#Какво Научих Днес

[lorasfeelings]

Какво бих ти написала, но никога не бих изпратила.

Пазиш ли всичко, което ти подарих? А носиш ли любимата ми блуза? Какво изпита, когато си тръгна? Знаеше ли, че това е краят на нашето завинаги?

Времето лети, аз пораснах, научих се да обичам най-вече себе си. Все още плача без причина и намирам болка във всичко. Но се опитвам да бъда по-добра към себе си. Преди си мислех, че след любовта идва омразата. Така и беше в един момент, но после нещо се промени. Не чувствах нито любов, нито омраза. Всичко изведнъж изчезна. Сега мога да те погледна, да ми се свие стомаха на топка, но да не почувствам нищо. Защото не сме същите хора, които бяхме в началото. Сега сме само непознати, които преди време са се обичали, но точно днес не.

[keeptolking]

Пиша ти това писмо, въпреки че никога няма да го прочетеш. Ти ме нарани толкова много. В природата няма справедливост.. Продължавам да страдам. Днес обаче разбрах, че по някакъв начин трябва да се отърва от тази тежест, която нося в себе си и това ще направя. Не искам да тая злоба, защото тя не е добър приятел, така че не я искам с мен. Негодуванието ме кара да се страхувам и точно от страха трябва да се отърва. Това не означава, че се страхувам от теб, просто се страхувам да не преживея отново страданието си и да направя същата грешка. Поради тази причина реших, че трябва да се изправя срещу теб, да застана лице в лице с теб и всичко останало, имам предвид; Независимо дали мисля за теб или не, трябва да отстоявам себе си. Ако се преборя с този страх, най-накрая ще мога да се преборя и с всички останали. Обичах те и ти имах доверие, разбираш ли? Наистина не исках нищо необичайно и ако знаех, нямаше да ти позволя да ме нараниш. Никога няма да забравя тази непоносима болка, нито всичко, на което ме научи. Все пак мога да ти благодаря за нещо. Научих, че не можем да дадем на някого нещо, което той не иска. Ти си позволи лукса да ме накараш да разбера това много ясно; накара ме да осъзная, че е много важно човек да знае кога нещо в живота му се обърква и го поглъща. Ами да, осъзнавам, че си ми навредил, достатъчно много, за да не мога да продължа напред много дълго време. Както някой каза веднъж - Истинската омраза е незаинтересоваността, а перфектното убийство е забравата. Не искам да хвърлям камък нагоре, защото знам, че ще падне върху главата ми. Това няма да ме направи щастлива, само ще добави нещастие към безсмисления ми живот. Казват, че кървенето не боли, че е приятно, като глътка въздуха или дълбока въздишка. Същото е и с душевната болка, тя някак те вцепенява и те кара да не можеш да разбереш какво се случва с теб, докато не стане твърде късно. Сълзи от кръв и чиста болка може да се стичат по лицето ми, докато пиша тези думи, но аз отново ще поема контрол над себе си и завъртам волана, защото е дошло времето да продължа напред и да преодолея това, което ми причини. Искам да ти кажа, че пиша това писмо, защото зад тези смели думи се крие огромна тъга, безкрайно унижение и огромна илюзия. Имам чувството, че вървя по ръба на вулкан, а животът ми виси на косъм. Вървя наоколо, нося тежестта на това, което направи на душата ми. Малко ми трябва, за да се чувствам добре и за това трябва да се отърва от цялата тази болка. Всички болезнени преживявания оставят семе в нас, което ще расте и ще ни накара да се чувстваме свободни. Истината е, че днес се запитах дали мога да направя нещо важно и затова реших да напиша това писмо. Това писмо не е за теб, а за мен, за да мога да се отърва от теб. Спрях, и разбрах, че не искам нищо негативно в живота си и осъзнах, че ти си част от негативните неща, като начина, по който ме караш да се чувствам. Стигнах до извода, че размисълът за теб е най-великият акт на любов към себе си, който мога да направя за себе си. Днес най-накрая мога да кажа, че ми направи услуга, защото сега повече от всякога обичам себе си и знам, че не искам да превърна тялото си в гроба на душата си. Знам, че мога да се справя с всичко в себе си. Не е нужно да се страхувам да живея, просто трябва да се науча как да го правя отново. - Неизвестен автор

[vasetovp]

ЧУЖД БОКЛУК

Научих този урок преди шестнайсет години.

Научих го на задната седалка на нюйоркско такси.

Ето какво стана:

Скочих в едно такси и тръгнахме към Гранд Централ Стейшън. Движехме се в дясната лента, когато съвсем внезапно, една черна кола изскочи от паркомясто и се измуши пред нас.

Моят шофьор скочи на спирачките, зави и избегна сблъсъка на косъм!

Шофьорът на другата кола, тази която почти предизвика голяма катастрофа, показа главата си и започна да ни ругае.

Моят шофьор само се усмихна и му махна. Искам да кажа ... беше приятелски жест.

И затова го попитах:"Защо го направи? Този за малко да съсипе колата ти и да ни прати в болни��а!"

И тогава шофьорът каза нещо, което днес наричам "Законът за боклукчийския камион".

"Много хора са като боклукчийски камиони.

Разхождат се объркано наоколо пълни с боклуци, гняв, разочарование.

Боклукът им се натрупва и трябва да го стоварят някъде.

И ако им позволиш, ще го стоварят върху теб.

Когато някой иска да си изсипе боклука върху теб, не го приемай лично.

Просто се усмихни, махни му, пожелай му всичко хубаво и си тръгни.

Ще бъдеш щастлив, че си направил това!"

Замислих се колко често позволявам боклукчийски камиони да минават отгоре ми!

И колко често вземам боклука им и го пренасям на други хора - в работата, у дома, по улицата?

В този ден се зарекох: "Няма да правя повече това!"

Животът е твърде кратък, че да се събуждаме сутрин нещастни.

Обичайте хората, които се държат добре с вас.

Забравете за онези, които се държат зле.

Вярвайте, че няма нищо случайно.

Никога не позволявайте на боклукчийски камион да мине отгоре ви.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Чрез литературата може да говорим за своите травми…

„Станах писателка, защото на първо място съм читателка. Всъщност бях и писателка, и читателка още преди да се науча да пиша в истинския смисъл на думата. Още преди да мога да чета, научавах наизуст определени пасажи от книгата и се преструвах, че ги чета.“ Каза за „въпреки.com” талантливата румънска писателка Андрея Расучану /на снимката/.

И продължи: „Това ми се струваха най-забавните занимания на възрастните хора: да четат и да си водят бележки. Така много бързо се научих и да чета, и да пиша. Проза започнах всъщност да пиша още в гимназията, когато заедно с моите учители и съученици правехме литературен вестник. Оттогава пиша непрекъснато, не съм спирала.“

Андрея Расучану и словенският писател Горан Войнович бяха гостите в началото на април на третото годишно издание на „Литературни срещи“, чиято тема беше „Порастване“, организирани от Фондация „Прочети София“.

Горан Войнович

Събитието беше част от отбелязването по великолепен начин на десетгодишнината ѝ. Организацията, която стои зад прекрасните платформи „Литературни маршрути“, „Скритите букви“ и „Литературни срещи“ сътвори незабравим празник на литературата като порастване, като осмисляне на живота ни днес и сега в контекста на случващото в света и на личните ни вълнения и тревоги като хора на 21-ви век. Пораснахме ли, поучихме ли се от миналото, успяваме ли да преодоляваме духовните си травми и как ги преживяваме чрез литературата. Безкрайни теми и въпроси, които дадоха облика на събитието, което дава с въображение, обич и познание нови посоки в сложния път да разбираме себе си и времето. Андрея и Горан са били деца, когато на Балканите започва смяна на режимите и война… Отдавна вече не са деца, но травмата е остава... Сега са двама от най-известните писатели на Балканите и пишат за нея...

От ляво на дясно: Демна Димитрова, Тодора Радева, Боряна Зафирова и Ивана Хиткова

Екипът на Фондация „Прочети София“ с изпълнителен директор Тодора Радева, Демна Димитрова, Боряна Зафирова и Ивана Хиткова стои зад  литературни инициативи и събития, сред които и „Литературните маршрути“ и „Скритите букви“. В годините във „въпреки.com” сме писали винаги за техните прекрасни, изключително смислени и важни проекти.

Разговорът ни с Андрея Расучану беше в последния ден на Фестивала, но на другия ден ми се случи инцидент, след който се наложи малко болница, гипсиране на крака, патерици и…забавих текста. Но нещата, за които става дума в него не са за „един ден“, а за всичко онова във времето – преди, сега и след, което дава литературата…  

Андрея Расучану

С писателката си приказваме в центъра на София, седнали на маса на тротоара пред кафене. В превода от румънски и съответно от български на родния ѝ език помага преводачката Лора Ненковска. Предпочетохме така, без дистанцията на английския…Нали сме на Балканите…

Имам провокативен въпрос. Като човек – като мен, като всички нас, които сме родени на Балканите, не знам мит ли е, легенда ли е: като бил още ученик Емил Чоран, отварял прозореца и казвал: „Господи, прости ми, че съм румънец!“ И всеки от нас може да го каже в този контекст тук, на тези Балкани. Какво мислите за това наше място, Балканите – колоритно, красиво и сложно?

Не съм толкова ексцентрична, какъвто е бил Чоран, но ми идва да отворя прозореца и да благодаря, че съм родена в Румъния. Защото като географска и историческа смесица представлява пространство, което чудесно може да послужи за литературна употреба. Ние винаги гледаме на себе си като разположени между Изтока и Запада. И точно тези неща се опитах и аз да уловя в литературата си. Имаме например този 18-и век, в който управлението от т.нар. фанариотски фамилии – период, в който князете в румънските княжества се назначават от Високата порта, не се избират от самите румънци, а се изпращат гърци, които са от квартала Фенер в Истанбул и затова се нарича фанариотски период. Този 18-и век, бидейки повлиян от фанариотските управляващи фамилии, е много ориенталски, много източен.

И един 19-и век, който идва с отваряне към западната култура. Но мен винаги ме е впечатлявал този ориенталски свят – с меланхолията си… Точно тази атмосфера се опитах да уловя в една от частите на романа ми „Непозната форма на живот“.

В 19-и век българите гледат на Румъния като пространство на свободата. Българските Имаме една особена връзка. На Балканите, може би, вкоренено от тези периоди ориенталски или нещо друго не е много лесно да си жена. Тази нишка по някакъв начин присъства в румънската литература, както и в българската – но все пак нещата са различни. Във Вашите книги има едно много специално отношение към жената, едно разбиране, любов, обреченост, самота. Как тръгна това при вас? Защото е много силно, много дълбоко.

Мисля, че трябва да тръгна от първия си роман. Всичко тръгна от нещо, което забелязах, когато работех с архивни документи – докато се опитвах да възстановя историята на една букурещка улица, как са се случвали нещата на нея в продължение на 3 века. Стори ми се, че в тези документи срещнах поредица от забележителни жени – жени, които са успели да постигнат нещо в живота си, въпреки неприветливите политически и исторически условия, при които живеят. Например, да си вдовица в началото на 18-и век, т.е. напълно уязвима и зависима от семейството на съпруга, който е изчезнал, вече не е тук. И да успееш заедно с друга жена, която също е вдовица, да издигнеш храм в памет на твоя загинал съпруг, е нещо, което изисква воля, извънредно голяма по своята същност воля.

Сила, която днес не можем да си представим – в момента разказвам за една от своите героини Станка Мантуляску. Но има и други жени, от различни исторически периоди, които никога не достигат до страниците на учебниците, до страниците на официалната история. Или във всеки случай много по-рядко биват уловени от тези страници, за разлика от мъжете, мъжките образи. Така че техните истории започнаха да се пишат от само себе си, без да съм си поставяла задачата да пиша феминистични романи. Започнах да разказвам историята с цел да кажа истината каквато я виждам от своя гледна точка. Същото е приложимо спрямо женския образ в книгата ми „Вятърът, духът, дъхът“.

Кого считате за ваш учител в литературата – може да не ви е предавал в Университета?…

Андрея Расучану и Лора Ненковска

В решението ми да започна да пиша няколко са личностите, които са изиграли важна роля. На първо място, беше баба ми, голяма читателка. После – учителката ми по литература в гимназията, която ме научи как мога да стана писателка. След това – няколко от преподавателите ми в университета, които бяха чели тази част от моята литературна дейност. Те всъщност са и много важни литературни критици в Румъния: Сорин Александреску – племенник на Мирча Елиаде, Николай Манулеску (най-големият историк на литературата през последните години).

Преводачката Лора Ненковска допълва: „Първата книга, която Андрея пише е за Букурещ – както и за Мирча Елиаде. Сорин Александреску е нейният научен ръководител на дисертацията ѝ за Букурещ в книгите на Мирча Елиаде. Александреску е много важна личност – той създава институт за изучаване на литературата и е един от най-големите интелектуалци на страната.“

Това събитие, за което сте тук – едно от най-хубавите неща, които се случват в София – всяка година е различно. Почна се от буквите, после – литературните, писателските маршрути, сега са срещите. Със сигурност сте участвали в други срещи, други пленери. Как усещате колегите си от България, Словения? Изобщо, тази атмосфера какво ви дава?

Теодора Димова, Андрея Расучану и Лора Ненковска

За втори път гостувам в София. Участвах на Коледния панаир на книгата преди 2 години (2022). Още тогава забелязах, че има много заинтересовани от румънската литература и не само от румънската. Разбрах, че българите четат, че притежават много голямо любопитство спрямо това какво се пише в други страни. Радвах се, че имам публика, и тя е многобройна! Конкретно на този фестивал се чувствам като у дом�� си. Много ми харесва как е замислен. Мисля, че има нещо и в професионализма, и в топлотата на Тодора Радева– което се предава на другите и, наистина фестивалът е забележителен. Вчера публиката беше една от най-усмихнатите публики, които съм виждала някога. Имах усещането за истинско, автентично общуване – мисля, че това е едно от най-важните неща за един писател: усещах тяхното внимание, те не бяха апатични спрямо това, което се случва. Това сигурно до голяма степен се дължи на Теодора Димова, която беше моят партньор в разговора. Много приятна изненада за мен беше усещането, че има толкова много професионалисти, които се занимават с книгата тук. И то за толкова кратко време, събрани на едно място.

Нещо, за което не успях да разкажа досега, е срещата ми с Института по балканистика вчера. В течение на два часа дискутирахме, едва успяхме да се спрем. Като тръгнахме от теми, свързани с моите книги, стигнахме до неща, които ни свързват и като култура, и като общества. Всички тези колеги – изследователи, журналистите от радиото и от пресата, ми се струват толкова заинтересувани и изпълнени с плам заради това, което правят. На всичкото отгоре – много добре подготвени. Фактът, че бяха прочели книгите ми, въпросите им не бяха общи, а свързани с книгите, ме накара да се чувствам чудесно. За мен остава надеждата, че отново ще ме поканите, и че ще се върна тук.

Защо казахте, че „Вятърът, духът, дъхът“ е любимата Ви книга? Обожавам това заглавие! Тези съдби, всичко … много ми е близко…

Това е предпочитаната от мен книга, от написаните от мен книги, защото я чувствам най-близка. Написах я с най-голяма сила, с най-голям интензитет, най-силно вложих себе си във нея. Написах я за най-кратко време. Тази книга ме накара да я напиша в нейния собствен ритъм. Включени са автобиографични преживявания, за които ми беше много трудно да пиша. Фактът, че го направих, от една страна за мен беше предизвикателство, и от друга страна – освобождаване. Мисля, че това е най-искрената, най-истинската ми книга, защото в нея съм най-много себе си. Книгата се хареса най-много от публиката, докосна най-много читателски сърца.

Усетих нещо, но ми беше неудобно да питам: един много личен момент…

Да, има много лични неща. Но не бива да мислите в посока на конкретни случки и събития, а на състояния. Разбрах колко убедителна съм била в писането си, когато един критик написа, че съм осиновена – очевидно е, че не е истина! Но читателят често е изкушен да смесва измислицата с реалността. Много се радвам, че споменахте заглавието, защото то идва директно от библейския текст, по-точно от Стария завет. Думите от Библията винаги са много силни. Руах – предполагам знаете – е еврейската дума, която означава „онзи дъх който дава живот“, „който вдъхва живот на света“.

Как работихте с Вашия издател Невена Дишлиева-Кръстева, създател и собственик на ICU Publishing?

От всичките ми издатели Невена е издателят, който ми е най-близък, най-много прилича на мен. Аз, тя и Лора (Ненковска, преводач) – мисля, че трите сме идеалният екип (за това говорихме преди да дойдете). Невена дойде с гениалната идея да включи в екипа ни София Попйорданова, която е изключителен художник. Не мисля, че съществува по-подходящ художник, който да направи кориците на моите книги: тя е изключително фин, внимателен читател. Усещам как със своите рисунки е успяла да изрази именно същността на моите книги.

Между другото, преди няколко дни, в навечерието на фестивала чух по едно от любимите ми радиа JAZZ FM интервюто с Невена – тя каза същото за Вас! И за Лора, и за София. Нещо, което Вие знаете – всъщност, Лора като преводач е предложила Вашите книги, а Невена каза: „Това беше моето щастие“. По начало тя е изключителен издател, с перфекционизма си с всяка книга, с всеки автор …

Във Вашите книги има много тъга, много борба, не само на жените – може ли литературата да промени света?

Литературата е движеща сила и инструмент, чрез нея можем да си артикулираме, да говорим за своите травми и да ги приемем. Най-важното е, че можем да предадем на другите, на читателите послание в тази посока. През изминалите дни осъзнавах на по-дълбоко, на по-искрено ниво точно това. Именно докато разговаряхме за травмите и за преживяванията тук, на Балканите, с хора от различни сфери, внезапно осъзнах колко общи неща имаме в живота си. Най-често поставяният въпрос в тази ситуация е как тези въпроси достигат в българската литература. Защото аз знам как стои в румънската литература – даже с колегите от Института по Балканистика в София вчера обмисляхме да направим един общ проект, чиято основна тема да бъде „Травмата на миналото в литературата“. Много би ни харесало да успеем да кредитираме тази идея в даден момент.

Травмите от миналото не се преживяват, не се преодоляват лесно. Както започнахте с първата Ви книга, някак документите са хладни, а преживяването е индивидуално. Да не се губи човекът. Това точно усещам във Вашите книги. Върху какво работите сега?

Съвсем наскоро приключих третия роман – той затваря трилогията (два от романите – „Вятърът, духът, дъхът“ и „Непозната форма на живот“ – са преведени на български). Ще излезе през есента. Започнах нов роман, който няма никаква връзка със света, разказан в трилогията. Пак се връщам като техника към документа, но този път темата е 19-и век в Румъния.

Андрея Расучану

Андрея Расучану е румънска писателка, авторка на книги с литературна критика и редакторка. Романът ѝ „Вятърът, духът, дъхът“ е отличен с наградата на Съюза на румънските писатели за белетристика, наградата на Румънската академия на науките за проза, номинирана е за наградата „София Надежде“, Националната награда за проза „Зиарул де Яш“ и др. Романът е включен в краткия списък на Европейската награда за литература през 2022 г. Първият ѝ роман, „Непозната форма на живот“ също печели отличия и читателско внимание. Публикувала е разкази в различни сборници, както и няколко монографии в областта на литературната география и геокритиката, като във фокуса на интересите ѝ нерядко е Букурещ и неговата литературна история. Нейните книги са мащабни триптиси, в които тя опитомява историята, стихийността, природата и географските пространства, като ги подрежда в разкази-карти на човешките съдби. Силата ѝ да работи пластично с образите, изключително богатият ѝ език и бароков стил на писане превръщат романите ѝ в едни от най-интересните книжни явления в румънската литература през последните години.

От ляво на дясно: Боряна Зафирова, Демна Димитрова, Тодора Радева и Ивана Хиткова

И да напомним през юни в „Литературни срещи“ гост ще бъде британският автор Крис Клийв, отново в партньорство с издателство ICU, а през ноември ни очаква наистина голямо и важно литературно събитие. Отбелязват от Фондация „Прочети София“. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков и Яна Лозева

[magdalendia]

Фестивалът "Open Buzludzha" - отидох заради музиката и развлеченията, прибирам се с кауза!

За трета поредна година фондация "Проект Бузлуджа" организира незабравимо преживяване в горите и поляните край връх Бузлуджа, за което аз научих едва преди няколко месеца, макар че се самочисля към най-верните почитатели на паметинка. Трябва да стане ясно от сега - това не беше фестивал, организиран от никаква партия, нито в подкрепа на която и да е политическа идеология. Това не беше и фестивал за купонясване на пияна глава и ядене на кюфтета и кебапчета. А всъщност какво беше?

Истината е, че когато стане дума за социалистически паметници у нас, може да се стигне до доста ожесточени спорове, които често да доведат до възможната истина кой и защо докара държавата в това положение. Изобщо като споменеш времето на социализма в разговор навлизаш в много опасна зона, тъй като има голям шанс да попаднеш на пръвърженици или противници, а ако пък случиш и на представители на едно и също място по едно и също време - тежко ти и горко ти. Някои мои приятели директно заклеймиха този фестивал като сбирка на комунистите и дори не му дадоха шанс. Аз не се обвързвам нито със "за"-то, нито с "против"-то, но има нещо в тоя паметник, което ме омагьоса от мига, в който го видях преди 6 години за пръв път на живо и да прекарам три дни и вечери из околностите му, които са прекрасната зеленина на Стара планина, ми се стори доста приключенско. Бях мотивирана да отида там заради възможността да гледам светлинното шоу, прожектирано на самия паметник и да слушам рок, инди и RnB на живо и на открито. Оказа се обаче, че открих много повече на този фестивал и дори смея да кажа, че е най-хубавото събитие, на което съм попадала тази година.

Ден 1 - Откриване на фестивала

Поели сме на дълъг път от Варна до Казанлък с кола. Облаци са надвиснали над Казанлъшката котловина. А пък ние така се бяхме настроили за купон. От апартамента ни, на четвъртия етаж на сградата се разкрива панорамна гледка към Стара планина и всичките й околни възвишения и върхове. Шипка се извисява, ветрогенераторите по склоновете край Бузлуджа, а самата Бузлуджа я няма. Само тя единствена е обвита в гъсти облаци. Голям късмет да му се не види!

Качваме се горе с колата. От паркинга, оказва се, има малко бусче, което извозва хората към фестивалната поляна, а от там и към връх Хаджи Димитър. Старото име на този връх е Бузлуджа, но тъй като на този връх се е сражавала четата на Хаджи Димитър през 1868г., той бива кръщаван в негова чест. Иначе името Бузлуджа от турски означава "леден връх". Доста си отговаря на действителността. Вятър фучи, мъгла е обладала всичко наоколо и тук-там сред дърветата се виждат палатките на първите настанили се в лагера на фестивала. А студът е съвсем неочакван за средата на август и ние като едни варненски деца сме си взели летните дрешки, с малко изключение и някоя-друга есенна, че ако СЛУЧАЙНО е студено в планината, нале. Е, ами не съвсем случайно, баш си е студено. И влажно, и мъгливо, и мрачно, абе пълна програма. Качва ни автобусчето горе на върха, слизаме с още 5-6 човека, които и те са отишли горе да видят к'во става, а той паметника дей? Ми ня'а го. От мъглата не се вижда и на 10 метра пред теб, така че можем да си го въобразим, че е там. Ама за мен това не е ново. Аз първият път, в който ходих да го видя през 2017-та пак го заварих сред гъста мъгла, така че получих съвсем реалистично дежа вю.

Ден 2 - За района на Казанлък и Бузлуджа

Програмата тече на пълни обороти още от сутринта, а днес за щастие небето е ясно и слънцето дава всичко от себе си. В 10 и половина се качваме горе и заварваме съвсем различна обстановка: нареждат се всички павилиони с храна, напитки, арт работилници, на главната сцена музикантите тестват звука, изобщо цари оживление на фестивалната поляна.

Отиваме в горичката наоколо, за да слушаме лекции, които специалисти от различни направления и сдружения са ни подготвили. Научаваме много интересни неща за традиционните страопланински къщи от архитект, който се занимава с тяхното проучване, поддържка и възстановки. После пък историк от Националния парк-музей "Шипка-Бузлуджа" ни разказва за обсадата на връх Шипка покрай Руско-турските войни от 19в.

Срещнахме и Бедрос Азинян - един от тримата фотографи на дом-паметника "Бузлуджа", както се е наричал в периода на своя разцвет. Бедрос ни разказа, че сторежът на паметника е започнал през 1974г. и е бил спонсориран от дарения (задължителни дарения!) от народа и издгинат с помощта и доброволчеството (задължително доброволчество!) на бригадирите и сторителните войски. Строежът му е струвал около 15 млн. лева, което в днешно време се явява някъде около 93 млн. Завършен е през 1981г. и функционира до падането на режима през 1989г. като туристически обект. Оказва се, че през тези 8 години, в които е работил на пълни обороти, посещенията са били организирани и регулирани. За да посетиш паметника, е трябвало да резервираш час 3 месеца предварително! Ежедневно автобуси са откарвали туристите от паркинга до върха, където е паметника. Екскурзовод е развеждал групите из коридора и залата с мозайките като всяка обиколка е траела 45 минути.

След това ни се представи архитект Дора Иванова, която открива паметника през 2014г. и създава фондация "Проект Бузлуджа", чиято цел е опазването и развитието на сградата, в контраст с едно от общоприетите мнения, че трябва да бъде разрушена или пък прикрита заради противоречивия период, през който е сътворена. В интерес на истината, разрушаването на тази емблематична сграда за следвоенния модернизъм в България би било лекомислено и крайно ненужно, тъй като всички дефекти по нея са козметични, а конструкцията й е стабилна и здрава. Все пак да не забравяме, че строителните гиганти на социалистическия брутализъм и модернизъм са строени за вечността и за идните поколения, тъй като в основите си тази идеология предвижда вечни успехи и утопия за цялото човечество.

Идеите на фондацията са много амбициозни и представят едно светло бъдеще за паметника, който може да се използва за най-различни образователни и културни цели. Представиха чертежи и 3D компютърни проекти на възможни варианти за интериор и екстериор на сградата в бъдещето. От години работят с рестваратови от Мюнхен и Атина, както и от БАН в София по запазването на мозайките в голямата зала и коридора, който обикаля в кръг от външната й страна. Мозайките са творение на изкуството, детайлни, цветни и красиви - или поне това, което е останало от тях. Времето, а и човешката намеса, доста са допринесли за тяхното разрушаване. Между другото, първата работа на противниците на социалистическия строй след неговото падане през 1989г. е да изронят мозайките с лицето на Тодор Живков. След това бива изнесено всичкото оборудване - мебели, отопление, килими и т.н.

Далеч от всякакви политически стремежи, идеята на "Проект Бузлуджа" е това пространство, съчетало в себе си времето на социализма и прехода, да бъде запазено такова каквото е, за да покаже съвременната ни история. Дора и всички партньори на фондацията й не целят да реставрират и да възвърнат първоначалния облик на паметника. Те гледат на Бузлуджа от архитектурна и културна гледна точка и съзират много потенциал в мястото - сред някои от идеите са изложби, концерти, конференции, лекции, обучения, които да се състоят в голямата кръгла зала. Всички пространства във сградата, включително мозайките по стените, няма да бъдат престроени в тяхното начално състояние, а ще съчетават действителност с технологии. Например, 3D прожекции по стените ще показват как са изглеждали те в оригиналния си вид с мозайките. Самият факт, че стотици чужденци биват привлечени от паметника всяка година, показва, че при една добра поддръжка, можем да имаме една страхотна забележителност, която да оживи цял район със себе си. Впрочем тук е добре да се уточни, че БСП нито подкрепят, нито спират развитието на този проект, а собственикът на паметника е областният управител на град Стара Загора. Истината е, че фондацията към проекта има възможност и средставата да отвори паметника за посещение, но самият областен управител не позволява. Обяснение няма. Просто не.

За вечерния концерт в събота на главната сцена се изредиха няколко съвременни български музиканти, но звездите на концерта бяха Керана и космонавтите - група, която открих съвсем наскоро и то именно покрай проучванията и подготовката ни за този фестивал. Съществуват от 3-4 години на родната сцена и внасят свеж въздух в българската музикална сцена, която през последните години страда от очевидна еднаквост и баналност и който се възхвалява голи тела, финансови успехи и комплекси. Керана, вокалистката им, е абсолютна стихия и беше събрала цялата енергия на Космоса в себе си и я раздаваше на всички. Впечатляващо беше, наистина, тъй като един вокалист не е просто певец. Той донякъде е лицето на групата и държи връзка в публиката на концерт. Като цяло музикантите показаха страхотна химия помежду си. И не само един с друг. Те следяха и настроението на публиката и през цялото време и концертът при тях беше двустранен процес - контактът с публиката беше постоянен. А стилът им съчетава алтернативен рок, ска, ню метъл.

На следващите две снимки може да видите и макета, който подробно показва конструкцията на паметника и който някога би бил изложенв главното фоайе, ако бъде той отворен за посещения.

Ден 3 - Изоставени сгради с втори живот

И в съботния ден времето е благосклонно нас, дори надмина по слънцегреене и температури предишния ден. Снощи Керана и космонавтите взривиха публиката с невероятно представяне и спечелиха и мен като техен почитател. Никога не съм виждала такова нещо в България - нито като контакт с публиката, нито като присъствие на сцена, нито като иноватирност и идейност от към музикален стил. Тази банда внася свеж въздух в българската мейнстрийм музикална сцена, която през последните години страда от очевидна еднаквост и баналност. Макар че открих страшно много интересни неща за групата и самата Керана, няма да ги анализирам и възхвалявам повече, защото ще сменя рязко темата на поста, но все пак.

А днес темата на лекциите в горичката беше свързана с вдъхването на втори живот на изоставените сгради в няколко населени места в България. Паметникът Бузлуджа и намеренията на фондацията "Проект Бузлуджа" далеч не са единствения пример за добри намерения на мотивирани и будни граждани. Най-интересното е, че те всъщност са постигнали големи успехи и изслушвайки историите на всички в този ден, аз наистина се обнадеждих, че има надежда за България. Общото между всички представени обекти е незаинтересоваността и неангажирането на институциите с тяхната поддръжка и преизползване и желанието и вярата на обикновени хора със знания и амбиция да превърнат тези занемарени сгради в места за представяне на изкуство и култура. Ето за кои места става въпрос.

Топлоцентрала в София. Стара топлоцентрала в Южен парк в София, забравена през годините, която екип от доброволци успява някак си да извади на бял свят от всички храсти, които са я завладели в комбинация с бездомници и превръща в център за съвременни изкуства. Сега тя е обновена, чиста, светла и просторна, а вътре в нея редовно се провеждат спектакли, изложби, концерти, представени от съвременни български творци.

Бункера "ReBonkers" във Варна. Сграда на приблизително 200 години, служила за бункер за боеприпаси на османците през 19в., която се намира край Аспаруховия мост. През 90-те е служила като клуб за концерти на алтернативната рок и хардкор музикална сцена във Варна, но в последствие бива изоставена. Подобно на горния обект, доброволци се захващат да пропъдят самонастанили се ромски семейства и бездомници, а и да сложат край на тъмните нечестни сделки, които се случват на нейна територия. Интересно е, че година след почистването, те отново влизат в нея и заварват долу-горе същото положение - обособени места за тоалетни насред боклуците и спални с прогнили матраци. Тогава изхвърлят 30 камиона с биологичен отпадък - 30 камиона! - една година след почистването. Сега "ReBonkers" е прероден в културен център за социализация на творци и почитатели на изкуството.

Старата мелница в с. Кърпачево. Още една впечатляваща история за втори живот на стара сграда. Неправителствената организация сдружение "Деветашко плато" работи за възстановяването на живота на селцата край платото. Сега Старата мелница е място за концеренции, обучения, изложби на местното творчество - каретата и дантелите на бабите, сбирки на пенсионерите, а с това се създава оживление за целия район.

Вечерта се изкачихме през гората до паметника, за да наблюдаваме залеза от там, а и светлинното шоу. И през трите вечери на всеки два часа за 10 минути MP Studio ппредставяха 3D mapping върху самия паметник, който разказваше визуални истории, показваше миналото и бъдещето на паметника, вътрешността на паметника, паметника като космически кораб и като абстрактна амалгама от светлини и ефекти и сякаш в един момент започваше да се топи пред очите ни.

Ден 4 - Фестивали с кауза

Последен ден - отново слънчев и дори най-топъл сравнение с всички останали. Още от сутринра хората се разотиват - събират се палатки, разнасят се спални чували, торби, чанти из пътеките и поляната. След 3 дни и 3 нощи купонясване е настанало такова спокойствие, че чак по-голяма част от лагерниците в гората изглеждат малко гузни. Имам си наум и, че край Бузлуджа през цялото време имаше концерти, включително до ранни зори (3-4ч.), така че е вероятно голяма част от тях въобще да не са спали добре през това време.

Ние се отправяме пак към горичката с рогозките и възглавниците върху листата за една последна доза оптимизъм и надежда за България. Днес лекциите са на тема "Фестивали с кауза" и научаваме, че функцията на един фестивал не е забление или реклама, а когато става дума за изкуство и архитектура, какъвто е фестивала в Бузлуджа, те целят да представят цяла една идея. Временни инсталации като места за почивка, изложби, пейки, фасади и т.н., изложени за временно, докато трае еуфорията покрай фестивала, целят да покажат на обществото как едно изоставено или занемарено пространство би могло да изглежда през цялото време. В тази връзка ще спомена и няколко инициативи, които се занимават с "разхубавяване" и поддръжка на такива обществени пространства, за които общините и институциите нехаят.

Сдружение "Деветашко плато", за което споменах по-горе, освен че е възстановило Старата мелница, привилича множество туристи и обединява местните жители с различни фолклорни събитие и впечатляващ джаз фестивал. В началото никой не е предполагал, че интерес към джаз на село, ще има, но вместо очакваните 20-30, на първото издание на фестивала се появяват около 600! -> https://www.devetakiplateau.org/

Създателите на "ReBonkers имат идеята да се съдаде арт квартал "Таляна" във Варна по подобие на Капана в Пловдив. Гръцката махала и старата част на Варна, където евентуално ще се заформи Таляна, оживяват с множество събития и изложбни покрай фестивала "БУНА", който цели да покаже как може да изглежда варненския арт кварта. -> https://bunavarna.com/bg/

Фондация "Колективът" провежда инициатива "Реките на града" в различни градове, където има реки. Целят да обединят хората и природата, градовете и реките, запалвайки гражданите по идеята реката да се превърне в място за отдих, почивка, място свободно от плевли, боклуци и заблатяване. Организират фестивали край реките като поставят временни скулптури, лампички, пейки с масички, който да илюстрират как речните пространства могат да еволюират в нещо красиво. -> https://kolektiv.bg/

Бар "ТАМ" във Велико Търново пък за втора поредна година организира фестивала "48 часа Варуша Юг", с който обединяват в обща кауза жителите на цял квартал, обхващащ стария град на бившата ни столица. Когато собствениците на бара се преместват от центъра в квартал Варуша, те решават да се запознаят със своите съседи и да проучат какво искат да имат в своя квартал. Оказва се, че хората искат плаж на река Янтра, пешеходна улица, пространства за игра на децата. Обединени от момчетата от ТАМ хората в квартала се мобилизират да почистят реката и да обособят малък плаж, да се включат в инициативите свързани с фестивала като добворолци и заедно да работят за подобряване на условията на живот в квартала си. Впечатляваща е историята за незаинтересования от дейността на организаторите кмет, който в последствие от магазинерите в квартала разбира за цялата еуфория. Едва тогава решава да е проактивен и общината да се включи "активно." -> https://tamvt.com/

[todorpeychev]

Подземна мистерия в центъра на столицата

Подземна мистерия в центъра на столицата

Входът на кооперацията на бул. „Патриарх Евтимий” № 22 в столицата не е кой знае колко по-особен в сравнение с другите наоколо. Две гладки цилиндрични колони го подпират и без да се набиват много на очи, образуват нещо като арка. Но по думите живеещи наблизо М. И. и П. Р. (истинските им имена са в редакцията) тази сграда има доста любопитна история.

- Не зная със сигурност точно кога е строена - твърди П. Р., - но кооперацията още преди 9 септември 1944 г. е ползвана от висши военни офицери, от Гестапо и от полицията. Това, което сега представляват мазетата на живеещите тук, всъщност са били килии. Чувал съм, че известният полицай Гешев нареждал там да се затварят хора, които били „обработвани”, за да се измъкне от тях някаква информация. А в задния двор, който съществува и сега, под тревата и статуята има бункер. Подземната врата, водеща към него, е заключена. Не зная за какво точно е служило това укрепление. Всичко е в сферата на предположенията...

- По-интересното е другото ниво на подземието - допълва го М. И. - Шушне се, че предназначението му е „плейбойско”. Още по време на втората световна война част от това укритие се е ползвала като публичен дом от военни и от тези, които са имали право на достъп в сградата. След деветосептемврийската промяна на властта кооперацията е била разпродадена естествено на „свои” хора.

По време на проучването установих, че апартаментите са големи, по един на етаж, всеки с по две врати. Тук и днес живее завеждащтият протокола на Тодор Жвков, изпълнявал длъжността си цели 15 години.

Опитах се да поразпитам някои от обитателите на кооперацията. Според един от тях, пожелал също да остане анонимен, след 9 септември архивът в общината е унищожен и не може да се установи собствеността на сградата. Той обаче бе сигурен, че тя е строена от германците и си е била тяхно притежание до края на войната. В по-скорошни времена тук бил сниман филмът „Сам сред вълци”, за да се използва автентичният „хитлеристки” интериор. Неизвестно защо апартаментът на първия етаж бил реституиран след 1989 г. от неизвестен мъж, който не е български поданик и живее в Канада.

Други съкооператори пък развиха версията, че въпросният първи етаж е бил собственост на БОДК, което го е дало под наем на руското търговско представителство „Автоекспорт”. Според тях обширното жилище вероятно е използвано от руснаците и като офис, и за спане вместо хотел. След влизане в сила на Закона за реституцията внезапно появилият се канадец вече го дал под наем на друга фирма.

Сега партерният етаж откъм улицата е ресторант. Ако човек се вгледа, може да види, че тротоарният бордюр пред входа е полегато снишен, за да минават по-лесно коли.

- Това е така, защото на мястото на сегашния ресторант е имало нещо средно между проход и гараж - обяснява П. Р. - Само до преди няколко години асансьорът на сградата, производство на прочутата марка „Шиндлер”, е слизал до подземието. Там след стръмни стълби и лабиринти от коридорчета се стига до все още прекалено запазен „оазис” сред мизерните мазета наоколо.

- Искрено се изненадах, като го видях - споделя очевидец, - нищо, че бях чувал предварително за фантазии в стил „Али Баба”. Намерих една врата и влязох. А вътре - стая с хубав зелен мокет на пода, плюс два матрака в сходен цвят и бюро. После, като разпитах, ми казаха, че преди имало и кухненски шкафове и хладилник. Отворих още една врата и ахнах съвсем. Вътре беше нещо подобно на гримьорните в театрите, само дето огледалата са откраднати. Пак същият мокет, но и красиво вграден гардероб, облицован с ефектна материя, допълват картината. И вътре в тази стая още една врата, а зад нея разкошна вградена вана, а около ваната всичко е облицовано в подбрани с вкус луксозни плочки.

- Аз разпитвах за тези подземни помещения - пояснява П. Р., - защото бях заинтригуван. Поне доколкото научих - мацките на някои „правоимащи” по Живково време „ползвали” апартамента на първия етаж. Те са идвали първо долу, в подземието, подготвяли са се, ако трябва - са се преобличали за любовната среща. След това, без никой да ги види, са се качвали в апартамента с асансьора. А понякога, според случая, е ставало и обратното. Въпросният отговорен другар е слизал долу при избраницата си, без никой в този момент да го знае къде е, а и кой ли би могъл да го види.

Тук се появи противоречие. Хората, с които разговарях в самата кооперация, споделиха, че асансьорът не е слизал до мазето никога. Долу няма осветление, но те си ползват мазетата за зимнина. И нищо не са чули, не знаят, не са видели.

От друга страна пък - нали това �� била целта - всичко, което се прави долу, да остане „скрито-покрито”...

Естествено в разказаното дотук има доста неясноти и предположения. Мистерията на бул. „Патриарх Евтимий” обаче засега остава.

информация и фотографии: Тодор Пейчев (Статията излиза под измислени име и фамилия от съображения за безопасност на автора).

Вестник "Антени", 20 юли, 1994

[tech-n-autos]

Преди няколко дни си говорихме как разпространението на коронавирус COVID-19 влияе на околната среда и то положително. Днес отново няма да си говорим що е това коронавирус, колко е опасен, как да се предпазим и т.н. Достатъчно информация се публикува по въпроса всеки ден, като дори се прекалява и се създава ненужна паника. В тази публикация ще обърнем внимание на икономическите последици и по-конкретно на тези върху туризма и най-вече върху авиокомпаниите.

Спад на полетите

За месец февруари 2020 въздушният трафик в глобален мащаб е намалял с 4.3% спрямо същия период преди година по информация на Flightradar24. Най-голям спад има в Китай, където става дума за цели 80% по-малко полети. Докато през януари е имало по около 10,000 полета на ден, то следващия месец са паднали до 2,000. Но с постепенното овладяване на разпространението на коронавирус на територията на Китай, се наблюдава и леко повишение на полетите в Китай в края на февруари и началото на март.

Полети в Европа

Положението в Европа обаче е по-различно към момента. Една от първите жертви на разпространението на коронавирус е затварянето на авиокомпанията Flybe. Британският авиопревозвач е най-голямата регионална авиокомпания в Европа като държи 40% от вътрешните полети във Великобритания. Разполага с 54 самолета De Havilland Dash 8–400 и 9 Embraer 175. Всичките обаче ще останат на земята, тъй като на 5-ти март компанията обяви, че прекратява работа и влиза в специален административен статус, подобен на банкрут. Заедно с това 2,000 служители ще е нужно да си търсят нова работа. Важно е да се отбележи, че Flybe от много време изпитва финансови затруднения и коронавируса не е основната причина за сгромолясването, но е последния пирон в ковчега. Имаше идеи правителството на Великобритания да помогне със заем в размер на 100 милиона паунда, но благодарение на коронавируса и неяснотите около точните икономически поражения, този заем няма как да се осъществи. Междудругото Ryanair бяха много бързи и веднага пуснаха кампания на сайта си относно предлагането на полети по някои от линиите на Flybe.

Други авиокомпании масово са отменили полети главно до Иран, Италия, Китай и Южна Корея, но последиците от по-малко пътници се наблюдават в цял свят. Ние в България сме най-засегнати от полетите до Милано, където се намира от една страна един от най-големите и евтини транспортни хъбове в Европа, но от друга и най-засегнатия район от коронавирус в Европа. Ако погледнем статистика за най-посещаваните държави откъм туристи то Италия се намира на 5-то място в световен мащаб като страната е посетена през 2018-та от около 62 милиона туристи. Не е ясно положението с коронавируса докога ще продължи, но със сигурност поне три месеца от тази година – февруари, март и април ще са със значително по-малко туристи, откъдето следват много по-малко приходи от сфери като транспорт, хотели, музеи, ресторанти и т.н. Комбинацията със затворени фабрики и заводи в Италия било то заради липса на ресурси и компоненти от Китай или заради някой заразен работник ще е много пагубна. Първоначално полетите до Милано бяха отменени до 2-ри април, но от няколко дена Ryanair, WizzAir и други авикомпании започнаха да анулират полети и за след 2-ри април. Дори и мой полет бе отменен като Ryanair ми възстановиха сумата за билета разбира се.

Очаква се авикомпаниите в световен мащаб да загубят около $113 милиарда долара. Масово самолети на авиокомпаниите остават на земята, защото няма полети, по които да летят. А колкото повече време един самолет не е в движение, толкова по-малко приходи изкарва. Най-засегнати са големите широкофюзелажни самолети като Airbus A380 например. Групата на Луфтханза към момента обмислят да спрат полетите на всичките си 14 бройки от този модел. И това се случва след като вече около 7,000 полета за март месец на авиокомпанията бяха канселирани.

Загуби за $113 млрд.

Очаква се авикомпаниите в световен мащаб да загубят около $113 милиарда долара. Масово самолети на авиокомпаниите остават на земята, защото няма полети, по които да летят. А колкото повече време един самолет не е в движение, толкова по-малко приходи изкарва. Най-засегнати са големите широкофюзелажни самолети като Airbus A380 например. Групата на Луфтханза към момента обмислят да спрат полетите на всичките си 14 бройки от този модел. И това се случва след като вече около 7,000 полета за март месец на авиокомпанията бяха канселирани.

Последствия разбира се има и за самите летища, които също предприемат крайни мерки за справяне със ситуацията. Масово на служители се предлагат неплатени отпуски, смяна от пълен на половин работен ден, както и наемането на нови служители е спряно. Производителите на самолети също са потърпевши. Airbus не са получили нито една нова поръчка за целия февруари месец. За сравнение поръчките през януари са били за 274 самолета. Бюджетната авиокомпания AirAsia X обяви, че ще отложи доставката на 78 поръчки от Airbus A330neo, за да се справи с новите икономически проблеми.

Празни полети

Въпреки всички тези неща някои авиокомпаниите са длъжни и да осъществяват полети с много малко пасажери или дори без, при които само харчат огромно количество гориво. Това се дължи на европейски закони, според които авиокомпани, които се намират извън Европа, но летят от или до европейски летища, е нужно да изпълняват полети до 80% от заявените си слотове иначе е възможно да ги изгубят. Ако не сте запознати за какви слогове става дума, сега ще ви обясня. Всяко летище има определен и ограничен брой слотове. Един слот се ползва от конкретна авикомпания в конкретен времеви период и това позволява на тази авиокомпания да изпълнява полети от и до това летище в точно определения времеви период. Тези слотове са много ценни и различните компании се борят първо да се сдобият с такъв и след това да не го изгубят. Възможно е и препродаването на други авикомпании. Най-скъпият слот се намира на натовареното летище Хийтроу в Лондон, където през 2016-та Oman Air купува от Air France-KLM сутрешен слот за $75 милиона долара. Тези слотове са и причината авиокомпаниите да искат самолетите да прекарват минимално време на земята. Ако излезеш извън времето, в които си запазил определен слот, то държиш неустойки на летището. Заедно с банкрута на Flybe, за който стана дума по-рано, ще се освободят доста слотове по различни летища, за които ще има наддаване. 

Общо взето това са последствията върху целия авио бизнес към момента, но не е ясно и накъде ще продължат нещата, тъй като има много неизвестни в ситуацията около овладяването на коронавируса. Конкретните последствия върху туризма като цяло тепърва ще се изчисляват, но със сигурност положението няма да е добро. Нека да видим и с наближажаването на лятото ако сигуацията не е овладяна, какво ще е положението.

Видео

Материалът Коронавирус и икономическите последствия върху авио бизнеса е публикуван за пръв път на Какво Научих Днес.

via Какво Научих Днес

[grigorii3]

Благодаря ти, че си тук. Благодаря на съдбата, кармата, глобалното затопляне, бившите ти гаджета. Много мразя думата „гадже“, но за това някой друг път. Та благодаря им на въпросните, че те обичаха, мразеха, грижеха се, нараниха те, за да може всяко едно такова и подобно на това действие да те води към мен. Искам да ти се извиня, че няма да ти обещавам.... Нищо няма да ти обещавам.

На първо място няма да ти обещая вечност. Няма да ти обещая утре. Извинявай, ама наистина извинявай, но няма как да ти кажа „ще съм с теб завинаги и след това“, след като и двамата не знаем това „завинаги“ какво ни е подготвило. Но пък мога да ти предложа своето днес. Не е много, но в тези неща не харесвам лакомията. Разполагам единсвено и само с него.

Извинявай, че не си ми първият. Няма защо да си кривим душата, но ти си обичал, както и аз. Събуждал си се, не един път, и си виждал целия смисъл в нечии очи. Мечтал си за определена усмивка. Представял си си живота с човек, който сега е останал някога преди. Аз също. Това, което мога да ти кажа е, че си единствен сега и не искам горе споменатите неща да те карат да си мислиш, че не си. Първият си ми. В това обичане. По този начин, така!

Спомняш ли си момента, след поредния нож забит в гърба ти, в който проклинаше живота и се питаше „защо на теб и все на теб“, мразеше жените, влюбените двойки, любовните песни? Искаше да отидеш, да ги разтресеш и да им кажеш да не се взимат толкова насериозно. Капан е. А сега стоиш тук и не знаеш дали е истина, питаш ме дали е реално, дали можем да си го позволим? Ами, ако сънуваме? Може и така да е. Просто не се буди. Просто... се отпусни.

И понеже сме хора на първо място, не ме карай да ти обещавам, че никога няма да те предам, че няма да те разочаровам, че няма да се променя. Аз не мога да обещая пред мен това. Разочаровала съм себе си толкова безброй милиони пъти, че как да ти кажа, че при нас няма да се получи отново? Защо ти е да слагаш вериги на нещо красиво? Защо ти е да правиш рани, да стягаш там, където има нужда от свобода? Има нужда единсвено от днес. Не си забравил, че ти обещах днес, нали?

Зная, че не винаги си бил такъв отличник, колкото пред мен (не се възгордявай, но е така). С някои жени си се държал, като пълен двойкар. Бил си хулиган. Наранявал си. Дори да не е било преднамерено, дори да е било неволно, не можеш да ме излъжеш, че не си. Няма как да накараш човек да се влюби насила в теб, както и ти да направиш същото. Нормално е, че в някои ситуации ти ще си лошият. Без да го искаш. Някоя жена, някъде, някога е мразела себе си, заради това, че си е позволила лукса да ти се довери, докато на теб ти е било все тая. И това не те прави лош човек. Прави те човек. Изтъкан от грешки, изтъкан от лоши черти, от добри черти.

Наясно съм, че времето преди срещата ни си живял без моето участив в живота ти. Не те познавам (все още). Не те познавам по начина, по който ти познаваш себе си, но не бързам. Виждам това лице, тези очи, сърцето ти, такова каквото е сега и ги харесвам. Тук си нали?

И понеже вярвам в свободата на човешкият избор, единсвеното нещо, за което ще те помоля, е да не взимаш моето право да имам такъв... Да избера теб! Не е нужно да ме предупреждаваш, да ми казваш как да бягам и накъде. Не желая да го правя. Днес не ми се бяга. Днес искам да се отпусна. Да се усетя въздушна, лека, жива. Преродена.

Не искам да те плаша, но искам да ти кажа, че понякога се чувствам като пеперуда. Усещам я как пропуква пъшкула си и излиза. Крилата й са еферни, а полета красив, широк и необятен. Откакто те има, не познавам друго усещане, освен това. Откакто те има се научих да летя.

Силвия Крумова

[pylnigluposti]

Бележки от първото спокойно лято, част 2.

Ако знаех, че днес е последният ми ден, нямаше много да се промени.

Щях да им кажа да се видим, но едните май пак ще са заети, ще си се извиняваме и успокояваме, за нещо изпуснато ще съжаляваме...

а другите да твърде далеч, не стига един ден да ги стигна.

На баща ми няма да се обадя и няма да му вдигна когато майка ми му каже. Такова семейство станахме.

Ще ми е тъжно за брата ми. Ще ми е тъжно за стаята ми - като ме няма, кой ще седи да гледа залеза, да попива розавата му красота,

и да се надява, че някога нещо ще се промени? Брат ми си спуска щорите вечер, не гледа на запад с желание.

В моят свят ще е тъжно, защото не можах да го споделя както трябва. Тези думи тук са твърде неуки, защото аз така и не се научих.

Но това е горе-долу, няма пиршества или такива подобни, нямам какво да удавям в алкохол, защото не съжалявам за толкова много.

Щеше ми се малко повече, но като не става, такова е. Късмет е да съм тук, така че е късмет и да не съм.

Това е то, спокойното лято. Иначе си го представях, но като се замисля - няма как иначе да бъде.

- Без багажник

[simonsmilee]

Какво научих за живота

1. Търпение.

2. Петото впечатление е по-важно от първото.

3. Чат с бивш/а се разглежда само ако търсиш паролата за общ акаунт.

4. Няма по-тъжно ‚днес“ от онова, в което казваш „от утре“.

5. Сърцето дава верния отговор още на 3-та секунда. Но после умът „звъни на приятел“.

6. 7 милиарда души. 7 милиарда. Все с един ще правиш готин секс и ще харесвате същите сериали. Успокой се.

7. It’s complicated = няма да стане.

8. Чака се за виза. Чака се за пица. Не се чака за хора.

9. Пералнята не гълта чорапи, просто аз съм разсеян.

10. Илън Мъск извежда жена си на вечеря, а гаджето ти няма време за теб, защото „много работи“? Помисли пак.

11. По-добре да се прецакаш, отколкото да те е страх.

12. Няма нищо по-спешно от смеха на детето ти.

13. Изяж мекиците и след това отиди на тренировка.

14. На 4 не слушаше майка си коя блуза да облечеш, а на 34 слушаш напълно непознати в интернет какво можеш и как да живееш?

15. Няма проблем, който да не изглежда по-малък след цяла тава с печени картофи.

16. Търпение.

[myminiworldd]

Измина се една година, откакто животът ми се преобърна драстично. Седя в празната стая на новият си апртамент, разопаковам багажа си и си мисля, че благодаря от цялото си сърце, че се случи на мен и се случи тогава.

Преди една година, на този ден, една деветгодишна връзка, прераснала в шестгодишно съжителство, трябваше да се премине в брак. Беше студено зимно утро, в което снежинките си играеха и затрупваха прозореца ми, а аз ги гледах от топлата си стая и им се усмихвах. Днес щеше да е денят на моята приказка. Топлината, която този ден донасяше в сърцето ми, не ми позволяваше да обърна внимание на студа отвън. Погледнах се в огледалото и се видях завършена. Той бе избрал мен и сега щяхме да продължим пътят си заедно, както до сега, но събрани от новата си титла – семейство. Щях да нося името му, щях да се представям като негова съпруга, а него като свой съпруг. Да копнеем и да мечтаем за едно наше общо „ние“.

Докато тези и безброй други мисли, минаваха като малки светулки през главата ми и ми носега уют, заедно с купища надежда, телефонът ми извъня. Беше той.

- Не мога да го направя, скъпа моя. Съжалявам. Няма да дойда. – и затвори телефона.

Не получих никакво друго обяснение след това. Никакво. Не чух нищо за него в продължение на няколко месеца. В един момент, когато се срещнах с една наша обща позната, тя ми сподели, гледайки ме с най-съжалителните си очи, че се е преместил в друг град, купил си е апартамент, в който живее с жена. Казвал, че са заедно от година. Ние се разделихме преди няколко месеца? Кога се е случило? Защо го е правил? Пареща болка прободе сърцето ми, до последно таях надежда, че ще се върне и ще се извини за случилото се. Мислех си или поне заблуждавах добре себе си, че е избягал от страх. Като най-голямата глупачка, бях готова да му простя. Бягах от истината, не ислах да й покажа лицето си. Знаех, че тя ще се изсмее в него. И сега това.. Кой е той? Какво се случи с човека, който докато ме гледаше в очите, казваше че винаги ще е до мен. Човекът, с който измисляхме имена на децата си, обмисляхме общите си пътувания. Човекът, който ме целуваше по челото вечер и капнал от умора заспиваше до мен. Спомням си, може би бяха две вечери преди “големият ден”, когато се събуди в малките часове на нощта, облян в пот, придърпа ме до себе си и ме стисна силно в прегръдката си.

- Не искам да те загубя. Обещай ми, че винаги ще си до мен. – ми прошепна тогава.

Защо го направи, кога стана, какво се беше случило и до днес не мога да си обясня. Излекувах се, мина ми. Ако такова нещо може да търпи лечение. Не търпи, носиш го винаги със себе си. Всички вървим със собствения си багаж, просто свикваме с тежестта му. Да кажем тогава, че просто научих уроците си и разбрах коя съм. Заминах за Азия, прекарах най-магичните месеци от живота си. Запознах се със страхотни хора, промених се многократно. Вече не съм същата. Върнах детето в себе си. Онова дете, което подскачеше пред очите ми през всичките тези години, молейки ме да играем, но аз бях заета да градя кариера и семейство. Да се грижа за него и за нас. Сега знам, че съм направила грешка.

Когато се връщах, в самолета до мен седеше мъж. Заговори ме. В онзи поглед видях себе си. Познах се от първата секунда. Не спряхме да си говорим по времето на целият полет. За първи път, от толкова време насам, не се чувствах неудобно, че разговарям с непознат, камо ли мъж. Не се притеснявах да бъда себе си. Не разменихме телефоните си, знам само малкото му име. Знам, че има най-толлите очи в света. Знам, че гласът му звучи като симфония от сто цигулки. Знам, че сега докато разопаковам багажа си, връщайки се към спомена за него, намирам смисъл в появата му. Кръстих го "надежда". Защото дойде, за да ми върне вярата в любовта. Да ми припомни, че тя съществува там някъде и очаква мен. Че понякога имаш нужда да живееш като дивак, сам със себе си, за себе си, докато не събереш всичките си парчета. Точно в този момент, когато си опознал добрите и лошите си черти, и си ги обикнал всичките, ще дойде той. Глупави сме хората, когато мислим, че знаем всичко и можем да предвим всичко. Знам, че може и да не го срещна отново. Не искам и да го правя. Ще оставя спомена за него топъл, какъвто е и той. И ще продължавам да живея като дете. Истински, цветно, неспирно. Търсейки, откривайки, мечтаейки.

Голямата любов не е първата любов, не е втората любов. Няма номер, няма бройка. Няма ден, дата. Голямата любов идва само тогава, когато си усетил вкуса на сладкото, опитал горчивото. Обичал си, боляло те е. Бил си високо горе, паднал си. Станал си. А сега може да дойде някой, с който да ти е спокойно. От първата секунда. Без въпроси. Без притеснения. Без излишни саможертви. Той е той, а ти си си ти. Леко, бавно и ефирно. Красиво.

Виждали ли сте как танцуват снежинките? Без да ги е страх, че ще паднат и ще се разтопят. Просто танцуват.

• Силвия Крумова

[readeverymorning]

Синдромни народни приказки за червата, имунната система и още нещо

--- Ще четете за: - да чакаме Неволята е умряла работа - водата е в основата - безименния 98-годишен мъж, от когото се учих - хранене, автоимунни процеси и "забранената" тема - не се вързвайте на безнадеждни, тиражирани глупости - извеждане на отровите и комбиниране на храните - фармацевтичен (от ваксина) и естествен имунитет - светлината в нашето тяло (основи на медитацията) - да увеличим Критичната Маса от Знаещи и светли хора - всички заедно! - кой, ако не ти? --- ВЪПРОС №1: "То всичко е химия и ГМО, Емо, и няма никакъв начин човек да се храни здравословно и да не боледува..." ВЪПРОС №2: "Откриха ми раздразнени черва, Емо. Често имам разтройство, което се редува със запек по няколко дни. Опитвам да ям редовно трици и фибри, но няма голяма полза. Има ли решение за моя проблем?" ВЪПРОС №3: "Вярно ли е, Емо, че фармацевтично постигнатият имунитет от ваксина е по-добър от естествения? Така говореше онзи ден някакъв лекар по телевизията." ВЪПРОС № 4: "Емо, след хранене винаги имам подуване на стомаха и червата. Толкова е силно, че на моменти не мога да дишам нормално. Като взема препарат продив газове, се оправя за малко и после пак. Какво ще ми препоръчаш?" --- ОТГОВОР: Ако всичко е дотолкова замърсено и ГеМеОдизирано, как така едни са откровено болни, а други (при същата гемео-химия) са стабилно здрави и никак (ама съвсем никак) боледуващи? Тия, неболедуващите, нито настинка хващат, нито температура, ни разстройство, ни колики, ни ковид, барем едно гърло да ги (ни) беше хванало, а то - нищо. И всичко туй буквално на гол тумбак (голи, боси, с шорти, посред зима по сандали и през ден в морето), но без чифте пищовите. Разни плазмодийни мързеливци (отблизо и далеч) ми пишат, че най-вероятно съм генетично надарен, а покрай мен и хората, които ме следват. Т.е. за да оправдаят собствения си мързел, се опитват да ни изкарат (мен, хората ми и стотиците от страната и света, дето ме следват) неККви... Какви? ... да ни изкарат някакви генетично неболедуващи идиоти, без дори да се вслушат, да чуят и разберат, че девет десети от НАС до преди време са били най-обикновени хора, боледуващи през месец-два, правещи пневмонии един-два пъти годишно, вдигащи температура, хъхрещи от ангина, кашлица и хрипове... ... и въобще цялата гнусно-лепкава болнава каша, позната на всички, които разчитат на сиропи, хапчета, витамини, ваксини, на фармацевти и лекари и робуват на окаяното разбиране, че нещо извън тях самите ще оправи живота им. На нас просто ни е писнало да изпадаме в болестна несъстоятелност една трета част от годината, обмислили сме, образовали сме се, научили сме, проверили сме от личен опит и сме приели кардинално решение да вземем нещата в свои ръце. А другите (90% и повече от народонаселението) продължават да блеят безволево, да чакат седнали до каруцата в гората, да викат Неволята и, всъщност, да мързелуват. Приятели! Неволята никога не идва - нито в приказката, ни наяве, нито в мечтите. Да я чакате, е умряла работа. Така че, ако искате здраве, след мен! --- ВСЯКА ХРАНА, която е - термично обработена - месо (то е с предимство) - тесто (хляб, пици, макарони, фиде, козунаци и пр.) - млечна, минала през огън (прим. варено мляко) - неправилно смесвана (месо+мляко, риба+мляко, месо+мляко+яйца, бобови+мляко, белтък+захар, всяка храна смесена със захар и пр.) ... създава болестна обстановка в червата. Болестна обстановка означава, че: - организмът се обезводнява - измират огромни колонии полезни бактерии - нарушава се еластичността на чревната лигавица - обричат се клетките на глад - гладните клетки стават агресивни (ракови предразположения) - в червата се заселват вредни и разболяващи ни микроорганизми - от здрава, имунната система се срива до безпомощен сбор от болни и немощни (бивши) бойци Не искате това, нали? Ето защо, питейната вода на празен стомах, която отмива остатъчните отровни налепи, прочиства и дава възможност за първоначално вътрешно възстановяване, трябва да е първото, което се приема половин час преди хранене. Смесена със сок от лимон (или лъжица-две оцет), водата много бързо дезинфекцира стомаха и червата. Храносмилателните сокове стават отново наситени, здрави, силни и активни. Без първоначално измиване и дезинфекциране (преди всяко хранене) нормалното храносмилане е невъзможно. Правите ли подобно прочистване три-четири пъти на ден, приятели? Ако не, въобще не мислете, че в близък или дългосрочен план, ще имате храносмилателно здраве. --- ТОЗИ ПОДХОД (вода, оцет, плод) го научих преди много години от един възрастен мъж в Пирин/Родопите, където бях разпределен за месец от армията и обикаляхме огромните планини да ги картографираме. "Възрастен" означава, че тоя човек беше на 98 години, но вървеше наравно с мен (а и повече) по десет часа на ден. Плодът на другаря ми беше ябълка, но по-често слагаше в раницата една-две краставици, които подхващаше рано сутринта и ги изяждаше докато седнем някъде да закусим. --- НЕЩО, КОЕТО НЕ ЗНАЕТЕ Когато чревната флора бъде нарушена (от антибиотици, от цигари, алкохол, от редовни многобройни смесвания на хранителни продукти), се създават (формират) неправомерни болестни белтъци, които биват атакувани от имунната система. Ако процесът е повторяем (а в почти 100% той е), имунната система започва да атакува не белтъците, а клетките, които ги синтезират. Това са отровените, нехранени, гладни и озлобени наши клетки. Процесът е бавен, първоначално незабележим от медицината, а когато бъде разпознат и диагностициран... ... е почти нелечим. Знаете ли какво ви казвам? Че това е началото на тежките, автоимунни заболявания, започнали съвсем като на шега - най-вече с обичайното, объркано, претрупано хранене от бебе, прието в семейството. Но по-страшното (в контекста на предлаганите днес ваксини) тепърва предстои. Всички знаете, че ваксините (уж, против ковид), които се опитват да натрапят на хората, подтикват нашите клетки да образуват специфичен белтък (мишена), спрямо който да реагира имунната ни система. Но имунната ни система, приятели, е умна и не се лъже от изкуствени неприятели. Тя открива кой създава проблема (това са нашите изстрадали, излъгани собствени телесни клетки) и започва да ги унищожава. Ето го, уж, безобидното начало (от най-обикновено боцване) на страховита, биологично-подтикната, безмилостна, технологично предизвикана РНК-война на свои срещу свои, в която... ... в която победители няма. Ако не смятаме Бил Гейтс & компания. --- НАКРАТКО Всички така наречени "чревни синдромни смущения" имат просто начало, което се корени в над 98% в: - начина на хранене, приет още от дете - употребата на антибиотици и фармацевтични препарати - наследена проблемна чревна флора от майката (най-вече от противозачатъчни, алкохол, тютюн, обезболителни, антибиотици и пр.) Причините са много, но могат да бъдат установени и, ако човек има воля, знание и желание, лека-полека с разумно хранене и промяна в начина на живот, ще подобри и укрепи здравето си. --- НЕ СЕ ВЪРЗВАЙТЕ, приятели, на безнадеждни, често тиражирани глупости, че щом всичко е замърсено, надежда няма. Това не е вярно. Всеки, който се опита да ви убеди, че изход няма, е или абсолютно незапознат (балък, дилетант, мухльо) или е тенденциозен (може би платен) лъжец. Запомнете! Най-важно в храненето са не продуктите, а: - водата: колко, кога - редът на приемане на храните - количеството на едно сядане (около две шепи) - липсата на ненормални, болестотворни смесвания - ритъмът на хранене - 50-80% сурова храна (плодове, зеленчуци, ядки и др.) - редовни гладни паузи, съчетани с дишане и активно движение Простичък въпрос за илюстрация: Едно и също ли е, според вас, да започнете деня с: А) Много вода, сок от портокали, лимон, мед и други плодове (пък били и ГМО) и Б) Сланина, саздърма, салам, пържоли и ракия (ГМО, трупни отрови, стабилизатори, оцветители, отровни транс-мазнини, патогенни чревни паразити, ларви на трупни паразити и килограми Е-та) С това, разбира се, вървят в комплект белият хляб, майонезата, козунаците, баниците, мекиците, сладкишите и, (как без него), кафето. Като изключим криворазбрания алкохолно-гастрономически патриотизъм (сланина, ракия и българи-юнаци), що за дебил трябва да си, за да твърдиш, че (Б) е по-добро от (А)? --- ИЗВЕЖДАНЕТО НА ОТРОВИТЕ ОТ ТЯЛОТО е основен процес, който поддържа отлично здраве напред в годините. Запомнете: Всяка храна, съчетана (приемана заедно) с: - тесто (хляб, пица, макарони, баници и пр.) - захар (най-често в тестата има и захар) - вода (ядем и отпиваме няколко глътки постоянно) - алкохол (вкл. чаша вино) ... и още и още... ... се превръща в (почти) невъзможна за елиминиране отровна субстанция, която организмът обвива в мазнинно-воднист пашкул (все едно бетонен саркофаг на гръмнал ядрен реактор), за да не отравя околните тъкани. Най-често отложените тлъстини не са неизгорени калории, а невъзможни за изгаряне и изхвърляне субстанции. Тези отрови са преминали през стените на червата (синдром на...), разтворили са клетъчните сита, направили са ги пропускливи (синдром на...), отровили са флората (синдром на...) и са задушили имунната система. Дотук открихме директни предпоставки за осем-девет десети от познатите болести. Но... всичко това започва бавно и безобидно, например: Със супа и хляб, после второ (смесване на първото с второто) с хляб (който е тесто), с вода (или безалкохолно) по време на ядене, а накрая десерт (захар, захар, захар). Повтаряно редовно като механизъм на хранене, води до момент, в който организмът (след трийсетте и четирийсетте) видимо сдава багажа, но... ... но преди това години наред е показвал, че нещата хич не са наред - с "настинки", ангини, хреми, синузити, подути лимфни възли, запек, диария, стомашно-чревни проблеми, бъбреци... Които, обаче, са лекувани с, хе, хе, химия и антибиотици. Принципът, надявам се, е ясен. Кръгът от безсмислици е затворен, неразбиваем (ако не променим храненето) и, както гласи надписът над Дантевия "Ад" "Надежда всяка тука оставете!" --- ГЛУПОСТТА, свързана с твърдението, че с ваксина се постига по-добър имунитет, отколкото с Начин на живот, е дотолкова тенденциозно подвеждаща, че има две възможности: - или този т.нар. "лекар" е крайно подведен (неук?), което го поставя в невъзможност да види и да осмисли най-обикновени явления и свързаните с тях изводи от безпристрастни наблюдения на живата природа или - му е платено достатъчно добре, за да разпространява откровено неверни, биологично невъзможни твърдения На фона на разкритията колко докторски народ е директно подкупен от пфайзерните емисари, второто най-вероятно, е причината. Има нещо, с което медицината не е запозната (като изключим и тънкостите около храненето) и това е ежедневната тренировъчна работа върху директната, практическа, действаща взаимовръзка психика-физиология. Когато сме унили, нашата кръв, лимфа и всички телесни течности са също мудни, слабо активни и не вършат добре работата си. Още по-зле е имунната система, която при психологически спад, буквално се срива. Всеки фармацевтичен продукт влияе отрицателно върху чревната дейност, а оттук се стига до застойни физиологически състояния. Те водят до тежка психологическа дупка, която от своя страна съсипва нормалните физиологични функции. Преди време беше направен експеримент, при който човек се концентрира върху изпълване на тялото със светлина и задържането и. Наблюдението върху кръвните и имунните клетки показа, меко казано, фрапиращо-положителни резултати. При навлизане на (въображаемата?) светлина в тялото, клетъчната активност стигаше апогей, технически непознат и неописан в конвенционалната медицина. Специално клетките на имунната система придобиваха невъзможно висока бойна адаптивност и възможности за справяне с различни, на практика непознати за тях вирусни интервенти. И обратно: при изпълване на човешкия индивид със съмнения, притеснения, страх (огледайте последните месеци, в които се насажда откровен, абсолютно целенасочен страх у хората), клетките като че ли заспиват, предават се и стават лесна жертва на постъпилите в кръвта болестотворни интервенти. Вкарваните в тялото ваксини (ваксините против ковид са, обаче, съвсем друго) дават само програмирано праволинейна готовност на имунната система - справяш се с този вирус, за другия чакаш нова ваксина. Т.е. абсолютно "дървен" и недостатъчен начин на отреагиране, който не може да просъществува задълго в многообразието от атакуващи и навлизащи в тялото, външни, болестотворни микроорганизми. --- КАКЪВ Е ИЗВОДЪТ? Хранете се разумно, движете се, пребивавайте повече време на широки, светли, пълни с енергия места (планини, реки, морета, паркове, градини и пр.) и буквално ще носите светлина, която обединява - клетките - органите - системите - функциите ... на вашето тяло. Осъзнаем ли светлината в нашето тяло, взаимодействието между него и околната природа (слънце, горещина, студ, дъжд, вятър) преминава на ниво "приятелски взаимообмен". Тогава всяка наша клетка разбира, че е част от огромен, невъобразимо многоизмерен свят (светове, реалности) и изпълнява с лекота задълженията си. Ако отделяте по пет минути на ден да седнете на тихо и спокойно място, да помълчите и да се съсредоточите върху вътрешната светлина (която е физиологичен, химичен, физичен, биологичен, електрически и вълново-материален факт), вашето здраве ще е стабилно, а имунната ви система - непробиваема. --- НАЙ-ВАЖНОТО, ПРИЯТЕЛИ, ДРУГАРИ И ДРУГАРКИ: Нашето здраве... Нашата увереност... Нашата усмивка... Нашата топлота... Нашата вътрешна широта... Нашето знание... Нашето спокойно, изпълнено с непоколебимост, присъствие... ... осветяват и променят вътрешния свят на хората около нас. Десетките, дори стотиците хора, с които контактуваме, осъзнават готовността си да поемат щафетата на знанието и всички заедно увеличаваме така необходимата "критична маса", отвъд която процесът по разрастване на Доброто става неспирен и самовъзпроизвеждащ се. Това е естествен процес. Той зависи от теб. От него. От нея. От тях. Зависи от всички нас. Имаме отговорност, приятели! Осъзнайте я и действайте. --- В КРАЯ: Кой, ако не ти? Къде, ако не тук? Кога, ако не сега? -------------------- --------------------

[dramawriter13]

Xu Mingchao с изявления относно твърденията на Yamy, казва, че се извинява на всички, освен на нея

След като Yamy разкри, че е била вербално тормозена от изпълнителния директор на компанията си, предоставяйки аудио записи като доказателство, по-късно Xu Mingchao отговори на твърденията й чрез пост, озаглавен “Писмо до Yamy“. Ето какво гласи то:

“Yamy, здравей, аз съм Ku.

Последният път, когато се срещнахме, беше преди 20 дена. Следобeд, на 1 юли, ти свърши работа и се върна в Пекин на този ден. Беше и първият ден, след като напусна Rocket Girls. Този ден ти последва Guo и каза, че си загубила договора с фирмата и искаш копие, за да го вземеш. Докато Guo копираше документа, ти седя в офиса ми за 5 минути. Дадох ти чаша с горещ чай и ти каза, че бързаш за преглед на зъбите и ще се видиш с мен в друг ден, за да хапнем. Никога не съм мислил, че този “друг ден“ ще стане толкова немислим.

След като си тръгна, осъзнах, че си дошла в компанията ни, само за да вземеш копие от договора. Толкова години работя тази професия и това ме накара да осъзная, че нещо не е наред. Но Guo ми каза, че като хора трябва да бъдем по-великодушни, дошла си да вземеш копие от договора – твое право е. Компанията може да ти даде копие от този документ, защото е задължение на компанията. Но в действителност няма нужда да съм дребнав човек, който не е щастлив и е притеснен.

Guo е добър човек.

Следобед, на 10 юли, компанията ни получи писмо от адвокат от твое име, в което искаш терминиране на договора. Бях изненадан, но, с намерението да разреша проблема, компанията ми и колегите ти споделихме някои гледни точки:

Първо, проблемът с терминирането е между компанията и изпълнителя, това е вътрешен проблем, няма нужда да става публичен и няма нужда да причиняваме каквато и да е вреда на репутацията на Yamy.

Второ, трябва да свършим тази работа бързо и да не бъдем твърде мудни.

Тези две точки по-горе – от 10 юли досега – са нещо, което и ти усещаш.

Но днес видях днешния ти пост в Weibo. Беше тренд в толкова много категории. Има много хора, които изразяват подкрепата си към теб. Мисля, че трябва да си много щастлива сега. Името ми също е в трендовете и се държат с мен немило, мисля, че това не е било намерението ти. Но тогава този инцидент стана публично достояние, “експлодиращ тренд“, до толкова, че не мога повече да контролирам ситуацията.

Ако единствената ти цел е да терминираш договора, тогава няма нужда да вдигаш такава огромна врява.

Постът, който си качила в Weibo – има три точки, върху които не се замислих:

1. Никога не съм мислел, че вътрешната среща на компанията, която се проведе в края на март, ще бъде записана от участник.

2. Не мисля, че човекът, който е записал аудиото, би го изпратил на теб.

3. Фактът, че би направила публичен целия запис и ще привлечеш огромно внимание. Детето, което ти е изпратило записа, сигурно трепери от страх сета. В бъдеще мисля, че никой няма да иска да й е приятел.

Трите неща, които споменах, са неща, които не съм могъл да си представя. Тези пет години в компанията, имал съм толкова много срещи и съм казвал толкова много неща, ако всеки път, когато сме имали среща…всяка дума, която съм казал…нещо ужасяващо е, като се замисля в детайли.

Yamy, сигурно си притеснена, че и аз ще направя някои неща, нали?

Като например да обработя част от записа от срещата на компанията…

Като например да обработя част от утежняващите думи, които си използвала в груповия чат в WeChat по време на работа...

Като например да те обсъждам пред еди коя си звезда, пред еди кой си служител от компанията…

Yamy, моля те, бъди сигурна, че няма да направя такова нещо. Двамата сме работили заедно толкова много години, трябва да знаеш границата, която имам като човек.

Yamy, може би един ден ще съжаляваш за всичко, което направи днес. Моля те, запомни, да правиш неща на всяка цена може да ти даде краткотрайно предимство, но няма да е стратегия, която може да издържи по-дълго. Надявам се, докато дойде този ден, да бъдеш добре, а аз ще бъда жив.

Ако мога да кажа още едно изречение, асистентката от компанията, която ти назначихме, колежката Xiao Juan – моля те, дръж се мило с нея. Защото искаше да терминираш договора с компанията ни, докато беше на работа винаги отказваше да й позволяваш да пипа нещата ти и дори се държеше с това бунтарско и студено поведение. Феновете ти не разбираха обстоятелствата и й я порицаваха, че не взима отношение, че е там “само за шоуто“. Тя е тази, която трябва да плаче до зори без причина, тази, на която й треперят ръцете, когато чуе гласа ти, човекът с труден живот.

Терминирането на договора е нещо, което зависи от закона. Първоначално това беше проблем, който можеше да бъде разрешен приятелски между нас, но сега е нарушен от този твой дълъг план да го превърнеш в тотална война. Ще те придружа.

Последно – пожелавам ти всичко най-добро във финалната поява в “We Are Blazing!”

Xu Mingchao написа и втори пост:

“Извинявам се! Аз съм шефът на средна възраст, който използа психологическа манипулация на работа.

Здравейте, аз съм Xu Mingchao.

От вчера досега размишлявах.

 Темата, която Yamy постна в Weibo, предизвика вълна от дискусии, най-вече за психологическа манипулация на работа (на интернет жаргон – pua на работното място - – 职场pua), за която научих едвам вчера.

Вчера отговорих на Yamy в писмо, постнато в Weibo. Повечето нетизени ме попитаха защо не съм се извинил. Очевидно съм наранил и критикувал злонамерено момиче на среща на компанията и все пак не съм споменал и дума, свързана с извинение, в писмото. Това не наранява ли съвестта ми?

Така че размишлявах дълбоко и се запитах дали съм от типа шефове, които манипулират психологически на работното място?

Да! Такъв съм!

Описанието на думата 职场pua в Baidu е умственият контрол, упражняван от началниците над подчинените на работното място. Въпреки че не разбирам напълно защо е нужно началниците да осъществяват психически контрол над подчинените, никога не съм се замислял до такава степен. Но ако терминът включва обстоятелства като това да изгубиш контрол по време на среща и да се караш на служителите и изпълнителите в компанията, тогава се запитах отново: “Такъв тип шеф ли съм? “

Да! Такъв съм!

Извинявам се!

Първото ми извинение е към колега, който работеше с мен. Ако си бил затруднен заради моите неподходящи забележки и емоции в процеса на работа с мен, искрено се извинявам тук. Дори ако намерението ми не е било да те нараня, трябва искрено да се извиня! Моля, прости самодоволството и арогантността ми.

Второто ми извинение е към изпълнител, който работеше с мен. По време на срещите ми с изпълнителите ми съм казвал неща, които биха накарали много изпълнители да се почувстват неудобно, след като ги чуят. Точно като този аз, който чувате в записите на Yamy, съм супер самодоволен, за сметка на чувствата на другите. До този момент имах чувството, че правех това, което е най-доброто за изпълнителя, така че трябва да разберете казаното от мен. Грешах и се извинявам за самодоволното ми поведение.

Както и да е, няма да се извиня на Yamy! Няма Yamy в тези две извинения! Без значение какво, никога!

Мога да приема, че съм манипулативен, но няма нищо общо с Yamy. През тези две години, през които Yamy е била с Rocket Girls, не се връщаше в компанията за известно време. Но всеки път, когато се връщаше, почти винаги се оплакваше и отправяше искания. Това, което мога да направя, е да се опитам да я утеша доколкото мога и да координирам съответно.

Събранието, споменато в профила на Yamy, се проведе на 25 март тази година със седем участници. Преди него бях ясен, че трябва да махнат телефоните си и не трябва да записват. Бях решен да кажа нещо жестоко на събранието, за да реша някои основни проблеми. По време на събранието споменах много хора в развлекателната индустрия и говорих за много положителни и отрицателни случаи, така че отправих много ясна молба да сложат телефоните си настрана. Някои участници ме попитаха какво мисля за сегашната ситуация на Yamy и ето как са направили аудио записите. Първоначално събранието нямаше нищо общо с Yamy, но заради този въпрос стана свързано с проблема. Трябва да призная, че съм разочарован от моето аз тогава, тъй като бях много емоционален.

Да, аудиото беше обработено. Помня какво казах тогава и колегите, които участваха на събранието, също ми помогнаха да си припомня. Казах, че когато компанията е твърде мила с артистите си, друг резултат е, че те постепенно усещат, че имат право на ресурсите на компанията и това включва Yamy! Преди две години, ден, след като Yamy се присъедини към Rocket Girls, прехвърлих 100 000 юана на Yamy и й казах, че сега, след като е в групата, е популярна, но още няма приходи. “Може да си купиш неща с 100 000 юана. Може да си купиш дрехи и чанти и да го считаш за спонсорство.“ След като получи парите, Yamy нито веднъж не каза: “Благодаря.“

Помня, че когато направих това изявление, някой плака.

Относно това дали Yamy е грозна или не – няма да коментирам. Това, което чухте в записите, бяха само моите забележки по време на вътрешните срещи на компанията. Както казах по-късно, персоната на Yamy е това, че е готина и поведението й.

Yamy ми каза, че преди година иска да изпили два кучешки зъба по време на китайската Нова година, така че да изглежда по-добре на снимки. Казах й, че не трябва да прави това, защото сегашният й вид я определя и и могъл да я разграничи от останалите. Ако изглеждаше хубава, вече нямаше да бъде тя.

Казвайки това, сега може да ме попитате дали ще се извиня на Yamy. Отговорът ми все още е не.

Yamy просто иска да терминира договора си, за да направи повече пари. Този начин на мислене е типичен не само за Yamy, но и за много талантливи изпълнители, които са преуспели. Както и да е, Yamy тайно е получила тези записи от събранието и е намерила причина договорът да бъде терминиран. В същото време се надява да да се възползва от обществените настроения към прекратяването на договора си. Това е така, за да може тя безпроблемно да започне собствен бизнес и да печели пари сама. Това е.

Yamy не е лоша, тя просто се отнася с хората според връзката си с тях и й липсва способността да се придържа към договора, в същото време е и по-наивна.

Дали Yamy е очаквала цялото това нещо да ми нанесе огромна вреда, както и на семейството и на колегите ми в компанията - вярвам, че не би направила такова нещо. Наистина, Yamy не е лоша.

Някои хора казват, че писмото ми към Yamy има заплашителен тон – признавам го. Прекратяването на договора може да бъде договорено и когато ние участваме в съдебно дело, има закон, който да ни ръководи, но трябва да има граница, що се отнася до социалното поведение. Ако някой настоява, че вътрешните работи на компанията трябва да бъдат публикувани онлайн, независимо от последиците, тогава такова поведение не може да се толерира от мен!

Накрая, извинявам се отново! На колегите, на изпълнителите и това не включва Yamy.“

[lenniethefarmer]

#004 - Историята на една лесбийка

Преди няколко дни комуникирах с баба по телефона, тя в претрупаната си стаичка на село в България, аз - разпънала се на голямото си двойно легло в стаята ми в Англия. Говорихме си за дълбоки емоции, страданията в живота ни и общо взето наваксвахме с изпуснатото от няколкото седмици, в които не сме се виждали. Баба започна отдалеч, бавно и сигурно ме уведоми как баща ми ѝ е споделил: “Не мисля, че Габриела някога ще се влюби в мъж”. 

И се усмихнах, доволна, че най-сетне го е осъзнал напълно.

Винаги съм била честна с родителите и семейството си, разбира се, искреността ми е била измерена и предварително изчислена, истината бива сервирана в подходящ��то време и на подходящото място. Именно затова голяма част от тях бяха информирани за хомосексуалните ми наклонности в момента, в който самата аз започнах да се възприемам свободно и непресторено с тях и с останалите ми други ‘кусури’. Реакциите на всичките ми близки хора бяха изключително възприемливи. Естествено, има някои неща, които казват или правят и които понякога се усещат като атака на личността ми, но аз се опитвам да мисля трезво и да осъзнавам, че това идва от необразоваността им по темата и от липсата им на личен опит с тези неща. Обратно на известния слух, че съм мързелива и разхвърляна, Девата в мен е изключително организиран и аналитичен човек и поради това, бих казала, че съм голям фен на списъци. Именно затова ще се опитам да направя такъв за хората в живота ми и техните реакции към новините относно това, че харесвам жени. Ще се опитам да е в хронологичен ред.

> В еди�� есенен ден на 2014 година, с моята близка приятелка Мъдрата (артистичен псевдоним в опит да запазя самоличността ѝ тайна) стояхме и изреждахме имена на известни жени, певици или актриси, които намираме за секси. Пинк, Рияна, Оливия Уайлд - класика. Мъдрата спря дотук. Аз продължих да изреждам, и докато се осъзная, пръстите и на двете ми ръце бяха свършили. Настъпи неловко мълчание. Няколко часа по-късно, когато се бяхме събрали с останалите момичета от компанията ни (която и до днес е основният support group за всички ни), бяхме пред Тирол в Русе и посредата на лигавните им казах “Мисля, че съм и на двата бряга.”. (Това е класическо признание на бисексуални наклонности, което се случва, когато един човек осъзнае, че харесва хора от същия пол, но не е достатъчно сигурен в себе си или в сексуалността си, за да си сложи етикета “гей”. В никакъв случай не намеквам, че бисексуални хора няма - но в моя случай това беше по-скоро “градивен етикет”, който си сложих в началото на пътешествието ми към приемането на самата мен.) Доктора (отново псевдоним), която ме познава, откакто бяхме на 7г., ме погледна озадачено и каза: “Че ти не си ли била винаги на двата бряга?” (Друг е въпроса, че именно нея целунах за пръв път и благодарение на нейните устни осъзнах, че харесвам жени. Затова са приятелите!)

> След като се влюбих в първото си момиче и започнахме връзката си, считах, че времето да съобщя на мама е дошло. Тактично изчаках да замина за Англия, тъй като имам жесток страх от конфронтация и артикулирам чувствата и мислите си хиляди пъти по-добре в писмена форма. Затова ѝ написах съобщение по фейсбук, в което обясних че да, с Първата (псевдоним) сме във връзка, и че да, искам да съм честна и открита с нещата от личния ми живот. Отговора ѝ беше “Знам.”, последвано с уверения, че ще ме обича, каквато и да съм. Оттогава насам мама няколко пъти е намеквала и се е опитвала да ме убеди да не си слагам етикети и да не изключвам възможността на това да се влюбя в мъж някой ден. Подозирам, че ми казва тези неща заради чисто майчинския ѝ и човешки страх от това биологичната ѝ линия да не продължи и да няма възможността да гледа внуци повреме на старините си. 

> (Тук ще е добре да отбележа, че откакто се изместих в Лондон, всичките ми приятели и познати знаят, че харесвам жени. Този метрополис е доста по-възприемчив от клетото ми градче Русе и няма абсолютно никакъв смисъл в това да крия ориентацията си. Тук се научих да се гордея с любовта ми към жените. През този период за връзката ми с жена научиха сестра ми, братовчедите ми, както и най-различни хора в обкръжението ми онлайн и в истинския свят.)

> Около година след като мама разбра, сестра ми си хвана първия приятел, когото пазеше в тайна от баща ми. На мен ми беше доста виновно и гузно, задето мама знаеше, но не и той, и тази вина се удебели още повече, когато осъзнах, че аз самата правя абсолютно същото. Затова отново прибегнах до онлайн комуникациите и написах на баща си дълго съобщение, в което обяснявах горе-долу същите неща, които обясних на майка ми в онзи съдбовен ден. Изпратих съобщението и легнах да поспя. На следващия ден първото ми действие беше да проверя дали има отговор от него. Нямаше, и сърцето ми бе прободено от страх - бях живяла цял живот в опит да се докажа на баща ми и да бъда възприета от него, а ето че сега му бях нанесла възможно най-големият удар под кръста. По-късно през деня говорихме и го питах какво мисли за това, което му бях написала. Той каза, че ме обича и че ме приема, каквато съм се родила. Най-страшното бе минало.

> След като връзката ми с Първата приключи, отново повреме на разговор с баба трябваше да обясня защо не звучах като обичайното си позивитно настроено Аз. Обясних, че тъкмо минавам през раздяла и тъй като е първият ми опит с нещо наистина толкова лично и сърцеразбиващо, не бях в най-цветущото настроение. Баба го прие. Познава Първата и изрази неприязънта си към нея, която е таяла още преди да разбере, че сме били заедно. След известно време, когато се прибрах на село и имахме шанса да говорим лице в лице, аз я посетих в стаята ѝ и подхванахме темата за лесбийството очи в очи. Тя ми призна, че била много натъжена от мисълта, че няма да има правнуци. И тя със своите майчински и биологични страхове! Успокоих я, казвайки, че науката напредва с всеки ден, а и винаги мога да осиновя или просто да забременея от друг приятел. Варианти за размножение има много, стига да поискаш да продадеш съществуването си и да поставиш центъра му в съществуването на друга малка душа на този свят, която да бъде като пластелин под пръстите на объркан и изпълнен с недостатъци човек като самия теб. Баба ме попита как съм разбрала, че харесвам жени. Чистото, искрено любопитство и истинското ѝ желание да ме разбере изпълниха сърцето ми с любов. Обяснявах ѝ, а тя стоеше, слушаше и кимаше. Оттогава насетне говорим за тези неща свободно. 

> Споделих на дядо по време на ваканцията ни на вилата ни в планината. Той ме попита как върви любовния живот, дали си имам приятел. Помня разговорът ни: “Приятел не, но имах приятелка, разделихме се наскоро и още го преживявам.” Той кимна, и продължи разговора съвсем натурално, като изобщо не постави под внимание факта, че човека, за който говорим, беше от женски пол. “И защо се разделихте, нещо не се получи между вас ли?” Бях изключително приятно изненадана от реакцията му и от липсата на каквото и да било пряко или непряко осъждане от негова страна.

Това е накратко, поне това, което си спомням. Много е освобождаващо най-близките ти хора да знаят за всички части от личността ти и да ги приемат като валидни и съществуващи такива. Едва ли някога ще мога да им обясня напълно колко съм благодарна за тях самите и едва ли някога ще разберат колко по-лесен направиха пътят ми към приемането на самата мен.

Мога да пиша за своите лесбийски наклонности до утре - имам цяло детство, изпълнено с невинни, но много, много ясни подсказки за това, че харесвам същия пол. И до ден днешен се случва да се сетя за нещо, случило се отдавна, и да се плесна по челото: “Как не съм се усетила!” Адски много ми е сладко колко невинно малко гейче съм била в свят, където това да обичаш жена е неприемливо и дори не е опция, ако ти самата си жена. 

И не - не е опция, не е избор. Единствения избор хората “като нас” имат, е дали да бъдат открити към света или да живеят в тайна. Била съм и на двете крайности - бившата ми приятелка беше привърженик на скритите ласки (дали от страха си да бъде осъдена или от чистото ѝ нежелание хората да знаят, че е с мен?), а сега аз съм невероятно открита със самата себе си и се гордея, че мога да съм посланик на равните права и да бъда част от хората, които носят тези различни гледни точки в кътчетата на света, където това е табу и все още бива смятано за нещо ненормално. Не ме е страх да бъда поставяна под въпрос, защото съм сигурна в себе си и съм убедена, че всеки има право на съществуване и видимост, на разбиране и чиста, безусловна любов.

Колкото до етикетите - не съм им фен. Вярвам, че сексуалността е един спектрум, и че хората се намират в различни негови точки в различни периоди от живота си. Поставянето на етикети е нещо, което хората правят, защото ограничаването на нещата от света в разни наименовани категории им помага да разберат тези неща и да ги осмислят в главите си. Аз знам само, че обичам жени и че в момента ми е трудно да си се представя с мъж. (Ако трябва да сме честни, съм в период от живота си, в който не си се представям с никого, защото ценя времето си твърде много и не мисля, че съм готова да бъда във връзка.) Не мога да виждам бъдещето (поне не с абсолютна точност), затова няма как да съм сигурна, че няма един ден да се събудя и да открия, че съм влюбена в някой от отсрещния пол. Най-малкото което е, случвало се е да имам тръпки към момчета, разбира се, последвани от главоломно разочарование и бързо възстановяване. Не искам да се ограничавам по никакъв начин и не искам да трябва да обяснявам какво съм при всеки нов трепет и чувство. Затова просто казвам, че харесвам жени, на приятелите си в Англия казвам, че съм “pretty gay” и толкова.

И като за край на това ми писание, ще вметна колко много се радвам, че съм се родила жена, обичаща жени. Следващата стъпка от пътешествието ми към просветлението е да се науча да обичам и останалите части от себе си. 

[running-in-the-rainn]

“Така е празно... Липсва ми гласът ти.

Не се научих как се спи без теб.

Сънят ми е объркан и безпътен.

И пълен до небето с ветрове...

Мълчи ли ти се...И на мене също...

Не искам да говоря с никой друг.

Днес само тишината ме прегръща

и трие безпощадно всеки звук.

Какво си ми...Любов-безсъние,

любов на срички, обич до без дъх...

Най-трудното ми утро за разсъмване...

Най-неизминатият дълъг път...

~~ И ми е празно...много ми е празно...

Измислям си, че си говоря с теб.

А името ти (как е кратко само)

ми е заело цялото сърце !!!!!!!! ~~~”

💞..

[my-soul-7]

Всяка буря има край.

Ах... Планувам този пост много отдавна. В няколко различни варианта. Честно казано аз за себе си нямам нужда да го напиша, искам да го напиша за вас. За теб. За следващия чийто живот се срива пред очите му поради някаква причина.

Ще дам накратко личната си история.

Сериозна връзка, изнесохме се да живеем заедно и той реши да се разделим 2 месеца по-късно. Няма да се впускам защо, как, какво - не е важно. Той си тръгна, а аз исках да умра.

Минаха 3 месеца и половина. Всичко хубаво, което ми се случи през тях е защото ��его го няма.

От години пиша, личи си в тъмблр-а ми. Никога не събрах смелост да го споделя с някой извън непознатите, които ме следват и най-близките ми хора. Сега реших, че ще го превърна в книга. Направих фейсбук страница (https://www.facebook.com/Katonikoyadruga/) подписвам се с името си и работя върху мечтата си.

Докато бях с него имахме кола, която шофираше най-вече той. Имам книжка, мога да карам, но ме беше страх. А и беше по-лесно той да кара. Защо да се мъча, да се притеснявам, да го мисля като може да го направи той. И това беше осакатяващо за мен. Не беше правилно, исках да се науча, но избирах лесния път.

Той си тръгна - събрах смелост. Направих малки крачки, леко и постепенно и сега шофирам. Да, още се притеснявам, да, още ако имам избора избирам по-спокойни часове и пътища, но... Карам и извънградско. Което бях правила последно на курса. Качих се на магистрала и пътувах Пловдив - София. Което никога не бях правила. Справям се. Научих се.

Напуснах работата, която мразех. Не можех да го направя с него, защото плащахме наем, сметки, храна. Носех отговорност за още един човек, не можех да го оставя да се мъчи и да работи без почивка, само защото не си харесвах работата. Но сега... Сега имам нова работа. Стоях един месец с ограничени финанси, но това си беше лично мой проблем. Новото място изглежда много добре на първо четене, смятам, че ще се получи.

Отрязах си косата в пристъп на смелост, която нямах.

Свалих някой килограм.

Преоткрих всичко, което харесвах в себе си.

Преоткрих себе си.

И... На финала. Срещнах друг. Не вярвах, че ще се случи толкова скоро, не вярвах, че ще мога да изпитам нещо към някого поне година. Не вярвах, че ще искам да се доверя на някого, не вярвах, че мога да целуна друг.

Да, когато се срещнахме вече бях г/д добре. Вече знаех, че не искам да имам нищо общо с бившия си приятел, че не ме интересува. Бях се справила с него. Не знаех, как да се справя със себе си. И все още не знам. Но знам, че има начин. Знам, че ще се получи.

Влюбена съм. Всъщност тази дума ми звучи.... слабо, лигаво, недостатъчно. И все пак...

Влюбена съм в усмивката му. В очите му. В ръцете му.

Влюбена съм в това как се заяжда с мен, но ме придърпва да ме гушне, когато му се намръщя. 

Влюбена съм в това как бие сърцето му докато му прегръща нощем. Влюбена съм в целувките му, в това как държи ръката ми. 

Влюбена съм. В душата му. В него.

Щастлива съм.

Живота продължава.

Слънцето ще изгрее и утре, колкото и да е мрачно днес.

И така... Просто искам да знаете - нещата ще се оправят. Колкото и черно да ви изглежда бъдещето, дори когато не виждате бъдеще - нещата ще се оправят.

Оцелява се от всичко. Да, излизаме малко поударени, доста наранени и с няколко нови белега по душите ни, но още сме живи. И можем да продължим напред.

Можеш да продължиш напред.

Вероятно не ми вярвате, вероятно всеки ви го казва без значение каква е ситуацията ви, но аз минах от там. Знам какво е да си в депресия, в истинска депресия (това обаче е друга история), знам какво когато единственото, което искаш е да спиш, защото тогава не те боли, знам какво да не знаеш как да станеш от леглото, знам какво е да не виждаш смисъл да продължиш.

Живота продължава. Трябва само да го решите.

Ето и няколкото съвета, които най-много ми помогнаха.

1/ Готви, рисувай, пиши, научи нещо ново. Но сготви нещо сложно, което иска внимание. Нарисувай нещо, което не рисуваш по принцип. Пиши нещо различно - ако пишеш поезия - напиши разказ/започни книга и обратното. Учи език, програма, формули по математика, астология, химия. Нещо, което ще държи мозъка ти зает.

Звучи малко трудно, но работи.

2/ Излизай. Не стой вкъщи гледайки тавана. (Трябва малко време да се накараш да излезеш с приятели например, но помага. Дори и да говориш само него/случилото се. Ходи на работа, ходи на събития. Просто излизай.)

3/ Направи си списък с неща, които да направиш. (може да са дребни като - да идеш до магазина, може и да са като моите /книгата, работата, шофирането, английски/)

4/ Спри да се обвиняваш. Каквото и да е станало - станало е вече. Няма смисъл да търсим причини и виновници.

Надявам се, ако някой изчете този роман, да съм помогнала поне малко. Каквото и да се е случило - то се е случвало и на други.  Не сте сами. ;33

И ако някой иска да ми пише, независимо дали анонимно или не, независимо дали, за да сподели нещо или да ме попита нещо - тук съм, ще се радвам да отговоря.

Усмихнете се. Заслужава си.

И след най-дългата и тъмна нощ изгрява слънце.

Всяка буря има край.

Всичко лошо има по нещо хубаво.

S. M.