#тишината

[navtora]

[1painkiller9]

"Способността да бъдеш сам е условие за способността да обичаш." ~ Ерих Фром

Когато свикнете да прекарвате време сами със себе си, сблъскате се с най-лошите си собствени черти, запълните всички ваши липси и още повече - тогава, когато това ви донесе удоволствие, ще знаете, че сте се справили с първата стъпка към това да отдадете сърцето си на някого!

ОБИЧАЙТЕ СЕ, за да ви обичат!

❤️

-М.Н

[otvadkoritsite]

Тишината като звяр от думи в поезията на Николина Барбутева

   „В тишината“ е интимна, съзерцателна и дълбоко емоционална стихосбирка, в която Николина Барбутева вплита личното преживяване със световете на вътрешната тишина, любовта и духовното търсене. Стиховете ѝ са едновременно съкровени и универсални, написани с изчистен, но наситен с образност стил.    Както заглавието подсказва, тишината е не просто фон, а активен участник в преживяването. Тя е…

[nade2308]

Пред два-три дена ја завршив Остров на тишината и во меѓувреме почнав и друга книга, но никако да си ги средам мислите за да напишам нешто за оваа. Ама еве да пробам.

Пред сè, уште еднаш благодарам за посветата и за времето шо си попрајвме муабет кога Зборче беше во Битола во мај (еден од поубајте моменти оваа година за мене).

Е сега, за книгата... Спој на трилер, мистерија, малку романса, јас би рекла и тро на паранормалното, бидејќи пред да се разјаснат работите, јас си реков ��лавниве ликој ќе скренат скроз оти нели на островот нема појќе луѓе, а тие гледаа луѓе насекаде.

На почеток ги запознаваме четворицата главни ликови: Анабел, Зара, Клод и Марсел, кои одат на патување и "случајно" се наоѓаат едни со други и решаваат да се приклучат на предизвик кој го откриваат на фејсбук страна, а тоа е да останат на островот Сазан четири дена. За таа цел мораат да се скријат кога ќе дојде време за враќање на бродот, бидејќи посетата на островот е ограничена на само еден час.

Од почеток сè изгледа во ред, но како шо врви времето, четворицата се соочуваат со многу предизвици: што е вистина, а што нешто шо нивниот ум го има креирано од работите кои ги прочитале за Сазан, а секако тука е и предупредувањето од бабата во хотелот во Валона.

Ништо не е случајно во целата ситуација, и никој не претпоставува шо се крие зад кулисите. Во моментот кога ќе дознаат за поголемиот дел од тоа што се случувало во минатото, четворицата протагонисти се веќе до гуша заглавени, и прашање е дали ќе преживеат.

Тука ќе застанам бидејќи можи да ми се откачи некој спојлер, па да му ја расипам на некој книгата доколку не му е читана.

Мене ми се бендиса, и напати ме потсетваше на Shutter Island (филмот, книгата не ми е читана), и баш оние делови кога сегашноста беше испреплетена со флешбек моменти, за на крај да се прашвам уште и шо завршувањето на филмот (и оваа книга) шо беше точно вистинско. Бидејќи има моменти кога стварно мислиш оти и ти имаш заминато со умо, па си прајш дополнителни филмој за то дали навистина го прочитав/видов тоа.

Топла препорака од мене за сите шо ја немат прочитано книгата, верувам дека ќе уживаат.

Посакувам уште многу напишани и издадени книги во иднина, Vese Vesela Bogdanovic.

[echsthings]

Когато любовта идва, тя не пита дали е добре дошла. Не чака покана, не се обявява с фанфари. Просто влиза – тихо или бурно, но винаги по начин, който променя всичко. Изпълва въздуха, настанява се в малките жестове, в погледите, в паузите между думите. И ти позволява да повярваш, че може би този път ще остане. Може би любовта е в начина, по който тя произнася името ти – по-меко, с някаква невидима топлина. Може би е в онези случайни докосвания, които сякаш не означават нищо, но носят всичко. В минутите, в които тишината не е неудобна, а достатъчна. В онзи смях, който се запечатва някъде дълбоко в теб. Любовта не изисква. Тя просто съществува – стига да ѝ позволи��. Но не можеш да я притежаваш. Не можеш да я заключиш, да я вържеш, да я направиш своя завинаги. Защото тя идва и си отива, както винаги е правила. Понякога си тръгва бавно, почти неусетно, докато една сутрин не осъзнаеш, че стаята е по-студена. Понякога си тръгва внезапно, като буря, която не си видял на хоризонта. И понякога боли. Но не бива да я молиш да остане. Не бива да я умоляваш, да я дърпаш, да ѝ обещаваш неща, които няма да я върнат. По-добре просто отвори вратата. Усмихни се, дори през сълзите. И кажи: „Благодаря, че беше тук.“ Защото любовта никога не си тръгва напълно. Винаги оставя нещо след себе си. И може би, само може би, това е достатъчно.

[ladyschaoticmind]

единствено ти искам да знаеш

всичките ми малки странности,

големите съмнения и всичките мечти,

да познаваш празните

от хора места в мен

и защо боли от тях, и дали ще мине,

кои са любимите ми прякори,

тъмните страхове и

грозните ми чудовища,

безименните гробове

на всичко, от което съм се отказала,

какво нося със себе си на път

и защо движението ми е равно

на живот, на свобода, на дишане,

и как ми е тесен деня

и защо го разтягам като ластик

напред, назад и във всяка друга посока,

какви са сюжетите на историите ми, характерите на героите, които създавам,

колко от мен им давам

и защо убивам онези, които не довършвам,

искам да знаеш

защо не пия и как ме е страх

да залитам над бездните си,

в които ако падна,

няма измъкване от опиването

на горчилката и на самотата,

и колко е трудно

да остана себе си сред другите

и да изоставя другите

без да ме има,

защото знам какво е

да няма кой да те спаси

от теб самия с думи,

когато не можеш да си спомниш

колко важно е да знаеш,

че спасението на действие

си е само твое,

искам да знаеш

всеки момент, който искам да забравя

и да присъстваш във всичките,

които искам да запомня,

кои са любимите ми книги

и какво мразя и обичам в тях,

какви са любимите ми фрази

от песните и по колко пъти ги

преповтарям наум,

преди да си ги затананикам,

искам да знаеш,

че се плаша най-много от себе си

и се възхищавам най-много

от онези, които остават любов

в нелюбовието и истина в лъжливия свят,

в който живеем,

че познавам силата и

слабостта на гласа си

и още по-добре - силата и слабостта

на мълчанието си,

че тишината е най-добрият ми приятел

и само в нея се чувам сама

и чувам и душите на другите,

искам да знаеш

защо обичам отворения край и

колко много ме плаши той,

но колко по-малко,

отколкото точката,

която погребва в себе си

цялата история и всички,

единствено ти искам да знаеш

коя съм,

за да не ми позволиш никога

да го забравя.

/Валентина Йоргова/

[simonsmilee]

Понякога се чудя... как хора, на които си дал най-доброто от себе си, могат да си тръгнат, сякаш никога не си съществувал. Как някой, който си прегръщал с любов, може да ти обърне гръб със студенина, която прорязва като нож.

Не, не искам обяснения. Не искам извинения. Искам само спокойствието, което ми отнеха. Искам обратно сърцето си – такова, каквото беше, преди да бъде наранено. Но знам, че няма да го получа.

Животът ми показа, че не всички усмивки са искрени. Не всички прегръдки са безопасни. И не всяка любов е чиста. Някои хора идват, за да те съкрушат, не за да те обичат. И когато си на дъното, осъзнаваш истинската стойност на тишината. Тя никога не лъже.

Не мразя. Не търся мъст. Просто затварям страницата. Оставям всичко в ръцете на съдбата, която рано или късно винаги намира начин да възстанови баланса. А аз? Аз ще се науча да обичам себе си по-силно, отколкото съм обичала някога друг.

[pannicart]

Щастието обича тишината

[slimarka]

Той не обичаше чатовете, но хвана телефона си и й написа:

– Здравей, Пчеличке! Знам, че е късно, но обличай нещо и излез с мен! – написа й той.

– Пчеличке? Това ли е новата ти стратегия за свалки?

– Нали като бяхме малки имаше една пчеличка с твоето име. Не си ли спомняш? Същата си като нея.

– Откъде си мислиш, че ме познаваш толкова добре? – отвърна тя раздразнено.

– Знам достатъчно, за да не се отказвам от теб. Чети внимателно...

Обичаш звука на морето и тишината на природата.Харесваш красотата на преливащите се цветове на залезите. Пееш в колата, когато си сама. Мразиш прототията, а предпочиташ интелигентни разговори и хора, защото те вдъхновяват да се развиваш, да научиш нещо от тях. Не се доказваш на никого, освен на себе си.

Търсиш спокойствието, но без да губиш фокуса си и да се отпускаш прекалено. Даряваш любов на близките си и цениш тези, които наистина я заслужават. Не харесваш промените, но ги приемаш, защото знаеш, че без тях няма разтеж.

Ще избереш разходка по плажа с любим за теб човек, пред блясъка на скъпите заведения. Грижиш се за здравето си, затова и тренираш. Дисциплинитана си, защото знаеш, че така ще постигнеш много от целите си в живота.Четеш, учиш се всеки ден, защото знаеш, че "каквото посееш днес" , утре ще "поникне" в красиво цвете, каквото си ти.Упорита си и не се отказваш при трудности и ако няма решение ще намериш такаво напук. Да продължавам ли?

– Но кой ти каза всичко това?! Как...?! – тя държеше телефона, объркана как всичко, което прочете, е толкова вярно за нея, а нямаше от къде да го знае.

– Готова ли си за още нещо? Всъщност току-що описах себе си, не теб. Сега разбираш ли защо те познавам? Ти си мен в женски облик. Няма да те преследвам с мили думи и опити да те впечатля. Просто ще ��и кажа – знаеш силно съм привлечен от теб, но ти трябва да си дадеш шанса да разбереш кой съм и защо продължавам.

А сега си представи, че не го направиш. И никога няма да узнаем дали сме пропуснали нещо велико. Нещо, което и двамата сме чакали.

Затова излез с мен. Толкова пъти, колкото ти е нужно, за да решиш сама. Плажа днес е отворен, идвам да те взема.

Нека се видим, да поговорим...

и да разберем...

Бисер Николов

[lora-bez-qvorov]

тишината през деня ме изяжда жива

[toomuchinmysystem]

Не знам кое боли повече — умората на сърцето или тишината в ума.

[slbreaker-blog]

„Най-важното е да си здрав и да имаш до себе си човек, с когото да споделяш не само красивите мигове, но и тишината. ✨ В края на краищата, именно в тези простички моменти се крие магията на истинското щастие. ❤️

#любов #щастие #живоТворение“ #ТЯ

[unpeacefulmind]

"В дълбините на човешката душа, където сенките и светлината се преплитат, моралът не е просто сух закон, а тих шепот, в който се събират мечтите, страховете и дълбоките човешки противоречия. Този вътрешен закон, често невидим и неоткровен, започва свой тих бунт, когато се сблъсква с неоспоримата истина, че всяко действие носи цена, а всеки избор – последствия.

Представете си, че сте в лабиринт, където пътеките са изрисувани с крехките линии на собствената ви съвест. В една част на лабиринта светлината ви води към защитата на близките, в друга – към търсенето на по-висша истина, която понякога може да остави следи на болка и загуба. И точно в този момент, когато изглежда, че няма правилен път, се появява въпросът: как да изберем между две добри стъпки, без да оставим следа в душите на онези, които обичаме?

Това е същината на моралната дилема - не борбата между доброто и злото, а сблъсъкът между две добрини, които се изключват взаимно.

Съдбата на всеки от нас е тъкан от противоречиви нишки – и двете, светлина и сянка, са част от тази неотделима цялост. Човекът, който крачи по тънкия мост между дълга и сърцето, няма лесен избор. Той е пленник на своите вътрешни закони, които не винаги намират отговор в черно-бялата логика на обикновените морални дилеми.

И така, в тишината на нощта, когато мислите се смесват с дъждовните капки, осъзнаваме, че истинската борба е вътрешна. В нея, всяка стъпка е ��тзвук на дълбоката ни човечност – на стремежа да не нараним онези, които държим за свещени, и на непрекъснатото търсене на баланс в свят, в който истина и грешка, добродетел и слабост, танцуват в едно безкрайно, мелодично противоречие."

[rta-user-2025]

My TTS short fanfic "Chess game" but it translated into my mother tongue

The link of the fanfiction is on AO3

ПОВ: Наратор

Марсел ја поместува кралицата на таблата, додека очите на мажјакот беа залепени на шаховската табла додека хуморот трепереше во очите на Јуџин од иронијата на ситуацијата. Тишината на собата на Рапунзел ја обвиваше собата како кадифена завеса, пригушувајќи ги и најслабите шепоти. Марселус ја преместува кралицата на таблата, додека Јуџин го гали по брадата.

Јуџин: „Ти го разбираш тоа, Марсел“. љубезно му се насмевнува. „Знаете, крадец на ружини како мене не играл таква игра како шах, така што вие сте толку добро со играта“.

Марселус: „...“

Јуџин: „Сега е мојот ред“, тој брзо го лебди кралот на таблата. „Таму“, извика тој.

Марселус: „Рајдер, погрешно си играл“. веѓите му се стеснија.

Јуџин: „Што освен како?

Марсел: „Го ставивте вашиот крал под контрола“.

Јуџин: „Навистина пупка, како знаеш толку многу за шахот кога воопшто не си играл“. рече тој во мрзлива забелешка.

Марселус: „Стратегија“.

Јуџин: "Чекај, што?" тој ја крева веѓата: „Каква стратегија?

Марселус *ги прекрстува рацете*: „Тип на стратегија што е за умот“, објаснува тој, „Бидејќи шахот е игра на умот. Јавач, не на очите. Можеби имам оштетен вид, но имам мозок тоа всушност добро функционира“. Тој додаде, како што му забележа, „А што се однесува до вашиот потег. Рајдер, тоа е класична грешка на дебитант, што е прилично честа појава за почетниците кои не се навикнале на тоа бидејќи сте ги потцениле моќите на кралицата“.

Јуџин: „О, мое лошо“. зјапа во него, го поправа кралот.

Марселус: „Се навикнав на тоа и успеав откако Рапунзел еднаш ме научи на играта“.

Јуџин: „О, така, Блонди те научи на основните потреби на играта“.

Марселус: „Да, добив малку помош овде-онде, но некако се навикнав на играта бидејќи е љубезна како игра на умот и визуелизација што малку ми недостигаше“.

Јуџин: „Среќен сум што Рапунзел даде се од себе за да ти помогне“. тој го враќа кралот на безбедно, „Ви си ред“.

Марселус: „Во ред“, повторно ја поместува кралицата.

Додека Рапунзел ја отвора вратата за да го види Марселус како игра шах со Јуџин, што ја насмевнува.

Рапунзел: „Еј, како одат работите досега?

Јуџин: „Да те научиш шах од некој што не играл, но всушност ти го научил, не е лошо досега“.

Рапунзел: „Да, всушност многу играм шах со Касандра“.

Марселус: „Тоа е кул“.

Сè додека Варијан не влезе во собата на Рапунзел да го гледа Марселус бидејќи нема да го остави сам, тој му пријде на Марселус.

Варијан: „Значи, јас бев тука да гледам и да видам како ќе го победите г. Рајдер во шах“.

Јуџин: „Ќе видиме кој ќе победи јас или вие“. Извика тој.

Марселус: „Ви е редот“.

Јуџин: „Добро“, го поместува кралот. „Проверете“.

Варијан *Плесна со рацете*: „Ај“.

Марсел: „Уа, победи. Јавач“, му промрморе на Јуџин. „Ми се чини дека не грешите што ја добивте партијата шах“. плесна со рацете.

Јуџин: „Тоа е убаво од тебе, Марсел“. тој се насмевнува.

Варијан: "Значи, Маркус. А да одиме малку околу замокот, тоа би било сосема одлично?" праша тој.

Марселус: „Секако“.

Уште еднаш, Јуџин му се обрати на Марселус и беше награден со само мала насмевка и неговите топли очи. Додека Марселус излезе од собата и го следеше Варијан, играта шах беше забавна и за Марсел и за Јуџин.

[loranayavorov]

КЪМ ВИСИНИ

С оковани крила днес земята ни ражда,

оковани с неволя и делнични дни,

а гори сред душата ни вечната жажда

за простор, красота, висини.

Из града — тези улици шумни и сиви,

де живота безумно крещи,

на село — в тишината на буйните ниви —

нас опиват ни странни мечти.

Като звън на далечни, грамадни камбани,

като гръм на стихийни вълни,

свободата зове непрестанно сърца ни

към лазура на нови страни.

В миг крилата за полет безумен потрепнат,

в миг в очите искра заблести,

и акорди на музика странна зашепнат:

«Полети! Полети! Полети!».

Младостта запламти в многоцветни огньове,

младостта призовава часа —

тоя час на размах, на разбити окови,

тоя час озарен с чудеса.

А в пожара на тия копнежи сърдечни

свободата за пристъп звъни,

и отекват гърмовно простори далечни:

«Светлина! Красота! Висини!».

Христо Смирненски

[myminiworldd]

Връзките се разпадат. Приятелствата си отиват. Голямата любов се оказва малка и тясна. В един момент осъзнаваш, че всичко има своя край и срок на годност. Оставаш сам в нищото. В тишината. Животът не ти дава абсолютно никакъв избор, освен този да се опреш на себе си. Не те учи как да го направиш, оставя на теб сам да разбереш и да създадеш своя път. Да го го прокараш. Насред раните, разочарованията, разделите.

И макар такива моменти да са наситени с тъга и щипка самота, всъщност съдържат лек в себе си.

Аз не искам да те уча как да се отн��сяш с мен. Искам да ти идва отвътре. Не искам да крия раните си от теб. Искам да ти ги покажа и имам цялата смелост на света, за да знам, че докосването ти може да ги лекува, а може и да ги отвори още повече. Но аз избирам да поема този ��иск. И го правя, защото без значение какво ще се случи, знам че мога да се възстановя и да събера себе си в цялост отново. Не искам и не мога да те държа отговорен за това как се чувствам, това е моя отговорност. Както изборът, който правя и ще направя, ако избера да бъдеш тук.

Отварям вратата на душата и сърцето си за твоята автентичност. И те моля - не бъди нищо друго, освен себе си. Аз те избирам, заради това което виждам, докосвам, чувам и усещам сега, не заради това което си представям и искам да бъдеш.

Дай ми приятелството си, любовта и страстта си. Дай ми болката, слабостта и смелостта си. Позволи на душите ни да се разходят една в друга. Да се слеят.

И ако си решил да бъдеш тук, бъди тук изцяло. Нямам нужда от нищо друго.