#аз съм щастлива

[iamstonecoldbabyy]

Днес разчиствах у дома и попаднах на една моя стара снимка. Погледнах я и видях, че е от 2008 година. На снимката бях усмихната и с любимия си пуловер и се замислих. Това малко момиченце даже не е предполагало за своето бъдещо аз. Тогава толкова щастлива и безгрижна, имах хубаво детство. Толкова много мисли ми минават през ума, когато се сблъсках с мисълта, че това малко дете съм аз и единственото, което се е променило е лицето ми и бремето, което всеки с годините натрупва и носи. Ако имате време вземете една стара ваша снимка и погледнете човечето на нея, как ви кара да се чувствате, какви мисли ви минават през ума. Какво бихте му казали сега? Какво бихте му разказали от живота? Възможно е да намерите повече отговори, от колкото сте очаквали.

[summersoullll]

Добре съм вече. Нося нов парфюм. Косата ми е по-къса, и се храня по-добре. Още пуша, но вече по малко. Чувствам се щастлива, без причина, ей така. Не знаеш нищо за мен вече, и най вероятно не ти и пука особено. Но аз съм добре. И това е важното.

[babeimissyoutoomuch]

ДРУГ

Днес, три месеца след като се разделихме я видях с друг. Беше висок. Тя винаги казваше, че не харесва високи мъже. Тоя беше висок! А тя... беше щастлива!

Може би един зрял, добър и смирен човек щеше да се зарадва за нея. Аз ли? Почувствах се сякаш се ударих в стена, стената ме поля с кофа студена вода, а кофата ми заби шамар в мутрата.

Тя беше с друг, а за мен времето беше спряло. Тя продължаваше напред, а аз стоях на същото място, където ме беше оставила. Казвам "оставила", но истината беше, че аз я принудих. Да! Добро утро! Мъжете понякога правим така. Защо? Защото не искаме да вземаме решения или да носим отговорности, когато сме несигурни в нещо. Това е! Такова е! Започваме да се държим гадно, докато на жената й писне и не ни зареже. После с чиста съвест можем да го играем "зарязаните" и "Ето! Аз не съм вземал решение! Решението е нейно!" Такова е! Бях го правил и друг път, само дето... по-сам никога не съм се чувствал. Бил съм сам... Ама не беше същото. И сега като се замисля, не знам дори защо постъпих така. Защо? Защото имах нужда от пространство? Защото не исках да ми се задават въпроси - "Къде си? С кого си?"... И когато въпросите изчезнаха, когато тя спря да ги задава вече беше късно да разбера, че всъщност ги искам. Че искам да я е грижа. Че искам да е в живота ми.

Месеци наред не мога да избавя мислите си от спомени. И как не? Бога ми, трудно е да забравиш някой, който ти е оставил толкова много за помнене.

Понякога отивах до работата й за да я видя. Без да знае. Просто... имах нужда да знам че е добре. Да видя с очите си! Е... Видях!

Чудя се мисли ли за мен докато целува него. Не! Разбира се че не! Тя не е такава! За да позволи да се приближи и на крачка от нея друг мъж, това означаваше само едно - Че е приключила с мен!

И сега какво? Има си неговото сърце и моето сърце и никаква част от тая проклета болка. Болката си остана при мен.

Какво трябва да направя сега? Да се утеша с някоя друга жена? Да си хвърля сърцето в краката на някоя непозната? Да прегръщам и целувам друга, докато мисля за нея? В миналото и това съм го правил. В друга история, с други жени, преди да срещна и познавам НЕЯ. Сега е различно! Сега знам, колко безмислено е докато скърбиш, да търсиш утеха, там където я няма. Не! Предпочитам да съм сам докато мине. А то ще мине... Нали? Няма да е все така! Не може.

Понякога ми се иска да дойде някой и да ми каже - Ще те боли още еди колко си дни и след това ще си добре... Ама никой не идва! Никой не ми го казва това. Няма лекар, при който да отида и да ми излекува сърцето по здравната каса. Няма хапче, което да взема с електронна рецепта и да ми мине от тая болка. Може би някой ден, някой умен учен ще създаде таблетка против разбито сърце. Ще направи състояние, човека. Вземайте по една таблетка при нужда! Не води до привикване! Преди употреба прочетете листовката. Такова хапче няма, но бих дал всичко за да не се чувствам повече така. Просто да спре!

Тя беше щастлива! Видях как го гледа. Разбрах, защото някога гледаше мен така... И ще го направи тоя много щастлив. Тя и камък може да направи щастлив. Знае как. Просто е такава! Дава без да иска. Грижи се, без да иска грижа. Моята грешка ли? Разбрах грижата й грешно. Любовта, �� която ме засипваше... почувствах се сякаш си изтървам свободата, а сега... дори не я искам тази свобода. За какво ми е? ТЯ не е до мен. И света да покоря няма да е там да ми държи ръката и да ми казва - "Браво скъпи! Гордея се с теб! Ти можеш!" Е... Сега ще го казва на друг.

Искам да го набия тоя! Да се изправим един срещу друг и да му покажа, че съм повече мъж от него. Дуел за сърцето на любимата - като в миналото! Но... времената вече не са такива! По мъжът, не получава момичето. Момичетата сами се спасяват. В този свят няма принцове на бели коне или пък девойки в беда. Всеки е сам за себе си, грабнал под мишница егото си и ако трябва да съм честен в тая битка егото ми победи.

Колкото и сложно да твърдим че е всичко, всъщност е много просто - човек не осъзнава, какво е истинско щастие, докато не го изгуби, а изгуби ли го веднъж, не може да го върне каквото е било. Остава ти да се надяваш, че ще обичаш някога пак.

Мария Миразчийска - Мариачи

[keeptolking]

"Когато я целувам,

не го мисля,

правя го инстинктивно.

И ми се иска целия да вляза в нея

- бавно, после интензивно.

Когато я целувам,

не разсъждавам, единствено усещам.

Нея. Кожата ѝ. И още нещо.

И не мога да повярвам,

колко е красива.

И затварям очи. А не бива.

И ми се целува. И ми се мълчи.

И усещам колко е щастлива.

От целувките ми тя ще изгори.

Не е факла, но е барут

за нея аз съм огънят,

избавлението от дълъг студ."

- Ивайло Захариев

[slimarka]

Пази я, приятел,

Здравей, ти не знаеш за мен!

Аз съм този, който загуби.

Aз съм минало, вчерашен ден,

да загубя, добре се потрудих.

Тя... умори се от мен и света, от празни безсмислени фрази.

От дългото лутане и самота, любовта си ревниво да пази.

Днес е твоя, дошла е сама!

Добре ли се грижиш за нея?

Тя е крехка, ранима душа, още рани в душата и зеят.

Този зар аз така проиграх, нехаех за болката скрита.

И нежен да съм не успях, за сълзите даже не питах!

Пази я, прави я щастлива,

Обичай я...аз не можах!

Тя...трудно вечер заспива, изпитва от тъмното страх.

От зимния полъх пази я, напомняй за топлите дрехи.

Нощем със грижа завий я, крепи я дори в неуспехи.

За мен бе красива история, стара пиеса в която играх.

Обичам я знай, до еуфория. Уви, много късно го разбрах.

• Боби Кастеелс

[tsvetoslavova]

1. ПЕПЕЛ

Сива пепел се сипе над мен вече не знам дали съм жива, или просто днес не ми е ден. Сива пепел, цяла ме покрива. Не мога да си спомня дали бях, или някога ще бъда щастлива, не разбирам, така и не разбрах, под пепелта ден с ден се слива. Забравих ли от къде съм дошла, щом сега не знам на къде отивам, щом аз съм пепел слята с пепелта, не знам, аз само дишам и умирам.

Автор: Цветославова

[a-beautiful-lie]

Исках да си тук до мен и да ти разкажа, колко съм щастлива вече и как добре се справям. Исках да мога да ти се обадя и да говорим отново с часове на безброй теми, защото с теб винаги имах какво да си кажа...

Искам гласовите ти да са първото нещо, което чувам сутрин, за да може денят ми да започва с усмивка... Но не мисля, че това вече е възможно...

Вече мога да стигна до вас без навигация хах...знам че се дразнеше, когато ти казвах че ме е страх да шофирам сама, какъв е смисълът обаче?

Сещам се за теб от време на време, и така ми се иска да ти пиша или да ти се обадя, да ти споделя...знам че няма да получа отговор...

Не мога да върна времето назад, не мисля че искам. Сърцето ми и за теб плачеше тогава, но вече съм добре. Не мисля, че се сещаш за мен, и не мисля че ти липсвам също толкова много, колкото ти на мен. Но няма нищо. Хората идват и си отиват, трябва да продължаваме напред. А аз винаги го правя, дори и без теб.

[sofia-dedre]

За госпожа Димитрова /учител тип "Дъмбълдор" по химия/

Другари, Оралната хирургия ме изцежда отвътре. И по-точно: Лицево-челюстната хирургия ме изцежда отвътре. Уча за държавен. В тези моменти се чудя какво ли прави госпожата ми по химия от гимназията. Може би има някаква заслуга да запиша Дентална медицина при положение, че до преди нея си исках "като порасна да стана" учителка по биология /естествено, отново вдъхновена от учител - госпожата по биология/.

Госпожа Димитров по химия е една много нормална всъщност жена. Не успяваше да въдвори особено ред в стаята, но как обясняваше! Не съм сигурна до каква степен съучениците ми я слушаха и до колко им беше направило впечатление, но така може да ти отговори на въпросите, че осъзнаваш колко всъщност лесен са били както въпросът, така и отговорът. Лесен и логичен, трябвало е само малко да помислиш. Но не си мислете, че това те кара да се чувстваш глупав, даже напротив! Задаваш въпрос, който ти се струва супер зверски сложен и тя, мила и добра, старателна и усмихната, ти отговаря с прости думи по няколко пъти така, че да го разбереш. Търпение. Талант. Учител.

Всъщност ето в каква последователност се случиха заветните събития, които доведоха до сегашното ми страдание:

1. Приеха ме /по първо желание, извинете/ и записах в езикова гимназия.

2. В девети клас започнахме да изучаваме и останалите предмети като химия и биология и други /в езиковите осми клас преминава в изучаване на о, чудо! - чуждия език/.

3. Много си харесвах госпожата по биология - строг, но справедлив човек. Първо обяснява, а след това си иска обясненията обратно - с изпитване! В моя свят по-добър метод за научаване не съществува. И исках да стана като нея! Точка!

4. Химията в девети клас...Беше ужас, нищо не разбирах.

5. В десети клас вече имахме нова госпожа по химия - една от най-добрите учителки по химия, познати на човечеството. И така, видиш ли ти, започнах да я "разцъквам" и химията. Благодарение на г-жа Димитрова.

6. Някъде по това време се наложи ортодонтско лечение за сестра ми, а след това и за мен /е, не може едната да има, а другата не!/

7. Една мисъл като следствие от споменатите събитията по това време - "Хмм, разбирам биологията /отдавна/, разбирам химия /вече/...А как ги местят тези зъби, без да падат??!!?!?!?!?!? Наистина интересно."

8. Още една мисъл след това - "Хммм, след като разбирам химия и биология, мога да вляза в медицинския! А след като ми е интересно онова там за зъбите, може даже Дентална медицина! Пък и зъболекарите пари вадят!!!"

9. Частни уроци по химия и биология с цел подготовка за приемните изпити.

10. Бум! - Две пълни 6-тици /извинете/ и максимален бал /извинете/ за прием Държавна поръчка - звездата на деня - аз - записах Дентална медицина.

Ох.

Е, надявам се да е щастлива учителката ми по химия, де! Отнасяла е по някое друго "защо се появи в живота ми и ме научи??" - все пак ако не беше тя, нямаше да се мъча така сега. Но пък от друга страна /по-голямата/ - добре, че беше тя.

Хайде, продължавам с ученето.

Цунки

ХоХо

[l-homme-triste-qui-rit]

И понеже няма да се престраша да ти пиша, а и не искам да те занимавам със себе си и да ти отвличам вниманието от естествения ритъм на живота, който водиш, това, което искам да ти кажа, ще го напиша тук...искам да ти кажа само едно - пази се! искам всичко да е наред и след не много време, да има добри новини....дали ми вярваш или не - си е изцяло твоя работа, но държа да кажа, че се надявам всичко да е наред - да сте здрави ти и рожбата, която живее в теб...а кой знае, може някой ден да стане така, че се срещнем случайно, или не толкова случайно, да пием по кафе, ей така, просто като 2-ма човеци, познати, приятели, да се разходим, да повървим, да поприказваме, да си споделим за живота, който водим, и да се разделим добросърдечно, по приятелски, просто държа да знаеш, че не тая никакви, ама абсолютно никакви лоши чувства спрямо теб, напротив.....та как бих могла....та ти си единственият човек, който ме срещна, запозна се с мен и без много-много да му мисли, ме хареса, обикна ме, влюби се направо в мен....ей така, без да съм направила нещо за теб, просто така....и до ден днешен се чудя и не проумявам какво толкова видя, какво намери в мен.....знай, че се радвам за теб.....може би за първи път в живота си, чувствам, че съм пораснала.....не, не защото из оня ден помъдрях с още една година, а просто защото се радвам за теб, щастлива съм, че нещата се получиха точно така, не за мен, не за друго, а защото знам колко много ти самата искаше това....и не ми остава нищо друго, освен да бъда щастлива заради теб, за теб, повярвай ми, от сърце се радвам! И къде тайно, къде не чак толкова тайно, имайки предвид, че го споделям тук, се надявам, че ще се видим, било то скоро, или не чак толкова, някой ден, сега или далеч във времето....отплеснах се май прекалено много....дано имаш търпение да изчетеш поста до край и извинявай, че ти го причиних....та това е от мен, бъди щастлива и си остани със здраве! А аз съм си тук, знаеш, пуснала съм корени в любимия си град и не смятам да го напускам, поне не и засега. 😄 А, и ти също - обличай се топло! 💜

[blaackk13]

Денят започва, слънцето се опитва да се прокрадне измежду облаците,но те натежават.

Слагам си кафето на масата и ароматът на кофеин радва носът ми, поглеждам през прозореца и виждам как слънцето се мъчи да се покаже, спомен ме връхлита - онзи ден и аз бях там - в облаците и видях как слънцето свети силно отгоре, отдолу бива възспряно от тъмните и тежки облаци, но то се мъчи да пробие..

Това ми напомня и на теб, бих сравнила тази метафора, защото ти пасва много добре.

Мина много време и много се промених. Сякаш тази година бе една от най-важните ми години като трансформация.

В началото ми беше трудно, но всичко се нареди на мястото си. Беше силна година, много пътувах, с много хора се запознах, много различни истории чух и в крайна сметка твоята ми е любима.

Имаше хора, които искаха да са близо до мен, но така и не ги допуснах, с нищо не са ми виновни, просто им липсва онзи блясък, който имаш ти.

Отпивам си от кафето, щастлива съм, но нещо ми липсва. Ще се върна на метафората с облаците, липсва ми светлината, която се мъчи да пробие на моменти, на моменти е там, но защо я спираш?

Пусни я, ще я пазя, обещавам.

[vasetovp]

Любимата ѝ фраза беше "усмихвай се". И дори и с тъжният си дълбок поглед, който притежаваше, не спираше да дарява на хората от нейната усмивка.

Чудато момиче, гледаш я и се чудиш какви ли дяволи са ѝ в главата.

Изглеждаше толкова щастлива, че чак беше съмнително, дали е с всичкия си.

Доближих се и исках да я опозная, исках да разбера за този различен свят в нея, сред цялата сивота около нас, тя беше лек, пролетен цвят.

Интересът беше взаимен и лека-полека успях да вляза под кожата ѝ.

Говорихме с часове, ден след ден и всеки следващ беше сякаш я откривах за първи път.

Беше цяла загадка и аз имах още милион въпроси. Стараеше се, винаги да ме вижда усмихнат.

Започна да ми харесва да съм около нея.

Правеше жест, след жест, а аз стоях шокиран, защото, винаги аз съм бил този който прави щуротии за да покаже любовта си. Раз��рах, че зад тази усмивка има и голямо сърце. То биеше за мен и го усещах когато ме докосваше нежно и ме целуваше сякаш всяка целувка беше последна.

Бях объркан и мислех, че има нещо нередно в цялата ситуация. Да получавам това внимание, загриженост и любов, без дори да съм си мръднал и пръста...

Свикнал съм със това, че момичетата подражават на определени стереотипи в наши дни и съм си патил, плюс някоя друга стара "травма" от любов, беше равно на виковете в главата ми "БЯГАЙ докато е време".

Това и направих.. избягах.Тя не ме потърси след това.

Минаха месеци от както не съм я виждал, а изгарям отново да я прегърна, да сложа двете ѝ ръце в моите и отново да ми каже "хей,усмихни се" и срещу мен да е тя.

[september--stories]

Здравейте!

Може би вече сте срещали част от поезията ми. Искам да ви съобщя, че първата ми стихосбирка е вече факт. Щом ръзгърнете книгата ще се срещнете с красивата страна на любовта и това, което остава след нея. В най-тежките си моменти повечето хора предпочитат да мълчат, а аз да пиша.

Щастлива съм, че успях да докосна толкова хора с думите си.

В профила ми може да откриете част от стихосбирката и при интерес за поръчка може да ми пишете на лично съобщение.

Благодаря ви!

[vulgaren]

И аз бих имал комплекси ако бях плешив, с мустачки от началото на 20ти век, целия омазан с мастило и с поглед на наркоман. Целият ти блог крещи какъв чехъл си, колкото и изтъркани “daddy” постове да споделяш. И да ти кажа, че ако жена ти е тясна, това е защото не е възбудена. Смешен си, балък

Балък, недей се прави на голям анализатор, да не се окажеш просто анал-лизатор. Ще си споделям каквото ми е кеф на кура, това си е моя блог, дришльо. Нека да съм чехъл, стига жена ми да е щастлива аз съм ок с това. За теб силно се съмнявам, че знаеш ��ак се усеща една възбудена жена, чикияр. Сигурно си поредното момченце, което жена ми е отрязала и сега е butt hurt. Спокойно, можеш да си щастлив, че тя е с мен, защото ако бях свободен щях да еба майка ти и да ми викаш "daddy" ти, мършо. Айде умирай по кофите 😘

[cla--ra]

Излизам

Гледам напред,живея

Всеки ден

Все повече започвам да се смея

Дишам без да ми тежи

Оставям щастието да доходи до моята врата

Ала стъпи ли на прага

Връщам се с крачка назад

Като сън ме връхлита една и съща картина

Един и същи образ

И тогава осъзнавам че нея още я има

Бездната , която всячески избягвам

Заобикаляйки , всеки път кънтят едни и същи въпроси

Как аз съм свободна да бъда щастлива?

Как е възможно да продължа напред?

Как всичко е толкова лесно за мен?

А за вас не бе

И тук спирам да питам

Спирам, защото дъха ми секва

Спирам, защото пропадам в тази бездна

Спирам, защото имам какво да кажа

Но няма на кого

[keeptolking]

"И ми се целува, и ми се мълчи.

И усещам колко е щастлива.

От целувките ми тя ще изгори.

Не е факла, но е барут.

За нея аз съм огънят,

избавлението от дълъг студ."

- Ивайло Захариев

[themerrywivesofwindsor]

Чет Бейкър

Ти имаш дарба

да забравяш,

имаш тъничка

хартиена ръка.

Разполовяваш

сънища

отдавна.

Бавно

връщаш

малката стрелка.

 

Минутите

при тебе се прибират

след разходката си

в паметта.

Не зная

пазиш ли

бижутата,

привързваш ли се

към неща?

 

Надявам се да видиш

най-красивите места.

Желая топло време

и спокоен сън.

Носи подробна карта

на злините вън.

 

И нека весел вятър

да насочва твоя кораб.

Усмихни се днес, когато

побеждаваш в спора.

И когато губиш също –

няма да ти навреди.

Срещни се с много

интересни хора.

После и от тях

си отиди.

 

Разгледай

всичките музеи.

Напълни догоре

със изкуство

тая празнота,

за да не зее.

Татуирай тялото, да не е

пусто.

Снимай и рисувай.

Пей –

но ти избирай песента.

 

Аз няма да рискувам

и да спомена Чет Бейкър,

есента

и дървените пейки.

Входната врата.

 

И няма да напомням

оня път

във кехлибара на момента,

Вонегът,

говоренето,

ние –

обща плът.

 

Кръжат

софийските линейки

като лешояди.

Ти внимавай

и не стой задълго

по площадите,

не ставай

очевидна плячка.

 

Няма как да знаем

плана на предачките,

кога е

обедната им почивка,

твърда ли е нишката

на Клото

и каква е

канавата на живота.

Черен ли е, или бял?

 

Когато пак се видим

на Кристал,

ще ти се сторя малко блед.

Защото Бог обича всички,

аз – напротив – само теб.

 

И прочие баналности.

Прахът е намек за история,

за връзки, каузалности,

а може би това, което

не напуска стаята –

това си ти.

 

И делникът навярно е безкраен,

my funny valentine.

 

Каквото досега е

оцеляло,

то е късно да умре –

то е умело

закъсняло.

На същия принцип

и аз съм добре.

 

Щастлив съм,

че в твоето име

все още

няма тире.

 

Щастлив съм

за твоите възгледи

обновени

и за света като цяло.

За днешното време,

за редките видове –

застрашени и не-

застрашени.

Бъди щастлива и ти

за мене.

Стани

на Слънцето протеже.

 

От сърце поздравявам

всичките ти мъже

и слизам до магазина –

щастлив – да си купя

евтино вино,

някакъв плод

и късо, щастливо

въже.

 

* * *