#предишен

[bboldishkov]

Силно уважавам хората, които се будят с желанието да бъдат по-добри от предишния ден.

[keeptolking]

Имам чувството, че вече сме се срещали..

Може би сме се обичали в някой предишен живот.

А може би сега живеем в „следващия живот“,

за който сме си обещали,

че пак ще се обичаме..

[writing-is-fun]

Как започнах да си водя книжен дневник

Привет от мен! Тази година бях решила на 120% да отделя повече време на хобитата си и менталното си здраве, както вече споменах в предишен пост. За целта и с огромна мотивация реших, че писането определено е пътят за мен. Бях попадала неколкократно на снимки и клипчета на красиви книжни дневници онлайн. Тъй като се познавам добре и от страх да не спра начинанието още Януари, реших да си поставя…

[rockthenighteu]

Французите Reaven с нов сингъл, чуйте “Never Let Me Go”

[orleff]

Французите Reaven с нов сингъл, чуйте “Never Let Me Go”

[vasetovp]

ЕДНО СТИХОТВОРЕНИЕ КОЕТО СИ ЗАСЛУЖАВА ДА ПРОЧЕТЕТЕ НА ТОЗИ СВЕТЪЛ ПРАЗНИК!

МЪРТВИТЕ ЖИВЕЯТ

Христо СПАСУНИН

Ако някога отидете в Батак и влезете в храма-светиня, вие ще видите куп човешки черепи, върху които е поставено малко детско черепче посечено с ятаган, което ми разказа своята тъжна история

Споменът в сърцето ще остане пресен,

споменът - в сърцето-рана, кръв и песен.

Шапките свалете, подгънете крак,

на колени, братя, пред нас е Батак!

Ето го градеца, малък – но велик,

гробница и клада, чийто страшен вик

отекна далече в двете полушария

и през кръв изрече: „ИМА И БЪЛГАРИЯ!“

В храма беше тихо, тихо като в храм.

Над черепи бели аз застанах ням,

Изтръпнал и бледен. Гледах вцепенен,

череп на детенце вглеждаше се в мен.

Череп на детенце!... В ужас онемях,

с очи замъглени гледах и мълчах.

Давеше ме нещо, понечих да тръгна,

Черепчето детско сякаш се помръдна.

В кухините очни – страшни и дълбоки,

гледаха ме кротко две очи широки,

бистри и невинни, плувнали в сълзици,

разрез ятаганен скри се от косица,

две бледнички бузки, изпити и гладни,

то продума с устни напукани, жадни:

„За клането страшно, искаш ли да кажа?

Тръгни с мене, чичко, всичко ще разкажа!“

Мислено аз хванах детската ръчица,

през сълзи погалих къдрава главица,

тръгнах подир него със безшумни стъпки,

тръгнах, а снагата побиваха тръпки…

„Тука, де думат му Беглишки харман,

Ахмед ага бе кундисал стан,

с хиляди читаци – все башибозуци,

с кръв в очите, жадни за плячка хайдуци.

Тука дядо Трендафил – старец беловлас,

пушките предаде, за да спаси нас,

после беше хванат, с гавра разсъблечен

и на шиш завързан, беше жив опечен!..

Що трепери, чичо, твоята ръка?...

Тука беше моста над Стара река,

те тогаз сториха моста на дръвник,

триста глави, чичо,паднаха без вик,

отрязани, страшни, падаха в реката

и от кръв червена стана и водата…

Труповете, чичо, без глави – но живи

свличаха се с мъка в водите пенливи.

Стара река скри ги в хладната си пазва,

ромонът й тъжен все за тях разказва…

В бурна нощ по-късно тя отнесе моста,

да вървиме, чичо, има още доста.

Виж, отвъд реката, имаше там къща,

и пред нея, чичо, бе кланица съща.

В къщата си чичо Богдан се укрил

пушкал и душмани петима убил,

после беше хванат, на мъки обречен

и късче по късче с ятаган насечен.

Богданица Лоза – беше ми тя стрина,

влачеха я с ярост палачи двамина,

касапинът чичов – страшен като бик,

вгледа се на стрина в хубавия лик,

пристъпи към нея с кървава глава,

па издума ядно, гневно тез слова:

„Гяурке, послушай! Млада си, красива,

тръгвай с мен в харема и ще бъдеш жива!“

-Тръгвам, аго, тръгвам, живота спаси ми,

вземи ме при тебе, закрила бъди ми!

Па пристъпи стрина три-четири крачки,

заплю го в очите с кървави храчки

и дорде изтрие той с ръка лицето

ядно му прободе с остър нож сърцето…

После стана страшно. Всички живи хора

вечен сън заспаха, чичо, под топора.

Никой не продума, никой не помоли,

лягаха самички на дръвника, голи,

галеха го сякаш бе възглавка мека,

та дано направи смъртта им по-лека…

За да може всеки шия да намести,

трябваше трупа предишен да отмести…

От тела човешки грамада растеше,

кръвта като чучур от рани шуртеше,

тук изклаха много майки и деца,

тук видях как вадят из гърди сърца,

и как с дива ярост и бяс във очите

режеха без милост на майки гърдите,

бебета невръстни бучеха на щик!...

Чуваш ли ме,чичо?... Казвай!... Що мълчиш!...

Аз дочух тогава – ще палят селото!

Веднага побегнах горе към школото,

но и там цареше врява и тревога,

писъци човешки стигаха до Бога.

Скрих се в тъмнината, слушах отдалеч

и добре разбирах – там е също сеч.

После поутихна тази страшна врява,

стана много тихо и там, и тъдява,

пропълзяха сенки край мене човешки,

от страх не разбрах ги – живи или мъртвешки.

За гърлото сякаш някой бе ме хванал…

Изведнъж школото цяло в огън пламна,

На сганта проклета сред крясъци диви,

изгоряха, чичо, двеста души живи,

дирили закрила, там, под дюшемето,

в огнения пламък найдоха небето…

Изгоряха, чичо, а аз дирех мама

и затичах бързо да се скрия в храма.

В него- стари, млади, деца като мене,

Изведнъж дочу се: - Храмът обграден е!...

И тогаз започна най-страшното нещо:

Вътре стана душно и така горещо,

че измряха много деца, стари хора,

а псувни, закани чуваха се в двора.

През един прозорец хвърлиха пчели,

те когато жилят, знаеш как боли?...

После пък хвърлиха запалена слама,

падна върху мене! Писнах, чула мама,

по гласа ми, чичо, мама ме познала,

само подир малко бе ме прегърнала!

Нищо не ми каза, гледа ме в очите,

а като от извор бликат й сълзите,

сякаш че не вярва, че сме живи двама!...

Плаках много, чичо, плачеше и мама…

А до нас – дечица, малки, в пеленички,

от глад и от жажда смучеха ръчички,

за водица капка плачеха със глас,

но вода във храма нямаше при нас…

Устничките малки, напукани, в рани,

мажеха ги майките с кръвта на заклани.

Аз видях там майка една, че се кръсти,

па в земята почна да дълбай със пръсти,

после втора, трета… За свойте дечица

майките в земята търсеха водица…

Вода не найдоха… Найдоха смъртта!

Тя, смъртта, тук влезе през една врата,

разтворена с трясък, с пушки, с ятагани,

хиляди човеци бяха тук заклани…

В един тъмен ъгъл бях се вкопчил в мама

И за миг очите отворих си само

И видях!... О, чичо, как да ти го кажа?!...

Туй не може никой, никой да разкаже.

И да ти го кажа, ти го премълчи!

Аз видях тук, чичо, видях го с очи,

Как един поганец, кръвясъл от злоба,

с ятаган разпори майчина утроба

на една невеста. И как тя умря!...

Майчицата клета – тя и не видя

рожбицата своя, още неродена

как от ятагана бе разполовена…

Слушаш ли ме,чичо? Слушай и мълчи!...

Аз видях тук още как вадят очи!

Мушкат с ятагана във лицето живо

и след миг извадят окото красиво,

от страшната рана кръвта заклокочи,

нов мах с ятагана, главата отскочи,

а трупът политне, гърчи се на пода…

От тела човешки бе заприщен входа,

кървава грамада от труп върху труп,

живи, полуживи и мъртви накуп…

Пак очи затворих, мама ме притисна,

закри ми лицето, после страшно писна,

залитна и падна. Паднахме и двама

прегърнати с обич, аз – с трупа на мама…

-Мамо!... Мамо!... Мамо!... – плачех в тъмнината,

докато усетих удар по главата…

Черепът ми, чичо, с ятаган посечен,

вечно ще напомня онзи ден далечен!...

В храма беше тъмно. Тъмно като в храм.

Над черепи бели дълго стоях ням,

черепите гледах как във мрака греят,

сякаш че нашепват: „МЪРТВИТЕ ЖИВЕЯТ!!!“

17 май 1966 година

[gerry-unraveled]

Надморска височина

Чуруликащо, диво и женско. Единствено август би ми припомнил какво пламъче си е намерило дом в мен и колко по-често трябва да раздухвам излишното и да му давам кислород, да диша. Припомняне толкова изненадващо, а до болка дългоочаквано. Спотаеното вълшебство на спонтанно запознанство пред зала “България” съвсем естествено се преобрази във весела вечеря по женски, със създания, с които сякаш си изпила поне още сто аперола в предишен живот. Истории от кухнята на “Топлоцентрала”, пътеписи - от корабна Япония, през самодивско Симеоново, та чак до непоклатимия Пирин с върховете му, вечно покрити със самотния идеализъм на планинарите.

Внимателно осигуряване в младежкия таван под наем на къщата в Симеоново. Грубата му длан в най-деликатното въртеливо движение, на което е способна, премята здравото въже през кръста ѝ, за да ѝ подари това непознато двуетажно вълнение онази вечер. Чифт непоколебими мъжки ръце и едно нищо и никакво безусловно доверие. В ума ѝ - за два етажа време изцяло негова, само на очите му (които не я изпускат от поглед) и на пръстите му (които съсредоточено я направляват). От таванчето под наем та чак до земята. Два етажа любов. “Ей такива са...” каза тя и се усмихна. А той я спусна, нежно и неусетно… Докато не я приземи само с едно изречение.

“Аз съм влюбен в планината” ѝ бил казал той, след като тя му споделила, че чакат своя син. Само че той винаги е очаквал не него на бял свят, а сам той да падне в краката на белия свят там, някъде горе, и да се намери.

“Ей такива са. Такъв беше, ама моят си беше.” И белите ѝ къдрици, погалени от полъха, грижовно поприкриха издайническия блясък на очите ѝ, чиито разказ запомних по-ярко от този на думите.

До ден днешен не бил виждал сина си. В представите ми го съзирам на филмовата лента, която тя още пази у дома, съхранила изкачването на цялата компания до онзи връх. “Айдеее, ще снимаме тоя път, без псувни!” И както се потупвал тук-таме, уж между другото, на онази междинна скална тераска, изведнъж драматично се обърнал, и артистично извикал към камерата “За поколенията!!!”, а Пирин погълнал ехото на цялата компания, избухнала в смях. За кои поколения, замислих се? Надали е за тези, които съзнателно избра да забрави.

Омиротворението на покоряващите винаги се крие някъде там горе. Търсят го, влюбени до болка в пътя, не в целта, докато надморската височина прогресивно се увеличава и наоколо става хладно. А тя беше море, белите ѝ коси - вълните. Затова когато си море и обливаш брега с ритъма на вълнението си, бъди море. Остани си море, меко и спокойно. Топло. Планината не би могла да разбере. А не е и нужно.

-06.08.2023

[vprki]

Изложбата „Съдът вместилище – защитено пространство“ е смел художествен експеримент

 „Мястото е специално, защото това е бивш храм и самото пространство е сакрално. Според мен, това което е плюс на проекта, е, че той не се противопоставя на музея – напротив, ние държахме за една приемственост.“ Каза за „въпреки.com” д-р Иван Кънчев, художник, изследовател в областта на визуалните изкуства, малко преди откриването на изложбата „Съдът вместилище – защитено пространство“ или съвременно изкуство в Националния археологически музей при БАН, на която той е куратор заедно с проф. Станислав Памукчиев и проф. Петер Цанев.

И продължи: “Тук има минало, настояще, живи, мъртви, индивидуалности, Аз-ове. Тук всичко е анонимно – не знаеш кой го е правил това нещо. Има едно противоречие, но самите произведения от нашата изложба доста добре стоят и не обиждат средата. Тук не може да обиждаш тази среда. Трябва да има почит, почит към мъртвите. В този смисъл, да има приемственост. Да, аз много държа на това: да има приемственост, държа на традицията – естествено тя трябва да се разширява, надгражда, да е в контекста на съвремието. Затова тук хем има симбиоза, а пък има и противоречие.“ Каза още Иван Кънчев.

Иван Русев "Епохи"

Такава изложба не е имало досега – да живеят в едно пространство невероятни артефакти от хилядолетия, открити по нашите земи и съвременни произведения на изключителни автори. Изложбата им не е обособена в определена зала в музея, а тя се слива по свой път в него с гениалността на древното изкуство.

Иван Кънчев

Как се реди изложба в такова сакрално пространство? Кураторите са имали своите сериозни притеснения. Иван Кънчев признава с почит към колегите си: .“Аз лично бях притеснен, но с професорите Памукчиев и Цанев редихме изложбата. Мисля, че доста добре се справихме. Много е трудно. Но сме намерили мярката – нито е прекалено, нито пък … То си е за притеснение, кой е редил такава изложба? Тя не е обособена в определена зала в музея, което, всъщност, е приносът. Има една много широка основа – присъстват много разнопосочни автори и това е ценното: с различни медии, с различни насоки. Това са върхове – ние сме ги подбирали да имат наистина творчески принос, нивото е страхотно. В този широк смисъл – като няма противоречие, има цялостност, вече самият музей е разгледан като СЪД. Това за първи път се прави в България. Като друг принос също се утвърждава жанрът СЪД (защото в предишен проект ние обособихме жанра в реализираната изложба в галерия „Райко Алексиев“ на СБХ, юни 2021).

Зиятин Нуриев "Хаван"

Съдът като отделно нещо, сега говоря как да се разширява – не само гърненца да правим и купички, а да има съвременни интерпретации. Може да изглежда, че нещата са извън темата, но те не са. Защото и човекът е СЪД, и музеят е СЪД. Просто мащабът е много голям – мащаб като медии, мащаб като творци, като насоки и като цялостност на разбирането и на концепцията. Супер е, не защото съм част от това. И още повече: тук са водещи автори в България, така че какво можеш да кажеш на Емил Попов или на Станислав Памукчиев, на Захари Каменов или Зиятин Нуриев? Тук въпросът не е да кажеш, а просто да мълчиш.  Това е!“

Захари Каменов "Обиталище на светове", изумителна творба...

За нас всичко започна преди повече от година, когато ни поканиха да се включим като медия в реализирането на идеята  „Съдът – отправна точка за творчество“, дългосрочен артистичен проект, който има амбицията и волята да открива форми на изкуство, които тематизират базисни антропологични съдържания в пресечните точки между утилитарно и духовно, както го бе формулирал проф. Станислав Памукчиев. И малко, но съществено отклонение – седмици преди това той ни сподели идеята и я коментирахме на една изложба, не си спомням коя точно, в галерия „Арте“. Тогава сред присъстващите бе и изкуствоведката Ружа Маринска (1944-2022), на която също го разказа. А тя, Светла ѝ памет, веднага усети, разбра, но и с присъщия ѝ скепсис, в добрия смисъл на думата, каза, вероятно перефразирам: „ Не е правено такова нещо, внимавайте. Дано ви разберат и съдействат от музея. Няма да е лесно…“.

Отляво на дясно: Иван Кънчев, Станислав Памукчиев, Христо Павлов, директор на Националния археологически музей към БАН, Петер Цанев и Митко Димитров

Тогава организаторите формулираха идеята си за изложбата в Националния археологически музей към БАН така: „Втората изложба от проекта с название „Съдът вместилище – защитено време“, ще се реализира в пространството с много силния, ангажиращ исторически и културен контекст на Националния археологическия музей. Отговорна и амбициозна задача за намиране на артистичен отговор на изключително предизвикателната идея за влизане в Музея. Проектът получи съгласие и подкрепа от ръководството на Археологическия музей, за активно взаимодействие в търсене на живи форми на общуване с публиката.

Валентин Господинов "Мотив" IV /л/ и "Мотив" V /д/

Тематичният и естетически обхват на изложбата, по своя първоначален замисъл, търси вдъхновение и творческа енергия от дългата историческа и духовна памет на човечеството, като настоява за онези извечни ценности, стоящи устойчиво в психичната и духовна архитектура на човека от изначалното време до днес. Творческите решения и интерпретации, изследват връзките и отношенията: материя –  култура; утилитарно – свещено; историческо време – вечност. Търсят се пресечни точки между функционално – приложно и ритуално – мистично, митологично – духовно. Изложбата „Съдът вместилище – защитено време“ има потенциал да създаде културно събитие. Тя се включва в актуалните световни практики на артистични намеси в музейните пространства, със събирането и смесването на времена, културни кодове и исторически контекст. Проектът има като своя основна цел съхраняването на духовна памет, търсенето на ценностен гравитационен център в свръхдинамиката и разпадащите се устои на съвременния свят.

Венко Колев (1915-1997) "Космос"

С днешна дата след изключително сериозна работа по реализация на проекта имаме в центъра на София забележителна изложба и участието на Валентин Господинов, Емил Бачийски, Емил Попов, Захари Каменов, Зиятин Нуриев, Ивайло Аврамов, Иван Кънчев, Иван Русев, Кирил Кузманов, Красимир Русев, Митко Димитров, Оливия Михалтиану, Павел Койчев, Петер Цанев, Роберт Цанев, Свилен Блажев, Станислав Божанков, Станислав Памукчиев, Стоян Дечев, Цветослав Христов. И специалното почетно участие на проф. Венко Колев (1915-1997) – знакова фигура за българската керамика, която формира своята естетика, като изцяло черпи от пластовете археология и културна история. В изложбата са включени негови творби от 60-те и 70-те години на ХХ век, част от колекцията му, включена в Музейната сбирка на Националната художествена академия. Изумителни работи, а е прекрасно, че Националното училище за приложни изкуства в Троян носи неговото име.

Станислав Памукчиев /л/ и Петер Цанев /д/

Кои бяха думите на проф. Станислав Памукчиев при представянето на изложбата, часо��е преди са открие за широката публика: „Най-интересното в цялата история е кои са причините да имаме любопитството и да пожелаем да влизаме в свещени пространства. Всички ние сме потопени в ситуацията на забвението, в което съдържанията са отместени, подменени, пространствата са сепарирани, цялото общество – сегментирано. И в тази особеност на съвременния цивилизационен фон като че ли търсенето на опорни точки, търсенето на сградно-устойчиви, базисни съдържания се превръща все повече и повече в актуална тема – ако иска човечеството да познае обичта в себе си и да продължи своя път. Има, разбира се, и чисто артистични, и чисто професионални предизвикателства как да отговориш на силата на едно културно наследство, което по принцип то няма стигане, то е толкова високо в своите измерения, тъй че всеки опит да се интерпретира, да се догонва е на ръба на кощунственост.

Павел Койчев "Мъж и жена"

Това усилие в неговия аспект на успяване/неуспяване е също белег на съвременността – до каква степен ние можем да бъдем в актуалния разговор, да бъдем в автентичния разговор за дългото време, за духовното падане, доколко я пренасяме в себе си или още по-, носталгията по едно изгубено време и в цялост ни кара да сме чувствителни; и да искаме още един път и още един път.

Станислав Памукчиев "Пратеник"

Много е красив този контекст – това наистина е сакрално място, свещено място. И, обръщам се към авторите да дойдат, да гледат, да се опитат да намерят своя допир, своята точка, в която те могат да се включат по най-добрия възможен начин. Публиката, ако внимателно гледа, ще открие следите на едно такова трескаво съзнание, което се опитва да се интегрира – къде успешно, къде по-малко успешно, къде проблемно – всичкото това нещо е заложено като капани в цялото пространство. И да се надяваме, че това е един от начините да събудим отново и погледа, и преоценката към основната експозиция с нейните съдържания. Можем ли освен ние да отговорим на предизвикателството на тези изключителни артефакти, можем ли с нещо да подсетим и да събудим погледа, отново да го върнем към тях? Другото, което искам да кажа: в основата на целия проект е да държим устойчиво това съдържание на духовна памет.“

Цветослав Христов "Семейство"

В годините, както е известно на нашите читатели, винаги сме имали специален интерес към артист от ранга на проф. Памукчиев като художник, куратор, мислител. А темата за това преди нас и как ние като човешки същества се вписваме в нея, е сакрална и смисъл за него и творчеството му. /тук може да прочетете в две публикации във „въпреки.com”, едната е по повод съвместната им изложба с проф. Емил Попов в галерия „Арте“, а другата е за негова експозиция в същата галерия, а иначе те са доста повече./

Но да предадем и думите на проф. Петер Цанев, споделени за изложбата в Археологическия музей: “Тази много сложна изложба, този проект, който, според мен, като риторика надхвърля параметрите на самото художествено събитие. Тази изложба не трябва да бъде гледана като изложба, като изложба в музея, а в друг контекст. Има едно много голямо противоречие – то е заложено в проекта.

Роберт Цанев Лъкът на Одисей" II

Обаче, от една страна, авторите, които са поканени, голяма част от тях са от най-утвърдените и находчиви български художници. Разбира се, трябва да спомена проф. Венко Колев, който в някаква степен създава този проект с въпросите, които повдига. Концепцията е свързана с това: от една страна, проф. Памукчиев каза за тези мостове, за това разширено представяне на изкуството в този изключителен музей. И от друга страна – съвременното изкуство, което също и като предизвикателство, и като мост се разполага между тези двете. Тоест, връщайки понятието съвременно изкуство, ние сме наясно, че самото съвременно изкуство се самодефинира като антиинституционално.

Венко Колев (1915-1997) "Свещник"

Един от най-мощните жанрове на съвременното изкуство и професионалната критика, тоест, не анти-контра-музея, а в защита на противоречията с музейното. Тази изложба обаче не върви по тази пътека – на този вид съвременност, която се конфронтира с музея. Трябва да разглеждаме тази изложба като структура на модерността, където, според мен, в някои работи, в някои ситуации изпъкват работите на съвременните автори. Разбира се, това е друг разговор, дълъг разговор – за концепцията на самата изложба. Надявам се, че и художествената критика, специалисти на културната антропология и история ще намерят различни точки на противоречия, на конфликт. Така че тази изложба трябва да бъде разглеждана като един теоретичен експеримент.“

Станислав Божанков "Портретувани фосили - четири портрета (цикъл)

В годините не само във „въпреки.com” сме разказвали и изследвали и гледните точки и виждания на проф. Петър Цанев, както и кураторските му проекти, много от които съвместно с проф. Станислав Памукчиев. Дълга история, която може да проследите при нас. В този контекст и в контекста на изложбата „Съдът вместилище – защитено пространство“ в Националния археологически музей уточняваме, че за мнозинството от участниците в нея сме писали по повод на техни изложби и преди всичко за погледа им към света, човека и  изкуството.

От каталога: Стоян Дечев "Енколпион" и Оливия Махалтиану WKW на Белия Дунав Кремс

Към изложбата има великолепен каталог-диалог, както го наричат организаторите, в който всеки автор е изложил мотивацията си за участието си и гледната си точка към темата. Той е под редакцията на богослова Митко Димитров. Издание, с прекрасни текстове, които остават не само заради авторите и кураторите, но и като възможност да разберем и осъзнаем себе си в нашия свят, но това е въпрос на чувствителност. Няма как да я вменим на никого, който изпада в екстаз от висок пилон и байраци…Времена!

От каталога: Емил Попов "Съд без предназначение"

Но да не влизаме в подробности, нелицеприятни, поне за мислещите хора. Ще цитираме думи на проф. Емил Попов от каталога: „Мисля, че психологическата причина да се прави изкуство е непроменлива от изначалното време до днес. Човекът е белязан от Създателя да реагира на реалността чрез линия, цвят и форма в пространството, като създава образи от думи, звуци или пластични материални форми, родени от порива на душата и дарбата му. Затова, като гледаме произведение, създадено преди хиляди години, отчитаме спонтанно колко е силно. Но и не виждам съществена разлика между мен и древния човек, направил скулптура някога.“

Иван Кънчев "Чиния - преминаваме"

Бихме могли още дълго да пишем за тази изключителна изложба „Съдът вместилище – защитено пространство“ в Националния археологически музей към БАН като лични усещания, по-важното е да се види, преживее и осмисли, особено сега. Дълга тема. Подобни връзки древно и съвременно сме виждали в различни музеи по света, дори малки, регионални. Май сме позакъснели, но важното, че днес ни се случва. Дълбоко се надяваме, че това няма да бъде прецедент не само за Археологическия музей, защото миналото като артефакти не е застиналост и то се нуждае от диалог със съвременното. Иначе ни чака агресивното незнание и то не рядко от високо държавническо ниво. Кой, както иска да го разбира.

От каталога: Националният археологически музей

И за финал – тази изложба е и съновидение. Не сте ли се сънували в античността, облечени в красивите хитони, носещи на рамо красив съд, поне за жените, или…Тази изложба ни дава и това – въображението да бъдем Там, но като хора на 21-ви век. Възможно ли е? Участниците в нея се опитват да ни кажат и това. Въпрос на чувствителност и въображение е да го разберем…

Изложбата продължава до 17 декември. Не я пропускайте! ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

P.S. на „въпреки.com”: Всички посочени линкове са към текстове с разговори с мнозинството от участниците в изложбата, публикувани при нас.

[naeyomy]

Още тишина

Ще помълча. Ще скъсам всички думи преписани от дланите ми тъжни. Ще полетя за няколко секунди или по-дълго - докато се стъмни. А после тишината ще дере клепачите ми, докато зората не ме докосне, за да побере в очите ми следите от тъгата. Ще помълча... И пак ще се затичам отчаяно далеч, отвъд плътта ми. И пак ще се науча да обичам, и пак ще се науча да прощавам. Но в този миг ми трябва тишина. Така дълбока, че да се удавя. По-гъста от най-гъстата мъгла - да се изгубя в нея, да забравя... И някога, когато се намеря - на дланите ми да не пише нищо. Ще помълча, защото е Неделя.

И в памет на живота ми предишен.

Павлина Соколова

[iso91]

Най-добрият софтуер за създаване на слайдшоу за Windows

Програми, които могат да се използват за подготовка на слайдове

Ако се чудите кой е най-добрият софтуер за създаване на слайдшоу за Windows, Android и iOS, вие сте на правилното място. Ето списък с много успешни програми!

Кои са най-добрите програми за създаване на слайдшоу за Windows, Android и iOS ?

В тази статия сме изброили приложенията, които можете да използвате, за да подготвите професионално изглеждащи презентации на компютри и мобилни устройства.Може да се наложи да подготвите слайдове за училище или работа. Днес има много приложения за подготовка на презентации. Докато някои от тези приложения се открояват с богатите си функции, някои от тях привличат вниманието с лесната си употреба.

Кои са най-добрите програми за създаване на слайдове?

- Най-добрите програми за създаване на презентации в Windows - Най-добрите приложения за подготовка на презентации на Android - Най-добрите приложения за подготовка на презентации на iOS Ако искате да подготвите презентации с професионален външен вид, има много безплатни и платени приложения, които можете да използвате. Благодарение на тези приложения можете да подготвите слайдове много бързо и практично. Можете да използвате устройства с операционни системи Android и iOS, както и компютри, за да подготвите слайдове. Поради това е възможно да се подготвят впечатляващи презентации на смартфон или таблет без нужда от компютър. Кои са най-добрите програми за създаване на слайдове за Windows? - PowerPoint - LibreOffice Impress - WPS офис - OpenOffice По-горе сме изброили програмите, които можете да използвате за създаване на презентации на компютъра. Можете да проверите подробностите за услугите по-долу. 1. PowerPoint PowerPoint, първото име, което идва на ум, когато става дума за софтуер за подготовка на презентации, беше въведено от Microsoft преди много години. Програмата, която днес има огромна популярност по света, привлича вниманието с модерния си интерфейс. Благодарение на програмата можете да подготвите впечатляващи презентации. Има различни инструменти, които можете да използвате, за да направите презентацията впечатляваща. Например, има много шаблони за диаграми, налични в програмата, включително колона, пай и лента. Можете също да добавите ефект на преход между слайдовете. Софтуерът, който включва голям брой опции за шрифтове, предлага и възможност за добавяне на музика. Накратко, PowerPoint има всичко необходимо за подготовка на презентация. Безплатна пробна версия на програмата е достъпна за кратко време. 2. LibreOffice Impress Ако търсите безплатен инструмент за създаване на презентации, можете да опитате LibreOffice Impress. Можете лесно да подготвите слайдове в програмата, която привлича вниманието с успешния си потребителски интерфейс. Не е необходимо да плащате никаква такса, за да изтеглите програмата на вашия компютър. Програмата, която е много лесна за използване, се харесва на потребители, които нямат предишен опит в подготовката на презентации. Дори потребители, които нямат опит в тази област, могат да подготвят презентации много бързо. 3. WPS офис WPS Office, който има модерен интерфейс, има четири различни инструмента: Writer, Presentation, Spreadsheet и PDF. Writer ви позволява да пишете, Presentation за създаване на презентации, Spreadsheet за създаване на таблици, а PDF инструментът, както подсказва името, ви позволява да извършвате някои операции с PDF файлове. Можете да изтеглите безплатно WPS Office, който предлага четири различни програми като пакет, и да започнете да го използвате веднага. Има много полезни функции в инструмента за подготовка на презентации на програмата, който е отличен с много награди досега. Възможно е да подготвите впечатляващи слайдове с помощта на тези функции. 4. OpenOffice Можете да подготвите презентации с помощта на програмата с отворен код OpenOffice. Не е необходимо да плащате никаква такса, за да изтеглите програмата. Точно като WPS Office, трябва да изберете Презентация, след като отворите софтуера, който има повече от една услуга. Можете да създавате слайдове по много лесен начин чрез програмата. В приложението има различни шаблони, които включват много шрифтове. В програмата има много изображения. По този начин, вместо да търсите изображения в интернет, можете да изберете едно от въпросните изображения. По този начин спестявате много време. 5. Zoho Show За да се възползвате от разширените функции на услугата, наречена Zoho Show , която има две различни версии, безплатна и платена, трябва да се абонирате срещу определена такса. Не е необходимо да изтегляте, за да използвате услугата, която е уеб приложение. Следователно имате възможност да използвате въпросния инструмент навсякъде, където има интернет връзка. Можете да създавате и редактирате слайдове в Zoho Show. Също така е възможно да направите това с други потребители в реално време. С този аспект услугата успява да си направи име, като излезе на преден план. Read the full article

[justafriendblr]

По принцип не премислям нещата много. Правя каквото си знам без да ми пука кой кво ще каже, как би реагирал някой, кво ще си помисли някоя бивша, какво съм казал, кой съм наранил.

Ама излъгах.

Точно обратното е. Все премислям всичко, 'защо го казах това', 'не трябваше ли по друг начин да реагирам', 'ако бях казал или направил това и това нямаше ли да е по-добре'... такива му работи. Затова и съм все тъжен, замислен, мълчалив... или съм такъв щот съм замислен, тъжен и мълчалив... не знам...от неизвестно вече време трудно взимам решения.

Трудно ми е сред хората така. Неловко мълчание, правя се че ги слушам, хвърлям по някоя усмивка или кимам с глава, фалшив смях. Скучен съм им. Усещам го. Нещастен съм.

Свикнах да прекарвам време сам, излизам сам, обикалям сам, намирам се сред хора, приятели, колкото да не си кажат 'бахти депресарчето'. Самотен съм, нервен съм и май така ми е добре щом не полагам усилия да се променя.

С жените да не говорим. Трагедия. Първата седмица е ок, после ме опознават и искат да ме забравят. А аз качвам сторита с тъжни песни как обикалям сам, с надеждата някоя бивша да види и да ме съжали. Жалкар. Казаха ми 'не говориш много'. Мразя излишни разговори. Искам да седя, да пуша цигара с нея. Да я гледам как поставя цигарата на устните си и дърпа от нея, гледа замислено някъде, леко затваря очи, маха цигарата и гълта дима, разтрива очи, щото дима е влязал в окото и, после събира косата си зад ухото, поглежда ме, вижда, че я гледам и се усмихва, усмихвам се и аз, пита ме 'какво?', а аз отговарям 'прекрасна си'. Тва не е ли разговор?

Напоследак пия често. Не по много. Колкото да се опия. Достатъчно. И заспивам. Не ми е много кеф, ама кво да правя. Иначе трябва да си мисля за бивши. Да ви кажа алкохола не помага. Плача от време на време. За първата*, за втората** и за последната*** също. **За онази нощ, когато чаках една прегръдка, а ти просто се прибра у вас... ('онези нощи' исках да кажа). ***За последната, която попитах 'щастлива ли си с мен' се обърна и заспа. Ама то каквото си е посял човек му се връща.. и ето че ми се връща. *Сигурно заради първата, която я зарязах по чата. 'Сигурно в живот предишен много лош съм бил' изпя един висок човек. Момичета, които си заслужаваха, но уви, не можах да задържа.

И сега не знам кво още да напиша, а има толкова много.

Явно не ставам за обичане. Сигурно съм роден да бъда сам и се опитва безнадеждно да променя съдбата си. Като онези вече застаряващи мъже, за които хората казват 'не можа да си намери жена'. И за мен така ще казват най-вероятно някой ден.

Сега да я постна ли тая простотия?! Сигурно е пълна с грешки. Както съм пълен с грешки и аз.

Дано никой не я прочете. Че...

Какво ще си кажат хората за мен?!

[simonsmilee]

Вече му липсваше и той разбра, че с нея си е тръгнал безвъзвратно целият му предишен живот.

[september--stories]

Може би сме се познавали и в предишен живот

и сме си обещали, че ще се намерим и в този.

Спомням си момента в който твоята душа докосна моята.

Пробуди я.

И от тогава не е заспивала.

Усещам те повече отколкото един живот може да ми позволи.

[paradisetears]

Писмо:

Мила Мая,

Помниш ли за вечността, към която с лекота протягахме ръка и почти докосвайки я, си казвахме " Тя е тук, съществува, и ние определено я имаме. "

Как на пръсти, по мечти се движехме и времето беше машина изобретена от човек, която можем да управляваме и, която ние водим, а не тя нас.

Говорехме си как до пет години ще живеем някъде заедно, може би в друг град, със съседи на които ще лазим по нервите от нашите шумове, защото заедно никога не сме били тихи.

Казвахме си как ще живеем някъде, където ще събирам разпръснатите фиби от теб по пода.

Смеехме се, и ти обещавах, че ще играя с косата ти, кичур по кичур, докато я навия така, както всеки ден сама я къдриш, спускайки кока си на сутринта.

Че ще извия всеки косъм собственоръчно между пръстите си.

Че ще те накарам да се обикнеш поне веднъж, поглеждайки се в огледалото.

Давахме свободата на минутите, които текат, моделирайки ги в бъдеще.

Бъдеще, прожектирано от нас, несъществуваща лента, развален касетофон.

Материя без допир.

Толкова мислех за щастието ни след години, че забравих да го виждам пред себе си.

Когато извиваш устните си за усмивка, когато се смееш на тъпите ми шеги. Когато пускаш онази отвратителна песен отново и отново, и ме караш да танцуваме на нея. Когато от нищото ме целуваш,правейки пауза между всички мигове, сливащи се в живот.

Помня всички тези детайли.

Но не е ли иронично, как през цялото време вярвах, че смехът ти може и да стане по-шумен, или пък най-вероятно ще може, и да харесаш някоя малко по-добра песен от тази, която пускаш. И че някъде, но не сега, всичко, което чувстваме, ще бъде много по-силно.

Мислех си, за това как един ден ще ми повярваш, че те обичам с правата ти коса.

И сега, когато те няма в настояще време и дори не мога да си позволя да спомена името ти в следващ ден , си мисля само и единствено за миналото.

Миналото, изплъзнало ни се през пръстите, като пясък.

Претърчало като пешеходец на червен светофар.

Мразя как сегашният момент винаги може да бъде свързан със следващия, но отминалият миг е изрязан, вече несвързан, завършен.

Откъснат и загубен номер от обява, на която пише "обади се, ако ме намериш".

Мразя как бъдещето беше всичко, което имаме, а сега само някоя задна дата, предишен месец, ми напомня за теб.

Дори не искам да идва утрешния ден. Дори не искам да се будя.

Защото "днес" няма никакво значение, ако  утре не вярвам, че ще държа ръката ти отново. Защото "вчера" е електрическо поле с ток, което упорито продължавам да докосвам, знаейки че ще ме нарани и ме наранява.

Защото какво значи, че теб те няма, когато още виждам онзи момент, който си представяхме заедно, как бягаме нанякъде и аз ти купувам слънчоглед от първата будка за цветя.

Какво значи, че не си тук, когато помня всяка нотка от гласа ти? И ще го разпозная. Из хиляди момичета. Из хиляди хора наподобяващи твоя тембър.

Какво значи, че няма да се върнеш?

И, че вече не можем да си въобразяваме, че управляваме нещо заедно. И, че тази машина наречена време, определено се развали при нас, опитвайки се да подредим плановете си по нея.

Ползвайки пръстите си за стрелки, а сърцата си за отмерване.

Липсваш ми.

Толкова много ми липсваш, че проклинам това ужасно времево пространство. Наистина. По-гадно е дори, от твоята песен.

Толкова ми се иска да потъна в някоя сегашна секунда с теб. Да се окаже, че съм сънувал. Че е 8-ми ноември и аз се будя до трапчинката на лявата ти буза, и ти я криеш, и ми казваш да спра да я гледам. Мразиш я. А аз толкова те обичам, по дяволите. Така ми се ще да докосна отново бялата ти кожа, да ти кажа "Мая, ръцете ти отново са студени".

Но не става. Заседнал съм посред нищото.

Търся те из тълпата, като че ли ще ми се явиш чрез друг образ. Като че ли, някой ще ми изкрещи "Всичко беше шега".

На теб, Мая.

//

Днес написах в търсачката "има ли живот след смъртта"

Намерих друго бъдеще с теб, в което да вярвам.

[mislovno]

Боров аромат, смола по пръстите, пролетен ветрец и аз, и ти. И ме гледаш как опитвам се да се изчистя, пък тя пустата смола неще да падне. И се смея, и се смееш. И отместваш непокорния кичур от лицето ми, и ме поглеждаш в очите, и аз в твоите, и виждам себе си. С усмивка до ушите. И ми е хубаво, топло ми е, амо на душата ми е топло. И ти се усмихваш насреща ми. И руменина се появява на бузите ми. Все едно за първи път виждам те, а даже времето толкоз дълго е, откакто за първи път зърнах те, че вече не помня. Не бе ли май в предишен живот? Защото онзи ден, преди време, пак усетих нещо познато, все едно и преди виждала съм те. Пък все така влюбено гледам те, все едно за пръв път виждам те.

[bulgarian-mind]

Сигурно в живот предишен много лош съм бил. Сигурно във нещо важно много съм сгрешил