#Полова Идентичност

[wisemancax]

Rainbow Family - Семейството на Дъгата - София Прайд

Rainbow Family – Семейството на Дъгата – София Прайд Rainbow Family – Google Търсене Семейството на Дъгата – Google Търсене София Прайд – Google Търсене

[lettaova]

тема : Аз и другият пол. Опасно ли е различното?

предмет: Социални роли на половете, ЛГТБ общество,

обект: съвременното общество (в частност България)

Теза: Развитие на емпатия в човешкото поведение

Хипотези: Роли на мъжете и жените. Опасни ли са джендърите и какво всъщност представлява джендърът?

методология, която предлагате за ЕСИ:

Човекът съществува още от преди да си говорим, че на Земята има история. Животните, както и хората за пръв път се появяват преди около 2,5 милиона години и е факт, че поколения наред, човекът не се е отличавал с нищо от животните, с които заедно и задружно е обитавал планетата. Единствено биологически хората са се различавали един от друг. Това важи, разбира се, и за животните. Въпреки това и животните, и хората са имали определени роли в обществата си въз основа на пола. Нима мъжките птици в горите и джунглите на Нова Гвинея не изпълняват цели ритуални танци, за да впечатлят някоя женска, за да могат да се чифтосат и да продължат своя вид? Нима една лъвица в саваните на Африка не обгрижва своите малки? Хората, подобно на животните, са изглеждали по абсолютно същия начин в своите групи- майки, прегръщащи и обгрижващи своите деца и нахъсани млади мъже, опитващи се да впечатлят жените. И тогава хората са обичали, сформирали са групи и са се опитвали да извоюват своето определено място в обществото. Но човекът не се е различавал с абсолютно нищо от животните векове наред. Никой не е имал представа, че един ден ще съществуват говорещи, квадратни кутии (телевизори), че ще пътуваме отвъд орбитата на планетата или че един ден ще имаме лек срещу най-смъртоносния вирус, известен на човечеството.  Не, човеците са били едни напълно незначителни животни, представители на рода Homo.

В днешно време обществото отново е съставено от биологически мъже и жени, които също имат за цел да се възпроизведат. Но с това не се изчерпват ролите им в съвременното общество. Според повечето общества, както традиционни, така и съвременни, масово се наблюдава тенденция за разпределение на обществените роли според половата принадлежност. От мъжете се очаква да са воини в съвременния корпоративен свят, докато от жените се очаква по-скоро първо да се погрижат за тези, които със сигурност в ранна детска възраст са изцяло зависими от тях.

За да можем да разбираме поведението на жените и мъжете в обществото, ние трябва да сме наясно как се случва процесът на половото осъзнаване, как се изгражда самооценка, как се придобива самочувствие и как даден човек ще сформира своята идентичност. Обществото и околната среда оказват съществено влияние върху възприятията на човека. “Комуникацията чрез значещи символи осигурява форма на поведение, насочена и към другите и към себе си. Аз-ът, който може да бъде обект за себе си, е по същество социална структура.”Семейството, учителите и по-късно приятелите сформират и възпитават подрастващите, като им обрисуват определена система от полови роли, която система се нарича созиализация. Това ще да означава следното: и малките момичета, и малките момчета да знаят своето място в обществото, а след като са осъзнали това се очаква от тях да са доволни с отредената им роля.

Огромно влияние оказва половото самосъзнание върху човешкото поведение. То ясно издава как един човек възприема себе си като представител на един от двата пола и съответно как изпълнява ролята си, общоприета от обществото. Осъзнатият полово индивид насочва адекватно и осъзнато своята сексуалност, носейки определени черти и приети вече стереотипи. Този процес е бавен и търпи промени през целия ни живот. Начало той бележи едва в ранна възраст, когато малките деца за пръв път осъзнават, че принадлежат към единия от двата пола. Детето получава информация относно това чрез общуване с връстниците си и чрез наблюдение и вслушване във възрастните. Когато малко момиченце получи коледен подарък бебе кукла, то веднага знае, че това бебе е зависимо от него, независимо, че то самото е все още зависимо от майка си. Това е един пример как нещо съвсем безобидно на пръв поглед, всъщност запечатва определени очаквания и разбирания в детската психика. В основите на възпитаването на полова осъзнатост лежат представите, които едно общество има за това какво е отредено на мъжете и жените в животите им, спрямо биологическото им различие.

Всички взаимодействия с хората до младежка възраст, всички модели, които сме имали в животите си, родители, учители, известни личности, всички те са спомогнали за нашата сексуална и полова ориентация. Съществуват хора, които независимо от факта, че са представители на единия пол, в действителност те чувстват, приемат и виждат себе си като представители на срещуположния. В много общества такива хора са все още отхвърляни и считани за объркани. За тях е по-трудно да се внедрят, тъй като обществото не е изградило все още подходящи граници на културата, в която тези хора биха могли да се впишат. Хората изначално изпитват страх от непознатото и когато то е в несъответствие с общо приетите норми, то те веднага го отхвърлят и отричат. В днешно време това се явява съществен проблем, тъй като все повече хора признават за своето себеусещане, което всъщност е в разрив с нормите на обществото и социалните роли на мъж��те и жените.

исто биологически съществуват два пола- мъжки и женски. Освен биологически, съществуват и физически несъответствия между жените и мъжете. Прието е, че мъжете са здрави, силни, високи, а жените са дребни, нежни, физически немощни. Всяко общество, обаче, приема определени дейности като повече присъщи на мъжа или на жената. Според анализите на Хофстеде, такива социални роли могат да се нарекат мъжествени и женствени. Една жена може да се държи мъжествено, както и един мъж може да е женствен, но това означава, че тяхното поведение се разграничава от стереотипите, приети в обществото.

В повечето общества е изразено разпределението на обществените роли според половата принадлежност. Вече споменахме, че от мъжете се очаква да са конкурентно способни и да се съревновават по между си, докато от жените се очаква силна привързаност към дома, децата и близките.

Оттук и произлиза, че едно общество може да бъде дефинирано като женствено, когато полово обусловените роли се припокриват, тоесст и двата пола проявяват скромност, нежност, загриженост.

От друга страна, обществата, които биват определяни като мъжествени ясно разграничават полово обусловените роли.

Все по-нашумялата думичка „джендър“ залива информационното пространство и плаши като звяр хората в различни общества. Общото схващане за значението на думата джендър е, че това са всички представители на вида Homo sapiens, които не се вписват в половите роли, отредени от обществото, сиреч, гейовете и лезбийките.

Според Световната здравна организация (СЗО) джендър се отнася за "социално конструираните характеристики на мъжа и жената - норми, роли и взаимоотношения". Кратко, точно и ясно.

Според организацията дали един човек следва или не установените модели на поведение, зависи дали той ще бъде приет или изключен от социалната група. Джендърът не се определя биологично, тъй като биологически има само две възможности- мъжки и женски полови белези. Джендърът е резултат на взаимоотношенията между социалното общуване и обмен в обществата. Джендърът се сформира колективно.  И когато на колективно ниво се върви в посока унищожение на идентичността, няма как човек да не се запита „Аз кой съм и къде принадлежа?“

Повод за толкова погрешните разбирания относно джендърите в обществото, а между другото, това сме всички ние, стана Истанбулската конвенция. Все още не съм сигурна как толкова хора успяха да селектират информацията, че се цели заличаване на социалния пол и тотално обезличаване на половите роли на мъжете и жените.

Истанбулската конвенция е един инструмент, с който всички хора, които са жертви на някакъв вид насилие и издевателство от други представители на обществото, могат да си послужат, когато са изпаднали в ситуация, застрашаваща правата и свободите им. За съжаление, хората все още не могат да проумеят, че травмата, която остава у едно дете от гледката на пиян баща, пребиващ жена си, е непоправима. Все още хората не осъзнават, че нужда от защита имат не само малтретираните жени, но и малтретираните деца и мъже. Всеки може да бъде жертва на насилие и потискане, преднамере��о или не, затова е и необходима институция, която да гарантира защитата на човешките права.

Обществата из нашите ширини са по-неблагосклонни към хомосексуалните връзки. ЛГБТ (лесбийки, гейове, бисексуални, трансполови) хората в България могат да срещнат трудности в ежедневието си, въпреки че Конституцията не криминализира нито една проява на сексуалните малцинства.

Хомосексуалността е легална в България, но гей-браковете или гражданските съюзи между еднополови двойки, са незаконни.

България, както повечето страни от Централна и Източна Европа, които са в преход, е социално консервативна и хомосексуалността често се приема за табу. Много хора се изказват хомофобски

Това е една заплаха за мъжествените и установени норми. Не е прието, че даден човек може да има различно усещане за себе си от общото и установеното. С различието си, този човек застрашава установените норми и е несъвместим с обществото, независимо какви личностни качества притежава той/тя. На хомосексуалността все още се гледа като на заболяване или някакъв вид аномалия, която е въпрос на време да бъде отстранена, вместо да бъде приета. Хорските убеждения трудно претърпяват промени и да се наложи масово на обществото, че да имаш различно виждане и възприятие за себе си не е никак лошо, а би могло да подейства обогатяващо на културата. Обикновено демократичните държави са приели този „феномен“, като чиста културна особеност. Така хората живеят спокойно в обществото, без да се интересуват от личните сексуални влечения и предпочитания на другите. Фокусът е върху индивида и това какви качества притежава той. На мен лично би ми се живяло в такова общество, но за съжаление в България все още се плашим от огъня, който може да ни стопли и сплоти.

Как бе възприет текста от конвенцията, е показателен за хомофобските настроения в България. Хората не се замислиха, че най-вероятно са жертва на домашно насилие, но пък вече започнаха да обсъждат надлъж и нашир заплахите от травеститските и хомосексуални инвазии. Все още сме много назад в развитието на толерантността си. Често чуваме хомофобски изказвания от политици и обществени личности, които допринасят за цялостното дискриминиращо отношение към различните от стандарта. Това кара гей-общностите в България да се чувстват още по-изолирани и още по-самотни, неразбрани от обществото, само защото в личен план те не изпълняват отредената от обществото им полова роля. Смятам, че всички хора трябва да проявяват емпатия към индивида, не към личните предпочитания на някого. В модерните общества за Даниел Лърнър личностите се отличават от масата  със способността на емпатия, тоест вчувстване, влизане в положението на Другия и съпреживяване на драмите и състоянието му.  Всички ние сме хора, всички сме изградени от еднакви частици. Винаги трябва да се поставяме на мястото на другия, за да може да оценим как нашето поведение би се отразило на човека отсреща. И нека се замислим, предпочитаме да живеем в страх и омраза, в невидение и неразбирателство, или можем да обогатим културата си и да приемем, че различното е красиво тогава, когато то самото се чувства част от цялото.

Манталитет и развитие на индивида.

Човек е толкова голям, колкото големи са мечтите му.  Едни мечтаят да летят в Космоса, други се страхуват от мисълта, че извънземни може да съществуват. Това е известна фраза на Хенри Бергсън, чиято теория гласи, че човек е толкова голям, колкото интелектуално се е разтегнал. Той смята, че съзнанието представлява разтягане, интелектуално продължение на човека над принадлеженето към социалните формации, предлагащи колективно безсъзнание в смисъла на социално приемлива рутина. Факт е, че когато човек е ерудиран или принадлежи към по-висока калса от обществото, то маниерите и говорът съответноо са присъщи на социалното му положение. Същото се отнася и за по-нисшия клас, комуто омразата и отрицанието са присъщи. Хората често казваме, че с пари всеки може, но не се досещаме, че за да достигнеш определено финансово ниво, то ти трябва да поработиш и върху своето интелектуално такова. Доказано е, че всяка промяна в манталитета и в социалните групирания и механизмите на техните прегрупирания се случва с - или поради нарастването на скоростта на движение на информация и медиативното участие на нова технология. Сиреч, колкото по-бързо развиващо се е едно общество, толкова повече се обогатяват и културата и възприятията на хората в това общество. Колкото повече новости има пред нас, толкова по-голям кръг от възможности се разкрива.

Според Арнолд Тойнби, основен белег за дезинтеграция е този, в който дезинтегрираната цивилизация си е извоювала спокойствие, предоставяйки насилствено политическо обединение. Нещото, което предизвиква фрустрация, е липсата на синхрон и хомогенност в разпространението на информацията. Когато в едно неразвито общество се предоставят технологии като в развитите западни общества, това обикновено създава проблеми, тъй като чисто интелектуално, изостаналите общества нямат културните особености да възприемат адекватно наличието на информация. Оттам произхождат и радикализираните общества, които отричат всичко западно, просто защото техните възприятия са архаични, остарели и не биха могли да се интегрират и поместят в света на технологичното и културно развитие на западните общества. От своя страна, развитите общества не разбират защо е толкова силно осезаема разликата в развитието и възприятието на по-патриархалните и изостанали народи, какво е допринесло тези хора да бъдат толкова назад в мисловната си дейност и защо отричат неща, които видимо подобряват качеството на живот на индивида. Остарелите общества не обръщат внимание н�� културното си и духовното си развитие, откъдето и идва невъзможността им да приемат света такъв, какъвто го познаваме, развит, модерен и приемащ различните гледни точки и възприятия.

[flr-bg]

Мъжете обичат Отказа от оргазми и клетката за девственост – Защо?

Има, разбира се, жени, които се наслаждават на това да държат мъжете във въздържание. Но, има и подчинени мъже, които също изпитват огромно удоволствие да бъдат държани в клетка за девственост. Които искат, не се успокояват и често настояват да бъдат държани заключени.

Тук излагам няколко предположения относно източниците на мотивацията, които карат мъжете да жадуват да им бъдат ограничавани оргазмите.

1. Еротична игра

Увеличението на интензитета на сексуалните преживявания, е може би най-често срещаната мотивация за използването на клетката за девственост като еротична игра. Отлагането на секса води до повече страст и интензивни преживявания, когато периода на ограничаване приключи.

За жената, дразненето на мъжа увеличава интензивността на преживяванията.

2. Размяна на силите

Отказът от оргазми на мъжа е интимна и пряка форма на използването на женската доминация. Отказът от оргазми е много чист и простичък метод да се постигне динамика от тип Доминиращ/Подчинен. Отдаването позволява на подчинения мъж да изпита удовлетворение от позицията си във връзката.

3. Мъжественост

Да изпитваш нужда твоята сексуалност да бъде контролирана е потвърждаване на мъжествеността. Похотливостта може да бъде също толкова силна, както и мачовщината. Това не е същото, като да се каже на една жена, че е кучка.

4. Сексуална вина

Някои мъже се чувстват виновни по повод на желанията и нуждите си. Може би, дори виновни, че са мъже. Те, може би, са възпитани да приемат сексуалността за греховна. И жените като чисти и невинни. Това, по същество, е такова състояние на възприемане на света, което е най-подходящо за вярата в женското превъзходство.

5. Полова Дисфория

Половата идентичност определено мотивира някои генетични мъже да искат да бъдат девствени. Те чувстват пенисите си неестествено, дори „лошо". Отказът, наред със сисификацията (оженствяване), им позволява да бъдат по-близко до това, което те усещат, че са.

6. Неправилно поведение

Част от принудителния отказ от оргазми, е това, че мъжете стават по-малко внимателни, грижовни, помагащи и може би направо лайна, след като получат оргазъм. Колко пъти съм чела такова онлайн? Безброй. Примери от реалния живот? Нула.

Аз не казвам, че някои мъже не изпитват някакъв вид психически спад след оргазъм: това е биохимия, а не лошо поведение.

Но мъжа, чието поведение коренно се променя, и той става очевидно безполезен, е или някой, с когото една жена не би трябвало да се обвързва, или някой, който би искал да бъде върнат в клетката.

Нещо като невидим връх отдолу. Той – вероятно подсъзнателно, иска да бъде върнат отново в подчинено и контролирано състояние. Така, че с лошото си поведение той си подсигурява обратното връщане в клетката.

И вие никога не можете да кажете със сигурност, колко хора говорят неща онлайн, когато по същество, нещата, за които говорят, се случват са изцяло офлайн.

7. Вързване

Подчинените хетеросексуални мъже по природа желаят и имат нужда да са под токчето на доминантна жена. Да й бъдат покорни. Често, на определено ниво, дори безпомощни.

Това е корена и главния мотив на стремежа за вързване на всички подчинени личности. Физическите ограничения могат да бъдат удовлетворяващ и недвусмислен опит те да бъдат контролирани.

Въпреки очевидната си цел да ограничава мъжките оргазми, клетката за девственост е и устройство за вързване, макар и много специфично. Това е вързване, което мъжа може да изпитва дори и да е далеч от доминиращата, дори и на публични места, без ефект на излагане и позор. Предотвратените ерекции са фрустриращи, но са и връхни точки на неговото подчинение.

Мъжката клетка за девственост е осезаем символ на размяната на силите.

[vprki]

Фестивалът „София ДокуМентал“ – да отстояваме човешките си права и достойнство

Първият фестивал „София докуМентал“ се включва амбициозно в разнообразието от фестивали в лятно-есенния културен сезон. Кинофорумът си поставя важната цел да покаже филми с кауза, прекрачващи всички граници, задръжки и предразсъдъци. Но, всъщност, това не е първото му издание, а първото на живо.

От 7 до 14 септември Балканският документален център, Фондация „Конрад Аденауер“ и Чешкият център канят публиката да гледа най-доброто от съвременното документално кино с награди от „Сънданс“ и „Берлинале“, с номинации и отличия „Оскар“. Припомняме, че минала година през декември се откри нулевото издание на новия изключително интересен, актуален и амбициозен фестивал – София Документал. Това беше международен филмов фестивал за документално кино с фокус върху човешките права и беше излъчен он лайн от 10 до 18 декември 2020. Директор на фестивала е известната кинодокументалистка и продуцентка Мартичка Божилова, която тогава обяви, че „това „нулево“ издание е следствие на настъпилата пандемия и, поставяйки на първо място здравето на нашата публика, решихме да оставим първото издание на фестивала за 2021 г., когато той ще се разгърне в целия си блясък“. И този момент дойде, но вярваме, че пандемията от Covid-19 няма така мощно да се върне и да ни затвори и изолира отново един от друг.

Организаторите от Балкански документален център, Фондация Конрад Аденауер и Чешки център, фестивалният директор Мартичка Божилова, програматорът Еви Карагеоргу, подкрепени от Национален фонд “Култура”, Столична община и Американско посолство в България, имат амбицията да превърнат „София ДокуМентал“ в едно от най-значимите събития в културния календар на София. За 8 дни ще бъдат показани повече от 40 заглавия. Общото между всички е фокусът върху човешките права. Част от заглавията са включени в състезателна програма, която цели да окуражи млади жени режисьори в жанра на документалното кино.

Друга награда ще връчи публиката. Много от прожекциите в Дома на киното, Чешкия център и подкуполното пространство на Ларгото ще бъдат последвани от дискусии, в които ще се включат творческите екипи на филмите, а сред гостите от чужбина са Антония Килиян , Дейвид Осит , Димитра Кузи, Таня Хорилчук и други, съобщават организаторите.

Тематично филмите са обединени в седем секции. “Конфликтна зона” показва местата по света, за които войната и раните от нея не са останали в миналото. В тази секция е включен филмът, с който се открива кинофорума „Земята е синя като портокал“ на Ирина Цилик , спечелил награда за най-добра режисура -"World Cinema Documentary”, 2020 Sundance, показан и на последното „Берлинале“. Филмът разказва историята на семейство, което се опитва да оцелее в конфликта в Източна Украйна, датиращ от 2014 г..

„Земята е синя като портокал“

Режисьорката ни потапя в абсурдна, сюрреалистична ситуация, в която майка на четири деца се опитва да овладее живота на семейството в извънредното положение. Те снимат филм и чрез интервюта, реконструирани сцени в мазето и разговори за изкуство се справят с ужасяващото военно присъствие и постоянните удари с граната в квартала.

„Сабая“ (2021, Швеция, Реж. Хогир Хирори) е невероятно свидетелство за човешкия стоицизъм и силата на духа, който показва усилията за спасяване на язидските жени и момичета, държани от Ислямска държава като „сабая“ (отвлечени и превърнати в сексуални робини). „Дъждът никога няма да спре“ (2020, Украйна, Латвия, Германия, Реж. Алина Горлова) е документален разказ за сирийско-украински служител на Червения кръст. А „Другата страна на реката“ (2021, Германия, Финландия, Реж. Антония Килиян ) представя историята на 19-годишната Хала , която за да избегне принудителен брак, намира подслон в кюрдската женска армия в Ефрат. Докато се учи как да се бие, тя се вдъхновява от мисълта да освободи още жени в нейното положение. Когато кюрдската армия освобождава родния ѝ град, Хала се връща там като полицайка, упълномощена да защитава уязвимите.

„Сабая“

Войната в Сирия е тема на „Пещерата“ (2019, Дания, Сирия ) . Новият филм на номинирания за „Оскар” Ферас Фаяд(„Последните хора в Алепо”) ни среща с обсадени цивилни, чиято надежда за безопасност е под земята. Там, в подземната болница, известна като „Пещерата“, педиатърът и управител на болницата, д-р Амани Баллур и нейните колеги Самахер и д-р Алаа са отстоявали правото си да работят като равни заедно с колегите си мъже.

„Да се изправиш срещу статуквото“ е името на програмата с герои, които имат смелостта да се противопоставят на политически режими и обществена несправедливост, като платят с цената на репресии и преследване. Едно от топ заглавията в тази тематична секция е „Дисидентът“ (2020, САЩ) – номинация за Оскар 2021 ). В центъра на филма е убийството на писателя от Саудитска Арабия и колумнист на „Вашингтон поуст“ Джамал Хашоги. Режисьорът Вогъл смесва политическо кино, шпионски трилър, криминално-процесуална драма, любовна история и хорър. Умело преплитайки различните жанрове, той изследва представите за власт, технология, държавно спонсорирано насилие и държавна тирания в една своеобразна ода за свободата на словото.

Друго много силно заглавие е „Машината на порока“ (2018, Канада , Реж. Сара Фоуди). Филмът е забележително свидетелство за един срамен период от историята на Канада след Втората световна война. На фона на параноята от Студената война, Канада започва разследване на федерални служители, които може да са податливи на изнудване от съветски шпиони. Хомосексуалността, тогава считана за „слабост на характера“, става основание за наблюдение и разпит от страна на кралската канадска конна полиция. Чрез т.н. „Плодова машина (Fruit machine ) - устройство, подобно на полиграф, канадското правителство се опитва да идентифицира ЛГБТ служители и да ги отстрани от държавна служба. В продължение на четири десетилетия кариерата на хиляди мъже и жени е съсипана, а животът им е унищожен.

„Плодова машина"

Темата за половата идентичност и различната сексуална ориентация е застъпена и във филма „Цветовете на Тоби“ (2021, Унгария) – част от програмата „Свободата няма възраст”. Филмът представя портрет на едно семейство, борещо се с тийнейджърска полова дисфория на 16-годишният тийнейджър Тоби, като отправя за пореден път посланието, че любовта е всичко, от което се нуждаем. Всички творби в тази секция ни срещат с млади хора, които имат смелостта да бъдат свободни, каквото и да им струва това.

Пет филма са подбрани в програмата „Природа: SOS” или „С(рещу) природата”.Грета Тунберг е една от главните героини в тази поредица.

„Аз съм Грета"

Историята на тийнейджърката климатична активистка е разказана в лентата „Аз съм Грета" (2020, САЩ Реж. Нейтън Гросман ) чрез завладяващи, невиждани досега кадри. Документалният филм следва нейното глобално въздействие, което започва от стачки в училище и стига до организиране на протести по целия свят.

Рон Хауърд заснема историята на един от най-смъртоносните пожари в САЩ във филма „Възстановяването на Парадайс“ (2020, САЩ). Той разказва за опустошителната огнена буря на 8 ноември 2018, обхванала живописния град Парадайс, Калифорния, при която пожарът убива 85 души, изселва 50 000 жители и унищожава 95% от местните сгради.

Другите филми, които изследват сложните взаимоотношения между човека и природата са: „Опитомената градина (2021, Швейцария, Грузия, Германия, реж. Саломе Яши) и „Тигровата мафия“ (2016, Швейцария, Кения). Организатори на фестивала ще направят подарък на публиката с безплатната прожекция на “Моят учител октоподът“ (2020, Южна Африка) – носител на тазгодишния Оскар за най-добър документален филм.

„Новото нормално“ е термин, който Ковид епидемията въведе във всекидневието ни в последната година и половина. Няма как това не се отрази и на киното. На фона на разпадащия се сектор на здравеопазване в Гърция, филмът „В настоящето“ на Йоргос Аверопулос следи главните действащи лица, които се опитват да овладеят новата криза, сполетяла човечеството. Наблюдавайки в продължение на една година опита на родината си да се справи с този гигантски проблем, режисьорът успява да улови една универсална реалност и поставя критични въпроси за ерата след Ковид, в която светът тепърва ще навлиза. Още в предишния си филм „В АGORA II – Chained (2020, Гърция)“ той разглежда избухването на пандемията от Covid-19 като третата поредна криза за европейския континент след въвеждането на еврото и бежанската вълна и, която за пореден път поставя под въпрос европейските ценности.

България се представя на фестивала с 3 филма. Два от тях са част от секцията „Тихи герои“, посветена на обикновени хора с необикновени съдби. Сред тях е новият филм на Стефан Командарев „Живот от живота“. И тук режисьорът използва познатия ни от последните му 3 игрални филма похват да пресече пътищата на няколко напълно непознати и несвързани помежду си герои - 39-годишен журналист, 37-годишен рекламен агент, 23-годишен студент, 51-годишен фитнес инструктор и 35-годишен фермер. Общото между тях е нуждата от животоспасяваща трансплантация на органи.

Стефан Командарев, снимка: Стефан Джамбазов

„Генералната цел на този документален филм е донорството на органи и насърчаването на трансплантациите да станат нормална част от културата и ценностите на обществото в България. България заема последно място сред страните от Европейския съюз по брой пациенти, на които е направена трансплантация на органи и по брой донори на милион население. – казва режисьорът - Листата за чакащи е почти смъртна присъда в България – очакването е години, накрая повечето си умират недочакали. Някои имат късмет, други търсят законни или не начини за спасение в чужбина. Борбата е за всеки ден надежда, в очакване на живота“. Филмът е включен и в програмата на 37-то издание на „Празниците на изсуствата Аполония“ в Созопол тази година.

Другото българско участие в тази секция е "Тихо наследство" на режисьорката Петя Накова. Филмът разказва за семейството на слухово-речевия рехабилитатор и жестов преводач Таня Димитрова, основател на рехабилитационния център за глухи деца "Яника“. През 2015 г. Петя Накова решава да заснеме именно напредъка на няколко такива деца, които пристигат в центъра и с течение на времето се научават да общуват с чуващите им връстници. Тогава обаче никой не предполага, че съдбата ще нанесе тежък удар на Таня Димитрова. След ядрено-магнитен резонанс тя чува диагнозата рак на белите дробове в напреднал стадий и отделно - рак на гърдата. Налага се Таня и съпругът и Димитър да заминат за лечение в чужбина, а по време на операциите и възстановяването ѝ, отговорностите около образователния център падат върху по-голямата им дъщеря. Момичето поема това своеобразно тихо наследство, което майка ѝ оставя и този процес по съзряване и справяне се превръща в акцент и в заглавие на творбата. За първи път от 10 години български документален филм е копродуциран от HBO Европа и през стрийминг платформата HBO GO влезе в домовете на зрителите от 23 европейски държави.

Третото българско заглавие е „Музика за филм“ , включено в секцията „Малки градчета, големи истории“. Току-що заснетият филм ни пренася в малък крайбрежен квартал. Мимо Морски, музикант номад, кани своя добър приятел Фред Щиц от Германия в родния си град Варна, за да напишат заедно музика за филм. Докато създават партитурата, двамата стигат до важни прозрения за имиграцията, семейните травми, както и за собствената си идентичност и място в света.

Един от най-интересните филми на фестивала е включен именно в този тематичен раздел. „Кмет“ на Дейвид Осит е политическа сага за реалния живот на Муса Хадид - християнския кмет на Рамала, харизматична и изпълнена с оптимизъм личност. Неговите простички цели са да ремонтира тротоарите, да привлече повече туристи и да организира коледни тържества в града. А голямата му мисия - да прекрати окупацията на Палестина. Рамала е само на 10 мили северно от Йерусалим, но палестинците, живеещи под постоянно напрежение, усещат това разстоянието като много по-дълго. „Кмет“ е свеж, на моменти разгърнат до черна комедия филм - портрет на нормалността и достойнството Той се опитва по нестандартен начин да отговори на въпроса - как се управлява град, когато няма държава и го прави толкова елегантно, че много коментатори го наричат най-добрия съвременен филм за израело-палестинските отношения. / С голям интерес ще гледам този филм. била съм Рамала в Израел и в автономните палестински територии и ги познавам много добре в исторически, политически, социален контекст и т.н./. Поне в анотацията нещата са представени доста еднозначно. Но и в това е и ценността на фестивала в дискусии, ако не в конкретен филм да се коментират различни гледни точки – б.ред. /

В последната вечер на фестивала ще звучи музика. За финал в програмата е включен „Сестри на радиочестоти“ (2020, Великобритания на реж. Лиза Ровнер). Трейлър -Филмът разказва забележителната история на пионерките на електронната музика, прегърнали машините и технологиите, за да трансформират напълно начина, по който произвеждаме и слушаме музика днес. И както подобава за закриването на подобно събитие, след прожекцията, Ларгото ще бъде огласено от афтър парти с жива музика.

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Архив на фестивала

P.S.на „въпреки.com”: „София докуМентал“ е изключително важен фестивал за България. Той не е за удоволствие, а за смисъла в живота ни. Какъв невероятен консенсус с малки изключения българските партии и т.нар. патриотично гражданство се обединиха против приемането на Истанбулската конвенция! Какво е отношението към различните, как мнозинството се отнася към екологичните проблеми, към мигрантите! Светът е много по-широк и сложен от самозатворилото се пространство между Калотино и Капитан Андреево като мислене и манталитет за много наши сънародници.

[stoyanpetrov]

24 февруари - Световен ден за борба с тормоза в училище „Ден на розовата фланелка“

Инициативата „Ден на розовата фланелка“ стартира в Канада през 2007 година като форма на протест, организиран от учениците: Дейвид Шепърт и Травис Прайс. Изразяват своята позиция против насилието в училище, обличайки се в розово в подкрепа на тормозено дете, което е било подигравано от по-големи ученици затова, че е носило розово поло. Ставайки свидетели на този акт Дейвид и Травис, закупуват петдесет розови фланелки, които раздали на съучениците си в знак на подкрепа на тормозения ученик.

Всяка година в последната сряда на февруари се отбелязва Световният ден срещу тормоза в училище, известен като: „Денят на розовата фланелка“. Популярен е сред учениците от много държави, а в България се отбелязва за първи път през 2012 година.

В днешните динамични времена агресията в училище е все по-срещано явление сред подрастващите.  Тя може да е породена от гняв, безсилие, страх, безпокойство, тревога, липса на усещане за сигурност, знания и умения как да се реагира в дадена ситуацията.

Агресията може да приеме различни форми:

Физическа;

Словесна;

Психическа;

Емоционална.

Целите на агресията са:

Да се изрази гняв или враждебност;

Да се утвърди господство;

За смущаване или заплашване;

За постигане на някаква цел;

За израз на притежание;

Отговор на страх;

Реакция на болка;

За конкуренция с другите.

Обикновено, хората асоциират агресията с чисто физически й форми, като например удари и бутане, но следва да се отбележи, че не по-малко вредна за психиката е психологическата агресия, изразена чрез нанасяне на обиди, подигравки, присмиване, заплашване и т.н.

Според Министерството на образованието и науката (МОН), тормозът в училище обхваща широк спектър от прояви – това е явление със сериозни размери, което оставя дълготрайни последици върху психичното здраве и поведението както на децата, които търпят насилие, така и на онези, които го извършват или наблюдават. От министерството дори са изготвили МЕХАНИЗЪМ ЗА  ПРОТИВОДЕЙСТВИЕ НА УЧИЛИЩНИЯ ТОРМОЗ МЕЖДУ ДЕЦАТА И УЧЕНИЦИТЕ В УЧИЛИЩЕ, с който всеки може свободно да се запознае.

Последиците от насилието в училище са тежки и продължителни и силно привличат общественото внимание. Тормозът е последователно, целенасочено, умишлено, враждебно, повтарящо се поведение на едно или повече лица, които желаят да причинят вреда на други. То има няколко измерения – вербален, физически, изключване или изолиране и кибернасилие.

Световният лидер в популяризирането и отстояването на правата на децата - УНИЦЕФ, представя в помощ на родители и широката общественост инструкция: Как да разговаряте с децата си за тормоза в училище.

Тя гласи следното:

Какво е тормоз?

Може да използвате следните три характеристики, за да опишете какво е тормоз: намерение, повторни прояви и сила. Тормозещият възнамерява да причини болка или чрез физическо насилие, или чрез обидни думи или поведение и прави това многократно. Момчетата по-често търпят физически тормоз, докато момичетата психически.

Тормозът е по-скоро начин на поведение, отколкото изолирана проява. Децата, които проявяват тормоз, обикновено имат по-висок социален статус или имат позиция на надмощие, например защото са по-едри, по-силни или се смятат за по-популярни.

Най-уязвимите деца са изложени на по-голям риск от тормоз. Това често са деца от маргинализирани общности, деца от бедни семейства, деца с различна полова идентичност, деца с увреждания или мигранти и бежанци.

Тормозът се проявява лице в лице/на живо или онлайн. Кибертормозът често се проявява през социалните медии, чрез SMS, текстови или незабавни съобщения, имейл или онлайн платформа, в която децата общуват. Тъй като родителите невинаги могат да следят какво правят децата им в тези платформи, е трудно да се разбере кога детето е пострадало.

Защо трябва да се намеся, ако детето ми е жертва на тормоз?

Тормозът нанася поражения и има дългосрочни последици за децата. Освен физическите последствия от тормоза, децата страдат от емоционални и психично-здравни проблеми, включително депресия и тревожност, които могат да доведат до злоупотреба с вещества или слабо представяне в училище. За разлика от тормоза лице в лице/на живо кибертормозът може да достигне жертвата навсякъде, по всяко време. Той може да доведе до сериозни последици, тъй като бързо обхваща широка аудитория и остава постоянен онлайн отпечатък върху всички засегнати.

Децата ви имат право на безопасна, грижовна училищна среда, в която се зачита тяхното достойнство. В Конвенцията за правата на детето се посочва, че всички деца имат право на образование и закрила от всякакви форми на физическо или психическо насилие, посегателство или злоупотреба. Тормозът не е изключение.

Започнете с превенция

Как мога да подпомогна превенцията на тормоза в училището на моето дете?

Първата стъпка в предпазване на детето ви, независимо дали на живо, или онлайн, е да го запознаете с опасностите.

Обяснете на децата си какво е тормоз. Когато те знаят какво е тормоз, децата ви ще могат да го разпознават по-лесно, независимо дали се упражнява върху тях, или върху някой друг.

Говорете открито и редовно с децата си. Колкото повече разговаряте с децата си за тормоза, толкова по-сигурни ще се чувстват да споделят с вас, когато станат свидетели или жертви на подобни прояви. Разговаряйте с децата си ежедневно и се информирайте как прекарват времето си в училище, какво правят онлайн. Проявявайте интерес не само към часовете и заниманията им, но и към чувствата им.

Помогнете на децата си да дават положителен пример с поведението си. В проявите на тормоз има три страни: жертва, извършител и страничен наблюдател. Дори и децата ви да не са жертва на тормоз, те могат да го предотвратят, като проявяват разби��ане, уважение и дружелюбност към връстниците си. Ако станат свидетели на тормоз, те могат да се застъпят за жертвата, да предложат подкрепа и/или да поставят под въпрос проявата на подобно поведение.

Помогнете на детето си да изгради самоувереност. Насърчете детето си да се записва в курсове или да участва в любими занимания във вашата общност. Това ще му помогне да придобие увереност и да си създаде приятели, с които да споделя интересите си.

Бъдете пример за подражание. Покажете на детето си как да се отнася към другите деца и възрастни любезно и с уважение, като постъпвате по същия начин към хората около себе си и говорите открито, когато станете свидетели на лошо отношение. Децата се учат от родителите си на поведение, включително и в онлайн пространството.

Бъдете част от техните онлайн преживявания. Запознайте се с платформите, които използва детето ви, обяснете на детето си каква е връзката между онлайн и офлайн света и го предупредете за различните опасности, с които може да се сблъска в интернет.

Не съм сигурен/на дали детето ми е жертва на тормоз? За какви признаци трябва да следя?

Бъдете нащрек. Наблюдавайте емоционалното състояние на детето си, защото някои деца може да не изразяват притесненията си с думи. Признаци, за които да внимавате:

физически белези, например необясними синини, счупвания и заздравяващи рани;

страх да ходят на училище или да участват в училищни мероприятия;

прояви на тревожност, нервност или засилена бдителност;

търсене на нови приятелства в училище или извън училище;

внезапно прекъсване на приятелства или избягване на социални ситуации;

загубени или повредени дрехи, електронни устройства или други лични вещи;

често искане на пари;

слабо представяне в училище;

отсъствия или обаждане от училище с молба да ги приберете вкъщи;

стремеж да са близо до възрастни;

нарушен сън и кошмари;

оплаквания от главоболие, болки в стомаха или друго физическо неразположение;

редовна проява на тъга след прекарване на време онлайн или на телефона (без разумно обяснение);

проява на необичайна потайност, особено по отношение на онлайн заниманията;

проява на агресия или гневни изблици.

Говорете открито. Разговаряйте с децата си за това какво за тях е лошо и добро поведение в училище, в обществото и онлайн. Важно е да имате открито общуване, така че децата ви да се чувстват спокойни да споделят с вас, ако нещо се случи в живота им.

Реакция при тормоз

Какво трябва да направя, ако детето ми е жертва на тормоз?

Ако разберете, че върху детето ви се упражнява тормоз, има няколко стъпки, които трябва да предприемете, за да му помогнете:

Изслушайте детето си спокойно и открито. Постарайте се да го накарате да се почувства подкрепено и изслушано, вместо да се опитвате да търсите причината за тормоза или да се опитвате да разрешавате проблема. Трябва да го уверите, че то няма вина.

Кажете на детето си, че му вярвате; че се радвате, че е споделило с вас, че то няма вина; че ще направите всичко по силите си, за да му помогнете.

Разговаряйте с учителя или с представители на училището. Не е нужно вие и детето ви да се справяте сами с проявите на тормоз. Попитайте дали училището има политика срещу тормоза или етичен кодекс. Те могат да важат както за тормоза лице в лице/на живо, така и за онлайн тормоза.

Бъдете опора. За детето ви е важно да има подкрепящ родител, за да се справи по-лесно с последиците от тормоза. Покажете му, че винаги може да разговаря с вас и го уверете, че нещата ще се подобрят.

Какво мога да направя, ако детето ми тормози другите?

Ако смятате или знаете, че детето ви тормози останалите деца, е важно да имате предвид, че децата не са лоши по природа и че поведението им може да е продиктувано от редица причини. Децата, които упражняват тормоз, често искат да се впишат, търсят внимание или просто се опитват да се справят с обърканите си емоции. В някои случаи самите тормозещи са жертви или свидетели на насилие у дома или в своята общност. Има няколко стъпки, които трябва да предприемете, за да помогнете на детето си да спре да упражнява тормоз:

Общувайте. Ако разберете защо детето ви се държи така, ще можете по-добре да му помогнете. Чувства ли се несигурно в училище? Кара ли се с приятелите или братята/сестрите си? Ако не може да обясни поведението си, може да се обърнете към психолог, социален работник или специалист по психично-здравни грижи, който е обучен да работи с деца.

Търсете здравословни начини за справяне. Помолете детето си да ви разкаже случка, която го е разочаровала, и му предложете конструктивни начини за реагиране. Използвайте това упражнение, за да измислите евентуални бъдещи сценарии и безопасни реакции. Насърчете детето си да „се постави на мястото на другия“, за да си представи какво изпитва един човек, когато го тормозят. Обърнете внимание на детето си, че коментарите, които прави онлайн, нараняват околните в реалния свят.

Анализирайте себе си. Децата, които упражняват тормоз, често копират поведение, което виждат у дома. Изложени ли са на физически или емоционален тормоз от вас или друг човек, полагащ грижи за тях? Вгледайте се в себе си и си дайте реална сметка как се държите пред детето си.

Наложете последици и възможности за коригиране. Ако установите, че детето ви упражнява тормоз, е важно да наложите подходящи, ненасилствени последици. Това може да е ограничаване на заниманията му, особено такива, които насърчават тормоза (социални събирания, време за телевизия/социални медии). Насърчете детето си да се извини на връстниците си и намерете начин за по-доброто му приобщаване в бъдеще.

Предприемане на действия

Освен като опора на детето си може да предприемете действия и за взаимодействие с училището и дори с местните или националните отговорни органи и лидери за промяна на политиките за превенция и справяне с тормоза.

Автор: Стоян Петров, психолог

Източници: Уницеф България, Министерство на образованието и науката

[timeheroeslove]

За смелостта да направиш първата крачка към себе си

„Може, само да не ми е в къщата!“

Познай какъв е въпросът на този отговор.

„Мамо, тате, аз съм гей...“

Да, не е въпрос. Адски трудно и смело признание е. „Може, само да не ми е в къщата!“ е родителската реакция в по-добрия случай. В тази наша реалност, в която всяка буква от ЛГБТИ все още е печат на срама, отхвърлянето и отнемането на най-простичкото човешко право. Правото да бъдеш ти. И да обичаш свободно.

Преди малко повече от година, в същата тази реалност се появи Single Step – организация, събрала екип несломими герои с мисия да подкрепят всеки ден, без почивка, ЛГБТИ (лесбийки, гей, бисексуални, транс и интерсекс) младежи и техните семейства в дългия път на самоосъзнаване, разкриване и приемане на сексуалната им ориентация и полова идентичност.

Защото и най-дългото пътуване започва с първата крачка.

През октомври 2017 г. Single Step отваря първия в България анонимен чат, в който ЛГБТИ младежи и техните родители могат да влязат и да попитат всичко, което тежи в душите им, да споделят тайните, които се страхуват да кажат на глас, да поговорят с някого, който разбира всички кръгове на ада, през който минават. И да получат конкретна, адекватна и безусловна подкрепа.

Главните герои, които правят възможно съществуването на чата и са на линия всяка вечер без изключение от 20:00 до 23:00, са доброволци. Железен екип от 12 през първата година на чата. Зад гърба им са над 600 онлайн разговора с хора от над 65 градове и села в цялата страна.

Ключова цел е именно достигането до ЛГБТИ младежи извън София, защото в малките населени места „да бъдеш гей“ е много, много по-страшно, отколкото в светлините и сенките на големия град.

А сега влизаме в чата, за да се срещнем с трима от героите на Single Step, да научим кои са най-често задаваните въпроси и защо семейството, а не средата, е критично важният фактор в живота на ЛГБТИ младежите.

Запознай се с психолога Анна Жукивская и доброволците Десислава Пенкова и Константин Кунев.

Анна Жукивская

Ани е завършила психология в университета „Ричмънд“ в Лондон и има бърз и категоричен отговор на въпроса защо се е върнала в България: заради любовта (към човек, с когото днес имат две деца – на 10 и 6 г.). Започва работа в неправителствена организация, която работи с жени и деца, жертви на насилие. След първото си майчинство, 7 години е психолог и учител по предмета в частна столична гимназия, където е въвлечена във всички лични тревоги на учениците, сред които и ЛГБТИ темите. Така съвсем естествено, още от пръв разговор със Single Step, Ани добавя и ЛГБТИ каузата към професионалния си път.

Какво чувстваше при старта на проекта? Доверие, вдъхновение. Всичко стъпваше на успешния модел на няколко международни организации и освен това изненадващо бързо получихме лиценз от Държавна агенция за закрила на детето – сигнал, че от такъв проект има нужда. И все пак се притеснявах – ще стигнем ли до целевата група, или ще водим битки с хейтъри и тролове. Първите „инфарктни“ вечери обаче бяха с позитивен знак – по няколко чата едновременно с хора с истински ЛГБТИ питания.

Кои са най-често задаваните въпроси? По-голяма част са свързани с разкриването, с дилемата на кого да кажа, как да го кажа. Никога не форсираме някого да се разкрие просто ей така. Насърчаваме го да изследва какви биха могли да са рисковете, каква реално е средата му и нагласите в нея, какви са реакциите на родителите му при хипотетични разговори, че и той би могъл да е представител на най-големия им страх – ЛГБТИ.

Защо семейството е по-страшният съдник? Мисля, че основният страх е „те ще спрат да ме обичат“. Те няма да го направят, но в незнанието си взимат решения, за които после съжаляват. Дори когато приемат новината, може да е в твърде жестоки форми: „Добре, но всичко остава тайна, да не си казал на никого“. По-страшното – търсят психолог, който да „излекува“ детето. И го намират…

В какви други посоки работите? Голямата ни гордост е развитието на мрежа от психолози в страната. Проведох обучения с колеги от 8 града, чиито контакти са на картата в сайта и всеки може да ги потърси за индивидуална консултация. Чатът е входна врата, той осигурява емоционална подкрепа, но не е терапия в случите, в които ЛГБТИ хората имат сериозни депресивни или дори суицидни състояния, които изискват професионален фокус. Друго сигурно офлайн място са групите по взаимопомощ, които се провеждат в офиса ни. Ще засилим и анонимната безплатна телефонна линия 0800 900 18 като още по-ефективен канал за комуникация с родителите.

Основното ви послание към родителите на ЛГБТИ младежи? Сексуалната ориентация или половата идентичност е само един аспект от личността на вашето дете. То все така има своите таланти и силни страни, а вие все така имате спомена как падна и се удари в трети клас и потърси помощта ви… Разбира се, позитивни примери идват и от родителите. Говорих с една майка, чиято дъщеря дошла при нея разстроена, за да ѝ каже нещо сериозно. Майката толкова се стреснала, че когато детето признало, че харесва момичета, казала: „Ох, боже, това ли е, помислих си, че имаш въшки…“

Десислава Пенкова

24-годишната Деси следва тийнейджърската си мечта когато порасне, да стане семеен терапевт, и вече е на ниво магистратура по психология. От две години е доброволка на Националната гореща телефонна линия за пострадали от насилие, а когато научава за Single Step, без колебание скача и в ЛГБТИ темата. Във вечерите когато не е на горещата линия или в чата, обича уюта на „обикновените неща“ – домашно сготвена храна, филм с одеяло и чаша вино.

Какво те привлече най-много в каузата на Single Step? Свързаността ми с темата датира „откакто се помня“. Никога не бях имала приятели или близки от ЛГБТИ общността, но темата винаги е била една от каузите, за които чувствам вътрешно силно желание да се боря. Жегва ме. Мисля, че съм много роматична натура и това ме е водило в някои от изборите в живота ми. Може би пак заради тази романтичност мисля, че това кого обичаш е най-глупавата причина за омраза и дискриминация.

Какво очакваше и какво те изненада в разговорите в чата? Очаквах разкриването да е водеща тема, неудовлетвореността от дискриминацията в съдебната система и сред обществото, нуждата от разбиране и подкрепа. До голяма степен тези очаквания се оправдаха. Но всъщност никога не знаеш какво да очакваш. Във всеки един момент могат да те изненадат с това, което е най-трудно и страшно за теб. Може би не очаквах до такава степен изолацията, която изпитват хората от общността. Най-награждаващото за мен преживяване е човекът да се чувства по-малко сам. Понякога това е за пръв път в техния опит…

От професионална гледна точка какво е най-ценно за теб? Ценна е всяка работа с истински човешки истории. Ние не даваме оценки или точни напътствия, а се опитваме да подкрепим всеки човек да ги потърси и открие сам за себе си. Иска ми се да работим и с все повече родители, за да ги убедим, че ако успеят да стъпят на обичта към детето си като мост към приемането, много по-лесно ще минат през всичките си притеснения.

Константин Кунев

От 17-годишен Косьо използва страстта си към компютърните игри по-практично, работейки в IT сектора. После учи хидростроителство, вдъхновен от другото си хоби – лего, но кризата попарва ентусиазма му към специалността. Когато продължава IT кариерата си, разбира, че повече от софтуера го влече управлението на хора. Едва на 28 г. вече ръководи програмите за обучение и развитие в българската компания Software Group и следва магистратура по управление на човешки ресурси. Когато има време само за себе си, най-често ходи на йога, учи, чете или е в центъра на някоя приятелска компания.

Имаш ли личен мотив да избереш Single Step за своя кауза? За разлика от реалността на много други младежи, аз имах огромния късмет семейството ми да приеме, че съм гей. Освен това никога не съм срещал дискриминация, включително на работното си място, и се надявах да предам моя позитивен опит в чатовете. Преди това имах доброволчески опит само в кръводаряването и не се бях замислял за нещо повече. Single Step ме грабна със стройния си план с ясни цели и мисия. Много организации се занимават с ЛГБТИ активизъм, но може би не много правят нещо практично. Посоката, в която работи Single Step, ми се стори правилният отговор на тази липса.

Помниш ли първия си чат? Ако не се лъжа, беше с потребител, който имаше нужда от приятелство с други гей хора в града, в който живее, но нямаше представа как да подходи.

Беше ли притеснен дали ще се справиш? Тъй като всеки ден работя с трудни човешки и бизнес казуси, в началото бях доста уверен. С времето обаче разбрах, че има супер предизвикателни ситуации, най-тежки от които са разговорите с хора с мисли за самоубийство. Изключително важна тук е подкрепата на Ани, за да се справяме с тях.

Кога се чувстваш най-убеден в смисъла на доброволчеството си? Работим с млади хора, често от малки населени места, които за съжаление вярват, че половата им ориентация ги ограничава да реализират професионалните и личните си мечти. Мисля си, че като говорим с тях през някакъв хипотетичен план какви стъпки могат да предприемат, им помагаме да си представят много по-светло бъдеще и да повярват, че колкото и да е трудно, всичко е възможно.

________________________

През септември 2018 г. доброволците на онлайн чата и горещата линия на Single Step бяха отличени с Приз за сила на духа във вторите Годишни награди за доброволчество ГЕРОИТЕ.

________________________

Текст: Елица Николова Фотография: Илиян Ружин

[obkov-obzavejdane-bani-blog]

Преподавател в Оксфорд по лицето действия по misgendering’ ученик Учител е изправен пред дисциплинарни действия в училище, след като той се отнася до трансгендерным ученик момиче, въпреки, че един студент се идентифицира като момче. Джошуа Сътклиф, християнски пастор от Оксфорд, каза, той каза “браво, момичета” се обърна към групата включително и студент. Той го описва като “оговорился”, но заяви, че биологичен пол се определя при раждането В училище казаха, че би било “неуместно”, за да коментират. Мистър Сътклиф, който учи децата на възраст между 11 и 18, заяви, че инцидентът е станал на 2 ноември. Той каза, че задачите на разследването установи, че той е “misgendered” ученик. Църквата на Англия: нека момичетата и момчетата носят диадеми ‘Момиче’ Препод по математика, който също е пастор в църквата на Христос в Откровение, в Оксфорд, каза, че той се опитва да балансира своите вярвания с необходимостта да се отнасяме към ученика чувствително. Той твърди, че той е направил това, като се избягва използването на равенството между местоимения и, обръщайки се към ученик на име. “Докато предположение, че пол е течност рязко противоречи с моите християнски убеждения… аз никога не гледам, за да налагат своите убеждения на другите”, – каза той. Той каза, че той се извини на студентите, но той каза, че не счита, че е “неразумно”, за да се обадя на някого момиче”, ако те са родени момиче”. Повече деца се обръщат за помощ с полова идентичност Над 2000 млади хора, на възраст от три до 18 години, се насочват към специализирана клиника nhs в 2016-17, търсещи помощ с тяхната полова идентичност. Броят им постоянно се увеличава с всяка изминала година от началото на десетилетието. От 2,016 младите хора се нарича полова идентичност на услугата за развитие (gids) през последната година 1400 са били възложени на жените при раждане. Поли Кармайкл, консултант, клиничен психолог и директор на това, че няма единно обяснение на увеличение, но заяви, че е “значителен напредък в каузата на вземане и признаване на трансджендър и трета пола на различни хора в нашето общество”. Д-р Кармайкл каза, че повечето потребители на услугата не заемат физически методи на лечение. Там са две деца на възраст три, посочени в 2016-17. Услугата е отхвърлила 30 реферали хора, които вече 18 години. Кристиан Law center, който осигурява подкрепа на г-н Сътклиф, – отбеляза той се сблъсква с вътрешната дисциплинарное изслушване в сряда. Държавно училище, където работи той казва, че този въпрос е от поверителен характер. Въпреки това, той заяви, че е взел на сериозно равенство и дискриминация и са имали редица губернатор на одобрена политика в място, за да се гарантира той е действал правилно. ЛГБТ благотворителност Стоунволл каза: “учениците трябва да бъдат защитени, дори и ако учителите могат да провеждат “различни мнения” за сексуалността и половата идентичност. Той не пожела да коментира нещо, мистър Сътклиф, но той каза: “децата винаги трябва да се чувстват включени и са приели такива, каквито са”. Нека да блокирате реклама! (Защо?)