#Симфоничен оркестър на БНР

[vprki]

Неизпълнявани творби дирижира Франц Велзер-Мьост на Новогодишния концерт в Музикферайн

Виенската филхармония е подготвила 14 премиерни изпълнения на творби, незвучали досега на Новогодишен концерт във Виена, очакван от милиони меломани по света, съобщават от Ойроком-ПР София,  част от мрежата за международни връзки на Община Виена.

На 1 януари 2023 г. австрийският диригент Франц Велзер-Мьост ще застане за трети път след 2011 и 2013 г. на диригентския пулт за Новогодишния концерт в Златната зала на виенския Музикферайн. Маестро Мьост дебютира като диригент пред Виенската филхармония през 1998 г. и така полага началото на едно блестящо артистично партньорство. Диригентът, който от 2002 г. е музикален директор на Кливландския симфоничен оркестър (формацията е в т.нар. Големите 7 на САЩ заедно със симфоничните оркестрите на Ню Йорк, Чикаго, Бостън и Филаделфия), има редица участия с Виенската филхармония в Австрия и чужбина, като сред тях е и незабравимият „Концерт в лятна нощ в двореца Шьонбрун” през 2010 г., когато над 100 000 души слушаха на открито музиката на Джон Уилямс към сагата „Междузвездни войни”.

Франц Велзер-Мьост , снимка © Terry Linke

Музикалното събитие през първия ден от Новата година е концертът на Виенската филхармония.  По традиция концертът представя вечната музика на композиторите от династията Щраус. Програмата на новогодишния концерт ще включва творби от Йохан, Йозеф и Едуард Щраус, Карл Михаел Цирер, Йозеф Хелмесбергер и Франц фон Зупе. „По време на подготовката на концерта открихме голям брой неизпълнявани досега произведения на семейство Щраус и на композиторите, творили в този период. Доволни сме, че успяхме да ги включим в програмата, така че тази година ще имаме почти само премиерни изпълнения на Новогодишния концерт“, каза Велцер-Мьост. 14 от общо 15 произведения в програмата на 1 януари 2023 г. ще прозвучат за първи път на Новогодишен концерт във Виена.

Но традициите са, за да се спазват. Както всяка година, така и този път концертът ще завърши с три последователни биса: с бърза полка, с валса „На хубавия син Дунав“ и с „Радецки Марш“, при който публиката пляска в такт. Тези концерти не само радват публиката в Музикферайн, но са изключително популярни и в целия свят. Новогодишният концерт 2023 ще бъде излъчван от австрийската телевизия ORF и ще се предава пряко от 70 телевизии и над 300 радиостанции на пет континента, между които са и БНТ и БНР.

Припомняме, че по традиция след традиционния Новогодишен концерт на Виенската филхармония, става ясно името на диригента, който ще се качи на подиума през следващата година. За трети път на 1 януари 2022 в Златната зала на виенския Музикферайн на традиционния Новогодишен концерт на Виенската филхармония  на диригентския пулт застана знаменитият Даниел Баренбойм. След като Новогодишният концерт под диригентството на Рикардо Мути на 1 януари 2021 премина без публика заради противоепидемичните мерки породени от Ковид-19 концертът 2022 отново бешу с публика. Дни след поредния бляскав Новогодишен концерт под палката на маестро Барембойм стана асно, че  австриецът Франц Велзер-Мьост ще поеме палката на Новогодишния концерт - 2023 г. Изборът отново падна върху опитния маестро, който вече два пъти е ръководил престижното музикално събитие - през 2011 и 2013 година.

Франц Велзер-Мьост на новогодишния концерт в Музикферайн, 2013

Франц Велзер-Мьост  е удостоен с наградата „Златен пръстен на Моцарт“ през 2013 година на Виенското Моцартово общество. Тази награда бива присъждана на музиканти и актьори, които са се отличили с приноса си към интерпретацията или популяризацията на музиката на великия класик. Тя бе учредена още през 1995г., нейният лауреат бива избиран от Виенското Моцартово общество, което 2013 година празнува 100-годишен юбилей.

Франц Велзер- Мьост  е роден в Линц, той е дипломиран композитор и цигулар и дълго време е работил като инструменталист. Тежка автомобилна катастрофа през 1978г. го принуждава да изостави цигулката, а след възстановяването си продължава с диригентство. Успешната му кариера го отвежда до Лондонската филхармония, която ръководи от 1990 до 1996г., а после поема ангажименти във Виенската държавна опера, на фестивала Glyndebourne и други. От 2002е  главен диригент на Кливландския оркестър. От 2010 г. ръководи Виенската държавна опера в качеството си на генерален музикален директор, напуска 2014 година, както великите си предшественици. Това е сцената, на която за първи път дирижира още през 1987 година едва 27 годишен.

Музикферайн се открива на 15 януари 1970 година

Очакваме с вълнение Новогодишния фестивал на 1 януари 2023, кога на диригентския пулт в Музикферайн ще застане маестро Франц Велзер-Мьост, чувствайки се със сигурност окрилен в сърцето на родната си Австрия.  ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки:: архив на Ойроком - ПР София, част от мрежата за международни връзки на Община Виена

[vprki]

Мартенски музикални дни – с двата столични оркестъра, единият бе с Минчо Минчев

Програмата на 60-то издание на фестивала включва 4 симфонични концерта. Два от тях изнесоха столичните оркестри – на БНР и на Софийска филхармония, което бе възможност да се чуят почти един след друг като звук, като присъствие, като подход към репертоара. Написа в блога си Decrescendo.net музикалният критик Екатерина Дочева.

За гостуването в Русе на Симфоничния оркестър на БНР (22.09) диригентът Марк Кадин бе избрал своя програма от рапсодии, която прозвуча и в София преди време. Той обича да прави такъв тип концептуални, тематични, жанрово обобщителни концерти, със стремежа да заинтригува по различен начин публиката, а и оркестъра, разбира се. В случая избраният жанр беше този на рапсодията, а той създава сериозно усещане за импровизационна свобода и поради това и и за по-различен подход в музицирането. Програмата имаше “ковид - времетраене” – около час. Кадин се бе спрял върху рапсодиите на Веселин Стоянов, Панчо Владигеров, Ференц Лист, Клод Дебюси и Джордже Енеску. С подобен подход към репертоара присъствието му в българския симфоничен живот внася различен акцент в него и дава възможност на други негови колеги да разчупят, да разковат традицията в съставянето на концертни програми, като приложат в тях някои от идеите на Кадин. Рапсодийният концерт бе своеобразен преглед на по-известните творби в жанра, даде възможност да се отчетат разликите в третирането на оркестъра от класиците. Заедно с великолепния програмен текст на колегата Янина Богданова концертът бе като завършена лекция с музика.

Симфоничният оркестър на БНР с диригент Марк Кадин, снимка: архив на фестивала

Програмата започна и завърши с българските рапсодии – на Веселин Стоянов и “Вардар” на Панчо Владигеров. Тази творба на Владигеров е може би най-свирената в последните десетилетия и този факт носи известен риск…Вярно е, че публиката обича да слуша предимно познати композиции – така и самочувствието на меломана е друго. Но с нея толкова се злоупотребява, когато трябва да се свири музика от Владигеров, който е написал още много и прекрасни композиции за оркестър, че когато се включва в тематичен концерт, както е в случая и е напълно резонно да присъства в програмата, не можеш да не си спомниш, че някъде си я слушал съвсем скоро. Както и да е! И двете рапсодии съчетават тържествени, широко разгърнати и танцови части, които с контраста на подбора и подреждането си изграждат естествено формата. Кадин държи да я представя по-отворена, да направи фазите в структурата ѝ по-невидими, неусетни. Драстичен контраст бе музиката на Дебюси след тази на Веселин Стоянов. Промълвената плаваща недоизказаност, съчетана с интересните предложения за солиращия кларинет, силно контрастираха на щедро изливащата се, подобно на водопад, обилна звукова маса в рапсодията на Стоянов. Кристиян Калоянов бе солист на радиооркестъра в Дебюси - рапсодията – изящен инструменталист, с финес в тембрирането на фразата, с великолепна бравура, съчетани със симпатична волност при смяната на характера на движението. Също идеално изигра звуково финала на пиесата!

Кристиян Калоянов и Марк Кадин , снимка: архив на фестивала

Рапсодиите от Лист – № 14 и първата на Енеску са ефектни, обичани от публиката. Очевидно и от оркестъра, който свиреше с настроение, може би действително обзет от желание за изява след много дългото си концертно мълчание. Бяха харесани от публиката, имаха своите овации. Но свободата в звукоизвличането, темпераментът, който се влага в енергията на фразата, в откликването на исканията на диригента някак като че ли се спират, задържат се от нещо…Имаше, разбира се, великолепни музикантски прояви като солата на флейтата (Явор Желев), така красиво оцветили емисията на оркестъра – и това веднага се отрази на цялостния ѝ характер. Оркестърът звучеше по-често артикулирано, особено в танцовите епизоди се чувстваше известна напрегнатост на звука, която се отрази обаче плодотворно на енергията от сцената и на тази, която излъчваше диригентът. Прекрасно и обещаващо започна първата рапсодия на Енеску. Заиграването, надсвирването между кларинет, флейта и обой и подемането на темата от цигулките бе интригуващо изпълнено. Факт е, че тази рапсодия не може да остави безразличен никого – нито свирещия и дирижиращия, нито слушащия. Още малко импровизационна свобода не би била излишна в провеждането на отворената красива тема. И бързата танцовост се завихри по подобаващ начин и превзе публиката – с остроумни провиквания от духовите, с артикулирани струнни, интензивно движение и много настроение!

За разлика от Радиооркестъра Софийската филхармония под палката на Найден Тодоров бе класическа в програмния си подход и в първата част на концерта си (25.09) бе партньор на цигуларя Минчо Минчев, който свири концерта от Брамс, а това се превърна в абсолютно фестивално събитие.

Минчо Минчев, снимка: архив на фестивала

Работата е там, че този музикант е изключително извънреден и както, и колкото много прекрасно надарени негови колеги по инструмент да правят своите страхотни попадения, няма как да застанат на една площадка с Минчев. Колкото и да им се иска! В живота винаги има някаква субординация, която не се определя или прави само от изминатите концертни километри (въпреки че аз си спомням времето, когато Минчев, в своята младежка лудост, изнасяше по над 100 концерта на сезон – в България и извън България). Но никога не съм го чула да се съпоставя със своите учители или с по-възрастните си колеги като Боян Лечев или Георги Бадев, например, или да се стреми да измества някого. И не му е било необходимо. До днес той е категоричен в моженето си и, което е още по-важно, в безценната информация, която дава неговият личен прочит, с невероятното съчетание между могъщ инструментализъм и още по-могъщо в дълбочината си и мащабите си музикално тълкуване на познатата класическа творба. Наблюдавам отдавна с огромно уважение, респект и удоволствие фантастичната тенденция на музикантския и интелектуален растеж на този, наистина велик цигулар. И винаги очаквам неговите подаръци от сцената. Този път подаръкът беше Концертът за цигулка от Брамс. Така са се стекли обстоятелствата, че той не беше свирил този концерт от няколко десетилетия. И сега реши да се върне към него. Нещо, което аз намирам за напълно нормално, защото само тук нашето музикантско (а и не само) население стигматизира възрастта на един човек. И бърза да го отпише. Навсякъде другаде един цигулар от такова качество, който просто функционира страхотно, стои в концертния живот колкото и както иска и на никого не му идва на ума да задава излишни въпроси. Просто той свири, а хората го слушат и го искат. Тук публиката иска Минчев, но често не го искат люде от музикалния бранш. Негови колеги също. За някои е много неприятно е да се подсещат къде са спрямо тази личност. И гледат да им се случва по-рядко. И това е тенденция, която е категорично свидетелство за сериозния манталитетен проблем на голяма част от населението на тази територия.

А в Русе Минчо Минчев предложи рядко преживяване, един автентичен Брамс, без никакви примеси от фалшивите съвременни тенденции за добавяне на ефекти, за бързо печелене на седящите в залата. Свири творбата като дълбоко откровение, с разтърсваща изповедност, с лирическа сила, със страстта, която е заложена и е същността на Брамсовата музика. Както винаги владее инструмента в името на звуковия континуум, а той те кара да затаиш дъх. Сдържаност, недоизказаност, добавена тишина към интимния свят, в който те въвежда инструмента с неповторима вглъбеност…Когато един акт на интерпретация, на споделяне постигне висша степен на дълбоко емоционално разкриване, няма човек в залата, който да не го почувства. Така се случи и в тези дълги, но недостатъчни за всички, преживени минути с Брамсовата музика. В която големият музикант, цигулар, артист върна отново този концерт към оригиналната му същност – смисъл и пропорции в драматургията, технически апарат, който смайва без да е самоцелно използван, напрегнатост, чувствителност…

Минчо Минчев, снимка: архив на фестивала

Прочит, абсолютно разкриващ, допълващ същността на Брамсовата музика – на този сложен свят между философския безкрай на разказа и страстта в преживяването в отделните сегменти на музикалното време. Предпочете каденцата на Крайслер пред по-често свирената на Йоахим. Може би защото тя образува друг релеф на основния материал от частта.

Насочвам вниманието и към грижливия подход на Найден Тодоров в съпровода на цигуларя – създаде необходимата звукова атмосфера и оркестърът се отзова с охота, реагира с респект на тоновите му предложения. Да, искаше ми се във втората част да чуя по-отзивчиви по отношение на характера и настроението на Минчев реплики от солистите в оркестъра…Но наистина не е лесно да отговориш пълноценно на деликатните вибрации, които идваха от солиста…След втората част, която бе заредена с изумителна чувствена неутолимост, третата извади пред скоби особения, латентен драматизъм, заложен в танца, но мнозина пропускат да го чуят. И предпочитат да омаят публиката предимно с бързи пръсти.

Втората част на концерта бе отредена на Италианската симфония на Менделсон – тази творба действително гарантира публичен успех с непосредствената си жизнерадост, с красивите си ефектни мелодии, със своеобразното състезание между групите, което в случая бе леко неглижирано, не съвсем артикулирано.

Найден Тодоров и Софийска филхармония, снимка: архив на фестивала

Някъде енергията на импулсите за активизиране на движението се отразяваше единствено в акцентите в началото на фразата или дори тактовете, които я образуват. Това се получи и в закриващото творбата салтарело. За мен най-интересна стана втората част, с подчертана баладичност и стабилност в пълноценната остинатност на движението и интересен, патиниран звук, който отговаряше на характера на наратива в частта.

Интересна разтегливост в равнището и на двата столични оркестъра може да се установи. Но това е тема за друг текст. Сега сме на фестивална вълна.

Текст: Екатерина Дочева

Снимки: архив на фестивала

P.S. на “въпреки.com”: Текста публикуваме с разрешението на Екатерина Дочева. Ще продължим да го правим и в бъдеще, за което ѝ благодарим. А как тя мотивира преди време решението си да създаде блога си: „Реших да направя блога Decrescendo.net след като културният вестник „К”, продължение на вестник „Култура”, завърши своя живот в края на 2019 година. Бях музикален наблюдател и в двете издания. Заглавието на моята рубрика беше Крешендо/декрешендо. Поради факта, че думата „крешендо”, за мое голямо учудване бе станала заглавна на много домейни, реших да се спра на „декрешендо”, а дизайнерът Желко Терзиев, който ми помогна да сбъдна моето б��ог-желание, измисли деликатната игра в заглавието за да загатне първоначалната идея за името му.“. Текстовете в блога на Екатерина Дочева може да четете на https://decrescendo.net/.

[vprki]

Атанас Кръстев: Искам да направя виолончелов фестивал в България

„За мен това е прекрасно преживяване и голяма привилегия да съм солист на Радиооркестъра, както и да изпълня един от най-любимите ми концерти за виолончело на Шостакович № 1.”. Казва за „въпреки.com” талантливият ни млад виолончелист и преподавател в НМУ „Панчо Владигеров“ Атанас Кръстев.

И продължава: „Първият път го свирих преди 10 години, още бях студент първа или втора година с щатния оркестър на Академията с младия диригент тогава Любомир Денев – младши. Това беше неговият дипломен концерт“. С Атанас Кръстев разговаряме минути, след като е приключила репетицията му в Студио 1 на БНР и ден преди концерта в зала „България“ на радиосимфониците под диригентството на маестро Марк Кадин. Виолончелистът е доволен от репетицията, а и ние имахме възможност да видим атмосферата в залата. Според него репетиционният процес винаги е нещо специално, уникално като преживяване, защото няма две еднакви репетиции. „Доволен съм, много съм доволен. Радиооркестърът е страхотен състав, прекрасни музиканти, много съм щастлив, че свиря с тях. Много от тях са мои добри приятели, с някои от тях даже сме израсли и те вече свирят в оркестъра. С маестро Кадин е много интересно и приятно да се работи, много добър музикант“, казва Атанас Кръстев.

Програмата на целия концерт е неординерно изградена, с не често изпълнявана музика у нас, но за това малко по-късно. А Атанас Кръстев уточнява, че още преди година с Марк Кадин са водили разговор за съвместен концерт. „Точно тогава стана дума какво да включим в програмата и той каза, че иска да направи по-нестандартен подбор на програмата от произведения, които не са изпълнявани отдавна или неизпълнявани много често в България. Имаше известни дискусии дали да бъде Прокофиев – „Симфония – концертанте за виолончело и оркестър” или Шостакович и накрая се спряхме на Шостакович – „Концерт № 1”. Наистина не се е изпълнявал отдавна и от български солист и тук в България са минали няколко години, откакто е бил изпълняван. Той е един от бисерите във виолончеловата литература, колкото и банално да звучи.

Концертът е посветен на Мстислав  Ростропович,

който го е научил за четири дни, след като Шостакович му е дал нотите и е изпълнен под диригентството на Евгений Мравински от Ленинградска филхармония. Няколко дни по-късно вече го записват. /Първият челов концерт на Шостакович е започнат на 1 май 1959 г., както е записано в полето на ръкописа. Целият концерт е завършен на 20 юли същата година, премиерата е на 21 септември 1959 година в Голямата зала на Ленинградската филхармония – б.а./ Това е изключително интересен концерт. Главната тема на първата част е използвана във филм от 1948 година /“Млада гвардия“ на Сергей Герасимов – б.а./ за Втората световна война за войници, които са пленени от германската армия и маршируват към лагерите на смъртта. Тази тема присъства и в много други негови произведения. Има много визуално филмово звучене концертът и създава много ярки образи в съзнанието на публиката. В четвъртата част има мотиви от една любима песен /“Сулико“ – б.а./ на Сталин, която е обърната наопаки и това е един от начините Шостакович да говори срещу режима, много завоалирано представя несъгласието си с определени личности, идеологии и т.н. За каденцата самият Ростропович разправял една история от живота на Шостакович как той е стоял в апартамента си и е чакал да го арестуват и стъпките по коридора, часовникът, който отмерва времето в една абсолютна тишина, в която стои и чака и не знае какво ще се случи. В каденцата това е много ясно изразено – човек сам с мислите си, които са съвсем не радостни. Има всичко в този концерт – спомени от миналото на една ужасна реалност, маршове, военни. Той стои и чака, стъпките отиват в апартамента срещу неговия и съседите изчезват, а той остава“.

Атанас Кръстев и Марк Кадин по време на репетицията за концерта в зала “България”

Програмата на концерта включва и филмова музика от едни от най-великите композитори на XX век. Самият Шостакович е автор на музиката на над 35 филма и много театрални постановки.  Радиосимфониците изпълниха Сюита от музиката към  филма „Дама Пика” /той никога не се реализирал, независимо, че имало заснета лента 1937 година от знаменития режисьор Михаил Ром – б.а/ от Сергей Прокофиев и Сюита от филма „Мъртви души" /1984/ от Алфред Шнитке. Солист в „Мъртви души” от Шнитке е изключителният пианист Марио Ангелов - изпълнител с дългогодишна творческа дейност с Радиосимфониците. „Тиха музика” от украинския композитор Валентин Силвестров, един от ярките автори на нашето време и водещ представител на авангарда в съвременната музика, е друго произведение, което беше изпълнено.. И трите произведения се изпълняват за първи път в България.

За себе си Атанас Кръстев споделя, че с времето все повече и повече няма отговор на въпроса каква музика предпоч��та да свири. Като бил по-малък на сърце му били, както казва, Дворжак и късният романтизъм. „Това с времето започна да се променя. Сега, може да е банален отговор,

всичко ми е на сърце.

Не мога да кажа, че предпочитам да свиря класика или предкласика, напоследък и най-съвременна музика от 21-ви век. С квартет „Фрош“ /Негина Стоянова и Петя Димитрова – цигулка, Мария Вълчанова – виола и Атанас Кръстев – б.а./ свирим много съвременна музика и това много ми разшири кръгозора вече за най-авангардните произведения, най-модерните. Човек, за да е един успешен инструменталист, музикант трябва да се чувства добре във всички стилове и да бяга от някаква тясна специализация в каквото и да било – дали ще в барок, дали ще е в съвременна музика, не би трябвало да представлява проблем“.

Добринка Табакова и Атанас Кръстев в зала “България”

Тези негови думи са повод да си припомним какво каза именитата ни композиторка със световен авторитет Добринка Табакова пред „въпреки.com”  миналата година за неговото изпълнение на концерта ѝ за виолончело и струнни заедно със „Софийски солисти“ с диригент Пламен Джуров на 16 юни в рамките на фестивала „Софийски музикални седмици: „Много бързо Атанас Кръстев се подготви. Концертът е много труден и той за много кратко време успя да го научи. Наско Кръстев е великолепен музикант и с корен човек. Много съм доволна от репетицията“. С днешна дата Атанас Кръстев само отбелязва, че би било хубаво отново да изпълни този великолепен концерт.

По време на репетицията в Студио 1 на БНР, а и на другия ден на генералната в зала „България“ неотлъчно присъства и проф. Анатоли Кръстев, известният ни виолончелист и преподавател, бащата на Атанас. Питаме го дали помага или пречи, когато баща ти свири на същия инструмент, а и традицията в семейството. Синът е убеден, че по-скоро помага това, че „всички сме челисти. С годините съм се убедил, че

винаги е хубаво да имаш челист и преподавател вкъщи,

близко, защото това помага, колкото и да звучи натоварващо на пръв поглед. Но е много хубаво да има някой, който да ти помогне в момент, в който имаш нужда, защото ние всички сме хора, които понякога имат нужда от човек, който да чуе картинката отстрани, не само от вътре да се слуша. Така че помага и със сестра /Калина Кръстева - Тийкър – б.а. / ми, тя също е прекрасна музикантка, виолончелистка, не го казвам в никаква фамилна линия,  с нея винаги ми е приятно да се видим, да посвирим, да си поговорим, да обсъдим някакви челистки неща. Концепции винаги има всякакви различни, но хубавото е, че винаги достигаме до консенсус. Аз знам, че той какъвто и съвет да ми даде, дори и в първия момент да не ми е при сърце, когато спреш и помислиш се оказва, че винаги това, което той ти казва от страната на неговия опит и кариера е правилното. Защото, наистина той е един прекрасен преподавател“. Тази година през юли тримата ще имат майсторски класове в Лятната академия Созопол, Атанас Кръстев се надява догодина отново със семейното им трио „Cellissimo” да направят концерти. Припомняме си заедно чудесните концерти по повод юбилейната годишнина на Анатоли Кръстев през 2017 година на Празниците на изкуствата „Аполония“ и в София с участието и на талантливата пианистка Маргарита Илиева.

Трио „Cellissimo” - Анатоли Кръстев,  Калина Кръстева - Тийкър и Атанас Кръстев - снимка семеен архив

Независимо, че е много млад, през август ще навърши 31 години Наско Кръстев има вече 4-5 години преподавателска дейност в Музикалната академия „Панчо Владигеров“.  „За мен това е страхотна отговорност, нещо, което винаги съм искал да правя и съм много щастлив, че имам такъв шанс. Пак казвам, това е голяма отговорност да продължиш тази школа тук, да се стараеш не само да я продължиш, но и да я развиеш и да покажеш, че ние също тук има какво да предложим и като образование“. Питаме го на какво иска да научи своите студенти, извън техниката и специалните умения. А той поема в посока, свързана с времето, с обществото ни, с мястото ни сред другите около нас. „Искам да науча моите студенти

да са отдадени максимално на това, което правят,

да не си мислят, че заради ниския стандарт, за съжаление, на нашите класически музиканти, въобще на хората на изкуството в България трябва да се отказват. Имам много приятели и то много добри музиканти, които заради стандарта предпочетоха други професии – като си музикант много бързо ти се отдават други неща. В момента много успешни кариери градят като програмисти, IT-специалисти. Скоро си говорих с професор Марин Казаку, най-възрастния и най-емблематичния преподавател в консерваторията в Букурещ какво се случва със стандартите в Балканските държави и в частност какво се случва със стандарта на живот на музикантите и на преподавателите. Оказа се в момента, че във всички оркестри най-ниската заплата в Румъния е 1200 евро, говорим за тутисти, не говорим за водачи, където е по-висока, със 100% на преподавателите са вдигнати заплатите. Реално погледнато има много голям резон повечето от румънските млади музиканти, вместо да търсят реализация по други страни и континенти остават да работят в страната си. Трябва да вземем пример от тях. Техният авторитетен фестивал „Енеску“ е с бюджет 8 млн. евро и затова могат да бъдат поканени световни солисти, състави, диригенти. Сега наскоро гостува един младежки оркестър, румънски, където изпратих няколко от моите студенти да свирят в него, за да се получи колаборация, имаше и контрабасисти и виолисти, попълват състава от България. На всички им се плаща много хубав хонорар, няма значение, че са студенти за самия проект. Един пример, който ние бихме могли да вземем в различните държави какви пари се отделят за култура. Това е важно и хубаво да се каже“.

Атанас Кръстев беше и участник в проекта на фондация “Въпреки” - “Европа в една софийска улица” и свири на улица “Цар Самуил” в столицата

Но и допълва, че той има няколко, наистина много талантливи студенти, някои от тях вече се изявяват и като солисти, като Калоян Русев, който  е свирил в Пазарджик под палката на маестро Григор Паликаров. Друг негов студент спечелил прослушване и ще бъде солист на Софийска филхармония, за да изпълни една не много известна пиеса на Панчо Владигеров  „Елегичен романс“, писана 1917 година, когато композиторът е бил е съвсем млад и няколко години по-късно ѝ прави преработка за симфоничен оркестър. Творбата е свирена преди 30 години в изпълнение на Венцислав Николов и има запис в БНР. „И аз ще имам шанса да я изпълнявам заедно с „Песен“ от Владигеров с Русенска филхармония на 31 август на Царевец във Велико Търново под диригентството на Йордан Камджалов. Тази година Владигеров има юбилей и много се изпълняват негови произведения“. Припомня Атанас Кръстев и разговорът ни тръгва към нещата, които му предстоят. „Сега довършваме сезона с квартет „Фрош“ имаме още два концерта в София в Камерна зала „България“. На 4 юни в рамките на Софийски музикални седмици имаме рецитал с Виктория Василенко в Камерна зала България с много хубава програма – Дебюси, Прокофиев, Шуберт и Джордж Крам. Разнообразна програма, но добре се допълват произведенията, добре са разделени като епохи. С нея ще имаме и още един рецитал на Празниците на изкуствата Аполония на 4 септември. След това с Ивона Недева и Ростислав Йовчев имаме трио на камерния фестивал в Габрово, след това с Нишката филхармония Брамс двойния концерт за цигулка и виолончело с Ралица Симеонова, след това още един рецитал с Вики Василенко Бразилска музика, защото в София ще има есента фестивал за бразилска музика.

Ще правя майсторски клас в Букурещ, в консерваторията.

Много съм развълнуван, защото там нивото е много високо и има много интересни студенти. Ще ми е много приятно да поработя с тях. Имам едни планове, надявам се да се осъществят – да направя виолончелов фестивал, да поканя няколко професори от Швейцария, от Румъния, от Германия, за да направим голям майсторски клас и да е безплатно за студенти и ученици от цяла България. Да се направят няколко концерта в центъра виолончелото, с виолончелови ансамбли и някои от оркестрите в София.  Планирам го да се случи края на ноември. Надявам се с Министерството на културата да уредим бюджет. Не е съвсем официално всичко това, но се надявам да бъде в зала „България“ и залата на Музикалната академия. В Академията със сигурност ще има, но дано и в зала „България“. Изброява Атанас Кръстев колко много неща му предстоят до края на годината. Не по-малко ще са и ангажиментите му за догодина.

Атанас Кръстев с Марк Кадин на репетицията за концерта в Първо студио на БНР

Докато водим нашия разговор във фоайето пред Студио 1 на БНР много от оркестрантите го поздравяват за изпълнението и за работата по време на репетицията. Това не е честа гледка, както сме забелязали в подобни ситуации. И може би затова го питаме и какво е най-важно за солиста. А той е лаконичен: „За солиста е важно да бъде много дисциплиниран, много уверен, но и здраво стъпил на земята с двата крака и да не си мисли, че е отишъл много на далеч. Защото да си солист е голяма отговорност и то с такъв прекрасен състав, както сега. Да ти си солист, но това е камерна музика, всъщност. Има го и това и

човек не бива никога да забравя,

че, да, ти си отпред, имаш соловата партия, но и трябва да си част от цялото, да водиш, но и да помагаш. Непрекъснато имаш дуети с различни инструменти или групи от оркестъра. Това е важно за мен за един солист – да е с отворени уши за всичко, а не „сега аз тука свиря! Тук съм аз!“.

На самия концерт Атанас Кръстев омая публиката с интерпретацията си на знаменитото произведение на Шостакович. Оркестърът под ръководството на маестро Кадин беше прекрасният партньор в това истинско преживяване и за присъстващите в зала „България“, и за самите музиканти. Извън съвършената си техника Атанас Кръстев се потопи в сложната музикална драматургия на композитора, сякаш изстрада, без да го натрапва вопъла, споделен в творбата, особено прочувствен в каденцата. Изключителен музикант, той подари на публиката и виртуозната „Фантазия“ на Петър Христосков в биса, който изпълни. Кръстев е носител е на „Златна муза” през 2007 и „Кристална лира” през 2012. Завършва НМА „Проф. Панчо Владигеров” в класа на проф. Анатоли Кръстев.  Специализира при проф. Наталия Шаховская в Мадрид и посещава майсторски класове при Албан Герхард, Янг Чанг Чо, Томас Керъл, Роберт Коен, Антонио Менезес и др. Концертира в Австрия, Франция, Холандия, Италия, Испания, Гърция, Чехия, Словакия, Сърбия и Бразилия. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Новогодишният концерт във Виена, дирижиран от Даниел Баренбойм, отново с публика

За трети път на 1 януари 2022 в Златната зала на виенския Музикферайн на традиционния Новогодишен концерт на Виенската филхармония ще на диригентския пулт ще застане знаменитият Даниел Баренбойм, съобщават от Ойроком - ПР София, част от мрежата за международни връзки на Община Виена.

След като миналата година Новогодишният концерт под диригентството на Рикардо Мути премина без публика в залата, тази година в залата отново ще има публика. Новогодишният концерт на Виенската филхармония е най-излъчваното събитие за класическа музика в света, но той ще бъде запомнен, че на датата 1 януари 2021 година е първият в историята си без публика в Златната зала на Музикферайн- Виена. Липсата ѝ бе компенсирана с виртуални аплодисменти, които прозвучаха в края на първата и втората част и които зрителите изпращаха през специално изградена платформа.

Рикардо Мути, снимка: ©Todd Rosenberg

Както повелява традицията, непосредствено след края на Новогодишния концерт на 1 януари 2021 година, стана ясно името на диригента, който ще ръководи събитието през 2022 година Това е Даниел Баренбойм, който е на път да отпразнува 80-ия си рожден ден. Артистичното сътрудничество на Виeнските филхармоници с Баренбойм в качеството му на диригент започва през 1989 година, въпреки че за първи път се появява с оркестъра като пианист през 1965 година. Оттогава той дирижира множество концерти с авторитетния оркестър, включително два Новогодишни концерта - през 2009 и през 2014 година. „Даниел Баренбойм заема изключително място в историята на Виенската филхармония. Ние се радваме не само на дълго и ползотворно творческо сътрудничество с него, но и на голямо приятелство. Благодарни сме на маестро Баренбойм за дирижирането на концерта на Виенската филхармония преди затварянето на Музикферайн през юни 2020 година заради коронавируса. Догодина музикантът също ще отпразнува 80-ия си рожден ден. В знак на тази дълбока артистична връзка го каним да се качи на подиума на Новогодишния концерт за трети път на 1 януари 2022 година”, се аргументираха от ръководството на Виенските филхармоници за избора си на маестро Баренбойм.

Даниел Баренбойм с виенските филхармоници, снимка: ©Terry Linke

Той е смятан за един от най-авторитетните и световно известни музиканти от края на 20-ти век и началото на 21-ви век, едновременно като пианист и диригент.

Празничният концерт, който се провежда в първите часове на Новата година, традиционно представя вечната музика на композиторите от семейство Щраус. Както всяка година в програмата са включени и изпълнения на солистите на балета при Виенската опера. Виенската филхармония пази засега в тайна концертната програма. Тя ще бъде съобщена официално по време на пресконференция на 29 декември. Неотделима част от музикалното събитие е и украсената с хиляди стръка цветя концертна зала. От 2015 година това са цветя, отгледани във виенските общински оранжерии. За да превърната концертната зала в истинска цветна градина, опитните фрлористи ще започнат да я украсяват още на 27 декември.

Цветята на Новогодишния концерт на Виенска филхармония, снимка: ©Terry Linke

Поради действащите противоепидемични мерки в залата ще бъдат допускани само ваксинирани или преболедували Ковид зрители. Със заповед на австрийското правителство е забранено присъствието на правостоящи, а носенето на предпазни маски от типа FFP2 е задължително по време на целия концерт.

На 1 януари 2022 отново над 50 млн. зрители в повече от 90 страни по света ще гледат на живо Новогодишния концерт под диригентската палка на маестро Даниел Баренбойм. БНТ и БНР традиционно ще излъчват концерта пряко от 12:15 часа.

Припомняме, че през 2020 Новогодишният концерт бе дирижиран за първи път от латвийския маестро Андрис Нелсонс, музикален директор на Бостънския симфоничен оркестър и на Лайпцигския Гевандхаус оркестър.

Музикферайн преди 150 години, снимка: архив

Тогава се сложи и началото на честванията по повод знаменито събитие – 150-та годишнина от построяването и откриването на тази забележителна за австрийците и гостите на Виена сграда – прекрасен дом на музиката – Музикферайн. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на Ойроком - ПР София, част от мрежата за международни връзки на Община Виена

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Знаменателни концерти през март в Софийска филхармония

През целия месец март ни очакват забележителни концерти на Софийска филхармония с участието на световни музиканти и интересни програми. На шега може да се каже, макар и не без тъга, че филхармониците ни подобаващо ще „отбележат“ една година от налагането на извънредното положение на 13 март заради  пандемията от Covid – 19 /на снимката горе – Миша Майски/.

И не само България, светът се затвори особено за културата, за изкуството, за пътуванията…И все пак, въпреки всичко, имаме шанса да посещаваме концерти, театри, изложби като изключение от почти цялостния lockdown в много страни. Може би точно Covid - 19, колкото и да е парадоксално даде шанса толкова изключителни музиканти да гастролират в София, защото тук макар и с тези потискащи концертни зали с 30% публика са отворени за концерти, за разлика от световните сцени, изпълнени с тишина. Но не е само това, а и въображението, амбициите, последователността на маестро Найден Тодоров, директор на Филхармонията и екипът му да създават тук тези празници на музиката, които не са просто концерти, а световни преживявания. Всяка концертна сцена по света е готова тези артисти да са в нейните програми.

На 7 март авторитетният, обичан диригент, пианист, композитор и писател Фредерик Шаслен гостува в зала „България”. Под диригентската му палка Софийската филхармония ще представи неговата „Тема и вариации за тромбон и оркестър върху симфония No 3 от Густав Малер“, а в програмата са Четирите последни песни от Рихард Щраус и Симфония № 38 „Пражка“ от Моцарт. Солисти в концерта са първият тромбонист на Концертгебау, Амстердам Йорген ван Райен и ученичката на Райна Кабаиванска Мария Радоева. Роденият в Париж Фредерик Шаслен получава образованието си в Парижката консерватория и в Моцартеума в Залцбург. Между 1987 и 1989 е асистент на Даниел Баренбойм с Оркестъра на Париж и на фестивала в Байройт, а през следващите две години е асистент на Пиер Булез в Ensemble Intercontemporain. След това става музикален директор на Операта в Руан (1991 – 94), Симфоничния оркестър на Йерусалим (1998 – 2001), Манхаймския национален театър (2004 – 2007), Операта на Санта Фе (2009 – 2013) и отново оглавява Йерусалимския симфоничен оркестър (2011 – 2019). Дирижирал е множество оперни спектакли – в Метрополитън в Ню Йорк, операта в Лос Анджелис, Дойче опер – Берлин, Баварската Щатсопер в Мюнхен, оперите в Лайпциг, Дрезден, Мадрид, Болоня, Рим, Венеция, Торино, Токио, Осло, Копенхаген.

Фредерик Шаслен - снимка архив

Прави своя австрийски дебют на фестивала в Брегенц в постановката на „Набуко” (1993, 1994), там през следващите две години дирижира и „Фиделио”. От 1997 е редовен гост-диригент на Виенската опера, където е дирижирал 250 спектакъла на 34 различни творби. А с Виенската филхармония е концертирал като диригент и като пианист (Малер – Пета симфония, Бетовеновия Пети клавирен концерт). Фредерик Шаслен се утвърждава и като композитор, и с литературното си творчество. Автор е на есе „Музика във всяко чувство”, публикувано в Париж (изд. France - Empire) и Германия (изд. Böhlau), достъпно на английски в Kindle. През 2017 издава роман за живота на Малер „Да бъдеш Густав Малер” (изд. Fayard, Париж). Като композитор той създава пет опери, сред които особено известна е „Брулени хълмове”; също и над петдесет вокални творби за сопран, мецосопран и баритон по стихове на Роберт Фрост, Жан Кокто и други.

Шаслен с книгата си за Малер - снимка архив

Откъси от оперите му са били изпълнявани и записвани от най-прочути певици, като Анна Нетребко, Натали Десай, Олга Перетятко и Диана Дамрау (тя включва арии на Шаслен в своя CD „Damrau Forеver”). Сред симфоничните му композиции са сюита „Шагал”, „Gipsy Dance” за цигулка и оркестър, Концерт за виолончело и други оркестрови опуси. Прави собствена оркестрация на Десетата симфония на Малер, изпълнена на 30 ноември 2018 със Загребската филхармония под негово диригентство. Миналата година точно с тази симфония на Малер на 25 юни под негово диригентство трябваше да завърши сезонът на Софийска филхармония, но пандемията попречи… Той е дирижирал повече от 20 премиерни произведения на съвременни композитори, предполагаме, че пристрастията му новата музика са и под влиянието на знаменития му учител Пиер Булез. Автор е на книгата „Всички лица на музиката“, посветена на различните аспекти на съвременната музика, на отношението на публиката към нея. Тема, която интересува и вълнува и маестро Найден Тодоров. Изключителната Соня Йончева реализира проекта си за компактдиск „Париж, моя любов” /”Paris, mon amour”/ в Двореца на музиката във Валенсия с Оркестъра на област Валенсия, а на диригентския пулт беше Фредерик Шаслен.

Йорген ван Райен и Фредерик Шаслен - снимка архив

Първият тромбонист на Кралския Концертгебау оркестър – Амстердам Йорген ван Райен  е забележителен солист, който популяризира своя инструмент с представянето на нови творби за тромбон и изпълнението пред най-широка аудитория на съществуващия репертоар. Специализирал се е и в свирене на бароков инструмент. Като солист е свирил в повечето европейски страни, в САЩ, Канада, Япония, Китай, Корея, Русия, Сингапур, Австралия, с прочути оркестри – Кралския Концертгебау оркестър, Симфоничните оркестри на ВВС, Далас, Романска Швейцария, Антверпен, Котбус, Берлинското радио, Чешката филхармония и филхармониите в Хага, Ротердам, Кьолн, Токио, Тайван, Нагоя. По покана на Клаудио Абадо става първи тромбонист и на фестивала в Люцерн. Бил е главен гост - солист на много оркестри. Свири само на инструменти „Антоан Куртуа”, има издадени пет самостоятелни компактдиска за фирмите Channel Classics и BIS.

Мария Радоева и Райна Кабаиванска - снимка архив

Мария Радоева завършва НМА „Проф. Панчо Владигеров” през 2006 при доц. Людмила Хаджиева, а през 2012 се дипломира и като магистър. Любовта й към вокалната музика се заражда в Детския хор на БНР, където в продължение на десет години е солистка. Тя е лауреат на редица конкурси в България („Светослав Обретенов“, „Георги Златев-Черкин“, „Любомир Пипков“, и др.), печели и специалната награда от конкурса за камерна музика в град Марл, Германия. През 2006, след участие в конкурса „Нойе Щимен“ („Нови гласове“) в Германия, е приета в специален майсторски клас. Участвува и в други майсторски класове, ръководени от световноизвестни имена като Катя Ричарели, Франсиско Арайза, Зигфрид Зигфрид Йерусалим и Густав Кун. Между 2006 и 2012 посещава майсторските класове на Райна Кабаиванска. Многократно е стипендиант на фондация „Райна Кабаиванска“ и Нов Български Университет. Учила е също и при Дарина Такова и Пламен Бейков.

Заради широкия диапазон на гласа си и разнообразните си музикални интереси тя има многообразен репертоар – от италиански опери до ораториално пеене и немски репертоар. И тук искаме да отворим една скоба. Преди време в разговор с Александрина Пендачанска коментирахме по повод на нейната знаменита Саломе в едноименна опера на Рихард Щраус, че българските певици, за разлика от много други имат невероятни постижения в изпълнения на немски репертоар и по специално на сложните партии в творчеството на Рихард Щраус. Например, неговата любима изпълнителка на Саломе е била Мария Чебутари, която е от Молдова. „Много е изумително как немската музика търпи най-много чужденци, стига да се справиш с немския с предизвикателството на езика. Но от музикантска и вокална гледна точка това е музика, която търпи много повече чужда вмешателство, отколкото някоя друга. Ние имаме по-гъвкав слух, по-гъвкав език, по-гъвкава фонетика, фонетика, която ни позволява да възпроизвеждаме много различни звуци. Например,  за италианеца звукът ”Х” е напълно невъобразим, те не могат, просто не могат. Невъзможно е да пееш на немски и да не можеш да възпроизведеш няколко вида „Х-та”. Те се подредени по-различен начин в устата, дори в мозъка. „Кавалерът на Розата” на Рихард Щраус на Анна Томова - Синтова  - записът й с Караян е просто нещо недостижимо. Люба Велич е една от най-големите Саломе forever /завинаги/.” Каза тогава Александрина.

Само три дни след този забележителен концерт Софийска филхармония на 10 март отново ни поднася поредния си световен подарък - знаменития виолончелист Миша Майски, а на диригентския пулт ще е талантливият Александър Земцов. В програмата: Пьотър Илич Чайковски - Ноктюрно за виолончело и оркестър, оп. 19 №4, Сергей Рахманинов - Женски танц из оп. „Алеко", Увертюра от оп. „Алеко",  Мъжки танц из оп. „Алеко", Макс Брух – „Kol Nidrei" /”Кол Нидрей"/ за виолончело и оркестър оп.47 и Камий Сен-Санс - Концерт за виолончело и оркестър №1 в ла минор оп.33. Наричат го „най-великия челист" - единствен, учил и при Мстислав Ростропович, и при Григорий Пятигорски - легендарни виртуози на 20-ти век. Миша Майски отдавна се е превърнал сам в легенда, а концертите му – в събитие, което истинските меломани никога не пропускат. Но Майски има и друга знаменателна среща в кариерата си – със самия Пабло Казалас през 1973 година в Израел и му дава няколко урока…

Миша Майски и Александър Земцов - снимка архив БНР

Майски е роден в Рига, Латвия, негов съученик е  бъдещата звезда на световния балет Михаил Баришников. Майски постъпва в Ленинградската консерватория и три години по-късно дебютира с Ленинградска филхармония. След като през 1966 г. печели първа награда на престижния международен конкурс „Чайков��ки”,  Мстислав Ростропович го кани да продължи обучението си при него в Москва. По-късно Майски казва, че го чувства като свой баща, а не просто учител. На следващата година става победител на Общосъюзния конкурс за изпълнители. През 1969 г. след заминаването на сестра му пианистката Лина Якобсон в Израел, Майски започва да бъде преследван от властите и по изфабрикувани обвинения през 1970 г. е осъден за спекулации, прекарва повече от година на принудителен труд в град Дзержинск, Регион Горки /аналогиите с днешния ден са ясни, но това е друга тема/. Всеки ден товари по десет тона цимент с лопата. „Виолончелото въобще не го виждах, свирех на лопата. Но дори съм благодарен на съдбата. Този опит ми помогна да се развия като личност и човек...“ – казва по-късно Миша Майски.

За да избегне военна служба, след освобождаването си той прекарва още 2 месеца в психиатрична болница и накрая през 1972 г. получава разрешение да замине за Израел. И до днес смята деня, в който напуска СССР, за дата на своето раждане. През ноември 1972 г.  пристига на гарата във Виена - без пари, без инструмент, без да знае език, без да познава никого. Година по-късно дебютира в Карнеги Хол, Ню Йорк, с Питсбъргския симфоничен оркестър. Триумфът му е толкова категоричен, че след концерта анонимен меценат  му подарява виолончело от италианския майстор Монтаняни. Оттогава музикантът пътува в самолет с билет за двама – виолончелото е винаги до него. 

През  1975 г. печели втора награда /без да е дадена първа/ на Международния конкурс за виолончело „Гаспар Касадо“ във Флоренция и това слага началото на световната музикална кариера на виртуоза. Той е почетен гост на всички големи световни зали и свири с най-добрите оркестри, с диригенти като Ленард Бърнстейн, Зубин Мета, Владимир Ашкенази, Даниел Баренбойм, Джузеппе Синополи, Шарл Дютоа, Юрий Темирканов, Марис Янсонс, Валери Гергиев, Кирил Петренко, Пааво Ярви и Густаво Дудамел. През 2000 тодина Майски посвещава своята концертна дейност на Йохан Себастиан Бах, изнасяйки над сто Бахови концерта по целия свят. По различно време свири с такива известни музиканти като пианистите Марта Аргерич, Раду Лупу /с когото се познава и са свирили заедно от студентските им години/, цигуларите Гидон Кремер и Максим Венгеров, виолиста Юрий Башмет. През 1995 г., след 23-годишно прекъсване, Майски отново участва в Москва  и след това обикаля още няколко пъти Русия – като свири през 1997 г. на фестивала „Шостакович и световната музикална култура ".

Миша Майски и Марта Аргерич - снимка архив

С дъщеря си Лили – пианистка и сина си Саша – цигулар от първия му брак правят трио „Майски“. В интервю за израелските медии споделя: „Аз съм космополит, - казва той, - роден съм в Рига, учил съм в Москва и Ленинград, на италианско виолончело с немски струни, свиря на френски лък, карам японска кола, имам израелско гражданство и по същото време живеех в Париж, а сега - в Белгия - но всичко това е второстепенно. Космополитизмът е присъщ на моята професия“. Този „космополит“  пътува с израелски паспорт, въпреки че е женен за американка, той може да получи американско гражданство, както и европейски паспорт. „Ако някоя държава не иска да ме пусне заради израелския ми паспорт, няма да отида там", казва той. Той се смята за гражданин на света.

Миша Майски изпълнява Прелюдията от Първата виолончелна сюита на Бах като бис в Рифуджо Розета - 2,581 метра над морското равнище на западния край на платото Бледо над село Сан Мартину ди Кастроца, Италия - снимка архив

Като ексклузивен артист на Дойче Грамофон за повече от 30 години той прави над 35 записа с оркестри като Виенската, Берлинската и Израелската филхармония, Лондонския симфоничен оркестър, Парижката филхармония и много други. През август 2018 г. излиза много личният за него албум „Адажието“ с дъщеря му пианистка Лили, който включва бонус записи на живо с Марта Аргерич, Джанин Янсен, Юлиан Рахлин и неговия син цигулар Саша Майски. Включен е и многопистов аранжимент на Малеровото Адажието от неговата 5-та симфония с Майски, който свири на всички партии (с изключение на арфата) - проект, за който виолончелистът е мечтал от много години. Последният му запис, издаден през есента на 2019 г., е озаглавен „Класика на 20-ти век“ и включва бонус компактдиск от световната премиера на виолончеловия концерт на Бенджамин Юсупов (посветен на него), както и многопистов запис на „Bachianas Brasileiras“ на Вила Лобос.

Миша Майски с дъщеря си Лили - снимка архив

Миша Майски гастролира за четвърти път в България. През 2007-а свири в Русе и в София, а през 2014-а отново в Русе. През януари 2017 гостува на симфоничния оркестър на БНР под диригентството  на Александър Земцов. Той ще бъде и на пулта на концерта на знаменития челист със Софийска филхармония. Той е познат на българската публика и  като виртуозен виолист с многобройни отличия. През 2015 г. е дебютът му като диригент на Международен нов симфоничен оркестър Лвов (Украйна), което му донася и позицията на художествен ръководител и диригент на Chamber Orchestra INSO (Лвов). През същата година концертира като солист и диригент с Lappeenranta City Orchestra, (Финландия) и получава повторна покана, както и да дирижира Orchestra Sinfonia Finlandia.

През март ни очакват забележителни концерти със солисти самата Марта Аргерич, Людмил Ангелов, Евгени Божанов…А докато готвихме този материал от Софийска филхармония дойде страхотната новина, че на 11 март рецитал в зала „България“ ще има изключителният пианист Евгений Кисин, но за всичко това – скоро! ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив

[vprki]

Ваня Монева: Най-съвършеният инструмент е човешкият глас

„При мен фолклорът отдавна е срещнал класиката, защото аз съм класически хоров диригент и тежнението ми, желанието ми да работя с народните гласове не означаваше само и единствено да се занимавам с фолклор. Напротив, провокацията към мен самата, в самото начало беше, когато застана пред такива хора, аз да го третирам като инструмент“. Сподели именитата ни музикантка Ваня Монева на традиционната „Среща с автограф“ на Моцартовия фестивал в Правец.

И продължи: „Най-съвършен инструмент е гласът, независимо, че диапазонът на един народен хор е ограничен, той не е като в школувания хор, а възможностите са големи. Разкривайки за себе си тези възможности за тембрите на гласовете, за всички нюанси, които могат да се постигнат с тях, реших, че е крайно време женският народен хор да бъде третиран като един уникален инструмент, с който може да се изпълни всякаква музика. Още в първите години на нашия хор направихме голям проект с оперната прима Веселина Кацарова през 2001 година „Българска душа“. Аранжиментите в него са на Красимир Кюркчийски /1936-2011/ – ние с Кацарова, оркестър „Софийски солисти“  и няколко пиеси с пиано и гласа й. Този диск спечели наградата на немските музикални продуценти ECHO 2003 и това ми даде много кураж, че това съчетание между класическия глас и нашите гласове – народните, ако се постигне мярката и балансът, всичко може да е много красиво. И така се получи!

Веселина Кацарова - снимка архив

Впоследствие започнаха да се пишат и творби за нашия хор, и за симфоничен оркестър, за камерен оркестър. Имаме проекти със Софийска филхармония, със „Софийски солисти“, с камерен струнен квартет, с арфи сме пели – с 12 арфи, с обой…В програмата на концерта ни на Моцартовия фестивал участват и Quarto Quartet и Вълчан Вълчанов – обой. Имаме проекти, които кореспондират с класическата музика и аз съм убедена, че пътят е правилен, защото какво значи начин на звукоизвличане на един хор. Ако той е добър, ако може да музицира този състав, няма значение по какъв начин е самото звукоизвличане. В самото народно пеене има школовка. Не може да се пее така, както трудовите жени на село викват и запяват. Става дума за хорово изкуство, намества се професионалистът, който изисква до каква степен кой вокал как да изглежда, как да звучи“. Разказва Ваня Монева за търсенията си вече 25 години с хора, създаден от нея в нелеките времена за културата ни през 90-те години.

От детството си тя се посвещава на музиката, но без да предполага, че един тя ще я отведе към дирижирането. От петгодишна свири на пиано и си отбелязва, че за нея друг път, друг избор е нямало. „Знаех, че ще стана музикант, благодарение, че моята майка е открила моите музикантски качества. Всяко дете е музикално, но явно някои сме повече. И така от петгодишна свиря, няма да кажа какво е едно детство на музиканта, няма да казвам какво е едно юношество на музиканта, защото няма такива, трябва да се свири! Моята мечта беше да стана световен пианист, да концертирам по сцените. Мечтаех, защото това можех. Но в Музикалното училище в Русе бях, в трети курс, когато един от моите преподаватели диригентът Веселин Байчев, който ни преподаваше по ансамбли – аз като пианист трябваше да съпровождам на две певици – сопран и мецосопран. Той ни даваше материала, аз работех с тях нещо, докато свърши урокът. И накрая на годината правим продукция, както се прави. Тогава той дойде при мен и ми каза: „Ваня, искам да говоря с твоите родители, защото

ти си роден диригент!“.

Ваня Монева - снимка архив НДК

И аз не можах да осъзная какво значи това. Той ми каза  още: „Аз те наблюдавам през цялото време и не се намесих в твоята работа /независимо, че съм още ученичка/, ти ги спираш, ти изискваш, изчистваш интервали, заедно да дишат, да фразират.“. Той установил, че тези мои качества водят към тази професия. Не можех да си го обясня и не съм допускала, че мога да стана диригент, защото за мен това е изключително сложна професия. То не е да изсвириш нещо, което също не е лесно, а да покажеш чрез много хора какво искаш от музиката.

Веселин Байчев ме запозна с моя бъдещ професор, тогава не знаех, че Васил Арнаудов /1933-1991/ ще ми бъде професор. Да, взех няколко урока по дирижиране. Кандидатствах дирижиране и ме приеха. Интересно е, че когато минах този тур, когато се дирижира – от едната страна бяха професорите, най-големите по хорово дирижиране, от другата страна бяха професорите по оркестрово дирижиране. Явно са видели някакво зрънце в мен, защото оркестровите диригенти ме попитаха дали искам да уча оркестрово дирижиране и аз казах: „Не!“. Паднаха им очилата, защото беше някак модно да си оркестров диригент. Той пътува по света, за една седмица подготвя концерт, репертоар и продължава. Докато хоровият диригент дълбае цял живот месец след месец, за да направи една миниатюра или нещо, което не е една симфония. Когато казах „не“, те ме попитаха защо. А аз казах, защото искам да работя с човешкия глас, който за мен е най-съвършеният инструмент. Това зарадва много професорите по хорово дирижиране, а колегите им оркестрови диригенти казаха, че аз така или иначе ще уча задължително оркестрово дирижиране. Да, учих оркестрово дирижиране и това много ми помогна, защото съм дирижирала „Софийски солисти“ заедно с нашия хор, дирижирала съм оркестър за народна музика заедно с нашия хор. Случвало ми се е да дирижирам симфоничен оркестър с нашия хор, което е един натрупан опит. В Академията успоредно сме учили хорово и оркестрово дирижиране“.

Концерт в НДК в памет на Васил Арнаудов - снимка архив

Ваня Монева започва работа с хоровата школа в Казанлък, после в Лом, в Стара Загора, в София. Минава през всички етапи – от деца, по-големи, подрастващи средношколци, смесен хор, мъжки, женски, камерен, оперен, оперетен. Този път е сериозна школа за нея, защото минава през много жанрове,  през начина да обучава децата как да пеят правилно, как да работи с аматьори, как да работи с професионалисти. Това са различни моменти. Но това винаги е безкрайно интересно за нея, защото обича професията си и търси непрекъснато. Така се развива до високото равнище на професионалист като диригент, оценено не само у нас, но и по света. А тя си припомня: „При мен

любовта към народния хор припламна още като бях студентка.

Усещайки любовта ми към нашия фолклор моят професор Васил Арнаудов ме прати да стажувам в народния хор на БНР. Той беше най-добрият тогава – ансамбъл за народни песни на БНР. В момента, в който чух този звук, усетих енергията на гласовете и си казах, че искам това да правя един ден и да се занимавам с такъв хор. Минаха 10 години след това и разбрах, че има конкурс в БНР точно за този хор. Явих се и спечелих! Може би съдба и започнах да работя с този хор. Сега няма да се връщам исторически назад, защото точно, когато спечелих конкурса и започнах да работя стана едно разделение. Част от хора отиде към Националната телевизия и там се създаде хор, който по-късно се нарече „Мистерия на българските гласове“. Бях в БНР и работехме с жените, но в един момент се оказа, не знам по какви причини, че хорът на БНР се закрива, а той е в основата на дисковете, които Марсел Селие представи на света като „Мистерия на българските гласове“ и първия, с който той спечели наградата „Грамми“. Всъщност в основата е хорът на БНР. Това не е тайна.

Бях много въодушевена да работя с този хор, защото научавах много във всеки етап от моята работа. Разбира се, след една година ръководството реши да съкрати този хор. До ден-днешен БНР няма народен хор, което е изключително тъжно. След като аз останах без състав, с който искам да работя по този начин, създадох нашия хор. Създавайки го зад мен застанаха едни от големите емблемат��чни народни певици – Надка Караджова /1937-2011/, Бойка Присадова /1944-2017/, Павлина Горчева /1938-2020/, Цветанка Варимезова, Янка Танева /1927-2019/… Повечето не са между живите, за жалост. Точно тогава те бяха в силата си. Казаха, че искат с мен да работят, че застават зад мен. На 11 юли 1994 година събрах първите 11 певици. За кратко време хорът стана 18, 20. Месец след като събрахме хора, направихме нашия първи компакт диск „Изборът“. Беше учудващо за всички, че толкова бързо работим и се справяме. Важен е крайният резултат и ни го постигнахме. Нарекохме го „Изборът“, защото ние избрахме.

Певиците избраха мен, аз избрах тях.

Бяхме заедно в годините, в които имаше опашки за хляб, за мляко, рушаха се всички музикални състави, било професионални, било аматьорски. Дойде един крах за българската култура и точно тогава аз пък изпитах необходимост да направя хор. Ето, че ако човек влага любов, влага професионализъм, има път, който вижда пред себе си във всичките тези години ние ето работим четвърт век, не е малко“. С усмивка казва Ваня Монева, която е и приятен събеседник. Говори с голяма любов за музиката, за момичета, както нарича хористките.

Приживе забележителният композитор Красимир Кюркчийски по време на съвместната им работа нарича Ваня Монева „Караян с рокля“. Това е само повод да я попитаме за дейността й с българските композитори в творческия процес за създаване и изпълнение на техни произведения. „Композиторите ми се доверяват. Това е много важно. Те знаят какво мога и, че моят инструмент са гласовете. Те могат да решат какво да напишат като произведение. Професор Александър Текелиев пише произведения за нас, на времето, светла й памет Юлия Ценова /1948-2010/. Тя ме хвана, посочи ме с пръст и каза: „Ти си тази, която ще изпълниш моето произведение! Вече съм го помислила!“. Една Лебедова песен, невероятно красива, докато я изпълняваме сме целите в по-друго измерение. Много силно произведение! Същевременно фолклорните композитори, така да ги нарека – Петър Льондев /1936-2018/, академик Николай Кауфман /1925-2018/ са се обръщали към нас.

Например, на академик Кауфман направихме един компакт диск с Еврейските песни. Пяхме на трите езика – на сефарадските евреи – ладино, на ешкеназките евреи – идиш и на иврит. Много интересно, защото тяхната музика е световна. Например една песен, за която има много спорове „Ясен месец веч изгрява…“, която смятаме, че е химн на Странджа планина. Дори имаше филм на Адела Пеева „Чия е тази песен“ /2003/, която обиколи целите Балкани и всеки казваше, че това е тяхна песен. А академик Кауфман каза, че това е еврейска песен, а той беше изключителен, световен изследовател на фолклора. Това е еврейска песен и когато са се разпилели евреите по света са я пели. Те имат изключително мелодична музика, много дълбоко драматична. Животът на еврейския народ е бил много тежък хилядолетия, разпръснати, Холокоста и много страдания. Предимно работим с българските композитори и аз съм много благодарна, че го правят с охота. 

Хорът на Ваня Монева закри Моцартовите празници с концерт на площада в Правец - снимка “Правешки глас”

Концерта на Моцартовия фестивал започваме с творба, в която има и Моцарт, и Чайковски, и Паганини, и Росини, и много фолклор, обаче съчетан много майсторски от Георги Андреев, защото той има основа на фолклора, а след това надстройка от класика в нашата Академия. / Завършил е СМУ „Широка лъка“, специалност гъдулка. Следва композиция при проф. Александър Текелиев завършва с отличие НМА „Панчо Владигеров“ - б. а./. Безумно добър творец. В момента, в който на него му е поставена задачата да направи премиера, специално за Фестивала, той каза, че си представя гласовете и знае какво да напише. Знаят възможностите на хора ни и моите възможности. Ако трябва да се експериментира, питат ме това би ли могло, как да се случи. Работим с Румен Бояджиев – син, с Любо Денев, с Ценко Минкин…Щастлива съм, че колегията е много отзивчива към това да работим заедно. Убедена съм, че българските творци са много силни, когато си взаимодействаме. Композиторите знаят какво да напишат, а изпълнителите да могат да им се доверят, за да има хубави произведения.

Този фестивал дава шанс

на няколко премиери. Не знам друг фестивал в България сега, който да инициира толкова премиери. Това е изключително, защото сега е премиера, но после ще остане в репертоара на всеки състав, който ще я изпълнява. Много е силен този момент, защото българският творец най-добре познава българския изпълнител, в случая – хора. Ние работим и с чужди творци – работим с трима японски композитори, с англичанин, с австриец. Те много боязливо подхождат - искат да видят и чуят наши партитури, докато българският композитор знае за какво става дума. За него е по-лесно да направи едно произведение, което да звучи красиво, дори да вложи български мотиви, което предава вкус на всяко произведение, когато има български елемент“. Споделя Ваня Монева и за Моцартовия фестивал, където хорът участва за първи път по покана на артистичния му директор проф. Борислава Танева.

Ваня Монева - снимка Стефан Джамбазов

Особена гордост за певиците и тяхната диригентка – Ваня Монева, е записът на химна на Япония, който прозвуча при закриването на олимпийските игри в Рио де Жанейро, когато Япония пое флага на следващ домакин. През 2017 година, хорът участва в песенен конкурс на Би Би Си „Нека пеят народите“ /повече от 20 години български хор не беше участвал на този фестивал/ с песента на композитора Иван Спасов – „Мехметьо, севда голема“., която изпълниха и на концерта си финала на Моцартовите празници на площада в Правец. В първата част на концерта звучаха две премиерни изпълнения: „Бела съм, бела, юначе“ / муз. Румен Бояджиев-син/, с която хорът бележи своя 25-годишен юбилей и „Звучи тромпет“ по музика Хенри Пърсел. Концертът завърши с познатата и обичана песен „Седнало е Джоре“, обработка на Стефан Мутафчиев.

В разговора с Ваня Монева ден преди концерта тя специално наблегна, че следи и присъства на Националния събор на народното творчество в Копривщица, вписан в регистъра на ЮНЕСКО като световно нематериално културно наследство. Провежда се на пет години от 1965, но тази година се отложи заради пандемията от Covid-19. За Ваня Монева музиката, изпълнявана в Копривщица е от извора. „Там идват хора, които не са професионалисти. Те идват, защото все още носят творчеството от своите баби.

Това е автентичното.

Музиката, която ние правим е произлязла от него. Те са обработени от най-добрите ни майстори, композитори – това преобразява фолклора. Прави го многогласен, полифоничен, красив, за да звучи в хор. Автентичната народна песен е едногласна, в Западна България е двугласна. Нашите песни, които ние пеем са от композитори на базата на автентичния фолклор. Това е голямата връзка. Не бях чувала да се свири през крушово листо. Чух и го видях на миналия събор. Това е, защото то е твърдо и майсторът го държи като инструмент и свири през него– уникално. И на това е свирил българинът. Сам си е дялал свирчицата и с пет тона е правил красива мелодия“.

Разказва забавни истории как в годините е работила в различните хорове. С какво е задържала вниманието на момчетата, с какво на момичета, а и на по-големите. Психология и усет! „Имала съм хор от 120 души – мъже и жени и съм била крехко момиче на 28-29 години и съм се справяла. Много е важно как ангажираш вниманието на хората срещу себе си, тъй като те идват вечер след работа. Всеки има своите грижи, но когато музиката е водещото и намериш как да им покажеш, че музиката е вселена и, че чрез тази вселена те могат да се изразят“. Мечтата й е да създаде мъжки хор. „Мъжките гласове са необятност и да ги съчетая с моите гласове на момичетата…“. Пожелаваме й го! ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

Носителят на „Грами” Андрис Нелсонс дирижира Новогодишния концерт на Виенска филхармония

За първи път на диригентския пулт на 1 януари 2020 г. в Златната зала на виенския Мюзикферайн на Новогодишния концерт на Виенската филхармония ще застане латвийският маестро Андрис Нелсонс, който е музикален директор на Бостънския симфоничен оркестър и на Лайпцигския Гевандхаус оркестър, съобщават от Ойроком - ПР София, част от мрежата за международни връзки на Община Виена.

Артистичното сътрудничество между 41-годишния диригент и Виенската филхармония започва от 2010 година. От тогава той редовно застава на диригентския пулт на абонаментни концерти, но и на гостувания на оркестъра по време на Залцбургския фестивал. Традиционно програмата на концерта се състои предимно от творби на композиторите от семейство Щраус (Йохан Щраус (баща), Йохан Щраус (син), Йозеф Щраус, Едуард Щраус). За първи път тази година ще прозвучат девет произведения, които до момента не са включвани в програмата на Новогодишния концерт. Това са три творби от Йозеф Щраус - Валс „Любовни поздрави“, Лихтенщайн - Марши и Френска полка. Освен тях премиерно изпълнение ще имат увертюрата към оперетата „Скитниците“ от Карл Михаел Цирер, две произведения от Едуард Щраус - Бърза полка, и Полка-мазурка „Леденото цвете“, Гавот от Йозеф Хелмесбергер-син и „Галоп на пощальона" от Ханс Кристиян Лумбю. Както винаги и този концерт ще завърши с три последователни биса и това неизменно са „Бърза полка”, валсът „На хубавия син Дунав” и Радецки марш. При изпълнението на последния  диригентът се обръща към залата и публиката пляска в такт.

Солистите Роман Лацик и Кетеван Папава по време на снимки на музикалния филм © APA/ORF/Günther Pichlkostner

По време на антракта в Златната зала на Мюзикферайн, телевизионните зрители от цял свят имат възможност да видят специално подготвен музикален филм. Филмът на 1 януари 2020 г. ще бъде посветен на 250-годишнината от рождението на Бетовен. С този артистичен знак се слага и началото за отбелязване с много музика на великия композитор. Изпълненията на балета на Виенската Щатсопера са заснети още през лятото, а хореографията е дело на испанеца Хосе Карлос Мартинес. Балетистите танцуват около един от домовете на композитора във Виена на фона на шест от дванайсетте  Контраданса, които също не са изпълнявани досега по време на Новогодишния концерт на Виенската филхармония.

Младият латвиец Андрис Нелсонс е един от най-търсените млади диригенти на световната сцена. Ученик на големия Марис Янсонс, който преди по-малко от месец напусна нашия свят, Нелсон става водещата творческа фигура на 34 години в Бостънския симфоничен оркестър - един от най-престижните не само в САЩ, но и в света. Нелсонс не е най-младият ръководител в историята на оркестъра - през 1889 година знаменитият Артур Никиш става директор на 33 години. През февруари тази година маестро Андрис Нелсонс и Бостънският симфоничен оркестър, ръководен от него, спечелиха в две категории за „Най-добре продуциран албум за класическа музика“ и „Най-доброто постижение на оркестъра“ от престижните музикални награди „Грами“ за записа на 4-та и 11-та симфонии на Дмитрий Шостакович, направени в Deutsche Grammophon. Това отличие получиха за трети път, като първото отличие е през 2016 година отново с музика на Шостакович, един от най любимите композитори на диригента. Тогава беше за 10 симфония и Пасакалия от операта „Лейди Макбет от Мценска околия” представени на диск, озаглавен „Шостакович: Под сянката на Сталин“. Това беше първият диск от поредица, издавана от Deutsche Grammophon. Поредицата обединява всички петнадесет симфонии на Шостакович и други негови оркестрови творби.

Андрис Нелсонс © APA/DPA/Jan Woitas

Припомняме, че миналата година 29 април българските меломани имаха възможност да гледат и слушат в цикъла Берлинската филхармония в директно излъчване на живо под диригентството на Андрис Нелсонс в Cine Grand City Center Sofia негов концерт с програма - Рихард Вагнер: Парсифал: Прелюдия към първи акт и Разпети петък и Антон Брукнер: Симфония 3 в ре минор. Музикалното събитие в Златната зала на Мюзикферайн на 1 януари 2020 година ще се проведе за 79-ти път, а за 62-ри Австрийската обществена телевизия ORT ще го излъчва и разпространява чрез над 90 телевизии в целия свят По традиция ще бъде директно излъчван по БНТ 1 и БНР от 12.15 часа в първия ден на Новата 2020 година.

Виена, призната в световните класации за най-добър град за живеене е както винаги обзета от Коледното настроение – красива и пищна. Виенчани обичат да купуват подаръци. Както показва проучване 90 процента от тях, около 1,5 млн. души, са планирали  да купят от осем до девет подаръка, което означава, че под коледните дръвчета ще има над 12 млн. красиво опаковани подаръка. Планираните разходи за коледни подаръци са на миналогодишното високо ниво – очакванията са, че виенчани ще отделят средно по 350 евро от бюджета си са коледни подаръци. За 50 процента от анкетираните, а това е повече отколкото през миналата година, купуването на коледни подаръци има голямо значение за столицата на Австрия и както за търговците, така и всеки неин гражданин.

Търговската улица Колмаркт © Jorit Aust

На първо място сред предпочитаните подаръци отново са книгите. 48 процента от анкетираните ще сложат книги под коледното дърво. Ваучерите продължават да са на второ място в класацията за 38 процента от анкетираните. Дрехите като подарък и тази година запазват 3-то място преди играчките. Сред предпочитаните коледни подаръци са козметика, бижута и билети за концерт или опера и театър. Виена си остава един от световните центрове на културата и изкуството и това безспорно е особено вълнуващо в дните преди Рождество Нова година. И да не забравяме, че едно от големите събития за България беше и концертът на Софийска филхармония на 5 декември в Златната зала на Мюзикферайн. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на Ойроком - ПР София, част от мрежата за международни връзки на Община Виена

[vprki]

Критичен поглед: Годината започна и завършва с музика и не само

2018 година започна по ноти, както писахме в началото на нашето европредседателство и завършва по ноти. И отново в центъра на новогодишния концерт в НДК е маестро Емил Табаков /на снимката - архив на НДК/.  Тук е мястото да припомним как Емил Табаков започна 2018 година с Новогодишния концерт в НДК, с който се сложи и началото на българското председателство на Съвета на Европейския съюз под надслов „Духът на Европа” с произведения от европейски композитори на 28 – те държави - членки на ЕС с брилянтното участие на цигуларя Светлин Русев като солист.

Това беше един много интересен концерт - от една страна свързан тематично с европейското ни председателство, а от друга – различен от традиционния Новогодишен концерт. Защото този път музиката имаше не само развлекателна, но и образователна функция. Наред с познати музикални творби, звучаха и изключително интересни произведения на малко познати композитори от различните европейски страни. Финалът на председателството отново беше с концерт в НДК и отново на пулта беше Емил Табаков. Това беше и един от концертите на годината – Осма симфония /Симфонията на хилядата/ на Густав Малер. Маестро Табаков дирижира това забележително произведение на Малер с участието на Софийска филхармония, Симфоничен оркестър на БНР, Национален филхармоничен хор „Светослав Обретенов”,   Детски хор на БНР и Смесен хор на БНР заедно със силен солистичен състав от певци от Австрия. Възможността да прозвучи Малер 8 симфония, неизпълнявана от десетилетия, под диригентството на Емил Табаков беше изключително събитие, независимо, че композиторът от гледна точка на нашия век си е класик, макар че за жалост твърде рядко звучи в родните концертни зали. Но Малер е от любимите автори на маестро Табаков и концертът в зала 1 на НДК демонстрира забележителния талант и умения на именития ни диригент и композитор. Това беше преживяване с изключителна музика, с блестящи солисти, прекрасно музициране на водещите ни оркестри и хорове.

Емил Чакъров - снимка архив на “въпреки.com”

Максимализмът на маестро Емил Табаков е известен и той нееднократно си е плащал за него с раздели и неразбиране. И очевидно, че Емил Табаков търси нови произведения и акценти извън традиционните  новогодишни „парчета”, които по традиция слушаме от Виена. Той ще дирижира и Празничния новогодишен концерт на финала на Фестивала на 1 януари 2019 година. Този път темата е „Магията на танца”. Танцова феерия с музика от Вагнер, Чайковски, Понкиели, Шостакович, Хачатурян, Хинастера, Маркес, Дворжак, Григ и други ще завладее публиката в първите часове на Новата година. Те ще бъдат споделени с най-добрите музиканти на столичните оркестри в лицето на Фестивалния симфоничен оркестър с диригент маестро Емил Табаков, а солист на вечерта ще бъде флейтистът със световна слава – Патрик Галоа. „Музиката е енергия“ е мотото на 32-ия Новогодишен музикален фестивал в НДК, който се посвещава на неговия създател диригента Емил Чакъров и 70 години от неговото рождение. Той с подкрепата държавата, много приятели и световни музиканти сложи началото му през 1987 година, а последните му концерти бяха през 1990 година. Напусна нашия свят през 1991 година едва навършил 43 години, а това изключително събитие за България създаде преди да е навършил 40 години… В програмата на фестивала имаше прожекции в зала „Люмиер Лидл“ на записи на Симфониите № 4 и 5 на Чайковски на  Фестивалния симфоничен ��ркестър с диригент Емил Чакъров; на Верди – „Реквием“; на Бетовен – Симфония № 9; на Хайдн – Оратория „Сътворението“ със солисти такива имена като Мирела Френи, Елена Образцова, Петер Дворски, Николай Гяуров, Стефка Евстатиева, Маргарита Лилова, Николай Геда, Никола Гюзелев, Анна Томова – Синтова и ред други големи изпълнители. В рамките на тазгодишната програма беше показан и филмът на БНТ „Като дъх музика“ I и II част /1998/ със сценарист Екатерина Дочева и режисьор Светла Фингова. А имаше и премиера на документалния филм „Последен концерт”, посветен на Емил Чакъров на режисьора Георги Тошев. В рамките на фестивала имаше и забележителна срещи с изкуството на именития ни цигулар Минчо Минчев, също близък приятел на Емил Чакъров. Двамата са не само състуденти от Държавната консерватория, сега Национална музикална академия „Панчо Владигеров“, но и заедно с много съвместни проекти и участия. Маестро Минчев беше отново на сцената на зала 1 на НДК в програмата на Новогодишния музикален фестивал в симфоничния концерт под надслов „Виртуозите“ под диригентството на Емил Табаков. На сцената, редом до изтъкнатия цигулар застана виртуозният контрабасист Рик Стотийн. Концертът „Виртуозите“ е повод за първо гостуване в България на младия и вече утвърден на световната концертна сцена Стотийн.

Стоян Янкулов - Стунджи и Ангел Заберски - снимка Стефан Джамбазов

Ангел Заберски - син пък събра едни от най-популярните имена от българската джаз сцена: Михаил Йосифов, Велислав Стоянов, Мартин Ташев, Стоян Янкулов - Стунджи, Тодор Бакърджиев, Борис Таслев, Михаил Михайлов и Димитър Узунов, 38 членен щрайх оркестър с диригент Григор Паликаров, както и интересни гост - солисти. В концерта „SYMPHONY – JAZZ“ специално участие взе българският музикант и световен шампион по бийтбокс Александър Деянов – SkilleR – човекът, който внесе културата на бийтбокса преди повече от 10 години у нас. Концертът е продължение на линията, която Националният дворец на културата следва, а именно да продуцира нова музика от български композитори, както и да подпомага създаването на нови аранжименти на световни музикални образци от различни жанрове. В продължение на тази насока, сега Ангел Заберски представи свои нови творби и аранжименти, като част от тях бяха написани специално за концерта и бяха изпълнени за първи път. За този проект сме разговаряли с Ачо Заберски преди време той тогава сподели, че събира почти симфоничен оркестър. „Затова сложих заглавието Simphony, защото оркестърът  е почти симфоничен и палитрата от музикални звуци, с които мога да работя е изключително богата. Само една - две групи оркестрови ми липсват в този оркестър. Това са дървените духови и палитрата от ударни инструменти”.  Шеговито го прекъсваме, че все пак има в оркестъра Стоян Янкулов – Стунджи,  той се съгласява, но все пак уточнява, че говори за симфоничния оркестър. И продължава за концерта. „Включени са аранжименти на евъргрийни, изключително познати всички, по-скоро на джаз обществото на хората, които се интересуват от такава музика. Това са песни и инструментални пиеси, които почти всички са от мюзикъли от старо време. Може би някои от тях са и от филмова музика и са извадени, за да се превърнат в стандарти. Специално за концерта направих една много хубава и позната песен, която звучи като ария, макар че не е от оперно произведение, а си е самостоятелна творба - „Гранада” на Константин Лара. Много красива песен – комерсиална песен, която звучи като ария, звучи като извадена от някое оперно произведение. Другото е от Леонкавало, известната негова ария от операта „Палячо” - „Смей се, палячо”. Ето я оперната музика само, че в един аранжимент, който е присъщ повече на стила на 70-те, 80-те години или нещо, в което аз съм възпитан от родителите си, по-скоро от баща ми /композитора Ангел Заберски – б.а./. Благодарен съм му, че ме възпита в хубав музикален вкус”, каза Ачо.

Красимир Илиев - куратор на изложбата на Атанас Пацев в СГХГ - снимка Стефан Джамбазов

И за да не остане само музиката в края на годината – последни изложби и награди. Софийска градска художествена галерия има удоволствието да ви покани на последната за тази година изложба на Атанас Пацев „Творби и размишления" с куратор Красимир Илиев. Творчеството на Атанас Пацев (1926 - 1999) е белязано от няколко обстоятелства – участието като осемнадесетгодишен в партизанското движение; следването му в Художествената академия между 1944 и 1949 г. , когато тя е арена на драстични промени; пътуването му във Франция и Италия през 1963 г., когато се сблъсква със съвършено различеното усещане за свобода; организираните нападки срещу неговата изложба през 1968 г., които го пращат в лагера на непослушните интелектуалци с партиен билет – при Радой Ралин, Борис Делчев, Веселин Андреев и при художници като Любомир Далчев и Генко Генков, пише в анотацията за изложбата. Неприемливият експресивен пластичен език, експериментите с перспективата, броденето из табуираните полета на еротичното, бунтарският текст „За безтегловността”, публикуван в брошура към изложбата му от 1968 г., са част от забравената днес съпротива на Пацев срещу неписаните правила за правилно поведение в едно общество със строга йерархична структура. Огромното напрежение между вярата в комунистическата идеология и исконно присъщото му бунтарство е заключено не само в неговите изображения. От 1980 г. почти до смъртта си той изписва 94 тетрадки с непубликувани досега, трудни за разчитане дневници. Творбите и текстовете, подбрани за тази изложба, представят Пацев като личност, разтърсвана от „упойващи мечти” и драматични съмнения, чувствени радости и свръхболезнени преживявания. Няма друг български художник, който да съчетава с такъв самоубийствен диапазон на чувствата щастието от безграничната вяра и ужаса от съзнаването на нейната утопичност. Творческото състояние „трябва да са сгъсти и нажежи до бяло” – пише той, не само рисувайки до изнемога, а и човъркайки разума си за евристични идеи, измисляйки теории „за безтегловността”, за „релативното пространство”.

Милен Русков и Георги Господинов - снимка Стефан Джамбазов

А Столична библиотека раздаде своите пети годишни награди. Писател на годината – 2018 на Столична библиотека стана Георги Господинов (най-четен автор на художествена литература) с „Физика на тъгата“, „Естествен роман“, „Всичките наши тела“. Хубавото беше, че наградата му беше връчена от миналогодишния носител на приза Милен Русков. Имаше напрежение между двамата след непремерени изказвания на Русков, който сега съжали за своите думи тогава. А Господинов отбеляза, че очевидно на Коледа все пак стават чудеса. Сред най-четените съвременни български писатели в библиотеката са: Владимир Зарев – Трилогията „Битието“, „Изходът“, „Законът“ и „Орлов мост“, Алек Попов– „Сестри Палавееви“, „Сестри Палавееви: по пътя към Новия свят“ и „Мисия Лондон��, Захари Карабашлиев– „Хавра“, „18 процента сиво, „Не толкова кратка история на самолета“, Венета Райкова– „Вещицата“, „Инсомния“ и „Вендета“, Милен Русков, Михаил Вешим, Ивинела Самуилова, Розмари Де Мео, Неда Антонова, Стефан Цанев и др. Най-четен автор на научна и научно - популярна литература е проф. Николай Овчаров с „Един археолог пътешества по света“, „Перперикон и околните твърдини през Средновековието“, „Цар Калоян - пълководецът“и „Шифърът на Перперикон“. Сред най-четените автори на научна и научно-популярна литература са Юлияна Антонова - Мурата – „Моши моши, Япония“, Анна Заркова – „Големите убийства в България“, „Големите убийства“, Георги Жеков, Елина Цанкова и Иван Михалев, проф. Георги Марков и др. А писател на годината – детски автор е Божана Апостолова с поредицата за „Малката Божана“. Сред най-четени съвременни детски писатели са Радостина Николова – поредицата за „Мотовете“, Мая Дългъчева  – „Топлото човече“, „На какво ухае зимата“, „приказки от Оная гора“, Юлия Спиридонова – Юлка и др. Бяха връчени награди и за читател на годината, виртуален читател“, читател на детска литература, най-четящо семейство. Така че очевидно, има не само писатели, но и читатели, което е важно и за двете страни. Особено през дългите Коледни и Новогодишни празници, които могат да бъдат осмислени и с книга. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на НДК

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Вадим Репин открива юбилейния сезон на Софийска филхармония

Деветдесетият юбилеен сезон на Софийска филхармония ще бъде официално открит със солист знаменития цигулар Вадим Репин и диригент маестро Найден Тодоров. „Детето – чудо“, както наричаха навремето Репин е от знаменитата Новосибирска школа на Захари Брон заедно с Максим Венгеров.

Репин е гостувал в България през 2003 година на Новогодишния музикален фестивал в НДК, когато изпълни концерт за цигулка на Чайковски под диригентството на маестро Емил Табаков. Сега за първи път ще свири в зала „България“, сподели не без гордост директорът на филхармонията Найден Тодоров. Извън това в личен план разказ, че с Репин ги свързва и нещо по-специално – и на двамата съпругите са балерини. Изключителната Светлана Захарова, определяна в момента от много специалисти като най-добрата балерина в света, солистка на Болшой театър, е звездата до цигуларя. А солистката на „Арабеск“ Ангелина Гаврилова е жената до маестро Тодоров… Виртуозният цигулар свири на цигулка Страдивариус от 1733 година.

Много амбициозно и с размах тръгва към новия си сезон Софийска филхармония под ръководството на директора и диригент Найден Тодоров, който започва втория си сезон на този пост. И миналата година по това време представи детайлно програмата за сезон 2017/2018, както и сега преди да е завършил сезонът запозна с предстоящия 2018/2019 година. И ако миналата година предизвикателството за него като новоназначен директор беше отбелязването на 80 - годишнината от откриването на зала „България“ и българското председателство на Съвета на Европейския съюз, сега предстои сезонът, в който Софийска филхармония ще отбележи своята деветдесет годишнина.

Найден Тодоров

Преди да разкаже за предстоящите концерти маестро Тодоров заяви не за първи път, че Софийска филхармония не е имала слаб сезон като избор на програми и гостуващи солисти и диригенти, но е имало времена, в които е била по-открита към публиката и времена, когато е била по-затворена. Признава, че е амбициозен и както се вижда от програмата за следващия юбилеен сезон го доказва. Но преди да разкажем за предстоящото, нека се върнем във времето, за да отдадем почит на създателите и най-вече на фигурата от световен ранг като музикант Саша Попов с цитат от изследване на музиковедката Юлияна Алексиева на пресата отпреди 90 години.

„Преди година - две заглъхна едно хубаво начинание - Българската народна филхармония. Замести я оперният оркестър. Като допълнение и разширение на дейността на симфоничните концерти на Народната опера снощи се яви симфоничният оркестър на Държавната музикална академия с първия си концерт... Саша Попов, любимецът и гордостта на България, е от ония големи цигулари-виртуози, които... имат големи диригентски заложби. И ако той с първия си симфоничен концерт, комплектуван от сега школуващи музиканти, успя да изнесе толкова трудна програма, ясно се очертава пътят на неговите диригентски постижения... Интересът на обществото към Академическия оркестър бе голям. И надеждите към Саша Попов са големи, че ще издигне симфоничния оркестър... до степен и съвършенство на постоянна филхармония, о която ще се опре и българският компонист" (6.III.1929 г., в. "Македония", Й. Чежмеджиев). На 18 декември 1928 година е първата репетиция на Академичния симфоничен оркестър, на 4 март1929 г е първият концерт, 1937 г. - оркестърът става Царски военен симфоничен оркестър,1945 г. - Държавен симфоничен оркестър при Дирекция на радиора��пръскването, 1947 г. - Българска народна филхармония,1949 г. - Софийска държавна филхармония. Дати, дати, а зад тях са усилията, таланта, амбициите, радостите и разочарованията на големи български музиканти и най-вече на главните диригенти на водещия български симфоничен оркестър. Ще отбележим част от тях. Самите им имена са не само история, а и духовност, която ще продължи да вдъхновява, но при условие да не се забравя. Дълга тема… Саша Попов - инициатор и създател на оркестъра (1928 до 1956), Константин Илиев (1956 до 1972 и от 1978 до 1984), Добрин Петков (1962 до 1969), Димитър Манолов (1972 до 1979), Емил Табаков…

Оставяме многоточие, а няма сега да изброяваме и световните диригенти, гастролирали на диригентския пулт на знаменития ни оркестър. Вероятно ще имаме много поводи да се връщаме в историята в предстоящия сезон, както и да припомняме изключителните солисти, които са гостували на филхармонията, сред които най-големите музиканти на ХХ век – Леонид Коган, Святослав Рихтер, Емил Гилелс, Рудолф Керер, Алексис Вайсенберг и още и още. В този списък съвсем авторитетно могат да бъдат прибавени и имената на изключителни български музиканти не само като солисти, но и като концертмайстори и водачи на групи. Дълга и красива история, която продължава, въпреки обратите на времето и сложната човешка природа, която не рядко може да пренебрегне, дори да обиди най-добрите си водачи в изкуството…

Но да се върнем в днешния ден, когато стъпвайки на десетилетни традиции ръководството на Софийската филхармония подготвя един звезден юбилеен сезон.Още на 21 септември ще имаме възможността да чуем един от най-големите баси на нашето време Паата Бурчуладзе със сцени из „Борис Годунов“. Седмица по-късно, на 27 септември, ще бъде и концертът, с който официално ще се открие юбилейния сезон. Солист на концерта ще бъде Вадим Репин, а диригент ще е маестро Найден Тодоров. На 14 октомври ще имаме възможността да се насладим на изумителния Паул Бадура - Скода, който продължава да радва публиката и в своето девето десетилетие. Той за първи път ще гостува на Софийска сцена. За първи път е свирил пред българска публика през 2011 година в рамките на фестивала „Мартенски музикални дни“. На 4 ноември сцената на зала „България” ще си разделят виртуозите Светлин Русев и Георги Черкин. На 11 ноември най-големият полски диригент Антони Вит ще представи полска програма. 22 ноември е денят на ексцентричния Йорма Панула, а на 30 ноември ще имаме възможност да се насладим на Юка – Пека Сарасте, който има намерение да направи майсторски клас и да работи и с родни студенти. На 14 декември Табеа Цимерман ще свири за първи път с нашия оркестър. На 3 февруари ще слушаме оркестъра под диригентството на Алфред Ешве. Ексцентричният Лейф Сегерстам ще дирижира нашия оркестър на 21 февруари, а голямата звезда на оперния небосклон Анджела Георгиу пристига на 25 февруари. На 1 април не на шега Джошуа Бел ще свири под диригентската палка на Найден Тодоров, а на 6 юни маестро Павел Балев ще си партнира с младото дарование и ученичка на Юрий Башмет - Рейджун Хю.

Това е само малка част от предстоящото. Привлечени са най-добрите български инструменталисти, които ще имат концерти, както най-авторитетните български диригенти, много, от които със световна кариера. Сред тях своя дебют на 17 януари с филхармонията ще направи и Стилян Киров, когото определят в САЩ като новия Росен Миланов. Разбира се, продължават различните концертни цикли на Софийска филхармония „Шедьоврите на ХХ век“, „Руски приказки“, „Големите симфонии“ и други. Не можем да не отбележим и цикъла „Нова българска класика“, който кореспондира с друг юбилей – 85 години на Съюза на българските композитори. Продължава и цикълът през годините, както го определи маестро Тодоров, посветен на великите симфонии, като в предстоящия сезон това са „Четвъртите". Дълбоко се надява, че ще продължат и поне до „Деветите“…

Извън доброто финансово състояние на Филхармонията Найден Тодоров призна, че благодарение и на големия приятел на българските музиканти дългогодишния директор на Виенската Щатсопера Йоан Холендер е успял да покани толкова световни звезди за юбилейния сезон. Директорът на Филхармонията сподели още и идеята си да намалят концертите си като брой, защото малко са пренаситени концертните събития, като ще залагат на силни солисти и добър репертоар. Мечтата му е да могат да събират публика за два концерта седмично с една и съща програма, но ярка и привлекателна. Продължава да държи на съвместната работа със Симфоничния оркестър на БНР и не гледа на състава като на конкуренция, защото работят в една посока. Дори припомни, че филхармониците са били от първите, които подкрепиха колегите си в исканията им за по-достойно заплащане на труда им. Припомняме, че миналата година на 9 май беше изпълнен забележителният Военният реквием на Бритън с над 220 музиканти от Софийската филхармония, Симфоничния оркестър на БНР, Хоровата капела “Светослав Обретенов”, Смесения хор на БНР и Детския радиохор  под диригентството на Росен Гергов. Солисти бяха прекрасната Александрина Пендачанска,  младият английски тенор Магнус Уокър и немският баритон Карстен Мевес.

Емил Табаков

А сега на 27 юни предстои в зала 1 на НДК концертът от цикъла „Големите симфонии II“ Густав Малер – Симфония №8 – симфония на хилядата с диригент маестро Емил Табаков с участието на Софийска филхармония, Симфоничен оркестър на БНР, Национален филхармоничен хор „Светослав Обретенов”,   Детски хор на БНР и Смесен хор на БНР заедно със силен солистичен състав от певци. Възможността да прозвучи Малер 8 симфония, неизпълнявана от десетилетия, под диригентството на Емил Табаков ще е голямо събитие, независимо, че композиторът от гледна точка на нашия век си е класик, макар че за жалост твърде рядко звучи в родните концертни зали. От Филхармонията обещават още приятни изненади в юбилейния сезон. Оглеждайки засега подготвените с въображение и големи имена в афиша, все пак съвремието ни е скромно представено в програмите. Въпросът е и българските музиканти и публиката да намерят смисъл, предизвикателство и интерес към най-съвременната музика не само тази от края на 20-ти век, но и тази от столетието, в което вече не малко живеем.  Вярваме, че предстои. ≈

Текст: Зелма Алмалех

[vprki]

Георги Минчев: Не тръгвам към някое произведение, то тръгва към мен

„Изобщо не тръгвам към някое произведение. То тръгва към мен. Труден съм в писането, бавен. Много мисля, тъй като аз не пиша с пиано. Моят професор Шчедрин ме научи да бъда нещо като съвременно компютърче - да ми хрумват идеите в тишина, пред бял лист, даже не пред петолиние”. Казва за „въпреки.com” световно признатият композитор академик Георги Минчев.

И продължава: „Чертая си петолинията и направо нанасям нотичките, онези, които чувам, без да ги осмислям с пиано, с инструмент. Без да ги оркестрирам, т.е. така, както ми зазвучават от собственото ми въображение да ги нотирам. И това става много бавно и мъчително, защото човек, колкото и да вярва в неща, все си мисли понякога, че е безпомощен и, че понякога не може да даде онова, което той желае. Тези моменти на колебания, на съмнения,

съмнението е необходимо за твореца

и самотата е една такава необходимост, в която един човек, който работи се чувства много удобно, непритесняван от никого и неръган от проблемите на времето и обстоятелствата. Тези неща, когато си остане сам със себе си по-бавно, но по-трайно излизат на бял свят. Това е една енигма какъв е творческият процес, никой не е успял нито да го опише, нито да наподоби неговите правила и процеси”.

Откъс от разговора с Георги Минчев можете да чуете тук

И продължава с присъщото си чувство за хумор и самоирония: „Човек да е композитор, като че ли не е професия. Под професионализъм се разбира, когато един автор си вади прехраната със своето изкуство. В това отношение много от аматьорите си вадят хляба значително по-добре от професионалистите, в кавички. Имаше една хубава находка по този повод, че все пак Ноевият ковчег е скован от аматьори, а професионалист е построил „Титаник””. А за себе си уточнява: „Естествено, че ми се иска да бъда повече професионалист, отколкото аматьор, но аматьорите си имат своята цена също. Аз не говоря за този тип аматьори, които не знаят нотите, а пишат, където хората не знаят правилата, а се натискат да направят нещо. Цялата ни среда е леко контаминирана /замърсена – б.а./. Вижте как ни заливат разни ферми, Big Brother-ци, какво ли не. Не искам да заставам като някакъв морален гард, естествено мнозинството от хората предпочитат леките жанрове. Самият аз обичам поп музика, самият аз обичам страхотно джаз. Това не са срамни неща, това изкуство също си има своите върхове. Но само с това не се храни човек. Не се храни по простата причина, че старата римска максима „хляб и зрелища” за днешното общество не важи”.

Георги Минчев, Стела Димитрова - Майсторова и Марк Кадин по време на репетицията за концерта

Разговаряме с него малко след репетицията на Симфоничния оркестър на БНР в студио 1 на концерта му за пиано и оркестър, който беше изпълнен в зала „България” на 20 октомври в програмата на „20 години “ppIANISSIMO” с диригент Марк Кадин. Заедно с Георги Минчев присъствахме на репетицията и естествено го питаме за оценката му за диригента, за оркестъра, за солистката. „Като на всяка репетиция – първа, втора, трета до генералната си има своите несъвършенства. Даже и в повечето случаи и на самата генерална репетиция се прибавят разни неща. Но в общи линии всичко върви нормално. Нямам никакви смущения. Диригентът Марк Кадин е чудесен, оркестърът е много добре, пианистката Стела Димитрова - Майсторова е идеална. Днес прибавихме синтезатора, който е много съществена брънка, но още не проработи като хората от първия път. Но има още две-три репетиции. Да, всичко е нормално в рамките на доброто”. Говори с изключителна добронамереност и разбиране композиторът и все пак споделя като творец с дългогодишен опит взаимоотношенията между автор и изпълнители:

„Диригентите не обичат да си на първата репетиция,

даже забраняват на автора да им се бърка в темпа и т.н. Първите репетиции са да се разчетат нотите, да се видят темпата, да се усеща творбата, динамики и прочие… Затова по - добре е авторът да стои по-настрана. Хем и той да се потревожи малко за собствените си творби вкъщи, хем да остави на мира изпълнителите да си свършат работата. Но, да, необходимо е, тъй като непрекъснато, особено в по-новата музика темпата са различни, всеки момент нови и нови темпа – не винаги в партитурата е оказано точното темпо и е необходимо и авторът да каже своята дума, понякога. Но и без него може.

Идвам на репетиции на произведенията ми, когато ми дадат, когато диригентът не възрази. Но аз съм свикнал да си присъствам не за друго, а за да нямам после никакво основание да се сърдя или да ми е неприятно от когото и да било другиго затова, че не съм присъствал. По-добре да коря себе си, че не съм си свършил работата. Но особено на записи, когато се приемат отделни дубли човек трябва да прецени наистина до каква степен това е приемливо или търпи още корекции – там си е нужно да присъства авторът. Не знам, но може и да има композитори, които не искат да присъстват. Но чак толкова много леност в авторите не подозирам. По-голямо е все пак любопитството как се интерпретира от оркестъра или от солиста, отколкото да остане в неведение. Мисля, че не”.

Стела Димитрова - Майсторова и Георги Минчев в Първо студио на БНР

Издаваме му малка „тайна”. След репетицията си говорихме за малко с проф. Стела Димитрова - Майсторова /разговор с нея във “въпреки.com” можете да прочетете тук/ и тя каза, че е идея на Борислава Танева ppIANISSIMO да завърши със симфоничен концерт. Стела се съгласила, но с условието, че ще свири концерта на Георги Минчев, иначе не. „Много мило, много мило. Стела го е свирила много пъти. Винаги го е свирила с много разбиране на съвременната музика. И това, което е изключително важно с много желание да даде максимума от партитурата, на максимума, на което тя е способна и на това, на което е способна да разчете в партитурата. И не на последно място –

нейното пипане на клавиатурата, на клавира е страхотно,

не бих искал да прозвучи грубо, е много мъжко. Тя има хъса на тези големи пианисти от световен ранг, които „захапват” творбите и ги водят от начало до край. Това е изключително важно! Тя има изключително отношение не само към съвременната музика, но и въобще към съвременното изкуство. Нейният съпруг Николай Майсторов е водещ съвременен живописец. Към всичко, което е съвременно тя има отношение и то недвусмислено положително, защото всички имат отношение, но понякога не особено положително”. Признанията и на двамата големи музиканти са красиво преживяване за нас, като хора, които обичаме съвременната музика и още повече артистите, които й се посвещават. Подобни моменти не се случват всеки ден. Но в разговора с композитора се връщаме към концерта му за пиано, творба създадена преди 39 година и едно от най-изпълняваните български произведения по света. Великолепно е, дори в репетиционната работа на оркестъра се усеща неговата мощ и красотата му като музика.

„39 години откакто съм написал концерта в далечната 1978 година.

През 1979 година беше вече чут тук-там, имаше няколко награди. Забелязаха го – първо българската, а и световната публика. Той имаше шанс, че се изсвири на няколко прегледа – първо на прегледа „Нова българска музика”, скоро след това и на прегледа на симфоничните оркестри в България. Обърна внимание и на публика, и на съвременна общественост. Беше предложен веднага за изпълнение в чужбина - на първо място на световния форум за съвременна музика в Париж, тъй наречената „Трибуна на съвременната музика”. Беше предложен от група 47 или 48 музикални експерти – това е едно общество съвременни музикални критици, които имат задачата да предлагат и подбират произведения за наградата „Кусевицки” /на именития американски диригент Серж Кусевицки /1874-1951/, дългогодишен музикален директор на Бостънския симфоничен оркестър, сериозен поддръжник на съвременната музика/. Концертът не получи наградата, но самата номинация беше много престижна. Беше изпълнен в много държави по света от много пианисти – и в Австралия, и във Франция, и в Германия, и в Русия. Пианистът Николай Петров /1943-2011/, един от водещите в десетката на световната листа, страхотен пианист, наистина, вечна му памет, той направи един своеобразен маратон в Русия, тогава Съветския съюз. В продължение на 40 дни го изпълни над 20 пъти в различни градове, аз нямах възможност да бъда на всички. Той е идвал няколко пъти и в България и има и записи. Трябва да спомена, че първият изпълнител на този концерт е Иван Дренников /заедно със Симфоничния оркестър на БНР с диригент Васил Казанджиев – б.а./”.

Георги Минчев /л./ с Васил Казанджиев /ц./ и Иван Дренников /д./ на първото изпълнение в България на неговия Концерт за пиано и оркестър в зала “България” - снимка личен архив 

С Георги Минчев коментираме и факта, че у нас съвременната музика не се ползва с особен интерес от публиката и някак си оркестрите рядко я изпълняват. А имаме прекрасни образци, много често с премиери в чужбина и с много малко изпълнения в България. „Недостатъчният интерес към съвременната музика у нас е колкото естествено, толкова и жалко. Навсякъде има отдръпване от съвременното изкуство не само от музиката. Едва ли това се дължи само на необръщане на внимание от страна на политическите кръгове към сферата на изкуството и възпитанието на хората в задържане на тяхното внимание върху ценностите, които се съдържат в съвременното изкуство. Но и на навлизането на страхотно много масмедии, които бълват или псевдо култура, или поп култура, или пък култура, която не може да се отбележи като някаква ценност. Това е трагедия, наистина. Трагедия, защото демокрацията не е в това да имаш правото да кажеш всичко, което мислиш, а това е начин на мислене как да можеш

да дадеш равен шанс на много неща

да влязат със своите достижения. Много са причините и това не е само български феномен. Това е планетарен проблем, но в много страни има системи, които компенсират това и влагат и финансови средства, и пропаганда, и внимание върху фестивали и изяви на отделни артисти и оркестри. Те финансират тези прояви и си имат своята публика и се радват на голям успех навсякъде. В България или е спорадично или е редуцирано, доста по-малко”. Това е обяснението на композитора, без да обвинява някого. Опитва се да гледа реалистично на ситуацията. Но го връщаме във времето, когато е бил студент в Българска държавна консерватория тогава и към учителите му, а те са много от различни краища на света и от различни музикални школи.

„Завършил съм композиция тук в Консерваторията при академик Марин Големинов /1908-2000/, завършил съм и диригентство в същата Консерватория. След това специализирах композиция в Московската консерватория в продължение на няколко години при Родион Шчедрин и при Арам Хачатурян /1903-1978/, след това бях стипендиант на ЮНЕСКО в САЩ, Франция и Великобритания, където във всяка от тези страни работех и в Консерваторията, посещавах и лекции. Смятам се добре образован в това отношение, защото съм видял доста школи и съм имал възможност да посетя не само школи. Например в Иркам, център за електро-акустични изследвания в Париж, който се помещава в Бобур. Там работех в продължение на няколко месеца електронна музика с Лучано Берио, който беше навремето първият директор след Пиер Булез. И така…Нескромно е да се говори за образование, защото може и да го имаш и нищо да не направиш, може и да го нямаш пък…”. Има 5 филма като композитор на музиката, но интересите му са главно към симфоничната музика, съвременна. Автор е и на музиката на балета„451 градуса по Фаренхайт” по романа на Рей Бредбъри.

Георги Минчев в Москва, 1986 г. - снимка личен архив

Според него съвременната музика е начин на изразяване с различни изразни средства. „Важното за един творец е, освен образованието, което е получил, да съумее да изрази своите мисли и това, което ��ска да каже по различен начин. По��е малко по-различен начин, отколкото другите, иначе рискува да попадне под притегателната сила, под гравитацията на големи имена от съвременната музика като Стравински, Шостакович, Прокофиев и по този начин ще стане един от епигоните, а трябва да има собствено творчество и собствен изказ. Това е най-важното за един съвременен творец - да може

да намери свой собствен изказ

и да има някакъв оригинален глас в тази наситена среда, в която ние живеем сега”. Заедно с него коментираме, че по света така е уреден животът на творците, че те не могат да пропагандират сами своето творчество. Те си имат своя агентура, свои издатели, които отпечатват произведенията, пропагандират тези творби по различни начини, по различни пътеки. Така, че хората, които се интересуват от съвременно изкуство могат да научат кои са имената и какво е творчеството на тези имена.

„В България няма такава изградена система. Има един Музикаутор, който не е издателство. Той защитава авторските права, но не пропагандира българската музика. Такива издателства, ако има, те работят много ограничено. Ето навремето, например, в Съветския съюз всички съвременни, подчертавам съветски композитори, защото не става дума само за руски, а за цялата национална палитра, те отидоха в издателството „Сиротски”. То е огромно и всемогъщо. Това издателство започна да отпечатва партитури и ноти и да ги пропагандира. Веднага се усети и след няколко години те се радват на един много голям пазар руснаците, световен. Ние нямаме”. Самият той има издател в Швейцария. Но издателството е скромно и пропагандата му е скромна. „Всичко е въпрос на търсене и предлагане, тъй като може да зву��и цинично, но творчеството в това число и музикалното е стока. То се нуждае от афиша, от рецензията, нуждае се от критиката, такава, каквато ние имаме сравнително малко. Нуждае се от много неща, за да се стимулира и да се разбере кои са автори, какво са написали и какво от техните творби може да се вземе и да се изпълни. В интернет такава информация няма. По-важното

за мен е този огромен парадокс

като известните закони на Мърфи, че навремето, когато нямаше интернет и това огромно море от информация липсваше, хората, които се интересуваха от музикално съвременно изкуство, успяваха по някакъв начин да наваксат своите празноти и да бъдат в крак с онова, което се прави. Такъв е случаят с движението, не е само фестивал, а и движение „Варшавска есен”, голям фестивал на авангарда. Тогава Полша се смяташе за носител на авангардните идеи на съвременната музика с Лютославски, Пендерецки и други автори. Те бяха лидери в това отношение. Сега, когато всичко е толкова лесно и човек може по телефона си да намери тази информация, ей така като седи на кафе в някое барче, необходимостта да намериш тази информация, като че е обратно пропорционална на възможностите. Това е парадокс, който аз никога не съм могъл да си обясня. Ето и младите не се интересуват. Те точно са като чукчата, който не е читател, а писател, те не желаят да видят какво има по света, въпреки че само едно копче на компютъра ще им даде пълната информация къде, какво, що…”. С малко тъжна усмивка отбелязва Георги Минчев.

Георги Минчев и Марк Кадин в Първо студио на БНР по време на репетицията за концерта

С него ни свърза дългогодишно приятелство, от тези красиви приятелства, в които хората не се виждат всеки ден. Следим изявите му, радваме се на постиженията му. Той е в знаменитата тройка на живи български композитори и музиканти избрани за академици от БАН – Николай Кауфман, Васил Казанджиев и Георги Минчев. Това не му пречи да не се разделя със самоиронията и напомня, че е на прага на 80 години, ще ги навърши в началото на 2019 година.

Все още съм с акъла си,  както се казва.

Но нито имам ищах, не съм го правил никога през живота си, всеки ден да пиша, всеки ден да ходя по концерти. Човек се уморява, пък и е безсмислено да бъдеш до такава степен производителен, че да съсипваш изпълнителите със свое творчество, от което никой не се интересува кой знае колко от тях”. Нашият разговор с Георги Минчев беше дни преди концерта „20 години “ppIANISSIMO”. Самият концерт беше забележителен като избор на програма и изпълнение. Прозвуча българската премиера на Концерт за две пиана и двоен оркестър "Полесражение" (2010/2011) от Ришар Дюбюньон със солисти Лилия Бояджиева и Весела Пеловска в присъствието на композитора. А новата творба Concerto ppIANISSIMO за две пиана и оркестър на Георги Арнаудов със солисти Борислава Танева и Лилия Бояджиева, която имаше световна премиера, наистина беше брилянтна. И в края прозвуча Концертът за пиано и оркестър на Георги Минчев със солист Стела Димитрова – Майсторова. Оркестърът, диригентът, солистите, произведенията – всичко беше на изключително ниво. Жалкото е само, че зала „България” не беше препълнена, както заслужава такъв празник. Какво да се прави, българската публика няма достатъчно отношение към съвременната музика. Нещо, което е много тъжно, защото изразява и отношение към живота, който ни заобикаля… ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Военният реквием на Бритън – повик за помирение след ужаса на войните

„Невероятен е текстът на поета Уилфред Оуен във Военния реквием на Бенджамин Бритън, много ми се иска да бъде разбран, прочетен”, казва Александрина Пендачанска след една от репетициите в зала „България” на забележителното произведение на един от най-големите композитори на 20-ти век. Личност, космополитна, нетрадиционна с не лека съдба като житейски път, с изстрадано творчество и трудно възприет в родната си Англия заради различността си – това е великият Бритън.

А Александрина сбъдва мечтата си в София да бъде изпълнен Военният реквием на Бритън и тя в сопрановата партия. Заедно с нея над 220 музиканти от Софийската филхармония, Симфоничния оркестър на БНР, Хоровата капела “Светослав Обретенов”, Смесения хор на БНР и Детския радиохор ще изпълнят „Военен реквием” в Деня на Европа 9 май 2017 г. от 19,30 ч. в зала “България. Диригент на мащабната продукция ще е Росен Гергов, а солисти са и Александрина, и младият английски тенор Магнус Уокър, и немският баритон Карстен Мевес.

Произведение, което копнее и говори за мир. Първият досег с Реквиема на Александрина беше в Москва преди три години с Лондонската филхармония под диригентството на Владимир Юровски време на фестивала на името Мстислав Ростропович, организиран от неговата и на Галина Вишневская дъщеря Олга Ростропович. Произведението е написано от Бритън в началото на 60-те години с идеята за помирение и с идеята да включи в солистичния състав певци от воюващите страни през Втората световна война в знак на помирение. Така и става - солисти са руското сопрано Галина Вишневская, английският тенор Питър Пиарс /дългогодишният партньор на композитора/ и германецът, един от най-ярките баритони на 20-ти век Дитер Фишер -Дискау. Премиерата е през февруари 1962 г. в реставрираната катедрала  на Ковънтри, разрушена по време на войната. Първият запис е направ��н през 1963 г. отново с този солистичен състав. Той е музикалната картина на филма „Реквием за войната”, създаден през 1988 г. и финансиран от BBC с режисьор Дерек Джарман, продуцент Дон Бойд,  в главната роля самият Лорънс Оливие, за когото това е последната роля. За озвучаването на филма е използван първият аудиозапис на реквиема от 1963 г. Записът е реализиран с Лондонски симфоничен оркестър и Бах-хор, под диригентството на самия композитор. Продуцентът е  Decca Records, от където  изискват единствено да звучи този запис, без добавени звукови ефекти или други тракове.

Катедралата в Ковънтри

С днешна дата Александрина Пендачанска споделя, че този концерт в Москва е бил за нея голямо изпитание. Но много й се приискало Военният реквием на Бритън да бъде изпълнен в България. Когато я поканили за концерт от Софийска филхармония тя им предложила да изпълнят тази грандиозна творба. Малко преди началото на сезона тогавашната и.д. директор на филхармониците Светлина Терзиева акцентира, че за концерта с диригент Росен Гергов на 9 май 2017 г. – „Военен реквием” на Бенджамин Бритън, един от най големите композитори на 20- ти век съвместно със Симфоничния оркестър и смесения хор на БНР, участието на НФХ „Светослав Обретенов” и Детския радиохор  са поканени като солисти Александрина Пендачанска, Магнус Уокър и Карстен Мевес. Гениално произведение, написано през 1961 г., когато все още споменът за Втората световна война е жива рана. Творбата не е изпълнявана в България повече от 30 години, когато диригент е бил Иван Маринов с участието на хор „Родина” от Русе с диригент незабравимия Васил Арнаудов.

Наскоро в разговора ни за “въпреки.com” по време на София филм фест с режисьора Тони Палмър той сподели, че именно Бенджамин Бритън го е вдъхновил към избора му преди всичко да се занимава с филми, посветени на музиката и на големите личности в света. „По чудо аз попаднах на световната премиера на Военния реквием на Бенджамин Бритън във възстановената катедрала на Ковънтри. Спомням си, че в края на изпълнението на Военния реквием не просто не можеше да се говори, а нямаше възможността да се говори. Човек оставаше безмълвен. Сега вече зная, че по някакъв начин изпълнението беше смълчаващо. Това беше първият път, когато имах сблъсък с такова нещо. След финала всички стояха сковани, не можеха да ръкопляскат. В катедралата всички бяхме останали с виснали уста и изпълнителите не знаеха какво да правят, защото нямаше аплодисменти. И много интересно - по-късно попитах самия Бритън и той каза, че по някакъв начин е било провал, защото не е имало никакви аплодисменти. Но аз му казах, че ние не можехме да ръкопляскаме, защото бяхме слисани. Когато отидох зад кулисите заедно с двамата диригенти /на хора и оркестъра/, единият реагира, че всичко е брилянтно, а Бритън каза: „Мисля, че идеята беше добра!”. Това е единственото, което е казвал за една от най-важните творби на 20-ти век нейният автор. Това ме шокира, потресе ме и за дълго време не можех да се откъсна.  И не бих искал да кажа, че цялата ми страст идва от този момент, пробуждането. Това беше моментът, в който осъзнах, че това е нещо много важно. Смятам, че музиката е най-красноречивият език, с който разполагаме и надминава думите, както е при Бритън и при Шостакович - музиката описва живота, в който живеем и никой никога не може да го забрави”. Палмър е създател на не един филм за Бритън, включително и на „Ноктюрно” по повод 100 годишнината от рождението на композитора.

Но да се върнем към „Военният реквием”. Композиторът се вдъхновява от английския поет Уилфред Оуен, описал с шокиращ реализъм ужасите в окопите на Първата световна война. „Моята тема е войната и страданието от войната. Поезията лежи в песента…има само едно нещо, което един поет може да направи днес: да предупреждава“, се казва в поемата „Днес“ на Оуен. Той загива в окопите на тази война малко преди края й през 1918 година. А Александрина Пендачанска, извън своята бляскава артистична кариера по световните сцени отбелязва, че това е  мисията на артистите да търсят обединение, да търсят еднаквостите между нас, независимо от вяра, пол, убеждения. „Ние сме хора преди всичко, независимо от различията ни – това е вопълът на поета и вопълът на композитора. Оуен е загинал в окопите на Първата световна война и всъщност 100 години има плашещо актуален смисъл неговата поезия, толкова дълъг период без война в Европа и прекалено много с лекота го приемаме за даденост, а изисква всекидневно усилие да се запази”, казва Александрина Пендачанска.

Във „Военен реквием” английските стихове на поета Оуен са съчетани с латинските текстове на Реквиема като образност и всестранност на изказа за болката, тъгата от смъртта, покосила без време живота, особено под ударите на войната. „Моята тема е войната и страданието от войната. Поезията е в страданието... Единственото, което поетът може да направи днес, е да предупреждава.“ - това са думи на Уинфред Оуен, чиито военни поеми са вплетени в либретото наред с каноничния литургичен текст на католическата заупокойна меса.

Бенджамин Бритън

Присъствахме на две репетиции в зала „България”, едната по-техническа и генералната. Александрина държеше да знае как звучи в този грандиозен ансамбъл на два оркестъра и три хора. Детският Радиохор е разположен от двете страни на сцената в ложите на първи балкон. На генералната репетиция записа правеше прекрасната ни пианистка и педагог Антонина Бонева, сестра на сестрата на майка й незабравимото сопрано Валери Попова. Извън емоцията в това изпълнение на Военния реквием за Джиджи, както приятелите наричат Александрина Пендачанска тя държи да усети себе си на висотата на тази, наистина божествена музика. Полу на шега, полу с професионално изискване към самата себе си подхвърля като за приятели, че такава мощ на гласа, който да се извиси над този огромен оркестър и грандиозен хор трябват възможностите на Гена Димитрова или Бригит Нилсен. Но Александрина го прави така, че спира дъха и те завладява с вопъла си, с преживяването си. Божествена музика, изпълнена с болка и надежда войната да не случи, а тя уви се случва и е тук до нас. И нашата Европа, в която се е воювало през вековете непрекъснато, един изстрадал континент, но поучил се в такъв ден като 9 май трябва да припомни личната болка на хилядите, загинали по нейните полета, за да не повтори.

Военният реквием, който ще звучи в зала „България”, както при първото си изпълнение със солисти от различни страни ни дава важен знак да отстояваме постигнатия мир, който носи човешко щастие от живеенето в мир. Това са теми, които силно вълнуват Александрина, която е звезда на световните оперни сцени със своите почти 70 роли, но и с пристрастия към камерната и ораториалната музика. Натоварената й професионална кариера по никакъв начин не й пречи винаги да изразява своята гражданска позиция. В един съвсем не топъл ноемврийски ден преди почти четири години на антинацистко шествие в София си помислихме за Александрина, че въпреки страхотната си кариера на оперна прима, не се притесняваше за гласа си в студения ден да изрази позицията си на хуманист и космополит. Срещата с нея, с изкуството й правят света около нас не само по-поносим, но и по-надежден за самите нас като избор и лична ангажираност.

А този Ден на Европа, когато ще прозвучи Военен реквием на Бритън не е само празник и фойерверки, а ден за размисъл, за почит и разбиране на собствената ни отговорност към света, в който живеем. Мирът все още не е победил. ≈

Текст: Зелма Алмалех

[vprki]

Росен Миланов: Диригентът е като треньор, но е на терена

„Диригентът е най-вече педагог, и треньор, и вдъхновител, и психоаналитик, и всичко, което се занимава с разрешаване на някакви проблеми”. Споделя диригентът Росен Миланов за „въпреки.com” в кратките минути на почивката по време на репетицията му за концерта на 14 март с Нов симфоничен оркестър в столичната зала “България”.

Разговаряме с известния диригент в малката диригентска стая на зала „България”. Малко преди това присъствахме на репетицията на знаменитата Втора симфония на Брамс. Това, наистина, не беше просто репетиция, а и урок - вдъхновение за младите музиканти от оркестъра. Росен Миланов им внушаваше и аналогии в музикалните щрихи, дори ги „изпитваше” за усещанията им за гениалната творба. И вмъкваше шеги, като ги посъветва, когато трябва да запомнят някои акценти в материалите си да ги отбелязват, защото „глупавите помнят, а умните записват”.

А Росен Миланов продължава пред нас за ролята и мястото на диригента:  „Първо са личните проблеми на хората, с които се занимава, защото това е едно изпитание човек да превърне една духовна материя в материална материя, извинявам се за тавтологията. От друга степен по някакъв начин да го почувства заедно и като екип с всички хора, които са около него. Мога да оприлича тази професия именно с треньорската професия, която е същата, но все пак аз съм на терена по време на играта, не отстрани. Моята философия е, че

няма музикант, който да иска да свири лошо

предубедено и да прави някакви грешки. Всеки се мъчи да даде най-доброто от себе си и моята работа е тази позитивна енергия, която всеки един внася в залата по някакъв начин да я канализирам в процес, който да е изключително позитивен и същевременно хората да знаят, че този завой е опасен, че някой може да мине на червено. Това е един път, една карта, която ние трябва да знаем как да стигнем от тази точка до следващата точка при постоянно променящи се условия било то метеорологични или на трафика, който те заобикаля. Това е един процес, който не може да бъде повторен два пъти, един процес, в който ти трябва да познаваш идеално до къде трябва да стигнеш и как да стигнеш. Но, все пак, когато строиш музикална кула, тя всеки път изглежда малко по-различна, не можеш да апликираш по един и същи начин. Не е като да принтираш една и съща фотография много пъти”.

Според Росен Миланов диригентът е необходимо да бъде психоаналитик, защото има много причини поради, които един музикант не може да свири добре. „Първо това може да са логично лични причини, възрастта, мускулната кондиция донякъде по някакъв начин променя нещата, които обикновено са в баланс, липса на подготовка, липса не технически възможности – всичко това. Но един оркестър абсорбира доста. Много добре би било, ако всички са на едно и също ниво, на изключително ниво. Много от големите оркестри, които съм дирижирал, с които съм работил дълги години има така един процент, който не е двуцифрено число, то е едноцифрено число процент на хора, които допринасят не толкова с това, че всичко, което възпроизвеждат на инструмента си е екзактно и съвършено, но те допринасят повече със своя опит, със своето присъствие, внасят и едно спокойствие, защото има и такава нужда от хора. Както във всеки един колектив, където и да се работи. Не може всички да са alpha personality или beta personality –

трябва да има хора, които са лидери и хора, които да ги следват.

По този начин цялата тази химия, която се създава в оркестъра понякога успява тези 10% да ги абсорбира, без да се чуят слабостите. Това е много дълбок въпрос кой как свири и защо свири. Има ли място да свири в първокачествени състави е съвсем друг въпрос. Това е по-скоро въпрос на конкуренция и какво е на пазара от музиканти като качество и зрялост и кое можеш да избираш. То оттам идва всичко, че винаги има хора, които са по-добри от други, има хора, които не са на толкова високо ниво. Ако имаш възможност да избираш, естествено е, че ще избереш по-доброто качество, ако нямаш възможност да избираш, трябва да има някакво количество хора в оркестъра и избираш хора, които са първо качество, а не екстра качество. Така че всичко зависи от много неща. Те са свързани…”.

С усмивка, доброжелателност и разбиране споделя диригентът от десетилетия вече със световна карие��а. В момента е музикален директор на Симфоничния оркестър на град Кълъмбъс, щата Охайо. Неотдавна той приключи своя втори сезон със Симфоничния оркестър на Шътокуа (Chautauqua Symphony Orchestra) с възторжени акламации. Миланов също така e музикален директор на Принстънския симфоничен оркестър (Princeton Symphony) и на Симфоничния оркестър на Княжество Астурия (Orquesta Sinf nica del Principado de Asturias (OSPA) в Испания. Гастролира в много страни в едни от най-авторитетните оркестри.

Откъс от разговора с Росен Миланов можете да чуете тук

Питаме го за разликите между различните оркестри, какви са неговите наблюдения като диригент. „По принцип има разлика, защото, например, немската школа, малко или много самото им обучение в една академия е насочено към оркестровото свирене и към това да продължат да свирят като оркестранти. В България все още има голям акцент хората да се обучават най-вече като солисти,  специално в групата на струнните инструменти, което е нормално.

Винаги сме били малко по - солистично настроени и като държава -

солистът изразява някакво уникално мнение по отношение на дадено произведение. Все пак да се свири в оркестър трябва да има някакво съгласие по отношение на мнението. Виждате какво е. То не е нещо, което е уникално само за нашата професия. То е уникално за цялата държава. Има някакво многогласие, което все още тържествува в нашето пространство било то политическо или културно, което не е толкова лошо, но прави много трудно създаването на единен оркестър. Защото в групите едно от основните качества е да можеш идеално да бъдеш воден от водача си, който стои на първи пулт. И това е нещо, което много трудно се постига, защото не е част от нашето музикално образование. Това са неща, които се постигат с много камерна музика, с много свирене в оркестър, с много слушане, с респект към музикалния текст, когато е пиано /piano - тихо/, то трябва да бъде пиано, а не просто да си го интерпретираш, защото така си решил да бъде по-различно. Нашата професия е изключително свързана с

възпроизвеждане на текста до максималния детайл

и може би се отличава по това от другите професии в областта на изкуството. Например в театъра или до известна степен в операта, хората боравят с текста по един много по-свободен начин. Рядко човек може да види пиеса от Шекспир да съвпада буквално с вида, в който е написана от него. Много неща или се осъвременяват, или се режат някой път, други влизат моменти от други пиеси – има едно боравене с материала, който е по-свободен. При нас всичко е базирано на това какъв е текстът. Много рядко човек може да види някой сериозен музикант, който да се отклонява драстично от този текст. Интерпретацията е в една много тясна рамка - това е въпрос на темпо, на начин на фразиране, на някаква динамична амплитуда.  Това са нещата, в които човек по някакъв начин да вмести индивидуалния си прочит за едно произведение. Всичко останало е малко или много едно възпроизвеждане на факти, които съществуват и така ни учат, че човек трябва да е респектиран много от всяка точка”.

Маестро Миланов е работил с някои от най-забележителните артисти в света, като Йо-Йо Ма, Ицхак Пърлман, Джошуа Бел, Мидори, Кристиан Тетцлаф, Найджъл Кенеди и Андре Уотс. В Принстън Маестрото продължава традицията на „приключенско" програмиране и партниране с цигуларката Лейла Джозефоуик, кларинетиста Дейвид Кракауър и композиторите Саад Хадад и Джо Тиен. На концерта си с Нов симфоничен оркестър ще изпълни за първи път творбата на българския композитор, който живее и работи в Германия Адриан Павлов Bаrceuse II за струнен квартет и струнен оркестър. По този повод диригентът споделя: „С Адриан не се познавам, произведението ми беше дадено като партитура само. Начинът, по който аз го чета не е по-различен от начина, по който чета една симфония от Брамс. За мен това е някакъв текст, аз нямам представа той какъв е като човек, нямам представа защо го е написал, какво точно иска да изрази. В този случай нямаме някаква колаборация. Но друг път има композитори, които търсят по някакъв начин една междинна точка, в която да сравнят идеите си дали са практически приложими. В повечето случаи, както беше случаят, например, с Лазар Николов с последната симфония, която той написа, посвети я на нас /на Нов симфоничен оркестър/. Спомням си, че работихме много по тази партитура, за да може неговата идея, неговата нотация, начин на нотация да бъде ясна за музикантите, за да може това полифонично мислене, което той има в различните си пластове да бъде малко по-обединено по вертикала, за да може хората да го изпълнят по по-лесен и интуитивен начин. Това при нас беше интересен процес”.

Юлия Христова /л./ е винаги до оркестъра си, дори и на репетиции

Тази творба на Адриан Павлов е посветена на Лазар Николов, сподели с нас Юлия Христова, създател и президент на Нов симфоничен оркестър /разговор с нея и Петко Димитров във „въпреки.com” можете да видите тук/. Другото произведение, което ще бъде изпълнено на концерта е симфония № 95 на Хайдн. Очакваме с нетърпение концерта под палката на Росен Миланов. Няколко години не е гостувал в България. „Три години не съм идвал. Последният път бях с моя оркестър от Испания /Симфоничният оркестър на Астурия/. Тогава бяхме на фестивалите „Варненско лято” и на „Софийски музикални седмици”, беше лятото на 2014 година. С Нов симфоничен оркестър не съм свирил пет години, мисля, че последният път беше 2012. В България, освен с Нов симфоничен оркестър рядко идвам да работя с някой от другите оркестри, освен този на БНР, но беше доста отдавна. Напуснах Радиооркестъра 2008 г. като главен диригент. Винаги съм работил с

Нов симфоничен оркестър – това е моят оркестър в България,

сега не е мой вече, естествено. Тук съм вече като гост диригент. Програмата ми е много заета, не съм идвал в България отдавна, но просто така се случи”. Сезонът 2016/17 в Кълъмбъс залага на много от новаторските идеи, внедрени през първия сезон на Миланов - тематични фестивали, обогатителни програми, интегрални изпълнения и сътрудничество с други местни културни институти. В Испания той ще дирижира испанската премиера на операта на Чайковски "Мазепа", постановка на Операта на Овиедо, както и гала концерта със Симфоничния оркестър на Княжество Астурия (OSPA) по повод връчването на наградите "Принцесата на Астурия" и още и още…

Маестро Росен Миланов е уважаван и възхваляван и от зрители, и от музиканти, има изключително обаяние не само на диригентския пулт, а и в контакта си хората. Още от първите му концерти с Нов симфоничен оркестър в средата на 90-те години заобичахме музиката му и присъствието му в нея. И като че ли още тогава заедно с Юлия Христова сме си говорили, че го очаква бляскаво бъдеще. Безспорно българската публика го очаква, дори млади хора, ангажирани с други изкуства ни споделиха, че концертът на Росен Миланов не трябва да се пропуска…  А той коментира, че отдавна не е излизал пред българска публика и не знае какво е останало от хората, които се интересуваха и в момента се интересуват от класическа музика. И добавя: „По принцип тенденцията е да изчезват хората, които действително познават тези детайли, за които говорихме и, които могат да оценят дали нещо е направено по майсторски или не е. Защото, все пак, различен е вкусът на по-младото поколение, даже и на 40 и 50 годишните, да не говорим за хора, които са по на двайсет и няколко и трийсетина години. Вкусът е вече по-различен, вкусът е -

гледа се на класическата музика по-скоро като забавление,

на български звучи малко странно, ако искаш да звучи малко по-хубаво е entertainment. В нея търсят нещо, което не е възможно в нея. Тези неща са като едни произведения на изкуството, в които има невероятно усещане за детайл. Това е като една картина, която е така изпипана, че на всеки квадратен сантиметър от нея човек може да се възхищава. Днес на мода е, че всяко нещо, което бъде в една рамка, наречена изкуство е изкуство”.

Усмихнато, но не без тъга казва диригентът и все пак е категоричен: „Продължавам, защото поглеждам от една по-широка гледна точка какво искам, което е някакъв уникален поглед върху нещо, което ни заобикаля като изпитване, вътрешно. Естествено, че тази точка ще бъде уникална за всеки човек дали има лично качество или не е друг въпрос. Всичко е достъпно днес. Това, че интернет мрежата е една огромна сцена, една галерия, на която абсолютно всичко може да се показва… Няма нещо, което да е цедката, която съществуваше преди това. Сега е едно огромно отворено пространство, в което всичко съществува и следователно

на хората им е много по - трудно да се ориентират

кое е качествено и кое не е качествено. Хубавото е, че всеки човек има музиката, това са неща, които дефинират качеството на живота, който изпитваме, духовния живот на един човек. Това, което не е на мода в мнозинството от обществото е много трудно човек да се фокусира върху него. Хората малко или много имат един манталитет да следват това, което всички останали правят и това чувство, не искам да го наричам с хубавата дума, българска за която се сещате, /тук прошепваме „стадо”, той казва „да” – б.а./, понякога може да те отведе в посока, която по никакъв начин не може да се нарече дълбочина и процес, който да ни въздигне до някакви нови открития. Но такъв е животът! Едно движение на зиг - заг и нагоре, и надолу, и се връщаш към зиг – зага…”. И отново се усмихва и прави красив жест с ръка.

Но му дават знак, че започва втората част на репетицията и Маестрото в движение казва: „Да продължиш една нишка, която е почти на скъсване, но трябва да има нещо, което да държи. Историята трябва да върви, не можеш да прекъснеш изведнъж всички нишки…”. Няма как да се прекъснат, въпреки. А Юлия Христова също в движение ни споделя, че академик Васил Казанджиев, вдъхновен от концерта на Нов симфоничен оркестър под диригентството на Герган Ценов /разговора с него във „въпреки.com” можете да видите тук/ миналата година през април  с програма само от български композитори под надслов „Завръщането на четирима класици” /за концерта текст във „въпреки.com” тук/ е написал симфония, посветена на състава. Концертът ще е на 15 май, отново с диригент Герган Ценов. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Христо Йоцов: Не мога да си извадя музиката от главата

„Това е малко или повече случайно. Никога не съм се стремял да вляза в театралните среди по ред причини, но каквато е трябвало да стане е станало”. Споделя пред „въпреки.com” известният и много обичан джазмен барабанистът Христо Йоцов, номиниран тази година за авторска музика за Националните награди „Икар” на Съюза на артистите в България.

Номинацията му е за музиката на спектаклите в театър „София” „Роня, дъщерята на разбойника” от Астрид Линдгрен, адаптация и режисура Катя Петрова и за „Анна Каренина” от Лев Н. Толстой, режисьор Николай Поляков. А Христо продължава: „Като се замисля, без да искам съм бил в досег с театралната музика, откакто започнах кариерата си при Вили Казасян в БНР 80-те години. Бях в центъра на събитията по отношение на записа на музика на всичко, което се записваше тогава - филмова, и театрална, и телевизионна музика и мултфилми, и каквото се сетите. Бил съм в контакт с абсолютно всички композитори на театрална и филмова музика - Петър Ступел, Атанас Косев, Юрий Ступел, на Кирил Дончев, Георги Генков, може би във всички музики съм участвал в записите. Съдбата има тук пръст, никога не съм правил нищо, за да се пробутам в театъра. Познавах всички покрай  Антони Дончев, с когото отраснах, който по наследство е театрален композитор. Той още навремето започна в киното с Теди Москов, главно. Изпитвах някаква съпротива към това, но

съдбата ме свърза с Катя Петрова,

защото тя работеше с Румен Тосков. След като Рупето почина през 2010 година се запознах с Катя, знаех се  със Светослав Георгиев, съпруга на Катето. Той прави звук за киното и е един от най-добрите, според мен, в момента, както се казва звукари. Прекрасен звук на много български филми е направил, както и на чужди продукции. Тогава Катето ме покани и така тръгна моята късна театрална кариера…”. Разказва Христо Йоцов и с характерната си ирония и самоирония с усмивка отсича, че е далеч мисълта да счита себе си като театрален композитор - не е член на Съюза на композиторите, а камо ли на Съюза на артистите.  

„Анна Каренина” от Лев Толстой, режисьор Николай Поляков - снимка Симон Варсано, архив на Театър “София”

„Няма значение, че сега съм номиниран, имам и награда „Златен делфин”, по-миналата година за „Бурята” /реж. отново Катя Петрова/.

Тая работа ме засмука.

За мен се оказа голямо удоволствие и доста лесно да правя театрална музика, без никакъв зор стават нещата. И опитът си казва думата, и какво ли не съм правил през живота си. Мисля, че ми е много близка тази работа, въпреки че… за мен музиката винаги е била самодостатъчна и този вид приложни неща малко ги гледах от висотата на чиста музика, което е глупаво, но така си мислех навремето. Имах някаква професионална гордост, защото малко или много музиката в театъра е подчинена на главния командаджия, на режисьора. Понякога си мислиш, че си направил страхотна музика, но изобщо не е това. По някакъв начин това не е достатъчно да му пасне на сцената и тези неща навремето ме дистанцираха от сцената. Така, че Катя е виновникът да вляза в тази си роля. След като Катя Петрова направи „Роня” в театър „София”, Ириней Константинов /директорът/ ми се обади за „Анна Каренина”. И защо да отказвам, да не съм луд!”.  Отново през смях казва музикантът като признава, че в това има провокация. „Още нещо прибавям - занимавам се с абсолютно всичко, което е свързано с музика. Само без точката музикален бизнес – там не мога…Но свирене, писане, звукозаписно студио, преподаване - всичко! Така, че защо не и театрална музика!”.

Отдавна искахме да направим разговор с Христо Йоцов. Заобичахме музиката му още от онези далечни години, когато с пианиста Антони Дончев създадоха знаменитата „Акустична версия”. Били сме на техни концерти, а Христо сме го слушали в различни формации и в София, и в много от фестивалните ни градове. Покрай този наш спомен и барабанистът се връща във времето отпреди малко повече от 30 години. „„Акустична версия” беше нещо изумително, точно излязохме от казармата. Започнахме с Антони и бяхме по 21-22 години. Гошо / Дончев, контрабасист/ дойде пет години по-късно, беше малък.

Тръгнахме с Тони с летящ старт.

Събрахме се през 1984 г. Поводът да направим групата беше, че Тони откри конкурс за млади джазови музиканти в Белгия. Иначе се знаехме отдавна, бяхме заедно в Музикалното училище, свирехме, но нямахме конкретна цел. Това ни мобилизира, направихме страхотна музика. Спечелихме този конкурс. На следващата година 1985 г. в Леверкузен, Германия и там спечелихме, и така…И на въпроса защо се върнахме в България. Никой от нас няма особено убедителен отговор. Единственият е, че тогава знаете „невъзвращенец” - семейството отива на кино. Вече имахме деца, какво правят тези деца? Кой мислеше, че само четири години по-късно ще се променят нещата. А и толкова бяхме навлезли тук в професионалната мрежа, че как да се откъснем… Аз не съжалявам, като сравнявам моя живот и това, което правя и с мои колеги и приятели, които останаха на Запад,

не виждам с какво съм ощетен”.

Категоричен е Христо. Той е професор в Националната музикална академия „Панчо Владигеров”, но през смях казва, че професор е само, когато влезе в нея, иначе си е просто музикант… Преподава в катедрата „Поп и джаз”, преподава барабани, джазови барабани.

„Роня, дъщерята на разбойника” от Астрид Линдгрен, адаптация и режисура Катя Петрова - снимка Симон Варсано, архив на Театър “София”

„Искам да ги науча на абсолютно всичко - става дума за изграждане на личности, а не просто на техника на свирене. За изграждане на характер, на отношения, на музикален професионализъм, който отваря една врата за много неща. За широка култура, за приспособимост, за оцеляване…за каквото се сетите, както навремето ме учеше моят учител и духовен баща Добри Палиев. Той е в основата на всичко, което правя по някакъв начин - това е една стабилна база, която той формира в 99% от учениците си, а те са много, защото първо той основа школата, която е призната в много страни по света. Неговата система се преподава и в Европа, и в Америка. Той беше преподавател и в Музикалното училище, и в Академията, т.е. един много дълъг период – поне 11-12 години, в които няма начин да не бъдеш достатъчно облъчен с това, което той носи, за да го запазиш за цял живот. Когато създаде Ансамбъл „Полиритмия” - ние бяхме - 8-9 клас, беше събитие. Това е поколението преди мен - Борис Динев, дъщерите на проф. Палиев, а и един мой връстник Асен Аврамов, също театрален композитор в по-късните години на „Полиритмия” се включи, но аз никога не съм. Малък бях”.

И добавя, че и неговата братовчедка Хилда Казасян /майките им са сестри/ е ученичка на Добри Палиев, това малко хора го знаят. „Тя извървя целия път на класически перкусионист от 5-ти клас до края на Академията. Скоро й взех дипломата, не си беше взела дипломата. Взех я преди концерта за баща й, направих й подарък!”. Обяснява, че  го направил, защото Хилда едва ли би имала време да отиде да си вземе обходния лист дали има да връща партитури или книги от библиотеката, а понеже той е там решил да й направи този подарък. Няма как да не го попитаме има ли време да спи с толкова много ангажименти – свирене, концерти, композиране, преподаване…

„Време да спя имам, но много често не мога да спя, защото не мога да си извадя музиките от главата. Това ми е най-големият проблем.

Работя непрекъснато, както съм в момента.

Програмата от концерта в памет на Вили Казасян в момента я правя за симфоничен оркестър. На 22 март е първият концерт с Пловдивска филхармония и ще обиколи всички симфонични оркестри в България. А после се надявам и навън. Цялата тази музика я преаранжирам за симфоничен оркестър плюс триото Живко Петров, Митко Карамфилов и аз. В момента това работя и никак не е малка работата. Имам 6-7 концерта за инструменти и симфоничен оркестър - кларинет, пиано, обой - за френски обоист, страхотен, маримба… Миналата година написах концерт за барабани и симфоничен оркестър, което в историята на музиката не е правено. Последната ми работа е за Анатолий Кръстев - Концерт за чело и оркестър, който в новия сезон с оркестъра на БНР ще се изпълни и запише. Абсолютно всички са записани в радиото концерти. Аз съм най-щастливият композитор на света – няма една нота, която съм написал и не е  изсвирена и записана по някакъв начин”.

Христо Йоцов /д./ на “Аполония” 2010 - снимка Стефан Джамбазов

С лекота и убеденост казва за себе си, че  джазът си върви. Няма по-назад. Всичко се движи непрекъснато. Нещата са кое взима превес, кое отстъпва временно, но ги движи едновременно. Родителите му са също известни и авторитетни музиканти. Баща му Георги Йоцов беше дългогодишен първи обоист на Оркестъра на БНР, след това на Софийската филхармония, а майка му Рина Ранджева е пианистка. Как са реагирали навремето, когато избрал барабаните? „В момента, в който се видя, че ще ставам барабанист за тях беше леко притеснително, въпреки че никога не ме укориха за това, но н��й-вероятно са си казвали, че тоя човек цял живот ще думка по барабаните едно и също, това ли ще му е животът. По-късно започнаха да разбират, че не е само думкането на барабани… сега се надявам да са доволни от това, в което се превърна барабанистът…”. Оставя многоточие Христо тук. Брат му Борислав Йоцов е също преподавател и един от най-изявените ни кларнетисти. Връщаме се отново във времето къде през смях, къде с удивление от времената, в които живяхме.

„Никога не съм имал проблем с пътуването, даже и тогава с наличието на дядо едър търговец. Не знам как е станало. Някой, според мен, е изчистил нещо в моето досие навремето. Подозирам кой е, защото парадоксално е, че баща ми и сестра му – децата на този търговец са брали страшни ядове от комунистите. Изключвани от Академията, работа не могат да си намерят, а при мене нямаше такива проблеми. Единствено в БНР шест месеца ме проучваха от отдел „Кадри” тогава, за да свиря в Биг Бенда на барабани. Излязох от казармата през 1981 г. есента и пролетта 1982 г. започнах работа при Вили Казасян. Седем години бях барабанист и едновременно с това и аранжьор, основният аранжьор на Вили и още десетина години след това. Аз съм изписал един тон ноти за този оркестър.

Не съм учил нито композиция, нито оркестрация,

но съвсем естествено дойде това. Освен това имах късмета в казармата да бъда в ансамбъла на Строителни войски при небезизвестния Доцо Вътков в Духовия оркестър. Той напълно умишлено започна да ме товари да пиша за този оркестър и аз две години изкарах сериозна школа, вместо да лежа и да си загубя времето в казармата, както повечето момчета. Това е една дупка в развитието, не дупка, връща те назад. И какво повече от това да имаш оркестър и да ти изсвирва нещата. И да видиш кое звучи и кое не. Аз съм абсолютен практик, не съм композитор, аз както казва Банана /флейтистът Симеон Щерев/ съм музикант, който пише музика, не съм композитор”.

Марио Станчев и Христо Йоцов - снимка Стефан Джамбазов

Не му го казваме, но си мислим, че все пак при цялата му всестранност като музикант голямата му любов си остава джазът и Христо влиза от проект в проект, от концерт към концерт. „Джазът така или иначе е маргинално изкуство, но никога не е спрял да акумулира енергия, интересни факти и интересни личности. Все повече са младите хора, които започват да разбират смисъла и да намират удовлетворение. Виждам какво става в Академията - това е едно много микроскопично зрънце, но то е показателно. Защото ги виждам с какви намерения влизат и как постепенно, без никой да ги кара проглеждат, почват да слушат, намират смисъл, намират съдържание в тази работа. Когато ние с Тони тръгнахме навремето нямаше други. Имаше хора преди нас като Банана, Милчо Левиев, Людмил Георгиев, Петър Славов, Марио Станчев… Те даже не са и поколението преди нас, те са 2-3 поколения преди нас.

Когато с Тони започнахме беше трудна работа, защото

ние нямахме достатъчно опора зад себе си,

а покрай нас беше доста пусто. Много малко бяха хората, след нас тръгнаха музиканти като Рупето /Румен Тосков/, като Пармака /Васил Пармаков, да е светла паметта и на двамата/, като Стоян Янкулов… Хора като Венци Благоев са още по-млади, те вече имаха възможност да отидат да учат на Запад, той учи в Грац. Това е друго поколение, да не говорим сега за възможността да ходят да учат и в момента, вече от няколко години се връщат тези обучени хора. От Холандия се върнаха маса млади хора и вдигат страхотно нивото. Погледнете какво става – само в Студио 5, клуба – има концерт всеки ден. Вече е трудно да вземеш време за този клуб – трябва два месеца напред, Чайната. Слава, Богу и в провинцията вече има достатъчно много места. Аз сега с моя нов проект Jazz Cats с един страхотен млад испанец саксофонист направихме концерти по най-големите снегове през януари във Велико Търново, във Варна, в Русе – страхотни клубове. Музикантите започват все повече да обикалят. Колко джаз фестивала има в България – това на глава от населението никак не е малко! В Германия на глава от населението сигурно има по-малко фестивали, отколкото в България”.

Според него БНТ има огромна заслуга за развитието на джаза у нас, единствената телевизия, в която той присъства. През цялата година излъчват концертите от „Аполония”, от Банско, от Варненския фестивал на Анатолий Вапиров, от Пловдивския, от Стара Загора… Щастлив е, че рамките на професионалния му живот, около 30 години се променя публиката. „Например, Русенският фестивал – в началото какво беше – в една малка пленарна заличка на Общината. Сега страхотна публика в Русе се разви, Варненският фестивал, Анатолий Вапиров започна да го прави и той стана фестивал на 25 години. Имаше един трамвай хора в началото, сега е празник 3-4 дни във великолепния двор на Археологическия музей. За няколко издания в Стара Загора форумът се пълни с хора.

Откъс от разговора с Христо Йоцов можете да чуете тук

Който твърди, че нищо не става тука има много здраве от мен. Това са само хора, които обичат да се оплакват и не виждат смисъл в това да положат усилия и твърдят, че нищо не става. Напротив, стават страхотни неща! Не само за джаза –

нивото на музикантите е световно, абсолютно световно ниво.

Представяте ли си в момента концертмайстор на Виенска филхармония е българка - Албена Данаилова. Това е все едно хирург да стане шеф на кардиологична клиника в Щатите. Връщам се на въпроса на какво уча студентите. Уча ги, че трябва да са страшно добри, не просто добри, а страшно добри. Тогава няма начин да не ги забележат. Не може да си страшно добър и да стоиш вкъщи и да не те знаят. Това важи за всичко! Ако ме питате дали имам девиз, да имам девиз „Трябва да си готов да посрещнеш късмета си!”. Не можеш да кажеш „да, добре ще го направим, ама изчакайте ме няколко години да стана добър”. Ти трябва да си добър и късметът неминуемо ще те споходи”, заявява проф. Христо Йоцов. ≈

 Текст: Зелма Алмалех

 Снимки: Стефан Джамбазов и архив на Театър “София”