#Ада Митрани

[vprki]

Нова постоянна експозиция “Графика и рисунка” в ГХГ във Варна

Градската художествена галерия “Борис Георгиев” - Варна, отвори вратите на най-новата си постоянна експозиция - “Графика и рисунка”. В едно наситено с произведения пространство тя представя най-значимите български художници с постижения в тази изобразителна сфера от периода 1970 – 2000 година - силен творчески период в развитието на българската графика.

В личен план това съвпадна с пребиваването ни в морския град за 32-ия МТФ „Варненско лято“. Но винаги, независимо какво ни отвежда във Варна, отделяме специално време да посетим галерията. Свърза ни приятелство, общи проекти, емоционални преживявания, но това е друга тема… Селекцията от произведения представя високи образци на българското изкуство от последните три десетилетия на ХХ век. Откриването бе на 6 юни, но ден преди това успяхме да разгледаме експозицията, благодарение на изкуствоведа и уредник в галерията Румен Серафимов. А минути преди откриването на път за поредния спектакъл от театралния фестивал заедно с колегата Тони Николов, журналист, философ, главен редактор на портал Култура и списание „Култура“ отново съпреживяхме това, почти интимно пространство на графиката с великолепни образци и автори.

В тези последни три десетилетия на миналия век Варна се превръща в активен и водещ център в графичното изкуство - припомнят съставителите от екипа на Галерията. В легендарния ателиен комплекс в някогашната фабрика “Вулкан“ е създадена графична база за висок и дълбок печат. През 1981 г. във Варна се провежда първото издание на Международното биенале на графиката, което продължава да функционира и до днес като голямо и важно визуално събитие, което в онзи първи период импулсира българските художници и особено варненските да сътворяват изразителни и новаторски графични произведения. През 2023 се проведе неговото 22-ро издание. Поради това експозицията акцентира творчеството на варненските художници, които са доказали изключително високото си професионално равнище.

Давид Перец

Колекцията представя 70 творби от 35 български автори от три творчески поколения. Показани са всички стилови и пластически направления в нашето графично изкуство – фигуративизъм, експресионизъм, сюрреализъм, абстракционизъм, както и доминиращите класически графични техники – офорт, суха игла, акватинта, мецотинто, литография.

Георги Баев

Критерият на селекцията е свързан изцяло с високата художествена стойност на творбите и с безспорната творческа репутация на авторите - посочват уредниците в Галерията.

В подбраната разнообразна палитра от индивидуални графични маниери и начини на изразяване се очертават типологично следните стилово-пластически подходи:

Стоян Цанев

Категоричното, виртуозно и богато, линеарно изграждане на фигурите и сцените – Стоимен Стоилов, Стоян Цанев, Румен Скорчев, Христо Градечлиев, Венцеслав Антонов, Явор Цанев, Тодор Тачев, Бори��лав Кузманов. Свободното експресионистично и по-живописно третиране на формата и пространството – Ванко Урумов, Тодор Панайотов, Мария Чакърова, Захари Каменов, Веселин Начев, Калия Йорданова, Борислав Стоев. Имагинерното и надреално интерпретиране на образния свят – Георги Лечев, Петьо Маринов, Николай Николов, Любомир Йорданов, Ада Митрани, Роберт Баръмов. Минималистичното и лаконично представяне на абстрактните структури като изчистен знак – Иван Нинов, Владимир Иванов, Георги Баев, Юлий Минчев, Златка Дъбова, Мария Зафиркова.

Милко Божков

Полихромната звучност и живописната наситеност на един поетичен метафоризъм – Давид Перец, Милко Божков, Сашо Анастасов, Валери Чакалов. Концептуалното конструиране и рационалното структуриране на пластическите форми – Димитър Трайчев, Недко Буцев.

Венцеслав Антонов

Представената по този начин колекция ще даде възможност на зрителите да се запознаят с върхови образци на българското графично изкуство, с творчеството на едни от най-значимите съвременни наши художници, със стиловите тенденции и явления в националната графика, с новаторското и високопрофесионално мислене и изразяване на доказани български артисти и особено на варненските.

Стоимен Стоилов

Новата експозиционна зала, посветена на графиката и рисунката, ще даде благотворна възможност за образователни занимания на ученици и студенти в областта на изучаването и опознаването на графичните техники и художествените стилове в тази визуална сфера.

Николай Николов

Поради сравнително малкото изложбено пространство на залата е възприет принцип на аранжиране, при който се разполагат по-голям брой творби на ограничена експозиционна площ. Това наситено експониране се среща в някои европейски художествени музеи и позволява представянето на по-богата колекция от графики и рисунки. По този начин е създадено активно внушение на няколко мащабни композиции от черно-бели и цветни графични изображения, показващи стиловото разнообразие на съвременната българска графика. В подреждането на работите се прилагат принципите на естетическа съпоставка и съотношение между тях според пластически признаци и качества – линеарност, живописност, черно-бяло (ахроматично), цветно (полихромно), фигуративно, абстрактно, знаково, символично, наситеност или изчистеност в композицията, балансираност на отделните редове и на общата съвкупност от три реда.

Димитър Трайчев

Не малко от тези великолепни автори са вече в Отвъдното, но творбите им представят таланта им, изяществото им като графици, независимо, че са отдадени предимно на живописта, плаката…За част от тях сме писали във „въпреки.com” по повод техни изложби, за срещи на различни форуми не само в областта на визуалните изкуства. И тази експозиция отново ни върна във времето и заедно с това ни вдъхна и усещане за бъдеще…С малко въображение си представихме образователните часове в залата на галерията и любопитните очи на децата… ≈

„въпреки.com”

Снимки: архив на галерията

[vprki]

Ада Митрани след десетилетия отново с изложба в София

„Деветнайсет години не съм пипала нищо. Последните ми работи оттогава, те са тук, оригинали, са илюстрации към една книга на Александър Шурбанов „Поезия за котки”. Те не са илюстрации, а са картинки в тази книга, които са нещо като за котки, като тема. Сега излиза третият тираж и ще бъде тук и ще го предлагаме”. Това казва художничката и адвокат Ада Митрани дни преди да бъде открита първата й изложба след десетилетия в София, в галерия „Арте”.

И продължава: „Това бяха последните неща, които рисувах преди 19 години, през 1995 година. Още си спомням лятото, дни преди да почна да следвам право. Завърших на масата в кухнята и край, повече не пипнах 19 години. Това е…”. Разговаряме в пространството на галерията, което се изпълни с творбите й, така очаквани от колегите й, приятелите й, публиката. Преди седмици, когато представяхме „Арте” във „въпреки” галеристките Антоанета Джонева и Гергана Борисова първото, което ни споделиха беше за предстоящата изложба на Ада Митрани. И докато разговаряме с нея ни оставят насаме с нея в галерията. А самите те са издали един изящен каталог на български и английски език за изложбата на Ада, озаглавена „Отвъд”/„Beyond”.

„Аз, може би, идвам на всеки 2-3 години, честно казано, не се виждах много с колеги художници, но от друга страна тези хора, които писаха в каталога не са всички художници. Соломон Паси ми е приятел от край време, Юлиян Попов също и Гого Лозанов. Те са от моята компания, на времето. А с художници не се виждах много, освен с близки приятели и не ходех много по изложби и си мислех, буквално, че съм изтрита от паметта на всеки от моето поколение, а да не говорим от новото поколение, което изобщо не ме знае. Сама си го направих това, защото всеки, когато ме питаше: „Сега рисуваш ли, какво правиш?” и аз казвах: „Не, не рисувам и не искам да рисувам”. Това или се посрещаше с някакво съмнение, защото си мислеха, че не е възможно човек, който се е занимавал с това доста усърдно дълго време и е имал успех, сравнително, да остави това настрана и край – повече да не пипне четка или молив. Мисля, че никой не ми вярваше, съмняваха се, може би, защото мислеха, че не съм успяла в Америка като художник. Но аз действително нямах интерес, имах други интереси през тези години и се занимавах с други неща и просто нямах време и желание да се връщам към това.

Аз станах адвокат.

В началото на тази професия беше някакъв голям ентусиазъм за мене. Нова професия, нови интереси – аз бях напълно погълната от това. Нито имах време, нито имах желание да мисля за нещо друго. Но сега това се уталожи, аз, все пак, почти 20 години, откакто започнах да уча право и работя като юрист и по малко започна да спада интересът, не съм толкова възбудена, когато имам някакво дело и трябва нещо да правя. И затова, може би, мисълта ми се върна към други неща и интересите ми малко се промениха. Имам повече време и мисля, че затова се върнах…”, споделя Ада Митрани, която тази година отбелязва и 60 годишен юбилей. Някак си това звучи невероятно, защото нейното присъствие, излъчването й е на много млад човек. Без много въображение можем да си я представим като студентка в двора на Художествената академия или бързаща към сградата на юридическия факултет в някой от университетите в САЩ. Не влияе и това, че споменава за двамата си големи синове, поели пътя си далеч от изкуството.

„Емигрирах в Америка през 1986 година.

Почнах да уча право 1995 г. девет години аз, все пак се занимавах с рисуване, правех изложби. Имах няколко самостоятелни изложби, една от тях много успешна и голяма и на много хубаво място, много хубава галерия, то не е и галерия, а музей, на един цял етаж…Не е да кажеш, че не съм имала изяви или успех, но в един момент ми омръзна, ние се местихме много, по много щати. Нито можеш да се установиш за дълго време, нито приятели, нито публика – нищо. Всеки път наново – отиваш някъде другаде. Мен просто ми омръзна да съм сама вкъщи, да рисувам, а пък няма и къде да го покажа, нали? Един художник трябва да има outlet, трябва да има излаз, да бъде видян. То са много малко тези художници и аз ги наричам истински художници, които не ги интересува кой ще ги види и хареса и нямат нужда от това. Те могат вкъщи да си седят по цял ден в ателието да рисуват и това ги удовлетворява. Но повечето от нас искаме някой да види и да ни хареса работите, да получим някакъв отговор. По този начин разбираме нашата ценност, ние не може да я определим, защото не сме сигурни. А пък се оказа, че съм някак си сама”.  Признава съвсем искрено и естествено Ада и прави сравнение със София, като че ли с миналия си живот.

„Тук в София има много художници, има много добри художници и те са във връзка, те са общество – виждат се, говорят си, обсъждат изкуството. Те правят изложби, какво ли не става – кипи културният живот. И те един от друг се вдъхновяват. Като си там сам, нямаш тази общност и аз се почувствах… просто ми омръзна да живея по този начин. Исках да живея - нещо друго да започна да правя. И какво друго, какво друго? Аз, всъщност, даже не казах на мъжа ми отначало. Почнах да мисля – може счетоводител да стана, обаче разучих, че ще ми отнеме много време. Трябва една година подготовка по математика, която аз не съм взимала в Академията, щеше да ми дойде много цели 5 години и реших, че това щ�� бъде много трудничко. Аз имах вече две деца – едното на 2, другото на 6 години, малки и разучих, че право човек може да изучи за 3 години, ако има друго висше образование, което аз имах. Това ми се видя кратко, а ми се видя и лесно. Аз имах и интерес –

правото е много занимателно,

имаш връзка, срещи с правни въпроси ежедневно, защото показват и по телевизията – за конституционно право за не знам какво си дело, в което един човек какво направил и тези неща се обсъждат доста по-нашироко, отколкото, може би, тук. И аз имах интерес, подготвих се за някакъв изпит, не много лесен, честно казано. Приеха ме и почнах да уча право и се родих. За мене беше щастие и досега го считам за най-хубавите си години. Беше изключително интересно. На мен добре ми пасна, аз имам аналитично мислене по принцип. По наследство, защото баща ми е физик /проф. Леон Митрани –б.а/, брат ми е математик, майка ми завърши стоматология, после Библиотечния институт. Няма в моя род художници, от някъде съм взела нещо. Аналитично мислене много ми пасна и аз се почувствах в свои води”. С усмивка каза Ада Митрани, която в целия ни разговор е много самокритична и някак си пак аналитично оценява и миналото си и изявите си в тези коренно различни поприща. Като че ли гледа на тези 19 години от живота си отстрани.

Признава като млада колежанка, макар, че тогава е вече над 40 години с две деца, че й е било много интересно и приятно и даже, когато имало ваканции с ужас се е връщала в къщи с мисълта, че няма да ходи на училище. Завършила право не там, където е започнала, защото семейството се местило често. Започнала работа в една голяма петролна компания, една от най-големите. Те са шест в САЩ, тази е номер 4, по големина. Там работила в отдела по патенти и по лицензи, договори. След като тази компания се преместила, започнала  работа в една малка кантора, която се занимавала с дела от най-различен характер, извън бракоразводни и криминални – договори, конституционно право, търговски, граждански …”Много интересно, защото ние бяхме малка кантора, трябваше да се ходи в съда, да се явяваш да говориш със съдията. Беше добра практика за мен да се науча на нещо. След това мъжът ми си намери работа на друго място и аз започнах работа там, където съм в момента във Вашингтон за федералното правителство, в министерството на енергетиката. Това е една прекрасна работа – толкова интересна и на високо равнище. Такива дела, които засягат голяма част от страната, например, някоя държава ни съди или някой щат ни съди, или някой ни съди за 1млрд. долара – огромни суми, но не само суми, а и теми. Аз съм в група за съдебно право, не юрисконсулт, а съдебно право”. Уточнява художничката подробности от другото си професионално амплоа. Прави и сравнения с България. „Тук е писане и кодекси, докато там пак има такова нещо, но може да се създаде нов закон, един вид от съдията. Той издава решение, това решение е прецедент, зависи кой съд е. Но, ако е по-върховен съд всички го следват. Това става закон. Това е много интересно в американското право, не знам да го има някъде другаде”. Без да й споменаваме си я представяме едва ли не във филм или роман от многобройните американски саги на съдебна тематика.

И все пак

след 19 години отново посяга към белия лист…

”Имаше едно затишие, не знам дали тук си спомняте. По едно време имаше в САЩ не можеше да се разберат в Конгреса какъв бюджет да прокарат и правителството затвори за три седмици. Моето министерство не затвори, защото имахме пари отнякъде другаде, та продължихме да работим, но всички други, които са свързани с тези дела, те затвориха. Работата доста намаля за тези три седмици и си казах: „чакай да опитам нещо”. Това беше началото на тази година. Чакай да опитам нещо, докато има някакво затишие. И реших, че трябва да започна от нещо малко, защото, всъщност почнах от нещо по-голямо, но не ми вървеше и се уплаших „ето, трудно е отново да започнеш” и някаква пречка в мозъка се явява и нещо не ставаше. Реших нещо по-неамбициозно и взех едни малки, сравнително малки листове хартия и, за да мога да го правя тук - там, в смисъл 15 минути имам или половин час. Няма да вадя бои, сложни работи и с едни писалки, то можеше и с туш и перо, но аз за по-лесно с писалки, с едни тънички започнах да си правя. Виждах го като едно плетене, аз много обичам да плета. То го нижеш така, плетеш го и ми се видя като плетено, някак си”.

Разказва как са се родили новите й работи след толкова години Ада Митрани, дори малко притеснено. Но, като че ли това е само миг и продължава: „Заглавието е „Отвъд” – първо, защото аз нали идвам отвъд, отвъд океана и второ не знам, някак си – получи се някаква връзка между изкуство, но има и пак този елемент…те сега са по-организирани, по-изчистени, по-дисциплинирани, няма почти нищо експресивно.

Искаше ми се да са по-декоративни, по-изчистени

по някакъв начин, като направя връзка между по-свободно рисуване и нещо техническо, защото аз се занимавам с това и освен това има много букви. Много неща с малки букви, аз взех текст, каквото ми попадна там в работата ми – един текст и почнах да преписвам. Там ще видите президента Обама, има government, отделни думи, които са от някакъв такъв текст, политически. Не съм имала нищо предвид, това ми попадна. Букви и някакви машини, които са патент, рисунки патентни…Исках да направя контраста между някаква техническа рисунка и някаква по-свободна, по-експресивна, но да си остане и организирано”. За нас това е един нов свят, в който влиза художничката с лекотата на таланта си и осмислянето на преживените години без допир до четката и перото. Извън тези по-свободни седмици в работата, за които споменава Ада има и нещо друго, което я е провокирало „да се върне”.

„Видях наскоро във Вашингтон една изложба и тя може би до известна степен ме вдъхнови. Една жена, във Вашингтон живее – неща на хартия, но много фино направени, малко като чертежи бяха нещата й. Те бяха по-скоро като някакви биологични рисунки, линии. Това ме впечатли доста, мисля, че от това се запалих – уж на хартия, но с цветен туш и след това реших, че и аз трябва да опитам нещо какво ще стане. Не е толкова известна художничка”. Не е толкова важно името на американската художничка, без да подозира има своя малък принос Ада Митрани да е тук не просто така, както го прави през две-три години, както признава, а с изложба нова и различна, както също признава. И все пак в целия разговор се връщаме към началото, към вдъхновенията, към приятелствата. Нейни преподаватели в Художествената академия, където е завършила илюстрация са покойният Христо Нейков и Владислав Паскалев по оформление, вече професор. „Аз завърших илюстрация. Графика, не знаех как да правя. Имаше някакъв курс, бях видяла нещо там, но…След това със Захари Каменов, двамата, искахме да опитаме нещо – и един от друг се учихме, защото нито той знае, нито аз знам, но лека-полека”.  Сега

Откъс от разговора с Ада Митрани можете да чуете тук

Захари Каменов й помага да подредят изложбата в „Арте”.

Успяла е да види изложбата му и арт инсталация „Кончето” в галерия „Астри”. В този смисъл не крие, „че рисуването малко се забравя, но не за дълго време. Малко си ръждясал и не можеш, не знаеш как  щрихът точно се правеше, но по-трудната част не е техническата част толкова, колкото да измислиш какво да направиш. Там, повечето време мислех сега как ще стане. Някои хора почват направо и Вежди /казва го, защото си приказваме сред рисунките на Рашидов в „Арте”/ е от тези хора, сяда и на листа прави. Аз не съм от тези хора – аз трябва да си направя малка скица и да реша какво е - правя такива мънички, не големи. Трябва малко да си измисля и тогава да почна. Така, че там ми отиваше повечето време и мисленето, иначе, като почнеш става бързо”. Казва го сякаш извинително, смутена от самата себе си, като че ли Ада Митрани. Но продължава вдъхновено за обичаните си художници. „Не мога да кажа, че съм от хората, които имат някого наум, от когото се вдъхновяват. Разбира се, има хора, които много ми харесват в един момент и аз така гледам с интерес на техните работи. Обикновено това са мои колеги, някой с когото се виждам често и много ми харесва той какво прави…Но примерно много харесвам Хуан Миро и Паул Клее, но не че моите работи приличат на техните, но просто те ми допадат много. Нищо не правя в този стил, непременно.

За книгата на Шурбанов се чудех какво да направя,

да илюстрираш поезия е много странно. И аз реших – бях прочела тогава една книга за един художник, който имитира изключително добре художници като Пикасо, Брак, Шагал и т.н., след това ги продава като оригинали. Той вече не е жив. И много успешен, той ги прави толкова добре, че никой не разбира и продава. Аз все търся да се превъплътя в някой друг и реших да видя какво ще стане, ако искам да нарисувам нещо като Шагал или като Модилияни, или като Паул Клее…И фактически тези илюстрации са така направени, не всички, но повечето има на Миро, на Модилияни, на Брак, на Шагал, на Пикасо, в техния стил, но котки. Темата е котки. Най-забавно ми беше на Паул Клее, то е толкова различно от моето, че няма накъде повече. Там трябваше много да се съсредоточа, да разбера какво е неговото мислене, той няма котки, а аз трябва да направя котка, така, че трябваше да мисля по този начин. Много ми беше забавно”.

В разговора с Ада Митрани някак естествено се преплитат времената и географските ширини  – тук, там - България, САЩ, преди, след… „Близките си приятели ги виждам всеки път, като дойда. Много хора се оплакват,

в България много хора се оплакват.

То си е малко характерна българска черта. От друга страна повечето от тях живеят, всъщност, един доста качествен живот. Може би ние в Америка да имаме по-висок стандарт, но качеството на живота, в смисъл, много повече работим, повече време отива в превоз от къщи до работа. Остава ни много по-малко време да можем да правим нещо за себе си. Тук хората имат това време, виждат се, имат много приятели, можеш да се срещнеш непрекъснато някой в града. Няма такова нещо при мене, ако искам да се видя с някого, трябва да се разбера 2 седмици преди това и я се видим, я не. Живеем доста по-изолиран живот. Мъжът ми е химик, професор, американец. Малкият ми син има талант определено, то се вижда. Много добре рисува, но той учи машинно инженерство, към това се насочи. Аз не съм и го поощрявала, а големият ми син няма талант, той нищо не може да свърши. Но аз не го поощрявах малкия да се занимава с изкуство, защото, честно казано, много ще му е трудно, ако натам се насочи. Мисля, че по-добре нещо друго да прави.

Абсолютно изкуството е лукс

и то така се и възприема, сигурно навсякъде, но в Америка хората смятат, че ти като си художник, ти ще си рисуваш така или иначе, защото обичаш това да го правиш. Няма нужда да ти плащат, защото така или иначе ти обичаш да рисуваш. Не бих казала, че е добра професия, трябва нещо априори, ако ще си художник, иначе е трудно. Аз имах една много успешна изложба, голяма 50 работи бях сложила. Половината се продадоха и беше много на ниво, но си дадох сметка, че това няма да е всяка година, а може би веднъж на 5 години и реших, че вече няма смисъл”. Връща се към темата на живота си художничката, авторитетен адвокат в САЩ. За избора за изложбата си в галерия „Арте” споделя, че попитала свой приятел колега да й даде идея къде да се обърне.  Признава, че не е знаела нито тази галерия, нито другите, които той й казал. „Но се оказа, че майка ми преди това е говорила с галеристките от „Арте” и те са проявили интерес. Другата галерия не ме знаеха. Тези хора са проявили интерес и се обърнах към тях. Те бяха много гостоприемни, сърдечни, казаха каквото искам да сложа, това да е за мое удоволствие. Това беше много добре за мен”, с усмивка казва Ада Митрани и поглежда към Антоанета и Гергана, които търпеливо изчакват нашия разговор на тротоара пред галерията. Изложбата се открива на 15 октомври и определено ще бъде едно от големите събития на артистичния сезон в София. За бъдещето тя казва отново с леко самокритичен тон: „Надявам се да продължа, мисля да не се отказвам, но трябва да измисля какво друго да правя, няма да продължавам в същия дух, по същия начин. Трябва да измисля нещо друго. Това е проблемът, не искаш да си същият, искаш нещо друго да правиш, трябва да измислим следващия етап…”. Прекрасни думи са написали колегите и приятелите й в текстовете си към каталога за изложбата й.

Ще цитираме съученика й вече проф. Светослав Кокалов, ректор на Художествената академия: „Всички знаем, че Ада Митрани е изключителен художник. Нейните работи от 80-те и 90-те ще останат в историята на българската графика и илюстрация. Последните ѝ творби впечатляват с красота и виталност. Феноменални са и нейните преходи от изкуството в правото. Всички се  чудят как го постига. Защото сме чували, че обратното е по-лесно. А тя го прави и в двете посоки със завидна лекота. Аз не се учудвам. За мен Ада си остава момичето от съседния чин (статив) в 1-ви Б курс на ХГ от 1970 г. Момичето, което рисуваше с най нежната и точна линия, което беше отличничка по химия и математика, което научаваше по един чужд език на всеки две години . . . Как да не се влюбиш. Особено когато си на 15”. Не само тези слова, но и на другите автори, ние прочетохме като: „Ада, добре дошла у дома…липсваше ни”. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов