#щурците

[leatherjacketblesseddreams]

...

И тогава на моста ще бъдем пак двамата.

Ще си спомниме всичко отново за миг.

Ще се срещнеме с погледи, скрити през рамото

и ще тръгнем по своя път сами.

[monicagavrilova]

30.11.22 Да отидеш на концерт... на Щурците ✅

Едно от важните неща, които научих тази година, е колко е важно да излизаме от зоната си на комфорт. Казвайте "да" на повече неща, бъдете спонтанни и приключенски настроени. Не знаете какво ви очаква от другата страна на отрицанието. :)

[kalina1]

Свечери се. Стана тъмно и щурците запяха.

Останахме двете, само аз и луната.

Споделих ѝ тихо моя копнеж:

“За любов си мечтая. Казват, сърцето си трябва да дадеш.”

Мина година. Минаха две.

Сърцето си дадох, той ми го взе.

После си тръгна, но сърцето…

Остана в неговите ръце.

Свечери се. Стана тъмно и щурците запяха.

Поредната нощ. Само луната ми разбира тъгата.

Прошепнах ѝ тихо моя копнеж:

“Да ми върне сърцето. Много боли да дадеш.”

[loranayavorov]

НА ПРОЗОРЕЦА

Загребала в ръката си гореща

едно дъждовно облаче над мен,

ти бършеше прозореца отсреща,

от погледите мои замъглен.

Нечути думи, срещи неприети,

изписана от сълзи стъклопис,

изтриваше над мене ти. И ето –

прозорецът отново беше чист.

Просветваха стъклата като листи.

Изтрити бяха тъмните следи.

А аз си мислех, че небето чистиш,

и падаха в ръцете ми звезди.

Росата в равнината е изгряла

По капките ѝ сребърни вървя

А утре сам ще бъда капка бяла

Под тая необятна синева.

Пчелите ще ме търсят по цветята

Щурците – в кладенчета от очи

Земята – в облаците и тревата

А аз ще бъда в твоите очи.

Евтим Евтимов

[designis4lovers]

Няма те в дъжда няма те във фланелката на цигането дето я изстисква с юмруците си от същия дъжд дето в него те няма и в тениската те няма и по кафевия му гръб ето по него се стича небето няма те няма червеноклюно птиче кълве едва узрялото грозде и тебе те тебе те няма и там те няма в гроздето в птичето дори в тъгата не си ми в оная светкавица дето разкъса на две овцата в полето и в на овчаря устата псувнята дето изпусна в гегата и гаргата сгушила се в крушата няма те няма те няма В ореха в чешмата в дланите ми в реката и в дренките и в синята слива ето ето падна от бурята и в корените протегнала се земята през тях да те сграбчи да сграбчи дъжда но и там те тебе те няма ни в корените си ни в небето в дъжда в сграбчването те няма в думите ми липсваш няма те откъснато небе раздран дъжд жадни корените пият вода и мрът паднали са дърветата с всичките птички в тях гнездата белите яйчица строшени с кръв по ръбовете и пилетата ги няма няма няма няма те изяла ги е змия но и в змията не си и в окото със съзлите на лястовицата няма те няма те никъде никога раздрано небе откъснат дъжд сграбчени думи и водата по гръб смуче от корените небето в което те няма

Светло небе на Захари Захариев.

Винаги ще те има в приятелствата, историите, стиховете, щурците, прашните пътища, градините, сезоните, музиката, спомените, лютеницата, сладкото от смокини и срещите ни в Сфумато.

Сънят продължава да расте.

[vprki]

Еликсирът, който ни омайва

Книгата на Капка Касабова „Еликсир“ е поезия в проза. Една амалгама от поетични орнаменти в разказвачеството, която те омайва. Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик.

Книга, която започва със следният поетико-наративен слог не може да не е обещание, че ще разгърне душата ти и за най-деликатните отсенки на словото:

„ Слънцето залязваше над Долината и поръбваше всичко в златно. Огромните планини на запад и на изток, магарешките бодили с човешки бой, стърчащи из опалените ниви, където една кобила и жребчето ѝ внезапно вдигнаха глави, сякаш чули далечен звук, дори разбитият път – всичко блещукаше от златната мараня. Беше тихо, като че цялото човечество спи следобеден сън. Щурците вече репетираха.“

Капка Касабова умее да говори на сърцата ни чрез всичките ни сетива – да видим,  да чуем и като че ли всеки момент ще докоснем тази картина. На едно място в книгата си тя казва, че селото е като „гоблен от къщи хвърлен върху стръмните тераси“ на местността.

Капка Касабова ни разкрива и безпощадно, и наред с това деликатно, душевната причина да  предприеме това пътуване по река Места. Това донякъде ѝ напомня за реката в нейната Шотландия. И тя ще каже, че тези реки текат и ти въздействат, докато не те огладят като речно камъче. А това си е чиста проба Дзен. Но и на нея самата, и на читателя става ясно, че тук в това предприето пътуване се е намесило да я води нещо много по-силно – а това е инстинктът.

Капка Касабова ни спечелва да ѝ се доверим и да ѝ повярваме, защото не можеш да не почувстваш духовна близост с човек и творец, който така, с всичките си сетива, възприема дъжда, лежейки на чардака на къщата, която е наела и да е разтворила душата и тялото си за всичко земно-неземно, което се случва в този момент. Това сливане с природно-духовната стихия не се случва всеки ден. Това е върховен момент, защото ние самите сме съчетание от тези пет стихии – дърво, огън, земя, метал и вода:

„…бурята гърми над Долината с оръдейни залпове. Топъл дъжд бие тиклите на покрива..  Снопове светлина пробиват облаците като пророчество. Но никой не знае накъде сочи това пророчество – напред или назад…“

Капка Касабова

И Капка Касабова в тази книга ще направи точно това – ще ни връща и назад в миналото, а  ще гледаме и напред в перспективата на този невероятен край на страната ни, който според авторката, е все още най-екологичният в рамките и на Европа. Стихиите ще ни напомнят за бог Перун, еквивалентът на древногръцкия Зевс, ще преминем през социалистическия лозунг, че ще победим природата, защото сме по-силни от нея, ще пътуваме във времето на чалгаджийско-мутренските времена и ще съхраним оптимизма си за един, по европейски маниер, екотуризъм.

През цялото време докато четях тази част от  книгата на Капка Касабова, настанила се в тази „къща за гости“ имах асоциациите за Джеклондовската „Малката стопанка на голямата къща“.

И авторката ще ни покаже, че сред тази невероятна природа най-ценното, безспорно, са хората. Този специфичен етнос – помаците, чието име не се знае със сигурност дали значи „измъчени“ или „помагачи“, които са се запазили като прослойка само в нашата страна, са хора работливи и с изключително достойнство, без то да се демонстрира и парадира с него. Хора, говорещи български език, а с вкоренена мюсюлманска религия. Хора, преминали през нееднократните скудоумия на уронване на достойнството им от социалистическите приумици да бъдат интегрирани в рамките на народовластието. Капка Касабова ще допълни: „В България  така и не е имало процес на изясняване и помиряване след комунизма, както примерно в Южна Африка след Апартейда, или за осмисляне на миналото, както в Германия след нацизма.“ А тук, в този район се стъпва върху десетилетия натрупани травми.

В книгата на Капка Касабова приветливо съжителстват екоидеите, детайлните тълкувания на билките, които в България са седемстотин четирийсет и два вида, езотеричните навеи, Вселенските закони, местният  фолклор, магическите енергийни камъни и още, и още. И всичко това се разгръща чрез автентичните истории на нейните герои, сред ко��то и тя се вписва наравно като персонаж, в една невероятна драматургия. Точно защото разказаните истории са лично преживени от авторката, те носят този неподправен автентизъм.

Някои автори сравняват книгата ѝ със симфония. На мен тя ми напомня повече отделните теми на джаза, които си партнират и наслагват в рамките на една обща тоналност.

Капка Касабова, член на журито, при връчването на Дъблинската литературна награда, 2017

А героите ѝ са невероятни – по домашному близки и наред с това извисени с достойнството и трагизма си, като герои от антична трагедия. Дали това ще е един от най-вещите и може би последни познавачи на лечебните растения Роки Омайничето, който разговаря с растенията или групите роми, най-отдадените събирачи на билки или  Ариф, баба Асиве – една от „жриците“ на Камъка, която ще разговаря с Камъка – лечителя и помагача, или поетът от Лещен, който ще напише незабравимото стихотворение за глухарчето – това са все съдби на реални хора, сраснали се с родопската природа.

След Долината, ще продължим да се изкачваме нагоре по Родопа планина. Виждаш тя   „как ни е приела с отворени обятия, как ни е хранила, поила, лекувала, подкрепяла, …и как сигурно един ден ще ни изпрати.“ Писателката нарича Родопите „миметолитна“* – имитираща и имитирана, планина  хамелеон. Планина, която е предусещала човешката психика и сама се е оформила такава. Само това последното прозрение да бе написала Капка Касабова, то би говорило за тази невероятна сензитивност на авторката като човек и писател и за нейния талант да облече съдържанието  в такава пластичност.

През цялата книга се чувства стремежът на авторката да усеща и приема света холистично, което изначално значи „в цялост“.

Още на много места ще ни заведе Капка Касабова в книгата си, ще ни срещне с много хора и съдби. Но аз си мисля, че след прочитането на тази книга, наистина, оставаме „смаяни от нищожните си познания за Космоса, за всичко“.

Но оставаме с удовлетворението и  почудата от всичко, което е събрала авторката в „Елексир“. И това дава надежда.

*миметолит - камък или скала, напомнящи жива форма в природата - най-често лице на човек или муцуна на животно. - Б.р.

Текст: Росица Чернокожева

Книгата „Елексир“ на Капка Касабова е издадена от „Жанет 45“, 2023, превод от английски Мария Змийчарова, Капка Касабова, оформление Люба Халева, редактор Красимир Лозанов. Тя е най-новата от трилогията на авторката, посветена на Балканите, включена в поредицата на издателството „Отвъд“ – „Граница“ (2017), „Към езерото“ (2020).

„Сетивна и въздействаща проза. Предишните две книги (на Капка Касабова), „Граница“ и „Към езерото“, бяха незабравими пътувания, преливащи от богата история и вълнуващи персонажи. „Еликсир“ е стъпка още по-напред, най-хипнотичната и органична от всичките ѝ творби дотук. Също като балканската флора, прозата на Касабова с времето става все по-скъпоценна.

– World Literature Today≈

Манол Пейков, Капка Касабова и Марин Бодаков (1971-2021) при представянето на книгата ѝ "Граница", 2017

P.S. на „въпреки.com”: Първата ни среща с Капка Касабова беше през април 2017, когато тя дойде в София за премиерата на „Граница“. Разговорът с нея може да прочетете тук. Същата година през юни се видяхме в Дъблин при връчването на Дъблинската литературна награда и тя беше член на журито. Дъблинската литературна награда се връчва от 1996 година. Право да участват в конкурса имат както англоезични автори, така и автори, пишещи на други езици и преведени на английски. Предложенията по статут се правят от библиотеките в различните страни.

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021)

[mihaylovblog]

78 години от рождението на българския рок музикант Петър Гюзелев („Щурците“) (1945 – 2013) Снимка: https://impressio.dir.bg/

[vasetovp]

СЪРПЪТ

Тази година Тони завършваше гимназия и сподели с баща си, че му се ще да следва инженерство в Германия. Съмняваше се, че ще стане, защото е много скъпо. Баща му го изгледа замислено и въздъхна:

- Значи, ще учиш! Ще продадем бащината къща в Добруджа и заминаваш!

В събота цялото семейство отиде при къщата, да я подготви за продажбата. Със сините черчевета на прозорците и варосаните си стени, запуснатия дом изглеждаше като забравен от друг свят. От овошките в двора се ронеха нежно-бели цветове, а като стъпваха по обраслия с диви цветя калдаръм, все едно стъпваха по килим. В края на април гледката бе тъй трогателна, че Тони се разколеба:

- Тате, да не продаваме къщата, а? Виж, колко е красива!

Баща му не отвърна. Изгледа го с присвити очи и отключи вратата. Обзавеждането бе скромно, но до болка познато и мило. В гостната стая имаше голяма ракла, от чеиза на прабаба им. Цялата надупкана от дървояд но стилна, тя винаги бе изкушавала Тони още от дете. Тъй като по-рано не му разрешаваха да я отваря, сега вдигна капака и погледна с любопитство. На дъното лежеше нещо увито в плат. Извади го и разгъна плата, който бе женска забрадка. Пред него стоеше почернял, извит сърп, с огладена от използване дръжка.

- С това някога са се изхранвали! - промълви бащата - Пра-прадядо ни имал девет деца! Всички са се изучили до едно! Бяха пет сърпа, но дядо ти остави само този! Само той не бил накървен.

Тони взе внимателно сърпа и го огледа.

- В какъв смисъл накървен?

- В буквален! - прошепна баща му - Това е мирно оръдие на труда, но освен за жътва, сърпът служи и за оръжие, като се наложи! Имало е време, когато нямало с какво друго да защитиш децата си!

- И с него са убивани едни хора, за да се спасят други?!

- Представи си, да! Но тогава времената са били други!

Бащата и майката на Тони започнаха да събират покъщнина в няколко кашона, а той стоеше със сърпа в ръце и го гледаше като омагьсан. В главата му прелитаха картини от жежко пладне сред равнината, усещаше аромата на прясно отрязана пшеница и виждаше как през маранята се прокрадват зли хора. Чуваше отчаяни женски викове и съзираше, как бягат като пилци дребни дечица. Тогава прадядо му вдигаше сърпа и го забиваше в гърдите на врага. Кръвта пръскаше навсякъде..!

Върху краката му закапа сбствената му кръв. От виденията Тони бе стиснал сърпа здраво и се бе порязъл. Той тръсна пръсти и извика:

- Мамо! Тате! Спрете! Няма да продаваме къщата!

- Защо? - учудено го изгледа майка му.

- Така! - отвърна Тони - Ще уча в Техническия университет в нашия град!

- Защо се отказа от чужбина? Нали искаше там?

Тони твърдо рече:

- Защото не след дълго ще се женим с приятелката ми! На своите деца какво ще покажа? Панелния апартамент в града ли? Този сърп там ли ще приберем? Откъде ще си берем истински домати и краставици? На балкона ли ще ги сеем? А тишината тук? Оглушителната песен на щурците през лятото, къде ще слушаме? Роден съм в града, но истински свободен съм се чувствал само тук, на село! В тази къща, в този двор са корените ми! Ако я продадем, губя връзка със земята и тогава вече съм никой! Разбрахте ли?

Майката само повдигна рамене, а баща му приближи и го прегърна. Кротко щастие извираше от очите му и се стичаше по лицето. С дрезгав глас, той каза:

- Всъщност, времето е едно и също, само хората са други! Ние минаваме и заминаваме като водата в една река и само земята остава! Тази земя е нашата и трябва да я пазим за децата и внуците си!Тя не се купува и не се продава! Тя се обича! Благодаря ти, че си такъв, сине!

На връщане бащата спря радиото в колата и разпери ръка напред:

- Гледайте, колко е хубава равнината! Пшеницата вече е избуяла над педя и не мога да се въздържа, да не запея!

Майката се засмя:

- Та, ти пееш фалшиво!

Първо бащата, после сина,а накрая и майката запяха:

- „Пред нас са блеснали житата, окъпани от топъл дъжд

И ний вървим, вървим, вървим нататък

И няма край, и няма край на шир и длъж!“

Красимир Бачков

[orleff]

Галерия: Кирил Маричков на 75 (30 октомври 2019, НДК) | Rock The Night https://rockthenight.eu/galeriya-kiril-marichkov-na-75-30-oktomvri-2019-ndk/

[leatherjacketblesseddreams]

"Защото вчера някой... я си помислете... След няколко години ще започне да се издигате по разни йерархически и някои други стръмни стълбички и ще ви бъде притеснително да си спомните, че вчера бай Пешо е намерил в парка едно прясно... с извинение... хайде да не казвам какво...

Не е смешно! Вие говеда ли сте? Осемнайсет мъжки и четиринайсет дамски тоалетни имаме, варирани... хигиена! Хигиената е майка на прогреса! Дипломати ще стават! И ще ходят из парковета да...  

Я ме вижте мен! На петдесет и осем години съм и нямам нито един кариес! Я да ви видя вас! Покажете си зъбите! Ааа..."

- "Вчера" (1988)

[chaos-in-words]

Нощно царство

Блестукащи звезди в небето,

верни гвардейци на своята царица -

Луната.

Симфония от вятър,

песен на щурци и

кучешки лай в далечината,

привестват Луната.

Улиците потъват в спокойствие,

жегата се предава на вечерта.

А аз, на терасата,

тайничко промъкн��л се в това

нощно царство.

Без да притеснявам звездите

или щурците...

седя и се любувам.

[pemben]

Между баба и внуче

- На село ше дойда, мила ми бабо,

да си поседем с тебе и дедо...

дорде са ни не още забранили,

да ходим по кощи и по роднини...

Ам най-напреш некво да питам,

та сетне по барчинкине да са не преплитам, да тросем некаде некав обхват,

на комшийски интернет без ясак(забрана)...

На село имате ли рутер бабо,

как общувате вие със дядо?

На живо или на чат ви е мохабета,

с вашите мили синчета?

—За каков ли ма питаш ти рутер ?

Подмесила съм тесто бутер,

вита баница ше мочем да правем,

че с айренчек си йе йетце галем...

-Ам бабо, оти ми нищо  не каза,

на село имате ли интернет ?

- Кинасу имаме ни стига сине,

двор широк, и кощичка от кал и плет...

Зайчкове рипкат покрай нам,

кокошкине вав пологан лежот,

мулено са вале на харманан

и пчелицине жужот, жужот....🐝

-Как ли да се сетим с тебе бабо,

или ше е по-добре да думам с дядо?

Попитай го моля те сега,

дорде не е отишъл още за дърва...

Знае ли дядо, на село имате ли Уай Фай ?

-Кина ли на син лу разпитваш,

га са ворне той уморен и строшен,

му не требва ни будилник ни вай Фай,

имаме си куче да ни буди с лай...

-Ах, бабо, как да та питам,не знаем,

имате ли лаптоп на село ?

Или да зьомам от бунно на заем,

че моес е пак развален ?

-За кина ни е лаптопан, сине,

живота и без нега ше са мине...

Да го хасабем и нега,

санки ми ни стига дедвата ти гега?

-На село, мила моя бабо имаш ли смартфон?

-Немам майци, ни смартфон, ни телефон...

Имаме си каматан залез за фон...

Гльодаме го без насита,

сьоднали ашемлай с дедо ти на прага,

да на рука никой са не пада...

Усамотеваме се, но вече от умора...

- Бабо, на село имаш ли Фейсбук ?

- Немам сине махмурлук,

имам градинка с праз лук зелен..

Хубавко е напоен и подреден.

- С дядо имате ли Туитър, бабо ?

- За какво ми е бе чедо,

прясно мляко пием по литър?

- И пак те питам бабо, имаш ли си чат ?

- Не, сине, не, то ми и не требва...

Слушаме щурците, птичките как звучат,

котките как мъркат и кравите мучат...

- И още да попитам бабо,

на село имаш ли си Инстаграм ?

- Не, сине, не, то си имам още акъл и срам,

та да са вкарвам вав Харам..

На мене дедо ти ми стига,

то живота си отиде...

Пристанахме си по на седемнайси

и правем шюкюр знай си...

Прекарахме живота си

без кола и телефон,

без телевизор и касетофон,

без много и модерни дрехи,

без дискотеки и ресторанти...

Не останахме ни гладни,

ни голи, нито бедни...

Изминаха седемдесет години

в почит на близки и роднини,

с раздаване на обич към децата...

Като не свърши остана

и за двама ни в сърцата...

Но Никога да не забравяме

за обичта към Най-Любимия,

Най-Щедрия и Милосърдния,

дарил ни всичко за да бъдем ние...

За да бъдете и вие...

----Boylu----

[p-n-krustevich]

II. Acedia

- Въоръжен с божествено търпение

преборил си гневът греховен,

но навярно друго прегрешение

извършил си в момент съдбовен.

На чужд не си посегнал

от огнен гняв обезумял;

животът свой си пренебрегнал,

в лапите на леност си предал.

  - Призори се будя с петлите

и се трудя чак до здрач.

Отче, пълни са ми дните

с мъки, трудности и п��ач.

Но не губя волята си, знам

мързелът безплоден е позор.

Дори в немотия, сам,

не желая помощта на Белфегор.

Но от полето, в монотонен хор

щурците щом запеят,

а бухалът от нощният простор

и песните им в едно се слеят;

чувствам, че до мен присяда

Нимфа с нетипична красота.

Лирата и шепне ми балада

за любов родена в грехота.

Потъвам в мелодията смаян.

Безусловно подарявам си слуха.

Пръстите по струните играят.

В меланхолия удавя се ума.

Плахо лирата ридае

с глас на грешник съкрушен.

Всеки звук сълза е,

в душата – океан солен.

Повтаря своята балада,

Нимфата. Отново. До безкрай.

Убива всякаква наслада

тоз печален обичай.

Въпреки това, не искам

самота под лунен зрак.

Разумът и съвестта потискам;

моля я да свири пак.

   Петър Николаев Кръстевич

[ivcreates]

12.

На прага на ноща,

тиха

с горчивия си вкус,

само песента на щурците подсеща живота.

Забулената порта в края на кошарата се отваря за желанието,

утолено.

Стари познати лица минават из въздуха,

Спомена скрит в тъмнината

блещука и крие тайни.

Наивно вярва във волята вироглавия.

И неговия миг

настъпи.

- И.Х.

[letmescreamalitbit]

Клетва

Дали песента на Щурците е писана за нас?

Защото с теб 5 години, наистина всичко си делихме.