quasi-slackerwitch

[quasi-slackerwitch]

you have snakes for hands

and if there’s a kiss after the last one

you will have ruined me.

promise to ruin me

shush i didn’t say that.

serpent life

serpent life

you grow moss on everything you like.

you need some coldness to place yourself into.

a kiss is just saliva,

sour and repeatable.

where does my madness come from?

why’s your mouth a hexed thing?

is to kiss to drink?

is a kiss a watered down bane

from under your tongue

fermenting while you chew

a thing of beauty waiting to belong

to be drunk as dark wine?

only it doesn’t truly wait.

so to kiss is to bruise.

i said a wrong thing,

i assumed the romantic.

you spit out blood and silence,

never wine.

so i get drunk merely on the airs around you,

a feather,

an angel,

a lightweight,

a crime. drunkenness. a dead bird impaled on an iron fence. a white wall. something ugly. something transient, breathe to forget me. pale green mist, a small black thing. bellyaches will go away with time. nothing. fake gods dressed in dusk. nothing. cold nights that smell of tongues chewed to blood. your fingers. my legs. scratches, casual sin to violent sin to doubt to blood to rot. rot is still desire. a small savage, a biting creature. pink lips mouthing my own death. and down my throat - a wet void, forest blackness; moths and behemoths wasting away. like grass grows bravely just to be stepped on. once upon a time i was a firefly and you held me in your hands. you’re not fazed now, you’ve been gutted again. shame, sweat, it’s spring, so it’s suicide. junkyard rats. stand in the rain, let it spit on your wounds, we’re at war with the sky. your legs. my lungs. divinity in a plastic cup. jaded wanting. there’s nowhere to go. don’t die, give me back my guts but keep the worms. nothing. something ugly. tired of hope. hope persists, she’s a cockroach and someday i’ll thank her. ants and screams and how unfair. the pillow’s where we die. blow out the candle. nothing. the best of me is just a hole. just how deep? it tingles still and i’m blue, how shallow it turned out to be. a fickle thing, a transient flicker, i bit my lip, i admit, a self-played piano medley on a cross-hatched fate. you hate words it seems, you speak in graphite. night wind and Hello you’s and ringing in my ears. i am the songs they play in the elevator to heaven. please mind the cloudscape. everything, a dream. something ugly, something no. it sings so it can’t be evil. simply starve this hunger out. i try. i try. my heart is covered in ulcers. a lump of regret in me so i can’t swallow your choices. i’ve started to swallow, defeat is not humiliating. it’s waste, it’s underwhelming. do as i say, the gods of sleep awaken for a few seconds every time you light a cig, it’s dark, there’s no hurt in the tree bark. hide in the tree. hide in the tree. i’ll follow. hide in the tree and go first, we know i don’t trust you. we know that i trust you. these violent delights... and so it goes. eve’s ladder, pictures of us, jinxed laughter. crack your knuckles in my mouth and i’ll decide if it’s medicine. hold you tight. your name in the bathroom mirror. my name on the bus window a steamy proof i existed. we have burned through time at the tips of each other’s fingers. if i’m an angel is that why you kill me so slowly. maybe the best of me is a deep hole after all, some tube to the core of earth where a door is waiting for me to go back home - to flame, to magma, to magic, to devotion, to devils worse than you but they are needy of my touch. you’re not. a shivering, far away, the tunnel, tram tracks, look back - is a tram coming? only looked once, then stared at you. we know that i trust you. farewell to flesh, but hope’s a cockroach. forgotten, don’t need this forgotten. healed, unbruised, spat out, outgrown, chewed, muddled, frozen, a memory. i need serpent moss and tape for the shards. morning light and dewdrop eyes and taste of metal spikes and we fell asleep, i left.

you have snakes for hands

and there was a kiss after the last one

and you have ruined me.

[quasi-slackerwitch]

[quasi-slackerwitch]

the tiger in the sky part 1

there is a big flying tiger in the sky. it’s an otherwordly being (probably linked to a plane of existence a few realms away from ours, but somehow having found a way to spend its darks on Earth ), controversially seen by people of any age but kids. it’s off white when visible and also off white when unvisible, only a see-through shade of off white. it resembles a chinese dragon in its liquid elegance, and water in the way it swims among the flickers. anyone who has ever seen it describes it as a melted apparition, the brightest and sharpest thing you’ll ever see, and the blurriest and vaguest memory you’ll ever have.

it resides in the skies above the balkan peninsula in eastern europe, above all the corroded wrought-iron fences, stray cats and dogs with a hundred names,  and ivy-covered ramshackled houses, neatly snuggled into a seemingly random urban pattern. but the tiger in the skies reads the houses like we people attempt to read the stars, only it does a much better job, or well, at least since he is a lonesome creature in a lonesome sky, there is no one up there telling him his data is non-empirical.

as far as we know, it appears sporadically, and when it does, it weaves patterns with its tail and bites the sky apart. whoever is awake at the time to see it wakes no one up and instead just watches as the sky loses its stars only to regain them again.

as far as history will let us know, the tiger might have always been up in the skies or might have appeared a few years ago. no one ever writes about it. when one sees the tiger, one feels no pragmatic need to do anything. instead they plunge into a visceral hole they will have no recollections of, and will never be able to remember why exactly life made so much sense at that moment. therefore no one has ever bothered with recording it on camera (as far as we’re concerned, it might not even appear on tape. i personally find it insignificant whether it is containable in the pixel and am much more invested in finding why it isn’t in the brain)

but there is something so ancient in the movements of the tiger tide that it makes you wonder if orpheus ever sung lullabies to it and whether old christians remember being baptised under its jaws.

the lore of the off-white tiger stretches from coldest Moesia to hottest Thrace and i could never tire from telling it. but right now i’m writing a story of another kind.

when i was 12, i saw the off-white tiger in the sky for the first time. i was foraging for clothes in my grandma’s nylon bags in the attic in the hopes of finding some retro piece, a hidden gem, when i spotted a startlingly white silhoutte in the sky. through the dusty window of out slanted attic, it resembled a cloud, only somehow sharper. i spent the night staring at it, telling myself

this is it, this is it, this is what makes me human.

the rest is a blur. i do not remember what made me human. am i human still? i don’t know what i meant by that, but i’m assuming yes, just not as bright of a human as i took myself to be.

i awoke the next morning lying iamong the nylon bags with a scarf wound round my ankle and a dead cockroach by my head having made the texture of the corduroy jacket its grave. the radio was blasting a song by evanescence but i didn’t remember turning it on. i lay there for a few minutes and hummed along the call-me-when-you’re-sober chorus.

[quasi-slackerwitch]

here i am, in a blue tram, blue and black, yellow tracks, dayless sofia in its sunless windy coldness. i have a notebook in my lap, a pageful of ugly scribbles. a boar, a chimneyless house, a heart, a wounded angel.

another summer’s passed by. my feet are itching to run, my head is itching to be smarter with every passing thought, my heart is just wallowing in pity again, aware of its fickle nature. but as i wrote in a letter once, true happiness couldn’t care less about its own mortality. it just bleeds through time proudly. sees the clock and smashes it. fickle yes, reckless indeed, transient inevitably. and with every skipped heartbeat and with every screech of the tram tracks i untruthfully repeat under my nose:

i’ve never been happy.

then how could i know anything about it? i’ve seen enough happiness, then, to draw my conclusions about it, but not to remember the flesh of it, to feel the iron of its blood on my tongue.  

another summer’s passed by. i filled it with empty laughs and faux productivity, the same chord progression over and over again but with hoarser vocals every week, something cold for me to remember from the fiery months. i gave birth to moths and tucked them to bed. they never crawled out and i knew i had bore yet another death.

i mutter nonsense under my breath and the tram-driver eyes me in the rear view mirror. or whatever type of mirror that is. an eerie cloak of dragonflies burns through the texture of the air around him and i know if i were to try and talk to him, he would park the tram and burst out like a supernova. i could never endager public safety like that.

i conjure some fake otherwordly scenario up in my head and, as always, project my existential anxiety into a alluring person with a calming smile and impeccable understanding of human nature. in my head, i’m myself as i wish to be, and that’s the true romance. love has never worked for me in real life because i don’t know how not to be a cotton stencil reshaped and recoloured by each and every passing person. i mock weakness in fear to admit it. but of course i am weak. it’s what makes the rare instance of being fierce, defiant and unapologetic so euphoric. the callous of the weak, i think, at some point exceeds the natural resillience of the bold.

that’s what i am outside of my head. smudged by associations. polluted by connotations. erased by insecurities. reshaped into oblivion by failed attempts at keeping my soul intact. drowned by my other self, the one that needs reminders to disappear (forever).

i have been scribbling for another 5 minutes, i note, as my alarm for 22:26 comes up silently. it’s the one right after 22:21 and right before 22:31.

22:36

look up.

22:41

look up.

22:46

look up.

22:51

look up.

22:56

look up.

23:01

happiness tends to enslave clocks when it’s not strong enough to break them. i, for myself, do not know if i’m acting out of happiness or our of desperate hopes of attaining such.

i need reminders to look up. i notice that when i don’t look up from my notebook, i become too engrossed and that’s not good for someone squelched by their own thinking.

[quasi-slackerwitch]

i have a wife that i hate

she falls asleep at night,

sleeps tight,

tight enough -

i take the grater out

from under the bed

(where she never cleans,

a good hiding spot)

her eyebrows furrow, she’s upset

in her dream her legs are spread

but i take no notice in her feet,

i grab the hands,

hold the fingers, grater out,

and cut, i cut, i grate, i rub,

until her fingers bleed

erase the patterns.

in my chest nothing ever flutters,

but now - but now - but now -

she flinches and i laugh,

there they are - flat surfaces,

smooth surfaces that bleed

but will bleed on their own,

neither registered. nor cared about

in the mirror i see a happy me

a saint with a grater and

a body fallen from grace on the bed,

and it flashes -

20 years ago, white dress; honeymoon.

beauty -

slips away.

and i laugh,

because she’ll never touch me again

she’ll never

- i grate and rub -

and she’ll never touch me.

i have a wife that i hate,

but her fingerprints are erased,

and now i’ll be pure again.

[quasi-slackerwitch]

my heart is red.

i think it was tainted by

those bedsheets at chelsea.

you loved that red, remember?

you said it reminded you of lavish halls,

of hazy dreams,

of the future

romanticised by the past you never saw,

but that it also suffocated you.

your voice was rough like tv static.

the power to wound, to lie,

to press my buttons

just the right way.

the others, they never understood.

nothing made sense but us.

we were elusive,

decadent.

your eyes were dark and they shone

just the right way

when you talked about station to station

and read poetry sitting on the armchair

illuminated by lower manhattan visuals,

7th avenue in your blood.

my heart is red.

i’ll be damned if i ever forget the

colour of your cheeks

flushed, hot,

wet,

on your back,

spread,

pulling my heartstrings

so hard it hurt me

and you got me out of tune.

i sound wrong now,

but i haven’t retuned.

you messed up my repertoire

and it’s all i want to sing now,

crude yet sincere,

chaotic, obscene,

but real, red, aglow.

real, red, aglow.

your halo stripped bare,

now an orb of electricity.

no, you were never an angel,

because you were more than that,

it didn’t matter whether we were clean

or monstrous,

pure or sinful,

because we were above that.

we were taboo, or divine, holy,

never to be spoken of,

language could do us no justice.

not because there were no words.

because words are vessels that need charging

and will get burnt if ever they get crammed

with what swalloped up our hearts

in chelsea,

on that bed,

our Nazareth.

I loved you.

fuck. fuck I loved you.

i loved you.

never did we mind.

the hot death of day,

the dawn of the haze.

i loved you through it all,

and i curse my human heart

for not handling it well,

and overdose of divinity,

a parallel of vicinity.

here.

today.

i love you.

real, red, aglow.

[quasi-slackerwitch]

МАНИФЕСТО /ГАРИБАЛДИ/

1. Максимализъм и неувереност в себе си не се комбинират добре

2. Стая само с бели стени е предпоставка за дисоцииране

3. Любовта е понятие, което те прави щастлив само когато ти си го дефинираш (на сто процента, и никога не следвай стари/чужди дефиниции)

4. Да не можеш да пееш не значи да не пееш

5. Когато си разсеян, най-вероятно не четеш достатъчно книги

6. Когато не четеш достатъчно книги, най-вероятно правиш твърде много неща

7. Нещата, които правиш, най-вероятно са некачествени, ако не четеш книги заради тях

8. Вярата и религията са тъжно свързани едно с друго: ако си твърде индивидуалист/рационалист за религия, си твърде прецакан, че да вярваш в нещо освен нещата, в които ти се ще да не вярваше (this one is up here for a debate. it’s not from the original manifesto) 

9. На театър не се ходи, като ти се спи

10. Плановете се нареждат перфектно. Когато ги нагласяш по събитията, а събитията ги контролират импулсите ти

11. Колкото и вечери да заспиваш с представата, че си underground в Манчестърския live или По-готина своя версия, единственото, което ще стане, е да заспиш

12. Да си умен ти гали егото, егото е туморът на щастието (ама ти все пак трябва да си умен!)

12. Градските светлини са по-красиви от далече, но това не е метафора. Те просто са по-красиви. Много неща в живота не са метафора 

13. Приеми, че си бъкана с неразгадаеми противоречия, преди да почнеш да си противоречиш дали това е добр�� идея (какво е няколко години закъснение?)

14. Някой да е арогантен не значи, че трябва да го чуваш в главата си как те критикува постоянно. Той просто е арогантен, не критичен 

15. Christiane F щеше да е много по-депресиращо, ако не беше филм, а животът ти. Красотата в идеите е грозотата в изпълнението, когато са намесени: мазохизъм несвяст пристрастяване бягство максимализъм жертви отчаяност ирония отказ бездомие празнота репететивност тълпи измъченост обърканост сън; не бъди герой от нещата които пишеш и гледаш

16. Не би трябвало да съществува дебат в главата ти дали самоубийство в Оризово или Чехия е по-смислено

[quasi-slackerwitch]

до ре ми фа сол пипер чубрица

[quasi-slackerwitch]

а юницата с прерязания врат

мъртва ли е всъщност?

онази същата, за която писах през март.

концепция я нарекох.

това е допълнение на концепцията.

седя на градска ограда, вляво има оголено дърво със стъкла в корените. от тези стъкла може да се композира инсталация за музей, може да отидат за моя бъркотия, същите стъкла могат да свършат ролята на онова стъкло, което ме поряза веднъж, докато го миех. но оттам пък и кръвта ми може да вдъхне живот на някоя инсталация, мога да я използвам за червена боя. безкраен е цикълът на рециклирането на изкуство и отпадък.

вдясно пък �� жълтата лампа.

имам нужда от пишеща машина. малко по малко умирам и се вграждам в реалността, онази строгата. Живея в логичната реалност. това е реалност, която е твърде спретната, няма скърцащи врати, дъски, паркетът навсякъде е равен, всички прозорци на първите етажи имат решетки за безопасност. Градът е опасен, забележете. в този свят се чувствам изключително некомфортно, сякаш лежа на болнично легло и не мога да си дръпна системите сама. и само проклетата медицинска сестра ме посещава, влиза да ме погледне жива ли съм, да погледне през прозореца и да ме остави с бялата стена и грозния турникет. преди две години, да бях седяла ето тук, на същото кръстовище в стар централен пловдив, на същата солидна ограда и да пишех за същото оголено дърво, щях да си измисля нови вселени. болници, звезди, усмивки, безсмъртни, нелогични мечти. щях да пиша за кучета без лапи, кучето Таро, майчините приказки за тихия сипещ се снежец. онова мен не мисля че го няма, по-скоро някъде по пътя почука на грешна врата. отвътре явно ми е отворил някакъв чичав мустакат счетоводител. аз нямам против ако е например Счетоводителя на космическия стопаджия, но аз съм случила на другия.

какво правя във вселената на чичака?

вселената на чичака е достатъчно пресъхнала, че да ме е страх от нея. всекиго щеше да го е страх, ако се чувстваше като риба на сухо. особено ако беше риба на сухо.

парфюмът на патрик зюскинд. да си толкова неописуемо желан, така да ухаеш на смъртния одър на пролетта, че да те разкъсат парче на парче. да си толкова истински, че да не те понесат.

не се траят тея истиняци. спрете да сте такива, излъжете себе си и вие веднъж.

зимата ще дойде и ще я обичам отново. трудно ми е да мисля, че ще дойде ден да не я обичам. романтиката е клишето, което винаги трябва да почитаме. спрете да изхвърляте боклука. недейте да похабявате стъклата, нарежете се и бъдете щастливи от раните.

искам да видя отново ребрата си. и да ми тежи кръвта в тялото. ако сега умра от кръвоизлив, искам изтеклото да има поне процент съдържание на вечност.

ето ��ози прозорец на Тракия 20, тук има решетки, но те са симетрични, пресичат се, сформират сплескани ромбове. под него са сините бидони, източени от ширата, под него е басейнът неизгнили още листа. милите, хванали са жълтеница. имунната система на сезоните поне си следва графика. аз не знам кога да съм слаба.

малкото дървено столче с излющена боя си стои тук, сигурно чака. и силно се тревожа да не би да чака Остарялото мен, заклещено в бъдещето на този Счетоводен свят.

а пък виж, някъде може би съществува красив човек, който мрази луничките си, пие само местна чешка бира, не цени младостта си, и всяка вечер пише, има сини стени в стаята си, на тях е налепил жълти звезди. този човек се разтапя, когато мирише на люляк, обича да пуска корени по стълбите на големите катедрали, да слуша камбаната, просто да седи и да слуша. този човек вероятно не осъзнава колко е красив за мен, далечната почти съвършеност.

в един от разказите си този човек е писал за славянско дете. преходни са моментите, които ти взимат дъха и ти сякаш вливат адреналин от спринцовка. преходно е май че всичко. разказът ще го кръсти Преходност. няколко плакал е от завист, докато го е писал. детето като малко си играело в изоставеното кино, ровичкало из седалките, покрити с няколко пръста прах, и се маело от гледката на тавана с отлюпени големи парчета замаска, оголили отдолу железни кръстосани прътове. измисли име на демона, витаещ вътре.

това е и повелително.

Измисли име на демона, витаещ вътре.

[quasi-slackerwitch]

[quasi-slackerwitch]

[quasi-slackerwitch]

запали миналото

изхвърли, скъсай, раздай

каквото имаш от преди:

преди не се изчервяваше

в същия нюанс и преди

не те болеше така сърцето

като с иглички проподено,

настръхнало, изтръпнало,

нащрек за още щети

забрави, изгуби, зарови.

нарежи и надраскай.

остани гол, с гол хълбок,

бели устни и остани

в полет, в преход,

моля те, забрави как се каца,

забрави, забрави, забрави

не се връщай, не милей,

не пали кибрит и не спи,

чакай слънцето да те погали

когато небето стане теменужено

когато непознатите птици пеят и

когато те боли корема по бензиностанции

чуждия парфюм в колата

и одрасканата кожа, мръсните обувки

кръговете под очите и тъжните усмивки

и неясни образи облегнати по стените

отпуснали телата, затегнали сърцата,

подминавай, не спирай, тичай дори

бягай. белите подметки да се оцветят.

не вземай въздух, не вдишвай,

не си спомняй за как счупения дом,

за юмруците и дупките �� стената,

не преглъщай слюнката като желязо,

не се гледай, не бъди, не мисли,

да спре да те има, да спре да тече

времето в измерението дето само напред

може да тече,

да боли и да боли и да си жив, без да си тук

да си жив нявсякъде едновременно и да

блестиш в лилаво и в зелено и в нощта

когато вдишаш, да напълниш

цялата вселена със студа на сутринта

и слънцето, обикалящо света,

соларната система, ти си прашинката ѝ сол,

ти си цялата солница

нека те боли и нека се изгубиш и

нека се разкъсваш

разпилей се, вече не те намират.

не те очакват, мислят те само като имат време.

и най-накрая те пари, жегва те и усещаш

не си заслужава да си щастлив и цял

когато можеш да си скъсан и разпилян

и да те боли сърцето, да те стяга,

да си толкова лилав, че

с лилави устни да целуваш

огледала, скули, образи

да смучеш собствените си пръсти,

свит в ъгъла на някоя гара

и ще намериш любов в мръсотията,

ще заспиш и ще погълнеш

на гол охлюв

съдбата

[quasi-slackerwitch]

разрошени от щастие

Предадох се от развалени яйца,

кости в гозби и раздробени вътрешности,

олющи се от мен нуждата да

отнемам, каквото не е мое.

Предадох се от счупени струни,

грешки, които поддържах живи,

дрезгавия ми глас, и противно на

очакванията ми, не заболя.

Предадох се от капките за очи,

от които повече сълзях,

отказах се от мехлемите за стрии,

от които още по̀ се разтапях.

Нося красотата на брезите,

испанските платани, мръсните

обувки, паяжини по скърцащи

скакалци и пеещи врати.

Предадох се и дори не заболя-

паднах на матрак от увехнали цветя,

откъдето изпълзяха като насекоми

горестта, голата тревога и съня.

Топли вечери и пролетни усмивки:

всеки човек изглежда по-прекрасен

под небето, което не плаче,

а само ни напомня времето за сън.

Предадох се и се унесох,

а в кръвта ми се разнесе

сепийно мастило, та изписа:

да се предадеш не винаги е слабост.

[quasi-slackerwitch]

Аз не съм Стефан Стамболов

ядосва ме липсата ти на стремеж за

самоактуализация и развитие

не ми харесва скептичността ти,

отказът ти да четеш книги,

склонността ти към поп културата

(макар да виждам интелектуален потенциал),

мразя да водим безсмислени разговори

и понякога преувеличавам,

за да се разстроиш и да се принудиш да си

честен относно чувствата си

и да ми изложиш твои мисли,

за да не се отегча изцяло.

ядосва ме това как

за теб

понякога съм човек, с чието мнение ще се

съгласиш преди да си го изслушал,

защото това съм Аз и не мога да греша,

щом говоря убедително,

а ти не си образован по темата.

мразя това, че се съгласяваш на всичко,

което склоня да дебатирам,

но от време на време премълчаваш

тъй различното си мнение по теми,

които не подлежат на разногласия.

не съм ти учебника по Обща култура,

политика, наръчник за мнения и Изобличената

страна на световните лъжи,

нито съм майка ти да ти се карам,

когато сгрешиш.

аз съм Огън, не диктатор с розови чехли.

ти пък нито си дисидент, нито Дядо ми

комуниста, всъщност ти не знаеш какво си,

затова пиша това,

което знам, че няма никога да намериш,

защото никога няма да се разровиш,

и ето това се нарича Опозиция на Луни,

по прашен паралел Телец-Скорпион.

няма луна в Скорпион, която (едновременно)

да познава себе си

и всеки ден да не знае

какво да прави.

[quasi-slackerwitch]

***

Имах те някога. Сега имам друга, -

и също като тебе я обичам.

Вие сте толкова различни,

че в тия времена е трудно да се разбере

коя как и защо живее.

Мисля, че и двете ви разбирам,

но нещо все ми липсва, - не прозирам

затова се чувствувам някак си загрижен

за моето поколение.

Но не за тез, които по скалите пълзяха

не за тез, които новия живот строиха

бъдещето изградиха

и част от себе си оставиха

по заводските комини.

Не за тез, които земята разораха

и посяха здрави семена.

За вас - за двете съм загрижен.

Не мога да ви оправдая

и нищо повече не мога да ви дам,

на ако вие ме разберете

и прозрете смисъла на моите думи —

ще се радвам да ви видя

без онези глупави халюцинации

за някакъв си “чуден свят”.

За вас - за двете ги написах

редовете със критичност

и не става тук въпрос

за моята скептичност.

И все пак ми се иска да ви видя

със трезви мисли - с поглед към живота.

Защо не скъсате със суетата

и да отидете при тия

които заслужават преклонение

от цялото ни поколение !!!

70’те

Примо Примов,

таванска поема на

вестникарска хартия

[quasi-slackerwitch]

you’re lonely years old

remember when you were young?

[quasi-slackerwitch]

пътувам и не знам,

не внимавам и не слушам

на коя спирка съм.

мисля си за нови стилове музика

оркестър и нежни сирени.

гротеска, карета, лилави тъмни стаи, японски маски и рога, изтърбушен тъмен диван, джинсово демоде, звукът на капките навън в под индигово небе и непознати песни на скакалци, алуминиеви канчета и гръмнали бушони, това в звуци насъбрано. ще го аранжирам и ще го пусна по радиото на хората с подземните сърца - лилави от началото на 00’те. мама и сестра ми с тамагочитата, море от любов и все още безобидна пластмаса, албуми от снимки. това го романтизирам през капилярчетата и филтрите на най-чистата своя версия, детската, заблудената, но изцяло искрената, чувствената, с мечти по вените ми; тази със страховете по герданите и въпросите в очите и в калта по обувките. израснах като теле и никога няма да спра да обичам като такова. намирах трепет в забраненото, а не нужда и есенция. детето искаше да спаси света, но не знаеше от какво все още.

мащабни морали, идеалистичност, но никаква интимност - това ли станах?

сънувам неща, с които се гордея, защото никой не може да се докосне до такава степен на абстрактност. навързаност.

сънувах и теб, точно когато вече наистина не мислех за нас или за какво би помислил, ако ти разкажех. всичките навици, от които се оттърсих и никога няма да се върнат. толкова лесно, когато не те сънувам.

колко теляшката ми същност се принизи онази лятна нощ и всичката любов, която не усетих - любовта не се заслужава. тя се дава.

разказвам на стената, че съм писал 3 пъти в дневника си оттогава. стената ми е облепена в рисунки и страници от 80’ немски списания. има душа, защото й дадох, има суша и ме слушай, и ти, небе. всички сме едно, аз и небето и младите дървета и знам, че главоболията ми идват от липса на искреност, смисъл и вяра.

писал съм три пъти и съм пресъхнал, дори не плача вече. плача само когато пея.

чувствам се най-осъзнатата версия на себе си.

нов стил музика, такъв, на който не му трябва текст. от приспивна музика до сън в хамбара до къдрави, бели агнета. чай от баба ми и домашни ягоди, които дращят небцето ми. толкова живот в съзнанието ми и никога никога никога не стига до сърцето ми, само като спя. дори любовните ми магии работят през ума.

липсва ми мен. когато пишех в в дневника си, създавах изкуство, в което изразявах себе си, а не социални каузи. венчелистчета от оранжеви рози и дори не знам какво си мислиш. не знам. нищо не знам вече. кармата от ленени сърца, ние сме деца от началото на века. нека не знаем. нека не знаеш дали ми липсваш, нека и аз не знам, нека те сънувам и нека те забравям и нека главоболията да спрат. нека луничките ти да кървят и нека сълзите ми да спят.

защото никога няма да направим решение на невидима земя. по детските както тичат и скалата свършва, те тичат във въздуха, не падат, докато не забележат, че нещо им липсва под краката. представи си никога да не забележиш. така летят мечтите.

нека да не знаем, каквото и да значи това. ама нали съм и аз поет - трябва да има символизъм. да не съм артюр рембо, това не съм аз, изхвърлих всичко. все не знам как да спра да пиша, добре, че влакът има крайна спирка.