#Без края дали.

[marinakrinicina]

[monoairis]

Давненько не писала о простой повседневности. Каждый раз так непривычно, когда снова к этому возвращаюсь. Казалось бы, что такого? А всё равно даже за такое короткое время отвыкаешь.

Особо ничего нового. Живу свою жизнь.

Крайние полтора месяца были особо тяжёлыми. Моя напарница уходила в отпуск, потом возвращалась на неделю и снова уходила в учебный отпуск. То время, пока её не было, я работала на пять отделов одна. Первые две недели были вполне себе спокойными, кажется, я о них уже писала. А вот потом работы навалилось как-то слишком много. Все разбежались по отпускам, работать некому, объём большой. Главное, что я всё успевала сделать и даже домой ничего не брала. Тут, конечно, ещё спасибо, что мне практиканта на второй неделе дали, немного полегче было.

Сейчас я пошла на сессию. Можете поздравить, курсовую защитила на отлично. Преподавательница сказала, что тему я выбрала очень не очень, но в целом молодец. Пошутили с ней по этому поводу. Теперь остались экзамены, за которые, судя по всему, автоматы никому не светят. Очень интересно, как мы будем их сдавать с нашим графиком обучения, где пара лекций и семинаров ведут сразу же к зачёту. К слову, два экзамена уже позади.

Ммм… что вам ещё рассказать?

От семьи как-то отдалилась. Я так рвалась домой на майских праздниках, на выходных. Думала, что легче будет, когда в родные края вернусь. Было как-то тихо. Меня будто не существовало. Я смотрела на них со стороны, участвовала в беседах, но вместе с этим ощущала себя далеко от них. Словно вообще без разницы есть я или нет. Возможно, мы просто отвыкли от общества друг друга. Да и вообще, такое не только с семьёй.

Что радует, так это возможность наконец-то поработать в огороде. В начале сессии приезжала на выходные туда. И каждый, кто принимал участие в посадках (мама, бабушка и папа), провел мне экскурсию и показал, что хотел и чем гордится. Я будто проверяющий на предприятии. Осталось только пожимать всем руки и говорить: "Спасибо за ваш труд, товарищи!". Это забавно.

Меня ещё в последнее время посещают мысли, что хочется уехать в другой город. Как в школе. Да и вообще, что пора что-то менять. Я будто застряла на одном месте. Хотя, казалось бы, и так столько изменений за последний год! Крестник появился, начала на концерты ходить, на работу устроилась, столько всего вокруг происходит. Но потом начинает казаться, будто это не со мной, будто это так незначительно, и я вообще ничего в жизни-то не добилась. Постоянно куда-то тороплюсь, спешу, и в голове засело "Мне уже 20. У меня мало времени". О том, как сильно я боюсь взрослеть поговорим в другой раз. А сама сижу и ничего не делаю. Просто жду, пока закончу учиться. А дальше что? Я не знаю.

Ну, грустно как-то. Да и хватит уже ныть. Всё равно ничего не меняется. Вот завтра будет ещё экзамен, осталось немного, хотя отпуск учебный дали большой. Воспользуюсь шансом, чтобы подольше остаться дома. Всё-таки, люблю я там бывать. Может, снова схожу в горы, побегаю с собаками.

Стала с весны брать их на прогулку чаще. Мы обычно можем отпустить собак только зимой и осенью. Дрессировкой заниматься некому, так что малость непослушные и топчут грядки. Поэтому гулять только на поводке или далеко в лес. Бегаем с ними по лесу вместе. За одним коротколапым могу в темпе бежать, а вот молодой большой и быстрый. Когда переходит на галоп, только и успевай ногами землю чувствовать. Мне не хватало такой активности. Надеюсь, ещё удастся с ними побегать.

Ну, на этом, пожалуй, буду заканчивать. Есть ещё много всего, что хочется рассказать, но это уже как-нибудь потом.

[estarioll]

В момента, в който влезе, изпитах ужасяващо отегчение. Скука, сякаш тази среща беше упражнение в безполезност и нещата бяха приключили много преди това без дори да забележа. С усилие се борех с минутите и се улових, че мислено разсъждавам “наистина ли е така?”. Беше смущаващо, като да гледаш снимка на стар любим - такъв, когото не можеш да разбереш дали си обичал и как е станало това. Излегнах се лениво в синьото кресло и отново те изучавах както преди. В този момент думите не идваха естествено и отсъствие под формата на мълчание заемаше пространството между нас. Вакуум. Преместих погледа си в мълчаливо отрицание, може би просто си въобразявах неща. Снимка на котка на стената в кафенето. А може би можех да стана и да си тръгна и да не почувствам нищо. Все пак навън беше прекрасен слънчев ден и ние все още бяхме живи. Зная само че имаше някакво тъпо усещане, някаква грабваща носталгия, която притискаше дробовете ми като тежкия, едва кретащ нагорещен въздух в края на август. Времето беше спряло и можех да усетя металическия вкус на определен вид смърт на върха на езика си.

[neverbeensoguud]

Последните думи на Стив Джобс, милиардер, починал на 56 години:

"Достигнах върха на успеха в бизнеса. " В очите на другите хора животът ми е успешен.

Освен работата обаче, малко радост съм имал.

В края на деня богатството е просто факт, с който свикнах.

Точно сега, лежейки в болничното си легло, спомняйки си целия живот, осъзнавам, че цялото признание и богатство, с което толкова се гордеех, са избледняли и са се обезсмислили пред лицето на предстоящата смърт.

Можете да наемете някой, който да кара колата ви или да изкарва пари за вас, но не можете да наемете някой, който да е болен и да умира вместо вас.

Изгубените материални неща могат да бъдат намерени отново. Но има едно нещо, което никога не може да бъде намерено, когато е изгубено: Животът.

На какъвто и етап от живота да се намираме в момента, след време ще посрещнем деня, в който завесата се затваря.

Обичайте семейството, съпругата, децата и приятелите си... Отнасяйте се добре с тях.

Ценете ги.

С напредването на възрастта и помъдряването бавно осъзнаваме, че носенето на часовник за $300 или $30 дава едно и също време

Независимо дали имаме портфейл или портмоне за $300 или $30, стойността вътре е същата.

Независимо дали караме кола за 150 000 долара или кола за 30 000 долара, пътят и разстоянието са еднакви и стигаме до една и съща дестинация.

Независимо дали пием бутилка вино за $1000 или $10, махмурлукът е същия.

Независимо дали къщата в която живеем е 100 или 1000 квадратни метра, самотата е една и съща.

Ще осъзнаете, че истинското ви вътрешно щастие не идва от материалните неща на този свят.

Без значение дали пътувате първа класа или икономична класа, катастрофира ли самолетът, падате с него...

Затова се надявам да осъзнаете, когато имате приятели, братя и сестри, с които обсъждате, смеете се, говорите, пеете, говорите за север-югоизток или небето и земята,... това е истинското щастие!!

Един неоспорим факт от живота:

Не отглеждайте децата си да са богати.

Възпитавайте ги да бъдат щастливи.

Когато пораснат, ще знаят стойността на нещата, а не цената. "

Стийв Джобс

-Намирам се в същия момент от живота вече около 2 години.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Подобието Божие, като частица от Всемира

„Ти, подобие мое“. Както още от заглавието се досещаме, условно можем да назовем книгата, като Божий монолог. Но дали е и Божествен. Дали можем да сложим знак за равенство. На това, може би ще си отговорим в края на романа. Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик за книгата, издадена от „Сиела“, 2024.

Дали е дързост, претенциозност и дори светотатство да се говори от името на Бога. Нали е казано: „Не споменавай напразно името Божие!“ Или, като създадени по образ и подобие нему, можем да си позволим да се догаждаме за мислите и думите му. Особено, когато са отправени към нас, с цел самопознание. Това подобие, което сме на Бог е, че по същество сме частица от Всемира. Руми казва: „Не океанът се състои от множество океански капки, а океанската капка съдържа в себе си целия океан“. Или индийският поздрав „Намасте“ – поздравявам Бога в теб. И тук е същото. В нас, в единия човек се съдържа целият Бог.

В романа на Радослав Бимбалов „Ти, подобие, мое“ , това обръщение съдържа цялата подкупваща нежност и подкрепа на Бог към всеки от нас. Бог е в ролята на протагонист, на второто ни аз, нашето Алтер его. Този авторски Бог, който понякога се усмихва, дори се самоиронизира на моменти, но и често е самокритичен и вглеждащ се в себе си.

Това е една поетична, изящна книга /и още много други неща/. От която на моменти струи приглушена тъга, на моменти – искряща радост. Наративът е замислен, като условен, задочен диалог между основно двама герои – разделеното семейство на Тийч/ъра /Учителя по английски/ и Нат – бившата му съпруга. Тук са и образите на двамата нови партньори на двамата – Йо и Бо. В тази съзнателна съкратеност, умалителност, всекидневност на имената, според мен, стои една тенденция към универсализиране на няколкото важни роли. Т.е., че това може да е една „банална“, типична, всекидневно срещаща се конфигурации от хора и отношения. Но и наред с това – достатъчно индивидуализирани персонажи. Тук се разиграват много роли – съпрузи, родители, любовници, професионално реализиращи се хора. Както казва Луиджи Пирандело: „Ние имаме сто лица.“

Интересна е конструкцията на романа, която през отделните съдби на героите осъществява и множество културологични отпратки – тук е и Бетовен, Оскар Уайлд, Балзак, Малтус, Дарвин, Кант, Ницше, както и запознаването с тенденциите в изкуството на скулптурата от Античността  и Ренесанса. И всичко това надвременно проникновение е загатнато удачно, ненатрапливо и вписващо се във фабулата. Литературните, музиковедски, общество значими отпратки са много умело вплетени в обрисовката на героите и това прави образите плътни, ярки и индивидуализирани. Тази двупластовост, по-скоро многопластовост на романа го прави интелигентно написан текст, който разкрива човешката катадневност, но и поставя човешкият индивид в контекста на една цивилизованост и Вселенска идентичност. Нека си спомним за картината на Микеланджело –полуизлегнатите фигури и как Бог вдъхва живот на Адам. Та, за този пръст Божий се споменава и в романа.

Това е роман едновременно за човека и човечеството.

Радослав Бимбалов

Особено екзистенциален нюанс на романа придава и епизодът с разискване на партито в апартамента на Йо дали проблемът на проблемите е пренаселеността на планетата. Талантът на Радослав Бимбалов се откроява особено в такива ескизи от книгата, когато почти кинематографично създава в емблематични обстановки също толкова значими философски въпроси. Дали болестите, гладът, войните, които са в „безмилостна прогресия“ са нещо неизбежно. И неизбежният естествен подбор е проява на цинизъм.

Запомнящи са и Божиите /респ. РадославБимбаловите/ изрази: „Човешкото общество е сложна плетеница. Макар и отделен индивид, ти си обвързан с много други себеподобни в сложни взаимоотношения и посоки. Под теб са десетки възли, но над теб винаги има поне няколко души, в чиито нишки си усукан. Над мен няма никого. Без значение дали ме величаеш или отричаш, не си успял да ми нарочиш началник. Вероятно затова ми е трудно да осъзная какво е „да чакаш да влезеш при директора“. Ти точно това правеше онази сряда“.

Ето така елегантно, естествено, фино иронично, като игрословица Радослав Бимбалов приплъзва пластовете в наративния диапазон.

Много впечатляващ е стилът, изказът на Радослав Бимбалов. Мек, плавно леещ се, нестандартен в метафорите си, но и безпощаден, когато фабулата го изисква. Тук класика и модерност си дават среща. Тук си дават среща и съвремието, и цивилизационното развитие.

Художник на корицата Милена Вълнарова

Радослав Бимбалов не спира да ни изненадва – сюжетно, емоционално, жанрово. Неочаквано Тийчърът е уволнен и съден. По параграфи и алинеи.  Защото се е намесил в бой между тинейджъри и е помогнал на единия, който е от тяхната гимназия. Ненадейно се озоваваме в жанра роман антиутопия. Оказва се, че съществува  „Ръководство на учителя от новото време“. Там се казва: „Демонстрацията на съчувствие е нарушение на личното пространство.“. И още: „Състраданието е посегателство към личността“.

Тук е цялата деформация: и иронията, и абсурдът.

Събитията се развиват стремглаво. Главният герой е подложен дори на  апарат, който „сканира“ чувства в така наречената институция „Държавна агенция за емоционален контрол“ /ДАЕК/. Дори един адвокат го пита дали той до този момент не е бил в кома, че не ги знае тези неща. Признавам си, чудех се кога и как Радослав Бимбалов ще отключи темата за хуманността в човешките отношения.

И ето той го прави блестящо, неочаквано, екстремно и саркастично с тази глава, която е една от най-фрапиращите, в романа. Тийчърът е диагностициран със „завишена степен на „състрадание“, което е в разрез с правилния поведенчески модел“. Заради това той не може и да упражнява педагогическа професия. Радослав Бимбалов хвърля ръкавицата не само към педагогическия сектор, но и към държава и общество. Става ясно, че в „новото време“ хуманността е в криза. Още по-точно би било да кажем, че такова понятие липсва.

По нататък в романа се доразвива същностното на тази утопичност на наратива, с твърдението, че уличните кучета и просяците са изчезнали.

Радослав Бимбалов на Алея на книгата

Романът на Радослав Бимбалов има и друго достойнство. За сегашните млади поколения исторически факти, като развиващото се премеждие в стогодишния вече филм на Сергей Айзенщайн „Броненосецът Потемкин“ с емблематичната сцена на стремглаво спускащата се по стълбите детска количка или защитата на варшавяни от руските танкове през 1968 г., или Американските войници в „мръсната“ Виетнамска война – това са все непознати факти от близката и по-далечна история. Спомените на нашето поколение са черно-бели. И тук авторът прокарва тези истории през образа на журналиста Шими.

И Бог ще зададе въпрос към човека, но и дали не е доста риторичен този въпрос: За всичко ли можем да го държим отговорен този Бог?

Друг екзистенциален въпрос в този толкова сюрреалистичен и абсурдистки на места роман би могъл да бъде и въпросът: дали наистина всеки е уникален. Тук отговорът на Всемира е, че в колекцията му има доста подобни на всеки от нас. Дали просто не сме една колекция. Дори колекция от индивиди, универсализирани като по калъп.

Още много може да се говори за романа на Радослав Бимбалов. Тук загатнах една част от въпросите и опитите за отговори. Но нека да оставим всеки, четейки този толкова талантливо написан роман, сам да открива какво подобие на Всевишния е. Изниква и въпросът: дали не е по-добре да съществува този агностицизъм, тази непознаваемост.

Защото, Бог може би говори и така: „Дори и тези, които уж напълно осъзнато ме призовават, забили колене или чела в пода на храмовете си, също го правят с добре прикрита увереност, че аз няма да се появя и да объркам спокойствието им. За теб е важно да съм далече, да е трудно, да ме откриеш, да е невъзможно, непостижимо. Дали това ми харесва? Може би.“

В текста от различни гледни точки става дума и за характера, ползата и резултата от състраданието и състрадавшите. В мислите и думите на Бог можем да вложим много опции. Този наративен ход на Радослав Бимбалов – Бог и условен диалог с човека, негово подобие, по същество е диалогът ни със самите себе си. Нашето себепознание.

Отново ще се върна на това как Радослав Бимбалов отразява въпроса за хуманността и екзистенцията съществуване и същност на Бога, с което ще оставя отворен края на изключително майсторски създадения роман „Ти, подобие мое.“: „Инак, този интелектуален звяр Ницше все още ме кара да се усмихвам на думите му:  „И Бог има своя Ад: Това е неговата любов към людете. Бог е мъртъв. От състраданието Си към людете умря Бог…Може би Ницше е прав – вероятно ти си моят личен, мъчително тесен, но и необхватен Ад.“ ≈

Текст: Росица Чернокожева

Снимки: архив на издателство „Сиела“

[russianjw]

РОССИЯ

За три заседания суд приговорил 66-летнего Свидетеля Иеговы из Холмской к 2,5 годам колонии за убеждения

8 июля 2024 г. Краснодарский край

3 июля 2024 года судья Абинского районного суда Сергей Михин признал мирного верующего Валерия Байло экстремистом из-за обсуждения Библии по видео-конференц-связи. Мужчина не признает себя виновным и может обжаловать приговор.

Тремя месяцами ранее, 2 апреля, верующего вызвали в отдел полиции в поселке Ахтырский. Оттуда его отвезли в отдел Следственного комитета в Абинске, где допросили и затем отправили в ИВС. На следующий день в доме Байло прошел обыск. У него изъяли электронные устройства и литературу, которую он нашел на улице и принес домой для растопки печи. Затем верующего поместили в СИЗО.

Дело верующего поступило в Абинский районный суд 13 июня. Первое заседание стало для Валерия неожиданностью. Ему дали несколько минут на сборы, посадили в машину и увезли в суд, поэтому он не смог подготовиться к процессу. А уже на третьем заседании судья вынес обвинительный приговор по ч. 2 ст. 282. 2 УК РФ (участие в деятельности экстремистской организации).

В СИЗО состояние здоровья Байло ухудшилось: обострились хронические заболевания, он нуждается в срочной стоматологической помощи и операции на коленном суставе. Верующий и его защитник неоднократно направляли просьбы об оказании медицинской помощи в администрацию СИЗО, однако она так и не была оказана.

До ареста Валерий Байло жил один. После задержания его родственники обнаружили, что из дома пропала крупная сумма денег, которую не изъяли при обыске. В прошлом мужчина уже сталкивался с потерей имущества. Во времена дефолта он лишился всех сбережений и вместе с детьми, которых после смерти жены воспитывал один, 7 лет был вынужден жить на территории завода без электричества и воды.

Валерий Байло — не первый Свидетель Иеговы, чье дело Абинский районный суд рассмотрел в кратчайшие сроки, за которые невозможно вникнуть в суть обвинения и воспользоваться правом на полноценную защиту. Василий Мелешко был приговорен к реальному сроку в колонии всего за 2 заседания, Александр Ившин — за 4. Все 8 Свидетелей Иеговы, чьи уголовные дела слушались в Абинском районном суде, получили реальные сроки лишения свободы за свою веру.

Дело Байло в Холмской

Краткая история дела

В марте 2024 года против Валерия Байло было возбуждено уголовное дело по статье об участии в деятельности экстремистской организации. Спустя несколько дней мужчину вызвали в Следственный комитет на допрос, после чего у него дома провели обыск, а самого верующего поместили в СИЗО. 26 июня 2024 года состоялось первое судебное заседание, а уже 3 июля Байло был вынесен приговор — 2.5 года колонии общего режима.

Сводка по делу

Регион:

Краснодарский край

Населенный пункт:

Холмская

В чем подозревается:

«распространял идеологию экстремистской организации „Свидетели Иеговы“, проводил и слушал лекции на основе религиозной литературы „Свидетели Иеговы“, раскрывающей религиозную идеологическую доктрину вероучения экстремистской организации „Свидетели Иеговы“» (из постановления о привлечении в качестве обвиняемого)

Номер уголовного дела:

12402030017000016

Возбуждено:

28 марта 2024 г.

Текущая стадия дела:

приговор не вступил в силу

Статьи УК РФ:

282.2 (2)

Номер дела в суде:

1-142/2024

Суд:

Абинский районный суд Краснодарского края

Судья:

Сергей Михин

[parkingone24]

паркинг летище софия

Летете без стрес: Резервирайте своето място на паркинг летище софия сега!

Пътувате ли на бизнес пътуване или на семейна почивка? Трябва ли да резервирате място на паркинг летище софия, което предлага удобство, сигурност и достъпна цена? Не търсете повече от ParkingOne 24.

Нашият първокласен паркинг е проектиран да направи пътуването ви възможно най-гладко и без стрес.

Ето защо резервирането на място при нас е най-доброто решение, което можете да вземете преди следващото си пътуване.

Най-доброто удобство

i. Основно местоположение

Разположен само на минути от летище София, ParkingOne 24 предлага несравнимо удобство. Нашата близост до двата летищни терминала означава, че можете да спестите ценно време и да избегнете неприятностите на дългите пътувания до работното място.

Независимо дали хващате ранен сутрешен полет и оставяте колата си на паркинг терминал 1, или пристигате късно през нощта на втория терминал, нашето местоположение ви улеснява да стигнете до и от летището без никакви проблеми.

ii. Удобна за потребителя система за резервации

Резервирането на място за паркиране в ParkingOne 24 е лесно и безпроблемно. Нашият удобен за потребителя уебсайт ви позволява да резервирате своето място само с няколко кликвания.

Интуитивният дизайн гарантира, че дори тези, които не са запознати с технологиите, могат лесно да навигират и да завършат процеса на резервация без никакви проблеми.

Достъпни цени

i. Конкурентни цени

В ParkingOne 24 разбираме, че пътните разходи могат бързо да се натрупат. Ето защо предлагаме конкурентни цени, които няма да разбият банката.

С нашите цени можете да си осигурите място за паркиране за първата седмица само за 59 лв. и за първия месец за 150 лв.

Тези достъпни цени ни правят отличен избор както за краткосрочни, така и за дългосрочни нужди от паркиране.

ii. Прозрачни разходи

Ние вярваме в прозрачността, поради което нямаме скрити такси. Цената, която виждате, е цената, която плащате, което ви позволява да управлявате ефективно бюджета си за пътуване.

Тази ясна ценова структура гарантира, че няма изненади, когато става въпрос за плащане за вашия паркинг.

Добавен комфорт и удобство

i. Опции за паркиране на закрито

За тези, които искат да защитят автомобила си от природните явления, ParkingOne 24 предлага вътрешен airport parking sofiaс ограничен брой места за паркиране на закрито.

Тези пространства са идеални за предпазване на вашия автомобил от тежки метеорологични условия, особено през зимните месеци. Вътрешният паркинг осигурява допълнителен слой защита, като гарантира, че вашият автомобил остава в отлично състояние.

ii. Безплатна трансферна услуга

Една от забележителните характеристики на ParkingOne 24 е нашата безплатна транспортна услуга. Предлагаме безплатни трансфери от и до двата терминала на летище София, което прави прехода ви от паркинга до терминала безпроблемен.

Просто заявете услугата трансфер, когато резервирате вашето място, и ние ще се погрижим за останалото, като гарантираме, че ще стигнете до своя терминал навреме и без стрес.

Изключителна поддръжка на клиенти

i. Специализиран екип за поддръжка

Ние в ParkingOne 24 се гордеем с изключителното обслужване на клиентите. Нашият специален екип за поддръжка винаги е готов да ви помогне с всякакви въпроси или притеснения, които може да имате.

Независимо дали имате нужда от помощ с процеса на резервация или имате запитвания относно нашите услуги, ние сме тук, за да гарантираме, че изживяването ви е гладко и приятно.

ii. Доволни клиенти

Не ни вярвайте просто на думата – нашите доволни клиенти говорят за качеството на нашите услуги.

Пътуващите от всички сфери на живота похвалиха удобството, сигурността и достъпността на ParkingOne 24, което ни прави предпочитан избор за летищен паркинг на летище София.

Заключение

Пътуването трябва да бъде приятно изживяване от началото до края. Като резервирате своя платен паркинг летище софияс ParkingOne 24, можете да премахнете стреса от намирането на сигурен и достъпен паркинг близо до летище София.

С нашите конкурентни цени, първокласна сигурност, възможности за паркиране на закрито и безплатни транспортни услуги, ние предоставяме всичко необходимо за едно безпроблемно пътуване.

Посетете платен паркинг летище софия днес, за да запазите своето място и да започнете пътуването си спокойно.

[magdalendia]

Как Spice Girls завладяха света през 90-те — историята и наследството на легендарната поп група

Британската поп музика (Brit pop) завладява света още през 60-те години на миналия век с легендарната група Бийтълс, но към края на века една друга група ще направи коренна промяна в поп културата и музиката. Пет момичета с различни личности и характери са стратигически избрани да бъдат членове на поп група. Те бързо става добри приятелки, а пътят към успеха им включва няколко месеца съжителство в един дом, съпроводени с уроци по пеене и сценично държание, бягство от техните мениджъри и наставници и кражба на мзуикални записи! Звучи като смахнат комедиен филм, само че е било истина и главните герои в този истински сценарии са Виктория, Ема, Мел Си, Мел Би и Джери, още познати като Spice Girls!

Сформиране на групата

През 90-те музик��алната сцена експлодира от разнообразие. Заражда се грънджа, алтернативния рок излиза на голямата сцена и добива популярност, това е ерата на най-добрите RnB и хип-хоп хитове, а кънтрито е в зенита си. През първата половина на десетилетието обаче отсъствието на поп музиката от класациите е видимо. Тя не доминира мейнстрийм музиката, както е било през 80-те по времето на Майкъл Джексън и Мадона. За да запълнят празнината, музикални мениджъри във Великобритания започват да създават момчешки поп групи по образа на New Kids On The Block — например Take That, а в САЩ се заформя чудото Backstreet Boys.

Тогава на двама английски мениджъри Боб и Крис Хърбърт, баща и син, им хрумва революционната идея да създадат изцяло момичешка група. Те организират кастинг за пет момичета и разпространяват обявите в училища, колежи, вестници, билбордове из целия остров. Прослушванията започват през 1994г. Стотици момичета се явяват и демонстират танцови и певчески умения. Боб и Крис Хърбърт обаче търсят нещо конкретно — момичета с характер, които да са различни една от друга, но и да се допълват.

Още с влизането на Мел Би двамата мениджъри знаят, че тя ще се превърне в звезда. След това избират Виктория Адамс, която имала по-изискано излъчване, а после се присъединява Мел Си. Следващото избрано момиче е Мишел Стивънсън с най-високи точки от прослушването. Петото момиче е Джери Халиууел, която множество пъти се явявала на прослушвания и постоянно се обаждала на Крис Хърбърт, за да се яви отново и отново. Няколко дни по-късно организаторите събират момичетата в звукозаписното студио, за да проследят комуникацията им и да видят дали имат химия. Оказва се, че Мишел изобщо не се вписва сред другите. Съвсем скоро тя напуска групата поради разногласия и семейни проблеми.

Поп лагер и пътят към успеха

Следващият етап по сформирането на групата бил обучение и тренировки. Била наета малка къща, където всички момичета живеели заедно и в продължение на година и половина всеки ден имали уроци по пеене и танци, записвали песни за албум. През това време, обединени от общата цел да преуспеят и да станат известна поп група, те се опознават, сплотяват и стават наистина близки приятелки — почти като семейство. Изпъкват техните различия в характерите и поведението, които по-късно се превръщат в отличителни черти на всеки член и запазена марка на групата, чрез която изграждат имиджа си.

По едно време обаче свърхамбициозната и самоуверена Джери решава, че процесът по обучение отнема прекалено много време без никакви видими резултати. През целият този период момичетата не подписват договор с никаква звукозаписна компания, нито пък договор със самите мениджъри, който да им гарантира сигурност или заплащане. Има теории, че мениджърите са държели момичетата на щрек, за да работят усилено, и в страх, че могат всеки момент да бъдат заменени от друга.

По време на едно от представянията си пред музикални продуценти и представители на звукозаписни студия момичетата получават добри отзиви. Тогава Джери започва да се съмнява, че стратегиите на техните мениджъри Боб и Крис ще донесат бързи и сигурни успехи. Тя решава да вземе нещата в свои ръце и се свързва се с агенти и продуценти, които биха могли да им помогнат. Също така съставя и план, в който всички момичета напускат мениджърите като си вземат и звукозаписите на песните! Всички момичета са съгласни и инсценират, че им трябва почивка за няколко дни. Събират си нещата и си тръгват от къщата. В своята автобиография Виктория Бекам казва, че Джери е успяла да открадне записите от Боб и Крис в стил “Бони и Клайд” и ги е скрила в бельото си!

След това момичетата работят в дома на Джери и след няколко седмици подписват договор с един от най-успешните британски продуценти Саймън Фулър. Започват да работят и с добри автори на музика и избират името Spice, тъй като по това време разработвали песен с името Sugar and Spice (Сладко и пикантно). Саймън помогнал на момичетата да изберат подходяща звукозаписна компания. Най-много от всичко те искали да бъдат независими и да решават сами какво да изберат за себе си. Спрели се на Virgin Records, тъй като им давали най-много свобода на творчеството.

Бързият успех и бързият провал

Пърият им сингъл “Wannabe” излиза за пръв път през 1996г. през юни в Япония, а следващия месец и във Великобритания и се се озовава на първо място в британските музикални сензации. Тя е била стратегически избрана като първа от самите момичета, защото в текста са заложени идеите са приятелството на момичетата и женската сила — ценности, зад които “спайските” уверено и упорито стоят. В интерес на истината техният мениджър Саймън и продуцентите от Virgin Records ги, че тази песен не е подходяща за дебютна, но момичетата доказали точно обратното. Въпреки че след като излязла песента, музикалните критици били изключително строги и нападателни, “Wannabe” покорява хиляди фенове от различни страни по света и устоява теста на времето до ден днешен, превръщайки се в едно от най-разпознаваемите и известни парчета на 90-те. Няма нищо чудно в това, защото самата песен изразява всичко, от което поп културата на 90-те се е нуждаела по това време — характер, изразителност, самоувереност и смелост да изразиш себе си — всичко, което Spice Girls са.

Spice Girls бързо се превръща във феномен. През края на 1996г. нямало списание, на чиято корица да не се появели спайските. Всъщност именно авторът на британско списание, осмивайки групата, дава прякорите на момичетата според техните индивидуални характеристики и стил — posh, baby, sporty, ginger, scary. Групата обаче не приела това обидно и всъщност избрали да се наричат така и в бъдеще, което станало неизманна част от техния маркетингов имидж.

Дебютният албум на Spice Girls се превръща в най-продаваният албум на 1997г. в Европа и САЩ. Тяхната популярност набирала скорост с с всеки изминал ден, а влиянието им се разрастнало до толкова, че бил изкован терминът Spicemania (Мания по Спайс). Нямало място, където човек да не се натъкне на лицата на спайските. Те подписали множество договори с различни компании. Маркетинговата им стратегия се разпростирала от кеновете на “Pepsi” и опаковките на чипсовете, през парфюми, обувки, ученически предмети, дрехи, кукли, колекционерски карти и дори собствен филм, излязал през 1997г.!

През 1997г. момичетата записват песни за втория си студиен албум, снимат филм и пътуват из света заради световното си турне и всичко това едновременно. Нямат никакви почивни дни в продължение на месеци. Високоскростното влакче на успеха и влиянието бързо ги повлича надолу към стръмен провал. През пролетта на 1998г., докато все още са на световното си турне, Джери, изтощена от работа и под влияние на зачестелите кавги с Мел Би, решава да напусне групата без предварително да предупреди абсолютно никого. Няколко дни тя не се обажда на приятелките си, не се появява за общите им публични изяви и участия. По-късно официално обявява в медиите, че окончателно е напуснала групата. Това се оказва неприятна изненада както за останалите членове, които трябва да продължат турнето и да преразпределят задачите си, така и за феновете, които приемат напускането на Джери като предателство не само към групата, но и към цялата страна, тъй като по това време Великобритания приема Spice Girls за отличителна част от културата си.

Да се запознаем с момичетата!

През втората половина на десетилетието на 90-те едва ли е имало по-често задаван въпрос сред подрастващите момичета от “Коя спайска си ти?”. Петте момичета от групата имат коренно различни личности и стилове на обличане, затова и съвсем естествено феновете могат да разпознаят себе си в някоя от тях и да се идентифицират с нея. Всъщност групата дава много нагледна представа за това как женствеността има множество разновидности и проявления.

Всяка спайска представлява определен стил и начин на поведение, по който момичето може да избере да тръгне при превръщането си от дете в жена: стилна и елегантна дама, женствено и нежно момиче, смела и атлетична спортистка, силна и независима жена или щура купонджийка— в групата има представители на различни характери и стилове, с които феновете могат да се асоциират. Именно това е, което прави Spice Girls уникални, в сравнение с останалите поп групи, където често всички членовете носят подобни костюми и имат еднаква модна естетика. Това е и едно от наследствата на Spice Girls за бъдещите поп формации и групи приятели в поп културата — стремеж към разнообразие и представителство на различни характери.

Victoria Adams/Beckham

Виктория Адамс (а по-късно Бекам) е нарична още Posh Spice (от англ. posh - елегантен, луксозен), защото е изискана и истинска дама. Тя е изтънчена, стилна и елегантна, произхожда от британската средна класа. Виктория има по-зряло поведение от останалите. Има славата на “ледена принцеса”, защото има вид на недостъпна и често е саркастична. Често ще я видите облечена в little black dress (малка черна рокля) или други дизайнерски тоалети.

Emma Bunton

Ема Бънтън е наричана Baby Spice (от англ. baby - бебе), защото е нежна като малко дете. Тя е най-малката от групата. С миловидно момичешко излъчване, Ема е олицетворението на непорастналото дете, запазило изначалната си невинност и жизнерадостност. Облича се в пастелни цветове, нежни материи, дантела, най-вече в бебешко розово, небесно синьо или бяло, а ангелски русата си коса носи на две опашки или спусната.

Mel C (Melanie Chisholm)

Мел Си (Мелани Чисхолм) е с прякора Sporty Spice (от англ. sporty — спортен), защото често има вид на спортистка. Тя е енергична, атлетична и леко мъжкарана. Има състезателен дух и не се страхува от предизвикателства. Носи спортни екипи, може да я видите с груби маратонки Nike дори на концерти и публични изяви, има татуировки на дясната си ръка, а тъмната си коса често носи на опашка.

Geri Halliwell

Джери Халиуел е наречена Ginger Spice (на английски ginger се наричат хора с рижави коси) заради червената си коса. Тя е най-възрастната сред момичетата, най-самоуверена и отговорна. Затова често се посочва като лидер на групата, но и защото е способна да вземе най-сериозните и разумни решения. Открита, честна и разкрепостена, Джери не се страхува да каже каквото мисли и да стои горда зад слогана на групата “Girl Power” (от англ. момичешка сила), тъй като е феминистка.

Mel B (Melanie Brown)

Мел Би (Мелани Би) е наречена Scary Spice (от англ. scary - страшен) — заради дрезгавия си плътен глас. Тя е душата на купона — шумна, щура, готова за забавления, без задръжки. Облича се в дрехи с животински щарки, носи къдревата си рошава коса свободно и има пиърсинг на езика.

Наследството на Spice Girls в поп музиката и поп културата

Въпреки че Spice Girls се задържа на световната сцена в оригиналния си състав от пет млади и амбициозни момичета едва 2 години, тяхното наследство по отношение на развитието на поп културата до ден днешен е неуспоримо.

След като Spice Girls зарязват Боб и Крис Хърбът, Крис се опитва да сформира други групи по имиджа на Спайс Гърлс. През 2001г. дори създава шоуто Pop Idol, базирано на процеса по прослушванията за групата Spice Girls.

Нещото, което различава Спайс Гърлс от всички други мъжки и женски поп групи до 90-те е индивидуалността на всяка от дамите в групата. Архетипните образи започват да се срещат не само в музикалните поп формации, но и в киното и телевизията и особено в детските продукции, насочени към момичета. Започват да се появяват все повече и повече продукции с героини, които са коренно различни една от друга, но обеднинени от чисто и истинско приятелство (Winx Club, Bratz и др.).

Друг фактор за успехът на групата е и тяхната свръх амбиция и целенасоченост и непримиримост към мненията на продуценти и критици. Момичетата доказват, че с труд, упоритост и самоувереност могат да се постигнат велики неща. Пет обикновени английски девойки, които за кратко време се издигат на световно ниво се оказват вдъхновение за множество поп групи през следващите две десетилетия, сред които Little Mix и Fifth Harmony, както и някои корейски групи като Black Pink. Много са и поп певиците, фенове и вдъхновени от Spice Girls като например Адел и Били Айлиш.

Поп музиката на Спайс Гърлс възпява приятелството, женската сила и индивидуалност. Тя е лека, забавна и лесна за възприемане и на практика служи като мотивиращо послание за малките момичета и тийнейджърки на 90-те, казвайки им, че могат да бъдат това, което искат да са и трябва да бъдат горди от себе си. И именно заради това те остават в историята не само като най-успшената и продавана поп група, но и като влиятелни културни икони.

Използвано съдържание:

Spice Girls: How the Spice World Came CRASHING DOWN | Deep Dive (youtube.com)

Persona Spice: Girl Power and Representations of Femininity (weebly.com)

The Tangled Legacy of Spice Girls & “Wannabe” | New British Canon (youtube.com)

[400colors]

Искам да се върна във времето, когато кожата ти не миришеше на лудост.

Черепът ми не скърцаше. Не пазеше нищо грозно.

И не се давех в бутилки, пълни с цигари.

Тогава знаех как да разперя ръце, докато карам колело към угасващия залез. Знаех как да дишам без да питам сърцето си дали може. Знаех как да погледна високата трева, която се покланяше, за да мога да я стъпча с малките си крака. И как да гледам към небето, мислейки, че далечният сърп над хоризонта ме следва навсякъде.

Знаех как да кажа на баба, че супата ѝ е по-вкусна от вчера. А тя беше единствената, която не ме отпращаше, а ме примамваше с ароматни домати. И плачеше, когато си тръгвах в края на август. Когато пораснах. А вече не мога да ѝ кажа, че я обичам и че ѝ благодаря, че ме научиха с дядо как се пише "камък" и че Андреа е прекрасно италианско име. Принадлежеше ѝ напълно във всичките 4 касетки на рафта.

Обаче всичко се разтече

И понякога потъвам

Но поне знам, че като лежа по гръб

Музиката наистина отеква и вече се усещам

[iso91]

iPhone 15 ще поддръжа ли USB-C?

iPhone 15 идва ли с USB-C поддръжка? Ето всичко, което знаем досега!

Все още е въпрос на любопитство дали ще има USB-C поддръжка в серията iPhone 15, която Apple ще пусне тази година. Ето всичко известно по темата! Apple се готви да пусне новата серия iPhone 15, която ще включва стандартен, Pro и Ultra модел, по-късно тази година. Говори се, че моделите Pro и Ultra ще имат по-усъвършенствани функции като перископен обектив, който ще предостави на потребителите по-добри възможности за мащабиране. Но най-голямото очакване и за трите модела е възможността за преминаване от собствения Lightning порт на Apple към по-разпространения USB-C порт. Това ще бъде значителна промяна за потребителите на iPhone, които са свикнали да използват кабела за зареждане на Apple. Задължителен USB-C в Европейския съюз Европейският съюз задължи всички нови технологични продукти, продавани в страните от ЕС от края на 2024 г., да имат универсален USB-C порт за зареждане. Това означава, че Apple в крайна сметка ще трябва да премине към USB-C портове за зареждане на всички свои устройства, продавани в ЕС. Всъщност Apple заяви, че ще се съобрази с новата регулация и планира да внедри стандарта за зареждане USB-C една година по-рано, а именно през 2023 г., със серията iPhone 15. Въпреки че използването на USB-C за серията iPhone 15 все още не е потвърдено, изтече снимка, за която се твърди, че показва iPhone 15 Pro с USB-C порт. Това накара анализаторите да прогнозират, че Pro моделите ще предложат много по-високи скорости на трансфер на данни от предишните модели, ако Apple използва USB-C зареждане на всеки модел от серията iPhone 15. Струва си да се отбележи, че USB-C не е просто стандарт за данни, така че не можем да кажем колко бърз е определен USB-C кабел, без да погледнем съответния му номер. Има редица различни видове USB-C кабели, включително USB 2.0, 3.0 и Thunderbolt 4. Използването на USB-C влияе ли върху цените на iPhone 15? Въпреки че не е ясно дали използването на USB-C ще повлияе на ценообразуването на серията iPhone 15, Apple вероятно ще се съобрази с директивата на ЕС и ще добави универсален порт за зареждане към своите нови iPhone, продавани в Европа от 2024 г. Това е добре дошла промяна за потребителите, които също трябва да плащат допълнително финансово поради необходимостта да купуват различни кабели за зареждане за различни устройства. И така, какви са вашите очаквания от iPhone 15? Вълнувате ли се за USB-C? Можете да споделите вашите мисли с нас в секцията за коментари по-долу. Read the full article

[ganikolovbooks]

Краят на изкуството

Средата на октомври винаги ми се е струвала като долна лъжа. Нека кажем, че разделиш месецът на две, както с влажен нож сладкар реже торта. Ще имаш неясна среда, остатък от ден, който преспокойно може да бъде зазимен, ползван друг път или прибран в чекмеджето. Без него двете половини ще бъдат идеални – с него цари анархия. Затова, мислено, а в последните години и с подръчен химикал, го задрасквам, този шестнадесети октомврийски ден, за да мога да продължа да живея спокойно, без да се разхождам в някаква незначителна ��обавка – така ми е угодно, така го правя, така въдворявам някакъв ред в зимната лудост.

         Тамън завършвах лекция, когато получих спешно обаждане – оказа се дългогодишният ми приятел Венци, лекоатлет на младини, впоследствие закратко политик, а наскоро, дори без да поддържаме връзка, разбрaх, нещо като известен автор в скандинавските страни. Кога беше емигрирал Венци, дали имаше меценатска подкрепа от някоя норвежка жрица, кога изобщо беше научил езика – не знаех. Припряно отидох до кабинета си и вдигнах телефона. Взех слушалката с лявата си ръка, защото подплатата на палтото ми беше скъсана и не успях да извадя дясната от ръкава.

         - Ало?

         - Да – каза гласът.

         - Венци?

         - Колко често мислиш за края на света?

         Стъписах се. Споменах онова за ръкава, за да се знае, че и без това не ми беше много комфортно.

         - Чакай! – викнах, извадих ръка с мъка, седнах на стола си и вдигнах крака на бюрото. Липсваше ми само цигара, но нали днес не беше истински ден, не ми се полагаше. Подех слушалката: - Краят на кое?

         - На света… Но ти сигурно си на работа, да не те прекъсвам?

         - Имах късна лекция, завърши. Уча ги на основи на логиката, а самият аз се съмнявам в тях.

         - Добре вървиш. Струваш ми се поумнял.

         - Какво за края на света?

         - Имаш ли автомобил?

         - Какво общо има той?

         - Ще те придвижи от точка А до точка Б. Преди да ме питаш, ти се намираш на точка А. Като в онези табели в увеселителните паркове.

         - Като дете се изгубих в увеселителен парк.

         - Травмиращо. Точка Б съм аз. Взел съм си квартира в града. Очаквам те.

         - Навън е празно – рекох, сякаш описвах нещо неясно, сякаш аз бях единственият жив човек на света.

         - Преди да дойдеш… какво имаш в офиса си?

         - Препариран папагал и старо огледало.

         - Само това?

         - Другото е ясно – книги, книги, книги. А, и любовни писма.

         - Не си ги изгорил? Смелчага. Но не… имаш ли някакво изкуство? Художествена литература, картини?

         - Знаеш, че не съм романтик. Така съм от дете. Не обичам да се заобикалям с мацаници. Но не, чакай… подариха ми нещо…

         Сетих се, че млада доцентка ми беше дала вързан с въже пакет. Правилно предполагах, чебеше ужасна репродукция на Едуард Хопър – виждала мен в самотните мъже в картините му. Знаех си, че още ме бива, но дори аз не можех да се наведа за общото мъжко съсловие след подобна обида. Разкъсах луксозната хартия и видях, че съм прав – наистина беше Едуард Хопър. Само по рисунъка можех да позная, че е евтино копие. За доцентката разлика може би нямаше.

         - Открих една ужасна репродукция. Истински симулакрум на нечия надежда.

         - Но виждаш бои на платно, нали?

         - Лилаво, зелено, синкаво, охра – под уличната лампа.

         - Охрата винаги е под уличната лампа – каза целомъдрено Венци. – Карай безразсъдно!

         Затвори, без да ми остави адрес. Квартира в града? Краят на света? Точка А?

         Отпуснах се немощно и въздъхнах. Извадих тетрадката си. Това бяха старите логически гатанки на Венци – едно време, в училище, а след това и в университета, същият, от който не мога да изляза цял живот, ме изненадваше винаги с тях. Венци нямаше вид на интелигентен човек. Бих го определил като инфантил – шеговит, може би идиот, въздълъг и слабоног като герой на Честъртън. Аз, от друга страна, съм персонаж на Кафка – неясен, очертан от мистиката на инициалите, не от всекидневната простота на нарицателното. Да сведеш нещо до неговата алегорична стойност е изкуство – винаги съм могъл да го правя и структурната простота на света, която за другите е илюзия, за мен е просто булевардност. И все пак, Венци ме беше изментил отново, бях изгубил тренинг. За радост гласът му беше като звънецът на колело, като ромонът на спиците – веднага си припомних техниките, с които винаги успяваше да ме принизи, обърка и фрустрира. Например: гатанката никога не беше в неговите думи, а в моите собствени. Как работеше това? Венци задаваше правилните въпроси. Папагал? Огледало? Нямах нито едно от тези неща в кабинета си. Как ме беше подтикнал към птицата? Като повтаряше всичко, което кажех? Да, предполагам. Огледало? По същия начин – чрез огледални фрази. Негодникът. Но какво беше общото между папагал и огледало? Не, не общото – какво би видял папагалът, ако се погледнеше в огледалото? Разбира се, би замлъкнал. Няма по-стесняващо чувство от това да възприемаш личности, акценти, човешки облици, а накрая да видиш, че си стоиш все една и съща опърпана птица. Отворих указателя и пръстът ми подчерта: Къща за гости „Тихата птица“. Оставих Едуард Хопър и леленията на доцентката настрана. Нямаше пет минути и бях запалил колата.

         Венци ме посрещна предпазливо. Нощният пазач, индивид като излязъл от филм на Бергман, ме упъти към външно стълбище, което водеше до апартамента. Изкачих се, движейки крак след тежък крак, без да мисля за нищо – днес не беше ден, казах ви!

         Почуках на вратата.

         - Каква е паролата?

         - В ранните часове логиката все още спи. Всичко е възможно.

         - А в късните тя започва да сънува. Що за сънища ли ѝ се присънват?

         Вратата се открехна.

         - Да, що ли за сънища? – усмихна се Венци, но зъбите му бързешком се скриха. – Някой последва ли те?

         - Сигурно много хора. Как бих разбрал? Може някой във Франция да е бил по петите ми и да ме застигне след седем години.

         - Хуморът ти звучи пресъхнал. Прекарваш много време със студенти.

         - Толкова ли си личи?

         Влязох. Беше сумрачно, като в повест. Винаги съм смятал, че романите са по-скоро стъклени музеи, а повестите – мръсни страноприемници, родени от Дикенс. От друга страна, разказите са крайпътни дупки, в които пукаш гума или, по-зле, пропадаш стремглаво – няма нищо по-дълбоко от привидно плиткото.

         Венци очевидно беше станал или колекционер или обирджия. Помещението беше изпълнено с опаковани в хартия картини: лежаха върху мебелите, облегнати на стените, някои даже бяха хвърлени на пода – малки, големи, джобен размер, като някой Вермеер или икона. До камината стоеше огромно платно, почти увита за изпращане по пощата порта. Но имаше и покрити с намачкана хартия скулптури, немалко торби, от които по подобие на фонтан извираха книги. Точно бях влязъл, когато се чу шумолене, тътрене, мляскане, шушкане. Беше сякаш голяма трупа хлебарки е била в помещението досега, на богат банкет, и от куртоазия го е напуснала секунда преди аз да вляза, като в пиеса: те затварят вратата, аз отварям другата и публиката затаява дъх, защото знае как едва не сме се срещнали.

         И наистина, в дясно имаше друга врата, но мен на глупак трудно ме правят: да ходя да тършувам зад непознати врати не ми е по вкуса. Могат да крият всичко: данъчни служители, Истината, някоя бивша съпруга. Не, мерси. Видях как дръжката трепна леко, но може и да ми се е сторило. Както и да е – разцелувах Венци, почесахме бузи, втренчих се в него, сякаш беше въпросник на изпит.

         Венци беше бледо копие на себе си – изтънял, някак зле представен, като че ли на сутринта не се беше сглобил като хората. Приличаше на човек, претърпял лицева реконструкция. После си спомних, че усмивката беше събирателният фактор, който го правеше на човек – сега беше сериозен.

         - Бих те поканил да седнеш някъде, но всичко е заето… избери си някой Дали, някое Моне, чантата със седемдесетарската постмодерна литература не е никак неудобна, на нея закусих…

         Вдигнах вежди – не ми се седеше. Хемороидите ми имаха имена и не желаех да ги разбуждам.

         - Да не си обрал Ермитажа, Тейт?

         - А, относно това…

         „Относно това?“, казах си. Венци се облегна върху платно, означено с „Ротко“.

         - Кажи ми, чувал ли си теорията за самотния поглед?

         - Звучи ми като филм на Тарковски, от последните.

         - Доста е простичка. Не е за края на света, но е за края на изкуството. Което е може би едно и също – намръщи се.

         - Намирисва ми на лекция – казах, - поне ме черпи с нещо, преди да ме приспиш.

         Венци се почуди, отиде до камината и взе бутилка с прозрачна течност. Наля две чаши и ми подаде едната. Сръбнах: вече можех да изтърпя всичко, дори урок по социология.

         - Та, теорията – подканих го.

         - Теорията – започна той колебливо, като че ли думите бяха извънземни оръжия, с които боравеше с предпазливост, - теорията гласи следното: по някое време човешката цивилизация ще стигне до апогей, в който хората ще са виждали всеки вариант на всяко изображение, ще са чували всяка музикална комбинaция, ще са чели всяко възможно изречение. Поради това пренасищане, формата на изкуството ще стане невидимaза човеците, така както не виждаш носа си, въпреки че той е там.  

         - Чакай, стой – рекох, като кондуктор, к��йто си мисли, че може да спре влак само с вдигната ръка. – Това е нелепо. Означава, че художниците трябва да нарисуват всяко възможно изображение. Всеки вариант на човешко лице, на човешка ръка, женска гърда, на всеки предмет, животно, растение, които съществуват. Композиторите да напишат всяка мелодия, всяка комбинация от мелодии, да съчетаят всеки сбор от инструменти. Да не говорим за писателите като теб, по дяволите… Ясно ти е, че вариантите, сами по себе си, са безкрайни! Дори когато вселената изстине и черните дупки владеят пространството, композиторите ще продължат да вият нечувани досега текстури, писателите да пишат нови изречения, художниците да рисуват онова, което никое човешко око не е виждало…  

         - Тук грешиш – усмихна се Венци и се премести галантно, сякаш по режисьорска приумица, към един Лотрек. – Правиш класически фалш – един предмет не е себе си, а възприятието, което някой има за него. Говориш, сякаш можеш да извадиш човекът от мнението му, да махнеш логическите оператори от модалния аргумент. Моментът, в който някой първобитен наш събрат е нарисувал първото човешко лице върху стената на пещера с жарката боя на вкиснал плод, човешкото съзнание е започнало калкулация. Когато първата мелодия е била изтананикана, е започнала друга калкулация. Същото се е случило и с първословното изречение, с първата фраза. Сбраният вселенски компютър на цивилизацията има огромна сметателна мощ. В продължение на милиони години той пресява и пресява тези уж безкрайни варианти, докато тяхното изобилие не бъде изчерпано, тяхната новост не увехне за ума. Върхът на дистрибуцията можем да видим в музеите, в Лувъра, можем да го открием сред френските, английските, немските писатели, сред австрийските композитори. Това е един неизменно краен процес, който е дарил нас, хорицата, с това, което наричаме велико изкуство, и ни го е дарил като симптомен продукт на истинската цел на задачата.

         - Ще изиграя ролята на петокласника – която е?

         - Да завършим изчислението. Да разрешим проблема. Да стигнем до края!

         - Проблем? – намръщих се. – Изкуството не е проблем.

         - Но е! Всяко нещо е. Мозъците ни са създадени да виждат света като проблем, да се опитват да му намерят решение. Обичаме трудностите, препятствията, дори нещастията, които понякога наричаме приключения. Превръщаме всичко, дори безличното, несъществуващото,в структура, която можем да разрешим, която има финален вид. Създаваме нищо от нещото.

         Трябваше да седна. Сторих го върху сбирщина от класическа френска литература. Мадам Бовари беше най-неудобна.

         - Искаш да кажеш, че някак изведнъж, в цивилизационен мащаб, в 11:59 часа, всички по цял свят ще спрат да чуват музика? Някой ще пусне Стравински, ще пусне соната на Бах или кончерто на Моцарт и ще чуе… какво? Тишина?

         - Точно така.Описваш го по-добре от мен – подстрека го Венци.

         - И всички, например посетителите на някой Берлински музей, загледани в картина на Каспар Давид Фридрих, изведнъж ще се окажат сред зали с празни рамки?Всички картини на Ван Гог ще станат невидими? Думите на Джойс ще избледнеят? Кориците ще се обезсмислят, защото няма да крият нищо?

         - Точно така.

         Разсмях се.

         - Ех, Венци – рекох. – Пак си забъркал хубава гатанка. Този път не мога да разбера дали не е просто екстравагантна небивалица, безсмислица тип Гаргантюа и Пантрагрюел. Светът, лишен от изкуство. Какво още можеш да измислиш? Ще спрем ли да виждаме кафявите очи, задето са ни писнали от баналност? Или например стълбите – боже, цял живот гледам стълби, сигурно ще се претрепя на следващите, задето са станали невидими за мен!

         Венци ме изгледа с бурна тъга.  

         - За съжаление, приятелю, това е самата истина. Всъщност, това не е просто разговор между стари приятели. Викнах те тук, защото… е, това беше само увертюрата. Господа… - каза той с наведена глава, като че ли под тях имаше бункер с хора в очакване.

         Хората не излязоха от вратичка в пода, а от вратата в дясно. Бяха сухи, уморени мъже, които изпълниха стаята и някак изглеждаха по-вехти от мебелите и ламперията в нея. Носеха костюми, шлифери, облекло като за филмово погребение. Някои от тях не смееха да срещнат очите ми, други ме гледаха със страхопочитание, както се кланяш пред венеца на Иисус в Париж. И все пак, в тях имаше нещо общо, така както във всеки култ, орден или група за взаимопощ неизбежните общи черти излизат наяве по певчески начин. Всичките бяха творци – познах го по веселата мъка, която носеха върху лицата си.

         - Но какво става? – станах на крака.

         - Вече се случва – обясни Венци. – Тук, това малко, университетско градче на края на света, е единственото място, до което слепотата не е достигнала. Всъщност – погледна часовника си той, а след него останалите, като бавни негови двойници, сториха същото, - всъщност, докато говорихме, мисля, че и последният човек тук, последният дядка, последното току-що проглеждащо дете, са вече слепи и глухи. Книгите в библиотеките са с бели листове, рамките по стените не ограждат нищо, плочите, дисковете, касеткитеса тихи. Носът е невидим.

         - Венци – рекох спокойно, защото на луд не се вика, особено ако не е един, а са цял духов оркестър. – Радвам се, че си намерил съмишленици. Винаги съм се чудел какво е станало с теб. Не сме се чували от години. Но теорията ти… теорията ви е само една религиозна измислица. Според мен е израз на шовинизма, който всеки изкуствовед таи в себе си – само аз виждам стойностното, другите са един вид слепи, глухи и т.н. Всеки второразреден психолог би обърнал внимание на това. Сигурен съм съм, че светът си е на мястото, галериите са пълни с картини, книгите – с думи, с изречения, с иде��. Нещата не стават току-така. Изкуството не може просто да изчезне, защото сме му свикнали. Независимо за колко калкулации и световни компютри ми говориш…

         Венци приличаше на спокоен баща. Кимна на един смуглав мъж в негово ляво и той разкъса хартията около една малка картина – беше скучен пейзаж на Пол Сезан.

         - Признавам, не е нищо особено. Но все пак…

         - Нито един от нас не вижда тази картина. Нито един човек на света не би я видял – рече тихо Венци.

         - Но това е абсурдно! Аз я виждам. Нали аз я виждам! Дори да не лъжете, дори да сте с всичкия си…

         Мъжете се усмихнаха. Лицата им се изкривиха.

         - Да, ти я виждаш. В нашата теория има една вметка. Малка, но ключова. На света, смятахме, ще да има поне един човек, който не е част от уравнението. Един особняк, един самовглъбен глупак, един солипсист, мизантроп, един невероятен егоист, който през живота си не е виждал едно, едничко нещо освен себе си. И стигнахме до теб, приятелю. Наистина, заклевам се, според мен за теб светът не съществува, камо ли изкуството! Зърнеш ли го за пръв път, той ще е нов, новеничък, гол, без един грях, свеж, току-що изваден от вселенската, жежка фурна.

         - Но… но…

         Строполих се върху неудобната купчина книги. Оказа се, че Мадам Бовари никак не е лоша в сравнение с предишните романи на Флобер. Особняк? Солипсист? Егоист? Да, може би бях това. Може би бях изживял целия си живот бидейки точно тези няколко неща. Може би тези няколко думи бяха всичко нужно, за да ми направят полицейска скица, като на някой престъпник, та всеки да ме разпознае, всичко нужно, за да може някой в бъдещето да ползва чудата машина и тя да ме построи клетка по клетка.

         Наистина ли бях сляп за света? Сляп за страданието на съпругата ми, на любовницата ми, на майка ми, на студентите ми? Наистина ли виждах само себе си?

         Не участвах ли в уравнението?

         Не издържах – запалих си цигара. Нищо, че не беше ден.

         - Е, какво сега?

         Венци сложи ръка на рамото ми. Другите се скупчиха около мен, лицата им закриха мебелите и се превърнаха в такива.

         - Приятелю – каза ми той, - от един незнаен и безличен логик, от един прост професор, от един невзрачен идиот, ти се превърна в най-важния човек в човешката история.

         - Най-важния човек в човешката история – повторих с горчивина в устата.

         Бях запалил цигарата откъм филтъра. Думите на Венци бавно достигнаха до мен, преминаха някаква непреодолима до този миг бариера, всъщност бяха първите думи, които чувах през живота си. И те потвърждаваха това, което винаги бях знаел: моята безпрецедентна и очевидна специалност беше вселенски факт.

         Бях най-значимото същество, ходило някога по земята. Лицата, загледани в мен с детска надежда, го потвърждаваха.

[vasetovp]

В навечерието на празника ми се иска да припомня един от моите разкази по действителен случай

Рада

Настъпи лято 1873-то в българската престолнина Плиска, дето сега я назоваваха Абоба. Пашата изпрати човек да събере на мегдана всички млади девойки и да избере сред тях най-личните да му пожънат нивите. Майките провождаха щерките си спокойно, щото знаеха, че по време на работа ще бъдат пазени от заптиета и в края на жътвата ще получат добра плата, можеща и зестра да им стане. Тая година сред избраните бе и сирачето Рада. Умряха майка ѝ и татко ѝ, дорде беше деветгодишна и тя остана да се грижи за по-малките си братчета. По туй време грижата за сираците се падаше на църквата, та попът в село с каквото можеше – помагаше на девойката.

Хубавица беше Рада и много чорбаджийки се оглеждаха да я вземат за жена на синовете си, щото хем зестра щеше да има от църквата, хем беше много работна. Буйната ѝ тъмнокестенява коса се спускаше толкова надолу по гърба ѝ, че като речеше да сяда, трябваше да я отмахне встрани, да я не застъпи. Ама пуста ѝ коса непокорна, плитката все не я задържа и току изпод кърпата ще се подаде игриво кичурче. А очите ѝ като погледнеш, се чудиш синьото в тях на сърдито небе ли е, на бурна вода ли е. Уж сини, пък туй синьо преминава понявга в гълъбово сиво и само мъничко жълто, като зрял пшеничен клас, го развеселява. Туй, жълтичкото, блясваше догде работеха момите и пееха. А там, под шатрата в края на полето, беше полегнал пашата да ги гледа и да им се радва. До него стояха двамата му сина, ама млади нали са – не ги свърта на едно място. Току се мятаха на конете и препускаха край девойките. Разиграваха кончетата да покажат, че са станали веч мъже, мустаци са им избили.

Горещо беше станало по пладне и момите изправиха морни снаги, че то ден дълъг, а от тъмно са запревивали гръб. Студена водица чакаха да им донесат слугите на пашата. Замислила се бе Рада: как ли са децата вкъщи? Има ли кой да ги нахрани? Е, на – лятото напредваше, като трудна жена, кой щеше да прибере зърното на техните ниви? Дали Ангелчо ще накоси достатъчно люцерна за кравата? Разтревожила се беше девойката, без да усети, че се застоява по-дълго време права. Удар от камшик обаче, прекъсна грижите ѝ. Заптието, дето ги надзираваше, беше видяло, че е спряла да работи. Подир миг замахна за втори път, ала едно: „ спри!“ го застави да отпусне камшика. Свила се беше Рада, страх я беше да вдигне очи, но видя тънките черни крака на коня, спрял до нея. Дръжката на друг камшик се подпъхна под брадичката ѝ и я повдигна. Тогаз сините ѝ очи се кръстосаха с очите на най-големия син на пашата. Хубавец беше той, а майка му – българка, взета направо от полето преди години. От нея беше наследил той зелените като букова шума по Гергьовден очи.Отдавна бе подминал двайсет и пет лазарника. Жена бе имал, ала беше умряла. Колко му говорила майка му да вземе това или онова момиче, не рачил той, избрал войнилъка. По Цариград ходил, в много битки воювал, догде се върне по родните места. От тоя ден до края на лятото тръгнаха приказки, че големият син на пашата често навестява работничките, пита и разпитва чия щерка е Рада, та хората заоплаквали децата, че веднъж майка загубили, втори път без сестра ще останат. Спря момичето да пее, че се боеше какво ще стане с братчетата ѝ, ако турците я грабнат от полето. Накрай работата свърши, момите почнаха да се прибират с армагани: златна пара, чорапи и шарена кърпа. Най-работна сред тях бе Рада, заслужено пашата ѝ даде две жълтици.

На другия ден тя стана преди слънцето да нахрани кокошките, да премете двора, да си види градинката, че ѝ се беше затъжила душичката за цветята. Едва откъсна от здравеца и мушкатата и си върза дъхава китчица, и чу конски тропот, а над оградата се подаде главата на сина на пашата. Уплаши се девойката. Намислила бе днес да ходи на лозето да види ранното грозде почнало ли е да се избистря, през бостана да мине след туй да нагледа тиквите, щото зима се задава. Една каруца царевичак трябва да нареже и напълни, да има кравата да яде от него дълго време. Добре, че нахалният мина и замина, ама вече приказки шетат из Абоба, а работата не чака. Взе децата, впрегна магарето и хайде на полето. Няма да спират днеска, довечера като се върнат ще ги накара да изпият по едно сурово яйце, да не лягат гладни. Кога заспят, ще свари чорбица от лапад да има за утре. И кашичка от царевично брашно може да завърти, само да не ги заболят стомасите, че зърното е още прясно. Не постига сирене за качамак, пък и мляко…деца нали са, не мож ги спря да го изпият. Растат сега и все са гладни! Бързаше Рада повече работа да отхвърли, кога чу познат глас зад гърба си:

– Радо, Радке ма! – провикна се комшията ѝ, чорбаджи Иван.

– Кажи, бачо Иване.

– Попът поръча веднага да идеш при него. Децата ще се приберат с магарето, ти тръгвай с мене!

– Що са сторили тез разбойници, че ме вика попът?

– Не зная, той сам ще ти рече.

Тъй и стана, попът почна издалеко:

– Слушай, чедо. Ти вече порасна, стана мома хубава. Туй лято добра плата ти даде пашата, да помислим вече да те задомим.

– Ами децата, дядо попе? Кой ще ме вземе мене с толкоз гърла отподире ми?

– Не бързай, Радке! Друго искам да ти кажа. Догде си държала сърп на пашовата нива, те харесал единият от синовете му. Идва при мен, пита, разпитва. Чувам: над дувара ти врат протягал. Ще те грабне поганецът и ни децата ще видиш, ни те ще чуят за тебе. Днеска идва при мен и ми вика: „ Папаз, скоро на гости ще ви додем. Баница и кааве да направи Радка!“ Не каза кога ще дойдат, ама с чорбаджи Ивана мислим да вземем да те пратим в манастир. Децата ще гледаме, догде ти намерим жених, дето ще гледа и тебе, и тях. Искаха те чорбаджийките, но ги е страх сега, че пашата може имотеца да им вземе, ако му застанат насреща. Приготви се, чедо! Утре на ранина ще тръгнете. Клисарят ще те закара до женския манастир в Плевен. Не бой се, не ще си първата там,спасена от нечисти ръце. Ще постоиш година- две и кога ти намерим мъж и те венчаем, ще се върнеш.

– Ами децата?

– За тях не бери грижа! Гладни и жадни няма да ходят.

Напълни се с тъжба Радиното сърце. Умисли се тя как ще остави милите си братчета. Прибра се вкъщи за последно да им сготви. Готви и плаче душата ѝ, че дали ще ги види пак, само бог знае. Не усети кога се е стъмнило. Децата, гледайки че кака им плаче, и те се свили в кьошето и не смеят да гъкнат. Застрои Рада чорбата, а на портата някой задумка. Бърже нахълта клисарят и ѝ викна:

– Лягай на земята, Радке!

Отподире му влезе оправната стрина Веса, чорбаджи Ивановата жена, разстла рогозка на пода и накара стреснатото момиче да легне върху нея. Изведнъж няколко ръце завъртяха рогозката, навиха я и я оставиха до стената. Сложиха възглавници и черги връз нея. Увита вътре, Рада не смееше да мръдне, ала чу гласовете на неколцина жени и мъже от селото. Подир малко влезнаха пашата и синът му. След тях плахо (да ги не разсърдят) ситнеха попът и чорбаджи Иван. Подбра децата Веса и се изнизаха от одаята.

Пашата се огледа и току се отпусна на възглавниците връз рогозката. Почна да прехвърля зърната на броеницата си, дишайки тежко като запъхтян глиган. Бая беше дебел и като речеше да вдиша, сякаш върбова свирка е глътнал и му е заседнала я в гърлото, я в търбуха…свири ли, свири. Като издиша пак тъй, но по-тънко. Издиша той, погледна поповата брада и рече:

– Дей момата, папаз? Ти знаеш, гледам да няма лошо между нас и вас. Моят син, толкоз години го чакам да си избере жена, на таз паднал погледът му. Дей момата да я видя?

– Аго, бащице наш, дотегнало ѝ да гледа дребни дечица, избягала … – смутолеви попът, закърши ръце и побърза да ги скрие в гънките на черното си расо. Сутринта станала, облякла се, китка накичила, на лозето отишла с децата. Разпрегнала магарето и ги пратила да търсят ранозрейки. Братчетата ѝ, докато се усетят, видели я отдалеко, качила се на каруца и нейде къде Калугерица и Кюлевча гледали пушека подир нея. Дойдоха милинките, плачат. То затуй сме се събрали с жените тука да видим какво да правим. Ратайчета по къщята ще ги разпратим, да не ходят гладни. Да рече кака им да се върне, ще зема аз един бой да ѝ хвърля…

– Папаз, лъжеш ме!

– Не те лъжа бе, аго. Е, на, проверете цяло село, ако искате!

Пашовият син побесня и изхвърча от одаята. Спусна се кучето да го лае, пък той тъй го срита, че горкото живото изпусна едно „ квик, квик..“ и повече не мръдна. Тръгнаха заптиета от къща на къща и при Тина сакатата даже влезнаха. Нийде не найдоха Рада. А пашата поиска да яде топла баница и кафе каймаклия, че и ланска сланина с червен пипер. Носеха му жените и затулваха лица в ниско спуснатите шамии, да го не ядосат нещо. Две тави с баница изяде той и зачака печено агънце да му донесат. Върна се синът му – същи облак буреносен, с поглед те убива – заръча да търкат коня му да не настине, че беше цял в пяна от препускане из село. Седна той до баща си на рогозката и почна да яде. Добре, че не мръдна девойката, инак лошо, ще запалят турците селото, всинца ще изколят. Най-подир станаха нахранени, напоени, ала сърдити да си ходят.

– Лъжеш,папаз! Лъжеш, гяур! – изсъска пашовият син и замахна с камшика. Ятаган, ако беше наместо камшик, от горе до долу щеше да разсече попа.

– Не те лъжа, аго! Избягала, не ѝ се гледат дребни дечица– почти в несвяст повтаряше попът.

По месечина натовариха на една волска каруца рогозката ведно с Рада, притуриха някоя и друга скъсана черга и сено и клисарят тръгна със заръката чак кога подминат Дряновската обител да се покаже девойчето, че ако ги хванат ни него ще пожалят, ни нея, на кол ще ги побият. Няколко дни и нощи от църква на църква пътуваха, догде стигнаха манастира в Плевенско. Игуменката, висока, суха жена със студен поглед, отвори портата, изгледа Рада и придружителя ѝ и попита:

– Как се казваш, моме?

– Рада – притесни се девойката под студените очи на игуменката.

През това време клисарят разглоби едното колело на волската каруца, извади от главината писмо, дето попът бе написал, и го подаде на монахинята. Прочете го тя, стисна зъби и обръщайки се към клисаря нареди:

– Момата да влиза! За нея грижа не бери, след две години ще я върнем. Ти изчакай да ти дадат ядене и се връщай обратно, там, от где си дошъл!

Затръшна се дъбовата порта след Радка, но две думи още отекваха в ушите ѝ: „Две години“. До тогаз Ангелчо момък ще стане, Неделчо на училище ще тръгне. Дали ще ги види пак?

– Върви, чедо! – каза игуменката – Пустите поганци нямат насита, но тук ще си на сигурно място.

Събраха се монахините, съблякоха я, опощиха косата ѝ за въшки, нови дрехи ѝ дадоха да облече. Игуменкатаповдигнабрадичкатанасконфузенотомомичеи потъна в дълбините на очите ѝ. Сърдита и властна изглеждаше тая жена, всички я слушаха, ала Рада откри в очите ѝ майчина нежност.

– Искаш ли учителка да бъдеш, като дойде време да се върнеш на село? –предложи ѝ строгата – На науки да те научим, да бродираш и да готвиш вкусно – искаш ли?

– Искам – съгласи се Радка. Как да не искаше?! Орисана да оре и сее в грижа за братчетата си, тя и не помисляше да ходи на училище. Момчурляците да учат, на тях се полага да знаят. Малко бяха момичетата в село, дето ходеха на училище, не ги пускаха бащите им и те, невежите, си седяха у дома и помагаха в шетнята. А тя, ако можеше, как само щеше да учи! Покрай Ангелчо бе научила буквите и вечер, кога посвършеше работата, четеше Евангелието, останало от майка ѝ.

Една от монахините улови ръката ѝ и я заведе в стая с пет момичета. Обиколиха я те и взеха да я разпитват коя е, от де е, как е попаднала в манастира, монахиня ли ще става. Разказваше им тя и на свой ред също ги питаше. Всяка си имаше своя си мъка.

Тъмнооката Илена турците бяха грабнали от полето, догде работела с бате си. От съседните ниви обаче, мъжете се втурнали, заколили насилниците, а нея скрили в дупка в лозята. Крили я, дорде месецът станал сърп. В тъмнината я натоварили в купа сено и право в манастира. Не знаели монахините, че в сеното момиче се крие, та седем дена минали, дорде една монахиня не я намерила.

На Тана пък, дето имаше бузи от праскови по-сладки, чичо ѝ решил да я кара на пазар на роби, че му дотежало хлебец да ѝ дава. Научили се попът и даскалът от Трявна, пресрещнали го, хвърлили му трийсет пиринчени пари на земята и Юда го нарекли. Взели девойката и право в манастира.

Всяко от момичетата в манастира история си имаше от тъжна, по-тъжна, от чудата, по-чудата. Все поп и даскал, рядко чорбаджия, се намесвали да спасят честта и душата моминска. От тия млади и чисти души само Рада и Райна от китното градче Елена нямаше да се замонашват. Сприятелиха се двете и неразделни станаха. От една година Райнето четеше и за учителка се подготвяше. Жених ѝ бяха намерили в родния край и тя хем учеше, хем чеиз стягаше. Тъгуваше, търпение нямаше милата да се върне, на гроба на майка си да иде, че не можа тя майка си да зарови и мислите ѝ все се завръщаха в най- зловещия ден от живота ѝ.Баща ѝ го бяха затрили още, догде беше малка. Само с майка си и Неделка живееха. Станали една неделя да се приготвят за черква, но кога отишли да нахранят козите, чули нещо да мяучи. Разтърсили се и непозната жена намерили. Рожба добила в сеното и умряла. Пък детенцето синьо, посиняло. Неделя го нарекли и къде с козе млекце, къде с кърма от една комшийка, отгледали го. Така и не разбрали коя е майка му, от де е дошла и защо не е почукала на вратата, ами в сеното като добиче е родила. Пораснаха двете с Неделя като сестрички, но него ден сама я оставиха вкъщи. Рече ѝ майка ѝ: „ я, Недельо, остани да набереш коприва, чорба да сготвиш! Ний, с кака ти, набързо ще идем в гората за диви круши, крушовица да сварим, и ще се върнем.“ Но ни Райнето се върна, ни майка ѝ. Кога се появиха онез поганци и взеха да тъпчат около тях с конете, Райнината майчица викна: „ Бягай, чедо, колкот сила имаш! Вдън гори се скрий и назад не поглеждай!“ Свали си кърпата родната ѝ, тежката ѝ коса да се види, та догде я гледат турците, щерка ѝ да се измъкне. Побягна Райна, бяга, бяга, сърце ѝ в гърло се качи. Скри се зад камък на баира и оттам гледа как се гаврят турците с майка ѝ. Хапеше ръка и плачеше мълком, да я не чуят, че хванеха ли я нахалост щеше да иде майчината саможертва. Видя как Уста Добри дебнешком се появи в гръб на турците и един по един гърла им преряза. Оправи дрехите на майка ѝ, дето беше издъхнала, и се огледа. Едва тогаз Райна се изправи из зад канарата. Храбрият мъж я доведе тука, приказва с игуменката и я приютиха. Със сълзи поливаше тя китка здравец и му говореше:

– Здравче ле, здравче дъхаво, на гроба на мойта майчица ще те засея, да носиш здравче синовната ми обич.

Догде бе хапала едната си ръка зад канарата, с другата бе отскубнала тоя здравец ведно с корените и кога я взеха в манастира, монахините видяха, че китка държи. Зася го там и чакаше да дойде времето да насади от него на майчиния си гроб. Зеленееше здравецът, а годината се завъртя. Дойде годеникът да я вземе и дарове на монахините донесе. Мислеха в нейната къща с Неделя да живеят и Райна поръча Уста Добри за кум да поканят. Разделиха се двете приятелки. Не мина месец и майката игуменка повика Рада. Кога девойката влезе при нея, ѝ даде дрехи на монахиня и ѝ рече, че ще излязат. Дошъл бил някой отдалеч, дето иска да я види, но в друго село ще го срещнат. Спряха в един хан двете жени, влязоха и помолиха стая да им приготвят и храна да им занесат там. Качиха се в стаята и подир малко при тях влязоха двама мъже. В пълния, червендалест мъж Радка позна чорбаджи Иван, а младият, строен мъж до него беше Ангелчо, братчето ѝ. Посегна да го прегърне тя, но се спря. Ами ако се беше объркала? Уж е той, пък възмъжал, с едни широки плещи, да се скриеш от целия свят в тях… Не се стърпя Ангелчо, рече ѝ едно „ како“ и се спусна да я прегърне. Крепко се прегърнаха братът и сестрата, па заплакаха от радост. Не можеше да му се нарадва Рада и не спираше да го пита и разпитва какво се случва у дома им. Покашля се чорбаджията, та я прекъсна:

– Радке, две години минаха, чедо, пустият му турчин не престава да обикаля. В началото ката ден идваше, питаше и разпитваше къде си, що си, на кого си пристанала. Всички в село тъй мислят, че си пристанала някому. Та затуй жених ти намерихме. Не е от наше село, Желю му думат. В сел�� Александрово живее, на стрина ти Веса е рода. Добър човек е, чедо, не бой се! Ходихме да го видим сърцат ли е, какъв е.

– Какъв е, бачо Иване?

– Кротък е, но сърце на хайдутин има, да знаеш! Як балканджия! С брадвата може хурка да ти направи. Одобри го попът и даде благословия да се вземете. Ще поживеете някоя и друга година там, в Балкана, до Елена е близко, пък кога се сдобиете с челяд, ако искате, елате си. Ще дойде майка му на Димитровден да те види, да се не срамиш, чедо! Я каква хубавица си станала! Ако те одобри старата, и Желю ще дойде. Дано, кога се видите, да се аресате!

– Харно! – съгласи се девойката.

– Вашта къща Ангелчо я постегна. Една година ратайче на пашата беше, овцете му пасе, та пашата го изпрати с четири овце. Сега десет агънца си имате. Имат децата какво да ядат, еле и стрина ти Веса и аз не ги оставяме.

– Вярно – допълни Ангелчо – Благодарни сме, че не ни оставихте с попа. Стрина Веса каквото на свойте деца на масата сложи, от същото и на нас носеше. Бивало е да ни нахока, да ни поучи къщи да градим и за тебе зестра да стегнем. Да знаеш, како, решил съм на Ябълковата градина напролет къща да почна да строя. Време ми е.

– И по моми се заглежда вече наш Ангелчо. Затуй къща му се ще да прави.

– Ох, на кака ергенина! – прегърна го отново Рада.

Не останаха дълго мъжете, станаха да си ходят, да не трошат излишни пари. Остана замислена след тях девойката. От унеса я извади игуменката:

– Що мислиш, Радке?

– Спокойно ми е в манастира, майко. Хем ми се ще сред хората да ида, хем ме е страх, че непознат човек мъж ще ми бъде. На Димитровден свекърва на сгледа ще ми идва.

– Не се страхувай, Раде! С всяка свекърва и етърва можеш да се разбереш. Пък ако не ти хареса момъкът, ще останеш в манастира, колкото искаш. По-младите от тебе ще учиш на науки.

Цъфнаха димитровчетата в манастирския двор. Мина и замина празникът, повлече крак, та след него дойде възпълничка, червендалеста женица. Не обърна внимание на думите колко знания има Рада, как умее да чете и смята, че и да свири, но виж ръкоделията, дето момичето си бе приготвило за чеиз, ѝ харесаха. Очите ѝ останаха в копринената, извезана по краищата кърпа за глава и поръча на бъдещата си снаха да я сложи на сватбата. На другата неделя дойде синът ѝ – нисък, набит, камък да стисне, вода ще изкара. Застана пред девойката, зачерви се лицето му, ушите, та чак вратът му. Да го щипнеш, кръв ще потече. Гледаше Радка и накрая ѝ рече:

– Щеш ли ме вземеш, Радо моме? Аз науки не съм учил, ама гладна няма да те оставя. Имот много нямам, но ръцете ми са силни. Ще събера имот за тебе, къща ще ти направя.

Замълча момичето, харесаха ѝ решителността и точните думи. Не си губеше времето тоя балканджия празни приказки да говори.

– Добре – отвърна тя – Но не бързай с къщата! Аз Плиска си обичам, там имот имам с братчетата си. Ако искаш, някой ден там къща да градим.

– Както кажеш, тъй ще направим. Чорбаджи Иван и стрина Веса казаха с челяд да идем, че турчинът не се е отказал още.

Не им бяха потребни повече думи, разбраха се и Рада изпрати бъдещия си стопанин. Игуменката писа писмо на Райнето да ѝ каже, че скоро ще бъдат една до друга, та ако може да я подкрепи, но отговор не дойде. Полетяха следващите дни като ято птици, по-бързо, отколкото на девойката ѝ се искаше. Мислеше си тя как ще влезе в чужди дом нов живот да гради. Кога идва Желю, не го попита колко хора са в къщата, други снахи има ли. С него беше бъдещият ѝ свекър, но от устата му дума не излезе, само ръката си подаде да я целуне Рада. Навярно я беше одобрил нямо. И свекърва си видя, ала дали щеше да я обикне тая жена или мащеха щеѝ стане, не се знаеше. Туй незнание тровеше моминската душа. Хубаво беше, че на стрина Веса са рода, че тя повече от майка беше за нея и за момчетата. Дружки бяха с майка ѝ едно време и Веса дума беше дала да се грижи за децата. Удържала си беше на думата.

Отмина Иванов ден и Радка започна да подрежда сандъка с чеиза си. Решили бяха старите сватбата на Тодоров ден да се вдигне, че сетне почва усилната работа на полето и още две работни ръце щяха да са добре дошли. Сбогува се девойката с игуменката и с монахините. Каза си тя: „ Хайде, Боже, ти напред, аз след Тебе!“ и си тръгна от манастира с чорбаджи Иван, Ангелчо, стрина Веса и още един непознат мъж. Добри му казваха. Та тоз Добри щеше да ги заведе до село Крамолин, там да преспят, на сутринта да облекат Рада в булчина премяна и да я водят в църквата в Александрово. Стигнаха селото и Добри ги поведе към хубава, голяма къща. Едва се отвори портата ѝ, и Рада се озова в прегръдките на Райнето. Не можеха да се нарадват една на друга дружките, затуй Райна издума:

– Да влизат гостите, Добри, аз Радка ще си видя!

Поведе я тя към горния кат на къщата и ѝ заразказва.

– Получих писмото, Радке. Затуй Добри, мъжът ми, отиде до манастира и се разбра с игуменката да те вземе преди сватбата, да преспите у дома и да си те приготвя аз за млада невеста. Знаят го Добри в цялата околия, той ще те предаде на мъжа ти. Закрилник ще ти е!

– Ама как тъй, Райне? Какво стана с твоят годеник?

– Не ме щяха там, Раде. Казах, че искам Уста Добри да ми кумува, свекърва ми се разсърдила, разлютила се и кога ме заведоха, не ме пусна да вляза. Не щяла тя снаха, дето преди праг да прекрачи, се разпорежда. Прибра ме тогаз една съседка при себе си. В Елена мислех да се прибирам посрамена, ала с утрото дойде и Добри. Научил се той какво е станало и дошъл. Влезе, говори нещо с леля Мина, дето ме прибра, извикаха ме и Мина току ме пита: „ Райне, не ти било късмет в наше село да бъдеш, ама на, Добри веднъж от поганците те спасил, втори път от нашите иска да те спаси. Съгласна ли си мъж да ти бъде?“

– Какво ѝ отвърна, Райне? Виждам, рачила си.

– Дигнах очи, Раде, погледнах Добри и вече си знаех, че до гроб ще съм с него. Преди година се беше споминала жена му, с две дребни дечица го оставила. Майка им станах и наше си добихме. Ще го видиш сетне. Гледа ме мъжът ми и дорде е с мен, от нищо не ме е страх. Дано и твоят жених сърцат като него се случи!

– Дано!

Заловиха се подир малко двете млади жени софрата да сложат. Та като заизважда Райнето то баници, то попска яхния, като за най-отбрани гости. И от бута наряза, и в пръстени паници вино наля. Посръбнаха си гостите, развеселиха се. Стрина Веса и тя руйното винце опита, направи главата и запя „ Как се млада мома с рода прощава”. Радваше се жената, че утре Радка невеста ще стане, пък скоро и в село ще се върне. Няма вече две къщи да върти, че тежко ѝ идва и у дома, и у Радини да шета. Огледала се бе за снаха да я вземе, ама как да рискува животите на син си и на Радка. Ако пашовият син разбере, и двамата ще затрие. Затуй лесно склони на Желю да я дадат. Чувала бе, че е оправен и навярно с него момичето щеше да добрува. Ха, дано път един към друг намерят и челяд да си завъдят! – си думаше тя, доде винцето я сгряваше.Хапнаха, пийнаха, легнаха и утихна къщата.

По тъмно стана Райна вода да стопли. Повика дружката си да се изкъпе, та я облече с везана риза и нова тъкана носия. Такива Рада не беше виждала, че в Абоба жените все черни носеха. Райнето обаче, с бяло вълнено сукманче я премени, копринено коланче ѝ върза. Кога я видя стрина Веса, извади златна пендара, на червен конец вързана.

– Вземи, Раде, таз пара за теб я бях скътала! Снаха исках да ми станеш. За Станчо исках да те взема, копнеех „мамо“ да ми кажеш, ама не било писано.

– От тоя ден майка ще ми бъдеш и майка ще ти казвам – издума Рада, наведе се и целуна ръка на старата жена.

Пристъпи към нея и чорбаджи Иван, подаде ѝ сребърни пафти и усмихнат каза:

– Вземи, чедо, много си ни помагала, пари не сме ти давали. Туй от мене! Сложи тез пафти на коланчето, да се знае, че чорбаджи Иван дъщеря няма, ама дъщеря жени днеска, да ме споменуваш, чедо!

– Сполай, бачо Иване! И ти кат бащица си ми бил, и баща ще ми бъдеш!

Последен с дар я дарува Ангелчо.

– Како, аз злато и сребро нямам да ти дам, ама на тоз рог, от наш овен съм го взел! Под сукмана си го тури! Вътре нож съм сложил. Ако отнейде се появи пашовият син, не му мисли много, с ножа да се защитиш, да го погубиш, сестро!

Тъй тръгна Рада към село Александрово, с много дарове и с хора, дето много я обичаха. Трепваше обаче, неясен страх в сърцето ѝ дали там, дето отива, ще я обичат, както тия, дето я изпращат, или като на Райнето вратата ще ѝ затръшнат. Навярно колелото на съдбата се завъртя в правилната посока, та и животът ѝ хубаво се нареди. Добре я срещнаха в Желювото село, с обич я приеха в новия ѝ дом, а женихът ѝ от радост и гордост щеше да се пръсне, щото жена му скоро след венчавката почна да учителства в школото. Хем пари привнасяше в дома с труда си, хем на четмо и писмо учеше децата, та всички в село я уважаваха. Подир година Рада доби момиче. Кръсти го Пенка – свекърва си поднови с благодарност, че я имаше като своя щерка. Но и тъжба си имаше младата невеста за Абоба, теглеше я сърцето към нея неспирно. Подир година Ангелчо се ожени и дойде с младата си булка на гости на кака си, та ѝ разказа как пашовият син също се оженил и син му се родил даже. Рече ѝ да не бърза с връщането назад, щото беше дочул, че въстание се готви. Пропукаше ли пушка и ножът нямаше да седи мирно, та по-добре в Балкана да останели. Да минело лошото, тогаз и път щял да се отвори. Рада послуша малкия си брат и видя камъните на старата престолнина едва кога Пенка навърши осем години. Освободена ги срещна Абоба и толкоз се хареса на Желю, че останаха в нея до края на дните си.

Из " Писано с огън", Ивелина Радионова

[millenniumwalker]

-И едно нещо ще ти кажа, моето момче. - Старият мъж запали дървената си лула и гъст дим се застели над него. - Всички се връщат. Без значение как са си тръгнали, колко обидни думи са ти изрекли и какво са излъгали, за да си продължиш по пътя. Всички. Все някога. Се връщат. - Той дръпна силно от края на лулата и тютюнът се обагри в малко пламъче. - И не е твоя работа да питаш какво са правили, с кого са били и колко хубаво им е било. Щом са се доближили отново до теб, нищо друго не е от значение. Защото всички се връщат. Помни ми думите. - Старецът приглади гладки избръснатата си брадичка и зелените му очи се изостриха. - Но не разчитай само на това! Щото те ще се потърсят, но ако ти си тлееш на същото място, където са те оставили, без да си мръднал и метър, закостенял в черупката и скръбта си, то тогава не очаквай да се задържат при теб. - Той отпи от мартинито си. - Движи се, танцувай, живей! Само така ще си сигурен, че щастието няма да те подмине отново. А то е божа работа. Дали ще се случи или не. 50 на 50. Защото хората се променят. Сега не те искат. Ми нормално е, всички постоянно се разминаваме. Ама утре може да те поискат. Нещо да им е прещракало и да си спомнят, че си ги обичал и си искал да им дадеш всичко. Та ще те потърсят. И ако не си си останал в дупката от самосъжаление, а си се взел в ръце, то тогава може нещата да ви се получат. Защото от мен да знаеш, всички се връщат.

М.М.

17.05.2023

[vprki]

Критичен поглед: За Вихрони Попнеделев стилът е като дишането

„Ескизи“ е озаглавена изложбата на проф. Вихрони Попнеделев в галерия „Интро“. Неуморният и експресивен живописец показва 31 творби – голи женски тела – повечето от които малък формат рисунки с туш или с молив; можем да видим и по-голям формат работи в смесена техника – масло и пастел. Написа за „въпреки.com” изкуствоведката Андреа-Филипа Зидарова.

Безспорен акцент в изложбата е единственият автопортрет (също с туш), изпълнен с така характерната за него (само)ирония.

Темата, несъмнено, е любима за художника, характерен с впечатляващите си женски портрети – без значение дали са черно-бели рисунки или живопис, образи на модели или пък измислени. Макар в много случаи рисунката да е предварителна стъпка, да е първоначалната идея, преди тя да бъде усъвършенствана, да е в основата на нещо по-голямо, при Вихрони Попнеделев „минималистичните��� голи тела, рисувани с туш, сякаш на един дъх, с едно движение, изглеждат като абсолютно завършени, самостоятелни произведения.

 Авторът сам признава, че според него напоследък вече все по-рядко можем да видим художници, занимаващи се сериозно с рисунка. Тези свои творби Попнеделев създава с китайска четка, за която казва, че трябва да се държи възможно най-внимателно, прецизно и близко, а не в края на дръжката. За него линията е философия, не самоцел. Любовта му към културата и хората на Китай е многогодишна и взаимна – Вихрони споделя, че експресивността му и, въобще, начинът му на работа  се струват много близки на китайските студенти, на които има радостта да преподава по време на няколко свои пътувания до страната. Впечатленията си от там художникът показва в своя изложба в галерия „Контраст“ през 2020 г., около месец преди светът да се „затвори“ заради Ковид-19. По този повод тогава той казва: „Аз обичам да рисувам където и да е, не се притеснявам от смяната на обстановката или от това, че ме гледат 20, 50 или 100 човека – напълно се потапям в работата си. Но трябваше малко да притъпя агресивността си – големите четки, дивата, силна музика наоколо... Там природата те кара да бъдеш някак по-потопен в нея.“

Но да се върнем на настоящата изложба в „Интро“ и на темата за рисунката и за магията около нея – това, че тя може да стои самостоятелно и завършено, но може да представлява и само подготовка, загрявка. Вихрони споделя, че съветва студентите си да правят по много (20-30, по негови думи) предварителни рисунки преди да започнат маслена картина – портрет, голо тяло – докато моделът „загрее“ и се отпусне. „Това си е тактика“, казва той. Художникът споменава и  забележителния художник Иван Кирков, за когото се знае, че също е имал навика винаги да прави предварителни рисунки, дори когато е работел абстрактна живопис (което всъщност въобще не е толкова странно). Навярно разликата тогава е, че при тях фокусът е по-скоро върху цвета, а не върху образите, както е във фигуративната живопис.

Галеристът Валентин Щинков

Експозицията в „Интро“ е и по някакъв начин много контрастна, полюсна. В нея можем да забележим противопоставяне между цветното и черно-бялото, между малкия и големия формат, между изчистената линия и мазката, между елегантното, приглушеното, минималистичното и подробното, детайлното, цветното, избухващото, експресивното. При Вихрони Попнеделев винаги има изключително богатство на изразни средства. Той винаги действа толкова зареждащо – и на публиката (познати и непознати), и на колегите си. В тази връзка авторът казва: „Аз не работя, защото такъв ми е стилът, няма нарочно да се опитвам да го поддържам цял живот... Винаги съм казвал, че стилът е като дишането. Това, което усещам – това искам да направя и го правя. Защото съм свободен човек. И свободен художник.“

Вержиния Маркарова и Вихрони Попнеделев

Споделя, че е най-щастлив, когато негови колеги му признават, че след като видят негова изложба изпитват желанието веднага да отидат да рисуват. Както и че харесва натюрморта, но голите тела го влекат много повече. Макар да е така категоричен и агресивен с цвета, за сметка на това при еротиката има съвсем различен подход. Неговите голи тела са ефирни, някак срамежливи, винаги разкриващи фината и деликатна същност на женската красота. Рисунката на голо тяло малко или много е нещо интимно, лично, нещо, което често въобще не вижда светлината на деня и остава прибрано и забравено в ателието, а в настоящата изложба авторът сам решава да повдигне завесата и да разкрие тази част от света на художника, като даже я превръща във фокус, в акцент, в основна тема.

Рисунката е един вид възможността да влезем в кухнята на твореца, да видим първоначалния му инстинкт; чрез нея, разбира се, може да се види и колко добър е един художник. В живописта на Вихрони пък се усеща желанието за живот, виталност, настроение, страст. Настоящата експозиция в „Интро“ обаче доказва, че същото може да бъде постигнато и с много по-малко изразни средства – чрез рисунката, която тук стои паралелно, наравно с цветните работи.

Изложбата „Ескизи“, която продължава до 14 април представлява още един връх в творчеството на Вихрони Попнеделев.

Текст: Андреа-Филипа Зидарова

Снимки: Стефан Марков

P.S. на „въпреки.com”: В годините сме писали по различни поводи за Вихрони Попнеделев. Но сега само припомняме, че той е част от групата художници, свързани с приятелство и близки професионални връзки с художник от ранга на проф. Иван Кирков. Галеристът на Интро Валентин Щинков в началото на годината каза за нас: „Миналата година на същия ден, Ивановден, обещах да направим тази изложба и да я правим винаги всяка година в памет на Иван Кирков.“  „Свободна зона - Джаз“ бе продължение на експозицията, представена в галерия „Интро“ през януари 2022 г., по повод 90 години от рождението на художника.

Валентин Щинков

И продължи: „Разбрахме се догодина да бъде „Голо тяло“. Такава ми идеята. След това ще бъде „Пейзажът и морето“ и т.н. Аз тогава казах, че докато я има тази галерия, винаги януари месец ще бъде запазена за Иван Кирков. Трябва да знаем, че не започваме от нулата. Той е нашият жалон, макар че думата не е най-добрата. Той е пътеводната светлина в живота, поне, на мен и на всичко хора около мен, които са тук.“

[russianjw]

РОССИЯ

Кассация не изменила приговор за веру четырем Свидетелям Иеговы из Приморья, в том числе женщине с инвалидностью

17 октября 2023 г. Приморский край

16 октября 2023 года Девятый кассационный суд общей юрисдикции оставил без изменений приговор верующим из Спасска-Дальнего. Дмитрий Малеваный, Алексей Трофимов, и Ольга Панюта продолжат отбывать наказание в колонии, а Ольга Опалева — условный срок.

Все четверо считают, что осуждены лишь за то, что являются Свидетелями Иеговы. Суд назначил Малеваному, Трофимову и Панюте от 4,5 до 7 лет колонии. Опалева, которая во время судебного разбирательства перенесла инсульт, получила 5 лет условно. Позже апелляция незначительно сократила сроки наказания.

Еще в 2018 году Правительство РФ в ответ на требования Совета ООН по правам человека выразило свою официальную позицию в отношении Свидетелей Иеговы: «Сам по себе запрет деятельности организации „Свидетели Иеговы" не означает ограничения права на свободу вероисповедания ее сторонников, которые по-прежнему имеют право на отправление своих религиозных обрядов при условии, если форма такого отправления не противоречит нормам российского законодательства». Несмотря на это, верующих по всей стране продолжают признавать виновными в экстремизме за мирную религиозную практику.

Дело Малеваного и др. в Спасске-Дальнем

Краткая история дела

Осенью 2018 года в Спасске-Дальнем прошли обыски у преподавателя программирования Дмитрия Малеваного, начальника котельной Алексея Трофимова, пенсионерок Ольги Панюты и Ольги Опалевой. Причиной преследования мирных граждан послужила их вера в Бога Иегову. Верующих обвинили в организации деятельности экстремистской организации и вовлечении в нее других лиц. Обвинение строилось на показаниях секретных свидетелей «Сидоровой» и «Ивановой», которые следили за верующими по заданию ФСБ. Накануне обыска у Ольги Опалевой произошел инфаркт, а позднее, по дороге в суд, — инсульт. Четверо верующих провели год под домашним арестом, а с ноября 2019 года находились под подпиской о невыезде. В декабре 2019 года уголовное дело было передано в суд. В феврале 2023 года верующим был вынесен приговор: Дмитрию Малеваному дали 7 лет колонии, Алексею Трофимову — 6,5 лет колонии, Ольге Панюте — 4,5 года колонии, а Ольге Опалевой — 5 лет условно. Апелляционный суд сократил каждый из этих сроков на два месяца.

Сводка по делу

Регион:

Приморский край

Населенный пункт:

Спасск-Дальний

В чем подозревается:

по версии следствия, незаконно организовал на территории г. Спасска-Дальнего деятельность религиозной организации Свидетелей Иеговы (со ссылкой на решение Верховного суда РФ о ликвидации всех 396 зарегистрированных организаций Свидетелей Иеговы)

Номер уголовного дела:

11802050020000065

Возбуждено:

12 ноября 2018 г.

Текущая стадия дела:

приговор вступил в силу

Расслед��ет:

СО СУ СК России по Приморскому краю

Статьи УК РФ:

282.2 (1), 282.2 (1.1)

Номер дела в суде:

1-4/2023 (1-4/2022; 1-7/2021; 1-70/2020; 1-570/2019)

Суд первой инстанции:

Спасский районный суд Приморского края

Судья суда первой инстанции:

Павел Бобрович

На фото: Девятый кассационный суд общей юрисдикции. Владивосток, Приморский край.

[elinorvbg]

Разни впечатления от "The Case Study of Vanitas/Vanitas no Carte" (2-ра част) - Вампирите и света

Тук отново напомням, че ще има СПОЙЛЕРИ, така че отново сте предупредени, уважаеми случайни читатели!

А-хъм! Както споменах в предната публикация със същото име, говорим за въображаемия свят през 19-ти век, който си има своя собствена шантава предистория. Според историята някога света бил съвсем обикновен, такъв какъвто го познаваме. Във времената на големите открития на човечеството един алхимик, познат като Парацелз, направил забележително откритие – теорията за Световната формула. Според него отвъд видимото на нашия свят се крие огромна мрежа от структури, която Парацелз нарекъл „формула“. Всъщност всичко в света било изградено от формули. Тогава се зародила една идея: Ако е възможно формулата на света да бъде пренаписана, то би следвало, че целият свят може да бъде спасен от нещастие и страдания като бедност, глад и войни. Така човечеството би направило скок в развитието си и постигането на щастие. След това Парацелз започнал своето търсене на начин да достигне формулата на света. След време дори постигнал успех и провел първият си експеримент, докосвайки непознатото… без дори да подозира какви биха могли да бъдат последствията.

И тогава, както можем да предположим, станало страшно! В целия свят избухнала вълна от природни катаклизми и аномалии. Но евентуално те утихнали и хората станали свидетели на последствията, оставени след тях. Пред очите на всички се разкрили невиждани досега явления – странни луминесцентни растения, минерали с невероятни свойства и човекоподобни създания с червени очи. И всички те изглеждали като дошли от друг, различен свят.

Да… можем да предположим, че въпросните червенооки хуманоиди са вампирите. Те от друга страна са интересни същества. Макар много да приличат на познатото на всички ни клише „Чудовища, жадуващи за човешка кръв и смърт!“, всъщност не са чак толкова свирепи. В действителност вампирите в „The Case Study of Vanitas“ много приличат на обикновените хора по всички аспекти – начин на живот, поведение, култура. Даже живеят в мир с човешкия вид и не търсят надмощие. Освен това през повечето време вампирите пребивават в свой собствен свят, който много прилича на алтернативен свят на човешкия.

Охо-о-о! Тук забелязвам интересна връзка със съвременните теории за съществуване на паралелни светове на Земята. Г-н Алхимикът май е пробил без да иска дупка във времето и пространството, струва ми се!

Тук не мога да не направя аналогия с „Pandora Hearts”, предишната творба на авторката на „The Case Study of Vanitas“. Който я е чел до края, знае за какво говоря! :3

Без да изпадаме в повече подробности за това, ще продължим с една уникална черта на вампирите тук – Всеки един от тях се ражда с уникално, „истинско“ име, вградено в телата и душите им. Ако истинското име на даден вампир бъде разкрито, всеки който го знае ще разполага с достъп до формулата на съответния вампир. С други думи може да му влияе по всякакви начини, добри или лоши. И разбира се, затова всеки вампир ревностно си пази истинското име от чужди очи и уши.

М-да... тук се досещам за една загадка - Дали вампирите са интелигентаната раса на алтернативния свят, с който човешкият свят в свързан в историята? Или са обикновени хора, пострадали от аномалиите, настъпили след намесата на Парацелз в далечното минало, в резултат на което човешката им формула е била пренаписана?

Така и не е изяснено до ден днешен (последната глава, излязла на бял свят засега е 57-ма).