#people_and_things

[notesovertherailroads]

We have all the time in the world

“Да отплаваш от брега е като да плаваш към болезнена самота...” (Между Рая и Ада) Барт умира заради стихове, поне така е в книгата.... Думите подлудяват, горят душата като клада. Не всички думи, а само онези, които са истински или от истински хора. (Казват, че съм автентичен човек, но дали е така?) Понякога разходките са като плаване. Носиш се между блокове, свиваш по улици и виждаш картини, брегове или разломи и скали, които те облъскват, сцени, които ти напомнят неща... Докато вървя си мисля как ли се създават легендите, кое е тяхното място на рождение - в планини, сред вълните, някъде далеч, някъде в неизвестното, сред думите или впечатленията.

И тогава го виждам - дървото, което се е събрало след раздяла. Ясен със странно стъбло - сякаш някой е бил поставил нещо, например бидон, а тое пуснало два еднакви клона, две стъбла, които да заобиколят препятствието и след това отново да са заедно, сливайки се във височина... Препятствието го няма, но прегръдката, целувката на единението е останала. Мисля си за това дърво, как за такива са разказвали легенди и започвам да създавам собствена история, която пътува във времето и пространството... Например за мъж и жена, които били влюбени и не могли да бъдат разделени до степен, че от съжаление, боговете ги превърнали в дърво. Но родителите на момичето не искали да виждат това, спуснали се и задърпали тялото тялото й, което се покривало с кора, тя била стигнала кръста й. Те дърпали, плачели, а тя се съпротивлявала. Зад нея любимият се покривал все повече и повече, гърдите му едва се надигали под дебелата тъмно кафява кожа, очите му гледали разделянето и гласът се превръщал в стон, в шепот, в игра на вятъра. Любимата му погледнала това, очите й се напълнили със сълзи, кората се напукала от болка. Дъщерята прегърнала родителите си, сълзите се смесили и тя прошепнала “Пуснете ме, аз съм щастлива и така мога да съм вечно с него... А когато сте под клоните ми, ще ви милвам с любов...” Сълзите им се разделили, старите се прегърнали, свили се от тъга, а тя, тя извила снага, неестествено, както може само едно дърво и устните й се слели с неговите точно преди да ги покрие кората, а ръцете й обгърнали лицето му. Старите чули стона на щастливата въздишка, който бил поет от вятъра и боговете се усмихнали и пили за влюбените... Сигурно под това дърво се изричали безброй клетви, чували се целувки и звуците карали листата да трептят, соковете да се движат като у човек, да кипят и цветовете да се разтварят без да увяхват... То чуло и видяло много, мълчаливо благославяло докато хората се обърнали към други богове, към други знаци и места. Но му останали птиците, които гнездели своята любов, пеели и мътели във възхвала. Любовта на дървото също покълнала и имало цяла гора, но децата не говорели, били неми. Единствено южният вятър бил способен да ги превърне в шептящи души... Времето се изтърколило, хората се научили да летят и на други криле, не само на мечтите, пътували по света и проправяли пътища навсякъде. Гората изчезнала, останало само самотното дърво, което скърбяло за децата си и дори птиците не го утешавали. Под кората две души плачели като една, а наоколо изниквали къщи, коли и гаражи. Клоните не трепкали с възхита от южния вятър. Минали еони... Един ден едно момиченце прегърнало дървото и казало, че го обича, че е най-добрият й приятел. “Приятел...” Тази дума минала през соковете, стигнало листата и корените в опит да си спомни значението. Момичето идвало всеки ден, изричайки същата искрена мисъл, а постепенно с всяка прегръдка душите под кората си спомняли значението на всичко това. И с всяка среща клоните се опитвали да се протегнат и да милват косата на момичето... Гледам дървото и може би трябва да го прегърна. Може би момичето е порастнало, станало е жена със свои деца, които плъзгат пръсти по екрани, а не по кората на дървото. Гледам го, с неговата поза от тангото и му казвам мислено, че е “любов”...

2018

[notesovertherailroads]

Най-добрите

Най-добрите стихове се раждат докато съм с колелото, въртенето на спиците слага думите в ред, със страст, мечти и трепет. Чувам най-дълбоките си мисли изкачвайки някой мръсен булевард, животът, мислите пулсират с праха и светлините на града. Спускайки се скоростно надолу, следвам всичко желано от мен да изрека. Държа ги в шепа, здраво, като кормилото в нощта, но спра ли губя ги за вечността...

[notesovertherailroads]

Искам да ти разкажа нещо - част 2

Срещнах го преди година �� историята му бе разказана между две кенчета с бира. Накратко Явор го беше страх. Като го гледаш как говори и се държи не можеш да останеш с това впечатление. Слушах историята му за северното сияние, което бе видял докато снимал някакъв международен филм, а бирата в Норвегия струвала 10 евро. От магазина даже. Тогава аз бях видял само моите борещи се морета. Слушах историята му - как го оставили да стигне гарата, а на гарата нямало нищо освен самата гара. Навсякъде се простирал само студ, сняг и северно сияние. Забравих името на мястото, но си представях Явор, нашенец, който държи остатък от стек с кенчета, на някаква забравена на север гара. Разказваше ми, че било резерват и винаги страдали от липсата на алкохол и дългите нощи. Тогава разбрал хората на север и тяхната мания за самоубийства. Но както казах Явор го беше страх. Каза си го чистосърдечно. Страх го беше от белия лист. Най-обикновен бял лист. Формат А4, който той трябва да изпише. Нямал никакъв проблем да съчини и най-невероятната история, да я обкиче с тореадори, с брилянтни бягства, с мириса на море и планина, да впечатли с думи жените около себе си, но видиш ли с белия лист нещата стояли другояче. Разбрал, че го е страх още като ученик, когато трябвало да пише съчинения по отворен въпрос. Парализирал се. Но му намерил цаката - някой “очилатко” му подавал идеите, давал му н��шка и той я следвал. Чувствал се спокоен в тези води. Но в крайна сметка дошъл моментът да излезе от зоната си на комфорт. И по една ирония на съдбата причината била жена. Явор разказваше за онова писмо, което трябвало да напише за да задържи онази, която обичал. Но думите не идвали, той се потял все повече и повече, псувал, гледал навън, наливал си уиски със сода, а те не идвали, бягали му по тъча. Нямало и на кой да се обади, защото си представял как ще се обяснява по телефона, че има нужда от романтичен текстописец. Нали всичко идвало от сърце? В крайна сметка не успял. Празният лист останал на масата, той се опитал с думи, на място, на живо, но нещата не се получили. Но за сметка на това бе гледал северното сияние стоящ в един девствен сняг. Само се опитвал да не си спомня за белия лист, който не изписал тогава. Знам, че когато искам да ти разкажа нещо, трябва да взема бял лист и да го изпиша. Всъщност страхът на Явор ми е безкрайно познат, защото понякога думите се разливат подобно на река, а тя няма край, поглъща все повече и повече от сушата до момента на нейното изчезване. И тогава ти остава единствено да плуваш, изгубен в това море. Знаеш ли, за да избегна това започнах да пиша и дневник. Посвещавам страници на хора и на събития, изпълвам ги с думи, но не за друго, а за да няма празни листа. Събирам истории. Оставям ги да отлежат. Но понякога ме е страх от белия лист, от новото начало, и съчинявам нещо, което не се е случило. Или пък разкрасявам нещо, което се е случило. Думите се превръщат в изречения, те от своя страна в път, а аз съм гладен за още и за още, но мълча и слушам. Разпределям, записвам и прибирам. Намирам истории на места, които не очаквам. Като Карлоу, който кара микробуса след цял ден плевене и ми обяснява за желанието му да изтича цял маратон. Или Ник, който ми разказва защо се е задомил, за това как е гледал човек да умре и не е могъл да му помогне. Разказва ми го докато пием бира, а пред нас блести яхтата, която е решил да стегне и аз му помагам за боядисването на кила. Той, между другото, бе счупен и не знаех как ще го поправи. Вероятно щеше да го смени изцяло. Чаят ми свърши, а аз още не съм решил какво ще ти разкажа. Може би ще слушам какво ти ще ми разкажеш и ще поема върху нова вълна от онзи безбрежен океан. Или ще се окажа на някакъв път, който не ми е познат и ще донеса истории със себе си... Които да сложа върху белия лист. Всъщност пиша върху карирани. Май не ти казах това...

Октомври 2015

[notesovertherailroads]

Искам да ти разкажа нещо - част 1

Искам да ти разкажа нещо... Замислям се какво точно докато си наливам малко ром в чая, а парата от чашата се надига над керамичния ръб. Всъщност понякога имам толкова много истории, които не мога да споделя, а искам. Може би ги складирам в себе си и ги оставям да отлежат в главата ми, да натрупат вкус и аромат подобно на старо уиски. По същия начин обичам миризмата на прясно смляно кафе в онези магазини, които изчезват от кварталите. Все още обичам миризмата на кафе дори и да не го обичам особено за пиене. Но се отклонявам, мисълта ми блуждае и аз все така се чудя какво да ти разкажа. Знаеш ли, че мисълта е като океан от множество вълни - понесеш се на една, а тя те прехвърля на друга, оттам отиваш на трета, стараеш се да не мислиш за акулите, а за русалките, за златистия бряг към който да доплуваш, за онзи миг на единение на вода и светлина. Това ми напомня за срещата ми със северните морета и как ги наблюдавах в безспирната им борба за надмощие. Знаеш ли, двете имаха различен цвят, от двете им страни времето беше различно и сякаш не се намирах на един нос в една далечна точка, а бях на края на света, там където световния океан опасва плоската земя и очаквах да видя надигащата се като пръстени от водата световна змия. Понякога и тичането в мъгла е като да стоя на Скаген и да наблюдавам сблъсъка на титаните. И отново се отклонявам. Вече съм се прехвърлил на друга вълна. Пред очите ми са онези скитници, които се обичаха в тролея. Смърдяха ужасно, потящи се в кожените си дрехи, подритващи боклуците от дневния им лов. Бяха пияни. Той беше сложил ръка на гърдите й, тя се смееше с леко хълцане от евтиното вино, което бяха пили през деня. Смееше се, би казал непристойно, но истински, усмихваше му се, извъртайки се повече към него и го целуваше със страст. Повечето хора в тролея ги гледаха с отвращение или безразличие, а аз ги наблюдавах с крайчеца на окото си с възхищение. Често ги засичах, прибирайки се към вкъщи, а те всеки път се променяха като поведение - или се караха, или се милваха, накрая винаги бързаха с клатушкане да слязат от тролея, носейки в ръце своите трофеи. Те биха направили добра история. Но не е и това, което искам да ти разкажа. Може би не знам точно какво или ме е страх да е това, което искам. Затова ще ти разкажа за Явор.

Следва продължение....

[notesovertherailroads]

Аритметична прогресия

За да имаме 46, ни трябват 92, а за тях 184,  и така назад ученият все ще удвоява. За да си един са нужни двама, а за тях четирима и така назад любовта все ще удвоява. За да си един  нужни са половинките на двама, да да имаме 46, ни трябват половинките от 92... А кой решава кое  да вземе от тези двама, от тези 92, че да подреди пъзела от който е изграден човек? Дали добро е или лошо и как свързва се в едно, че там, назад, в древността зародило се друго 46, което белязва пътеката на нашата душа...

[notesovertherailroads]

Божеството в черупка

Божеството в черупка стои там от векове. Снагата му издига се над радости, скърби,  над хора и планини, че чак губи се в небето, което с каменни ръце държи... Божеството в черупка слуша думите, молитвите на народите върху които хвърля сянка, а неговите мисли попиват тихо  в сърцето му от камък. Вдигат ръце онези долу И думите товарят огромното небе, но глухи са за самотата на своя идол. И когато чуят стоновете на пукащото  от страдания сърце, си казват, че това са звуците на  търкащите се износени камъни, които спускат се по склона. Та нали божеството носи небосвода, то не може да се срути,  боговете никога не падат... А там вътре, чува се пук, пук, пук....

[notesovertherailroads]

Празнични фрагменти

Светлината в бара червенее върху усмихнати лица, а фикусът умрял е до кофата в студа. Листата му разпиляни са  сред изгорелите пиратки, потъмнели от изстиналия в тях сок... Самотен лист все още стои  вместо коледната звезда, с която и жив не го удостоиха... Може би защото не бе елха... --- Звънтят чаши, а завивките на скитника прилежно са събрани в подлеза, очаквайки го за студени ласки да прекарат своята любовна нощ, с надежда за утрешния пир край някоя квартална кофа.. --- Усмивката е изпълнена с млечни зъби, а в очите играе спектакъл от светлина. Смехът затихва в празнични гърмежи, а куче бяга ужасено по асфалта, сляпо за колата,  връхлитаща го с еуфория. Отлита то в канавката в предсмъртен гърч, последен пирон в доверието му към човека...

[notesovertherailroads]

Игри

Трясък. Вратата се разби и трески от нея се посипаха по пода. Суматоха. Мъже отскочиха стреснати назад с ръце насочени към коланите им. Шапката на един от тях се килва и петно кръв избива на челото му. Другият се хвърля към земята, но стигайки я вече не чувства нищо. Изстрели и тропот на тела. През прага преминава мъж, носещ червено сако. Черната му риза е безупречно гладка както и бръснатото му лице. Не се усмихва, а само натиска спусъка. Седем пъти. Седем мъртвеца. Останал е един, който е ранен в ръката. Свил се е до тялото на другаря му и вие от уплаха. Нахълталият се доближава - бавно, спокойно. Гледа го с металните си очи - сиви, безчувствени. Вдига оръжието си. В този момент нахълтвате в стаята. Виждате обстановката. Метнете зар… Всички бяхме вперили поглед в страниците на поредната книга-игра. Разказвача ни дочете страницата. Един посегна за заровете, но той го спря: -Чакай да видим какво ни чака при двата варианта! - и започна да разлиства. Спря и ние погледнахме през рамото му. Развитие “А” бе смърт. След това видяхме и “Б” - убиецът биваше повален от куршум излетял от нашето оръжие. Разказвачът кимна да метнат заровете. Падна се пет. Оживяхме. Спогледахме се и се усмихнахме. Лятото бе в разгара си. Седяхме в сянката на трафопоста и играехме със съзнанието си. В момента преследвахме шефа на междунаодна групировка из каналите на някакъв мегаполис. А пред очите ни листата зеленееха, коли отминаваха тихо по все още затънтените улиците. Спокойствието ни опиваше. Училището бе свършило, но ние отново се събирахме и вършеехме из квартала. Потта се спускаше на струйки от лицето ми. Все пак бяха над трийсет градуса на сянка. -Трябва да тръгвам. - Разказвачът гледаше часовника си. Затвори книгата и стана. Винаги ставаше така. Ние се раздвижихме. Всеки започна да гледа в някаква посока, предчувствайки края на забавата. -А довечера? - попита някой. -Не знам. Ако свърша с урока. - Разказвачът се замисли. Погледна ме. -Потърси ме и ще ти кажа. -Добре. Към колко? -Към шест и половина, може и седем. Чао. - обърна се и тръгна. Ние му махнахме и в започнахме да се чудим какво да правим. Всички започнаха да се разотиват. Тръгнах към нас. Минах през кооперацията зад къщата и влязох в двора ми през разбитата част от оградата. Птичето грозде бе пуснало сочни плодове. Май пак щяхме да се мажем. Влязох и се отправих към втория етаж. Нашите ги нямаше, а долу леля Соня спеше. Проснах се на леглото. Сега бе четири часа. Какво щях да правя през всичкото това време. Кучето ми бе изплезило език и гърдите му се издуваха от поетия въздух. В тези моменти времето все едно не течеше. Гледах тавана неопределено дълго време. Слушах как минаваха трамваите. Станах. На секцията бяха сложени много книги. Гледах ги. Четях заглавията. После примъкнах един стол и качвайки се на него стигнах “Черният корсар”. Хвърлих се на леглото. Към шест и петнайсет не исках да оставям книгата. Въпреки това се бях уморил да чета. Чу се тропане по стълбите. Майка ми се прибра, мъкнейки два плика с покупки. Остави ги на масата и се отпусна на един стол. Дишаше тежко. -Здрасти! - казах й аз. -Здрасти, синко! Ще ми направиш ли само кафе? - бе уморена. -Да. - не исках да се цапам. Влязох в кухнята. Кафеварката бе оставена на котлона. Развих я, смених кафето в цедката, налях вода и обратно я поставих на котлона. Обратно в хола мама пушеше. Май сега бяха “Трезор”. Кучето се бе изправило и изтягайки се се приближи до нея. Тя протегна ръка и го почеса зад ушите. Туловището на любимеца се отърка в дънките й, а очите му се притвориха от удоволствие. -Стига, Роки! Цялата ме направи в косми! - кучето надигна муцуната си и погледна влажно майка ми. Винаги гледаше така за да не му се карат а да продължат да го милват. Но мама това не я интересуваше, а душеше въздуха идващ от кухнята. Приплеснах с ръце и извиках Роки при мен. Той се огледа и с бавна походка се бутна в дланите ми. Почувствах силата му когато само с главата си ме побутна. Все пак преди две седмици бе изкъртил една ела по която се катерех. Тя бе бяла, само стъбло отдавна изсъхнало след като бе ударена от гръм май още от преди да се родя. Понякога се чудя дали тази ела не бе всъщност сестра на големият смърч в двора ми. Титаничната му сянка надвисваше над къщата и бе гордо най-високото дърво в квартала. Когато мама започна да пие кафето си аз се приготвих да излизам. Обещах, че до девет ще съм в къщи. Когато слизах по стълбите леля Соня ме повика при себе си. Влязох при нея и я видях да седи във фотьойла си. Погледна ме и каза да оставя паничката с храна отвън за котките.Взех я. Когато оставих тенджерката, служеща за паница на котките се огледах за тях. Водехме скрита война. Седем на един в началото днес от тези котки бяха останали само три. И трите не ме обичаха особено за това, че в непорочна възраст ги преследвах по двора. После с някои станахме приятели по нежелание, а след това и по призвание.Но сега ги нямаше. Излязох на улицата и се затичах към къщата на Разказвача. Вратата изскърца (тя обикновено никога не се смазваше) и аз се озовах в двора му. Заобиколих отзад и позвъних. Отвори баща му: -Той свири! - веднага ме пресече, понеже знаеше, че търся Разказвача. -Може би към осем часа ще свършим. -Довиждане. - сухо отвърнах аз. Не знам защо, но винаги ме плашеше този човек. Може би заради рязкото държание или защото аз си падах ревльо до късна възраст. Излязох и реших да отида при Изобретателя. Преминах покрай трафопоста и пързалката на която играехме на теглилка. За незапознатите с тази игра тя се състои в следното - един от участниците се качва отгоре на пързалката и се хваща здраво за нея, а другите се опитват всячески да го издърпат или избутат по нея. Аз бях един от издръжливите на тази игра, дори Изобретателят ми викаше че съм каучук. Но имах един фатален недостатък за да стане неуспорим победител - имах жесток гъдел. И затова в един момент губех. Когато стигнах блока на Изобретателя го видях да излиза. Той бе този, който имаше най-шантавите идеи като например да направи нов “Старкрафт” или да създаде жив динозавър. Кефех се на тези му идеи. Често напълно невероятни, те показаваха живото му въображение. -Накъде отиваш? -Към татко, в болницата. - Изобретателят си подмяташе нещо, май ключ вързан на верижка. -Искаш ли компания? -Да, добре. А Разказвача? -Не, още свири. Нищо ново. Хайде да вървим. Бащата на Изобретателя работеше в едно кафене вътре в градините на Александровска болница. Там беше и едно от ключовите места за игра на война с оръжия. Имаше много жив плет, скривалища и алеи по които се гонехме. А като в болница цареше мъртвило. Ние викахме и се гонехме в един тих свят на мъка. Понякога някой старец ни гледаше с усмивка през прозореца до леглото му. Кафенето работеше и ние седнахме на една от изнесените маси. Изобретателят говореше за новите си идеи: -Ами математиката? Защо да не има универсални уравнения, които ще я направят толкова лесна и възприемчива. Ето какво съм замислил - в моята специална математика нулата ще е специално число, което ще е отговор на всичко! Какво ще кажеш? -Ами не знам, но това е невъзможно! - ухилих се аз. -Трябва да измислиш всичко за да се получи, а в момента не знаем почти нищо от математиката, а това което знаем нн е трудно за разбиране! Така че трай за да не стане като със Старкрафт 2! -Вие нищо не разбирате! - той се сопна. Не обичаше да го закачат на тази тема. Всички в квартала му се присмиваха за тези идеи, а понякога и ние, приятелите му не падахме по-долу. Като се сетя за онези драсканици по рулата с хартия, имитиращи анимация ме напушва смях. Но сега не беше смешно. Изобретателя се сърдеше. -Е, добре де! Всеки има нещо за което да му се смеят! И на мен ми се смееха като карах онова детско колело! -Така ли? -Ами мисля, че да! Освен това и на моята непохватност! -Момчета искате ли сладолед? - бащата на Изобретателя надвисна над нас със своята огромна сянка. Беше едър човек, но с ведър вид. Естествено, че поискахме и след малко всеки стискаше фунийка и ближеше жадно. Беше приятно да идвам до кафето. Понякога се навъртах за да видя дали ще намажа нещо. Въздухът започна да се разхлажда. Слънцето залязваше и аз трябваше да се прибирам. В нас звучеше музика. Тате бе надул черният ни касетофон и от него се лееше една изтъркана от употреба касета. Роки лежеше под масата и унило мислеше защо не може да си запуши ушите. Майка бе седнала и пушеше. Ядохме. Музиката не спираше, а тате ми разправяше нещо за групата - как тя е най-великата, че аз трябва да слушам такава музика и прочие. Ненадейно нощта се настани отвън и смърчът смутено ни гледаше от сенките, които правеше. Аз започнах да се прозявам. Не беше лесно цял ден да си навън. Легнах и мълчаливо се завих… 2 Два дни по-късно тичам като гламав. Пот се лее от мен, но аз се опитвам да се държа. Зад мен са стражарите. Четирима на брой. Свивам покрай улицата ни и се втурвам в двора си. От там през кооперацията и излизам при фонтана, който не работи. Завивам на ляво и влизам в градинките на блоковете. Стъпалата ме болят. Устата ми е суха и вече едва си поемам въздух. Никога не съм бил добър бегач. Отзад започват да ме настигат. Жаден съм. Разказвача е зад мен. Винаги преследва с настървление. Но ако Изобретателя го хване музата ще те преследва до сетни сили. Правя още един завой по улиците. Вече нямам никаква енергия. Започвам да се отказвам. Чувам тропота зад себе си и моментално три ръце ме удрят с всичка сила в гърба и няколко гласа викват “Стражар!”. Аз се олюлявам, но има още един апаш. Моля се да го хванат, защото иначе аз съм стражар следващата игра. Никой обаче не помни къде го е видял за последно. Остават десет минути до победата на апашите. Ние имахме по-особени правила на игра. Играехме на време. Ако всички които са били апаши не са хванати за определеното време, следващата игра стражар бе последният заловен. Аз седях на оградата до която ме бяха хванали и дишах така, че дробовете ми се превиваха от напрежение. В гърлото ми имаше храчка колкото Атлантическия океан и нямах сили да я изплюя. Започнах да се давя и направих жалък опит да се спася. Успях с цената на потекла от брадичката ми слюнка. Настъпи краят на играта. От един двор се подаде Изобретателя и каза: -Ти ще гониш. - аз го гледах с отчаяние. -Мъника се измъкна. Чудно къде ли се е скрил? Не го намерихме. -О, тук бях през цялото време. - разнесе се детско гласче. Мъника се подаде от един храст в двора. -Винаги най-близкото място до стражаря не се пази изобщо. -Ама ти и гък не издаде! - възкликнах. -Е, мииииии… знаех, че вече си стражар. Видях като те хванаха. - усмихна се той. В това време останалите започнаха да се появяват от различни места. Всички знаеха, че следващата игра ще е забавление. Все пак аз щях да гоня. Разказвачът каза, че имам половин час и хукна, а след него и останалите. Гледах ги радушно как свиват в ъгъла на улицата. Трябваше да подишам, но не и тук. Свих в двора, прескочих една ограда и минах на съседната улица. Сигурно останалите бяха се събрали на ъгъла и чакаха да чуят крачките ми или се бяха втурнали на където видят. Мернах червената тениска на един от бягащите. Беше Гласчето - момче с много специфичен, леко женски глас. Не че ние бяхме с особено мъжки гласове, но все пак. Може би имаше и такива, които клечаха. Бавно се приближих. Оградата ме прикриваше и тогава от ъгъла се появи Изобретателя. Скочих към него с протегната ръка, а той с команда “Бягай!” я отклони и тръгна да се измъква. Появи се и Мъника заедно с още момчета. Втурнах се към тях. Те се пръснаха като пилци от наближаваща котка и аз започнах да преследвам двама, които бягаха в една посока. Насилих се за да ги настигна. Единият пред мен бе Мъника. И той като мен не можеше да бяга, но имаше повече сили. Дръпна ми. Аз ускорих още малко. Бях на ръка разстояние от него. Хванах го за ръката, но той я дръпна. Загубих равновесие, но пак се вкопчих в него и с дясната го тупнах по гърба. Стражар. Пуснах го, но той продължи да бяга. -Ей, хванах те! - викнах му на пресекулки. Кашлях от задух. Той се обърна и се ухили: -Не задържа ръката така, че още съм апаш! Хвани ме де! - и пак тътри да бяга. Вече бях изпуснал шанса си и унило се изтегнах на тротоара. Бях разстроен - винаги ми излизаха с този номер и ми беше писнало да съм прецакан. Щях да чакам да мине половин час и да си почине. Тогава щях да ги хвана всички. Или поне един за да си плати и аз да не гоня три игри по ред. Беше следобяд и вече се бях прибрал в къщи. ��азказвача пак свиреше, а останалите бяха уморени и се ��яха прибрали да спят. Аз не можех. Никога не бях достатъчно уморен, а и в детската градина не успяха да създадат този навик у мен. Хванах книгата за черния пират и продължих да я чета. От толкова приключения насред вода ожаднях. След това започнах да рисувам. Не можах да нарисувам нито черния корсар, нито кораба му, а още по-малко красива картина на морето. Усърдно скицирах, драсках, повтарях докато не превърнах всеки лист в купчина от неопределени черти. Флуоромастрите се смесваха и получаваха нови странни цветове. Слезнах при леля Соня. Включих телевизора й и пуснах руския канал. Даваха анимационен филм за роботи. Единият бе бяла лъскава кола и ставаше висок около три метра след трансформацията. Леля Соня се излежаваше и аз намалих звука за да не я будя. Но вече беше късно. Тя се надигна и ме попита: -Искаш ли да си направим нещо за ядене? -Препечени филийки и кренвирши? - предположих. -Да. -Ей сега ще ги направя. - знам, че това щеше да е нещото, което щях да направя. Все пак бях цар на препечените филийки. След това не са били един или два случаите когато тя казваше на мама, че нейните филийки не са хубави като моите. Изпитвах гордост от този факт. Качих се и взех продуктите. Водата завря и аз пуснах нарязаните кренвирши да се надуят. Месестите им тела се въртяха от надигащите се мехурчета. След това на котлона поставих филиите. Хлябът изпука от докосването на горещия метален диск. Във въздуха имаше пари, носещи привлекателния аромат на печено. Внимателно ги обърнах и отдолу се показа леко чернеещата им повърхност. Бяха топли. Наредих ги в една чиния и взех маргарина. Намазах две от филиите и подадох едната на леля Соня. Топяха се в устата, а кренвиршите леко пареха на небцето. Обичах това усещане. След като се наядохме аз отново се качих горе. Скуката изяждаше времето ми и аз започвах да подивявам. Винаги като чакам да стане нещо, или просто имаше липса на действие откачам. Започвам да се движа напред-назад, цепейки секундата на четири. И времето нарочно се влачи. Отмъщава ми за прибързаността ми. Вечерта отново се бяхме скупчили над книгата игра. Намирахме се в един бар, където търсехме доносник. Той трябваше да е облечен в бял ленен костюм и да носи шапка. Вътре е претъпкато и ние се оглеждаме за него. Сред тълпата се създава суматоха - той ни е видял първи и се опитва да се измъкне. Последваме го в уличката зад заведението. Лампата е слаба и тъне мрак. Чува се изстрел и залягаме. Сега седим и очакваме в тъмното. Трябва да мятаме зар. -Пет. - каза Гласчето. Очакваше, че е на добре като миналия път. Разказвача обърна на съответния епизод и зачете: -Автомобилът ти предоставя подходящо укритие, но чуваш как се презарежда оръжие. Имаш време да откриеш къде се скрил Брент. Надигаш се и стреляш в мрака. В този момент зад теб изхрущява чакъл. Обръщайки се виждаш автомата Томпсън огрян от слабата лампа. Чуваш изстрелите и след това падаш убит от залпа получен в тялото ти. - настана мълчание. -Май ще изберем другия епизод, а? - Разказвачът обърна на втория вариант. -Тъмно, но имате сигурно укритие зад колата. Чувате звук от презареждане, но оставате скрит. Следва откос по металната броня. Ситни стъкълца се посипват около вас. Чувате стъпки и виждате сянка да се подава от ъгъла. Държи автомат. Без да мислите стреляте. Онзи отсреща се олюлява и пада. Нов откос се чува зад гърба ви. След това щракване от празен пълнител. Изправя те се и стреляте в тъмното. Гърлен звук отеква и вие се приближавате несигурно. Палите запалката и на земята различавате белия костюм на доносника. Минете на епизод 78. - ние винаги играехме така. Искахме да побеждаваме винаги, независимо от цената. Понякога играехме на такива книги игри, които имаха няколко герои, но тогава за мен оставаха онези, които са най-мизерни. Например гном копач. Или фея на цветята. Започвахме да порастваме като самочувствие - някои повече, други по-малко. Заформяха се йерархии в приятелствата ни. На другия ден играехме на криеница. С нас бе и Мърльото. Викахме му така, защото къщата в която живее беше много мизерна, а често и той нямаше особено чист вид. Бе по-малък от нас, плашлив и почти всички го подкачаха. Разказвачът най-много. Намираше го за нищожество и понякога го измъчваше - извиваше му ръцете, караше го да прави неща, които не искаше или просто го обиждаше гадно. Разказвачът бе започнал да се променя. Прекарваше много време в къщи, четеше книги, които малко от нас можеха да си позволят или дори ги интересуваха. Но после, с прочетенето, той ни развличаше - говореше за измислени светове, изпълнени с магия и чудовища, рисуваше картини пред моите очи. Беше интересен, но това го накара да стане високомерен към нас. Имаше мнение за всеки и всичко. Започна да обижда останалите като ги вземаше на подбив. И все пак оставахме приятели. Събирахме се в двора му и играехме с играчките му, които бяха лъскави и скъпи. Правехме войни, но винаги той взимаше най-скъпите играчки и съответно винаги бе най-мощен. Липсваше му съзнание, че може да загуби. И този ден не се отличаваше от останалите. Мърльото трябваше да брои, защото това му бе късметът. Той опря лице на стената и започна бавно и сигурно да отброява. Ние се втурнахме наоколо и скоро всички бяхме на удобна дистанция от мястото за заплюване. Аз бях зад един храст - от малкото останали на улицата. Мърльото се обърна и започна да оглежда мястото. Насочи се към моя храст. Изтръпнах. Движеше се бавно с онази походка, която всеки момент бе готова да обърне в бяг. Беше на около четири метра, когато от друг ъгъл се зададоха Гласчето и Изобретателят. Мърльото се обърна и просто видя как те се приближават към мястото. Отчаяно се опита да ги изпревари. Беше малък и слабичък така , че усилията му бяха напразни. Изпусна и двамата. След това реши да отиде в тяхната посока. Ускори крачка и се приближи към няколко нахвърляни строителни материали и пръст. Тръгна да заобикаля купчината и в този момент от другия край на улицата изскочи Разказвачът. Бяха на еднакво разстояние от оградата. Мърльото се затича и с напрегнато лице се стремеше да се движи възможно най-бързо. Но Разказвачът също бе много близко. Все пак изоставаше малко. Мърлото пръв положи ръка да заплюе, но Разказвача го избута и се заплю. Малкият се ядоса на тази несправедливост: -Не можеш да правиш така! - май щеше да се разплаче.Гледах и може би му съчувствах. При такива игри в нас се събуждаха инстинктите и ние се превръщахме в логически машини, които ще създават проблеми на жертвата. И търсача и търсените бяха жертви и ловци, еднакво хитри и ловки. Но сега бях наблюдател. Знаех защо Разказвачът бутна Мърльото. Ако Мърльото го бе заплюл, Разказвачът щеше да разчета на шанса си тоест на мен. Ако се заплюех автоматично той щеше да брои. Ако сега се заплюех броенето щеше отново да се падне на Мърльото. Сега той се бе надигнал и изтри очете си, които бяха влажни. Огледа се. Обходи внимателно наоколо и търсеше нещо да ме издаде къде се намирам. Не искаше да рискува и затова опита най-логичното: -Царски път до десет! Десет, девет, осем… - започна да отброява, колкото му глас държи. Аз се изстрелях от храста и се понесох по улицата. Бяха около петдесет метра, в които трябваше да се измъча за да не броя. -пет, четири… - май нямаше да успея. Гледах тъжното лице на Мърльото, лице в което се четеше молба, напрежение и очакване. Не искаше пак мижи. - три, две, ЕДНО! -аз видях как ръката му се просна на камъка и гласът му отекна. -Пу за С.! Обърнах се и Мърльото ме боцна с пръст след което се извърнах отново за да разбера с кой точно. Показалец - не. Кутре - също не. Може би безименен - не. Ще броя до сто по единици. Започнах вперил поглед в оградата. Зад мен ��азвучаха стъпки, които започнаха да се отдалечават. След трийсет секунди се отдръпнах от стената и започнах да гледам наоколо. В храста, където се бях крил едва ли щеше да има някой. Купчината пръст - не знам. Започнах да се тревожа. Никой не искаше да брои и затова винаги се скупчваха на групи - за да се отърват колективно. Може би имаше някой в двора отсреща. Вратата бе открехната и вътре имаше хубави укрития. Отлепих се от стената и започнах да се приближавам към него. Ослушвах се. Беше много тихо. Все едно си в някой уестърн - дълга пуста улица и при всяка следваща твоя крачка може да се окаже, че тя изобщо не е пуста. Вратата на двора бе на ръка разстояние от мен. Тогава се чуха пляскащи стъпки - гуменките на Разказвача. Нямаше как да го изпреваря, а и други нямаше при него. Но се затичах. С приближаването на оградата се чуха още бягащи крака. Изобретателят и Гласчето бързаха. Но аз вече приближавах и ги заплюх. Остана Мърльото. Реших пак да проверя двора. Изтичах обратно като дишах учестено. Влязох вътре. Имаше една барака и навес със спуснат брезент. Първо брезента. Спокойно се приближих и дръпнах плата. Нищо, само маса и два стола. Врата изскърца. От бараката излетя Мърльото - все едно бе ракета. Аз започнах да го преследвам. Имаше три - четири метра преднина. Кестенявата му коса се бе покрила с пот от усилието. Започнах да го настигам. Оградата също. Накрая той се хвърли към нея и едва спасявайки се от размазване се спаси от броене. Беше ред на Гласчето. По-късно като почти всички се бяхме изредили по два пъти да броим започна да вали. И то здраво. Влязохме в двора на Разказвача и застанахме при навеса за да се скрием. Летните дъждове винаги са силни и мокри и всеки се ръгаше навътре под прикритието, което всъщност бе доста малко. Бяхме пет души и все някой трябваше да се понамокри. В най-вътрешния ъгъл седна Разказвачът, до него Изобретателят, на отсрещния аз и Гласчето. Мърльото тръгна да се вмъкне на по-сухо, но нашият домакин го захока: -Къде си тръгнал? Ще седиш там! Няма достатъчно място! - гласът му беше надут и спокоен. Нали беше у тях. -Ама ще се разболея! - Мърльото започна да се жалва. -Нищо, тъкмо ще се изчистиш! Ще миришеш по-малко! -Аз не мириша! -Напротив! Миришеш като къщата, в която живееш! -Не мириша! - започна да хлипа. -Я се махай! Смърдиш! - ехидно се заяде Разказвачът. Стана ми мъчно за малкия. Но той се затича в дъжда, макар вече да беше мокър заради заяждането на другия ми приятел. Наистина къщата му се намираше на десет метра от неговата, но това не ми попречи да се чувствам гадно. Мърльото плачеше и сълзите му се смесваха с дъждовните капки. На Разказвача обаче не му пукаше. -Виж го как реве! Малко след като дъжда започна да намалява в двора влезе майката на Мърльото. Дългата й черна коса се вееше от гнева, който я движеше цялата. Приближи се към нас и още преди да реагираме заби един шамар на Разказвача. Вече не помня какво точно му каза. След това ме видя и аз получих същия урок. Заслужавах си го. Мърльото ми бе приятел и трябваше да го защитя, а не да си мълча. Странно, но се ядосах. Може би на нея, защото ме удари или на себе си, защото не се оказах добър приятел. По-късно Мърльото пак щеше да играе с нас, но Разказвачът щеше да храни още по-голяма жлъч. И постепенно това щеше да е отношението му към всички от тайфата. 3 Наближаваше времето на морето и ваканциите и всички обясняваха къде и за колко време ще отиват. Аз щях да си седя в нас и щях да чета. Така ставаше всяко лято - за около две седмици пътуването ми се очертаваше между страниците на книгите за четене. Обикновено намирах по-голямата част и ги изяждах с кориците въпреки, че после се оказваше, че само малка част от тях учехме. Затова винаги намирах и нещо друго, което да ме развлича. Най-вече приключенски романи, фантастика и други подобни. Тази ваканция бях по следите на Баскервилското куче. Демонът вилнееше в съзнанието ми. Моето собствено куче ме гледаше излегнато с муцуна положена върху предните му лапи. За разлика от чудовището за което мислех, моят четириног приятел имаше бяла козина и сивкави отенъци по ушите и носа. Беше му скучно. Сигурно искаше някой да го погали. Потупах отстрани на леглото. Той размаха опашка и се надигна. Започнах да го чеша по ушите, по носа. Прозя се. Играеше му се. Бутах го, той отново се прилепваше. Заподскача и едва не ме събори. Долу се позвъни. Слязох и на вратата видях Далаверата - съученик, който винаги го биваше да се договаря за разни неща. Влезе и започна да ми разправя как щели да му купят едикакво си лего. Питах го дали иска да караме колело. Тъкмо моето го бяха ремонтирали и аз исках да си начеша крастата. Той се замисли малко. -Ами трябва да кажа на нашите. Става ли аз да отида до нас и ти да дойдеш да ме вземеш? -Няма проблем. Даже мога да те закарам до там. -Супер! Изкарах велосипеда - китайско производство, и Далаверата се настани на рамката. Сигурно ръбеше. Започнах да се въртя педалите и набирахме скорост. Улицата бе еднопосочна и пуста по това време на деня. След няколко минути оставих колелото до къщата на Далаверата. И неговото беше БМХ, но друг модел. Излезе. -А сега къде ще караме? - попита ме той. И аз не знаех, но веднага се сетих. -Към Южния парк. Хайде ще минем през Александровска! Профучахме през болницата без да срещнем особена съпротива от недоволни санитари. Излязохме през една малка задна вратичка и минахме в градинката зад нея. Спряхме при чешмата и жадно лочихме. След това се спуснахме в подлеза. На мен, както винаги, не ми работеха спирачките и ползвах крачна. Минахме през пазара Вазов и се озовахме на границата на парка. Гъстите дървета правеха една зелено-кафява стена срещу нас. Лавирахме между стъблата и излязохме на алеите. Двойки се разхождаха сред прохладата на листата. Деца тичаха и се пръскаха с водни пистолети. Виковете им огласяха въздуха. Стари хора се препичаха като змии. Някъде поливаха. Спускахме се по различни пътеки и хълмчета. Усещахме вятъра в косите си. Можехме да задминем и самолет стига краката да не ни предаваха. Спряхме за момент на един от мостчетата. Водата долу бе малко, а боклуците много - изпочупени клони, хвърлени бутилки и автомобилни гуми, както и още такива неща. Тръгнахме към един хълм. По него се виеше път, стигащ до върха. Като се спуснеш надолу получаваш такова ускорение, че всеки миг ще се отлепиш и вече ще си птица. Вярно, че изкачването е бавно, мъчително и уморително, но всичко си заслужава. Това е миг свобода. Бяхме на билото. Небето бе синьо, безоблачно и пропито от слънчевите лъчи. Стиснах кормилото. Оттласнах се и започнах да въртя педалите като луд. Вихър. Притворени очи от силата му. Безтегловност и минимално усещане на усилието в краката. Виех се по спиралата на пътя. Отстрани имаше едно от онези езерца, пълно с тръстика и кал и вода с цвят на кал. Около него - трева, дървета, изобщо преобладаващ зелен цвят, който рязко преминаваше в небесносин. Започнах да летя. В този момент зрението ми бе грабнато от бялата лада, която се изкачваше нагоре и заемаше почти целия път. Инстинктивно стиснах кормилото и завих на дясно. И полетях. Понесох се над пътя, земята, тревата. После със звучно “ООАААУУУУ!” се превърнах в подводница, приземявайки се в езерото. Водата ме покри до гърдите, а аз с инерция стигнах почти до брега. Излизайки от вадата, видях как дрехите ми се бяха пребоядисали от сиво в мътнозелено. Колелото изпразваше своите баласти, а Далаверата се появи. Носеше онази усмивка, предвещаваща небивало спукване от смях. -О, зелени! - едвам се сдържаше. Аз вече бях кипнал. -Да, бе, смей се! -Е, стига де, само как излетя! А приземяването беше нечовешко! -Да, едва не се изпочупих! - въздъхнах аз. -За сметка на това си смени цвета! Вече си зеленото чудовище! А и виж да не си подслонил някоя риба при себе си! -Хайде да се прибираме! -Е като те гледам нямаме избор! Още малко и ще гъбясаш! - ��пределено нямаше да ме остави на мира. Майка ми още по-малко. Като ме видя целият в нюанси на зелено, знаейки какви са били дрехите ми преди, се хвана за главата. -Веднага се събличай! Ще вземе да пипнеш някоя зараза! - изкомандува. Стопли вода и я изля в коритото. Липсата на нормална баня ни беше накарала да използваме корито, което навремето ми се струваше огромно, а сега - дори мъничко. Потопих се доколкото ми позволяваха размерите и започнах да се търкам по натъртените и мръсни места по тялото, тоест почти навсякъде. След това докато ми търкаше гърба, мама започна да ме разпитва как съм се озовал в този вид пред нея. Обясних й, но това не я успокои. Знаеше, че дрехите едва ли ще се изперат. А аз вече мислех за утрешния ден. Тогава почти всички щяха да са заминали и аз оставах самотен Робинзон Крузо сред пустия квартал. А след две седмици аз се впусках в приключение, заминавайки отново за Девин - моят личен остров. 4 Слънцето напичаше асфалта на пътя, който минаваше между реката и планината. Зад нас се скриваха и последните блокове от града и скоро останахме сами сред гора и вода. От време на време някоя кола преминаваше покрай нас, отивайки към басейна или града. Мислех как след половин час щяхме да сме във водата и щяхме да играем, да се плискаме и плуваме. ��а открития басейн отивах за първи път и тръпнех да видя какво представлява. Досега отивах винаги с дядо ми в балносанаториума и той ни забавляваше като плуваше като делфин с ръце на главата или се гмуркаше по дъното. Обичах дядо, защото понякога бе луд като мен, а друг път ме поучаваше. Възхищавах му се. И винаги исках да съм като него. Сега отивах без него, но бях с приятели и това ме успокояваше, даваше ми шанс да се докажа пред останалите. Смеехме се, а аз им разправях небивалици за това какво съм правил през изминалата година. Минахме покрай няколко вира, чиято вода изглеждаше почти огледало заради дълбочината им. Гущери ни съскаха леко и се разбягваха, плезейки се като ги доближим. Бунгалата в близост до басейна бяха заети и простори с разноцветни кърпи се препичаха на планинска тишина. Сега им бе паднало да си отдъхнат от мръсния градски въздух. Започнахме да виждаме паркинга - една красива жена по бански ни гледаше от една голяма скала. Там бе най-удачното място да я сложат - рисуваният й лик привличаше вниманието. За нещастие, с приближаването до нея се разкриваха множество недостатъци в техниката на художника. Около мнимата дама имаше много коли, най-вече от стари немски производители и социалистически герои. Дървен мост отнасяше една пътека към чернозеленикавата гора. Или към дома на някой звяр, живеещ там. Водата блестеше на раннообедното слънце и приласкаваше жадното ми тяло. Миришеше на скара и звучеше музика. Детският басейн ни бе точно по големина, покривайки раменете ми. Започнахме да се закачаме. Братовчед ми каза, че сестра му ще намине за да отиде към Попов вир, където големите отиват да купонясват. -Искаш ли и ние да отидем при тях? -Не, тук водата е топла! -Но и там е хубава. Все пак слънцето е ярко! -Не, не ми се мърда! -Тогава ние може да отидем за малко, а ти ни чакай тук. Става ли? -Ами… - започнах да се колебая. Не исках да съм сам. И не исках да съм страхливец, затова си направих вид на много замислен. - не знам. Хайде след малко да ти кажа! -Добре, ние и без това сега не сме тръгнали за никъде. - усмихна се той. В крайна сметка те така и не тръгнаха. Защото в един неуловим момент бяхме пленени от чара на една жена. Тя се появи изневиделица край басейна, пълен с малки и по-големи деца, и започна да се пече. Протегна тялото си, подпирайки се с ръце и разтвори дънковия си елек. Отдолу не носеше горнище и гърдите й започнаха да се зачервяват от силното планинско слънце. Отворихме огромни очи и така и не излязохме от водата. Плувахме като крокодили, вперили хищнически очи в тази фея, която не ни забелязваше все едно бяхме мухи. И може би бяхме. Странно опиянение обзе душите ни, гледайки тъмната коса отметната назад и стегнатото й тяло. След това на връщане не спряхме да говорим за нея. Превземайки съзнанието ни, богинята ни направи малки недорасли мъже. Чувствах се силен и горд и се надявах и следващия път тя да е там, в същата поза и този път да хвърли бегъл поглед в басейна и да ме види. Аз щях да се усмихна и тя щеше да се усмихне. И да ме целуне. -Видя ли я? Как беше се изтегнала?! - продължаваше едно от момчетата. Сърцето му препускаше по-бързо и от на останалите. Може би защото бе и по-голям от нас. Аз също мислех за нея, потънал в рицарски мечти. Вкъщи прабаба ми седеше на терасата и чистеше някаква билка. Миришеше приятно и аз седнах до нея, за да мога да вдишвам аромата. Баба ми подаде кърпа за да си изсуша главата и се върна обратно за да продължи с готвенето. Баба Мара продължаваше да чисти тревите, когато проговори: -Помниш ли песенката за Миленчо? - гласът й бе мек, старчески мек. -Коя? За него и млякото? -Да. Защо не хапнеш нещо за сила, че водата тук изтощава. Има сиренце, салам и други неща. -Ще си взема бабо! Сега само ще се попека малко, за да си почина от пътя. По улицата пред къщата минаваха различни хора - стари, нарамили лопати, облечени в дрехи с убити цветове; млади и наперени в дънки и къси поли и деца, врещящи нещо и тичащи нанякъде. Междувременно ядях филия, намазана с лютеница. Усещах умората в себе си по усилието с което преглъщах. Слънцето ме прегръщаше с вече остаряващите за деня лъчи. Беше ми топло и вече исках отново да се впусна в разходки и игри из града. Около час по-късно вече изпълнявах това си желание. Братовчед ми също бе излязъл и се събрахме компания за да играем на криеница. Тук нямаше дворове, а дървета, входове на единични блокове, камари с нарязани дървета. Това се намираше на тази улица в Девин. Някъде по-отзад бе Острова - малък парк където вуйчо ми бе свирил на цигулка в ресторант със същото име. Започна да се смрачава и вече трябваше да се прибирам. Дядо гледаше новините, а заедно с него и останалата рода. На прабаба вече й се спеше. А това значеше, че скоро и нас щеше да ни сполети същото. Тук си лягахме рано. 5 Дядо дойде за пръв път с нас на басейна в планината. Сигурно искаше да е сигурен, че нищо няма да ни се случи. Предполагам и това, че искаше да подиша малко въздух. Големият басейн бе пълен и много хора се разхлаждаха в него. Ние влязохме в него в най-плитката му част където едва докосвахме дъното с пръсти. Тогава се чу плясък - дядо ми се гмурна, разхвърляйки вода наоколо и с мощни загребвания започна да пори повърхността. На осемдесет години нямаше равен за мен. Но за съжаление на нас, възмъжаващите деца нямаше и помен от нашата богиня. За това сега отново бяхме просто деца. Аз за радост на дядо се бях научил да плувам. Сам макар, че години преди това той бе правил всевъзможни опити да ме научи, пристягайки колан през кръста и казвайки как да махам. В крайна сметка не успя. За сметка на това ме научи да играя шах. Оставяше ме да му взимам всякакви фигури и след това ме матираше в пет хода. Нали опитът бе на негова страна. Басейнът този ден не се запомни с нещо особено. Вечерта с братовчед ми пак излязохме. Взехме самосвала му и отидохме при едно нанадолнище. Сядахме върху него и се спускахме. Усещането беше велико. Адреналинът ми се покачваше, аз се стараех да не се обърна и заедно с голямата пластмасова ирачка да изстръргаме асфалта. Гледахме да не минават коли за да не би случайно да ни блъснат въпреки, че тук не бяха много. Вече бяхме се пускали по няколко пъти когато едно момче с колело с кресна: -Я се махайте! - имаше сърдит глас и леко мрачно изражение. -И защо? - отвърнах аз. -Защото аз така казвам! И не се репчете! -Или? -Ей, дребен я млъквай! - запени той. Слезе от колелото и се изпъна пред нас. Бе по-висок от мен и малко ме достраша. Аз принципно си бях страхлив, но този път знаех, че имаме право да се спускаме - наклона не бе негов. -Не можеш да ни казваш какво да правим! - опитах се да се начумеря за да съм по-страшен. -Хайде де! - замахна към мен. Аз се свих, опитах се да отклоня ръката му, но в следващия момент получих здрав удар в носа. Почти моментално ми потече кръв, а аз със сълзи на очи стиснах мястото на пулсираща болка. Все едно ми бяха били конска инжекция отзад. Седнах и наклоних глава, а братовчед ми и приятелите му ме наобиколиха. Винаги страдах заради слабите си капиляри. А и затова, че не можех да се бия. Макар, че винаги влизах смело, стараех се и излизах по-посинен от противника. Носа ми се поду леко. Сълзите ми бяха престанали и аз започнах да мразя това мрачно момче - беше ме леко страх от него. Както всеки който е по-силен от мен и използва това за надмощие. Мислено го обиждах, но гласно охках като докоснех натъртения си нос. Като се прибрах вечерта си направих сметка, че след три дни ще дойде време да се прибирам в София. Стана ми мъчно, защото тук идвах само лятото. А и защото ми предстоеше ужасното пътуване. Рано сутрин и онези виещи се завои, които тормазят корема ми докато не повърна. А аз се боря със себе си и винаги бивам победен. Дори и хапчетата на дядо не ми помагаха. А на гарата в София ще ме чакат мама и татко за да ме приберат. Приятелите ми ще са се върнали и те от пътешествията им. Игрите щяха да започнат отново и скоро след това щеше да дойде училището. 6 Училището бе свършило. Аз бях вече на тринайсет години. И предстоеше една голяма крачка за мен. Палещите юнски лъчи осветяваха градината на двора. Леля Соня отдавна бе починала, а за розите й нямаше кой да се грижи. Когато веднъж мама реши да се хване беше твърде късно. Те отдавна бяха изсъхнали сред избуялите плевели и треви. Те бяха толкова високи и разрастнали се навсякъде, че даже пожълтяваха. Аз седях в двора и гледах вишната - по нея се бяхме катерили, премятали, лепкава й смолиста кръв ни бе цапала като я наранявахме. В устата ми бе вкусът на плодовете й. Големият смърч се клатеше от вятъра все едно ми махаше. Нямаше нужда - виждах го прекрасно. Приятелите ми си бяха по къщите - ядяха, спяха в топлия следобед. А аз се местех. От вратата се попадоха баща ми и приятелят му Боби, които местеха един фотьойл. Постепенно вътре всичко се опразваше. Аз седях по-често в дома си за да се сбогувам с него. Взимах молив и драсках името си в затънтени ъгли на стаите или с ножче го издълбавах в дървените врати. Изпитвах някаква непозната за мен еуфория - любопитство, страх, меланхолия и скръб. Всичко това се смесваше в едно и аз кипях от ентусиазъм да се запаметя в съзнанието на този дом. Вляз��х в кухнята и погледнах нещата, които бях рисувал на осем години. Чудовището – гротескно-смешно, бе избеляло по жълтосивия латекс и бе като отлитащ спомен. Хола, може би пазещ спомени за рождените ми дни, ми се стори тъжен, самотен. Какви ли хора щяха да се нанесат? Дали и те щяха да имат толкова спомени тук, колкото аз за целия ми съзнателен живот? Долу се чу пуфтене и когато погледнах видях, че изнасят дивана на леля Соня. Аз пазех Роки да не избяга и да ми се налага да го гоня из квартала. Той ме дебнеше да го изпусна от поглед, но аз затворих вратата и продължих да гледам мястото където бях получил първата си целувка. По детски, бях на седем години. И тя бе дете. И не знаехме какво е любов, освен майчината и близостта на приятелите. Погледнах гардероба. В него се бях крил като малък когато мислех, че Девин означава да ме откъснат от родителите ми. Сега това местене ми се стори като откъсване на корените. Дали пак ще мога да се виждам с приятелите си толкова често? Седмица по-късно се преместихме при баба ми и дядо ми. Там бе твърде шумно и прашно. Тогава бяха жегите в небето и между родителите ми. Тогава всичко започна да се променя необратимо, а аз да израствам, може би и да помъдрявам. Влюбих се, но не бях обичан по този начин. Родителите ми за пореден път се разделиха. Пак се събраха. Станах свидетел на първото наводнение през живота ми. Отново се преместих в края на август. Бях близо до приятелите ми. Но не достатъчно. Започнахме да се отчуждаваме. Разказвача пое в своето русло и след всяка следваща година приятелството ни изчезваше. Изобретателя преживя голяма житейска драма и се затвори в себе си. Аз страдах по любимата. Родителите ми започнаха да охладняват един към друг - постепенно, като вряща супа сложена обратно на бавен огън. С Далаверата се сдушихме. Най-старите ми приятели останаха такива дори и да не се виждахме толкова често. Порастнахме. И вече не бяхме деца.

[notesovertherailroads]

Хотел мечта

Хотел с котки вътре Е моята мечта...

Да предат с мантри На собственическа благодарност, Защото ти веч не ще напуснеш ги, Ще станеш част от царството им щом отъркали са се в панталона ти...

Те ще се събират пред хотелската врата, С опашки като перископ ще обследват за врага. Хотел ще бъде там за самотните сърца, С вино, сирене и кърпички за тежките сълзи А гостите ще потъват под мъркане и топла козина, Подобно на разтапяне след жадувана милувка...

Хотел с котки вътре Е моята мечта...

Жалко, че рецепционистът киселее, Намирайки за враг котарака, Влязъл през вратата в търсене на топлина.

И тоз хотел далеч е от моята мечта...

[notesovertherailroads]

Skin soul

To forget we try In others flesh What denied was to us By the ones desired. We search for meaning And the flesh gives us answer As soil helps the plants to grow. We bury ourselves in it to Flourish again as people Capable of love. And in the body we see a new soul That needs nurturing An unique and precious spirit That may lead to heavenly paths Of new start. But respect the skin you kiss, The soul it harbors Or you will need to forget How sinful you were with it...

[notesovertherailroads]

Рагнарок

Сиви облаци бродират студеното небе, а върху асфалта гълъби подскачат с оръфаните си пера и с големите очи поглъщат всичко, което валя се в прахта. Надеждата за тях е мъртва както воя на пияниците отсреща, които молят се сиротно за нова чашка с домошарка, сливова или каквато и да е. Ровят в остатъците на  цивилизацията с напуканите клюни, а щом котка или друго приближи пляскат противно с лепкави криле. Крещи лудата от покрива, крещи за края на света, за лайна и война, а в тишината между речите й бебе плаче тихо в количка, осъзнаващо безсилието на всичко, което край него се люлее, а то вижда в полумрак. Дъждът тежко пада, бебето врещи, лудата продължава да крещи в опиянението на далечен  гръмовен тътен, а пияните се тътрят в прахта на птичи изпражнения. Всемират се запътва  към пречистване от  оплетените облаци над него,  а капките все по-тежко удрят с жестоко обещание  за потъване в мрак...

[notesovertherailroads]

Rusty cage / Ръждива клетка

A rusty cage I keep by the open window, a rusty cage in which the birds sing no more. It’s door stands slightly open with the hope for the showing of a new bird, that will sing among the brownish metal sticks and to give meaning of why I keep it close to the opened window. And hitting are the birds, which can’t pierce in cause of their fat and clumsy wings as the cage vibrates from their persistent pushes. I think how small bird must get in, should I close the door after her, or if she could go out if she desires... And I’m waiting by my opened antique with impatience to hear the song... Ръждива клетка пазя до прозореца отворен, ръждива клетка, в която птици веч не пеят. Стои вратичката й открехната с надежда да се появи нова птица, която да пее сред покафенелите метални пръчки и да осмисли защо пазя я край прозореца отворен. И блъскат се птици, които не могат да се промушат заради дебелите си и тромави криле, а клетката вибрира от настойчивите им напъни. Мисля си колко малка птичка трябва да се шмугне, да затворя ли вратата аз след нея, или да може да излезне ако си поиска... И чакам край моята отворена антика с нетърпения да чуя песента...

[notesovertherailroads]

Belote

The moon was hanging with its full glory in the sky and watching my neighborhood with the ignorance of a space object. The pale light was reflecting from the walls of the apartment buildings and shone towards streets, while like small yellow eyes the windows were looking with curiosity what was happening in the other apartments. Taking my stroll around the hood I’m always surprised how its look changes, becoming more mystical and so on. I can see people taking their dogs for a walk, lovers in the corners, people shouting to each other in powerless hatred, drunks, the small wonders of trash over the pavement. Like that beheaded baby doll, which looked like run over child or the man, who was laying in his own blood and piss after a drink to remember. Both remains of forgotten past. I needed air and I took a long circle around my neighborhood, trying to see through the curtains and know what is happening in the homes, how the people there are treating each other, with laugh or cruelty? I passed by the old end stop of a bus where I used to wait for my bus to the far end of the city, bumping in the sweaty people inside of it, while trying to read a book... My life seemed boring and simple then and I was annoyed with all the noise of the conversations about who did what at work, who is a faggot or whatever. I was sinking in the music and going further in the book. -Hey, boy! - suddenly a voice took my out from my thoughts. I saw few of the local drunks, who were collecting furniture to make their own place. Chairs and armchairs that were twenty or more years old were laying covered with foliage and the bottles of alcohol were shining in the light of the street lamp. I felt my heart pulsing. -Yeah? - tried to sound braver than I was. The man who spoke to me was wearing old sport pants and leather jacket. His face was covered with beard that was few days old, his eyes were piercing in the night shade towards me and I felt them like small needles. Around him were sitting two more men, who I’ve seen many times when I was passing with my bike by their place. They all were holding plastic cups with some kind of alcohol, probably vodka and their faces were shaded... -Boy.. - the man in the sport pants spoke again. - Do you play cards? -Yeah, but not that often... - I straighten my back so I could look taller. -We are missing fourth person to play belote? Can you play it? I saw the deck of cards on their table. It looked like a grail with the light of the lamp over it. The deck was untouched by a hand and the men standing around it with apparent hope. I didn’t feel evil in their eyes. The hands were laying on the table, calm and with their pawns up. -Yeah, I can, but I guess your fourth person will come... - I’ve lifted one of my eyebrows. -No, he won’t - the man with the jacket lowered his head. - He died yesterday... So we are paying our respect to him. -How he died? - I wasn’t believing this story. -The usual for people like us. Alcohol. We can’t live without it, but we are dying of it... No matter what is the actual cause, the alcohol is in the root of it... Sometimes it is pure pleasure to meet the same people everyday even if you are about to fight with them... -So you were playing cards together? - All of them nodded. -We are drinking in his honor, but there is nobody who wants to play with us one last game of belote in his memory. I juggle my chances if this is a lie or something true. With drunks you can’t sure. Still I was looking at the cards deck and the luminescence which seemed to grow from it. -Ok... I’ll play with you... - I took my decision and put my bag on the ground. -You should put your bag there. It can bring bad luck... - one of the other two men spoke. -Superstitions... I don’t believe in them, but I believe in stories. What was your friend’s name? -Gregorius... Yeah, I see it in your eyes. It is a strange name, religious one. His father was a priest, who was in a small village and was rather appreciated by the locals there. Gregorius wanted to follow his father steps, but after a year in the Theology course, he went to search for a new meaning... Split the deck! - the man with jacket was holding it in front of me. When I split it he started dealing. And he found it in the arms of an elderly woman, who was living next to him... I looked at my cards - I had eight and nine of Spades, a Queen of Hearts, and seven and a Jack of Clubs. Nothing that would be worthy of announcing. -Pass. -Pass. - said the man with the jacket. -Hearts. - said my partner. -Pass. The man with the jacket dealt the rest of cards. I’ve got an Ace of Clubs, a ten of Spades and nine of Diamonds. The game was quick and we won it 12 to 4. -And what happened? -I’ve asked as I was dealing. -He didn’t tell his father about the woman, but asking money for studying. In the end, when he found out what was happening he denounced his son of heritage, so Gregorius’ younger brother inherited everything. Our friend started working in a factory, later that woman left him and not long afterwards he moved here, married a woman and had a daughter. But they left him because of his ill temper and he was left with the drinking. The game was moving on and we were leading or behind with my partner, slowly learning to play together. -Pour yourself a drink. It is a home made rakia. - my partner spoke to me. - Drink in his memory. I poured some rakia and felt the spirit in the drink. It was burning the tongue as hell. -And why are you here? Why do you drink so much? I see you every morning and evening, bathing in the sun and observing what is happening... The all looked at me. I’ve asked a question I wasn’t allowed to. As I was just about to run like mad to my home, the man with the jacket smiled. -We all drink because of shattered dreams and illusions we grew up into. We have forgotten ourselves and thought we were so special that world would forgive us anything... And here we are miserable, angry, we have our flock, but nothing more than that. We bite each other, we love each other, but we are sad even with each other. And when we have that drink in our stomachs we feel alive again, we dream sad dreams and we don’t want this to be over... What would you say? -Sorry? -The cards? What will you announce? - the man nodded towards the ones in my hand. I looked at them, eight, nine, Jack and Ace of Clubs and a ten of Hearts. -Clubs. -Pass. -All triumphs. - said my partner. The game was 123 to 113 for the other team and we needed to score some good points in this game. I received Ace of Diamonds, nine of Hearts and King of Spades. I trow the Jack, the Nine and the Ace and since I’ve had cleared all the other Clubs, I put down the Eight as I was looking what my partner was putting down. I wasn’t sure, so I put down the tenth and my partner took it with the Jack of Hearts. He had one more Jack, and then he returned the game to me. The last hand was for the others. -The moon is nice, right? - the man with the jacket wanted to change the subject. -Yeah, everything looks different under the light of the full moon. That is why I was walking in this time of the night. -It was meant to be here. Those are the things in life sometimes. Like the cards you are getting in a game. That is what he was saying. Maybe that is why he was so fond of the game.... The man poured to everybody and we said “To Gregorius!” -Be well, boy, be well...

[notesovertherailroads]

The big crumble

Silent the galaxies became, covered now they are with hematomic supernovas, and the black holes in the middle don’t suck in the light. The end is among unbearable heat, with collapse of the fuel cell and the galaxies are crumbling down in the wreckage of fading breath, exuding starry slobber. The light will not shine tomorrow, it watches the asphalt, the space is dressed in blackish clothes and we are standing and we are parting with the unknown universe, that isn’t any more the hobo’s flesh, laying in expectancy of the last chariot in his already gone life...

[notesovertherailroads]

Love/Forget

We love to forget, forget to love. With love we forget, and forget without love. We love so we can forget, we love so we won’t forget. We fall in love again with the forgotten things or we are forgetting the things we loved. Love is forgetting, forgetting is not always love...

[notesovertherailroads]

Judas came at dawn

The body swayed with the rising of the sun as heavy as it was from the guilt of the life it had. It constantly turning was to left as it was trying to see the thirty pieces of polaroid silver, laying on the floor, that carried the memories of joy and love. But the eyes were blindly watching the coming of the dawn since Judas had committed his greatest sin