#галерия Средец

[magdalenagigova]

Фотолетописецът на Народния театър Божидар Марков представя „Артистични спомени“

Божидар Марков представя „Артистични спомени“ от 20-те си години в Народния театър В галерия „Средец“ със спомоществувателството на Николай Младжов могат да се видят 63 знаменити фотоси Божидар Марков представя „Артистични спомени“ от 20-те си години в Народния театър „Артистични спомени“ е озаглавена изложбата на големия български фотограф Божидар Марков, посветена на 20-е му години зад…

[vprki]

Аксиния Джурова: Художникът Стоимен Стоилов е гладиатор воин

Пространството на галерия „Средец“ грее с юбилейната изложба на художника проф. Стоимен Стоилов – живопис, папируси, пастели, графики, рисунки по повод неговата 80-а годишнина. В нея са изложени част от творбите му, които бяха представени в Градската художествена галерия „Борис Георгиев“ в родната му Варна (27 октомври – 8 декември).

При откриването на експозицията в галерия „Средец“ на 18 декември забележителният художник бе представен в емоционално слово от проф. Аксиния Джурова. Тя не само говори за яркия му талант, а и за изключителния му принос като истински лидер да представя България по света и с умението си да обединява хората на изкуството. Публикуваме го с радост и, защото тя разказва с познание и обич за смисъла и посвещението на голям артист от ранга на Стоимен Стоилов.

проф. Аксиния Джурова

„Да представя Стоимен по повод неговата 80-годишнина има много причини. Едната е, че той е оставил толкова голямо наследство, буквално необятно. Освен че сме астрални близнаци, аз съм малко по-голяма /родени са на 18 септември, тя 1942, а той 1944- б.р./, е абсолютно непростимо за един професионалист да е пристрастен. Аз съм пристрастна – ние сме приятели с него и ще си позволя да говоря абсолютно нестандартно.

От изложбата на Стоимен Стоилов в галерия "Средец"

Ще започна с един епизод, който да ме въведе в това, което искам да кажа за Стоимен Стоилов.  Преди 15 години бях в Северна Италия в тази област, която е населена от потомци на българските богомили – това са италианските катари, наричат се катари. Бях там при режисьор, мой приятел – Фредо Вала, който се смята потомък на българските богомили. Неговата голяма житейска мечта, която за щастие се осъществи, беше да направи филм за богомилите и тяхната диаспора по света. През 2018 направихме 7 серии, европейска копродукция, която се излъчи в различните страни, както и в България. Но, когато отидох при него, попаднах в една българска къща, в едно населено място, което носеше българското име Остана /провинция Кунео, район Пиемонт – б.р./. Хората – около стотина души – говореха на един диалект, в който имаше много български думи. Селището беше под Монвизо, един от високите върхове на Алпите. Серджо Вала ми каза: „Да не мислиш, че аз съм единствен��ят, който познава България, български художници, български творци, български писатели. В това село има и други, които ги познават. И отидохме в дома на Серджо Бертино. Той е италиански писател; тези, които са моето поколение, знаят, че имаше една серия на издателство „Георги Бакалов“ във Варна. Там издадоха книгата на Серджо Бертино. /Бертино, С. „Митове и легенди за морето“, Сборник. Изд. Г. Бакалов, Варна, 1981. 232 с. - б.р./.

От изложбата на Стоимен Стоилов в галерия "Средец"

Отидохме в къщата на Серджо Бертино. Той беше вече починал, но съпругата му Андреа искаше да покаже колко знае за България: хвана една книга и при изваждането на книгата видях на корицата, че илюстрациите са на Стоимен. „Това е Стоимен“, викам. „А Вие откъде го познавате?“ Започвам с този епизод, за да ви кажа колко е популярен Стоимен и не само в Италия. Това е художникът, който е правил изложби почти на всички континенти, не само в най-големите галерии по света. Където и да отидех, много често ми казваха: „Ние познаваме един художник от България“ – и това, разбира се, беше Стоимен Стоилов. На всички е известно, че той е един от големите, виртуозни рисувачи, също майстор на графичните текстове. Не само това – той е много голям творец на монументални декоративни пана, на керамични стенописи; също е голям живописец. В изложбата тук има няколко картини от Австралия, които разкриват големия диапазон на Стоимен във всички области на изобразителното изкуство.

От изложбата на Стоимен Стоилов в галерия "Средец"

Във всички тези различни жанрове, в които той се прояви през годините, на всички тези места, където харесваха неговите работи, всички контакти с видни личности, които той направи по света, има нещо много важно, което прави желано изкуството му избирано специално, не само подарявано – купувано специално за колекциите на музеите. Има една тематика, която е и в изложбата, която като червена нишка пронизва цялото творчество на Стоимен – това е всичко, което наследихме от тази земя, по която ходим, всички тези културни пластове, оставени от народи и цивилизации много преди нас; и много след нас ще бъде същото. Той тръгва от ядрото на тази земя и аргонавтите, като минава през тракийския орфизъм, през богомилите  и прехвърля всичкото това наследство, правейки паралели с италианския Ренесанс, с комедия дел арте, с аборигените в Австралия, дори. Това, което прави Стоимен много дързък, много интересен, е това, че той представя България по света с нашата традиционна култура.

Скулпторът проф. Ангел Станев на изложбата на Стоимен Стоилов в галерия "Средец"

Тук ще си позволя да кажа, че трябва да признаем на Стоимен, че той има много големите приноси за добрия образ на България по света. Този израз не е мой, това го каза Петър Увалиев – когато видя нашата програма за 1300 години България и видя изложбите на ръкописи, икони, на съвременно изкуство, каза „Ето това е, което прави добрия образ на България“. Стоимен Стоилов е точно от тези художници, които много допринесоха за добрия образ на България. Защото ��яха турбулентни години, имаше различни оценки за нас, за българите. Защо, обаче, точно той беше този, който получи тази чест да разпространява, да прави дифузия на българската култура по целия свят. Това съвсем не е случайно. Не само семейната среда, но и детските години, в които гладиаторските борби в Римските терми на стария Одесос са повлияли върху него, като оформят неговия характер: борбен, боец и воин. Бих нарекла Стоимен гладиатор воин. И неслучайно казвам това, защото има нещо, което точно в този ден трябва да кажем за него.

Стоимен Стоилов "Средиземноморски фрагменти III"

Защото може да си много талантлив, но ако нямаш характер и борбенност, няма да минеш през живота по този начин, по който той минава. Защото сега много говорим за лидери, много говорим за личности, но той си е един човек-личност. Не е нужно да правим департаменти и факултети за лидери – тези неща ги има около нас. Има нещо, което при Стоимен е изключително ценно за нашата култура и защо той така се реализира навън. Стоимен е от хората, които играят консолидираща роля. Той успя да поеме обществена отговорност. Ако не може да прави това, ако не можеше да балансира между партийното ръководство във Варна и желанието за свобода на варненските художници, никога нямаше да бъде лидерът на групата във Варна. И най-важното – да направи феномена „Вулкан“ – всички знаете какво значи това: фабриката за правене на печки се превърна в свободна територия, в свободна зона! Нещо, за което значителен принос има Стоимен; но защо – защото беше консолидиращ, защото успя да обедини хората, да направи екип. Той умееше да работи в екип – за това малко му помогна и спортната закалка на боксьор: нея той още в Художествената академията развива.

От изложбата на Стоимен Стоилов в галерия "Средец"

Ако, извън таланта Стоимен нямаше тези човешки качества, никога Биеналето на графиката, което първо през 1981 г. почна като обикновена изложба на графиците, нямаше да стане Международно биенале… /Догодина предстои 23-тото Международно биенале на графиката във Варна, което се открива на 14 август. Художникът е изготвил новия му статут. Крайният срок за приемане на творбите 31 март – б.р./

Тази вечер искам на приятеля и на художника Стоимен Стоилов, който прехвърля мостове – за него казват, че това е един пътник през времето, човек, който разрушава всякакви исторически граници, прехвърля нашата история в съвремието и ни дава лъч надежда за бъдещето – искам точно на него, точно заради тези човешки качества и заради таланта, който има, да му кажа, че се радваме, че празнуваме 8 декади, влиза в 9-ата. Пожелавам му още толкова декади напред, а на всички, които са тук – да има повече такива хора, за които да кажем, че са личности, без да са завършили нито департаменти, нито университети. Приятно гледане!“

Проф. Аксиния Джурова

Стоимен Стоилов "Алегория на морето"

Към изложбата има великолепен каталог „80 години Стоимен Стоилов“ с творби на художник по повод голяма му експозиция в Градската галерия във Варна, издаден от община Варна с финансовата подкрепа НФК.

Стоимен Стоилов е роден на 18 септември 1944 г. във Варна. Завършва графика и илюстрация в ВИИИ „Николай Павлович“, сега Художествената академия при проф. Владислав Паскалев (1972).

Художникът на варненското издателство „Георги Бакалов“ Иван Кенаров му предлага още като студент да се върне във Варна и да рисува илюстрации на книги - на Гьоте и Робърт Бърнс. Стоилов е автор и на илюстрации и оформление на над 50 книги, между които стиховете на Пенчо Славейков и Димчо Дебелянов.

Стамен Стоилов по времето на групата "Вулкан"

 През 1975 г. във Варна, една стара сграда от тридесетте години на ХХ век, останала тогава в самия център на града, се превърна в база на художниците и в едно от най-добрите графични средища у нас. Всичко това разбира се, не прави от само себе си тази „свободна територия на изкуството“, наречена по-късно Фабрика „Вулкан“, в която група млади графици и художници, между които Стоимен Стоилов, Георги Лечев, Ванко Урумов, Петьо Маринов, Милко Божков, Венцислав Антонов, се поселват, ремонтирайки я, създавайки първите ателиета и обединявайки около себе си и други техни кълеги. И въпреки различната им посока, част от тях бяха завършили във Велико Търново, други в София, трети, присъединили се малко по-късно към тях, като Димитър Трайчев – в Москва, Мария Зафиркова, те бяха едно обединение, постигнато благодарение на изключителните професионални и лични качества на своя лидер Стоимен Стоилов. Този, който със своята толерантност, организационна гъвкавост и контакти, успя да консолидира разноликите, експанзивни и в много случаи абсолютно непредвидими като реакции и изяви варненски художници, да ги импулсира в създаването на петото в Европа международно графично биенале, събрало най-добрите в тази област от света, и не без значение да допринесе за митологията, създала се около Фабрика „Вулкан“. Не случайно битката около нейното оцеляване в началото на 90-те години предизвика така силни реакции от страна на самите художници и на гилдията въобще.

Стамен Стоилов цикъл картини от Австралия

„Вулкан беше явление. Истински „вулкан“ в художествения живот на България по онова време. Много автори се изградиха като имена и стилистика именно там. Вулкан беше творческа лаборатория за обмен на идеи, смисъл и вяра в изкуството“. Споделя Стоимен Стоилов.

А забележителният художник Милко Божков, за когото сме писали неведнъж във „въпреки.com” е споделял не само пред нас: „Във Вулкан бяха събрани много и добри художници. Ние не се деляхме, имаше общност, бяхме приятели. Академията ме научи да рисувам, Вулкан ме направи художник. Във „Вулкан“ получих един от трите големи жеста в моя живот. Той е, когато Стоимен раздели ателието си с мен”.

През 1991 г. Стоимен Стоилов  получава престижната награда „Готфрид фон Хердер“ за цялостно творчество на Университета във Виена. Малко по-късно запалват ателието му във Варна. От същата година той се премества да живее и твори във Виена.

Стамен Стоилов "Имигрант"

През 2009 г. е удостоен с титлата „професор” от Австрийската държава за изключителни заслуги за развитието на нейната култура и изкуство. Три години е художник на Дунавския международен фестивал на изкуствата в Австрия. След конкурс е избран  да визуализира годишнина на Виенското метро - в творбата са изрисувани над 200 емблематични за този град фигури - от Хофбургите, през Моцарт, Щраус, Фройд, Елиас Канети до днес.

Има самостоятелни изложби в двореца „Порчия“ и в музея „Егон Шиле“ в Австрия, в „Лайъм алън мюзиъм ъф арт“ в САЩ, в Пърт, Западна Австралия, както и из цяла Европа. Негови произведения притежават Музеят „Албертина“ във Виена, австрийското Министерство на външните работи, Френската библиотека и Фондът за съвременно изкуство към Лувъра в Париж, Конгресната библиотека във Вашингтон, Градската библиотека в Ню Йорк, Колекциите на университетите Принстън и Йейл, Колекцията „Джаф” на Университета „Флорида – Атлантик“, музеят „Пушкин" и Третяковската галерия в Москва, редица частни колекции и други.

Стамен Стоилов "Карнавал във Венеция"

През 1980 г. Стоимен Стоилов създава първата монументална рисувана керамика в България „В света на Йовковите герои“, 80 кв. м, за Дом-паметника „Йордан Йовков“ в Добрич.През 2018 г. рисува внушителното пано рисувана керамика „Стената на символите“,4 x 4 м за Икономическия университет във Варна по повод 95 г. от създаването му и 100-годишния юбилей на академичната сграда.

Във Виена монументални картини на художника има в ООН - в Атомната агенция и в ОССЕ.

Името му фигурира в “Benezit” - най-старата френска енциклопедия за изобразително изкуство.

Стамен Стоилов на изложбата си в галерия "Средец"

Изложбата в галерия „Средец“ се осъществява с подкрепата на Министерство на културата, Посолство на Република Австрия в България и Община Варна. Тя продължава до 24 януари 2025 година. След това ще бъде експонирана в Дом „Витгенщайн“ във Виена. Тогава ще бъде показан новият документален филм на Георги Тошев “Щастие на вър��а на молива”, посветен на 80-годишнината на Стоимен Стоилов. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков и архив

[milena-velcheva]

„ПРЕОБРАЖЕНИЕ – ПРОЦЕС“

думи на Милена Велчева на откриването на изложбата в галерия “Средец” на 21 ноември, 2022 год.

Архимандрит Никанор, Милена Велчева, Велички епископ Сионий, доц. Пламен Славов, зам. министър на културата

Названието на изложбата е с триизмерна същност - знаменитото евангелско събитие, непрекъснатия сремеж на човека към усъвършенстване и творчеството като форма на преображението.

Това е третата ми изложба посветена на Преображението. Първата – „Преображение – дигитално изкуство“ в Храм „Христос Спасител“ потърси експериментална, мултиплицирана визия на трактовката. Втората - „Преображение – дух и манастири на православието“ в Бачковският манастир, осмисля хилядолетения духовен заряд на събитието. „Преображение – процес“ вярва в нескончаемият светлинен енергиен процес на Великата идея - винаги актуален, непрекъснат и до днес, и за вбъдеще. Великата идея на Преображението цели нашето собствено преобразяване. Укрепване на желанието да живеем духовно. Да мечтаем за усъвършенстване на разума, съвестта, чувството за красота и благоговение, на отношенията между нас. Да живеем като духовни същества с далечни хоризонти. Колкото е по силите ни, да се стремим към Светлината. Любим мой поет е усетил Преображението така:

На върха на планината те видях.

Едва тогава те видях.

Под мен шумяха реки от бели и червени люляци

и камъните от ударите на сърцето

се търкаляха надолу.

А между мен и вятъра стоеше ти.

Каквото беше – беше.

Какъвто бях – не бях.

Работата ми като художник е път самотен, безкраен, щастлив с емоционални взривове и радост от творческия процес, мъчителен с терзаещи съмнения и въпроси. В рисуването търся най-важното за мен - да пресъздам духа и емоционалната същност на своето вълнение и идея, за да бъда изцяло откровена както със себе си, така и с всички.

 Вдъхновението е подхранвано от поезия, исторически и библейски текстове, актуални събития, понякога съновидения...

Така е създаден цикълът картини със святи места и пейзажи - Гетсиманските градини,  български манастири, манастири от Атон, Северна Македония, Русия, Румъния, Гърция... Същият е подходът, с известна доза мистицизъм когато работя образ на историческа личност, и в образните композиции - квадриптиха „Четирите лъва“, „Прегръдката на мира“, „Въведение“, „Кръщение“, „Рождество“... Защото не толкова конкретният образ, колкото идеята за него е водеща и определяща. Защото всъщност става дума за алегорична трактовка на идеята за Словото, Вярата, Светлината, Смисълът на съществуването... Става дума за съвременен подход към разкриване на православна духовност, открита към света, към времето, към вечността.

Изборът на пастелна техника цели подсилване на възприятието за бистрота в емоционалноста, деликатност при внушението на идеите, на преходите и цветовите съотношения,  преживяване на откъсване от реалното и преселение в паралелно пространство...

Днес изобразителното изкуство много често минава отвъд фигуративното. Не е толкова важно художника да рисува. Тенденция е зрителя да бъде провокиран на всяка цена. За мое съжаление, често се фетишизира грозотата, красотата едва ли не е недостатък... Как е възможно това, нали човекът е създаден от Твореца в красота по негов образ? Чо­вешкото тя­ло и ду­ша не е ли ху­до­же­ст­вено произведение на Твореца? Уверена съм, че творчеството е аспект на Преображението в духовен смисъл, а също и като процес. Трансформацията на идеята през ръката на художника и явяването й като нова реалност, осъзнаваща висшия смисъл на понятието, е моята мисъл когато работя. Интуитивно, но и осъз��ато да търся синтеза между извечното и модерността. Намирам за себе си актуалност да създавам такива картини именно в днешното време, когато в изкуството се забелязва култ към насилието, жестокостта и всезадоволеността. Свободата на артиста може да се преживява тотално, но и с чувство на особен вид отговорност заради въздействието на изкуството.

Усещането ми е, че връзката на съвременното избразително изкуство с вярата и духовността е тънка нишка, често се свежда до декоративност и формализъм, или съвсем я няма. За мен тази връзка е същностна, благодатна, благотворна,  вдъхновяваща, укрепваща способността да предполагам, да разбирам и да си представям великата тайна на вечността.

Бих искала да благодаря на епископ Сионий за неговата неизменна, драгоценна духовна подкрепа по време на работата ми през последната година след изложбата „Преображение – дух и манастири на православието“, на която той даде гостоприемство в прекрасната зала на Бачковският манастир. Там той оповести и инициира сътворяването на квадриптиха „Четирите лъва“, посветен на четиримата софийски книжари и просветители Никола Крушкин, Стоян Табаков, Георги Стоицев и Киро Геошев - Песнопоецът, български светли войни и мъченици на Словото, човеци, наистина преобразени. Да изразя своята признателност за доверието и пълната творческа свобода, неограничена от ортодоксални зависимости и догматизъм, които епископ Сионий ми дари по време на процеса на раждането за нов живот в изкуството на забравените герои. За благословението му за създаването на картината ми „Архиепископията в Охрид“ - Архиепископия Охридска на цяла България. Затова, че неговата личност и дела подхраниха в мен идеята за приобщаване на съвременния  млад човек от съвременния духовник към вярата и духовноста, превъплътена в дуалистичната метафора на композицията „Въведение“.

Светът наоколо непрестанно преориентира човешкото съзнанието към цели, които нямат връзка с вечността. И в днешния ден сме заобиколени от сблъсъци, ожесточение, омраза. Човекът се губи в пустиня от конфликти. Пита се - къде е перспективата? Какво става с мен? Къде отивам? Какво ще стане с мен после? Живеенето с идеята на Преображението е светлина към вечността. Преобразяването може да е смисъл на живота. И е ясно, че този, който:

е дал на гладния дори трошица хляб от своя хляб,

е дал на скитника дори искрица огън от своя огън,

е дал на милата от своето сърце,

е дал на чуждите живот от себе си...

е частица от великата идеята на Преображението.

Архиепископията в Охрид

Гетсиманската градина Молитва

Възнесение-Атон-Есфигмен

Гетсиманската градина, Храмът  на нациите

Прегръдката на мира

Гетсиманската градина, Св, Мария Магдалина

Въведение

Манастира Арджеш на майстор Манол, Румъния

[vprki]

Галина Шехирян с дръзки съчетания на цветове създава омайващи картини

 „Марин Върбанов ни отвори очите – като че ли отвори някакъв прозорец, от който нахлу свеж въздух. Даде ни смелостта да търсим нови територии, да експериментираме.“ Сподели преди по-малко от година в разговор за „въпреки.com” художничката Галина Шехирян /на снимката/.

И продължи:  „Непрекъснато повтаряше: „Всичко може!“ Нещо, което за нас беше абсолютна новост – че всичко може. До този момент бяхме учили, че нещата трябва да се правят по някакъв определен начин. Покрай неговото присъствие в Академията ние станахме други хора.“

От изложбата в галерия "Пролет" на Галина Шехирян

Тогава разговаряхме с нея по повод прекрасната ѝ изложба „Линия, форма, цвят“ в галерия „Средец“ на Министерство на културата през ноември 2023 година. Преди дни на 8 август в бургаската галерия „Пролет“ се откри изложбата на Галина Шехирян „Споделени пространства“, която продължава до 13 септември. Във въведението към нея кураторът Красимир Илиев пише:

„Дали защото е учила при Марин Върбанов, Галина Шехирян е измежду малкото български художници, които непрекъснато експериментират с материали. Завършила специалност Текстил, в първата си самостоятелна изложба през 1987 г. тя показва пластики от дърво. Това са необичайни за времето си, авангардни, провокиращи творби. Селскостопански оръдия на труда, носещи дълговечна история, са преобразувани в скулптури, минало и настояще са сплетени чрез играта на въображението. По време на нейния дългогодишен престой в Ню Йорк се ражда идеята за експерименти с противоположния на дървото материал – стъкло. Тя се насочва към древна техника, използвана още в Египет, позната като Verre eglomise, при която позлата или пигмент се полага между слоеве стъкло, като модернизира процеса, използвайки за запечатването на рисунката съвременни материали. В продължение на 15 години нейните филигранно изрисувани съдове и пластични предмети пътуват между Бостън и Маями, за радост на ценящите изящното.

През 2018 г. Галя Шехирян събра дървопластики и произведения от стъкло в ретроспективна изложба. Те общуваха учудващо хармонично помежду си в пространството на галерия „Контраст“, въпреки дистанцията на времето, въпреки толкова различните материали. От тогава нейното присъствие в художествения живот на страната ни е деликатно, но осезаемо. Самостоятелните ѝ изложби в Градската художествена галерия, Варна; в галериите „Аросита“ и „Средец“, София, доказаха нейния експериментаторски дух, който си играе с материите – хартия, платно, плексиглас. С виртуозност на фокусник, който сам себе си изненадва.

Настоящата изложба, озаглавена „Споделени пространства“, е втора в галерия „Пролет“, три години след първата. Както при предишното представяне, и сега присъстват работи със стъкло, но видимо, все по-целенасочено, я вълнува живописната плоскост. Независимо от материала, отново и отново, Галина Шехирян, използвайки дръзки съчетания на цветове или пастелни нюанси, успява да създаде омайващи картини. Завивайки по нейните спирали, трептейки по нейните шагренови повърхности, изгубвайки се в плетеницата от линии, изведнъж намираме пристан в някоя геометрична форма, за да отплаваме авантюристично в привидно плоското пространство, бълбукащо от вибрации.“

Красимир Илиев

По повод споменатата изложба в галерия „Средец“ миналата година изкуствоведката и куратор на експозицията проф. Аксиния Джурова написа: „Галина Шехирян е от художниците, които не можем да не забележим с  дискретното и запомнящо се присъствие и с излизащата извън познатата у нас  стилистика. Тя е от тези художници, които с изложбите си винаги ни изненадват  със своите търсения и експерименти.“

И продължава: „Спомням си как също в началото на 80-те години тя извади от конкретната функционалност познати предмети от бита за да ги превърне в артефакти пренасяйки ги от една времева среда в съвременната. Така те бяха определени от критиката като „нова предметност“. Тя припомня в текста си и как Галина Шехирян ни изненада и в 2018 г., когато се завърна от САЩ с обща изложба с нейния съпруг Рафи Шехирян, който вече беше напуснал нашия свят. Тогава показа изящни съдове от стъкло, изпълнени в познатата още от Ренесанса техника Verra Eglomese(reverse painting). Оттогава не е излагала в София, а във Варна Бургас. Но в разговора ни повод изложбата ѝ в галерия „Средец“ каза, че в експозицията преди пет години нейните творби са били малко, основно произведения на съпруга ѝ са били представени в галерия „Контраст“ в негова памет.

Галина Шехирян в галерия "Средец", ноември 2023

30 години след като е живяла в САЩ със съпруга си художника Рафи Шехирян художничката окончателно се връща в България. „Този достъп, който имах във всичките тези музеи и галерии, мисля, че беше по-голяма школа от Академията, която съм завършила. Много е важно един художник да си сверява часовника непрекъснато. Благодарна съм за времето, което прекарах там, за нещата, на които ме научи животът. Много важни  са и срещите с други хора, от други националности, с друг манталитет, с друга емоционалност. Сега се завръщам към позната среда – с близки хора, с колеги, с които сме прекарали младежките си години – това определено ми дава комфорт, че съм си у дома.“ Сподели за себе си преди почти година за нас Галина Шехирян.

Тук за малко ще се върнем във времето отпреди три години, когато в ГХГ във Варна „Борис Георгиев“, през юли, беше експонирана забележителната изложба „Непознатите Рафи и Галина Шехирян“ с куратор Румен Серафимов. / той заедно с проф. Аксиния Джурова, Филип Зидаров и Цветан Колев са автори на книгата „Рафи Шехирян“, иницирана от съпругата му и сина му Джулиан Шехирян – б.р./.

Роден в България и завършил Художествена академия, Рафи емигрира през 1988 г. в Америка заедно със съпругата си Галина, където живее и твори до смъртта си през 2011 г. Година по късно, съкрушени от неочакваната загуба, група от близки приятели издават книга в САЩ - сбирка от лични преживявания и спомени от срещите си с Рафи, илюстрация за ярката следа, която той оставя в хората, с които е общувал.

Ще цитираме кратки откъси от написаното по повод изложбата в ГХГ във Варна тогава от Румен Серафимов и, защото показва аналитичния поглед на изкуствоведа с последващите изложби, както и сегашната в галерия „Пролет“ на Галина Шехирян.

„И тя завърши Националната художествена академия през 1981 г. при изключителния професор и художник Марин Върбанов. Великолепната ѝ дипломна работа показва склонността ѝ към художествено изразяване с едри мащаби и модерни пластически форми, както и стремежа ѝ да бъде далеко от стандартното мислене и подражателната образност. И нейната работа, като тази на състудента ѝ и бъдещ съпруг Рафи Шехирян, беше остро критикувана и отхвърлена от Димо Балев, но беше категорично защитена от Иван Кирков и Марин Върбанов. След известно мълчание и вътрешно натрупване тя създаде изящни произведения, в които с поразителен вкус, прецизност и чистота съчетаваше текстил, метал и дърво, за да постигне изразителни съотношения между различни материи и по абстрактно-условен начин да обозначи взаимодействието между различни сили и същности.“

Художествената практика на Галина Шехирян през годините е вдъхновена от непрекъснатите експерименти с необичайни техники и материали в различни територии. През 80-те години създава творби в които трансформира предмети и пособия от някогашния бит в изразителни и съвременни концептуални пластики. Те нямат аналог в тогавашното българско изкуство и се превръщат в новаторски значим художествен феномен. През 1998 г. в Ню Йорк създава Gali Studio, което придобива висока репутацияв артгалериите като водещо студио за рисувано стъкло. Възражда старата техника Verre Iglomise - използвана в Ренесанса - която дава богати възможности за многопластово нанасяне на рисунък и цвят. В последния си цикъл от работи Галина Шехирян експлоатира процеса на намеса и трансформация в сферата на живописта. Като използва основи отразлични материали - платно, дърво, органично стъкло, хартия - тя сътворява метафизични пейзажи, които разместват границите между интериор и екстериор, и наподобяват карти на пространства и на преживявания.

Румен Серафимов и Галина Шехирян на откриването на изложбата в галерия "Пролет"

Нейните картини и монотипии пресъздават усещане за противопоставяне на близки и далечни хоризонти с фрагментирани мотиви и усещане за двойственост, като внушават медиативна хармония чрез цвят и композиция.

В следващите месеци предстоят изложби на Галина Шехирян в столичните галерии „Нюанс“ и Gallery 88. Очакваме ги с интерес и нетърпение като нови срещи и преживявания с изкуството ѝ. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: архив на галерия „Пролет“, личен архив и Стефан Марков

[magdalenagigova]

Министърът на културата откри изложбата на Божидар Марков

Министърът на културата откри изложбата на Божидар Марков Министърът на културата г-н Кръстю Кръстев, откри изложбата „Театрални спомени“ на фотографа Божидар Марков,  посветена на 120-годишнината на Народния театър „Иван Вазов“. В галерия „Средец“ експозицията бе представена от д-р Светлана Панчева, куратор на изложбата, Христо Мутафчиев, председател на Съюза на българските…

[vprki]

Валентин Щинков: Време е да излезем от провинцията

„Духът на онова време е революционен. То е, когато стават промените – най-динамичното време. За да се появят хора като Кристо, трябва да се мине през това време”. Казва в разговор за „въпреки.com” художникът и дизайнер Валентин Щинков, организатор на изложбата „Столът като символ – влияние на Европейския дизайн и архитектура в следосвобожденска България”.

И продължава: „Художниците в края на по-миналия и началото на миналия век са били доста далеч от западните художници. Такъв е бил и животът. Имаше едно трикрако столче и бяхме го сложили в изложбата. Това беше един символ – животът тук е бил на земята, на миндера, полегнал. Аз не говоря, не го свързвам с това, че народът не е бил трудолюбив. Напротив. Но, колкото си по на Изток, толкова животът ти минава повече в хоризонтално положение. Изведнъж за тези 20-30-40 години на миналия век хората се изправят, сядат на столове, на маси.

Това е като еволюцията.

По съвсем друг начин устройват самия си живот. Тогава самата динамика е била по-голяма от сега, въпреки, че не е имало тези комуникации. Нещата са се изградили по един начин, който и след 50 години комунизъм не можаха да се изтрият”.

Каталогът за проекта

Така художникът обосновава избора си за този проект, който е съпроводен и с прекрасен каталог. Това е проект, който дава особена гледна точка към миналото и художествения вкус тогава през една популярна вещ, каквато е столът. Защото тук не става въпрос само за удобство, но и за естетика. А двете изложби, едната вече приключила в галерия „Средец” на Министерството на културата и другата в галерия „Интро”, която продължава, демонстрират точно това. Проектът е подкрепен финансово от Културната програма за Българското председателство на Съвета на Европейския съюз 2018 г. на Национален фонд „Култура”. Той беше по-широк – трябваше да се развие в три изложби, с участието на студенти от Академията, един филм, по-пълно представяне на архитектурата, но заради финансовите ограничения не беше представен в цялата си пълнота. Но и така, беше достатъчно впечатляващ. А и е имало доста хора, които са помагали безвъзмездно.

Част от изложбата в галерия “Средец” на МК

Текстовете в каталога са на изкуствоведката д-р Боряна Вълчанова /част от тях можете да прочетете във „въпреки.com” тук/, която в думите си при откриването на изложбата в галерия „Интро” след като отбеляза домакинството на Валентин Щинков /собственик и на галерията/, с когото са започнали проекта, попита: „Защо точно стола? Защото той има многовековна история, той е навсякъде около нас - незабележим, пренебрегван или будещ възхищение.

Столът остава и едно от предизвикателствата

за най-добрите архитекти и дизайнери и един от критериите, коронясващи големите имена в света на изкуството. Сред тях са Михаел Тонет, Антонио Гауди, Анри ван де Велде, Чарлз Макинтош, Льо Корбюзие, Франк Лойд Райт…  Решихме да доразвием темата, като поканим няколко значими съвременни артисти, които чрез творбите си да пресъздадат тяхното възприятие за заобикалящия ги свят чрез символиката на стола. Една от най-възвишените черти на изкуството е, че обединява нации и култури, традиции и новаторство, творчески вселени и творци. Изложбата за пореден път доказва този многоспектърен характер. Това е изложба, която съчетава изкуството на Димо Колибаров, Мирослав Богданов, Валентин Щинков, Зоран Мише, Горан Тричковски, Лора Пармакова, Георги Цачев, Иван Хаджийски”.

В галерия “Интро” Валентин Щинков показа и свои творби по темата

Двете изложби са доста различни по характер. Докато в „Средец” бяха изложени по-скоро столове от онова време и въпросното трикрако столче, както и пана с историята на архитектурата от тогава, в „Интро” присъства съвременният поглед на творците. А колкото за избора на стола като централна вещ в експозициите, Валентин Щинков го обосновава с едно свое посещение преди години в Дания в Музей на дизайна. „Там разбрах какво значи столът за общия дизайн. Три зали, в които имаше единствено столове – всякакви, от всякакви времена, във всяко време правени, от всякакви автори. Просто фантастично нещо като усещане. Столът се явява като един отрязък от целия дизайн на това време, през който можеш да покажеш цялото развитие. А самата епоха за мен в нашия проект като задание е много добре намерено – да се види връзката между Европа и България. Следващото европредседателство е във Виена – не знам дали има по-добър символ от това да покажем връзката с Виена и прехода натам и оттам - насам.

И това е най-динамичното време за България

за мен тогава и в период от 20-30-40 години има такива постижения в тази област и не само в нея. Запознах се с много от нещата покрай тази работа, има ги в каталога.

Читалнята в сградата на Народната библиотека и музей в Пловдив, 1909 - снимка от каталога

Разбираш, че хората отиват, учат на Запад в онези години, връщат се и постиженията са им на големи архитекти, български архитекти. Хубавите сгради в София са на такива архитекти – учили, взели от в Европа, дошли тук и ги направили. Претенциите на тази изложба беше с едни предмети да покажеш това нещо. И аз не разбирам кое би било по-подходящо от един стол. Защото той е символ в самия дизайн. Столът не беше само стола, той беше като предмет и символ в изложбата. Човек като прочете каталога вижда, че тук се разискват проблемите на архитектурата. И по принцип архитектурата е водещата. Вътрешният дизайн вече е следващото. Просто в стола могат да се вкарат тези пречупвания през новото и през това време, в което сме сега. Имаше обекти, в които авторът ги пречупва през сегашното – има авторско и художествено участие”, казва дизайнерът.

Част от инсталацията на Лора Пармакова в “Интро”

Той самият донякъде колекционира картини и антикварни вещи. Някои от тях са свързани с работата на неговата „Идея Дизайн Студио“, които събира във връзка с негови задачи и използва за аранжиране на теми за клиентите си. Има доста неща събрани през годините. Казва, че това, с което се занимава – графичен дизайн изисква друг вид съсредоточаване и отваряне към света. И колекционерството малко запълва празнотата, когато няма време да рисува или да се отдаде само на себе си. Някои от рисунките са му подарявани от художниците или купувани в някои случаи. Колкото за предметите в изложбата по проекта, повечето от столовете са на негов приятел, който наистина ги колекционира. Той навремето поддържал двама реставратори и е един от хората, които го насочили към този избор. Защото, когато влезеш в неговото ателие, ти сядаш на стол от 100-120 години, казва Валентин Щинков.

Валентин Щинков /л./ и Димо Колибаров /д./ в “Интро” с графична преса, специално донесена в галерията

Самият той е завършил в първия курс в Художествената академия на проф. Иван Газдов. И не случайно първата изложба в неговата галерия „Интро” на столичната улица „Цар Самуил” преди година беше точно с творби на Иван Газдов. „Ние си останахме в много близки отношения, дори идеята за тази галерия беше негова. Той обича да провокира и поощрява”, казва за своя учител художникът. Преминал е през различни търсения докато стигне до плаката и дизайна. Учил е в Художествената гимназия в София, после в Академията, където негов ментор до голяма степен е бил проф. Иван Кирков. И го е поощрявал да се занимава с плакат и дизайн. „Естеството на тази работа, която върша е

известно затваряне и анонимност.

Хората не знаят с какво се занимаваш. Влизаш в магазини, но никъде не пише кой е правил дизайна на стоките. Защото тази работа всъщност има едно жури, което е пазарът, хората. И никой не казва този това го е направил тук за толкова пари, а казват – работата на дизайнера в Швейцария трябва да се сравнява с работа на дизайнера в България. Стоките са на щанда и където хората посягат - това е някакво съревнование все пак. Няма медия, която да отразява проблеми или постижения в тази област”, казва Валентин Щинков, но тази анонимност не му тежи и не обръща внимание на нея. Но може би все пак евентуално излизане от нея и за него е и предизвикателството на галерия „Интро”.

Валентин Щинков е убеден, че журито и за техния дизайн на стоките са самите купувачи

Питаме го обаче какво е важно според него за рекламата и графичния дизайн. „Да си в час. Вкусът е изключително важен. Но да си в час какво е търсено и модерно в момента. Това важи за всичко. В дизайна това е най-важното. Не да правиш дизайн, който се е правил примерно през 2010 година. И вкусът е изключително важен. Но вкусът и всички тези неща, които са важни идват с едно класическо обучение. Разбирам колко помага рисуването в дизайна”, казва Валентин Щинков. И дава пример с Кристо. „Специално Иван Кирков съм го питал – те са се засекли в Академията и му казвам - видях един негов етюд в музея Академията. И той веднага – а, той рисуваше като Господ. Това казва Иван Кирков, който според мен е не гениален, а над гениален рисувач. Значи Кристо отива на съвсем друго ниво, ти не можеш да пожелаеш това, което той прави. Ако видим българската черта – а, това, две чертички, това не е нищо. Да, ама не е така. За Кристо как изобщо на някой му минава през ума, че можеш по най-елементарния начин да го отричаш. Даже ми е смешно да ги обсъждаме тези неща. Няма база за сравнение. Можеш да кажеш мнението си, но да отричаш?! Защо? Защото някой не се написал българин. Глупости. И в дизайна е така – ако мислиш да направиш нещо от тук до тук, то не става. То е цялостно обхващане на нещата. И колкото по-мащабно виждаш, толкова по-напред вървиш.

Рисуването е в основата.

Имах един преподавател, който казваше, че всичко е рисуване и висша математика. Ние си мислим, че това е някакъв заучен лаф, а то има много вярно него. Въпреки, че ние математиката не я обичахме много – много”, смее се Валентин Щинков.

Една ог графикатурите на Иван Газдов, която е в офиса на  „Идея Дизайн Студио“

За галерия „Интро” казва, че пространството не е голямо, но е достатъчно спокойно да се покажат интересни изложби. Галерията има своя естетическа посока, която може да се проследи. Тя е свързана със съвременни и по-млади художници, но и с други, които дават всичко в общуването си с младите. Такива като Иван Газдов, Иван Кирков и други. „В душата на тези хора е заложено да обучават, да помагат на младите. И да ги запалват в нещо. И има други хора, които горят в тази преподавателска област – да запалиш едни деца, което отнема страшно много време и енергия”, казва Валентин Щинков и добавя, че имат идеи за бъдещи изложби с такива хора, които са дали изключително много на младите. Но не са се опитвали да канят съвсем мастити художници. Може би тяхното място е някъде другаде, отбелязва художникът.

Много са картините на приятели и колеги, на които се радва Валентин Щинков

Заговаряме и за това, което го притеснява сега у нас не само като художник. „Много неща са притеснителни. Най-притеснителното е нивото на хората, които разполагат с някакви средства. Ние сега сме във фазата на първоначалното натрупване на капитал. Капиталът се натрупва по два начина – на Запад е натрупан чрез колонии и оттам се извличал капитал. Другият начин е чрез държавни поръчки. Ние тук нямаме колонии, няма и да имаме. Остава, че ще се натрупва чрез държавни поръчки. Този начин не е измислен от сега, това е измислено откакто целият свят - светува. Но трупайки парите, те трябва не само някой да ги получи, но и да ги развие. За да има някакъв абсолютен смисъл в това, което се прави. Защото няма нищо лошо в това някой да вземе пари. Лошото е, че ако ги разходва само за себе си и

да си чеше единствено егото са глупости.

Защото не виждам тук нито един от така наречените забогатели хора нещо да направи и така да остане във времето. Да кажеш – ето този човек доведе един световен архитект или построи една сграда, която да остане след 500 години. Ама такава сграда, която наистина да говори. В Чехия има улица, на която всяка година канят световни архитекти и те един след друг се изреждат там и си построяват по една сграда и става музей на открито от световни архитекти. Това не се финансира от държавата. Това се финансира от хора, които са спечелили чрез държавата. Тук това го няма. Нивото ни е малко леко провинциално и без самочувствие. Иначе за плюене сме добре”, казва Валентин Щинков.

И в този смисъл се връщаме отново към проекта, с който започнахме разговора. Защото целта му е била чрез него и други подобни идеи и реализации да станем отново това, което сме били. И е искал да покаже, че посоката е била много правилна на времето, но след това отрязването й – не е. Такава негативна промяна по времето на с��ца е имало за цяла Източна Европа – Чехословакия, Полша, Унгария, Източна Германия… Но там традициите са съществували. И крачките към връщането към тези морални и естетически ценности при тях по-бързо се извървяха. А е време и ние да излезем от провинцията, убеден е Валентин Щинков. ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Живописта на Кристина Шишкова - хармония и сблъсък от цветове и усещания

Кристина Шишкова, която от дванадесет години живее и работи във Франция, откри своята първа самостоятелна изложба пред софийската публика в галерия “Средец”. Авторката представя живописни платна, създадени през последните три години, като основен акцент в експозицията са творби, рисувани през последните месеци. Това написа за „въпреки.com” изкуствоведката Наташа Ноева, докторантка в Института за изследване на изкуствата на БАН, куратор на изложбата.

Кристина Шишкова е родена през 1989 г. в Пловдив. След като завършва художествената гимназия „Цанко Лавренов“, специалност „Живопис“, е приета в академията École Supérieure des Arts Décoratifs de Strasbourg, където през 2014 г. получава магистърска степен. Специализира в ателието по живопис на Daniel Schlier и в ателието по керамика. Обучението ѝ продължава шест години, от които една година преминава в Академията по изящни изкуства в Щутгарт, Германия.

Кристина разработва поредица пейзажи с изображения на минерали и полускъпоценни камъни, които открива при многобройните си пътувания, както и в музея за минерали в Париж. Те привличат вним��нието ѝ с богатството от цветове и форми и абстрактния си облик и същевременно отразяват трайния ѝ интерес към функцията на цвета и образа. Фокусът върху визуалния аспект се явява основният инструмент за изразяване на смисловото послание и концепцията на авторката. Творчеството й гради мостове между древност и съвремие, черпейки вдъхновение от природата. Обект на интерпретация са скални масиви, минерали, ерозирали повърхности, природните стихии, чиято разрушителна сила ражда нови образувания и форми. Създава пейзажи, в които обекти от натурата се превръщат в носители на нова вещественост. За творчеството й са валидни думите на френския художник Делоне, че композицията „обективизира мисълта на художника, който я конкретизира чрез пластическите елементи на своето изкуство.“

Кристина Шишкова се изразява посредством чистите пластични средства – цвят, форма, линия, фактура. Цветът се превръща в основен изразител на творческата концепция – става едновременно форма и сюжет, тема, която се развива и трансформира извън всякакъв психологически или друг анализ. Авторът се дистанцира от посредничеството на външния свят, на материалните предмети, за да отправи своите послания към зрителя. Стигат й чистите живописни средства, с които оптичните усещания намират своето крайно съответствие в емоционална експресивност. Живописта й е едновременно хармония и сблъсък от цветове и усещане за вечната връзка между човека и природата. В пейзажите й се долавя непосредствената искреност при предаването на състояния от динамично променящата се природа, която поражда различна автономна среда с богатството и силата в нейното претворяване и интензивността на колоритните съчетания.

Кристина Шишкова използва разнообразни изразни средства, за да реализира идеите си –работи чрез наслагване на фини или по-плътни слоеве материя, ��ясък, маслени бои, създавайки балансирана структура от абстрактни линии, форми, монохромни или колоритни цветови решения, велатурно положена боя или гъсто наслоената мазка, и това е съзнателно търсен елемент в живописната й техника. Както тя споделя: „В този процес на работа се появяват реакции, ефекти, които не са контролирани, и именно в тези моменти се случва срещата между това, което търся като автор, и това, което се появява вследствие на реакцията на даден материал. Моето удоволствие идва от това да разреша случването на тези непредвидени реакции в процеса на работа, да приема или преработя дадени ефекти, породени от естеството на използвания материал. Използвам тези ефекти, за да подсиля визуалното напрежение, което искам да създам в творбата.“

Картините й са на границата на фигуративното и абстрактното. Нейните пейзажи не разказват определена история, не натрапват конкретен свят, а по-скоро се явяват една провокация към зрителя, който има възможността да осмисли почти неестествения облик на отделните елементи, сблъсъка на цветове, форми и контрасти, които го поставят върху една нестабилна повърхност и го карат да създаде свой собствен „пейзаж“. Според представите, които й внушават, тя ги преобразува в конкретни веществени обекти (или фрагменти от обекти). Тази, така да я наречем, иконографска „повествователност“ на произведението/образа е взаимствана от предметната реалност, която става нещо второстепенно, а въздействието на „фантазния пейзаж“ и майсторството на изпълнението – главно и единствено. 

Кристина Шишкова създава една автономна естетическа реалност с хармонията на цветовете и изящната игра на линиите, светлосенки и текстурни степенувания, динамиката и баланса на обеми и форми. Силата и интензитетът на цвета стават носители на цялостното експресивно съдържание на творбата. Кристина Шишкова ги определя като ментални пейзажи, тъй като са резултат от създали се ситуации и илюзорни представи, които са оказали трайно въздействие върху сетивните й възприятия. „Фокусирайки се върху материята и цветовете, се стремя да отдалеча възможностите за наративен прочит, които могат да възникнат от фигуративните елементи изобразени в картините ми. Изваждайки изобразените обекти от тяхната среда и представяйки ги в друг контекст, търся да провокирам един вид двусмислие, странност, породена от необичайните връзки, които се създават между тях върху платното.“

Художничката създава светове, в чиито гранични зони се сътворява нова, неподправена, искрена, мистериозна реалия, едно хомогенно пространство с богат диапазон от интерпретации. Доловени за миг от окото пусти брегове, далечен остров, скъпоценен камък, планина, странни структури на обекти на високо вдигнат хоризонт, бурни небеса и надвиснала мистичност – пейзажът може да е романтичен, драматичен, меланхоличен, съзерцателен, мечтателен, лиричен, но зрителят инстинктивно иска да даде смисъл на всяко абстрактно изображение, да търси навсякъде логични връзки и да ги създаде там, където те липсват . А дали това се явява акт на спонтанна екзалтация или разумно контролирана дейност, можем само да предполагаме, важно остава сугестивното въздействие на творбите, постигнато чрез внушителната архитектоника и изяществото на линии, цветове и образи, в които „срещата с пейзажа“ на Кристина Шишкова се превръща в еквивалент и в символ на едно преживяване.

Кристина Шишкова

Участва в множество колективни изложби във Франция, Германия, Полша, България. Живее и работи в Париж. Независимо, че е само на 30 години художничката има сериозна творческа биография. Важно е да отбележим част от най-важните й участия в изложби, предимно в чужбина.

2018 - Биенале по живопис Saint-Grégoire, Франция

2017 - Изложба живопис Novembre à Vitry, Общинска галерия Jean-Collet, Vitry-sur-Seine, Франция

2016 - PARISARTISTES# 2016, Bastille design center, Париж, Франция

_         Изложба на произведенията избрани за наградата за рисунка Pierre David-Weil de l’Academie de Beaux-Arts, Париж, Франция

_        Дом на културата „Борис Христов“, Пловдив

2015 - PARISARTISTES# 2015, Médiathèque Françoise Sagan, Париж, Франция; 

_         Кметство на IX район, Париж, Франция

_         Отворени врати на ателиетата, Bastion 14, Страсбург, Франция

2014 - Regionale 15, куратори Sandrine Wymann и Alice Marquaille, La Kunsthalle – Център за съвременно изкуство, Mulhouse, Франция; 

-          Trois points de suspension, галерия „Syndicat Potentiel“, Страсбург, Франция

2013 - Zig-Zag, Staatliche Akademie der Bildenden Künste, Щутгарт, Германия;

_         VII национална изложба колаж, Пловдив

2013- - 1040 ̊C + 300 kg./5 personnes, галерия „Schaufenster“, Sélestat, Франция

2010- Изложба на VI Международен симпозиум по колаж, галерия „Ромфея“, Пловдив

2009- ART-ZOO, Природонаучен музей, Страсбург, „Нощ на музеите“, Франция.

Изложбата продължава до 31 октомври в галерия „Средец“. ≈

 Текст: Наташа Ноева

Снимки: Личен архив на художничката

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: От музея чрез изкуство … към музея

„Фиктивно обиталище – илюзорни ситуации и вещи” е заглавието на изложбата на Атанас Тотляков и Дарина Пеева /на снимката/ в галерия „Средец“ на Министерството на културата в София. Това е особена изложба – тя интерпретира и използва като обект вещи от къщата – музей на Станислав Доспевски в Пазарджик. Изложбата е продължение на проект, представен за първи път през октомври 2018 г. в Художествена галерия „Станислав Доспевски“ в Пазарджик.

„Обединихме две пространства – къщата музей „Станислав Доспевски” и Градската галерия, носеща също името на художника. Искахме да коментираме темата за паметта, за тези къщи – музеи. Доколко публиката, която се интересува от къщата музей „Станислав Доспевски” ще отиде в Художествената галерия, и доколко хората ходещи в Художествената галерия ще посетят къщата – музей. Искахме да намерим връзка между тези две различни пространства”, казва Дарина Пеева. „В представяния проект фокусът на вниманието е насочен именно към вещите от къщата - музей „Станислав Доспевски“ и чрез изложбата отпраща разсъжденията към тълкуване на понятието за вещност в контекста на героизиране на притежанието. Замисълът на авторите на изложбата е провокиран от една особеност на съвремието – отдалечеността на светското от изкуството и неговата слятост – почти изцяло с потребяването на вещи”, пише в свой текст за изложбата Атанас Тотляков. Художниците са снимали и пренесли самата къща „Станислав Доспевски” в Градската галерия. Но не буквално, а интерпретирайки я със свои своеобразни реплики към вещите и художника. Защото все пак Доспевски е един от първите български художници с академично образование и е носител на новото модерно влияние в нашето изкуство.

“Фиктивно обиталище – илюзорни ситуации и вещи” - графики на Атанас Тотляков 

„Домът на Станислав Доспевски институционално е трансформиран в невъзможно за обитаване място, той е среда за наблюдение. Запазените в автентичен вид вещи са експонати, предназначени единствено за съзерцаване – тяхната функционална същност е преустановена. Столът, на който Доспевски е седял, днес е пособие – фикция, непособие. Музейният характер на къщата налага нормативно табу за използването на всеки предмет в нея. Дори някой да си позволи да почувства с повърхността на тялото си физическата форма на същия стол, то той не може да отмени забраната. Столовете, масите и всички материални неща са документално приближени до феноменологичното битие на едно произведение. Изрично е посочено, че те ще бъдат гледани”, отбелязва в текста си Атанас Тотляков. В представяната изложба авторите демонстрират възможността технологично да заимстват образите на вещите от къщата музей „Станислав Доспевски“ и да създадат нова ситуация, в която самите вещи/предмети или техни елементи ще са обект на художествена интерпретация. Така се създават художествени творби, свързани наглед (тяхната сетивна външност) с не-пособията от дома на Доспевски и едновременно с това съществуващи паралелно с тях.

Една от творбите на Дарина Пеева

Дарина Пеева обяснява, че за тях основното е въпросът за паметта. Доколко тя може да присъства в съвременното общество и предизвиква интереса на хората. „Изложбата се нарича фиктивно обиталище, защото говорим за един дом, който не е дом, за мебели, които вече не са мебели – те са обекти. Сменени са самите предназначения на обектите и пространствата”, казва художничката.  И добавя, че за нея винаги е било интересно защо хората отиват да гледат тези къщи - музеи. И нейният отговор е, че може би има нужда да бъде провокиран зрителят да види къщата - музей и интерпретацията на тези предмети. „Изложбата „Фиктивно обиталище – илюзорни ситуации и вещи” намира дълбоки основания в споделеното от Адорно, че е лесно да се мисли за автономията на произведенията на изкуството като че ли няма нищо общо с външния свят „освен заимстваните елементи, които встъпват в една изцяло променена зависимост“, пише още Атанас Тотляков.

Дарина Пеева пред свое платно

Самата идея за изложбата е дошла от Художествената галерия – Пазарджик и художниците са държали да я свържат със средата. По същия начин се опитват да я свържат и със средата в столицата – близостта на галерия „Средец” с храма „Света Неделя”. „Част от олтарните икони в храма са дело на възрожденския иконописец и живописец Станислав Доспевски – без съмнение един от големите новатори на епохата. Съвременните историци на изкус��вото смятат, че именно той въвежда светската живопис в България. Тази закъсняла „десакрализация на изкуството“ е процес, който изостава в сравнение с развитието на културата в Европа през същия исторически период. С определението „закъсняла десакрализация“ не се цели омаловажаване на постиженията на художника, а се посочва идейната отдалеченост на процеса като функция на времевата линия”, отбелязва още Тотляков. А художничката Елена Панайотова каза при откриването на експозицията, че това е техният поглед към къщата - музей. И един опит да пренасочат измерението на наследството на Доспевски към европейска перспектива, с нови техники, с нови материали и преосмисляне на традиционното културното наследство.

Атанас Тотляков продължава със своите търсения, познати и от Националните есенни изложби в Пловдив

Всъщност с търсенията на Атанас Тотляков сме се срещали и в националните есенни изложби в Пловдив, в които той беше един от участниците. Различни изглеждат нещата от всекидневните ни предмети и обкръжение през гледната точка на графика Атанас Тотляков. Той интерпретира през фотографията и графиката обикновени предмети, които придобиват съвсем друго внушение и изображение. Тогава той представи един свой проект, наречен „Естезика”: „Първата стъпка е да насоча вниманието си към материални неща, обикновени пособия като стара, тапицирана с кожа закачалка за дрехи или магнитна дъска за рисуване. Всеки един от нас във всекидневието има непосредствен контакт с такива незабележими предмети”, каза той пред „въпреки.com”. А за термина „естезика” добави: „Естезика не е грешно изписана Естетика, а термин, който е въведен от френския поет и интелектуалец Пол Валери. Това се случва в Париж през 1937 година, когато Валери е поканен да открие Втория международен конгрес по Естетика и Изкуствознание. В своята реч, той излага идеята за разделяне на Естетиката на две субдисциплини – Естезика и Пойетика. Първата от тях, Естезика, „се отнася до изучаването на усещанията, и по-специално работите, имащи за обект възбудите и сетивните реакции, които нямат еднотипна и точно определена физиологична роля”.

Художникът Радоил Серафимов на изложбата в галерия „Структура”

Друг млад художник – Радоил Серафимов, познат ни от Националните есенни изложби в Пловдив и друга изложба в галерия „Стубел”, е част от експозицията на галерия „Структура”, която се откри тази седмица. Там той се представя заедно с Руди Нинов и Станимир Генов. „Изложбата се нарича „Всичко наведнъж” и е резултат от няколкомесечно сътрудничество между тримата автори и съсредоточаване върху съвместната работа чрез активни разговори и обмен на идеи. Названието на изложбата изразява както начина, по който се създават творбите – като процес на напластяване върху платното на събраните знания, енергия и умения, така и на начина, по който се разкриват пред публиката – цялостно и изведнъж. В чисто практичен план заглавието визира и факта, че нито една от показаните работи не е мислена предварително, не е скицирана и „проверена“в рисунка или друга медия. Всички творби са се появили „наведнъж“– като в някакъв ритуален транс, който свързва началото с края. Всъщност нито началото, нито краят имат значение, а онази неизбродима материя, определяща тези две точки”, пише в анотацията за изложбата.

Още от изложбата в галерия “Структура”

Тримата автори имат престижни изяви и награди, но ни се иска да цитираме едно мнение на Радоил: „Вълнува ме натрупването на боя и движението ѝ като маса. Без предварителна яснота за конкретен краен резултат се потапям в процес на постоянно търсене и преформатиране. Свободното цапане и потъването в това действие ме освобождава от предишни мои регулации, поставяйки ме в нови такива. Натрупването на движения и боя едни връз други приближава към зрителя един процес и неговото времево стопиране, като краен резултат. За мен е важно в картината да има непреднамерен емоционален заряд, изразен в динамика или покой.” А колкото за бъдещето на живописта, в която вярва, цитира американския художник Чък Клоуз, че най-доброто време да се прави живопис е, когато всички си мислят, че тя е умряла…  

Милко Божков по време на ателието му в Художествената гимназия в София през 2018 година

Радоил Серафимов участва преди време в галерия „Стубел” заедно с Красимир Карабаджаков и Любен Малчев с изложбата „Ателиета”. Пишем учител /Красимир Карабаджаков/ и ученици /Радоил Серафимов и Любен Малчев/, защото те са свързани и с общи образователни ателиета. „Красимир Карабаджаков доскоро е бил преподавател и на двамата във Факултета по изобразително изкуство във Велико Търново. И това личи, но не бива да го търсим в смисъла на подражанието. Важно е да се подчертае, че в изложбата присъства линия на приемственост на осъзнато равнище. Всеки е себе си, като в същото време е осезаема и концептуално изведена ролята на учителя”, каза при откриването на изложбата изкуствоведът проф. Свилен Стефанов.

Рисунки на Милко Божков в галерия “Дебют” от времето, когато е бил ученик в Художествената гимназия 

Много е важна ролята на приемствеността в изкуството, за което сме говорили често. И сега не можем да не отбележим две изложби в София на художника Милко Божков. След вълнуващата и мотивираща творческа среща между Милко Божков и учениците от Художествената гимназия през 2018 г., галерия „Дебют” представя експозиция „Милко Божков в ХГ и после”. Идеята да се представят в едно пространство творби, правени по време на ученическите години в Художествената гимназия, заедно с такива, които проследяват творческия път на автора до наши дни, е попътна на художника, който може всичко, прави с лекота това, което му харесва и осмисля най-добре свободата да си художник. Освен това Милко Божков показа и изложба акварели в столичната галерия „Арте” в чест на напусналия ни неотдавна художник Стоян Цанев. Но не в негова памет. И някак си думите на Милко Божков пред учениците и сегашната му изложба с акварели се събират в един важен творчески урок. Още повече, че продължава и друга негова изложба – „Приказки” в друго столично училище по изкуствата - НГПИ „Свети Лука“. С нея в училището гостува галерия „Масларски”, като част от проекта „Гостуват ни”, което показва отношението и на галерията, и на художника към младите бъдещи колеги.

Акварел от новата изложба на художника Милко Божков в галерия “Арте”

А иначе при голям интерес премина през 2018 година ателието на чувствителния художник в Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров”, когато сподели с учениците своя опит: „Не мога да ви уча на нищо, защото нямам този талант. Това да учиш деца или студенти не е просто да завършиш някакъв курс или университет, но трябва да имаш талант за това. Баща ми и майка ми бяха учители, но този талант го нямам. Ще ви покажа как правя това без да смятате, че това е начинът, по който трябва да се прави акварел” каза Милко Божков пред учениците. И добави за своята гледна точка: „Акварелът е такава техника, че много по-често нещо не става, отколкото става. Моят принцип за правене на акварел – по-малко боя, повече вода. Има други художници, които са друг тип. Аз се опитвам да запазя свежестта на белия лист, който да излъчва светлина отдолу”.  Според него старите големи китайски, японски художници не се стремят да запълнят белия лист с боя, а той е част от структурата на изображението, което искат да направят. И в крайна сметка, както сподели: „Ако нещо не си го преживял, каквото и да е то и не е минало през сърцето ти, няма как да стане картина или рисунка, която да развълнува другите. Има художници, добри майстори техничари, които цял живот правят едно и също нещо. Но се вълнуват единствено дали може да го продадат. Тогава една картина няма стойност и смисъл, който да оправдава защо си се учил толкова години в специализирано училище и в академията”. И своите думи той доказва с акварелните си творби, които могат да бъдат видени в галерия „Арте” до 25 април. ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Споделяме свои акценти за годината, не правим класации – I част

Не подкрепяме класациите за изкуство, затова ще споделяме само свои гледни точки и това, което ни е направило впечатление. Това разбира се, ще бъдат и културни събития и произведения, но и /не/културни случки, които влияят. Това не е всичко, което се е случило или не в изкуството и културата у нас тази година. Не приемаме и „отлъчването” на творци от страна на някои медии заради идеологически критерии. Единственият измерител е качеството на произведенията и тяхната демократична насоченост. Още по-малко патриотарските изцепки. Не споделяме воплите за загиващото изкуство, но и не смятаме, че държава и институции трябва да абдикират от подкрепата си.

Но може би все пак да започнем със скандалите – истински или измислени. А и сме убедени, че лоша реклама няма. Дълго време колеги журналисти се занимаваха с фалшивите произведения на изложбата в столичната галерия „Структура” в изложбата „Модернизъм и авангард. Българската перспектива”. Някак си много стойностни изложби в тази галерия преди това преминаха доста под сурдинка. Но когато излязоха няколко фалшификати медийният интерес се оказа изключително повишен. В крайна сметка все още не се разбра каква е истината за фалшификатите. Не е тайна, че има пазар на фалшификати и в българските условия, не само в световни. Но това не бива да омаловажава качествата на една такава галерия като „Структура”.

Последният ден на предсрочно закритата изложба в галерия “Структура”

Или пък друг измислен скандал - грозната атака срещу илюстрациите на Любен Зидаров за юбилейното издание на Хари Потър. Седемте юбилейни издания, излязоха на 13 ноември – датата, на която през 2000 г. у нас се появява първият роман „Хари Потър и Философският камък“. Любен Зидаров има повече от седемдесет години активна творческа дейност зад гърба си, през които е илюстрирал над 200 заглавия от българската и световна литературна класика. Днес той е един от малкото илюстратори в света, художествено превъплътил и историята за Хари Потър при подкрепата на Дж. К. Роулинг. И сме щастливи, че с наше участие журналистическото жури даде наградата „Златен лъв” на юбилейната поредица на книгите за Хари Потър с илюстрациите на Любен Зидаров.

Любен Зидаров е все така неуморен и перфектен

Не сме почитатели на Хари Потър, нито на Джоан Роулинг, независимо дали се появява под собственото си име, или под псевдонима си Робърт Галбрейт. Не сме и особено впечатлени от филма по книгата и от книжарницата й в Порто, Португалия, където й дошла идеята за Хари Потър – едно доста комерсиално заведение, в което сме били. Но така или иначе, медийният интерес към поредицата е изключителен. И тук се появява чудесният български илюстратор Любен Зидаров. Той прави илюстрациите за юбилейното издание не само майсторски, но и нетривиално и най-неочаквано те срещат изключителна съпротива. Вероятно защото не са накъдрени по подобие на филмчетата. Очевидно, ��тава дума за войнстваща неграмотност в сферата на изкуството и илюстрацията, характерна за съжаление в нашето общество. Свидетели бяхме включително и до призиви за изземване на тиража или до отстраняване на постерите в градинката „Кристал” в София.

И още един скандал – този път чисто литературен - около „превода“ на съвременен български език на „Под игото“ от Иван Вазов на издателство „Византия“. И тук ще си позволим да цитираме културолога проф. Ивайло Дичев: „Този път тя поставя на дневен ред въпроса за отношението към нашето минало: кое е по-важно - да разбираме смисъла или да възпроизвеждаме формата? Този въпрос често се е появявал в историята на религиите като спор между тези, които искат да адаптират свещените текстове към съвремието и фундаменталистите, които смятат, че не бива да се пипа нито запетайка. Е, малко пресилвам, защото текстът на Вазов е общо взето разбираем за съвременния читател. Основният проблем не са обясненията към „гологлав“ или „посегателство“, с които се подиграват медиите - проблемът са турцизмите. И именно тук проектът на издателство „Византия“ ни поставя пред едно нерешимо противоречие. От една страна, произведението е сакрализирано от патриотите като най-велико и основополагащо за българската свяст. От друга - то става все по-неразбираемо заради обичайните навремето турски думи…Четенето на текстове от далечни епохи предполага усилие и за вникване в думите на онази епоха - част от смисъла на литературата е да се пренесеш не само в сюжета, но и в семиотиката, в начина, по който са конструирали смисли, които днес са ни вече чужди. Така впрочем се учи чужд език - не просто превеждаш думите, а се опитваш да разбереш как мисли другата култура… Всякакви неща правят по света - не само осъвременяват Шекспир или Расин, а и предлагат на учениците преразказ на основните моменти от сюжета - после в часа се анализират определени пасажи. А който реши да се посвети на филологията - нека да чете внимателно и изцяло, с речник в ръка. Аз не виждам в това ��ищо скандално. Въпросът е какво искаме да постигнем: досаден ритуал по сакрализация на определени четива или разбиране на една минала епоха, когато не само хората и нравите, но и езикът е бил различен от нашия“. Това написа проф. Ивайло Дичев, а журналистическото жури на „Златния лъв” „отличи” изданието със своята Антинаграда.

По този начин на два лаптопа в галерия “Средец” на Министерството на културата в един ден за няколко часа бяха демонстрирани проектите на участниците в конкурса за българското участие на Венецианското биенале

Иначе от гледна точка на скандалите имаше и друг заради българското участие на Венецианското биенале. Това впрочем, не е за първи път. Недоволни имаше и преди време за участието на Павел Койчев, Греди Асса и Хубен Черкелов. Не искаме да се спираме на качествата на спечелилата работа и до колко конкурсът е бил съобразен с кратките срокове за решение на журито. Но искаме да отбележим, че Министерството на културата направи едно доста скромно представяне на участниците в галерия „Средец” на МК, в което един ден на два лаптопа, желаещите можеха да видят през главите на другите кандидатстващите. А това бяха проекти на водещи творци у нас, работите на които независимо дали класирани или не, би трябвало да се видят. И едно изключително положително събитие – Съюзът на българските художници с председател Любен Генов успя да осъществи ремонта на галерията на ул. „Шипка” 6 и тя започна да се превръща в едно съвременно пространство за експониране на художествени творби, където продължава Осмото международно триенале на графиката.

Новото реновирано пространство в галерията на СБХ на ул. “Шипка” 6 в София беше открито с Осмото международно триенале на графиката

А колкото до одобряването в различни конкурси искаме да прибавим още нещо. В подобни уж демократични процедури, особено свързани с филми, се размахват някакви точки. Как се съставят тези точки /които също са субективни/ е отделен въпрос. Но зад тези точки се скрива собственото мнение. Разбира се, че можеш да харесваш нещо или да не го харесваш, това е твое право. Както на кандидатстващите, така и на оценителите. Но застани зад своята позиция и кажи – това приемам, това не. И се обоснови. Може да си прав, може и не. Но застани със своето лице, а не се крий зад някакви нещастни точки. Това, впрочем важи и за някои от конкурсите в Министерството на културата. Свидетели бяхме на последния такъв за директор на Националната галерия. Двама от явяващите се /Филип Зидаров и Надежда Джакова/ не събрали точки?! и остана сегашната директорка Яра Бубнова. Не казваме дали тя е най-добрият вариант или не. Но какви са тези точки??!!! Нека всеки от комисията каже – аз съм ЗА, аз – ПРОТИВ. Докато не застанем с лицата си, демокрация у нас няма да има. Не става дума да протестираме срещу едно или друго, а да отстояваме мнения не само за утилитарни искания, а и за духовни пристрастия. Дори и да си нарушиш взаимоотношенията с колегата. А не – аз на теб, ти на мен… Въпросът е на принципи и стойности. Което, впрочем е проблем и на критиката у нас за художествени произведения.

Тео Ушев на срещата му с младите в Софийска градска художествена галерия

Но това все пак остава за сметка на избора за решение на всеки човек – дали оценяващ или оценяван. Защото когато следваш своя път, едно или друго правилно или неправилно решение не може да те разколебае. И тук искаме да споделим за думите на Тео Ушев, който имаше чудесна среща в Софийска градска художествена галерия със студенти и ученици от художествени училища след прожекцията на филма му „Физика на тъгата” по книгата на Георги Господинов. По-късно ще стане дума за качествата на филма, който наистина развълнува публиката в препълнената зала 1 на НДК. На срещата с младите Тео Ушев искаше обаче да чуе и противоположни мнения, а както каза, негови проекти са отхвърляни от Националния филмов център. Прекрасно впечатление обаче ни направиха думите му. Той не се държеше като звезда, а като човек, който има своите съмнения и неуспехи. И го сподели с присъстващите.

Теодор Ушев

При това каза думи, които всеки от хората занимаващи се с изкуството, трябва да помнят: „Никога не трябва да се приемат неуспехите персонално. Много хора ги приемат лично. А когато имате неуспех, той не е персонален за вас. Приемате го като стечение на обстоятелствата. Ако става дума за жури, приемете, че точно това жури не харесва вашата работа. Това не означава, че вие сте лош артист или че вашият проект е по-лош. Просто не става. Друго жури пък ще го хареса. И това е често – недейте да си мислите, че когато се появите ще ви дадат Голямата награда. В изкуството няма най-хубаво или по-малко хубаво. Има нещо, което се харесва от повече хора или от по-малко хора. Има филм за всеки фестивал, има фестивал за всеки филм. Просто трябва да си намерите мястото и да не го взимате лично. И да не се фрустрирате. Или да се обиждате – това е най-глупавото нещо. Ако не са оценили вашата работа и вие да им се обидите…”, бяха препоръките на Тео Ушев към младите му бъдещи колеги.

Част от изложбата „Думи, образи, места” в СГХГ по повод 140 години от обявяването на София за столица

И понеже стана дума за Софийска градска художествена галерия, в нея имаше няколко прекрасни изложби, а тя все повече се превръща не само в галерия, а и в културно средище. В което се организират най-различни културни събития, включително и концерти. А две от изложбите все още продължават – „Думи, образи, места” по повод 140 години от обявяването на София за столица и „Галерия на 6-те” по повод 120 години от рождението на Дечко Узунов. Ние от фондация „Въпреки” също благодарение на партньорството с галерията осъществихме дискусията „Музеят – възможен или невъзможен”. Проектът беше по програма, финансирана от Националния фонд „Култура”. Впрочем, благодарим на фонда, защото той през годините ни е подкрепял в различни проекти. В случая основната тема беше за Музей за близкото минало. Смятаме, че такъв музей най-сетне и при нас трябва да бъде създаден. Мненията на дискусията бяха различни – от това, че не му е дошло времето, до че много сме закъснели. Така или иначе, всичко зависи от желанието на Столична община и държавата. По темата, всеки, който би искал може да прочете в нашия сайт „въпреки.com” тук. Само ще добавим, че в рамките на проекта имаше и социологическо изследване осъществено от екип с водещ Цветозар Томов, като преобладаващите мнения бяха за нуждата от такъв музей.  Според данните 35,7 % от столичани смятат, че създаването на Музей на близкото минало е много необходим. 47,2 % смятат, че е необходим, но се съмняват, че в момента е възможен обективен разказ за близкото ни минало. Едва около 12 % смятат, че такъв музей не е необходим. А около 85 % отбелязват, че биха го посетили ако съществува.

Цветозар Томов при представянето на социологическото изследване в рамките на дискусията ни в СГХГ

Освен това, един от въпросите беше за най-подходящото място за такъв музей. 67% процента от жителите на София сочат за това място подземията на бившия мавзолей на Георги Димитров. Това място е деактувано и предоставено на СГХГ за музей за съвременно изкуство с решение на СОС. Смятаме, че тази идея не противоречи на създаването на Музей за близкото минало, защото начините за експониране на това време могат да бъдат различни. Би могло да се използва и пространството над тези подземия, което сега също е предоставено на Дирекция „Култура” на Столична община по програма „Навън”. Нашето предложение и настояване е да се организира час по-скоро конкурс за идеен проект за подобен музей, неговото място и тематичен обхват. Включително и с чуждестранно участие. Смятаме, че трябва да има и обществена дискусия по предложенията. Готови сме да участваме в нея, за да се стигне до най-добрия начин за експониране. Вярваме, че това е път да се осмисли и нашето настояще.

Пултът за управление на мумията в подземията на бившия мавзолей на Георги Димитров

Надяваме се, че тази дискусия няма да остане само като реализиран проект, а и да доведе до реални резултати. Въпреки, че преди време също в СГХГ бяхме реализирали друга дискусия – „Скулптурата и градът” за мястото на скулптурата в градската среда /можете да прочетете тук/. За съжаление продължават да се правят недомислени паметници в градовете, където инициативни комитети намиращи пари налагат свои не дотам естетически издържани критерии. А не се прави нещо особено за осъществяването на съвременни скулптурни намеси в градската среда. А има прекрасни примери за подобни проекти като изложбата на Павел Койчев в столичната галерия „Сан Стефано”. В нея скулпторът остава верен на своите търсения за намеси в градското пространство. То е илюзорно и може би точно за това изложбата е озаглавена „Почти възможно”.

Част от изложбата на Павел Койчев “Почти възможно”

„Деветте обекта в новата инсталацията на Койчев (проектирани върху черно-бели фотографии на „нищо неподозираща” околна среда) хем продължават природата в собствения си пластически език, хем символно се отдалечават от нея, за да дадат простор на културна игра без цел и граници“ – написа за изложбата Георги Лозанов. Експозицията е от огромни табла, които наистина, ако има достатъчно воля, могат да бъдат поставени като стойностни пластики в дадено селище. Местата, които фиксира авторът са Трявна, Белоградчишки скали, пред Двореца в София, които да облагородят средата, да бъдат контрапункт на битовизма и всекидневието, една връзка между човек и природа. В експозицията бяха представени и макети на самите негови девет обекта, на постаменти, които са цветни, в едно интересно формообразуване, направени от обикновени материали, но въздействащи мащабно и много лично като решение. „Почти възможно“ е да се осъществи в голям мащаб една такава скулптура, почти невъзможно е да се намерят смели, решителни, обичащи изкуството хора, които да ги реализират.

А така би могъл да изглежда площадът пред бившия Дворец в София

Тръгнахме по линия на изложбите, но не ни се иска да продължаваме за тях. Не защото ги няма, а защото са повече от достатъчно. И това е нормално. Българските художници и съвременни визуални артисти все повече се налагат и в света. Но искаме да прибавим нещо и за парламента от гледна точка на журналистите и културата. В едно от последните парламентарни питания за годината имаше въпрос за свободата на словото към министъра на културата. Уговорката от опозиционния питащ беше, че все пак Министерството на културата няма особени правомощия в тази област. Но все пак, той си пита. При това като вина на държавата и управляващите вмени ширещата се все повече самоцензура. Не защитаваме нито управляващите, нито държавата, но все пак САМОЦЕНЗУРАТА е въпрос на самите самоцензуриращи се „журналисти”. Защото като не искаш да правиш нещо, не го правиш, като поемаш всички рискове на това. А не както беше казала преди време наша бивша колежка – какво пък, това си е работа като всяка друга…

Само, че журналистиката не е работа като всяка друга и се прави с убеденост и позиция!!! А иначе за неадекватните питания в парламента ни се иска да спо��енем още за едно – за книжарницата на „Хеликон” в Евробългарския културен център при МК, която била закрита! Но тя не е закрита, а просто й е изтекъл договора… И Министерството на културата, което е собственик на сградата иска да оползотвори пространството не за кръчма, а за библиотека на Института за недвижимо културно наследство. А и „Хеликон” има достатъчно книжарници не само в София. Тоест всички вопли за „унищожаване” на културата са несъстоятелни. И така се профанизира от някои депутати самият смисъл за намесата на държавата в културните процеси… А за сега спираме дотук. Но както се казва във филмите: To Be Continued - следва продължение на нашата гледна точка...≈

Текст: “въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Каталог и филм за шейсет годишната на галерия „Петко Чурчулиев"

Градската художествена галерия "Петко Чурчулиев" в Димитровград отбелязва този година своята 60-та годишнина.  Открита е на 24 май 1962 година като художествена сбирка към ГНС. Най-голямо обогатяване на своя фонд галерията има през периода 1974-1991 г. , когато е отдел “Художествен” към градския музей. С протокол №23 от 5 май на Министерството на културата през 1991 г.  Художествената галерия е призната за самостоятелен институт.

По повод годишнината бе представен юбилеен каталог с дизайнер талантливата плакатистка и художничка Люба Томова и документален филм, посветен на галерията в Димитровград с автор-режисьор Славян Костов. Премиерата се състоя на 18 ноември, малко повече от две седмици след като Люба Томова получи Голямата награда на 10-то юбилейно издание на Международното триенале за сценичен плакат на 1 ноември.

Славян Костов, Емилия Стоева и Люба Томова

Важното и ценното е, че Люба е първият български автор, който печели Голямата награда в неговата история, позната и авторитетна в целия свят. За това вълнуващо не само за нея събитие във „въпреки.com” може да прочетете тук. Миналата година тя гостува през юли в галерия „Петко Чурчулиев“ с нейни авторски плакати с изложбата „Асоциално за социалното. Стъпка 2“.

Но да се върнем към Димитровград, наричан някога „градът на мечтите“ и галерията. На представянето на каталога и филма в пространството ѝ, където е експонирана изложба на забележителния художник академик Румен Скорчев (1932-2015), уредникът на галерията Емилия Стоева: “Работата по този проект беше вълнуваща и предизвикателна и продължи година. Благодаря на екипа, с който работихме усърдно. За мен, като нов уредник това бе полезен опит и подробно и в детайли се запознах с фонда на галерията”. Каталогът и филмът се реализират благодарение на спечелен проект по програма „Визуални изкуства 21“ към Национален фонд  „Култура“. В албума е пресъздаден богатият фонд на галерията с неговите автори, събиран през последните шест десетилетия.

От филма - откриването на петото биенале на сценичния плаката в Димитровград

Филмът проследява историята на галерията от нейното създаване до днес. За нея разказват уредници, работили в нея, художници, общественици, граждани с отношение към изкуството. Припомня и за художника и преподавател, чието име носи галерията – Петко Чурчулиев (1942-1995 г.), която от 1998 година по решение на Общинския съвет в града. Припомняме, че през ноември 2020 година се откри негова ретроспективна изложба в галерия „Средец“ на Министерство на културата. Той е роден на 8 юли 1942 г. в пловдивското село с. Искра, но от 1963 г. живее в Димитровград. Учи специалност „Живопис“ във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий”. В периода 1963-1967 г. работи в ЦРБ – „Марбас” – Димитровград, като ел. монтьор и заводски художник. Дипломира се през 1971 г. Работи като художник на Градски народен съвет, като уредник на Художествената галерия и преподавател по изобразително изкуство. Бил е член на Ателие на младия художник (АМХ) и член на ръководството на Съюза на българските художници - група „Хасково“. Реализирал е сам и в съавторство с Атанас Яранов, Михалис Гарудис, Владимир Пенев, Кольо Гецов, Георги Стойнев и други над 10 монументални произведения – стенописи, керамични пана, сграфито. През 2001 г. е представена изложба – дарение от семейство Чурчулиеви за ГХГ „Петко Чурчулиев”.

Петко Чурчулиев "Автопортрет"

За художника авторитетният изкуствовед Максимилиан Киров (1930-2003) пише навремето: „Петко Чурчулиев е сравнително по-слабо известен от редица други представители на своето поколение. Но причините за това не трябва да търсим в изявите му като творец, а в неговата чисто човешка скромност. Уединен в своя личен свят, той разкрива в творчеството си една много деликатна творческа художническа чувствителност, намираща израз не само в приглушения като тоналност колорит, но и в умението да види и усети духовната чистота на своите персонажи. Дори когато чувството го кара да подчертае експресивността на пластичния език, живописецът никога не напуска пределите на своята естетическа и емоционална мярка.“

В края на живота си Петко Чурчулиев изявява един много своеобразен възглед за сюрреалистично въздействие на картината, който намира израз в разбирането му за нефигуративно изкуство, защитено авторски на много високо художествено равнище. След като завършва живописния отдел към Великотърновския университет при проф. Васил Стоилов през 1971 г., той живее и твори в Димитровград, където в продължение на пет години е уредник на Градската художествена галерия. Това не му пречи да участва в голям брой окръжни и общонационални изложби. Неговите творби са притежание на НХГ в София и галериите в Димитровград, Шумен, Хасково, Благоевград и на няколко частни колекции в България, Гърция и САЩ. Негови творби участват и в музейната колекция на Петер Лудвиг в град Аахен, Германия. Неговият син Стефан също е художник и през октомври миналата година имаше изложба в столичната галерия „Контраст“ „Натюрмортът“, от пясък. А за баща си каза, тогава: „Целият занаят съм взел от него. Той беше първият ми учител, с него сравнявах всичко. Цялата философия, отношението към живописта е от него.“

От филма - ГХГ "Петко Чурчулиев" в Димитровград

Връщаме се към всичко това, за да подчертаем, че семейство Чурчулиеви за от големите дарители с картини на димитровградската галерия в годините. Значими дарители на галерията през 80-те години са почти всички предприятия в града – ДЗ “Вулкан”, Химическият комбинат Димитровград, Мини “Марбас”, Полиестерният комбинат и др. Дарители са и някои от местните художници. С големи колекции в дарителския фонд са: СБХ, подарил театрални плакати от изданията на Биеналето на българския театрален плакат, провеждано в града (1980 – 1990 г.); Валя Крайшникова, подарила 25 картини от своя баща Асен Крайшников (1911-1987 г.) – първия дипломиран художник и учител в града Семейство Чурчулиеви, дарило 33 картини от художника Петко Чурчулиев (1942-1995 г.) – един от основателите на художественото ядро в града.

Галерията притежава творби от известните български живописци Александър Петров, Борис Данков, Стефан Гацев, Дора Бонева, Лиляна Дичева, Васил Вълев, Веса Василева, Иван Кирков, Николай Майсторов, Атанас Шаренков, Ганчо Карабаджаков и други.

Българската графика е представена с авторите Стоимен Стоилов, Борислав Стоев, Георги Лечев, Захари Каменов, Иван Димов, Тодор Панайотов, Иван Нинов, Анастасия Панайотова, Стоян Стоянов, Христо Нейков.В раздел “Скулптура” са пластиките на Альоша Кафеджийски, Маргарита Пуева, Христо Харалампиев, Снежана Симеонова, Иванка Сокерова, Кирил Матеев, Румяна Русинова. Новосъздаденият раздел “Нови форми” засега е съставен от творби на авторите Недко Солаков, Кирил Прашков, Дан Тенев, Румен Богданов, Кольо Карамфилов, Моника Фишер и Христо Явашев. В галерията са представени и художници от региона.

От ляво на дясно: проф. Божидар Йонов, Юрий Дачев, Люба Томова и проф. Георги Янков

Припомняме и още важни неща за галерията в Димитровград. По повод на 10-то юбилейно издание на Международното триенале на сценичния плакат един от неговите създатели проф. Божидар Йонов сподели: “Началото, все пак не беше в София, а в Димитровград – едно малко представяне на български плакатисти с театрален плакат в града и там дойде идеята то да премине в София и оттам да стане международно.“ Представянето на българския театрален плакат има шест издания в Димитровград. Галерията „Петко Чучурлиев“ е една от малкото в страната, която има отдел Плакат и там се пазят безценни образци. Организаторите на Триеналето са поели ангажимент от всяко да правият колекция от избрани шедьоври и да ги даряват на галерията. Може би именно за това и през май, около датата на откриването на галерията изложбата, която се откри тази година беше наречена "Запазена марка" с куратор доц. Ненко Атанасов, плакатист, преподавател в НХА. Той каза тогава: "Идеята на тази изложба е да събере всички запазени знаци, фирмени надписи, емблеми, лога и марки ,които са създавани за Димитровград и за Хасково в периода началото на 60-те до края на 90-те години, един от най-качествените периоди в българския графичен дизайн".

От филма - жилищна сграда в Димитровград

Много може да се пише за Димитровград, за начина, по който е изграден, обединявайки трите села Раковски, Марийно и Черноконев. На 2 септември 1947 г. с решение, подписано от тогавашния министър-председател и лидер на БРП (к) Георги Димитров, който, в духа на култа към личността на тоталитарните диктатори му дава собственото си име. Димитровград е застроен в типично сталински стил, популярно известен като „сталински барок“. Фасадите от най-ранния социалистически барок често са монументални, с цокли в стил рустика, малки декоративни балкони и тежки полуколони. В града се срещат и сгради, издигнати в по-късния стил на архитектурния модернизъм от 70-те и 80-те години на ХХ в. В младите ни години, когато се налагаше да отиваме в командировка в града си беше потискащо преживяване, но това е друга история… По проекта на Фондация „Въпреки“ „Музеят възможен и невъзможен“, 2019, дискутирахме, вдъхновени от едноименната книга-изследване на доц. Николай Папучиев, преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ с експерти и Димитровград,  където има “Ретроапартамент" от годините на социализма към историческия музей “Пеньо Пенев”.

Кабинет в “Ретроапартамент" към историческия музей “Пеньо Пенев” - Димитровград - снимка личен архив на Николай Папучиев

Тогава авторът каза за „въпреки.com”: „ Може би ние си живеем още в късния социализъм. Нашият бит е като че ли организиран около късния социализъм. Ако се загледаме около това, което хората при ремонти изхвърлят от къщите си, това са мебели от 70-те години. Или от 80-те -  преживели 50, 60 години. Ако щете и манталитетно живеем с този период. Точно защото не се създава критична позиция. А желанието за промяна идва, когато най-напред видиш онова минало, отдалечиш се от него и тогава поемеш в някаква друга посока“. /Целият разговор в контекста на времето не само в България, но и в Централна Европа може да прочетете тук./

Това не е самоцелен цитат, а напомняне за времето, което е било и, в което живеем. Защото галерията е събирала високо художествени творби, в драматичния театър в града „Апостол Карамитев“, когато го имаше се играеха авангардни постановки, дебютираха млади театрали, в Младежкия клуб се обсъждаха книги и филми, недостъпни за широката публика, въпреки. И този великолепен каталог разказва за това и за случилото след него в художествената биография на галерията, на работилите в нея, на сегашните уредници и на самите художници… ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Ненко Атанасов

[magdalenagigova]

Антонина Стоянова разгледа "Дарените творби" в галерия "Средец"

Антонина Стоянова разгледа “Дарените творби” в галерия “Средец”

„Дарените творби“ разказват истории в галерия „Средец“ Знакови картини и пластики от съкровищницата на НДФ „13 века България“ за първи път в една изложба Забележителни произведения на изкуството от световно признати автори, които за първи път заедно напускат съкровищницата на Националния дарителски фонд „13 века България“ са представени в изложбата „Дарените творби“. В галерия „Средец“ на…

[magdalenagigova]

НДФ „13 века България“ представя 20 знакови произведения с „Дарените творби“

НДФ „13 века България“ представя 20 знакови произведения с „Дарените творби“

НДФ „13 века България“ представя 20 знакови произведения с „Дарените творби“ Двадесет произведения, всяко от които разказва история, ще представи Националният дарителски фонд „13 века България“ от 8 до 18 ноември 2022 година с изложбата „Дарените творби“ в галерия „Средец“ на Министерството на културата. Онова, което обединява авторите от различни епохи е, че техните скулптури, картини и…

[magdalenagigova]

Журито обяви шестимата номинирани за Роман на годината

Журито обяви шестимата номинирани за Роман на годината

Журито обяви шестимата номинирани за Роман на годината Наградата в конкурса, организиран от Националния дарителски фонд „13 века България“, по традиция ще бъде връчена на 11 май Развръзката на единадесетото издание на конкурса „Роман на годината“ ще бъде по традиция на 11 май, но до връчването й в галерия „Средец“ шестимата номинирани ще тръпнат кой от тях ще получи престижния приз. Ще…

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Албумът „Живопис“ - лично споделяне на художника Любен Генов

„Природата винаги ме е омайвала със своята неповторимост. В съзнанието ми изникват картини от детството – дълбоките снегове и зимните виелици на село при баба ми, дебелият скреж и мъглите из лозята и горичките покрай родното градче, летните бури и пороите, невероятните гледки от високите баири към Дунава или дългите разходки надолу по оголените пясъци и засъхнала тиня на брега.“ Пише художникът Любен Генов и председател на СБХ в част от текстовете си към издадения си наскоро великолепен Албум – Живопис.

Той беше представен в една от залите на галерията на Съюза в края на миналата година, където е експонирана изложбата му, озаглавена също „Албумът“ с живопис на Любен Генов.

А художникът в цитирания текст, датиран от 2019 година продължава: „Спомням си ваканциите с горещите юлски и августовски нощи, когато изтърквахме дочените си панталони от седене почти до зори по бордюрите на топлите тротоари, вперили жадни погледи в дълбокото звездно небе. А гледките имаха и своите вълшебни звуци и миризми. Вечер – опусите на щурците, нощем – жабите, а утрин още по тъмно – птичите симфонии. И главозамайващите ухания на цъфнали бадеми, сливи, вишни, ябълки, дюли, акации, липи, на зрели джанки, касис, сочни круши или на прах, на дъжд, на пушек и на студ.Чувствителен към всичко това и сега, макар и отдалеч, много бих искал живописта, която правя, да носи в себе си и нещо от цялата природна звучност.“ И той я носи по неповторимия стил и талант на художника, емоционално и смислово. Този великолепен албум е всъщност вълнуващ разказ с репродукции от негови картини за красивия му път в изкуството.

„Преди всичко това е някаква моя алтернативна форма на съществуване. Нещо, без което не мога. Което осмисля и оправдава всичко останало, което така или иначе сме принудени да правим”.

Любен Генов в ателието си, снимка: Стефан Джамбазов

Определи художникът Любен Генов своята живопис и мястото ѝ в неговия живот преди години в разговор за „въпреки.com”. Изминалата 2021 година беше много силна и ярка за него с изложбите му, а и с дейността му като председател на СБХ. Само ще споменем участието и активността му идеята на скулптора Валентин Господинов, преподавател в НХА и директор на Градската художествена галерия „Владимир Димитров – Майстора“ след 34 години да се възроди Националната награда за скулптура „Академик Иван Лазаров“. Неин първи носител след десетилетията прекъсване стана забележителният скулптор Иван Русев, за което подробно сме разказали във „въпреки.com”.

А изложбите - „Хроматични вариации“ през септември в галерия „Арте“, съвместната им "Вътрешни пространства" със съпругата му, изящната художничка Мария Райчева /За нея също изминалата година беше много специална с великолепни експозиции в различни пространства./ през октомври в галерия „Средец“ на Министерството на културата, без да споменавам участието му в общи изложби и сега „Албумът“ са красивият портрет на художника Любен Генов.

От изложбата "Вътрешни пространства" на Мария Райчева и Любен Генов в галерия "Средец", снимка: Стефан Марков

Познаваме се от години, запознахме се при негова изложба във вече несъществуващата галерия „Кръг +”, където за първи път видяхме неговите прекрасни абстрактни творби. Тогава Любо беше с дълга коса и приличаше на ренесансов художник. Сега косата му вече не е толкова дълга, макар че продължава да се изкушава да е по-различен, но пламъкът в очите му е същият. И това негово ренесансово усещане за природа, изкуство и отговорност, което му дава сила и мъдрост в абстрактната живопис, в отношението му към света. Тогава в онези години за пръв път се потопихме в неговите цветове, които остават в теб завинаги по някакъв начин и дори, без да го натрапваш на самия себе си, започваш да гледаш на света около теб в различните му цветни нюанси. В името на истината светът ни, особено тук, не е толкова богат с въображение. Но Любо Генов потапя в цветната си емоция и тя те съпровожда. За художника изкуството е най-силният мотив за съществуване на всеки творец: „Може да звучи силно, ако го нарека спасение от всекидневието, алтернатива на съществуване на живот, в която не се движиш от обичайните правила и ценности. А нещо което е над, нещо, което може би няма смисъл дори да се прави погледнато от гледна точка на нашето битие. Но в същото време е нещо, което за мен е много по-важно от всичко останало. Това е в екзистенциален план, във философски смисъл. А иначе моята живопис е абстрактна на пръв поглед. Но като цяло тя е един поклон към природата. Природата за мен е основният вдъхновител на творческия процес. И така, мисля си, че няма произведение на изкуството, което базирано на природата, може да я надмине като резултат, като търсене на някакво съвършенство, това, което е създала природата. Като форми от чисто визуална гледна точка. Затова и се стремя, правейки тази живопис, покланяйки се на природата, не да я пресъздавам такава, каквато ме е вдъхновила, каквато ме е накарала да изпитам някакво необичайно вълнение. А да извадя именно това, което ме е развълнувало във видяното и да се опитам да го пресъздам. Това е сигурно много трудно, но това се стремя да направя.

От изложбата „Хроматични вариации“ в галерия "Арте", снимка: Стефан Марков

За това и повечето абстрактни композиции по някакъв начин човек би могъл да ги възприеме и като вид пейзажи, но в същото време те са абстракции”, каза Любен Генов преди години.

Наскоро в диалог с художника проф. Станислав Памукчиев е по категоричен като творец: “Изкуството ражда изкуство, човек може да се учи от това, което харесва. Аз съм се влиял и от твоето творчество като сила, като осъзнатост и нещо, което може да те вдъхнови да търсиш. Най-вдъхновяващото нещо са постиженията в изкуството като образец за достигане и като стремеж“. Любен Генов не е завършил НХА, а частната художествена академия „Жул Паскин“ и за него учителят е проф. Николай Майсторов. Той също много цени ученика си и почти не реди изложбите си без него и приятеля Станислав Памукчиев…

Любен Генов връчва Националната награда за живопис "Владимир Димитров-Майстора" на Николай Майсторов, 2017 година, снимка: Стефан Джамбазов

Съдържанието на книгата - албум отразява изложбите на Генов и са репродуцирани негови 180 творби, избрани от самостоятелни изложби, както от съвместни и участия в общи, национални и международни изложби в периода 2002 – 2020 година. Но след тези прекрасни репродукции, между които са публикувани текстове на изкуствоведи и художници, писали по повод негови различни изложби в годините, Любен Генов е отделил и място за негови творби във времето, когато се е учил на художество. Това за мен беше някакво своеобразно откритие и допълване в познаването и разбирането на художника за неговия път и развитие като талантлив, емоционален и мисловен творец. Към този малък раздел от Албума той е написал: „Следващите творби в албума са от периода 1993-1997 година. Тогава имах щастието да прекарам голяма част от дните си в ателиетата на Първата частна художествена академия „Жул Паскин“. За мен това беше изключително ползотворно и важно време от целия процес на обучение по рисуване и живопис, преминал преди и след това през различни етапи. Дължа много не само на Долорес Дилова и Николай Майсторов, невероятните учители, които срещнах именно там, а и на тези преди тях: първия – Арсен Александров, и следващите по пътя – Владо Киров, Володя Вълчев, Ивайло Попов. Благодаря на тях, но и на всички други, от които научих по нещо!“

Албумът, снимка: Стефан Марков

Както отбелязах по-горе в Албума са публикувани текстове на Любен Генов в различни години по повод негови изложби или като част от интервюта. По този начин художникът ни представя и мисленето си и гледната си точка към изкуството и живота, който живеем всички ние тук и сега. Познаваме словото му и винаги сме били признателни като публика от споделеното от него при представянето, което прави на изложби на свои колеги или на художествени събития. Уводният му текст в Албума е от 2014 година, но той може би най-силно представя твореца Любен Генов. „Нашето съзнание е рожба на цивилизационното развитие, но ние сме и деца на природата, независимо дали сме, или не сме в хармонична връзка с нея. Да, изкуството освен всичко друго е и форма на съпреживяване на красотата, специфичен начин за възприемане, намиране на нов език за изразяване, още един естетически или емоционален поглед към същността на обгръщащата ни действителност. Но струва ми се, че нищо, създадено от човека, не би могло да надмине красотата и съвършенството на онова, което е родила природата. Разумът е този, който търси и дава обяснение, но движещата сила на живота като цяло е нещо много повече от разум. Парадоксално е – намирам в натурата началото на всяко изкуство, но изкуството не е натура, то е цивилизация, свят, суета и много често и като идея, и като форма е в разрез с природата… Вярвам, че природната красота е неповторима и затова ценя изяществото на изкуство, което надмогва жалкото ѝ наподобяване. Много пъти безотговорно и самоуверено казвам, че изкуството няма смисъл. Дълбаенето в смисъла отнема от чувствеността. Смисълът е измеримост, а изкуството – необятност.“

Любен Генов/л/ и Георги Георгиев/д/, снимка: Мария Райчева

Великолепното издание на Албума, / Издател Георги Георгиев, визуален артист, собственик и управител на ATERA Design, специализирана в областта на графичния дизайн, печатната реклама и в печат на фотографии в големи формати./ само по себе си е произведение на изкуството, в което художникът не само е представен, а вграден като творец, който споделя картините си, мислите си като интимен разговор със зрителя. „С всяка картина ми се иска да създам илюзията за отваряне на ново пространство. Неговото съществуване върху и през двуизмерния отрязък е колкото имагинерно, толкова и истинско и зависи от способността да се възприема абстрактно действителността.“ Когато отворите книгата като продължение на красивата ѝ корица ви поглежда Любен Генов от прекрасна фотография на забележителния Иво Хаджимишев, придружена от ��итирания текст. На задна корица отново има изразителна снимка на художника с автор Ася Песоцкая на фона на любимия му Дунав, вероятно някъде от брега на родното му Оряхово. А под нея, отново споделено от него: „ Природата със своите състояния и неръкотворни гледки е дълбок извор на вдъхновение. Опитвам се, превръщайки ги в абстрактна живопис, да изразя драматизма на тази красота и запечатаните в съзнанието ми усещания за природните „зрелища“, за тези прекрасни спектакли на натурата…“.

Албумът, снимка: Стефан Марков

Текстовете в Албума присъстват и в превод на английски език. Това го прави още по-ценно, смислено и важно не само като елегантно и професионално представяне на твореца, а и като възможност и перспектива за публиката и специалистите и извън страната ни да открият и се вгледат в изкуството на талантливия със свой стил и индивидуалност художник Любен Генов. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Мария Райчева, Стефан Марков и Стефан Джамбазов

[vprki]

НДФ „13 века България“ празнува сред картини на Найден Петков

Национален дарителски фонд „13 България“ отбеляза 40 години от създаването си сред картините на великолепния български художник Найден Петков, дарени от него на Фонда в галерия „Средец“ на Министерство на културата.

Изложбата „Найден Петков – живопис” представя 8 платна от колекцията на Фонда, дарени от автора им. Сътворени от големия наш живописец през 1987 и 1988 г., те представляват естетически синтез на емоционалните му преживявания и впечатления от негови пътувания в Китай, Гърция и България. Експозицията ще може да се види в галерия „Средец” до 14 януари 2022 година.

Събитието беше и една от първите публични изяви на новия министър на културата Атанас Атанасов. Той заедно с изпълнителния директор на Националния дарителски фонд „13 века България“ Слава Иванова и с главния изпълнителен директор на „Български пощи” ЕАД Деян Дънешки откриха вечерта в галерията. В словото си Слава Иванова подчерта, че НДФ „13 века България” е създаден с цел да организира дарителската дейност в България и обединява щедрия принос, усилия и воля на над 80 000 дарители през последните четири десетилетия и чрез тях участва в създаването и развитието на 250 национални обекта на културата, просветата, науката, здравеопазването, спорта и много други. Тя напомни, че от 2015 г. Фондът се гордее и със статута си на официални отношения с ЮНЕСКО, единствения в България. Заедно с това и като изкуствовед каза, че не случайно са избрали празникът да е сред картините на художник като Найден Петков /за него ще разкажем малко по-късно в текста/. Припомни, че Ружа Маринска, негова изследователка като изкуствовед го определя като „Поета на българската живопис“. Изложбата представя 8 платна от колекцията на Фонда, дарени от автора им - Найден Петков /1918-1989/, създадени от големия наш живописец през 1987 и 1988 година, те представляват естетически синтез на емоционалните му преживявания и впечатления от негови пътувания в Китай, Гърция и България.

Найден Петков в младите си години, снимка: архив

В изданието за Найден Петков, от поредицата на Фонда „Съвременно българско изкуство. Имена“, доц. д-р Ружа Маринска дава следната оценка за мястото и значението на художника: „Лирик по нагласа, близък по дух на една силна поетическа генерация в нашата литература, Найден Петков е поетът в българската живопис от втората половина на XX век.”

Честването беше под патронажа на вицепрезидента Илиана Йотова. В поздравителния си адрес, прочетен от нейната сътрудничка Милена Димитрова в Президенството се казва: „Поздравявам Ви за умението да подготвяте не само изложби и събития като днешното, а и национално достойни чествания, които вадят на показ пред света и пред нас, българите, нашата непреходна култура и щедрост.”. Почти в първата си изява на министър Атанас Атанасов заяви:„Щастлив съм, че в Министерството на културата ще имам възможността да работя още по-активно и на по-високо ниво за развитието на дарителството в България. Надявам се да достигаме все по-често с посланията си и до чуждестранни дарители, и до възможно повече наши сънародници, включително зад граница, защото зная, че можем да бъдем сплотени и силни като общество, дори да живеем в различни точки по света. Защото обичта към род и родина проличава във всекидневните ни дела.”,

От изложбата, архив на НДФ "13 века България"

След откриването на експозицията министър Атанасов и Слава Иванова връчиха Почетния знак „13 века България” на доц. д-р Михаил Малеев, създател на Националния музей „Земята и хората”, негов дългогодишен директор от основаването му през 1986 до 2012 г. и дарил на новия музей около 15 000 образци от уникални и редки минерали от цял свят. Доц. д-р Малеев благода��и за високото признание, като подчерта, че според него музеят е неформален център на устойчиво развитие, но за да се постигне то, хората трябва първо да са духовно узрели за тази цел.

От дясно на ляво: Атанас Атанасов, Слава Иванова, Деян Дънешки и Милена Димитрова, снимка: архив на НДФ "13 века България"

Показано бе и пощенско-филателното издание „40 години от създаването на Национален дарителски фонд „13 века България” с автор д-р Светлин Балездров - главен асистент в Националната художествена академия. То бе валидирано от министър Атанасов, Слава Иванова, главния изпълнителен директор на „Български пощи” ЕАД Деян Дънешки и авторът в чест на годишнината на Фонда.

Създаден през 1981 с цел да организира дарителската дейност в България, през последните четири десетилетия НДФ „13 века България“ обединява щедрия принос, усилия и воля на над 80 000 дарители и чрез тях участва в създаването и развитието на 250 национални обекта на културата, просветата, науката, здравеопазването, спорта и др. От 2015 е със статут на официални отношения с ЮНЕСКО.

Тук е важно да припомним, връщайки се във времето, най-големият дарител на Фонда е проф. Васил Геров, който му дарява цялото си имущество. Неговата великолепна къща в кв. Лозенец е домът на НДФ "13 века България“. Роден през 1904 г. в село Скалско, Васил Геров изминава един изключително интересен житейски път. Той стига до позицията на преподавател, професор и съосновател на Технически университет в София.

Васил Геров и неговото дарение, снимка: Стефан Джамбазов

Днес името на проф. Васил Геров се свързва както с научния му принос за Техническия университет - София, където създава катедра „Хидравлични машини“ и пише първите учебници по специалността в България, така и с дарителския си акт към българската държава. Васил Геров дарява къщата си на НДФ „13 века България“ с волята в нея да се обособи изложбена зала, която да носи името му. През 2010 г. изпълнителният тогава директор на Фонда проф. Греди Асса изпълнява това завещание като се обособява пространство за изложби, концерти, дискусии, представяния на книги, четения, връчване на награди и други. Животът на Васил Геров е изключително интересен. Сам се изгражда от селско момче до енциклопедична личност – блестящ машинен инженер, музикант, полиглот, краевед. Основните области, в които работи са машинна динамика, хидравлични машини, помпи, компресори, вентилатори, водни турбини. Автор е на 25 научни труда по тези теми. Проектира и пуска в действие първата лаборатория у нас по хидравлични турбомашини (1962).

Къщата на Васил Геров, дарена НДФ "13 века България", снимка: Стефан Джамбазов

Професор Васил Геров дарява през 1985 г. на Фонд “13 века България” цялото си имущество и триетажна къща с двор в квартал Лозенец в столицата. Умира на 16 октомври 1985 г.

Изящният художник Найден Петков е роден на 16 май 1918 г. в с. Видраре. Завършва живопис в Художествената академия в София през 1942 г., в класа на проф. Никола Ганушев. Първото си отличие печели с платното си „Боят при Ниш” (1946г.), наградено от Министерство на отбраната. Работи в областта на фигуралната композиция, портрета, пейзажа, създава рисунки с креда и въглен, монотипии. Работи и като художник – постановчик на български игрални филми; автор е на плакати за филми. Бил е ректор на Националната художествената академия от 1985 до 1987 г. Участва в общи художествени изложби в България, както и в много международни изложби в чужбина(Москва, Берлин, Будапеща, Париж, Мексико и др.). Умира през 1989 година.

От изложбата, архив на НДФ "13 века България"

През 2018 години с голяма прекрасна изложба в галерията на ул. „Шипка“ 6 беше отбелязана сто годишнината от рождението му. А същата година в галерия „Арте“ „неповторимата артистична натура на Найден Петков, чиято 100 – годишнина отбелязваме през 2018, намира своеобразно продължение и разклонения в неговото потомство – синът Мартин, дъщерята – Катя и дъщерята на Мартин, внучката Яна.

Изложбата с творби на Найден Петков" в галерията на ул. "Шипка" 6, 2018 г., снимка: архив на СБХ

"От всяко дърво свирка не става, е казано, но в случая дървото е дало отлични плодове“, написа тогава изкуствоведът проф. Чавдар Попов. И допълни: „Пред нас е камерна подборка от творби на всеки от посочените автори. Найден Петков с великолепните си пейзажи, рисунки и акварели, Мартин Петков с оригиналните си утилитарни съдове и скулптури от керамика, Катя Петкова със своеобразните си пана от вълна и Яна Петкова с изящните си картини от ръчна хартия. Всеки изявява, естествено, свое собствено пластическо кредо, но всички заедно свидетелстват недвусмислено за органичната естетическа спойка, която съществува помежду им.“

От изложбата, архив на НДФ "13 века България"

Споменавам всичко това, за да подчертая, великолепната идея на НДФ „13 века България“ да отбележат празника си сред картините на Найден Петков.≈

Текст: "въпреки.com"

Снимки: архив на НДФ „13 века България“ и Стефан Джамбазов