#Гергана Борисова

[vprki]

Лично-то на Никола Енев, споделено в изложба…

Никола Енев за пръв път представя изложба в столичната галерия „Арте“, като живописните му платна са създадени специално за пространството ѝ. В пейзажите си авторът търси абстрактната недоизказаност на природния мотив, в пестеливите композиционни решения се стреми към определена емоционалната знаковост.

Чрез тоналния регистър на ненаподобителни цветови послания Никола Енев съпреживява удивителния смисъл на нашия видим свят, опитвайки се да открои там категорични духовни императиви. Колко далече е доброто от нас? И дали ние все още съхраняваме сетива за него в хаоса на всекидневието ни, за да го познаем, когато то се появи! Пишат от галерията във въведението към изложбата. Традиционно за експозициите в „Арте“, че те са специално подготвени за пространството ѝ и нашите наблюдения от години показват, че някак, като че ли за първи път прекрачваме прага ѝ… И сега с изложбата на Никола Енев усещанията са подобни не само, защото художникът за първи път излага в творби в пространството ѝ.

И още нещо, характерно за избора на галеристката Гергана Борисова при откриването на изложбите – обича да кани за представянето им личности, които не изкуствоведи, а фигури с пристрастия и познаване на изобразителното изкуство. Това виждаме и в други галерии, което само по себе си открива нов поглед към художественото и се преодолява гилдийното стесняване на събитието. Изложбата на Никола Енев откри с прекрасно слово изящната ни писателка Теодора Димова на 5 март. Приятелство от ученически години я свърза с художника, както и с брата му близнак Деян Енев, с когото са и колумнисти в Портал Култура. Публикуваме текста ѝ за експозицията, който прие своя образа на страницата на приятелите ни от интернет изданието ѝ.

Теодора Димова и Никола Енев

Лично-то на Никола Енев

Изложбата на Никола Енев в галерия „Арте” се открива със заглавието „Лично”. Кратко и ударно заглавие, понеже най-интересните неща в изкуството са винаги най-личните. Преди време писах за неговото живописно платно „Портрет на моя брат”, което буквално ме прикова към себе си. Портретът представляваше пет отделни фигури, видени като през мъгла, на фона на каменен свод. Гледах дълго този портрет, защото с неговия брат сме съученици и приятели, но аз никога не го бях виждала така, както Никола го е изобразил, защото това е неговото „лично“. Ако го няма „личното“, то от изкуството остава много малко, може би не остава нищо.

Никола Енев е много по-познат като скулптор, който работи със стъкло, отколкото като живописец. Стъклените му фигури представляват абстрактни, красиви и нежни видения, уловени в цветове, форми, напластявания и неподвластни на думите, нещо като вкаменен акорд или миг, разтеглен до вечност. Територията на един писател се разпростира до думите, техния смисъл, ритъм и музика. Отвъд тях започва неизразимостта на цветовете и формите, които, колкото и живописно да се описват, никога не могат да стигнат до същността им.

– Как рисуваш една картина, Кольо? Имаш ли предварителна идея, знание, интуиция какво ще излезе от нея?

– Чакам картината да започне да ме води, тогава нещата се получават.

– Да, но когато още нищо не си нарисувал, когато картината още не съществува?

– Все пак имам някаква идея към какво се стремя.

Изключително ме вълнува процесът, когато само за миг творецът е зърнал бъдещото си произведение или го е чул, или си го е представил и след това, след като краткото видение изчезне, той започва да напипва слепешком пътя към него. Как знаеш нещо, което никъде не съществува? Още не е нарисувано? Още не е написано? Това е дарът на художника, даден му е даром, останалото е труд, 99-процента труд според онази сентенция, приписвана на Айнщайн.

Една след друга Никола ми показва картините, които ще нареди след няколко дни в галерията, картини на дървета, на гори, на реки, морски пейзажи, натюрморти. Всички те са в пастелни цветове, полуабстрактни, полуреални, но не съвсем, трябва да направиш вътрешно усилие, за да доловиш формите, за да разбереш с разума си какво виждаш. След това първоначално усилие те вече са „снети” в теб и започват своето емоционално въздействие, за което се оказваш неподготвен, въздействат на подсъзнанието, където отново думите не са в силата си, в тези дълбини думите са изчезнали, трябва да полагаш вътрешното усилие да отместваш и разбулваш пласт след пласт. И колко странно! Неусетно ти е станало приятно да наблюдаваш тази картина, да си в нейната примка, там в дълбокото и несигурното, в пространството, където думите са заглушени, в подземния свят на една гора например или в притегателното царство на една ваза с цветя в неизвестен ден, на неизвестно място.

Най-накрая Никола ми показа трите портрета – триптих от големи платна, в средата – Христос анфас, от двете му страни две мъжки глави в профил. Никола отрони загадъчно – „темата за предателството”. Кой от двамата е Юда, попитах объркано, защото съвсем буквално не можех да откъсна погледа си от лицето на Христос или по-точно от очите Му – където и да застанеш, те се взират в теб, гледат те, проникват до сърцето ти, говорят ти, разбират те – пронизващи и милващи. Как се постига този ефект, попитах. Не знам, почти една година работих над тази картина, отвръща Никола, лаконичен като повечето художници.

Христос те гледа в очите, както е на иконите, а Юда е в профил, както е според иконографския канон. Но продължавах да се питам защо профилите са два? Нали затова авторът е озаглавил изложбата си „Лично“. Това е неговото лично усещане, че Юда е навсякъде около нас и ни дебне. Впил е поглед в Иисус, но не с любов или надежда, а изучаващо. След като му се е доверил и е станал Негов ученик, по-късно се е разочаровал. Имал е други очаквания. Но струва ли си да си сложи този камък на шията и да Го предаде. И кого предава всъщност – Иисус или себе си? Тридесетте сребърника, които са му предложили, ще му стигнат ли да си купи въже? Клонът, на който ще окачи въжето, ще издържи ли тежестта на предателството?

Всички тези въпроси трябва да се изобразят с четка и бои. Трябва да се влезе в душата на предателя, да се изобрази в погледа му и то така, че зрителят да усети тези въпроси и да спре стъписан пред тях. Затова казваме, че картината е прозорец към човешката душа, към нейните тайни, към нейната вселена, прозорец, през който проглеждаме отвъд лепкавата измамност на видимото. И за миг спираме стъписани.

Мигът на това стъписване се изработва бавно и се нарича катарзис. Той се извършва в ателието на художника. Затова атмосферата в ателието е толкова различна от атмосферата в изложбената зала. Ателието е не само работилница, не само лаборатория, но и изповедалня. Първото впечатление е, че в ателието е разхвърляно, но там е мястото, където хаосът се подрежда. В изложбената зала виждаме вече подредения хаос. За да се усети истински и цялостно душата на художника, преди да се разгледат завършените и подредени картини, трябва да се надникне в ателието му.

Никола Енев

Само на пръв поглед живописта е двуизмерно изкуство. Истинската картина има не само дълбочина, но и душа. И това не е само душата на изобразения персонаж, не е и само душата на художника. Художникът показва пред зрителя своята лична представа за света. Личното го прави личност. Това го прави и творец. И колкото личното е по-истинско, толкова творецът е по-ярък.

Теодора Димова

Връщаме се във времето в кратък цитат от написаното през 2018 година от писателката, което тя припомня в началото на текста. „Тази картина наскоро Никола Енев пусна във фейсбук без никакъв коментар, само със своето заглавие – Портрет на моя брат. Първо ми се стори свръхнеобичайно, защото Никола работи главно със стъкло, прави фигури или скулптори или най-точно видения от стъкло, не зная каква друга дума да кажа за неговите произведения, те не могат да се изразяват с думи, така както трудно се разказва музика с думи. Но със стъкло можеш. Със стъкло можеш да изразяваш най-вече музика.

Деян Енев /л/ и Никола Енев /д/

Познавам Деян Енев и неговия брат близнак Никола от деца. Никола е не по-малко известен от брат си, но е художник и не се появява по медиите въобще. Учихме заедно в английската гимназия, после те служиха в казармата (май един след друг), после пътищата ни се разделиха, после нашите пътища с Деян пак се пресякоха и щастливо продължават да се пресичат и досега. Когато познаваш един човек от дете, знанието ти за него е някак много по-различно, отколкото ако го познаваш само като възрастен. Трудно ми е да определя каква е точно разликата. Но най-общо – запазва се нещо от лекотата, очарованието и лъчезарността на детството, не забелязваш остаряването, защото в съзнанието ти е запечатан детският образ, жестове, усмивка, звучност на гласа. Деян и Никола продължават (по някакъв начин) да бъдат онези деца-близнаци, които всички харесвахме. И двамата са художници – единият рисува с думи, а другият успява дори без думи.“

Никола Енев и Гергана Борисова

Изложбата „Лично“ на Никола Енев в галерия „Арте“ продължава до 19 март. А откриването ѝ попитах Деян Енев кой от двамата е по-голям от двамата. Писателят гордо отговори: „Аз – с 10 минути!“ ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[mihaylovblog]

31.01.1983 г. – премиерата на българския игрален филм "Баш майсторът началник" на режисьора Петър Б. Василев, по сценарий на Атанас Мандаджиев. Оператор е Крум Крумов. Музиката във филма е композирана от Атанас Косев. В ролите: Кирил Господинов, Валентина Борисова, Юрий Яковлев, Любомир Фърков, Мария Стефанова, Веселина Николаева, Пенчо Петров, Валентин Русецки, Сашка Братанова, Георги Кишкилов, Стоянка Мутафова, Георги Георгиев, Иван Григоров, Найчо Петров, Владимир Давчев, Теофан Хранов, Елизабет Карагеоргиева, Гергана Кофарджиева, Антон Горчев, Ясен Василев и др.

[vprki]

Сиянието на художника Милко Божков

„Идеята ми за всяка една изложба е картините ми да станат една обща композиция. Не просто събрано – тук има празна стеничка, малка стеничка – малка картинка…Картините може да са много хубави, но аз като правя нова изложба се съобразявам и искам да има някаква логика, моя си логика спрямо пространството.“ Каза за „въпреки.com” забележителният художник Милко Божков малко преди да се открие експозицията му „Ретрорепро“ I в галерия „Арте“.

И продължава: „Затова винаги искам от галерията план и почвам да си мисля по този план къде какво ще бъде, даже и в цвят, едното под другото... едни такива работи. И като почна една изложба, независимо дали ще бъде тук или във Варна, започвам минимум 10 месеца преди това, защото накрая да бързаш, става малко притеснително, което е много вероятно, да се отрази на самата изложба.. Аз съм спокоен и галерията, с която работя са спокойни. Няма последен момент, в който нещо да се случи.“

Гергана Борисова и Милко Божков

В годините сме писали много за  изключителния художник Милко Божков, за изложбите му, за невероятното му присъствие като автор и свободомислещ човек. И този път спазвам нашата обща негласна традиция, особено в София. Разговарям с него малко преди откриването на изложбата му, когато около нас са само картините и тихото присъствие на галеристката Гергана Борисова, която има специален принос художникът да обича и цени пространство на галерия „Арте“.

По повод на думите му за начина и посоката, по които готви изложбите си му казвам, че на моя, не художнически език, това наричам драматургия. Тя не би могла да бъде отделна по ��якакъв начин от изобразителното изкуство. Друг, може би, би го определил като философията на автора, въплътена експозицията му. Но Милко Божков прагматично от гледна точка на дългогодишния си опит отбелязва: „Не можеш да изчислиш всичко, даже няма да е интересно, ако всичко е наредено. Но такъв ми е принципът -  да се съобразя с пространството. Понякога е ставало така че някои си искат работите преди края на изложба. На мен, обаче ми става криво, защото мен ми се разваля…все едно да ти извадят един зъб.“

От изложбата в галерия "Арте"

„Ретрорепро I“ включва 6 живописни платна и 13 картини, изпълнени в смесена техника (акрил, туш, маслени бои, молив, резба и други) върху дърво. Отново, след ноември миналата година, столичната галерия „Арте“ представя изложба на художника. Тогава тя бе озаглавена „Ретрорепро II“ паралелно с представянето на изключителния му каталог в СГХГ. Само припомняме малък абзац от задълбочения изследователски текст „Милко Божков и неговата Аркадия“ на изкуствоведа Румен Серафимов, основен в изданието. „В изкуството си Милко Божков проявява рядката способност да примирява и хармонизира различни, дори противоположни пластични принципи – реалистичното и абстрактното, илюзорното и имагинерното, наративното и знаково-символичното, живописното и линеарно-декоративното. Това е страст да противопоставя, да нарушава стиловата монотонност, да разширява възможностите за изразяване на по-дълбок и универсален смисъл, да включва необикновеното и енигматичното в своите сцени, да постига сложен ритъм и богата пластическа структура. Това е завидна проява на артистична свобода и, разбира се, на огромна художническа дарба, защото убедителното визуално комбиниране на споменатите черти е труднопостижимо и твърде малко художници се справят успешно. Милко Божков обаче успява по своя неподражаем начин.“

От изложбата в галерия "Арте"

И сегашната му изложба с най-новите му живописни творби върви в неговата си неподражаема посока и стил на сияен в изкуството си артист, а ние продължаваме нашия разговор. Не за първи път се връщам към въпроса за това, че не рисува хора или, ако ги има са като „привнесни“, както например в принтовете - уникати от изложбата му „Ретрорепро II“…

„Не, че съм човекомразец, даже бих казал, че съм човеколюбец, но с хората приключих малко след Академията. Правих няколко портрета на приятели – на Стоян, на Стоимен, на Ванко Урумов и тези, в които съм се опитал да изобразя човека – трябва да бъдат някакви близки хора, с които имаме отношения, общи мисли, приятелство…Иначе, в работите, които правя, мисля, че ако някъде има човешка фигурка, тя е по-скоро усещането за мащаб.

"Куче" - от изложбата в галерия "Арте"

Има една дума френска „ставаш“, която е за съоразмерим мащаб в пейзажа. Не го правя съзнателно и да кажа: Не, не, няма да рисувам хора. Това, което не ми идва отвътре, не го правя. Това е обяснението, не е някакво заричане или нещо друго.“ Споделя художникът. Репликирам го с моето усещане към картините му: „Но човекът е тук, той гледа това, чувстват се вибрации и душевност.“ Според него, човекът трябва да се усеща във всяко едно произведение на изкуството – „да усетиш човека – този, който го прави, независимо дали е художник, дали е музикант, дали е кинаджия, дали е писател. Ако липсва това,  и работата, когато е готова, няма да трогне зрителя, няма да го „закачи“ и ще отмине. Всъщност, човекът е този, който стои зад работите, които е направил. Това е за мен важното.“

Преди малко повече от шест години по повод изложбата си „Изгубеният пейзаж“ отново в галерия „Арте“ (октомври 2017)  ни беше казал: „Мога да рисувам добре хора, но не знам защо постепенно изтласках човека от картината си. Дори и в пейзажа много рядко мога да го сложа…, не знам дали имам пейзаж с хора. Животни имам. Ако трябва да рисувам хора, бих ги нарисувал само очите им или ръката им. Но няма да бъда аз, не че няма да стане картина, но ще бъде друго”.

От изложбата в галерия "Арте"

Връщаме се и към една любима тема в картините му – зимата, тукашната. „Продължавам да обичам зимата. Тя е някаква детска любов още…Големите зими с пързалките и след това се задълбочи, когато в гимназията и в Академията открих един от любимите ми художници, а и досега – Питер Брьогел. Имах прелестни зими. И винаги казвам, че зимата, особено в България, е велико нещо, защото когато падне сняг и затрупва всички идиотщини. Скрива мръсотията, затрупва нашето ужасно отношение към природата и когато натрупа снегът е „Мила родино, ти си земен рай!“ Като се разтопи и земният рай потъва в калта, където се намираме в момента! Зимата ми е любим сезон. Да, студеничко, но за мен е по-приятно, защото, не само е по-приятно, а по-практично, когато е зимното време ми е най-продуктивно. Няма какво да те разсейва. Пролет, лято – излезеш гледаш птичките пеят и все си намираш някаква работа или оправдание, докато зимата – палиш печката и се занимаваш с това, което правиш и обичаш…“

На село зимата си е зима – тишина и усамотение, няма го градът…Продължавам мисълта му по мой си начин като родена, израсла и до ден-днешен животът ми е в София и я обичам, Въпреки.

Милко Божков

„Има такава работа. Обикновено във Варна, там е семейството ми – децата, внучките, ходя по-често. Но в София имам доста приятели, не доста, достатъчно приятели. Но идвам основно, когато имам изложби. Освен многотията, освен и мръсотията някак си вече не мога да издържам тук. Спомням си, завърших Художествената – четири години, след това шест години Академията и една година казарма, но бях в София. Не можех да си представя, че мога да живея на друго място, не съм софиянец, но от осми клас съм тук и си мислех, че може да живея тук. Но това отдавна не ми липсва.“ Милко Божков е известен с това, че вече десетилетия живее и твори в родното село на майка си Стефан Стамболово. във Великотърновско.

"Лято" - от изложбата в галерия "Арте"

Не само това ги сближава с поета Борис Христов, който много отдавна живее със семейството в родопското село Лещен. Припомняме, че преди малко повече от две години изложбата „Салонът на природата“  на Милко Божков, вдъхновена от поезията на Борис Христов  – съчетание на поетично-философски и живописно-поетични творби, която беше експонирана първо през септември 2021 в Арт център Плевен, а  в края на същата година в СГХГ. Представени бяха 55 живописни произведения, своеобразен коментар и на фотографиите на Поета, и на неговите размишления. Дни след това като своеобразна реплика на художника в галерия „Арте“ бе експонирана изложбата му „Разходка с Бимбо“. Зрителят лесно откри тогава връзката между двете експозиции. Голямата изложба в Софийска градска галерия бе резултат от близо 3 годишен проект на двамата големи творци Борис Христов и Милко Божков създали заедно - текстово и визуално „хайку на камъка“, а камерната изложба в “Арте” бе посветена на „каменните дувари“ от селото на художника Стефан Стамболово. Дори един камък от тези на Борис Христов бе „прелетял“, за да се настани в изображението от плаката в “Арте“ тогава.

"Сянка" - от изложбата в галерия "Арте"

А с днешна да��а художникът казва, че ходи много често в Лещен, поне 3-4 пъти годишно. И другата седмица ще бъде там на гости на Борис Христов…

Галерия „Арте“ е  от любимите на Милко Божков, сътрудничеството му с нея е с десетилетна история. “Аз съм коректен с галериите, с които работя.  С две галерии работя във Варна на мои приятели – Борис Стателов (галерия 8), първата частна в града, с моите приятели Анна Халамян, Герхард Хорнман , които имаха галерия във Франкфурт, сега направиха във Варна от няколко години Art meeting A&G Art Meeting.. В София съм тук вече 20 години в „Арте“, веднъж съм участвал в приятната галерия „Астри“ (с пейзажи от Тоскана май 2020). Получавал съм покани – хубави галерии, но това е все едно да предадеш близкия човек. В Бургас работя с „Пролет“. Това ми е достатъчно. Нямам нужда да се разпростирам в големи пространства. В СГХГ беше друго, защото проектът беше с много неща.“ И признава, че е много сантиментален през смях.

Плакат на изложбата „Нощта на моето раждане“ в памет на Стоян Цанев, 2020

На финала на нашия разговор се връщаме към приятелите, които вече не са между нас. Липсват му. И споделя, че много би искал да покаже изложбата си първо на Стоян Цанев (1946-2019). Той също представяше изложбите си галерия „Арте“ и последната му в София бе нейното пространство, май 2016. През февруари 2020, когато се навърши една година от кончината на големия художник Стоян Цанев в любимата му галерия бе подредена изложба в негова памет с участието на приятелите му Ангел Станев, Георги Чапкънов, Емил Попов, Захари Каменов, Зиятин Нуриев, Иван Русев, Милко Божков, Свилен Блажев, Станислав Памукчиев. Бе озаглавена „Нощта на моето раждане“ на името на картината му от 2009 година.

„Снощи бяхме с Иван Русев на гости при Минчо Минчев, прекрасния ни цигулар. Може би две трети от времето си говорехме за Стоян Цанев, не да оклюмаме глави, сякаш беше с нас. Ти го разбираш добре за какво става дума. Някой каза: „Бе той сигурно ни слуша!“ Естествено – слуша и гледа!“ Каза Милко Божков и двамата замълчахме след тези негови думи...

Стоян Цанев в галерия "Арте", 2016

А на излизане от галерията почти се сблъскахме на улицата с Минчо Минчев и съпругата му Валя на път за изложбата на Милко Божков. Зарадвахме се взаимно, че сме част от срещата със сияйното изкуство на обичания художник.

Изложбата „Ретрорепро“ I на Милко Божков в галерия „Арте“ е до 9 февруари. Не я пропускайте, ще ви дари с щастие от изкуството. Той умее по невероятен свой творчески път да накара камъка да трепти и ни говори, зимата да се чувства като уют, пейзажите на Тоскана да се прекланят пред слънцето, да разбираме Тарковски като вечната тъга на човека, щриха върху бялото като стремеж към съвършенството, цвета като пиршество и още и още… ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков и Стефан Джамбазов (1951-2021)

[vprki]

Талантът и творческата мощ да си Милко Божков

В годините сме писали много за забележителния художник Милко Божков, за изложбите му, за невероятното му присъствие като автор и свободомислещ човек. Последните два дни от ноември бяха изцяло под неговия знак на изключителен артист.

В СГХГ на 29 ноември беше представянето на луксозен албум с репродукции. Луксозното двуезично издание (български и английски) са включени 135 от най-представителните творби на художника, като внимателния подбор е направен от  поета Борис Христов и Методий Петриков. Подборът на картините проследява хронологично развитието на художника от ученическите му години в Художествената гимназия - София, през Националната художествена академия и последвалите ги изключително продуктивни периоди на ателиетата в енигматичната фабрика „Вулкан“, творческото ателие в Париж през 1982 г. и ателието в с. Стефан Стамболово, родното на майка му, където Милко Божков твори през последните повече от две десетилетия.

Заедно с великолепния албум и в продължение на създалата се вече традиция, издателство МЕТОДИЕВИ КНИГИ предлага на изявените ценители на изкуството, лимитирана серия от авторски giclée отпечатъци на 15 картини на Милко Божков върху 100% архивна памучна хартия Hahnemühle/William Turner.

А за най-вдъхновените почитатели на  творчество му са подготвени единични giclée принтове-уникати върху 100% архивна памучна хартия Hahnemühle/Museum Etching, като в допълнение към изключителното качество на giclée арт принтовете, Милко Божков собственоръчно е дорисувал някой от принтираните елементи върху памучната основа, а на места е добавял нови, използвайки маслен пастел, акрилни бои, акварел, цветни моливи, туш и дори везмо, превръщайки по този начин всеки от дорисуваните принтове в напълно нов оригинал, с доразвита и обогатена първоначална идея.

Уникалните giclée принтове с дорисуване бяха представени в самостоятелна изложба „РЕТРОРЕПРО – 2“ в галерия „Арте“  на 30 ноември. Не за първи път е това артистично сътрудничество между СГХГ и галерия „Арте“. Преди две години изложбата „Салонът на природата“  на Милко Божков, вдъхновена от поезията на Борис Христов  – съчетание на поетично-философски и живописно-поетични творби, която беше експонирана първо през септември 2021 в Арт център Плевен, а  в края на същата година в СГХГ. Представени бяха 55 живописни произведения, своеобразен коментар и на фотографиите на Поета, и на неговите размишления. Дни след това като своеобразна реплика на художника в галерия „Арте“ бе експонирана изложбата му „Разходка с Бимбо“. Зрителят лесно откри тогава връзката между двете експозиции. Голямата изложба в Софийска градска галерия бе резултат от близо 3 годишен проект на двамата големи творци Борис Христов и Милко Божков създали заедно - текстово и визуално „хайку на камъка“, а камерната изложба в "Арте" бе посветена на „каменните дувари“ от селото на художника Стефан Стамболово. Дори един камък от тези на Борис Христов бе „прелетял“, за да се настани в изображението от плаката в “Арте“ преди две години.

През юни в рамките на забележителното дългоочаквано Десето юбилейно издание на фестивала “Август в изкуството” (22 юни – 2 август)  под мотото “Истина и симулация”  във Варна, създаден като концепция и реализиран за първи път през 2000 г., като мащабно представяне на съвременните процеси във визуалните изкуства, толерантно към стиловите различия в тях, бе представена мащабна ретроспективна изложба на Милко Божков - живопис, графика и рисунка с куратор изкуствоведа Румен Серафимов. Тогава той написа прекрасен текст за „въпреки.com”, посветен на художника. Тоз�� негов текст е включен сега в прекрасния албум, обгръщащ красиво забележителното изкуство на Милко Божков.

Публикуваме го отново със съгласието на автора, защото текстове като този трябва да се четат и препрочитат…

Милко Божков и Румен Серафимов в ГХГ във Варна по време на 10-то издание на художествения форум "Август в изкуството" , снимка: Александър Николов

МИЛКО БОЖКОВ И НЕГОВАТА АРКАДИЯ

Милко Божков е една от най-ярките личности в изключително силното поколение, което влиза в изкуството ни в началото на 1980-те години и внася в него истински съвременен дух въпреки ограниченията на тоталитарната естетическа нормативност. Той е в основата на много нови явления, стилови посоки и иновативно изразяване у нас, и се оказва, че мисленето му е адекватно на хипермодерното разбиране и осъзнаване за необходимостта от преоткриване на сериозните духовни идеи в съвременното изкуство.

Към един високоестетичен и сложен духовен универсализъм той се стреми от самото начало на артистичния си път – още в ранните си фигуративни творби от 1980-те години с тяхната интелектуална дълбочина и тъжна драматургия на човешкия път в живота и смъртта – „Чуваш ли как скърцат въжетата“ 1979 г., СГХГ  (с образа на финландския  композитор Ян Сибелиус като старец, люлеещ се на детска люлка), „Триптих“ 1982 г.,

"Реквием за Тарковски"

НГ (с женската фигура, преминала през изгарящата бездна на битието и останала като безплътен, светъл монумент), „Прозорец отсреща“ 1982 г., СГХГ (с прекрасното жълто петно върху почти черната картинна повърхност), „И гледа в прозорците мои нощта“ 1983 г., ХГ- Добрич, „Реквием – на Андрей Тарковски“ 1987 г., ХГ-Добрич. / тази негова творба бе представена на изложбата "Живопис след фотографията в България през 70-те и 80-те години на ХХ век" в СГХГ март - юни, 2023 - б.р./

Със свободни експресивни жестове художникът изгражда богати на материи и пластични натрупвания сетивни повърхности, привлечен от феноменологията на автономното информално изобразяване – „Не тъгувай“ 1982 г., ГХГ- Варна, „Реплика (по Микеланджело)“ 1984 г., ГХГ-Варна.  

 Проф. Станислав Памукчиев и Милко Божков в СГХГ при представяне на каталога

 През 1990-те години Милко Божков създава великолепни поетично-метафорични и абстрактни картини и литографии – цветни и звучни, като красива картография на своето отдавнашно и страстно пътуване към чистотата и невинността на детството. Предишната тъмна, монохромна живописна среда, носеща драматични екзистенциални интонации, се преражда в светлината и музиката на имагинерни полихромни композиции. Малко по-късно, след 2000 г., той съчетава реалистичното изобразяване на света с абстрактната знаковост и постига сложно пространство с многопосочни и отново универсални внушения.  Чудесен образец на тази трудна и рискована пластическа симбиоза е голямоформатната картина  „Автопортрет“ 2003 г., в която върху реалистичния панорамен пейзаж на златиста поляна е поставен мощен кръг от абстрактни структури – някакъв персонален, драматичен печат или кръговрат на живота. Тази стилова посока в изкуството на Милко Божков е защитена безупречно в един изключителен цикъл творби, вдъхновени от пребиваването му във Финландия през 2011 г. Реалистичен пейзаж, хладна тишина, абстрактни живописни петна, дори метална плоскост в една от картините, петолиния с музикални паузи от „Тъжния валс“ на Сибелиус – всичко издава възхитително композиране и пластическо овладяване на разнородните структури, но най-вече културно и изразително представяне на висшия, универсален образ на природната и човешката същност.

В изкуството си Милко Божков проявява рядката способност да примирява и хармонизира различни, дори противоположни пластични принципи – реалистичното и абстрактното, илюзорното и имагинерното, наративното и знаково-символичното, живописното и линеарно-декоративното. Това е страст да противопоставя, да нарушава стиловата монотонност, да разширява възможностите за изразяване на по-дълбок и универсален смисъл, да включва необикновеното и енигматичното в своите сцени, да постига сложен ритъм и богата пластическа структура. Това е завидна проява на артистична свобода и, разбира се, на огромна художническа дарба, защото убедителното визуално комбиниране на споменатите черти е труднопостижимо и твърде малко художници се справят успешно. М��лко Божков обаче успява по своя неподражаем начин.

През 2016 г. художникът посещава Италия и това е неговото своеобразно поклонение пред старите италиански майстори. Той разказва за миговете на екзалтация и почти неземно духовно откровение пред стенописите на Джото в Асизи и Пиеро дела Франческа в Арецо. Създадените след това пътуване картини са особени пейзажи от Тоскана – от красивите, романтични градски площади, църкви и къщи или от меките хълмове, спокойни долини и причудливи дървета на тази южна и слънчева земя. Феноменалният реализъм на тези пейзажи обаче е нарушен от друг визуален и символичен феномен, който Милко Божков въвежда в изображенията. Това са форми с имагинерен, абстрактно-условен характер – чисти и равни цветни зони, поставени в небето или върху силуетите на сградите, геометричен сегмент от правилен кръг, намесен в панорамния природен пейзаж, или дори непокритата, естествена структура и материя на дървената плоскост, върху която той живописва в няколко от картините. И ето че тези красиви тоскански пейзажи престават да бъдат само възхитителни, съзерцателни живописни фрагменти от италианската природа. В тях се появява някакво тайнство: Жълта линия като небесен лъч светлина достига до полето в панорамния пейзаж „ Пунто панорамико – Волтера“ и като миг на знамение раздвижва притихналата природа. В „Пунто панорамико – Сан Джиминяно“ белият отрязък от някакъв идеален абстрактен кръг мощно обозначава осветения център на пейзажа и му придава необикновен, магически звук.

Методий Патриков, Ангелина Филева и Милко Божков при представяне на каталога в СГХГ

„ Автопортрет в Сиена“ представя централния площад на града, населен от човешки фигури, изящно нарисувани с леки, нежни и сигурни мазки. Фигурата на самия художник е също там, както и линеарните силуети на коне и конници, дошли от друго, ренесансово време. На тази красива сцена времената са се смесили, всичко е живо, светло и празнично, а бялата фигура на малко момиче с дълга, елегантна сянка е почти неземна. „Вечеря в Монталчино“ е своеобразна алюзия на „Тайната вечеря“. Трапеза с хляб, риба и вино е положена на покривната тераса на една от къщите, а в небето, над свръхреалистичен панорамен пейзаж, са бродирани (в буквалния смисъл) почти невидимо 12 нимба и една сочеща ръка. Много фино и деликатно художникът въвежда тайнството на ритуала с многобройните му смисли и мистично-божественото става част от природната и човешка среда.

Милко Божков

Интересът на Милко Божков към „Тайната вечеря“ като тема, съдържаща същностниетически значения за човека, не е нов. В една внушителна, многосъставна творба – „Един от нас“ 2002 г. – до основното голямо платно, изобразяващо трапезата, са разположени 12 малки абстрактни картини (Апостолите) в светло сиво, а една от тях, в тъмно, е отделена в по-долен ред. Композицията е изразителна, безкрайно интелигентна, нестандартна и съвременна интерпретация на древната притча за духовната общност, за свещенодействието, за тайнството на посвещението, за универсалния смисъл и сакралната сила на една велика идея, за неизбежната трагична конфликтност, за предателството. „... Един от вас, който яде с Мене, ще ме предаде.“ (Марко, гл. 14:18). Абстрактността и концептуалността в тази по-ранна композиция на Милко Божков са заменени във „Вечеря в Монталчино“ от друг визуален език, който съчетава реалистичното изображение на конкретна природна и човешка среда, абстрактното обозначаване на някакви важни състояния и преживявания (включително и тези на художника) и въображаемото съществуване на висша, божествена същност, която чрез загатнатия евангелски разказ осветява пространството с нравствен източник.

Мисля, че винаги в изкуството си Милко Божков е изобразявал местата и състоянията, които са му носили хармония и в които се е чувствал щастлив. От самото начало той визуализира представата си – осъзната или интуитивна, конкретизирана или абстрактна – за своята лична Аркадия (с това име са назовани немалко негови картини и графики). Открива я преди всичко в детството си, от което в творбите му се явяват незаличими в съзнанието му образи – реката, върбите, поляните, хълмовете, дворовете, птиците, сезоните, луната. Като човешки или ангелски фигури от друго времево и пространствено измерение, в сцените на един голям автобиографичен цикъл (2012–2013 г.) преминават почти незабележимо бродираните силуети на майката и бащата, на някогашното момче, и носят своя носталгичен романтизъм. „Онези жълти и горещи детски лета…Сълза се отронва в пепелта на душата ми и я прави на кал. Де е Господ, да я омачка отново!“ – пише в прекрасните си текстове Милко Божков. Понякога той вгражда деликатно текст в картината като изумителния стих на средновековна китайска поетеса: „Недей, недей докосва с крак най-горното стъпало!“

Милко Божков и Гергана Борисова при откриване на изложбата в галерия "Арте"

През 1999 г. художникът реално се завръща в своята родна Аркадия и там, в ателието си в старата майчина къща, сред природата, далеко от суетата, интригите и предателствата, живее в хармония със себе си и изкуството. Нарича това свое състояние „лукс“ и очевидно отдавна е осъзнал мъдрата мисъл, че колкото и да се опитва, духовният човек не може да се освободи от самотата и тъгата, а просто трябва да се научи да живее с тях в мир (Перифразирам френския писател, драматург и актьор Ерик-Еманюел Шмит). 

Състуденти от от знаменития випуск на проф. Добри Добрев - Мими Добрева, Милко Божков, Стефка Аройо и Николай Карамфилов

В следмодерните времена на свръхтехнологично развитие, в които видяхме и почувствахме „загубата на човечност“, изкуството на Милко Божков е човечно и твърде дълбоко достига до душата. В тоталната симулативност на днешното общество, то е истинско и носи етически и човешки истини. В екзистенциалния хаос, безсмислие и деградация визуалният му свят предлага благородни и хуманни смисли, гради умни, ясни и универсални представи. Във вездесъщата „жизнена спонтанност“ (Хосе Ортега и Гасет), завладяла съвременната култура, Милко Божков показва рядко срещана хармония между емоционалното преживяване и рационалното мислене в акта на създаването, между артистичния импулс и спокойното, системно изграждане на формата. В преситената с виртуална реалност и всякакви спекулации образна среда, той съхранява все по-ценното ръкотворно и сетивно отношение към пластическия език, запазва класическата картинност с всичко трайно и стойностно в нея, извайва „скъпоценна“ живописна материя, която носи радост и наслаждение от всяка мазка и линия, от всеки жест.

На фона на съвременния визуален  маниеризъм у нас, в който самоуверено шества външноефектната, но повърхностна и в повечето случаи празна, инфантилна игра с концептуални конструкти, изкуството на Милко Божков носи светлината на висококласично художествено „вчувстване“ в същността и образния живот на един богат интелектуален и душевен свят. С изключителната си дарба и забележителна ерудиция той е способен да създава висококултурно изкуство, в което с удивителна мъдрост смесва, съпоставя и интерпретира времена, култури, естетически, морални и философски категории. В него, с неизчерпаемите преображения на формата той сякаш събира разпилените, но все още живи територии и оцелели свидетелства на чистия, универсален дух. Затова, когато съзерцавам изкуството на Милко Божков, се връщам към онази красива, мистериозна фраза : Et in Arcadia ego! („И аз бях в Аркадия!“) .

Текст: Румен Серафимов

Изложбата на Милко Божков в галерия „Арте“ продължава до 10 декември, а през януари-февруари очаквайте нова изложба на художника в пространството ѝ, което той толкова обича. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Иван Газдов с изложба в почит на писателя Ивайло Петров

 „Като запитали писателя О’Хенри какво мисли за графикатурата, той казал: “Графикатурата е любовта в свободно си време, която танцува степ на брега на река.“. Тази експозиция показва част от последен цикъл „Синтетични графикатури““. Каза забележителният художник проф. Иван Газдов /на снимката/ при откриването на третата си изложба в галерия „Арте“.

Това е традиция на Ивановден той да присъства с графикатурите си в пространството на галерията от 2017, но не всяка година. Предишната беше в началото на 2021 година. Сега не беше на Деня на светеца 7 януари, а на 9-ти.

От изложбата в галерия "Арте", 2023, снимка: Стефан Марков

А проф. Газдов каза още: „В продължение на вече 35 години имам 17 цикъла. С този последния – затварям. Един вихър, стоически с работи, постигнали това одялкване на формата доведени до последно пространство. Разпознаваемите картини са фрагменти от знакови графикатури, но като произведения те са нови с категоричността на камшичен удар. Прибавих и две табла от любимите ми акции, свързани с графикатурата. Контрастът вътре в таблата е всичко друго, но не и сатира, така както заглавието не е съчетание на графика и карикатура, а е тур, с други думи графично пътешествие. В таблата се вижда едно колосално графическо различие и толкова. Наративите ги оставям на бъдещите изследователи, които никога няма да се появят. Изложбата е почит към Ивайло Петров. На 19 януари се навършват 100 години от рождението му. Щастието да се сближа с гениалния писател, освен срещите, които бяха като между два охлюва, които не излизат от черупките си, беше за мен шанс да организирам голяма изложба от негови картини.

Иван Газдов "Портрет На Ивайло Петров", снимка: Стефан Джамбазов

Изложбата беше съвместна, но главно посветена на него, защото към картините му прибавих много негови портрети, правени от мен и единствената скулптурна глава. Бях много щастлив да усетя неговото тихо задоволство. Тук показвам един от портретите му във фрагментарен стил, изцяло в сюжета на изложбата. Благодаря за организацията в „Арте“ на още един Ивановден.“ С вълнение сподели художникът. А с присъщото му чувство за хумор отбеляза, че са много хубави изложбите на рождени или именни дни, защото авторът очаква подаръци, а посетителите – почерпка. Всички са щастливи, особено картините, че не се опитват да ги разглеждат…Типично в неговия неподражаем стил.

 Във въведението си към изложбата проф. Георги Каприев, философ пише: „В новата графикатурна спирала, синтетичната графикатура, личният императив на Иван Газдов: „Цялото произведение – само от автора“ е изпълнен радикално. Което се вижда тук, подчертава той, го няма в природата. Хората и кучетата, телата, лицата и листата не са хора, кучета, тела, лица и листа.

Георги Каприев, снимка: Стефан Марков

В синтетичната графикатура образът отрича наименованието си, той не е реалистичен: добива нова форма, издигаща силата на внушението в степен. Синтетичните графични изображения на Газдов са концептуален и естетически ребус в ключа на лулата. Лулата на Магрит, разбира се. Налице е чисто персонална графика, изявяваща безмилостно стегната, сбита, сведена до сухо вещество чиста естетика. Детайлите в композициите са с все по-малко, но все по-мощен е синтезът. Логиката му клони към колапсиране: към черното петно. Газдов няма да отиде до там. Два са противодействащите фактори: свободата и любопитството. Тоталната концентрация, сгръщането до точка премахва границите на свободата. А на него те му трябват. За да може свободно да ги прекрачва, воден от неистовото си любопитство за уникалното на хората и нещата. Колапсът е невъзможен.

При Газдов важното не е нарисуваното, а излъчваното. Изображението е примамка за поглеждането в загадката, за навлизане в загадката на битието: нейно познаване, което я прави все по-загадъчна, все по-дълбока и значима. От този хоризонт се вижда плътността на афоризма, произведен от Борис Димовски: „Графикатурата е тъпанът в оркестъра“. Тъпанът задава ритъма (той е сърцевината на графикатурата), но и сепва междувременно задрямалите. Събужда ги. Такова именно събуждане е и изключението в тази изложба: неграфикатурният „Двоен портрет на Ивайло Петров“. Важна тук не е техниката, тя не е новост при Газдов.

От изложбата в галерия "Арте", 2023, снимка: Стефан Марков

Важен е поклонът към навярно най-силния български романист, от чието рождение се изпълват сто години на 19 януари. / По този повод  същия ден в Столична библиотека от 18 часа се открива изложба с картини на писателя. / Не е възможна безпаметна култура, няма безпаметна креативност. Паметта – още едно място на съпротивата срещу колапса.“

В този контекст проф. Георги Каприев говори и при откриването на изложбата. Те двамата с проф. Иван Газдов водят своя дългогодишен диалог между художник и философ с пристрастия и познания за изкуството, не само визуалното. „За мен графикатурата е над 30-годишен колосален труд с 16 цикъла и около 400 работи. Но за хората, запознати само със заглавието, нещата изглеждат елементарни, като комбинация между графика и карикатура. Затова обяснявам, че втората част на наименованието не е карикатура, а „тур“, път“. Това каза преди време проф. Иван Газдов в един изключителен разговор за „въпреки.com“ с проф. Георги Каприев, в който става дума за изкуството, пътя и други важни неща от живота и, за който Иван Газдов с присъщото си чувство за хумор и самоирония отбелязва:

От ляво на дясно: Гергана Борисова, Иван Газдов, Олимпия Петрова, съпругата на Ивайло Петров и Георги Каприев, снимка: Стефан Марков

„Проф. Иван Газдов с голямо смущение отговори на въпросите на проф. Георги Каприев, защото те са по-съдържателни от отговорите“. /целия разговор може да прочетете тук /

Припомняме, че в началото на 2017 проф. Иван Газдов направи не една, а две изложби. Първата в галерия „Арте“ по повод Ивановден, а втората през февруари в Националната галерия - това само по себе си вече бе събитие. Защото професорът, строг и сериозен по лице, но весел по сърце, никак не обича студа. Създателят на графикатурата /ГРАФИКАТУРА®, запазена артистична марка за Европа/ е ироничен към себе си и към света. Заиграва се и с „народностното”, но и с класическите образци на изкуството. Въпреки, че както каза в разговор за „въпреки.com” преди време по повод своята 70-годишнина, винаги се е отнасял сериозно към всичко, което прави. /този разговор от 2015 година може да прочетете тук  /

От изложбата на Иван Газдов в Националната галерия, 2017, снимка: Стефан Джамбазов

Изложбата в Националната галерия беше озаглавена „Иван Газдов в Националната галерия или: Ретроспектива; или: Вълшебното графично пътешествие; или: Gazdov Global Graphics. Каквото и да си бяхте избрали от тези наименования щеше бъде основателно за представителната изчерпателна изложба на неговото тогава повече от 50-годишно разнообразно творчество. А годините са вече повече. Тогава при откриването на голямата му изложба той каза в неговия сериозно - шеговит стил: „Какво да се прави, времето така се е засилило, че колкото и да рисувам, май няма да мога да го изпреваря. Но поне мъничко го застопорявам върху листите. В тези показани тук 142 работи е спряно не само времето за тяхното физическо създаване, а и не знам точно колко време за тяхното измисляне. Изложбата се нарича „Ретроспективна” с основание, но по - ми допада да е „Репрезентативна”, наистина представителна, защото има и много непоказвани работи:  новият „Жив цикъл” по работи и в чест на Шарден и истинският хит на експозицията – 54-те рисунки от старите години.

От изложбата на Иван Газдов в Националната галерия, 2017, снимка: Стефан Джамбазов

Ама много старите години, от там, откъдето е започнало „Магическото графично пътешествие”. От 1954-та година, когато едвам научил се да пиша, подписвах с писалка и перо големи есенни листа и гордо ги носех на дядо ми - легендарния ямболски лекар с първия рентген в Южна България, военният доктор от Балканската война, човекът, спасявал стотиците бежанци, набутани в хангара на дирижабъла „Граф Цепелин” край Ямбол. А той ми казваше загадъчните думи: „Какво е това, ти да не си Ван Донген!”  Това „вандонген”, слято като една дума, ме изпълваше с неяснотата си, както сегашното „издислав”“. Но уточни тогава, че като поотраснал и вече ученик в Художествената гимназия, дядо му му разказал, че като студент в Нанси, във Франция, се запознал с един млад художник, негов връстник, наречен Ван Донген, който по-късно станал известно френско величие. /за тази изключителна изложба на Иван Газдов може да прочетете тук /

Снимка: Стефан Джамбазов

Въпреки усложненията, през 2020 г. излезе обемният Graphicature – complete catalogue, както и книжката Иван Газдов представен от Георги Каприев /изд. НДФ “13 века България” - б.р./, успя да нареди изложбата „Черни докосвания“ в галерия „Сан Стефано“. Тя се вписва в над 50-те самостоятелни и над 150-те колективни твои изложби, а те – в реда на над 20-те книги от и за него. Още първата му изложба, обаче, през 1970 г. в Клуба на Художествената академия, е запечатана преди откриването ѝ (учи „Плакат“, а стартира с „Рисунки и илюстрации по Шекспир“) и дълго след това системно е недопускан до публично представяне. Но той продължава свръх-интензивно да рисува и търси.

От изложбата на Иван Газдов в галерия "Сан Стефано", 2020, снимка: Стефан Джамбазов

За Иван Газдов може да се говори много. Писали сме за много негови изложби. Като преподавател и художник го споменават не само ценители, но и много негови ученици в Художествената академия. Включително и Теодор Ушев, който е бил негов студент и препоръча на младите аниматори да учат плакат в Националната художествена академия, където преподавател е и Иван Газдов. Но той не е само художник. Неговото перо е изключително интересно и провокативно. Въпреки, че в живота е много строг и сериозен. Но чувството му за хумор е непресъхващо. И при откриването на  тридневна си блиц изложба в галерия „Арте“, както я нарече тогава през 2021 година за Ивановден, каза, че е една тунджанска мида (роден е в Ямбол на 2 ноември 1945 г.). Оказало се, че имало такива миди, но те не били за ядене, а за стръв. И неговата изложба била такава.

Иван Газдов, 2017, снимка: Стефан Джамбазов

А за това дали има чувство за хумор /в което сме убедени/ ни е отговарял в разговор с него във „въпреки.com”: „Не знам дали имам, така казват. Това ми е много странно, защото винаги съм се отнасял много сериозно към всичко, а то излиза, че нещо играеш. Донякъде е така. Все пак, ако човек не се отнася сериозно към всичко, нищо няма да направи”. И продължи: „Тия глупости „не се отнасяй сериозно”, „бъди ироничен”, но когато седнеш да работиш как да не си сериозен. Часове наред стържа. Един контур на тези графики, който огражда петното е с молив и с гума. Той се мести дълго време, докато стане тази идея. И то кога става - когато аз реша, че става. Няма формула. И всичко това не може да бъде несериозно. Няма момента на игра, това цапане, което разрушава напредъка. Така че работите са правени бавно, упорито и стабилно и ако накрая има някакъв хумор ми става приятно, защото знаеш, че хумор в живописта почти няма. Много лесно се прави отрицателното, навсякъде не само в живописта - и в пиеси, и във филми, то сега и преобладава. Отрицателното преобладава, а хумористичното е рядко”, каза Иван Газдов за своята работа, тогава.

От изложбата в галерия "Арте", 2023, снимка: Стефан Марков

Изложбата в галерия „Арте“ продължава до 20 януари. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов и Стефан Марков

[vprki]

Иван щедро ни дарява с вечност... дарява ни с обещанието на камъка

Иван и камъка – звучи като име на филм. Филмът за живота на Иван Русев /на снимката/. За скулптора, който заживя с камъните, отиде при тях на кариерите, на върха на планината над Илинденци...за да ги чува как дишат, как мълчат, как кънтят и стенат...! Написа за изложбата на скулптора „Бяло“ – скулптури и рисунки в галерия „Арте“ проф. Станислав Памукчиев.

Няма друг български скулптор, който така дълбоко, органично да се е вградил в тайната на камъка, да е освободил неговата феноменална сила.

От изложбата в галерия "Арте"

 „Бяло“, така е наречена тази камерна изложба в галерия „Арте“. „Бяло“ е фрагмент, бяло камъче, извадено от огромните канари, планини от камък, които Иван пренесе през времето, пренесе през българската скулптура...„Бяло“ като наричане, като писмо за Вечност!

Бялото, както и черното е Нецвят, в който изчезва света – сетивата ослепяват за видимото и се разбуждат отново в интуициите за безвремие и безграничност, в усещането за невидимото присъствие на неназовимото, в усещането за свобода.

 От изложбата в галерия "Арте"

Белите камъни на Иван затварят и отварят пространства, пространства, в които времето спира. В неизброимите процепи, отвори и дупки, обречеността на изтичащото време е заглушена от откриващият се трансграничен хоризонт на безвремието. Хоризонт на метаочакване и метасбъдване.

Иван в своята усилна, всекидневна работа, превърна монотонния рутинно повтарящ се труд на дълбаене в камъка, в хипнотичен авторитуал, ритуал на себеразкриване в интуициите за дългото време, за Голямото митологично време, в което началото и краят се завъртат и събират в безкрая!

От изложбата в галерия "Арте"

Иван щедро ни дарява с вечност... дарява ни с обещанието на камъка.

Това емоционално, изпълнено с обич и възхита слово проф. Памукчиев прочете при откриване на изложбата на 18 юни. А за нея галеристката Гергана Борисова каза развалнувано: „Ето, че доживях Иван да има самостоятелна изложба в „Арте“. Иван влезе в едни камерни форми. Ние много добре познаваме мощните му изяви, с големите формати, могъщите проекти, които вече много години следим и знаем…“ Иван Русев е участвал в групови изложби в „Арте“, но сега това е първата му самостоятелна. Само ще припомним участието му в прекрасната експозиция в пространството на галерията юни 2022, посветена на академик Светлин Русев (1933-2018) , когато приятели почетоха рождения му ден с изкуството си.

Станислав Памукчиев, Иван Русев и Гергана Борисова при откриването изложбата в галерия "Арте"

Парадокс или не проф. Станислав Памукчиев, който заедно с Иван Русев участва в избора на творбите за изложбата, е автор и на въведението към експозицията в „Арте“ като предварително представяне. Публикуваме и него. Заслужава си не само, защото е различно…

Иван Русев е от яркото поколение, което навлезе в началото на 80-те години, във време на стремително разширяващи се формални и съдържателни граници. Неговите пластически открития се вписват и до голяма степен изразяват колективната енергия на разкрепостяване, на търсене на нови пътища, на постигане на високия резултат на една втора вълна неомодерност. Творческата виталност на Иван Русев, заедно с откритията на скулптори, като Емил Попов, Ангел Станев, Константин Денев, Стефан Лютаков, Зиятин Нуриев, белязаха новата българска скулптура.

Част от „Арт център Илинденци“

Концептуализираният пластицизъм на Иван Русев разкри структурната, естетическата и символна дълбочина на пластическия материал. Камъкът освободи своя енергиен заряд, пластическа сила и психологически актив на въздействие. Иван дълбае, копае, открива проходи в камъка, чува неговите звуци, вижда светлината в него. Иван уверено навлиза в камъка, подчинява го и му се подчинява, вчувства се в енигматичността на неговата тайна. В множеството ритмично повтарящи се отвори, процепи, ниши, свещеното и ритуалното изплуват и разбуждат културна и родова памет, раздвижват устойчиви базисни архетипни конструкти в нашето съзнание и колективно подсъзнание.

От изложбата в галерия "Арте"

Програмната ориентация на тази скулптура търси следите на Дългото време, на Голямото митологично време–безвремие. Търси следите, по които е минало човечеството, оставяйки духовен белег върху тялото на материята. Скулптурната археология на Иван Русев открива и пази историческа, културна и духовна памет, памет за изначалното.

Скулптурата на Иван Русев респектира с размаха на творческа решимост и свобода. Но това не е просто тонове преодолян камък, а мащабът на разгърнат творчески обем, на концентрация в извличане на онази невидима психическа и духовна енергия, която придава на мъртвата материя естетическа и духовна сила.

Станислав Памукчиев и Иван Русев при откриването на изложбата в галерия "Арте"

Изложбата на Иван Русев в галерия „Арте“ е част от събитията по повод 70-та годишнина на автора, роден на 1 юли. На 4 юли в галерията на СБХ на „Шипка“ 6 ще се открие голяма колективна изложба „Самоопределения на скулптурата“ във връзка с юбилея на художника. Чест и радост е да представим един от най-оригиналните и разпознаваеми скулптори на нашето време. Камерната експозиция в „Арте“ включва 11 бели каменни пластики, около двадесет рисунки във вътрешното пространство на галерията и няколко по-големи скулптури в откритото пространство на галерията. Обединяващото е белия цвят на камъка и мощната творческа енергия на автора. Тази изложба е малка част от големия артистичен път на Иван Русев преминал през множество участия в художествения живот у нас и в чужбина, много награди, мащабни проекти ( „Арт център Илинденци“), живот отдаден на камъка - отговорно и смислено.

За изложбата в СБХ Иван Русев подготви  проект, фокусиран върху базисните условия на скулптурата. Той избра да покани малка група автори от различни поколения, които споделят отстранено наблюдение към себе си и изследват изкуството като форма на мисловни действия, подчертаващи процеса на самоопределяне на творческия акт. Проектът „Самоопределения на скулптурата“ търси и описва нов вид пространства в изкуството на скулптурата. Авторите в изложбата представят художествени стратегии с акцент върху процесите на самоопределяне на ниво автономна мотивация и вътрешно регулиране на границите на изкуството. Куратор е проф. Петер Цанев с участието на Галя Благоева, Габриеле Бергер, Димитър Николов, Елена Иванова, Ивайло Аврамов, Кирил Кузманов, Петер Цанев.

Валентин Старчев и Иван Русев при откриването на изложбата в галерия "Арте"

В годините много сме писали за Иван Русев, разговаряли сме за българското изкуство, за мястото му в публичната среда и винаги сме го откривали, като че ли отново и като забележителен творец, и като светла, свободна и неуморна личност. Имали сме възможност със Стефан Джамбазов (1951-2021) много пъти да посещаваме Скулптурния парк и да наблюдаваме как расте. През пленерите и скулптурите пръснати по хълма, през Форума и Мраморния град, който продължава да се изгражда, за да се стигне сега до своеобразната галерия от живописни творби в Творческия дом на Арт центъра. Стефан Джамбазов е автор-режисьор на документалния филм „Прости форми“ (2004), посветен на скулптора.

Павел Койчев, Станислав Памукчиев и Иван Русев при откриване на изложбата в галерия "Арте"

Припомняме, че Иван Русев стана първият носител на възродената след 34 години Национална награда за скулптура „Академик Иван Лазаров“ ноември 2021, която му беше връчена в ГХГ „Владимир Димитров-Майстора“. В щастливия момент от наградата, споделен с колеги и приятели си приказвахме с него в автобуса на връщане към София. Припомняхме си заедно дългите години на приятелство, на общите ни преживявания от незабравимите срещи с изкуството му, за обичаните ни хора, които не са вече на Земята…

„Бях студент, но вече бях привлечен от камъка и беше естествено да отида на кариерите в Илинденци. И това, което видях беше Египет, наистина! Хората, които работеха там не си даваха сметка, че работят все едно на пирамидите в Египет“. Сподели тогава Иван, а за себе си бе категоричен: „Щастлив съм от моята свобода в това, което правя. Никой не може да посегне на тази моя свобода от години. Дори и да правя поръчки, те не са паметници в този изтъркан вид, който познаваме. Дори и когато ми се случи да приема една поръчка отстоявам свобода си!“ /целия разговор във „въпреки.com” може да прочетете тук/.

На финала на този текст в предчувствие за изложбата „Самоопределения на скулптурата“ , която се открива на 4 юли ще цитираме думите на председателя на СБХ Любен Генов за Иван Русев при връчването му на Националната награда за скулптура „Академик Иван Лазаров“:

От изложбата в галерия "Арте"

„Знам за този скулптор, че той може да превърне камъка в пространство, във въздух дори, светлини и сенки. Може да го превърне в музикален звук, дори може да го накара да потече като река, която да слее далечното хилядолетно минало с настоящето и бъдещето.“

Някога академик Светлин Русев каза за него: „Той владее пластичната форма в нейния емоционален израз, разбира вътрешното движение на масите и плановете като организации и енергия на пространството, а пространството строи като територия на духа. Откъртен от тялото на природата като груба и сурова материя мраморът е върнат към живота и любовта на скулптора от една дълбока човечност изтънчена пластичност.“

От рисунките на Иван Русев в галерия "Арте"

Изложбата „Бяло“ в галерия „Арте“  на Иван Русев продължава до 5 юли. В нея ще откриете невероятните рисунки на скулптора, друг негов обичан и съвършен свят на изключителен артист! ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[mihaylovblog]

31.01.1983 г. – премиерата на българския игрален филм "Баш майсторът началник" на режисьора Петър Б. Василев, по сценарий на Атанас Мандаджиев. Оператор е Крум Крумов. Музиката във филма е композирана от Атанас Косев. В ролите: Кирил Господинов, Валентина Борисова, Юрий Яковлев, Любомир Фърков, Мария Стефанова, Веселина Николаева, Пенчо Петров, Валентин Русецки, Сашка Братанова, Георги Кишкилов, Стоянка Мутафова, Георги Георгиев, Иван Григоров, Найчо Петров, Владимир Давчев, Теофан Хранов, Елизабет Карагеоргиева, Гергана Кофарджиева, Антон Горчев, Ясен Василев и др. Снимка: „Баш майстора завинаги“, Веселина Господинова

[mihaylovblog]

31.01.1983 г. – премиерата на българския игрален филм "Баш майсторът началник" на режисьора Петър Б. Василев, по сценарий на Атанас Мандаджиев. Оператор е Крум Крумов. Музиката във филма е композирана от Атанас Косев. В ролите: Кирил Господинов, Валентина Борисова, Юрий Яковлев, Любомир Фърков, Мария Стефанова, Веселина Николаева, Пенчо Петров, Валентин Русецки, Сашка Братанова, Георги Кишкилов, Стоянка Мутафова, Георги Георгиев, Иван Григоров, Найчо Петров, Владимир Давчев, Теофан Хранов, Елизабет Карагеоргиева, Гергана Кофарджиева, Антон Горчев, Ясен Василев и др.

[mihaylovblog]

31.01.1983 г. – премиерата на българския игрален филм "Баш майсторът началник" на режисьора Петър Б. Василев, по сценарий на Атанас Мандаджиев. Оператор е Крум Крумов. Музиката във филма е композирана от Атанас Косев. В ролите: Кирил Господинов, Валентина Борисова, Юрий Яковлев, Любомир Фърков, Мария Стефанова, Веселина Николаева, Пенчо Петров, Валентин Русецки, Сашка Братанова, Георги Кишкилов, Стоянка Мутафова, Георги Георгиев, Иван Григоров, Найчо Петров, Владимир Давчев, Теофан Хранов, Елизабет Карагеоргиева, Гергана Кофарджиева, Антон Горчев, Ясен Василев и др. Снимка: „Баш майстора завинаги“, Веселина Господинова

[vprki]

Сузана Николова: Румен Скорчев е явление още от студентските си години

 „Изкуството на Румен Скорчев е личностно преживяване на едно интимно пластическо пространство - разрушено и достигнало до нас в една нова структура, в която живописната форма, емоционалното значение на цвета, графичната култура и рисунката я превръщат в своеобразна вселена, в която реалното и иреалното, видимото и невидимото, живеят в пластическото законодателство на автора.“ Пише Светлин Русев през октомври  2015 г. по повод кончината на големия творец.

Румен Скорчев е роден на 7 октомври 1932 година и умира на 6 септември 2015 година. В София две забележителни изложби, много различни, са посветени на многообразното му изкуство. Националната художествена академия представя юбилейна изложба „90 години от рождението на Румен Скорчев“ в  негова памет, която продължава до 7 октомври. А в галерия „Арте“ експозицията включва няколко живописни платна на Румен Скорчев и около 15 графики, собственост на семейството на художника. На изложбата в галерия "Академия" куратор е изкуствоведката Сузана Николова, която е и негов изследовател. На откриването на изложбата в галерията на НХА беше представена и нейната  монография „Визуалният език на Румен Скорчев“. За реализирането на изданието основен принос има Националният дарителски фонд „13 века България“, както и „Стови 1“ ЕООД  и НХА (Програмата за научната и художествено-творческата дейност на Академията за 2022).

На откриването на изложбата в галерия "Академия": Сузана Николова, зад нея Ели Скорчева, проф. Свилен Стефанов

В галерия „Академия“ са представени живопис, графика, илюстрации и рисунки, обхващащи целия творчески път на художника. Румен Скорчев. През 1964 г. завършва специалност „Илюстрация“ в Художествената академия при проф. Петър Чуховски и проф. Веселин Стайков. От началото на 70-те години участва във всички общи художествени изложби у нас, както и в международните биеналета във Флоренция, Краков, Биела и други. От 1977 г. ръководи ателие в специалността „Илюстрация и художествено оформление на книгата“ в Националната художествена академия. От 2009 г. е академик (действителен член на Българската академия на науките). Румен Скорчев е илюстрирал над 200 книги по класически литературни произведения на Пушкин, Яворов, Лорка, Омар Хайям, Петрарка, Бодлер и много други. Няколко поколения деца са израснали с илюстрации в книгите на Братя Грим, Карел Чапек, Асен Разцветников. Най-значимите му постижения в тази сфера са представени в изложбата.

От цикъла "Закуска на тревата" в галерия "Академия"

В експозицията са включени живописният цикъл „Закуска на тревата“, илюстрации към „Рубайят“ от Омар Хайям, „Приказки“ на Братя Грим, албум с авторска поезия и рисунки на Румен Скорчев и други. Академик Румен Скорчев е удостоен с над 40 международни и национални награди. Негови творби са притежание на Националната галерия, София; Софийска градска художествена галерия; Галерия „Уфици“, Флоренция (Италия), Галерия „Албертина“, Виена (Австрия), Музей „Виктория и Алберт“, Лондон (Англия), Национална галерия, Вашингтон (САЩ), Национална библиотека на Франция, Париж, Музей за изобразително изкуство, Кюрасао (Холандски Антили) и много други.

Припомняме, че последната изложба приживе на Румен Скорчев "Сянката и светлината" бе също в галерия „Академия“ през април 2013 година. Водещата снимка на публикацията е от тогава.

Традиционно вече от няколко години Гергана Борисова, галеристка на „Арте“ представя изложбите в гостоприемното ѝ пространство с разговори за творчеството на показваните художници. За изложбата на Румен Скорчев тя беше поканила Сузана Николова и съпругата му Ели Скорчева. Публикуваме час от казаното от тях, защото то изключително важно и стойностно представя забележителния художник.

От изложбата в галерия "Академия"

„В студентските си години Румен Скорчев прави много силно впечатление на състудентите си, защото той е човек с много ярко присъствие. В НХА той вече е малко по-зрял от своите колеги, защото има едно инженерно о��разование преди това в Лесотехническия университет, специалност „озеленяване“, както се е наричала тогава. В Академията той е с много осъзнат избор. Скорчев работи много активно с големите български издателства още като студент. Става явление още тогава. Негови състуденти са ми разказвали, че с нетърпение са очаквалиочакват неговите следващи илюстрации. Тази негова значимост продължава през целия му живот. Той е един от най-изявените български художници от втората половина на ХХ век в областта на графиката, на илюстрацията, а в по-късните си години и на живописта. Рисунката, разбира се, го съпътства през целия му творчески път. Той е един от авторите, които представят България извън пределите на страната ни на многобройни биеналита, триеналета и всякакви форми на графиката, илюстрацията и рисунката. Вписан е в почетния списък „Ханс Кристиян Андерсен“ за илюстрация. Благодарение на неговите международни контакти и много млади български художници започват да представят произведения в чужбина.

Румен Скорчев

Той е един от българите, които са допринесли много за авторитета на България.Той е и професор н НХА и учител на стотици художници, които с голямо уважение говоря за него. Оставя много значителна следа в българската култура. Самият факт, че ние толкова активно работим по неговото творчество и продължаваме да правим изложби, които са толкова много посетени, интересът към тях е голям от всякакви възрастови групи. Румен Скорчев е много адекватен като личност, като автор, като интелект, космополитна личност. Не остава в 70-те или 80-те години като начин на мислене. Той непрекъснато беше в течение на всичко, което се случва в съвременните музеи по света. Това се дължи и на неговите дъщери Деница и Росица Скорчеви, които са колеги и живеят в САЩ. При него нямаше никакъв риск той да остане в друго време и заради непрекъснатия му стремеж към самоусъвършенстване. За него беше характерно, че нямаше разпиляност, прекалена творческа разхвърляност,  беше много самодисциплиниран човек, много изряден, работлив. С голямо възхищение съм наблюдавала това, което е и може би една от причините за неговата огромна продуктивност. Това са стотици произведения – само в Националната галерия има над 300 дарени творби. Илюстрациите към най-известните книги, които той е илюстрирал – българска и световна класика, огромно количество графики, рисунки и живопис.“ Казва Сузана Николова като негов изследовател и продължава:

От изложбата в галерия "Академия"

„В галерия „Академия“ на НХА се откри изложба по повод 90 години от рождението на Румен Скорчев, която включва живопис, рисунки, графика и илюстрация и представяме книгите, които са посветени на неговото творчество. Изложбата предизвика доста изненади в публиката, защото хората, като че очакваха да видят повече графика, повече графични техники, повече илюстрация, а ние ги изненадахме с една голяма форматна живопис, с едни огромно диптиси и триптиси. Тя показва различни сфери на работа, тъй като Румен Скорчев е един артист. Не е добре да го вкарваме в някакво определение, много тясно – графика, илюстрация и т.н. Изложбата е интересно съпътстващо събитие с откриването на учебната на 26 септември година, защото студентите ще могат да разгледат тази много полезна и ценна изложба.

От изложбата в галерия "Академия"

А експозицията в галерия „Арте“ е съвсем различна, от това, което сме показали в Академията, защото тук се представя един много важен цикъл на Скорчев „Кутията на Пандора“, литографски цикъл, който е много цветен, много запомнящ се, много експресивен и за пореден път показва, че това една работа да бъде графична, не означава, че трябва да бъде черно бяла. Съществува широка заблуда, че графиката е непременно черно бяла. Професионалистите и хората, които се занимават с изкуство знаят, че това далеч не е така. Цикълът „Кутията на Пандора“ е много съществен за творчеството на Румен Скорчев, защото тук той е много цветен, много свободен. Повечето от композициите са на границите на абстракцията.

Пейзажите на Румен Скорчев в галерия "Арте"

Много интересен е и цикълът „Цирк“, който се състои от три части. За мен той е от високите постижения на Румен Скорчев в литографията. А в живописта произведенията, които са представени в галерия „Арте“ са съществени за неговото творчество. Тези човешки фигури, легналите жени, пейзажите, които са голяма рядкост за него, е важно да се видят, защото живописта не е многобройна в неговото творчество.“

Тя е категорична, че „Румен Скорчев има собствен разпознаваем стил, който е много различен в различните му сфери на работа. В илюстрацията, в графиката, в живописта той е коренно различен, но е много разпознаваем. Няма как да бъде сбъркан с друг художник. Има десетки последователи, които са научили много от него – не само негови студенти от НХА, а хора, които се занимават с изкуство и имат интерес. Възхищават се на неговото творчество.“

Авторска стихосбирка на Румен Скорчев

Съпругата му Ели Скорчева разказва, че те са живели заедно 56 години и семейството винаги е било подкрепа за него. Но животът му винаги е бил една борба още от ученическите години, когато рисува карикатура на Сталин. Има и много парадокси – кандидатства архитектура, не го приемат, защото му пишат двойка по рисуване… „Графиката, особено когато илюстрираше поезия, предаваше я чрез графични техники. Беше нещо ново в илюстрацията. Последните си години започна да работи повече живопис. Започна да прави много цветни литографии, които са главно тук в изложбата. Той беше много трудолюбив човек. Всеки ден правеше рисунки, до последните си дни той рисуваше.“ Дори последната му голяма рисунка е довършена от дъщерите му…

Ели Скорчева на изложбата в галерия "Арте"

Припомняме, че в края на 2019 година  при честването на 50 години от учредяването на наградата за поезия на името на Владимир Башев /1935-1967/ за автори до 32 години част от събитието бе и представянето на книгата „Искам да те нарисувам“ от Владимир Башев с рисунки на Румен Скорчев на Издателство „Хемус груп“, представена от проф. Вера Ганчева /1943-2020/, неговата съпруга. /може подробно да прочетете във „въпреки.com” тук . /

Изданието е прекрасно и това, което каза тогава съпругата на забележителния ни художник Румен Скорчев - Ели Скорчева, сама е подбрала рисунките, е не просто доказателство, а осмислено преживяване какво ни дават големите в изкуството: „Румен Скорчев е илюстрирал повече от 200 книги за деца и за възрастни. Може би 1/3 от тях са поезия. За съжаление, приживе творческите пътища на Владимир Башев и Румен Скорчев не успяха да се срещнат. Поетът много рано си отиде и затова много се зарадвах, когато Вера Ганчева ме покани да участвам в създаването на тази книга и след толкова години ние срещнахме поета и художника. Румен много обичаше поезията, много обичаше да прави даже и домашни книги. Така направи „Пътешествието“ на Бодлер, „Химн на слънцето“ и една малка книга с любими поети. В тази книга са Емили Дикинсън, Чезаре Павезе, Карл Сандбърг, Фернандо Песоа и Владимир Башев. Ясно е къде той поставяше поезията на Владимир Башев. Той самият пишеше поезия. Последните му стихове са от 1994 година. Румен казваше : „Рисунката, това е поезията в изобразителното изкуство!“.

Рисунка, маслен пастел

И тук отново ще цитираме Светлин Русев, чиито думи са публикувани във въведението към изложбата в галерия „Арте“: „Който познава, разбира и обича езика на пластическото пространство и форма - знае какво е Румен Скорчев за движението и самоосъзнаването на българското изкуство като израз на сложни и дълбоки внушения, изкуство на изтънчена поетика и изящна пластичност, и преди всичко като духовна територия върху която израснаха и се развиха едни от най-изящните и красиви цветя на българската пластическа култура.“ ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на НХА и Стефан Марков

[vprki]

Споделената обща платформа по различни пътища на Емил Попов и Станислав Памукчиев

„Нашата дружба, нашето взаимодействие е от много години. То не е просто колегиална връзка и не е просто да се събираме по формална причина или някой куратор да ни събира насила в колективни проекти. Във времето се укрепи като нещо, което иска да се възпроизвежда, само храни себе си от енергиите, които се пораждат“ Казва художникът и преподавател в НХА Станислав Памукчиев по повод съвместната им изложба със скулптора и също преподавател проф. Емил Попов в галерия „Арте“.

Изложбата е с две художествени лица „Ева“ – скулптура на Емил Попов и „Протоси“ на Станислав Памукчиев. И тук ще отворим скоба, за да уточним, за да оценим и поздравим галеристката на „Арте“ Гергана Борисова, че освен хубавите изложби в you tube канала на галерията, на интернет страницата ѝ и във фейсбук с видео ни въвежда в изложбата с диалог между интересни хора и авторите. Но за тази изключителна експозиция тя „оставя“ двамата ѝ автори съвсем не да представят съвместната си великолепна изложба, а заедно, всеки по своему да изрази смисъла на присъстващите творби или по-скоро тяхното разбиране за света и изкуството в този наш почти обезумял свят. Не влизат в клишета, а и те двамата това не го умеят чуждо им. Ще се позволим да предадем част от техния разговор, който е по скоро сакрален диалог с техния АЗ, но не съвсем, а с ТИ, който разбира другия, независимо, че са различни, но са заедно в един дълъг път, започнал някога, когато, може би, ги е нямало и ще продължи, когато няма да ги има…

Но да продължим с думите на Станислав Памукчиев: „Споделяме една обща платформа, независимо, че всеки влиза в това пространство по своя си начин и от различни места.

Емил Попов/л/ и Станислав Памукчиев /д/ на общата им изложба "Начала" преди години в галерия "Арте", снимка: Стефан Джамбазов

Предистория на тази изложби са много други, те са вече 7-8. Първата ни беше 1991 година в галерия Софияпресс и аз бях изключително приповдигнат, защото за мен винаги е било много висока проба, не става дума само за колегиалност, за респект. Става дума за вътрешно приемане, за интимно споделяне, за дълбоко душевно споделяне. А, за да стигна до тази първа изложба съм си мечтал още 10 години преди това. Точно завършвах Академията 1980 година и на Национална младежка изложба Емил извади една мъжка и една женска фигура. Още тогава ми се отключиха пространства. След като бяхме наситени от сюжетна пластика, от тематична пластика, от паметникарска пластика изведнъж се появи тяхната вълна – един път с белега на освободена форма и малка пластика, второ – път към обобщение. Изведнъж се появиха мъжът и жената – Адам и Ева вървят отначало. Това са неща, които на мен са ми свършили много работа, в буквален смисъл. Емил ми е помогнал много в това отключване към голямото измерение и другото отключване – през форма. Аз жертвах най-сладкото на живописта заради идеята за форма и идеята за повърхнина на структурата като материя. Все неща, които са от арсенала на скулптурата, така стана, че и най-добрите ми приятели, най-доверените ми приятели са много повече от скулпторите, отколкото от живописците. Така че, за да се срещнем сега за пореден път има дълги години на шлифоване, дълги години на допускане на много съкровено, интимно преживяване на обща територия. Не става дума само за формални белези.“

Емил Попов: Станислав казва такива горещи думи за мен. Нашето сътрудничество е наистина вече многогодишно. Първата му поява в общите изложби, а те бяха тогава агорите на културния живот в България / уточнява, като възкликва с възхищение и стиска юмруци/. Идва човек, който ти е топъл, директно прави късо съединение, директно се забива в пространството, започва се нещо. Аз много пъти съм му го казвал и съм го обявявал, когато са ме питали. Аз не правя разлика между първите работи на Станислав и сегашните.

От изложбата - творба на Станислав Памукчиев, снимка: Стефан Марков

Защото виждам една цялост на личността, което включва първо това, което е вътре в тебе – дълбинната част, невидимата част на айсберга. Това е най-силното, което ни сближава. Мисля, че и двамата харесваме думата „дълго време“, и двамата се интересуваме от притчата по много различен начин, използвайки я. Към сегашната изложба – тази космополитна форма при Станислав, тази уникално пластична магма, която той включва в притчата, но тя действа като универсална. Докато аз я вземам от улицата в най-баналния ѝ вид от чаровния образ на моите внучки, които са бъдещите Еви до тази уморена, жената, през която животът е минал. Хванах се за неговото заглавие, защото при Станислав има един по-академичен изказ, докато аз вкарвам с улична терминология и с неща, които на мен ми вършат работа като някакви преразкази, може би, като някакви етюди, отсечки, които ми остават услужливо в главата. И сега като казваш протоси, аз си викам какъв по-голям протос от Ева, нали? Без Ева нямаше да има човешката цивилизация, въпреки че тя ни наказа като ни изведе от Рая, но в същото време създаде човешката цивилизация като човечеството, като култура, като богатство на преживявания. А тези неща в картините на Станислав - като видях, лятото как избълва една мощна серия, която видях в Академията във времето на нейното създаване с името протоси, което трябва да е начала, изначалност и т.н. И си викам аз как да се включа с това, което виждам магнитната сила на жените, които минават покрай мене, внучките ми. Тези уморени, отиващи си жени и, разбира се, и ябълката /смее се/.

От изложбата с творби на Емил Попов и Станислав Памукчиев, снимка: Стефан Марков

Купата с ябълката, която очаква и родените сега и тези, които ще се родят като Еви. И тази широта на темата, поне аз държа на този аспект – на дългото време, на нещата, които не можеш да измериш само с днешната форма, с днешната психология, а те ни засягат от изначалото, от самото начало. Не виждам разлика между себе си и първия човек, който е направил Вилендорфската Венера. ( статуетка от периода на праисторията, която изобразява женска фигура с пищни форми. Според археолозите датира от преди около 24 – 30 хилядолетие пр.н.е., през Каменната епоха. Тя е открита през 1908 г. от австрийския археолог Йозеф Сомбати на палеолитното находище край Вилендорф, село в Долна Австрия – б.р.). Психологически и пластически аз не намирам, че има някаква разлика. Никога не мога да я отчета. Това е най-дълбоката ми близост, че и двамата катерим към един и същи връх, може би, по различни пътеки.

Станислав Памукчиев: Това, което ми говориш и повтаряш за дългото време, това ми го даде като понятие Мирча Елиаде (1907-1986, румънски философ, културолог и писател, прочут най-вече с изследванията си върху историята на религиите и индийската култура –б.р.). Голямото митологично време. Ти като казваш за протос - изначалната жена, богинята Майка. Два са визуалните хода на културите – единият през силата на изображението, второто през фигурацията и тази фигурация основно я е държала жената. Точка.Тази Вилендорфската Венера – просто богинята Майка, която е родила в света и е родила света. Всичко е от нея - зависи и плодородието и как племето ще се изхрани. Спомням си бяхме в Тунис, гледахме едни надгробия в Картаген. Първото отроче всяка майка принася в жертва, за да осигури следващото си дете и живота и изхранването на цялото племе. Има съдържание, което е по-силно от смъртта. Животът побеждава смъртта по този начин – дава дан на смъртта, за да живее всичко останало.

Евите на Емил Попов, снимка: Стефан Марков

И тази богиня беше на житото. Тя дава на земята, а земята дава жито. Когато се появи тука /в изложбата/ с тези 15-20 жени, ми изплува в съзнанието едно от преживяванията в Индия. Когато си говорим за прото пространства е онова изначално, което е движило тях. Качило е на една каручка мъжа и жената и с бикове…Всичко това толкова ми напомняше за тебе и толкова много му се радвах. Наистина, това, което е било Е и да се надяваме, че може да БЪДЕ. Независимо, че на хоризонта има много плашещи силуети на това ново време със свръх технологии, с това очакване за тотална трансформация. Много ми се иска това изначално базисно топло човешко, защото това, което каза Гергана /галеристката/ , изложбата пращи от сила, от виталност, от земна сила, от духовна сила, от емоционално преживяване и от духовно качване. Това е мястото, където се срещаме и където заедно го преживяваме като последно усилие за удържане на тези съдържания, удържане на живота в неговата изначална сила.

Емил Попов: Аз се надявам, че това е смисълът на нашите изложби и на нашата упоритост. Наричам го въпрос на вътрешна устойчивост, когато казваш, аз използвам още една дума, която я завирам в паралелното съществуване. Добре, ясно е, че всичко се променя със стремителна скорост в последните години и като тип култура, и като начин на живот, като всички неща, които, обаче, са външната страна на битието. Невидимата част от нашата психика, все пак, почива върху едни много, много десетки хиляди години, които няма как да ги изтрием така /и показва с ръце/. Те съществуват паралелно с другото, с новите открития, с новите променящи със страшна скорост стойностни неща, обаче, аз не искам да приема, че те са враждебно настроени срещу собствения си невидим базис, който е интуицията, която е любимото състояние на човека, като психически феномен. Защото ние, все пак, сме някакво изключение. Не знам защо Господ така е решил да ни дари със знание, с емоции, които са по-различни от другите същества или, може би, ние не знаем достатъчно за психическия живот на другите същества.

Скулпторът, колега и приятел Павел Койчев на изложбата, снимка: Стефан Марков

Но, според мен, е необходимо да се напомня за това съществуване, както си мисля, че този свят ще бъде страшно беден, ако ги няма хората от Калахари, ако ги няма хората от Сиера Мате в Мексико, които продължават да съществуват върху своята простота и, бих казал, съвършенство. Паралелно и то сега. Те не се противопоставят. Мисля, че трябва да се отвори рубрика „Да запазим изчезващите видове, включително и в културата“.

Станислав Памукчиев: Това са последни усилия за запазване, но не само на дълбоките съдържания, които ни завръщат. Аз често съм използвал заглавие на моите работи като „Завръщане“, завръщане, завръщане... Това не е носталгия по някакво минало свършено, а търсене на опорна точка, за да се продължи, за да се намерят проекциите по-напред. Другото е, че живеем в много истерична ситуация, в която всички крещят и никой никого не слуша и не разбира. Ние стигнахме до положение елементарно да не получим съглашение и спокойств��е. И затова са усилията ни с ��мил да намерим онези полета на базисна информация, като можем да се срещнем заедно с това с усещане, че можем да срещнем, да докоснем друг, който не очаква да се срещнем там, да усети, че го носи в себе си и да намери мястото, където можем да се съгласим. Край!

Емил Попов: Толкова са мощни фактите, които могат да ни накарат да се отворим едни към други, ако поискаме да ги чуем, разбира се. Тези дълбоките сигнали – ти обичаш, даже ме покани да говорим за прото пространствата. Имаме едно раждане и едно отиване от този свят, което е много основно. Има едно състояние, най-общо го наричаме щастие, което не можем да го определим какво е това. Сигурно го и няма, обаче, всяко живо същество не само човешките същества го изпитва. Ако ги погледнем малко по-опростено – имам една смешна сцена – съжителство на котката, моята котка с моето куче. И двете получават любов и необходимостта да се чувстват щастливи. Това ни засяга и нас. Има параметри, които са универсално важни за всички.

Емил Попов и Станислав Памукчиев преди години в галерия "Арте", снимка: Стефан Джамбазов

Станислав Памукчиев: Точно така, това е причината ти да стигнеш до знака жена, до първата жена. Това е причината аз да стигна до тези протоси, които са изначалната красота до последния си символ. Недрата са изведени на символно ниво с материала, с който се работи и картините ми повече да приличат на напукана земя, отколкото на живописна структура. Има цвят, но той носи символната част на цвета.

Емил Попов: Станислав използва цвета на изначалната материя. При него се получава една тотална универсална образност, която може да бъде супер модерна живопис и в същото време да носи тези изначални съдържания, не казвам послания, а съдържания, защото това са съдържания, с които той присъства в сегашното време.

Станислав Памукчиев: Кръг, квадрат, кръг в квадрат, спирала, кръст като Тао или Анх, символи на безкрайността, на мъжкото и женското начало – направени с пепел, въглен, пръст, восък, обгорени и опушени, свидетелстват пътя на човека, на неговото духовно изкачване. Ние носим в своите дълбинни структури изначална архетипна памет за тези съдържания. Това е основанието и вълнението, чрез пластическата интерпретация на тези изображения, да търся базисно, комуникативно поле за среща с другите.

Творби на Станислав Памукчиев, снимка: Стефан Марков

Емил Попов. Припомням си какво казва нашият приятел Васил Симитчиев / неговата забележителна изложба е в Националната галерия, Квадрат 500 и продължава до 23 януари 2022/, че нещата ни задават въпроси, без отговори и в това е техният смисъл. Защото още тогава след Сътворението човек е усетил своето безсилие да обедини тези две неща, за които говорим. Но въпросите стоят. Това е смисълът на нашето съществуване – да не забравяме, че въпросите стоят. Те нямат отговори, не е в нашите сили. Може би някъде, някога това овеществяване на тайната ще се случи, а може би е нашият смисъл.

Станислав Памукчиев. Това усилие към дълго време, към задържане, въобще споделям идеята, че изкуството трябва да се занимава с трайните неща, да пренесе през времето непроменливи неща, за да има и по-нататък. Това става все по-актуално, поне за мене, или в нашата връзка на последния ни патос и всяка изложба качва градуса. Тази изложба е камерна, но пак съдържа този патос. Този патос се подхранва, защото враждебна става средата, изключително враждебна.

Емил Попов: От както се знаем търсим да изразим свои образи от дългото време, утаени някъде дълбоко, навътре, неотменно. По своя си начин всеки от нас в нашето днешно (време и място).“

Настоящата изложба е своеобразно продължение на творческата среща на двамата автори от изложбата “Начала́” преди пет години в галерия „Арте“. Скулптурите посветени на „Ева“ и живописните платна от цикъла „Протоси“ са обединени от общите същностни търсения на двамата знакови за българската визуална култура художници, приятели и съмишленици – проф. Емил Попов и проф. Станислав Памукчиев.

Емил Попов и галеристката Гергана Борисова

Не е изненада за повечето от нас, че в изложбата взаимно се обогатяват противоположни подходи – алуминиеви или месингови скулптори в противовес на картини - обекти с въглен, с пепел и дори в цвят. Отбелязва във въведението си към изложбата галеристката Гергана Борисова.

Всеки зрител би открил много дълбинно за себе си представените творби, ако носи в себе си чувствителността за това, което е било, за сегашното ни човешко лутане във всекидневното, за онова, което предстои - непридвидимо и сложно…Авторите талантливо с въображение и смисъл ни водят по този път и към личната ни равносметка.

Изложбата продължава до 29 ноември.

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков и Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Изящният художник Михалис Гарудис на 80 и малко отгоре

Защо се отложи с една година неговата планирана за 2020 година изложба е ясно за всички. За връстниците и приятелите е ясно също и защо именно в България той държи да отбележи тази своя привилегия – да прехвърли осем десетилетия и да се отправи е деветото. Пише за изложбата живопис на Михалис Гарудис в галерия „Арте“ проф. Аксиния Джурова.

Дете на Беломорието, отрано сблъскало се с ужасите на Гръцката гражданска война (1946-1949) и принудително емигрантство (Унгария, България) Михалис носи през целия си живот и изкуство драмата за собствената си идентичност. Не случайно в едно интервю, което взех от него споделя: „По софийските павета си търся собствената младост. Тръгнах от София, стигнах до Солун, но никога не можах да се отскубна от едното място и присадя на другото“.

Изложените платна в галерия „Арте“ разкриват само част от житейския и творчески път на Михалис – от бохемството до драматизма на чужденеца във втората му родина – България, а по-късно и неговата собствена – Гърция. Но не само това, те са продукт на изконните духовни маркери на неговата същност: от включването в картините му на конкретни образи от античността до камъчетата очертаващи се на дъното на морето, изхвърлените на брега дъски, пирони и счупени черупки от миди, органично влезли в композиционната структура на картините му чрез преплитане на похвати от чистата класическа живопис до колажа и обогатяваща се през годините релефна фактура на живописната повърхност.

От изложбата, снимка: Стефан Марков

В изложбата в галерия „Арте“ са включени още два цикъла: „Маслини“ като продължител на една запомняща се от неговото начало картина (70-те години на XX век), омотана във въжета „Нике - Победата“ и „Пеперуди“, тези все по-рядко срещащи се в природата създания, които някога в нашето детство ни омайваха с цветовите съчетания на крилете си. В една от картините на Михалис те са с обгорели крила съвсем не случайно.

И ако тогава в ранните му години колажите от предмети, открити в морето и пясъка отдавахме на страстната му привързаност към морския риболов и свят, то днес, можем да кажем, че тази негова тематика и естетска живопис, извадена от наследството на гръцката античност и Византия, със своята образност и дух е част от драматизма на художника Михалис Гарудис, търсещ между две родини и два народа, носещи общи духовни корени, своята идентичност. Този творчески изказ, примирил дихотомията на неговото съществуване в запомняща се изящна живопис, днес наричаме „стилът Михалис Гарудис“, този който можем да видим в галерия „Арте“.

Михалис Гарудис и Аксиния Джурова, снимка: Стефан Марков

Благодарим на проф. Аксиния Джурова за предоставения текст на „въпреки.com”.

Михалис Гарудис е роден на 20 януари 1940 г. в Елинохори (Димотика), Гърция. Семейството му емигрира в България по време на Гръцката гражданска война между 1946 и 1949 г. През 1965 г. Михалис Гарудис завършва живопис в НИИИ „Николай Павлович“, в класа на проф. Илия Петров. През 1964 г. прави съвместна изложба с Димитър Казаков – Нерон /1933-1992/ в Академията, но три дни след откриването експозицията е свалена по решение на Академичния съвет. Въпреки този опит за съпротива срещу реформаторския тон на изкуството на Гарудис и Нерон, двамата са приети възторжено за членове на СБХ още на следващата година. През 1971 г. Михалис Гарудис организира самостоятелни изложби в София и Париж.

Ранното творчество на Гарудис е свързано основно със живописта – създава натюрморти, морски пейзажи, фигурални композиции с поетични и философски послания. По-късно започва да работи в областта на монументалната пластика и керамиката. В процеса на творческото си развитие Гарудис подхожда все по-експериментално към изкуството. В традициите на българското изкуство името на художника се свързва с хиперреализма в живописта. От 1986 г. Михалис Гарудис живее и работи в Солун. Картини на художника са притежание на НГ, СГХГ, ХГ в страната, музеи и галерии в редица европейски градове, както и в Азия и САЩ и частни колекции.

От изложбата, снимка: архив на галерия "Арте"

Независимо, че художникът вече 35 години не живее в България много често прави изложби в страната не само в София, а и в галерии в различни градове – Пловдив, Варна, Добрич. Обича пространството на галерия „Арте“ и сега и в предишната ѝ зала на бул. „Раковски“. Приятелство и разбирателство с екипа, който работи с максимализъм в избора на автори и експозиции. За предишната му изложба в „Арте“ през есента на 2017 галеристката Гергана Борисова беше написала: „ От Античното до Модерното – всичко това събрано в кавалетните формати на Mихалис Гарудис, така както само той умее – прецизно, бавно, старателно до перфекционизъм. Един свят наситен със символи, алегории, метафори, свят колкото красив, толкова и крайно чувствителен до болезнен. Живопис изградена изцяло на противоположности: от фината маска на четката до майсторски колажирания реален предмет – камък, въже, дърво, пирони…..; от каменните антични мотиви до нежния полет на пеперудата; от обгорелите дънери до красивия пламък на свещта; от острието на пироните до фината бяла драперия; от вечното до мигновеното – един философски диалог със зрителя за неумолимите закони на вселената, заключени в краткия човешки живот.“. Красиво, нали?...

Гергана Борисова/л/, Михалис Гарудис и Аксиния Джурова /д/, снимка: Стефан Марков

Преди 10 години, когато отново имаше юбилей Михалис Гарудис предпочете отново любимата си София за ретроспективна изложба в СГХГ, в която бяха експонирани 40 произведения от различни периоди, проследяващи пътя на художника. Тогава от галерията я представиха с кратък, но важен текст: „Няколко тематични кръга от творби могат да бъдат обособени в изложбата - ранни натюрморти (тук художникът залага на философското осмисляне на обектите); произведения, които интерпретират темата за античността, историческата памет и разрушителната сила на времето; платна, интерпретиращи мотива за морето (или следите на времето, запечатани в това, което изхвърля морето), както и произведения, чиято тема е средиземноморският дух (с централен мотив маслиновото дърво, носещо умиротворяваща екзотична съзерцателност). Емблематична за твореца е съпоставката на реално съществуващо и изобразено. Колажираните пирони, въжета, дървета, ръждясали метални фрагменти допълват педантично нарисуваните обекти. На картините му е присъщ сблъсъкът реално-изобразено, двуизмерно-триизмерно, което провокира оптическа игра.“.

Още през 1981 година изкуствоведката Ева Цокова подготви книга за него „Михалис Гарудис“ в издателство „Наука и изкуство“ в поредицата "Съвременна българска живопис". Днес изданието е библиографска рядкост.

Настоящата изложба на художника в галерия „Арте“ е до 19 октомври. А откриването ѝ беше истински празник за художника и многобройните му приятели в годините. Вълнение радост, а и малко тъга имаше в очите на Михалис…Любов!

Текст: „въпреки.com“

Снимки: Стефан Марков и архив на галерия „Арте“

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Да се потопиш в цветовете на Любен Генов

„Преди всичко това е някаква моя алтернативна форма на съществуване. Нещо, без което не мога. Което осмисля и оправдава всичко останало, което така или иначе сме принудени да правим”. Определи художникът Любен Генов своята живопис и мястото ѝ в неговия живот преди години в разговор за „въпреки.com”.

В ��ези, уж, на пръв поглед не много години толкова неща, а и ние самите се променихме или останахме верни на пътя, по който сме поели. Всичко е процес и личен избор, но Любен Генов следва своя път като живописец, влюбен в цвета и емоцията, с която ни зарежда, както е в музиката, която слуша, докато рисува. За изложбата си „Хроматични вариации“ /15 септември – 1 октомври 2021/ в галерия „Арте“ Любен Генов е написал, че с галеристката Гергана Борисова са избрали това заглавие. “Тя ми даде шанс след 4-5 годишно „отсъствие“ да представя една избрана част от новите си живописни творби в това специфично експозиционно пространство, вдъхновяващо, но и задължаващо с авторитета и особеностите си. Подчертавам колко важно е това, защото именно в изложбената зала, наистина, е възможно да се затвърди усещането дали художникът е успял в своите търсения или не. Доколко с тази серия картини, създавани продължително време и завършени в последните месеци и дни, съм успял да отговоря достойно на подобно предизвикателство… Дали тази поредица конкретни отрязъци живописна плът през визуално натрапващите се полихромни равнини би могла да създаде илюзия за нови пространства, за необичайни полифонични звучности, увличащи ритми, аритмии… Диатоничните и хроматични алюзии и метафорите с музикални понятия не са случайни в непосилните ми опити да обясня с думи живописта.

От изложбата „Хроматични вариации“, снимка: Мария Райчева

Но те не са и нещо повече от средство (надявам се не съвсем наивно) за подчертаване на абстрактната същност и смисъла на онова, което се опитвам да създам на платното“.

Познаваме се от години, запознахме се при негова изложба във вече несъществуващата галерия „Кръг +”, където за първи път видяхме неговите прекрасни абстрактни творби. Тогава Любо беше с дълга коса и приличаше на ренесансов художник. Сега косата му вече не е толкова дълга, но пламъкът в очите му е останал. И това негово ренесансово усещане за природа, изкуство и отговорност, което му дава сили и мъдрост и в живописта, и в отношението към света. Тогава в онези години за пръв път се потопихме в неговите цветове, които остават в теб завинаги по някакъв начин и дори, без да го натрапваш на самия себе си, започваш да гледаш на света около теб в различните му цветни нюанси. В името на истината светът ни, особено тук, не е толкова богат с въображение. Но Любо Генов потапя в цветната си емоция и тя те съпровожда. Е, има и условие – да имаш и чувствителността като зрител, ако е възможно. За художника изкуството е най-силният мотив за съществуване на всеки творец: „Може да звучи силно, ако го нарека спасение от всекидневието, алтернатива на съществуване на живот, в която не се движиш от обичайните правила и ценности. А нещо което е над, нещо, което може би няма смисъл дори да се прави погледнато от гледна точка на нашето битие. Но в същото време е нещо, което за мен е много по-важно от всичко останало. Това е в екзистенциален план, във философски смисъл. А иначе моята живопис е абстрактна на пръв поглед. Но като цяло тя е един поклон към природата.

Любен Генов ателието си 2016 година, снимка: Стефан Джамбазов

Природата за мен е основният вдъхновител на творческия процес. И така, мисля си, че няма произведение на изкуството, което базирано на природата, може да надмине като резултат, като търсене на някакво съвършенство, това, което е създала природата. Като форми от чисто визуална гледна точка. Затова и се стремя, правейки тази живопис, покланяйки се на природата не да я пресъздавам такава, каквато ме е вдъхновила, каквато ме е накарала да изпитам някакво необичайно вълнение. А да извадя именно това, което ме е развълнувало във видяното и да се опитам да го пресъздам. Това е сигурно много трудно, но това се стремя да направя. За това и повечето абстрактни композиции по някакъв начин човек би могъл да ги възприеме и като вид пейзажи, но в същото време те са едни абстракции”, каза Любен Генов преди години.

А сега в диалог с художника проф. Станислав Памукчиев е по категоричен като творец: “Изкуството ражда изкуство, човек може да се учи от това, което харесва съм се влиял и от твоето творчество като сила, като осъзнатост и нещо, което може да те вдъхнови да търсиш. Най-вдъхновяващото нещо са постиженията в изкуството като образец за достигане и като стремеж“. Любен Генов не е завършил НХА, а частната художествена академия „Жул Паскин“ и за него учителят е проф. Николай Майсторов. Той също много цени ученика си и почти не реди изложбите си без него и приятеля Станислав Памукчиев…

При подреждането на изложбата „Апокалипсис сега или винаги” на Николай Майсторов /л/ в СГХГ 2014 година. Следват изкуствоведът Румен Серафимов, Станислав Памукчиев и Любен Генов, снимка: Стефан Джамбазов

Този разговор между двамата е част от проекта на галерия „Арте“ „Видео поредица за оперативна критика“ /официално/, но всъщност е артистично и задълбочено он лайн откриване на изложбата. Covid-19провокира различни варианти с въображение да не спре артистичният живот. Виждаме се по изложби, но почти няма официални откривания, а при тях в шума на събитието трудно успяваме да чуем словата на човека, представящ ни автора и изложбата. А в тези диалози, заместващи официалните откривания се споделят важни неща, които едва ли може да се отбележат в моменти на поздравления и празничната атмосфера около премиерна експозиция. Това е в скоба.

Станислав Памукчиев в този диалог с Любен Генов категорично се обръща към него, а всъщност дава и оценката си за прекрасната изложба и автора ѝ. „Винаги си ти. С тази твоя визуална чувствителност, обясняваш картините си често с музикални термини. Тази живопис, няма разказ, няма сюжет. Но какво има вътре – има живопис, самата живопис е твоят сюжет, твоята тема. Живописта разказва сама себе си с феномена на цвета, с феномена на емоционалното отношение към цвета.“ И точно това потапя и зрителя, без да е изкуствовед в един свят на скритото в нас, на което трудно даваме воля, стагнирани от времето, в което живеем, а и от самите себе си. И го разбираме в признанието на Любен Генов: „Оставям се на чувствителността си и правя и правя това, без особена съпротива, без да влизам в някакви вътрешни противоречия. Гледам на живописта като форма на изказ, защото в много случаи тя е средство за пресъздаване на някаква идея. Но в случая говорим за довеждане до най-силно въздействие. Така, както е и музиката, не е случаен този паралел, въпреки че няма как живописта да бъде изсвирена и музиката нарисувана. Но това са единствените две изкуства, които се възприемат абсолютно непосредствено. И затова звучат максимално абстрактно, в другите има синтез на изкуствата.“

От изложбата „Хроматични вариации“, снимка: архив на галерията

Но и като едни от най-ярко и аналитично пишещите художници /надминаващ доста изкуствоведи/ Станислав Памукчиев обобщава за „Хроматични вариации“: При тебе цвета седи в себе си. Феномена цвят вкарваш в твоята чувствителност. Това е твоя програмност какво да се прави с цвета, какво да се прави в изкуството чрез изкуството. Тази малка галерия се е превърната в капсула на твоята живопис, а се разлива и можеше изложбата да продължи по тавани, по стени.“ Доста образно казано, вдъхновено от платната на Любен Генов.

И двамата си говорят за времето от края на 80-те години и 90-те за новото поколение, което с живописта си тръгваше и към абстракцията и към търсенето на собственото си лице като артистизъм, въпреки сложността на времето и отсъствието на признаване от по-възрастното поколение. За Любо Генов това време и последващото е: „Всички тези години са дълъг път и към увереността, но от другата страна на монетата стои неувереността, усещането, че не си намерил това, което трябва. Тук е моментът да кажа за това прекрасно пространство /галерия „Арте“/, защото е важно къде ще покажеш работите си и това пространство придобива смисъл. Високомерно и претенциозно казваме, че това, което правим, го правим за себе си. В изкуството има и суета, но човек търси обратна връзка с колегите си, с хора, които авторитети за него. И това, което правим добива смисъл тук, в галерийното пространство.“

От изложбата „Хроматични вариации“, снимка: Мария Райчева

И днешните времена, новите технологии вълнуват проф. Памукчиев и Любо Генов. Без да го казват се усеща преди всичко вълнението им за бъдещето на живописта. Дълга и сложна тема, но няма да я коментираме сега. Но Любо си признава, че съмнението и колебанието са негови движещи сили в творческия процес. И все пак: „Мисля за влизане на живописта в пространството. Пробивът в пространството е въображаем, но е все пак да е със средствата на живописта.“.

И отново припомняме нашия отдавнашен разговор с Любен Генов. Не заради връщането във времето, а заради разбирането на неговата човешка чувствителност, която няма как да не присъства в картините му. Той е от Оряхово. Знаем, че обича да ходи там, даже в една от изложбите беше направил видео. С природата, такава каквато обича да пресъздава в своите картини. „Това е вълшебно място. Едно уникално градче. Една уникална даденост. Природна, географска. За съжаление с доста сериозни демографски проблеми, с безработица. При всички положения тези гледки, с които съм закърмен от мъничък са дали отражение. При всички случаи това е място, в което обичам да се завръщам. Това е място, което ми дава много емоции в най-общ план, не само положителни. Място, което е свързано за мен и с много тъга. Но тъгата е много важен фактор в творческия процес. Поне за мен тя е необходима. И това място ми дава тази емоция, защото в него има нещо прекрасно, великолепно и в същото време нещо отчайващо, тъжно, безвъзвратно загубено. И се преплитат по особен начин едни такива противоречиви усещания, една меланхолия, която по някакъв начин кара човек да намери някакъв по-дълбок начин да я изрази. Но това е много лично. Имам такива едни усещания там. Да не говорим и за личностния план на това родово обвързване, корените. За това, че си даваш сметка - предците ти са си заминали. Няма ги на този свят, ти си следващият. Най-близките ти хора си отиват, а всичките ти емоции, свързани с тях са и с това място – детството, което безвъзвратно си е отишло и ти подхранва цялата същност.

Любен Генов /л/ като председател на СБХ връчва Националната награда за живопис "Владимир Димитров-Майстора" 2017 година на Николай Майсторов, снимка: Стефан Джамбазов

Майсторов има един израз – че животът е една постоянна загуба”, цитира Любен Генов един от своите учители - художника Николай Майсторов. И казва за него: „Намирам в негово лице един наистина изключително важен за мен учител. В най-пълния смисъл на думата, не в обикновения. Един творец, на който наистина се възхищавам и съм респектиран от творчеството му. И наистина изпитвам към него нещо много, много силно и голямо, което не знам дали мога въобще да опиша с думи”.

Към текста си за прекрасната си изложба Любен Генов е цитирал текстове за негови изложби през годините. Тук ще цитираме този на художничката и преподавател в НХА проф. Десислава Минчева от откриването на „Импровизации“, Художествена галерия „Владимир Димитров – Майстора“, Кюстендил 2014 г. “Пред такива картини човек трябва да стои така, както стои в концертна зала. Слушайки музиката, ти й се оставяш без особена намеса на рациото. Културата и дълбокото разбиране (познаване) на изкуството въобще някак отстъпват място на много по-дълбоки и първични, заложени без намесата ни усещания за красота и хармония, цвят и звук… Платната на Любо са опуси. Нарочно не упоменавам жанра. Не мога да се отърва от чувството за изключителна симбиоза между музика и живопис при него. Даже, колкото и повърхностно да звучи, някои картини ми изглеждат като изписани нотни листове… Има една ритмика в уж хаотично разпръснатите тонове и петна, която се припокрива в съзнанието ми с партитура на симфонично произведение.“

Любен Генов с децата си Мирея и Любчо на изложбата „Хроматични вариации“, снимка: Мария Райчева

Точно така въздейства и сегашната му изложба си „Хроматични вариации“ в галерия „Арте“, но на една по-възвишена форма на съзерцание и усещане за света и личните ни вълнения. Някои го наричат мъдрост, но тя не е истинска мъдрост, ако липсва емоцията, особено за артиста. Прекрасна изложба.

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Мария Райчева, Стефан Джамбазов, архив на галерия „Арте“

[vprki]

Приятели почетоха рождения ден на Светлин Русев с изкуството си

„Обичайно всяка година на 14 юни – неговата рождена дата, той организираше своя изложба, за да ни събере и приеме в пространството на своето артистично откровение. Това го имаше като свое вътрешно задължение и ритуал на общуване.“ Бяха написали ученици, колеги и приятели на Светлин Русев 2019 г. по повод изложбата му в галерия „Райко Алексиев“ една година, след като той напусна нашия свят.

Оттогава всяка година на този ден те заедно с галерия „Арте“ отбелязват този важен и съкровен ден на Светлин, за да няма забрава за Маестрото. Тъжно е, че ние, тук, по нашите земи бързо и странно като човешко поведение отминаваме тези преди нас, особено, ако са дали много…Парадокс на фона на патриотарските крясъци, но това е друга некрасива история.

В годините една от любимите галерии на Светлин Русев беше „Арте“, почти няма година, в която той да не е имал изложба в нея.

Светлин Русев в галерия "Арте", снимка: Стефан Джамбазов

След смъртта му на 26 май 2018 година галеристката Гергана Борисова продължи традицията по различни пътища и той остава тук не само със забележителното си изкуството, но и с личностното присъствие, малко иронично, но разбиращо и оценяващо. И тази година, на този 14 юни галерия „Арте“ представя изложба живопис и скулптура, този път на негови ученици, колеги и приятели, посветили творбите си на Светлин. И той отново беше в пространството на галерията…Писмото за тази изложба написа прекрасната художничка и преподавател в НХА проф. Десислава Минчева, негова ученичка от Академията.

Емил Попов и Десислава Минчева, снимка: Стефан Марков

Публикуваме го изцяло, независимо, че то е вече разпространено от галерията като въведение към изложбата. Трябва да се чете и осмисля не само по повод на рождения му ден…

ПИСМО …

Един по един си отиват Големите…

Минаха четири години, откакто Светлин ни напусна. За някои хора страдаш, когато поемат по оня, неизбежния път… и после някак се успокояваш. Но при други липсата става все по-осезаема с времето. Не, кончината на Светлин не е просто физическо отсъствие. Напротив, все по-силно и болезнено осъзнаваш, че такива ярки личности, с такъв характер и такъв талант няма да се появят скоро. Може би никога. И това е огромна, невъзвратима загуба.

Противоречив и труден, но човек с огромна култура и уважение към тия преди него, оказал неоспоримо влияние върху процесите в изкуството у нас, учител на няколко поколения, Светлин Русев не може да бъде заличен от паметта на хората!

Единадесет автори, близки приятели на художника и споделящи възгледите му, сме се събрали, за да отдадем почит към него. Възможно беше кръгът да се разшири, но ние все пак предпочетохме да остане такъв, какъвто го виждате сега в галерия „Арте“. Всеки от нас си даваше сметка във времето, а сега – още повече, че е общувал със забележителен човек. Силните хора пораждат силни емоции!    

Десислава Минчева "Портрет", снимка: Стефан Марков                                              

Благодарна съм на "случайността", че точно той ми е бил учител и то - толкова изискващ и на моменти даже неразбираем. Мога да кажа само, че той успя да създаде школа в изобразителното ни изкуство и позволи развитието на българската, пластическа култура да се впише в световните тенденции. Времето е истинският и безпощаден съдник и ще покаже чие творческо битие е минало напразно и чие не...  Светлин се отнасяше със самоирония към себе си и с респект към другите. На нас ни се падна нелеката съдба да не изневеряваме на онези важни принципи в изкуството и в отношенията между хората, ко��то той негласно ни завеща. Едно е сигурно – както за него изкуството беше най-важното, така и за нас то остана над всичко. Поне за това може да бъде спокоен!

Станислав Памукчиев, Гергана Борисова и Ивайло Мирчев, снимка: Стефан Марков

Когато харесваше нещо истински, той докосваше с ръка, сякаш погалвайки скулптурата или платното. Този жест не съм срещала при друг човек и това ще остане в съзнанието ми завинаги. Често малките неща имат най-голямо значение…

Шестима скулптора и петима живописци – това сме авторите на тази изложба. Заглавието ѝ е взето от един текст на Константин Павлов – „Писмо до Светлин“.

„… Напред!

И пак напред!

Сега остава най-зловещото!

И най-заслуженото наказание!

Величие!

Безвремие!

Самотност!

Пустота!“

Приемете, че в тази зала всеки от нас пише /казва/ дава нещо на своя приятел, който вече не е тук. С надежда, че има значение!

Ангел Станев, снимка: Стефан Марков

Човек мярка, човек институция, човек, когото ние сме разпъвали безброй пъти на кръста на претенциите и желанията си! На Светлин –  с обич и възхищение – това представлява тази експозиция. Без претенции да е нещо грандиозно и знаково, но все пак е опит за докосване в пространството и времето до един изключителен художник!

Сигурна съм, Светлине, че ако ни гледаш отнякъде ще се подсмихнеш и ще махнеш с ръка, сякаш правим обичайните си детинщини. Ние остаряхме, без да се променим особено. Така е с хората…

В изложбата всеки ще види добра скулптура и добра живопис, посмявам да го кажа, макар  с известно притеснение! Има и  много обич!

Иван Русев, снимка: Стефан Марков

Ангел Станев, Валентин Старчев, Донка Павлова, Емил Попов, Ивайло Мирчев, Иван Русев, Иван Славов, Кирил Мескин, Милко Божков, Станислав Памукчиев - радвам се, че останахме заедно!

Благодарим ти, Светлине!

Десислава Минчева

Те всички бяха заедно в пространството на галерия „Арте“. Отсъстваше само Милко Божков, който живее далеч от София. Бяха и тъжни, и щастливи, усмихнати, но с някаква болка в очите. Попитах ги чия е идеята за тази прекрасна изложба. Гергана Борисова каза, че май всичко тръгнало от скулптора Емил Попов. А той с усмивка ми отговори: „От всички!“.

Иван Славов и неговата "Светлина", снимка: Стефан Марков

Тук припомням казаното преди години за „въпреки.com“ от Светлин Русев: „: „Илюзията за изкуството като спасение ни е нужна и необходима, така както са ни нужни високите нива на духовност. Но колко и кои стигат до тях е проблем на цялото човечество. В конкретен план - за сериозния творец, за високо издигнатата личност - разбира се, че е спасение. Това, което става с разрушаване на човешката култура, само показва, че човечеството е не само различно, но и голяма част от него все още не е излязло от варварското си битие и съзнание. Но каквото и да кажа сега, все още не ме напуска мисълта и за фашистките концлагери, �� за болшевишките, които бяха в историческо време до вчера, а до вчера бяха и ку-клукс-клановските аутодафета?! Не съм много сигурен, че от първобитното си състояние сме отишли много напред. Но все пак има антична култура, има Египет, има Възраждане, има човечеството на Рембранд, Роден, Ван Гог… Иска ми се да вярвам, че това, което се е случило на духовно ниво остава въпреки разрухата. Не знам дали е надежда или една от поредните илюзии, че човечеството е обречено да оцелее именно като човечество”. Звучи повече от актуално в днешния ден не само за България, но и за света.

Донка Павлова и нейните "Без заглавие" и "Пустота"

На финала на този текст публикуваме стихотворението на Константин Павлов, посветено на Светлин Русев. Написано е 1987 година. Финалът му, както отбелязва и Десислава Минчева е заглавието на изложбата в чест на 89-ия рожден ден на художника.

ПИСМО ДО СВЕТЛИН

Времето,

моят единствен съюзник,

забавя своя ход.

Заглъхват стъпките му...

Изостава.

Предава се.

Скимти.

Но аз не се обръщам.

Сбогом!

Душата ми скърби

(донякъде),

но аз не се обръщам,

защото знам -

обърна ли се,

ще се вкаменя,

ще се превърна в знак,

в километричен камък.

Ще ме обвие плесента -

предсмъртната прегръдка

и целувка

на Времето,

което назовавах Мое.

Сбогом!

Аз продължавам.

Пясъкът скрипти...

Напред!

И пак напред!

Сега остава най-зловещото

и най-заслуженото наказание:

Величие!

Безвремие!

Самотност!

Пустота!

87 г.

К.П.

Поетът се подписваше така…И като изключителен творец предчувстваше…

От ляво на дясно: Иван Русев, Валентин Старчев, Станислав Памукчиев, Емил Попов, Десислава Минчева, Иван Славов, Донка Павлова, Ивайло Мирчев, Ангел Станев и Кирил Мескин /негова е скулптурата на водещата фотография/, снимка: Стефан Марков

Изложбата в галерия „Арте“ продължава до 30 юни. ≈

Текст: Зелма Алмалех Снимки: Стефан Марков и Стефан Джамбазов

P.S. на "въпреки.com: Повечето от творбите на участниците са създадени специално за изложбата.

[mihaylovblog]

undefined

31.01.1983 г. – премиерата на българския игрален филм "Баш майсторът началник" на режисьора Петър Б. Василев, по сценарий на Атанас Мандаджиев. Оператор е Крум Крумов. Музиката във филма е композирана от Атанас Косев. В ролите: Кирил Господинов, Валентина Борисова, Юрий Яковлев, Любомир Фърков, Мария Стефанова, Веселина Николаева, Пенчо Петров, Валентин Русецки, Сашка Братанова, Георги Кишкилов, Стоянка Мутафова, Георги Георгиев, Иван Григоров, Найчо Петров, Владимир Давчев, Теофан Хранов, Елизабет Карагеоргиева, Гергана Кофарджиева, Антон Горчев, Ясен Василев и др.

[mihaylovblog]

31.01.1983 г. – премиерата на българския игрален филм "Баш майсторът началник" на режисьора Петър Б. Василев, по сценарий на Атанас Мандаджиев. Оператор е Крум Крумов. Музиката във филма е композирана от Атанас Косев. В ролите: Кирил Господинов, Валентина Борисова, Юрий Яковлев, Любомир Фърков, Мария Стефанова, Веселина Николаева, Пенчо Петров, Валентин Русецки, Сашка Братанова, Георги Кишкилов, Стоянка Мутафова, Георги Георгиев, Иван Григоров, Найчо Петров, Владимир Давчев, Теофан Хранов, Елизабет Карагеоргиева, Гергана Кофарджиева, Антон Горчев, Ясен Василев и др. Снимка: „Баш майстора завинаги“, Веси Господинова