#винаги на нещо когато пиша

[a-beautiful-lie]

Исках да си тук до мен и да ти разкажа, колко съм щастлива вече и как добре се справям. Исках да мога да ти се обадя и да говорим отново с часове на безброй теми, защото с теб винаги имах какво да си кажа...

Искам гласовите ти да са първото нещо, което чувам сутрин, за да може денят ми да започва с усмивка... Но не мисля, че това вече е възможно...

Вече мога да стигна до вас без навигация хах...знам че се дразнеше, когато ти казвах че ме е страх да шофирам сама, какъв е смисълът обаче?

Сещам се за теб от време на време, и така ми се иска да ти пиша или да ти се обадя, да ти споделя...знам че няма да получа отговор...

Не мога да върна времето назад, не мисля че искам. Сърцето ми и за теб плачеше тогава, но вече съм добре. Не мисля, че се сещаш за мен, и не мисля че ти липсвам също толкова много, колкото ти на мен. Но няма нищо. Хората идват и си отиват, трябва да продължаваме напред. А аз винаги го правя, дори и без теб.

[flyarabella]

Писмо до Мира - 1

Мила моя малка Мира, честит първи рожден ден!

Още докато беше в корема ми си обещах, с цялата сила на душата си, че за всеки един твои рожден ден ще ти пиша писмо. Ще пиша, ще ти споделям, така както го правя всеки ден. Обещах ни го, тогава когато аз и ти бяхме едно. Ще ти пиша, дори когато станеш голяма и с досада се сетиш, че си получила поредния сърцераздирателен мейл от мама. Ще го правя с целия си арсенал от думи и чувства, защото отсега знам, че ти ще цениш словото и ще познаваш човешката душа.

Мое прекрасно момиченце, ти имаш много имена. За тази една година с баща ти успяхме да измислим цял набор от прякори и чак се учудвам, че успя да научиш името си. За нас ти си и винаги ще си останеш Миролета, Фърколета и всички чудати имена, с които те титулуваме всеки ден. Последната ти обсесия е към чорапи. Под всякаква форма и вид, независимо на чии крака са били. Щом видиш чорап ти го грабваш и с несигурни, смешни, патешки крачки тръгваш нанякъде, сякаш носиш Светия Граал. Мила Мира, няколко пъти ти обяснихме, че ти не си домашен дух, имаш пълната свобода да ходиш където искаш, не е нужно да имаш чорап в ръката, или в устата си. Но не, сагата с чорапите сякаш няма край. Мило мое дете, благодаря ти за хилядите часове смях, които донесе в нашето ежедневие. Понякога, да не кажа често, с баща ти плачем от смях. Физиономиите ти са неповторими, писъците ти са великолепни, а начина по-който се впускаш към всяко интересно нещо около теб е впечатляващ. Мило мое дете, моля се да запазиш тези неща завинаги в себе си. Показвай смело емоциите си, заявявай категорично мнението си и се впускай във всяко начинание без страх. Дори да паднеш, обещавам аз и тати да сме до теб и да ти кажем: „Нищо не е станало. Спокойно, ставай горе, ние сме тук,“.

Мило мое дете, никога не се опитвай да скриеш коя си. Единственият срам е да се срамуваш от себе си. Винаги заставай със сила зад това, в което вярваш. Винаги подлагай на съмнение това, което хората се опитват да ти налагат. Никога не съжалявай за миналото, огромна загуба на време е. Има причина, за всяка грешка, за всеки неуспех, за всеки момент на слабост, за всяко ужасяващо нещо, което ти се е случило. Расти с всяка грешка. Не забравяй, че единствения начин да спечелиш уважението на хората е като покажеш уважение към себе си. И най-важното - продължавай със същия дух да разхвърляш, ришнеш, крещиш на обществени места, хапеш с любов. Продължавай да танцуваш смешните си танци, да преследваш кучето в свински тръст, да обичаш така както само ти умееш. Продължавай в същия дух, мое малко чудо. И нито за секунда не се съмнявай, че ще съм до теб във всяко едно начинание. Никой на този свят не знае колко силно бие сърцето ми за теб. Само ти знаеш. Само ти си го чула отвътре.

Обичам те, щастие.

Мама

[emotions-dealer]

Аз съм поет, скъпа

искаш да си взема шофьорска книжка и да карам кола?

искаш да си намеря работа, осем часа, пет дни в седмицата

отпуски и взаимоспомагателни каси и тринайста заплата?

искаш да ме омъжиш?

и да имаме деца?

искаш да излизаме вечерта, може би петък

с онази двойка от твои приятели?

и в събота, филм?

искаш да поема моите отговорности?

искаш да поема отговорности?

кажи ми, как ме искаш?

по-висок?

по-добре облечен?

по-парфюмиран?

по-сигурен?

по-малко възбуден?

повече възбуден?

колко пъти на седмица искаш да го правим?

2?

3?

само в почивните дни?

преди или след хранене?

искаш винаги ти да си отгоре?

така повече ли ти харесва?

искаш да продължа да пиша?

искаш да спра?

искаш да стана известен?

искаш моите любовни стихове да говорят само за теб?

искаш да спря да използвам подчинителните?

или искаш още да ги употребявам?

искаш ме с брада?

с дълга коса?

искаш ме без брада?

загорял с тен и изпечен?

блед?

по-мускулест?

искаш да спря да пуша?

искаш да те целуна, когато най-малко го очакваш?

или искаш ти да решиш кога?

искаш да имаш твоето пространство?

искаш да излизаш с твоите приятелки?

искаш да спиш на дясно?

искаш да спиш на ляво?

искаш ли аз да спя на пода на един матрак?

искаш ме по-сладък?

или ме искаш по-твърд?

искаш ме по-голям копелдак?

или ме искаш по-романтичен?

искаш ли ме все още?

не ме ли искаш повече?

направи едно нещо, скъпа

реши как ме искаш

ако искаш, направи един списък

и след това се изкачи на покрива

и го разкажи на висок глас

аз ще бъда далече, тогава

ще бягам бързо и леко

и вятъра, може би

ще ми донесе твоите думи

Гуидо Каталяно

[phoenixbleu]

Ето, пиша го

Гледах първи епизод от първи сезон на The Chosen и... сякаш срещнах Исус за първи път. Толкова много ми липсваше, дори най-малката частичка от секундата без Него е болезнено. Припомних се, че не мога без Него, просто не мога, просто това е моята любов, няма друга. Това е единствената ми любов. Тия дни намерих стария си дневник, където много интересно се проследява виждането ми за любовта. И ще го споделя скоро. Цял ден плача, не само защото сърцето ми е пълно, а защото знам и какво ми коства, когато съм без него. И съжалявам, че не винаги успявам да го представя, че човешкото в мен се обажда и пречи той да се прояви напълно в мен.

Плаках и за друго, най-сетне ми се изкристализира нещо, което съм чувствала през целия си живот, но не съм имала пълната убеденост или пълното усещане какво може да значи това. Исус обича всеки един човек с дълбочината и интензитета, с които обича и мен. Досега не съм си задавала въпроса как любовта на Бог може да е към всички и към всичко, как може да е за няколко души едновременно насреща, едновременно да ги обича. Как е възможно? А този въпрос е много важен, защото отговорът е важно да го запомним и живеем всеки ден. Приемали сме досега като нещо нормално Бог обича всички, да, но в момент на интимност се запитвам и как сега по същия начин си толкова близък с друг, а в същото време говориш за вярност и моногамия. Човек би се запитал, не е ли полиаморен Исус. Но Исус не е полиаморен, полиаморията е гнусна, доколкото знам това е да имаш любовни взаимоотношенията и сексуални връзки с повече хора. Да обичаш повече от един човек е нормално, но да си еднакво романтичен с тях и да имаш интимна връзка с всички, е гнусно. И къде е моногамията на Исус? Ето тук е ключът. И тогава ми просветна по-ясно от всякога.

Бог създаде човек по свой образ и подобие, създаде един човек, но в този човек го имаше триединството, защото на места пише и Бог ги създаде. От Адам Бог изкара Ева и им каза да се плодят. Но човекът по начало си беше един. Ала Бог прозря, че не е хубаво за човека да бъде сам. За целта на любовта е нужно общуване, взаимоотношение, оглеждане, приемане, да се видиш от страни като отделна част и да се приемеш, да се заобичаш. Ако беше оставил човека като един, нямаше да послужи за нищо това, нямаше да се види и почувства характера на любовта в пълния му потенциал. И така бе нужно човекът да се превърне в повече човеци. Човекът се раздели на отделни клетки, които формираха отделните части на цялото човешко тяло. И за да функционира Човекът, всяка част трябва да е в хармония с другите, да се обичат и да се приемат, то нямат друг избор, ако искат Човекът да работи като цяло. Но разбира се, че всяка клетка имаше правото на избор да се смята за нещо отделно, собствена вселена, но от това винаги ни е боляло. Защото не е естествения процес и поток, по който е необходимо да се сработват клетките и частите на тялото. Представете си раковите клетки например, всичко, което е нападнато от вирус например. Затова е толкова присъщо на човека да иска да помогне на другите в беда.

Ето как Господ, Исус Христос обича всички едновременно. Не случайно в Библията сме наречени Булка, не булки. Булка, една. Защото ние сме едно, ние сме един човек и Господ си обича Своя човек. Затова го усещаме и имаме еднакво дълбоко като Свой, защото Той си е наш, нашата любов, единствената ни любов. Ние сме един организъм, Един. И затова, когато се запознаеш с Исус искаш да го споделиш с другите. Цял ден плача и не знам как да се изразя и ми се говори само за Него и искам да си говоря с другите за техните преживявания с него. Да, мили мои, няма за кога да чакаме. Достатъчно време бяхме отделени от любовта, няма вече, Господ идва да си прибере човека. Идва да си ни вземе. Чакайте го и знам, точно сега е още по-болезнен всеки един момент без да го усещаш в сърцето, виждаш коренната разлика, когато е в теб и когато не е в теб. Защото си създаден да е винаги в теб. Създаден си да имаш постоянна връзка с него, постоянно общуване, постоянен обмен. Защото Бог е любов и ние сме неговата Любима. Когато давам сърцето си на Исус, сърцето ми се чувства напълно на място, сърцето ми е у Дома.

[notesovertherailroads]

Искам да ти разкажа нещо - част 2

Срещнах го преди година и историята му бе разказана между две кенчета с бира. Накратко Явор го беше страх. Като го гледаш как говори и се държи не можеш да останеш с това впечатление. Слушах историята му за северното сияние, което бе видял докато снимал някакъв международен филм, а бирата в Норвегия струвала 10 евро. От магазина даже. Тогава аз бях видял само моите борещи се морета. Слушах историята му - как го оставили да стигне гарата, а на гарата нямало нищо освен самата гара. Навсякъде се простирал само студ, сняг и северно сияние. Забравих името на мястото, но си представях Явор, нашенец, който държи остатък от стек с кенчета, на някаква забравена на север гара. Разказваше ми, че било резерват и винаги страдали от липсата на алкохол и дългите нощи. Тогава разбрал хората на север и тяхната мания за самоубийства. Но както казах Явор го беше страх. Каза си го чистосърдечно. Страх го беше от белия лист. Най-обикновен бял лист. Формат А4, който той трябва да изпише. Нямал никакъв проблем да съчини и най-невероятната история, да я обкиче с тореадори, с брилянтни бягства, с мириса на море и планина, да впечатли с думи жените около себе си, но видиш ли с белия лист нещата стояли другояче. Разбрал, че го е страх още като ученик, когато трябвало да пише съчинения по отворен въпрос. Парализирал се. Но му намерил цаката - някой “очилатко” му подавал идеите, давал му нишка и той я следвал. Чувствал се спокоен в тези води. Но в крайна сметка дошъл моментът да излезе от зоната си на комфорт. И по една ирония на съдбата причината била жена. Явор разказваше за онова писмо, което трябвало да напише за да задържи онази, която обичал. Но думите не идвали, той се потял все повече и повече, псувал, гледал навън, наливал си уиски със сода, а те не идвали, бягали му по тъча. Нямало и на кой да се обади, защото си представял как ще се обяснява по телефона, че има нужда от романтичен текстописец. Нали всичко идвало от сърце? В крайна сметка не успял. Празният лист останал на масата, той се опитал с думи, на място, на живо, но нещата не се получили. Но за сметка на това бе гледал северното сияние стоящ в един девствен сняг. Само се опитвал да не си спомня за белия лист, който не изписал тогава. Знам, че когато искам да ти разкажа нещо, трябва да взема бял лист и да го изпиша. Всъщност страхът на Явор ми е безкрайно познат, защото понякога думите се разливат подобно на река, а тя няма край, поглъща все повече и повече от сушата до момента на нейното изчезване. И тогава ти остава единствено да плуваш, изгубен в това море. Знаеш ли, за да избегна това започнах да пиша и дневник. Посвещавам страници на хора и на събития, изпълвам ги с думи, но не за друго, а за да няма празни листа. Събирам истории. Оставям ги да отлежат. Но понякога ме е страх от белия лист, от новото начало, и съчинявам нещо, което не се е случило. Или пък разкрасявам нещо, което се е случило. Думите се превръщат в изречения, те от своя страна в път, а аз съм гладен за още и за още, но мълча и слушам. Разпределям, записвам и прибирам. Намирам истории на места, които не очаквам. Като Карлоу, който кара микробуса след цял ден плевене и ми обяснява за желанието му да изтича цял маратон. Или Ник, който ми разказва защо се е задомил, за това как е гледал човек да умре и не е могъл да му помогне. Разказва ми го докато пием бира, а пред нас блести яхтата, която е решил да стегне и аз ��у помагам за боядисването на кила. Той, между другото, бе счупен и не знаех как ще го поправи. Вероятно щеше да го смени изцяло. Чаят ми свърши, а аз още не съм решил какво ще ти разкажа. Може би ще слушам какво ти ще ми разкажеш и ще поема върху нова вълна от онзи безбрежен океан. Или ще се окажа на някакъв път, който не ми е познат и ще донеса истории със себе си... Които да сложа върху белия лист. Всъщност пиша върху карирани. Май не ти казах това...

Октомври 2015

[cla--ra]

Всичко е синьо

Любимия ми цвят е синьо, винаги е бил. Но някак си никога не съм си падала по сини очи. Има нещо в тях , нещо което ме отблъсква , не ме привлича.

Никога не съм се интересувала от очите на хората,просто цвят - вярно различни , уникални , но предпочитах да търся магията в своите.

Но тогава се запознах с теб, моето топло синьо.

Една глава над мен, късо постриган, тъмна брада ( която се мъчиш да оформиш ,получава ти се , но няма да ти призная) , и точно там очите ти - толкова сини.

Онази вечер се загубих в тях , и толкова се страхувах. Тези очи не бяха просто сини,имаше нещо в тях , което не ме отблъскваше,правеше с мен точно противоположното. Тези очи стреляха право в сърцето , виждаха душата ми - ти не гледаше мен , гледаше вътре в мен.

Виждаше онова момиченце , което криех толкова усърдно от всички. Но от теб не успях. Бяха пълни с щастие ,ярост, буря, студени и в същото време топло море през август. Страхувах се от неизвестното в теб , ти беше различен, за това когато се вкопчих в емоциите ти - си тръгна.

И ето ме тук три месеца по-късно пиша за очите , които ми се искаше да забравя.

Тази вечер , когато се появи отново-първото , което направих бе да потърся очите ти - синьото , което търсех във всеки следващ. И въпреки,че уличното осветление едва успяваше да ни улови , ги видях - вече се беше втренчил в мен и навлизаше в душата ми с такава скорост , дори нямах време да трепна.

Но не искам да пиша за очите ти , защото са само малка част от това, което харесвам в теб.

Искам да пиша за топлите целувки, за тяхната нежност , за нуждата да ме целуваш. Те са малки признания ,които ми оставяш- казваш ми “не искам да бягам повече”, а аз ти отвръщам “настигнахме се , нека си починем”.

Искам да пиша за прегръдките ти- уют,вкъщи съм , защитена и под твоя закрила. Казваш ми “ липсваше ми , ще те прегръщам сякаш е за последно , сякаш те няма цяла вечност” , а аз в отговор ще прегърна по-силно “ тук съм , по твоя не съм била”

Искам да пиша за допира ти , държиш ръцете ми , топлиш ги , а дори представа си нямаш -как сгряваш сърцето ми.

Искам да пиша за усмивката ти - казваш ми “ти си причината,спокоен съм , тук и сега с теб, този момент, нашия момент”

А навън е студено, духа вятър, щипе бузите ми - ти с пръсти минаваш , галиш ги (вече е топло )

Искам да опиша всяко твое действие,всяка твоя черта, искам да запечатам този момент. Защо ли, защото знам , че ще избягаш отново - сякаш те е страх да останеш . Защото и аз съм такава, не оставам дълго. Ти си спокойствие и разбиране , неизвестност,а сякаш до болка познат.

[youareartbabygirl]

Здравейте, me again,

дойде времето и за третия journal entry, който ще бъде доста по-дълъг, така че сори.

Преди повече от 7месеца си мислех, че съм претърпяла метаморфоза, но след още 2 осъзнах,че вече дори няма и следа от “нелс”, която познавахте.

Нелс преди 7 месеца със сигурност беше открила какво е щастие. В приятели, в семейство, на работа. Но очевидно тогава това не е било достатъчно.

Когато бивах наранявана или да кажем разочарована, търсих отдушник в гнева и булшитвах бейсикли всичко, въпреки че знаех, че след това ще съжалявам. Бях дребнаво, злобно и глупаво човече, обвито във воал от мрак и тъга... Не мислех какво говоря и никога нямах аргумент за нещата, които казвах, което показва колко съм била ограничена, знам го и признавам, че бих се набила или по-скоро бих си набила акъл, ако можех да се върна обратно, уви няма как. Бих определила старото си аз като отрепка и определено думата “боклук” придружава всички останали епитети, с които бих нарекла “нещото”, което бях. Съществувах без да се наслаждавам на живота, песимистични и изключително глупави, безсмислени и отвратителни мисли бяха всичко, за което напрягах и малкото си сиво вещество в главата. Да си тъп,as well as depression, е определено заболяване. Fight it. Moving on tho.

Дължа извинение на много хора, но не смятам да им го дам, не защото мисля, че съм била в правото си, а защото това вече не съм аз. Ако някой смята да ми държи сметка, за всичко, което съм правила, когато мозъкът ми е имал 3мозъчни клетки, коя от коя по-недоразвита, имам да кажа само: време е да го превъзмогнеш, пич, move on, the only person im apologising to is myself and ofc семейството ми,най-вече сладката ми майчица, която възпита едно малко сладко момиченце и му показа, че най-важното е винаги да носиш слънцето в себе си, независимо колко много буреносни облаци са обгърнали мислите ти. Благодаря ти, мамо, ти не само носиш слънцето в себе си-ти си Слънцето. Съжалявам, че голямата ми празна глава е точно това-празна, взех си урок и ти благодаря, че не само, защото си ми майка беше до мен, а и защото виждаш светлината под черното наметало на гърба ми. Може би най-важното в целия този безсмислен пост е: ценете майка си, не я товарете излишно, тя и без това постоянно мисли за вас и как НА ВАС да ви бъде по-добре, пренебрегвайки себе си, по всеки възможен начин. Тормозът, както вече знаете, е не само физически. Внимавайте как й говорите, показвайте ѝ, че виждате всичко, което прави за вас и не го приемайте за даденост. Не всички могат да се похвалят със същото.

Търсех любов на неправилните места, без дори да осъзнавам, че единственото нещо, от което съм имала нужда е малко по-реалистична самооценка и повече книги за четене. Дори и фантасмагориите, по които явно все още си падам.

Нелс в настоящето е много по-зряла, разумна и обнадеждена. Радвам се на живота и хората, които все още стоят плътно зад мен и моите решения, въпреки че не са нещо, което те биха направили. Бройката доста спадна, което е вина определено и на двете страни,и не, не омаловажавам своята, напротив, просто не мисля да продължавам да гледам назад, имайки предвид, че вървя напред и имам големи планове и знам, че ме очакват моменти, на които трябва да се отдам напълно. Има хора, за които трябва да се грижа и до край да показвам, че ги обичам, обожавам и че единствено те, ме държат изправена на двата ми крака, бидейки ми баланса, от който имам нужда.С някой от тях възобновихме контакт, започнахме да пишем отново на чист, бял лист и всич��о е толкова различно, във всеки хубав смисъл на думата, защото сме израстнали като личности и виждаме, че дребнавостта и омразата нямат място вече във връзките ни един с друг или като цяло с когото и да било пред, зад, до и, ако искате, дори под нас. (което btw не трябва да мислите, защото като човек, който е бил убит от глупоста си, казвам, че просто трябва да помагате на такива хора,като Нелс от миналото, които очевидно крещят “тъп съм,образовай ме”)

Най-накрая съм щастливо влюбена, чувствам се обичана, не само от нея, а от всички около мен. Сама създадох семейство от хора, които сама избрах и благодарение на това научих неща, които ми помагат всеки ден да бъда по-добра версия на вчерашната. Искам да кажа, че на работното си място намерих не само колеги,но и приятели. Надявам се тези от вас, на които имам блоговете да го видите и да знаете, че на работа виждам хора, с които мога спокойно да разговарявам за каквото и да било.

И въпреки всичко, за почти една година постигнах нещо, за което мечтая от години: обичам себе си, щастлива съм, имам хора, за които си струва да се боря и жена, която виждам в бъдещето си, независимо от начина, по който се развият нещата. Сега правя щастието си сама и се старая да правя и семейството си толкова щастливо, колкото и то ме прави. В никакъв случай не казвам, че “кризистни ситуации” няма, защото би било лъжа, но казвам, че това да оставите миналото там, където му е мястото и да давате същото, което околните дават на вас ще бъде огромна стъпка за личностното Ви развитие във всеки смисъл на думата.

Не съжалявам, че пиша поредното дълго нещо в тази дупка за емоционално сринати тийнейджъри (естествено не забравям и вас,които вече сте се хванали в ръце и тези, чието лице е вече чисто и хормоните по-спокойни), единственото, което мога да бъда е поласкана, ако случайно някой отдели време да прочете рубриката “шитпостър на годината”. За правописни грешки, и каквито и да било други грешки, не ме интересува, надявам се да се разберем.

Чао,част 3.

Част 4,очаквам те.

[designis4lovers]

Докато четях двете ти стихосбирки, усещах как времето е всичко вътре. И се питах дали усещането в тази поезия е за вечната преходност, или за преходната вечност. Кое от двете ти се струва по-точното?

А защо не и двете? Ние сме прашинки, наследници на нищото. Едновременно с това - колко невероятно е че сме тук, появили сме се в този миг, и този миг, колкото и да е кратък, е всичко за нас. Той е нашият живот, който расте и се смалява едновременно. Ние сме направени от време. Освен това имаме двоен живот. Живеем своето минало, но и сме живите спомени на тези, които ни познават и обичат.

Работиш като че ли с най-сигурните думи и с най-базовите образи в поезията, без по никакъв начин да звучиш клиширано, мелодраматично. Търсен ли е този минимализъм, можеш ли да си представиш в някакъв друг период да го напуснеш и стиховете ти да обраснат с многословие, с фигури, със комплицирани разсъждения?

Когато притихна достатъчно пред себе си и се заслушам кротко в мислите си, колкото и бурни и интензивни понякога да са те, думите, които идват, са прости. За мен има нещо далеч по-неподправено, искрено и обезоръжаващо в ясния, несложен изказ. Той ми е много ценен и ме привлича и у други автори.

Според мен има нещо много изтънчено в тази простота. Но тя не се постига лесно и сякаш се среща по-рядко. Има автори, които пишат болезнено ясно и просто за дълбоки и сложни теми. Има и такива, които заравят дълбоко в сложни думи и фигури мислите и емоциите си. Изглежда и двата подхода намират своите читатели. Аз лично с времето все повече се старая да избягвам словесните фойерверки и интелектуалната акробатика в писането си.

Сред най-присъстващите думи в стиховете ти са именно “думите”. Какво се случва с тях с времето - смаляват ли се, отстъпвайки територия на мълчанието ни, утаяват ли се до най-важните, или пък се преизпълваме с думи-баласт?

Сякаш нямам еднозначен отговор. Думите идват и си отиват - понякога в ярки, гъсти пасажи, понякога в малки тихи ята. Не знам какво точно диктува кое ще вземе превес в отделните моменти - мълчанието или многословието. Интересно ми е да ги следя и да си водя записки. Може би това са стиховете ми.

Другата централна тема са спомените, паметта, миналото. Как се напускат спомените - или това е невъзможно? Ако “строиш къщата си в миналото”, има ли къде другаде да живееш, освен в него?

Заглавието на първата ми книга “Напускане на спомена” дойде много бавно. То си проправи път през много етапи на болка, заздравяване и осъзнаване. Едва след като я написах и бе готова, осъзнах, че понякога щастието се крие в кроткото осъзнаване как понякога е по-добре да забравиш някого, за да можеш да продължиш живота си. Спомените не се напускат лесно. С времето се научих да ги преосмислям, да бъда по-нежен към себе си и да си прощавам. Иначе може би всяка нова книга, която пиша, е къща в миналото. Не случайно “След три минути” завършва с това стихотворение:

НЕКА

всичко най-сетне се прибере в себе си

и нещата да означават без думи

това, което са.

нека животът ми да гори в тъмнината

като празна къща

и всичко, което някога съм имал, пазил

и бил, да се превърне в дим и пепел.

Кое си струва все пак да се забрави?

Болката, която сами сме си причинили, защото не сме могли да простим на другите навреме.

В какво за теб се състои крехкостта? Сила или слабост е?

Тя е смелост. Да съхраниш крехкостта си, изисква неимоверни, често невидими и неоценени усилия. Крехкостта е сестра на човечността и приятелка на прошката. Винаги се сещам за една любима заръка на Вонегът: “Бъди крехък. Не позволявай на света да те направи корав. Не оставяй болката да те накара да мразиш. Не давай на горчивината да открадне твоята сладост. Гордей се с това, че макар и останалият свят да не е съгласен с теб, ти все още вярваш, че той е прекрасно място.”

Усещането за живеенето в стиховете ти често сякаш е равносилно на отнемане на себе си от света, отдръпване, прибиране обратно…

Да, защото често усещам себе си като малка капка в океана. Макар и капка, тя го съдържа в себе си, но сякаш е по-лесно да видиш цялото, като се отделиш от него, макар и за малко.

Когато казваме “обикновено” за щастието, за какво си мислим, какво си представяме?

Ще си позволя да отговоря със стихове на друг автор, на които се натъкнах съвсем скоро и които почувствах страшно близки. Припознах се и се влюбих в тях, затова бързо се осмелих да ги преведа от английски:

Tърпението на обикновените неща (Пат Шнайдер)

Това е вид любов, нали?

Как чашата държи чая,

как столът стои здраво изправен и стабилен,

как подът поема подметките на обувките

или пръстите на краката. Как стъпалата знаят

къде трябва да са.

Мисля си за търпението

на обикновените неща, как дрехите

чакат в гардеробите уважително

и сапунът съхне кротко в съдинката,

и хавлиите пият влагата

от кожата на гърба.

И прекрасното повторение на стълбите.

И има ли нещо по-щедро от прозореца?

Иначе казано щастието за мен се крие съвсем пред очите ни. То е в избора ни да отбелязваме и забелязваме красивото във всичко ежедневно, да си записваме и да се вглъбяваме, после да изплуваме отново от мислите си малко по-спокойни. Както е казал и Анди Уорхол: “Трябва да оставиш малките неща, които обикновено биха те отегчили, изведнъж силно да те развълнуват."

Пишеш: “светлината минава през мен и / виждам в себе си / неща, които не са мои”. Кои неща през годините си прозрял като “не твои”?

Ще ми се да кажа суетата, прибързаното съдене на другите, това да давам отговори и оценки на близките си, когато единственото, от което имат нужда, е просто да бъдат прегърнати.

От редовете ти могат да се подберат много дефиниции за любовта, но като че ли това ми се струва най-пълно: взаимното отсъствие от света на двама, между които няма липси… Има ли какво да добавиш?

Един мой учител по философия казваше: “Любовта е повторение без повторение”. Сякаш това също е достатъчно и подобаващо.

Да живеем е “бавно (да) се превръщаме в себе си” или напротив - да се отдалечаваме от онова, което сме били, или бихме могли, да бъдем?

Ние сме едновременно всичко, което сме били и в което ще се превърнем. Ще ми се да вярвам, че не сме права линия, а нежно танцуваща спирала.

“Тъгата е твоята естетика” е мое собствено мото, буквално. Поразсъждавай за него.

То е способността да намираш красота в болката и болка в красотата. Да не ги разделяш, да не избягваш тъмнината в себе си, а да я приемаш като важна част от твоята същност.

Даваш дефиниция на “чупливо” в един от стиховете си. Би ли могъл да дадеш на “силно, здраво, несломимо”?

Желанието да помогнеш, да изслушаш; волята да бъдеш добър и в най-трудните моменти; надеждата и вярата в слабия, в малкия, в тихия. Примерът на тези, които дълбоко обичаш и уважаваш. Любовта. Гладът по нея.

Отсъствията или присъствията?

Красиво да отсъстваш и пълноценно и пълнокръвно да присъстваш. Да оставяш топла следа, но да не боли, когато те няма.

Поезията ти неустоимо търси красивото. Съзнателен избор - дори усилие - ли е отказът да не виждаме грозотата в света около нас?

Красивото и грозното са неразделни като утайката в чаша силно кафе. Неизбежно е да я има, но мнозина намират смисъл и красота в нея, някои дори смята че виждат съдбата си в дъното на чашата. Не е съзнателен избор, сякаш просто така съм устроен.

В какво се превръщаш?

Понякога в растение, което се прибира обратно в корените си; нещо, което, стремейки се към себе си, бавно изчезва. Друг път ми се струва, че се превръщам в спокоен, осъзнат и благ човек, напук на целия хаос и болка в и около мен. Може би е едно също.

Място или време си?

Срещата между двете - любима музика, която ти помага да си спомниш, която те връща у дома. Там. Тогава.

Спомням си един стих - “туптене и пушек”. Как би определил тялото си?

То е сянката на живота ми, не съм готов да се отделя от него, макар и да знам, че съм тук за малко, че съм го взел назаем и само за кратко.

Кое от местата, в “които (никога/повече) няма да бъдеш”, ти липсва най-много?

Детството.

“ЕДИН ДЕН / думите, които отглеждам в себе си / ще ме погълнат / и тогава ще живея само/ в тях.” Това ли е рецептата за голямата литература? Или “къщите от думи” в крайна сметка горят?

Не вярвам, че има една рецепта, нито че трябва изобщо да има такава. Когато един автор си отиде, той се пренася да живее в книгите си. Казал го е Борхес. Всичко останало е да се усмихваш суетно на вечността. Нея не я е грижа.

На моменти поезията ти ми напомня изчистените пейзажи на моя любим (това е комплимент) Йехуда Амихай. Споделяш много чужда поезия във Фейсбук - кои са пътеводните ти звезди в нея?

Да, аз не крия колко много обичам Мери Оливър, колко се радвам и възхищавам на Оушън Вонг, Шимборска, Чеслав Милош, Загаевски. Искрено се радвам и на съвременни наши поети като Радослав Чичев, Наталия Иванова, Иван Ланджев, Стефан Иванов, Влади Христов. Моят личен път, човешки и литературен, нямаше да е възможен без примера, подкрепата и меките напътствия на Марин Бодаков. Винаги ще го обичам и помня. Тази доброта трябва да расте и да се отглежда. Нека не спираме.

[keeptolking]

АМБИЦИОЗНИТЕ ЗА ЛЮБОВ МЪЖЕ

Никога не съм се вълнувала от амбициозни за кариера мъже.

Не са ме привличали кариеристи.

Не съм намирала за романтично високото му IQ.

И колкото и да е противоречиво на всички научни извадки, за мен най-важната интелигентност е душевната.

Тя не се измерва с IQ тестове, а с постъпки.

Един мъж е интелигентен,

щом мога да проведа задълбочен разговор

с него, не плитък, тривиален.

Един мъж е интелигентен,

щом не се опитва да накърнява женското ми достойнство с намеци и евтини предложения за плътска „любов“.

Един мъж е интелигентен,

щом умее да завързва дълбока комуникация,

не да ми говори само за времето

и да се изтъква колко много той Е,

а другите не са.

Един мъж е интелигентен,

щом знае къде е гра��ицата и не я прекрачва.

Един мъж е интелигентен,

щом проявява мъжките си маниери

като например

да отстъпи мястото си в автобуса на жена,

да й свали куфара, да й подаде ръка,

без значение че не е „неговата“ жена,

а просто ей така – защото го иска

и защото е Мъж.

Ще кажете „Няма жени, които да го позволят.“

Ами "заняма" ги тези жени, защото се научиха да бъдат силни момичета.

Научиха се да не очакват. Да не получават.

Научиха се да си носят тежкия багаж,

да си отварят вратата,

да стоят прави, да си помагат една на друга.

Научиха се да бъдат мъжки момичета.

Зарязаха си женствеността,

защото я взеха за слабост.

Научиха ги слабите мъже.

Но все още има жени,

които си държат на женствеността,

както и има интелигентни мъже.

Аз съм от тези, които държат да си останат женствени.

Познавам и други като мен.

Учим се да получаваме.

Осъзнаваме грешките на това

да си Мъжко Момиче.

Това привлича само слаби мъже и поставя жените в позицията на жертва,

Вечно раздаваща се, неоценена жена,

майка, домакиня ...

Това е стар модел, предаден от "мъжките" ни пра баби, на бабите ни, пък те на майките ни ...

които винаги всичко са правили сами.

Аз не искам да съм мъжко момиче.

Мога много, не съм глезла.

Не понасям глезли!

Да си женствена не е качество на Принцесите.

Става ми хубаво, когато някой интелигентен мъж ми отвори вратата.

Защото ги има иначе нямаше да пиша за тях.

Аз самата познавам такива.

Така че не ги отричайте.

Те са там и са истински,

колкото и вие сте.

Интелигентните мъже не са с табелка – виж ме, аз съм различен като теб.

Те са някъде там сред тълпата,

запътила се рано сутрин за работа.

Интелигентните мъже са амбициозни ...

за любов.

Те имат мечти, които следват,

Имат различни цели, понякога щури,

но Любовта заема основно място в живота им.

Откриват я навсякъде и във всяко нещо.

И най-вече – открили са я в тях самите.

Научили са се да ценят себе си, времето си,

и най-вече избора си за жената до тях.

Не можеш да ги впечатлиш с разголено облекло

и евтино поведение.

Те няма да ти платят питието,

само за да си легнеш с тях.

Нямат и бройки.

Даже ...

Интелигентните мъже често имат периоди,

в които дълго време са сами.

Понякога години, понякога много години.

Защото винаги обичат дълбоко.

А дълбоката любов не напуска никой лесно.

И колкото и да ви е странно – за тях секса не е фактор.

Те не умеят да имат някоя само за една вечер,

защото са влюбчиви.

За това бройкаджийството не им се удава.

Абсурда е, че това ги потиска,

вместо да ги кара да се гордеят със себе си,

Тъй като притежават извънредно редки принципи.

Защо ги потиска ли?

Защото обществото е смахнато.

Защото масата от жени са смахнати,

Тъй като за тях е важно

колко е „вървежен“ и „опитен“..

без да си дават сметка колко разбити сърца стоят зад този „опит“

и че тяхното ще е поредното.

Но интелигентните мъже се научават да не се срамуват от принципите си.

В даден етап осъзнават колко безценни са те за самите тях.

Ето защо не харесвам кариеристи.

Защото те са всичко онова,

което душевно интелигентните мъже не са.

За кариериста най-важна е работата му, неговите дела.

Времето му е изключително ценно и жената до него винаги е на последен план,

Ако изобщо е в плана.

Кариеристите моделират жените си.

Карат ги да се чувстват глупави и безполезни,

Особено ако не са кариеристки като тях.

Кариеристите имат много пари,

но малко чувства.

Те са винаги там – на работа

и никога у дома - при семейството си.

Когато Тя има рожден ден,

когато детето се ражда,

когато то има представление,

когато Тя се прибира от работа сама

без чадър, а навън вали...

Не обичам кариеристи,

Защото кариерата винаги е преди всичко останало,

Дори света И да се сгромолясва,

той ще е на работа.

Защото в техния дом винаги има много пари,

но никога много любов,

разбирателство и топлина.

Възхищавам се на ...

амбициозните за Любов мъже,

които следват своите мечти,

имат принципи и не говорят врели не кипели.

Те често не са много богати на пари,

а на чувства.

Мъжете, които работят честно и не мачкат другите, за да са добре само те,

които печелят достатъчно за себе си и не загърбват всичко останало

в името на работата си.

Мъжете, които са интелигентни ...

на душа и сърце.

Топли са им чувствата, обятията, постъпките ..

С тях имаш сигурност

много по-ценна от материалната,

Сигурна си,

че си най-важното нещо в живота им,

Защото всеки ден ти показват

колко много те ценят.

Ако ти си такъв мъж – възхищавам ти се!

Не спирай да бъдеш честен.

Не спирай да бъдеш себе си.

Не спирай да бъдеш Човек

на чувствата, не на парите.

Ти балансираш Света.

Заради теб си струва ние жените

да се борим да останем женствени

в този потиснически Свят.

Не се страхувай да се показваш такъв,

какъвто си, защото си много повече

от посредствените материалистични роботи,

женчовци и мъже-деца.

Вдигни си главата високо и бъди горд.

Нужен си.

Правилната жена ще те види и оцени,

не се съмнявай.

И повярвай ми, не си струва да ставаш посредствен.

Посредствеността е до време.

И това, което ще остане

при теб е на база на това,

което си.

За това просто Бъди.

Повече от фалша.

Безценно е онова сърце,

което може да обича и да показва това.

Най-скъпо струват ръцете,

които знаят как да бъдат дом,

как с едно тяхно докосване

да събудят всяка женска клетка.

И нито една кариера и заплата не може да осигури това усещане на една жена.

Нищо друго не е по-ценно.

И най-скъпия парфюм не ухае така,

както ухае истинския Мъж - на сигурност,

на увереност, на доверие, на щастие ...

- Николета Иванова

[ethereum-sss]

По това време преди десет години също беше пролет. Беше малко по-хладно от сега, слънцето залязваше, светлината ставаше по-мека, идваше най-хубавото време за снимки, най-хубавото време за слизане до плажа, за обичане, но тогава още не го знаех, пътувах в такси, облегната на рамото на майка ми, мъчейки се да разбера какво си говорят баща ми и шофьора. Отивахме на гости, беше началото на май, четири дни преди рождения ми ден, последната пролет на баща ми, последната моя с него, последната ни за тримата. Миришеше на люляк, на море и на ароматизатор на такси. Три неща, които понякога са напълно достатъчни, за да те дръпнат назад. По радиото женски глас съобщаваше, че тази година Великден се пада на 5-и май, точно на рождения ми ден, и че ще бъде така отново чак след 10 години, тогава баща ми се обърна, погледна ме, ще ставаш на 20, ще имаш юбилей и ще си прекрасна, наистина ще си прекрасна. Започнах да смятам наум на колко години ще бъде майка ми, на колко ще е баща ми, правех го винаги, защото се страхувах да не остареят и да не ги загубя, после разбрах, че няма ред, а сестра ми и брат ми, а децата им, пак ли ще се съберем много хора, сигурно ще имам и гадже тогава, притеснителен смях от моя страна, заканващият се смях на баща ми, да го видим какъв ще е, умната само, момиченце, умната, защото ще си невероятна и нямам търпение да те видя.                                                     *** 10 години по-късно в първата ми италианска пролет си мисля колко точно далеч съм от думите на баща ми. Не съм прекрасна. Искам да съм по-висока с 5 сантиметра, по-слаба, да имам разстояние между зъбите, да не си гриза ноктите, да не изглеждам по един и същи начин в 4 сутринта и в 3 следобед, да съм спретната, с подредена коса, да мога да вървя на високи обувки, да вървя плавно, да съм изправена, да не съм толкова бяла, да се обръщат след мен, да мога да изпращам една-единствена усмивка като съобщение и тя да предизвиква двучасово размишление и съвети от приятели, да не съм аз тази, която звъни и търси, да чета повече книги, вместо стари чатове, да правя повече нови снимки, вместо да си гледам старите, да докосвам повече хора на живо, отколкото в мислите ми, да не се страхувам, да не съм специалист по намиране на профили във фейсбук, да не съм толкова искрена, да съм по-спокойна, по-добра с хората, които обичам, по-добра с майка ми, по-толерантна, да не ревнувам, да не обичам с окови като Превер, а да позволя на някой да огледа лицето ми на светлината от надписа на звънеца пред входа, който понякога ми се е струвал като цяла стая от свещи, да не си мисля, че ще се проваля, да не си стискам зъбите толкова много от яд, от усилие или от безсилие, да се усмихвам повече, да съм от онези позитивни хора, които се будят щастливи, снимат си кафето и пожелават прекрасна седмица, "защото днес е чудо, утре също, бъдете възхитителни и уверени, момичета, обуйте токчетата и завладейте света", а на мен как ми се иска да го завладея боса, бавно, леко, тихо, нежно, като обичане, като обичане паднало от небето, като изненада, като разходка след дъжд.

*** Няколко месеца след онази пролет си мислех, че никога няма да стигна дотук, че никога няма да навърша 20. Че животът ми ще е ад. Че на света има само черно и бяло, а в моя живот само черно. Майка ми ми показа нюансите. Тя износи моите 10, за да гледам капаците на прозорците от балкона ми в Италия, за да уча точно това, което искам, за да мога да пътувам, за да говоря езици, за да пиша, за да съм щастлива, за да обичам точно така, както обичам сега, за да мога да знам колко точно са 20 лева, за колко точно време мога да ги изкарам, с кои хора искам да ги споделя, за да знам колко добре мога да си прекарам и без тези 20, не ме научи да готвя, нито да чистя, но ме научи всяка вечер, преди да си легна, когато си казваме лека нощ, да казвам нашата вълшебна дума "майната му", защото тя лекува, не ме научи как да зашивам копчета или да пускам пералня, но ме научи да си паля свещи, да вадим колоните на терасата и да пускаме Отис Рединг, по нейна инициатива, разбира се, после любимото й парче на Манхатънс, Комадорс, Ал Грийн и AC/DC, научи ме как да спя три часа и да ставам за работа, излекува ми треперенето на краката, страха, ужаса, паниката, приземява ме, вярва ми, по някакъв собствен начин знае, че ще стигна до Зуахатанео, не спира да плаче, когато чете всичко написано от мен, мисля, че е горда с мен, последно ми го каза преди няколко седмици, когато видя, че съм изпила повече от нея, без да ми има нищо, а аз сега изливам червено вино по пода, в памет на татко, с надеждата да направя някакъв кръг, невидим кръг на винените капки, в който за секунда да сме  тримата заедно въпреки моите хиляди километри от нея, въпреки измеренията от баща ми. Майка ми, която ме спаси, без да иска нищо в замяна, освен щастието ми "и много искам да слушате "La vie en rose" на някоя поляна, той да е облечен с бели ленени дрехи и бавно да танцувате и много, много да те обича, ще стане, аз знам." Тя знае.                 *** След 4 дни ставам на 20. Ще казвам, че съм на 17, защото искам да ме поздравяват с песента на Ивана "Като на 17" и да умирам от смях. Ще бъда с приятелите ми на плажа, а на онези, които ги няма, ще звъня по скайп и ще крещя, че само те ни липсват, и че лятото е наше, и че сме млади, и животът е пред нас, и как трябва да работим върху себе си, за да винаги, щом срещаме хора, които си струват, да се подаряваме, да даваме части от себе си, не знам защо ме слушат, най-лошото е, че ми вярват, защото са от малкото, които все още си пожелават само едно нещо, докато учат, докато се мъчат, докато не спят, докато им е трудно, пожелават си да се влюбват, Тео, искам да се влюбя и тя да е моето момиче,  любимото ми изречение, и знам, че в този момент, тази вечер, когато съм единствената будна на една истинска италианска улица, точно такава, за каквато бях писала преди, нямам какво друго да направя освен да се обърна назад, да видя как през лятото на 2002-ра всеки следобед излизах в 2 следобед, за да отида на работа, в салона на Красимира, за да чистя подстриганата коса с метла, по-висока от мен, свършвах в 6, взимах си сладолед и вървях през уличките на Гръцката махала, чувствах се като Тим Робинс с бирата в ръка на покрива на Шоушенк, обичам пътя, целият извървян път, обичам да се обръщам назад и да видя колко много минах, без да очаквам някой друг да го забележи, няма как, то е вътре в мен, някакви невидими пътеки, тихи битки, порастване, израстване, ставане, преживяване, просто протегнах ръце, надигнах се на пръсти и започнах да взимам всичко, което исках, тече кръв, ще тече пак, но междувременно имах: любов, книги, удовлетворение, щастие, успех, тераси, море, фар, пристанища, хора, които ме чакат, пътувания, семейството ми, погледи, шепнения, приятели, разговори, споделяне, докосвания, пролетни, летни, зимни, есенни, 6 следобед през лятото, светлината, хората, които се влюбват в мен, хората, в които аз се влюбвам, случаите, когато е споделено, драмата тогава, драмата, когато не е,  причините, спасителите, цяла вечер гледам как левият ти рус кичур се начупва, да обича ръцете ми и коленете, велики дни, велики мигове, мълчания, съобщения, чакане на телефона, разходки, Варна през всички сезони, Милано, което заобичах силно, с моите места, нищо повече няма да ми се случи и целият живот, който се изсипва веднага, след като го кажа, моментите, когато изчезвам аз и си ти. *** Тези 5 сантиметра повече, които ми се иска да имах, карат ръцете ми да се протягат, а стъпалата ми да се повдигат. Чувала съм, че съм красива в 3 сутринта, докато ям кюфтета и лютеница. Щастливка съм. Понякога ни отнема прекалено дълго време, за да разберем думите на някои хора. Събувайки обувките си, качвайки се нагоре по пътя, започвам да вярвам на баща ми. И само гледам да не разлея чашата си с вино.

Теа Денолюбова

[nagledna]

Нагледна

Записани спомени на Райчо Станев

В началното училище не помня много директни агитационни подходи, нали чавдарчетата не са чак толкова активни, а и първата асоциация с чавдарче е хайдутин - не партизанин. По-скоро политическата линия присъстваше в стихчета и разкази на тази тематика, които сме изучавали в училище. От там и първият ми ясен спомен - една случка около един разказ за детството на Георги Димитров - ставаше въпрос за една баница, която “вождът” е трябвало да вземе от фурната и да занесе в къщи, но по-пътя я изтърва на улицата, след което събира парчетата в тавата и премълчава тази “малка” подробност вкъщи. Разбира се, всичко излиза наяве по-късно, когато всички започват да се хранят и усещат нещо да хруска в баницата (пясък и камъчета) и виновникът бива разобличен. Въпросният разказ трябваше да се напише в къщи като домашно за следващия ден, но аз имах много пресен спомен от едно друго домашно, което майка ми проверяваше по-рано и сигурно го преписвах поне 10-на пъти, за да няма никъде задраскано (от малък обичам да задрасквам и поправям и цапам по листите). Та веднага ми просветна как мога да си спестя цялата тази процедура - като си напиша преразказа още докато сме си в училище. Така в къщи никой няма да ме види, че пиша нещо и съответно нямаше как да го проверяви. След занятията поостанах в училищния двор и набързо спретнах преразказа, прибрах се, на другия ден предадох и никой нищо не разбра. До тук добре, но в бързината по време на писане навсякъде бях писал Вурна вместо Фурна и Вурнаджия вместо Фурнаджия, включително и в заглавието на преразказа. Учителката беше много доволна от самия преразказ, но не можеше да проумее за това В, което бях вмъкнал навсякъде, разбира се и майка ми скоро разбра и моят план също като в разказа за Г. Димитров беше разкрит. Следствията бяха две - майка ми вече не беше чак толкова взискателна относно краснописа ми, аз реших, че има за какво да учим такива поучителни разкази в училище.

По-късно при преминаването ми в основното училище и вливането в пионерските редици и сформирането на отрядния съвет също имам доста ясен спомен - беше много голямо озадачение за мен от факта, че не попаднах в редиците на съвета. Та аз бях с най-висок успех сред момчетата, винаги съм бил примерен. Много добре знаех, че всичко е само фарс, че всъшност даже по-��обре да не съм в съвета, защото обикновенно само с глупости ги занимават - не стигат всичките домашни, кръжоци, викторини, олимпиади и т.н. ами и отряден съвет. Въпреки всичко се натъжих и то не заради това, че няма да съм сред партийните редици, няма да съм организатор - не за тези неща, натъжих се защото класната не ми е гласувала доверие, може би съм добър ученик, но само толкова, за сериозните неща не - разни такива мисли ми се въртяха в главата. Година по-късно попаднах във въпросния отряден съвет като отговорник по културно масовата дейност. Следващата година ме повишиха и започнах да отговарям за политическата дейност (в сърцето на агитацията) - всеки месец имаше по 15-на минути за мен от ЧКР (час на класния ръководител), когато трябваше да чета на класа предварително подбрана и одобрена статия (ако са по-кратки може и няколко) от вестника, в който работеше баща ми (в-к Нов Живот) - нямам никакъв спомен за тези статии - нищо, всичко е минавало проформа - само излишни задължения, което много добре знаех, въпреки всичко това аз бях доволен, че съм сред първите - както в оценките така, така и в олимпиадите, така и в отряда. Какво излиза - въпреки ъпсурдите агитацията действа, не знам - това е просто спомен.

Един също много ясен спомен от онова време или по-скоро от времето на границата м/у преди и след - Декември 1989/ Януари 1990, режима вече е паднал, но още се живее в социализма, особенно в малките градове. Взето е решение да се върнат имената на турците, самият израз също говори за себе си - връщаме. Веднага следва ответна реакция, започват организации, стачки, затварят се училища, ученици стачкуват на палатков лагер в градинката пред градския съвет, гладни стачки, протести - на никой никакви имена да не се връщат! Аз съм на зимен лагер в Котел, жителите там гледат протестите по телевизията, разбират, че има деца от Кърджали на почивка в града - спират ни по улиците, разпитват ни, за нас, за турците - никой не пита за възродителния процес, всеки се интересува повече за връщането на имента. Аз също смятах, че не е добре да им се връщат имената - днес имената, утре още нещо, после автономия и накрая в Турция - това главната цел на всички от тях. Всичко добре до тук, но става въпрос за масите, а ако разгледаме в конкретика - комшиите (турската къща над нас) никой от тях не ми изглеждаше на конспиратор, съучениците ми турци - също нищо съмнително, странна работа - всички говорят за тях (турците) и никъде директно за индивида. Хм, добра, безмълвна, но действаща агитация, която може би е правена с години, за да е така ефективна, при това без нагледни материали, без букви. Нагледната агитация си остава само нагледна … тази на която никой не обръща внимание, може би както в училище, с историята за отрядния съвет, в който изобщо уж не вярвах, но въпреки това исках да съм в него - някакъв механизъм на агитацията все пак действа.

Намерих и нещо общо между нагледната и ненагледната агитация - и на двете места присъства посланието,свързано с масите и отправено пак към масите - нищо индивидуално. Ако разгледаме ежедневните реклами, днешната нагледна агитация, те отправят послание директно към индивида и работят, но къде е ненагледната (работещата през социализма) агитация …

Плакат

Шести клас - вече съм повишен в отрядния съвет - от културно-масовик в отговорник по политическата дейност. А в час по Изобразително изкуство. Задача - плакат, тема - 24-и май. Другарката Сярова - строга и взискателна, специфични изисквания - никакви цапаници и своеволия на листа. Аз - цапам, мацам, истински детски рисунки (като всеки път). Отново петица, добре че не е четворка. Момичето до мен - шестица, работа по образец, дава се за пример - равен жълт фон, два черни квадрата, допрени един до друг, в първия изрисувано “А”, във втория “Б” - разтворена книга може би, не слушам, чувам само заключението - простичко, но прилежно направено, чисто - без разливания, как да не пишеш 6. И така цяла година - не разбирам, класната ръководителка също - отличен ученик, а по рисуване четворки и петици…

Изнамирам една статия на баща ми, във вестника където ръботеше в момента, от новото време.

***

АЗ БЯХ ОКУПАТОР Радослав Станев

Един закъснял разказ за ботушите, танковете и социализма, който още преди 39 години остана без лице

В онези дни аз не мислех, че съм окупатор. Бяхме младежи по на 20 години с добре промити мозъци и малцина от нас, войниците, схващаха истината за Пражката пролет на 1968 година. Тогава ни внушаваха, че наш интернационален дъл е да смажем „контрареволюционните елементи” в Чехословакия и да осуетим „опасния и добре подготвен заговор на империалистическите сили”. С желязна хватка ние трябваше да парализираме „врага” и да изправим на крака размекналия се социалистически строй в тази страна.

В една тъмна юлска нощ, при пълна секретност, нашата военна част бе натоварена заедно с бронетранспортьорите, танковете и оръдията на няколко големи десантни кораба и отплава по Черно море към Чехословакия. След едно денонощие ние дебаркирахме на съветска земя край град Иличовск. От тук с влакови композиции ни придвижиха в Западна Украйна, близо до чехословашката граница. Разположихме се на палатки в една огромна гора, на която нито началото се виждаше, нито краят. Тук престояхме около месец. Нямахме никакви контакти с цивилното население. Беше ни забранено да пишем писма. За сметка на това всеки ден идваше поща – носеха ни съветски вестници. Разбира се, тогава нас ни интересуваше един-единствен въпрос – как се развиват събитията в Чехословакия. С всеки изминат ден обстановката там се нагнетяваше. По думите на нашите офицери военната намеса бе неизбежна…

Като днес си спомням късния следобед на 20 август 1968 година. Ръмеше дъжд и ние се готвехме да влезем в палатките. Точно тогава повикаха внезапно командирите в щаба. Всички разбрахме, че часът на тръгването е дошъл. След половин час нашето подразделение беше вече строено и командирът на батальона произнесе кратка, напрегната реч. Не си спомням сега какво точно ни каза, но общо взето думите му прозвучаха така: „Нашата солидарност с чешкия народ, нашите дълбоки интернационални чувства ни задължават днес с оръжие в ръка да защитим социализма в една братска страна…”

В цялата суетня около приготовленията ни за тръгване се е запечатал в главата ми един зловещ момент – разковаването на сандъците с патроните и зареждането на пълнителите на автоматите и картечниците. Бяхме го правили много пъти по занятия и бойни стрелби, но тогава куршумите бяха предназначени за безжизнените мишени. А сега?… Отивахме на война и колкото парадоксално да звучи, в този момент аз се страхувах не за собствения си живот, а от това, че можеше и да се наложи да стрелям по живи хора.

Рано сутринта на 21 август навлязохме в Чехословакия. Пресякохме граничния пункт с доста голяма скорост. През малкия люк на бронетранспортьора успях да видя само една строшена бариера и няколко съветски войника. По-нататък, в някакво малко словашко селце един танк не бе успял да вземе завоя и се бе блъснал в отсрешната къша и съборил предния й зид. До нея стояха слисани мъж и жена по пижами и като че ли се чудеха за къщата ли да съжаляват, или да благодарят на Бога, че са останали живи.

Докато в началото словаците в селата ни посрещаха почти дружелюбно, в град Кошице видяхме вече размахани юмруци, а в центъра на града огромна тълпа демонстранти ни нападнаха с камъни, тухли и железа. Някои от тях даже се опитаха да запалят машините ни. Слава Богу, до стрелба не се стигна, макар че много от нашите войници и офицери бяха сериозно наранени. Съвсем малко коли успяха да се измъкнат със здрави стъкла.

Задачата на нашето подразделение беше да овладее положението в град Банска Бистрица. Изглежда трябваше да пристигнем там в определен час, защото скоростта, с която се движехме, беше много голяма. Почти с такава скорост навлязохме и в града. И Банска Бистрица като Кошице приличаше на разбунен кошер, само с тази разлика, че тук не ни замерваха с камъни и тухли, а от прозорците на всяка сграда спускаха дълги черни знамена.

Още с пристигането ни в града, нашият взвод получи специална задача. Ние трябваше да обезвредим една нелегална радиостанция, която съветските пеленгатори бяха засекли в телевизионен ретланслатор, намиращ се над града на един висок връх в Татрите. Вървяхме пеш, но не по асфалтовия път, а напреко. Гората беше висока и гъста и ние не виждахме кулата. За да не объркаме посоката, взводният отвреме-навреме поглеждаше картата и компаса. Разстоянието беше към 5-6 км и трябваше да го изминем по най-бързия начин, но страшно ни затрудняваше теренът – беше изключително стръмен и труднопроходим. След около 40 минути бяхме на върха. Разгърнахме се в боен ред и обградихме ретланслатора. После стеснихме обръча и няколко човека начело с взводния влязохме в сградата. Понеже не знаехме как ще ни посрещнат отвътре, вървяхме предпазливо, с насочени напред дула. През цялото време се молех на Бога всичко да мине без кръв. Така всъщност и стана. Вътре срещнахме 5-6 човека от персонала, изплашени до смърт от нашите автомати. За да ги извади от вцепенението, взводният им обясни, че ние не сме дошли да стреляме и да убиваме, а просто да спрем радиопредавателя. Чехите кимнаха утвърдително. И дума не можеше да става за някаква съпротива. След десетминутен разговор, излязохме всички навън. Взводният повика нашия радист и докладва, че задачата е изпълнена.

През следващите няколко дни част от нашия взвод трябваше да патрулира с един бронетранспортьор пред редакцията на местния вестник „Смер”. Журналистите идваха на работа всеки ден, но повечето от времето прекарваха насядали на тротоара в знак на протест срещу интервенцията. Между тях имаше и един българин, който сигурно се е чувствал много неловко сред своите колеги, защото цялата Банска Бистрица беше окупирана от български войници. Няколко пъти се опитвахме да го заговорим, но той не искаше да ни чуе. Обръщаше глава настрана и мълчеше…

По време на един наряд през нощта си бях забравил цигарите в лагера. Като почна да се развиделява, откъм горния край на улицата се зададе една жена. Когато се изравни с мен, тя ме погледна и като че ли леко се усмихна. Аз побързах да я поздравя на чешки (бяхме научили някоя дума на техния език) и й направих знак, като задържах двата пръста на дясната си ръка пред устните. Тя моментално разбра, че ми се пуши и се приближи до мен. После бръкна в чантата си и ми подаде пакет цигари. Аз малко се смутих, понеже дамата беше много елегантна и ухаеше на хубав парфюм, а аз сигурно понамирисвах на машинно масло. Предния ден си бях прал куртката с бензин, за да изсъхне по-бързо. Заговорихме и тя ме попита на руски дали майка ми знае къде съм и какво правя тук. Отговорих й, че вероятно се досеща. „Знаеш ли – каза ми тя, – тези, които са те изпратили тук, не са добри хора. А Брежнев, който се пише борец за мир, е едно голямо магаре…”

В началото на септември 5-6 човека от нашето отделение ни изпратиха да даваме наряд на стражеви пост близо до едно малко село в Татрите. Още първия ден се сприятелихме с няколко хлапета от селото. С тях времето минаваше по-бързо, а и често се налагаше да ни изпълняват някои дребни поръчки. В един неделен ден нашите малки приятели бяха решили да ни дадат галавечеря. В селото имаше сватба и когато музиката позатихна, те пристигнаха с няколко вързопа ядене. Набързо наредихме богата трапеза, дадохме два празни автомата на момчетата да си играят край нас, а ние започнахме да се храним. За наш лош късмет в това време ротният ни командир и още един офицер решили да ни направят проверка. Улисани в хубавото ядене и в сладките приказки, не сме усетили как са се приближили до нас. Като чухме гласа на ротния, изтръпнахме. Бяхме нарушили заповедта, която ни се повторяше всеки ден – в никакъв случай да не вземаме храна и даже вода от чехите, да не би някой от нас да бъде отровен.

„Ум имате ли в главата, бе, момчета – попита ни ядосано майорът, – или искате утре в ковчези да ви изпращат в България. Ще ви изтровят тук до един.”

След половин час на нашия стражеви пост дойдоха други войници и ни смениха, а нас ни откараха в лагера където изтърпяхме наказанието си. Разбира се, на другия ден нямаше нужда от ковчези, защото никой от чехите не е имал намерение да трови обикновените войници. Те много добре знаеха кой ни е изпратил тук и ако можеха тогава, на него щяха да поискат сметка.

Сега, след близо 40 години, тези „младежки” спомени ми изглеждат страшни, а всички ние безпомощни жертви на една генетично безжизнена идея. Автомати, ботуши, танкове – с това бяхме тръгнали срещу социализма с човешко лице, ние, войните на една безлична система, на една система, в която хората нямаха право да имат лице.

„Такова беше времето” – достойно оправдание, господин министър Джуров, но нали в това същото време бяхме ние, вашите войници, и вие, нашите генерали. Разбрахме ли нещо от това време? Знаем, че сега е много трудно да се дават отговори, да се раждат съдници, но все пак, излизайки от спомена на миналото, си позволявам едно настоящо сравнение. Българският 10 ноември не е денят на демокрацията у нас. Ние все още не сме изживяли Пражката пролет на 1968 година. Нашата демокрация тепърва ще се учи на демокрация.

***

ФУНКЦИЯ НА НАГЛЕДНАТА Райчо Станев

Строго погледнато, нагледната агитация има една определена функция - въздействие върху съзнанието. Но ролята, която това въздействие играе, може да бъде различна по насоченост: идеологичвска, политическа, икономическа, информативна, възпитателна и естетическа. От гледна точка на политическата работа те всички са много важни и за това никоя не бива да бъде пренебрегвана или подценявана, макар че в зависимост от конкретните обстоятелства една или друга насоченост придобива по-малка или по-голяма стойност и значение. 

Реклама

От френски réclame от латинското reclamo, „извиквам“. Рекламата е разпространявана във всякаква форма и с всякакви средства привлекателна информация относно физическо или юридическо лице, стока, идея или начинание, която е предназначена за определен кръг потребители и цели да предизвика, формира или поддържа интереса им към въпросните лица, стоки, идеи и начинания, така че те да могат да се реализират.

За целите на рекламата се ползват най-различни средства: телевизия, радио, печат, интернет, кино, билбордове, листовки, значки и много други. Всяка силна медия е своеобразно рекламно пространство.

Много реклами са направени и насочени към повишаване консумацията и употребата на дадени продукти и услуги чрез изграждането на така наречения "бранд" или марка и представата за него/нея. За тези цели рекламните призиви са често съпътствани с фактическа информация за потенциалните клиенти.

Казано с други думи нагледната агитация/рекламата е навсякъде около нас - било под формата на политически лозунги или слогани, естетични постери или реклама по телевизията, които прекъсват любимия сериал; с празни послания или дълбок смисъл. Работеща или не тя следва плътно ритъма на времето и се променя и адаптира спряммо него. Трудно е да се съберат статистически данни за хората работ��ще в тази сфера от времето на социализма, но те са наистина много и навсякъде - като се почне от местния вестник и панатата на площада, преминем през активистите във фабриката, ЗКПЧ-то в казармата, Дружинния ръководител в училище, та дори и отговорника по политическата дейност от отрядния съвет в клас, което ми напомня че аз самият заемах за две години тази длъжност. В наши дни говорим за Реклама и Рекламни агенции, но тук също е трудно със сатистиката - те са хиляди, всеки гараж или мазе с един компютър, с инсталиран Corel или Photoshop се титулува като „рекламна агенция”.

Между тези две определения (реклама и нагледна агитация) е мястото и на моите спомени свързани и как тяхната трансформация е повлияла върху мен и нещата които правя.

---------------------------------------

Всичко започва едно погребение през лятото на 1977, половин година преди да се родя. Чичото на баща ми загива при трагичен инцидент,  Радослав (баща ми) участва в организирането на опелото, забранено по това време. След 10-на дни е повикан в Народна просвета и е принуден да сдаде директорското място в училище. Няколко месеца по-късно започва работа във весник Прогрес, малотиражка излизаща веднъж месечно в село Перепрек на 18км от Кърджали. Там прави всичко сам - пише статии оформя вестника и го подготвя за печат. Именно това погребение дава старта на връзката ни (мойта и на баща ми) с оформлението, нагледната агитация, дизайна и рекламата.

Дори и малките села по онова време разполага със собствен вестник и нужда от Нагледна агитация - плакати, покани, пана. От там са и първите броеве на сп. Нагледна агитация, които намирам - единствения наръчник за самодейците, създаващи рекламата по онова време. При все това всичко е трябвало да бъде одобрено от художествен съвет, който е следял не само за правотата на политическите послания, а и за естетичните достойнства на агитационните материли. В повечето случаи направо са копирали пана от списанието, като с помоща на шрайпроектора са уголемявали картината и са я прожектирали даиректно на платно където вече копирането (преприсуването) става лесно.

През пролетта на 80 година двама журналисти от окръжния вестник се запознават с татко и така той съвсем неочаквано попада в градския всекидневник, където заема мястото Отговорен секретар или Художествен редактор. Ето как едно понижение изведнъж са оказва повишение. Следват първите стъпки в професионалното оформление. Следва обмяна на опит в софийският "Орбита", където трябва да усвои занаята и задълбочаване в познанията за печат. 

Някъде по това време са и моите първи спомени и опити в оформлението. Лепенето на заглавия бе едно от основните ми занимания - по онова време в печатниците разполагали само с 2-3 набора от шрифтове и ако искаш да имаш по красиви заглавия то те трябва да се нареждат ръчно, което ще рече рязане на букви от готови шрифтове взети най-често от "шрифтове за нашата практика" и лепенето им в редичка. Честно заработени пари за сладолед от мен и сестра ми.

Тогава според баща ми нагледната пропаганда има чисто естетическа функция - никой не се вслушва в нейното послание, а по-скоро обратното - става обект на подигравки, още помня вдните в училище когато заменяхме крилатите партийни слова с мръсни думички дублирашти ритъма и римата. През 50-те и 60-те хората наистина са имали нужда от подобни лозунги - вярвали са в новото начало.

В редакцията на Нов Живот екипа правещ съботното цвето издание разполага с цяла седмица за подготовката на 4 стр А3 формат - фотограф, 2 двама илюстратора, писатели и журналисти заедно с художествения редактор подготвят броя - има време за всеки детайл - всичко излиза чисто и ясно, без излишни вредни шумове, смущаващи поемането на иформация.

В края на 70-те Нагледната агитация от 2Д пространството прераства в 3Д - започват да се строят все по мащабни сгради, мраморни площади с монументи във всяко селце, целта е да се прекрие задъхващата се икономика на социализма. Въпроса е дали това работи или отново имаме само визия със послание, което никой не слуша/разбира.

През 84-а от 3Д пространството агитацията преминава директно в човешкото - изпраща се директно послание към хората чрез хората - правителството започва смяната на имената на турците с цел претопяването им и хомогенизирането на нацията, доста амбициозно начинание и много по мащабно от строенето грандиозни бетонни комплекси. Нямам спомени за визуална агитация от онова време, изключвам табелите забраняващи разговорите на турски на обществени места, повече се наблягаше на на филми, истории и т.н.

В края на 80-те всичко рухва - 2Д, 3Д и т.н. хората нямат вече нужда от подобни празни послания. Нагледната Агитация губи функцията си и бива изместнена от рекламата. Някъде по това време започва и навлизането на компютрите в оформителската дейност, което ще се окаже повратен момент в кариерата на баща ми - само няколко години по-късно в средата на 90-те той приключва работата си във вестника - вече е прекалено скъпо да се поддържа и художествен редактор и оператор на компютър. Естетиката вече не от толкова голямо значение.

Водим разговор с баща ми за визуалната среда която в момента ни заобикаля и колко мн визуален шум ни дебне от всякъде, липсва прецизната естетика от миналото. Агитацията е заменена с реклама, чистата естетика с визуален шум, но какво става с посланието отзад визията - мисля си за работния ритъм в рекламните агнеции и за това колко бързо се правят нещата там - всичко е за вчера, трябва да се подготви много бързо и да изглежда добре, което автоматично значи безхаберие за съдържанието - визията излиза отново на преден план.

1999 уча първата си компютърна програма за дизайн, 3-4 години по-късно попадам на "Архитектура на вестника" от 1982 при преглеждането на библиотеката в къщи. Чета я с интерес като прескачам идеологиччните послания между редовете и с интерес задълбочавам по работата с текст, колони, диагонали и т.н. и така успявам да се преборя със страха си от работат с много текст и малко картинки - почвам да го използвам умело. Малко по късно намирам и оформление на книгата, която също изчитам с инетерес. Започвам да се интересувам все повече от съдържанието на продукта върху който работя, до като стигнах момента да отделям повече време за да навлезна в съшноста на нещатата  и по-малко време за да ги направя.

По някое време и запаса му в армията беше прехвърлен от кашишкото момчилградско поделение към Вътрешните войски в гр. Кърджали, където не му се налагаше повече да ходи на стрелби с редовите, а се занимаваше с оформлението на стенвестника. Спомням си и допълнителната дейността на баща ми по работата над политическите табла в гимначията на с. Черноочене - големи дървени кутии боядисани и облепени със снимки и разпечатан текст. Добре платен материален труд, със съответно добро заплащане за триизмерни вътрешни и външни табла, които се намесват пряко в архитектурата на сградата.

Говорейки за архитектура няма как да не се спрем на символите и шрифтовете, те са първото нещо, което навлиза комерсиално в стройния социалистически ред. Първо през търговските марки, след това върху зградите под формата на светещи лампи, надписи формираща градската визуална идентичност. Те имат изключителна културна стойност и могат спокойно да бъдат обявени за паметници на културата от онова време, като пример за използване на кирилицата. Изработвани са от занаятчии по места. Под изработка имам предвид за една сложна комплексна дейност - от вземане на поръчката от търговското предприятие, преминаване през одобрение от творческа комисия, отговаряща за градската среда, до поръчката за изработка на неона с конструкцията към столичното предприятие “Реклама” и неговият клон “Рекламно осветление и търговски реквизити”, цех “Неон”. Следват монтаж и окабеляване. 

Разгръщам няколко броя на “Шрифтове за нашата практика”, за да видя цялото богато разнообразие от шрифтове на българска кирилица, с което са разполагали оформителите от онова време. Разглеждам и архива си от снимки с малкото външни надписи. Изненадвам се как многообразието може да се сведе до няколко вида шрифт: 1. Курсив, използван най-често за търговските обекти сладкарници, универсални магазини и бакалии, по-големи комерсиални предприятия, основно неонови надписи за лампите.  2. Традиционен сериф за аптеки или книжарници

3. Разработени авторски надписи на веригите като “Плод зеленчук” например, всички оформени най-често върху светещи кутии.

4. Блоков шрифт за индустриалните предприятия, където светлината е затворена като в кутия в обема на самата буква.

Първият вид надписи задължително минават през творческа комисия, защото заемат важно място в градската среда. В по-малките населини места хората имащи компетенцията да организират подобен тип дейност са много малко и обикновенно самата комисия изпълнява и поръчката. Членовете на творческата комисия се завъртат на ротационен принцип, но някои обикновенно се повтарят по-често от другите и това се по-изявените художници на града като Николай Тюркиджиев и Даниел Ангелов. Те са и добре познати от съботните издания на “Нов живот”, където изработват илюстрации и колажи по поръчка на баща ми.

Вторият и третият вид надписи обикновенно са пристигали готови и изработката се свеждала само до монтаж и окабеляване, макар и рядко все пак се срещат и местни изработки. 

Четвъртият вид, който покрива нуждите на индустрията може да се разглежда подобно на партийните поръчки. Предприятието обикновенно разполага с капацитета и необходимите технически изисквания, така че да няма нужда да се допитва до художествената комисия. Те обикновенно са организирани в структура (холдинг) и там вече има човек, който отговаря за цялостната визуална и комуникация. Той обикновенно е отделен на свободна практика подобно на художниците, но разполага с техническо, а не с художествено ателие и така в повечето случаи няма нужда от подизпълнители и сам организира по-голямата част от нещата. Иван Илиев запълваше тази по-техническа ниша, като неговото име се можеш да се засече и при първият вид надписи.

Сега идва въпроса с поддръжката. Поради ограничените възможности на клона на столичното предприятие, поддръжкта на тези неонови лампи се оказва доста скъпа, така щото светещи остават само рекламите на тези, които действително ги употребяват. Ясно помня светещните букви в родния ми Кърджали и това бяха Кино “Орфей”, Хотел “България” и “Арпезос”, Ресторант “Москва” и “Микробар”, преприятията “ОЦЗ”, “Бентонит” и “Пневматика”, сладкарници “Захарно петле” и “Пролет”, още няколко по-важни като “Плод и зеленчук” над показният магазин и “Кореком” под прозорците на кабинета в редакцията на баща ми, СД ”Търговия” на пазара и “ДП Тютюнева промишленост“ над рекетата на автогарата, “Книги и печатни произведения” над руската книжарница, нощната “Аптека”, хранителния магазин “Осетия” с безупречно подредените си щандове, работещ дори в неделя, “Железария”. От горе изборените до ден днешен има все още оцелели, които могат ясно да ни покажат трите основни вида типография, формираща градската идентичност от онова време. 

Сега нека ги отделим стилово:

1. Свободно изписания школски шрифт на “Тютюнева промишленост” абсолютно в стила на Борис Ангелушев и близкият му самобитен фотонабор на “Пролет” и “Осетия” оформят първата линия, като последните два са със сигурност местно дело, нека не забравяме че в провинцията правилата и изискванията са традиционно по-високи от тези в столицата, с други думи локалния фотонабор на “Пролет” и “Осетия” изискват специално внимание.  

2. Прехода от курсива на Ангелушев към Италиен Стефан Кънчев при “ДП” и “Печатни произведения”, следва безупречния египедски шрифт “Аптека” (два броя) отново на Борис Ангелушев.

3. “Плодове и зеленчуците” на Стефан Кънчев и “СД Търговия” отново локално произведен, заемат стабилно място между серифа и блока. Поставени в светещи кутии, препращат към края на 80-те.

4. Блоковият шрифт на “пневматика”, веднага препраща към “балканкар” на анонимния известен, близка до оригиналната хелветика и развита в цвят.

Сега да разгледаме практичната част от това изследване. Хубавото на неоновите надписи е, че тяхната конструкция и обем са изработени от метал. Стига да се намерят в добро състояние, без ръжда и повреди по корпуса, могат много лесно да се възстановят във вид почти като оригиналния. Най-скъпата част обикновенно е изработката на неона, модерните и тихи трансформатори вече се предлагат на достъпни цени, като разбира се остава ангажимента със поддръжката. Те биха били чудесни примери както за образованието, така и за хората занимаващи се с изработката на подобен тип асортименти. Възможно е катографирането на по-важните разгледани тук примери, така че да се разглеждат и на място. Друг важен момент е как човек почуствал се съпричастен да закупи и отнесе частица със себе си. Възможно е издаването на каталог с разгледаните примери и изработки, избрани шрифтове, които са участвали в тези надписи. Подготвяне на анимирани тримерни букви, типични за кирилицата под формата на анимация, която всеки може да получи със сертификат, удостоверяващ закупуването му и стойността на финансовия му принос за тази разработка.

[magicaldonutfanpeach]

Триумфът на незнанието

Само защото съм ти позволила да ме докоснеш

не значи, че ме познаваш, не знаеш нищо за мен,

не знаеш, че обичам да пиша за това, което боли

най-често след полунощ, но винаги по тъмно

не знаеш, че не слушам никоя песен докрай защото по средата

вече ми се слуша друга

не знаеш, че първото нещо, което обожавам

е да усетя прогарящия горчив вкус на кафето сутрин

не знаеш, че обичам

и морето и планината еднакво много

нищо, че съм дете на планината

не знаеш кои са ми любимите цветя и защо са ми любими

не знаеш, че обичам да съм сама, когато създавам изкуство

и че често не ми се говори за най-дълбоките ми чувства

и че хората често ми идват в повече

не знаеш, че нося черно

когато се чувствам творчески вдъхновена

и имам най-цветното и мрачно съзнание едновременно

не знаеш, че обожавам фотографията,

но малко неща заслужават да бъдат запечатани

в снимки и превърнати в изкуство

ако знаеш колко неща още не знаеш

познаваш само и единствено

голото ми тяло, а отвъд него

е цяла вселена до която едва ли някога ще успееш

да се докоснеш с порочните си пръсти.

[myheartxzv]

До първата любов в живота ми

Днес пиша отново за теб, но всъщност за себе си. Така изливам чувства и ми е добре. Отговори не търся, защото сама ги откривам. И въпроси не търся, но те сами ме намират. И така стигам до тук понеже знам, че в края на тези редове ще завърша с точка, удивителна или въпросителна. И толкова. Не, че нямам друг избор освен този, напротив, имам! Обаче избера ли комуникацията с теб, не знам какъв ще се окаже краят.

И не, че залагам на сигурното, но дълбоко в себе си мисля, че дори не искам да има край този дълъг път. Изминахме доста от него, разделихме го накрая, вървим сега по отделно. Но не сме далече, виждам те докато вървиш, не си сам... Не виждам добре лицето ти. Не знам смееш ли се, страдаш ли?! Но щом не се обръщаш да ме викаш, значи си добре. Надявам се да е така. Надявам се и да ти е светло, да ти е леко с другата жена. Защото знам колко бури понесе с мене. Ама такъв е животът - бурите ни правят хора. Исках да знаеш, че не изпитвам яд. Вярно е, че не винаги ми става приятно, като чуя нещо за теб и нея, но това е защото още има теб в мен. И в този момент стигам до становището, което ме накара да пиша сега. Винаги ще има теб в мен и винаги ще има мен в теб. Може да не се имаме, може да не се виждаме, може никога повече да не си говорим отново, но винаги ще сме “там’. В сърцето, в ума, спомените, дори в бъдещите ни моменти с другите хора. Защото си оставаме всяко “за първи път” в живота на другия. Като напомняне за опитите, които сме направили. За първи път с теб изпитах чувства, за чието съществуване не подозирах, за първи път се сблъсках с нови частици от характера си, за първи път забърках собствена буря в живота си. За първи път пораснах. 

Затова повярвай ми, не ме е яд! Спокойна съм! Защото знам, че имах честта да изпълня една от главните роли в живота ти, която допринесе за това, което си днес за другите. Надявам се и ти да не изпитваш яд, когато преминавам през мислите ти. Защото последното нещо, което ми се иска е да бъда най-добрият ти пример за лош белег. Иска ми се и ти като мен да уважаваш, и да благодариш за пътят ни заедно от самото начало до самият така наречен край. Защото каквото сторихме - двама бяхме. И се надявам с другата жена до себе си да бъдеш по-добър! Не, че с мене си бил лош, напротив... Но нека бъдем честни и да признаем, че допуснахме грешки. Надявам се с другата жена до себе си да изградите щастието, на което с теб положихме основите. Да сбъднете заедно мечтите, които с теб не сбъднахме.

Не ме вини, че исках да си тръгна от теб тогава. Аз не се чувствам виновна, точната дума е, че се чувствам отговорна. Отговорна съм пред теб. Защото съм взела частица от теб, която по закон не можеш да си върнеш обратно. И сега имам задачата да я пазя така както пазя себе си. Надявам се и ти да пазиш моята частица. Не знам как, сигурно в някоя кутия в гардероба, но моля те, пази я!

Надявам се покрай нашата любов да си се научил вече как да пазиш своето и се надявам да пазиш другата жена до теб.

Знам, че си добро момче и че можеш да дадеш всичко най-добро от себе си. Сигурна съм, че вече си разбрал как трябва да се прави! Направи го ... за нея!

И нали знаеш, ако ти трябва да си припомниш един урок по порастване само погледни нагоре към звездите и помълчи. И това не би могло да бъде среща, нали?

Аз пиша това с дни, защото започвам с някаква мисъл и не знам как да я завърша. Спирам. Прочитам докъдето съм стигнала и казвам: “стоп”. Мълча си. После обикновено си казвам: “Защо искам да го изпратя като знам, че ще остане някъде в кибер пространството може би непрочетено.” Излизам от блога си и забравям тези мисли. После се връщам след ден. Прочитам отново написаното дотук и мълча. Заливат ме чувства и мисли и отново продължавам да пиша. И после затихват. Питам се сега дали ще го изпратя някога. Прости ми за това, ако някога го прочетеш ... не съм искала да бъркам в рани, а просто да затворя своята. Защото имам нужда да говоря, а звездите ми мълчат. За това прости ми ... знам, че четеш.

-ДТ

[myminiworldd]

До моят приятел.

Пиша това,защото явно нямам повече желание да говоря.

Има неща,които ми тежат.

Не искам да казвам,че нямаш чувства,но аз знам кога един мъж обича истински и е готов да даде всичко за жената до себе си.

Това го научих от моят бивш приятел.

Не искам по никакъв начин да ви сравнявам,а просто да напиша какво чувствам.

Ти ми казваш милион мили думи думи,които някак не са пълни с любов.

Той не ми казваше милион мили думи,но всеки път,когато погледнех в очите му виждах,че са пълни с любов.

Той имаше по-малко възможности,но даваше всичко за мен.

Ти имаш повече,но държиш всичко за себе си.

За него най-важното беше да не съм наранена,да не се нервирам и ядосвам.

Той поемаше вината винаги дори,когото не беше виновен.

За теб това да ме лъжеш и да ми прехвърляш вината е нещо нормално.

Той ме приемаше такава каквато съм.

Ти не можеш.

Това писмо стана повече за бившият ми,отколкото за теб.

Така че нека го посветя на него.

Пътищата се разделят,но любовта остава.

Той ми даде пример и идеал, а аз дадох шанс на грешен човек.

Надявам се и вярвам някой ден да срещна отново истинската любов.

Ти си далеч от идеала и не желая да се наранявам повече.

Любовта изисква жертви,а не само думи.

Човек срещнал любовта е късметлия,но след нея всичко,което не е истинско просто бледнее....

[nghni]

:^)

Привет!! 

Планът на този блог е да го пратя на учителите ми, за да видят абсолютно всичко, което някога съм писала по време на техните часове. (включително и разсейванията ми от 8ми и 9ти клас, за които съжалявам много, просто понякога по математика не ми беше интересно, а при Г-н Ангелов много ми се спеше). Нищо лично към преподавателите, те говореха смислени неща.

Съжалявам за депресираните ми текстове, г-н Иванов и г-н Керанов. По това време имах семейни проблеми, с които аз трябваше да се справям като възрастен човек. Смятам, че аз НЕ бях такъв пример и не се гордея с това. 

Въпреки, че причината поради която пак започнах да се занимавам с писане беше именно да преборя чувствата на болка, съжаление, вина и безпомощност към другите. 

Почти винаги се чувствах сама, нежелана от никого, понякога и немотивирана да уча (не при вас г-жо Коева). Стоях със себе си и мислите си колко незряло бягам от проблемите с музика и изолация. Случва се винаги, когато намеря нови приятели. Когато и където и да са. 

Също така, главният проблем са записките на английски, които си водя, вмето на български. Буквално, нещо става и аз ще си запиша опори за истории, които никога не написвам. Някои нямат контекст наистина. 

Пиша и на английски, ако някой иска да погледне: @duxkin​

Пожелавам ви приятен ден! - аз от 10д клас. (дано няма граматични грешки)

[idontneednofuckinhug]

November-April Writing/Lyrics

Аз съм аз

Заклещен между Ада и Рая, откога опитващ се път да си прoправя Някога виждам ли му края или с нежни думи се опитвам да омая Объркан аз увъртам, никога мисълта си изцяло не довършвам От страх да се побъркам, или от устата ми нещо грешно да изхвърлям Всички притеснявам, на демони се давам и на всеки му прощавам Истории разказвам и на себе си показвам - от войната се отказвам Успокоение, тя знае, че искам успокоение За да го получа трябва от нейното отношение да получа одобрение за изкупление Импулсивен и първичен, прекалено циничен и излишно лиричен С рогата напред и винаги изричен, на всеки ясно колко хаотичен С въпроси към себе дали съм ироничен или просто неприличен В главата ми е положение критичен Глас, с който младите се свързват, нашите думи не трябва да пропускат Дори ако грешните нападнати се почувстват, в себе си те допускат Все пак сме съседи, аз съм Луци ти си Рая, между нас се атакуват Разказвам история за безкрая с Бог да те противопоставя ... Г-н Исус ще ми спасиш ли живота?

-----

Гоненица

Често имам проблеми, които за решение не са лесни С нови спомени искам да лекувам белези винаги пресни Като ходя само се спъвам, сам се вдигам, другите придържам Май не съм добра опора, щом натиск не издържам Като детски филми си напомням за едно време За стари грешки се чудим, бягам от носталгия – от нея ревеме В себе си всеки носи бреме, моето като разтоваря дере ме Когато паднеш кой ще те поеме? Съдбата ни дебне Колко пъти трябва да повтарям, стига толко Никога не искам да е просто, имам мисли в главата прекалено много Мислех, че само леопардът спи сам, вече виждам, сам си писвам Срам, ме е, че не се вписвам, на кого ли липсвам Не ти ли писна да играем на Том и Джери, не съм котка Не си плъх, няма да те гоня, всичко винаги завършва с болка Самотата надал�� е толкова лоша, щом и сам намирам разкоша На живота, в който искам да се успокоя и затопля

-----

Въпроси за живота на 3 коняка

Сипвам и отпивам, мислите си заливам С коняк и лайм прикривам собствения си драматизъм Карам я напред, сипи ми го малко и с лед Ако изчезна някой ден знам, че всичко ще е наред Телефона в ръцете докато треперят, Паркинсън Фреди Крюгър, дали пък кошмарът не е просто сън Що за проблеми има един real G Не знам, не мога да кажа, не отговарям на тези термини Загубен в ума си, мисловен процес, мозъчен вортекс Дали всичко пък не е просто комплекс Експлоатация на собствените ми мисли Дали пък не съм аз виновен, че никога не са чисти

-----

Нрав

Да, бодеш ме като трън от роза Нямам вече от счупване болка Каквото и да си казвала, аз мога За думите ти не искам прошка Не ме питай на какво принадлежим Не съм тук за да се чудим Чрез безгрижие всички ще се спасим В излишни мисли често се губим Можеш да се луташ в гората и да се радваш на живота Докато не се убодеш на тръна от онази роза, хм, мотив Сещам се наново, толкова отровно, сякаш е повторно Но прекалено ми харесва тук и сега Не знам за какво става дума Прекалено много ми изскача на ума (Няма връзка) Логиката губя, ще ви кажа, ако представа просъществува Да, знам, че Трябва да си гледам нрава, затова и Не залагам, че ще сме двама, но аз Намирам начин често да сияе Мостът е дълъг, дано за мене здрав е Еми, Свиря, докато не ми се изтърка перцето Поливам, докато не изникне дръвчето Давам, докато не ми е празно сърцето Не знам какво е нормално за момчето Затова готвя на око, няма рецепта наоколо Сам измервам, дано е здравословно Сипвам по колкото преценя (По-малко) Няма кой да ми каже как да се справя И Дяволът е бил човек От малък намирам начин да ми е наред Прочиствам мисли с всеки куплет Кой иска да направим дует Не ме изпускай от погледа си Знаеш, че нещо голямо предстои Никога не предавам себе си Дано не падна в твоите очи Защото

В себе си често губя вяра, затова и Не залагам, че ще сме двама, но аз Намирам начин често да сияе Мостът е дълъг, дано за мене здрав е

-----

Без име

Прекарвам си нощите в това да къркам, защото съм объркан Дано не съм побъркан, че путката м�� нарече сбъркан Ако почна да шмъркам, то това е доказателство Че в този град няма как да не си направиш посегателство Само без нахалство на тези счупени улици Не се занимавам с дребни душици за да няма убити Разбираш ли без субтитри, че ще ти направя рана Май не схвана, явно ще ти обясня чрез промяна С тупаници и ритници, влизам ти в очите обождайки ги с вилици Аз съм от племе столетни хищници, имащи изблици на агресия За никой не е трагедия, че след тази случка ще имаш амнезия Без резки движения, защото иначе смъртта ти за всички ще е мистерия Дано разбра тази концепция, не те заплашвам Казвам ти истината, какво ще стане загатвам Мрачните мисли затапвам, прекалено дълго Млад Хънтър Томпсън, ще ме запомните като е късно Пич без име, yeah Пич без име Пич без име Аз съм пич без име

-----

Вече не знам

Тя винаги прави каквото си иска И никога не спира да ми липсва Дразни всеки подрееед Всеки с нея иска рееед С нея никога не съм черноглед Защото на деня ми е акцент Винаги открадвам момент Кара ми се с онзи неин поглед “Спри да пиеш, не си ти” Казвам “винаги до мен бъди Знаеш ли, за мене вечна си Докрая с теб ще имам спомени” Старая се устните ти да са до уши Искам да се чувствам както ти Защо да го правим сложно? Защо да го правим сложно? Докато, докато има завинаги Няма да е просто аз и ти И да те дразнят глупости Моето присъствие ще те успокои Бях заспал, когато ми писа Обади се  - да не би да ми писва Когато спиш сама ти липсвам Само в твоите ръце се вписвам Когато спя виждам как тичаш Не те ли боли от токовете с които скиташ Ще закъснея, недей да викаш Нито пък без мен да влизаш Когато се правим на луди можем просто да сменим Защо да губим време, когато ни остава само аз и ти С теб ценя всички секунди Моля се всичко да ми се получи Заедно всичко е възможно Защо да го правиме сложно? Докато, докато има завинаги Няма да е просто аз и ти И да те дразнят глупости Моето присъствие ще те успокои

-----

Грижа

Прескачам поредната стена Плащам си поредната цена Помня да, помня всяка дума Губя си, губя си, губя си ума Безсъните нощи много, да, като есенно слънце залязвам Приказките грозни много са, боря се да не се наказвам Достатъчно топло да се разтопя Прекалено студено да те нараня Дори на себе си няма да се доверя Трябва първо място да сe намеря Това чуство, че никъде не принадлежа, да Колко години още в бъчва трябва да отлежа, да Заобиколен отвсякъде, но винаги извън кръга Някой с чук да счупи тази моя обвивка твърда Да, да счупи тази обвивка твърда Да ме спаси от мен сега

-----

Авокадо

Тази визуална симетрия Красива, с нея взимам решения Пиша всичко с претенция Зареждам с магическа енергия Казвам всичко в калиграфия С думи пращам я в мания Между всичко казано има отстояния От живота нямам си понятие Скромен с моето призвание Май всъщност съм създание Божествено, с моето знание Исусе, може ли признание С това естетическо възприятие И приятно ухание Виждам с красиво съзнание Като Дали имам влияние И кур за Инста, от скролване ми излезна пришка Всичко е социална нишка, тя я развърза и получи пишка На един език ли говорим, май не те разбирам Като Бил Мъри загубен в превода ли съм И Луци беше ангел преди отвисоко да падне Затова и Кико го е страх да се спъне и размаже Искам малко повече пари, по-малко лактоза Безопасно е, спокойна бъди, мръдни в по-удобна поза Кришчън Бейл минаващ през метаморфоза Ще си купя малка Хонда Не ми пука дали е на мода Кучко, мръдни от моята почва

-----

Кръг

Мислех, че вече ще съм го разбрал Живота в такси ще съм прибрал С аверите всичко завладял И да се смеем, че пари не съм имал Но живота е кучка, шибана кучка Затова и още я ловя с шапка и кука Стресиран, няма да взема отпуска Преглъщам, отказвам да съм путка Всички си мислят, че не съм наред, защото винаги сляпо тичам напред Че ще се блъсна и някой ще каже на майка ми, че дойде и моят ред Че ще съм жертва на кръгли чаши с лед и затова в лицето ще съм блед Никой не иска да е този, който й предава тъжната вест И за всички безсънни нощи, в които се будя и само искам още Мога само да ви искам прошка и да обещая, че няма да се случи повече Време е да се осъзная и чашата да пусна, гордостта да си изключа Отказвам да рухна, колкото и грешки да правя, това не ме бута Трябва да направя признания Колко още мога да си правя оправдания Прекалено обладан съм, че велик съм и имам висши стандарти Но и Бог ще го забравят, ако прекалено много се забави Трябва да спра да съм дете И тук вече Ванката почва да реве За всички мои братя, грижа се да ви е добре Аз съм вашето момче И един ден да загубя своето зрение Винаги на вас ще имам доверие Не спирам да търся вашето одобрение За вас любов е моето мнение И някъде там има земя със завет Че всички мои хора ще са наред Кажете на майка, че я обичам И за глупости в нея не се вричам Не всеки дявол му растат рога и не всеки ангел притежава крила Затова отвярям си очите тук и сега, няма да падна от студа, добро утро

-----

Комплекси

Никой не слуша като казвам, че е фарс Трябва да се гръмна за да чуят моя глас Щом най-висшата човешка цел е Марс Защо въобще се боря за признание от вас Ако Исус не може да ме спаси кой тогава Някой да ме качи и закара до моята права Може да ме прибере и да ми сготви риба Само без да ми събаря скъпара бира Оцветявям всичко в изцяло бежова гама Естетическа красота насочена за двама Черпя с вино и любов моята дама За да е за моята интимност жадна И ако Господ е толкова лош да налаже Луци Откъде да знам, че няма да ми се случи Да бъда сред осъдени за някое зло И жена да направят и от мое ребро

-----

Рибар на мисли

Млад Кико рибаря, разбиращ нещата и гонещ си мечтата Държание на ангел, очите на Сатаната Прекалено изискан за твоя вкус, малък мислистел свикнал на лукс На живо обясняващ ти за Ада, как е минал през него и как търси само правда Един вид изкривен от изящност, прекалено интересен, излъчващ нехайност Мислител от Древна Гърция, пил си е виното със Сократ Излива мисли, все едно сипва мерло за аристократ Като гениален сирак играещ шах Божий чирак, мисля със седем хода напред, не изпитвам страх Каквото и да се случваше все прав бях, може би и затова рано в живота изтрезнях Поставих висока летва и положих клетва Че следваща стъпка е да яздя метафорична мечка и да нямам шефка Искаш ли с мен по моята пътечка?

-----

Финал

И ако случайно се намирам на финала Погребение в Орландовци майка е избрала Той е най-мразен, изкривен без разум Вечно обречен, миришещ на балатум Редящ криво, лъжливо чувство, че е живо Предприемчиво с пиво, да се убода на жило Каращ жена ти да се замисли Дали не е сгрешила Дали пък не е похотлива На Кристал полято, загубено пак лято Алкохол във вените, хапчето вече смляно Нямам богати приятели, само познати лица отпреди Често виждам Денди Нямам корона, не съм Симеон, аз съм наркоман Дай ми още грам Лекувам рани със субстанции Оттам ли тръгнаха алкохолните навици Вече нямам хобита и не чета страници Епизодите ми, нямам граници Нека имам си финала Не е гадно да ме няма Глупак с усмивка на лице С филми ще ви радва добре Готови ли сте за Орландовци? Ще видите фойерверки Нямам страх от нищо на тази пътека от мрачни мисли Господ живее ми в главата, Дявола в решенията излишни Всички започваме като ангели, сами избираме дали паднали Бог не разбира, направил ги демони без нищо да са направили Не иска никой от нас да живее вечно Така умираме на трийсет, после не е честно И да сме живи, вътрешно всичко ни е грешно Затова и ще бъда забравен лесно Понякога се чудя какво ли мисли Дора Дали се радва, че не видя всичката умора И излишна болка, която внукът й има И всички чаши, които пие за да ги убива Може би е изненадана, че всеки ден не ме вижда Как ли душата ми е жива Дали ще стигна възраст Христосова Защото още отсега не ми стига кислородът Дори да съм само на двайсет и три Живея вече през халюцинации и фантазии Нека имам си финала Не е гадно да ме няма Глупак с усмивка на лице С филми ще ви радва добре Готови ли сте за Орландовци? Ще ви посрещнат фойерверки

-----

Извисение

Всички се надяват, че това не е поредната песен за депресия Нито поредната нова абсурдна поезия на кретен за регресия Затова скъпа, нека се погрижим да няма повторна ексцесия Сипи ми виното, начупи хляба и нека започна моята асцесия Бързам, защото във Валхала се свири Мингъс и Дейвис Искам на фестивала, на две текили, дано нямам катарзис Чувствам, че съм на финала, с представи бедни за генезис Дано не се окаже халюцинация, не ми се прави компромис Скъпи близки (близки), губя си разсъдъка (разсъдъка) в момента За какво да трупам пари, ако само лъжа себе си с всяка получена монета Като се замисля, запознах се със създателя ни, когато все още ме водиха на детска, Честно, тя изглеждаше като нас, с широка усмивка, май оттам започна проблемът Тогава ми взе всички джобни и не спомена, коя религия трябва да последвам Дали пък още тогава е взела решение, че с разума ми не заслужаваме спасение С очи червени от безсъние, всеки ден все по-трудно ми е да поглеждам майка (Премислям прекалено) Вече искам напъствие да разбера каква ми е съдбата И с всички тия разговори за Ада и Рая И нашите колебания Писна ми от Земята, искам да живея в Безкрая Извисение, Защо продължавам да имам съмнение? Няма ли да ми писне да нямам търпение? Какво има между Каин и Ноа? Моето извисение Оооо, моето извисение Ндаааа, моето извинение Ммммм, моето извисение

Ако съм научил едно нещо от нашите Винаги се грижи за това, което обичаш, от мечтите си никога не се отричаш И никога в мастии недей да се вричаш Какво става, когато си на 40 с деца, недоволен от живота? „Дай ми тва, дай ми онова“ Децата ти мрънкат, само се караш „стига толкова“ Мдам (Моето извисение) Сладка мацка с къдрици, ще я заговоря Книги и вино, дали с това ще я отворя Заеби, само с идеята ще се задоволя София, моята малка дупка В която хората се бутат и лутат и чудят „Как стигнах до тука?“ Познаваш всички, но никой не те познава И да флексваш, чувството на самота не отшумява Толкова хора съм им в устата, че трябва да ми викат тати Май вече е време да спрем да се правим на познати Всеки град си има царя, Затова Господи, ще ми подадеш ли да си отпия от бокала