#Христо Нейков

[vprki]

Съзиданията на Дечко Узунов…

Дечко Узунов... Имам чувството, че когато седнеш да пишеш за тази невероятна личност, празната страница те поглъща, а многоточието става безкрайно.Написа за „въпреки.com” изкуствоведката Наташа Ноева за изложбата Дечко Узунов. „Съзидания“, 125 години от рождението на художника в Софийска градска художествена галерия.

 Опасността човек да залитне в употребата на клишета е голяма, защото неговото артистично присъствие и изискана аристократичност, мащабното мислене и внушителната сила на пластичния език го нареждат сред онези художници, които не просто заемат важно място в съвременното българско изкуство, а бележат цялостното му развитие.

През 1999 в СБХ се организира голяма изложба по повод 100 години от рождението на Дечко Узунов, разположена на три етажа на „Шипка“ 6. През 2003 г. се появи книгата „Памет и забрава“, един задълбочен изследователски труд на Аделина Филева и Ирина Генова, който през архиви, фотографии и произведения детайлно документира биографията на Дечко Узунов и анализира неговата творческа дейност. В книгата са включени и публикации на водещи изкуствоведи, изследователи и теоретици на българското изкуство Ружа Маринска, Вера Динова-Русева, Милена Георгиева, Чавдар Попов, Даниела Чулова.

А 25 години по-късно Софийска градска художествена галерия осъществи мащабна програма, с която да се отбележи 125-ата годишнина от рождението на художника чрез поредица от изложби, представящи своеобразието на Дечко Узунов като творец и личност. Изложбата в СГХГ с куратори Аделина Филева, Пламен В. Петров и Рамона Димова е третото събитие от тази програма. Първото бе изложбата в родния град на Дечко Узунов – Казанлък. В Градската галерия директорът на галерията д-р Пламен В. Петров и куратор на изложбата „Голямото надлъгване. Към изложбата на Дечко Узунов от 1969 година“ даде един нов ракурс към рецепцията на художествения факт, събитията и отгласа в критиката за юбилейната изложба на Дечко Узунов по случай неговата 70- годишнина.

Ден преди откриването на изложбата проф. Аксиния Джурова представи книгата си „Разпилените спомени“. Второто събитие в програмата беше изложбата „Светско монументално изкуство“ в галерия „Дечко Узунов“, филиал на СГХГ. Тя представлява своеобразен визуален разказ, който чрез фотографии, документи и проекти на стенописи, мозайки и витражи разкрива присъствието на Дечко Узунов в областта на декоративно-монументалното изкуство, една съществена страна от неговата творческа дейност.

Изложбата „Съзидания“ в СГХГ събира творби на изящното изкуство на Дечко Узунов. Той казва: „Това, което си създал, това е твоят живот“. А неговият е особено продуктивен. Оттук идва и нелесната задача при селектирането на творбите, представени в изложбата. Включени са 90 произведения – портрети, пейзажи, голи тела, натюрморти, абстрактни композиции, които проследяват отделните периоди в творчеството на художника (най-ранната творба е пейзаж от 1922, собственост на НГ, а последната, която създава, е абстрактна композиция от 1986, собственост на ХГ „Дечко Узунов“). В експозицията можем да видим много от най-известните му картини като „Българска мадона“, „Невеста“, „Шопи“, портретите на Майстора, Николай Масалитинов, Маша Узунова, Елисавета Багряна, Кръстьо Сарафов, Иван Тутев, Христо Нейков, пейзажи от Китай, алафрангите, българските моми, а също така и произведения, които в продължение на десетилетия не са излизали от депата на галериите в страната или частни колекции.

Подредени са на хронологичен принцип, така зрителите имат възможност да проследят развитието, трансформацията, еволюцията на творческия му стил.

Редица изследователи и художници определят изкуството му като „класика“, но живописта на Дечко Узунов е и урок по виртуозност. В едно интервю, когато го питат как тръгва към платното – от хаоса или от хармонията, той отговаря, че „хаосът е вечна борба със закономерностите на живописта“. Мъките на творческото лутане, естествени за всеки млад автор, преодолява бързо. Жорж Папазов пише на страниците на списание „Златорог“ през 1935 г.: „ В действителност разстоянието между виртуозност, играта да се прави картини и изкуство е само една крачка. Тая крачка обаче понякога е непреодолима, защото тя е именно, която определя и закръгля артиста. – И тъй, подхвърляйки с любов и кокетност четките и боите, Дечко Узунов стои на границата и боязливо гледа скока, който трябва да направи.“ И той го прави.

Живописта на Дечко Узунов е богата като тон, текстура, мазка, движение, борави с широка гама от звучните акценти на чистия цинобър и оранжа до сложните сиви, виолетови, кафяви, сини и зеленикави тонове, избухва в хармонична цветност, в многослойната обща мазка на боята се откриват сложни и богати тонове. Взета сама за себе си, взета дори като проблем на абстрактното изкуство, разкрива една сложна структура. Основно изразно средство за художника често е човешката фигура и заложените в нея пластически възможности. Портретите му са проникване в духовния свят на човека, опит да пробие бездните на неговата душевност. Често ликът, позата на тялото, жестът на ръцете предизвикват взрив от емоции.

Натюрмортите превръща в увековечени образи на битието, пейзажите – уловен миг, запечатал спомен, настроение, чувство. Голите тела носят особена мистичност, общата тоналност и изтънчените нюанси на цвета, преходите на фона потапят тялото в някакво отдалечено пространство и го освобождават от плътността на видимото, а абстрактните композиции са отражение на необуздана свобода.

Да се дефинира творчеството на един художник е винаги сложна задача, защото се изправяш пред предизвикателството да разкриеш специфичното, индивидуалното, характерното, което е негов отличителен белег. С още по-голяма сила това се отнася до художник и обществена личност като Дечко Узунов, олицетворяващ темповете на развитие и динамиката на художествения живот в продължение на десетилетия в различна обществено-политическа среда. Всеизвестни са заслугите на Дечко Узунов като председател на СДХБ (края на 30-те), след това на СБХ през 60-те, директор на Националната галерия през 50-те, ректор на Художествената академия, президент на AIAP.

К��то председател на СБХ той е от онези, които активно подкрепят младите художници. Обединени в Ателието на младия художник (АМХ) към СБХ, те са изпращани в многобройни творчески командировки, на работа в издателства, което „създава у тях творчески импулс, търсене на оригинален и пластичен израз, стремеж към съревнование“. В интервю за в. „Пулс“ през 1966 г., когато се подготвя Втората младежка изложба и предстоящата Обща художествена през 1967 г., журналисти му задават въпроса: „Какво да очакваме от младите художници и може ли да се говори за модернистични и формалистични увлечения сред тях?“. Дечко Узунов отговаря, че въпреки тематичността на изложбата и сключените контрактации да се направят портрети на Ленин, няма да се ограничат индивидуалните търсения на младите художници и се очаква от тях да представят творби с най-разнообразни сюжети. Признат авторитет, организирал свои самостоятелни изложби и представяния на българските художници по света, голяма е заслугата на Дечко Узунов за осъществяване и активизиране на международните контакти със сродни организации, работещи в областта на изкуството и културата.

А споменавайки пътуванията, тук е мястото да се отбележи изложбата, открита на 24 май в БКИ в Берлин, организирана от Аделина Филева, уредника Мила Старейшинска в ХГ „Дечко Узунов“ и екипа на СГХГ. Тя е съпроводена с каталог и също е част от поредицата събития, съпътстващи неговото честване. Наречена „Пътни бележки“, експозицията представи любопитна страна от творчеството на художника, за когото няма ограничения кога и къде ще рисува, без значение дали е участник в заседание в художествен съвет в Академията, в общо събрание, конгрес или международна среща, някъде из софийските квартали, в страната или в чужбина, винаги е имал скицник в себе си. Например, в Базел, вече свършил листовете за рисуване, докато чака, взима хартия от рецепцията и рисува върху нея (печатът на хотела още стои на листа). Някои от скиците след това изпълнява в големи композиции в цвят с акварел или маслени бои.

Следващото събитие от програмата, е на 11 юни, когато в ХГ „Дечко Узунов“ ще се открие документална изложба, посветена на неговото изкуство с религиозна тематика и обектите, по изпълнението на които Дечко Узунов работи в екип с други художници. Ще могат да се видят и самите проекти.

Дългогодишна политика на Софийска градска галерия е нейните проекти да имат изследователски характер, но също така и да обогатяват и разширяват представата и познанията на широката публика. Допълнително съграденото П-образно пространство в центъра на първа зала в галерията предлага на зрителя интересни архивни документи и фотографии, даващи информация за живота на художника. A подбрани цитати през различните десетилетия от страниците на печата, служат, за да онагледят как се оценяват участията му в общите художествени изложби или самостоятелните му изяви. Една част от тях са поместени в двуезичния албум, включващ произведенията от експозицията, с увеличени детайли на живописта му, и с уводен текст на Аделина Филева.

Аделина Филева

Няма как да приключи разказът за изложбата „Съзидания“, без да споменем, че във втора зала е обособен кът, където освен филмът на БНТ „Бай Дечко” от 2000 г, режисьор Дамян Петров, се прожектират видеоинтервюта с проф. Аксиния Джурова, проф. Валентин Старчев, проф. Григорий Григоров, Елза Гоева, Иван Б. Иванов, Марин Добрев, Мария Стефанова. Общували пряко с Дечко Узунов, в спомените им оживяват интересни факти и случки от неговия живот, от студентските им трепети в Академията, от работата им по някои от монументалните обекти, от съвместните им пътувания за изложби и т.н.

„Като да ви гледам от отвъдното…“ отекват в съзнанието думите на Дечко Узунов, надписани върху гърба на една от картините, гледайки безплътния автопортрет на художника от 1983 г. и другия от 1922 г., при излизане от галерията. Те по-скоро те посрещат при влизането в пространствата на ул. „Гурко“ 1, но ги запазих за финал. Замисляш се за твоя път, какво ли ще оставиш след себе си…

Подобен амбициозен проект, в който всяка една изложба се превръща в събитие, няма как да се осъществи без усилията и продължителната работа на голям екип професионалисти, а именно Аделина Филева, Пламен В. Петров, Рамона Димова – куратори; Николета Гологанова-Петрова и Наташа Ноева – сътрудници; Илинка Чергарова, Милан Михайлович, Светлана Христова – реставратори; Петър Димов и Маргарита Енева – връзки с обществеността; Надежда Олег Ляхова – дизайн на експозицията; Цветан Игнатовски – фотограф; Татяна Пунева – коректор; Трейси Спийд, Мирослава Николова-Чернодринска – превод на английски език.

Проектът е съвместен между Софийска градска художествена галерия, Художествена галерия – Казанлък, Държавна агенция „Архиви“,

Изложбата Дечко Узунов. „Съзидания“, 125 години от рождението на художника в Софийска градска художествена галерия продължава до 8 септември. Цяло лято светът ни ще е огрян от изкуството на изключителния Дечко Узунов. Едва ли само с едно посещение в залите на СГХГ ще е възможно да вникнем и преживеем истински дълбоко смислено и емоционално, че сме дарени с творец като него… ≈

Текст: Наташа Ноева

Снимки: Стефан Марков

[mihaylovblog]

ЧРД на българския актьор Веселин Ранков (06.04.1959)! Тук заедно с Христо Шопов в откъс от българския сериен филм "Дървото на живота", 2013 г., изпълнителни продуценти са Евтим Милошев и Любо Нейков, режисьор е Тодор Чапкънов, а отговорен оператор е Лоренцо Сенаторе.

[mihaylovblog]

99 г. от убийството на българския революционер Тодор Александров (1881 – 1924). Тук в неговата роля Цветан Алексиев, заедно с Христо Шопов и др., в откъс от 11-ти епизод на 2-ри сезон на българския сериен филм “Дървото на живота” (2013 г.), изпълнителни продуценти са Евтим Милошев и Любо Нейков, режисьор е Тодор Чапкънов, а отговорен оператор е Лоренцо Сенаторе.

[mihaylovblog]

99 г. от убийството на българския революционер Тодор Александров (1881 – 1924). Тук в неговата роля Цветан Алексиев, заедно с Христо Шопов и др., в откъс от 11-ти епизод на 2-ри сезон на българския сериен филм “Дървото на живота” (2013 г.), изпълнителни продуценти са Евтим Милошев и Любо Нейков, режисьор е Тодор Чапкънов, а отговорен оператор е Лоренцо Сенаторе.

[mihaylovblog]

ЧРД на българския актьор Веселин Ранков (06.04.1959)! Тук заедно с Христо Шопов в откъс от българския сериен филм "Дървото на живота", 2013 г., изпълнителни продуценти са Евтим Милошев и Любо Нейков, режисьор е Тодор Чапкънов, а отговорен оператор е Лоренцо Сенаторе.

[mihaylovblog]

ЧРД на Христо Шопов (04.01.1964)! Откъс от българския сериен филм "Дървото на живота", 2013 г., изпълнителни продуценти са Евтим Милошев и Любо Нейков, режисьор е Тодор Чапкънов, а отговорен оператор е Лоренцо Сенаторе.

[mihaylovblog]

ЧРД на българския актьор Башар Рахал (20.10.1974)! Тук в ролята на Христо Вълчев заедно с Васил Банов (в ролята на адвокат Каменов) в откъс от българския сериен филм "Дървото на живота" (2013 г.), изпълнителни продуценти са Евтим Милошев и Любо Нейков, режисьор е Тодор Чапкънов, а отговорен оператор е Лоренцо Сенаторе.

[mihaylovblog]

undefined

ЧРД на българския актьор Веселин Ранков (06.04.1959)! Тук заедно с Христо Шопов в откъс от българския сериен филм "Дървото на живота", 2013 г., изпълнителни продуценти са Евтим Милошев и Любо Нейков, режисьор е Тодор Чапкънов, а отговорен оператор е Лоренцо Сенаторе.

[mihaylovblog]

undefined

ЧРД на Христо Шопов (04.01.1964)! Откъс от българския сериен филм "Дървото на живота", 2013 г., изпълнителни продуценти са Евтим Милошев и Любо Нейков, режисьор е Тодор Чапкънов, а отговорен оператор е Лоренцо Сенаторе.

[mihaylovblog]

ЧРД на българския актьор Башар Рахал (20.10.1974)! Тук в ролята на Христо Вълчев заедно с Васил Банов (в ролята на адвокат Каменов) в откъс от българския сериен филм "Дървото на живота" (2013 г.), изпълнителни продуценти са Евтим Милошев и Любо Нейков, режисьор е Тодор Чапкънов, а отговорен оператор е Лоренцо Сенаторе.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Явора Петрова нарисува трохи от сънищата си

„Една сутрин се събудих окрилена от всичко, което бях сънувала. Бях присъствала на големи събития, живот, хора, пълни маси, срещи, пейзажи, дървета, коне. Имаше и страх, и смях, и разговори, и истини. „Какво сънувах?“ Не можах да си спомня нищо. Всичко остана там: и истинската радост, и истинската свобода, и истинската любов. Бяха останали само трохите. Трохите, паднали от масата на съня. Тях събрах и нарисувах”. Това написа художничката Явора Петрова по повод новата си изложба рисунки и живопис „Трохи от съня” /30 май – 25 юни 2020/ в столичната галерия „Стубел”.

Изложбата идва след физическата изолация заради пандемията на галерията и на художничката. Част от картините са рисувани по това време. За него Явора казва, че е било ползотворно за нея: „Първите два-три дена го усещаш най-напред като облекчение и радост, че сега не си принуден да правиш тези неща, които осъзнаваш като излишни. След това приемаш този начин на живот и свободата се оказва приемане на необходимостта. Не толкова избор и даже въобще не е избор, колкото да приемеш, че така ще бъде. Човек не се разсейва, стига до себе си, чувства се щастлив, но пък му липсват хората...”.

В изложбата има последни нейни работи, има и по-предишни. „Има всякакви препратки, всякакви направления, сюжети, сякаш са дошли от място, в което истински живеем и изпитваме истински емоции и истинни чувства. И когато се събудим, до нас и около нас са останали трохите от тази трапеза, от този пир на чувствата. И тези трохи могат да бъдат кон или жена с чаша вино, или митичен бог, или танц, или любов и затова съм я нарекла „Трохи от съня”, казва Явора Петрова. Но в крайна сметка си остава пристрастието на художничката към рисунката. Както беше казала в предишен разговор за „въпреки.com”: „Уча се от тези, които преди мен са рисували. Рисунката е моята религия. Ако някъде нещо съм натрупала, това е линията, в личния изказ, защото навремето основното беше да откриеш себе си”.

И още: „Основната задача и задължение беше, задължение звучи глупаво, но мисията на художника беше да открие себе си. Както един наш класик ни казваше: „Вас ви искам, защо ми е да гледам Рубенс, защо да гледам Пикасо, вас ви искам!”. И аз тръгнах по този път. Смятам, че сега други са търсенията. Не да откриваш себе си, а ако може да кажеш нещо много умно. Мен, някак си ме е срам да кажа нещо умно, защото преди мен и заедно с мен съществуват много по-умни хора. Моята задача е да развивам езика на рисунката, с него да казвам неща. Не съм писател, не съм журналист, не съм актьор, не съм и певица”. С усмивка и с малко самоирония каза Явора.

За себе си художничката добави тогава, че „ако съм се учила от някого, това е Рембранд с неговата линия. /Преди над 10 години тя имаше изложба в галерия „Средец” под мотото „Уроците на Рембранд”. Графиките бяха изпълнени в техниката на Рембранд - офорт, заедно с тях авторката показа тогава и ефирни рисунки по художника - б. а./ Много български художници харесвам. Много се възхищавам от скулпторите. Мой учител е проф. Христо Нейков /1929-1999/. Много харесвам скулптури, защото там рисунката, деформацията – всичко е… Скулпторите са най-добрите рисувачи. Те не вървят по плоскостта, не галят плоскостта – те пробиват пространството. Това за мен е истинската рисунка – да пробиеш пространството и вече да почнеш, ако искаш да го деформираш. Но, както казваше Христо Нейков „една точка да сложиш, тя трябва да е в пространството, тя не е върху листа”. А скулпторите това го умеят, знаят го, изучили са всичко – всеки детайл, всяка форма и я пускат свободно да живее. Това е и моят идеал за рисунка - скулпторите като художници и аз много обичам да прерисувам скулптури”, призна тогава художничката /целият разговор можете да прочетете тук/. А сега ни предложи трохите от своите сънища, които съвсем не са трохи, а изящни и деликатни, загадъчно меланхолични и носталгични творби, които винаги се раждат от дълбоко преживени мигове, емоции, чувства, сънища.. . ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Николай Ущавалийски: Задачата ни е да покажем периода и епохата чрез изкуството

„Социализмът и въобще тоталитарните форми на управление използват категорията на героя, може да се каже като компенсаторна функция. Защото колкото повече идеите обхващат целия обществен и политически живот на една страна, толкова повече се проявява това несъответствие между цели и намерения, и действителност. Именно героят е този компенсаторен момент - да създава обекти на преклонение и модели на подражание”. Това казва в разговор за „въпреки.com” Николай Ущавалийски, куратор на изложбата „Митологеми на героичното”, завеждащ филиала "Музей на социалистическото изкуство" на Националната галерия.

И продължава: „При конкретната изложба това беше най-главната задача за нас. Да осмислим за себе си и да предложим тази гледна точка и на нашата публика. Дали се отнася до една конюнктурна задача, една тематична разработка, или това е една осмислена и отстоявана гражданска и творческа позиция. И виждаме, че тук има различни поколения български художници. Най-ранните са свидетели и съвременници на социалните сблъсъци и конфликти в България между двете световни войни. Това са Стоян Сотиров, Стоян Венев, Илия Петров - хора, които имат вътрешната идейна убеденост в тази позиция”, казва кураторът. След  „Образът на вожда” това е втора изложба от един сюжетно-тематичен цикъл – този път е насочена към образа на героя - антифашист. Изложбата включва 60 произведения на живописта и графиката от Илия Петров, Стоян Венев, Стоян Сотиров, Ненко Балкански, Никола Мирчев, Марко Бехар, Христо Нейков, Тодор Панайотов и други.

Илия Петров - “Партизанска песен”, 1959 г., Национална галерия

„Героят е специфична образна категория и една от централните митологеми в изкуството на социализма, натоварено със задачата да създава идеализирани обекти за преклонение и модели за подражание. В скалата на ценностите влизат морално - етични категории като смелост, решителност, жертвоготовност, себеотрицание и подвиг в името на идеала за свобода”, пише в своя текст за изложбата Николай Ущавалийски. А в нашия разговор добавя: „Не можем да избегнем конюнктурния момент, защото логиката и механизмите на художествения живот, както знаем по онова време, са такива че изкуството, художественият живот е регламентиран. Той е институционализиран чрез Съюза на художниците, където се организират и провеждат периодично големи тематични изложби. Една от най - важните за тогавашното време е именно революционната тема в изкуството. И е много трудно от днешна гледна точка да се постави точна разделителна линия между, пак казвам, конюнктурната задача, която разбира се носи на автора политически и финансови дивиденти. Наред с това и творчески престиж. И другата страна на въпроса – примерно един Стоян Сотиров, той до края на живота си продължава да се връща към тези теми”.

Стоян Сотиров - “Живи са разстреляните”, 1974 г., Национална галерия

Питаме го, не е ли това някаква естетическа реабилитация на художниците от онова време. „Не смятам, че един Илия Петров, или Стоян Венев, или Стоян Сотиров се нуждаят от някаква естетическа реабилитация. В картините си по тази тематика те не се отличават по нищо от нещата, които не са натоварени с този идеологически ангажимент. Дори напротив, някои от творбите, които показваме на тази изложба се явяват и едни от най-големите постижения в българското изкуство въобще. „Партизанска песен” на Илия Петров, „Септемврийски нощи” на Стоян Венев - това са картини, които трябва да влязат във всяка една история на българското изкуство от втората половина на 20 век. Нашата задача е да бъдем обективни, доколкото можем. Винаги е много трудно. Особено по отношение на такъв вид изкуство, което е натоварено с допълнителни смисли. Но ние знаем, че в исторически план всяка една епоха има своите герои. Всяка една власт се легитимира и чрез изкуството, чрез големите си творци. Това за нея е начин да легитимира своята идеология и своите действия”, казва Николай Ущавалийски и дава примери от историята на човечеството.

Калина Тасева - “Бой последен”, Национална галерия

Същевременно той посочва, че след 60-те години на миналия век навлизат и едни чуждестранни модерни влияния в изкуството ни. Това е след 1956 година, когато българското изкуство мъчително, но постепенно се освобождава от ограничаващите рамки на социалистическия реализъм. Идват гостуващи изложби - на мексиканските монументалисти, на италианския художник Ренато Гутузо. „И българският художник разбира, че една майка, която оплаква своя загинал син въздейства много по-силно и категорично от едни цял отряд партизани – въоръжени до зъби с пушки и целия исторически инвентар. И че най-важното за темата е нейното въздействие, а не точният детайл”, добавя кураторът.

Иван Димов - “Предание за ямболските ремсисти”, 1979 г., СГХГ

Ето как той вижда и функцията на музея, който оглавява: „Нашата задача, както я разбираме, е да покажем периода, епохата чрез изкуството. Ние не политизираме, защото всяка една човешка дейност, която е основана на политическия момент, на идеологията, неминуемо ще среща противоположни становища и мнения. Ние искаме чрез изкуството като един от основните идеологически инструменти на социализма да покажем на поколенията, които не са били съвременници на онова време, как една абстрактна идея може да бъде превъплътена през пластическия образ. И цитатите, които сме поставили като съпътстващи материали към изложбата показват духа на времето. Това са цитати от марксистко - ленинската естетика, които са интересни, защото в тях виждаме как един творчески процес може да бъде направляван от партийни директиви. Всъщност това е основното в периода на култа към личността, когато властва догматичната естетика, чужди изобразителни модели. След това през 60-те, 70-те, 80-те години нещата се променят, но най-същественото е, че този вид изкуство, идеологическите му форми запазват едни големи идеологически рамки, в които вече има динамика през различните подпериоди”.

Николай Ущавалийски представи преди година първата изложба от този цикъл - “Образът на вожда”

Както вече стана дума, това е втора изложба от един общ цикъл: „Ние като екип сме се спрели именно на сюжетно - тематичния принцип на показване на този вид изкуство, защото една от най-характерните черти на периода е именно тази жанрова йерархия на изкуството. Има важни теми, има и второстепенни теми. Важните теми са тези, които могат да въплътят в себе си именно идеологията. А по-второстепенните - става въпрос за натюрморта, за интимния портрет, за пейзажа, за интериора, които още навремето неофициално, но става ясно, че се смятани за безидейни теми. Докато фигуралната композиция, портретът, скулптурната фигура, те имат потенциала да изнесат този товар на идеологическия ангажимент. Червената нишка е идеологията, вождът стои най-високо в пирамидата”, казва Ущавалийски.

Стоян Венев - “Син на работническата класа”, 1972 г. - изложба “Образът на вожда”

И споделя за една интересна съпоставка, която му хрумнала при подготовката на тази изложба: „Сравнението между образа на вожда и образа на героя. Вождът трябва да притежава две много точни и категорични характеристики – едното е физиономия, другото е име. Вождът без тези две неща не съществува. Той трябва да се асоциира в съзнанието на масите именно с името си. Дори името на полето на изобразителното понякога е по-важно от самия образ. И от друга страна – образът трябва да е фотографски точен, веднага да става ясно за кого става дума. Докато героят е много по-релефен, той е много по-дълбок в сравнение с образа на вожда. Той предоставя много повече възможности за сюжетно-тематични реализации. Героят се осъществява в едни ролеви функции. Той изпълнява роли. Ние виждаме тук партизанския цикъл на Марко Бехар. И в него той проследява в над 40 графични листа целия живот на партизаните, през походите, през почивките, през подготовката за сражения, битките, дори и в смъртта. И за мен това беше един много добър пример, защото той се намира някъде по средата между историческия факт и художествената фикция. Защото Марко Бехар е пряк участник в партизанското движение и след това създавайки този литографски цикъл „Партизански дневник”, прави една обрисувана картина на този живот”.

Марко Бехар - “Труден преход” - из цикъла “Партизански дневник”, 1962 г. - изложба “Митологеми на героичното”

Питаме го дали някои от художниците или техните наследници са се почувствали засегнати или обидени от включването им в такива идеологически натоварени експозиции. „Лично аз повече от две години като уредник на този музей не съм имал случаи на възражения от художници и наследници. Ние не искаме да дискредитираме никого чрез едно показване на негови творби в музея. Защо трябва да се прави разлика между тогава и сега? Тогава тези творби са участвали в големите общи художествени изложби. Мисля, че един автор трябва да и��а достойнството и смелостта да си отстоява нещата, които е създал”, убеден е Николай Ущавалийски. Имаше много възражения от различни места за това доколко точно е наименованието на музея – на социалистическото изкуство. „Доста неща се изговориха по тази тема и по въпроса социалистическо ли е това изкуство или нещо друго. Чух едни изказвания - има ли капиталистическо изкуство, та да има и социалистическо? Този въпрос въобще не е поставен правилно. При капиталистическото въобще като определение, мисълта отива в едни икономически полета. Капитализмът няма идеология, докато основното нещо в идеологическите форми на изкуството е идеологията. Както казва едни руски изследовател – горивото на тоталитарното изкуство е идеологията”, казва той.

Кирил Тодоров - “Карл Маркс”, 1947 г. - изложба “Образът на вожда”

Дали пък не може да се говори като термин за догматично изкуство? „Догматиката в изкуството е съществувала. Социалистическият реализъм е един типичен пример за такова изкуство”, казва изкуствоведът. И припомня за една статия във вестник „Литературная газета” от 30-те години на миналия век, когато се забраняват отделните писателски съюзи в бившия Съветски съюз и се обединяват в общ, чиито творчески метод е социалистическият реализъм. „Много характерно е, че не се говори за стил, а за метод. Самото определение „метод” говори за неща, които са предварително конструирани като някакви логически конструкции и са наложени върху изкуството. Така че за догматика разбира се, може да се говори. От нашите примери знаем, че близо десетилетие догматизмът властва над българското изкуство, нанася много сериозни поражения за години напред. Има художници, които по това време се отказват от активна творческа работа, започват да работят за всекидневния печат с илюстрации, карикатури, в приложната графика, плаката. Има други, които се мъчат да отстояват своите позиции къде успешно, къде не дотам”. А на въпроса ни дали все пак музеят не може да се нарече на догматичното изкуство, уредникът казва, че не е мислил, но може и да помисли…

Бюст на Вълко Червенков /Александър Гигов - 50-те години/ и картината “Национална конференция на първенците от ТКЗС”, 1951 - 53 /Дечко Узунов и колектив от художници - Бойчо Григоров, Лиляна Дичева, Калина Тасева и Владимир Гоев/ - изложба “Образът на вожда”

Заговаряме и за бъдещето на музея като смисъл и практика. Вижда го с такива изложби, които показват по обективен начин онзи период. „И разбира се, ние сме отворени - предстои в близките месеци да покажем и различните гледни точки на съвременни автори, които коментират по един или друг начин онази епоха с всичките й и негативни, и позитивни страни. Искам да припомня, че тук са се случвали такива изложби. Гостуваше Гьоте институт с изложбата „Записани спомени” през 2014 г. /за изложбата можете да прочетете във „въпреки.com” тук/, сега сме в разговори с наши германски колеги за нещо подобно по повод 100-годишнината от Октомврийската революция в Русия, което представя нещата от съвременна гледна точка”. За себе си като човек, който се е занимавал 20 години като уредник за съвременно изкуство в Националната художествена галерия, тази работа му дава възможност да погледне на изкуството именно от тази гледна точка, въпреки че е по-странна. Защото този ъгъл представя нещата по един доста по-сложен начин и му е интересно да види нещата от тази им страна.

Никола Мирчев - “Разпит”, 1954 г. - изложба “Митологеми на героичното”

В тази изложба са представени творби от фонда на НХГ, но и няколко от СГХГ, докато предишната „Образът на вожда” е била изцяло от колекцията на Националната галерия. Предстои да бъде издаден двуезичен каталог с избрани произведения и кураторски текст. Ще има и нова изложба от програмата на музея след тази. Тя ще бъде на трудова тематика: „За образа на героя – труженик, ако можем така да го наречем. Също е много интересно, защото там героичното се проявява по не по-слаб начин. Героят е загиналият в борбата за идеите, а живият е строителят на новото общество. И там художествената продукция е не по-малко, отколкото в революционната тема”, споделя Николай Ущавалийски. И добавя за сегашната изложба „Митологеми на героичното”: „За мен героичното в най-добрите примери от изложбата надхвърля тези исторически рамки. Когато говорим за едни произведения, които обобщават, носят общочовешки послания, вероятно могат да бъдат разбрани през всяко едно време и през всяка една епоха”. ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Ада Митрани след десетилетия отново с изложба в София

„Деветнайсет години не съм пипала нищо. Последните ми работи оттогава, те са тук, оригинали, са илюстрации към една книга на Александър Шурбанов „Поезия за котки”. Те не са илюстрации, а са картинки в тази книга, които са нещо като за котки, като тема. Сега излиза третият тираж и ще бъде тук и ще го предлагаме”. Това казва художничката и адвокат Ада Митрани дни преди да бъде открита първата й изложба след десетилетия в София, в галерия „Арте”.

И продължава: „Това бяха последните неща, които рисувах преди 19 години, през 1995 година. Още си спомням лятото, дни преди да почна да следвам право. Завърших на масата в кухнята и край, повече не пипнах 19 години. Това е…”. Разговаряме в пространството на галерията, което се изпълни с творбите й, така очаквани от колегите й, приятелите й, публиката. Преди седмици, когато представяхме „Арте” във „въпреки” галеристките Антоанета Джонева и Гергана Борисова първото, което ни споделиха беше за предстоящата изложба на Ада Митрани. И докато разговаряме с нея ни оставят насаме с нея в галерията. А самите те са издали един изящен каталог на български и английски език за изложбата на Ада, озаглавена „Отвъд”/„Beyond”.

„Аз, може би, идвам на всеки 2-3 години, честно казано, не се виждах много с колеги художници, но от друга страна тези хора, които писаха в каталога не са всички художници. Соломон Паси ми е приятел от край време, Юлиян Попов също и Гого Лозанов. Те са от моята компания, на времето. А с художници не се виждах много, освен с близки приятели и не ходех много по изложби и си мислех, буквално, че съм изтрита от паметта на всеки от моето поколение, а да не говорим от новото поколение, което изобщо не ме знае. Сама си го направих това, защото всеки, когато ме питаше: „Сега рисуваш ли, какво правиш?” и аз казвах: „Не, не рисувам и не искам да рисувам”. Това или се посрещаше с някакво съмнение, защото си мислеха, че не е възможно човек, който се е занимавал с това доста усърдно дълго време и е имал успех, сравнително, да остави това настрана и край – повече да не пипне четка или молив. Мисля, че никой не ми вярваше, съмняваха се, може би, защото мислеха, че не съм успяла в Америка като художник. Но аз действително нямах интерес, имах други интереси през тези години и се занимавах с други неща и просто нямах време и желание да се връщам към това.

Аз станах адвокат.

В началото на тази професия беше някакъв голям ентусиазъм за мене. Нова професия, нови интереси – аз бях напълно погълната от това. Нито имах време, нито имах желание да мисля за нещо друго. Но сега това се уталожи, аз, все пак, почти 20 години, откакто започнах да уча право и работя като юрист и по малко започна да спада интересът, не съм толкова възбудена, когато имам някакво дело и трябва нещо да правя. И затова, може би, мисълта ми се върна към други неща и интересите ми малко се промениха. Имам повече време и мисля, че затова се върнах…”, споделя Ада Митрани, която тази година отбелязва и 60 годишен юбилей. Някак си това звучи невероятно, защото нейното присъствие, излъчването й е на много млад човек. Без много въображение можем да си я представим като студентка в двора на Художествената академия или бързаща към сградата на юридическия факултет в някой от университетите в САЩ. Не влияе и това, че споменава за двамата си големи синове, поели пътя си далеч от изкуството.

„Емигрирах в Америка през 1986 година.

Почнах да уча право 1995 г. девет години аз, все пак се занимавах с рисуване, правех изложби. Имах няколко самостоятелни изложби, една от тях много успешна и голяма и на много хубаво място, много хубава галерия, то не е и галерия, а музей, на един цял етаж…Не е да кажеш, че не съм имала изяви или успех, но в един момент ми омръзна, ние се местихме много, по много щати. Нито можеш да се установиш за дълго време, нито приятели, нито публика – нищо. Всеки път наново – отиваш някъде другаде. Мен просто ми омръзна да съм сама вкъщи, да рисувам, а пък няма и къде да го покажа, нали? Един художник трябва да има outlet, трябва да има излаз, да бъде видян. То са много малко тези художници и аз ги наричам истински художници, които не ги интересува кой ще ги види и хареса и нямат нужда от това. Те могат вкъщи да си седят по цял ден в ателието да рисуват и това ги удовлетворява. Но повечето от нас искаме някой да види и да ни хареса работите, да получим някакъв отговор. По този начин разбираме нашата ценност, ние не може да я определим, защото не сме сигурни. А пък се оказа, че съм някак си сама”.  Признава съвсем искрено и естествено Ада и прави сравнение със София, като че ли с миналия си живот.

„Тук в София има много художници, има много добри художници и те са във връзка, те са общество – виждат се, говорят си, обсъждат изкуството. Те правят изложби, какво ли не става – кипи културният живот. И те един от друг се вдъхновяват. Като си там сам, нямаш тази общност и аз се почувствах… просто ми омръзна да живея по този начин. Исках да живея - нещо друго да започна да правя. И какво друго, какво друго? Аз, всъщност, даже не казах на мъжа ми отначало. Почнах да мисля – може счетоводител да стана, обаче разучих, че ще ми отнеме много време. Трябва една година подготовка по математика, която аз не съм взимала в Академията, щеше да ми дойде много цели 5 години и реших, че това ще бъде много трудничко. Аз имах вече две деца – едното на 2, другото на 6 години, малки и разучих, че право човек може да изучи за 3 години, ако има друго висше образование, което аз имах. Това ми се видя кратко, а ми се видя и лесно. Аз имах и интерес –

правото е много занимателно,

имаш връзка, срещи с правни въпроси ежедневно, защото показват и по телевизията – за конституционно право за не знам какво си дело, в което един човек какво направил и тези неща се обсъждат доста по-нашироко, отколкото, може би, тук. И аз имах интерес, подготвих се за някакъв изпит, не много лесен, честно казано. Приеха ме и почнах да уча право и се родих. За мене беше щастие и досега го считам за най-хубавите си години. Беше изключително интересно. На мен добре ми пасна, аз имам аналитично мислене по принцип. По наследство, защото баща ми е физик /проф. Леон Митрани –б.а/, брат ми е математик, майка ми завърши стоматология, после Библиотечния институт. Няма в моя род художници, от някъде съм взела нещо. Аналитично мислене много ми пасна и аз се почувствах в свои води”. С усмивка каза Ада Митрани, която в целия ни разговор е много самокритична и някак си пак аналитично оценява и миналото си и изявите си в тези коренно различни поприща. Като че ли гледа на тези 19 години от живота си отстрани.

Признава като млада колежанка, макар, че тогава е вече над 40 години с две деца, че й е било много интересно и приятно и даже, когато имало ваканции с ужас се е връщала в къщи с мисълта, че няма да ходи на училище. Завършила право не там, където е започнала, защото семейството се местило често. Започнала работа в една голяма петролна компания, една от най-големите. Те са шест в САЩ, тази е номер 4, по големина. Там работила в отдела по патенти и по лицензи, договори. След като тази компания се преместила, започнала  работа в една малка кантора, която се занимавала с дела от най-различен характер, извън бракоразводни и криминални – договори, конституционно право, търговски, граждански …”Много интересно, защото ние бяхме малка кантора, трябваше да се ходи в съда, да се явяваш да говориш със съдията. Беше добра практика за мен да се науча на нещо. След това мъжът ми си намери работа на друго място и аз започнах работа там, където съм в момента във Вашингтон за федералното правителство, в министерството на енергетиката. Това е една прекрасна работа – толкова интересна и на високо равнище. Такива дела, които засягат голяма част от страната, например, някоя държава ни съди или някой щат ни съди, или някой ни съди за 1млрд. долара – огромни суми, но не само суми, а и теми. Аз съм в група за съдебно право, не юрисконсулт, а съдебно право”. Уточнява художничката подробности от другото си професионално амплоа. Прави и сравнения с България. „Тук е писане и кодекси, докато там пак има такова нещо, но може да се създаде нов закон, един вид от съдията. Той издава решение, това решение е прецедент, зависи кой съд е. Но, ако е по-върховен съд всички го следват. Това става закон. Това е много интересно в американското право, не знам да го има някъде другаде”. Без да й споменаваме си я представяме едва ли не във филм или роман от многобройните американски саги на съдебна тематика.

И все пак

след 19 години отново посяга към белия лист…

”Имаше едно затишие, не знам дали тук си спомняте. По едно време имаше в САЩ не можеше да се разберат в Конгреса какъв бюджет да прокарат и правителството затвори за три седмици. Моето министерство не затвори, защото имахме пари отнякъде другаде, та продължихме да работим, но всички други, които са свързани с тези дела, те затвориха. Работата доста намаля за тези три седмици и си казах: „чакай да опитам нещо”. Това беше началото на тази година. Чакай да опитам нещо, докато има някакво затишие. И реших, че трябва да започна от нещо малко, защото, всъщност почнах от нещо по-голямо, но не ми вървеше и се уплаших „ето, трудно е отново да започнеш” и някаква пречка в мозъка се явява и нещо не ставаше. Реших нещо по-неамбициозно и взех едни малки, сравнително малки листове хартия и, за да мога да го правя тук - там, в смисъл 15 минути имам или половин час. Няма да вадя бои, сложни работи и с едни писалки, то можеше и с туш и перо, но аз за по-лесно с писалки, с едни тънички започнах да си правя. Виждах го като едно плетене, аз много обичам да плета. То го нижеш така, плетеш го и ми се видя като плетено, някак си”.

Разказва как са се родили новите й работи след толкова години Ада Митрани, дори малко притеснено. Но, като че ли това е само миг и продължава: „Заглавието е „Отвъд” – първо, защото аз нали идвам отвъд, отвъд океана и второ не знам, някак си – получи се някаква връзка между изкуство, но има и пак този елемент…те сега са по-организирани, по-изчистени, по-дисциплинирани, няма почти нищо експресивно.

Искаше ми се да са по-декоративни, по-изчистени

по някакъв начин, като направя връзка между по-свободно рисуване и нещо техническо, защото аз се занимавам с това и освен това има много букви. Много неща с малки букви, аз взех текст, каквото ми попадна там в работата ми – един текст и почнах да преписвам. Там ще видите президента Обама, има government, отделни думи, които са от някакъв такъв текст, политически. Не съм имала нищо предвид, това ми попадна. Букви и някакви машини, които са патент, рисунки патентни…Исках да направя контраста между някаква техническа рисунка и някаква по-свободна, по-експресивна, но да си остане и организирано”. За нас това е един нов свят, в който влиза художничката с лекотата на таланта си и осмислянето на преживените години без допир до четката и перото. Извън тези по-свободни седмици в работата, за които споменава Ада има и нещо друго, което я е провокирало „да се върне”.

„Видях наскоро във Вашингтон една изложба и тя може би до известна степен ме вдъхнови. Една жена, във Вашингтон живее – неща на хартия, но много фино направени, малко като чертежи бяха нещата й. Те бяха по-скоро като някакви биологични рисунки, линии. Това ме впечатли доста, мисля, че от това се запалих – уж на хартия, но с цветен туш и след това реших, че и аз трябва да опитам нещо какво ще стане. Не е толкова известна художничка”. Не е толкова важно името на американската художничка, без да подозира има своя малък принос Ада Митрани да е тук не просто така, както го прави през две-три години, както признава, а с изложба нова и различна, както също признава. И все пак в целия разговор се връщаме към началото, към вдъхновенията, към приятелствата. Нейни преподаватели в Художествената академия, където е завършила илюстрация са покойният Христо Нейков и Владислав Паскалев по оформление, вече професор. „Аз завърших илюстрация. Графика, не знаех как да правя. Имаше някакъв курс, бях видяла нещо там, но…След това със Захари Каменов, двамата, искахме да опитаме нещо – и един от друг се учихме, защото нито той знае, нито аз знам, но лека-полека”.  Сега

Откъс от разговора с Ада Митрани можете да чуете тук

Захари Каменов й помага да подредят изложбата в „Арте”.

Успяла е да види изложбата му и арт инсталация „Кончето” в галерия „Астри”. В този смисъл не крие, „че рисуването малко се забравя, но не за дълго време. Малко си ръждясал и не можеш, не знаеш как  щрихът точно се правеше, но по-трудната част не е техническата част толкова, колкото да измислиш какво да направиш. Там, повечето време мислех сега как ще стане. Някои хора почват направо и Вежди /казва го, защото си приказваме сред рисунките на Рашидов в „Арте”/ е от тези хора, сяда и на листа прави. Аз не съм от тези хора – аз трябва да си направя малка скица и да реша какво е - правя такива мънички, не големи. Трябва малко да си измисля и тогава да почна. Така, че там ми отиваше повечето време и мисленето, иначе, като почнеш става бързо”. Казва го сякаш извинително, смутена от самата себе си, като че ли Ада Митрани. Но продължава вдъхновено за обичаните си художници. „Не мога да кажа, че съм от хората, които имат някого наум, от когото се вдъхновяват. Разбира се, има хора, които много ми харесват в един момент и аз така гледам с интерес на техните работи. Обикновено това са мои колеги, някой с когото се виждам често и много ми харесва той какво прави…Но примерно много харесвам Хуан Миро и Паул Клее, но не че моите работи приличат на техните, но просто те ми допадат много. Нищо не правя в този стил, непременно.

За книгата на Шурбанов се чудех какво да направя,

да илюстрираш поезия е много странно. И аз реших – бях прочела тогава една книга за един художник, който имитира изключително добре художници като Пикасо, Брак, Шагал и т.н., след това ги продава като оригинали. Той вече не е жив. И много успешен, той ги прави толкова добре, че никой не разбира и продава. Аз все търся да се превъплътя в някой друг и реших да видя какво ще стане, ако искам да нарисувам нещо като Шагал или като Модилияни, или като Паул Клее…И фактически тези илюстрации са така направени, не всички, но повечето има на Миро, на Модилияни, на Брак, на Шагал, на Пикасо, в техния стил, но котки. Темата е котки. Най-забавно ми беше на Паул Клее, то е толкова различно от моето, че няма накъде повече. Там трябваше много да се съсредоточа, да разбера какво е неговото мислене, той няма котки, а аз трябва да направя котка, така, че трябваше да мисля по този начин. Много ми беше забавно”.

В разговора с Ада Митрани някак естествено се преплитат времената и географските ширини  – тук, там - България, САЩ, преди, след… „Близките си приятели ги виждам всеки път, като дойда. Много хора се оплакват,

в България много хора се оплакват.

То си е малко характерна българска черта. От друга страна повечето от тях живеят, всъщност, един доста качествен живот. Може би ние в Америка да имаме по-висок стандарт, но качеството на живота, в смисъл, много повече работим, повече време отива в превоз от къщи до работа. Остава ни много по-малко време да можем да правим нещо за себе си. Тук хората имат това време, виждат се, имат много приятели, можеш да се срещнеш непрекъснато някой в града. Няма такова нещо при мене, ако искам да се видя с някого, трябва да се разбера 2 седмици преди това и я се видим, я не. Живеем доста по-изолиран живот. Мъжът ми е химик, професор, американец. Малкият ми син има талант определено, то се вижда. Много добре рисува, но той учи машинно инженерство, към това се насочи. Аз не съм и го поощрявала, а големият ми син няма талант, той нищо не може да свърши. Но аз не го поощрявах малкия да се занимава с изкуство, защото, честно казано, много ще му е трудно, ако натам се насочи. Мисля, че по-добре нещо друго да прави.

Абсолютно изкуството е лукс

и то така се и възприема, сигурно навсякъде, но в Америка хората смятат, че ти като си художник, ти ще си рисуваш така или иначе, защото обичаш това да го правиш. Няма нужда да ти плащат, защото така или иначе ти обичаш да рисуваш. Не бих казала, че е добра професия, трябва нещо априори, ако ще си художник, иначе е трудно. Аз имах една много успешна изложба, голяма 50 работи бях сложила. Половината се продадоха и беше много на ниво, но си дадох сметка, че това няма да е всяка година, а може би веднъж на 5 години и реших, че вече няма смисъл”. Връща се към темата на живота си художничката, авторитетен адвокат в САЩ. За избора за изложбата си в галерия „Арте” споделя, че попитала свой приятел колега да й даде идея къде да се обърне.  Признава, че не е знаела нито тази галерия, нито другите, които той й казал. „Но се оказа, че майка ми преди това е говорила с галеристките от „Арте” и те са проявили интерес. Другата галерия не ме знаеха. Тези хора са проявили интерес и се обърнах към тях. Те бяха много гостоприемни, сърдечни, казаха каквото искам да сложа, това да е за мое удоволствие. Това беше много добре за мен”, с усмивка казва Ада Митрани и поглежда към Антоанета и Гергана, които търпеливо изчакват нашия разговор на тротоара пред галерията. Изложбата се открива на 15 октомври и определено ще бъде едно от големите събития на артистичния сезон в София. За бъдещето тя казва отново с леко самокритичен тон: „Надявам се да продължа, мисля да не се отказвам, но трябва да измисля какво друго да правя, няма да продължавам в същия дух, по същия начин. Трябва да измисля нещо друго. Това е проблемът, не искаш да си същият, искаш нещо друго да правиш, трябва да измислим следващия етап…”. Прекрасни думи са написали колегите и приятелите й в текстовете си към каталога за изложбата й.

Ще цитираме съученика й вече проф. Светослав Кокалов, ректор на Художествената академия: „Всички знаем, че Ада Митрани е изключителен художник. Нейните работи от 80-те и 90-те ще останат в историята на българската графика и илюстрация. Последните ѝ творби впечатляват с красота и виталност. Феноменални са и нейните преходи от изкуството в правото. Всички се  чудят как го постига. Защото сме чували, че обратното е по-лесно. А тя го прави и в двете посоки със завидна лекота. Аз не се учудвам. За мен Ада си остава момичето от съседния чин (статив) в 1-ви Б курс на ХГ от 1970 г. Момичето, което рисуваше с най нежната и точна линия, което беше отличничка по химия и математика, което научаваше по един чужд език на всеки две години . . . Как да не се влюбиш. Особено когато си на 15”. Не само тези слова, но и на другите автори, ние прочетохме като: „Ада, добре дошла у дома…липсваше ни”. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов