#Никола Енев

[vprki]

Лично-то на Никола Енев, споделено в изложба…

Никола Енев за пръв път представя изложба в столичната галерия „Арте“, като живописните му платна са създадени специално за пространството ѝ. В пейзажите си авторът търси абстрактната недоизказаност на природния мотив, в пестеливите композиционни решения се стреми към определена емоционалната знаковост.

Чрез тоналния регистър на ненаподобителни цветови послания Никола Енев съпреживява удивителния смисъл на нашия видим свят, опитвайки се да открои там категорични духовни императиви. Колко далече е доброто от нас? И дали ние все още съхраняваме сетива за него в хаоса на всекидневието ни, за да го познаем, когато то се появи! Пишат от галерията във въведението към изложбата. Традиционно за експозициите в „Арте“, че те са специално подготвени за пространството ѝ и нашите наблюдения от години показват, че някак, като че ли за първи път прекрачваме прага ѝ… И сега с изложбата на Никола Енев усещанията са подобни не само, защото художникът за първи път излага в творби в пространството ѝ.

И още нещо, характерно за избора на галеристката Гергана Борисова при откриването на изложбите – обича да кани за представянето им личности, които не изкуствоведи, а фигури с пристрастия и познаване на изобразителното изкуство. Това виждаме и в други галерии, което само по себе си открива нов поглед към художественото и се преодолява гилдийното стесняване на събитието. Изложбата на Никола Енев откри с прекрасно слово изящната ни писателка Теодора Димова на 5 март. Приятелство от ученически години я свърза с художника, както и с брата му близнак Деян Енев, с когото са и колумнисти в Портал Култура. Публикуваме текста ѝ за експозицията, който прие своя образа на страницата на приятелите ни от интернет изданието ѝ.

Теодора Димова и Никола Енев

Лично-то на Никола Енев

Изложбата на Никола Енев в галерия „Арте” се открива със заглавието „Лично”. Кратко и ударно заглавие, понеже най-интересните неща в изкуството са винаги най-личните. Преди време писах за неговото живописно платно „Портрет на моя брат”, което буквално ме прикова към себе си. Портретът представляваше пет отделни фигури, видени като през мъгла, на фона на каменен свод. Гледах дълго този портрет, защото с неговия брат сме съученици и приятели, но аз никога не го бях виждала така, както Никола го е изобразил, защото това е неговото „лично“. Ако го няма „личното“, то от изкуството остава много малко, може би не остава нищо.

Никола Енев е много по-познат като скулптор, който работи със стъкло, отколкото като живописец. Стъклените му фигури представляват абстрактни, красиви и нежни видения, уловени в цветове, форми, напластявания и неподвластни на думите, нещо като вкаменен акорд или миг, разтеглен до вечност. Територията на един писател се разпростира до думите, техния смисъл, ритъм и музика. Отвъд тях започва неизразимостта на цветовете и формите, които, колкото и живописно да се описват, никога не могат да стигнат до същността им.

– Как рисуваш една картина, Кольо? Имаш ли предварителна идея, знание, интуиция какво ще излезе от нея?

– Чакам картината да започне да ме води, тогава нещата се получават.

– Да, но когато още нищо не си нарисувал, когато картината още не съществува?

– Все пак имам някаква идея към какво се стремя.

Изключително ме вълнува процесът, когато само за миг творецът е зърнал бъдещото си произведение или го е чул, или си го е представил и след това, след като краткото видение изчезне, той започва да напипва слепешком пътя към него. Как знаеш нещо, което никъде не съществува? Още не е нарисувано? Още не е написано? Това е дарът на художника, даден му е даром, останалото е труд, 99-процента труд според онази сентенция, приписвана на Айнщайн.

Една след друга Никола ми показва картините, които ще нареди след няколко дни в галерията, картини на дървета, на гори, на реки, морски пейзажи, натюрморти. Всички те са в пастелни цветове, полуабстрактни, полуреални, но не съвсем, трябва да направиш вътрешно усилие, за да доловиш формите, за да разбереш с разума си какво виждаш. След това първоначално усилие те вече са „снети” в теб и започват своето емоционално въздействие, за което се оказваш неподготвен, въздействат на подсъзнанието, където отново думите не са в силата си, в тези дълбини думите са изчезнали, трябва да полагаш вътрешното усилие да отместваш и разбулваш пласт след пласт. И колко странно! Неусетно ти е станало приятно да наблюдаваш тази картина, да си в нейната примка, там в дълбокото и несигурното, в пространството, където думите са заглушени, в подземния свят на една гора например или в притегателното царство на една ваза с цветя в неизвестен ден, на неизвестно място.

Най-накрая Никола ми показа трите портрета – триптих от големи платна, в средата – Христос анфас, от двете му страни две мъжки глави в профил. Никола отрони загадъчно – „темата за предателството”. Кой от двамата е Юда, попитах объркано, защото съвсем буквално не можех да откъсна погледа си от лицето на Христос или по-точно от очите Му – където и да застанеш, те се взират в теб, гледат те, проникват до сърцето ти, говорят ти, разбират те – пронизващи и милващи. Как се постига този ефект, попитах. Не знам, почти една година работих над тази картина, отвръща Никола, лаконичен като повечето художници.

Христос те гледа в очите, както е на иконите, а Юда е в профил, както е според иконографския канон. Но продължавах да се питам защо профилите са два? Нали затова авторът е озаглавил изложбата си „Лично“. Това е неговото лично усещане, че Юда е навсякъде около нас и ни дебне. Впил е поглед в Иисус, но не с любов или надежда, а изучаващо. След като му се е доверил и е станал Негов ученик, по-късно се е разочаровал. Имал е други очаквания. Но струва ли си да си сложи този камък на шията и да Го предаде. И кого предава всъщност – Иисус или себе си? Тридесетте сребърника, които са му предложили, ще му стигнат ли да си купи въже? Клонът, на който ще окачи въжето, ще издържи ли тежестта на предателството?

Всички тези въпроси трябва да се изобразят с четка и бои. Трябва да се влезе в душата на предателя, да се изобрази в погледа му и то така, че зрителят да усети тези въпроси и да спре стъписан пред тях. Затова казваме, че картината е прозорец към човешката душа, към нейните тайни, към нейната вселена, прозорец, през който проглеждаме отвъд лепкавата измамност на видимото. И за миг спираме стъписани.

Мигът на това стъписване се изработва бавно и се нарича катарзис. Той се извършва в ателието на художника. Затова атмосферата в ателието е толкова различна от атмосферата в изложбената зала. Ателието е не само работилница, не само лаборатория, но и изповедалня. Първото впечатление е, че в ателието е разхвърляно, но там е мястото, където хаосът се подрежда. В изложбената зала виждаме вече подредения хаос. За да се усети истински и цялостно душата на художника, преди да се разгледат завършените и подредени картини, трябва да се надникне в ателието му.

Никола Енев

Само на пръв поглед живописта е двуизмерно изкуство. Истинската картина има не само дълбочина, но и душа. И това не е само душата на изобразения персонаж, не е и само душата на художника. Художникът показва пред зрителя своята лична представа за света. Личното го прави личност. Това го прави и творец. И колкото личното е по-истинско, толкова творецът е по-ярък.

Теодора Димова

Връщаме се във времето в кратък цитат от написаното през 2018 година от писателката, което тя припомня в началото на текста. „Тази картина наскоро Никола Енев пусна във фейсбук без никакъв коментар, само със своето заглавие – Портрет на моя брат. Първо ми се стори свръхнеобичайно, защото Никола работи главно със стъкло, прави фигури или скулптори или най-точно видения от стъкло, не зная каква друга дума да кажа за неговите произведения, те не могат да се изразяват с думи, така както трудно се разказва музика с думи. Но със стъкло можеш. Със стъкло можеш да изразяваш най-вече музика.

Деян Енев /л/ и Никола Енев /д/

Познавам Деян Енев и неговия брат близнак Никола от деца. Никола е не по-малко известен от брат си, но е художник и не се появява по медиите въобще. Учихме заедно в английската гимназия, после те служиха в казармата (май един след друг), после пътищата ни се разделиха, после нашите пътища с Деян пак се пресякоха и щастливо продължават да се пресичат и досега. Когато познаваш един човек от дете, знанието ти за него е някак много по-различно, отколкото ако го познаваш само като възрастен. Трудно ми е да определя каква е точно разликата. Но най-общо – запазва се нещо от лекотата, очарованието и лъчезарността на детството, не забелязваш остаряването, защото в съзнанието ти е запечатан детският образ, жестове, усмивка, звучност на гласа. Деян и Никола продължават (по някакъв начин) да бъдат онези деца-близнаци, които всички харесвахме. И двамата са художници – единият рисува с думи, а другият успява дори без думи.“

Никола Енев и Гергана Борисова

Изложбата „Лично“ на Никола Енев в галерия „Арте“ продължава до 19 март. А откриването ѝ попитах Деян Енев кой от двамата е по-голям от двамата. Писателят гордо отговори: „Аз – с 10 минути!“ ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[mihaylovblog]

04.03.1988 г. – Премиера на българския игрален филм "Време разделно" по едноименния роман на Антон Дончев. Режисьор е Людмил Стайков. Оператор е Радослав Спасов. Музика Георги Генков. В ролите: Йосиф Сърчаджиев, Руси Чанев, Иван Кръстев, Аня Пенчева, Константин Коцев, Васил Михайлов, Калина Стефанова, Ангел Иванов, Момчил Карамитев, Стойко Пеев, Богомил Симеонов, Иван Янчев, Антон Карастоянов, Николай Латев, Цанко Петров, Джоко Росич, Стефка Берова, Йорданка Вълчовска, Вихър Стойчев, Таня Димитрова, Стефан Карагьозов, Георги Карагьозов, Андрей Христов, Марио Узунов, Димитър Йорданов, Йордан Витлямов, Александър Далов, Никола Дадов, Стоян Алексиев, Никола Тодев, Въто Вълков, Владимир Давчев, Итьо Итев, Любомир Гешев, Боил Мирчев, Енчо Енев, Детелин Кандев, Йордан Петков, Анна Маркова, Велико Стоянов, Цветан Ватев, Дамян Петров, Николай Кимчев, Петър Борунсузов, Стефан Германов, Димитър Димитров, Антон Горчев, Божидар Янков, Албена Павлова, Сашо Симов, Георги Куцев, Ангел Драганов, Илия Коруев, Георги Узунов, Кънчо Долапчиев, Антония Драгова, Анета Петровска, Павлина Стаменова и др.

[vprki]

Разказите на Деян Енев – ескизи от живота

Харесвам кратките разкази на Деян Енев /на снимката/. Вълнуват ме, разплакват ме, разсмиват ме. Но никога не ме оставят равнодушна. Новият сборник с шейсет негови разкази са една особено ценна книга. Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева литературовед и психоаналитик за книгата на писателя „Шейсет разказа“, издадена в „Жанет 45“.

Можеш да прочетеш един или два от тях, можеш да оставиш книгата настрана и след време отново да посегнеш към нея, а можеш и да си направиш разказов маратон  – да изчетеш поне една трета от книгата. Разказите на Деян Енев ме отпращат в асоциациите ми към най-добрата класика в този жанр – Чехов, Стефан Цвайг, Селинджър.

Реших да чета текстовете на посоки – което заглавие ме привлече. Но особено ме привличаше да разбера какъв е първият акорд – началният разказ. Може би той задаваше тоналността, тактовете, паузите. И мисля, че интуитивно не съм сбъркала в избора си. Този разказ ни отпраща в далечното минало – ханското време. Събира в себе си и приказното, и притчовото, и същевременно поантата звучи съвсем общочовешки и съвременно.

„Кинжалът“ ни потапя в достолеп��ата атмосфера на едно отдавна отминало във вековете време. Образи, като че излезли от историческа енциклопедия, като че нарисувани в хански и войнски одеяния, каменни зали, осветени от факли. А сдържаните жестове на хан Трошан говорят за отминала мъжка сила и слава, но още значими в достойнството си.

Деян Енев

Описанието на главния герой Деян Енев прави със свойствените си неологизми – че той се е „подгърбил“ и метафори-находки – „ходеше несигурно, сякаш преминаваше през река и опипваше с краката дъното.“ Този деяненевски стил създава особена картинност и кинематографичност на изказа.

Деян Енев е майстор на детайла. Само с едно изречение той ще внесе характерен и неповторим нюанс за героя си и атмосферата в текста: „Една от факлите пушеше и ханът изгледа сурово Праг, началника на стражата, и незабелязано прекара показалеца си през гърлото си. Кой, ако не Праг, знаеше най-добре какво означава този жест.“

Когато младото семейство – синът, жена му и петгодишният внук, носещ името на дядо си – пристигат, авторът лаконично, сгъстено-образно скицира фабулата. И ето детето е на коленете на дядо си, някогашния страховит владетел. Хан Трошан вади кинжала от ножницата и го подава на детето – жест значещ, че му предава даряване на наследствени права.

Бойко Ламбовски и проф. Георги Каприев на представянето на книгата "60 разказа" на Деян Енев

И тук идва неочакваната поанта на големия разказвач Деян Енев. Контрастната сцена на величие и достолепие и толкова многосмисловия въпрос на това петгодишно дете, съдържащ и детското любопитство, и изконната несъзнавана, интуитивна детска мъдрост, и недоизказаната многозначителност за смисъла на живота и възрастта.

Детето разглежда кинжала, вдига очи към дядо си и пита:

„– За какво ти е това?“

И този наративен ход-последен акорд-въпрос превръща целия разказ, който е като ескиз, в една всеобща пространствено-времева безкрайна питанка. Питанка, която ние и животът ни задава чрез думите на едно дете.

Разказите на Деян Енев винаги са създадени съобразени с най-трудно постижимото за разказите – мярата. Няма нищо излишно, но и всичко е казано достатъчно.

Така, както казах в началото стигнах и до следващите разкази, които ме привлякоха със заглавията си: „Молитва за ненужните“ и „Кратък коледен разказ“.

Художникът Никола Енев, брат близнак на Деян Енев и Теодора Димова на представянето на на книгата

От разказа „Молитва за ненужните“ се стели една бездънна безнадеждност. Нарочно написах последните думи една до друга, защото първата сричка „без“ е  знакова, маркерна, бележеща. Това „без“ казва всичко. Че може и без образите на петте кратки наброски в разказа. Може без просякът на тротоара, който чете изхвърлени книги в контейнерите и е стигнал до извода, че няма файда от четенето. Може и без баба Севдуха, която чете на глас, прокарвайки пръст по редовете на вестника, за да чува гласа си, от страх, че ще забрави да говори. Да, светът няма да обеднее и от циганина, който мечтае за салата за ракията си вечер, направена от жена му, който ще изрече: „Само дето жената избяга!“. Как да приемем клошаря, пребит от също такива като него и стои като паднал от Марс. Ще досегне ли закърнялата ни милозливост младо момче, което лежи насред улицата, като умряло и смущава хорската и градска естетика.

Все ненужни хора. Хора, за които руският архимандрит Павел Груздев, познал ада на съветските лагери в ГУЛАГ, казвал следната молитва: „Помени, Господи, тези, които са в нужда, но няма кой да ги помене!“.

Проф. Божидар Манов /л/ и проф. Михаил Неделчев /д/ на представянето на книгата

„Разказвачът на Коледни истории“ също ни пленява с хуманността си и с човешките етически несъвършенства в отношенията, и с внимателното вглеждане в тенденциите в развитието на съвремието ни. Затова казвам, че Деян Енев е майстор винаги да разкаже вълнуваща история от дори най-обикновен, катадневен повод. Тук поводът е, че главният герой винаги е канен от пресата да напише за Коледа разказ. А какво по-хубаво и подходящо време от Коледното за разказване на истории. Това може да е обикновена, човешка история, може да е трогателна, може да е такава, че да падне голям смях. И от името на протагониста Деян Енев ще обобщи: „…защото зад обикновените човешки истории често се крият истински бури, пързалки и дори цели луна паркове.“

Но, тук идва едно „но“. Обикновеният разказвач на коледни истории, не е печеливш – „Светът явно не обичаше да чете. Светът обичаше да гледа. Да зяпа…“ И тази коледна история ще завърши също необичайно, защото авторът с библейската си брада ще бъде припознат от едно дете, като Дядо Коледа.

Тези шейсет разказа Деян Енев е подредил в десет раздела, като се е стремял във всеки раздел от пет до осем разказа те да си кореспондират по признак, който той е усетил, че ги свързва. Едни от разделите носят  паяжинна есенната меланхолия, други са озарени от рембрандовска светлина, трети  по своему напомнят за магически реализъм.

Зорница Христозова от издателство "Жанет 45", проф. Георги Каприев, Деян Енев и Бойко Ламбовски при представянето на книгата

Харесвам кратките по Каралийчевски изречения на Деян Енев, стегнатата, овладяна реч, винаги вълнуващата фабула и неочакваната поанта. Но най-вече – хуманистичното послание на творчеството на Деян Енев. Това е своего рода поезия, писана по законите на белетристичното изразяване. След всеки един прочетен разказ ставаме по-светли, по-леки, по-отделени от земята. Защото, както един от героите на Деян Енев с поетичното име Орфей от едноименния разказ, може би ще приседнем на едно изхвърлено детско бюрце сред градинката, останала все още като оазис сред бетонните грамади на урбанизиращата околност. Ще стискаме силно молива над една тетрадка, в очакването, че стиховете сами ще дойдат, ако сме разбрали какво е поезията – „стиховете не се явяват по принуда, а трябва просто да ги чакаш“. ≈

Текст: Росица Чернокожева

Снимки: Стефан Марков

[mihaylovblog]

04.03.1988 г. – Премиера на българския игрален филм "Време разделно" по едноименния роман на Антон Дончев. Режисьор е Людмил Стайков. Оператор е Радослав Спасов. Музика Георги Генков. В ролите: Йосиф Сърчаджиев, Руси Чанев, Иван Кръстев, Аня Пенчева, Константин Коцев, Васил Михайлов, Калина Стефанова, Ангел Иванов, Момчил Карамитев, Стойко Пеев, Богомил Симеонов, Иван Янчев, Антон Карастоянов, Николай Латев, Цанко Петров, Джоко Росич, Стефка Берова, Йорданка Вълчовска, Вихър Стойчев, Таня Димитрова, Стефан Карагьозов, Георги Карагьозов, Андрей Христов, Марио Узунов, Димитър Йорданов, Йордан Витлямов, Александър Далов, Никола Дадов, Стоян Алексиев, Никола Тодев, Въто Вълков, Владимир Давчев, Итьо Итев, Любомир Гешев, Боил Мирчев, Енчо Енев, Детелин Кандев, Йордан Петков, Анна Маркова, Велико Стоянов, Цветан Ватев, Дамян Петров, Николай Кимчев, Петър Борунсузов, Стефан Германов, Димитър Димитров, Антон Горчев, Божидар Янков, Албена Павлова, Сашо Симов, Георги Куцев, Ангел Драганов, Илия Коруев, Георги Узунов, Кънчо Долапчиев, Антония Драгова, Анета Петровска, Павлина Стаменова и др. Снимки: енциклопедия „Български игрални филми“, том 4, Галина Генчева, изд. „Фабер“, 2020 г.

[vprki]

Критичен поглед: Това не е просто една изложба, а цяла история

За първи път бивши студенти от легендарния клас по живопис на професор Добри Добрев в Художествената академия, випуск 1977/1978,  се събраха в обща изложба след 45 години в пространството на галерия на СБХ на ул. „Шипка“ 6.

Бих нарекла експозицията изстрадана, но за това малко по-късно. На 15 февруари т.г. една от неговите студентки от онова време преди 45 години Мими Добрева откри прекрасната си изложба „Късно море“ в галерия „Стубел“ . Тогава, извън разговора ни за експозицията ѝ, за която може да прочетете във „въпреки.com” тук, тя сподели, че готвят изложба на випуска и, че се оказва не лека задача. Във времето оттогава до откриването на изложбата на 8 декември  „Випуск 1977-1978 Изложба на студенти от класа на проф. Добри Добрев“ сме виждали и често разговаряли как върви подготовката. Споделяше част от трудностите в готовността кои ще участват, притесняваше се, дали ще се разберат с някои от наследниците на авторите и специално на един от знаменитите ни художници от този забележителен випуск. Не споменавам имена, защото не е коректно, а и защото е ясно в художническите среди, а и не само в тях. Но това е несъществена подробност…

В ателието на проф. Добри Добрев, снимка: Михаил Енев

Идеята за амбициозния проект се ражда, на което съм свидетел, по-скоро спонтанно; нищо не се знае предварително относно организацията – за работите, за транспорта им, за участниците, готвят я без куратор… Курсът първоначално се състои от 28 студенти, но в  изложбата участват 17 автори –  Ангел Васев, Андрей Даниел (1952 - 2020), Антоний Григоров, Валентин Колев, Васил Милчев, Каталина Милева, Матти Кариула, Милко Божков, Мими Добрева, Никола Стефанов, Николай Иванов, Николай Каранфилов, Стефан Стоянов, Стефан Янев, Стефанка Стойчева, Стефка Аройо и Яшарали Тахир.

Проф. Добри Добрев

Проф. Добри Добрев (1927 - 2003) е роден в казанлъшкото село Горно Сахране. Завършва основното си образование в родното си село, а средното в Казанлък през 1946 г. След това работи като строителен техник в София. През 1948 г. е студент по руска филология в Софийския университет. През 1949 г. е приет в Художествената академия, специалност Живопис, а от 1956 г. до 1960 г. е преподавател в Художествената гимназия в София. От 1961 г. е асистент по рисуване във ВИИИ „Николай Павлович“. Осем години по-късно става доцент, а след това и професор по живопис. От 1973 г. до 1976 г. е декан на Факултета за изящни изкуства. Работи в областта на реалистичната живопис – тематична композиция и портрет. Негови творби са собственост на Националната художествена галерия, Софийската градска художествена галерия, Военно-историческия музей, Министерския съвет, художествените галерии в Казанлък, Стара Загора, Видин, Плевен, Велико Търново, Силистра, Добрич, Шумен, Разград, Смолян, Благоевград, Пазарджик, други галерии и частни колекции в страната и чужбина.

Валентин Колев, "Нощ"

„Като студенти, за нас беше повече от интересно да сме заедно, и в ателието, и извън него… И понеже досега не сме правили групова наша изложба, решихме, че е добре да го направим сега… Още повече, че от дипломирането ни (както се оказа) са минали 45 години и личният творчески път на всеки от нас ни е отвел в различни посоки. Всеки сам е решил с какво да се представи като автор. За нас остава удоволствието след толкова години да се видим, а и за публиката, надяваме се, ще е интересно да се срещне с нашето творчество”, споделят организаторите на изложбата в СБХ. И това се вижда от щастието, което излъчват черно - белите снимки от онова време, изложени сред картините в галерията.

Антоний Григоров, "Автопортрет"

По повод на изложбата младата изкуствоведка Андреа-Филипа Зидарова написа за „въпреки.com”:  „Безспорно сред най-ярките работи са тези на Андрей Даниел, Мими Добрева, Николай Каранфилов, Валентин Колев, Никола Стефанов – Каран, Милко Божков, Стефан Янев, Яшарали Тахир. Особено силни са творбите на проф. Даниел „Уиски компания“ (2017) и „Пиещият кафе“ (2004). Типичен с поетичността си, вниманието към детайла, размислите и философските, дълбоки заглавия, никога еднозначни, и в тази експозиция работите на Андрей Даниел не оставят никого равнодушен и несъмнено заслужават централните места в залата. Тя цитира и думите на Николай Каранфилов – както един от участниците, така и един от инициаторите и организаторите на изложбата:

Николай Карамфилов

„Ние наистина нямаме куратор... Всеки от нас сам е решил как и с какво по-точно да участва в изложбата… И рискът от това тя да се провали беше истински... Но ние искахме именно това… Приехме и факта, че все пак правим изложба не на професора си, а на нас – вече зрели хора на по над 70 години (между които трима професори и един доцент) и, които, 45 години след дипломирането си, отдавна са надскочили не само студентския си манталитет, но и академичните познания, добити преди близо половин век… Да, може би е вярно, че сме извън статуквото…“. Каранфилов коментира и датата на откриването на изложбата (8 декември): „Като че ли съвпадението на датата на откриването със студентския празник не ни помага, а напротив, провокира една все пак погрешна предварителна представа за това как би трябвало да изглежда една такава изложба… Вярно е, че имаше и такава идея, да включим и оригинални картини на нашия професор Добри Добрев… И тогава щеше да може наистина да се каже, че това е изложба „Професорът и неговите студенти“… Обаче истината е, че датата 8-ми декември не е избирана заради празника…“ 

Мими Добрева

Андреа-Филипа Зидарова заключава в текста си за изложбата: „В крайна сметка когато един проект е смислен, любопитен, амбициозен и най-важното – осъществен успешно, подробностите са без значение. Организацията на обща изложба винаги е трудна – не е лесно е да се съберат толкова много автори с различни възгледи, стил, мислене, усет, начин на работа – и въпреки това да има нещо, което ги обединява. Накрая можем най-вече да признаем приноса на проф. Добри Добрев – ръководител на един успешен курс, родил редица известни и талантливи автори, трима професори и един доцент, всеки уникален по рода си, изявяващи се на различни места по света, с различни изразни средства. Експозиции като тази, като че ли виждаме все по-рядко, а разбира се не бива да е така. Усилията винаги си струват – в случая това не е просто една изложба, а цяла история. Историята на випуск 1977 – 1978, специалност Живопис в НХА.“

Стефан Янев

В годините като журналисти не само във „въпреки.com” сме писали за повечето от художниците, присъстващи с творбите си в тази забележителна и много важна изложба. И любопитно уточнение, включително и за талантливия син на един от тях Стефан Янев – Деян Янев, който е сред учениците на проф. Андрей Даниел /може да прочетете тук в текст също на Андреа-Филипа при нас/ .

Стефка Аройо

Държа да припомня някои от тези публикации, без линкове, защото написаното е не малко и в търсачката всеки, който има желание може да го намери и прочете…Но тръгвам малко разбъркано във времето. В цитираната в началото изложба на Мими Добрева тя сподели тогава: „Бях в тази красота. Аз винаги рисувам неща, които съм преживяла. Не си измислям. Това са съвсем документални работи. Бях есента на пленер в Приморско. Това, което направих там, то остана в мен – усещането за пространство, за свободата в пространството.“ Мими Добрева е от знаменития курс в НХА на проф. Добри Добрев /1927-2003/ навремето заедно с прекрасните си колеги забележителните художници Андрей Даниел /1952-2020/, Милко Божков и други ярки автори. Те всички са много различни в творчеството си и специално в техния художествен възглед към пейзажа. А Мими Добрева, като се връща във времето, размишлява на глас:

Мими Добрева и Милко Божков в галерия "Арте"

„Моето обяснение за мене, може би подобно е и при Милко, и при Андрей. Ние сме едно поколение – първо е отношението към изкуството, към рисуването – и класическо, може би, и сериозно, т.е.не е въпросът какво рисуваш, а какво влагаш. Специално за мене важи, но мисля, че и за тях – да преживявам. Не беше тази формула навремето в изложбите по соцвреме - имаше доста разпространени пейзажи, които се измисляха. Наумяваш си композицията, като се каже композиция - да балансираш, да сложиш елементите…Добре, де, ама къде е смисълът, къде е душата, къде е преживяното. Аз тръгвам от гледката, от нещата, такива, каквито са, но вероятно моят инстинкт, моята интуиция, моят дух инспирира това, което в момента ме вълнува и аз тръгвам да го разгадавам и да разбера себе си, защото това ме е впечатлило. Всъщност, искам себе си. Всеки се стреми да се опознае. Но, все пак, няма смисъл да гледаш само себе си. Това, което са хората до тебе, около тебе – те са и твоето огледало. В пейзажа има конфликт, има драма, има връзка, има разказ, има преживяване като в една добра пиеса, в един парфюм, в един роман за живота. Това е интересно, картината да не е литературна, но тя може да съдържа, поне, възможност за размисъл, за поезия, за стих или някой може и роман да си измисли. Разказва история. Трябва да съдържа такива неща, които да не можеш да ги изречеш с едно изречение или две-три, за да ги обясниш. А да продължаваш да разбираш, че има възможност за развитие.“

Милко Божков

С Милко Божков сме имали прекрасни поводи да разговаряме по повод различни и знаменити негови изложби през годините в СГХГ „Салонът на природата“ , вдъхновена от стихове на Борис Христов, в галерия „Арте“ и други. Тук ще цитираме част от разговора ни с него по повод изложбата му   „Изгубеният пейзаж” в „Арте”, 2017. Той е програмен, а сме писали и за следващи негови експозиции: Казваме му, че за нас неговите картини са красиви… А той се усмихва и се аргументира за това какво харесва. „Навремето като четяхме по естетика и философия Фромантен, /Йожен, 1820 - 1876, френски живописец, писател, историк на изкуството, представител на романтизма -б.а/, френски естет и той казва, че една полуразложена риба е ужасно нещо, но нарисувана от един художник, когато я видиш, тогава става нещо красиво. Едни от най-красивите картини за мен са серията от обувките си, които е рисувал Ван Гог – изкривени и онези смачкани, криви картофи. Бях добър в етюда в Академията. Може да рисувам добре хора, но не знам защо постепенно изтласках човека от картината си. Дори и в пейзажа много рядко мога да го сложа…, не знам дали имам пейзаж с хора. Животни имам – имам овца, друг Човекът, според мен, този пейзаж, който ние населяваме не е девствен пейзаж. Това не са пейзажите на Амазонка, където не е стъпвал човешки крак. Нашият е очовечен в хубавия или в лошия смисъл.

Милко Божков, "Зимен пейзаж"

Не мога да сложа човека като мярка, като мащаб колко е висока тази сграда или да има човек, който седи или пуши. Не знам, не че не обичам човека, но не ми е обект. Ако трябва да рисувам хора, бих ги нарисувал само очите им или ръката им. Но няма да бъда аз, не че няма да стане картина, но ще бъде друго”.От дълги години Милко Божков живее в село Стефан Стамболово. Не го блазни големият град и още повече София със светските си откривания на изложби и други културни събития. Все пак го питаме защо. С пояснението, че почти всеки творец е подвластен на суетата и шума около името си. А той ни отговаря, че ще започне от далеч, защото вероятно е прозрял нещо, което не всеки е дарен да го озари. „Завършил съм Художествена академия. Дойдох тук 1968 година 8-9 клас ей тука на „Толбухин”, сега е „Васил Левски” – три години в Художествена гимназия, след това 6 години в Академията. Карах ги едно след друго. В казармата ходих след това. Аз се възпитах като човек тук, в този град и смятах, че никъде в нито един друг град мога да живея, освен в София. Приятелите ми бяха тук. Когато отидох във Варна, на първия месец си мислех вече, че не мога другаде да живея. Дори идвах тук, срещах се с приятели и гледах да си свърша работата. Започва да ме стяга нещо, сега ми се вижда като дивотия, за урбанистика говоря и не само за това.

Милко Божков и Андрей Даниел, 2017

През цялото време на разговора не става и дума за многобройните награди, между които два пъти е носител на Националната годишна награда за живопис на името на Владимир Димитров – Майстора, на Националната награда за живопис “Захарий Зограф” и други, за присъствието на творбите му в едни от най-престижните световни галерии. Говорим за нещата отвъд всекидневната суета и медийния интерес, съвсем невинаги задълбочен и с познание за творец от ранга на Милко Божков. А той на село, както сам казва, се чувства превъзходно, но има и пояснение от негова страна. „На втория, третия ден имах чувството съм бил там цял живот. Аз самият съм сбъркан човек, защото когато отидох 1982 година на френска стипендия в Париж, пристигнах късно вечерта. Стоян Цанев и Стоимен Стоилов ме посрещнаха,  бяха в Сите Дез’Ар и се разхождахме някъде. Моето общежитие, студентското, беше някъде между Нотр Дам и Пантеона, много хубаво място в Сен Жермен. Разхождам се и имам чувството, че тук съм роден. Дишах свободно! Защо такова чувство не изпитах, не съм русофоб в никакъв случай, в Москва. Там не изпитах такова чувство през 1985 година. Този голям град там ме смазваше. В Америка съм ходил само в Ню Йорк и то в Манхатън, чувствах се все едно в Париж, все едно вкъщи. Все едно съм живял там с десетилетия. Ей така се почувствах на третия ден на село. Значи, това са местата, където можеш да дишаш спокойно.“

Милко Божков, творбата му в коридора на зала "Миракъл"

На финала на нашия разговор тогава му напомнихме една негова прекрасна картина, която малцина познават, освен тези, които са посещавали камерната сцена „Миракъл” на Театъра “Българска армия”. Там в един тесен коридор при влизане към сцената има прекрасни картини, поставени като в скритите предверия на замък. „��бади ми се моят добър приятел Андрей Даниел преди няколко години. Много е странен животът. Ние с него бяхме в един курс. Имахме някакъв взаимен респект, но не бяхме приятели, близки приятели. С течение на годините – виждаме се рядко, веднъж годишно, но все по-близки започвахме да ставаме. И той ми се обажда и ми казва, че горе във Военния театър правят някаква реконструкция и се обадил на Вихрони Попнеделев, на Греди Асса, на Чапа /Георги Чапкънов, автор на статуетката на А’Аскеер”- б.а./ и аз да направя нещо. Казах му: „Готово!”. А той ми казва, че не е свършил и обяснява, че те нямат пари да се плати. А аз му казвам: „Андрей, аз казах готово!”. За това ставаше въпрос. И се сетих за една реплика на Шекспир, че животът е един голям театър. Този пейзаж, който там в тесния коридор към зала „Миракъл” е един пейзаж от края на селото, което виждам. Една зима и за да бъда по - театрален отзад сложих една завеса. Има една фигура, която се вижда отгоре. Това е една рисунка на Рембранд. По едно време мислех, че е на Ватто – един театрал, който се покланя и си казах, че това ми трябва. Все пак, се оказа, че е на Рембранд „Просяк”. Казах си, че това е същото.“

Андрей Даниел, творбата му в коридора на зала "Миракъл" - Шекспир, Брехт, Леон Даниел и Бекет

В същия този коридор към „Миракъл“ има и великолепна картина на Андрей Даниел, посветена на баща му, изключителния Леон Даниел. Преди време в разговор за „въпреки.com” с него по повод 90 години от рождението на баща му режисьора Леон Даниел, беше казал: „Извинявайте, но не мога да говора за него в минало време”. Сега искам да повторя неговите думи по повод на самия Андрей – за него не може да говорим в минало време. Неговото присъствие остава и е знаково. Защото той не беше само изключителен художник, но и мъдрец, философ и педагог. И думите му за Леон Даниел, че силата му е била в неговия анализ, важат с пълна сила и за сина: „Да направи действен анализ, както това се казва като предмет в театъра. Кое защо става? Причинно-следствените връзки да се изяснят, да се тръгне по обратния път, да се стигне до корена на нещата. Да се разбере от къде тръгва всичко. Това свое качество той го използваше и извън театъра. Той можеше да направи и правеше анализ на положението, в което са намираме. Като общество, като култура, като отношения. И търсеше основата, търсеше причината”, каза тогава Андрей Даниел за Леон Даниел.

Андрей Даниел, „Пиещият кафе“

А сега припомням думите му, които се отнасят и за самия него. Андрей не е от художниците, които могат да спретнат набързо едно красиво пейзажче, някакъв интериор или портрет. Изкуството му минава през емоцията, но и през анализа, и образите са премислени, но и преработени като послания. При Андрей няма случайни картини – образите са натоварени със смисли, но без да са изсушени от рационалното или назидателни. Андрей ти предлага своя свят, без да го натрапва. Но това не означава, че няма позиция и по обществените проблеми. Съдбата избра Стефан Джамбазов, да е светла паметта му, да направи последните снимки на Андрей през декември 2019 по време на изложбата на негови ученици в пространството на галерия „Арт 36“ на улица „Славянска“ в София. И нея вече я няма, защото галеристката Камелия Минчева си тръгна от този свят няколко месеца след него…

Андрей Даниел, 2019

В тези снимки в погледа на художника има любов, щастие, тъга, прозрение за света и за самия него. Той се радваше на работите на своите студенти, както винаги го е правил. Беше му трудно, болестта напредваше неумолимо, но той не ѝ се предаде до последно. Ръцете му отказваха, но прекарваше часове в ателието си, за да опитва да рисува, не отменяше часовете със студентите си в НХА и пътуваше към филиала на Академията в Бургас, за да поеме заедно с асистента си и негов ученик Константин Костов първия семестър на първокурсниците по живопис. За миг не се отказа да върви напред, ВЪПРЕКИ болестта и постепенния, и неумолим отказ на физиката му да следва полета на мисълта, на таланта, на посвещението му на изкуството и студентите му. Това Е /беше/ Андрей – изключителен художник. И тук ще кажем нещо много лично като човек, който от дете следи и познава българското изобразително изкуство не като изкуствовед, а като обичащ го и пътувам и досега, за да видя и опозная оригиналите на големите световни майстори. Картините на Андрей Даниел не могат да се опишат – те трябва да се видят и съпреживеят.

Ида Даниел пред картината на баща си Андрей "Уиски компания"

И те даряват с възторга от човешкия талант, което си преживявал с творчеството на Марк Шагал, например. Андрей е от тази висока класа артисти, които с мощ разкриват своя личен поглед към библейските сюжети, към пейзажа, към градските пространства с човешкото присъствие в тях, независимо в кой град на света са, към музиката, към портрета на конкретната личност и още и още…Той беше /Е/ щедър човек в картините си, със студентите си, приятелите си и казваше, че е щастлив човек, защото прави това, което обича, защото има прекрасни деца Ида, Санди, Марко. За себе си Андрей споделяше, че е щастлив човек заради родителите си, заради семейството си, заради студентите си, заради приятелите си, заради часовете в ателието си. Като човек беше надарен с огромна щедрост в отношението си към хората и света, независимо, че никога не му е било лесно и никога не направи компромис с изкуството си.

Андрей Даниел в галерия "Нюанс" на изложбата си "Места за срещи", 2016

Този текст ще завърша отново с думи на Андрей Даниел, споделени за нас преди години, но сякаш изречени днес от Небесата, където е и продължава да търси смисъла на живота: „Като растение, ще си поникваме и ще си умираме, без да сме разбрали за какво става дума. В този смисъл, хората които се занимават с изкуство, според мен, имат тази задача да синтезират смисъл и оттам да се получава мотивация за живот, мотивация за работа, у останалите, у всички, да се получава оня оптимистичен момент в общо взето цялата човешка трагедия, която е”.

Ангел Васев

Изложбата „Випуск 1977-1978 Изложба на студенти от класа на проф. Добри Добрев“ продължава до 7 януари 2023 година. ≈

Текст: Зелма Алмалех и Андреа-Филипа Зидарова

Снимки: архив на СБХ, Стефан Джамбазов, Стефан Марков и Мариана Маринова

[vprki]

Критичен поглед: Големи изложби в по-малките частни галерии

Освен големите кураторски изложби в Софийска градска художествена галерия, Националната галерия, галериите на СБХ, в столицата могат да се видят и доста интересни експозиции в по-малките частни галерии. В някои случаи те надхвърлят обикновеното търговско предлагане, а се опитват по свой собствен начин да заявят своето присъствие и специфика. При това не само в пазарната ниша, а като културно – образователен процес.

Една от изложбите, която заслужава специално внимание е „Формат 30/30” в столичната галерия „Астри”. Тази година е нейното 17-то издание. Проектът е по идея на галеристката Вихра Пешева. Преди години тя решава да организира изложба в този формат и заради размерите на галерията. И тя не само става напълно подходяща за това пространство, но и е своеобразна провокация към някои от най-изявените български художници, които с удоволствие се включват всяка година. Тази година, както и в много от предишните издания на „Формат 30/30”, участват над 100 съвременни художници. Моментното впечатление от съвременната българска живопис е доста фрагментарно, но и в достатъчно висока степен представително. Разглеждайки изложбата, дори човек незапознат  с изкуство, може да добие представа и култура за различни поколения български художници, направления  и стилове.

17-тото издание на „Формат 30/30” в галерия „Астри”

Забележителното е, че формално непроменената седемнадесет години изложба, всеки път е различна, носи различен дух, различна светлина и общо излъчване. Композирането на общото пространство на галерията е в името на равновесието и хармонията между отделните картини, отделните послания на авторите и тяхното съзвучие като цяло. За първи път в пространството на галерията е организирано депо или хранилище на картини във формат 30/30. Картините могат да бъдат извадени и показани допълвайки образа на съответния художник с информация за минали творчески периоди или доразкриват творческия му потенциал с по-богата колекция от негови картини. Разглеждането на изложбата е колкото познавателно, толкова и естетическо преживяване.

Участват художници от различни поколения: от родените през 30-тте години: Проф. Васил Вълев, Иван Кънев, Светослав Чернев, до най-младия участник в изложбата Явор Костадинов, роден 1993 г. В изложбата са картините на професорите от Художествената академия Андрей Даниел, Десислава Минчева, Греди Асса, Ивайло Мирчев, на знаковите имена Милко Божков и Захари Каменов. Голямо внимание получават картините за забележителни творци като: Антоанета Елефтерова, Антон Гошев, Александрия Макова, Веселин Дамянов - Вес, Георги Пасев,  Дарина Златарева, Димитър Каратонев, Николай Янакиев, Долорес Дилова, Любен Генов, Васил Василев, Владимир Пенев, Кольо Костов, Красимира Михайлова, Мариана Маринова,  Здравко Палазов, Иван Милушев, Никола Енев, Пламен Русев, Румен Читов, Чавдар Петров, Спартак Паскалевски, Светла Косева, Стели Грънчаров, Цветан Тимотеев, Христо Христов, Георги Атанасов. Има редица имена от по-младите поколения, които интересуващият се зрител следи и цени: Гергана Минкова, Елена Георгиева, Живка Маринова, Милчо Костадинов, Йордан Тодоров, Калиа Калъчева, Мария Райчева, Месрур Сабит, Момчил Георгиев, Стилияна Узунова, Петя Денева, Теодора Дочева, Яна Любенова. Изложбата продължава до 29 януари 2019.

Преди време в разговор за „въпреки.com” галеристката Вихра Пешева каза: „Моята посока е интуицията ми. Тази галерия започна най-вече като галерия за млади имена, млади автори. Защото това е вероятно естественият ход за една галерия и един галерист, който не е по-образование изкуствовед. Не произхождам от артистичните среди, аз съм инженер, семейството ми е такова. Въпреки, че в семейството ми изкуството винаги е било на почит - и баща ми е рисувал, и майка ми. Тя достигна сериозни нива в живописта. Ентусиазмът беше голям, защото моят усет за естетика и социалната ми насоченост ме предизвикаха преди много години да направя галерия, с голямата подкрепа и на сестра ми. С годините и с натрупването това вече не е само галерия за млади автори. Разбира се, те са преференцирани, особено в големите годишни изложби 30/30 – там има селекция, но тя е по-скоро за изградените имена и за тези, които многократно са участвали. Много често за първи път представени художници, чиито произведени имат достойнства, макар и извън моята лична естетика, те винаги са били допускани. И наистина, като начин за избор на моите изложби това е била моята интуиция, лично моя естетически вкус, така както художниците рисувайки какво да е произведение правят своя автопортрет. Аз мисля, че и галеристът, когато прави галерията си, той си прави собствения автопортрет”, заяви тогава Вихра Пешева.

Картина на Жорж Папазов от изложбата в галерия „Форум”

И това е наистина така, някои от частните галериите, за които споменаваме се опитват да изградят собствен образ. Малко трудно е заради тежката пазарна ситуация у нас, те да бъдат представителни за отделен художник. Но за определени тенденции – да. Ето, например галерия „Париж” на същата улица „Цар Самуил”, където е „Астри”, се насочва предимно към различ��и проявления на наивната живопис и към иконите, галерия „Ракурси” пък освен интересни изложби на значими български художници, не пренебрегва и образователни курсове и проекти, както и търгове на изобразително изкуство. Галерия „Нюанс” също има значително естетическо присъствие в културния живот на столицата, а „Аросита” пък набляга на съвременно изкуство. И не само. Пазарно, но и социално ориентиран е проектът на галерията - „Само за Фенове”, когато преди Коледа се организират изложби, където всички произведения се продават по 50 лева. Това е реверанс към нашите настоящи и бъдещи фенове, казват от „Аросита” организаторите Росица Гецова и Любен Фързулев, по чиято идея е събитието, което всяка година се посреща с голям интерес не само от феновете, но и от художниците.

Приятна изненада в края на миналата година беше в столичната галерия „Форум”. Тогава тази галерия показа колекция от емблематични творби на живелия във Франция български художник Жорж Папазов /1894-1972/ – едно световно име. Тя с гордост представи тази експозиция от 15 картини, изпълнени с маслени бои /Националната галерия притежава само 7 творби на художника/, обхващащи всички периоди на големия творец. Голяма част от тях са били притежание на реномирани колекции и са участвали в редица международни изложби. Някои от творбите са били част от колекцията на Petit Palais Женева и са монографирани в каталозите на художника. За екипа на галерията беше огромно щастие по повод своята 20-годишнина да представи колекция от произведения на категорично един от най-известните български художници.

Галерия “Структура” навърши една година

Има и други частни галерии със свои постижения, за които е ставало дума. Но тук не може да не споменем и за една галерия, която навърши една година. Това е „Структура”, която се утвърди като средище за съвременно изкуство под кураторството на изкуствоведката Мария Василева. При това не само за български имена, а и за световни художници. В момента там продължава изложбата „natura naturans / Природата на изкуството“. В изложбата участват Норберт Биски, Михаел Зайлщорфер, Алисия Кваде, Анете Келм, Флориан Майзенберг, Олаф Николай, Йоринде Фойгт. Изложбата продължава една от линиите в политиката на галерия „Структура” да показва успешни примери на съвременни художници. Включените автори имат забележителни биографии и активни кариери, както в областта на големите международни форуми (биеналетата във Венеция, Лион, Шаржа, Рига; Документа в Касел и др.), така и на пазара на изкуството. Срещата с тях е важна заради споделения опит по посока на идейните и естетическите търсения, но и на механизмите и правилата на функциониране на художествения свят.

Норберт Биски - “Тропически затвор” - от новата изложба в галерия “Структура”

Конструкцията на изложбата е изградена около темата за природата, която има особено място в немската литература, философия, наука и изобразително изкуство. Претърпяла различни интерпретации през вековете, природата е в центъра на научните и поетичните занимания на Гьоте, според когото механичното ѝ изследване не е достатъчно, а към него трябва да се добавят мисленето, чувстването, интуицията, въображението и вдъхновението. Само в тяхното взаимодействие се поражда смисълът; знанието е въпрос и на асоциации. Гьоте предлага да има повече експерименти и хипотези, които след това да се проверяват в природата. Наблюдението е естествената първа стъпка, но тъй като сетивата могат да достигнат само до външната форма, изследването на обекта изисква включване на интуицията, която го изучава с „очите на ума”. Ученикът на Гьоте и редактор на книгите му Рудолф Щайнер прилага методологията на Гьоте за един жив подход към природата в пърформативните и изящните изкуства. Това дава възможност и на последните да отидат отвъд външната форма на нещата (natura naturata) и да опознаят вътрешната си природа (natura naturans), пише в анотацията за изложбата. Тя е организирана със съдействието на ifa – институт за международни отношения на Германия в сътрудничество с: галерия Кьониг, Берлин, галерия Вентруп, Берлин, галерия Сабине Кнуст, Мюнхен. Така че въпросът не е частно или държавно/общинско пространство, а стремежът на галеристите да намерят свой ъгъл или както казва Вихра Пешева, „свой автопортрет”… ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов