#примадона | Explore Tumblr posts and blogs

vprki · 5 years ago

Text

Критичен поглед: Параскева Джукелова предпочита Пепеляшка пред Спящата красавица

„В ролите ми е интересно това, с което са различни от мен. Интересно ми е какво провокира персонажът да е такъв. И най - вече какво въздействие има той и цялата пиеса върху зрителите“. Това казва актрисата Параскева Джукелова пред Ориета Антова в разговор за „въпреки.com“.

И продължава: „Като дъщеря на учители аз май искам от сцената да преподам някакъв урок на хората в салона. „Вижте тази героиня, харесва ли ви това, което прави, искате ли да сте като нея, били ли сте в такава ситуация, вие как бихте постъпили, как бихте се чувствали” – все въпроси, които задавам с ролите си от сцената без да ги формулирам в прав текст. Като всеки един актьор“. Параскева Джукелова или както я наричат приятелите Паца, навършва на 14 ноември 50 години. Тези години, които тя не крие /не отклони и разговор във връзка с навършващата й се кръгла годишнина, за разлика от някои други нейни колежки при подобни случаи/, са повод ако не за равносметка, то за известно оглеждане на изминатия път.

Параскева Джукелова с Аня Пенчева, Катерина Евро и Биляна Петринска във “Време за жени” /сцен. и реж. Илия Костов/ - снимка архив на филма

При всички случаи Паца е далеч от представата за актриса – примадона и това личи и в нейните роли. Проследявайки диапазона на пресъздадените от Параскева Джукелова образи на големия екран и в театъра неминуемо човек остава приятно изненадан от способността ѝ да изиграе коренно противоположни персонажи – от страдащата, наранена жена („Емигранти“) до безскрупулната интригантка („Къде е Маги?”), от невинното момиче („Суламит“) до дръзката бунтарка („Време за жени“), от тъжната и самотна съседка ( „Съдилището“) до алкохоличката със златно сърце („Джулай“), от влюбената мародерка („Кожа и небе“) до една от любимите жени на Вазов („О, ти, която и да си...). „Рядко си позволявам да съм нежна. Ако се нося леко и ефирно, най-много да ме изблъскат встрани. Въпрос на възпитание и на характер, може би. Аз не мога да изиграя Принцесата, мога да играя Злата кралица. Спящата красавица ми е скучна, предпочитам Пепеляшка. Ха - ха, има материал за психологически анализ“, смее се актрисата.

Параскева Джукелова с незабравимия Чочо - Петър Попйорданов и актрисите София Бобчева, Симона Халачева, Ева Тепавичарова и Койна Русева в “Пет жени в еднакви рокли” от Алън Бол в Народния театър “Иван Вазов” /реж. Боил Банов/. Преводът на пиесата е на Параскева Джукелова - снимка Атанас Кънчев, архив на Народния театър

Разговорът с нея разкри част от „механизма“ на богатия й професионален и личностен свят. Разкри и една земна, пряма, естествена, сърдечна и чаровно женствена дама. Тя се вълнува не само от своите героини, пресъздавайки ги със завиден професионализъм, но и от ��роблемите на съвременността, в която живее. Въпреки, че сега пристрастията й са свързани с театъра, по-големите й успехи са все пак в киното – Голямата награда „Златна роза“ за женска роля на кинофестивала във Варна – за участието й във филма „Сезонът на канарчетата“ /реж. Евгений Михайлов/ през 1994 година и след десет години през 2004 година още една „Златна роза“ за женска роля - за филма „Изпепеляване“ /реж. Станимир Трифонов/ и още други филмови отличия.

Актрисата в “О, ти, която и да си...” - снимка Елена Спасова, архив на Народен театър “Иван Вазов”

За актьорската специфика и разликата в театъра и киното ще стане дума по-късно, а сега заговаряме за най-новия спектакъл с нейно участие и по нейна идея. Заглавието е „О, ти, която и да си…“, а поводът е отново рожден ден – на 9 юли се навършиха 170 години от рождението на Иван Вазов. За съжаление Народният театър, носещ неговото име, не можа да отбележи юбилея в пълния блясък на замисленото заради пандемията, но този спектакъл беше част от събитията по този повод като при това поглежда от неочакван ъгъл към народния поет. Параскева Джукелова споделя: „Това беше едно щастливо хрумване и щастливо стечение на обстоятелствата. Точно преди една година седнах да изчета цялата лирика на Вазов. Четейки поред всичките му стихотворения в един момент си дадох сметка, че се срещат много често различни женски имена, че има неподозирани за мене любовни стихове, които съдържат в себе си еротика, леко свенлива, но все пак някаква еротика. Това беше непознат за мен Иван Вазов и ми стана много любопитно кои са били тези жени, които са го провокирали да пише такава поезия. Помислих си, че ще е интересно да се направи спектакъл, свързан с интимната лирика на Вазов, в който да наблегнем на Мъжа, Човека, Влюбения Иван Вазов. Да го извадим от нафталина, така да се каже, и да видим негова друга страна.

Ненчо Костов, Радина Боршош, Биляна Петринска, Параскева Джукелова и Ева Тепавичарова в “О, ти, която и да си...” - снимка Елена Спасова, архив на Народен театър “Иван Вазов”

Споделих с Мирела Иванова, която е поетеса, драматург в театъра и 10 години е била директор на Къщата - музей на Иван Вазов. Тя е изключително пристрастна към Вазов, обича го и знае за него почти всичко, което е изписано. Мирела се запали по идеята. Предложихме я на Мариус Донкин и той ни даде зелена светлина, още повече, че тази година отбелязваме 170 години от рождението на патрона на театъра. Но човекът, който първи ми даде кураж беше Ева Тепавичарова. Споделих с нея хрумването си и тя възкликна „О, Паци, това е страхотна идея! Хайде да го направим!”. Включи се и Бойка Велкова, която пое тежестта да режисира един спектакъл, който още си нямаше текст, само идея. И се получи така, че се събра екип по желание, не по нареждане. Както казва нашият директор - тази идея дойде отдолу - от актьорския състав. Доста бързо се развиха нещата - от момента, в който споделих, до момента, в който Мирела написа драматургичната основа и започнахме репетициите още февруари месец. Заради пандемията малко преди премиерата всичко спря за два месеца и половина, но все пак в момента, в който отвориха театрите ние бяхме в Народния и репетирахме. Имахме някакъв късмет сред злощастието да имаме свободна сцена само на наше разположение и спокойно да си свършим работата.

Параскева Джукелова в “Спускане от връх Морган” от Артър Милър - снимка Росина Пенчева, архив на Народен театър “Иван Вазов”

Премиерата беше точно на юбилея на Вазов през юли и оттогава спектакълът има вече доста срещи с публиката. Хората в салона са с маски, рехаво разположени, трудно отгатваме какво си мислят по време на действието, в този смисъл партньорството ни със зрителите е доста нарушено заради извънредните мерки. Но след края техните аплаузи и отзиви говорят, че сме сполучили. А какво ли би било, ако залата можеше да е пълна докрай и да идваха повече ученици. Едната от идеите ми беше с това представление да „уцелим“ младите, за които Вазов е малко старомоден, вехт, да го видят като млад, като една чувствителна душа, на която нищо човешко не й е чуждо - и любовното разочарование, и страстта, и преклонението пред Жената. И изборът на Бойка да повери двойната роля в спектакъла – на съвременен разказвач, и на самия Вазов - на нашия прекрасен единствен мъж в отбора – младия талантлив Ненчо Костов, е удар в десятката“, споделя актрисата.

"Става дума за любов... или �� опит за убийство!" от Фиона Спрот, моноспектакъл на Параскева Джукелова в неин превод, реж. Стилиян Петров в Народния театър “Иван Вазов” - снимка архив на театъра

А тя намира начин да отстоява и своите роли: „По принцип ние актьорите сме от страната на булката. Така да се каже, трябва да ни поискат, да ни изберат режисьорите за своето бъдещо представление. В повечето случаи са ме канили да изиграя някоя роля, или са ме разпределяли в театъра, където съм на щат. Моят начин да изиграя роля, която харесвам, е да я открия в непоставяна до сега пиеса. Обикновено на английски. Да я преведа и да я предложа на режисьор с условието да участвам като актриса. Интересувам се какво се играе в англоезичния свят, в къщи имам сигурно повече от петдесет пиеси, издания на английски, които съм си купила и прочела с идеята да ги преведа, ако преценя, че ще са интересни за българската публика. В момента съм спряла да превеждам. Имам 5-6 пиеси, които харесвам, и които бих искала да видя поставени, но за сега постановките са само в главата ми, а преводите – в компютъра ми“, признава Параскева Джукелова.

Касиел Ноа Ашер, Параскева Джукелова и Яна Титова във филма “Джулай” - снимка архив

Връщаме се към разликата за актьора между театъра и киното. „За съжаление в киното персонажите минават бързо през мен, снимачният процес е един вихър, който отминава и остават само спомени, и образът от екрана. Живея с тях най-много месец-два. Любима ми е Джу от филма „Джулай” – точно защото е много различна от мен самата – цинична и безпардонна. Обичам си и ролята в сериала „Къде е Маги” – пак защото е много различна от мен – безскрупулна, напориста. В театъра има роли, които се градят с месеци и играят с години. Имала съм няколко късметлийски момента, които са ми се случвали изневиделица - хубави неща. Едно от тези неща беше ролята ми в „Сезонът на канарчетата”. Но както е казано шансът отива при подготвените. Тоест трябва да си готов за шанса, трябва да гледаш в посоката, в която ще се случат нещата, защото пак казвам, трябва да си много отдаден на това, което правиш и няма как да не ти се получи“, споделя актрисата.

“Сезонът на канарчетата” - Параскева Джукелова и Петър Попйорданов /сцен. Николай Вълчинов, реж. Евгений Михайлов/ - снимка архив

А къде се чувства по-скоро в свои води – в театъра или в киното?: „Ако ме бяхте попитали преди 20-30 години (изглежда като много време, а сякаш беше вчера), щях да кажа - в киното, на снимачен терен. Със сигурност киното. Казвали са ми – „Теб киното те обича!” Не, киното не ме обича, то не е субект, ��а да може да обича. А и ако го разглеждаме като одушевено лице, много непостоянно! Имам късмета да съм родена с нещо, което наричаме „фотогения” – лицето ми стои добре на екран. Не понасям преиграването. И тъй като актьорската игра в киното трябва да е абсолютно естествена – можем да кажем, че там ми се получаваха лесно нещата. Неслучайно в киното много често правят успешни роли хора хванати от улицата, без актьорско образование. Защото те просто реагират и говорят естествено в кадъра.

Касиел Ноа Ашер, Параскева Джукелова, Яна Титова, Филип Аврамов и Ованес Торосян в “Джулай” /сцен. и реж. Кирил Станков/ - снимка архив

В самото начало на моята кариера наистина се чувствах по-добре по време на снимки, имах шанса да снимам няколко главни роли в младите си години и те да бъдат оценени високо. Но с времето започнах да харесвам страшно много и работата в театъра. Мога да кажа, че днес с киното се гледаме отдалеч и моето по-щастливо изживяване е в театъра. По-трудно се получи тази любов с театъра точно поради склонността ми към естествена игра. Това обаче на сцената не работи. В театъра трябва да си ярък, от последния ред няма да видят как си мигнал органично с очи. Там се работи с по-едри щрихи. Особено на голямата сцена на Народния театър. Освен това в театъра възможността да експериментираш с различни образи е много по-голяма. В киното трудно можеш да избягаш от типажа си. Аз например в киното никога няма да получа роля на лекомислена кокетка, докато в театъра играя такава. В киното режисьор трудно би ме взел да играя селянка, докато в театъра няма проблем“, казва Параскева Джукелова. А за участието си в телевизионните сериали твърди, че е „актьорска работа, но свързана с много повече компромиси, най-вече защото ниските бюджети изискват бързото заснемане на повече материал и това най-често е за сметка на качеството. Но съм благодарна и на този си опит“.

Параскева Джукелова и Деян Донков във филма “Изпепеляване” /реж. Станимир Трифонов/ - снимка архив

Иначе за телевизията има хубав спомен от предаването по БНТ „Понеделник 8 и половина“, което много е спомогнало тя да стане публично разпознаваемо лице. „Излъчваше се по БНТ всеки понеделник в продължение на три години и половина. Всяка седмица представяхме по един български филм на зрителите. Евгений Михайлов, който тогава беше директор на киноцентъра, ме покани да стана водеща на предаването. Всеки епизод се снимаше и монтираше като филмче. Задачата ми в много голяма степен пак беше актьорска. Взимах интервюта, правех анонси. Но и разигравахме сцени от филми. И най-важното – не беше на живо. За първи път се сблъсках с живото излъчване, когато Камен Воденичаров ме покани да водим заедно едно неделно предаване – магазинно в БНТ. Не се чувствах съвсем в свои води. Иска се импровизаторско умение, иска се да си наясно с всеки един от гостите, да влезеш в темата му, в сюжета му, дейност по-скоро присъща на журналистите, отколкото на актьорите. Беше ми интересно, но нямах и много време да се понауча кой знае колко, защото след 2-3 месеца форматът на предаването се промени“, признава актрисата.

Тя споделя и за съмненията си днес: „В ситуацията на тази „ковидна” криза често си задавам въпроса - нужни ли сме ние - актьорите? Появи се един вирус, и всичко спря. Рязко се преобърнаха приоритетите. През двата месеца и половина принудително спиране от работа си дадох сметка, че може и без нас. Какво като сме учили за това, какво като сме пълнили зали. Освен страховете за здравето – личното и на близките си, хората имат проблем с това как ще си изкарват прехраната, как ще закърпят бюджета. Не им е до театър. Но пък може и да не съм права. Ходенето на театър е вид терапия – емоционална, интелектуална. Хората идват на театър, за да бъдат развълнувани. Ако ги оставим равнодушни, значи не сме си свършили работата“.

Параскева Джукелова и Асен Блатечки в “Кожа и небе” от Димитър Динев /реж. Бойко Илиев/ - снимка архив Нов театър НДК

Чувствителна е и към обществената атмосфера сега, която за съжаление доста се разминава с толерантността: „Равнодушието, цинизмът, омразата към другите, грубианщината като че ли превземат обществото ни. Разделение на лагери, липса на всякаква толерантност, самонадеяна простащина. Свободата е относително понятие. Човекът е обществено животно. И трябва да се съобразява с другите, ако иска да съжителства с тях. Въпрос на лична преценка е с какво точно да се съобразяваш, да го приемеш и да не се измъчваш от това. Аз се съобразявам с другите, понякога прекалено много. На попрището жизнено в средата не се чувствам особено свободна. Куп неща ме затискат - в битов план, социален, в момента имаме и забрани и ограничения, свързани с пандемията. Понякога се чувствам потисната, притисната. Намирам си начини за бягство – дали в работата, дали в книги, или филми. Намирам си нещо в което се фокусирам, за да не изпитвам неудовлетворение или болка“, добавя Параскева.

В “Да се влюбиш в пеперуда” от Ленард Герш - снимка архив на Драматичен театър Търговище

Според нея всичко опи��а до ранното възпитание. „Ако едно дете не започнеш от малко да го възпитаваш в някаква посока, после то много трудно ще навакса… Културата - мисля, че произходът на думата беше свързан с копаене, градинарство, отглеждане (думата е с латински произход - colo, colere, където има значението на възпитание, образование, развитие, римската цивилизация използва думата за описание на процеса на отглеждане на растенията и домашните животни, потребявани от човека за храна и други цели, метафоричната ѝ употреба сравнява усъвършенстването на индивида с дългия и грижовен процес на отглеждане на растението - б. ред.). Окултуряването изисква внимателно и постоянно прекопаване, садене, поливане на „градинката”. Популярните личности носят отговорност какъв пример дават, какво послание предават на хората. Общуването и получаването на информация все повече се случва във виртуалното пространство, в социалните мрежи. Влиянието на популярна личност в това пространство върху малките, върху младежите, може да бъде огромно.

Параскева Джукелова - снимка архив

Идва поколение, което не отлепя очи от смартфоните си. Социалните мрежи предлагат възможност да печелиш пари, да станеш популярен и богат като просто позираш на снимки, ръсиш чужди мъдрости или заснемаш живота си като риалити сериал. Момичетата например виждат как някоя мацка с екстеншъни, силикон и вид на порно кукла има хиляди последователи, хиляди харесвания на безбройните си селфита, поддържа висок лайфстайл. И какво ли си казват – искам и аз да съм популярна и да печеля много пари – и почват да позират и правят муцки на телефоните си. Накъде отиваме? Превр��щаме се в свят от позьори. Всеки си е собствена медия, раздава съвети и се изживява като капацитет. Залива ни визуална вакханалия, shiny happy people – лъскави щастливи хора, ухилени физиономии. Аз лично се потискам като виждам всеки ден стотици лица, демонстриращи щастие и благополучие, знам, че снимките не са цялата истина за живота на тези хора. По-скоро са фалш“, твърди Параскева Джукелова.

Ювал Ноа Харари - снимка архив

И продължава: „С напредването на дигитализацията светът, какъвто го познавахме преди десетина, двайсет години, се променя радикално. Онлайн образование, онлайн общуване, полека се превръщаме в придатъци на телефоните си. Променя се изцяло начинът ни на живот и общуване. Промените се случват толкова бързо, че не успяваме да ги проумеем и да се адаптираме. Наскоро прочетох няколко книги на един израелски философ - Ювал Ноа Харари, който разсъждава над бъдещето на Хомо сапиенс, и предлага няколко сценария за бъдещо развитие. Единият звучи доста плашещо - възможно е в скоро време изкуственият интелект да вземе властта над човеците и то те да му я предадат доброволно. Ако гледаме на човека като на сбор от алгоритми, то с колкото повече данни за мен например разполага дадена компютърна програма, толкова по-лесно може да предвиди моите желания и действия.

Изкуственият интелект ще ни познава по-добре, отколкото се познаваме самите ние. Програми ще взимат решения вместо нас и ние ще сме доволни, защото ще ни улесняват. Дори сега филмовата платформа в смарт телевизора ми предлага подходящи филми, които бих харесала, след като изкуственият интелект е обработил данните за филмите, които съм избрала да гледам преди това на същата тази платформа. Може да дойде момент, в който повечето човеци ще се окажат излишна работна ръка. Просто няма да имат квалификацията да извършват дейности, които компютрите, роботите ще извършват по-успешно и по-евтино. Ще изчезнат много професии. Ако следвам тези фантазии, бих могла да си представя и изчезването на живите актьори, ще ги заменят например холограми. Макар че се твърди, че професиите, свързани с правене на изкуство, най-трудно биха били заменени от изкуствен интелект. Но кой знае? Знам само, че трябва да сме готови за големи промени в човешкия начин на живот, да се научим да се адаптираме бързо и ако се налага да се преквалифицираме. Защото светът се променя все по-бързо“, завършва не толкова оптимистично Параскева Джукелова. ≈

Текст: Ориета Антова и Стефан Джамбазов

Снимки: архив

#Критичен поглед #Параскева Джукелова #Паца #театър #кино #Ориета Антова

0 notes

lora-bez-qvorov · 8 years ago

Note

Опитваш се да се правиш на примадона :Д но не ти се получава детенце

ДеТеНцЕ.

Добре, дядо.

4 notes · View notes

radilinatroeva · 8 years ago

Photo

“Примадона Жарптица” (c) Radilina Troeva

#“Примадона Жарптица” (c) Radilina Troeva

0 notes

prolazimulicomtvojom · 7 years ago

Text

Весна Парун

Весна Парун (Зларин, 10.04.1922. – Стубичке Топлице, 25.10.2010.) хрватски песник, драмски и дечији писац.

Биографија

Рођена је у Зларину на Јадранском острву Зларин близу Шибеника у породици са четворо деце. Отац Анте јој је био општински чиновник који је често мењао службу па је одрасла у Сплиту, Биограду на мору и Шибенику основну школу завршила на Вису, гимназију у Шибенику и Сплиту а Филозофски факултет у Загребу. Други светски рат, у коме јој је погинуо брат, прекинуо је студије. Са 25 година обољева од тифуса и због болести и несрећне љубави напушта студије. Од 1962. до 1967. живи у Бугарској где се удаје и разводи. Враћа се у Загреб где ради као слободни писац. У Стубичке Топлице сели се 2000. где живи до смрти. Прва је жена у Хрватској која је живела искључиво од књижевности. Неке од књига је сама штампала и продавала, па чак и илустровала. У својој 85-ој години почиње да се бави политиком и учланивши се у Демократску странку жена.

Библиографија

Написала је преко 70 књига поезије и прозе, 4 драме које су игране у позориштима, збирке епиграма, афоризама, сатира и велики број књига за децу. Дела су јој превођена на 14 језика. Од 1945. године објављује песме по часописима и листовима. Прву песму „Прамаљеће“ објавила је са 10 година у лису „Анђео чувар“. Прву књигу песама „Зоре и вихори“ објавила је 1947. године. Преводила је Хајнеа, Гетеа и Рилкеа. Преводила је с француског, немачког и бугарског.

Поезија

"Зоре и вихори", 1947.,

"Пјесме", 1948.,

"Црна маслина", 1955.,

"Видрама вјерна", 1957.,

"Ропство", 1957.,

"Пусти да отпочинем", 1958.,

"Ти и никад", 1959.,

"Кораљ враћен мору", 1959.,

"Коњаник", 1961.,

"Јао јутро", 1963.,

"Била сам дјечак", 1963.,

"Вјетар Тракије", 1964.,

"Пјесме", 1964.,

"Гонг", 1966.,

"Отворена врата", 1968.,

"Уклети дажд", 1969.,

"Трагом Магде Исанос", 1971.,

"Сто сонета", 1972.,

"И пролазим животом", 1972.,

"Стид ме је умријети", 1974.,

"Оловни голуб", 1975.,

"Апокалиптичке басне", 1976.,

"Љубав бијела кост", 1978.,

"Читач снова", 1978.,

"Изабране пјесме", 1979.,

"Мапа Магдица", 1979.,

"Шум крила, шум воде", 1981.,

"Салто мортале", 1981.,

"Изабрана дјела", 1982.,

"Град на Дурмитору", 1988.,

"Касфалпирова земља", 1989.,

"Индиго град", 1990.,

"Сонетни вијенци", 1991.,

"Троножац који хода", 1993.,

"Зачарана чаробница", 1993.,

"Избо�� из дјела", 1995.,

"Птица времена", 1996.,

"Смијех од смрти јачи", 1997.,

"Пелин басне", 1998.,

"Спужвица и спужва", 1999.,

"Политичко Валентиново", 2000.,

"Гријех смрти",2000..

Проза

"Под мушким кишобраном", 1987.,

"Крв свједока", 1988.,

"Хрватска краљица", 1999.,

"Ноћ за пакост - мој живот у 40 врећа", 2001.

Дјечја поезија

"Патка Златка", 1957.,

"Туга и радост шуме", 1958.,

"Зец мудријан", 1958.,

"Корњачин оклоп", 1958.,

"Мачак Џингискан и Мики Траси", 1968.,

"Мачак на мјесецу", 1969.,

"Мики Траси и бака Пим Бако", 1968.,

"Мики славни капетан", 1970.,

"Карневал у Кукљици", 1974.,

"Познанство с данима малог Максима", 1974.,

"Игре пред олују", 1979.,

"Дванаест сликовница о псима", 1983.,

"Хоћу љутић, нећу мак", 1983.,

"Рода у школи", 1988.,

"Покрај Купе кад се врапци скупе", 1989.,

"Мој пријатељ шишмиш", 1990.,

"Успаванка за пољубац", 1995.,

"Кроз прозорчић зиме", 1995.,

"Пчела, дуга и млин", 1997.,

"Три морске пустоловке", 2000.,

"Морска кочијица", 2001.

Драмска дјела (изведена)

"Марија и морнар",

"Апсирт",

"Магарећи оток, олити хомо хомини асинус",

"Школа за скитнице".

Ти која имаш руке невиније од мојих …

Ти која имаш руке невиније од мојих

и која си мудра као безбрижност.

Ти која умијеш с његова чела читати

боље од мене његову самоћу,

и која отклањаш споре сјенке

колебања с његова лица

као што прољетни вјетар отклања

сјене облака које плове над бријегом.

Ако твој загрљај храбри срце

и твоја бедра заустављају бол,

ако је твоје име починак

његовим мислима, и твоје грло

хладовина његову лежају,

и ноћ твојега гласа воћњак

још недодирнут олујама.

Онда остани покрај њега

и буди побожнија од свију

које су га љубиле прије тебе.

Бој се јека што се приближују

недужним постељама љубави.

И блага буди његову сну,

под невидљивом планином

на рубу мора које хучи..

Награде

Од награда добила је:

Награду Матице хрватске

Годишњу награду

Награду града Загреба

Награду „Григор Витез“

„Змајеву награду“ Матице српске у Новом Саду

Диплому за поезију у Паризу

Награду за животно дело

Европску награду за поезију коју додељује Књижевна општина Вршац

Награду „Тин Ујевић“

Награду „Владимир Назор“

Улица

Решењем о одређивању назива и промени назива улица на територији градске општине Сурчин објављеном у Службеном листу Града Београда бр.40 од 23. септембра 2011. године улици која полази од Улице Нова 5, 2. прилаз десно, почев од катастарске парцеле бр. 4953, одређује се назив Весне Парун. Улица још није формирана а катастарска парцела бр. 4954/1 катастарске општине Сурчин води се као њива 4 класе земљиште у грађевинском подручју без података о зградама и другим грађевинским објектима на овом делу парцеле. (податак http://katastar.rgz.gov.rs/KnWebPublic/FindParcelaResult.aspx посета 4.03.2017.)

Композиције на стихове Весне Парун

За њену можда најпознатију песму „Ти која имаш руке невиније од мојих“ Звонко Шпишић је написао музику за Загреб фест 1964. а отпевала је Ана Штефок. Ликови њених дечијих књига нашли су се у мјузиклу „Мачак Џингискан и Мики Траси“ за који је музику написао Ладислав Тулач а режирала Звједана Ладика 1979. На стихове Весне Парун Станко Хорват написао је „Шум крила, шум воде, кантата за сопран и оркестар где је сопран певала примадона Дунја Вејзовић. Кемал Монтено и Дин певали су песму „Залеђена чесма“ за коју је, на стихове Весне Парун, музику и аранжман написао Стипица Калођера.

youtube

#хрватска песникиња #драмски писац #дечији писац #весна парун #vesna parun #umetnica #knjizevnaumetnica

0 notes

palankaonline · 8 years ago

Link

Да ли се Херта Милер могла догодити негде осим овде?! Да се не лажемо- Херта Милер се могла догодити само нама, баш као и својевремено она гадост од ��изложбе“ у сред Београда, чија је окосница био предимензионирани пано с ликом монструма Адема Јашарија! У држави која иоле поштује себе, своје жртве и своје живе, Херта Милер и њој налик не би стигли даље од границе, јер кћи СС зликовца није у Србији изјавила ништа што толико пута до сада није рекла, и остала је доследна себи! Пише: Михајло Меденица - Два у један Она мржњи, патолошкој, а ми истини да ћемо довека бити жртве себе, због чега нас под земљом и има више неголи на њој, док по тој земљи газимо као по комини а не светињи! Међутим, оно што мене далеко више боли јесте оно с почетка текста- Херта Милер се могла догодити само нама, јер шта је та примадона апокалипсе учинила а да ми нисмо много пре ње?! Оправдала је 78 дана пакла 1999. године?! А, ми нисмо бесрамном коалицијом с оном звери од Рамуша Харадинаја и потписивањем пуномоћја НАТО сатрапама да Србијом могу да се зоре и шенлуче како им воља?! Пљунула нас је у око?! А, ми нисмо опростивши Харадинају све повађене очи?! Ујела нас је за срце?! А, ми нисмо замоливши оно ђаволско семе од Тачија да нам опрости крике умирућих у агонији док им на живо ваде срца?! Ударила нам на идентитет, веру, традицију? А, шта ми чинимо живећи у страху и говорећи шапатом, јел нам то у идентитету?! Шта чинимо унижавајући свету Српску православну цркву премеравајући је и пресуђујући по упосленицима у њој, поистовећујући грешно и трулежно (такви смо сви, људи смо само, мантија не чини анђела) са два миленијума постојања, саборности, спасења, духовности, смираја и спокоја која су за њом и, даће Бог, још небројено миленијума пред нашим олтарима?! Шта чинимо када о годишњицама у Братунцу, Кравици, Залазју, Сасе, Каменици… горе само воштанице пресамићених црнина, бораца и понеке нижеразредне мастиљаре из Београда?! Шта је, дакле, то несојно, звано Херта Милер учинила што ми већ нисмо себи самима?! Боли ли нас, искрено, зла реч погане жене или то што само овде такав несој може да говори о домаћину, прекоревајући га да тише нариче над побијеном децом?! Лично, мени за Херту Милер што се оно каже ��ни уз Ибар- ни низ Ибар”, али ме уби оно што Ибар носи а ми (да будем јасан, кад кажем ми мислим на власт, ову и претходну понајвише, и онај строј патриЈота који се суштински гнушају речи- родољуб) загледани у мирну воду правећи се да не чујемо вапаје дављеника… Опскурна “књижевница” је била, отишла, не повратила се, али шта ћемо с оним што довека остаје а правимо се да је нож у туђем срцу- истина да је нацистичка кћи показала право лице зато што јој се могло и имало где! Истина да смо придржали кондир крвницима да оперу руке, па их целивали иштући благослов?! Истина да смо Србију продали ко прецвалу анимир даму пијаним белосветским политикантски хохштаплерима да се иживљавају над њом док још има снаге у сиротици, па да је сапну ко говече кад ни за оргијање више не баста! Истина да су нам Тони Блер и клика саветници у пропасти! Истина да Ана Брнабић, председница друштва за очување лика, дела и сапунице о Великом вођи без оне трунке дрхтаја у гласу поштеног човека изјави како српске судије и тужиоци нису положили заклетву пред крвником Тачијем, као да смо колективно слепи, глуви и глупи! А, пред ким су је положили?! Пред огледалом, савешћу, иконом..? Коме ће служити, мучени?! Правди, Тачијевој, или за Србе постоји нека нарочита правда на Косову и Метохији, а мери се кубицима иловаче? Herta, Miler, Mihajlo, Medenica, Poniženje, Sram, Kosovo, Metohija, Izdaja, Михајло Меденица Дакле, ништа Херта Милер није рекла што ми нисмо делом учинили својим убогима, херојима, матерама свијеним довека у црнину, мајкама што јецају над гладном децом, децом што ће детињства добрано носити ко трауме, светињи коју смо издали заборављајући Његошеве да “Част и брука живе довијека!” Да је части Милерова би добро знала да се у Србији не може кофом крви и жучи по Србији, али брука није њена већ наша, а Херта Милер је само доследна себи тамо где јој се да! Где јој се пода, тачније!

Да ли се Херта Милер могла догодити негде осим овде?! - КМ Новине Електронско гласило Срба са севера Косова и Метохије

, via Милан «Паланка на вези» Милошевић - Google+ Posts

#IFTTT #Милан «Паланка на вези» Милошевић - Google+ Posts #Новости #Србија #Вести #Паланка на вези #S

1 note · View note

vprki · 6 years ago

Text

Критичен поглед: Джиджи е не само голяма певица, но и изключителен човек

Концертът на участничките в първия майсторски клас на изключителната ни певица Александрина Пендачанска на Празниците на изкуствата „Аполония” в Созопол не беше само поредният прекрасен концерт на фестивала, а урок на живо пред публика, където я открихме в една нова и не по-малко прелестна изява. Не само като певица, но и като педагожка, който не само преподава, но и подкрепя безрезервно участничките. Без да се притеснява, че някой ден те може да я засенчат…

Майсторският клас беше за млади оперни изпълнители от страната и чужбина на възраст от 18 до 35 години, който се проведе от 25 до 30 август 2019 г. в Созопол, във Ваканционното селище „Санта Марина“. Негови участници бяха кандидатите, одобрени от Александрина Пендачанска. Тя избира от 20 кандидати, които са изпратили техни видеозаписи. Избира седем, които са в активен певчески статус. „Не избрах млади, защото си дадох сметка, че няма как да допринеса за това кратко време. Избрах момичета, които вече са напред с материала, за да можем в тези няколко дни да надградим нещо”, споделя Пендачанска пред медии. Майсторският клас, първи за нея, е бил и „някаква проба” за самата оперна певица. Това предизвикателство за първи майсторски клас е вече част от последователността на Празниците на изкуствата „Аполония“ да отваря нови хоризонти към младите и да кани наши знаменити артисти да дебютират като преподаватели. Така беше през 2017 година, когато на „Аполония” свой първи майсторски клас имаше световната оперна прима Красимира Стоянова, а сега и Александрина Пендачанска. Идеята за тези специални моменти на „Аполония” са на артистичния директор Маргарита Димитрова. Тя ни сподели, че Красимира отново има желание като педагог да се върне на „Аполония”.

Антонина Бонева беше на първия ред и в Созопол

Но да се върнем към преживяването в Археологическия музей на Созопол – концерта на седемте певици от майсторския клас на Александрина. Тя започна с думи на благодарност към своите учители – преди всичко към майка си Валери Попова, изключителната оперна дива с невероятна кариера, но съдбата определи много рано да напусне нашия свят, към големия диригент и учител на младите дарования Михаил Ангелов и към сестрата на майка си - талантливата българска пианистка и педагог Антонина Бонева. Тя стоеше на първия ред и през целия концерт го съпреживяваше, така както винаги е до Джиджи и ни информира в социалните мрежи за световните й изяви. Само ще допълня, че когато преди две години по идея на Александрина Пендачанска на 9 май беше изпълнен Военния реквием на Бенджамин Бритън с нейно участие и великолепна колаборация между съставите на Софийска филхармония и БНР, Антонина беше тази, с която Александрина се съветваше на репетициите, прослушваха и коментираха заедно отделни елементи от частите с толкова сложните сопранови изпълнения. Тя благодари и на фондация „Аполония“ за поканата, която й е дала шанс да открие нещо ново в себе си – да преподава и да учи по-младите певици. Тази всекидневна работа с тях по осем часа на ден страшно й е харесала, вдъхновила я е не по-малко от преживяванията й като артистка на световните оперни и концертни зали.

Пианистката Ася Василенко, с която са работили по време на майсторския клас

За себе си открила, че работата като преподавател е като родителството – отглеждаш от едно цв��тенце, което да стане красиво и силно дърво. Какво се изисква? „Търпение, щедрост и критичност, която не съди, а дава варианти за решаване на проблеми и въпроси. Аз съм научила от майка ми и като родител. Тя е била и вокален педагог, и нейният път е този, който се опитвам да следвам“. Джиджи беше първата, с която започна през 2012 година реализацията на вълнуващите срещи „Цената на успеха“ в програмата на Празниците на изкуствата „Аполония“. Нейната искреност и топлота даде великолепно начало на тези почти интимни срещи с публиката. Направи го на другия ден, сутринта, след изключителния си концерт с великолепния ни пианист Людмил Ангелов за откриването на фестивала. Тя беше и от първите ни събеседници, когато създадохме „Въпреки.com” дни след блестящия й концерт в залата на Националната опера в края на декември 2013 година. Повярва ни и наистина ни дари със своята щедрост. Тогава тя каза: „Съвременното понятие за примадона много се е променило. Макар, че има и такива, които могат да бъдат наречени така – така си живеят, така им харесва. Това ги прави щастливи. Това мен по никакъв начин не ме интересува”.

И още: „Много съм благодарна на моите родители, защото те са ме възпитали да не се съмнявам в качествата си – дали са ми някаква увереност, че мога да се справя. Слава Богу, през годините човек трябва да мине през съмненията и през въпросите, които сам започваш да си задаваш. Но младостта, когато се изграждаш е важно да имаш родителския тласък и аз не съм се съмнявала, че ще успея да бъда на тяхното ниво. По-скоро това е било предизвикателство, искала съм да бъда като тях. Не съм се борила да бъда повече от тях, искала съм да бъда част от тях, една от многото, защото в нашето семейство има много музиканти. Била съм щастлива и съм искала да бъда част от тях.” А им е било доста сложно и съвсем не леко. Майка й Валери Попова е изключителна оперна прима, родена в семейството на диригента Саша Попов и пианистката Вера Даскалова.

Александрина Пендачанска с Людмил Ангелов при тяхно представяне на ”Аполония”

Независимо от изпитанията на съдбата и за самата Александрина, тя е от най-прелестните звезди не само в операта, но и в ораториалното пеене, в камерните концерти на днешното време. И не само това – от нея се излъчва добронамереност, разбиране на другия, почит към колегите и заедно с това категорична гражданска позиция, без да пести себе си, неподвластна на конюнктурата. Представяйки всяка една от седемте млади певици в майсторски клас, тя специално акцентира на техните преподаватели, които са ги учили и подготвяли за голямата сцена с изключителна почит и уважение. Това правят само големите! Специално благодари на пианистката Ася Василенко, с която са работили по време на майсторския клас. За всяка една от певиците специално Александрина отбеляза техните качества като гласове, като певици, като музиканти и как са работили заедно в тези дни. Призна, че не само ги е учила с нейния феноменален певчески и артистичен опит, но е получила много от тях и е разбрала и много неща за себе си не само като преподавател. След всяко от прекрасните изпълнения на избранничките й Весела Янева, Гонца Богоромова /Република Северна Македония/, Леонора Илиева, Далиборка Люн-Скибински /Република Северна Македония/, Неда Атанасова, Гергана Георгиева и Христина Лазарова, тя правеше и изискваше отново да изпълнят някои детайли от ариите. Дори седна на рояла, за да разпее една от певиците. Беше преценила, че е необходимо. И още нещо, на пръв поглед не толкова музикантско, спря са на детайлите как се произнасят в текста италианските думи – какво да е Т-то и как да звучи двойното L, така характерни не само за оперния език. Все пак трябва да са готови и за италианската сцена, така ревнива и пунктуална към оперното изпълнение.

Публиката в Археологическия музей, благодарение на Александрина Пендачанска, се запозна безспорно с талантливи млади оперни певици. Тя представи всяка една като талант, като избор в работата за напред. С някои от тях се е срещала и преди. В контакта между тях и нея явно е имало много работа, много отдаденост и споделени неща за последователността и упоритостта на артиста. Всички момичета бяха прекрасни, усещаше се връзката, която са създали заедно с Джиджи и сякаш изпълненията им бяха за нея, а публиката се наслаждаваше на младостта им, на гласовете им, на желанието им да продължат в света на голямата музика. А те са готови за нея и, без да звучи патриотично за кой ли път се уверихме как в нашия регион се раждат невероятни музикални таланти. Въпросът е с техните усилия да имат добрия шанс да завладеят света. Но това е друга тема. Специално искаме да отбележим изключителната Весела Янева, мецосопран, плътен красив глас, рядко срещан. Природата е била щедра, а и тя явно е работлива и амбициозна. Финалът беше отреден за Гонца Богоромова Краловски, красива и много талантлива. Александрина призна, че нейната Лиу от „Турандот“ на Пучини я е разплакала. И я разбрахме, когато чухме изпълнението на младата певица. Заедно с великолепното изпълнение на прекрасната музика на Пучини тя и разказа за силата на любовта, което винаги е ней-голямото вълнение, когато слушаме последната опера на великия композитор.

Естествеността на Джиджи в този концерт – урок – спектакъл беше най-голямото преживяване за всички нас в залата на Археологическия музей в Созопол. Певица с невероятна кариера по света тя завладя всички ни с неподозирания си и за нея талант да насочва младите си колежки към стремежа да усъвършенстват себе си по пътя към голямото изкуство. Дадено е не на всеки. И тук припомняме думи на изключителния Людмил Ангелов пред „въпреки.com”, с когото са свързани с Александрина не само като музиканти, а като почти брат и сестра в предаността си на музиката. „Много неща, много неща трябват. Първо, талантът е ��еобходим, очевидно. След това огромно количество работа и оттам нататък много човешки качества. Готовност за саможертва, готовност за дълги, дълги часове на самовглъбяване, на съзерцание, доброта, също страшно необходима, според мен, за всеки артист, за всеки човек, който се занимава с изкуство”, сподели преди време изключителният музикант Людмил Ангелов за това какво е необходимо на един световен пианист, какъвто е той. Това с пълна сила важи и за Джиджи, която споделя и как след часовете работа с младите певици не е заспивала с мисълта как ще продължат на следващия ден. Всяка от певиците получи от ръцете диплом на Аполония за участието си в нейния първи майсторски клас. При връчването им артистичният директор на фондация „Аполония“ Маргарита Димитрова само каза: „Това е Джиджи!“. Да, това е Джиджи! ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

#Критичен поглед #Александрина Пендачанска #Джиджи #Аполония 2019 #Празници на изкуствата Аполония #Созопол #Майсторски клас Созопол

0 notes

palankaonline · 8 years ago

Photo

Да ли се Херта Милер могла догодити негде осим овде?! http://ift.tt/2gJeByC, Да ли се Херта Милер могла догодити негде осим овде?! Да се не лажемо- Херта Милер се могла догодити само нама, баш као и својевремено она гадост од „изложбе“ у сред Београда, чија је окосница био предимензионирани пано с ликом монструма Адема Јашарија! У држави која иоле поштује себе, своје жртве и своје живе, Херта Милер и њој налик не би стигли даље од границе, јер кћи СС зликовца није у Србији изјавила ништа што толико пута до сада није рекла, и остала је доследна себи! Пише: Михајло Меденица - Два у један Она мржњи, патолошкој, а ми истини да ћемо довека бити жртве себе, због чега нас под земљом и има више неголи на њој, док по тој земљи газимо као по комини а не светињи! Међутим, оно што мене далеко више боли јесте оно с почетка текста- Херта Милер се могла догодити само нама, јер шта је та примадона апокалипсе учинила а да ми нисмо много пре ње?! Оправдала је 78 дана пакла 1999. године?! А, ми нисмо бесрамном коалицијом с оном звери од Рамуша Харадинаја и потписивањем пуномоћја НАТО сатрапама да Србијом могу да се зоре и шенлуче како им воља?! Пљунула нас је у око?! А, ми нисмо опростивши Харадинају све повађене очи?! Ујела нас је за срце?! А, ми нисмо замоливши оно ђаволско семе од Тачија да нам опрости крике умирућих у агонији док им на живо ваде срца?! Ударила нам на идентитет, веру, традицију? А, шта ми чинимо живећи у страху и говорећи шапатом, јел нам то у идентитету?! Шта чинимо унижавајући свету Српску православну цркву премеравајући је и пресуђујући по упосленицима у њој, поистовећујући грешно и трулежно (такви смо сви, људи смо само, мантија не чини анђела) са два миленијума постојања, саборности, спасења, духовности, смираја и спокоја која су за њом и, даће Бог, још небројено миленијума пред нашим олтарима?! Шта чинимо када о годишњицама у Братунцу, Кравици, Залазју, Сасе, Каменици… горе само воштанице пресамићених црнина, бораца и понеке нижеразредне мастиљаре из Београда?! Шта је, дакле, то несојно, звано Херта Милер учинила што ми већ нисмо себи самима?! Боли ли нас, искрено, зла реч погане жене или то што само овде такав несој може да говори о домаћину, прекоревајући га да тише нариче над побијеном децом?! Лично, мени за Херту Милер што се оно каже “ни уз Ибар- ни низ Ибар”, али ме уби оно што Ибар носи а ми (да будем јасан, кад кажем ми мислим на власт, ову и претходну понајвише, и онај строј патриЈота који се суштински гнушају речи- родољуб) загледани у мирну воду правећи се да не чујемо вапаје дављеника… Опскурна “књижевница” је била, отишла, не повратила се, али шта ћемо с оним што довека остаје а правимо се да је нож у туђем срцу- истина да је нацистичка кћи показала право лице зато што јој се могло и имало где! Истина да смо придржали кондир крвницима да оперу руке, па их целивали иштући благослов?! Истина да смо Србију продали ко прецвалу анимир даму пијаним белосветским политикантски хохштаплерима да се иживљавају над њом док још има снаге у сиротици, па да је сапну ко говече кад ни за оргијање више не баста! Истина да су нам Тони Блер и клика саветници у пропасти! Истина да Ана Брнабић, председница друштва за очување лика, дела и сапунице о Великом вођи без оне трунке дрхтаја у гласу поштеног човека изјави како српске судије и тужиоци нису положили заклетву пред крвником Тачијем, као да смо колективно слепи, глуви и глупи! А, пред ким су је положили?! Пред огледалом, савешћу, иконом..? Коме ће служити, мучени?! Правди, Тачијевој, или за Србе постоји нека нарочита правда на Косову и Метохији, а мери се кубицима иловаче? Herta, Miler, Mihajlo, Medenica, Poniženje, Sram, Kosovo, Metohija, Izdaja, Михајло Меденица Дакле, ништа Херта Милер није рекла што ми нисмо делом учинили својим убогима, херојима, матерама свијеним довека у црнину, мајкама што јецају над гладном децом, децом што ће детињства добрано носити ко трауме, светињи коју смо издали заборављајући Његошеве да “Част и брука живе довијека!” Да је части Милерова би добро знала да се у Србији не може кофом крви и жучи по Србији, али брука није њена већ наша, а Херта Милер је само доследна себи тамо где јој се да! Где јој се пода, тачније!

, http://ift.tt/1rMQyM6

#IFTTT #Милан «Паланка на вези» Милошевић - Google+ Posts #Вести #Новости #Србија #Serbia #World #New

0 notes