#ограбва

[vasetovp]

"Когато се появи твоя си човек...

ще разбереш, че всъщност никога не си искал повече, отколкото заслужаваш, просто не си го искал от когото трябва.

Ще разбереш, че не си бил толкова взискателен към връзките си, просто това, което те са ти давали, не е било това, от което истински си имал нужда.

Когато се появи твоя си човек, ще разбереш, че никога не е било нужно да бъдеш супер партньора по всички параграфи, за да те обичат и да нямат нужда от друго встрани.

Ще разбереш, че не е нужно да променяш нечии несъвършенства, а само да им дадеш време.

Нито да променяш в срок своите несъвършенства. А само да им дадеш време.

Любовта винаги прави с тях нужното.

И правилното. И важното.

Когато се появи твоя си човек, на челото му няма да пише, че е твоя си човек. Обаче ще го пише отвътре на дланите му. И ще успееш да го прочетеш с отвътре на дланите си. Когато е трудно и те хване за ръка... и стане лесно.

Когато те боли и те погали... и спре да боли. Когато паднеш и те вдигне с поглед, сякаш нищо особено не е се е случило.

И ти повярваш, че наистина не е.

И продължиш да стъпваш с усмивка.

Когато се появи твоя си човек, ще разбереш, че

двама значи армия.

И дом.

И посока.

Когато се появи твоя си човек, за първи път ще принадлежиш някому, по начин, който вместо да те ограбва, те прави повече.

Когато се появи твоя си човек,

няма да има значение килограма, който качи. Нито бръчката, която срамежливо се загатва на челото ти. Нито онзи бял косъм.

Няма да имат значение и куп други дреболии.

Ще има значение само, че си споделен. По най-небрежно съвършения начин, който някой, някога би могъл да измисли.

Затова, когато се появи твоят си човек,

пази го.

Просто го пази. "

[aditoivanova]

"Обичам те! Но мога да те пусна!"

Можеш ли да кажеш това на човека, който твърдиш че обичаш?

Можеш ли да кажеш, че го обичаш, но можеш да си представиш как го пускаш да си отиде?

Ако можеш – браво! Ти наистина го обичаш! По онзи безусловен и божествен начин, по който не боли и няма разочарования. Няма изисквания и несбъднати мечти. Няма претенции и разрушени кули. Без условия, чисто и невинно. Просто обич.

Ако обаче не можеш, трудно ти е дори да си го представиш, чустваш болка докато го изричаш, докато само си го помислиш дори, то тогава твоята любов не е безусловна. Не е чиста и невинна, без болка и претенции...

Тогава твоята любов е Нужда!

Замисли се, коя нужда запълва този човек, или предмет, животно, място, вещ, или което и да е любимо нещо в живота ти?

Нуждата от топлина?

Нуждата от близост?

Нуждата от това да не си сам?

Нуждата от това да си обичан?

Нуждата от прегръдка?

Нуждата от какво?

Бъди готов да си отговориш честно. Бъди готов да приемеш, че твоята любов не е любов, а нужда и е обсебваща и егоистична. Бъди готов да видиш истината в очите и да я приемеш. Провери всичко в живота си, за което твърдиш, че обичаш. Застани пред него и му кажи: “Обичам те! Но мога да те пусна!” И провери как се чустваш.

Чустваш ли, че света ще свърши ако той си тръгне?

Чустваш ли, че не знаеш какво ще правиш без него?

Чустваш ли болка в тялото си?

Или напротив. Чустваш, че ще ти липсва защото би предпочел да е до теб, но можеш да го оставиш да е свободен.

Чустваш, че го обичаш толкова много, че за теб е важно той да е щастлив, независимо дали е с теб или не.

Чустваш, че има за какво друго да живееш и какво друго да изпълни живота ти със смисъл?

Почуствай!

И ако е нужда – осъзнай го и го освободи!

Чистата и безусловна любов е тази любов, която не прави хората роби, не открадва независимостта им, нито ги кара насила да останат. Тази любов е любовта, която дава криле, която уважава, която не изисква. Това е любовта, при която можеш да пуснеш другия!

А нуждата от другия ни прави роби, тя ни поробва и ограбва, тя ни прави бледи копия на това което всъщност сме. Нуждата води до болка, страдание и разочарования. Нуждата е рана, която трябва да излекуваме първо вътре в нас. И чак когато сме излекувани и свободни да потърсим да споделим с някого безусловната чиста любов.

Каква е твоята любов?

Лидия

<3

прочети още вдъхновения на

lydiapetkova.com

💙

[bodliche]

На изток от Рая. Когато трябва да дишам дълбоко въпреки живота.

Има мигове, когато човешкото съзнание засиява от тържество. Случва се едва ли не всекиму. Усещаш го как расте или приближава досущ като горящия фитил към динамита. То е някаква тръпка в стомаха, блаженство в жилите, в ръцете. Кожата ти възприема въздуха и всяко дълбоко вдишване носи сладост. В началото доставя наслада като от протягане с прозявка; в мозъка ти нещо проблясва и целият свят пред очите ти започва да излъчва светлина. Човек може цял живот да е живял сиво, в полята и горите на душата му да е царял мрак и печал. А събитията, дори значителните, да са преминавали безлични и бледи. И внезапно — тържеството — песента на щуреца гали слуха му, дъхът на земята се надига запял към ноздрите му, а шарената сянка под дървото се превръща в благословия за очите. Тогава човек се устремява навън като порой, който обаче не отнася нищо от него. И аз подозирам, че стойността на един човек в света би трябвало да се измерва със същността и броя на неговите триумфи. Може да са съвършено лични, но те ни свързват със света. Те са майката на всяко творчество, те придават разликите на отделните индивиди.

Не зная как ще бъде по-нататък. В света се извършват чудовищни промени, техните сили могат да очертаят едно бъдеще, чийто лик да е още непознат. Някои от тези сили ни се струват зли може би не защото са такива, а защото имат власт да унищожават неща, които сме смятали за добри. Вярно е, че двама души вдигат по-голям камък, отколкото един човек. Дружина работници могат по-бързо и по-добре да сглобят един автомобил, отколкото един работник, а хлябът, произведен в голям завод, излиза еднакъв и е по-евтин. Когато нашата храна, облекло и покрив станат рожба на едно сложно масово производство, тогава и в нашето съзнание ще навлязат масови представи, за да изместят всички останали мисли. В наше време масовото производство е навлязло и в икономиката, и в политиката, и дори в нашата религия. А това е опасно. В света съществува огромно напрежение, напрежение като пред взрив, хората са сковани и объркани. В такъв момент ми изглежда напълно в реда на нещата да си задавам въпроси от рода на: „В какво вярвам? За какво и срещу какво трябва да се боря?“

Нашият вид, човешкият, е единственият съзидателен вид и той разполага само с едно творческо оръдие — ума и духа на отделния човек. Нищо никога не е било създавано едновременно от двама души. Добро сътрудничество не съществува нито в музиката, нито в изкуството, нито в поезията, нито в математиката, нито във философията. След като чудото на творчеството веднъж се е случило, групата може да го доизгради и разшири, но групата не може да притежава творческо хрумване. Неговата безценност се крие в самотния ум на отделния човек.

Силите, вложени в разбиранията за групата, са обявили война за унищожаването на тази скъпоценност — човешкия ум. Свободното, незнаещо граници съзнание се преследва, ограбва, притъпява и упоява от безчестие, недохранване, потискане, принудително насочване, от зашеметяващите удари на уеднаквяването. Самоубийствен е пътят, по който, изглежда, е тръгнал нашият човешки вид.

Ето защо вярвам, че св��бодният, търсещ ум на човека е най-скъпоценното нещо на света. И аз ще се боря тъкмо за тази свобода на съзнанието да се движи ненасочвано в посоката, която си избере. И ще се боря против всяка идея, религия или власт, които ограничават или унищожават индивида. Защото, ако тържеството на човека може да бъде убито, значи ние сме загубени.

[incredible-beast]

Чуждата глупост ума ми ограбва, Не искам да ставам лайнар, ма ше трябва.

[myminiworldd]

Преди време обичах един човек. Толкова много, че го лекувах, докато той ме разболяваше. В един момент разбрах, че съм взела болката му, за да я направя своя. А той вече беше стъпил на крака. Изцяло. Нямаше какво повече да предложа. Пътищата ни се разделиха. Въпреки че често се преплитаха наново. Сякаш се засичахме, точно когато продължим. Идваше при мен, щом нещо го заболи. Я душа, я сърце. Давах му лекарството. Без да оставя за себе си. И се прибирах вкъщи.

Със симптоми. Насълзени очи. Нужда от помощ. Пък дните минаваха, нощите също. След априлското ни "сбогом", усетих, че този път е за последно. Работата ми бе свършена. Изчистих травмите му. Запълних липсите му. Ала не знаех, че те са вирус. Който се предава. Ала не знаех, че се имунизирах срещу искреност, доверие, уют, споделеност само за да помогна на някого. Ала не знаех, че ако някой ден, друг дойде при мен и ми подаде лекарство, аз ще се усъмня, че е отрова. Но сега вече знам. Ясно. Пустата му любов не прави така. Никога не е правила. Трябва да внимаваш на кого даваш истинското си. Или си плащаш години, или цял живот, ако не схванеш най-простичката истина. Именно, че любовта не те ограбва. Тя шие, не разкъсва. Тя чисти, не замърсява. Тя не би те бутнала на земята, след като си й подал ръка. Тя е всичко, но не и болест. Не тъга. Тя не оставя белези от празнота, рече ли да си тръгне. Тя не би ти причинила това, от което те е страх. Тя ще ти позволи да се доверяваш и вярваш в доброто ... тя е единственото на този свят, което не боли. Тя е лекарството! Но знаеш ли каква е тайната? И защо често не се получава?

За да бъде любовта, любов ... й трябват ДВАМА ЗДРАВИ.

- Полина К.

[ethereum-sss]

има едни добри женички-

с всичко винаги се съгласяват

гледат на теб да ти е добре

скачат като по команда

в леглото

и се усмихват насила

само и само

да не те подразнят

щракваш с пръст

и си сменят настройките

скука

има и едно лошо момиче

противоречи ти постоянно

често си сменя сезоните

и не винаги съвпадат с твоите

жена-хаос

която разбърква

графика на мисълта ти

жена-буря

която ограбва

всичките ти нарочни

затишия

пада си по дяволии

и лудости

може да те опре на стената

на публична сграда

и дълго с език да те целува

може и да ти удари шамар

пред всички

без да и' пука кой какво

си мисли

не знаеш

твоя ли е

или своя собствена

и всеки път като се видиш

с приятели

им казваш че такава

не ти трябва

лошите са забравяли

казваш

дали?

защо тогава

я търсиш във всяка

и се ядосваш

че не се повтаря?

Николай Владимиров

[earlgreydarkchocolate]

“Всеки сам себе си ограбва.”

- Блага Димитрова

[simonsmilee]

Искам да изживея любов като твоята!

Изтръпнах.

Ако знаеше цената, която платих дали щеше да продължи да копнее да изживее дълбоките чувства, които изпитах и изпитвам аз?

Ако знаеше, че за такава любов плащаш със самия себе си, щеше ли да я иска?

Ако знаеше, че след такава любов оставаш празен, луд и никой, щеше ли въобще да се осмели да помисли, камо ли да я пожелае?

Замислих се...

За щастието, което осмисля живот и за празнотата, която при други обстоятелства, ограбва същността.

За интимността, която произтича от сблъсъка и споделянето на два съвсем различни свята и за отчуждението, което после те разбива на пух и прах.

За безграничната нежност, която разбираш, че можеш да изпиташ към друго човешко същество и за това как след нея загрубяваш неимоверно.

Замислих се...

За това как превръщаш някого в част от себе си и след това никога повече не си цял. Как се променяш, опитвайки да оцелееш без любовта, след като вече я познаваш.

За всичко и всички, с които опитваш да запълниш празнотата в теб, а тя сякаш е бездна, побираща не една, а много вселени. Все чужди.

Замислих се...

За докосванията на тялото, които не докосват душата.

За безименните тела, служещи за лекарство против самота.

За разпънатите на кръст надежди.

За погубените мечти.

За безполезните сълзи и безсънните нощи.

За безвъзвратно изгубената илюзия, че всичко ще е както преди. Че ти ще си, какъвто преди.

За сринатите светове и изгубените същности.

След Любовта си неспособен на любов. След Любовта си празен, чужд на себе си, на ръба на лудостта, опознал Рая и Ада, мятащ се от крайност в крайност, търсейки фалшиво равновесие.

След Любовта си никой.

Ако допуснеш да я изгубиш... не си себе си вече.

Прошепнах:

- Внимавай какво си пожелаваш...

[theblogofonelostsoul]

(НЕ)ТЪРПЕЛИВА

С времето станах нетърпелива ...

Не толкова към събития, вещи, мечти ...

колкото към хора.

Не търпя грам онези, които се опитват

да торят душата ми с отрова.

Имам непоносимост към тези,

от чиито усти извира само злоба.

Не си пилея времето в непълноценни разговори, нито в такива, в които трябва да повтарям едно и също отново и отново всеки път - като развалена грамофонна плоча. Или ме разбирате от първия път или не. Защото за да повтарям, значи човекът срещу мен е допуснал предишната грешка. Ще има и трети път и така до безкрайност.

Писна ми да влагам време и енергия във смислени разговори със безсмислени хора ... затова вече не го правя.

Подбрала съм си обкръжението под лупа до най-дребния детайл.

Всеки, коѝто усетя че ме ограбва неведнъж е аут. И не изпитвам вина, защото е практически невъзможно да жънеш без да сееш. Вероятно е имало, има и ще има обидени. Но това няма значение.

Трябва навреме да се научите да пазите душата и сърцето си (най-ценния урок). Никой няма да го направи вместо вас,

нито този, с който делите леглото си,

нито близките ви, нито онзи с който

делите работноти си място,

нито шофьора на пътя,

нито "приятелите ви" ...

Никой, разбирате ли, НИКОЙ!

Трябва да спрете да плащате с късчета от душата и сърцето си за чужди грешки. Научете се да поставяте граници.

И всеки около вас да знае,

че ако ги прекрачи, остава там - че е аут.

Станах безкрайно нетърпелива и към фалша. Маски, маски ...

А бе хора вие помните ли всъщност истинското си лице?

"За да успееш, трябва да играеш.",

Животът бил пиеса ...

Ами аз не искам!

Не желая да се слея с тълпата

от мазни усмивки, която зад гърба си

държи в ръка нож.

Не желая! Пък нека съм по-зле.

Имам си чест, искреност, усмивка,

слънце в очите, любов в сърцето.

Чувствам се прекрасно с тях.

А .. и вечер спя спокойно.

Пък на другите нека им убива ножа,

който държат зад гърба си.

Станала съм толкова искрена,

повече от всякога ... до болка.

За това на много не им понася.

Че истината кой ли я търпи.

Всеки казва, че я иска.

Ама не е така. Искат лъжите.

Да, абсурдно, но е точно така,

защото все очакват красиви думи,

очакват лъжа, но не знаят.

Но аз не се чувствам виновна,

че говоря истини в очите,

защото тя истината така или иначе идва

в даден момент, аз просто ѝ помагам.

Станала съм толкова нетърпелива...

Към всичко, което се опитва да ми прекърши крилата.

Аз ще летя!

На пук!

На воля!

На инат!

Ще си запазя слънцето в очите,

дори и сред най-гъстата мъгла.

Ще имам усмивка и сред намръщени лица.

И ще продължавам да летя!

Високо, над всички,

които ми казваха, че няма да успея!

Николета Иванова

[disappear--with--the--night]

Преди време обичах един човек. Толкова много, че го лекувах, докато той ме разболяваше. В един момент разбрах, че съм взела болката му, за да я направя своя. А той вече беше стъпил на крака. Изцяло. Нямаше какво повече да предложа. Пътищата ни се разделиха. Въпреки че често се преплитаха наново. Сякаш се засичахме, точно когато продължим. Идваше при мен, щом нещо го заболи. Я душа, я сърце. Давах му лекарството. Без да оставя за себе си. И се прибирах вкъщи.

Със симптоми. Насълзени очи. Нужда от помощ. Пък дните минаваха, нощите също. След априлското ни "сбогом", усетих, че този път е за последно. Работата ми бе свършена. Изчистих травмите му. Запълних липсите му. Ала не знаех, че те са вирус. Който се предава. Ала не знаех, че се имунизирах срещу искреност, доверие, уют, споделеност само за да помогна на някого. Ала не знаех, че ако някой ден, друг дойде при мен и ми подаде лекарство, аз ще се усъмня, че е отрова. Но сега вече знам. Ясно. Пустата му любов не прави така. Никога не е правила. Трябва да внимаваш на кого даваш истинското си. Или си плащаш години, или цял живот, ако не схванеш най-простичката истина. Именно, че любовта не те ограбва. Тя шие, не разкъсва. Тя чисти, не замърсява. Тя не би те бутнала на земята, след като си й подал ръка. Тя е всичко, но не и болест. Не тъга. Тя не оставя белези от празнота, рече ли да си тръгне. Тя не би ти причинила това, от което те е страх. Тя ще ти позволи да се доверяваш и вярваш в доброто ... тя е единственото на този свят, което не боли. Тя е лекарството! Но знаеш ли каква е тайната? И защо често не се получава?

За да бъде любовта, любов ... й трябват ДВАМА ЗДРАВИ.

Полина Кавракова

[ittwasalwaysyou]

“Никой никому нищо не може да отнеме! Всеки сам себе си ограбва...”

Блага Димитрова

[vasetovp]

Как ми се иска сега някой да потропа на вратата ми и да ми каже “здравей, аз съм сродната ти душа, след което да заживеем щастливо.” Хубаво са разказани и показани във филмите любовните истории, най-вероятно съществуват там някъде такива прекрасни и красиви, ама не при всички е така. Има си хора и хора. Във времето, в което живеем е актуално да не знаеш човекът отсреща какъв точно ти си пада. Това, че сте излизали на няколко срещи и сте разменяли по някоя и друга целувка, не означава абсолютно нищо. Отворените денонощно чатове също не са никакво доказателство за същестуваща връзка. Стане ли малко по-сериозно и напечено, единият от двамата пали с двеста - гаранция за това са и мъжете, и жените. Няма защитен, няма невинен и оправдан. На никой не му пука. Прекъсва отношения всякакви, бяга от евентуални такива, защото има голям риск да бъде наранен. Страхува се да се отпусне, да се довери, да бъде себе си. Да разлее душата си в другия. Защо ли? Защото е по-лесно. Дали си заслужава? Понякога човек има нужда да му отпусне края и да живее за себе си, но това не трябва да се превръща в тенденция. Иначе му взима най-хубавия сок, ограбва си плодовете самичък. Започва да линее.

Никой не казва, че ще родите деца на човека, с който излизате в момента и след ден ще сте с халка на пръста си. Хората се разделят. Случва се. Раждат деца и пак се разделят. Нормално е. Никой не е умрял от това. Заради това изживейте си момента. Отпуснете се. Насладете се. Погалете егото си. Оставете се някой да ви се наслаждава. Всеки ден, а не само вечер. Дайте му живот малко на това сърце, нека бие.

Каквото има да стане, ще стане. И един ден да отмине, и десет години - ако някой трябва да ви нарани, той ще ви нарани. Ако е писано да си тръгне, ще си тръгне. Опитайте - можи би пътя му е да остане. Не губите нищо. Един живот е и целият е за живеене.

[bulgarianthoughts]

Не мога вече, не издържам. Искам те за мен. Да си те имам, да си те прегръщам. Да те обичам всеки ден. Какво да правя? То любов е... Не търпи да си седи. Иска да ти дава без да те ограбва, иска просто да обича и мълчи. Не мога вече. Дай да сме си двама. Ще сме супер заедно вземи го разбери. Аз толкова ни вярвам и че тази обич толкова силно ще ни крепи. Вземи ме и ме нацелувай, когато спреш мълчи. Гледай ме и се любувай, да те прегръщам до зори. Да, влюбени сме и какво? Ще се дърпаме, ще се поскараме, ама хайде, то ще е за добро. Няма болка, само любов е. Ако има пък ще се сдобрим. Хайде да сме двама. Нека двама изгорим.

[mitevaa]

Усмивката прави богати тези, които я получават, без да ограбва тези, които я дават.

[vprki]

Критичен поглед: Картините на Яна Стойчева сякаш имат сетива

Изложбата „Поглеждай всичко първо с тишина“ в галерия – книжарница „София прес” представя един напречен разрез на съзнанието. Художничката Яна Стойчева /на снимката/ показва конструкциите му, в които големи части все още са там, но парчета от основите са отнети. Пише поетът и философ Валентин Славеев в своя рецензия за „въпреки.com”.

През скелета им обаче може да се погледне. Какво виждаме в този скелет? – Двайсет и пет произведения, които създават мостове между конструкциите на съзнанието, за да можем да го видим в неговата цялост. Някак има значение как гледаме тези произведения. Веднъж те могат да бъдат интерпретирани като сюжети от сънища, тъй като в някои е изобразено сънуващото тяло. Можем да ги мислим и като рефлексии към обекти, събития и спомени. Между различните произведения, обаче има нещо, което ги свързва. Това нещо сякаш ги прави част от затворена система. Ако решим да ги възприемем като система, то трябва да обърнем внимание на нейните правила. Изложените работи са разделени на цикли, които могат да бъдат гледани като действащи процеси в тази система или като нейните правила.

Първият процес се движи отвътре навън – от собственото съзнание към заобикалящия го свят. Той прави редукция на съзнанието. Обръща се към сънища, спомени, отношение към външното, което е останало съхранено в паметта. Това е процес на съзерцание. Той е толкова важен, защото освен да прави личните заключения, той анализира начина, по който човекът конструира мислите, морала си, начина си на взаимодействие, отношението си към света. Това е процесът, който създава личната философия на съзнанието за битието. Можем да го открием в част от произведенията, които изразяват нещо непрестанно като действие. Нестихващото движение в абстрактната серия от произведения сякаш се свързва с някаква промяна. Цветността на „Ифигения като Хеката“ и микромоментите, които могат да се откроят напомнят например отново за нещо протичащо. В работата има силно усещане за време. То се изразява в непрекъснатото движение на водата, която може да се различи в платното. Работата сякаш съдържа и етапи. Едно след друго нивата пречистват течността, сякаш я освобождават от нещо. Може би от идеята за жертвоприношението на самата Ифигения. Античната литература работи с неясния образ, който трябва да бъде изкупление за грешката на баща ѝ Агамемнон, който убива една от свещените сърни на Артемида. Водата в работата на Стойчева може да бъде свързана и с непратения попътен вятър от богинята. Самото заглавие „Ифигения като Хеката“ ни отпраща и към омилостивяването след убийството на сърната. При решението Ифигения да бъде жертвана, Артемида се смилява над нея и я превръща в Хеката, богинята, свързвана и с луната и нощното небе.

В серията от абстрактни произведения се включва и „Звуци във вакуум“, работа, която сякаш представя, че нещо предстои да се случи, но е обречено да не даде резултат. В нея откриваме може би различни потенции на женското и мъжкото начало. Някои от тях са по-избледнели, внушаващи закърняване, а други – с ярка цветност, кореспондираща със скорошно появяване. Чрез постоянното им движение, някои от тях обземат други, а някои се разминават. Отново чрез движението им, авторката някак е внушила тази способност за издаване на звук, който не достига до наблюдателя. Мъжкото и женското в картината сякаш не са способни да създават. Произведението изобразява някаква нев��зможност между различните енергии да се съчетаят, без да си попречат.

Единствената работа без заглавие може да бъде видяна като продължение на „Звуци във вакуум“. За разлика от недаващите резултат опити за сътворение, тук положението е различно. Мъжкото и женското в произведението сякаш имат безброй мъртви проявления. Енергиите в картината нямат онзи заряд, готов да създава и променя. Можем да интерпретираме обаче, че въпреки всички опити, довели до (взаимно)унищожение все пак са открили своя единствена възможност. Платното ни представя нещо отделено, като в капсула, нещо във вакуум. Сякаш то е резултат от опит за създаване, тъй като наподобява нещо живо. То е единственото оцеляло, което предстои да създава.

Вторият процес в системата на изложбата прави редукция на битието, като извежда всяко действие на отнемането в отделно произведение. Той е насочен отвън навътре – от света към съзнанието. Този втори процес е свързан с цикъла произведения „Наречи нещата в тишина“. В него може да се открои, че пейзажните произведения не са липса на човешко присъствие, напротив. В работите, Стойчева поставя обекти, причина, за които има или човешката ръка или са резултат от природна сила, която сякаш човешкото присъствие в света е причинило. В серията откриваме, че човекът е способен да поставя прегради. Понякога те са физически, текстилни и имащи значение за мястото, на което са поставени, показващи надмощието си над природата. Така в едно от произведенията срещаме сграда поставена във вода, в друго - отново голям, необитаван обект, поставен в съприкосновение отново с вода.

В други случаи тези прегради са ментални. Те се срещат с непознатото – чувство, ситуация, противоречие. Човешкото в „Наречи нещата в тишина“ е наблюдател без да го виждаме. Често той е само силует или изобщо липсва, но присъствието му се усеща като зрител, като „наричащ“. Стойчева ни показва преградите на съзнанието през особените обекти в „Наречи нещата в тишина“. Непознатото е изобразено като сфера, която се появява в три от произведенията. В първата работа ни се показва като физически съществуваща, но с особена гравитация, даваща ѝ възможност да се носи над земната повърхност, като хвърля сянка. Във второто произведение е в отношение с водата, като я кара да се отдръпва. А в третото платно – тя е в съприкосновение със земята, като дори дава възможност на човешкото същество да я наблюдава.

Третият процес е в пряка връзка с горните два. Той удържа протичането им. Такъв, който обхожда и познанието за света, и познанието за собственото съзнание. За да даде име на понятията с най-добре работещата дефиниция, той прави синтез. Затова и в него попадат двата цикъла произведения – „Сънуващо тяло“ и „Никога не се научих на безгрижие“.

Серията „Сънуващо тяло“ връща наблюдателя към състояние, присъщо на човека, намиращ се в покой и тишина. Работите коментират физическото и психическото в това особено състояние. Авторката изобразява тялото, без да привнася външни обекти, към които зрителят може да се обърне, за да интерпретира. Освен, че Стойчева освобождава тялото от каквато и да е среда, тя не допуска зрителя и до въпросните сънища. Синтезът тук се осъществява само на физическо ниво. Произведението „За един кошмар“ се обръща обаче към психическото. Дори и заглавието вече не споменава тялото. Човешката фигура тук е поставена в среда. Използваните тъмни цветове нямат общо с предходните бели. Тялото не е в спокойната си левитация, която няма край, а е седнало в легло, готово да анализира. Третият процес изобразява възможността на човешкото съзнание да борави с двата си инструмента – да съзерцава света от една страна, но от друга – да анализира себе си.

Картините на Яна Стойчева сякаш имат сетива. Показват различна част от себе си, когато говорят с различните погледи. Съдържат един общ разказ, който авторката удържа, но говорят за своите истории. Изкуствената светлина им е отнета, за да бъдат показани такива каквито са. А именно разказващи за един свят, в който уж човешкото не е изведено като образ в произведенията, но е подложено като причинител, като нещо извършващо действие. Понякога като силует или само загатната сянка. В изложбата  „Поглеждай всичко първо с тишина“ сякаш става дума за човешка съзерцателна сетивност, която се характеризира с гледане през различни контексти. Произведенията описват процес на потребност за себепознаване и даване на възможност на всяка човешка единица да се види в сложността си и същевременно като част от сложността на света. Изложбата продължава до 28 май в галерия-книжарница София прес.

P.S. Яна Стойчева е един от младите таланти на българската художествена сцена, която непрекъснато доказва своя съвременен дух и философски поглед върху платното. Тя е дипломиран магистър „Живопис“ на Националната художествена академия, София, в ателието на проф. Андрей Даниел и член на групата Answer 51 и на СБХ. А ето и какво самата Яна Стойчева е написала за своята изложба: „Живеем във време, в което съзерцателните ни способности са застрашени от закърняване. Това неминуемо извежда всяка причина за всичко, което одобряваме или не извън нас. Изразяването на категорична позиция по даден въпрос в някои случаи се превръща в „доказателство“ за съществуването като различна единица, като подвиг срещу неясен противник, надомен героизъм, всичко това за еднократна шумна употреба. Създава се полемика, базирана най-често на субективни твърдения. В този затворен кръг понякога се оказва, че сме захапали собствената си опашка, а добрите ни намерения за въздействие и промяна не са се материализирали.

Съзерцание – от латинската дума contemplatio / templum - свещено място, където се извършват гадания, или сграда за поклонение, от индо-европейската основа tem („уединено място“) /. Използва се като превод на гръцката дума θεωρία (Theoria). "Съсредоточено възприятие, което прониква зад видимата същност на нещата и достига до тяхната духовна същност.“ 

Липсата на съзерцание ограбва съзидателността ни и така възпрепятства възможността да бъдеш съзнателен участник в градежа на света, в който искаш да съществуваш. Със съзерцанието се поражда отговорността. То е първото стъпало към всяка промяна в нас и в резултат – на тази извън нас. Съзерцанието се случва в тишина. Тя е в основата на всяко сътворение, защото в нея е запечатано познание.

За да станем свидетели на съдържанието й, е необходимо неназовано сетиво, а за да го отключим, ни е необходимо съзерцание. Да наблюдаваш тази същина означава да развиеш особен „слух“ и „поглед“, сетивност за вакуумната чистота – отсъствието на звука и негово проявление във визуален ритъм. Това е моят опит. Поглеждай всичко първо с тишина.“ ≈

Текст: Валентин Славеев

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на изложбата

[faveauthoric]

Аксиома на Сайрус:

Не всеки въпрос заслужава отговор.

Максима на Волтер:

Остроумното изказване абсолютно нищо не доказва.

Закон на Ларсон:

Множество хора възприемат късата памет за чиста съвест.

Теория на Оскар Уайлд:

Истински познават себе си само дребните хора.

Правило на бащата на Фицджералд:

Дръжте се така, сякаш ви наблюдават.

Наблюдение на Дефалкуа:

Път без препятствия обикновено не води до никъде.

Следствие от закона на Бейкър:

Като стигнеш върха на хълма и го подминеш, веднага набираш скорост.

Наблюдение на Ертц:

Милиони хора страстно желаят безсмъртие, обаче не знаят какво да правят в дъждовния неделен ден.

Наблюдение на Талуза Бенкхед:

Ако трябваше да изживея живота си още веднъж, аз бих направила същите грешки, само че по-бързо.

Закон на Пирсън:

Ако се движите по инерция, значи се плъзгате надолу.

Наблюдение на Бернард Шоу:

Разумният човек се приспособява към околния свят, неразумният пък упорито се опитва да приспособи околния свят към себе си. Затова целият прогрес зависи от неразумните хора.

Закон на Джери:

От това че всичко е станало друго, изобщо не следва, че нещо се е променило.

Настолен закон на Барбара:

Когато устата ви е пълна с храна, никога не казвайте "супер!".

Гастрономичен закон на Лангфилд:

Откриването на ново блюдо за човечеството е много по-полезно от откриването на нова звезда.

Постулат на Пулиам:

Никога не стъпвайте в нищо меко.

Закон на Елин:

Вероятността да спечелите в лотария мъничко нараства, ако си купите билет от лотарията.

Закон на Батнър:

Този, който се смее последен, съобразява най-бавно от всички.

Заповед на Хуго:

Сутринта най-напред изяжте една жива жаба - тогава през целия ден с вас вече няма да се случи нищо по-лошо от това.

Закон на Кренске:

Пазете се от деня, в който няма да има за какво да поръмжите.

Закон на Хендерсън:

Колкото по-малко сте казали, толкова по-малко ще ви се наложи да си вземете обратно.

Правило на Грин:

Това, което едрият шрифт дава, дребният го отнема.

Аксиома на Чарлз Осхуд:

Никой не смята, че печели прекалено много пари.

Закон на Льо Енгел за счетоводството:

Никой още не се е отказал да прави бизнес заради това, че му се налага да плаща прекалено високи данъци поради прекалено високи печалби.

Закон на Харингтън:

Чистото бюро е верен признак, че чекмеджетата му са натъпкани догоре.

Закон на Чарлз Дарвин:

Щастието не благоприятства работата.

Коридорно правило:

Вие можете да минете където си поискате, ако изглеждате сериозен и носите под мишница папка.

Първи закон на деловото писмо:

Никога не задавайте в деловото писмо едновременно два въпроса. В ответното послание ще разгледат само онзи от тях, който ви интересува по-малко, и няма да напишат нито дума по другия.

Правило на Хари:

Когато не знаете с какво да се заемете, трябва да вървите бързо и да изглеждате загрижен.

Закон на Моузли:

Нещастните случаи стават в ситуации, при които двама души се опитват да бъдат умни едновременно.

Първи капан за гения:

Нито един началник няма да търпи подчинен, който е винаги прав.

Закон на Перкин:

По гърба те потупват само с няколко сантиметра по-високо от мястото, където те изритват с ритник.

Закон на Чапмън:

Не бъдете незаменими. Ако е невъзможно да ви заменят, е невъзможно и да ви повишат в длъжност.

Втори закон на големите корпорации:

Всяко действие, за което няма никакво логично обяснение, следва да се смята за "фирмена политика".

Принцип на Принс:

На хората, които работят седнали, им плащат повече, отколкото на хората, които работят прави.

Наблюдение на Елизабет Тейлър:

Проблемът с онези хора, които нямат никакви недостатъци, се състои в това, че като правило можете да сте абсолютно сигурни в наличието на някакви страшно дразнещи качества в тях.

Закон на Крамър:

Хората, които не вярват в нищо на света, с лекота могат да повярват в най-лошото в другите хора.

Правило на Браун:

Никога не оскърбявайте хората с формата на своите изказвания, ако сте в състояние да ги оскърбите с тяхното съдържание.

Наблюдение на Марк Твен:

Добрите маниери се състоят в умението да се скрие колко много ние мислим за себе си и колко малко - за другите хора.

Правило на Ларошфуко:

Всеки от нас има достатъчно сили да преживее нещастието на ближния.

Правило на Лем Съливан:

Изкуственият интелект не може ни най-малко да се сравни с естествената глупост.

Правило на Макмахон:

Независимо от това какво точно търсите в Интернет, вашите критерии за търсене ще съответстват поне на един порносайт.

Закон на Потър:

Не бива да се вярва на слух, докато той не бъде официално опроверган.

Политически принцип на Бърнард Шоу:

Правителството, което ограбва Петър, за да заплати на Павел, винаги може да разчита на подкрепа от страна на Павел.

Закон на Паднос:

Хората са търпими само към онова, което не ги засяга.

Закон на Уилсън за политиката:

Ако искате да си завъдите врагове, опитайте се да промените нещо.

Закон на Марго:

Съвет наричаме онова, за което молим, когато вече знаем отговора, но бихме искали да не го знаем.

Закон на Мелник:

Ако от самото начало всичко върви успешно, старайте се да не изглеждате прекалено учудени.

Закон на Филон:

За да се учим от грешките си, отначало трябва да разберем, че ги вършим.

Закон Ланинг:

Законът на Мърфи винаги нанася удар в най-неподходящото време.