#някъде из България

[l-homme-triste-qui-rit]

Направих тази снимка в една топла юлска лятна вечер, това лято, без да подозирам, че точно на следващия ден стената ще бъде покрита с фибран, за да бъде санирана сградата. Истината е, че този надпис го гледам от няколко месеца преди да направя снимката... Е това ако не е чист късмет, не знам кое е?! 😇

Нямам идея чии са инициалите, но не това е важното, а написаното...

Обичайте се, хора! ❤️

[moneym2]

[unexaminedlife]

Матю беше сигурно единственият канадец, нелегален имигрант в България. И не беше някакъв пънк. Свестен, всичко си му беше наред. Mалко по-късно завърши доктората си. Криса му беше изпила мозъка.

Една гадна, тъмна зимна вечер сме някъде из Люлин емнайсет, прескачаме локви, светим си с нокийката, влачим някакви неща, а после катерим стълби до гарсониерата в панелката, където не работеше асансьора. Чувстваме се омерзени, отиваме в на Матю квартирата.

Чудя му се на акъла. Защо бе, Матю. Защо ти е тоя люлински индъстриал, след като можеш да си в Монтреал на култура. Там говорят френски, отнасят се внимателно към хората, а тук е кал, студ и хлебарки.

Матю не спори, разбира. Само клати главата и казва с най-възпитания си фин френски акцент: "любовта е люда лябота".

[cinema-confidential]

ИЗ ЛЕТНИТЕ ДНЕВНИЦИ НА ЕДНА НЕМСКА ОВЧАРКА

Има толкова забавни филми и книги, написани от името на любимите ни кучета. Често си мислите какво иска да ви каже домашният любимец с тези големи жадни очи, нали? С моя Лазар сме прекарали вече години заедно, с много приключения и бели – от страна и на двамата. Защото аз вярвам, че всяко произшествие, направено от кучето, е могло да бъде предотвратено от неговия човек и че няма лоши кучета. Виж за лошите хора могат да се напишат романи, но не е целта на тази история. Нека “чуем” какво може да разкаже Лазар за собствената си история. Той няма собствен профил в социалните мрежи, но има хаштаг - #LazarTheGreat. И наистина е “great” или страхотен, 35 килограма чиста любов! Завинаги.

Здравейте, казвам се Лазар и съм немска овчарка на 9 години. Бих се описал като сравнително палав, вечно гладен, но винаги имам мисия за по-добър свят, дори да е само за мен. С моя човек си живеем страхотно и с най-различни приключения, но не е като да не съм й причинявал какво ли не. Бях на четири месеца, когато попаднах в нейните ръце и беше любов от пръв поглед – и за двамата. Тя е “кака”, а аз “бебо” от самото начало до днес.

Когато бях на шест месеца в рамките на няколко седмици изядох половин диван, сериозно количество кабели, снимки и албуми, чаршафи, обувки, чорапи, но най-любимото ми беше винаги каквото яде кака. Това важи и до днес. Да, може да е водило до стомашни неприятности, но въпреки това е било най-вкусно.

Изкарвал съм й акъла многократно, тъй като нямам страх от коли, нападам други мъжки кучета ако не са ми симпатични и съм се самонаранявал многократно и без да искам. Един път тя беше оставила едно шиш��нце вкъщи горе на бюрото. Признавам си, че този ден ми беше доста скучно и исках да видя какво има в него. Съборих го с опашка и то се счупи, изтече някаква боя от него. Потопих опашката и я размахах весело из апартамента, като успях да покрия доста различни повърхности в боята като гардероб, стени, палта и доста други. Имах известни неприятности след това, но да кажем, че кариерата ми на художник е останала в миналото. Засега.

Тичал съм и след колата й, тъй като ми се стори доста забавна идея, не беше приета така от всички. Но аз просто много обичам да пътувам с кака и едно от любимите ми неща е, понякога дори просто сам скачам в багажника без да я питам къде отиваме или без тя да е подготвила колата за мен. Това лято ходихме заедно до Гърция.

ДЕН 1 – Пътувахме близо 5 часа, кака не обича много да спира, но аз гледах през прозореца и беше много интересно. Стигнахме и тичах доста време в една градина, обичам винаги да си нося топка като пътувам. След това съм заспал, а хората ми са излезли на вечеря. Събудих се от силни викове обаче, тъй като вместо да съм заспал на леглото си, съм се качил на дивана и съм го покрил с косми и пясък. Упс!

ДЕН 2 – Събудих се много рано сутринта и доста ми се ходеше до тоалетна. Наврях си муцуната в лицето на кака и измрънках. Това винаги действа и тя стана. Излязохме в градината, където бях обвинен от градинар, че съм нападнал котка. Аз не обичам котки, но тъжната истина е, че няма как да я нападна, те са доста по-бързи от мен. А и не съм много сигурен какво да я правя ако някога я настигна.

ДЕН 3 – Когато бях по-малък през лятото ходех често на плаж. Харесва ми да изкопавам огромни дупки в пясъка, който хвърчи навсякъде около мен, но обикновено съм толкова зает с действието, че почти не чувам писъците около мен именно от това, че хвърчи навсякъде. Нека споделя от сега – не обичам вода, под никаква форма, единствено за пиене, но напръскаш ли ме, бягам. Не смятам, че мириша лошо, че да трябва да бъда подлаган на това мъчение, наречено душ всеки месец. Явно обаче с кака не сме на едно мнение. Дори физиономията ми на отчаяние от ужасяващо мъчение не я спира никога. С морето е малко по-различно, нямам работа вътре обикновено, освен ако не попадне любимата ми топка. За нея съм готов да вляза, а след това победоносно да се изтърскам на плажа, отново придружено от писъци наоколо. Всичко гореописано се случи в Гърция. Няколко пъти.

ДЕН 4 – Истината е, че размерът ми позволява да се разгъвам и на високо и от много малък мога сам да отварям врати. Случвало се е дори да бъда герой в ситуация на забравен ключ отвътре, което в комбинация с любопитството ми, когато някой ме вика от другата страна на вратата, да доведе до щастливата развръзка да скоча върху дръжката и да отворя без нуждата от ключар. Умишлено започвам с позитивна история, тъй като тази в Гърция е по-скоро обратното. Или иначе казано - успях да заключа всички хора извън къщата. Тя беше с два входа, един към улицата и един към двора – този към улицата беше с ключ отвътре и топка отвън, а този към двора беше блокиран за мен със стъклена врата. Стъклената врата беше с дръжка отвътре, върху която скочих, за да пробвам да изляза. Уви, това просто блокира и тази врата. Когато видях кака да се катери отстрани на къщата и да се набира на балкона на втория етаж, за да влезе от някъде другаде, разбрах че нещо е станало. Но бях много щастлив да я видя когато слезе от горния етаж.

ДЕН 5 – Тръгнахме си към България и отново гледах през прозореца, а тя ме снима от време на време. Много обича да ме снима, казва че съм много красив. Много добре знам как да използвам външния си вид, за да получа това, което желая, но не намирам снимките за необходими или особено приятни.

Чакам с нетърпение следващите ни приключения, а те могат да са още утре или докато четете този текст. Ние често тичаме заедно в парка или на стадиона, играем си с топка, пръчка или понякога камък ако няма друго. Да, тя не ми дава камъните с охота, но ако няма друго, си ги взимам. Истината е, че бих ходил навсякъде с нея, но подозирам че размерът ми леко стряска някои хора, независимо че не разбирам защо. Но ако имате топка, съм готов да бъдем приятели веднага. Имате ли?

С уважение и хубав ден на всички, #LazarTheGreat

[napokriva]

тая България...

Много си мечтая как кракът ми няма да стъпи в София, из тоя град ще ходя на пръсти и ще прескачам потрошените кални плочки в центъра. Вместо това, ще ходя да си цапам краката някъде другаде - където и да е, стига да ми мирише на жабурняк, фашкии или листа с кал - щастлива ще съм. Искам като се кача на влак от Централна ЖП гара и сляза на някоя спирка, на нея да няма лафка със здраво стъкло. Искам да има заебан щанд зад счупено стъкло с мухъл и паяжини по него и да няма откъде да си купя солети наоколо. Ще изглеждам покъртително - до косата искам да съм мръсна, да мириша на тоя влак. Да знам, че съм толкова на майната си, че съм заспала по пътя насам и съм обрала гняста от седалките с чорлавата си глава. В чантата ще имам терлици, две ябълки, буркан с боб, солети и повече вода отколкото сухи кърпички за всичкото пикане. Нищо, ще тръскам, нося си и долни гащи. Има къде да спя вечерта, не знам как съм си го намерила това място, ама ми напомня за времето, когато бях на 7 и по-малка. Надявам се да няма wi-fi в къщата, да тече чиста вода в банята (с'я, топла, студена - все тая), а вечер да не чувам излишни шумове в коридора... че след залез ставам страшна побойничка. На другия ден ще ме боли главата от чистия въздух и ще ме е ухапал комар по лакътя, някой комар педерас ще е т'ва. Зимно-пролетно време, комари, боже. Ама не искам да закусвам вътре, а навънка, докато се разхождам. Само да има с какво да си чистя ръцете де, че видя ли коза или магаре, ще ги спукам от чешкане и лигавене. Кучетата не са ми интересни. А как ще се моля тоя път да не си скъсам лентата на фотоапарата, докато я навивам... само аз си знам.

[vprki]

Критичен поглед: Разтърсващи образи на умиращата Земя представя Юлиян Табаков

„С този проект искам да постигна у зрителя усещането, че присъства на живо в изобразените места, а не само в галерията: в горяща гора, в стаята на колекционер, в спалнята на луд, и да го доведа до убеждението, че това, което гледа на екрана на телевизора или си разцъква в телефона, е истина, а не просто изображение с кратка информация”, споделя визуалният артист Юлиян Табаков за изложбата си „Портрет на умиращ титан” в столичната галерия „Райко Алексиев“.

„Нищо не може да заглуши тишината, която оставяме след себе си“ - из изложбата „Портрет на умиращ титан“ на Юлиян Табаков. „През лятото на 2019 г. Земята гореше. Дивите пожари пламнаха из цялата планета на все по-невероятни места. Огънят достигаше дори и над северния полярен кръг, в Аляска, Сибир, Гренландия, а пожарите в Амазонка и Австралия унищожаваха цялата флора и фауна по пътя си. Това беше годината, в която наистина се запитах какво мога да направя аз като човешка единица за това глобално климатично бедствие, а и изобщо за климатичната криза в нейната цялост и дали дискутирането на климатичните проблеми, протестирането, критикуването на политическите лидери и подписването на петиции са достатъчно смислени и ефективни действия, които биха могли глобално и навременно да променят начина, по-който възприемаме и опазваме единствения ни дом – планетата Земя“, пише авторът.

В своя нов проект - изложбата „Портрет на умиращ титан” българският визуален артист Юлиян Табаков (youliantabakov.com) се концентрира именно върху тези жизненоважни теми и въпроси. Посредством неговото изкуство, обединяващо фотографии и триизмерни обекти, публиката има възможност да се запознае с резултата от климатичните проблеми и да проследи процеси в околната среда, които са следствие от човешката намеса.

Юлиян Табаков на креслото на ловеца - колекционер и зад неговата пушка

Визуалният и сценографски талант на Юлиян Табаков веднага проличава, когато човек влезе в изложбеното пространство на галерия „Райко Алексиев”. Нещо средно между театрален декор и инсталация, изложбата поглъща зрителя и го кара изцяло да се потопи в средата, която го заобикаля. Армия от черепи на животни и хора – едновременно страховити и красиви, които авторът е събирал с години, го посрещат отдясно. Част от тях са от колекцията на неговия дядо, който е бил лекар на първия български кораб, обиколил света. Отляво се намира тронът на ловеца, заобиколен от неговите трофеи, а до него е пушката му, чиято цев вместо в черепите сочи право в сърцето на зрителя.

Лазерният прицел /червената точка/ на пушката на ловеца сочи точно в сърцето на зрителя, когато застане на определено място

Отвъд завесата посетителят се озовава в още по-голямо, тъмно и внушително пространство. Монументалните фотографии на изгорели дървета ни напомнят за огромните и опустошителни пожари в различните точки на света през 2019 г., но всъщност авторът заснема кадрите на Витоша през 2012 г. Директно срещу посетителя се издигат три обелиска, които символизират метрополиса или съвременната гора от сгради. Те са вероятно и препратки към култовия филм на Стенли Кубрик „2001: Космическа одисея” (1968 г.). Тези геометрични и неодушевени обекти от стиропор, съпоставени със снимките на органичните форми на умиращата гора, ни карат отново да се замислим кое е наистина по-важно за оцеляването на човечеството – цивилизацията, такава, каквато я познаваме или съхраняването на „умиращия Титан”, от който и ние сме част, за бъдещите поколения.

Музиката, текстовете и светлините също допринасят за усещането на сакралност и поетичност в инсталацията. Специално за откриването публиката беше помолена да изчака преди да бъде допусната зад завесата, но при влизането си в „отвъдното” беше посрещната от нежната и меланхолична музика на плача на Дидона от арията „Когато ме полагат в земята“, част от операта „Дидона и Еней“ на Хенри Пърсел. Междувременно гигантските снимки на умиращите дървета бяха осветени от едва доловимата светлина на прожекторите. На зрителите бяха раздадени листа с части от текста на арията:

„Когато ме положат

в земята,

Нека моите грешки не създават

болка в гърдите ти;

Помни ме,

но ах!

Забрави съдбата ми.“ (превод на автора)

Юлиян Табаков

Във връзка с основната идея на многопластовата си изложба Юлиян Табаков сподели за „въпреки.com”: „Не е хубаво да взимаш нещо чуждо за собствена облага и за сметка на друго лице, независимо дали лицето е човек, животно, дърво или елемент. Това е една голяма машина, в която не може да не вземеш нещо от някъде и то да не липсва някъде другаде. Ако взимаш нещо, то трябва наистина да ти е необходимо, а след това да го върнеш на мястото му.”

В творчеството си Юлиян Табаков отделя специално внимание на тъмните страни на човека – неговите грешки, страхове, болка и уязвимост, но този фокус не е крайната цел на неговите артистични търсения. Чрез изложбата „Портрет на един умиращ титан”, артистът се стреми да ни припомни, че всички носим тъмнината в себе си, но и че всички сме взаимно свързани и затова е необходимо да се грижим един за друг, както и за живота, който ни заобикаля. И за Земята, която обитаваме заедно (необходимост, която беше болезнено напомняне през изминалата година). Само по този начин тъмнината би могла да се превърне в светлина, а от разрухата и смъртта да произлезе нов живот.

Диригентът и композитор Емил Табаков, баща на Юлиян, както и брат му, скулпторът Мартиан Табаков и майка им Буряна, са винаги за подкрепа при откриването на изложба или друга културна изява на някой от семейството

А в началото на изложбата има един текст, под който стои името на Мария Василева: “Пожарището е място на паметта. Между живото и мъртвото. Между миналото и сегашното. Символ на следите, които оставяме. Тлеещото огнище е портрет на самите нас в опита да оцелеем сред руините, останали от собствените ни действия. Пушекът се стеле наоколо и се затяга като примка на гърлото. Колекционираме предмети, събираме ги в музеи, поставяме ги във витрини. Градим представата за себе си за бъдещите поколения. Но огледалният музей е именно това пожарище. Това, което виждаме в него, са само скелети на онова, което е било, на онова което е. Дали и на онова, което идва?” Проектът за изложбата се реализира с финансовата подкрепа на Министерството на културата. ≈

Текст: Ния Табакова

Снимки: Стефан Джамбазов

P.S. „Портрет на умиращ титан” е втори проект на Юлиян Табаков в галерия „Райко Алексиев“ в София след „Мигновения” – изложбата с широкоформатни фотографии на Златина Тодева и Марий Росен, които предизвикаха размисъл за любовта между началото и края на живота. За тази изложба Юлиян Табаков беше казал в разговор за „въпреки.com“: „С голотата й показвам някак си човека, а не Мамето. Като се облече човек някак придобива, сега с фотоапарата, веднага започвам да те рамкирам в различни неща, както и с нея и с всеки друг, а като се съблече, тя е възрастен човек и говори по друг начин. Все едно снимка като тази, аз не я възприемам като Златина, а я възприемам като възрастен човек, старостта сама по себе си. Това много ми харесва, чисто артистично, защото идеята на тези снимки беше не да правя портрет на Златина Тодева, а да направя портрет на старостта”.

Юлиян Табаков е многопрофилен артист с богат международен опит. Завършва СХУ за приложни изкуства – София, специалност „Детски играчки“, сценография в НХА „Николай Павлович“, София и скулптура в ENS des Beaux-Arts в Париж. Следва „Изкуство и дизайн” в Central Saint Martins College в Лондон. Работи като сценограф и режисьор в Швеция, България, Литва, Швейцария, Германия, Русия и др. Носител е на редица награди и отличия в България и в чужбина, сред които: трета награда за мода „Smirnoff“ (1998), отличие „Златен Век“ за принос в развитието на българската култура (2011) и наградата „Стивън Доханос“ от „Обществото на Илюстраторите“, част от „Музея на илюстрацията“, Ню Йорк (2016 и 2018). Известен е с първия си документален филм „Цветанка“ (2012), който разказва историята на неговата баба, преживяла трите режима: монархия, социализъм и демокрация. Филмът е представен на 25 фестивала и получава 13 международни награди, а през 2013 г. е част от официалната програма на „Седмица на документалното кино“ в МоМА – Ню Йорк.

[wecoolphotosblr-blog]

❤

[omtripsblog]

До Троян и Троянския манастир за ден

Не знам защо, но предпочитам обиколките за един ден. Дават ми нова перспектива и ударно ме измъкват от рутината и злободневните теми. Просто да хванем колата и да отидем някъде из България, след това да се върнем, да си починем и на сутринта, на свежа глава, да решим къде другаде да отидем. Правили сме такива акробатики, че ум да ви зайде.

Решението до Троян го взехме с мама, тати и сестра ми.…

[labyrinthgallerysblog]

“Интервю с пейзаж” - разговор с Ема Вакарелова

Здравей, Ема! Намирам се сред твоите рисунки в галерия Лабиринт и ме гложди любопитство. Откъде идват историите, които разказваш в картинки? Ема: Историите в рисунките идват в по голямата си част от наблюденията ми над обкръжаващия ме свят. Разхождайки се навън, пиейки чай в някое кафене, чакайки някой някъде и така нататък...

Как се озова във Франция? Какво ти даде тя в твоето развитие като художник и какво си взе от България? Ема: Необяснимо, но факт, Франция беше моятя детска мечта. Нямаше просто как да не се озова там. Париж ми даде много вдъхновение. Видях в оригинал любимите ми художници и скулптори. Срещнах се с творчеството на нови и непознати за мен автори както френски, така и световни. Да се разхождаш  на 18 години из улиците на париж е  уникално и неповторимо преживяване, вдъхновение което и до ден днешен е в душата ми. От българия си взех кавала и любовта към българския фолклор и легенди, неравноделното, пъстрото, хаотичното, лудото и още мното разбира се.

Имаш ли любим художник/ци. Виждам, че те влекат различни техники и стилове, кои материали и начин на работа чувстваш най-близки? Ема: Някои от любимите ми творци са Леонардо, Ботичели, Бош, Гоя, Ван Гог, Кандински, Миро, Клее, но обожавам също така рисунките от Помпей, персийските миниатюри или скулпторите Хенри Мур, Антони Гормлей и много други. Обичам да експериментирам с техниките винаги, всяка нова техника е и любимата ми. В момента работя главно с резин например. Акварелът и температа са ми също много любими.

Имаш ли ритуали, определен час за работа, каква дисциплина си налагаш? Ема: Ритуали, освен медитацията нямам. По отношение на дисциплината следвам мотото " една будна мравка напредва повече от един заспал вол " или с други думи нужно е макар и минамално действие, но всеки ден отколкото много действие, но рядко. И като цяло не харесвам думата Работа, предпочитам думата Игра.

Каква е ролята на компютърните технологии в твоята работа? Ема: Когато правя илюстрация или комикс си служа понякога с компютър за краен завършек на нещата, когато правя анимация използвам също компютър с оглед на олесняване и по-малко времеемка работа.

Как се реализира един художник аничатор във Франция, има ли подкрепа от държавата например? Ема: Да, във Франция специално в областта на анимацията има голям подем. Страната подкрепя със субсидии анимационните проекти, има отделно и частни фсндации, даже всеки отделен регион има фонд предназначен за това.

Какво ново замисляш? Ема: Замислям от доста време вече нова анимация по сценарий на сестра ми Калина Свежин както и нова изложба в Париж. Аз ти благодаря за поканата, за мен е чест да изложа рисунки в галерия Лабиринт.

Пожелавам ти успех от сърце! И до нови срещи в Лабиринта :)

Ема Вакарелова е родена в София. След завършване на Националната художествена гимназия “Илия Петров” следва във висшето училище по визуални изкуства “Естиен” в Париж. Наред с илюстрацията учи комикс в Европейското училище по визуални изкуства в Ангулем и кино анимация във Валенс.  “Интервю с пейзаж” е заглавието на първата и изложба в Пловдив. В галерия Лабиринт до 19-ти юли може да видите нейни пътеписни рисунки и живописни скици, както и няколко анимационни филма и книжки с нейни илюстрации.

[nevidimite]

Последните мохикани от село Леярово

Земята – онази извечна връзка с миналото, с предците, с историята. Къщите падат, режимите се сменят, а времето и животът препускат все по-бързо напред, сякаш преследвани от невидима и нестихваща сила. Земята обаче остава като безмълвен паметник-свидетел на събития, хора, епохи. Има ли днес все още нещо, което да ни кара да се връщаме към нея, да я пазим и съхраняваме въпреки всички трудности и преходност  на нашето съвремие?

Някъде там далеч на югоизток, където континенталното климатично влияние плавно отстъпва на средиземноморското, из плодородната долина на река Тунджа са пръснати сякаш произволно редица селца с малки, стари къщи и със звучни, привличащи имена. Тук въздухът, времето и животът са други, съхранили се сякаш напук на заобикалящите ни отвсякъде сивота, шум и динамика на града. Едно такова село, чиито просторни и зелени полета пленяват трайно човешкия поглед, е Леярово.

Още с подминаването на указателната табелка по пътя от Ямбол у новодошлия се загнездва впечатлението, че това е малко място с просторни, но предимно пусти дворове. Хора по главната улица не се забелязват, но все пак още от първата къща се развяват цели две български знамена. Явно тук животът все още присъства.

Слизането от автомобила е неочаквана за всеки софийски жител първа среща със забележително чист въздух, изпълващ сякаш всяка частица на белите дробове. Част от околните сгради са почти напълно разрушени и навяват мисълта, че са археологически разкопки, а не доскорошни домове, обитавани само допреди десетина години от стопани. Първите 5 минути разходка насам-натам в търсене на жив човек се оказват напразни, докато най-накрая един паркиран автомобил и изненадващ кучешки лай не подсказват, че сме попаднали на правилното място.

Тъкмо сме подминали гараж с двама вглъбени в работата си възрастни хора, когато тяхното скрило се в шумата куче решава да ги информира за нашето присъствие. Това е домът на Роси и Желязко – нашите първи герои за деня.

Желязко е потомък на първия заселник в сегашното село Леярово. Някога то се намирало малко по-нагоре по пътя за Ямбол, когато новодошъл от Твърдица овчар се заселва със своите 300 кози на метри от мястото, където днес намираме Роси и Желязко. След като се установява в района, дядо Шаламан („висок“, „красив“ - бел.ред.) посреща бягащите от набезите на кърджалиите жители на тогавашното село Леярово. Те му дават прозвището „дядо козар“. Така това опустяващо днес място получава първата си глътка живот преди стотици години.

Двамата ни събеседници съхраняват тази история, за да я предадат на внуците си. Все още поддържат и живота тук, прекарвайки половината от времето си в голямата селска къща с обширен двор. През останалото време живеят в Поморие. Така освен на чистия леяровски въздух се наслаждават и на черноморския по всяко време на годината.

Възможността да се грижат за мястото, където някога е било сложено началото на днешното село обаче струва на Роси и Желязко скъпо. След 9-ти септември 1944 година част от двора им е отчуждена и превърната в магазин. Именно това е мястото, където дядо Шаламан забива „байрака“  с думите „Тук има живот!“. След промените все още младото семейство пропуска възможността да си получи отново наследствената собственост. Години по-късно, в опит да купят мястото, двамата минават през търгове и рекет докато накрая все пак успяват да го получат обратно.

- Ние го купихме, не за да развиваме търговия, а защото е наше. И си го платихме с много по-голяма цена от тази, която навремето ни дадоха като го отчуждиха – казва Желязко.

- И просто съжаляваме, дето наистина запустява това място – допълва го Роси.

В началото на съвместния си живот заедно двамата не са предполагали, че ще живеят тук. Животът на село обаче липсва и на двамата, а връзката на Желязко с мястото, основано от негови потомци, е твърде силна, за да се пренебрегне. Така, когато  са на крачка от това да вземат земя в Созопол, Желязко пита жена си:

- Ти знаеш ли къде е Леярово?

- Знам, ама то там няма хора.

- Един човек да остане, аз ще бъда вторият – заявява той. Така последните мохикани от село Леярово – както сами се определят двамата – стигат до днешния ден, когато тук са останали едва 6 постоянни жители.

Леля Роси, както я наричат хората, е бойна и неуморна жизнена жена, от която лъха енергия. Не спира да помага на мъжа си с всичко и пътува редовно от Леярово до Поморие и обратно. Много често й се случва млади шофьори да правят всичко възможно да я задминат, само защото виждат, че е възрастна жена. Тя обаче не им се дава. Със своя „мустанг“ – фолксваген пасат – Роси пътува бързо и надеждно, а бургаската регистрация й осигурява мирно и кротко преминаване из крайморския град – нещо, което не й се случва, когато шофира ямболски автомобил.

Желязко е на 78 години и откакто се помни не е спирал да работи. За това говори и видът му днес. Въпреки неделния ден, въпреки зимното време, работата по къщата, която сам е изградил, не спира. Любовта и всеотдайността си към Леярово обяснява с прости, искрени думи:

- Винаги съм искал селото...пъпът ми е хвърлен тука. И просто е задължение към нашите прадеди, защото тука ми е коренът, ние това нещо трябва винаги да го имаме.

Откакто живеят активно в Леярово – от 2000 година насам – селото се е обезлюдило буквално пред очите на двамата ни герои. За 15 години 80 човека вече ги няма – повечето от тях са починали. Някои обаче са напуснали този свят преждевременно заради рисковете да живееш в отдалечено от градските необходимости село, където човек трудно може да получи бърза спешна помощ. Последното лято на Роси и Желязко например, освен дъждовно, се оказва и кошмарно поради небивали до този момент набези на стършели. В рамките на само седмица двама души – жител на Леярово и жител на село Поляна – били ужилени от отровните насекоми. За съжаление краят бил фатален поради алергична реакция и мигновеното действие на отровата – 10 минути според нашите събеседници. Двамата споделят, че за толкова години на това място никога не е имало два последователни случая на смъртноносни ужилвания от стършели. И Роси, и Желязко са категорични, че ако и следващото лято има цели рояци от опасните насекоми във въздуха, няма да останат в Леярово.

Други неприятели, особено за домашните им животни, са чакалите. В района те са многобройни и всяка вечер могат да се чуят със зловещите си звуци. Резултатът от присъствието им често се изразява в една-две кокошки по-малко, поради което Желязко е взел нужните мерки да огради домашните си птици отвсякъде. Двамата с Роси дори разказват за случай, при който според тях младо момче, изоставено от майка си на пътя между Леярово и съседното Борисово, било разкъсано от чакали. Макар и трудна за вярване, тази история ни оставя покъртени. Всички допълнителни обстоятелства – психичното заболяване на майката и сина й, броят на чакалите и предположението, че смъртта на младежа вероятно е настъпила преди да бъде доближен от животните – не ни се струват достатъчни, за да искаме да повярваме в тази трагична и нелепа история.

Срещата ни с Роси и Желязко бавно върви към своя край. Тъжните и мрачни нюанси в разговора ни постепенно отстъптват място на по-оптимистични и радващи теми – внуците им в Испания  (които, макар и толкова далеч, се прибират да видят баба си и дядо си), Барселона и впечатленията на двамата от този чуден град, 50-годишния им съвместен живот. Разговорът с нас е приятно разнообразие за последните мохикани на село Леярово. Тяхната работа по така скъпата и за двамата семейна къща обаче продължава, а с това и нашият път на юг към границата с Турция в търсене на други подобни села. Остава ни надеждата, че докато такива дейни и съхраняващи миналото си хора населяват места като Леярово, животът в тях ще се запази.

Текст: Евгений Димитров Снимки: Виктория Костадинова

Това е само едно от многото изчезващи села в България, които “Невидимите” изследва. Повече за проекта можете да научите тук. Разгледайте и други материали от поредицата тук. Последвайте ни във Фейсбук тук.

[timeheroeslove]

Музеят, който е толкова интересен, че забравяш за обяда

- Хайде, помислете - какво друго?

- Ами ако например се организират летни занимални с деца? И даже могат да празнуват рождения си ден тук, ще идва например някой химик и ще прави експерименти на живо?

- Супер, още идеи?

- Аз си мислех за младите посетители - дали няма да е добра идея да се направи един календар с важни за науката дати, които да се обвързват със събития в музея… Ето какво се дочува в Националния политехнически музей през ноември 2019 г. Доста е оживено - събрали са се студенти, които работят по няколко казуса: как да привлекат млада публика, която да го посещава, по какъв начин да стане атрактивно работно място за току-що дипломиралите се и въобще - как да стане по-видим и разпознаваем.

Досега тук няколко пъти са идвали доброволци, вдигали ръка за “Ще участвам” в мисии от TimeHeroes, но за съвсем различни неща, които държат ума по-скоро в покой: като обновяването на двора, помощ с любознателни работилници, освежаване на детския център, съдействие за Нощта на музеите.

Този повод обаче е различен - студентите са тук, за да впрегнат умовете си и да помислят как могат да решат някои негови проблеми.

Правят го като част от работилница в подкрепа на музея, организирана от TimeHeroes и УНСС. Мисията ѝ е двояка: на първо място, да увеличи възможностите за реализация сред младите хора, като ги сблъсква челно с проблемите на организации с кауза и ги кара да мислят практически. На второ, да даде възможност на места като този музей да почерпят идеи от свежи и необременени умове, готови да им дадат обратна връзка и съвети.

Всичко това се случва с помощта на ментори: Дени Шилигарска, която работи във VMware Bulgariа, завършила е урбанистика и живо се интересува от градските пространства, Поли Захариева, която е един от основните двигатели на форматите TOM Bulgaria, ХОРА, които обикновено не говорят пред ХОРА и фестивала ФотоФабрика, а също и Методи Терзиев - директор на betahaus Sofia, завършил Базелския университет в Швейцария.

Те участват в тази про боно работилница с една идея: часовете, прекарани в дискусии и хвърляне на идеи, да помогнат на музея да развива каузата си.

А тя е да съхранява паметта за техническото и научното ни развитие: автомобили от началото на века, дървен велосипед, телефони от ерата на дуплекса и преди него, фонограф (прототип на грамофона), радиоапарати, телевизори, часовници от царския дворец, фотоапарати, телескопа на Петър Берон, камерата, с която е заснето първото телевизионно предаване в България, първият български космически уред…

“Знаете ли, че в останалите държави техническите музеи са най-посещаваните изобщо?”, пита Мадлен Янева - експертът по връзки с обществеността в сплотения екип, който е сърцето на НПТМ.

Виждаме се днес, за да сверим часовниците си близо две години след работилницата. Решаваме да седнем в прохладния двор, където преди седмица отново са дошли доброволци, за да помогнат с разчистването. “Справиха се чудесно - преди между плочките беше прораснала трева, въобще…”, сочи тя наоколо.

На пейката до нея сяда и Васил Макаринов. Ако го попиташ за първия му спомен, ама наистина първия, ще ти разкаже за Техническия музей в Прага. Знаеш ли какви неща можеш да видиш там? На входа например се намира най-старата въртележка в Европа.

Вътре пък има цял един огромен палат с влакови композиции, редици от шарени ретро автомобили, а над главата ти - модели на самолети като например този, с който Ян Кашпар през 1911 г. прави първия полет на дълги разстояния в историята. А това е само една троха от всичко, което там поглъщат очите ти - общо шест етажа. Такива места се помнят, няма как.

Днес, по-скоро случайно, но и не съвсем, Васил вече седма година работи като уредник на нашия Политехнически музей. Някъде през 2014 г. той тъкмо е завършил изкуствознание и пристига тук уж само на стаж, но животът има други планове и вакантното място в екипа бързо се оказва точно като за него.

Уви, за разлика от пражкия си голям брат, в двора на нашия няма място дори за един реставриран “Чавдар”. И това не го казваме просто ей така - за една изложба преди време е трябвало зад портата да бъде паркиран един такъв герой от близкото минало, но уви - нямало е как даже да влезе в двора.

Всъщност това е един от основните проблеми на музея - изложени там са едва 10% от обектите, с които фондът му разполага. Останалите (впрочем, хиляди) чакат реда си в складове и помещения, тъй като експозиционната площ е твърде малка и няма достатъчно пространство, на което да бъдат изложени.

И при все подобни препятствия, ако влезеш вътре и хванеш книгата с впечатления на входа, виждаш примерно ето това откровение, оставено от 9-годишната посетителка Ралица: “Този музей е толкова интересен, че чак забравих за обяда.”

Но да се върнем на повода днес да сме тук: как вървят нещата?

“Кандидатствахме за работилницата с най-голямо удоволствие: тъкмо студентите са групата, която ни липсва най-много. Оказа се, че те за пръв път влизат в музея, но предложенията им бяха много добри. Най-много ни впечатли идеята им за политендар - календар със събития, насочени към младежка публика. Приехме го много сериозно и дори започнахме да осъществяваме част от тях”, разказва Мадлен.

Преди пандемията да постави живота на пауза, те успяват да организират две инициативи: през януари и февруари 2020 г. Първата е архитектурна вечер, която води Васил, а другата - събитие за Деня на влюбените, което съчетава вино и химия и включва експерименти, от които пушек се вдига. Буквално.

Но това не са единствените промени тук. В резултат на съветите от работилницата, музеят променя и присъствието си в социалните мрежи, публикува информация по-често и заговаря “по-закачливо” и човешки. Резултатът: сериозно количество нови последователи.

Сайтът на музея пък се обзавежда и с блог с четири категории: “Музеоложки проблеми”, “История на техниката”, “Из фондовете на НПТМ” и “Поли и Техно за деца”.

Всичко това дава надежда на екипа, който след работилницата пораства с още двама души: две млади жени, които работят съответно като екскурзовод в отдел "Експозиция и работа с публика" и фондовик в отдел "Фондове".

След като настъпва извънредното положение обаче, основната работа на музея е поставена на пауза - да посреща посетители.

“Сега се опитваме да възстановим дейността си, но не смеем да планираме много напред. И все пак идеите, които студентите ни дадоха, продължават да стоят на дневен ред и ги имаме предвид.”

Въпреки трудния период, когато музеят е затворен, от месец май насам екипът отчита сериозно завръщане на посетителите в него. Васил си го обяснява с това, че когато твърде дълго си бил лишен от достъп до нещо, изведнъж имаш дори по-голямо желание да го видиш с очите си.

На дневен ред, уви, продължават да стоят и някои от проблемите, пред които музеят от години се изправя. Един от тях води до съществен въпрос: защо няма достатъчно млади хора, които да работят тук? Обръщаме се към Васил, който е взел точно това непопулярно решение.

“Не е тайна, че заплатите в музеите са изключително ниски, несъпоставимо ниски с труда и капацитета на хората. За жалост, това отблъсква младите, изкушени от възможностите за работа в София, които са доста и предлагат доста по-достойно заплащане. Това е основната причина, буквално няма друго”, казва той и изрежда куп причини да се задържи толкова време: разнообразието, работата с деца, курирането на изложби, писането на текстове. Нищо “зациклящо и затъпяващо”, както казва той, а това също е силна мотивация да не сменяш работното си място. И все пак, както той казва, работата в музея си остава донякъде доброволческа заради ниското заплащане.

“Да го кажем така - тук работят идеалисти?”, питаме, а отсреща се усмихват и кимат за “нещо такова”.

Може би заради това музеят често успява да привлече и други ръце за разни важни задачи - да се почисти градината, за Нощта на музеите, за участие в летните работилници с деца.

“Доброволците са нашите посланици. Последния път им раздадохме шапки на музея, а след това една от доброволките ни писа с обратна връзка, за да благодари и да ни каже, че ще я носи, за да помогне с популяризацията ни. Това е най-хубавата реклама”, разказва ни Мадлен и допълва, че винаги се отнася много внимателно към хората, които инвестират от времето си тук, за да отговори на техните очаквания.

“Няма нищо по-тъжно от музей без публика. Ето защо нашата мисия е да привлечем посетители”, казва ни Васил, а Мадлен допълва, че част от идеите им са били да сложат своя реклама на близката метростанция Опълченска или пък да нарисуват “стъпки” на асфалта, които подсказват къде да се спреш, за да не подминеш музея.

Понякога пък помощ идва и от дарители и организации, които решават да помогнат безвъзмездно: с водене на безплатен курс по роботика за деца, финансиране на вестник или обзавеждане на детското помещение в сградата.

Разбира се, екипът е готов да върне всеки добър жест. Така например те организират безплатно събития за екипите на компаниите, които са ги подкрепили: от тиймбилдинги през кинопрожекции и работилници за техните малчугани - с демонстрации по физика, човешки сетива, светлина. Между другото, заради последните понякога се взимат наистина важни житейски решения.

“Имали сме случаи, в които момиче в 7. клас, което щеше да учи в езикова гимназия, след посещението си тук реши да отиде в математическа паралелка. Майка ѝ дойде при нас и каза: “Не разбрах какво се случи!”, но е така: тук понякога се оформят бъдещи инженери и научни работници”, спомня си Мадлен.

Васил, неизбежно, веднага се сеща за подобен случай: как Иван, на 6, си тръгнал от музея с думите: “Аз ще стана инженер!”.

И не че човек в такива дни съвсем забравя за проблемите, но си спомня защо не спира да се изправя срещу тях. “Иска ми се да съм оптимист, затова все още работя тук и продължавам да давам всичко от себе си, за да запаля някого по каузата, да привлека някого”, казва Мадлен. Когато я питаме как си представя светлото бъдеще, тя признава, че не си го представя. Не за друго, просто и в живота, както и във физиката, си има закони: първо е важно да се просветли настоящето. Нататък вече е по-лесно.

Текст: Наталия Иванова Фотография: Илиян Ружин

______________________

The project „Boosting Employability and Empowering Social Engagement in High Education through Pro Bono“ Acronym: BEESE is implemented by Önkéntes Központ Alapítvány, Volunteering Hungary - Centre of Social Innovation in partnership with Work for Social, Pro Bono Lab, Time Heroes Foundation, Universidade do Porto, Universidad Autonoma de Madrid, University of National and World Economy, Obudai Egyetem and Junior Consulting Sciences Po  from September 1st 2018 until July 31th 2021, and funded by the European Union under the Erasmus+ Program, under the contract number: 2018-1-HU01-KA203-047732

[vasetovp]

ИЗ "ДЯДО ЙОЦО ГЛЕДА"

Иван Вазов

Разнесе се слух, че ще прокарват железен път из клисурата на Искъра: инженери вече мерили там. Тоя слух стигна и до ушите на дяда Йоца и разтресе като с чук душевната му летаргия. Събуди се в дълбочините на паметта му един заспал отколешен спомен: той бе слушал в младини от един врачански чорбаджия, чорбаджи Мано, как паши и големци и френски мендизи казвали, че железница не е край да мине из устието; че милиони и милиони да се похарчат - нахалост е...

- Как? Българска железница?...

��ой не искаше да повярва. Железница?... Из това устие, из тия стръмни места, дето кон не намираше място да закрепи копитата си по канарите? Дето кози крак мъчно се задържаше по стените?...

- Една голяма царщина не се нае, та ние ли?

Но слухът упорствуваше, продължаваше да смущава въображението на слепия старец; той даде работа на ума му - по всичко друго останал в състояние на детска незлобивост.

Но обадиха му един ден, че се захваща направата на железницата из устието. Селяните се наемаха за работници и слазяха долу при Искъра.

Удиви се старецът.

- Види се, намериха се някъде още по-учудени инженери - свят голям... Френци ли са пак?

Казаха му, че са българи.

Смая се старецът.

- Как, наши? Български инженери! Дето паши и учени френци казваха, че не може! Та сме имали по-учени хора ние?... Ами милионите у хилядите милиони дето казваше чорбаджи Мано?...

- И милионите си имаме... Който си има брада, има си и гребен!...

Изпълни се душата на дяда Йоца с възхищение. И войска, и паши, и топове, и княз, и учени хора, и милиони, и чудосии над чудосиите!

Сега "българското" му се представи нещо велико, могъществено, необятно... Неговият убоги ум не можеше да побере всичкото това величие. Досега символите на "българското" се изразяваха за него само в еполетите на околийския началник и в сабята на войника, които бе попипал и целувал; сега то го поразяваше, смайваше със силата си и пълнеше с гордост душата му, българска ръка сечеше планините, българският ум измисляше работи, да се чуди и мае човек!

Де сега Мана чорбаджи, да видим какво ще каже?

Когато чу първите пукоти на канарите, които се строполяваха долу от мините, той си отри с ръкав очите, защото се просълзиха.

***

Оттогава неговот любимо място за стоене беше скалата на петдесетина крачки от държавата му, надвиснала над дълбоката клисура на Искъра, загърмяла от трескава работа.

От заран до вечер той стоеше на скалата, слушаше гълчът, пукотите, ударите на мотиките в земята, търкалянето на колцата, движението, смесения шум от усилията на гигантското дело.

Железницата се свърши и заработи. Дядо Йоцо чу с трепет първите писъци на свирката на паравоза, трещенето на колелата по релсите.

Пищеше и трещеше "българската железница"! Той сякаш оживя, възроди се.

Отиваше редовно на скалата, щом наближаваше часът на влака, за да чуе свирката и да погледа българската железница как фучи из устието.

Железният път се свързва в мислите му с понятието за свободна България. Той му говореше с гърмежа си ясно за новото, за "българското" време. Както преди нищо не наумяваше в селото за него: само "свирката" му обаждаше това. И когато наближаваше тя да изпищи, той зарязваше всичко и тичаше с тояжката си на канарата, за да гледа...

Пътниците, изправени на прозорците на вагоните да гледат живописните завои на пролома съгледваха учудени на един рът отсреща, че стои един човек и им маха с шапка. Това беше дядо Йоцо. Той поздравяваше по тоя начин нова България.

Съселяните му привикнаха да го виждат всеки ден на скалата и си казваха ухилено:

- Дядо Йоцо гледа...

Тоя умрял за живота и за света човек възкръсваше само при ехтежа на влака и му се радваше с детинска радост. Само той вече олицетворяваше пред него свободна България; понеже не беше видял железница през живота си, въображението му я рисуваше като един чудовищен крилат змей, който пуща пламък из устата си, бучи и реве, фучи с невъобразима сила и бързина из планината, разгласявайки силата, славата и напредъка на свободна България.

Слепотата и умствената му незлобливост бяха запазили като с броня душата му от разочарованията на тъмните й страни, които разочарования изпитваме ние, окатите...

Честит слепец!

Често някой нов кондуктор, учуден, че вижда все на същия час на канарата един старец, който маха с шапка към летящия влак, запитваше на ближната станция селяните, що се качваха в третия клас:

- Кой е този човек, дето все маха с шапка там от канарата? Някой луд?

И селяните отговаряха обикновено:

- Не бе, дядо Йоцо гледа...

***

Една вечер Йоцо се не върна вкъщи. Заранта син му отиде да го дири право при скалата, мислейки, че може да е паднал в пропастта.

Но той го завари умрял там с шапка в ръка.

Йоцо беше ненадейно издъхнал, поздравлявайки нова България...

[squadbabyboi]

Някъде из Бузлуджа,България..

[mihaylovblog]

ЕДНО ТЪЙ ДЪЛГО ПЪТУВАНЕ

Нощният влак за Варна потегли почти веднага, след като ние с Валка се качихме. Беше някак странно без обичайното мъничко забавяне, което поколения българи наред сме се научили да прощаваме великодушно. "Не бързай да се радваш!" - процеди през зъби Здравият разум в мен - "Познаваш БДЖ и онази тяхна необяснима склонност да даряват безплатни минути на такива като теб под формата на чакане на някоя спирка в полето". Пропъдих тези мисли заедно с една прозявка и с мъка затворих развалената плъзгащата се врата след себе си. Зимният декемврийски мрак навън вече беше полепнал по мръсното стъкло на стария железопътен маратонец, който препускаше по релсите на републиката за пореден път. Не знам дали има такава държава, но има такива влакове - истински стари момчета, които продължават да дават всичко от себе си, за да докажат сякаш, че все още ги бива, че все още са нужни някому. "Машинистът явно е в чудесно настроение." - помислих, докато настанявахме багажа си върху ожулените метални решетки над главите ни - "Или може би бърза да се прибере вкъщи при жена си, за да обуе старите си чехли и да въздъхне "Прибрах се! Удома съм!". Нали всъщност "най-хубавото във всяко пътуване е завръщането". Стига само да има някой, който да те очаква. В купето беше тъмно като в душата на престъпник и топло като в стаята на училищен парнаджия. Извадих киндъла си, решен да довърша "Вихрушка" през следващите няколко часа и да затворя литературното досие на Клавел. Чета от години този велик разказвач и не спирам да му се възхищавам. Скоро към нас се присъедини възрастна двойка, която общуваше помежду си на непознат за мен диалект. Хората бяха приятни и усмихнати, въпреки че ми пречеха да чета. Обадиха се на внуците, а жената скоро след това заспа, хъркайки поносимо и някак приемливо. След около час се събуди за миг, опипа с ръка косата си, която беше заприличала на карфиол. Отпи малко вода и потърси с поглед мъжа си. Той се възползва от ситуацията и страхливо подхвърли: - Трябва да направим крем карамел за Коледа. - Живи и здрави да сме до тогава! - охлади тя празничния му ентусиазъм и отново потъна в неспокойния си железопътен сън, свита на седалката. Мъжът се почеса вяло по плешивата си главата, помоли ме да отворя за момент вратата и после също заспа. Жена ми също отдавна се рееше някъде из царството на Морфей и само тихото й равномерно дишане издаваше присъствието й. Останах сам с Джеймс Клавел и още няколко часа път, които ни очакваха. По закона на Мърфи батерията на киндъла ми не след дълго се изтощи. Единственото, което можех да направя, бе да видя как подсветката на четеца ми угасва красиво като свещ на коледна елха. Понечих да търся кабела в раницата, но щях да събудя всички и се отказах. Отпуснах се безпомощно на облегалката и си помислих, че ако някой ден срещна проклетия Мърфи, със сигурност ще му вкарам поне два шамара. Затворих очи и се опитах да заспя, но късното ми кафе не ми позволи този лукс. Влакът намали скоростта си за кратко и от съседното купе дочух весела глъчка и гласове на млади хора. Две момичета излязоха в коридора и отвориха прозореца пред себе си. Свеж въздух изпълни всичко наоколо. - Ще си изкараме супер! - каза едното момиче с бяло яке и дълга коса, укротена в плитка. - Да. Може би. - отвърна събеседничката й, която беше малко по-висока, с къса коса и панталони над глезените. Помислих си, че ако навремето някой обуеше такива панталони, щяха да го подиграват, че у тях е имало наводнение. - Защо си тъжна? - попита момичето с бялото яке и плитката. - Не, просто мисля за Ники. Липсва ми. - отговори притежателката на късите панталони. После двете потънаха в кратко мълчание. Чуваше се само нощният вятър и скърцането на влака върху релсите. - Обичам Ники. - промълви отново девойката с късата коса. - Обичам я. По-силно е от мен. Момичето с бялото яке не каза нищо, изчаквайки събеседничката си да продължи: - Знаеш ли, мислехме дори да избягаме. Някъде в чужбина само двете - тя и аз. Но нашите ще откачат. Не е истина, човек! В капан съм! Приятелката й въздъхна, загледана в ясното звездно небе навън. - И все пак - продължи любимата на Ники - един ден ще чупим двете. Искаме да живеем в Холандия или някъде другаде в Европа. - Знам как се чувстваш. - каза момичето с дългата коса. - Майка ми искаше да ме води на психолог, когато разбра навремето, че пуша трева. Но това са минали работи. Правех го, за да се харесам на другите в компанията. Дори не ми беше интересно. Сякаш без да я чува другарката й продължи: - Ако един ден се върна в България, то ще е само заради Родопите. Обичам тази планина. Няма по-красиво и гостоприемно място. Магично е. Имаме си там наше тайно място с Ники... - не довърши момичето с късата коса, пренасяйки се в мислите си в някакви много скъпи спомени и съкровени преживявания. Няколко минути по-късно сънената кондукторка започна поредната си проверка. Двете момичета затвориха прозореца и се прибраха при другите. - Нови пътници? - попита служителката на БДЖ, светвайки за минута осветлението в нашето купе. Спящите ми спътници се размърдаха неспокойно, а аз забелязах един надпис на малката масичка до прозореца "Обичам Кирил". После отново стана тъмно. Очакваха ни още няколко часа път.

[krug-movement]

С травъл фотография стартира арт лято 2019 в Дъждовница, 02-07-2019 & Art summer’ 2019 in Dazhdovnitsa begins with travel photography on July, 02, 2019

След последната си фото-сесия в Източните Родопи миналата година, световно признатият майстор на пейзажната и травъл фотография, приключенецът-фотограф Владимир Донков отново се завръща в Дъждовница с осем млади фотографи, за да сложат началото на лятната програма в селото. Дъждовница и районът са едни от любимите му места, когато е в България. През март той стартира най-дългата самостоятелна българска полярна експедиция, с маршрут през дивите планински райони в три държави: Швеция, Финландия и Норвегия, която беше с дължина 800 км. Той е българинът, които води фотографски експедиции в Арктика, Патагония и Хималаите за компанията си Vertical Shot Expeditions - Wilderness Adventure Photography и менажира международен екип от фотографи и водачи. Работил е като фотограф и преподавател по фотография във Великобритания, Малта, България, Норвегия и САЩ, а негови кадри и статии са отпечатани в издания като Hasselbland Bulletin, Outdoor Photography, Black & White Photography magazine и др.

Най-дългите му снимачни проекти гравитират предимно около студени райони като Гренландия, арктическа Норвегия, Лапландия. Владо е известен също като snooper /човек, който си пъха носа навсякъде/ и човек, който не казва никога "не".

"Нещата, които започват с "не" не водят до това да живееш по-добре", казва той. Познат е като фотограф със страст към снимане на диви райони и изолирани изчезващи култури. Участвал е на световни фотографски събития като The Telegraph Outdoor Show  в Лондон,  The Edinburgh Pftographic Society, The Royal Geographical Society в Лондон и TEDx. Няколко пъти в годината води екипи от ентусиасти на фотографски експедиции из най-далечните и предизвикателни кътчета на планетата. През останалото време предава опита си под формата на обучения, лекции и семинари.

Програмата за млади фотографи с обучения и експедиции под звездното небе в района на Дъждовница, Сухово, Падина, Снежинка, Ненково и Скална глава стартира тази седмица за 3-та поредна година в партньорство с Кръг. Вечерните теоретични занимания се провеждат в Арт къщата в Дъждовница под формата на презентации, дискусии и критика на кадри в мултимедийната зала на Арт къщата. Предизвикателството е нощната фотография в малките села и махала Бакалите. Донков споделя с младия си фото-екип преживявания, случили се някъде между Гренландия, Лом и  Нос Хорн. Днес няколкократният водач на експедиции в Хималаите е обикновен наблюдател на облаци и звезди в района на Сухово, Падина, Снежинка, Ненково и Скална глава.

През август по международната резидентна програма на Арт движение Кръг в Дъждовница ще гостува още един фотограф приключенец - социалният изследовател от Филаделфия Джейсън Дебоз, в чиято фотокамера са запечатани необикновени социални истории от много точки на света, които ще бъдат показани и като самостоятелна изложба в Кърджали.

[tinkersgold]

Beyonce e v Maichin Dom

Когато Бионсе разбрала, че е бременна с близнаци, веднага направила обстойно проучване къде се предлагат най-добрите услуги за бременните с рискова бременност като нейната в глобален план. Проучила всякакви модели, разгледала всички цени и разбрала, че най-сигурният модел на грижи се предлага в България. СБАЛАГ "Майчин дом" й се сторил едно надеждно място, където персонал с дългогодишен опит в овладяването на много тежки случаи би могъл да се справи с всичко, което животът реши да й нацепи с тази бременност. Сега, Бионсе е мултипара, имала е едно успешно, емоционално и спокойно раждане в луксозна нюйоркска болница, но този път с близнаците й е нужна по-голяма болница с по-добра неонатология. Прост сърч в Гугъл я е насочил към Майчин дом, а друг прост Гугъл транслейт я уверил, че в Mothers' Home тя ще се чувства като в салона за разкрасяване на Тина Лоусън. Обяснила на мъжа си Джей Зи, че се налага да проследят бременността й по по-различен начин в името на децата. Все пак страна, която може да си позволи всяка бременност да повери на акушер-гинеколог, е една богата и предвидлива страна. Взела си епикризата от предишното раждане, качили се на самолета, включили джипиеса и ей ги на, покрай сградите на НИКМИ, ще кацат върху Мадърс' Хоум, за да минат през спешния кабинет за първа консултация. Паркирали и се смъкнали с асансьора, който не паднал в шахтата тоя път, покрай портиера, после през топлата връзка и зачакали пред кабинета. На Бионсе й било странно, че в такова отявлено мултикултурно общество като щъкащата популация наоколо не я разпознават в коридорите, но това по-скоро я зарадвало и я накарало да се чувства местна. Също така мозайката много й харесвала. Ставало голямо течение. Чакали, чакали, никой не ги вика вътре, пък почукали, пак никой, пък накрая излязла една жена с бели дрехи и им казала: She si chakash reda, niama da mi chukash, shtoto tuka ne e u vashta mahala portata. Napravlenie imash li? Бионсе не разбрала какво й казват, а Джей Зи си цъкал телефона и не можел да се вживее в сцената. Но я подкрепял да ходи да обикаля да търси най-доброто за себе си, уатева. Най-после я приел докторът. Не говорел много английски, но пък за сметка на това бил искрен и топъл човек с големи балкански мустаци. Бързал, но искал да й помогне. Не я питал много работи, просто й жестикулирал да легне и да си свали гащите. Няма нужда да изува двата крака, може само единия и да се запретне. Джей Зи си помислил, че това го е пял в едно парче, но както и да е. Близнаци са, поздравления, goliam majstor e toia tvoia. Ще трябвало да поостанат за разни изследвания или ако иска да я хоспитализират, за да й пуснат няколко курса на лечение по каса. И тя приела, понеже нали за това е дошла, а и докторът така е преценил, сигурно няма да й навреди да се полечи. Джей Зи в това време си взел хотел до Лъвов мост и намерил турския ресторант. Качили я в Патологична бременност, показали й стаята за жени като нея и тя влязла. Мизерно, но пък парното бичи, прозорците отворени. Усмихнала се на останалите момичета, а те много я съжалявали, че нищо не й се разбира. През следващите няколко дни основно лежала, ходела да яде като бие звънецът и чакала някой да й обясни кое е нормално и кое не е. Както на всички в стаята, пуснали й една системка с магнезий, профилактично. Както на всички, щели да й го спрат, като се разражда. Ot magnezij nikoj ne e umrial, казала санитарката, понеже и тя, и колегите й не вярвали чак пък толкоз да се натрупва в организма и да потиска центъра на дишане, айде холан. Та текли малко банки. Дошло време за биохимичен скрининг в 15-та седмица. Казали й, че не е твърде късно за първия и не е твърде рано за втория, както и че то горе-долу става ясно накрая и тя се съгласила, завалията. Поизмерили оттук-оттам нухалната транслуценция или каквото било останало от нея, а то не било много, и станало ясно, че рискът от хромозомни аномалии е висок. Бионсе се уплашила, че не разбира диагнозата, а те й казали, че диагноза няма - най-добре да си направи една амниоцентеза, да й е мирна душата. Нямало рискове процедурата, казали, а и то се виждало, че тя била мъжко момиче и е расово предразположена много да тегли в тоя живот, така че да не унива, ами да си вземе номерче и да чака, още днеска ще я боднат. Взела Бионсе това решение, наредила се на голямата опашка с чакащи жени за амниоцентеза и поридала. Как така от една нормална жена, вече раждала безпроблемно за 1.3 милиона долара изведнъж се превърнала в бременна с близнаци с висок риск за Бог знае какво. Всичко излязло наред, слава Богу, казала си Бионсе, "добре, че бях в ръцете на добри специалисти, които навреме ми обърнаха внимание за възможността от проблем, изпълниха качествено изследването и ме оставиха с важната информация, че всички сме здрави". Тук Господ си казал: "Um, girl, I want nothing to do with measuring nuchal translucency at 15 weeks but whatever". Така лежала Бионсе за задържане до началото на десети лунарен месец, с магнезиевия сулфат, пуснат на Тунджа и в спокойствието на етажа. Един ще мине, ще викне, друг ще мине, ще пипне - не оставала без внимание и без съвет. Момичетата, с които била изолирана на етажа, били много симпатични и знаели how to get down. Идилия. В някакъв момент дошло време да изговорят план за родоразрешение. Минал висок лекар с прическа на Христо Гърбов от "Улицата", преценил й таза на око и се произнесъл: S toz guz i slon she izkarash, kako. No she trqbva sekcio po jelanie, che aman ot vas i vashto pleme.Бионсе не разбрала какво има предвид медицинското лице, но се усмихнала, благодарила му за репродуктивния съвет и обещала, че ще направи каквото е най-добре за децата. Така шеметно наближила датата за секцио по желание. Санитарките носели и отнасяли банки магнезий и кислол за тоалетната. Бионсе усещала напрежение в трудния си корем, но си казвала, че скоро най-добрите грижи в глобален план ще й помогнат да й олекне. Паднала нощ и Бионсе усетила, че Джей Зи много й липсвал. Той се заиграл с местните квартални братя и въртял лек бизнес от турския ресторант, но от време на време й се обаждал да й каже, че we be all night, baby. Изведнъж Бионсе усетила, че се разплаква от неясно чувство, на което не си позволявала да даде израз, откакто е в страната, но рязко покаченият хормонален състав към по-добро увеличил напрежението в корема и то взело да става тегаво. Тръгнала Бионсе да съобщава на дежурните акушерки на етажа, но ги нямало в стаята, а манипулационната била заключена. Хм. Най-много да са някъде по стълбището, помислила си тя и решила да се води по обоняние. Тук коридор, там лампа, тук тъмно, там празно, а пък тя - цялата контракции. Спомнила си как в Lenox Hill било толкова по-уютно и спокойно, но сега е друго - за безопасността на децата си човек е готов на всякакви саможертви, нали? Нали. Брех, топлите връзки свършвали със стъклени врати, които били заключени, нямало джан-джун човек по коридорите, само бели и не толкова бели жени, които тътрели джапанки и оръфани нощници, докато търкалят със себе си скърцащите си стойки. Бионсе вече почнала да подивява, но взорът й не срещал медицинска помощ. В някакъв момент се свлякла на пода до една врата и зачакала да й размине, за да продължи да търси помощ по безкрайните етажи на институцията-майка. Една санитарка я видяла и викнала: Kakvo ti ima, ma momiche? Q nedej se tyrkalia taka, che tuka studeno na toia pod. Бионсе я погледнала и промърморила, че търси помощ и май ражда, но санитарката успяла да я диагностицира и без този жокер. Качила я на гръб и я емнала към втория етаж, където имало седем родилни зали и още толкоз операционни, и нещата били под общ контрол. Добре, ама в асансьора не били правили ремонт още и често заяждал. В този момент от денонощието било много трудно човек да си намери техник, заради което трябвало да можеш сам да изблъскаш проблемата. Колкото повече блъскала санитарката, толкова по-здраво напъвала Бионсето. Имало наситеност и еквивалентност в действията им и за малко нещата да излязат извън тотален контрол като в нейните клипове, когато... вратата на асансьора се отворила в родилно отделение пред смаяния поглед на нощната смяна, които доглеждали повторението на Слави от предния ден. Kwo praqt tiq ciganki tuka, be, и така започнало попълването на паспортната част от ИЗ-то на пациентката. Сега, вярно е, че тя била там от месеци, но документите за раждане по правило се попълват на място, за да е прясна информацията в тях. Като видели, че пациентката е с близнаци и за секцио, пък аха-аха да стане работата в асансьора, екипът си казал: Еееh, ebi mu majkata, otide... Започнали дейности по утвърдения алгоритъм за спешни случаи - викане, псуване и извършване на хаотични действия. Бионсе клекнала в коридора и казала: I ain't moving. Докато всички се подредят във формация, за да покажат как се води раждане на близнаци вагинално, единият близнак се родил и Бионсе, понеже не знаела къде се намира, грабнала го от ръцете на акушерката, сложила го кожа до кожа и му казала: Momma loves you, baby boy, God bless you. Докато се суетели да намерят клампа и да прережат пъпната връв, за да не се налее бебето с твърде много кръв, то взело, че се наляло и много добре му се получило даже. През това време се родило и другото момченце, но аспирация нямало в коридора, клампите били още далече, пелените не били затоплени и нищо не вървяло по стандартния, добре познат нам начин. Добре, че Бионсе не разбрала колко рисково е било положението и как различно би трябвало да е дирижираното раждане lege artis, заради което всъщност била дошла. Само повтаряла thank you, thank you, докато  персоналът коментирал, че to i ot afrika da go dovedesh, pak kato cigankite rajda. И така започнало и приключило естественото раждане на близнаци с отложено клампиране на пъпни върви и първи контакт кожа до кожа, без никой да мисли, че е па кой знае какъв келепир. Джей Зи донесъл един кашон Ace of Spades, почерпи ли се, изпроводили се след изтичане на пътеката по секцио и си казали, че за бъдещите бебета на семейство Картър пак ще се видят, понеже такива грижи в Америка няма и на всичките си приятели ще ги препоръчат. Затова нашата система е по-добра, заключили работещите в по-добрата система, сипали си по едно бъбли, въртели очи и решили да не го мислят повече, че то аман от хората на новия цайтгайст. По байтошово време поне имаше ред.