#Марк Кадин

[vprki]

Виви Василева променя представите за потенциала на ударните инструменти

Докато наблюдавах неустоимите перкусии на Виви Василева, водещ акцент в концерта на Симфоничния оркестър на БНР с диригент Марк Кадин , все си мислех, че нейното изумително, лъчезарно изкуство удивително напомня виталната цигулка и харизмата на знаменития ѝ брат Васко Василев. Написа за „въпреки.com” проф. Клер Леви, музикален критик.

Дали тази прилика говори за някаква унаследена фамилна черта или пък за индивидуално култивирана нагласа спрямо комуникативната естетика на сценичния пърформънс?.. Трудно е да се каже – но така или иначе, при всичката фундаментална разлика между свиренето на перкусии и свиренето на цигулка, бих добавила, че и тя, подобно на Васко Василев, не бяга от комуникативните похвати, обичайно свързвани с различни насоки в полето на популярната музика.

Виви Василева

А това, струва ми се, някак наново обезсмисля прастарата дискусия на тема ценностно-смислови опозиции, които често разполагат разбирането за популярното изкуство – опирайки се на една може би удобна, но все пак подвеждаща инерция – в зоната на „лековатата”, „баналната”, „забавната”, „комерсиалната”, и даже „малката” музика (ако, разбира се, приемем насериозно претенциите за съществуването на „голяма” музика от гледна точка само на дадени жанрови параметри...

И тук, за щастие, Симфоничният оркестър на БНР се оказва точният партньор и съмишленик – и с характера на репертоарната си политика, и със значимата си роля в концертния афиш на столицата, и с последователно отстояваното професионално намерение да ангажира интереса на широка публика към събитията в концертната зала.

Виви Василева и Марк Кадин

Дългоочакваният дебют на Виви Василева с радиосимфониците се превърна в наистина вълнуваща сензация, съпътстваща забележителния ход на музикантската ѝ кариера. Да не забравяме, че към многобройните си престижни отличия тя добавя тази година и наградата на името на Ленард Бърнстейн; награда, която се връчва за първи път на българка. Не случайно я наричат страхотен музикант, поетеса на барабаните, вихрушка, която извиква звуци, страстен експериментатор... Все епитети, които справедливо я нареждат сред най-успешните перкусионисти в днешния динамичен свят на музиката. Комбинирайки ритми, мелодии и хармонии на разнородни култури, Виви Василева е несъмнено сред новаторите, които стремително променят представите за креативния потенциал на ударните инструменти.

Виви Василева

И ето, мащабна илюстрация в този смисъл се оказа специално създаденият за Виви концерт за мултиперкусии и оркестър „Оракул“ (2019). Дело на каталунския композитор Ориол Крушен, „Оракул“ е интригуваща, увлекателна творба в седем части, която интерпретира прелюбопитна идея с алюзии за магически жестове, състояния и енергийни хоризонти. Разбира се, главната роля тук се пада на щедрото, находчиво артистично въображение на виртуозната Виви и нейните приблизително 20 (!) смайващо разнородни ударни инструменти, разположени на авансцената. Сякаш недоизказал се, необозримият ѝ изпълнителки размах изигра още изненадващи, шеметни превъплъщения в солистично представените бисове.

Виви Василева

Въодушевено, с лекота и безупречен професионализъм втората част на концерта тази вечер ни върна към творчеството на Морис Равел и Камий Сен-Санс – емблематични представители на френската музика от края на 19 и началото на 20 век. Авторът на прословутото, любимо „Болеро“ сега бе представен с оркестровата сюита „Благородни и сантиментални валсове“ (1912), чиято партитура говори за последователния интерес на композитора към един от най-популярните танци и идеята му да естетизира представите за валса в духа на елегантната, софистицирана изразност, обхванала парижката бохема по това време. От своя страна оригиналните оркестрови пиеси на Сен-Санс допълниха по изключителен приятен начин финалната част на концертната програма.

Марк Кадин

Същински подарък за ценителите на популярното изкуство! Още повече, че и симфоничната поема „Танц на смъртта“, създадена 1875 г. (аплодисменти за солиращата цигулка на Ирина Стоянова!), и „Вакханалия“ (балетен номер от операта „Самсон и Далила“, 1877 г.) са сред най-обичаните оркестрови произведения. ≈            

Текст: Клер Леви

Снимки: Здравко Петров, архив на БНР

Послепис на „въпреки.com”: След концерта на Виви Василева с Радиосимфониците под диригентството на маестро Марка Кадин на 10 март в зала „България“ на 12 март със специалното участие на квинтет „Пилекадоне“ тя изпълни „Фантазия“ за духов квинтет и вибрафон от забележителния композитор Васил Казанджиев, световна премиера, в рамките на на фестивала " Музикартисимо ".

Виви Василева и Васил Казанджиев, снимка: Василка Балевска

А на 20 март в Русе в рамките на 62-ия Международен музикален фестивал „Мартенски музикални дни“ ще гостува младата и неустоима перкусионистка Виви Василева отново със Симфоничния оркестър на БНР.

[lovepotterdates-blog]

«Пришествие Большого Взрыва», возвращение Шемара Мура и многое другое наступают в следующем сезоне CBS

«Пришествие Большого Взрыва», возвращение Шемара Мура и многое другое наступают в следующем сезоне CBS

[ad_1]

1. Инстинкт

     Посмотреть это изображение>

Дэйв Котински / Getty Images

Кто в нем? Алан Камминг, Бояна Новакович, Даниэль Ингс, Навин Эндрюс, Ханди Александр Кто его создал? Майкл Раух, Алекс Курцман и Хизер Кадин, Джеймс Паттерсон, Билл Робинсон, Леопольдо Гуут, Алан Камминг, Марк Уэбб О чем это? На основе будущей книги Джеймса Паттерсона Инстинкт следует…

[christianajozef]

«Пришествие Большого Взрыва», возвращение Шемара Мура и многое другое наступают в следующем сезоне CBS

«Пришествие Большого Взрыва», возвращение Шемара Мура и многое другое наступают в следующем сезоне CBS

[ad_1]

1. Инстинкт

     Посмотреть это изображение>

Дэйв Котински / Getty Images

Кто в нем? Алан Камминг, Бояна Новакович, Даниэль Ингс, Навин Эндрюс, Ханди Александр Кто его создал? Майкл Раух, Алекс Курцман и Хизер Кадин, Джеймс Паттерсон, Билл Робинсон, Леопольдо Гуут, Алан Камминг, Марк Уэбб О чем это? На основе будущей книги Джеймса Паттерсона Инстинкт следует…

[vprki]

“Мартенски музикални дни” – авторитетно средище на личности и естетики

Фестивалът държи престижа си и чрез репертоарни рядкости, рискови по отношение на меломанския вкус, и чрез подбрани елитни български изпълнители, които прокарват понякога очаквани, понякога провокативни естетически линии. Пише в блога си Decresendo музикалният критик Екатерина Дочева.

Виви Василева (1994) е българка, родена в Германия, орисана да израсне в музикантско семейство. Нейният личен бунт спрямо семейната традиция е да се очарова от и да се предаде на перкусионните инструменти, не на цигулката, каквото е било очакването на близките ѝ. За все още младежката си възраст тя има изключително впечатляваща биография – успехът върви с нея. Защото Василева е силно впечатляваща перкусионистка и докато реализира своите зашеметяващи каскади по всички видове инструменти на сцената излъчва радостта на дете, което опитва всички възможни вкусове сладолед. /дни преди концерта в Русе Виви имаше концерт с радиосимфониците в зала „България“, за който във „въпреки.com“ може да прочетете тук/. Тя лети от инструмент на инструмент, често движенията ѝ изглеждат жречески, заклинателни, съдбовни…

Виви Василева

И това, в конкретния случай напълно резонира на претенциите на Концерта за ударни, който изпълни заедно със Симфоничния оркестър на Българското национално радио и диригента Марк Кадин. (23. 03) ”Оракул” е неговото название, авторът е Ориол Кружент (1976). Кружент е каталунец, пише много и е получил редица награди. Много активен човек – диригент, режисьор, продуцент, инструменталист. Но пиесата му наистина е преди всичко една огромна претенция, която работи с понятия от тантрическия индуизъм – всяка от седемте части на творбата е чакра, а оракулът, който “приканва питащия слушател да отвори собствените си чакри една по една чрез активно и съзнателно слушане” (О. Кружент)  е “вграден” в многосъставните звуци на необятното количество ударни (сякаш христоматия), които изнасят ефекта на цялата композиция. Особено когато са в ръцете на инструменталист с качествата на Василева (не случайно концертът ѝ е посветен, което гарантира 90 процента от успеха му). Но си мисля, че в по-голямата му част оркестърът бе направо излишен, още повече, че това, което се чуваше от него не беше нищо повече от блед резонанс на много яркия, особено в актьорската инструментална изява на Василева, перкусионен пласт на концерта.

Виви Василева и Марк Кадин

И след тавтологичния оркестър на Кружент чухме приятната музика към балета Fancy Free на Ленард Бърнстейн, която в оркестровия си вид, без танца, губи, поради няколкото твърде повтарящи се също теми, с познати елементи в оркестровия език. Без хореография и балетисти музиката в първата музикално-сценична композиция на Бърнстейн е доста белязана от приложност. И не блести с много идеи, ето защо считам, че изборът й не се оказа най-представителен за радиооркестъра и неговия диригент.

За сметка на това програмата на Струнен квартет “Фрош” (28.03) насити пространството на зала “Европа” в Доходното здание с добре композирана, смислена програма.

Квартет "Фрош"

Този състав продължава с рядка упоритост да поддържа репертоар, да се взира в ансамбловото си ниво, да работи върху изпипването на звуковата специфика, която го характеризира и отличава от останалите български квартетни формации. Продължавам да мечтая, да се надявам някоя българска институция да прояви широк възглед, интерес и култура и да предложи покрив и подкрепа на Негина Стоянова, Петя Димитрова, Мария Вълчанова и Теодора Атанасова, за да могат да се отдадат само на мечтания тип музициране. В нашата музикална история Българското национално радио бе институтът, който имаше квартет десетилетия наред – това бяха квартет “Аврамов, ако не ме лъже паметта квартет “Димов” също по едно време беше под шапката на радиото, както квартет “Тилев”, по-късно и квартет “Вълчев”. Въпросът с парите, според мен, в никакъв случай не е невъзможен – невъзможно е обаче в днешно време  на ръководител на БНР да му хрумне да направи подобна крачка. Или който и да е друг ръководител. Защо ли? Ами въпросът пак опира до средата у нас, която по отношение на класическите, на “непопулярните” жанрове, “неспособни” да допринесат за масовата слава на съответния благодетел, е много рехава, много шуплива, направо пред разпад… Като културния багаж на всички, от които случването на подобен факт зависи.

Квартет "Фрош"

Концертът на “Фрош” започна с Деветия струнен квартет на Васил Казанджиев. От четвъртия си квартет той им посвещава всяка своя следваща композиция в жанра. Така ансамбълът прибави още една премиера към репертоарната листа на фестивала. Впечатляващите моменти в прочита му на съвременната музикална фактура е категорично. Дамите от квартета пристъпват към формата с въображение и логика. Приковават вниманието със способността си да я отстояват през звука и тембъра, което за музиката на Казанджиев е особено съществено, необходимо. Свирят квартета за трети или четвърти път. Имах възможност в известна степен да проследя развитието на прочита им, навлизането им в тази нелека материя. Излъчват много по-сериозна увереност, разказът им е станал по-експресивен, но и по-целенасочен – с плътните унисони, с промълвените мелодични отсечки, с изваяното елегично настроение, с прецизността на щриха, с подчертания контраст между финия, отлагащ се във времето звук и неговото изкусно манипулиране в сложното му разпределение във вертикала с различна сила, скорост, характер. Както и с впечатляващо търпение на дългата фраза, “нарязана” от кратки сонорни, типично Казанджиеви блиц-модели, в които задъхано се надпреварват глисанди и пицикати, мигновени реплики, нанесени върху темброво артикулирано тремолиране. Изпълниха квартета на един дъх – направо блестящо! След тази звукова ексцесивност предложиха съвсем различния свят на Втория струнен квартет от Шимановски – също рядко изпълнявана композиция. Какви могат да бъдат цветовете на меланхолията – сякаш в тази посока се разгърна прочитът им. Много убедително инструментално присъствие, консистентен звук, перфектен ансамбъл, изискан вкус в  силно експресивните сегменти, в които са заложени изкушения за постигане на ефектно за публиката акцентиране. И още – прецизно разпределение на звука в различните динамики и впечатляващ рефлекс на съотношение в ансамбъла – действително впечатляващо! Завършиха концерта си с Третия струнен квартет на Шуман (наложи ми се да го чуя на запис) – прекрасно бе прошепнато седемтактовото въведение в началото на квартета, което продължи с пленителна спонтанност и много прозорливо отношение към тематичния ресурс в тази младежка композиция на Шуман – показаха цялата невинна красота на музиката му, с премерена, и затова въздействаща емоция. Втората част прозвуча като задъхана изповед, използваха вариационната й структура, за да разгърнат още от богатия тематичен заряд на частта.

Квартет "Фрош"

И да покажат латентната чувственост на музиката. Развиха я още в третата лирическа част – емоционално, но и задълбочено, отново лишена от излишества, с един по-скоро кадифен тембър, който много допринесе за изповедното й внушение. Финалът прозвуча с драматична енергия в изрядно издържания, напрегнат ритмус – далеч от клишето за радостно оживление, което се предписва на тази музика. По-скоро бе неудържимо бушуване, чиято вътрешна енергия постепенно се изчерпва. Няколко дни преди “Фрош” квартет “Ебен” изпълни същия квартет – поради смяна на програмата си. Така че имах възможност да направя сравнение на равнището на двата прочита – ще кажа само, че българският квартет стои достойно до французите със своя смислов и емоционален подход към творбата.

Към извънредните фестивални събития задължително  добавям и гостуването на Пловдивската опера със спектакъл и концерт. Наистина извънредно събитие и само ръководствата на операта и на фестивала знаят какво им струва това. Но благодарение на тях автентичната постановка на “Чичовци” от Лазар Николов – дело преди всичко на музикалния ръководител Драгомир Йосифов, на диригента Павел Балев, и на режисьорката Елена Стоянова, бе показана и на фестивалната публика в Русе (31.03), година след премиерата си в Пловдив.

"Чичовци", спектакъл на Пловдивската опера

Спектакълът не е игран много често след това, но, както се оказа, тази творба стои трайно в главите на певците и на оркестъра на операта, които бяха невероятно вдъхновени, артистични и концентрирани под палката на Балев. Сякаш изминалата година е допринесла за още по-ефективното избистряне на прочита на всеки от тях, както и усещането на музикантите от оркестъра за великолепието на музикалната лексика и на тембровия език и на специфичния хумор на композитора. Както и за още по-осезаемото сгъстяване, уплътняване на драматургията, за освобождаването на актьорската игра и, най-вече, на вокалните партии, които, чуваше се, доставяха върховно удоволствие на певците-артисти. Мисля си (човек все иска повече), че едно табло за прочит на текста по време на спектакъла не би било излишно – защото текстът не се чуваше навсякъде равномерно, което е естествено за динамиката, темпоритъма и звукоизлъчването на един оперен спектакъл.

Маестро Павел Балев

А този е толкова добър, че би трябвало да се дадат още малко средства за това. И още подкрепа, за да обиколи фестивали и български оперни театри. Колосалният труд на оперната трупа  – солисти, хор и оркестър по това заглавие, настоява да се възнагради с повече гастроли, повече спектакли.

Матинето на Пловдивския оркестър под палката на главния му диригент Диан Чобанов на следващия ден (1.04) също събра много публика – с Петнайстия клавирен концерт на Моцарт, в който солира 15-годишният Ивайло Василев и Четвъртата симфония на Малер в камерната версия на Клаус Симон със солистка Вера Гиргинова. Съвсем младият Василев концертира отдавна. Преди четири години той свири с радиооркестъра и Георги Патриков отново Моцарт – 12-ия клавирен концерт. Обявяваха го за дете-чудо, което не мисля, че е много разумно по отношение на самия Ивайло. И мисля, че не е. Дано да не е повярвал. Все пак дете-чудо е бил Моцарт.

Ивайло Василев

Ивайло е много талантлив и очевидно работлив млад инструменталист, който се чувства добре на сцена. (Прекалено подробната му биография в програмата за концерта ми съобщава за 30 награди от конкурси, чиито имена не можах да запомня. Аз познавам няколко клавирни конкурса в света. Очевидно съм изостанала.) Бърз е в пръстите, гамовидните пасажи не му причиняват проблеми, артикулира правилно темпо, динамика, ритъм, контрасти, смени в характера на движението. И това, струва ми се е точната дума – правилно. Мисля че тепърва му предстои красивото предизвикателство на различното чуване на музикалния текст, на това, което крие и което му предстои да разгърне. Тогава бавната част би била много по-заредена с емоция. Каквато чух в рондото заедно с щастливите му открития в звука на много места, чух и начина, по който се заслушваше в оркестъра и респондираше остроумно, елегантно с щрихово съответствие. Бисът му, до минорния етюд, оп. 25 от Шопен затвърди впечатлението за техническите му възможности, една сериозна предпоставка за постигане на интересния прочит.

Маестро Диан Чобанов

Миналата година, в София пловдивчани представиха същата камерна версия на Четвъртата симфония от Малер, пак с Диан Чобанов и Вера Гиргинова. Когато срещаш търсещи музиканти повторното слушане винаги носи нещо ново, различно, приканва те да партнираш слухово. Тук новото бе още по-сериозната спятост на оркестъра, станах свидетел на един вид контролирано съгласие за Малеровия звук в този шедьовър. И колкото и парадоксално да звучи – именно този тип сътрудничество между диригент и оркестър сякаш прогласи едно по-еманципирано музициране и от групите, и от солистите. И по-самостойно влизане в концепцията Малер, която Диан Чобанов изгради съвсем последователно и убедително – а във финалната, четвърта част като че преподреди оркестъра в услуга на Гиргинова, което тя използва за по-финото, омекотено, извисено пресъздаване на текста.

Маестро Пламен Джуров

Паметен бе концертът (29.03) на Камерния ансамбъл “Софийски солисти”, които гастролираха в Русе със своя доскорошен ръководител и ментор Пламен Джуров, който след 36-годишна съвместна работа се раздели с ансамбъла в края на миналата година. И както често е бивало през годините на съвместната им работа солисти им бяха Минчо Минчев и Николай Минчев. Към това напомняне за стандартите на състава и неговите солисти се добави и още един специален повод – наградите на много известния български лютиер Владимир Тилев на конкурса на Violin Society of America, който се състоя през ноември, миналата година в Южна Калифорния. На този най-авторитетен форум за лютиери Тилев спечели сребърен медал за виола и бронзов медал за цигулка – и двете награди са в категория “звук” (категориите са две – изработка и звук), което увеличава значително стойността на признанието.

Минчо Минчев/л/ и Николай Минчев /д/

И така, двамата солисти свириха на майсторските инструменти на Тилев. Беше преживяване да се чуят в Баховия Концерт за две цигулки и струнен оркестър – едната сякаш с малко по-светъл, по-слънчев тембър от другата, но и двете с много качествен, ярък звук, мигновено достигащ до всяка точка на залата. (Разбира се,тук не трябва да се забравя и кои свиреха на тези инструменти – не случайно Тилев ги е поверил именно на тях.) Първата част на концерта продължи по-различно. След Бах солистите останаха сами на сцената, за да запознаят публиката с много рядко изпълнявана у нас творба от Моцарт – първия от двата дуета за цигулка и виола. Бяха го подготвили специално не само за гастрола си в Русе, но и за да покажат пълноценно качествените инструменти на много талантливия български лютиер. Минчо Минчев бе предпочел виолата, която бе овладял по неговия фантастичен начин и нито за миг не се почувства сложността на прехода между цигулката и доста по-голямата от нея виола. Въпреки сериозната проблематика в Моцартовия текст, в който имаше всичко, което би могъл да иска един инструменталист за да покаже какво може. Показаха го, баща и син Минчеви и естествено публиката поиска да свирят още. Така чухме още Пасакалияята на Хендел-Халворсен за цигулка и виола, както и една остроумна преработка за същия тип дуо на инвенция от Бах. Красноречиво е изкуството на Минчо Минчев и Николай Минчев – някак си произвежда естетически стандарти така, сякаш от само себе си, с лекота, присъща само на избрани в тази непосилно трудна професия.

Ансамбъл "Софийски солисти"

Продължението на концерта бе отредено за “Солистите” и диригента Пламен Джуров, които силно напомниха за себе си като общност чрез “Мимолетности”-те на Прокофиев в транскрипцията на Рудолф Баршай и Симпъл симфони от Бритън. Изряден ансамбъл, инструментално прецизен, но и емоционално наситен, тембриран звук, стилистична изчистеност, проникновеност – имаше нещо особено в тази среща между ансамбъла  и неговия доскорошен ръководител, като мъжка блгодарност. Спечелихме ние, слушателите.

Тази година Русенската филхармония не само откри, но и закри фестивала (2.04). Качествата и възможностите на един оркестър обикновено се разкриват с диригент, който умее да го “пипне”, да го раздвижи, да заинтригува музикантите в него с предимствата на прочита си, да реализира ефективно намеренията си по отношение на музиката. Все важни неща от диригентския занаят, които, за съжаление, рядко констатирам в т. нар. съвременно поколение диригенти. Вместо това се сблъсквам със суета, гарнирана с реклама, съчетана често с претенции, зле прикриващи липсата на много умения.

Юрий Илинов

Не такъв, обаче е случаят с диригента Юрий Илинов, който застана на пулта на последния фестивален концерт. Той заяви много сериозните си музикантски и професионални качества още преди 6 години, когато беше асистент-диригент на Найден Тодоров за постановката на операта “Кавалерът на розата”. Илинов е руснак, ученик е на Едуард Серов, напуснал е преди години Русия, сега е диригент в театър Алтенбург в Гера – Германия. Първата част на програмата му гравитира около прочутия 24-и каприз на Паганини като основа за вариации в две много известни композиции за пиано и оркестър – Вариациите на Лютославски и Рапсодията на Сергей Рахманинов. Допускам, че в това решение участие има и солистът на концерта Людмил Ангелов, който обича да прави паралели, да търси аналогии, да предизвиква публиката с по-комплицирани репертоарни решения. И сега не направи изключение, като за пореден път демонстрира изключителен потенциал като инструменталист и като интерпретатор. И двете творби са достатъчно проблемни с привидно монотематичния си характер. И са твърде различни по структура, характер на развитието и клавирна специфика. Лютославски, който е бил забележителен пианист използва в 12-те блиц-вариации широк спектър от идеи в третирането на соловия инструмент, както и в диалога му с оркестъра.

Людмил Ангелов

Езикът му е контроверсивен спрямо характера на темата, придава й съвсем различен характер – леко гротесков със забележително остроумни идеи в мелоса, в тоналната схема (политоналност, целотонна гама), в хармонията, в темпоритъма и в чисто клавирните похвати, които гъмжат от малки, но съществени открития и предизвикателства за щриховите възможности на солиста. Всяка от 12-те вариации е импулсивен израз на волна, безгранична творческа инвенция и това Людмил Ангелов го “изработи” фантастично. Изгради партията си, заедно с  екзактния и същевременно гъвкав и много рефлективен оркестър ефектно, устремно до зашеметяващите акордови трилери и врящата токатна ударност, която изплющя като камшик към края (Ancora piu mosso). Контрастната рапсодия на Рахманинов – 24 вариации е творба на драматичния изказ, композиран в дълги линии, иносказателно, но и с ясни символични знаци. Тази творба на късния Рахманинов е като антипод на кипящия характер на вариациите на поляка, комуто тепърва предстоят още много сериознитворчески открития. Тук прочитът, великолепно съгласуван между диригент и солист, предпочете особената съкровеност, изповедност на изложението, като добавяне на още смисъл към съдбовността, “изречена” в символичната поява на секвенцията Dies Irae. И органично сливане между романтичния порив и философския наратив.

Юрий Илинов и Людмил Ангелов на пресконференция преди концерта

Изпълнението на Седма симфония на Прокофиев някак дообрисува образа на Илинов като съ-трудещ се заедно с оркестъра –  да извади, да покаже същността на шедьовъра без да цели да смае с по-атрактивен, по-необичаен личен прочит. И в същото време го постига – някак скромно, отдадено разгръща музикалната лексика, движи я, където поиска, но винаги с огромен респект пред музиката на руския класик, която очевидно не само обича, но и разбира. Самата симфонияя е прокламирана като жизнерадостна, ведра, насочена към “младостта на духа”. С малки, но важни движения в артикулирането на тематичния материал и разработването му Илинов някак “премести” или по-точно разкри вътрешната потребност на нотния текст да ни каже още нещо, да съобщи за съществуването на една различна чувствителност – и тогава темите обръщат своя семантичен заряд. Разказват за други по-дълбоки чувства, които напускат своята латентност и се разкриват – рядко въздействащи поради спокойната, но някак болезнена констатация на изживяното. Натам ме насочи прочитът на Илинов. Важен музикант и много добър диригент е младият все още Илинов. Разбира музикалното слово, разбира още как да го изкове и да го предаде на публиката. Валсът във втората част нямаше нищо общо със салонния блясък на танца, много повече бе ориентиран към едно двусмислие, в което стремителната скерцозност някак “се удря” в железно звучащия ритъм, който надмогва своята танцова характерност. Прокофиев играе с жанра – не толкова драстично, колкото Равел, но достатъчно ясно, когато има диригент като Илинов, който да “бутне” определени сегменти в дадена посока и динамика. И да фокусира вниманието на слуха към един по-комплициран разказ. Не съзерцание чух в третата част, а напрегнато, изстрадано мислене, което формулира нерадостни обобщения. Илинов не забравя, че Прокофиев завършва симфонията година преди смъртта си. Едва 61-годишният, твърде болен композитор, понесъл прекалено много удари пише своята прощална творба в жанра с достатъчно ясни послания, предназначени за умния интерпретатор. Защото съм била свидетел на много жизнерадостни подходи към творбата. Всъщност Илинов е първият толкова млад диригент, който съм слушала, проумял цялата сложност на симфонията и чийто прочит бе насочен изцяло навътре, без да се изкушава единствено от “прелестните” оркестрови идеи на Прокофиев.

Доходното здание в Русе

Финалът сякаш сваля маските – в тоналност ре бемол мажор движението е типично прокофиевско, а в него се прокрадват ярки гротескови модели. Играта загрубява. Илинов активира агресията на движението за да артикулира съвсем ясно контраста на следващата фаза. Използва ефективно и тембрите, които Прокофиев избира, за да завърши идеята на прочита си. Движението става все по-неудържимо, трудно за овладяване, опасно – като снежна топка, превърнала се в лавина. Тук трябва да добавя, че за да изгради тази своя, много въздействаща, интерпретация Илинов бе структурирал великолепно и оркестъра, който показа своята гъвкавост – по отношение на звуковата транспарентност, на агогиката, на динамиката. Показа и култура на звукоизвличане и, най-важното – отговаряше с удоволствие на диригента, който излъчваше от пулта единствено желание да се подчини на музиката. Великолепно пресъздадоха прехода към контрастния дял moderato marcato със солото на фагота, което подготви влизането в този съществен драматургичен сегмент. Още нещо: Илинов страхотно експлоатира различните регистри на оркестъра, предписани от композитора за подчертаване на визията си относно драматизма в симфонията. Връщането към началото вече звучеше различно, усмивката се бе превърнала в гримаса. Всичко бе някак неовладяемо, рисково. Финалът (Tranquillo) бе великолепен с тихото, болезнено прозвучаване на кратичката тема в глокеншпил, ксилофон, заедно с пиано – като припомняне на не��бъдната мечта. Когато симфонията свърши публиката леко задържа аплауза, очевидно всички бяха влезли в разказа на Илинов и русенските музиканти. Фестивалът получи своя достоен завършек с този концерт.

Откриването на фестивала, 16 март, дирижира маестро Емил Табаков

Колкото и наситена да беше програмата им, “Мартенските музикални дни” отлетяха. Фестивалът прибави още едно издание към невероятната си история. И вече подготвя следващото. ≈

Текст: Екатерина Дочева

Снимки: Петър Стаменков, архив на фестивала „Мартенски музикални дни“

P.S. на “въпреки.com”: Текста публикуваме след разбирателството ни за партньорство и с разрешението на Екатерина Дочева. Ще продължим да го правим и в бъдеще, за което ѝ благодарим. Текстовете в блога ѝ може да четете на https://decrescendo.net/.

[vprki]

Мартенски музикални дни – с двата столични оркестъра, единият бе с Минчо Минчев

Програмата на 60-то издание на фестивала включва 4 симфонични концерта. Два от тях изнесоха столичните оркестри – на БНР и на Софийска филхармония, което бе възможност да се чуят почти един след друг като звук, като присъствие, като подход към репертоара. Написа в блога си Decrescendo.net музикалният критик Екатерина Дочева.

За гостуването в Русе на Симфоничния оркестър на БНР (22.09) диригентът Марк Кадин бе избрал своя програма от рапсодии, която прозвуча и в София преди време. Той обича да прави такъв тип концептуални, тематични, жанрово обобщителни концерти, със стремежа да заинтригува по различен начин публиката, а и оркестъра, разбира се. В случая избраният жанр беше този на рапсодията, а той създава сериозно усещане за импровизационна свобода и поради това и и за по-различен ��одход в музицирането. Програмата имаше “ковид - времетраене” – около час. Кадин се бе спрял върху рапсодиите на Веселин Стоянов, Панчо Владигеров, Ференц Лист, Клод Дебюси и Джордже Енеску. С подобен подход към репертоара присъствието му в българския симфоничен живот внася различен акцент в него и дава възможност на други негови колеги да разчупят, да разковат традицията в съставянето на концертни програми, като приложат в тях някои от идеите на Кадин. Рапсодийният концерт бе своеобразен преглед на по-известните творби в жанра, даде възможност да се отчетат разликите в третирането на оркестъра от класиците. Заедно с великолепния програмен текст на колегата Янина Богданова концертът бе като завършена лекция с музика.

Симфоничният оркестър на БНР с диригент Марк Кадин, снимка: архив на фестивала

Програмата започна и завърши с българските рапсодии – на Веселин Стоянов и “Вардар” на Панчо Владигеров. Тази творба на Владигеров е може би най-свирената в последните десетилетия и този факт носи известен риск…Вярно е, че публиката обича да слуша предимно познати композиции – така и самочувствието на меломана е друго. Но с нея толкова се злоупотребява, когато трябва да се свири музика от Владигеров, който е написал още много и прекрасни композиции за оркестър, че когато се включва в тематичен концерт, както е в случая и е напълно резонно да присъства в програмата, не можеш да не си спомниш, че някъде си я слушал съвсем скоро. Както и да е! И двете рапсодии съчетават тържествени, широко разгърнати и танцови части, които с контраста на подбора и подреждането си изграждат естествено формата. Кадин държи да я представя по-отворена, да направи фазите в структурата ѝ по-невидими, неусетни. Драстичен контраст бе музиката на Дебюси след тази на Веселин Стоянов. Промълвената плаваща недоизказаност, съчетана с интересните предложения за солиращия кларинет, силно контрастираха на щедро изливащата се, подобно на водопад, обилна звукова маса в рапсодията на Стоянов. Кристиян Калоянов бе солист на радиооркестъра в Дебюси - рапсодията – изящен инструменталист, с финес в тембрирането на фразата, с великолепна бравура, съчетани със симпатична волност при смяната на характера на движението. Също идеално изигра звуково финала на пиесата!

Кристиян Калоянов и Марк Кадин , снимка: архив на фестивала

Рапсодиите от Лист – № 14 и първата на Енеску са ефектни, обичани от публиката. Очевидно и от оркестъра, който свиреше с настроение, може би действително обзет от желание за изява след много дългото си концертно мълчание. Бяха харесани от публиката, имаха своите овации. Но свободата в звукоизвличането, темпераментът, който се влага в енергията на фразата, в откликването на исканията на диригента някак като че ли се спират, задържат се от нещо…Имаше, разбира се, великолепни музикантски прояви като солата на флейтата (Явор Желев), така красиво оцветили емисията на оркестъра – и това веднага се отрази на цялостния ѝ характер. Оркестърът звучеше по-често артикулирано, особено в танцовите епизоди се чувстваше известна напрегнатост на звука, която се отрази обаче плодотворно на енергията от сцената и на тази, която излъчваше диригентът. Прекрасно и обещаващо започна първата рапсодия на Енеску. Заиграването, надсвирването между кларинет, флейта и обой и подемането на темата от цигулките бе интригуващо изпълнено. Факт е, че тази рапсодия не може да остави безразличен никого – нито свирещия и дирижиращия, нито слушащия. Още малко импровизационна свобода не би била излишна в провеждането на отворената красива тема. И бързата танцовост се завихри по подобаващ начин и превзе публиката – с остроумни провиквания от духовите, с артикулирани струнни, интензивно движение и много настроение!

За разлика от Радиооркестъра Софийската филхармония под палката на Найден Тодоров бе класическа в програмния си подход и в първата част на концерта си (25.09) бе партньор на цигуларя Минчо Минчев, който свири концерта от Брамс, а това се превърна в абсолютно фестивално събитие.

Минчо Минчев, снимка: архив на фестивала

Работата е там, че този музикант е изключително извънреден и както, и колкото много прекрасно надарени негови колеги по инструмент да правят своите страхотни попадения, няма как да застанат на една площадка с Минчев. Колкото и да им се иска! В живота винаги има някаква субординация, която не се определя или прави само от изминатите концертни километри (въпреки че аз си спомням времето, когато Минчев, в своята младежка лудост, изнасяше по над 100 концерта на сезон – в България и извън България). Но никога не съм го чула да се съпоставя със своите учители или с по-възрастните си колеги като Боян Лечев или Георги Бадев, например, или да се стреми да измества някого. И не му е било необходимо. До днес той е категоричен в моженето си и, което е още по-важно, в безценната информация, която дава неговият личен прочит, с невероятното съчетание между могъщ инструментализъм и още по-могъщо в дълбочината си и мащабите си музикално тълкуване на познатата класическа творба. Наблюдавам отдавна с огромно уважение, респект и удоволствие фантастичната тенденция на музикантския и интелектуален растеж на този, наистина велик цигулар. И винаги очаквам неговите подаръци от сцената. Този път подаръкът беше Концертът за цигулка от Брамс. Така са се стекли обстоятелствата, че той не беше свирил този концерт от няколко десетилетия. И сега реши да се върне към него. Нещо, което аз намирам за напълно нормално, защото само тук нашето музикантско (а и не само) население стигматизира възрастта на един човек. И бърза да го отпише. Навсякъде другаде един цигулар от такова качество, който просто функционира страхотно, стои в концертния живот колкото и както иска и на никого не му идва на ума да задава излишни въпроси. Просто той свири, а хората го слушат и го искат. Тук публиката иска Минчев, но често не го искат люде от музикалния бранш. Негови колеги също. За някои е много неприятно е да се подсещат къде са спрямо тази личност. И гледат да им се случва по-рядко. И това е тенденция, която е категорично свидетелство за сериозния манталитетен проблем на голяма част от населението на тази територия.

А в Русе Минчо Минчев предложи рядко преживяване, един автентичен Брамс, без никакви примеси от фалшивите съвременни тенденции за добавяне на ефекти, за бързо печелене на седящите в залата. Свири творбата като дълбоко откровение, с разтърсваща изповедност, с лирическа сила, със страстта, която е заложена и е същността на Брамсовата музика. Както винаги владее инструмента в името на звуковия континуум, а той те кара да затаиш дъх. Сдържаност, недоизказаност, добавена тишина към интимния свят, в който те въвежда инструмента с неповторима вглъбеност…Когато един акт на интерпретация, на споделяне постигне висша степен на дълбоко емоционално разкриване, няма човек в залата, който да не го почувства. Така се случи и в тези дълги, но недостатъчни за всички, преживени минути с Брамсовата музика. В която големият музикант, цигулар, артист върна отново този концерт към оригиналната му същност – смисъл и пропорции в драматургията, технически апарат, който смайва без да е самоцелно използван, напрегнатост, чувствителност…

Минчо Минчев, снимка: архив на фестивала

Прочит, абсолютно разкриващ, допълващ същността на Брамсовата музика – на този сложен свят между философския безкрай на разказа и страстта в преживяването в отделните сегменти на музикалното време. Предпочете каденцата на Крайслер пред по-често свирената на Йоахим. Може би защото тя образува друг релеф на основния материал от частта.

Насочвам вниманието и към грижливия подход на Найден Тодоров в съпровода на цигуларя – създаде необходимата звукова атмосфера и оркестърът се отзова с охота, реагира с респект на тоновите му предложения. Да, искаше ми се във втората част да чуя по-отзивчиви по отношение на характера и настроението на Минчев реплики от солистите в оркестъра…Но наистина не е лесно да отговориш пълноценно на деликатните вибрации, които идваха от солиста…След втората част, която бе заредена с изумителна чувствена неутолимост, третата извади пред скоби особения, латентен драматизъм, заложен в танца, но мнозина пропускат да го чуят. И предпочитат да омаят публиката предимно с бързи пръсти.

Втората част на концерта бе отредена на Италианската симфония на Менделсон – тази творба действително гарантира публичен успех с непосредствената си жизнерадост, с красивите си ефектни мелодии, със своеобразното състезание между групите, което в случая бе леко неглижирано, не съвсем артикулирано.

Найден Тодоров и Софийска филхармония, снимка: архив на фестивала

Някъде енергията на импулсите за активизиране на движението се отразяваше единствено в акцентите в началото на фразата или дори тактовете, които я образуват. Това се получи и в закриващото творбата салтарело. За мен най-интересна стана втората част, с подчертана баладичност и стабилност в пълноценната остинатност на движението и интересен, патиниран звук, който отговаряше на характера на наратива в частта.

Интересна разтегливост в равнището и на двата столични оркестъра може да се установи. Но това е тема за друг текст. Сега сме на фестивална вълна.

Текст: Екатерина Дочева

Снимки: архив на фестивала

P.S. на “въпреки.com”: Текста публикуваме с разрешението на Екатерина Дочева. Ще продължим да го правим и в бъдеще, за което ѝ благодарим. А как тя мотивира преди време решението си да създаде блога си: „Реших да направя блога Decrescendo.net след като културният вестник „К”, продължение на вестник „Култура”, завърши своя живот в края на 2019 година. Бях музикален наблюдател и в двете издания. Заглавието на моята рубрика беше Крешендо/декрешендо. Поради факта, че думата „крешендо”, за мое голямо учудване бе станала заглавна на много домейни, реших да се спра на „декрешендо”, а дизайнерът Желко Терзиев, който ми помогна да сбъдна моето блог-желание, измисли деликатната игра в заглавието за да загатне първоначалната идея за името му.“. Текстовете в блога на Екатерина Дочева може да четете на https://decrescendo.net/.

[vprki]

Атанас Кръстев: Искам да направя виолончелов фестивал в България

„За мен това е прекрасно преживяване и голяма привилегия да съм солист на Радиооркестъра, както и да изпълня един от най-любимите ми концерти за виолончело на Шостакович № 1.”. Казва за „въпреки.com” талантливият ни млад виолончелист и преподавател в НМУ „Панчо Владигеров“ Атанас Кръстев.

И продължава: „Първият път го свирих преди 10 години, още бях студент първа или втора година с щатния оркестър на Академията с младия диригент тогава Любомир Денев – младши. Това беше неговият д��пломен концерт“. С Атанас Кръстев разговаряме минути, след като е приключила репетицията му в Студио 1 на БНР и ден преди концерта в зала „България“ на радиосимфониците под диригентството на маестро Марк Кадин. Виолончелистът е доволен от репетицията, а и ние имахме възможност да видим атмосферата в залата. Според него репетиционният процес винаги е нещо специално, уникално като преживяване, защото няма две еднакви репетиции. „Доволен съм, много съм доволен. Радиооркестърът е страхотен състав, прекрасни музиканти, много съм щастлив, че свиря с тях. Много от тях са мои добри приятели, с някои от тях даже сме израсли и те вече свирят в оркестъра. С маестро Кадин е много интересно и приятно да се работи, много добър музикант“, казва Атанас Кръстев.

Програмата на целия концерт е неординерно изградена, с не често изпълнявана музика у нас, но за това малко по-късно. А Атанас Кръстев уточнява, че още преди година с Марк Кадин са водили разговор за съвместен концерт. „Точно тогава стана дума какво да включим в програмата и той каза, че иска да направи по-нестандартен подбор на програмата от произведения, които не са изпълнявани отдавна или неизпълнявани много често в България. Имаше известни дискусии дали да бъде Прокофиев – „Симфония – концертанте за виолончело и оркестър” или Шостакович и накрая се спряхме на Шостакович – „Концерт № 1”. Наистина не се е изпълнявал отдавна и от български солист и тук в България са минали няколко години, откакто е бил изпълняван. Той е един от бисерите във виолончеловата литература, колкото и банално да звучи.

Концертът е посветен на Мстислав  Ростропович,

който го е научил за четири дни, след като Шостакович му е дал нотите и е изпълнен под диригентството на Евгений Мравински от Ленинградска филхармония. Няколко дни по-късно вече го записват. /Първият челов концерт на Шостакович е започнат на 1 май 1959 г., както е записано в полето на ръкописа. Целият концерт е завършен на 20 юли същата година, премиерата е на 21 септември 1959 година в Голямата зала на Ленинградската филхармония – б.а./ Това е изключително интересен концерт. Главната тема на първата част е използвана във филм от 1948 година /“Млада гвардия“ на Сергей Герасимов – б.а./ за Втората световна война за войници, които са пленени от германската армия и маршируват към лагерите на смъртта. Тази тема присъства и в много други негови произведения. Има много визуално филмово звучене концертът и създава много ярки образи в съзнанието на публиката. В четвъртата част има мотиви от една любима песен /“Сулико“ – б.а./ на Сталин, която е обърната наопаки и това е един от начините Шостакович да говори срещу режима, много завоалирано представя несъгласието си с определени личности, идеологии и т.н. За каденцата самият Ростропович разправял една история от живота на Шостакович как той е стоял в апартамента си и е чакал да го арестуват и стъпките по коридора, часовникът, който отмерва времето в една абсолютна тишина, в която стои и чака и не знае какво ще се случи. В каденцата това е много ясно изразено – човек сам с мислите си, които са съвсем не радостни. Има всичко в този концерт – спомени от миналото на една ужасна реалност, маршове, военни. Той стои и чака, стъпките отиват в апартамента срещу неговия и съседите изчезват, а той остава“.

Атанас Кръстев и Марк Кадин по време на репетицията за концерта в зала “България”

Програмата на концерта включва и филмова музика от едни от най-великите композитори на XX век. Самият Шостакович е автор на музиката на над 35 филма и много театрални постановки.  Радиосимфониците изпълниха Сюита от музиката към  филма „Дама Пика” /той никога не се реализирал, независимо, че имало заснета лента 1937 година от знаменития режисьор Михаил Ром – б.а/ от Сергей Прокофиев и Сюита от филма „Мъртви души" /1984/ от Алфред Шнитке. Солист в „Мъртви души” от Шнитке е изключителният пианист Марио Ангелов - изпълнител с дългогодишна творческа дейност с Радиосимфониците. „Тиха музика” от украинския композитор Валентин Силвестров, един от ярките автори на нашето време и водещ представител на авангарда в съвременната музика, е друго произведение, което беше изпълнено.. И трите произведения се изпълняват за първи път в България.

За себе си Атанас Кръстев споделя, че с времето все повече и повече няма отговор на въпроса каква музика предпочита да свири. Като бил по-малък на сърце му били, както казва, Дворжак и късният романтизъм. „Това с времето започна да се променя. Сега, може да е банален отговор,

всичко ми е на сърце.

Не мога да кажа, че предпочитам да свиря класика или предкласика, напоследък и най-съвременна музика от 21-ви век. С квартет „Фрош“ /Негина Стоянова и Петя Димитрова – цигулка, Мария Вълчанова – виола и Атанас Кръстев – б.а./ свирим много съвременна музика и това много ми разшири кръгозора вече за най-авангардните произведения, най-модерните. Човек, за да е един успешен инструменталист, музикант трябва да се чувства добре във всички стилове и да бяга от някаква тясна специализация в каквото и да било – дали ще в барок, дали ще е в съвременна музика, не би трябвало да представлява проблем“.

Добринка Табакова и Атанас Кръстев в зала “България”

Тези негови думи са повод да си припомним какво каза именитата ни композиторка със световен авторитет Добринка Табакова пред „въпреки.com”  миналата година за неговото изпълнение на концерта ѝ за виолончело и струнни заедно със „Софийски солисти“ с диригент Пламен Джуров на 16 юни в рамките на фестивала „Софийски музикални седмици: „Много бързо Атанас Кръстев се подготви. Концертът е много труден и той за много кратко време успя да го научи. Наско Кръстев е великолепен музикант и с корен човек. Много съм доволна от репетицията“. С днешна дата Атанас Кръстев само отбелязва, че би било хубаво отново да изпълни този великолепен концерт.

По време на репетицията в Студио 1 на БНР, а и на другия ден на генералната в зала „България“ неотлъчно присъства и проф. Анатоли Кръстев, известният ни виолончелист и преподавател, бащата на Атанас. Питаме го дали помага или пречи, когато баща ти свири на същия инструмент, а и традицията в семейството. Синът е убеден, че по-скоро помага това, че „всички сме челисти. С годините съм се убедил, че

винаги е хубаво да имаш челист и преподавател вкъщи,

близко, защото това помага, колкото и да звучи натоварващо на пръв поглед. Но е много хубаво да има някой, който да ти помогне в момент, в който имаш нужда, защото ние всички сме хора, които понякога имат нужда от човек, който да чуе картинката отстрани, не само от вътре да се слуша. Така че помага и със сестра /Калина Кръстева - Тийкър – б.а. / ми, тя също е прекрасна музикантка, виолончелистка, не го казвам в никаква фамилна линия,  с нея винаги ми е приятно да се видим, да посвирим, да си поговорим, да обсъдим някакви челистки неща. Концепции винаги има всякакви различни, но хубавото е, че винаги достигаме до консенсус. Аз знам, че той какъвто и съвет да ми даде, дори и в първия момент да не ми е при сърце, когато спреш и помислиш се оказва, че винаги това, което той ти казва от страната на неговия опит и кариера е правилното. Защото, наистина той е един прекрасен преподавател“. Тази година през юли тримата ще имат майсторски класове в Лятната академия Созопол, Атанас Кръстев се надява догодина отново със семейното им трио „Cellissimo” да направят концерти. Припомняме си заедно чудесните ко��церти по повод юбилейната годишнина на Анатоли Кръстев през 2017 година на Празниците на изкуствата „Аполония“ и в София с участието и на талантливата пианистка Маргарита Илиева.

Трио „Cellissimo” - Анатоли Кръстев,  Калина Кръстева - Тийкър и Атанас Кръстев - снимка семеен архив

Независимо, че е много млад, през август ще навърши 31 години Наско Кръстев има вече 4-5 години преподавателска дейност в Музикалната академия „Панчо Владигеров“.  „За мен това е страхотна отговорност, нещо, което винаги съм искал да правя и съм много щастлив, че имам такъв шанс. Пак казвам, това е голяма отговорност да продължиш тази школа тук, да се стараеш не само да я продължиш, но и да я развиеш и да покажеш, че ние също тук има какво да предложим и като образование“. Питаме го на какво иска да научи своите студенти, извън техниката и специалните умения. А той поема в посока, свързана с времето, с обществото ни, с мястото ни сред другите около нас. „Искам да науча моите студенти

да са отдадени максимално на това, което правят,

да не си мислят, че заради ниския стандарт, за съжаление, на нашите класически музиканти, въобще на хората на изкуството в България трябва да се отказват. Имам много приятели и то много добри музиканти, които заради стандарта предпочетоха други професии – като си музикант много бързо ти се отдават други неща. В момента много успешни кариери градят като програмисти, IT-специалисти. Скоро си говорих с професор Марин Казаку, най-възрастния и най-емблематичния преподавател в консерваторията в Букурещ какво се случва със стандартите в Балканските държави и в частност какво се случва със стандарта на живот на музикантите и на преподавателите. Оказа се в момента, че във всички оркестри най-ниската заплата в Румъния е 1200 евро, говорим за тутисти, не говорим за водачи, където е по-висока, със 100% на преподавателите са вдигнати заплатите. Реално погледнато има много голям резон повечето от румънските млади музиканти, вместо да търсят реализация по други страни и континенти остават да работят в страната си. Трябва да вземем пример от тях. Техният авторитетен фестивал „Енеску“ е с бюджет 8 млн. евро и затова могат да бъдат поканени световни солисти, състави, диригенти. Сега наскоро гостува един младежки оркестър, румънски, където изпратих няколко от моите студенти да свирят в него, за да се получи колаборация, имаше и контрабасисти и виолисти, попълват състава от България. На всички им се плаща много хубав хонорар, няма значение, че са студенти за самия проект. Един пример, който ние бихме могли да вземем в различните държави какви пари се отделят за култура. Това е важно и хубаво да се каже“.

Атанас Кръстев беше и участник в проекта на фондация “Въпреки” - “Европа в една софийска улица” и свири на улица “Цар Самуил” в столицата

Но и допълва, че той има няколко, наистина много талантливи студенти, някои от тях вече се изявяват и като солисти, като Калоян Русев, който  е свирил в Пазарджик под палката на маестро Григор Паликаров. Друг негов студент спечелил прослушване и ще бъде солист на Софийска филхармония, за да изпълни една не много известна пиеса на Панчо Владигеров  „Елегичен романс“, писана 1917 година, когато композиторът е бил е съвсем млад и няколко години по-късно ѝ прави преработка за симфоничен оркестър. Творбата е свирена преди 30 години в изпълнение на Венцислав Николов и има запис в БНР. „И аз ще имам шанса да я изпълнявам заедно с „Песен“ от Владигеров с Русенска филхармония на 31 август на Царевец във Велико Търново под диригентството на Йордан Камджалов. Тази година Владигеров има юбилей и мног�� се изпълняват негови произведения“. Припомня Атанас Кръстев и разговорът ни тръгва към нещата, които му предстоят. „Сега довършваме сезона с квартет „Фрош“ имаме още два концерта в София в Камерна зала „България“. На 4 юни в рамките на Софийски музикални седмици имаме рецитал с Виктория Василенко в Камерна зала България с много хубава програма – Дебюси, Прокофиев, Шуберт и Джордж Крам. Разнообразна програма, но добре се допълват произведенията, добре са разделени като епохи. С нея ще имаме и още един рецитал на Празниците на изкуствата Аполония на 4 септември. След това с Ивона Недева и Ростислав Йовчев имаме трио на камерния фестивал в Габрово, след това с Нишката филхармония Брамс двойния концерт за цигулка и виолончело с Ралица Симеонова, след това още един рецитал с Вики Василенко Бразилска музика, защото в София ще има есента фестивал за бразилска музика.

Ще правя майсторски клас в Букурещ, в консерваторията.

Много съм развълнуван, защото там нивото е много високо и има много интересни студенти. Ще ми е много приятно да поработя с тях. Имам едни планове, надявам се да се осъществят – да направя виолончелов фестивал, да поканя няколко професори от Швейцария, от Румъния, от Германия, за да направим голям майсторски клас и да е безплатно за студенти и ученици от цяла България. Да се направят няколко концерта в центъра виолончелото, с виолончелови ансамбли и някои от оркестрите в София.  Планирам го да се случи края на ноември. Надявам се с Министерството на културата да уредим бюджет. Не е съвсем официално всичко това, но се надявам да бъде в зала „България“ и залата на Музикалната академия. В Академията със сигурност ще има, но дано и в зала „България“. Изброява Атанас Кръстев колко много неща му предстоят до края на годината. Не по-малко ще са и ангажиментите му за догодина.

Атанас Кръстев с Марк Кадин на репетицията за концерта в Първо студио на БНР

Докато водим нашия разговор във фоайето пред Студио 1 на БНР много от оркестрантите го поздравяват за изпълнението и за работата по време на репетицията. Това не е честа гледка, както сме забелязали в подобни ситуации. И може би затова го питаме и какво е най-важно за солиста. А той е лаконичен: „За солиста е важно да бъде много дисциплиниран, много уверен, но и здраво стъпил на земята с двата крака и да не си мисли, че е отишъл много на далеч. Защото да си солист е голяма отговорност и то с такъв прекрасен състав, както сега. Да ти си солист, но това е камерна музика, всъщност. Има го и това и

човек не бива никога да забравя,

че, да, ти си отпред, имаш соловата партия, но и трябва да си част от цялото, да водиш, но и да помагаш. Непрекъснато имаш дуети с различни инструменти или групи от оркестъра. Това е важно за мен за един солист – да е с отворени уши за всичко, а не „сега аз тука свиря! Тук съм аз!“.

На самия концерт Атанас Кръстев омая публиката с интерпретацията си на знаменитото произведение на Шостакович. Оркестърът под ръководството на маестро Кадин беше прекрасният партньор в това истинско преживяване и за присъстващите в зала „България“, и за самите музиканти. Извън съвършената си техника Атанас Кръстев се потопи в сложната музикална драматургия на композитора, сякаш изстрада, без да го натрапва вопъла, споделен в творбата, особено прочувствен в каденцата. Изключителен музикант, той подари на публиката и виртуозната „Фантазия“ на Петър Христосков в биса, който изпълни. Кръстев е носител е на „Златна муза” през 2007 и „Кристална лира” през 2012. Завършва НМА „Проф. Панчо Владигеров” в класа на проф. Анатоли Кръстев.  Специализира при проф. Наталия Шаховская в Мадрид и посещава майсторски класове при Албан Герхард, Янг Чанг Чо, Томас Керъл, Роберт Коен, Антонио Менезес и др. Концертира в Австрия, Франция, Холандия, Италия, Испания, Гърция, Чехия, Словакия, Сърбия и Бразилия. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Георги Минчев: Не тръгвам към някое произведение, то тръгва към мен

„Изобщо не тръгвам към някое произведение. То тръгва към мен. Труден съм в писането, бавен. Много мисля, тъй като аз не пиша с пиано. Моят професор Шчедрин ме научи да бъда нещо като съвременно компютърче - да ми хрумват идеите в тишина, пред бял лист, даже не пред петолиние”. Казва за „въпреки.com” световно признатият композитор академик Георги Минчев.

И продължава: „Чертая си петолинията и направо нанасям нотичките, онези, които чувам, без да ги осмислям с пиано, с инструмент. Без да ги оркестрирам, т.е. така, както ми зазвучават от собственото ми въображение да ги нотирам. И това става много бавно и мъчително, защото човек, колкото и да вярва в неща, все си мисли понякога, че е безпомощен и, че понякога не може да даде онова, което той желае. Тези моменти на колебания, на съмнения,

съмнението е необходимо за твореца

и самотата е една такава необходимост, в която един човек, който работи се чувства много удобно, непритесняван от никого и неръган от проблемите на времето и обстоятелствата. Тези неща, когато си остане сам със себе си по-бавно, но по-трайно излизат на бял свят. Това е една енигма какъв е творческият процес, никой не е успял нито да го опише, нито да наподоби неговите правила и процеси”.

Откъс от разговора с Георги Минчев можете да чуете тук

И продължава с присъщото си чувство за хумор и самоирония: „Човек да е композитор, като че ли не е професия. Под професионализъм се разбира, когато един автор си вади прехраната със своето изкуство. В това отношение много от аматьорите си вадят хляба значително по-добре от професионалистите, в кавички. Имаше една хубава находка по този повод, че все пак Ноевият ковчег е скован от аматьори, а професионалист е построил „Титаник””. А за себе си уточнява: „Естествено, че ми се иска да бъда повече професионалист, отколкото аматьор, но аматьорите си имат своята цена също. Аз не говоря за този тип аматьори, които не знаят нотите, а пишат, където хората не знаят правилата, а се натискат да направят нещо. Цялата ни среда е леко контаминирана /замърсена – б.а./. Вижте как ни заливат разни ферми, Big Brother-ци, какво ли не. Не искам да заставам като някакъв морален гард, естествено мнозинството от хората предпочитат леките жанрове. Самият аз обичам поп музика, самият аз обичам страхотно джаз. Това не са срамни неща, това изкуство също си има своите върхове. Но само с това не се храни човек. Не се храни по простата причина, че старата римска максима „хляб и зрелища” за днешното общество не важи”.

Георги Минчев, Стела Димитрова - Майсторова и Марк Кадин по време на репетицията за концерта

Разговаряме с него малко след репетицията на Симфоничния оркестър на БНР в студио 1 на концерта му за пиано и оркестър, който беше изпълнен в зала „България” на 20 октомври в програмата на „20 години “ppIANISSIMO” с диригент Марк Кадин. Заедно с Георги Минчев присъствахме на репетицията и естествено го питаме за оценката му за диригента, за оркестъра, за солистката. „Като на всяка репетиция – първа, втора, трета до генералната си има своите несъвършенства. Даже и в повечето случаи и на самата генерална репетиция се прибавят разни неща. Но в общи линии всичко върви нормално. Нямам никакви смущения. Диригентът Марк Кадин е чудесен, оркестърът е много добре, пианистката Стела Димитрова - Майсторова е идеална. Днес прибавихме синтезатора, който е много съществена брънка, но още не проработи като хората от първия път. Но има още две-три репетиции. Да, всичко е нормално в рамките на доброто”. Говори с изключителна добронамереност и разбиране композиторът и все пак споделя като творец с дългогодишен опит взаимоотношенията между автор и изпълнители:

„Диригентите не обичат да си на първата репетиция,

даже забраняват на автора да им се бърка в темпа и т.н. Първите репетиции са да се разчетат нотите, да се видят темпата, да се усеща творбата, динамики и прочие… Затова по - добре е авторът да стои по-настрана. Хем и той да се потревожи малко за собствените си творби вкъщи, хем да остави на мира изпълнителите да си свършат работата. Но, да, необходимо е, тъй като непрекъснато, особено в по-новата музика темпата са различни, всеки момент нови и нови темпа – не винаги в партитурата е оказано точното темпо и е необходимо и авторът да каже своята дума, понякога. Но и без него може.

Идвам на репетиции на произведенията ми, когато ми дадат, когато диригентът не възрази. Но аз съм свикнал да си присъствам не за друго, а за да нямам после никакво основание да се сърдя или да ми е неприятно от когото и да било другиго затова, че не съм присъствал. По-добре да коря себе си, че не съм си свършил работата. Но особено на записи, когато се приемат отделни дубли човек трябва да прецени наистина до каква степен това е приемливо или търпи още корекции – там си е нужно да присъства авторът. Не знам, но може и да има композитори, които не искат да присъстват. Но чак толкова много леност в авторите не подозирам. По-голямо е все пак любопитството как се интерпретира от оркестъра или от солиста, отколкото да остане в неведение. Мисля, че не”.

Стела Димитрова - Майсторова и Георги Минчев в Първо студио на БНР

Издаваме му малка „тайна”. След репетицията си говорихме за малко с проф. Стела Димитрова - Майсторова /разговор с нея във “въпреки.com” можете да прочетете тук/ и тя каза, че е идея на Борислава Танева ppIANISSIMO да завърши със симфоничен концерт. Стела се съгласила, но с условието, че ще свири концерта на Георги Минчев, иначе не. „Много мило, много мило. Стела го е свирила много пъти. Винаги го е свирила с много разбиране на съвременната музика. И това, което е изключително важно с много желание да даде максимума от партитурата, на максимума, на което тя е способна и на това, на което е способна да разчете в партитурата. И не на последно място –

нейното пипане на клавиатурата, на клавира е страхотно,

не бих искал да прозвучи грубо, е много мъжко. Тя има хъса на тези големи пианисти от световен ранг, които „захапват” творбите и ги водят от начало до край. Това е изключително важно! Тя има изключително отношение не само към съвременната музика, но и въобще към съвременното изкуство. Нейният съпруг Николай Майсторов е водещ съвременен живописец. Към всичко, което е съвременно тя има отношение и то недвусмислено положително, защото всички имат отношение, но понякога не особено положително”. Признанията и на двамата големи музиканти са красиво преживяване за нас, като хора, които обичаме съвременната музика и още повече артистите, които й се посвещават. Подобни моменти не се случват всеки ден. Но в разговора с композитора се връщаме към концерта му за пиано, творба създадена преди 39 година и едно от най-изпълняваните български произведения по света. Великолепно е, дори в репетиционната р��бота на оркестъра се усеща неговата мощ и красотата му като музика.

„39 години откакто съм написал концерта в далечната 1978 година.

През 1979 година беше вече чут тук-там, имаше няколко награди. Забелязаха го – първо българската, а и световната публика. Той имаше шанс, че се изсвири на няколко прегледа – първо на прегледа „Нова българска музика”, скоро след това и на прегледа на симфоничните оркестри в България. Обърна внимание и на публика, и на съвременна общественост. Беше предложен веднага за изпълнение в чужбина - на първо място на световния форум за съвременна музика в Париж, тъй наречената „Трибуна на съвременната музика”. Беше предложен от група 47 или 48 музикални експерти – това е едно общество съвременни музикални критици, които имат задачата да предлагат и подбират произведения за наградата „Кусевицки” /на именития американски диригент Серж Кусевицки /1874-1951/, дългогодишен музикален директор на Бостънския симфоничен оркестър, сериозен поддръжник на съвременната музика/. Концертът не получи наградата, но самата номинация беше много престижна. Беше изпълнен в много държави по света от много пианисти – и в Австралия, и във Франция, и в Германия, и в Русия. Пианистът Николай Петров /1943-2011/, един от водещите в десетката на световната листа, страхотен пианист, наистина, вечна му памет, той направи един своеобразен маратон в Русия, тогава Съветския съюз. В продължение на 40 дни го изпълни над 20 пъти в различни градове, аз нямах възможност да бъда на всички. Той е идвал няколко пъти и в България и има и записи. Трябва да спомена, че първият изпълнител на този концерт е Иван Дренников /заедно със Симфоничния оркестър на БНР с диригент Васил Казанджиев – б.а./”.

Георги Минчев /л./ с Васил Казанджиев /ц./ и Иван Дренников /д./ на първото изпълнение в България на неговия Концерт за пиано и оркестър в зала “България” - снимка личен архив 

С Георги Минчев коментираме и факта, че у нас съвременната музика не се ползва с особен интерес от публиката и някак си оркестрите рядко я изпълняват. А имаме прекрасни образци, много често с премиери в чужбина и с много малко изпълнения в България. „Недостатъчният интерес към съвременната музика у нас е колкото естествено, толкова и жалко. Навсякъде има отдръпване от съвременното изкуство не само от музиката. Едва ли това се дължи само на необръщане на внимание от страна на политическите кръгове към сферата на изкуството и възпитанието на хората в задържане на тяхното внимание върху ценностите, които се съдържат в съвременното изкуство. Но и на навлизането на страхотно много масмедии, които бълват или псевдо култура, или поп култура, или пък култура, която не може да се отбележи като някаква ценност. Това е трагедия, наистина. Трагедия, защото демокрацията не е в това да имаш правото да кажеш всичко, което мислиш, а това е начин на мислене как да можеш

да дадеш равен шанс на много неща

да влязат със своите достижения. Много са причините и това не е само български феномен. Това е планетарен проблем, но в много страни има системи, които компенсират това и влагат и финансови средства, и пропаганда, и внимание върху фестивали и изяви на отделни артисти и оркестри. Те финансират тези прояви и си имат своята публика и се радват на голям успех навсякъде. В България или е спорадично или е редуцирано, доста по-малко”. Това е обяснението на композитора, без да обвинява някого. Опитва се да гледа реалистично на ситуацията. Но го връщаме във времето, когато е бил студент в Българска държавна консерватория тогава и към учителите му, а те са много от различни краища на света и от различни музикални школи.

„Завършил съм композиция тук в Консерваторията при академик Марин Големинов /1908-2000/, завършил съм и диригентство в същата Консерватория. След това специализирах композиция в Московската консерватория в продължение на няколко години при Родион Шчедрин и при Арам Хачатурян /1903-1978/, след това бях стипендиант на ЮНЕСКО в САЩ, Франция и Великобритания, където във всяка от тези страни работех и в Консерваторията, посещавах и лекции. Смятам се добре образован в това отношение, защото съм видял доста школи и съм имал възможност да посетя не само школи. Например в Иркам, център за електро-акустични изследвания в Париж, който се помещава в Бобур. Там работех в продължение на няколко месеца електронна музика с Лучано Берио, който беше навремето първият директор след Пиер Булез. И така…Нескромно е да се говори за образование, защото може и да го имаш и нищо да не направиш, може и да го нямаш пък…”. Има 5 филма като композитор на музиката, но интересите му са главно към симфоничната музика, съвременна. Автор е и на музиката на балета„451 градуса по Фаренхайт” по романа на Рей Бредбъри.

Георги Минчев в Москва, 1986 г. - снимка личен архив

Според него съвременната музика е начин на изразяване с различни изразни средства. „Важното за един творец е, освен образованието, което е получил, да съумее да изрази своите мисли и това, което иска да каже по различен начин. Поне малко по-различен начин, отколкото другите, иначе рискува да попадне под притегателната сила, под гравитацията на големи имена от съвременната музика като Стравински, Шостакович, Прокофиев и по този начин ще стане един от епигоните, а трябва да има собствено творчество и собствен изказ. Това е най-важното за един съвременен творец - да може

да намери свой собствен изказ

и да има някакъв оригинален глас в тази наситена среда, в която ние живеем сега”. Заедно с него коментираме, че по света така е уреден животът на творците, че те не могат да пропагандират сами своето творчество. Те си имат своя агентура, свои издатели, които отпечатват произведенията, пропагандират тези творби по различни начини, по различни пътеки. Така, че хората, които се интересуват от съвременно изкуство могат да научат кои са имената и какво е творчеството на тези имена.

„В България няма такава изградена система. Има един Музикаутор, който не е издателство. Той защитава авторските права, но не пропагандира българската музика. Такива издателства, ако има, те работят много ограничено. Ето навремето, например, в Съветския съюз всички съвременни, подчертавам съветски композитори, защото не става дума само за руски, а за цялата национална палитра, те отидоха в издателството „Сиротски”. То е огромно и всемогъщо. Това издателство започна да отпечатва партитури и ноти и да ги пропагандира. Веднага се усети и след няколко години те се радват на един много голям пазар руснаците, световен. Ние нямаме”. Самият той има издател в Швейцария. Но издателството е скромно и пропагандата му е скромна. „Всичко е въпрос на търсене и предлагане, тъй като може да звучи цинично, но творчеството в това число и музикалното е стока. То се нуждае от афиша, от рецензията, нуждае се от критиката, такава, каквато ние имаме сравнително малко. Нуждае се от много неща, за да се стимулира и да се разбере кои са автори, какво са написали и какво от техните творби може да се вземе и да се изпълни. В интернет такава информация няма. По-важното

за мен е този огромен парадокс

като известните закони на Мърфи, че навремето, когато нямаше интернет и това огромно море от информация липсваше, хората, които се интересуваха от музикално съвременно изкуство, успяваха по някакъв начин да наваксат своите празноти и да бъдат в крак с онова, което се прави. Такъв е случаят с движението, не е само фестивал, а и движение „Варшавска есен”, голям фестивал на авангарда. Тогава Полша се смяташе за носител на авангардните идеи на съвременната музика с Лютославски, Пендерецки и други автори. Те бяха лидери в това отношение. Сега, когато всичко е толкова лесно и човек може по телефона си да намери тази информация, ей така като седи на кафе в някое барче, необходимостта да намериш тази информация, като че е обратно пропорционална на възможностите. Това е парадокс, който аз никога не съм могъл да си обясня. Ето и младите не се интересуват. Те точно са като чукчата, който не е читател, а писател, те не желаят да видят какво има по света, въпреки че само едно копче на компютъра ще им даде пълната информация къде, какво, що…”. С малко тъжна усмивка отбелязва Георги Минчев.

Георги Минчев и Марк Кадин в Първо студио на БНР по време на репетицията за концерта

С него ни свърза дългогодишно приятелство, от тези красиви приятелства, в които хората не се виждат всеки ден. Следим изявите му, радваме се на постиженията му. Той е в знаменитата тройка на живи български композитори и музиканти избрани за академици от БАН – Николай Кауфман, Васил Казанджиев и Георги Минчев. Това не му пречи да не се разделя със самоиронията и напомня, че е на прага на 80 години, ще ги навърши в началото на 2019 година.

Все още съм с акъла си,  както се казва.

Но нито имам ищах, не съм го правил никога през живота си, всеки ден да пиша, всеки ден да ходя по концерти. Човек се уморява, пък и е безсмислено да бъдеш до такава степен производителен, че да съсипваш изпълнителите със свое творчество, от което никой не се интересува кой знае колко от тях”. Нашият разговор с Георги Минчев беше дни преди концерта „20 години “ppIANISSIMO”. Самият концерт беше забележителен като избор на програма и изпълнение. Прозвуча българската премиера на Концерт за две пиана и двоен оркестър "Полесражение" (2010/2011) от Ришар Дюбюньон със солисти Лилия Бояджиева и Весела Пеловска в присъствието на композитора. А новата творба Concerto ppIANISSIMO за две пиана и оркестър на Георги Арнаудов със солисти Борислава Танева и Лилия Бояджиева, която имаше световна премиера, наистина беше брилянтна. И в края прозвуча Концертът за пиано и оркестър на Георги Минчев със солист Стела Димитрова – Майсторова. Оркестърът, диригентът, солистите, произведенията – всичко беше на изключително ниво. Жалкото е само, че зала „България” не беше препълнена, както заслужава такъв празник. Какво да се прави, българската публика няма достатъчно отношение към съвременната музика. Нещо, което е много тъжно, защото изразява и отношение към живота, който ни заобикаля… ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Ах, този джаз

„Ах, този джаз” / „All that jazz” беше заглавието на знаменития филм на Боб Фос от 1979 година, носител на наградите „Оскар” и „Златен глобус”.  Но това заглавие можем да заимстваме и за джаза тази седмица в София. Биг бендът на БНР откри своя сезон с чудесен концерт, а ден след това е фестивалът „Жълтите павета”, в основата на който е Теодосий Спасов.

Петото издание на Музикалния фестивал „Жълтите павета”, който е включен в календара на културните събития в София, ще бъде освен в столицата и в Габрово. Всяка година фестивалът има определена тема, като тазгодишното издание е посветено на еврейското присъствие в джаз музиката. Създателят и артистичен директор на фестивала Теодосий Спасов беше казал преди време в разговор за „въпреки.com” за „Жълтите павета”: „Нещо, като малък специален фестивал, който е отворен жанрово, но при всички случаи винаги ухае на джаз, защото джазът се оказа най-демократичната музика, която винаги оставя отворена врата за различни влияния и въздействия с цел смесване на различни култури и гледни точки по посока на играта, наречена музика”. И още за фестивала: „Идеята ми е да е в близост на жълтите павета като един от символите на София. Реализира се в Театър „Българска армия”. Два дни е, обяснимо е поради обема на бюджета. Като място е много хубаво да се провежда един музикален фестивал в театър или друго културно или театрално пространство, където хората отиват като на празник. Има едно специално усещане, когато човек влиза в такъв храм на културата. Всяка година фестивалът трябва да занимава любимата си публика с различни теми, различни пътувания, полети в музиката”, отбеляза Теодосий.

Теодосий Спасов

Фестивалът се откри в Театър „Българска армия” от триото /на снимката горе/ на Ярон Готфрид, който е един от стълбовете на джаз музиката в Тел Авив, а освен това много често се изявява и като диригент. Те представят една своя джаз версия на „Картини от една изложба” на Модест Мусоргски. След тов�� публиката чу изпълненията на групата на Нед Мак Гоуън. Той е американец от еврейски произход, изключително авантюристична натура и е донесъл за фестивала уникална контрабасова флейта. Групата му е с тромпетист от Холандия, перкусионисти от Япония и Индия, както и латино китарист.

Главният диригент на Симфоничния оркестър на БНР Марк Кадин с Ярон Готфрид /д./

Акцентът във втората фестивална вечер - на 6 октомври е китаристката от Тел Авив Инбар Фридман, която участва със своята група. В нейните изпълнения много ярко се усеща съвременният джаз пулс на китарното свирене. След това се представят „Парадокс Трио” с участието на Теодосий Спасов, които закриват фестивала на софийска сцена. Сред съпътстващите събития на фестивала е изложбата на фотографката на БНР Ани Петрова в клуб „Максим”, която представя портрети и моменти от различни джаз концерти и изпълнители.

Част от изложбата на Ани Петрова в клуб “Максим”

Биг бендът на БНР пък откри концертния си сезон с Electric Miles. Имали сме възможност да отбележим колко голяма е промяната на състава с идването на Антони Дончев като негов ръководител и диригент. Първо студио на БНР представи музика от и за великия Майлс Дейвис. Солисти бяха блестящите тромпетисти: Росен Захариев – Роко, Михаил Йосифов и Венцислав Благоев. През изминалия сезон Биг бендът на БНР с огромен успех реализира за втори път проекта „Sketches of Spain“ с Роко. Концертът, част от Биг бенд джаз академия с музикантите от НМА „Проф. Панчо Владигеров“, бе с участието и под диригентството на Михаил Йосифов. Венцислав Благоев е солист на Биг бенда на БНР, артистичен директор на „Джаз форум Стара Загора” и „Джаз под звездите на Деветашкото плато”. В разговор за „въпреки.com” бяхме попитали Венци Благоев какво значи за него джазът. „Не знам какво значи джаз, никой не знае. Произходът на думата още го търсят. Свободата е много добра дума, тя е еквивалент на джаза. Също импровизацията, комуникацията, най-обичам комуникацията в джаза. В България има вкус към джаза, има музиканти, които имат достатъчно добра подготовка. Има публика, която е възпитавана още от хора като Веселин Николов, от Йордан Рупчев, проф. Владимир Радулов, като Манол Цоков, покойник вече /дългогодишен ръководител и диригент на Оркестър „Габрово“ – б.а./, Петьо Парчето /Петър Петров - Парчето - един от основоположниците на българския джаз, също покойник – б.а./, апостол, истински апостол. В по-ново време Христо Йоцов, Антони Дончев, Любомир Денев, естествено. Те пазят нивото, възпитават публиката, държат висока летвата на джаза”, каза Венци Благоев.

Антони Дончев, Росен Захариев – Роко, Венцислав Благоев и Михаил Йосифов /от дясно наляво/ 

За него джазът е импровизация, но предимно подготвена. „Импровизация има и в народната музика, и в рока, но там средствата са много по-малко. Хармоничната структура, ладовете са доста по - еднообразни, разбира се, имат си своето място. Докато джаз музикантът трябва много да учи. Не случайно във всяка академия по света, включително и в класическите отдели се обръща внимание на обучение с джаз. Трябва да познаваш и това, което правят другите”, каза Венци Благоев. Той е съгласен, че всъщност добрата импровизация е добре подготвената импровизация. 

Антони Дончев

Колкото до предстоящия концертен сезон на Бенда ще вземат участие редица солисти, познати у нас и от международните сцени – Вокална група „Радиодеца”, Рут Колева, Петър Салчев, Васил Петров, Мартин Ташев, Ерик Трюфа и много други. Вторият концерт на Биг бенда на 22 ноември ще отбележи 75-тата годишнина на Симеон Щерев. Изключително интересен е проектът „Джаз в класиката“ със солисти: кларинетиста Данчо Радевски и виолончелиста Атанас Кръстев. През този сезон предстои поредното издание на Биг бенд джаз академия, както и Концерт в памет на Александър Бръзицов. Концертният сезон ще завърши на 13 юни под диригентството на  Ангел Заберски. Така че, джазът предстои … ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Скрити и открити букви шестват из София

Нашите букви са в центъра на вниманието на обществото ни в тези празнични дни. Рисуват ги, изработват ги, изговарят ги, изпяват ги, изчитат ги… Спомняме си преди доста време в ученическите ни години как ги носехме на манифестации. Сега обаче отново те придобиват материален смисъл и то от гледна точка на изкуството.

В началото на годината артинсталация на Валентин Шурелов с българските букви в Брюксел, която продължава все още, отбеляза началото на българското европредседателство. А сега по случай 24 май буквите ни отново бяха интерпретирани като обект на изкуството. През седмицата азбуката ни на постери се появи и на оградата на полското посолство в София. Това стана на изложбата „Буквите на България – aзбука на Европа”, резултат на мащабен проект, иницииран от Международното триенале на сценичния плакат в София и посветен на българската азбука. Участвали са изявени майстори на плаката (27 чуждестранни и 3 българи) от 20 страни в реализацията на проектите на 30 български букви. Koлекцията от постери е посветена на България и нейната култура през темата за уникалността и универсалността на българската азбука – една от трите писмености на Европа. Изложбата „Буквите на България – aзбука на Европа” е представена в Мадрид, Париж – в рамките на Европейския салон на изкуствата, Ню Йорк, Музея на печата – Токио, в ЮНЕСКО – Париж, Международното биенале на плаката (Колорадо, САЩ), Музея на плаката в Лахти и Финландия.

За Ярослав Годун, Божидар Йонов и посланик Кшищоф Краевски изпълнението на учениците от Националното музикално училище „Любомир Пипков” при откриването на изложбата на оградата на полското посолство беше приятна изненада

Не е случайно, че точно на оградата на Полското посолство бяха експонирани тези букви. Известно е отношението на членовете на мисията към българския език и към нас българите. Н. Пр. посланик Кшищоф Краевски знае прекрасно български език, както и Ярослав Годун,  директор на Полския институт в София. Те бяха на откриването на изложбата на оградата заедно с проф. Божидар Йонов, един от основните организатори на Международното триенале на сценичния плакат. Колкото до отношението на полската мисия към езика ни, не можем да не споменем техните клипове преди време с рецитации на членовете на посолството на български език по повод празниците ни 3 март и 24 май. При това в един от клиповете облечени в народни носии от различните области в България. А тази година четоха на български език по БНР прогнозата за времето. Така че полските жестове на приятелство и съпричастност към нашата култура и език не са от днес. И само да припомним речта на български език на един друг поляк – Доналд Туск, председател на Европейския съвет, при откриването на нашето ротационно европредседателство, който отново се позова на българската култура и история. Така че, това отношение на Полша и поляците не е мода или реверанс към домакините, а осъзнато уважение към другата култура.

Стихотворението на Надежда Радулова „Чешмяно” е върху буквата „Ч” и е до чешмите на бившата Централна минерална баня в София, сега Музей за история на София

Едни други букви се появиха тези дни в столицата. Те са под формата на пейки и са по проекта „Скритите букви" на Фондация „Прочети София", който вплита в обща идея поезия, типография и градска среда, и създава нови места за четене. 12 оригинални пейки с формата на буквите от кирилицата (Б, Д, Ж, З, И, Й, Ц, Ч, Ш, Щ, Ъ, ь, Ю, Я), без графичен аналог в латиницата и гръцката азбука са поставени на различни места в София. Прикрити в центъра на града, пейките очертават и своеобразен маршрут с някои от най-интересните и значими имена в съвременната българска поезия, като Мирела Иванова, Георги Господинов, Силвия Чолева, Цочо Бояджиев, Надежда Радулова, Иван Ланджев, Марин Бодаков, Красимира Джисова, Стефан Иванов, Мария Калинова, Петър Чухов, Галина Николова, Никола Петров и Анна Лазарова. При всяка пейка е поставено по едно стихотворение, вдъхновено, посветено или въображаемо, свързано с дадена буква. Според организаторите това е начин да се опознае и литературната история на София като за целта се организират и специални турове.

Председателят на Фондация „А’Аскеер” Милен Миланов връчи на актьора Васил Михайлов Голямата награда за цялостен принос към театралното изкуство

А на самия 24 май в София в театър "Българска армия" Фондация „А’Аскеер” връчи за 28 път своите престижни награди. Тук азбуката ни не е написана, а изиграна с думите, които произнасят актьорите. Много са наградите и не можем да ги изброим сега, само ще отбележим, че обект на внимание са били 100 представления. 58 от тях са реализираните премиери в София, 42 спектакъла са представени от извънстолични театри. Селектираната продукция принадлежи на 9 столични сцени с 16 заглавия и 4 извънстолични театъра с 4 заглавия. Ако се включат и сценичните творби, станали обект на разглеждане в категория Съвременна българска драматургия, спектаклите, оценени през годината от „А`Аскеер”, са 118. А тъй като говорим за български език и букви, не можем да не споменем наградата за съвременна драматургия, която получи  Оля Стоянова за пиесата си „Цветът на дълбоките води“ /постановка на Бойка Велкова в Народен театър „Иван Вазов“/. За първи път, откакто е учредена наградата за драматургия през 2005, се печели за втори път /Оля Стоянова беше удостоена през 2014 г. за пиесата си „Покана за вечеря“, постановка Теа Сугарева в Драматичен театър „София“/. А извън класацията искаме да отбележим изявата на студентите от НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” от класа на проф. Атанас Атанасов и музикален педагог Петя Диманова, които пяха и играха чудесно. И разбира се, накрая празничният спектакъл завърши по традиция с химна „Върви, народе възродени”, за която даде тон Васил Михайлов, носител на Голямата награда за цялостен принос към театралното изкуство.

Писателката, поетеса и журналистка Оля Стоянова получи за втори път „Аскеер” за съвременна драматургия

И още празници на културата и духовността имаше тези дни в столицата. Започна Международният фестивал „Софийски музикални седмици”. Там също са много събитията - фестивалът включва над 40 концерта на представители от 16 държави. Ще бъдат отбелязани редица годишнини, ще има световни премиери на творби от Айварс Калeeйс, Албена Петрович-Врачанска, Васил Казанджиев, Георги Андреев, Георги Арнаудов, Джем Есен, Дора Драганова, Еремира Читаку, Йовчо Крушев, Йордан Дафов, Йордан Гошев, Стефан Драгостинов, Стоян Бабеков, Филип Павлов, Юли Дамянов. Премиерни за България ще са произведения от Дебюси, Добринка Табакова, Ерих Урбанер, Ернани Агуиар, Йоханес Мария Щауд, Карл Шиске, Лио Тиешан, Мануел Морено Пенейа, Мао Юан, Марко Инджениери, Михаел Публих,  Римски-Корсаков, Нино Рота, Николай Метнер, Саймън Уилс, Саломоне Роси, Сергей Танеев, Тойво Керки, Хендел, Янис Мèдинч. За първи път специално за фестивала обединяват творческите си енергии Марк Кадин и Минчо Минчев, Лиляна Кехайова и Софийска филхармония, Николай Николов и Даниела Дикова, Георги Вълчев и Сузана Клинчарова, „Камерата Орфика НБУ“ и Михаел Публих, Шири Хершковиц и Мила Павлова, Албена Петрович - Врачанска и Старозагорска опера, Атанас  Кръстев и Струнен квартет „Фрош“, Рикардо Авербах и „Симфониета „София“ и други. Така че има много какво да се чуе и види до 27 юни, когато в зала 1 на НДК ще бъде изпълнена грандиозната Осма симфония на Густав Малер под диригентството на Емил Табаков.

_Проф. Пламен Джуров, председател на фондация 

Международен фестивал „Софийски музикални седмици“, представи програмата на фестивала тази година_

А като говорим за книги, букви и четене, не можем да не завършим с едно предстоящо събитие. На 29-ти май започва най-голямото пролетно книжно изложение у нас – „Пролетният базар на книгата“. Тази година за първи път той ще се проведе на открито в парка пред Национален дворец на културата. Любимото пролетно събитие и тази година ще предложи на многохилядната си публика вълнуваща разходка сред хиляди книги, представяйки близо 100 български книгоиздатели и книготърговци в парка между булевардите „Фритьоф Нансен” и „Патриарх Евтимий”, пишат организаторите. В рамките на шестте дни на изложението, на специално изградената за целта сцена, както и на различни места в София, ще се проведат над 40 събития – премиери на книги, четения и срещи с български и чуждестранни автори. На щандовете на издателствата, както и на сцената на културната програма предстоят десетки срещи с автографи с български писатели и поети. Ще има и специална програма в последните дни на седмицата, насочена основно към детската и младежка аудитория, с която ще бъде отбелязан и Денят на детето. „Пролетният базар на книгата" е част от Календара на културните събития на Столична община за 2018 г. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов