#някакви мисли

[l-homme-triste-qui-rit]

Ноември

Ноември е

и те няма

и ме няма

и ни няма

навън е цигаско лято

а в душата - студ

откакто си тръгна е така

мрачно

тъмно

студено

и не

не ми казвай че си тук

че

те има

че

ме има

че

ни има

че никъде не си отишла

защото те няма

и е пусто

и е тъжно

и боли

и ако през Юни

някой ми бе казал че

няма да ни има

през Ноември

навярно щях да се изхиля

да избухна в смях

но ето че е бил прав

Ноември е

и те няма

и ме няма

и ни няма

@welcomeintomyworld ©

[iamstonecoldbabyy]

Спрях да търся смисъла зад всичко. Всъщност аз жадувах да зная всичко, да се потапям в информация, в четива, да знам, всичко да знам. Напоследък съм уморена, леко разочарована, сякаш съм започнала да губя своя пламък. Сега вече не търся смисъла, установих, от една възрастна жена, която днес ме заговори, случайно, че смисълът дори към края на живота, пак не го намираш. Даваш си сметка на база на спомените, които имаш, че си срещал някакви хора, пътувал си на някакви места, сблъсквал си се с трудности, научил си уроци, а тези които не се научил, тя каза, че се повтаряли. “Аз не заговарям всеки”- каза тя, “Но усетих, че трябва да заговоря теб. Усетих, че ще ме приемеш”. Леко се усмихнах, днес бях потънала в мисли, а час по-рано си бях припомнила с тежка въздишка как мразя тия периоди на подтиснатост, но събрах сили сама на себе си да припомня, че все някога и това ще мине. Всичко има своя край, думи, които винаги са ме успокоявали. Смисълът днес е, че имах нужда да поговоря с някого, един малък разговор, с едно голямо значение. Имах нужда от малко светлина, сякаш някой ме беше чул и изпратил малко надежда.

[halfanangel]

О Т Н А Ч А Л О

Искаш ли пак да опитаме, да започнем с чисто начало? Да ми пишеш "здравей, как се казваш? приятно ми е." и да променим съдбата изцяло. Да не се беше случвал хаосът, който настана... да, ти ще кажеш, разбира се, вината е моя, сама го създадох... не съм искала, не било е умишлено, ти да мислиш "точно тя ли, така ме отряза?". Просто явно... така било писано - да не стане, както го искахме. Да си луд ти по мен, аз по теб, да има привличане, и да е бързо, и уж искрено - фалшиво достойно, любов да го наричаме. Пак ли приказки, пак ли легенди... уморих се от толкова митове.. да съм с тебе, ти с мене, просто защото някого искаме. Наизуст се борим за чувства, претендираме, че честно се влюбваме, тогава мисли... мисли ... в действителност за къде толкова бързахме? И преносно, и даже буквално... струва ли си ? Ти си друг... аз съм различна, и съм тази, която, не пасна на твоето скорострелно обичане... Но съм свикнала, в моите приказки, не винаги краят е жестоко трагичен... "здравей, как се казваш? приятно ми е." прочетено, но отговор липсва. Ще се влюбиш и пак ще обичаш, със сигурност не мен, но това е предимство. "здравей, как се казваш?" не питай! ... отговорът ми не е типичен. Аз съм бяло, ти черно, аз съм зима, а в тебе е август... аз съм ада, ти бил си пък рая "как се казваш?" проклетото име... не трябва, запомни ме такава... прощавай, още малко и свикваш - да не питаш, да не искаш да знаеш... как се казвам... тъпото име. С тебе нищо до днес не ни свърза, дори "здравей" е шаблонно, банално, абсолютен излишък... ако питаш, недей ще ти кажа... не си спомням никакво име... нито моето, нито твойто остана....изгубих ги и не ги изричам, тогава те сами обещават - мен и теб О Т Н А Ч А Л О заедно, повече никога... ти бъди с други различни, в тежки зими и през топлото лято, във валежи обилни и когато вилнее свирепо променливият вятър, чернооки или със сини очички, да са руси или тъмни брюнетки, ниски или високи, готови моделки, бъди с ада, дявола, рая ... имаш избор - чудесна печалба .. не ми е мъчно, искра помежду ни, така и не пламна. "здравей, как се казваш?" прочетено... отговорих...в ума си единствено, на глас нищо повече няма да кажа. Вече късно е, много е късно... О Т Н А Ч А Л О с теб да се върна. съвет - при мен не се получава... ала поредната вече очаква - "здравей, как се казваш? приятно ми е."

... прочетено...

... многоточия...

....абонатът отговаряя....

#авторскоТончеваТ

*когато решиш да си излееш някакви объркани мисли рано сутрин.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Стефан Мавродиев за театъра като терапия

На една вечерна репетиция на пиесата на Арнолд Уескър „Кухнята“, преди малко повече от 50 години, открих за себе си актьора Стефан Мавродиев. Не знам как бях попаднала там, стоях в тъмната зала на Младежкия театър и слушах един дрезгав глас, който непрекъснато предлагаше на режисьора Николай Люцканов някакви  детайли с настойчивостта на дете, което се е заиграло и вживяло в някаква негова си действителност. Написа за „въпреки.com” театроведката Богдана Костуркова.

Неукротим, с изразителни очи, с изобретателни движения и особен артистизъм Мавро, както го наричат и колеги, и верните зрители, успя да превърне една не особено важна сцена в театрален акцент. Постановката изживя своя земен път, /премиерата е 1973 година – б. р./ но винаги, когато гледам Стефан Мавродиев на сцена си спомням тази репетиция и съм убедена, че когато е под театралните прожектори този актьор е работил върху всеки един детайл на ролята си, че е фантазирал върху цялата постановка. А всяка своя роля Стефан Мавродиев насища с тънко, резливо чувство за хумор. След много години на сцената можем да сме сигурни, че той е актьор с непогрешимо чувство за художествена мярка и усет за партньорството.

Методи Андонов и Стефан Мавродиев по време на снимките на "Козият рог", 1972

Роден на 29 декември 1943 година във Варна, Мавро казва, че пъпът му е хвърлен на сцената. Не е чудно – баща му е бил учител, но и актьор в театъра, а майка му пеела във Варненската опера. „Да стане артист” - пожелал бащата за  новородения си син. На седем години малкият се записва в театралната школа към Пионерския дом във Варна. И когато му идва времето Стефан Мавродиев е приет да учи актьорско майсторство във ВИТИЗ, и то при  Методи Андонов. Завършва през 1967 година. През следващите години изиграва многобройни роли първо в Пловдив, после на сцената на Сатиричния театър, Театър 199,  в Народния театър, в киното, в телевизията. Но преди всичко е Актьор на Младежкия театър. Работи е с режисьори от различни поколения и различен калибър - Младен Киселов, Николай Люцканов, Пламен Кьорленски, Пламен Панев, Бойко Илиев, Крикор Азарян, Георги Михалков, Николай Поляков,  Иван Урумов, Илиян Симеонов, Андрей Аврамов, Петър Кауков, Владимир Люцканов и много други. На сцената на любимия си театър Стефан Мавродиев дебютира и като режисьор през 1991 година с „Полицаи“ от Славомир Мрожек.  

Някога на сцената на Младежкия театър - Володя Смирнов (1942-2000), Анани Явашев (1932-2022) и Стефан Мавродиев...

От първата си роля на грижовен към бабата и дядото Козел, която изиграва на 7 годишна възраст до днес Мавро се е превъплътил в над 100 роли – на вълци, кучета, поредица „анималистични роли”, както ги нарича той, но и в много  роли, които са носили цялото представление. И като носач е трябвало много добре да познава конструкцията на постановката, било е нужно да разбира всяко нещо, да мисли и за най-малката подробност. Така с годините изгражда режисьорски усет към всичко, което се случва на сцената. От друга страна има неща, които, както ми сподели в едно интервю,“ вече не мога да играя, поради възрастови причини, типажни и други. А като режисьор представям своето усещане, провокирам колегите да направят това, което виждам, но вече не мога да изиграя. Затова искам да се занимавам с режисура.“  

 "Вуйчо Ваньо" на Чехов, режисьор Стефан Мавродиев, 2006

През 2006 година отново на сцената на Младежкия театър се сбъдва една негова дългогодишна мечта – поставя любимата си пиеса “Вуйчо Ваньо” на Чехов. "Да осъзнаеш илюзията за смисъла на човешкия труд - в това се крие трагичното жило на "Вуйчо Ваньо". В това е дълбокият смисъл на тези "сцени от селския живот", както Чехов ги нарича и в които всичко е прекрасно, любовно, объркано, летят страсти, разминавания, срещи и разочарования, омрази..." е актьорско - режисьорският прочит на пиесата от Стефан Мавродиев.

Стефан Мавродиев в „Аз, Фойербах“, премиера март 2019

А в ролята на Фойербах от пиесата на Танкред Дорст „Аз, Фойербах“ (режисьор Владимир Люцканов) разкрива, сякаш, собствената си артистична природа - след години отсъствие от театралната сцена актьор се явява на кастинг за роля. И докато чака среща с режисьора показва всичко, на което е способен и разкрива магията и очарованието на актьорската професия, за шарения свят зад кулисите…Но времето налага своите стандарти и е възможно днешните критерии да не приемат вчерашните?! История за величие на духа и същевременно за човешкото падение представена вълнуващо, трогателно, покъртващо. Актьорът Стефан Мавродиев ни среща със своето истинско копнение по сцената и изкуството. Роля, която се помни дълго и респектира.

Артистът Стефан Мавродиев има многостранни таланти - той се изявява и като автор на поетични книги - "Стихове","Ресто","Жена","Животът тази продънена каца",  „Харакири, или Безобразията на декадентството“, и като автор на либретото  на мюзикъла "Йестърдей", реализирано на сцена от режисьора  Андрей Аврамов.

 Стефан Мавродиев в „Аз, Фойербах“

Театърът е вид терапия. Няма нужда от лудници, а от повече театри е кредото на актьорът Стефан Мавродиев. Ситуациите провокират човека и той може да се държи по начин, за който не е подозирал, че ще приеме. И от висотата на своите 80 години  Мавро се усмихва загадъчно и леко насмешливо, като човек, който с лекота върви към следващото си откритие. ≈

Текст: Богдана Костуркова

Снимки: архив на Младежкия театър "Николай Бинев" и личен архив

[magdalendia]

Приказката за Синьото и Зеленото езеро

През пролетта на 2022г. имах щастието да поживея за един месец на далечен остров по средата на Атлантическия океан, който обаче политически погледнато е европейски. Още щом изпишете името му в търсачката, най-вероятно ще видите снимки на едно и също място, което се е превърнало в емблематично за острова.

Нека ви заведа на това място, наречено Сети Сидадиш!

Сети Сидадиш (на португалски Sete Cidades) е малко градче в западната част на о.Сао Мигел, най-големият от Азорските острови. Населението му е около 1000 души и се намира в непосредствена близост до две езера - Синьото езеро и Зеленото езеро (Lagoa Azul и Lagoa Verde). Тук може би е добре да спомена, че Азорските острови са с вулканичен произход, тоест образувани в незапомнени времена в резултат от подводни изриграния на вулкан. В този ред на мисли ще изясня и че, езерата са кратерни, тоест намират се в кратер на вулкан.

Може да се каже, че еднодневната екскурзия, която си спретнахме до Сети Сидадиш, беше последната ни на острова. Иронично е, защото повечето хора, посещаващи остров Сао Мигел, бързо се отправят към това място, за зърнат същата гледка, която са виждали в интернет или в някоя туристическа брошура, която местен им е подал в столицата. При нас се получи обратното - оставихме го за най-накрая. Една от причините беше, че почти постоянно валеше. По моя преценка някъде около 80-90% от 30-те дни, които прекарахме там бяха дъждовни. В крайна сметка, принудени от изтичащото време, организирахме екскурзията и няма да познаете каква изненада ни завари, когато стигнахме на мястото, от където се открива прословутата гледка.

На път за Сети Сидадиш се озовахме в автобус пълен с туристи, всички отиващи, за да посетят това магическо място. След около 40 минути път от столицата на острова Понта Делгада, пристигнахме в Сети Сидадиш. Решихме да отидем да видим езерата отблизо и да обходим районът. Лутахме се на малкото плажче край езерата, навлязохме в близката гора по една приказна пътечка, тъпчехме нападалите и влажни от изминал дъжд листа на тропически растени. След известно време излязохме от гората пак на езерото и след като ме подгониха цял род патици, мислейки си, че им нося храна, решихме да най-накрая да хванем пътя за прословутата гледка от брошурите. Но нека преди това разкажа една чувствена история.

Името Сете Сидадиш на португалски (Sete Cidades) означава "седем града". Легендата за произхода на това име гласи, разбира се, че имало едно време в едно кралство принцеса с невиждана красота. Кралството на Седемте града се наричало то и с него по прекрасност можела да си съперничи само неговата принцеса, която освен това била надарена с любознателност. Един ден, по време на една от нейните разходки из природата, срещнала овчар, който свирел на флейта. Той бил запленен от принцесата, а тя от мелодията му. И така продължение на дни се срещали те на същото място. Както всички се досещата, любовта им била невъзм��жна и отричана от краля. Когато те се срещнали за последен път, сърцата им били обзети от сърцераздирателна мелодия. Принцесата заплакала и от сълзите й се заформило синьо езеро, а от сълзите на овчаря се образувало съседното езеро в зелено. От тази загадъчна и меланхолична история се родила легендата за Синьоро и Зеленото езеро.

Навигацията ни упътваше през някакви извънградски пътища и пътеки, които се изкачваха все по-нагоре и по-нагоре. Настилката беше от груби камъни в различни размери и това никак не ми се отрази добре, тъй като подметките на обувките ми бяха тънки като блат за италианска пица. След близо час, а може би и повече, изкачване в гората на следвалежна хладнина, от която ти е студено но същевременно се потиш и задушаваш в дрехите си, заради високата влажност, най-сетне измежду плътните ��иста на тропическите растения зърнахме езерата от високо. Не се тревожете, няма да забравя да спомена и изненадата, която ни очакваше горе. Както вече споменах, много дъжд ни валя през този един месец. Но черешката на тортата беше, че когато най-после се добрахме до най-известната и живописна гледка на Азорските острови, насладата не продължи повече от броени минути. Не, не ни заваля дъжд, а гъста мъгла се спусна от по-високото и обви езерото като пелена. За втори път ми се случва да бия толкова път, за да видя легендарно място и да мъгла да се изправи на пътя ми. (Първият път беше при моста Голдън Фейт във Сан Франциско, но там не го зърнах въобще дори и за миг).

Долу встрани от двете езера се виждаше и самото градче Сете Сидадиш. Кой знае, може пък и да е някой от седемте града на легендарното кралство...

[selen-o-phile]

Преди година, на същото място. Ситуацията беше подобна, хората донякъде са същите (а всъщност толкова различни). Уж всичко се променя, а се усеща същото.

[bottledupbg]

Изпих вече 20 водки с лед за някой като теб

И смешното е, че все още те помня

И някой друг ги плаща

И си мисли, че съм пияна

И че ще спи с мен

А аз стоя и си мисля за теб и твойте ръце по мен

Иронията е секси когато гледаш отстрани

Някакви чужденци ми дават шотове от текила

Мислят,че целта им не разбирам

Бармана ми е стар приятел

Знае каква роля играя

Знае за тебе, слушал е ясички жалки мои истории

Знае, че приклювам нощта чисто сама със своите сълзи

Неплатила нито едно питие

Други мъже плащат за рани от чужди ръце

[myminiworldd]

Знам, че съм по-силна отколкото си мислят другите. Бих искала да съм по-силна отколкото чувствам, че съм.

• някакви мисли по никое време

Надежда

[idontneednofuckinhug]

May-Aug 21′ Poetry/Lyrics

Untitled 05 Хората ти казват да я спреш Не виждат ли колко е перфектна Стига опитва се, ще умреш Не знаех, че смъртта е прелестна Колко съвестта ми ще тежи Ако в ръцете ми ти не си Какво ще струва до мен да си Дано не са прави, че вредиш Побързай защото вече виждаш, времето тече, а ти не тичаш Няма нужда да го премисляш, то е твое стига да го искаш Колко болка за еуфория Гърдите свиват от умора В главата ти е утопия Забрави, че има уловка Не мислих, че ще липсва толко Продължавам да искам много Хвана ме като е вече сложно Като трудно вече давам

Untitled 04 И не усещам нищо в ядрото, май съм безсърдечен Чак до молекулите е празно, ако ще съм честен Като кажа, че е наред, лъжа те, не вярвай Няма да съм с рогата напред, сдържан съм, не чакай Животът ми е режисиран от Нортън, илюзия Объркан съм като дете от филм на Бъртън, конфузия И всичко, което докосвам превръща се в прах Прерязвам с думи все едно с ръце ножици роден бях От самота загубен в превода съм, ще отида в Япония Ще снимам реклама и ще си оправя живота И от това главоболие ще си тегля вече куршума Всъщност много просто е, на всички правя услуга За другите съм план Б, ще кажеш, че съм хапче Аз обаче не спасявам животите на хора на двайсе Даже на себе си не помагам За другите внимание не отдававам Може би затова и още сам съм Само те използват, търсят просто изкупление Имат време за теб само докато още е от значение Незначителен, удобен за всички, но не и важен Изразителен, сещате се ако няма какво да каже

Само секунда Наливам, докато няма болка, една и съща песен на колонка Обмислям, малко ли е толкова, това ли всъщност ми е животът Ще го правя до последно, готов ли си, готов ли си, до последно? Треперя, не е лесно, признание, ако в Инста те търсят често Всичко на моите рамене, светът е кръгъл и неудобен е Нищо не мога от безсъние, като не гледам виждам безличните Нова мацка, давам й до безумие, тя ми казва обичам те Няма емоция, дълго мълчание, поредна лъжа, разкарай се Самота от 16, правих се на луд но съм тук Наиграх се с глупости, не ме определя никой друг Вече съм чук, вече търся нещо, но все още търся какво Мечти за плоча в клуб Перо, изморен търча, но защо Посетих го на края му, на душата му молбата чух Нямам мир, имам задух, толкова пиян, че нямам слух Чувам само празен звук, дай усмивка за клуба Влезнах едва за секунда, тръгнах си с целувка, ха

Лято Толкова ми е добре Дай ми още едно със лед Понякога то ми лафи И понякога му лафя и аз, Понякога.. не не, няма

Казвай, копеле изчезвам Копеле, като Раул се чувствам Краен, лазещ, търсещ светлината Намиращ пещерата Кажи ми, че съм като Дженкинс Че съм свеж и пресен, готин Дарба, с думите злощастна Философстване не надраснах

Слънце, заедно бяхме Джази Заедно бяхме Бел, тръпки Все се омайвах, май се урочасах, Всичко със причина Синдерела, как ли ме остави? Не бяхме ли до края? Деба, животът ме обърква Аз ще го поправя, вярвай

Знаеш, че ми е добре Дай ми още едно със лед Понякога то ми лафи И понякога му лафя, ха Понякога.. ъммм Виж

Специален, Яхуе ме обича, А Буда ми прощава Тук съм на всички да разкажа Какво Големият ми показа Малка нимфа от морето Тръгна и ми взе сърцето, празно Колко пък още да се моля Точно аз не вярвам в Бога, Дали Раят не е безплатен Билетът ми не е златен

Слънце, заедно бяхме Джази Заедно бяхме Бел, тръпки Все се омайвах, май се урочасах, Всичко със причина Синдерела, как ли ме остави? Не бяхме ли до края? Деба, Животът ме обърква Аз ще го поправя, вярвай

Знаеш, че ми е добре Дай ми още едно със лед Понякога то ми лафи И понякога му лафя, ха Понякога.. ъммм

В какво да вярвам Защо живеем в лъжа? Погледни ме и кажи „не е така“ И защо се правим на деца? Нима ще кажеш, че греша Ммм, с поглед само се разбираме Защо трябва емоции да подбираме Всичко е на база неуважение Но око в око се правим, че няма значение? Не ви ли писва, виждам само лоши погледи Докога ще се правим на светци Имам истории, но кой иска да разбере За пореден тип, който мисли за въже Разказвачът слага пороци на пиедестал Без да покаже, че себе си е жертвал Често ми казват „В миналото си грешал Това е моментът ти, не бъди провал“ Нещата винаги обаче до това опират, че никой за демоните си не комуникира Моля се там отгоре да спра да се проклинам, двайсет и пет да успея да достигна

Питам от години „Къде е любовта?“ Няма отговор, само ми дават пара Не говорим за травмите си като деца От малък се крия в моята глава И майка ми не спира да се притеснява Че черна д��пка отвътре ме изяжда Истории за безкрая разказвам С думите за паднали ангели натоварвам Как се обяснява какво е да се бориш със самота И че за утре нямаш яснота Всеки ден се крия в работa Помогни, понякога имам нужда от малко насока И напоследък вече губя си ума Давам размисъл над всяка идея безумна И защо ми се обажда само като има нужда? Какво всъщност вече си струва?

Виж, пия прекалено често, проблемните навици на девет седем Визия, че ще си тръгна рано общо взето, затова ли съм комплексен Обясняващ, че не търся кучка, но погледа винаги насочен към тях Не съм известен с това, че слушам, но сякаш три живота преживях Знам разни пичове, които се правят на мъдри Само в думите са първи Направени от полиестер и шушляк Модерни и будни, но хъркат Нямате нищо освен мечти Но на лично обичате да давате съвети? Винаги казващи, че редя много Зад гърба ми често кълнещи Някакви хора си мислят, че ми пука за нещата, за които им пука Не казват нищо адекватно, спри да обясняваш, умирам от скука Без повече неща казани за внимание Писва ми от това негативно влияние Без повече неща казани за внимание Писва ми от това негативно влияние

Бегай От малък само майка ми вярваше За моята дарба само тя на хората казваше Преди всяка кучка искаща пачка и Преди поредния лайнар очакващ награда (чек чек) Преди всички путки, играещи си с нашите чувства Следвай ѝ устните, играе си с думите, дали пък ѝ пука Вярвай ми, момчето го прави В живота заварчик е, създавал е сплави, ще го поправи Аз съм непобедим, викай ми Адесаня Просто не грешим, телец, не пипай рогата Не съм на Земята, ще ме намериш на Марс Ще те мина с метлата като недоизпушен фас (свивай) При звука на моя глас, вечно си плах (тегав) Обясни пак, мънкаш, нищо не разбрах (тегав) Аз се опитвам да съм кат Боро – да мога да черпя доволно Брат, имам, само виж колко Изливам си душата на листите, не се съмнявай в мислите От чаши бъркащ си римите, вечер не съм сред живите Знаеш ли на кого въпроси си задавал? Как ще си прав, прост си, аз съм ти даскал Момче, всички твои грешки аз съм задрасквал Дължиш ми успехите, за които си чакал

[simonsmilee]

ШЕЙСЕТ РАЗКАЗА

Дино Будзати

превод от италиански: Нева Мичева

ИК Колибри

НАПРАЗНИ ПОКАНИ

Бих искал да дойдеш при мен някоя зимна нощ и притиснати един до друг да се взираме през прозорците в самотата на тъмните замръзнали улици и да си спомняме зимите от приказките, в които сме живели заедно, без да знаем. Ами да – по едни и същи вълшебни пътеки сме минавали ти и аз със свенливи стъпчици, заедно сме преброждали пълните с вълци гори и едни и същи духове са ни наблюдавали иззад снопчетата мъх, увиснали по кулите, сред плясък на гарванови криле. Заедно, но без да го знаем, може би и двамата сме надничали оттам към загадъчния живот, който ни очаква. И отново там в нас за първи път са трепнали лудешки и нежни стремежи. "Спомняш ли си?", ще си казваме взаимно и гальовно ще се прегръщаме в топлата стая, а ти ще ми се усмихваш с доверие, докато навън зловещо дрънчат ламарините, разтърсени от вятъра. Само че ти – сега се сещам – не си чувала старите приказки за крале без име, за човекоядци и омагьосани градини. Никога не си минавала в захлас под чудодейни дървеса, които говорят с човешки глас, нито си тропала на портите на изоставени чертози, нито си вървяла през нощта към далечна светлина, нито си заспивала под звездите на Ориента, полюшвана във вълшебна пирога. Зад стъклата в зимната нощ вероятно ще останем безмълвни, аз – залутан в мъртвите си приказки, ти – в неизвестни на мен твои грижи. И да попитам: "Спомняш ли си?", няма да си спомниш.

Бих искал с теб да се разхождаме някой пролетен ден, когато небето е сиво, а вятърът подхвърля ланшната шума тук и там из крайните квартали. Да е неделя. В такива места често възникват меланхолични, величави мисли, а в определени часове наоколо блуждае поезията и свързва сърцата на хората, които се обичат. Освен това се раждат надежди, неизразими с думи, подбудени от безбрежните хоризонти зад къщите, от движението на влаковете, от северните облаци. Просто ще се държим за ръце и ще ходим с лека крачка, и ще си казваме безсмислени неща, глупави и мили. Докато не светнат уличните лампи и от безличните блокове не наизлязат зловещите легенди на града, приключенията, лелеяните романси. Тогава ние ще млъкнем, все още хванати за ръце, защото душите ще си говорят без думи. Само че ти – сега се сещам – никога не си ми казвала безсмислени, глупави и мили неща. Значи няма как да обичаш тези недели, за които говоря, нито душата ти умее безмълвно да беседва с моята, а и не разпознаваш в подходящия час нито очарованието на градовете, нито надеждите, които долитат от север. Ти предпочиташ светлините, тълпата, мъжете, които те оглеждат, улиците, където разправят, че на човек можело да му излезе късметът. Ти си различна и ако дойдеш в такъв ден на разходка с мен, ще се оплачеш, че си изморена. Само това, нищо друго.

Бих искал двамата да вървим през някоя самотна долина през лятото и до изнемога да се смеем на най-простите неща, да изследваме тайните на горите, на чакълените пътища, на запустелите къщи. Да спрем на дървения мост да погледаме течението на водата, да подслушаме под телеграфните стълбове протяжната история без начало и край, която идва от единия край на света и кой знае къде изобщо отива. И да берем цветя по поляните, и пак там, излегнати на тревата, в слънчевата тишина, да съзерцаваме бездните на небето и минаващите бели облачета, и върховете на планините. Ще се обадиш: "Колко е хубаво!" И няма нищо повече да добавиш, защото ще сме щастливи – телата ще са се освободили от тежестта на годините, а душите ще са станали свежи, сякаш новородени. Макар че ти – сега като се замисля, – ти най-вероятно ще се озърнеш с недоумение, боя се, и ще спреш, за да огледаш отблизо единия си чорап, ще ми поискаш още една цигара, нетърпелива да се върнеш по-скоро. И няма да кажеш "Колко е хубаво!", а някакви никакви неща, които мен не ме вълнуват. Защото за съжаление си такава, каквато си. И няма да бъдем щастливи дори за миг.

Бих искал също – чакай и това да кажа, – бих искал с теб под ръка да прекося големите булеварди на градовете под някой ноемврийски заник, когато небето е от чист кристал. Когато миражите на живота се надпреварват по куполите и при преминаването си докосват черните хора в дъното на ямата, където са улиците, вече преливащи от безпокойства. Когато спомени от блажени времена и нови знамения прелитат над земята и оставят диря от нещо като музика. С наивната надменност на деца ще гледаме лицата на другите, с хиляди, които на потоци текат край нас. Без да го осъзнаваме, ще излъчваме радостно сияние и всички ще са принудени да ни забележат, не със завист и злонамереност, а с лека усмивка, с добро чувство, заради падащия здрач, който лекува слабостите на човека. Само че ти – много ясно, – вместо да погледнеш кристалното небе и въздушните колонади, озарени от залязващото слънце, ще предпочетеш да се спреш и да разучиш витрините, бижутерията, разкоша, коприните, тези жалки неща. И затова няма и да забележиш миражите, нито прелитащите знамения, нито ще се почувстваш, като мен, отредена за славна съдба. Нито пък ще чуеш нещо като музика, нито ще разбереш защо хората ни гледат с ласкави очи. Ще се замислиш над клетия си утрешен ден и напразно над теб златните статуи по покривите ще вдигат саби под последните лъчи. Аз ще съм сам.

Излишно е. Може би всичко дотук са нелепици и ти си по-добра от мен, като не изискваш чак толкова от живота. Може би ти си правата и би било глупаво дори да опитвам. Но поне, ето това вече със сигурност, поне бих искал да те видя отново. Каквото и да става, ще сме заедно по някакъв начин и ще намерим радостта. Няма значение дали денем или нощем, през лятото или през есента, в някой непознат град, в непретенциозен дом, в долнопробна гостилница. Ще ми е достатъчно да си наблизо. Няма да започна да се вслушвам – обещавам ти – в мистериозните проскърцвания на тавана, нито ще зяпам облаците, нито ще обръщам внимание на музики или ветрове. Ще се откажа от тези безполезни неща, въпреки че ги обичам. Ще проявявам търпение, ако не разбираш какво ти казвам, ако говориш за странни за мен неща, ако се вайкаш за овехтелите си дрехи и за пари. Няма да ги има така наречената поезия, споделените блянове, тъгите, с които тъй добре си дружи любовта. Но ти поне ще си наблизо. И ще успеем, ще видиш, да бъдем достатъчно щастливи, по най-простичкия начин, просто мъж и жена, както обикновено се случва навсякъде по света.

Само че ти – сега ми хрумва – си твърде далече: стотици километри, трудни за преодоляване. Ти си в живот, който ми е непознат, и сигурно се усмихваш на други мъже наоколо, както на мен в отминалите времена. Надали и дълго си ме помнила. Може би вече си забравила дори името ми. Излязъл съм от личността ти, смесен с безбройните сенки. И все пак мисля единствено за теб, и ми харесва да ти казвам тези неща.

[l-homme-triste-qui-rit]

Време

Преди време казах

помните ли

че да я обичаш

това ѝ стига

че това ѝ трябва

но преди време

Аз не знаех

че да я обичам само

съвсем не бе достатъчно

за Нея

защото

преди време Аз

не исках да повярвам че

след време Тя

ще си отиде

наранена

уморена

отегчена

от моето единствено имàне

да обичам

ах да бе ми някой казал

че обичането хич не е

само на думи

че обичането хич не е

за мене

че обичането иска действие

че обичането е до време

ах да бе ми някой казал

че

след време

просто

няма

Време

@welcomeintomyworld ©

[mysecretsafespace]

Отдавна не съм писала...може би защото дори аз самата нз как се чувствам

Може да се каже че бягам от проблемите си...яд ме е за някои неща но не го показвам...не го изкарвам и навън

От както беше изключил от толкова много болка започнах да игнорирам чувствата си към теб да кажем...знаех че ще ме нараниш отново...дори и до ден днешен не знам дали имам някакви и ако да колко...на моменти се осъзнавам защото не съм добра в неизразяване на чувства така да кажем...

Когато беше на хапче бях единствения човек който забелязваше че ще ти стане нещо още преди да е станало...бях единствения човек който се тревожи за теб...осъзнах че колкото и голям идиот да си ще те обичам и че искам да съм до теб...когато беше на лсд опитвах да не показвам колко всъщност ме беше страх за теб да не ти се случи нещо докато си сам...

Интересен факт гд извън темата...мразя те когато си на хапче и те обожавам когато си на лсд...не знам защо...отвътре така ми идва...въпреки че си един и същ човек...гд де...

Да се върнем на темата...с всеки един изминал ден започвам да забравям какво беше да сме във връзка...започвам да искам да си те върна и тогава ме удря всичко...как си ме карал да се чувствам...несъзнателно може би си правел някакви неща...как приключи всичко...за което все още ти се сърдя и ме е яд че се получи всичко така...все още не разбирам защо го направи...защо по този начин и защо тогава..не разбирам много неща които правиш...

Бягам и от това че не съм преживяла раздялата ни...как да го опиша...като камък завързан с въже през клон...ако държа въжето и го дърпам ще ме боли мно��о но ако се пусна камъка ще падне върху мен и пак ще боли...може би за това съм се чудела дали искам да пусна въжето...може би на теб не ти пука за всичко това и за това не те боли може би...не знам...сякаш всеки се затвори в себе си и на никой не му пука за нищо...

Страх ме е да взема лсд поради няколко причини...

Нямам доверие с мислите си на никой друг освен на теб...и там идва проблема...какво ако ми се върне нещо което така и не успях да изживея до край от миналия път...какви ли мисли ще ми минават през главата и дали ще ме спрат...какво ще е държанието ти към мен този път...не ме е страх толкова от самото лсд от колкото от самата мен...не съм готова да чуя истината може би...да осъзная най накрая че всичко е приключило и трябва да продъжа напред...и пак там идва проблем...от няколко дена мислите ми са ужасни и плашещи...опитвам да не мисля така за да не го направя наистина...сякаш загубих всичко...не съвсем но така се усеща...човека който обичах най добрия си приятел и най лошото-себе си...с всеки един изминал ден се губя повече и повече...все повече някакви малки неща ми бъркат в душата и ме карат да го искам все повече и повече...на пример днес осъзнах че никога няма да проговоря англ...с всеки един изминал път не искам да говоря все повече и повече...всеки път когато го правя на сила става все по зле...

И интересен факт...какво стана когато се напуших и ми стана нещо...мислех си на англ...после осъзнах че не мога да спра дори и да искам...започнах да не осъзнавам абсолютно нищо и исках да извикам майка ми за да ми помогне...виках и докато не осъзнах че тя нз англ където дойде и още по големия проблем...определено просто едно и също по стотина пъти ми се въртеше в главата...и от това ме е страх ако взема пак лсд...

Напоследък губя и супер много пари...започнах да се обеждавам да прекратя живота си защото ако продължавам да живея така ще се побъркам...и мислите и майка ми и още сумати глупости...

Наистина ми се иска всичко да приключи без да наранявам някой...не че всъщност някой го ебе за мен...главата ми ми доказва че буквално никой не го ебе за мен...искам да крещя с пълно гърло...искам някой да ме гушне силно и да ми докаже че всичко ще е наред...

Осъзнах и че това как показвам любовта си е с докосване...а точно това не го получавах много честно от месеци...просто от това се нуждая може би...поне това...някой който ще ме гушне силно или просто ще ми пръсне главата на милиони частички...

Де да можех да говоря с някой свободно за това без някой да ме съди и да го обръща на спор...защото повярвай ми прекалено дълго време слагах себе си на последно място...и момента в който помисля за себе си го ям здравата и после съжелявам че съм говорила с някой...за това и пиша...знам че никога няма да се съдя сама...за това и е качено тук...защото това е за мен а не за вас...мамка му и въпреки всичко още мисля за теб...какво ако този път проработи...;ще се радваш ли...все тая ли ще ти е...няма да излезеш с месеци от вас ли...ще ти липсвам ли изобщо...какво ако е грешка...какво ако съм се подлъгала че не те ебе за мен повече...какво ако не съм била права...какво ако не можеш да го преживееш...мнее на теб не ти пука как съм...защо да ти пука когато умра...за внимание или....;(мда мислите ми се влушават сру...от; до ; е какво мислите ми ми казват)

От няколко дена живея само заради теб...защото не знам дали ще ти пука ако ме няма...от бая време са почнали да стават по зле и по зле мислите ми...не знам какво да правя...в една секунда не ме ебе за нщ и ми е все тая в другата мисля първо как ти ще се почувстваш ако направя дадено нещо...

Хем имам нужда от помощ защото може да остана завинаги на 17 хем не искам да потърся такава и да споделя с други...

-itzvy

Моля никой да не се обвинява ако случайно намери това

[leksxie]

Обич в думи и Думи в обич

#Намерено в едни мои записки

Искам някой да я види с моите очи. Земята. Или да ми направи очила, за да я видя аз през неговите. Да споделим една свобода. Не две, а една. Една наша споделена свобода. Да обичаме и да живеем както дойде, както се самоподреди, накъдето ни изтласка. Днес там, утре - другаде. Днес-утре, утре-вчера... и всякак. Случайно, но случайно за нас.

Да се изживеем сами, но заедно. Да изживеем и Земята. Да изживеем света. После да го изживеят децата ни, а ние да ги гледаме. Може би отгоре. А може би в живота им, но без да знаят. А може би никак, защото ние ще сме тях и те ще са нас. И ние ще срещнем тях, когато срещнем себе си.

Такава ми е идеята за партньорство, ако я затворим в думи – изхвърчала, приключенска и свободна.

Още по-голяма е, ако я оставя без никакви думи.

Ама не искам да я оставям без думи. Не още.

* * Звездички-за-мисълта-ми-изхвърча-в-съвсем-друга-посока-но-не-твърде-случайно * *

Думи. Обичам ги, много ги обичам - толкова са земни. А след не твърде много години, сигурно ще бъдата напълно излишни.

Думи бе! Обичам да ги ОбЛичам, обичам и те да ме ОбЛичат. Обичам ги.

Думи,

Докато сте тук, и аз съм с вас. А ако ви няма... ще намеря начин да ви преродя, обещавам!

* * Звездички-от-немай-къде * *

Такива са мотивите. Вече не ми е толкова страшно да изливам някакви думи. Нали са просто думи. Колкото и да са мен, не могат да бъдат напълно мен. И така трябва да бъде. Много т-та. А аз се уморих от мислене. Или изморих мисленето… не знам вече.

Не е хубаво да се мисли много.

[vprki]

И Людмил Тодоров отлетя от нашия свят… В Небесата ще грее нова звезда

Напусна ни талантливият и безкомпромисен режисьор, сценарист и писател Людмил Тодоров (12 януари 1955 – 22 ноември 2023)! Той твърдеше: „Киното трябва да е като дишането – естествено”. Людмил отлетя от нашия свят към звездите, но неговата духовна енергия остава и ще вибрира около нас, за да проверяваме почтеността и човечността си.

В последния му филм „Миграцията на паламуда” (2012, който сам разпространи), подобно на „Бягащи кучета” (1988), „Любовното лято на един льохман” (1990), „Двама мъже извън града” (тв, 1998, по сценарий на Владо Даверов) или „Емигранти” (2002, заедно с Ивайло Христов), героите напускат своето обиталище подир адреналина на приключението. Този път са бащи и синове, разделени по двойки. Четирима днешни льохмани, чието спасение е мост.

Людмил Тодоров е роден в Горна Оряховица. Завършва Английската гимназия „Гео Милев“ в Русе, а през 1982 г. – ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов" със специалност кинорежисура в класа на Георги Дюлгеров и Младен Киселов. Филмовият прощапулник на студентите е не кой да е филм, а „Мера според мера” на Дюлгеров (като асистент-режисьор и актьори). Годините на следването не са подминати в романа на Людмил Тодоров „Хроника на една любов” (ИК „Петриков”, 1993).  След откровената автобиографичност на „Бягащи кучета” и „Любовното лято на един льохман” в „Приятелите на Емилия” и по-нататък продължи да пише и да изследва съвременния човек. Последваха „Разглобено лято“, „Шлеп в пустинята“, „Скептици“, Сборник разкази, последната му книга, която излезе в края на миналата година е романът „Смяна на оптиката“.

Христо Мутафчиев и Стефан Вълдобрев в “Миграцията на паламуда”. Людмил Тодоров отказа разпространението на филма по големите киновериги в израз на протест срещу рекета и монополното им положение. Въпреки това, той намери своята публика благодарение на прожекциите в страната в рамките на “София филм фест”, неколкократното излъчване по една национална телевизия и разпространението му на DVD с вестник.

Людмил Тодоров беше един от първите, които ни повярваха, когато създадохме интернет платформата „Въпреки.com” за култура и изкуство в обществото преди почти десет години. Разговаряхме с него на 31 март 2014 година по повод току-що издадения му роман „Скептици“, както и за много други неща, които бяха тогава около всички нас. Публикуван е на 2 април 2014. Сега, препрочитайки текста, си мисля, че повечето, което е споделял пред нас със Стефан Джамбазов носят знака на сегашното време…

Публикуваме целия текст, без днешен преразказ или коментар, за да прочетем и чуем отново Людмил Тодоров с почит, поклон и обич към него завинаги…

ЛЮДМИЛ ТОДОРОВ: ЗА МЕН ПИСАНЕТО Е  ИНСТРУМЕНТ ЗА ОПОЗНАВАНЕ НА ЧОВЕКА

Людмил Тодоров, 31 март 2014

„Да влизаш в кожата на различни герои е начинът на писателя да си върши работата добре. За мен писането и заниманието с това е инструмент за опознаване на човека. И в този смисъл, когато чета също големите образци на това занимание, аз харесвам измежду тях онези, които се занимават с това да се вглеждат в човека отсреща. Да се опитват да го опознаят в цялото му богатство”, казва писателят и кинорежисьор Людмил Тодоров.

И продължава: „Това е трудно занимание, защото изисква вдълбочаване и особен тип нагласа. Обаче, когато се получи, си струва да бъде видяно и прочетено. Защото имаш чувството, че контактуваш със самия живот, а не с някакви представи на някакъв човек за този живот. Мисля, че до време човек трябва да се занимава със своите мисли за живота. До време те са важни. В един момент те са приоритет на младостта”, казва Людмил. Според него тогава авторът е извинен, за да рови непрекъснато в себе си, да се занимава със себе си. Извинимо за младостта, но в един момент нататък би трябвало да започне да вижда какво става около него. Чехов е започнал да го прави на 22 години, припомня писателят. И отбелязва, че някои не могат да правят това и на 70. Продължават да ровят в себе си. А като не си намерил нищо до 70, почваш да търсиш пак нещо, което най-вероятно го няма, след като не си го намерил досега.  „Това е препратка най-общо към пишещите в България, които се занимават със собствени неща. Те вярват в това. Няма лошо, само че трябва да го има и другото. То за мен е далеч по-важно. Интересът към другия е основното”, казва Людмил Тодоров.

Той издаде неотдавна повестта „Скептици” в издателство „Сиела”. Автор е на три романа и два сборника с разкази, подготвя и нов, отново в „Сиела”. Сценарист и режисьор е на филмите „Бягащи кучета”, „Любовното лято на един льохман”, „Приятелите на Емилия”, „Емигранти”, „Шивачки”, „Миграцията на паламуда” и други.

На въпроса ни дали самият той е скептик, Людмил Тодоров отговаря:

„Скептик съм, такава ми е нагласата най-общо.

Обичам да проверявам нещата си. Обаче, най-големият парадокс е, че понякога скептиците са най-големите лапнишарани. Има такъв парадокс. Когато решиш, че всичко е чисто, то се оказва, че под вола има теле. Защото скептикът разчита на тази своя склонност да ��роверява, да анализира. Не точно да проверява. Не става дума за някакво недоверие, а да се опитва да обмисля, анализира, да се опитва да се вглежда в нещата. И като се е вгледал получава едно спокойствие, което после може да му изиграе лоша шега. Никой не е застрахован от иронията на живота. Скептиците се опитват да се опазят от нея, от намигането на живота. Той винаги може да ти намигне в най-неочакван момент, какъвто и скептик да си. Но трябва да кажем, че тук в книгата, заглавието допълнително съдържа ирония в себе си. Защото става въпрос за деца. Така че, то не е много едно към едно това заглавие”, казва авторът. И продължава: „Той, скептикът не е задължително да е песимист. Скептикът просто не се доверява лесно – иска да провери”.

Всъщност неговият скепсис не му попречи, или пък всъщност го провокира да се заеме преди години с едно амбициозна начинание, заедно с актьора и режисьор Ивайло Христов – да създадат „Модерен театър” в бившия дом на българо-съветската дружба. Заедно с гръцкия бизнесмен Димитрис Арванидис, който инвестира над 3 милиона евро, двамата се опитаха да създадат един наистина модерен, съвременен театър. Сега Людмил Тодоров не следи какво се случва в театъра, откакто е седнал да пише своите нови книги. Разочарован е от неуспеха на „Модерен театър”. Той е готов като салон, залата е оборудвана с нова техника, трупа имаше. Но се оказало, че колкото пари трябвали, за да се ремонтира един театър, толкова е трябвало и за да се рекламира. Трябвали пари и време, за да научи масовата публика за този нов театър. Иначе надеждата им била, че правят съвременен театър, на хубаво място – в този район на София има още три театъра. София щеше да има нов хубав театър, казва Тодоров. Разчитали, че ще помогнат общината и министерството на културата, но те нищо не направили. Според него сега нещата са по-различни, но по онова време

да направиш частен театър било едва ли не престъпление,

както и да се помогне на такъв театър. Вместо да се мисли – в София, бъдещата столица на културата да има още един голям театър, недоумява режисьорът. Според него това е манталитет на българските управници.

Людмил Тодоров, 31 март 2014

„В онези времена, които бяха скоро, но достатъчно отдалечени – 2005-6 година, никой не се осмели от институциите да подкрепи едно частно мероприятие, което непрекъснато се прави на Запад, дори и преференциално, що се отнася до културата”, казва с горчивина той. Вероятно не би се занимавал още един път с театър. Понаучил доста неща около театъра, разбрал, че може да върши тази работа, но не му е на сърце. По най-различни причини, свързани със самия процес. Людмил има много вкоренени кинаджийски инстинкти – нещата се случват там живо, на място, без репетиции или с малко репетиции, за да могат да са истински.  „Киното е изкуство на импулса, на актьора. Един импулс, който камерата улавя и нещата се свършват. Театърът е съвсем друго, процесът е съвсем различен. И може би тези разлики в самия процес ме карат да си мисля, че едва ли ще направя друга постановка, но кой знае”, казва той.

„Нагъл жизнелюбец” е заглавието на новата му книга с разкази. Няма спиране, защото жизнелюбието му е толкова силно, че понякога дразни, казва авторът за своя герой. Той е в един разказ, по който е кръстил книгата. Това са 20 разказа, опитва се с тях да продължи един друг сборник, който излезе преди година и нещо. „Просто се оказа, че имам още герои в себе си, които искат да видят бял свят. И донаписах онези разкази, които тогава някъде дремеха. И един момент им дойде редът. Двата сборника са една обща панорама на света около мен. Не искам да казвам българското общество, но разбирайте го най-общо. Тоест героите са много различни, от различни социални групи, с различни занимания, различни като възраст”. Временно е оставил киното малко назад, защото през последните години му се е случило да се занимава с писане. А иначе намира все пак за него писането за по-важно. Те са много различни, в писането е по-независим, по-свободен. Не му висят на главата сто човека. Според него в писането има повече условия да се влезе по-надълбоко. Филмите му тръгват от разкази. Никога не би тръгнал да прави филм от по-големи книги. Защото смята, че разказът съдържа недоизказани неща. Това е в жанра, в природата му. Вътре има скрити енергии, които могат да се развият. Иначе при романа, темата е изчерпана. Готви се и иска да снима филми по два свои сценария – един готов и един сега пише. Тръгнал е от два свои разказа – единият е от предния сборник, другият – от този.

Людмил Тодоров /л/ и Матей Тодоров /д/ на премиерата на поетичната книга на Златна Костова "Отмъстителна поезия" в Литературен клуб "Перото", 7 май 2016

В нашия разговор Людмил Тодоров не желае да предъвква това, което вече става четвърт век около нас в обществото. Не бих могъл да кажа нищо ново за това, казва творецът, който подкрепи и с текст протестите срещу това правителство след избора на Пеевски. „Трябва да предъвквам нещо, което е безкрайно познато на публиката и на нас самите. Една от причините да напиша „Скептици” е да се опитам да вкарам читателя в един съвсем друг свят – в света на интимното. Да не го разхождам из едни територии, които той страшно добре познава, така или иначе. Да не говорим, че му е дошло до гуша”, казва писателят. На въпрос дали в този интимен свят е спасението, Тодоров отговаря: „Човек не бива лесно да си представя спасението. Спасението е трудно нещо, то е съвкупност от много неща. Едно от тях обаче е да се опиташ да излезеш от тази зомбираност на съвременното българско общество. Да се опиташ да видиш света около теб извън парламента, президентството и министерския съвет. Това е безумие.

Хората са зомбирани

и такива хора не могат да се спасят. Не  е това пътят. А това е само една крачка, една стъпка да видиш, че в крайна сметка има и други неща в този живот. Те минават край теб, ей така. За зомбирания от такива социални проблеми човек, мозък, разни много важни неща минават и той не ги вижда, защото смята, че не са важни. А те са важните. Ето този безумно, зловредно нарушен баланс между интимното и социалното живеене в България е болест. А спасението е здраве, но пак казвам, това е един аспект от цялото. Иначе спасението е само през гражданската активност и по никой друг начин. Но това е вече друго упражнение. Едното не пречи на другото. И даже бих казал, че здравият човек, онзи, който знае, че има личен, интимен живот, е много повече способен на гражданска активност, отколкото зомбирания. Защото зомбираният е по-лабилен. Той няма на какво да се опре, той няма друг живот, той няма тил. Той е изцяло подвластен на социалните безумия в България. И затова бързо и лесно се отчайва. Аз говоря за духовна нестабилност. Да застанеш зад едно нещо и да си сигурен, че това е то. Това е ц��нтърът на този живот, а всичко останало е по-малко важно”, твърди Людмил Тодоров.

Текстът на разговора и снимките, някои не публикувани досега са на Стефан Джамбазов (1951-2021)

Златна Костова на на премиерата на поетичната ѝ книга "Отмъстителна поезия" в Литературен клуб "Перото", 7 май 2016

P.S. на Зелма Алмалех: С обич и тъга прегръщам скъпата на сърцето ми Златна Костова, съпругата на Людмил, поетеса, преводачка и журналистка и сина им Матей Тодоров, преводач. Останалото е тишина… ≈

„въпреки.com”

[september--stories]

Ето ме.

Тук съм.

Ровя в душата си опитвайки се да извадя някакви думи вместо чувства.

Пиша, но прикрито.

Само за една.

Хаус. В душата ти. Мекота в косите ти. Блясък в очите ти. Познаваш ме. Сърцето ми отново теб търси. Толкова си различна и специална.

,,Сега съм тук” колко хубаво звучи, а сърцето ми сякаш за пръв толкова тупти. Затварям очи и усещам парфюма ти. Сякаш съм търсила точно този аромат за да позная любовта. Очите ти- толкова топли и дълбоки. Усмихваш се някак... и докато изяснявам усещанията си към теб.. предполагам всеки би се почувствал така стига да е успял да се докосне дори до малка част от теб.

Държа те.

А ти скри ли ме в сърцето си?

Не си отивай.

Имам нужда от теб, сякаш си последната глътка въздух. Не спирам да мисля за теб. Едва намирам думите си. Може би всичко винаги е опирало до това, че не мога да те побера в едно изречение. Това което имаме е повече от хубаво. Чувствам привързаност. Не съм глупава, знам кога един човек си заслужава. Съзнанието ми рисува красиви мисли. Изричане на неизреченото. Не искам да сме на прага на ,, Лека нощ”.

Усещам как вече ми липсваш.

[magdalendia]

Пролетта дойде - слънцето пее, птичките греят!

Най-сетне дойде дългоочакваният от мен период на годината - пролетта! Птичките греят, слънцето пее, а мен вятър на бял кон ме вее! Напоследък често се шегувам, че пролетта е пубертетът на Майката Природа. Позволете ми да направя следната аналогия: през пубертетът ни излизат пъпки, а през пролетта по дърветата и храстите излизат пъпки, които скоро ще разцъфтят в ароматни цветове; през пубертетът ни тресат разнообразни хормони, поради което настроенията ни се менят по същият начин, по който метеорологичното време само в рамките на един пролетен ден може да отбележи рекордните 4 сезона - слънце, дъжд, следобед вятър, а защо не и сняг?; през пубертетът започват да ни идват разни мисли за телесни сладостраситя, а през пролетта всичко живо се множи - бременни кози, котки, зайци, снасящи кокошки, вируси, причиняващи настинки (е, до колкото вирусите са "живи").

Всъщност защо толкова обичам пролетта?

Наред с ясните причини, че става по-топло и по-светло, имам и куп други, заради които я чакам с голямо нетърпение още от когато сменим лятното часово време със зимното.

Пролетта е магия.

През пролетта целият околен свят сменя одеждите си - дръвчетата, градинките, дворовете, парковета стават зелени или прошарени с цветове. Харесвам да наблюдавам как се разлистват дръвчетата, покрай които минавам често. С всеки изминал ден забелязвам нови и нови листенца, все по-големи и по-разтворени. Харесвам и белият и нежно розов цвят на короните на плодните дръвчета. Изобщо това е едно много магическо време, през което осъзнавам в какъв комплексен и изключително прецизен свят живеем, как Вселената не мисли за нищо, а прото действа и не се уморява да повтаря едни и същи стъпки всяка година, всяка пролет. Ако не сте обръщали внимание на новопокълнали тревички или на малките пъпки по клоните на дървото, съветвам ви да го направите, защото този миг, в който стоите загледани в тези малки детайли е и мигът, в който осъзнавате цялата Вселена и с нея субективното явление, наречено Бог. Точно тогава, когато си в това мисловно магично състояние осъзнаваш колко си нищожен на фона на целия Космос, но също така и че самият ти си продукт на същия този космически ред. Освен това забелязваш и че някакви хора отсреща на пейката те гледат странно, защото от 5 минути душиш клоните на джанката. А може пък и само на мен да ми се случва това, знам ли...

2. Пролетта е живот.

Всички живи твари се завръщат - мечките стават от сън, кокошките пак започват да снасят, пчелички, птички, калинки, сварки - партито е весело. На фона на цялата олелия пристигат дългоочакваните гости - щъркелите, лястовиците и всички пойни птички, както и някои неканени, но вечно в разгара на събитието - мухите, хлебарките и повечето членестоноги и насекоми. Трябва да има баланс все пак, това е природата. Всичко е в баланса.

3. Пролетта е топлина.

Като изключим непланираните дъждове и неочакваните ветрове, пролетта има тенденцията да носи топло време, а с него вървят ръка за ръка разходки, излети, седянки, плажове, някоя друга настинка. Казвам ви - всичко е баланс на тоя свят.

4. Пролетта е светлина.

Най-обичам да НЕ се стъмва в 4 и половина след обяд. Точка.