#Властелинът на пръстените

[magdalenagigova]

Звездата Роман Ким пристига за спектакъл Фантазия „Властелинът на пръстените“ в София

Звездата Роман Ким пристига за спектакъл Фантазия „Властелинът на пръстените“ в София Премиерата на мултимедийния концерт е с участието още на световноизвестните музиканти, Деница Лафчиева (кларинет), Александър Гордън (виола и диригент) и Симфониета-Враца             На 23 юли от 20.00 ч. на сцената на кино Люмиер, НДК в София ще се насладим на впечатляващата премиера за България на Фантазия…

[lora-bez-qvorov]

Най-хубавите приказки нямат възрастова граница. На тях и възрастни се радват и плачат.

[samodivas]

3/4/5 ask bg anon - мерси много! За Ботев и Вапцаров няма как да не се съглася; Белобрадова не знаех, че пише, но пътеписа звучи интересен. Аз доста харесвам Куфарът на брат ми (ред. Дишлиева-Кръстева) - прочетох я преди да замина за чужбина и когато се прибрах у нас за малко, има доста интересни и различни перспективи, препоръчвам я като нещо модерно.

Като нещо преводно 'Изтръгнати из Корен' на Наоми Новик е интересен пример за мен, просто защото към момента е единствената книга/фентъзи, която ми е попадала от някой с източноевропейски корени, но който не е отраснал в ИЕ, която има нюх на нещо нашенско (Новик е полякиня от страна на майка си, мисля?) и преводите дори на имена на български някакси са по-звучни, отколкото оригинала на английски (Змей а не Dragon за единия от главните герои, Леса, а не The Wood за едно от основните места, където се развива действието, и т.н.).

Тей, де, надълго и нашироко малко, но приятно ми стана, надявам се и от моя страна препоръките да са полезни :)

Записах си книгите, благодаря! Ще се радвам да ги прочета, звучат обещаващо

Абсолютно съгласна съм за преводите, нещо, което много ме дразнеше, докато четох „Песен за Огън и Лед“ беше как някои имена са преведени (напр: The Black Woood = Черния лес), но други просто ги направиха на кирилица (напр: фамилията Blackwood = Блекууд, вместо Чернолесови)

Благодаря, че писа 💕

[inmysworditrustt]

Сбогуваме се с роден кът!

Макар че вън вали дъждът,

през мрак, гори, вървим в зори,

по стръмния планински път.

Към горския потаен храм!

Живеят още елфи там,

Към Ломидол! Към Ломидол!

А после накъде? Не знам.

От враг подгонени вървим,

под ясното небе ще спим

и все пак знай, че чак докрай

ний няма да се уморим.

Дойде денят! Дойде денят!

В зори потегляме на път!

[irinapenevawritings-blog]

Енциклопедия на видовете: най-интересните фантастични създания в литературата

Енциклопедия на видовете: най-интересните фантастични създания в литературата

Книгите, освен вълнуващи герои и интересни сюжети, крият в себе си и цели нови светове, които опознаваме, четейки. Като читател, аз обичам пълнокръвната история, а това често значи не само реалистични герои или пък напрегнат, емоционално зареден сюжет.

Понякога това значи нова география, имена за малките чудати творения на фантастичния свят или пък очарователно/ужасяващо/огнедишащо…

[kboytube]

Цитати за живота от книги и филми

Цитати за живота от книги и филми

В следващите редове ще представим колаж от цитати за живота, извадени от любими книги и филми.

„Не всички онези, които скитат, са се изгубили“. Дж. Р. Р. Толкин

Известният британски писател Дж. Р. Р. Толкин, по чиито книги са заснети едни от най-успешните ленти за всички времена („Властелинът на пръстените“ и „Хобит“), е също т��ка професор и преподавател по английски език, литература и…

[elrondslby]

Дж. Р.Р. Толкин Властелинът на пръстените

[vprki]

Андрей Даниел си тръгна, но остава…

Това е, може би една от последните ми /на Стефан Джамбазов - б.а./ снимки на изключителния художник, преподавател, мислител и приятел проф. Андрей Даниел през декември миналата година по време на изложбата на ученици на Андрей в пространството на галерия „Арт 36“ на улица „Славянска“ в София.

В погледа на художника има любов, щастие, тъга, прозрение за света и за самия него. Той се радваше на работите на своите студенти, както винаги го е правил. Беше му трудно, болестта напредваше неумолимо, но той не й се предаде до последно. Ръцете му отказваха, но прекарваше часове в ателието си, за да опитва да рисува, не отменяше часовете със студентите си в НХА и пътуваше към филиала на Академията в Бургас, за да поеме заедно с асистента си и негов ученик Константин Костов първия семестър на първокурсниците по живопис. За миг не се отказа да върви напред, ВЪПРЕКИ болестта и постепенния, и неумолим отказ на физиката му да следва полета на мисълта, на таланта, на посвещението му на изкуството и студентите му.

В нощта преди утрото на 24 януари, когато трябваше да има конферанс със студентите в ателие 51 на Академията той почина. И независимо от това конферансът се проведе, воден от асистента му. Всички плачели за любимия професор заедно с Константин Костов, но заданието е било изпълнено. Обадили се и първокурсниците от Бургас, дълбоко разстроени. Но Коко, както го наричаме приятелите, успял да им каже, че са имали шанса да се срещнат с Андрей Даниел �� той да им даде най-важния урок да бъдат свободни хора и свободно да следват себе си в изкуството.

През 2018 година нашият проект „Учители и ученици в изобразителното изкуство“ в Програма „Култура“ на Столична община и Министерството на културата беше изцяло вдъхновен от учениците на Андрей и него самия. Защото някак си винаги почеркът на неговите ученици беше вдъхновен от него. Не, че те копираха учителя си, бяха различни, но имаше нещо неуловимо в техните картини, което се усещаше като внушение. Даже имахме случай в една галерия в София, в която имаше картини на млади, току – що завършили Академията художници. Видяхме я без да знаем кой е преподавателят ни остана усещането за Андрей Даниел. Но понеже все пак не сме изкуствоведи, попитахме журналистически – кой е преподавателят. Отговориха ни - АНДРЕЙ ДАНИЕЛ…

Николай Майсторов, Емил Попов, Андрей Даниел и Вихрони Попнеделев /от ляво надясно/ - участниците в проекта “Учители и ученици в изобразителното изкуство” на фондация “Въпреки” в галерия “Арт алея”

В проекта, за който стана дума, включихме и неговите колеги и приятели скулптора проф. Емил Попов и живописците проф. Вихрони Попнеделев /с когото са създатели на група „Градът“ в края на осемдесетте години заедно с художниците Греди Асса, Недко Солаков и изкуствоведа Филип Зидаров/, и проф. Николай Майсторов. Изложбата като част от този проект „Андрей Даниел и ученици“ беше по негово желание във великолепното пространство на Градската художествена галерия „Борис Георгиев“ във Варна. Андрей заедно със съпругата си Олимпия Даниел и Константин Костов поканиха много негови ученици, от които в различни краища на света – Австрия, Германия, Белгия, Кипър, Гърция, САЩ и разбира се, от България. Пристигнаха почти сто творби. Някои от учениците дойдоха от тези далечни страни на откриването на 17 април 2018 година във Варна и то на собствени разноски – за тях тази покана беше прекрасният повод да се срещнат отново с него, УЧИТЕЛЯ.

Константин Костов, Олимпия Даниел и Андрей Даниел при подреждането на изложбата в Градската художествена галерия “Борис Георгиев” във Варна по проекта на фондация “Въпреки”

За самия Андрей това беше страхотно преживяване и тогава сподели в отговор на въпроса ни дали е доволен от изложбата: „Не става дума за доволен и недоволен. По-скоро аз искам да си отговоря какво се е случило. Това са най-различни хора със свои характери, виждания, живеещи при най-разнообразни условия, които имат своите погледи към този свят. И по-скоро аз се интересувам да видя всички тези погледи”, каза художникът и преподавател. И добави: „Навремето имаше обстоятелства, в които обичах да разказвам една моя история, която бях измислил само за себе си, за да почувствам реално свободата. Всички знаем как в легендите библейският Господ – Бог е направил Земята, направил е всичко, сътворил е човека, сътворил Ева от реброто му Адамово и им казал - плодете се. Това е странният въпрос – не му ли стигат тия двамата, които са абсолютно съвършени, като всичко останало, което е направил. И полека – лека, полека – лека, те се плодели, плодели и напълват Земята. Защо? И аз стигнах до извода, че просто Господ е толкова суетен, че той иска да бъде погледнат от всички възможни страни и да се огледа в тези погледи. И понеже той е безкраен, както се казва в Библията – Господ е голям, той е безкраен, му трябват и безкрайно много огледала – хора. И в тази многотия, в това многообразие на погледи и ракурси, ще се очертае неговият истински вид, размер. Така че ако приемате тази приказка, моят възглед е това – всеки трябва да гледа от своята гледна точка. И това е ползата от художника”.

Андрей Даниел във Варна - не само рисува...

Но дали той също не се опитва да се оглежд�� в своите студенти, го питаме шеговито. „Да, мъча се да се видя в тях и Слава Богу, не се виждам много, много. Слава Богу!”, каза също с усмивка Андрей Даниел. „Пък и не бих искал да видя нещо от себе си. Защото формалната страна на научаване кое как се прави, не ме е интересувала. Тя ми е безинтересна. Това разнообразие на посоки, което се получи в тази експозиция, то ме радва. Това показва, че може би съм създал някаква атмосфера, в която е било възможно всеки да намери себе си”, сподели тогава професорът. Интересът към изложбата във Варна беше огромен и нямаше как да не продължи в София, но „разпределена“ в три пространства – в галерия-книжарница „София прес“, в галерия „Стубел“ и в галерия „Академия“ на НХА. Благодарение на него открихме толкова млади и талантливи хора – неговите ученици. Той ги научи да не копират, а да разгръщат таланта си, а ние като хора, не толкова като журналисти, винаги усещахме тяхното творчество като минали през Ателие 51 на Академията и научили урока на Учителя си – да бъдат свободни и да изразяват себе си …

Недко Солаков, Филип Зидаров и Андрей Даниел - част от група “Градът”, при подреждането на изложбата миналата година в галерия „Академия” в НХА по повод 30 години от тяхната знакова изява през 1988 година

През 2016 година Андрей Даниел направи поредната си блестяща изложба в галерия „Нюанс“ под надслов „HIC HABITAT FELICITAS” или преведено от латински - „Тук живее щастието“. Тогава Константин Костов по онова време докторант на големия ни творец написа за „въпреки.com”: „Има хора и личности, които като срещнеш, знаеш че си ги търсил, но досега не си ги намирал. При първия разговор с тях е достатъчен поглед или жест и вече усещаш, че нещо ви свързва. Такъв беше и случаят при срещата ми с моя професор. Беше в коридора на втория етаж на Националната художествена академия, където още ученик от Пловдив, плахо пристъпвах за първи път на територията на живописта. Бяха ми разказвали за консултации за кандидат-студентските изпити в Академията (един вид проверка или сверяване на часовника) и аз реших да направя подобен опит за първи път. Минавайки през коридора съвсем случайно пропуснах ателието в средата, обаче тогава бях суеверен и си казах - „може би е това, щом е в средата, а аз го пропуснах”. Почуках и се представих, и така започна всичко…Една история, която още в своя предговор беше толкова искрена и същностна. Усетих този човек още с първите му думи, разбира се,разговорът беше по повод картините ми. Знаех,обаче след този момент, че вече истински искам да кандидатствам, за да съм студент именно в това живописно ателие и да общувам именно с този човек. Да си призная, тогава още не знаех кой е и какво прави, но някак ме омагьоса, дори преди да проговори. Ще прозвучи детински, но съм от поколението на романите на Хари Потър и „Властелинът на Пръстените” (а и техните екранизации), та за мен това беше моят Дъмбълдор или пък може би Гандалф. Моментът на приемането ми в Националната художествена академия, а в последствие и именно в 51-во ателие беше времето и мястото на моето щастие. Именно затова и встъплението, което направих, разказваше за едно състояние и случка на моето щастие от срещата си със своя учител. Когато се разхождах в галерията и виждах „картините на щастието“ или местата, които художникът Даниел е избрал да бъдат носители на това състояние, аз излизах и влизах от един в друг свят, като в паузите между тези въвличания те ми позволяваха да ме връхлитат личните ми спомени за това щастие.

Андрей Даниел на изложбата си „HIC HABITAT FELICITAS” или преведено от латински - „Тук живее щастието“ в галерия “Нюанс” в София

В текста към изложбата самият художник пише: „Какво е щастието – никой не знае, но дойде ли, всеки го разпознава безотказно.” Няма как да не се съглася. За да опознаеш щастието обаче, трябва да го разграничиш от онова състояние на сумрак и сивота, типични за нещастието или пък безразличието. От тези приглушени тонове на всекидневно, безтегловно и на ръба на безсмисленото плъзгане по всекидневни случки, или заобикалящи те процеси, придобиваш навици на бездушност. Дали да се съхраниш от нещо, дали да не допуснеш този основен фон като постоянен декор на твоя личен театър не знам, но се затваряш на моменти притаен да срещнеш своя момент на щастие или възторг. Най-важното може би е, че той не спира да ни припомня, че „Тук живее щастието“ е предимно състояние на душата и то е възможно. Душата ти, която изскача извън теб в моментите, в които живее в искреното сътворяване на изкуство. Сътворението на личните светове и истории в свят пълен с такива. Да съзерцаваш картините на Андрей Даниел е като да наблюдаваш синьото необятно и ясно небе и да знаеш, че зад него са безбройните звезди, които можеш да видиш само нощем“.

Олимпия Даниел, съпругата на Андрей Даниел до картината с нея, нарисувана от художника, която беше с него до края на пътя му ...

Това Е /беше/ Андрей – изключителен художник. И тук ще кажем нещо много лично като хора, които от деца следим и познаваме българското изобразително изкуство не като изкуствоведи, а като обичащи го и пътуваме и досега, за да видим и опознаем оригиналите на големите световни майстори. Картините на Андрей Даниел не могат да се опишат – те трябва да се видят и съпреживеят. И те даряват с възторга от човешкия талант, което си преживявал с творчеството на Марк Шагал, например. Андрей е от тази висока класа артисти, които с мощ разкриват своя личен поглед към библейските сюжети, към пейзажа, към градските пространства с човешкото присъствие в тях, независимо в кой град на света са, към музиката, към портрета на конкретната личност и още и още…Той беше /Е/ щедър човек в картините си, със студентите си, приятелите си и казваше, че е щастлив човек, защото прави това, което обича, защото има прекрасни деца Ида, Санди, Марко. И те много талантливи, всеки в своята област, а и се обичат много. Той се чувстваше особено щастлив и с родителите си -  Леон и Грети. За баща си казваше, че е говорил и много по-просто, и много по-сложно. „Не сме се опитвали да създаваме афоризми и метафори. Имах щастието да живея с този човек 55-56 години. Така, че това е много дълъг период , в който нещата са се трупали от простички, делнични неща и са се оформяли в един генерален смисъл. Той беше за мен геният в това да открива, да намира, да генерира смисъл. Не само за себе си, защото такова му е изкуството на него. Трябваше да измисля смисъл за поне 50 души около него, най-малко. За да ги мотивира да направят едно представление, а то пък да мотивира още няколко хиляди души. Много ми се иска да продължа неговия смисъл”. И как го продължи – цяла школа от талантливи художници от различни поколения.

В тази фреска на Андрей Даниел, подарена от художника на камерна зала “Миракъл” в Театър “Българска армия”, наред с Леон Даниел са Шекспир, Брехт и Бекет 

За себе си Андрей споделяше, че е щастлив човек заради родителите си, заради семейството си, заради студентите си, заради приятелите си, заради часовете в ателието си. Като човек беше надарен с огромна щедрост в отношението си към хората и света, независимо, че никога не му е било лесно и никога не направи компромис с изкуството си. И ето за част от неговото щастие, което беше споделил за „въпреки.com”. Андрей Даниел призна тогава, че за него винаги е много трудно да говори за баща си. „Сложно е да даваш представа за един човек, който е толкова безбрежен. За мен е много трудно. Вероятно съм имал невероятен късмет да се родя в неговото семейство. Съвсем естествено да навляза в един свят, който е бил светът - неговият и на майка ми. Защото те са били заедно преди аз да се родя. Имам спомени за тях двамата още от невръстните си години. Понеже съм от Русе, даже с баща ми сме родени в една и съща къща в Русе, която за съжаление не съществува. И имаше неща да ни свързват – орехът с негови снимки и мои. Полека - лека започнах да разбирам какво значи Ленинград, театър и всички други възможни приказки около това. Защото той беше следвал в Ленинград/Петербург и това явно това беше определило страшно много неговия характер, мислене. Беше попаднал при един велик по неговите думи професор Вейсбрен, който в ония Сталински времена не се е ползвал с най-голямото доверие. Бил е съратник на Майерхолд - съратник в дискусии театрални. На този човек са дали само един курс да води в театралната академия в Петербург и баща ми попадат в този курс, което е било голям късмет”.

Андрей Даниел и Вихрони Попнеделев - пак от подреждането на юбилейната изложба на група “Градът”

И добави за баща си, че въпреки трудностите, разбиването на прекрасната театрална трупа в Бургас – Леон Даниел, Юлия Огнянова, Вили Цанков, младите Методи Андонов, драматурга и поет Иван Теофилов, композитора Кирил Дончев, последвалите скиталчества в театъра, признанието с невероятните му постановки в Театъра на Българската армия и още и още; никога не е бил преподавател в НАТФИЗ, но и до днес много режисьори, актьори са категорични, че Леон е техният учител е бил щастлив човек. Точно в онова бургаско време, когато Андрей е ученик, Юлия Огнянова вижда уж детските му рисунки и ги запазва, разбирайки с нейната чувствителност, че това момче ще израсне като голям художник. Той беше един първите, които ни повярваха преди шест години, когато започнахме „въпреки.com”, бяхме разказвали за изкуството му в различните медии, в които бяхме работили и в различни моменти от времето, в което живя нашето поколение. Сега, когато той напусна нашия свят, препрочитаме всичко с него и оценяваме шанса си, че сме били близо до Андрей и го откриваме отново и отново. Тогава в ателието му сред много картини, сред започнатите платна, а от стените ни гледаше усмихнатия Леон, Андрей каза:  „Като растение, ще си поникваме и ще си умираме без да сме разбрали за какво става дума. В този смисъл, хората които се занимават с изкуство, според мен, имат тази задача да синтезират смисъл и оттам да се получава мотивация за живот, мотивация за работа, у останалите, у всички, да се получава оня оптимистичен момент в общо взето цялата човешка трагедия, която е”.

Андрей Даниел - той с негов автопортрет...

И добави за баща си: „Не искам да говоря за него като за човек, който го няма. Извинявайте!”, каза развълнувано тогава Андрей Даниел. И ние си го спомняме като жив. От днешния ден, когато и Андрей отлетя към звездите можем да кажем същото  - не можем да говорим за него като за човек, който го няма. Андрей, невъзможно е да ти кажем „сбогом“. Благодарим ти за смисъла… ще грееш от небесата! ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов

[emdesignnet]

Тениска с щампа The Lord of The Drinks - Черна

Тениска с щампа The Lord of The Drinks – Черна

Тениска с щампа The Lord of The Drinks – Черна

Тениска с щампа The Lord of The Drinks – черна.

Препратка към култовата трилогия Властелинът на пръстените (The Lord of The Rings).

мъжка тениска с кръгло деколте и с къс ръкав

100% памук, 150гр/кв.м.

рипсено деколте от смесен спандекс с ширина 1,5 см, с двоен шев на лицевата страна

усилваща лента от рамо до рамо с контрастен цвят, видим от…

[donttrustanyonexx]

"Мислех си, че чудесните герои в легендите ходят да търсят приключения, защото ги желаят, защото са вълнуващи, а пък животът е скучничък и трябва малко развлечение. Но не е така в истинските легенди. Обикновено хората сякаш просто се оплитат в тях - такъв път им е бил отреден. И предполагам, че са имали безброй възможности да се върнат назад, но не са го сторили.

Властелинът на пръстените

[fenrisandcreativity-blog]

Властелинът на пръстените - корици

[lora-bez-qvorov]

Топ 10 all-time favorite books?

1. "Странният случай на д-р Джекил и г-дин Хайд" Робърт Луис Стивънсън

2. "Война и мир", Лев Толстой

3. "Степният вълк", Херман Хесе

4. "Лолита", Владимир Набоков

5. "Престъпление и наказание", Ф. Достоевски

6. "Тайната история", Дона Тарт

7. "Портретът на Дориан Грей", О. Уайлд, също и писмата му тбх

8. "Властелинът на пръстените" & "Хобит", Толкин

9. "Гордост и предразсъдъци" & "Разум и чувства" & "Ема", Джейн Остин (sorry for being a basic bitch)

10. "Аз, Клавдий" идк на кого беше

Номерата нямат значение, всяка от книгите е хубава и скъпа за мен.

[mykemuxo]

200 дни в Ривъндейл* на Португалия

[снимка - Йоанна Дерменджиева] 

*Ривъндейл е царството на елфите в Средната Земя от Властелинът на пръстените на Толкин

Изпънала се е тази Португалия на западния бряг на Иберийския полуостров като момиче с какаова кожа върху пясъците на някоя прайа (плаж). Пообърнала е леко гръб на останалата Европа и се е вгледала меланхолично в капризните - ту топли през май, ту ледено студени посред август - водни бразди на Атлантика. Косите ѝ са разпилени така тежко върху хълмовете, че дърветата лятно време се задушават в горски пожари, превръщат се в черна пепел, издигат се в небето и се посипват обратно надолу по мократа кожа на къпещи се в реките девойки със сърнешки очи и по къдрите на тъмнокоси младежи. Сякаш се сипят черни конфети по време на февруарския карнавал. И ако момичето с какаовата кожа се развълнува извънредно от стенещите струни на фадо-китарата, то ще се сети за някой хладен и самовглъбен стих на Фернандо Песоа и ще притихне... но сълзата вече ще се е спуснала по палмовите ѝ мигли, търкулнала ще се е по слънчевата й скула и ще е капнала в река Та́мега.

  ~

„Ривъндейл на Португалия”. Така един млад португалец музикант описва севернопортугалското градче А́марант на една русокоса другоземка в самолета към Порто. Не много по-късно от деня на запознанството им той ще я залъже, а тя ще му повярва, ще потърсят утеха с телата си, ще я получат частично и ще се разделят. Той – за да свири на контрабас на презатлантически кораб, сякаш някогашен завоевател тръгнал към Новата земя; а тя – за да разбере каква мъка са отглеждали в стомасите си португалските жени, когато мъжете им избирали корабите в морето пред корабите в женските очи.

  Така започва португалската история на момиче, което не съм аз и с което сякаш нищо не ни свързва, освен някоя и друга обща за славянските ни езици дума. Свързва ни и това, че сме заживели благодарение на Еразъм+ в Амарант, тя като доброволец по Европейска доброволческа служба, аз като стажант по Еразъм Практики. Иначе можех да разкажа и друга някоя история, но нейната избрах, защото сякаш е готова за филмиране от Уди Алън. Тъкмо Скарлет Йохансон щеше да я изиграе, и двете тъй русички и синеоки и наивни. Но Португалия режисьорите рядко я снимат, освен екранизацията на Night Train to Lisbon и тъжно несполучливия Lisbon Story на иначе любимия Вим Вендерс.

  Да, Лисабон сме учили по география и за Лисабон знаят хората. За това не звучи никак запомнящо се да кажеш, че не в Лисабон те е запратила съдбата (или си се запратил сам), даже не и в Порто... ами там някъде близо до Порто, в малкото градче с име на любов - Áмарант.

   [снимка - Йоанна Дерменджиева] 

  - И как е в Португалия, доста по-топло от при нас, нали? 

- Еми топличко е, ама и зимата си я бива, не люти на очите като нашата, сухата. Ама е влажна и не я интересува колко пуловера си навлякъл, пак намира път в тебе. И оттам я гониш с една миризлива португалска ракия, багáсу  ѝ викат, ама това е друга история... 

- Аха. Е те в Португалия много шъшкат май? 

- Шъшкат, да. То и ние ъъъ-каме. 

- А то малко португалският на испански прилича 

- Вярно, вярно, езикови съседи, но си пазят португалците своята култура, обичат своя език. 

- Те нали и в Бразилия португалски говорят? 

- Ами да, само произношението им е леко на  мьеко. Едните казват - “бом диа”, другите - “бом джийя”, едните - “футбóл”, другите - “фучибóл”... А иначе каква самба, каква боса нова е родила тази Бразилия, да знаеш! Какво нещо! Стъпила е там Мама Африка здраво на музикалната джунглеста земя, камбанките на креолските ѝ глезени скачат в ритъма на самбата и отвяват със заряда си! И примерно бразилците много често пеят за-- 

- Добре хубаво ама чакай сега, ти в Лисабон всъщност какво точно правиш?

  ~

  Иначе можех да разкажа и друга някоя история. Като тази на испанеца Гуси, бивш доброволец, който е изключително слънчев човек, макар на пръв поглед да пуши като комин, да носи черни кожени якета и да слуша тежка музика, а и си похапва доста. Обаче финландката Хейди, която водела безплатни класове по зумба за местните, се прибрала на север дóма. И той – защо не – научил някои зумба движения и поел щафетата. Превърнал се в зумба-бащата на свита от португалски лели в борбата им срещу калориите, натрупани от нечовешки многото тестени изделия, които португалците са способни да погълнат с лекота, а и със същата лекота да изгорят по стръмните павирани улички нагоре-надолу. Станал Гуси снажен, съкратил тютюна драстично, намерил между другото и любовта на живота си. Лондончанка, която свири в местния пътуващ севернопортугалски оркестър.

  Или историята на Тиаго. Тиаго бил изпратен от нашата младежка организация в бившата португалска островна колония Кабо Верде като доброволец. Докато правили театър с кабовердианците, опитвали се да прокарат вода в училището и да изчистят плажа от европейската пластмаса (нечестно замърсяваща водите на общност, която няма почти нищо – камо ли тонове боклуци за изхвърляне в океана), на Тиаго му хрумнала идея. Който малчуган прочете и поговори с него върху Малкия принц, ще получи за награда спускане с парашут от един от многото върхове на хълмистия остров. Думите на Екзюпери за нула време станали като Библия за стотиците малки очички, които поискали да видят своята малка „планета” отгоре така, както я виждат червеноклюните тропически птици.

   Или историята на Педро и Луиза, двойка португалци с нежни сърца и големи чела. Срещнали се на курс по танго в големия град, той я гледал, тя мълчала, той я гледал. След седмици разговори във Фейсбук се изтъпанчил пред вратата на родителите ѝ, обядвали, по-късно я взел в караваната си, обиколили красотите на страната. Напуснали Порто (разбирай, Пловдив) за да заживеят в Амарант (разбирай, Асеновград). Тя – талантлив график рикордър, той – бивш космически инженер, зарязал корпоративния свят и отдал се на най-новото в света на интердисциплинарните науки: Theory U, дизайн мислене, Dragon Dreaming и, и, и...

    И всъщност Амарант не е като Асеновград, освен, че по население е около петдесет хиляди. Амарант не е като никой друг град никъде другаде. Има си средновековния мост (на име “Сау Гонсáлу”) до средновековна катедрала (също на име “Сау Гонсáлу”), който мост местните отбранявали самоотвержено срещу Наполеон, та последният се фръцнал и изгорил половината град. Но пък не успял да превземе Португалия. Има си и реката Та́мега, в която лете се къпем, а Та́мега си има „любовното островче”, върху чиито пясъци през поколенията не една искра в мъжки поглед се е превърнала в... бебе.

    Амарант се гордее и с небезизвестните си кексчета с неприлична форма и със свято име - това на светеца-патрон на града, Свети Гонсалу (1187-1259 г.). Размери всякакви. В тъмните Средни векове Рикарду, Карлуш и Гийерме подарявали по един такъв кекс на бащите на Дебора, Мария и Беатриш и обещавали да се грижат добре за дъщерите им. Колкото по-голям кексът, толкова по-добре съответно щели да се грижат за избраниците си, нали.

 [снимка - Йоанна Дерменджиева]

  А ако останела случайно някоя Иньéш стара мома – на 20, 21 години по тогавашните стандарти – то на помощ се стичал светецът проповедник с китара Сау Гонсалу. Яхнал магаренцето си, този бунтар и идеалист на Католическата Църква обикалял планините наоколо (сещам се за Витоша и бързо се поправям - обикалял хълмовете наоколо) и помагал на самотни девици да си намерят съпруг. Отекнало добротворчеството на Сау Гонсалу чак до притоците на Амазонка и името му се превърнало в шестнадесетия по големина град в Бразилия (със скромното население от близо един милион души). И за да не забравя светът манталитетната разлика между Португалия и Бразилия, бразилците възпели Гонсалу с техните си триштèза и алегрѝя – горест и радост – по тъжно-веселия начин, по който само те си могат, и започнали да го изобразяват с трубадурска шапка и китара в ръце.

 [Сау Гонсалу - един светец на два континента - свойствено изобразен в Португалия вляво и в Бразилия в дясно]

  Истинското съкровище на Амарант, то непременно е неговата почит към културата. Например дивите коне и екзотичните жени със продълговати бедра – и още по-диви очи – родени изпод четката на местния експресионист Амадео де Сауза-Кардозу. Завладял през началото на ХХ век Париж, самият Сауза-Кардозу бил завладян от таланта на италианския си другар Амадео Модилияни и променил името си от португалското Амадеу на италианското Амадео. Средата на същия век станала сцена и за фотографския талант на Едуарду Тейшейра Пинту, уловил детските усмивки, речните мъгли, неотменните фойерверки, селските животните и особените хора на Амарант.

  [черно-бели Амадео вляво и Едуарду вдясно]

 ~

И някак така се получава, че като тегля чертата всички младежи от Амарант, с които кръстосахме път, са неподправено артистични натури. Алфредо танцува съвременен балет и е сред многото португалци, които открито изразяват хомосексуалността си, защото няма от кого да я крият; Жуана учи архитектура и се облича по-стилно от всяка миланчанка; Ги прави минималистични снимки на града си от птичи поглед и работи в местна агенция за графичен дизайн, чиито услуги общината ползва за много от своите инициативи – от новите термални бани на река Та́мега, през Фещаш до Жуньо (юнския фестивал на града), през Феща Амарантина (юлския фестивал на града), през А! Фест (августовския фестивал на града), до бразилско-португалската магия на MIMO Fest  (също през юли); Жуау е влогър (и той работи с Общината) (да, Общината наема ютубър за промоция на дейностите си); Дебора не може да диша без кино, дъхновена още в гимназията от своята учителка Елза, която пък преподава на учениците си предмета философия, използвайки киното по немислимо креативни педагогически методи; Патрисия рисува и снима в типичните за португалската младежка субкултура тъмни и меланхолични краски; Жозе пише книги, организира концерти и изложби (включително на творбите на Патрисия) и кани най-бележитите съвременната португалски писатели на литературни четения. Иньеш...е, тя завърши фармацевтика... но е едно същинско свирещо на китара модерно хипи, което заминава за Трансилвания като доброволец. Да приготвя лекарства от диви билки.

  [снимки Gui Basto]

  [Всяко лято в Амарант е белязано от поредица фестивали - Instagram постове на Община Амарант, чийто профил е следен вероятно от всеки жител на града, който е в социалната мрежа]

  ~

  Разбира се - както всеки един живот - и животът в Амарант не е само festa, култура и любов. Искаше ми се обаче този текст да послужи за вдъхновение: че и малките градове могат да изградят своя културна центрофуга. И то в страна, която също е имала своя бай Тошо - бай Салазар (хоп-троп към Салазар Слидерин, един от многото португалски елементи в Хари Потър), и тайна полиция, и публични стрелби по улиците, и след падането на режима брат брат е мразил заради полюсни разлики в политическите виждания и тъй нататък. Та за тази цел реших да запазя цялостния сладък привкус на текста...

  ...макар за жалост всичките традиционни сладки в Рисъндейл на Португалия да имат един и същи гаден безвкус на захар и яйца. Но, нейсе.

[irinapenevawritings-blog]

Добри приятели, хубави книги :: Любими приятелства в книгите

Добри приятели, хубави книги :: Любими приятелства в книгите

Книгите ни предават много уроци. Един от най-ценните е този за приятелството и вярата в хората. Понякога животът ни среща с приятели завинаги, а понякога с такива, с които пътищата се разделят по един или друг начин. Реалният живот ни предава уроците по трудния начин, а книгите ни помагат да осмислим реалностите и да опознаем хората от гледната точна на читател. В статията днес ще разгледаме…

[kboytube]

„В като Вендета" – Една от най-мрачните и сериозни комиксови адаптации за всички времена, „В като Вендета" остана в историята на киното с дръзко поднесеното си политическо послание и хиперстилизираната конструкция на лентата. Зад сценария и фантастичните визуални ефекти стоят Лари (сега Лана) и Анди Уашовски, създателите на трилогията „Матрицата". Феноменалното изпълнение на Хюго Уивинг в главната роля, всеотдайната игра на Натали Портман и звездния британски ансамбъл от поддържащи актьори издиганаха филма от добре изглеждащ футуристичен екшън  до класика в жанра. „300" – Може да ви се струва шокиращо защо вторият ни комиксов филм е „300", а не „Watchmen". Отговорът е прост. И двата филма са на Зак Снайдър и много ни харесват, но в крайна сметка "Watchmen" разглежда подобна на "В като Веднета" тема, а и някои от нас намират „В" за по-добрата супергеройска антиутопия.   За това се спряхме на 300, който за времето си имаше любопитна и уникална визия. Сценарият,  непретенциозен,  без сложни обрати и метафори, бе доста приличен.  И най-важното, филмът успя да генерира понятието „меме" и да остане доста задълго в съзнанието на хората. Сюжета едва ли има нужда от представяне – битката при Термопилите, представена на големия екран така, както Франк Милър я е изобразил в едноименния си комикс.

„Властелинът на пръстените" – Това, което оригиналната трилогия „Междузвездни войни" е направила за поколението от 70-те и 80-те години, „Властелинът на пръстените" стори за всички нас. Всеобхватният  Филмовата трилогия вдигна техническите стандарти в киното на съвсем друго ниво. Балансираният сценарий, страхотното внимания към детайлите и сериозната актьорска игра превърнаха лентите в класики, които никога няма да бъдат забравени.

свят на Дж. Р. Р. Толкин ангажира съзнанията на милиони, дори на милиарди – такива, които бяха запознати с книгите му, и такива, които за първи път се докосваха до Средната земя. https://podmosta.bg

-- Публикувано от Stoyan Argirov blogger in KboyTube за Книгата на 4/05/2018 08:00:00 пр.об.