#размисли и страсти

[slaveyaslavcheva]

“Дъждът е хубав,

много е хубав даже,

ала когато завали

навреме ! “

- Евтим Евтимов

[a-beautiful-lie]

Само човек, който не знае какво иска от живота би се отказал от очи, които гледат само него.

[nekazanitedumibolqtnaimnogo]

Не знам дали съм по-стресирана, заради това, че тази година минава така бързо,

Или,

така бавно ..

-h;

[estarioll]

В момента, в който влезе, изпитах ужасяващо отегчение. Скука, сякаш тази среща беше упражнение в безполезност и нещата бяха приключили много ��реди това без дори да забележа. С усилие се борех с минутите и се улових, че мислено разсъждавам “наистина ли е така?”. Беше смущаващо, като да гледаш снимка на стар любим - такъв, когото не можеш да разбереш дали си обичал и как е станало това. Излегнах се лениво в синьото кресло и отново те изучавах както преди. В този момент думите не идваха естествено и отсъствие под формата на мълчание заемаше пространството между нас. Вакуум. Преместих погледа си в мълчаливо отрицание, може би просто си въобразявах неща. Снимка на котка на стената в кафенето. А може би можех да стана и да си тръгна и да не почувствам нищо. Все пак навън беше прекрасен слънчев ден и ние все още бяхме живи. Зная само че имаше някакво тъпо усещане, някаква грабваща носталгия, която притискаше дробовете ми като тежкия, едва кретащ нагорещен въздух в края на август. Времето беше спряло и можех да усетя металическия вкус на определен вид смърт на върха на езика си.

[nqmakakdastane]

Late night quotes 💭

[earlgreydarkchocolate]

Days like today remind me that it wasn’t only my fault that I fell for you. You were there, too. That’s gonna take way too much cold water to dissolve.

[notesovertherailroads]

Start me up (13.10.2024)

Има нещо в настройката преди състезание - всеки човек има своите ритуали, които да го въведат в режима на тичане. Разтягане, загрявка, лек тръст за събуждане на тялото преди истинските километри. Докато вървя към старта наблюдавам хората, които са се облекли в екипите си, някои просто по шорти и тениска, а аз се чувствам твърде навлечен. Но времето е облачно и хладно, а аз си мисля дали ще кашлям много. Сякаш тялото ми през последните две седмици е постоянно срещу мен и бягането в днешния ден. Чудя се дали това няма да е първото ми незавършено състезание, къде заради непълно оздравяване, заради липсата на пълноценна подготовка и изобщо усещането на тези 42 километра, които предстоят, което може да те смачка с мащабите си. Мисля си за Дейвид Гогинс, който обяснява, че веднъж в годината трябва да направиш нещо, което мислиш, че няма да може да завършиш и как това калява характера. Не знам дали е прав, но си спомням и за състезанието в Плевен преди няколко години. Как тогава се борех с чувството на провал и вътрешното ми желание да тегля една на всичко в онзи сух майски пек, но в крайна сметка не се отказах. Значи и тук ще бъде така.

Танчето е винаги усмихната когато идва, а аз се опитвам да вляза в ритъма на бегаческото мислене, да намеря моята вътрешна хармония. Но и ми се иска да свърша и едната работа, защото в противен случай наистина ще маркирам новото трасе. Опашката е естествено дълга, флуидна - все едно кабинките са телепортери и всеки ще отиде на едно място, а ще излезе от друго. Там се засичам и с човек от Пирот, който има същия план в момента. Казва ми, че това е неговият пети маратон в София, че е бягал в Пловдив, Стара Загора, Плевен и се правил изкачването на Мусала. “Много голяма височина!” . Казва и как носи стари дрехи, а след състезанието ги изхвърля.Леко подтичваме на място, защото не искаме да се охладим от есенния вятър. Пламен ме засича и поздравява, пожелаваме си успех и се разделяме. Но вече не мога да чакам, пожелаваме си успех, и аз отивам да се редя и да усетя чуждата енергия. За пръв път виждам толкова хора на това състезание  и на тази дистанция. На стартовата линия вече сме готови за последните две-три минути, настройвам се и си мисля за предстоящите километри, какви ли размисли и страсти ще ме връхлетят през тяхното преминаване.. Включвам стравата, броим обратно от 10 до 1, чуваме изстрела и потегляме. Първо бавно, крачка след крачка, стараеш се да не настъпиш някой, но още в първите метри тълпата е като пълноводна река - увлича ме, опитвам да се задържа, а всяко едно отваряне пред мен бива завзето от един или друг бегач, докато се опитвам да се вмъкна, да се отскубна от тълпата, защото този поток ме подтиска, понякога побърква. Може би, ако остана вътре в него, ще забавя твърде много �� първоначалният адреналин на старта ще изтлее като ме накара да се откажа. В един миг половината “Мария Луиза” е недостатъчна за нас, някой се опитва да премине отвъд конусите, в насрещното, но стюардите ни връщат обратно в руслото. Вече тичаме, затваряйки първия километър, докато внимаваме за краката на другите, дупките в асфалта, релсите, всички неща, които са като играта с мините в Уиндоус 95. Хората по тротоарите ни снимат, изглеждат щастливи, а аз си мисля отново за вуйчо Пепи, който би казал в този момент “Голяма си работа, шапка ти свалям!” с една ръка на гърдите, а другата свита в юмрук след инсулта. Странно, и преди две години, пак на същото място си мислех за него, а тогава си казах, че част от маратона е за него. Следва продължение...

Снимка: KrisoK Photography

[vprki]

В памет на проф. Ивайло Дичев

Рано с��тринта днес на 68 години е по��инал проф. Ивайло Дичев, преподавател по културна антропология в СУ „Св. Климент Охридски”. Приятели и колеги са потресени от тъжната новина като споделят: „Светъл, търсещ ум, мислител и ерудит. Ще липсва неговият интелект в смутните времена на разломи и разделение."

За нас от „въпреки.com” събеседник, автор за най-важните проблеми и въпроси за днешния сложен и не добър свят…Като учен и гражданин Ивайло Дичев има /ше/ изключително перо винаги навреме го вълнуваха раните в обществото и личното ни място в него като възгледи, познание и избор.

В негова памет с почит публикуваме откъси от забележителната му книга „Културни сцени на политическото“ /изд. „Просвета”, 2019/, която провокира за ред въпроси и размисли и в днешния ни ден още повече. Тя бе едно от важните издания, представени на Пролетния панаир на книгата, за която тогава разговаряхме…

„Предложените текстове са сбити в тази степен не заради желанието ми да бъда афористичен; опитвам да се състезавам с подкастите на ютюб, които се превръщат в основен вектор на просветата днес. Четенето на чужди мисли почва да ни се вижда загуба на време, ако не подкрепят нашите собствени, а пък аз, разбира се, не знам с какви точно мисли в главата ще вземе книгата ми читателят. Затова и предлагам различни посоки, в които той сам да тръгва и ги доразвива”, започва книгата си авторът. И пише: „Клиент на много патрони – ето един особен казус в политическата антропология. След имитацията на френската държава, а после – на немско-нацистката, България тръгна да прилага буквално и най-старателно от всички други сателити съветската система, и то до съвсем абсурдни решения, като изкореняването на лозя във времето на Горбачов, който водеше битка с алкохолизма. За да стигнем до евроинтеграцията: поради липсата на единен евромодел страната заимства от едни системата на здравеопазване, от други – на земеделието, от трети – социалната сигурност. Десет години след влизането в ЕС лайтмотив на новите популисти е опълчването срещу диктата на Брюксел, отстояването на собствени интереси, тропането по масата, пазенето на националното достойнство – не е трудно обаче зад тези горди пози да се види влиянието на стария патрон, Русия, както и подражаването на Вишеградската група, а и на надигащата се крайна десница в Европа. Сериозните теми, по които страната преговаря със Съюза (данъчна хармонизация, приемане в Шенген и Еврозоната), не пораждат особени страсти в обществото, засенчени от символични победи, като например „Брюксел призна кирилицата за европейска азбука”.

проф. Ивайло Дичев

И още един цитат от книгата: „Предвид всичко това ще разберем защо при държавите клиенти политическото има тенденция да се измества от прагматиката към културата: тъкмо там най-лесно може да се получи признание. Обидата у нас е централна политологическа категория: България трудно се решава да постави пред могъщата Руска федерация въпроса за високата цена на газа или за нарушаването на въздушното пространство от техни изтребители. Затова пък скочи като един, когато оттам ги обидиха, заявявайки, че Червената армия, а не самите българи, била спасили българските евреи (сакрализирана тема на националната идентичност). Или да погледнем към Брюксел: страната продължава да получава една четвърт от селскостопанските субсидии, които се отпускат на съседната ѝ Гърция, но далеч по-драматична беше реакцията на обидата от това, че внасяните стоки от големите марки храни тук имали състав, отклоняващ се с някакви стотни от продаваните на Запад. От което следва, че „ние сме второ качество европейци”. Поле за грандиозна политическа битка”.

проф. Ивайло Дичев

Но ни се иска да се върнем още малко към книгата на Ивайло Дичев, защото четенето е важно, но още по-важно е какво четем: „Мятането от една крайност в друга безвъзвратно ни отдалечава от реалността. Песента на Валя Балканска лети в Космоса и ни прославя, Левски е най-чистият и светият, нашите планини са най-зелени, а ние пък ще изиграем най-дългото хоро, за да влезем в книгата на Гинес. После без преход превключваме на обратния канал: всичките ни политици са корумпирани, българските филми не стават за гледане, където се обърнеш, идиоти и мръсотия, а бе, българска работа, никога няма да се оправим. Този парадокс е породен от втренчването на държавата клиент в самата себе си. Наместо да се стреми към големи цели, които обединяват, тя се е вторачила в своето съществуване, в което е все по-малко сигурна”. Въпроси и разсъждения, които са още по-важни за нас сега, за нашата спокойна и осъзната идентичност след края на изборите за Европейски парламент. А колкото за българските писатели ни се иска да добавим, че те са изключително продуктивни за добро или не чак толкова. Но не е лошо, особено за по-младите, първо да овладеят занаята, пък тогава да пишат странно и „иновативно”. Защото добрият разказ никога не остарява и не е демоде… добавили сме тогава.

проф. Ивайло Дичев

Сега с много тъга, но и като светъл спомен прибавяме линкове към още някои важни публикации /тук, тук и тук/, свързани с проф. Ивайло Дичев. Отиде си от нашия свят Човек на духа, но написаното от него остава с нас и след нас…“В момента, в който обърнеш живота си навън за показ, за продан, нещо става несериозен този живот. ”Поклон! ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021)

[magdalendia]

Здравейте и добре дошли, стари и нови приятели!

Тук аз - Маги - пиша за най-различни чудеса от света - пътувания до нови места, връзката ни с природата, антропология, археология, архитектура, лингвистика и езици, книги, филми, театри, музика и въобще изкуство, вегетарианска храна и интернационална кухня, странни размисли, разни страсти, вдъхновения, творения, приключения…

Приятно прекарване в света на и според Маги!

[l-homme-triste-qui-rit]

Нали знаеш, че ако не кажеш това, което искаш веднага, на момента, то след 10 минути, дори да го кажеш, вече няма да има същата тежест каквато би имало ако го беше казал преди 10 минути, то просто ще загуби смисъл да бъде казано. Затова ще напиша чувствата си, това което изпитвам, веднага, няма да отлагам за след 10 минути...схващаш на къде бия, нали ? 😉

Всяка вечер излизам на терасата и търся да видя Луната, звездите, и тайно се надявам в тези моменти и ти да правиш същото. (" "-Здрасти" - казвам на Луната от терасата, не си била до мен, но помниш гледахме я двамата" - Liter Jack - Карма - https://youtu.be/A8-vRzgAlM0 😊)

Тази вечер излязох на терасата, по традиция, запалих цигара, и гледах Луната, а освен нея наблюдавах и такситата, които се движеха нагоре - надолу по булеварда...и изведнъж очите ми се напълниха със сълзи...защото в съзнанието ми изникна споменът за онези времена, в които ми бе достатъчно само едно твое "липсваш ми, ела", за да се кача в таксито и да "литна" към теб...и когато се ядосвах на всеки светофар, който светеше в червено, и правеше пътуването към теб още по-дълго, особено на онзи глупав светофар на кръстовището под нас...знаеш, до бензиностанцията...защото копнеех възможно най-бързо да съм при теб, в прегръдките ти...а сега...вече завинаги ли те изгубих? Безвъзвратно ли е този път? Наистина ли няма път назад? Дори едно "здравей" ли няма да си кажем повече? Толкова много ли те огорчих? Нараних ли те безумно? Завинаги ли те изгубих, питам? Вярно ли, че няма да съм първият човек, който ще ти честити именния ден? Наистина ли няма да отидеш на пазар за приготовлението на Коледната трапеза с мен, а този път ще си със друг? Нима това ще е първата Коледа, от 3 Коледи насам, на която няма да ти подаря подарък? Наистина ли няма да сме заедно на Нова Година? И след нея? Изглежда като че задавам всички тези въпроси на теб, но всъщност питам себе си...защото ти ми даде тези отговори отдавна...просто аз се бавя с това да повярвам в развоя на нещата...все така наивно се надявам всичко случило се последните месеци да е просто един кошмарен сън, от който да се събудя скоро...но уви...не е сън...и няма да се събудя...реалност е...която, струва ми се ще трябва да приема...колкото по-скоро, толкова по-добре....за теб...и за мен...искам да си щастлива, затова не трябва да ти пре��а, като не те пускам от съзнанието си...мамка му...не че искам, не ме разбирай погрешно, но трябва да те пусна...не трябва да те спирам от това да живееш по начина, по който искаш, без да е нужно да се съобразяваш с мен, без да се притесняваш дали ще ме нараниш, как ще реагирам ако науча, че е станало нещо или че си направила еди си и какво...трябва да бъдеш спокойна, нужно е да ти предоставя възможността да живееш живота, който искаш...не че не го правиш, но да не се притесняваш да го живееш ВЪПРЕКИ мен....живей го....бъди щастлива....и обичана...обичай...не наранявай никого, особено СЕБЕ СИ.....ЖИВЕЙ...и БЪДИ...!

А аз ще те обичам ВИНАГИ, макар и отдалеч...

💜

[slaveyaslavcheva]

Имам две самоличности:

Едната ще ти даде всичко,

другата ще ти го вземе.

От действията ти зависи -

на коя ще попаднеш.

С.С.

[a-beautiful-lie]

Спрях да поствам/репоствам cuz I'm happy.

[estarioll]

оня ден ставах в седем за даскало и чаках лятната

оня ден беше 2016

[recklessxdreams]

Сами сте си виновни, тъпанари! Сами си сложихте греди, сами се ограничихте! Сами си го направихте така! Не можеш да договаряш любовта, така само я убиваш. В едни отношения се влиза с отворено сърце, а вие си поставихте граница още в началото! И естествено, че няма да стане, естествено, че няма да се влюбите, то вие бягате като попарени от тая любов! За времето, за което се лъкатушихте между едното и другото, можехте да си дадете шанс. Любов недостига в тоя свят, а вие я слагате в рамка, опитвате се да я подчините… И няма как да стане да седнете един ден и да си кажете: “Дали пък нямам чувства към тоя човек? Ще се пробвам да имам.” Глупаци! Вие убихте любовта в самото начало - затова няма да ви се получи, защото влязохте с договор в тези отношения. Сами се възспирахте! В моментите, в които е можело това да прерастне в нещо повече, сте се дърпали рязко назад като попарени. “Не се разбрахме така”, “Не беше такава уговорката”. Страхливци! И сега сте едно нищо! Нито “просто приятели”, защото тази граница отдавна е прекрачена, имате повече чувства, отколкото за “приятели с привилегии” и не сте “заедно”, защото две години бягате от това като от чума!  В кръвта ви е вече, във вените! Сами се отровихте! Сами! Каквото човек сам си направи, друг не може да му го направи. Тъпанари! Идиоти! И си мислехте, че това ще проработи?! На теория звучи добре, обаче… Седнали сте между два стола и очквате да не паднете. Вие не само, че ще паднете, ами направо ще се сгромолясате!  Никакво не е вашето, никакво! Сам-самички! Залъгвате се само. Просто приятели - кога?! Кога сте били просто това? Отдавна не сте и го знаете! Затънали сте в някаква междинина между “приятели с привилегии” и “връзка” и ни напред, ни назад отивате. За едното знаете, че не сте, за другото вече дотолкова сте убили любовта, че не знам дали не е и късно… И как, драги ми, ще се измъкнете от това блато? Бягате при други, отчаяно търсите връзка с друг, за да се откъснете един от друг и да можете най-накрая да дадете име на отношенията си. Тъпаци! Хората мечтаят за таква връзка, каквото вие имате помежду си, а вие…! Вие я хвърлихте на вятъра! Сами! Още не е късно. Още можете. Стига сте били страхливци! Оставили сте си отворена вратичка да се връщате един към друг докато не дойде другия, правилния. “Ами ако срещна някой, който наистина харесвам?” Заради едно “ами ако” цял живот на едно място да седим, между два стола и да се надвяме на чудо! “Ами ако реша да се оженя и после си променя решението?”, “Ами ако приема тая работа, а ми предложат по-хубава?”, “Ако остана тук, пък ме извикат там?” Да седим и да не мърдаме, така ли? Риск печели, риск - губи. Не може да имате всичко. Не може да тръгнете с две дини под мищниците и да очаквате да ги задържите до края. Не става така. Не. В човешките отношения няма договори. Вие осквернихте отношенията си. И какво ще правите сега? Какво?! А можеше иначе… Можеше… - размисли и страсти - 

[veli-zarche]

even scars won't stay with you forever. stop wasting your time thinking about that boy who hurt you.

[magratjt]

Започни да инвестираш в бъдещето.