#секс разкази

[todorpeychev]

Писателят Тодор Пейчев стана герой в сборник на Людмила Андровска

Писателят Тодор Пейчев стана герой в сборник на Людмила Андровска

През 2007 година излиза първата книга на Тодор Пейчев – автобиографичният роман „По-различен ли?! Не се препоръчва“. Няколко години по-късно, а именно – 2015 – се появява и втората му книга – сборникът разкази „Душата ми плаче за теб“.

„По-различен ли?! Не се препоръчва“ е изповед на един млад човек, различен от общоприетите норми и правила. Живот, изпълнен с много болка, борба за оцеляване, търсене на обич чрез секс. Опит за бягство от действителността в изкуството, психотропните и самоубийствата… И всичко това на фона на една голяма любов… „Защо съм различен от останалите хора и никога не намирам вътрешно спокойствие“, често се пита героят.

Втората книга на Тодор „Душата ми плаче за теб“ е сборник с разкази, изпълнени с невероятните истории на героите. Подвластни на превратностите на времето, в което живеят, те преминават през всевъзможни изпитания. От тотални падения до прекрасни извисявания, присъщи и за повечето хора по света.

Тодор Пейчев е роден в София, България на 18.11.1972 година. Шест години играе в самодейна куклена трупа към Профсъюзен дом на културата „Искър” под ръководството на Стефанка Такева, където открива света на кукления и драматичен театър. А съприкосновението му чрез нея със Студия за игрални филми „Бояна” открива и света на анимационното и игрално кино.

Тези места му дават първоначален тласък в развитието му в изкуството, силно повлиян от артистичната атмосфера, както и от свободния дух и различното мислене на творците. Завършва 23 ЕСПУ „Фредерик Жолио-Кюри”, където попада в една среда на учители и съученици, отворени към съвременния свят и бунтари спрямо ограниченията. След което завършва двугодишна професионална специализация по киноизкуство към Школа по аудио-визуални изкуства „Славал – 7” под ръководството на Слав Едрев, където изучава: операторство за кино и телевизия, режисура за кино и телевизия, актьорство за драматичен театър, журналистика и масови комуникации, история и теория на киното и телевизията, филмов и електронен монтаж, музика и звук в киното и телевизията, сценаристика, сценография и гримьорство.

Авторът, освен че пише и създава образи и персонажи, но и самият той е литературен герой в разказа „Моето прекрасно момче“ от сборника разкази „Което си отива“ на Людмила Андровска. Авторката въплъщава Тодор Пейчев в героя Нико – гей мъж, чийто начин на живот се определя от сексуалната му ориентация и предпочитания към същия пол.

Автор: Мирослав Дечев

Писателят Тодор Пейчев стана герой в сборник на Людмила Андровска - Luboslovie.bg

[amartinasparuhov93]

Малките неща...

Тази статия я пиша за втори път, защото първият я изтрих, докато тествах новата версия на Tumbler. Много тъжно нали? Лятото е почти в средата си горещо омайно и знойно. Някой са на  море други ще бъдат, трети вече няколко пъти са го виждали и пак отиват. Все тези няколко топли месеца са ни недостатъчни и искаме още и още без да можем да им се наситим. 

Искам да ви попитам нещо, както казва едно много специално момиче за мен. Имам питане. Искате ли месечно издание на електронно списание за танци, книги, пътувания и списание в което ще има и разказите на млади автори, които още по някаква причина не са публикувани. Оставете в кометарите отговора.

Да се върнем към увода и нашата тема. Лятото е прекрасно най- вече когато си с приятели или с любимият човек. Също понякога докато си лежиш  до човека, който те кара да имаш обриви от него. Приятно да се сгушите един в друг и да си вземете по една книжка и да почетете. Двете книги за които ще ви разкажа ми събудиха любопитството и даже леко ме скандализираха.  

Икигай

“ Малка книга за Икигай - Кен Моги “ 

Както пише на предната корица на книгата Икигай е 

“Японска мъдрост за здраве и щастие.” 

 Икигай след като, прочетох книгата и се замислих за мен е в много неща, не само в едно. Сигурно сте чели предишните няколко неща в блога ми, ако не сте това е голяма грешка и ви давам време да се поправите....

 ... Добре върнахте се предполагам, че сте видели че, съм влюбен в едно магично, невероятно красиво, сексапилно, но на моменти много несигурно в себе си и в решенията си момиче. Но това не е темата ни, нали?

Случвало ли ви се е, да се спрете и да се насладите на изгрева или залеза, а на вятъра в листата или когато нежно гали лицето ви... Да и аз приемам за даденост това, но от скоро почнах да им обръщам по специално внимание. За това ми е приятно да карам това магично създание да се усмихва и да помагам денят й да е по лек от вчерашният. Е поне когато ми позволи. Икигай за мен е в танците, в които напредвам бавно, поне се надявам да напредвам, защото след всяка тренировка или след всяко парти виждам колко малко, даже нищо бих казал не знам. Което ми напомня за примера в книгата със Сумо борците, които си отдават живота на нещо, което не се знае дали може това нещо да им се отплати подобаващо, но дори и да не им се отплати те пак са щастливи, защото правят нещо, което обичат. Понякога щастието е в малките неща, които приемаме за даденост.

Също и в графичният дизайн ( няма да уточнявам в коя сфера на дизайна) От години се занимавам с различни неща свързани дизайна и се уча на нови и нови неща непрестанно, което ми напомня за Шинтоисткият храм Сие , който го разрушават на всеки двайсет години и бива построен на ново на друго място във вида, в който е построен първият път.  За мен икигай се изразява в хиляди неща: Алпинизъм, рисуване, фотография, четене, пътуване, къмпин��уване на палатки, писане на разкази,стихотворения и статии и още много други неща, които на пръв поглед са коренно различни, но имат много общо. Преди да мина на така искам да кажа две неща. 

Обичам те!

 ( то си зае за кого е) и да ви напиша петте стълба на Икигай, може да са ви полезни преди да прочетете книгата:

Стълб: Започни от нещо малко 

Стълб: Освободи се от себе си

Стълб: Хармония и устойчивост

Стълб: Радостта от малките неща

Стълб: Бъди тук и сега

Сега е момента в който всичко под 18 или поне под 15 е хубаво да си намерят работа и да затворят тази  статия...

... ее редовете на долу са на ваша отговорност.

Връщаме се в Европа и по точно Франция; Париж, но не да се насладим на любовни моменти пред Айфеловата кула, която е инжинерно чудо, добре де не точно такава любов. Също не и в наши дни, а някъде в края на френската революция и по точно по времето на процесите срещу буржоазията. Най - вече се спираме на “ процеса” срещу един философ, развратник, драматург, човек който говорил за секса по начин, по който до ден днешен общестово е настръхнало . 

Не се ли сетихте ..? 

Ааа ...се тихте се, но ви е  срам да кажете името на глас и че сте съгласни с него. Добре аз ще го направя. 

Маркиз дьо Сад повече за неговата личност можете да видите в уикипедия или ако смеете да прочетете в книгата, която сега ще ви представя.  Преди да ви притесня с думите си искам да изясня една дума, която не се ползва често и по младите може да не знаят.

Будоар - ( Будоар е малка стая в жилището, най-често между трапезарията и спалнята, предназначена за преобличане и правене на тоалета на жената. Маркиз дьо Сад спомага изключително много за развитието и увеличаването на популярността на тази малка стая като символ на интимните преживявания в личния живот на жената.)

“Философия на Будоара - Маркиз дьо Сад”

Маркиз дьо Сад го обвиняват за развратник, неморалист и още много други неща. Което ме кара да ви запитам, 

Какво е разврат? Какво  е морал? Нравите, които трябва да спазваме, кой ги е измислил? Ние, нашите родители, Баби и дядовци, кой? Актуални ли са, за която и да е епоха? 

Най - вероятно повечето от вас са се сетили за хипитата и за безразборният секс по време на ултсток или за проституките и компаньоните. Но колкото и да ви обеждава обществото знаете, че вие не  сте моносексуални създания и искате да се изчукате с колкото може повече същества от същият биологичен вид, или просто да мастурбирате на спокойствие, защото сте имали гаден ден и поне краят му да е приятен. Едно уточнение сексът трябва да е отговорен, да много е забавен и разпускащ, но води със себе си и много отговорности, та колкото и да сте в леглото всички трябва да мислите за своето и за здравето на останалите. Както и самият Маркиз дьо Сад казва че, всеки може да разпътен, но трябва да внимава да не се разболее от нещо. Тогава е имало по малко болести, но все пак. Също така ако не искате деца ползвайте контрацептиви или не се празнете в путката й.   Да се върнем на същността на разговора ни. Ще ви дам пример, който в днешното общество, а и в миналите се смята за нещо, крайно лошо или поне странно и трябва да бъде усъдено. Шибари ( също и BDSM)

Идеята на Шибари е да се свържат двама човека. и всичко става доброволно и без насилие също след подобна игра секса може да отсъства, освен ако не е желан и от двамата. Друго табу, което знам че всички го правим е аналният секс или да плеснеш дупето на човека, с който си. ( тук се сетих за едно дупе, но по друг повод.) Много от нещата, които човек прави в леглото или където иска. Са част от разврата и са осъдени от обществото без причина  и сега искам да ви попита.  

Имам питане ?(Както казва едно много важно за мен момиче). 

Телата ни си принадлежат на нас и само на нас, съответно може с тях да правим каквото поискаме, нали? 

Знам че тук сте отговорили без да дочетете въпроса, а моралистите са започнали да се напрягат. Но всъщност ако разсъждаваш с главата на раменете си можеш да правиш секс, с когото си пожелаеш пазейки себе си и него или да мастурбираш, което няма да доведе до слепота, оглупяване или това да ти изчезнат топките, спокойно дишай. Просто ще ти стане добре ..

... оставих ви малко време да се позабавлявате . Друга от темите, които са засегнати в “ Философия на Будоара” е тази за религията, както и в предходната книга също се говори за това . Според двете религията е нещо което не е необходимо за щастието на един човек . Примерно в шинтоизма има вярване за осем милиона богове, което е много по демократично, имайки се предвид религиозните войни. Също че, божественото в един предмет не е това, че Бог се е вселил в него по даден, мистериозен начин, а в това, че даденият предмет съществува и е уникален , а и ти служи без да се “ оплаква” от това.  Оставям на вас да прочетете и двете книги защото са добри и защото си струва да пречупите стереотипите си за света. Все пак отдавна мисионерите нямат такова влияние над света, като преди, ако разбирате намека ми.

Заключение

От лятото остават още два месеца и малко. Не ги губете пред компютъра или във офиса . Сега ще ми кажете, че трябва да се работи, за да има какво да се яде. И сте прави, но какво ви пречи да избягате в петък вечер към морето или да си приготвите раницата за  поход и нощувка в планината, и да я сложите на удобно място, та на тръгване от работа да я сложите на гръб и да изчезнете за почивка под звездите. Друг вариант е да направите изненада на, човека, който обичате, ей така, само за да се усмихне това инатливо магаре, а докато се усмихва да го/я заведете някъде където да сте си само двамата на спокойствие и без досадни погледи и мисли. 

Нямате мечти, а имайте цели. 

[late-night-tails]

Апетит за разрушение

Тъй като шедьовърът “Катастрофа” е едва вторият му роман, излязъл на български, спокойно можем да твърдим, че Джеймс Балард е най-добрият британски писател, когото не си чел

„Дори квалифициран психиатър не би могъл да помогне на автора. Да не се публикува!“ гласи написаният на малко листче отзив, който придружава върнатия обратно от издател ръкопис на “Катастрофа”.

Това е една от малкото рецензии, които Джеймс Греъм Балард ще пази до края на живота си, считайки я за ултимативното свидетелство, че е постигнал онова, което цели с прозата си. Преди Катастрофа да се вреже в общественото съзнание като линкълн с отказали спирачки през далечната 1973 г., нейният автор вече си е създал репутацията на може би най-сръчния писач на антиутопии от Олдъс Хъксли насам. В множеството му научнофантастични разкази и романи не се разхождат роботи и не прелитат космически кораби – техният автор смята за скучно да си представя технологичния напредък на бъдещето, но изпитва почти садистично удоволствие от предсказанията как той ще се отрази на човешката психика и социални отношения.

Убеден, че мисията на писателя е да търси истината, Балард използва перото си като скалпел, който изрязва повърхностния слой цивилизационно лустро, за да изложи на показ скритите отдолу страхове, мании и дълбока фрустрация на съвременния градски жител. На теория новите технологии би трябвало да правят живота му по-лесен и безгрижен, но де факто в комбинация с неспирния поток информация, с която го обстрелват масмедиите, той никога не се е чувствал по-несигурен и объркан в чувствата и мислите си. Например истински шокиращото нещо в Катастрофа, чиито сюжет се върти около група обсебени от кървавите сблъсъци на пътя, не е че героите на романа правят секс в автомобилите си, а че машините са проникнали с взлом дори в най-интимните човешки взаимоотношения. Писателят изследва този феномен без излишна сантименталност и без да дава оценки или да посочва възможни решения на проблема – досущ като студент по медицина, който се е научил да прави аутопсии, но е напуснал университета преди да се научи да лекува пациентите. Тази емоционална дистанцираност от неговите персонажи е налице дори в най-конвенционалния му, полуавтобиографичен роман “Империя на слънцето”, разказващ за детството му в Шанхай. Като дете на изпълнителен директор на местния филиал на голяма британска компания, малкият Джеймс се вози по улиците на града с кола с личен шофьор, преследвана от малолетни просяци, които пелтечат на развален английски „Няма мама, няма татко, няма уиски сода“. През март 1943-а, когато е едва на 12, палачинката рязко се обръща – едно от първите неща, които японските завоеватели правят, е да натъпчат всички живеещи тук европейци в затворнически лагери. След три години по мръсните нарове, спокойно можем да кажем, че будното и интелигентно момче е видяло неща, които повечето му връстници и колеги-писатели не са сънували дори в най-лошите си кошмари. Дали като несъзнателна защитна реакция или просто защото е устроен така, Балард просто описва и анализира с ледена безпристрастност ужасите и катастрофите в собствения си живот, вместо да нагазва в лепкавите води на самосъжалението и носталгията.

“Едно от нещата, които научих от премеждията ми по време на войната е, че реалността е като декор на филм – комфортното всекидневие в училище и у дома, както и всичко останало от подредения и общо-взето щастлив живот, може да бъде разглобено на парчета и да изчезне за една нощ“

За Балард разбиването на пух и прах на удобното, самодоволно съществуване не е задължително нещо лошо – една лична катастрофа, колкото и ужасяваща да е тя, често дава ценна възможност да откриеш истината за самия себе си. Точно както се случва с героите на “Катастрофа”, които осъзнават, че са най-живи, именно когато са на ръба на смъртта. Писателят ползва своите персонажи си като кукли за краш тестове, за да си отговори на въпроса как съвременната среда с нейната мрежа от магистрали, летища и квартали от затворен тип, консуматорската култура на моловете, порнографията и технологиите като цяло, променят нашата психика. Нищо чудно благодарение на точно този въпрос, той е един от малкото съвременни писатели, заслужил собствено при��агателно в речника

Ballardian (прил.)

1. от Джеймс Греъм Балард (роден през 1930), британски писател 2. напомнящ или подсказващ за условията на съществуване, описани в романите на Балард и по-конкретно дистопична реалност, безрадостни градски пейзажи и психологичния ефект от технологичния напредък. Collins English Dictionary.

Въпреки бруталните си и безразсъдно смели в предсказанията си за бъдещето книги, през зрелия период от живота си Балард живее според предписанието на Флобер – писателят трябва да бъде подреден и предсказуем в личния си живот, за да може да бъде необуздан и зловещ в творчеството си. Дълги години той обитава еднофамилна къща в Шепъртън, в чиито малък двор е паркиран доматено-червен Форд Ескорт. Спокойното му и скучно всекидневие често е прекъсвано от нахъсани почитатели (включително и от екстремната, вманиачена по катастрофите, фракция балардианци), които очакват да срещнат тук експериментиращ с LSD луд гений, а не весел и червендалест представител на британската горна средна класа. Единственото в личния живот, което сродява Балард със саморазрушителни визионери като любимия му Уилям Бъроуз, е навикът му да гаврътва първото си голямо уиски в девет часа сутринта. По собствените му думи причината е повече от тривиална: след като през 1964 г.  съпругата му Мери умира внезапно по време на семейна ваканция, писателят е принуден да отглежда сам трите им деца. Единственият начин, по който може да понесе тази нелека задача, е да пие по един скоч на всеки кръгъл час. На въпроса на журналист дали да си самотен баща е чак толкова трудно, писателят отговаря: „Трудно? Беше като Битката за Сталинград.“  Когато умира през 2009 г., старият Джей Джи е достигнал достолепната 78-годишна възраст, но повечето му почитатели и врагове все още го възприемат като необуздан и опасен пророк на едно антрацитно черно бъдеще, проводник на насилие, перверзии и всевъзможни обсесивни странности. Завидна репутация, за която Балард, разбира се, е работил старателно и неуморно, през целия си живот.

Пак тройка

Три класики на Балард, които трябва да прочетеш

Катастрофа (1973)

Oпределян от автора си като „порнография с автомoбили“, може би най-известният роман на Балард, разбира се, е нещо много повече. Като например, разтърсваща метафора за заличаването на границата между хората и вещите в едно общество, където всеки използва всеки и общуването е сведено до произведени на конвейер фрази, жестове и емоции.

Небостъргач (1975)

Небостъргач с луксозни апартаменти, който влияе на обитателите си така, че те един по един започват да губят разсъдъка си. Сръчно заобикаляйки моралните оценки, Балард внушава тезата, че анархията и хаоса са неизбежна реакция на колективното съзнание срещу сивия и влудяващо скучен съвременен живот. Любимият роман на певеца на Joy Division Иън Къртис.

Cocaine Nights (1996)

„Ако мога да опиша бъдещето с една дума, тя ще е „скучно“, казва писателят в едно свое интервю от средата на 90-те. Комплексите от затворен тип, които са арена на действието на романа,  предлагат на обитателите си живот без минало, без бъдеще и едно все по-неясно настояще. Един от най-спокойните романи на Балард, чиито палав микс от трилър, социална сатира и антиутопия гарантира, че няма да повърнеш мохитото си на плажа, заради някой задавящо брутален момент.

The Best of The Ballards

Поетът на скритите камери и градските кошмари няма как да не проникне подмолно и в рокенрола. Ето няколко парчета, които нямаше да съществуват без лошото влияние на Балард

Suede – High Rising Joy Division – Atrocity Exhibition Manic Street Preachest  – Mausoleum (със семпъл от недосегаемия “Катастрофа” на Кроненбърг) Ladytron – High Rise The Normal – Warm Leatherette Siouxsie and The Banshees – Suburban Relapse

Текстът е публикуван през лятото на 2017-а в egoist.bg; поводът е българският дебют на “Катастрофа”  (ИК Colibri)

[vprki]

Анри Кулев: Ако се бях родил по време на Инквизицията, да са ми одрали кожата

„Последната дума, която може да определи нашето общество е толерантност! За всичко! Как ще е толерантно?  В никакъв случай! Но ние живеем в това общество. Това е част от нас“. Казва в разговор за „въпреки.com” Анри Кулев, художник, аниматор, режисьор, преподавател.

И продължава: „Ние рефлексно не сме толерантни. Без да го осъзнаваме. Един към друг и към всички различни хора. Защо е смешен разговорът за борбата с корупцията в България? Той може да бъде разбран, ако в едно общество има корупция, но когато цяло едно общество е просмукано от корупция, за какво да се говори. Също като разговора за пътищата, как ще се оправи тази работа. Не може да се оправи и това е положението. Край! За всички хора това преминаване през непрекъснатата  двойна линия е смехория. Смехории като спазването на законите, всичко е някакъв вид игра, в която обиденият човек казва: „А така ли? Щом вие ме пренебрегвате по такъв начин, аз ще ви кажа по какъв начин!“. Лошото е и друго, че в обществото като нашето, лоша шега или добра е примерът. Ако той е отрицателен, всички се юрват и цялото общество мълниеносно се заразява с отрицателния пример. Ако той е добър, много по-постепенно, много по-трудно обществото може да се зарази с добър пример. Абсурдно, но е така. Виждам го и по уличното движение. В момента, в който всички тези агресивни разбойници карат лъскави тенекии и се движат като собственици на живота ни и изведнъж едни други съученици с москвичи започват да преследват мерцедесите със злоба и със същата скорост. По същия начин добрината, чувството за справедливост

поражда около себе си някакви малки островчета,

колкото и трудни да се те. Но това е положението“. Обобщава не без огорчение Анри Кулев. Но поводът за срещата ни е съвсем друг. На пръв поглед това е 70 - годишният му юбилей, колкото и невероятно да звучи на фона изключителната му работоспособност и енергия, но преди всичко е изложбата му с еротични рисунки в столичната галерия „Кооп” и премиерата на книгата му с тези рисунки „Ориент SEXPRESS” /изд. на Нов български университет/.

Разговаряме с Анри в пространството на изложбата, отминало е вълнуващото й откриване със стотици почитатели, много приятели, любопитни, стана празник на нещо различно с участието на много хора от средите на киното, на изобразителното изкуство, студенти. А за изложбата кураторът й Мариета Ценова пише: „Анри Кулев рисува еротични илюстрации за широка публика години наред. Всяка седмица във вестник „24 часа” се появява нова рисунка. Темата е същата – Секс, но всеки път интeрпретацията й е различна. Средата, героите, „позите”, контекстът в който е коментирана визуално темата, са непредвидими. Като съвременна версия на 1001 нощ към която можеш да се пристрастиш и безусловно да следваш. Рисунките са смели, провокативни и рушащи табута. Те са колкото изящни, толкова и карикатурни спрямо персонажите в сюжетите. Къси разкази с неочакван край. Безброй гледни точки към тема с която фамилиарничим, но рядко споделяме. С всяка нова илюстрация Анри отива отвъд темата за удоволствието от секса. Той включва и зависимост, обсесия, задължение, познание, ирония, подигравки с консерватизма, политиканстването като секс …“. Не пропускайте тази изложба, тя е реализирано артистично вдъхновение, но и вникване в нашето Аз, от което като че ли се опитваме да избягаме или пренебрегваме. Но ние продължаваме нашия разговор с Анри по темата, а и не само.

„Това е част от играта в съвременното изкуство. Трябва да има една компилативност, мащаб, с който да може една колажност да разбърква нещата и по този начин да се постигне нова атмосфера, нова образност. Не бих казал, че това са високи нива на майсторство, но във всеки случай това е част от играта за да се прокара една толкова щекотлива за българското общество и въобще и за целия свят тема. Виждам какво се случва в момента в интернет –

задраскват гърдите на спящите Венери

в платната на старите майстори. Венера на Джорджоне със задраскани гърди – трябва да си пълен идиот, за да го направиш. Предполагам, че скоро тези глупости ще отшумят. Ако се бях родил по време на Инквизицията, би трябвало отдавна да са ми одрали кожата и да са ме проснали на площада. Гугъл няма да го свърши,това с площада, но ще задраска рисунките ми и ще си отшуми с най-лесното. Не това е важното. Важна е смелостта. А тя винаги е в някакъв контекст. Няма самостоятелна смелост – трябва да има фон за смелостта. А вестник „24 часа“ си позволи в онова сложно време, започвайки лека-по лека да вкарва тези рисунки. Не е било лесно. Сигурен съм за редакторите, защото съм убеден, че две зорки бабета, бабета, имам предвид съученички, защото аз съм вече на тази възраст! Две зорки съученички могат да объркат живота на един нормален човек. Биха писали писма, биха тропали, викали, а и не само те - морализаторите. По същия начин издателството на Нов български университет прояви смелост, за да може да седи зад тази книга. От друга страна да се правят такива картинки, никак не е лесно. Трябва да има хъс. Трябва да вземеш едно решение и да го преследваш. А преследваш ли ги, трябва да си много ясен трябва си безкомпромисен в това решение. Героите водят писатели или художници. Не мога да се измъкна от героя си, не е измислица, това е голата истина. Когато си поел в темата  собствената ти съвест не ти позволява да се дръпнеш назад и да кажеш: „А, не, не, това е определено опасно и аз не мога да го направя. Прекалено директно!“. Продължаваш и докъдето те доведе. В момента, в който обществото се ��азвика, ти спираш и казваш: „Не ме заслужавате!“, категоричен е Анри Кулев.

Светла Ганева и Анри Кулев - заедно през годините...

Имаме дългогодишно познанство, както някой би казал едва ли не се познаваме от деца. Но това по-скоро важи за съпругата му операторката Светла Ганева, с която са страхотен тандем, особено в документалните и игралните му филми. Но това е друга тема. Сега ни интересува той с таланта си, с различните си интереси и превъплъщения като аниматор, режисьор, художник, сценограф и има и още…А той се връща и във времето, когато всичко тръгва с публикуването на тези рисунки. И не само това, а и за еротиката като вдъхновение за твореца, без да липсва иронията или страхът да бъде видяна. „Когато, през 1993 година започна цялата тази рубрика във в. „24 часа“,  по-скоро беше интерес дали ще мога да го направя, дали мога да го нарисувам, защото

рисуването на голо женско тяло е изключително трудно.

Героите могат да изглеждат някак деформирани, шаржирани, но това с рисуването им е изключително трудно. От високото изкуство до кича е една крачка. Винаги си на ръба на нищото. Това беше формалната причина  да започна серията. Това са някакви определени рефлекси. Сигурно, ако един психиатър ме разгледа ще извади на показ десетина болести и много диагнози! Вихрони /Попнеделев/ също го вълнува темата – той рисува прекрасни картини, и Спартак /Дерменджиев/ прави прекрасни скулптури, Ивайло Мирчев откри страхотни картини на баща си /Никола Мирчев/. Има обаче една съществена разлика. Като казвам има, тя не е за лошо. Има разлика между рисунките на   Мирчев,  Вихрони,  старите картинки, които Стоян Венев е крил по таваните и моите опуси. Убеден съм, че всеки един художник ги има, защото ти не може да си художник и да не опитваш темата, тя е ключова. Но разликата е, че

моите рисунки притежават чувство за ирония,

чувство за хумор, чувство за някакъв друг вид композиции, двусмислици, чувство за виц. Не е в смисъл на ха-ха-ха – вица, а вицът на ах, ама защо не се сетих за това. Това е нещото, което ги отделя от художническите етюди, защото онези са много добри етюди, композиционни, майсторски изпипани, но те стигат до нивото на конкретното наблюдение. В рисунките ми  има съвсем други социални проекции, друг хумор, друга ирония. Това е основното, което ги отличава.  Нашето скрито Аз -  нека да бъде така. Кой може да избяга от Аз-а си – никой“. Прибавяме от наша гледна точка, че скулпторите ни като прекрасни рисувачи имат невероятни рисунки по темата и Георги Чапкънов, и Христо Харалампиев, и Валентин Старчев, и още, и още.

Анри Кулев при представянето на “Лили и вълшебното бисерче” в Националната опера

Но се връщаме към това, което Анри Кулев сътворява в годините – анимационни, игрални документални филми, сценография, оперната постановка на „Лили и вълшебното бисерче”, адаптация на „Пук“ на Валери Петров и музика на Любомир Денев. Парадоксът е, че като че ли това е винаги друг човек, различен. Как става това, кое водещото в работата му, за да ни показва толкова различни свои лица. А той през смях и самоирония говори за себе си, като споделя и гледната си точка за киното в различните му жанрове. „Харесва ми това, което казвате. Значи е видно,че  съм опитвал да го правя нарочно. Това е вид анализ, защото разчленявам всичко до детайла и в този анализ, нека да го нарека на изкуството,ме интересува  всичко.  Интересува ме игралното кино, интересува ме анимацията, с която съм почнал, интересува ме документалното кино. В този анализ

винаги съм се стремял да бъда много точен стилист

/за жалост не шивач/ . Тоест знам, че игралното кино няма нищо общо с анимационното. Опитвал съм се да го правя във филмите си и затова са толкова различни. 99% от съвременната анимация са чисти игрални филми, само че рисувани. Опитвам се да вкарам другата атмосфера на анимационния филм, друга стилистика. Анимационният филм няма нищо общо с киното, въобще. Норщейн казва, че това е повече театър, /Юрата/ и е много прав! По същия начин документалното кино. То може да се опира някъде във фрагмента  на игралното кино, но няма нищо общо с него. Това са съвсем различни неща. Тук се сещам за театъра. Друга огромна бездна. Само да го проумее човек трябва да остави няколко живота в него. Срещата с Митко Гочев беше някакъв подарък от небето. Такъв приятел не знам дали може да има , въобще. Има две-три имена в живота ми по този начин са били близки приятели. Това е Митко /Димитър Гочев 1943-2013/, това е Коста Янев, който е жив и здрав, във Франция работи и живее там. Такова чувство за приятелство. Не съм го предполагал,че още може да съществува. Допирането до германския  театър – това са някакви дърворезбарски работи, не дърворезбарски, а гатер, който реже театъра и го прави на трески. Страшно нещо! Разбира се, че театърът е театър, разбира се, че няма нищо общо с киното.

Теди Москов също беше на откриването на изложбата на Анри Кулев

В карикатурата е същото. Уморителна и робска работа е. Само като гледам хилядите рисунките ми става лошо от това, което се случило през годините. Те са сигурно десетки хиляди, включвайки листата на анимационните филми, работните книги, ескизите за всеки един от филмите.

Анимацията е добра платформа за тръгване в киното,

защото всичките тези работни книги, които се правят за  анимацията, са валидни навсякъде. Не съм направил нито един игрален филм, без да разработя всяка една сцена в рисунки. Това важи и за документалния филм. Всичко това го смятам за едно общо позициониране в изкуството, за един общ артистичен живот. Голям късмет извадиха музиката и литературата, че не се заех и с тях.  Голяма паника щеше да бъде!“.

Той се смее, а и ние с него, като си даваме сметка за невероятната му работоспособност в годините, а и за силата да се иронизира. В очакване сме като публика на завършения му вече игрален филма „Войната свърши“ по сценарий на Влади Киров, който преди месеци напусна нашия свят. Както казва обаче Анри Кулев на филма предстои най-трудното – разпространението. Тема за дълъг и не лек разговор. Но говорим за друго и защо Анри се насочва към историята, в случая към времето на Сръбско-българската война, но режисьорът я коментира в по-сложен и не общоприет контекст. „Тръгнах към тази история, защото ми беше любопитна. Сценарият на Влади Киров беше много хубав. Трябва да кажа нещо еретично за ушите на българските кинаджии.

Не харесвам документалния подход в игралното кино,

вече го съобщих няколко пъти. Не харесвам, ако ще да е със супер актьори не само в българското, но и в световното кино. Не разбирам защо се прави игрално кино по този начин. Една социална история да бъде разказана от актьори. Не разбирам и край! Една добре „игрално“ обработена документалност с актьори. Започвайки от срещата с Борис Христов – и филмите „Смъртта на заека“, и „Бащата на яйцето“, и поетичната „Честна мускетарска“ на Валери Петров, и детската „Госпожа Динозавър“  на Рада Москова и романтичният текст на Христо Ганев в „Цахес“ – всичките те носят един приказен, скрит оттенък, който ги превръща в игрално кино. Филмът, който направихме с Влади „Имало една война“ е игрално кино. Не искам да съм лош пророк, но публиката свикна с този тип Публицистика – това игрално-публицистично кино,което повлече крак и няма връщане. А Българското кино е една дълга редица от различни филми. Позагубиха се сетивата за филм като нашия. Хората са изкушени от американското и пробивите на голямото комерсиално кино. Или гледат дребните истории, които се величаят като супер човешки и се приемат. Поетичното кино като че ли не съществува – няма сетива за него! Най-лошото е, че изчезна /навсякъде при това/,  изчезна златната среда. Не без огорчение казва Анри, като отбелязва, че това важи за всички сфери на живота ни.

И Иван Кулеков дойде в галерия “Кооп”

И все пак го питаме защо е привлечен от исторически сюжет. „На човек му трябват сто живота, за да не излезе от нищото. Сто живота! Сега на тези мои нещастни 70 години отчайващо ми се иска да има още 70 на тази възраст, за да мога да се докосна до всичко. Филмът се допира до светъл момент в  българската история. Опиянението от Обединението, възможността да се почувстваш единен с една общност. Възможността да създадеш държава. Тия момчета, с тези светли умове – уникален момент в българската история.

Филмът ни се докосва до тази особена история.

Тя се развива на фона на военните действия, но там има една  човешка история, един път към войната, където се случват и се проектират характерите на героите. Това е 1885 година, дни след Обединението /на Княжество България и Източна Румелия/ и ето нападението на сърбите, тичащите момчета…Такова нещо няма във военната история на света. 40 - хилядна армия хуква и бяга над 250 километра за ден и половина. Спейки по раменете си войниците бягат към бойното поле. Кога в българската история, съдейки по днешния ден, може да се случи отново такова нещо.“

Любомир Денев и Анри Кулев - партньорство и приятелство

Оставаме в очакване на филма, но той е повод да попитаме Анри Кулев за проблемите в българското кино като финансиране, като взаимоотношения, а и не само. „Аз съм част от кинаджиите и не мога да мисля извън средата в която работя. Караниците и споровете…Много ��нтелигентно 

държавата избута целия спор вътре в киносредите.

Много интелигентно, защото трябва да се взимат управленски решения в националната ни култура.  По европейско определение, и по нотификация, парите се дават за един малък екзотичен народ, за да произвежда екзотичните си филми, а не да се преструва на комерсиално американско кино, което да събира публика по салоните. С политиката си Националният филмов център трябва да даде много ясен отговор на този въпрос. Това е дълъг разговор, но аз не мога да се отделя от колегите и съм точно като тях. Субсидията не е подаяние. Тя трябва да бъде давана задължително в подкрепа на  българската култура. Трябва да бъде увеличена тази помощ. Трябва да отпадне този вътрешен натиск, който се е получава от безпаричност. Това провокира сблъсък между поколенията. Идват млади хора, които си мислят, че тези нещастници - дъртаци им пречат на въздуха. Възрастното поколение в киното си мисли, че младите нахали прекалено бързо влизат. Липсва, като че ли средното поколение, което се появи в много труден период и е време да застане на мястото си. Ситуацията е много остра. Вина за това не носят кинаджиите.  В никакъв случай. Но основното е финансирането. Не можеш с парите за четири километра магистрала да финансираш едно национално кино годишно, включвайки игрално, документално и анимационно. 12 млн. лева - какво са това. Срещу това се иска награда в Кан, Оскар, Венеция.  Ето получи се награда в Карлови Вари  /„Кристален глобус“/ и е прекрасно / за „Бащата“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов/. Какво по-добро, значи киното е живо, значи е нормално. Знаете условията за тези награди по цял свят. Първо, трябва да има добър филм, второ трябва да има добър имидж на страната, която стои зад  филма. Трето, трябва да има българин или в селекцията, или в журито. Защото никой не ни обръща внимание,всеки води собствените си битки. Държавата ни трябва излъчва достойнство.“ Категоричен е Анри Кулев и с неговата дълга и забележителна биография в киното. Но вече има и биография и на преподавател в НБУ. На какво учи студентите си. Той отговаря с китайската притча, че учителят се появява, когато ученикът е готов.

„Четох спомени на Апостол Карамитев. Той беше написал – „А, бе накрая на цялата тази работа преподаването във ВИТИЗ /сега НАТФИЗ/ разбрах какво време съм загубил с посредствените студенти, като съм опитал да ги науча на нещо. А съм изпуснал  най-добрите хора, като съм мислил, че са достатъчно талантливи да се оправят сами.“ Аз не ги уча на нищо конкретно, опитвам се да им разкажа принципи, които са ми близки в изкуството. Говорим за анимацията, за атмосферата в киното. Говорим за рисуване, за режисура, за много важни неща . Но

свръхзадачата е да им помогна да станат  хора.

Това зависи от различни неща – от съдбата, от тяхното поведение, от родителите им, от ситуацията в България. Всичко е толкова навързано“. А неговите учители, тези, които той определя за себе си. Завършил е анимация във ВГИК в Москва, но има и хора, които без да подозират са му дали много. „На ония години ученето ми в Москва изиграха изключителна роля. И то не по начина по който интерпретацията върви сега по идеологическа или по някаква друга политическа система. Отидох в Москва и попаднах в изключителна среда. Живопис ми е предавал Юрий Пименов /1903-1977, живописец, график, сценограф/ изведнъж се срещам с Юрий Норщейн/ един от най-знаменитите световни аниматори и режисьори на анимационно кино/. И сме първи приятели, а не случайно срещнали се  хора. Изведнъж се оказвам с Фьодор Хитрук  /1917-2012, аниматор и режисьор на анимационни филми/, много близък приятел. Изведнъж влизам в един кръг на висока руска интелигенция. Самото докосване до тази атмосфера беше нещо нормално, защото не бях сам, а бяхме цяла една група мислещи хора. Да не говоря за срещата с Пушкинския музей, с Ермитажа, кръгозорът се превръща в друг, цялото докосване до оригиналите на тази живопис. Седях като луд пред маслените платна.

Това те кара да се чувстваш като човек на света“.

На финала на нашия разговор се връщаме към темата за приятелството. Преди много години, когато такситата не бяха толкова много, можеше да се качиш в кола с други хора, но с близък маршрут. И така попаднах в такси с Христо Ганев и малкия Андрей Кулев. Носех торба с хубави ябълки и подадох една на момченцето. Андрей я отказа, дядо му Христо го попита защо не я вземе. Малкият Андрей обясни с въпрос, че нали го учат да не взима нищо от непознати хора, Христо му каза, че леличката е приятелка. А Андрей попита: „Как да различавам приятелите?“. С днешна дата баща му Анри Кулев отговаря: „Не знам как се различават приятелите.  Животът ги определя.“ . Контекстът вероятно е друг, а и е изказан от един младеж на 70, който признава колко важно е семейството и какво ли би бил без майка си, баща си, Христо Ганев, Бинка Желязкова, Светла /съпругата му/, децата им и внуците им вече…≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

[sexobiavibg-blog]

http://sexobiavi.bg/  е еротичен уеб сайт за секс обяви, секс разкази, секс запознанства, под формата на безплатни и ВИП лични, рекламни обяви, текстови секс публикации, секс статии, секс новини, секс телефони и др, с изцяло еротична и секс насоченост. #секс обяви

[razkazizapalnoletni]

ДАСКАЛЪТ (тийн секс история)

– Тоя учител съвсем се е побъркал! Всяка седмица – нов тест! Не знам как ще вземем новия… – Нямаме време от учене да забием по някое момче! Има да си седим девствени… Мария седеше на масата и лениво прелистваше учебника, а Женя също толкова лениво гледаше през прозореца на къщата. Отскоро двете момичета се бяха присъединили към нова компания, в която това да си девствен, никак не се котираше, дори напротив. На двете момичета хем не им се искаше да си губят приятелчетата, хем не им се искаше да губят непорочността си. – Може да си го направим пък сами, а? – каза Мария, разтвори бедра и бръкна в гащичките си. – Аха, и после какво? Трябва ни някой, който поне малко да ни научи на нещо! – Женя се прилепи до прозореца. – О, я виж. Идиотът се прибира! – А, новият учител? – Мария се изправи, продължавайки да се гали между краката. В отличие от приятелката си, тя не смяташе учителят им за идиот. И сега през прозореца тя се залюбува на мъжът, който слезе от ��олата си, задържайки поглед на правилната му осанка. Изведнъж бузите й поруменяха, а xxxxxx й под пръстите й се навлажни!

– Ох! – изстена момичето и бързо извади ръката си от гащите. – Какво става? – Ъъъ…. Гледай! Каква е тая папка у него?! – Може да са тестовете, а? Двете се спогледаха: – И двете ли мислим за едно и също? И ето, че когато се стъмни, две сенки се показа от едната къща и за придвижиха до къщата на учителя – Мария и Женя бяха тръгнали да търсят приключения. Успяха да отворят с отверка ключалката и се вмъкна в дома на Орлин Борисов. Когато влязоха в големия хол, двете едва не паднаха от изненада. Учителят им лежеше на дивана, пред който имаше малка масичка, върху която седеше отворен лаптопа му. Мъжът спеше, а халатът му се беше поразтворил отпред и откриваше здравите му гърди, по които играеха светлините на скрийн-сейвъра на компютъра. – Спи… Хайде да търсим тестовете. От къде да започнем?! – прошепна Женя на ухото на приятелката си, но тя, запленена от вида на полу-голото тяло на мъжа, обиколи масичката и застана до него. Стараейки се да не се поддава на горещината, която се разливаше в нея, тя се наведе към спящият. Впрочем, Женя също се беше приближила и наблюдаваше с интерес случващото се: – Интересно, дали има гащи… – очите на Женя широко се отвориха. – Ирка разказваше, че се разхождал из къщата гол… – Неудобно е някак си… – засмя се Мария. Всичко обаче се реши от само себе си. Неочаквано халатът сам се плъзна надолу, откривайки голото тяло на мъжа. Двете момичета почти извикаха от изненада и се спогледаха изумени. Членът на учителя им стърчеше! Постепенно шокът започна да отминава, а момичетата обезпокоено погледнаха лицето на мъжа, който все така безметежно спеше. – Хайде да се махаме! – прошепна Женя, когато сърцето й малко забави хода си. – Ох, колко е голям!

🔞 За да прочетеш цялата история ела на блога ни 🔞

[razkazizapalnoletni]

"Перверзните лелки"

[razkazizapalnoletni]

"Ивета Секс Робиня"

[razkazizapalnoletni]

Разказите за пълнолетни са достъпни и в WIX!