкрил е спецификата на онова, което е тема на мисленето на Далчев, изповяданото от него с измеренията на истинния, вълнуващ прочит на Далчев като познание за човешката участ, за тайната, чудото на човека и човешките мъки. Талантлив литературовед е Рикев.“ Наградата прие неговия брат, защото Камен Рикев е преподавател в Полша. Беше прочетено неговото послание, което е специална оценка за Портал Култура: „Трогнат съм от високото отличие. Радвам се, че ги има Портал Култура, сп. „Култура“, „Християнство и култура“, съставни част от българската култура, въпреки напук на всичко днес.“. Съвсем в нашия контекст като медия – само го вмъкваме с уважение към нашите приятели и колеги от Портал Култура.

За втората награда книгата на Илия Граматиков "Инструменталните концерти на Георги Арнаудов: Сюреалистични препрочити на музикалната история". Тони Николов каза: „Необичайна книга за Георги Арнаудов, а самото издание е решено по новаторски библиофилски начин.“ За нея може да прочетете във „въпреки.com” тук.

Илия Граматиков /д/ и проф. Калин Янакиев /л/

А Илия Граматиков след благодарностите за наградата подчерта, че във време на изопачаване на смисъл портал Култура доказва, че има смисъл.

Голямата специална награда на Портал Култура получи преводачката Иглика Василева заради „големия ѝ принос към българското слово, както и заради изключителното ѝ майсторство в превода на „Одисей“ на Джеймс Джойс и на големи творби на англоезичната класика“. Призът аргументира Теодора Димова: „Българската литература е голям длъжник на преводачите на български език. Преводачите на български език са тези, които разчитат и разширяват границите на езика много повече, отколкото българските писатели. В интервю по повод на превода си за „Одисей“ на Джеймс Джойс Иглика Василева казва: „Дали българският език ще може да го поеме. Българският език е богат, гъвкав, но недоразвит.“ Това е тревожно за нас, българските писатели. Трябва да организираме дискусии, разговори, да си обясняваме какво точно означава този недоразвит език, защото това е едно от нашите задължения. За да си голям преводач трябва да имаш истинско смирение пред чуждия текст. За смирението на преводачите българските писатели могат само благородно да завиждат и да се учат на него. Много награди има Иглика Василева като преводач. На нея дължим над 60 превода на знаменити писатели. Казвам го с възхищение и благодарност.“

А Иглика Василева благодари и сподели в Деня на Народните будители:

Иглика Василева

„Моите будители са поколението преводачи преди мен - Кръстан Дянков, Жени Божилова Пенка Пройкова, Тодор Вълчев. Възхищавам се от тях, защото са работили в трудно време. Обичам да превеждам от студентските години. Не мога да кажа аз ли избрах превода, той ли избра мен. Живеем в една такава любов много, много години. Писател да стана, не се престраших. Но съм преводач на художествена литература. Има допирни точки с писателската.“ Повече за Иглика Василева и гледната ѝ точка към превода може да прочетете във „въпреки.com” тук.

Специалната награда бе присъдена на Златомир Златанов заради „непоколебимото постоянство, вдъхновение и ерудиция, с които четири десетилетия гради мостове между модерната европейска и българската поезия, проза и есеистика“.

Беше прекрасно събитие на фона на всичко, което ни се случва всекидневно политически, ковидно и какво ли още не. Но смисълът е смисъл и е важно да продължаваме напред точно заради тази общност и заедност. Маските не пречат, имаме очите си и сърцата си, които разбират.

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

P.S.Очаквайте текст във „въпреки.com”, посветен на литературните награди на „Перото“.

[vprki]

Йордан Д. Радичков спечели наградата „Рашко Сугарев“ на НДФ „13 века България“

Йордан Д. Радичков е удостоен с първа награда за разказа „Кучешки живот“ на двайсет и четвъртото издание на конкурса за къс разказ на млади писатели „Рашко Сугарев“ 2021, на Национален дарителски фонд „13 века България“. Втората награда е за Ралица Райкова, за разказа „Солта на земята“ и трета награда за Елеонора Бойчева, за разказа „Пейката“.

Наградата се връчва традиционно на 23 април – Световния ден на книгата, авторското право и четящите хора. Миналата година заради извънредното положение, наложено на 13 март връчването на наградите на двайсет и третото издание по изключение се състоя  в тесен кръг в галерия „Средец” на Министерството на културата при спазване на всички санитарни противоепидемични норми на 18 юни. За него може да прочетете тук. Тази година хубавото събитие беше на Деня, но поради сложната обстановка, свързана с разпространението на Ковид-19, събитието се проведе камерно в зала „Проф. Васил Геров“ в централния офис на Фонда, както информираха оттам. 

Писателят Деян Енев, член на журито, връчи поотделно грамотите на отличените. Слава Иванова – изпълнителен директор на Фонда, поздрави всеки от тях, поднесе книги – издания на Фонда, и пожела нови творчески успехи. Така по причините, които така безапелационно промениха живота ни в последните вече почти 14 месеца нямаше как да проведем разговор на живо с лауреатите и членовете на журито, които са постоянни – писателите Димитър Коруджиев, Георги Величков, Теодора Димова и Деян Енев. Затова разговорът ни с наградените стана по мейл.

Деян Енев и Теодора Димова, членова не журито, снимка Стефан Джамбазов

Малко повече си „говорихме “ с Йордан Д. Радичков.

Имате три сборника с разкази на тази млада възраст, а решихте да участвате в конкурса на името на Рашко Сугарев на НДФ „13 века България“. Защо? И друг път сте кандидатствали, без да бъдете награден на финала. С какво е важна за Вас тази награда?

Предполагам, че всеки конкурс е възможност човек да си свери часовника и да напомни за себе си. И може би всеки конкурс в сферата на изкуството прави по-видими участващите творби, техните автори и напомня за тях. Защото публиката не е длъжна да следи непрестанно какво се издава и какво се появява на литературния хоризонт. А информацията, поради обективни причини, все по-трудно достига до по-широк кръг от хора. Ето, сега се случи, жури с председател Димитър Коруджиев, Георги Величков, Деян Енев и Теодора Димова, да отсеят няколко разказа. И така и се случи, че чак интервю да се взима от наградения човек. Та по този повод мога да застана пред публиката и да ѝ се поклоня, да ѝ кажа моето име и да споделя с нея моя къс разказ, който може да се прочете тук. Що се отнася до това с какво наградата на името на Рашко Сугарев е важна или някоя друга награда е важна или какво е важно въобще – това зависи от всеки един от нас и важността, която приписваме на дадено явление.

Винаги съм гледал на наградите на името на даден човек, като възможност да се напомни и за дадения човек. И наградените виждам като знаменосци на тоя човек. А писатели от ранга на Рашко Сугарев само ще спечелим, ако продължаваме да четем.

Деян Енев /л/, Йордан Д. Радичков /ц/ и Слава Иванова., фотограф Цветан Игнатовски

Преди време връчваха наградата в книжарница на „Хеликон“ заедно с нейните годишни награди. По този повод неин представител разкази как един посетител го помолил да го посъветва за хубава книга и книжарят му препоръчал един сборник с разкази. А човекът казал, че иска книга, а не разкази…Коментарът Ви?

Едва ли съм аз този, който ще може да разкрие тайната защо до днес разказите и сборниците се смятат за нещо по-малко пълнокръвно от романа. Впрочем в този въпрос къде се нареждат повестите и новелите? Доколкото съм се интересувал по време на образованието ми и като редови читател, любопитен към настроенията на публиката, знам, че това не е от вчера и може би това следва да бъде коментарът ми: това не е от вчера.  

Смята се не само от литераторите, че разказът е най-трудният жанр за писане. Така ли е, според Вас?

Не съм сигурен кое изкуство се създава лесно и кой е най-лесният жанр в литературата. За себе си мога да кажа, че се чувствам комфортно в полето на късия разказ, тъй като там чувствам най-голяма свобода. 

На кого първо давате да прочете Ваш разказ? На кого вярвате в оценката?

Първо гледам, ако сам мога да прочета написания разказ. Ако сам не успея да го прочета гледам много-много да не го тиражирам и разпращам. Ако се престраша да го изпратя на някого – има на кого. Безкомпромисните ми читатели, макар да мога да ги преброя на едната си ръка, не крият от мен слабостите на един текст и за това мога само да им благодаря. Що се отнася до разказа „Кучешки живот“ – него първо прочетох на двете кучета у дома, на които и го посветих. През цялото време те ме гледаха много умно и когато привърших прочита и двете бяха напуснали стаята. Това приех като знак за тяхното пълно доверие в мен.

Деян Енев, Ралица Райкова /ц/ и Слава Иванова/д/, фотограф Цветан Игнатовски

Ралица Райкова е родена в София през 1999 година. Завършила 9 ФЕГ „Алфонс дьо Ламартин“ и е студентка в трети курс в специалност Information-communication в Université de Lorraine, Франция. Тя каза следното за себе си: В продължение на няколко години бях стипендиант по проект „1000 стипендии“ на Фондация „Комунитас“ в област „Литература“. Носител съм на голямата награда на Националния литературен конкурс „Петя Дубарова“ за 2017 г., на трета награда на Националния литературен конкурс за публикуван къс разказ „Рашко Сугарев“ 2018 г. и на втора награда за 2021г. Мои разкази са публикувани в списанията „Култура“, „Страница“, „Море“ и „Пламък“, както и в Портал Култура, а поезия - в „Литературен вестник“. 

Имам също така публикувани преводи от френски и английски език за сп. „Християнство и култура“. По-сериозно се захванах с писането на разкази в гимназията. В началото основен стимул ми беше проектът 1000 стипендии, който представляваше възможност да изляза извън рамките на училището и да експериментирам с есета и художествена литература. Като човек, който винаги е обичал да чете, писането за мен е естествен начин на изразяване. Не бих го определила като някакъв избор, тъй като, както с повечето неща, писането на разкази дойде постепенно и дори някак незабележимо. В един момент човек просто осъзнава колко много има за разказване и колко интересно е да опитваш да сглобяваш истории от думи – и се захваща за работа.

В личен творчески план, наградата на НДФ „13 века България“ е голямо признание. Подобен стимул е особено важен за младите автори, към които се обръща конкурсът. Благодарна съм за това признание.

Елеонора Бойчева /л/, Деян Енев и Слава Иванова/д/, фотограф Цветан Игнатовски

Елеонора Бойчева е на 32 години от град Лом и сподели съкровено: Майка съм на Цветелин и Изабел, съпруга, практикуващ психолог и душеприказчик. Пиша от момента, в който се научих да пиша. Историите ми нямат възрастови, географски и душевни граници. Печелят сърца и конкурси на национално и международно ниво. Някои от тях скоро събрах в дебютната си книга „Стриптийз“, която се радва на неочакван за мен читателски интерес. Може би, защото е много честна и чиста като послание. Създадох си място в социалните мрежи – страничка, която също носи името „Стриптийз“ и в която раздавам хляб за душата. От всички роли, обаче, в които имам честта да се изявявам, най-специална, за мен, е тази на майка. Защото единствено с децата човек расте на всички нива. Този конкурс за мен е показател и знак, че се движа във вярната, за мен, посока. Оценката, която получих, участвайки в него е усмивката на имена от ранга на Рашко Сугарев пред това, което правя. И ще продължавам да правя! Късият разказ е моята форма на изказ. Участието и наградата в този конкурс ми го доказаха! Чест е за мен! 

А членът на журито Деян Енев беше лаконичен: Мисля, че и тази година със сигурност наградихме трите най-добри творби. В разказа си "Кучешки живот" Йордан Д. Радичков виртуозно преодолява стената между аз и ние. В разказа "Солта на живота" на Ралица Райкова поезията и реализмът образуват висококаратова сплав. А разказът "Пейката" на Елеонора Бойчева е образец за емпатия.

Значима е личността на Рашко Сугарев, на името на когото е конкурсът. Писателят Георги Величков, член на журито, но и приятел на Рашко Сугарев в спомена си за него, който прочете преди три години, каза: „Рашко не се бореше със словото, той живееше с него”. А преди време беше определил писателя като скромна личност, („пришълец от друга планета"), който не е искал много от живота, имайки предвид мисълта на Сенека: „Беден е не този, който има малко, а този, който иска да има повече���.

Носители на наградата са били такива имена на писатели като Алек Попов, Георги Господинов, Йордан Ефтимов, Ангел Игов, Стоил Рошкев, Милена Авонеди, Борис Минков, Оля Стоянова, Димитър Ганев, Николай Фенерски, Владимир Полеганов, Йорданка Белева, Силвия Томова, Васил Георгиев, Андон Стайков, Александър Шпатов, Антон Терзиев, Яница Радева, Росен Карамфилов и други. ≈

Текст: Зелма Алмалех

През 2021 НДФ „13 века България“ ще връчи Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България“ за десети път. Наградата е учредена, когато изпълнителен директор на Фонда беше художникът проф. Греди Асса. На 19 април 2021 журито определи шестимата номинирани от общо 33 участници в конкурса: „Времеубежище“ с автор Георги Господинов на издателство „Жанет-45“ /за него във „въпреки.com” може да прочетете тук, „Гълъбария“ с автор Стефан Коспартов на издателство „Сиела“, „Мястото Янтара“ с автор Керана Ангелова на издателство „Фабер“, „Поздрави от Хадес“ с автор Яница Радева на издателство „Жанет-45“, „Резиденцията“ с автор Георги Тенев на издателство „Колибри“, „Сянка“ с автор Васил Панайотов на издателство „Сиела“. Кой е романът на годината ще разберем по традиция на 11 май в клуб „Перото“ на НДК. 

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Книги, читатели, писатели и въпроси в НДК

24 май отмина, но книгата продължава да е на почит през месец май. В НДК в София беше открит Пролетният базар на книгата. И когато започне този празник, както и другият на книгите през декември, все гледаме с оптимизъм към четящата част на българското общество. За издатели и читатели това са празнични дни, наситени с вяра за културното бъдеще на нацията ни.

Но дали това е наистина така? Една новоизлязла книга на проф. Ивайло Дичев „Културни сцени на политическото“ /изд. „Просвета”/ провокира за ред въпроси и размисли. За книгата малко по-късно, а сега все пак за празника. Над 160 издателства, над 10 000 книги, специални нови предложения за всички възрасти, над 40 000 очаквани посетители, Софийски международен литературен фестивал за деца и младежи и богата културна програма с над 50 събития - литературни четения, представяне на нови заглавия, срещи с автори, дискусии. Всичко това на Пролетния базар на книгата в НДК, който е част от Календара на културните събития на Столична община за 2019 г., а организатор е Асоциация „Българска книга”. В рамките на шестте дни на изложението посетителите могат да присъстват на традиционната културна програма, наситена с премиери на книги, четения и срещи с автори. На щандовете на издателствата, както и на сцената на културната програма в Мраморно фоайе, има десетки срещи с автограф с писатели и поети, сред които Божана Апостолова, Боян Биолчев, Деян Енев, Димо Райков, Здравка Евтимова, Костадин Филипов, Петър Величков, Таня Иванова, Цочо Бояджиев и други.

Сред представянията ни се иска да отбележим две важни книги, които предизвикват интерес. Едната е „Чудовището” /изд. „Хермес”/ на Владимир Зарев, а другата на Ивайло Дичев - „Културни сцени на политическото“ /изд. „Просвета”/, която вече споменахме. На премиерата на книгата си в София писателят Владимир Зарев каза, че две неща го интересуват в творчеството му - проблемът за властта и проблемът за страха от смъртта. А новата му книга „Чудовището“ се определя като роман за старостта, която настъпва, и за младостта, която не иска да си тръгне. Владимир Зарев пише: „Кому е нужен този роман за старостта, мисля си объркан, този неуверен и най-вероятно изпълнен с болка и жлъч роман? На хората? На кои хора? На умните и просветените, на артистичните, чувствителните и безпомощните, на встрастените? На старците като мен? На мъжете и жените в тяхната разточителна и привидно несвършваща зрялост? На виновните и непростените или на тези, които опипват със заблудите си живота и едва изпълзяват от юношеството? А може би този роман е моята изповед и признание, следователно е нужен на мен, на моята печална неосъщественост, на горчивото ми поражение? Или на една някак комична, разбила цялата ми човешка опитност, жестока и несвършваща любов? Или, мисля си, този роман е нужен на думите и Словото? На простите неща и разказа, а също на незабравата и вечността?”.

По повод излизането на книгата и работата по нея Стойо Вартоломеев – управител на Издателска къща „Хермес“ и редактор на романа, споделя: „Когато четях ръкописа на Владимир Зарев, нещо в него ми напомни за „Страданията на младия Вертер“ от Гьоте – една емоционална и въздействаща книга. В „Чудовището“ също има много емоции. Заедно с това обаче, написаното често ме препращаше към „Записки от подземието“ на Достоевски. Тоест, към човека в неговата противоречивост и двуполюсност. От една страна, са симпатичните, красиви черти, които той носи в себе си, а от друга – онова „черно пространство“, което също съществува в него. В това отношение романът е много убедителен и аз смея да твърдя, като опитен литератор, че той носи елемент на класичност. „Чудовището“ е силно емоционален и мъдър роман. За една красива и невъзможна любов, за времето и неговия безжалостен отпечатък, за надвисналата сянка на Чудовището, зад която наднича Забравата”.

Премиерата на романа „Чудовището” на Владимир Зарев в София мина при голям интерес

Този роман е личен и споделен. Преди време Владимир Зарев беше казал в разговор за „въпреки.com”: „В момента искам да напиша една книга, която ми е най-близка.Това е роман за старостта, но не искам да бъде изпълнен с песимизъм и мрънкав роман. По-скоро книга за величието, пределите и най-вече за особения тих възторг, който крие старостта. Ще бъде любовен роман за една невъзможна любов между възрастен писател и млада журналистка. Тях животът ги събира, защото се е случило нещо във времето далеч преди това, нещо извън тях – съдбовно, което ги събира. При писателя това е фатална любов, при нея е по-скоро нараняващо уважение. Мисля, че  ще бъде една от най-красивите и най-смислени книги, които съм писал”, каза Владимир Зарев. И сега този роман излезе. Той говори и за отминалото време, но по един интимен начин.

Проф. Ивайло Дичев

Различна е другата книга, която също искаме да отбележим – „Културни сцени на политическото” на проф. Ивайло Дичев. „Предложените текстове са сбити в тази степен не заради желанието ми да бъда афористичен; опитвам да се състезавам с подкастите на ютюб, които се превръщат в основен вектор на просветата днес. Четенето на чужди мисли почва да ни се вижда загуба на време, ако не подкрепят нашите собствени, а пък аз, разбира се, не знам с какви точно мисли в главата ще вземе книгата ми читателят. Затова и предлагам различни посоки, в които той сам да тръгва и ги доразвива”, започва книгата си авторът. И пише: „Клиент на много патрони – ето един особен казус в политическата антропология. След имитацията на френската държава, а после – на немско-нацистката, България тръгна да прилага буквално и най-старателно от всички други сателити съветската система, и то до съвсем абсурдни решения, като изкореняването на лозя във времето на Горбачов, който водеше битка с алкохолизма. За да стигнем до евроинтеграцията: поради липсата на единен евромодел страната заимства от едни системата на здравеопазване, от други – на земеделието, от трети – социалната сигурност. Десет години след влизането в ЕС лайтмотив на новите популисти е опълчването срещу диктата на Брюксел, отстояването на собствени интереси, тропането по масата, пазенето на националното достойнство – не е трудно обаче зад тези горди пози да се види влиянието на стария патрон, Русия, както и подражаването на Вишеградската група, а и на надигащата се крайна десница в Европа. Сериозните теми, по които страната преговаря със Съюза (данъчна хармонизация, приемане в Шенген и Еврозоната), не пораждат особени страсти в обществото, засенчени от символични победи, като например „Брюксел призна кирилицата за европейска азбука”.

И още един цитат от книгата: „Предвид всичко това ще разберем защо при държавите клиенти политическото има тенденция да се измества от прагматиката към културата: тъкмо там най-лесно може да се получи признание. Обидата у нас е централна политологическа категория: България трудно се решава да постави пред могъщата Руска федерация въпроса за високата цена на газа или за нарушаването на въздушното пространство от техни изтребители. Затова пък скочи като един, когато оттам ги обидиха, заявявайки, че Червената армия, а не самите българи, била спасили българските евреи (сакрализирана тема на националната идентичност). Или да погледнем към Брюксел: страната продължава да получава една четвърт от селскостопанските субсидии, които се отпускат на съседната ѝ Гърция, но далеч по-драматична беше реакцията на обидата от това, че внасяните стоки от големите марки храни тук имали състав, отклоняващ се с някакви стотни от продаваните на Запад. От което следва, че „ние сме второ качество европейци”. Поле за грандиозна политическа битка”.

Паралелно с Пролетния базар на книгата се провежда и Софийски международен литературен фестивал за деца и младежи. Беше открита и изложбата „Любен Зидаров. Майсторът на детската илюстрация”

Но да се върнем още малко на празника. Паралелно с Пролетния базар на книгата се провежда и Софийски международен литературен фестивал за деца и младежи. Програмата на второто издание на Фестивала също е на Мраморно фоайе и се състои от разнообразни събития, подходящи за всякакви възрастови групи - срещи с автори, преводачи и художници от България и чужбина, сред които Алесандро Гати (Италия), Борис Стоилов, Бьорн Суртлан (Норвегия), Гюдрюн Скретинг (Норвегия), Иглика Дионисиева, Петя Миладинова; майсторски клас по творческо писане с Петя Кокудева; творчески работилници; изложба на илюстратора Любен Зидаров. Официалното откриване на Пролетния базар на книгата и Софийския международен литературен фестивал за деца и младежи беше с участието на Детска вокално-театрална формация „Таласъмче”. Част от церемонията беше и откриването на изложбата „Любен Зидаров. Майсторът на детската илюстрация”, на която присъства и художникът. Автор на богато и разнообразно творчество в областта на илюстрацията и изкуството на книгата, простиращо се през последните седем десетилетия, Любен Зидаров е илюстрирал повече от 200 книги. През 2016 г. и 2017 г. е номиниран за най-престижната награда за детска литература в света – Мемориалния приз „Астрид Линдгрен”. Често определян като създател на модерното течение в илюстрацията за деца у нас, с голяма доза вероятност, в момента Любен Зидаров е най-възрастният действащ илюстратор на планетата. Преди време в разговор за „въпреки.com” беше споделил с усмивка: „Често пъти си гледам илюстрираните книги, особено тези, които в последно време съм направил и не знам дали там не е по-доброто ми достижение, отколкото в живописта”.

Кметът на София Йорданка Фандъкова, министърът на културата Боил Банов и художникът Любен Зидаров при откриването на базара

Но ни се иска да се върнем още малко към книгата на Ивайло Дичев, защото четенето е важно, но още по-важно е какво четем: „Мятането от една крайност в друга безвъзвратно ни отдалечава от реалността. Песента на Валя Балканска лети в Космоса и ни прославя, Левски е най-чистият и светият, нашите планини са най-зелени, а ние пък ще изиграем най-дългото хоро, за да влезем в книгата на Гинес. После без преход превключваме на обратния канал: всичките ни политици са корумпирани, българските филми не стават за гледане, където се обърнеш, идиоти и мръсотия, абе, българска работа, никога няма да се оправим. Този парадокс е породен от втренчването на държавата клиент в самата себе си. Наместо да се стреми към големи цели, които обединяват, тя се е вторачила в своето съществуване, в което е все по-малко сигурна”. Въпроси и разсъждения, които са още по-важни за нас сега, за нашата спокойна и осъзната идентичност след края на изборите за Европейски парламент. А колкото за българските писатели ни се иска да добавим, че те са изключително продуктивни за добро или не чак толкова. Но не е лошо, особено за по-младите, първо да овладеят занаята, пък тогава да пишат странно и „иновативно”. Защото добрият разказ никога не остарява и не е демоде… ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: „Свети Вълк” на Елена Алексиева стана Роман на годината

Романът „Свети Вълк” /изд. „Факел Експрес”, редактор Георги Борисов, художник Кирил Златков/ на Елена Алексиева /на снимката/ стана осмият носител на Националната награда за български роман на годината „13 века България“ на Националния дарителски фонд „13 века България”. Това беше обявено на церемония в литературния клуб „Перото” при НДК в присъствието на министъра на културата Боил Банов, който връчи и наградата.

Лауреатът на наградата беше избран от жури с председател проф. д.ф.н. Амелия Личева и членове Владимир Зарев, доц. д.ф.н. Пламен Дойнов, Марин Бодаков и Светлозар Желев, сред номинираните шест романа: „Тяло под роклята“ изд. „Сиела”/ с автор Галин Никифоров, „Свети Вълк“ /изд. „Факел Експрес”/ с автор Елена Алексиева, „Остайница“ /ИК „Жанет 45”/ с автор Рене Карабаш, „Ръкавици за студената война“ /изд. „Хермес”/ с автор Румяна Захариева, „Когато капят кестените“ /изд. „Сиела”/  автор Стефан Коспартов и „Животът няма втора половина“ /ИК „Жанет 45”/ с автор Христо Карастоянов.

Тазгодишното жури на Националната награда за български роман на годината: /от ляво надясно/ Светлозар Желев, Владимир Зарев, Пламен Дойнов, Амелия Личева и Марин Бодаков

В началото на 2011 г. Националният дарителски фонд „13 века България“ учреди Национална литературна награда за български роман на годината „13 века България“, която цели насърчаване и популяризиране на съвременната ни художествена литература. Участие в конкурса придобиват романи, издадени в предходната година от връчването на наградата, което се провежда на 11 май. Петчленното жури (включително председател), определящо  отличените заглавия, се съставя от видни български писатели, литературоведи, литературни историци, критици и журналисти, с утвърден авторитет, активност и доказан професионализъм, и досега те са: чл.-кор. проф. дфн Милена Цанева, проф. Милена Кирова, проф. дфн Михаил Неделчев, проф. Цветан Ракьовски, Бойко Ламбовски, проф. дфн Боян Биолчев, проф. дфн Кирил Топалов, Здравка Евтимова, Деян Енев, Анита Димитрова, проф. дфн Ивайло Знеполски, доц. дфн Пламен Дойнов, доц. д-р Ани Бурова, Георги Ангелов, Александър Андреев, проф. дфн Миглена Николчина, проф. дфн Клео Протохристова, проф. дфн Иван Еленков, доц. д-р Бойко Пенчев, Емил Андреев, доц. д-р Йордан Ефтимов, Деян Енев, Емилия Дворянова, доц. д-р Борис Минков, Владимир Зарев, проф. дфн Амелия Личева, Марин Бодаков, Светлозар Желев.

Журито номинира за финала шест романа, от които излъчва лауреата на Голямата награда – почетна грамота и парично покритие от 11 000 лв. Носителите на престижното отличие, утвърдило се сред най-очакваните и най-обсъжданите в областта на съвременната българска белетристика, са следните произведения и техните автори: „Лятото на неудачниците“ от Галин Никифоров (2011), „Физика на тъгата“ от Георги Господинов (2013), „Апарат“ от Васил Георгиев (2014), „При входа на морето“ от Емилия Дворянова (2015), „Една и съща река“ от Здравка Евтимова (2016), „Последната територия“ от Момчил Николов (2017) и „Хавра“ от Захари Карабашлиев (2018).

Тази година, както каза председателката на журито Амелия Личева, три от номинираните романи са обърнати назад към миналото в много широки граници – това са на Христо Карастоянов, Стефан Коспартов и Румяна Захариева. Другите три романа са  обърнати към нашето съвремие в търсене на себе си и всякакъв тип идентичности. Това са произведенията на Рене Карабаш, Галин Никифоров и Елена Алексиева. Специално за нейния роман „Свети Вълк”  отбеляза, че той освен срещане на човешкото е и срещане с божественото и опит за осмисляне на съвременна България. А друг член на журито – Светлозар Желев беше написал при излизането на романа: „Това е роман-лабиринт. Водовъртеж, който те всмуква и отнася, без да остави на читателя възможност да избяга. Шеметен бяг, лудо препускане, вълчи вой – и паноптикум от блестящи образи... Или просто: Елена Алексиева в най-зрялата си, завършена, стилистично изградена, езиково и психологически плътна и монолитна, експериментална и екстраординерна творба. Книга, която трябва да достигне до колкото може повече читатели. Гордост за всяка национална литература”.

Министърът на културата Боил Банов връчи наградата на Елена Алексиева

Елена Алексиева си изкарва прехраната като симултантен преводач, завършила е английска гимназия в София, но има бакалавърска степен по Международни икономически отношения от УНСС и докторска по семиотика от Нов български университет, където е и преподавала. За себе си казва, че прави неща, които са й интересни. Ето как обясни преди време в разговор за „въпреки.com” причината, че винаги нейните текстове са интересни и атрактивни: „Единствено и само следствие на факта, че аз не мога да пиша нещо независимо какво е – разказ, пиеса, роман по тема, ситуация или за хора, които не просто ме интересуват, но и забавляват в момента. Иначе не ми се получава. Аз наистина много се забавлявам, когато пиша. Забавлявам се е доста грубичка и неизчерпателна дума, но ми е страшно приятно. Не мога лично за себе си да приема, когато някой каже – писателският труд е толкова тежък… Мисля, че Джоан Роулинг беше казала: „Ако хората знаеха какъв голям кеф е да се измислят истории и да се пишат, всички щяха с това да се занимават. Слава богу, че не знаят”. Та, общо взето аз съм на този акъл и когато някой ми каже: Аз сега работя!? Ами какво работиш – пиша роман. И аз като последен селяндур реагирам и си казвам – Абе, това работа ли е, бе хора? Да седнеш да работиш за пари или нещо, каквото работиш, то има форма на принуда, на зависимост. Докато това е нещо, което правиш за удоволствие. Още повече в една страна като нашата, където единици са тези, които изкарват някакви смислени пари от писане. Тоест, ти не го правиш за парите, то и с признанието нещата са много условни. Правиш го ей така, просто, защото ти харесва. И да седнеш да правиш нещо с чисто сърце и да кажеш – о, колко се преработих. Прави нещо друго, дето няма да ти е толкоз тежко…”, призова закачливо, но и сериозно Елена Алексиева.

Изп. директор на НДФ “13 века България” Слава Иванова, министърът на културата Боил Банов и Елена Алексиева по време на церемонията за връчването на наградата

Елена Алексиева е авторка на дванайсет книги, сред които романите „Нобелистът“ и „Рицарят, дяволът, смъртта“, сборниците с разкази „Читателска група 31“, „Кой“ и „Синдикатът на домашните любимци“, „Приказките на господин Кабода“ и др. Носителка е на литературната награда „Хеликон“ и на „Аскеер“, и „Икар“ за съвременна българска драматургия. При нея винаги има едно особено хиперболизиране на ситуацията, независимо, че е основана и на съвременни наблюдения. Затова и след получаването на наградата призова писателите и себе си в това число да се отдалечат от това минало, да минат през настоящето и да стигнат до бъдещето, без да е научна фантастика. Тя благодари на журито и на НДФ „13 века България” за неговия принос в утвърждаването на добрата българска литература. И изрази своята надежда, че всъщност най-важното за писателите е да бъдат честни спрямо времето и читателите си. Така, както каза в своето видеообръщение и един от номинираните за наградата – Стефан Коспартов. И добави една шега в своите думи - по начало добрата литература разказва или за любовта, или за тъгата. „В единия случай се получава „Ана Каренина”, в другия случай „Братя Карамазови”. Ако си изобретателен може да се опиташ да съчетаеш двете неща и тогава си докоснат от Бога и можеш да напишеш „Парижката Света Богородица”, каза той. Дали това е така, все пак ще решат читателите. А за писателите остава да бъдат честни и искрени към тях и към себе си. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Съвременната ни литература има защо да бъде четена, а и превеждана

Поетът Иван Цанев /на снимката в ляво/ е носител на Наградата за цялостен принос на четвъртото издание на Литературните награди „Перото” в НДК. Статуетката му бе връчена от миналогодишния носител на наградата „Перото“ за цялостен принос – Владимир Попов. В останалите категории наградените са: Проза – Кристин Димитрова; Детска литература – Сотир Гелев; Поезия – Мирела Иванова; Превод – Хайри Хамдан; Дебют – Наталия Делева. Статуетките, които получиха всички наградени, са дело на скулптора проф. Емил Попов. Специално за „въпреки.com” проф. Амелия Личева, член на журито, направи анализ на тазгодишния конкурс.

Наградите, които Националният център за книгата в НДК раздава вече за четвърти път, набират скорост и започват да си извоюват място сред останалите сериозни литературни конкурси. Още повече, че те са фокусирани в няколко категории, две от които почти нямат конкуренция – за детска литература и за превод на българска литература. Тези категории не са случайни за Националния център, защото още с неговото раждане в приоритетите му залегна да подкрепя преводи на български автори в чужбина и да поощрява детската книга с всякакъв тип форуми, издаване на специален каталог, дискусии и пр.

Сотир Гелев взе наградата за детска литература

И като че ли тъкмо този тип действия стимулираха особено детските автори, които най-после се почувстваха забелязани. Те отприщиха и вълна от рецензии, интервюта, и в момента

детската литература има своето абсолютно пълноценно присъствие

в литературния живот. Шестимата писатели, които тази година обединиха журито на наградите „Перото“, бяха Сотир Гелев с „Как Лора се научи да брои до десет“, Елена Павлова с „Камен и пиратите от 5 Г“, Мая Дългъчева с „Топлото човече“, Иван Раденков с „Котаракът Франт и загадъчният остров“, Елена Алексиева с „Приказките на господин Кабода“ и Виктор Самуилов с „Нъцки”. Като изключим книгата на Елена Алексиева, която е писана по-скоро за възрастна публика, останалите заглавия наистина покриват всички изисквания за детско писане – съобразяване с възрастта и вкусовете на детето, близки теми, изнамиране на адекватен, образен и разпалващ въображението език.

Статуетките за наградата “Перото” са на скулптора проф. Емил Попов

Нещо повече, много е важно, че повечето заглавия са вгледани в съвремието и дори когато въвеждат приказното начало, го правят с пълното съзнание, че тези приказки трябва да поговорят на съвременните деца, както е в „Как Лора се научи да брои до десет“. Няма как да се подмине и фактът, че с романи като „Камен и пиратите от 5 Г“ българската детска литература от днешния ден продължава и най-добрите традиции на детското писане, познато ни от книги като култовата „Войната на таралежите“ на Братя Мормареви. И не на последно място, впечатлява умението на автори като Мая Дългъчева да вплитат социални послания в детските книги и да подготвят децата за справяне с най-тежкото, което им предстои да изживеят в детството – загубите на обичаните баба или дядо или любимо животно. Тези загуби неусетно се вклиняват в законите на детския свят и по един неочакван начин стават поносими и заредени с неподозирана енергия.

Хайри Хамдан

Сред преводните заглавия

целта на журито беше да открои, от една страна,  преводачи, благодарение на чиито лични усилия българската литература присъства на съответния пазар (какъвто е случаят с Мари Врина и налагането на български имена във Франция), или на Петър Кръстев, който неуморно запознава унгарската публика с важни български писатели и заглавия. Но и да отличи важни преводачески постижения за периода, какъвто е преводът на  арабски на 60 съвременни разказа на 46 автори в антологията „В началото бе епилогът“, дело на Хайри Хамдан, или да поощри Иво Панов и Алиреза Пурмохаммад за превода им на персийски на един важен за българското националното осъзнаване текст като „История славянобългарска“. И най-сетне, желанието беше да се заговори и за няколко по-нетрадиционни пробива, какъвто е случаят с гръцкия превод на Александра Йоаниду на „Физика на тъгата” от Георги Господинов. Защото Гърция е страна, в която съвременната българска литература е много слабо позната и това насочване към нея трябва да се забележи, както и да посочи появата на още една преводачка на английски след Анджела Родел, а именно Изидора Анжел с превода й на английски на „Една и съща нощ” от ��ристо Карастоянов.

Наталия Делева с наградата за дебют

Дебютите тази година

затвърдиха една тенденция, която е много радостна в съвременното българско писане и която говори за професионализирането на българската литература. Те, в голямата си част, не отстъпваха на утвърдените имена, а в някои случаи бяха и по-добри от книгите на автори, които вече издават трета, четвърта книга. Неслучайно през 2018 в номинациите за „Роман на годината“ на Национален дарителски фонд „13 века“ попаднаха два дебюта. Единият от тях, „Невидими“ на Наталия Делева, е и сред номинациите за „Перото“. Причините са много, но най-вече, защото това е книга, която говори за една малко присъстваща тема в българското писане – социално онеправданите, децата без родители, но и бежанците, всички онези други, които се опитваме да изтласкваме от погледа си, и при това го прави на един много овладян и бягащ от клишетата език. Интересен опит да съчетае една съвременна история с родовата памет предлага „Отлъчване“ на Николай Терзийски, който също демонстрира заявка за трайно присъствие в литературата ни. Сред поетичните дебюти особено внимание заслужават „Завой“ на Иван С. Вълев, и „Моментът преди порастване”на Лилия Йовнева, защото става дума за много зрели, дълбоки книги, с отработен личен стил, които поне за мен са сред силните поетични книги изобщо в годината, а не просто сред дебютите.

Наградата за поезия Мирела Иванова получи от миналогодишния носител на приза Александър Секулов

Що се отнася до категорията „Поезия“,

в нея част от номинациите са за поети, чиито нови книги продължават техните разпознаваеми стилистики и задоволяват очакванията на почитателите им – Мирела Иванова, Елин Рахнев, Владимир Левчев. Силна и интересна като експеримент е „Дендрариум“ на Александър Шурбанов, но тя е по-скоро сборник със стихове, писани в годините, а не точно нова книга. Важно и запомнящо се е и името на Златозар Петров, който припомня най-добрите традиции от едно по-класическо писане. Сред отличените заглавия в прозата са няколко романа – „Хавра“ на Захари Карабашлиев, който получи две от големите награди през годината и по интересен начин спои две стилистики, два сюжета, които дадоха възможност на българското настояще и минало да заговорят заедно и поотделно, при това в един широк контекст на европейското; „Мир вам“ на Емилия Дворянова, която създава една силна притча, разположена между утопичното и антиутопичното, написана на въздействащ и силен, както Дворянова го умее, език. Интересен експеримент и като тема, и като поетично писане, въведено в романовия жанр, демонстрира Рене Карабаш с „Остайница“.

Кристин Димитрова

Радостно е

силното присъствие на разказа като жанр.

Завръщането към него наблюдаваме в световен план, но и българската литература не изостава в това отношение. Деян Енев трайно се изявява в него, като новият му сборник „Дърводелецът“ представлява и своеобразен експеримент, доколкото разчита по-скоро на фрагмента, на оголената ситуация, а оттам читателят е този, които може да завърши както иска тези необичайни истории, уловили неочаквани моменти и състояния. Йорданка Белева пък в своите истории предпочита да се концентрира върху емоцията, върху тъгата и страданието, и да види света и човека през тях. А разказите на Кристин Димитрова са по-скоро разкази за хората и това какво им се случва и как го понасят (или не съумяват да го понесат), отколкото разкази за актуалното. В този смисъл Кристин Димитрова е сред онези български писатели, които се вълнуват от екзистенциалното и удържат основите на жанра на разказа в чисто литературното, а не го сближават с журналистическото. И то на език, който умее да бъде лаконичен, да напряга до непоносимост емоциите и в същото време с един детайл да ги преобръща в другата им крайност. Общият извод от това кратко представяне на номинираните заглавия е, че съвременната българска литература укрепва и има защо да бъде четена, а и превеждана навън.

Текст: Амелия Личева

Снимки: архив на НДК

[vprki]

„Култура” - Едно ново начало

Вестник „Култура”, който дълги години съпровождаше и анализираше отговорно и нормативно нашия културен живот претърпя трансформация. Това е нормално, след като всичко тече и всичко се променя. Въпросът е, че културното пространство не е обедняло, както бяха страховете на предишните му списуватели. Защото безспорно вестникът имаше своя, макар и неголяма аудитория, но това също е нормално, за съжаление, за културата ни. Както и свои пристрастия, и обозначени територии. „Въпреки.com” пожелава успех на новото превъплъщение на „Култура” и демократично отваряне на страниците на изданието за по-широк кръг факти и личности от културата и изкуството у нас и по света. Публикуваме уводните думи на главния редактор на изданието Тони Николов и съдържанието на първия брой, който предстои да бъде представен.

„От този брой „Култура“ става месечник с нов облик и нов екип. Културата е форма, вписана във времето, дори да се самоосъзнава в опозиция спрямо него. Колкото и да ни се иска да опазим уюта на творческите си занимания от нечовешките ускорения на интернет епохата, идва миг, когато става ясно, че нищо не е както преди, а отказът от промяна не води доникъде, освен че прерязва връзката с едно или друго поколение. Сюжетът е до болка познат.Дори световни издания, с гордост некриещи годините си, днес са принудени да преосмислят начина си на съществуване – да потърсят нова форма, без да се еманципират от интелектуалната си биография.

Духът на времето не отхвърля задълбочаването, ала по особен начин го обвързва с ускорението. Нашата задача е това усилие да придобие плът, да се превърне в медиен разказ, казващ нещо ново и нещо важно, разминаващо се с „мейнстрийма“ на обичайните гледни точки в полето на българската култура.

Ето защо тази трета по рода си „Култура“– чийто първи брой държите в ръцете си – ще бъде „Гутенбергова“ в месечното си книжно тяло, без да прекъсва пъпната връв с дигиталния всекидневник, какъвто е Портал „Култура”. С надеждата и за обратен преход от интернет към хартия: да подтикнем хилядите ни виртуални читатели да посегнат към тези книжни страници. Времето на хартиеното четене изобщо не е отминало.

Поемането по нов път задължително предполага поглед назад. Още с възникването си вестник „Народна култура“ заявява в уводната си статия (26 януари 1957 г.), че целта му е да се „разшири теренът, дето се обсъждат въпросите на нашата култура, дето се обединяват силите“. Със заявката, че ще „открие широко страниците си за всички, които имат какво да кажат“. Похвални намерения, ако не си остават само на хартия. Редица епизоди на зараждащия се „български плурализъм“ преди 1989 г. наистина могат да бъдат проследени по страниците на седмичника – като игра на котка и мишка с комунистическата система. Именно тук успя да се промуши през иглените уши на цензурата и програмната статия на д-р Желю Желев „Великото време на интелигенцията“ (22 юли 1988 г.), в която той настоява, че „самоосъзнаването на интелигенцията като група е важно също и с оглед на бъдещето. То принадлежи на нея“. Днес този оптимизъм може да се стори наивен или романтичен на мнозина, но истината е, че в годинитепреди 1989 г., а и веднага след нея седмичната „Култура“ изигра важна роля в обществения дебат в България. Затова фондация „Комунитас“ започна дигитализирането на архива на вестника– преди и след 1989 г.

А що се отнася до предизвикателствата пред месечната „Култура“, те са съвсем ясни. Да преведе опита от миналото на езика на настоящето. Да изпада в плен на „удовлетворяващата илюзия“, за която говори в този брой Цветан Тодоров. Да е открит форум за дискусии. Да има усет за новото. Да даде възможност за изява не само на грижливо подбран кръг от автори, но и на младите, тепърва заявяващи себе си. Да не обръща гръб на читателите си. Това са най-важните ни послания с днешна дата. Но в тях се крие залогът на едно ново начало”, написа Тони Николов.

А ето и за първия брой на новата „Култура” /вече месечно списание, 10 книжки годишно, 80 стр./.  Той е посветен на връзката между творците и властта. Изданието посвещава броя си на 40-тата годишнина от убийството на писателя Георги Марков, публикувайки неизвестното му есе „Мисли по път“, както и откъс от уникалния му дневник от 1969 г.  – от месеците преди да остане на Запад. Като „антидисидентстващ дисидент“ – така писателят Димитър Кенаров определя в интервю за броя Георги Марков /в момента Кенаров работи над първата англоезична биография на Марков, която трябва да излезе в американското издателство „Гроув/Атлантик“/. В брой 1 още могат да се прочетат фрагментите „Авангардът и революцията“ от посмъртната книга на философа Цветан Тодоров, излязла на френски език в края на 2017 г. /книгата ще бъде публикувана на български от издателство „Изток Запад“/. В разговора на Пламен Дойнов с известния русист проф. Евгений Добренко /директор на департамента по славистика в университета в Шефилд/ се анализира пребиваването на източноевропейските литератури „във фризера на социалистическия реализъм, а в интервю един от най-големите днешни европейски мислители – Петер Слотердайк – разсъждава над това „защо нравите подивяват“. В броя може да се прочетат още фрагментите на проф. Александър Шурбанов „Всекидневни чудеса“, както и разказът на Деян Енев „Лала Боса“.  

На сезон 2017/2018 и театралното Варненско лято са посветени анализите на Анелия Янева и Венета Дойчева.  В рубриката „Галерия“ Диана Попова разглежда „Арт събитията по време на европредседателството“, а френският изкуствовед проф. Андрей Наков размишлява защо „фалшификатите разрушават нашата памет“. Във фокуса на вниманието е и Пловдив 2019 в тройно интервю с екипа, който работи над програмата за европейската столица на културата. Рубриката „Кино“ е представена с две интервюта: със Стефан Командарев за филма „Ненужен герой“ и с ВимВендерс за новия му филм, посветен на папа Франциск. Прегледът на музикалното „Варненско лято“ е дело на Светлана Димитрова, а Елена Драгостинова прави портрет на оперната певица БаясгаланДашням (наричана Байса), избрала България за своя втора родина. Фотографиите в броя са на Николай Трейман и Цочо Бояджиев от техния албум „Човешката участ“ (2018). Визуалната концепция и дизайнът на новото списание „Култура“ са на Чавдар Гюзелев.

Този първи брой ще присъства по време на тематичната вечер „Писателят Георги Марков 40 години по-късно” – на 10 септември 2018 г. от 18:30 ч. в Нов театър – НДК. Тогава издателство „Сиела”, Фондация „Комунитас” и приятели на Георги Марков организират тематична вечер, с която ще бъде отбелязана 40-годишнината от смъртта, но и ще се разкаже затворчеството на един от най-емблематичните български писатели. На събитието ще бъдат представени и новото издание на „Портретът на моя двойник” /изд. „Сиела”/, както и специалният брой на „Култура”, посветен на Георги Марков. Български писатели, театрали, журналисти, политици и артисти, сред които Георги Господинов, Росен Елезов и Асен Агов, ще припомнят едни от най-запомнящите се произведения на Георги Марков, а водещи на събитието ще бъдат Захари Карабашлиев и Тони Николов. Организаторите призовават да почетем заедно творчеството на писателя и да съх��аним историите от ефира на една „Свободна Европа”, оказали се „спасителни за слушателите и смъртоносни за самия разказвач.” ≈

„Въпреки.com”

[subregov]

В рамките на Националния маратон на четенето на 19. IV. 2017 г. седмокласници от нашето училище посетиха РБ „Н. Фурнаджиев“. Заедно със ��вои връстници от ОУ „Хр. Смирненски“ те се срещнаха и разговаряха с писателя Деян Енев. Той отговори на много въпроси – за превръщането на творческата идея в образи и съдби, за въздействието на хубавата литература върху младите читатели, за безценния опит, събран в книгите...

С прочита на един от последните разкази на писателя -  „А ти не питай“ – Алекс Янтров от VII А клас накара присъстващите да почувстват как може да трогне „простичка“ кратка история, написана от  майстор разказвач.

В портала „Култура Бг“ са публикувани досега повече от 240 творби на Деян Енев. /Два от разказите му – „Заложна къща“ и „Бабата, която хранеше котките“ – са задавани за преразказ на НВО по български език и литература след VII клас./