#галерия “Етюд”

[vprki]

Лиляна Дворянова: Обичам да разказвам през образи

 „Част от картините са рисувани на дъски с тебеширена акрилна боя и имат иконописна стилистика. Тази серия е с цитати от Апокалипсиса. Докато ги правех, гледах миниатюри Беатус. Тя се развива на линии, на панели. Т��зи начин на изграждане панел по панел, по редове, има го в иконописта, в житийните икони, в манускриптите…“ Каза в разговор за „въпреки.com” художничката Лиляна Дворянова /на снимката/ по повод изложбата ѝ „Едновремие“ в галерия „Етюд“.

И продължава: „Оттам се вдъхновявах. Това е основната серия от изложбата, която е ядрото на самата експозиция.“ Разговаряме с нея в пространството на галерията между творбите ѝ, които ни отвеждат в особен свят, където сякаш се преплитат минало, бъдеще, сега…

Във въведението към експозицията от галерията отбелязват: „Голяма част от живописните творби са структурирани като редове от фризова композиция, като всеки ред се населява от различни образи, същества и сюжети, някои съвсем откъснати едни от други, без да се докосват в паралелно протичащи времена, а други  проникващи в горните редове, сякаш пътуващи през времето и така свързващи всичко в една цялост.

Тези картини обаче не изразяват просто „паралелни светове“, които съществуват едновременно. „Паралелността“ в човешкото живеене е ясна реалност в днешното време, тя е самата История на историите. Картините на Лиляна Дворянова се опитват да надникнат отвъд това естествено състояние на човешкия свят, „едновремието“ в тях не е „комиксова паралелност“. Картините привидно използват този линеарен модел, в който събития и образи са редоположени едни ��ад други или едни до други. Хора и същества пътуват, общуват, живеят в някакво приказно многоетажие без „стълби“ помежду им. Едновременността в тези светове обаче е метафизически видяна откъм онази точка, в която времената и историите се сливат и вече са не едно-временни, а без-временни. Смисловата гледна точка е някъде извън картините, или откъм най-високия им пласт. Затова фризовите композиции, неслучайно рисувани върху дъски, отвеждат по-скоро към житийните икони и средновековни миниатюри, които привидно разказват истории, хоризонтално разгърнати и последователно четени, но смислово са изтегляни във вертикалата на отвъдвремевото Божествено зрение, в което всичко е „винаги-да-бъде“ и Е.“

Творбите създават усещане за космически нюанси в художествена интерпретация на Апокалипсиса. Лиляна Дворянова с усмивка обяснява: “Има, защото нали изложбата е „Едновремие“. В една от картините има човечета със скафандри, с едни кълбета около главите. В бъдеще няма да има вече въздух и те от там човечетата, които по този начин са изобразени, гледат към някакви минали пластове. Също и в редовете, в които е течът от различните времена – сегашно, бъдеще и всичко се случва едновременно сега а и са свързани. Правиш го сега, а има значение за бъдещето. Например, като в картината „Корабокрушение“. Ако погледът е отгоре всичко е вкупом и вероятно всичко е обвързано.“

Тези теми дълбоко интересуват, вълнуват художничката и като артист, и като философ … „Да, но и времето е такова тревожно и по някакъв начин отразява и моите страхове, може би. Усещане за крайност, привършване на нашата цивилизация…може би. Има го този момент за края на света, но…Аз прекарах една артистична резиденция в САЩ и там рисувахме много големи платна, ��ащото там пространството разрешава. Първите картини като се върнах тук, си казах, че сега ще продължа да рисувам големи платна. Тръгнах, но понеже аз  рисувам в хола вкъщи – и сега къде ще ги държа тези големи неща? Те, въобще, не са за нашето пространство. Направих тези две по-големи работи и после минах на друго. Смалих всичко за пространството на галерията. Първоначално имах идея за „Изгубените градини“, тръгнах по  тази тема, обаче, явно страховете ми надмогнаха „градината“. Сънни, някакви по-приказни теми, идеи и сюжети, мечтания и съновидения и постепенно по пътя стигнах до края на света…“

Картините ѝ от този цикъл в изложбата зашеметяват – съвременни и ярки и заедно с това те отвеждат в различни времена, където преживяванията са не само апокалиптични. В този контекст я питам как ги е видяла във въображението си на автор преди да ги нарисува.

„Не ги виждам. За тези, специално, правя скици предварително. Много различен подход има. Примерно, тази серия, която свързвам с края на света, с едновремието, не края, а цитатите от Апокалипсиса, но нали след това ще има нов Йерусалим, те са много по-премислени. Една част от картините са по-емоционални. Хвърляш се в по-асоциативно в някакви хрумки, цветове и постепенно извличаш някаква приказка, образ. Моите картини по п��инцип винаги са разказващи, наратив, някакъв сюжет и аз, докато рисувам се опитвам да го извлека постепенно. Нямам предварителния сюжет на картината, някакъв усет, бегли усещания и желания за нещо и постепенно, работейки в процеса си търся приказката да я разкажа. Но много рядко тръгвам от нещо конкретно. Работя с някакви вътрешни усещания, интуиции и дори не искам да си ги разказвам. Предпочитам в образа да се изяснят, от само себе си да израснат. Такъв ми е подходът, макар че за тази по-различна серия, по-подредена имах ясна позиция, всички вървят по една композиционна форма с тези редове, фризове. Те са премислени, с тях тръгнах, разгледах доста неща – Йеронимус Бош, Беатус манускрипта, средновековните миниатюри, четох самия текст. Там имам по-предварителна структура и мисъл и идея. Но пак в процеса на работа много от нещата изникват ей така, сякаш от само себе си. Не знам как. Виждам го на платното, на дъската и това ми е радостта, защото то се открива изведнъж само и ме изненадва как ми е хрумнало такова нещо. Не съм го мислела така.“

В друга част от изложбата си Лиляна Дворянова излага дигиталните графики, които  са мислени като едно възможно начало на бъдеща визуална книга с текстове на Емилия Дворянова. Те се опират  на поредица от словесни миниатюри, които разгръщат същностни жестове на човешкото, неговите носталгии, страдания и състрадания, заблуди и неотменни истини. В днешния свят на усилена тревожност за бъдещето на автентично-човешкото, образите и историите в картини и текстове отново се пресичат в „едновремието“ на минало, настояще и бъдеще обединени в копнежа на човешкото „да бъде“ и така подсилват общата цялост на изложбата. Припомняме, че миналата година с логото на издателство „Изток-Запад“ излезе съвместната им книга „Острови“ /За нея във „въпреки.com” може да прочетете тук./. Тя бе удостоена с престижната награда „Златен лъв 2023“ за най-добър цялостен издателски проект, отличена като „картинна книга, оригинална за българското изкуство на книгата, която съчетава в концептуална и естетическа връзка текст, типография и картина.

Д��гитални графики

Как отделя в работата си като художник различните занимания. „Отделям ги – да! Основният цикъл от изложбата изискваше за мен много повече концентрация, отделяне на време, в един вид медитация да изпадна. Почти не съм общувала, не съм излизала, седяла съм и съм рисувала. Другото ми е малко по-повърхностно. Различен е процесът, рисуването с бои на платно, на дъска изисква голяма концентрация… С компютъра е по-различно. Тук имам и дигитална серия, дигитални графики. Нали с майка ми направихме книгата „Острови“ , обмисляме една следваща, евентуално. Това е едва началото. Някои от тези графики са по нейни текстове. Дали от това ще стане книга – не знам, защото процесът е много дълъг – извървяване на един път, по който нещата трябва да израснат. Извървяваме път на общуване, на обмисляне… “Острови“ я правихме 2 години. Не е малко. Започнали сме, дали ще успеем, ще видим.“

В последните години Лиляна Дворянова се изявява и като много интересен и различен илюстратор на книги. Илюстрацията я привлича, но за себе си признава, че всички картини, които създава са илюстративни като стилистика, разказват истории. В този смисъл илюстрацията ѝ е много близка, защото е нейният стил влече я е да разказва истории. “Казвам си, сега ще направя нещо абстрактно, да се изкефя от творческия процес, да пусна едни бои по платното. Моментът, в който боята стъпи на платното я виждам в някакъв образ или в някакво същество. Веднага обръщам всичко в някакъв сюжет. За мен илюстрацията и живописта, които правя са доста близки. По тази причина тръгнах да правя и детски книги, защото обичам да разказвам през образи. Не съм писател, не пиша, но разказвам.“

Лиляна Дворянова

През май нейна книга беше включена в изложбата на илюстраторите на 61-вия Международен панаир на детската книга в Болоня. Куратори на великолепния за първи път така изграден българския щанд бяха Свобода Цекова и Антон Стайков с надслов „Радост, тъга, надежда“. „Прекрасно изглеждаше самият щанд. Много съм щастлива, че ми се обадиха да участвам. Не съм очаквала. Участвах с първата си книжка „Слончето, което искаше да лети“. И тъй като тя е по-философска история – има един щастлив и едни тъжен край явно се вписа в темата, която те бяха избрали.“ Споделя с радост Лиляна Дворянова, която е сред 25-те художници, избрани от кураторите и селекционерите Вал Стоева, Зорница Христова и Кристина Тужарова.

Не за първи път Лили Дворянова прави изложба в галерия „Етюд“. Обича това пространство, а и то ѝ се отплаща не само с уюта си. В него се правят и спектакли и пърформанси, благодарение на Ани Колиер и Галина Борисова. Художничката признава: „Тук съм, благодарение на Ани Колиер. При нея бях на резиденция, тя има фондация и галерия в САЩ. Тя ми дава пространството безвъзмездно и аз много ѝ благодаря, защото много ме подкрепя и без нея нямаше как да се случи това. Така е и с резиденциите, които организира. Дава ти безвъзмездно, без да изисква проект, защото знае, че ти ще работиш, ще твориш. Дава ти стипендия, без да пишеш проект и да обясняваш в него разни глупости. Има артисти, които работят и не е необходимо да пишат проект, който да изпълни конкретните изисквания европейски или каквито и да е било. Почват да се правят нещата заради проектите и свободата на артистите остава на заден план. Бюрокрация. Фондацията на Ани Колиер не действа по този начин. Тя е от меценатите, които вярват и обичат артиста.“

Ани Колиер е хореограф, танцьор, продуцент и основател на фондация „Етюд“. В последните повече от двадесет години тя се занимава с видео, фотография и дигитални колажи. Участва в изложби в САЩ и България и е гост фотограф за трупи като Марк Морис Данс Къмпани, Марта Греъм Данс Къмпани, Гелси Къркланд Академия, Пилобулъс и други. /За нея повече може да прочетете при нас тук./.

Лили Дворянова, все пак, иска да има възможност да излага картините си в по-големи пространства. Рисува вкъщи, няма ателие, подрежда творбите си зад канапета, гардероби, дори, без да иска скрива картините си едва ли не от себе си и ги открива в някакъв момент отново. „Като ги донесох тук видях колко неща съм направила – ужас! Къде ще се поберат. Мечтата ми е да имам ателие, надявам се да ми се случи.“

За много още важни неща си говорихме с нея. Припомнихме си, че преди почти 10 години тя участва в дискусията, организирана от нас заедно с НХА „Обучението по изобразително изкуство – култура или само рисуване” по проекта ни към Програма „Публики“ на НФК „Изкуството създава свободни хора“. Тя е автор и на учебници и помагала по изобразително изкуство за началния курс. “Имах докторантура по визуална грамотност и тогава започна моят интерес към образованието и оттам ��ръгна това да правя учебници по изобразително изкуство. Голяма болка е, че в нашето училище часовете по изкуство се смятат за нещо много по-ниско от другите предмети, нещо, което е по-скоро за почивка. Някои от училищата нямат учители по рисуване, които да подготвят децата. Снижават нивото. Визуалната грамотност би трябвало да бъде не само някакви часове, в които се дава някаква тема – поредната есен, зима, лято и не знам какво си, а образоване на самите деца в културата, свързана с визуално изкуство. Да им се показва, да се говори на децата, да се обсъжда. Не е само да се изпълни една тема и ще си порисуваме на листче. Същото се отнася и за музиката – нямаме никаква насоченост за образованост в културата. Тя не присъства в нашето образование, тя не е ценност, не е важна. Има единици учители, които са с такава насоченост с мисията да  работят с децата. Не образоваме публика. Не е заложено като ценност.“ Дълга и тревожна тема и за тези години нищо не се променя, въпреки апелите на интелектуалци и творци от различни сфери на изкуството.

Лиляна Дворянова разказва...

В цитираната дискусия активно участие навремето и нейният баща проф. Орлин Дворянов, художник, преподавател, създател на няколко групи още преди 1989 година, както каза преди години за „въпреки.com”: „Минахме през Ъндърграунда, бяхме първите с „Кукув ден”, още като студенти. Нямаше и предаване Ку-ку, много неща нямаше…“. По-късно в началото на 90-те създава знаменитото Сдружение „Изкуство в действие“  с над 200 пърформанса, инсталации, изложби - 100 и повече, което е явление в съвременното ни изкуство. Лили участва в тези проекти заедно с други артисти. С днешна дата споделя, че баща винаги я е подкрепял, но казвал, че прави картинки. Макар че сега рисувал много.С майка ѝ изящ��ата писателка Емилия Дворянова, която е носител на най-престижните награди за българска литература  - „Роман на годината“ на НДФ „13 века България“ (2015) за „При входа на морето“, с отличие и за проза на Портал Култура, на „Хр. Г. Данов“ (2007) за „Земните градини на Богородица“, работят с Лили, както отбелязахме, по книги като съавтори. В този контекст художничката през смях, дори малко самоиронично казва за себе си: „Много дини под една мишница, но е хубаво да сменяш гледната точка!“

Лиляна Дворянова

Но се връщаме към изложбата и прекрасната атмосфера на пространството сред творбите на Лиляна Дворянова. Експозицията може да се види в галерия „Етюд“ до 22 юни 2024. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

[londonartandfood-blog]

@antonconstantinart #bgart (at Галерия Етюд) https://www.instagram.com/london.art.and.food/p/Bt3h6wfg0Kw/?utm_source=ig_tumblr_share&igshid=ytff5abo8krf

[vprki]

Наташа Ноева: С линия и рисунък творбите на Чудомир действат като знак

Димитър Чорбаджийски – Чудомир (1890-1967) безспорно е своеобразно явление в нашето изкуство. За мнозина той е познат най-вече като писател, за специалистите и изследователите на неговия живот и творчество са известни работата му като редактор на вестник, неуморен общественик и творческото му дело, но по природа, по наклонност и по образование, както самият Чудомир твърди, е художник. Каза в словото при откриването на изложбата му „Жена“ изкуствоведката Наташа Ноева, гл. асистент в Института за изследване на изкуството на БАН.

Изложбата е експонирана в Литературно-художествен музей „Чудомир“ Казанлък и продължава до 1 април. Наташа Ноева предостави текста си за нея на „въпреки.com”. Благодарим ѝ.

Рисунките на Чудомир не бива да се свързват само с литературните му произведения, те, заедно с живописта, съставляват отделна област в творчеството му. Работещ в областта на карикатурата, рисунката, портрета, пейзажа, фигуралната композиция, с молив, пастел, туш, креда, маслени бои, акварел той създава галерия от образи, които сами по себе си обособяват много значим дял в сложния свят на твореца, съчетал по неповторим начин слово и багра. От тях израства един на пръв поглед познат нам свят, но пречупен през неподражаемата чудомировска естетика, в която се преплитат комичното и трагичното. По пътища и ниви, по събори и празници, мегдани, дворове, пазари, дюкяни и кафенета Чудомир търси и намира запомнящи се образи. Често това са попове, лихвари, бакали, но най-вече ярки образи на обикновените хора – овчари, косачи, зевзеци, тарикати или махленски клюкарки от малкото провинциално градче или селце, чиито слабости и недостатъци изобразява с тънък хумор и много любов.

Сред тях несъмнено се нарежда и образът на жената – едрогърдести вдовици, провинциални кокони, богомолни бабички, моми, задъхани клюкарки, прегърбени копачки, замислени кошничарки, колоритни циганки, дяволити девойки, весели предачки.

В настоящата си експозиция „Жена“, Литературно-художественият музей „Чудомир“ селектира произведения от фонда си, представяйки една част от образа на жената в неговото творчество, като са включени творби от различни периоди, някои непоказвани от дълго време, други за първи път излизат от депата.

Очарованието от рисуването Чудомир открива от делничното, в странстванията си из родната земя или в чужбина. В изложбата виждаме портрети от специализацията му в Париж 1929 – 1930 г., разпознаваме съпругата му, художничката Мара Чорбаджийска. До тях са необятните лавандулови полета около Стара Загора, гордата каракачанка в характерни одежди и т.н.

В камерните акварели художникът разкрива сложната многопластова същност на жената. Търсейки израз на характерността на съответния образ, женските фигури, нарисувани с молив, на места прозиращ под богатството на цветовата материя, са изобразени в различни състояния: в движение, в работен процес, на полето, на двора, седяща, чакаща в унес, вглъбена, носталгична, весела, тревожна, но винаги са резултат от непосредствени впечатления и желание да предаде чистотата и нравствена сила на българката. И всичко това е овладяно в едно хармонично пространство, в което импровизационната енергия е съчетана с точен рисунък и богат колорит.

Зад привидната еднотипност на изобразителните решения Чудомир развива голямо разнообразие от психологически, емоционални и тонални вариации. Едно от очарованията на неговата живопис е как с няколко щриха на молива, нахвърляни като подготвителен етюд, с няколко петна размита боя, понякога едва запълващи повърхността, творбите излъчват завършеност.

Особено място в творчеството на Чудомир заема образът на майката. В недовършената му книга „Мама“ има отделни страници за майката на художника, пропити с благоговение, синовна благодарност и любов.

Тук, в изложбата, можем да видим няколко нейни образа – от младата, обгрижваща своето дете майка до прегърбената, но излъчваща достолепие нейна фигура, решена в монохромна кадмиева гама. По думите на Серафим Северняк: „Покрай всичко останало от тази недовършена книга става ясно, че художественото, творческото и артистичното начало на Чудомир идва от майка му”. Тя е тази, която го подкрепя да следва артистичния си път в Художествената академия, въпреки съпротивата на баща му. Ако трябва да посоча най-съ��ественото в художествен и философски аспект като послание, бих го свързала с фундаменталното осмисляне на жената като майка, в което се интегрира идеята за сакрализиране на образа.

С особен афинитет към акварела с неговите прозрачни тонове, по-близък до чувствителността, по-непринуден и ведър в своята мигновена звучност, художникът се еманципира от стремежа към завършеност, палитрата му е полифонично багрено великолепие, разреденото багрило извиква поетични образи. Няма случайности, всяко петно си е на мястото, процесът е овладян до съвършенство.

В творчеството на Чудомир всичко допринася за красотата на цялото, в тях има достатъчно и от формално обвързаното, и от свободното. Акварелите му са разузнаване на даден сюжет, достатъчно е да видим в изображението само няколко елемента от познат текст, за да разпознаем историята. С отчетлива, категорична линия и рисунък, творбите на Чудомир действат като знак, една-две фигури, някой атрибут или аксесоар, видяни заедно, извикват в съзнанието на зрителя цялата верига от действия, свързани с този текст и изобразените елементи. В други случаи забулва образа, придавайки му определена мистика.

Понякога образът на жената, било то портрет или цяла фигура, е сред природата, понякога в интериор, чийто фон е изцяло в цвят, но живописно експресивно пресъздаден, без детайлно предаване на обектите. Срещаме и друг подход – някои предмети от заобикалящата среда са фиксирани или разработени силуетно. Фонът е или монохромен, или цветен, активен като петно, с преливащи се тонове, спомагащ за акцентирането върху образа, в който може да се видят и възторзите и разочарованията, и тъгата и радостта, независимо дали чувствата  са изписани върху младо или набраздено от бръчки лице. Често използва текстурата и естествения цвят на хартията, с широка четка, със замах, едри обобщени обеми, изпълващи композиционното пространство, Чудомир сътворява своята характерна галерия от типове и ситуации. Дори няма нужда от подпис под изображението – веднага се разпознават.

Но, всъщност, нужно ли е да се интересуваме от работния процес, за да се наслаждаваме на Чудомировите акварели и рисунки? Едва ли! Защото нашето възхищение не зависи от познанията ни за методи и техники, а единствено от преживяната естетическа наслада.

Един от основните проблеми, които стоят пред изследователя на дадено творчество, е свързан с личността на неговия създател, изправен е пред задачата да открие в какви отношения се намира той с нейния строеж, мисловна сила, глъбина, темперамент, как нейните структурни особености взаимодействат с художественото дело.

Днес, макар една част от наследството на Чудомир да е добре систематизирано, периоди от творчеството му продължават да будят интерес и да се изучават. А изложбите, показвани периодично тук, в Казанлък, в галерията на музея, носещ неговото име, по време на Чудомировите празници затвърждават трайно��о място, което художникът отдавна е заел в българското изкуство и култура.≈

Текст: Наташа Ноева

Снимки: Наташа Ноева и архив на Литературно-художествен музей „Чудомир“

P.S. на „въпреки.com”: Припомняме, че в края на миналата година излезе книгата на проф. Николай Аретов и проф. Алберт Бенбасат „Многообразният Чудомир в неговото време“,  издание на „Кралица Маб“, 2024., за която може да прочетете при нас тук. Тя бе представена и сега в дните на традиционните „Чудомирови празници“ в Казанлък.

[vprki]

Ани Колиер: В галерия „Етюд“ продължава животът на „IN SEARCH OF“ /“В търсене на…“/

„Обичам да се приспособявам към ново пространство. За мен е предизвикателство. Завършила съм Балетното училище в София, после играх в Музикалния театър, после в „Арабеск“, после заминах за Америка, играх в „Лебедово езеро“, постановки на знаменития Джордж Баланчин – неокласика, модерно и какво ли не. Сама реших да сляза от сцената, макар че бях млада на 33 години, учих в Университет, пробвах всякакви други неща, но балетът и танцът не ми излизат от кръвта.“ Сподели за „въпреки.com” Ани Колиер/на снимката с Маргарита Градечлиева/, хореограф, танцьор, продуцент и основател на фондация „Етюд“.

Поводът за нашия разговор е нейната заедно с Цвета Касабова видео-инсталация в галерия "Етюд".  Пространството на галерията е изцяло преобразено и превърнато във видео-кутия, където се прожектират видео версии на пърформънса „IN SEARCH OF…“ /"В търсене на…"/, специално заснети като танц за камера. IN SEARCH OF… e 40 минутен танцов спектакъл, създаден в BlackC Art Gallery (Флорида). Ани Колиер и Цвета Касабова преобразяват галерията в черно-бяло контрастно пространство, където движенията, хореографията и черните конфети рисуват непрекъснато променящи се картини. Преживяването е изключително за зрителя като усещане, като потапяне в свят, от който ти се иска да бъдеш част.Въпрос на въображение и чувствителност, но за това малко по-късно.

А Ани Кориер продължава разказа си вече за създаването на този пърформанс: „Не зная от къде да започна, защото Цвета Касабова живее в Мичиган, а аз съм във Флорида, ние сме работили заедно преди това. Когато Ковид дойде аз ѝ се обадих по телефона и я попитах какво прави, как са вкъщи. А тя ми отговори, че нищо не прави. Преподава в Университета, но сега няма часове. Сподели, че е имала много проекти, но всичко пропаднало. „Детето ми учи онлайн на компютъра. Тук е студ и ние се депресираме или вече сме се депресирали.“ А във Флорида октомври, ноември е още зелено. А аз ѝ казах: „Качи се на колата, няма да спираш много, много и ела при мене. Няма да се виждаме няколко дни, докато стане ясно, че вие нямате Ковид и ние нямаме Ковид. После децата ще си играят, ние с теб ще се поддържаме във форма и ще ни е по-лесно, вместо да сме вместо трима души семейство, ще сме пет едно семейство.“ Имам място като гостна, където тя може да влиза от отделен вход – хем да сме отделно, хем да сме заедно. И ние започнахме да влизаме в студио, имам и галерийно пространство във Флорида. Започнахме да ходим там. И нещата започнаха да се навързват едно по едно –Art Work снимки, принтирани на метал, черно /бели. Тя си беше напълнила багажника с костюми, с различни неща, за да видим какво искаме да правим. Започнахме да слушаме музика, да говорим и започнахме да избираме. И на едно, на второ, на трето и тази история, която стана хем на спектакъл, хем като за галерия артистично събитие.

Ани Колиер показва част от танца в пърформанса

Започнахме да опаковаме, сложихме белия под, направихме нашите костюми черно - бели /в пърформанса са червени-б.а./, почнахме да добавяме паети, които се движат, започнахме да рисуваме, едва ли не абстрактни картини по пода. Всъщност, галерията придоби живот, когато животът беше затихнал заради Ковида. Ние работихме, работихме и когато започнаха да се поотпускат нещата, не помня дали ваксините вече се бяха появили, но започна да става малко по-свободно. Ние започнахме да играем този спектакъл и той се разви в продължение на някакво време. Първо имахме публика от двама души, после от четирима…Ние бяхме на разстояние, а публиката стоеше в края на галерията. На нас ни беше много интересно, защото когато играеш много и спектакълът, и материалът, и визията се изчистват и се получи този спектакъл, който се игра в галерията Black Art Galleryси във Флорида. И ние снимахме, аз от едно малко балконче, което отгоре от птичи поглед много от формите, които ги рисувахме на земята, се виждаха много ясно. След няколко месеца Цвета уреди видео студио в университета в Мичиган, където имаше камера от тавана – доста голямо разстояние. Ние облякохме студиото с белия под, с белите стени. Започна да става много интересно, защото ние снимахме, гледахме, оправяхме, защото когато гледаш спектакъла отпред се виждат едни неща, които стават много интересни, но когато се видят отгоре, стават още по-интересни. Ние ги продължихме, издължихме, разработихме.

Това, което вие виждате тук в галерия „Етюд“ са варианти на този спектакъл, който придоби някакъв собствен живот във времето, защото ние вече година и половина-две го играем, снимаме, редактираме. Ние направихме видео монтажа, ние бяхме режисьори, танцьори, сценографи, художници на костюмите.“

Ани Колиер и Галина Борисова, една от най-провокативните хореографи и танцьори, които работят в сферата на съвременния танц в България и по света, ги свързва забележително приятелство и съвместна работа, от която проектите в галерия „Етюд“ имат специално място. „Поканих Галя да направи спектакъл при нас и много се сработихме с нея. Тя вече беше станала много експериментална, а аз още бях много класическа. Но се събрахме постепенно, защото много харесвам нещата, които тя прави. Измъкваше ме от моята зона на комфортност, което ми е удобно на мен. Всъщност фондация „Етюд“ се появи преди галерия „Етюд“, когато ѝ казах, че примерно в България с 1000 долара можеш да направиш толкова много, беше преди 15-20 години. В Америка пак можеш, но не е същото.Като бях на 20-25 години не знаех какво точно искам да правя, ако имаше някой който да ми подаде пространство, костюми, едно рамо, би било различно.

На преден план Галина Борисова

Но сега  мисля, че по този начин мога да помогна на млади хора, които искат да творят, защото не могат да не творят, но им трябва малко морална подкрепа, материална, финансова. След като фондацията просъществува няколко години, появи се галерийното пространство. Започнахме да се занимаваме с много неща и с Галя решихме, че има много хора артисти като мен, които работят в Западна Европа, в Америка – те се връщат в България, искат да си видят семейството. Колко хубаво би било на тези хора, които им трябва една черна кутия, една сцена и искат да покажат какво правят, да го съчетаят заедно с идването им България. Започнахме да правим концерти, където посрещахме млади хора заедно с българи, които си идват. Стана фестивал, започнахме да каним и чужденци. Не може да има голям декор, но с малко може да се направи много, ако хората имат въображение, ако искат, ако са въодушевени. Ние като се съберем и чудеса може да направим, когато имаме енергията и вибрираме на едни честоти. Така се получиха много неща в моя живот и аз продължих да видя какво ще се случи. Колкото повече планираш понякога, толкова не става, но когато се срещнеш с хора, които могат и като кажеш А, те казват Б, В и стигате до Я. Когато съм идвала в галерия „Етюд“ и през ум не ми е минавало, че могат да се играят спектакли – малко, разчленено пространство, не е за пърформанс.

Ани Колиер/в гръб/ и Майя Праматарова

Но се оказа, че може! Драматургът Майя Праматарова направи свои спектакли тук и много други прекрасни събития има тук. Галерията доби живот и всяка лято идвам да виждам какво става.“ Въодушевено разказва Ани.

Това е поводът и да се върнем от казаното от нея в началото на разговора ни, че обича да се приспособява към нови пространства. А споделеното от нея дълбоко ме развалнува, ясно е защо… “Продължавам да се връщам със снимки, видео в различни пространства. Първия спектакъл, който направих извън балета беше в театър, в който жена беше режисьорката – предлагах музиката, предлагах движенията. Спектакълът беше за историята на Ане Франк. Това, може би, беше преди 20 години, някъде около 2000 година. Тогава те имаха спектакъл в драматичния театър „Дневникът на Ане Франк“. Много деца идваха в театъра по тяхна програма „Един град, една история“ и много се говореше за тази книга. Реших да опитам, много смело от моя страна, да направя танцувална версия на трагичната история на Ане Франк. Започнах да работя с тази театралната режисьорка, която искаше да ми изчисти сцената, която беше сцената на драматичния спектакъл, тя беше малка с някакви стълби – нямаше място за танцуване.

Ани Колиер и режисьорката Елена Панайотова, с която имат общи проекти

Аз исках да я напълним – разхвърлях им дрехи, една от сцените беше, когато тя ще си празнува рождения ден и донесохме торта от картофи с една свещ заради пожарникарите. Като дойде тортата аз ги разсипах по сцената, после падаха бомбите, гасих свещите, усещаше се миризмата, разливахме вода…  Ние непрекъснато спорехме с театралната режисьорка за мечтите на едната и на другата от нас. Тя мечтаеше да е чиста и без декор да прави представленията си, а аз да не я запълвам само със скокове и с пируети. Винаги ми е било интересно да правя неща в различни пространства – да има стълби, като тук, колкото повече препятствия има, толкова почвам да измислям как мога да го впиша, да го уголемя и какво мога да направя, за да има ефект.“

Темата за Ане Франк ме провокира, извън контекста на разговора да я попитам дали в днешния ден сме научили нейния урок и дневника ѝ на криещото се от нацистите еврейско момиче и загинало в лагерите на смъртта. И на двете ни я ясно защо не мога да не ѝ задам този въпрос. Дори и ни се насълзиха очите, защото знаем какво се случва с много деца в Украйна. А ни Колер ми разказва една история с риби, изхвърлени от буря на брега и ще загинат на сушата. Един човек започнал една по една да ги връща в морето. Друг човек го попитал защо го прави, не може да спаси всичките. А той отговорил, че ��ори да спаси една вече е направил добро за живота…“ Сърцето ми се къса, по много причини не си научаваме урока. Но е важно, кой е до тебе и на кого можеш да помогнеш, за се видим като хора…“ Допълва Ани Колиер.

Успяхме да „избягаме“ за малко от пространството на галерия „Етюд“, превърнато в красивата кутия на въображение, танц, като вселенско послание за артистичност, емпатия, удоволствие от движението и още и още. Преживяване, не го пропускайте, имате възможност до 15 октомври. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: архив на галерия „Етюд“

P.S. на „въпреки.com”: Ани Колиер е хореограф, танцьор, продуцент и основател на фондация „Етюд“. В последните двадесет години тя се занимава с видео, фотография и дигитални колажи. Участва в изложби в САЩ и България и е гост фотограф за трупи като Марк Морис Данс Къмпани, Марта Греъм Данс Къмпани, Гелси Къркланд Академия, Пилобулъс и други. Цвета Касабова е хореограф и дизайнер, работи в полето на визуалните изкуства. Преподавател в университета на Мичиган. Тя изоставя физиката и метеорологията, за да работи в полето на съвременните изпълнителски изкуства. Работила е с Дейвид Дорфман, Ет Тейлър, Сара Пиърсън, Патрик Уилдрик и други.

[vprki]

Валентин Щинков: Време е да излезем от провинцията

„Духът на онова време е революционен. То е, когато стават промените – най-динамичното време. За да се появят хора като Кристо, трябва да се мине през това време”. Казва в разговор за „въпреки.com” художникът и дизайнер Валентин Щинков, организатор на изложбата „Столът като символ – влияние на Европейския дизайн и архитектура в следосвобожденска Българ��я”.

И продължава: „Художниците в края на по-миналия и началото на миналия век са били доста далеч от западните художници. Такъв е бил и животът. Имаше едно трикрако столче и бяхме го сложили в изложбата. Това беше един символ – животът тук е бил на земята, на миндера, полегнал. Аз не говоря, не го свързвам с това, че народът не е бил трудолюбив. Напротив. Но, колкото си по на Изток, толкова животът ти минава повече в хоризонтално положение. Изведнъж за тези 20-30-40 години на миналия век хората се изправят, сядат на столове, на маси.

Това е като еволюцията.

По съвсем друг начин устройват самия си живот. Тогава самата динамика е била по-голяма от сега, въпреки, че не е имало тези комуникации. Нещата са се изградили по един начин, който и след 50 години комунизъм не можаха да се изтрият”.

Каталогът за проекта

Така художникът обосновава избора си за този проект, който е съпроводен и с прекрасен каталог. Това е проект, който дава особена гледна точка към миналото и художествения вкус тогава през една популярна вещ, каквато е столът. Защото тук не става въпрос само за удобство, но и за естетика. А двете изложби, едната вече приключила в галерия „Средец” на Министерството на културата и другата в галерия „Интро”, която продължава, демонстрират точно това. Проектът е подкрепен финансово от Културната програма за Българското председателство на Съвета на Европейския съюз 2018 г. на Национален фонд „Култура”. Той беше по-широк – трябваше да се развие в три изложби, с участието на студенти от Академията, един филм, по-пълно представяне на архитектурата, но заради финансовите ограничения не беше представен в цялата си пълнота. Но и така, беше достатъчно впечатляващ. А и е имало доста хора, които са помагали безвъзмездно.

Част от изложбата в галерия “Средец” на МК

Текстовете в каталога са на изкуствоведката д-р Боряна Вълчанова /част от тях можете да прочетете във „въпреки.com” тук/, която в думите си при откриването на изложбата в галерия „Интро” след като отбеляза домакинството на Валентин Щинков /собственик и на галерията/, с когото са започнали проекта, попита: „Защо точно стола? Защото той има многовековна история, той е навсякъде около нас - незабележим, пренебрегван или будещ възхищение.

Столът остава и едно от предизвикателствата

за най-добрите архитекти и дизайнери и един от критериите, коронясващи големите имена в света на изкуството. Сред тях са Михаел Тонет, Антонио Гауди, Анри ван де Велде, Чарлз Макинтош, Льо Корбюзие, Франк Лойд Райт…  Решихме да доразвием темата, като поканим ня��олко значими съвременни артисти, които чрез творбите си да пресъздадат тяхното възприятие за заобикалящия ги свят чрез символиката на стола. Една от най-възвишените черти на изкуството е, че обединява нации и култури, традиции и новаторство, творчески вселени и творци. Изложбата за пореден път доказва този многоспектърен характер. Това е изложба, която съчетава изкуството на Димо Колибаров, Мирослав Богданов, Валентин Щинков, Зоран Мише, Горан Тричковски, Лора Пармакова, Георги Цачев, Иван Хаджийски”.

В галерия “Интро” Валентин Щинков показа и свои творби по темата

Двете изложби са доста различни по характер. Докато в „Средец” бяха изложени по-скоро столове от онова време и въпросното трикрако столче, както и пана с историята на архитектурата от тогава, в „Интро” присъства съвременният поглед на творците. А колкото за избора на стола като централна вещ в експозициите, Валентин Щинков го обосновава с едно свое посещение преди години в Дания в Музей на дизайна. „Там разбрах какво значи столът за общия дизайн. Три зали, в които имаше единствено столове – всякакви, от всякакви времена, във всяко време правени, от всякакви автори. Просто фантастично нещо като усещане. Столът се явява като един отрязък от целия дизайн на това време, през който можеш да покажеш цялото развитие. А самата епоха за мен в нашия проект като задание е много добре намерено – да се види връзката между Европа и България. Следващото европредседателство е във Виена – не знам дали има по-добър символ от това да покажем връзката с Виена и прехода натам и оттам - насам.

И това е най-динамичното време за България

за мен тогава и в период от 20-30-40 години има такива постижения в тази област и не само в нея. Запознах се с много от нещата покрай тази работа, има ги в каталога.

Читалнята в сградата на Народната библиотека и музей в Пловдив, 1909 - снимка от каталога

Разбираш, че хората отиват, учат на Запад в онези години, връщат се и постиженията са им на големи архитекти, български архитекти. Хубавите сгради в София са на такива архитекти – учили, взели от в Европа, дошли тук и ги направили. Претенциите на тази изложба беше с едни предмети да покажеш това нещо. И аз не разбирам кое би било по-подходящо от един стол. Защото той е символ в самия дизайн. Столът не беше само стола, той беше като предмет и символ в изложбата. Човек като прочете каталога вижда, че тук се разискват проблемите на архитектурата. И по принцип архитектурата е водещата. Вътрешният дизайн вече е следващото. Просто в стола могат да се вкарат тези пречупвания през новото и през това време, в което сме сега. Имаше обекти, в които авторът ги пречупва през сегашното – има авторско и художествено участие”, казва дизайнерът.

Част от инсталацията на Лора Пармакова в “Интро”

Той самият донякъде колекционира картини и антикварни вещи. Някои от тях са свързани с работата на неговата „Идея Дизайн Студио“, които събира във връзка с негови задачи и използва за аранжиране на теми за клиентите си. Има доста неща събрани през годините. Казва, че това, с което се занимава – графичен дизайн изисква друг вид съсредоточаване и отваряне към света. И колекционерството малко запълва празнотата, когато няма време да рисува или да се отдаде само на себе си. Някои от рисунките са му подарявани от художниците или купувани в някои случаи. Колкото за предметите в изложбата по проекта, повечето от столовете са на негов приятел, който наистина ги колекционира. Той навремето поддържал двама реставратори и е един от хората, които го насочили към този избор. Защото, когато влезеш в неговото ателие, ти сядаш на стол от 100-120 години, казва Валентин Щинков.

Валентин Щинков /л./ и Димо Колибаров /д./ в “Интро” с графична преса, специално донесена в галерията

Самият той е завършил в първия курс в Художествената академия на проф. Иван Газдов. И не случайно първата изложба в неговата галерия „Интро” на столичната улица „Цар Самуил” преди година беше точно с творби на Иван Газдов. „Ние си останахме в много близки отношения, дори идеята за тази галерия беше негова. Той обича да провокира и поощрява”, казва за своя учител художникът. Преминал е през различни търсения докато стигне до плаката и дизайна. Учил е в Художествената гимназия в София, после в Академията, където негов ментор до голяма степен е бил проф. Иван Кирков. И го е поощрявал да се занимава с плакат и дизайн. „Естеството на тази работа, която върша е

известно затваряне и анонимност.

Хората не знаят с какво се занимаваш. Влиза�� в магазини, но никъде не пише кой е правил дизайна на стоките. Защото тази работа всъщност има едно жури, което е пазарът, хората. И никой не казва този това го е направил тук за толкова пари, а казват – работата на дизайнера в Швейцария трябва да се сравнява с работа на дизайнера в България. Стоките са на щанда и където хората посягат - това е някакво съревнование все пак. Няма медия, която да отразява проблеми или постижения в тази област”, казва Валентин Щинков, но тази анонимност не му тежи и не обръща внимание на нея. Но може би все пак евентуално излизане от нея и за него е и предизвикателството на галерия „Интро”.

Валентин Щинков е убеден, че журито и за техния дизайн на стоките са самите купувачи

Питаме го обаче какво е важно според него за рекламата и графичния дизайн. „Да си в час. Вкусът е изключително важен. Но да си в час какво е търсено и модерно в момента. Това важи за всичко. В дизайна това е най-важното. Не да правиш дизайн, който се е правил примерно през 2010 година. И вкусът е изключително важен. Но вкусът и всички тези неща, които са важни идват с едно класическо обучение. Разбирам колко помага рисуването в дизайна”, казва Валентин Щинков. И дава пример с Кристо. „Специално Иван Кирков съм го питал – те са се засекли в Академията и му казвам - видях един негов етюд в музея Академията. И той веднага – а, той рисуваше като Господ. Това казва Иван Кирков, който според мен е не гениален, а над гениален рисувач. Значи Кристо отива на съвсем друго ниво, ти не можеш да пожелаеш това, което той прави. Ако видим българската черта – а, това, две чертички, това не е нищо. Да, ама не е така. За Кристо как изобщо на някой му минава през ума, че можеш по най-елементарния начин да го отричаш. Даже ми е смешно да ги обсъждаме тези неща. Няма база за сравнение. Можеш да кажеш мнението си, но да отричаш?! Защо? Защото някой не се написал българин. Глупости. И в дизайна е така – ако мислиш да направиш нещо от тук до тук, то не става. То е цялостно обхващане на нещата. И колкото по-мащабно виждаш, толкова по-напред вървиш.

Рисуването е в основата.

Имах един преподавател, който казваше, че всичко е рисуване и висша математика. Ние си мислим, че това е някакъв заучен лаф, а то има много вярно него. Въпреки, че ние математиката не я обичахме много – много”, смее се Валентин Щинков.

Една ог графикатурите на Иван Газдов, която е в офиса на  „Идея Дизайн Студио“

За галерия „Интро” казва, че пространството не е голямо, но е достатъчно спокойно да се покажат интересни изложби. Галерията има своя естетическа посока, която може да се проследи. Тя е свързана със съвременни и по-млади художници, но и с други, които дават всичко в общуването си с младите. Такива като Иван Газдов, Иван Кирков и други. „В душата на тези хора е заложено да обучават, да помагат на младите. И да ги запалват в нещо. И има други хора, които горят в тази преподавателска област – да запалиш едни деца, което отнема страшно много време и енергия”, казва Валентин Щинков и добавя, че имат идеи за бъдещи изложби с такива хора, които са дали изключително много на младите. Но не са се опитвали да канят съвсем мастити художници. Може би тяхното място е някъде другаде, отбелязва художникът.

Много са картините на приятели и колеги, на които се радва Валентин Щинков

Заговаряме и за това, което го притеснява сега у нас не само като художник. „Много неща са притеснителни. Най-притеснителното е нивото на хората, които разполагат с някакви средства. Ние сега сме във фазата на първоначалното натрупване на капитал. Капиталът се натрупва по два начина – на Запад е натрупан чрез колонии и оттам се извличал капитал. Другият начин е чрез държавни поръчки. Ние тук нямаме колонии, няма и да имаме. Остава, че ще се натрупва чрез държавни поръчки. Този начин не е измислен от сега, това е измислено откакто целият свят - светува. Но трупайки парите, те трябва не само някой да ги получи, но и да ги развие. За да има някакъв абсолютен смисъл в това, което се прави. Защото няма нищо лошо в това някой да вземе пари. Лошото е, че ако ги разходва само за себе си и

да си чеше единствено егото са глупости.

Защото не виждам тук нито един от така наречените забогатели хора нещо да направи и така да остане във времето. Да кажеш – ето този човек доведе един световен архитект или построи една сграда, която да остан�� след 500 години. Ама такава сграда, която наистина да говори. В Чехия има улица, на която всяка година канят световни архитекти и те един след друг се изреждат там и си построяват по една сграда и става музей на открито от световни архитекти. Това не се финансира от държавата. Това се финансира от хора, които са спечелили чрез държавата. Тук това го няма. Нивото ни е малко леко провинциално и без самочувствие. Иначе за плюене сме добре”, казва Валентин Щинков.

И в този смисъл се връщаме отново към проекта, с който започнахме разговора. Защото целта му е била чрез него и други подобни идеи и реализации да станем отново това, което сме били. И е искал да покаже, че посоката е била много правилна на времето, но след това отрязването й – не е. Такава негативна промяна по времето на соца е имало за цяла Източна Европа – Чехословакия, Полша, Унгария, Източна Германия… Но там традициите са съществували. И крачките към връщането към тези морални и естетически ценности при тях по-бързо се извървяха. А е време и ние да излезем от провинцията, убеден е Валентин Щинков. ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Валентин Щинков представя изложбата „Disruption“ в галерия „Интро”

Художникът и дизайнер Валентин Щинков откри своя нова изложба озаглавена „Disruption“ /„Прекъсване” – б. р. / в своята галерия „Интро”. Не знаем какво е прекъсването, но посоката на художника продължава. Въпреки, че понякога прекъсва своята графична работа, ценена от колеги и приятели, в името на графичния дизайн. Но това е творчество и то какво…

Преди време в разговор за „въпреки.com” Валентин Щинков беше казал по повод работата си в своето „Идея Дизайн Студио“: „Естеството на тази работа, която върша е известно затваряне и анонимност. Хората не знаят с какво се занимаваш. Влизаш в магазини, но никъде не пише кой е правил дизайна на стоките. Защото тази работа всъщност има едно жури, което е пазарът, хората. И никой не казва този това го е направил тук за толкова пари, а казват – работата на дизайнера в Швейцария трябва да се сравнява с работа на дизайнера в България. Стоките са на щанда и където хората посягат - това е някакво съревнование все пак. Няма медиа, която да отразява проблеми или постижения в тази област”, каза Валентин Щинков, но тази анонимност не му тежи и не обръща внимание на нея. Но може би все пак евентуално излизане от нея и за него е и предизвикателството на галерия „Интро”. Самият той е завършил в първия курс в Художествената академия на проф. Иван Газдов. И не случайно първата изложба в неговата галерия „Интро” на столичната улица „Цар Самуил” преди време беше точно с творби на Иван Газдов. Преминал е през различни търсения докато стигне до плаката и дизайна. Учил е в Художествената гимназия в София, после в Академията, където негов ментор до голяма степен е бил проф. Иван Кирков. И го е поощрявал да се занимава с плакат и дизайн.

Валентин Щинков

А колкото за това какво е важно според него за рекламата и графичния дизайн беше отговорил: „Да си в час. Вкусът е изключително важен. Но да си в час какво е търсено и модерно в момента. Това важи за всичко. В дизайна това е най-важното. Не да правиш дизайн, който се е правил примерно през 2010 година. И вкусът е изключително важен. Но вкусът и всички тези неща, които са важни идват с едно класическо обучение. Разбирам колко помага рисуването в дизайна”, каза Валентин Щинков. И даде пример с Кристо: „Специално Иван Кирков съм го питал – те са се засекли в Академията и му казвам - видях един негов етюд в музея Академията. И той веднага – а, той рисуваше като Господ. Това казва Иван Кирков, който според мен е не гениален, а над гениален рисувач. Значи Кристо отива на съвсем друго ниво, ти не можеш да пожелаеш това, което той прави. Ако видим българската черта – а, това, две чертички, това не е нищо. Да, ама не е така. За Кристо как изобщо на някой му минава през ума, че можеш по най-елементарния начин да го отричаш. Даже ми е смешно да ги обсъждаме тези неща. Няма база за сравнение. Можеш да кажеш мнението си, но да отричаш?! Защо? Защото някой не се написал българин. Глупости. И в дизайна е така – ако мислиш да направиш нещо от тук до тук, то не става. То е цялостно обхващане на нещата. И колкото по-мащабно виждаш, толкова по-напред вървиш. Рисуването е в основата. Имах един преподавател, който казваше, че всичко е рисуване и висша математика. Ние си мислим, че това е някакъв заучен лаф, а то има много вярно него. Въпреки, че ние математиката не я обичахме много – много”, каза тогава Валентин Щинков.

Но да се върнем към сегашната изложба. При откриването й изкуствоведката д-р Боряна Вълчанова каза: „Преди около 2 години бях поканена да курирам една твърде различна изложба на художника Валентин Щинков, в пространството на същата галерия. Тогава нейният автор ни представи артистичното си виждане за времето, пространството, физическия и имагинерен свят в една серия, която аз условно ще нарека серия от графики. Казвам условно, защото неговата техника е трудна за класификация. Тя съчетава фотографията и възможностите на дигиталните технологии с характерните особености на рисунката – линия, форма, обем, петно. Изчиствайки композиционното поле от определени характеристики, неговите графики бяха почти лишени от образност. Абстрактните форми и цветовите съчетания, с които той изграждаше композиционното поле, не носех почти никакъв спомен за реалността, макар че бяха инспирирани от дълбокото авторово преживяване на материалния свят. Художникът Валентин Щинков много задълбочено и методично продължи да изследва връзката между формата и цвета, и много последователно, доразви формално-пластичните си търсения. Тази вечер този артистичен почерк можем да открием като продължение в сегашната изложба „disruption“.

Преди две години беше казала: „Аз лично от много време си представях една конкретна изложба, а именно с произведения на Валентин Щинков, който след период на самоналожено мълчание ни прави съпричастни с най-новите си творчески търсения. Въпреки, че ние го познаваме сякаш по-малко в тази светлина, той никога не е спирал да рисува и да създава. Не мога да отрека, че чисто изкуствоведското ми любопитство бе провокирано какви са темите, които вълнуват Валентин, какви са неговите формално-пластични търсения, какво е отношението му към цвета, предвид дългогодишната му работа в областта на дизайна и приложната графика”.

А сега продължи: „Изложбата поражда немалко въпроси. Между тях е как да дефинираме изложба, която далеч надхвърля представите за графиката и не само това – тя ни кара да преосмислим техниката, технологията и същността на изразните средства, успоредно с това тя създава в зрителя и алюзия за живопис, чрез засилената изразителност на експресивните цветови съчетания. Цветът в произведенията на автора е натоварен не само с естетически, но и с сугестивни качества. Творбите носят особена вътрешна сила, която ни тласка към нови измерения на символични пространства, форми, цветове, емоции. Всеки импулс възникнал в душата на автора се претворява в нови форми и цветове, които провокират в нас различни душевни състояния. Колоритът, оригиналната мисловност и спонтанната непосредственост в творбите на Валентин ги правят запомнящи се и ни карат да се връщаме отново към тях. В палитрата от дръзновения и самоизненади се крие вълнуващото очарование на крайния резултат и цялостното художествено въздействие. Всяка една от графиките в залата е наситена със сетивност, емоционален живот и енергия. Фигуративната образност е разрушена и е намерила индивидуален и независим пластичен изказ.

Художникът Валентин Щинков е артист в пълния смисъл на думата. Експериментаторският му дух го отвежда на различни етапи на съзидание и това може би се дължи на факта, че той дълги години работи в областта на дизайна и приложната графика. За него изкуството и творческия процес са висша форма на съществуване. Повечето от присъстващите тук знаят, че Валентин Щинков е не само мой колега, но и добър приятел. За това смело мога да заявя, че той притежава безкомпромисна критичност, а към стиловото безвкусие, имитацията и повторяемостта е непреклонен. А това ми напомня за една притча, която искам да ви разкажа.

Учителят, известен с мъдростта си, показал на своите ученици един празен буркан с широко гърло и сложил на дъното няколко големи камъка. След това взел шепа чакъл и я изсипал в буркана. Накрая взел и шепа пясък, изсипал я в буркана и тя го изпълнила. Тогава попитал своите ученици: пълен ли е бурканът?

Повечето отговорили: „Да, учителю“. Тогава учителят взел чаша с вода, изсипал я в буркана и тя бързо попила в пясъка.

„Какъв беше смисълът на този опит?“ - попитал учителят. Един от най-умните му ученици отговорил:

„Независимо колко цели си поставяме в живота, винаги има място за още една“.

„Не!“ - възразил учителят. Смисълът е, че ако не сложите първо големите камъни, пясъкът ще изпълни цялото шише и за тях няма да има място. Големите камъни са важните неща, базата върху която ще градите живота си.

Боряна Вълчанова и Валентин Щинков

Разказах ви тази притча, защото художникът Валентин Щинков винаги е успявал да отсее чакъла, пясъка, водата, дребните неща в живота си. Неговият вечно търсещ артистичен дух и дълбока чувствителност ще ни изненадват все повече, разкривайки непознати страни от една творческа вселена с висок художествен хоризонт, стъпил здраво върху големите камъни по своя път”, каза при откриването на сегашната изложба на художника д-р Боряна Вълчанова, куратор на изложбата. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Валентин Щинков показ��а изложба „SIZE 75 X 56” в галерия „Интро”

Художникът и дизайнер Валентин Щинков /на снимката/ откри изложба „SIZE 75 X 56” в своята галерия „Интро” в София. Галерията скоро навърши една година и през това време представи много интересни и провокативни художници и изложби. Но сега самият Щинков излиза от анонимност и като творец.

Преди време в разговор за „въпреки.com” /можете да го прочетете тук/ Валентин Щинков беше казал по повод работата си в своето „Идея Дизайн Студио“: „Естеството на тази работа, която върша е известно затваряне и анонимност. Хората не знаят с какво се занимаваш. Влизаш в магазини, но никъде не пише кой е правил дизайна на стоките. Защото тази работа всъщност има едно жури, което е пазарът, хората. И никой не казва този това го е направил тук за толкова пари, а казват – работата на дизайнера в Швейцария трябва да се сравнява с работа на дизайнера в България. Стоките са на щанда и където хората посягат - това е някакво съревнование все пак. Няма медиа, която да отразява проблеми или постижения в тази област”, каза Валентин Щинков, но тази анонимност не му тежи и не обръща внимание на нея. Но може би все пак евентуално излизане от нея и за него е и предизвикателството на галерия „Интро” и сегашната му изложба. Самият той е завършил в първия курс в Художествената академия на проф. Иван Газдов. И не случайно първата изложба в неговата галерия „Интро” на столичната улица „Цар Самуил” преди година беше точно с творби на Иван Газдов. Преминал е през различни търсения докато стигне до плаката и дизайна. Учил е в Художествената гимназия в София, после в Академията, където негов ментор до голяма степен е бил проф. Иван Кирков. И го е поощрявал да се занимава с плакат и дизайн.

Иначе с него свързваме и един интересен проект преди време, за който във „въпреки.com” сме писали /можете да прочетете тук/ - „Столът като символ – влияние на Европейския дизайн и архитектура в следосвобожденска България”. Така беше озаглавена изложбата, която се откри в две галерии в София – „Средец” на Министерството на културата и „Интро”. Това е проект, който даваше особена гледна точка към миналото и художествения вкус тогава през една популярна вещ, каквато е столът. Защото тук не става въпрос само за удобство, но и за естетика. А колкото за това какво е важно според него за рекламата и графичния дизайн беше отговорил: „Да си в час. Вкусът е изключително важен. Но да си в час какво е търсено и модерно в момента. Това важи за всичко. В дизайна това е най-важното. Не да правиш дизайн, който се е правил примерно през 2010 година. И вкусът е изключително важен. Но вкусът и всички тези неща, които са важни идват с едно класическо обучение. Разбирам колко помага рисуването в дизайна”, каза Валентин Щинков. И даде пример с Кристо: „Специално Иван Кирков съм го питал – те са се засекли в Академията и му казвам - видях един негов етюд в музея Академията. И той веднага – а, той рисуваше като Господ. Това казва Иван Кирков, който според мен е не гениален, а над гениален рисувач. Значи Кристо отива на съвсем друго ниво, ти не можеш да пожелаеш това, което той прави. Ако видим българската черта – а, това, две чертички, това не е нищо. Да, ама не е така. За Кристо как изобщо на някой му минава през ума, че можеш по най-елементарния начин да го отричаш. Даже ми е смешно да ги обсъждаме тези неща. Няма база за сравнение. Можеш да кажеш мнението си, но да отричаш?! Защо? Защото някой не се написал българин. Глупости. И в дизайна е така – ако мислиш да направиш нещо от тук до тук, то не става. То е цялостно обхващане на нещата. И колкото по-мащабно виждаш, толкова по-напред вървиш. Рисуването е в основата. Имах един преподавател, който казваше, че всичко е рисуване и висша математика. Ние си мислим, че това е някакъв заучен лаф, а то има много вярно него. Въпреки, че ние математиката не я обичахме много – много”, каза тогава Валентин Щинков.

А сега вече показа своите графични произведения. Изкуствоведката д-р Боряна Вълчанова, с която работят, каза при откриването на изложбата: „Аз лично от много време си представях една конкретна изложба, а именно с произведения на Валентин Щинков, който след период на самоналожено мълчание ни прави съпричастни с най-новите си творчески търсения. Въпреки че ние го познаваме сякаш по-малко в тази светлина, той никога не е спирал да рисува и да създава. Не мога да отрека, че чисто изкуствоведското ми любопитство бе провокирано какви са темите, които вълнуват Валентин, какви са неговите формално-пластични търсения, какво е отношението му към цвета, предвид дългогодишната му работа в областта на дизайна и приложната графика. 

Фактът, че с него имаме не само обща работа, но аз мога да го нарека и приятел, смятах, че ще улесни моят коментар тази вечер, но редейки изложбата, осъзнах, че това ще е сложна задача. Не само защото по някой път трудно успяваме да разберем дори и най-близките хора около нас, но най-вече, защото неговото творчество трудно се поддава на класификация. Той е автор със специфичен стил, който много последователно изгради артистичната си територия. Със своя нерафиниран визуално-пластичен език Валентин Щинков ни представя серия от графики със заглавие 75х56, обединени от формата на хартията, на която са отпечатани. Въпреки че граничат с абстракцията, те са базирани на дълбокото авторово преживяване на физическия свят, най-вече на природата, архитектурата, спомени от пътувания, срещи с приятели, които не рядко първоначално е запечатал с фотоапарата си. Той пресъздава всички тези емоции чрез цветови съчетания и абстрактни форми, които не носят спомен за реалността. Зад привидната лекота се крият размисъл, тематични търсения, извървян път. 

Изчиствайки композиционното поле от всякакви форми, графиките са почти лишени от образност. Произведенията му носят особена вътрешна сила, която ни тласка към нови, непознати измерения на символични пространства, форми, цветове, емоции. Валентин задълбочено и последователно изследва връзката формата и цвета. Неговото изкуство повлиява на възприятията ни по начин, който надхвърля физическата реалност. „Изкуството е илюзия за спонтанност” казва големият японски гравьор Утагава Кунисада. И наистина първото впечатление от една творба винаги е най-силно. С него е свързано и връщането ни към дадена работа отново и отново. Колоритът, оригиналната мисловност и спонтанната непосредственост в творбите на Валентин Щинков, ни карат да се подчиним на това субективно привличане и оправдана интуиция. В един безметежно движещ се около нас свят, художникът ни оставя с творбите си, всяка от които въздействаща по индивидуален начин на всеки един от нас. И тука ще се натъкнем на личността на автора, на неговото въображение, на изявения - ясно и непринудено - индивидуален почерк. В палитрата от дръзновения и самоизненади се крие вълнуващото очарование на крайния резултат и цялостното художествено въздействие. 

Графичното изкуство на Валентин Щинков говори за опит, но и за тънка чувствителност, за традиции, но и за прехвърляне на граници и удоволствие от летенето. Докъде ще стигне? Зависи от смелостта! А творческото амплоа на човека и художника Валентин Щинков никога не е страдало от липса на такова. И както знаем, съдбата помага на смелите. На добър път в летенето!”, каза д-р Боряна Вълчанова. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов